Останалите

„Карпе Дием“

Джил и Ейми излязоха веднага след вечеря, като осведомиха весело Кевин, че не знаят къде ще ходят, какво ще правят, с кого ще бъдат или кога ще се приберат.

— Късно — беше всичко, което му каза Джил.

— Да — съгласи се Ейми. — Не ни чакай.

— Утре сте на училище — напомни им Кевин, без да си прави труда да добавя, както понякога правеше, че е странно, дето отиването никъде и правенето на нищо може да им отнеме толкова много време. Тази шега вече не беше толкова смешна. — Защо не опитате да останете трезви този път? Да видите дали така ще се събудите с ясни глави.

Момичетата кимнаха сериозно, уверявайки го, че са напълно решени да последват този отличен съвет.

— И внимавайте — продължи той, — навън има доста откачалки.

Ейми изсумтя многозначително, сякаш за да каже, че няма нужда да ѝ разправя за откачалки. Тя носеше чорапи до коляното и къса мажоретна поличка — в светлосиньо, не в кафявото и златното на мейпълтънската гимназия — и беше приложила обичайния си недискретен козметичен арсенал.

— Ще внимаваме — обеща тя.

Джил завъртя очи, недокосната от превъплъщението на приятелката си като добро момиче.

— Ти си най-голямата откачалка — каза тя на Ейми, а после се обърна към Кевин: — Тя е тази, от която хората трябва да се пазят.

Ейми възрази, но беше трудно да бъде взета на сериозно, предвид факта, че изглеждаше много повече като стриптийзьорка, преструваща се на невинна ученичка, отколкото на невинна ученичка. Джил създаваше съвсем друго впечатление — като слабичко момиче, което се е маскирало — в своите дънки с подгънати крачоли и твърде голямото велурено палтенце, което беше взела от гардероба на майка си. Смесица от чувства внезапно връхлетя Кевин, като ги видя заедно: смътна тъга за дъщеря му, която толкова очевадно беше подчинената в този дует, но също и облекчение, заложено в мисълта — или поне надеждата — че непредразполагащият външен вид на Джил може да изпълни ролята на вид защитен камуфлаж.

— Просто се грижете за себе си — каза им той.

Прегърна момичетата за лека нощ, после остана на прага, докато те слизаха по стълбите и пресичаха предната морава. За известно време се бе опитал да ограничи прегръдките до собственото си дете, но Ейми не приемаше да я оставят на сухо. Първоначално беше неловко — той усещаше твърде добре очертанията на тялото ѝ и дължината на допира — но постепенно това стана обичайно. Кевин не одобряваше особено Ейми, нито пък се радваше кой знае колко тя да живее в дома им — беше с тях от три месеца и не даваше признаци, че скоро ще си тръгва — но той не можеше да отрече ползите от присъствието на трети човек. Джил изглеждаше по-щастлива с приятел близо до нея, на масата за вечеря имаше доста повече смях и по-малко от онези мъртви моменти, когато бяха само двамата и нямаше какво да си кажат.

Кевин излезе от къщата малко след девет. Както обикновено, „Ловъл Терас“ бе осветена като стадион, големите къщи се рееха като монументи в сиянието на охранителните прожектори. Всичко на всичко бяха десет жилища, „луксозни домове“, построени в последните дни на лесните кредити, девет от тях все още се обитаваха. Само къщата на Уестърфилдови бе празна — Пам почина миналия месец, а имотът остана ненаследен — но Асоциацията на собствениците се грижеше за предната морава и светлините. Всеки знаеше какво се случва, когато някоя изоставена къща започне да показва признаци на занемареност и да привлича вниманието на скучаещи тийнейджъри, вандали или Грешните отломки.

Тръгна по главната улица и зави надясно, отправяйки се на нощното си поклонение. Беше като сърбеж — физическа принуда — тази нужда да бъде сред приятели, далече от мрачните уплашени гласове, които често си даваха среща в главата му, но винаги изглеждаха много по-силни и самоуверени в тъмната къща след залез. Един от най-честите странични ефекти на внезапното заминаване беше взривът от маниакална социализация — въвеждащи купони в блоковете, които продължаваха цели уикенди, общи гощавки, които прерастваха в преспиване, срещи набързо, които се проточваха в протяжни говорилни. Баровете бяха претъпкани в месеците след четиринайсети октомври, телефонните сметки достигаха небивали размери. Повечето от оцелелите вече се бяха поуспокоили, но нуждата на Кевин за нощен човешки контакт остана все така силна, като че ли някаква магнетична сила го движеше към центъра на града в търсене на сродни души.

„Карпе Дием“ беше непретенциозно място, една от таверните за бачкатори, които бяха устояли на трансформацията на Мейпълтън от края на XX век от заводски град до жилищен район. Кевин ходеше там още от млад, още от времето, когато се наричаше „Мидуей Лаундж“ и наливната бира беше само „Бъд“ и „Мич“.

Влезе през вратата на ресторанта — барът беше в съседното помещение — като кимна на познатите лица, докато си проправяше път към задната стаичка, където Пит Торн и Стив Висчевски вече бяха потънали в разговор пред кана с бира и си подаваха един бележник през масата. За разлика от Кевин, двамата мъже имаха съпруги, но обикновено пристигаха в „Карпе Дием“ преди него.

— Господа — каза той и се плъзна до Стив, обемист, впечатляващ мъж, за който Лори винаги казваше, че е ходещ инфаркт.

— Не се тревожи — каза Стив, напълни празна чаша с утайка от каната и я подаде на Кевин, — новата порция идва.

— Вървим по списъка. — Пит му подаде бележника. На първата страница имаше груба скица на бейзболен сектор с имена, надраскани върху запълнените позиции, и въпросителни знаци на празните. — Всичко, което ни трябва, са централен филдър и първи бейзмен. И няколко заместници за всеки случай.

— Четирима или петима нови играчи — допълни Стив. — Можем да го направим, нали?

Кевин проучи скицата.

— Какво стана с онзи доминиканец, за когото ми разправяше? Съпругът на чистачката ти?

Стив поклати глава.

— Хектор е готвач. Работи нощни.

— Може би ще успее да играе през уикендите — добави Пит. — Все е нещо.

Кевин беше удовлетворен от количеството мисли и усилия, които тези момчета бяха вложили в софтболния сезон, от който ги деляха пет или шест месеца. Точно на това се надяваше, когато убеди общинския съвет да възстанови финансирането на развлекателните програми за възрастни, които бяха спрени след Внезапното заминаване. На хората им трябваше причина да излизат от домовете си и да се забавляват, да поглеждат нагоре и да виждат, че небето не е паднало.

— Ще ви кажа какво би помогнало — продължи Стив. — Ако можем да намерим двама левичари, които да хвърлят. В момента всеки в отбора е десничар.

— Е, и? — Кевин довърши разгазираната си бира на една глътка. — Това е олекотена версия. Тия стратегии нямат значение.

— Не, трябва да ги смесиш — настоя Пит. — Другите ще бъдат разбалансирани. Ето защо Майк беше велик. Той наистина ни осигуряваше допълнително измерение.

Отборът на „Карпе Дием“ беше загубил само един играч на четиринайсети октомври — Карл Стенауър, посредствен питчър и второстепенен аутфилдър — но Майк Уелън, техният първокласен питчър и първи бейзмен, беше странична жертва. Жената на Майк беше сред липсващите и той още не се беше възстановил от загубата си. Двамата със сина му бяха нарисували груб, почти неразпознаваем портрет на Нанси на задната стена на къщата и Майк прекарваше повечето си нощи сам със стенописа, в общение с паметта ѝ.

— Говорих с него преди няколко седмици — каза Кевин, — но не мисля, че ще играе тази година. Казва, че сърцето му просто не е в играта.

— Продължавай да го обработваш — настоя Стив. — Средата на състава ни е доста слаба.

Сервитьорката дойде с нова кана и напълни чашите на всички. Те вдигнаха тост за новите попълнения и за победен сезон.

— Хубаво ще е да се върнем на игрището — каза Кевин.

— Без майтап — съгласи се Стив. — Пролетта не е пролет без софтбол.

Пит остави чашата си и погледна Кевин.

— Тъй, има едно нещо, с което искаме да се занимаеш ти. Помниш ли Джуди Долан? Мисля, че беше в класа на сина ти.

— Да. Тя беше кетчър, нали? Областен или нещо подобно?

— Щатски — поправи го Пит. — Играеше в университетския в колежа. Дипломира се през юни и се върна вкъщи за лятото.

— Тя ще е добра придобивка — изтъкна Стив. — Може да поеме базата ми, а аз да се придвижа до първа. Това ще реши много от проблемите ни.

— Чакай малко — прекъсна го Кевин. — Искате лигата да е смесена ли?

— Не — отвърна Пит, разменяйки поглед със Стив. — Точно това не искаме.

— Но това е мъжката софтболна лига. Ако в нея играят жени, значи ще е смесена.

— Ние не искаме жени. Искаме Джуди.

— Не можете да дискриминирате — напомни им Кевин. — Ако приемете една жена, ще трябва да ги приемете всички.

— Това не е дискриминация — настоя Пит. — Това е изключение. Освен това Джуди е по-голяма от мен. Ако не я гледаш отблизо, дори няма да разбереш, че е момиче.

— Гледал ли си някога смесен софтбол? — попита Стив. — Забавно е колкото и мъжки туистър.

— Правят го с ръгбито — каза Кевин. — И изглежда, никой няма против.

— Това е ръгби — напомни Стив. — Те всички са женчовци, първо на първо.

— Съжалявам — каза Кевин. — Може да включите Джуди Долан или може да имаме мъжка лига. Но не и двете.

Мъжката тоалетна беше доста тесничка — усойно пространство без прозорци, снабдено с мивка, сешоар за ръцете, кофа за боклук, два успоредни писоара и тоалетна чиния — в която на теория беше възможно да се набутат петима души едновременно. Обикновено това се случваше само късно през нощта, когато момчетата бяха изпили толкова много бира, че любезното чакане вече не беше възможно, и всички вече бяха достатъчно развеселени, че неудобствата да им изглеждат част от забавата.

В момента обаче Кевин разполагаше с цялото място само за себе си или поне щеше да е така, ако не беше приятелското лице на Ърни Костело, което се взираше в него от фотографията в рамка, окачена между двата писоара. Ърни беше барман в бившия „Мидуей“, мъж с голям корем и моржов мустак. Стената около портрета му беше изпълнена с прочувствени графити, надраскани от приятелите и бившите му клиенти.

Кевин задържа главата си надолу, полагайки усилия да игнорира умолителния поглед на бармана. Не беше почитател на паметниците, които избуяваха из целия град след Внезапното заминаване. Нямаше значение дали са дискретни — крайпътно букетче цветя, име на задното стъкло на кола — или големи и крещящи като планината от мечета в предните дворове на малките момичета, или въпросът „Къде е Дони?“, прогорен в тревата по цялата дължина на гимназиалното игрище. Просто не смяташе, че е здравословно през цялото време да се напомня за ужасното и неразбираемо нещо, което се беше случило. Ето защо беше вложил толкова усилия в парада за Деня на героите — беше по-добре мъката да се канализира в годишно скърбене, за да освободи малко от ежедневното напрежение на оцелелите.

Той изми ръцете си и ги потърка под безполезния сешоар, чудейки се дали Пит и Стив не са попаднали, без да искат, на нещо с идеята си да поканят Джуди Долан в отбора. Също като тях, и Кевин предпочиташе да играе в конкурентна мъжка лига, където не трябва да си мериш приказките или да мислиш два пъти, преди да се хвърлиш върху кетчъра, за да разкъсаш близка игра на базата. Но намирането на достатъчно играчи за сериозна лига започваше да му изглежда доста трудно за осъществяване и смяташе, че една забавна смесена лига може би е алтернатива, която си струва да се обмисли. Най-доброто за мнозинството.

Кевин буквално се блъсна в Мелиса Хълбърт на връщане от тоалетната. Тя се подпираше на стената в одимената ниша и чакаше своя ред за женската тоалетна, която побираше само по един човек. По-късно той осъзна, че срещата им вероятно не е била съвпадение, но отначало му заприлича на такова. Мелиса се направи на изненадана и изглеждаше по-щастлива да го види, отколкото би очаквал.

— Кевин. — Тя го целуна по бузата. — Еха. Къде се криеш?

— Мелиса. — Той направи усилие да имитира топлината на поздрава ѝ. — Доста време мина, а?

— Три месеца — уточни тя. — Най-малко.

— Толкова много? — Той се престори, че изчислява нещо наум, после издаде звук на фалшива почуда. — Е, как я караш?

— Добре. — Тя сви рамене и му даде да разбере, че „добре“ е малко преувеличено, после го огледа за един-два тревожни мига. — Всичко наред ли е?

— Кое?

— Че съм тук.

— Ами да, защо не?

— Не знам. — Усмивката ѝ не успя да притъпи остротата в гласа ѝ. — Просто реших, че…

— Не, не — успокои я той, — не е така.

Една по-възрастна жена, която Кевин не познаваше, излезе от тоалетната и промърмори извинение, докато се промъкваше покрай тях, оставяйки ароматна следа от сладък парфюм.

— Аз съм в бара — каза му Мелиса, докосвайки го леко по ръката. — Ако искаш да ме черпиш едно питие.

Кевин изсумтя извинително.

— Тук съм с приятели.

— Само едно питие — каза му тя. — Мисля, че ми дължиш поне това.

Той ѝ дължеше малко повече, и двамата знаеха това.

— Добре — каза той, — става.

Мелиса беше една от трите жени, с които Кевин бе опитал да спи, след като съпругата му го напусна, и единствената, която беше горе-долу на неговата възраст. Познаваха се от деца — Кевин беше една година преди нея в училище — и дори имаха лек тийнейджърски флирт през лятото преди последната му година, тежка свалка в края на едно бирено парти. Беше една от позволените забежки — той имаше приятелка, тя си имаше приятел, но приятелката и приятелят бяха във ваканция — която дори не стигна дотам, докъдето му се щеше. Тогава Мелиса беше мацка, здрава червенокоска с луничаво лице и по всеобщо мнение с най-хубавите гърди в гимназията. Кевин успя да сложи ръката си върху лявата, но само за една или две дразнещи секунди, преди тя да я махне от там.

— Някой друг път — каза му с тъга, която звучеше искрена. — Обещала съм на Боб да съм примерна.

Но друг път нямаше нито това лято, нито през следващия четвърт век. Боб и Мелиса останаха заедно в гимназията и колежа и се ожениха. Те поскитаха малко, преди да се върнат в Мейпълтън точно когато Кевин също се връщаше със собственото си семейство. Тогава Том беше само на две, на същата възраст като по-малката дъщеря на Мелиса.

Те се виждаха доста, когато децата бяха малки, на площадки и на училищни събития, на спагети вечери. Никога не станаха близки — никога не се социализираха, не си разменяха нещо повече от обичайните празни приказки — но между тях винаги останаха малката тайна, споменът за лятната вечер, съзнанието за един път, по който не бяха поели.

В края на краищата той ѝ купи три питиета, първото, за да изчисти дълга си, второто, защото беше забравил колко лесно е да се говори с нея, и третото, защото му харесваше да усеща натиска на крака ѝ върху неговия, докато преглъщаше бърбъна си, което и беше причината да се забърка в беда предишния път.

— Има ли новини от Том? — попита тя.

— Само един имейл преди няколко месеца. Не казваше много.

— Къде е сега?

— Не съм съвсем сигурен. Някъде по Западния бряг, мисля.

— Но е добре?

— Така изглежда.

— Чух за Холи Уейн — каза тя. — Какъв ужас!

Кевин поклати глава.

— Не знам какво, по дяволите, си е мислил синът ми.

Лицето на Мелиса се замъгли от майчина тревога.

— Сега е трудно да си млад. За нас беше различно, знаеш ли? Беше като Златната епоха, а ние просто не го разбирахме.

Кевин искаше да ѝ възрази просто заради принципа, защото беше доста сигурен, че повечето хора смятат собствената си младост за нещо като златна епоха, но в този случай тя имаше право.

— Ами Бриана? — попита той. — Как се справя тя?

— Добре. — Мелиса звучеше така, сякаш се опитва да се убеди сама. — Или поне по-добре от миналата година. Сега има приятел.

— Това е хубаво.

Мелиса сви рамене.

— Срещнаха се през лятото. Някаква мрежа за оцеляване. Седят си и си разказват колко са тъжни.

При предишната им среща в „Карпе Дием“ — нощта, в която накрая се прибраха заедно — Мелиса говори много за своя развод, който се бе превърнал в малък местен скандал. След почти двайсет години брак, Боб я беше зарязал заради по-млада жена, която срещнал на работата. По това време Мелиса беше в началото на четирийсетте си години, но за нея било като края на живота ѝ, сякаш била изоставена като някаква очукана стара кола край магистралата.

Извън алкохола, основното, което я спираше да продължи, бе омразата към жената, която бе откраднала съпруга ѝ. Джини беше на двайсет и осем, слаба, атлетична жена, която работеше като асистентка на Боб. Ожениха се скоро след като разводът приключи и се опитаха да създадат семейство. Очевидно имаха проблеми със забременяването, но Мелиса не изпитваше утеха от това. Самата мисъл за Боб, който иска деца от друга жена, беше вбесяваща. Това, което правеше всичко още по-оскърбително, бе, че нейните деца всъщност харесваха Джини. Бяха повече от щастливи да наричат баща си измамно копеле, но всичко, което казваха за новата му жена, беше, че е наистина готина. Сякаш за да докаже правотата им, Джини направи многобройни опити да изглади нещата с Мелиса, написа ѝ няколко писма, в които се извиняваше за болката, която ѝ е причинила, и я молеше за прошка.

— Аз просто исках да си я мразя на спокойствие — каза му Мелиса. — А тя не ме остави да направя дори това.

Яростта на Мелиса била толкова чиста, че основната ѝ мисъл на четиринайсети октомври — след като се уверила, че децата ѝ са в безопасност — била дива, неизречена надежда Джини да е сред жертвите, проблематичното ѝ съществуване просто да бъде изтрито от света. Боб щял да страда също като нея; сметките им щели да са уредени. При тези обстоятелства дори би било възможно да възстановят част от изгубеното.

— Можеш ли да си представиш — попита тя Кевин, — колко бях жлъчна.

— На всички им минаваха подобни мисли — напомни ѝ Кевин. — Просто повечето от нас не биха си го признали.

Разбира се, не изчезнала Джини, а Боб, докато се возел в асансьора на един паркинг близо до офиса си. През този ден имало сривове в телефонните услуги и интернета и Мелиса открила, че той липсва чак към девет вечерта, когато самата Джини ѝ се обадила, за да ѝ съобщи новината. Звучала объркана и зашеметена, сякаш някой току-що я бил събудил от дълга следобедна дрямка.

— Боби го няма — повтаряла непрекъснато. — Боби го няма.

— И знаеш ли какво ѝ казах? — Мелиса беше затворила очи, сякаш се опитваше да забрави спомена. — Казах ѝ: добре, сега знаеш какво е чувството.

Годините бяха променили някои неща, но не и други. Луничките на Мелиса бяха избледнели, а косата ѝ вече не беше червена. Лицето ѝ беше по-пълно, фигурата ѝ не беше толкова очертана. Но гласът и очите ѝ бяха същите. Все едно момичето, което познаваше, бе погълнато в тялото на жена на средна възраст. Беше Мелиса и не беше Мелиса.

— Трябваше да ми се обадиш — каза тя и се намръщи сладко, като сложи длан на бедрото си. — Пропиляхме цялото лято.

— Бях смутен — обясни той. — Имах чувството, че съм те разочаровал.

— Не си ме разочаровал — увери го тя, а дългите ѝ нокти чертаеха загадъчни модели по джинсите му. Носеше сива копринена блуза с разкопчано копче, разкриващо поръбения край на кафяв сутиен. — Нищо особено не е станало. Случва се на всеки.

— Не и на мен — настоя той.

Това не беше съвсем вярно. Подобен проблем имаше и с Лиз Ямамото, двайсет и пет годишна студентка, която бе срещнал в интернет, и после отново с Уенди Холси, трийсет и две годишна, маратонка и помощник-юрист, но беше приписал тези неуспехи на притеснението си как ще се справи, предизвикано от относителната младост на партньорките си. С Мелиса беше по-тъжно и по-трудно за обяснение.

Бяха отишли в къщата ѝ, пиха по чаша вино и после се отправиха към спалнята. Беше добре, отпуснато и естествено, напълно нормално — като че ли довършваха започнатото в гимназията, до последния момент, когато целият живот се оттече от него. Това беше поражение от различен мащаб, удар, от който още не се беше съвзел.

— Първият път с нов партньор е страшничко — каза му тя. Трудно се получава.

— Гласът на опита, а?

— Повярвай ми, Кевин. Вторият път ще стане.

Той кимна, напълно готов да приеме това като общо правило, но също толкова искаше и да е изключението, което ще го наруши. Защото дори сега, докато палецът ѝ едва почиваше на чатала му, все още не усещаше нищо кой знае какво извън глухото туптене на желанието, закърнялата вина на един женен мъж, излязъл с друга жена. Изглежда, нямаше значение, че съпругата му е заминала или че хората на неговата възраст се сваляха непрекъснато в „Карпе Дием“. Някои бяха женени, някои не. Нещата сега бяха далеч по-свободни в това отношение, отколкото беше свикнал. Но съвестта му сякаш бе заседнала в миналото, привързана към набор от условия, които вече не съществуваха.

— Не знам. — Той се усмихна тъжно, опитвайки се да ѝ даде да разбере, че не е нищо лично. — Просто не мисля, че ще стане.

— Имам хапчета — прошепна му тя. — Те ще те оправят.

— Наистина ли? — Кевин бе заинтригуван. Беше обмислял да помоли лекаря си да му предпише нещо, но не бе събрал смелост. — Откъде ги взе?

— Има ги. Не си единственият с такъв проблем.

— Ха. — Очите му се отклониха надолу. За разлика от лицето ѝ, гърдите ѝ все още бяха луничави. Той пазеше хубав спомен за тях от последната им среща. — Това може и да подейства.

Мелиса се наведе по-близо, докато носът ѝ почти докосна неговия. Косата ѝ миришеше хубаво, фин нюанс на бадеми и орлови нокти.

— Ако ерекцията ти продължи повече от четири часа — каза му, — вероятно ще ми трябва почивка.

Беше смешно — след като Кевин знаеше, че има на разположение фармацевтична помощ в случай на нужда, той разбра, че вероятно няма да се наложи да я използва. Усети това още преди да напуснат бара, а оптимизмът му се увеличи по пътя към дома на Мелиса. Харесваше му да върви в мрака по обточените с дървета улици и да държи за ръката привлекателна жена, която беше дала ясно да се разбере, че го желае в леглото си. Още по-добре стана, когато тя го спря пред началното училище „Бейли“, бутна го към едно дърво и го целуна продължително и силно. Той не помнеше последния път, когато бе изпитал това характерно двустранно усещане: топлото меко тяло отпред и студената кора, която бодеше грубо гърба му. „Във втори курс ли? — зачуди се. — Може би с Деби Дероса.“ Бедрата на Мелиса нежно се полюшваха и създаваха сладко, пулсиращо триене. Той се протегна и сграбчи задника ѝ, беше мек и женствен, тежеше в ръката му. Тя издаде мъркащ звук, сякаш езикът ѝ се въртеше в устата.

„Няма за какво да се тревожиш — помисли си Кевин, като си представи двамата на пода в дневната, Мелиса върху него, а членът му — твърд като на колежанин. — Осигурил съм подкрепления.“

Миризмата на дим ги накара да се разделят, неочаквано осъзнаха, че имат компания. Обърнаха се и видяха двама наблюдатели да бързат към тях откъм училището — сигурно се бяха крили в храстите до главния вход — движеха се със странното чувство за спешност, което им беше присъщо, сякаш човек им беше стар приятел, когото тъкмо са забелязали на летището. Изпита облекчение, като видя, че Лори не е там.

— О, боже — измърмори Мелиса.

Кевин не разпозна по-възрастната жена, но по-младата — слабичко момиче с лошо телосложение — му беше позната от „Сейфуей“, където работеше като касиерка. Имаше странно име, което не си спомняше съвсем, нещо, което винаги изглеждаше като грешно написано на баджа ѝ.

— Здравей, Шана — каза той в опит да бъде учтив, както би се отнесъл и към всеки друг. — Шана, нали?

Момичето не отговори, а и той не очакваше. Дори когато беше свободна от обета си, не бе много разговорлива. Тя просто впери поглед в него, сякаш се опитваше да прочете мислите му. Партньорката ѝ направи същото с Мелиса. „В погледа на по-голямата жена има нещо сурово — помисли Кевин, — някаква самодоволна нотка на осъждане.“

— Кучка — каза ѝ Мелиса. Звучеше ядосана и малко пияна. — Предупредих те за това.

По-възрастната наблюдателка поднесе цигарата към устните си, а бръчките около устата ѝ се очертаха, когато си дръпна. Тя издиша дима право в лицето на Мелиса в тънка презрителна струя.

— Казах ти да ме оставиш на спокойствие — продължи Мелиса. — Казах ти, нали?

— Мелиса. — Кевин постави ръка на рамото ѝ. — Не прави това.

Тя се отърси от докосването му.

— Тази кучка ме преследва. Това е третият път за една седмица. Писна ми.

— Всичко е наред — каза Кевин. — Нека просто си тръгнем.

— Не е наред. — Мелиса пристъпи към наблюдателите и ги разпъди като гълъби. — Махайте се! Разкарайте се оттук, мамка му! Оставете ни на мира!

Наблюдателките не отстъпиха, нито се впечатлиха от нецензурния израз. Те просто стояха спокойни и безизразни и смучеха цигарите си. Предполагаше се, че това трябва да ти напомня, че Бог гледа и следи и най-дребните ти действия — или поне Кевин бе чувал така — но ефектът беше просто дразнещ, като нещо, което някое малко дете прави, за да ти лази по нервите.

— Моля ви — каза Кевин, без да е сигурен дали на Мелиса, или на наблюдателките.

Мелиса се предаде първа. Тя тръсна глава с отвращение, извърна се от тях и направи колеблива стъпка към Кевин. Но спря, издаде остър гърлен звук, после се завъртя и се изплю в лицето на мъчителката си. Не се престори — не беше само звук без слюнка — а сочна ученическа храчка, която уцели жената право по бузата с ясно доловимо пльокване.

— Мелиса! — извика Кевин. — Исусе Христе!

Наблюдателката не трепна, дори не избърса разпенената плюнка, докато се стичаше по брадичката ѝ.

— Кучка! — каза отново Мелиса, но убеждението беше напуснало гласа ѝ. — Ти ме накара.

Извървяха останалата част от пътя в мълчание, вече не си държаха ръцете и полагаха всички усилия да игнорират придружителките си в бяло, които ги следваха толкова близо, че сякаш бяха една група, четирима приятели, излезли навън.

Наблюдателките спряха в началото на моравата пред къщата на Мелиса — те рядко нарушаваха частната собственост — но Кевин можеше да усети очите им върху гърба си, докато наближаваше предните стъпала. Мелиса спря до вратата и се пресегна към чантата си, ровейки за ключовете.

— Все още можем да го направим — каза му без всякакъв ентусиазъм. — Ако искаш.

— Не знам. — Кевин усещаше в гърдите си меланхолна тежест, сякаш бяха прескочили секса и бяха стигнали направо до разочарованието след него. — Ще възразиш ли, ако отложим?

Тя кимна, като че ли очакваше това, хвърляйки поглед към жените на тротоара.

— Мразя ги — каза. — Надявам се, че всички ще хванат рак.

Кевин не ѝ напомни, че неговата съпруга също беше една от тях, но тя си спомни сама.

— Съжалявам.

— Всичко е наред.

— Просто не разбирам защо трябва да съсипят и всичко за нас.

— Те смятат, че ни правят услуга.

Мелиса се разсмя тихо, сякаш това беше тяхна лична шега, после целуна Кевин целомъдрено по бузата.

— Обади ми се — каза му. — Не ме забравяй.

Наблюдателите чакаха на тротоара, лицата им бяха безизразни и търпеливи, с новозапалени цигари в ръка. Той се зачуди дали да не се отклони от пътя си — те обикновено не преследваха хората — но беше късно и бе уморен, така че си тръгнаха заедно. Усещаше известна лекота в стъпките им, докато вървяха редом с него, удовлетворени от добре свършената работа.

Наградата

Нора Дърст не искаше да си признае, но „Спондж Боб“ вече не работеше. Вероятно това беше неизбежно — беше гледала някои епизоди толкова много пъти, че на практика ги знаеше наизуст — но това не улесни нещата. Шоуто беше ритуал, на който бе започнала да разчита, а тези дневни ритуали бяха почти всичко, което имаше.

От около година — последната им година заедно — Нора и семейството ѝ гледаха „Спондж Боб“ вечер точно преди лягане. Ерин беше твърде малка, за да разбере повечето от шегите, но брат ѝ Джереми, който беше с три години по-голям, истински мъж в детската градина — се взираше в телевизора с изумено изражение, като че ли пред очите му се разкриваше някакво чудо. Кикотеше се на почти всяка реплика, но когато наистина се отпуснеше, смехът експлодираше от устата му на високи викове, в които се примесваха равни части одобрение и смайване. От време на време — обикновено в отговор на акт на физическо насилие на екрана, когато телата се разтягаха, сплескваха, въртяха, изкривяваха, разчленяваха или хвърляха с висока скорост на невероятни разстояния — смехът го завладяваше напълно и той падаше от кушетката на пода, където блъскаше по килима, докато не успееше да се успокои.

Нора беше изненадана колко много самата тя се наслаждава на шоуто. Беше свикнала с безинтересните глупости, които децата ѝ настояваха да гледат — „Дора“ и „Любопитният Джордж“, и „Голямото червено куче“, но „Спондж Боб“ беше освежаващо умен и дори малко хаплив, предвестник за предстоящите по-добри дни, когато те всички щяха да са свободни от гетото на детските програми. Тъй като и тя беше голям почитател, бе озадачена от безразличието на мъжа си. Дъг седеше с тях в дневната, но рядко дори вдигаше очи от блекбърито си. През последните няколко години беше все така, толкова погълнат от работата си, че рядко присъстваше дори наполовина, като холограма на самия себе си.

— Трябва да го гледаш — казваше му тя. — Наистина е доста смешно.

— Без да се обиждаш — отвръщаше той, — ама Спондж Боб е малко малоумен.

— Той е просто сладък. Оправдава всички, дори да не го заслужават.

Не постигна повече успех и с приятелките си, майките, с които ходеше на йога във вторник и четвъртък сутринта и понякога да пийнат нещо вечер, ако съпрузите им бяха наоколо, за да поемат щафетата. Тези жени не споделяха олимпийското презрение на Дъг към детинските неща, но дори те ставаха скептични, когато тя им хвалеше любимото си анимационно безгръбначно.

— Не мога да понасям това шоу — казваше Елън Демос. — Но песничката в началото е наистина хубава.

— Сепията е ужасна — добавяше Линда Васерман. — Има зловещ фалически нос. Мразя начина, по който просто се клати там.

Разбира се, след четиринайсети октомври Нора забрави „Спондж Боб“ за доста дълго време. Тя се премести от къщата и прекара няколко месеца при сестра си, силно упоена, в опити да се пребори с кошмара, който беше заместил живота ѝ. През март, отново по съвет на приятелите, семейството и терапевта ѝ, тя се върна у дома, като си казваше, че ѝ трябва малко спокойствие, да бъде сама със спомените, период на размисъл, през който да си отговори на въпроса дали е желателно, или дори възможно да продължи да живее.

Първите няколко седмици изминаха в мъглата на нещастието и объркването. Тя спеше в необичайни часове, пиеше твърде много вино, за да замести ксанакса и амбиена, от които се беше отказала, и прекарваше цели дни в скитане из жестоко празната къща, отваряше гардероби и се взираше под леглата, като че ли очакваше да открие съпруга и децата си скрити там, да се хилят, като че ли тъкмо са направили най-голямата шега на света.

Тя си представяше, че ги хока, докато се преструва на разстроена: „Надявам се, че сте щастливи! Направо си изкарах акъла!“.

Една вечер, докато прехвърляше безцелно каналите, тя попадна на познат епизод от „Спондж Боб“, онзи, в който над Бикини Ботъм вали сняг. Ефектът му върху нея беше незабавен и въодушевяващ. Главата ѝ бе ясна за пръв път от векове. Почувства се добре, повече от добре. Не беше просто заради това, че можеше да усети малкото си момче в стаята да седи точно до нея на кушетката; на моменти все едно тя самата беше Джеръми, сякаш гледаше шоуто през неговите очи и преживяваше дивото удоволствие на шестгодишното дете, като се смееше толкова силно, че почти оставаше без дъх. Когато серията свърши, Нора плака дълго, но това беше освобождаващ плач, от онзи вид, който те прави по-силен. После грабна един тефтер и написа следното:

На следващата сутрин тя отиде с колата до „Бест Бай“, взе пълната поредица дивидита за „Спондж Боб“ и прекара по-голямата част от деня в гледане на няколко епизода от първи сезон, маратон, който я остави разнебитена, изпразнена и в отчаяна нужда от чист въздух. Точно по тази причина някога внимателно дозираше гледането на телевизия от децата си и осъзнаваше, че трябва да направи същото и със себе си.

Не след дълго си разработи изненадващо дълготрайна стратегия: позволяваше си да гледа „Спондж Боб“ два пъти на ден, веднъж сутринта и после отново вечерта, като всеки път записваше накратко по нещо за всеки епизод в тефтера си. Тази практика — започна да я усеща малко като религиозен ритуал — осигури структура и фокус на живота ѝ и ѝ помогна да не се чувства толкова загубена през цялото време.

Всичко на всичко епизодите бяха няколкостотин, което означаваше, че за една година тя изгледа всеки три или четири пъти. Нямаше проблем обаче, поне доскоро. Нора все още имаше за какво да пише след всяко гледане, по някой пресен спомен или наблюдение, предизвикано от това, което току-що беше видяла, дори след няколко от сериите, които бе започнала да не харесва.

През последните няколко месеца обаче нещо се беше променило из основи. Тя почти не се смееше на гротеските на Спондж Боб. Серии, които преди намираше за възхитителни, сега ѝ се струваха отчайващо тъжни. Тазсутрешният епизод например приличаше на някакъв вид алегория, горчив коментар на собственото ѝ страдание:

В сърцето си тя разбираше, че истинският проблем не е толкова шоуто, колкото чувството, че губи сина си отново, че той вече не е в стаята с нея. Имаше смисъл, разбира се: сега Джереми щеше да е на девет, вероятно вече нямаше да гледа „Спондж Боб“ с ентусиазъм. Където и да беше, той вече бе зает с друго, растеше без нея, заради което тя се чувстваше още по-самотна.

Това, което трябваше да направи, бе да пенсионира всички дивидита — да ги дари на библиотеката, да ги хвърли в боклука, каквото и да е — преди Спондж Боб и всичко, свързано с него, да отрови завинаги ума ѝ. Щеше да е по-лесно, ако имаше нещо, с което да го замести, някакво ново шоу, което да запълни празнината, но всеки път, когато опиташе да разбере от старите си приятели какво гледат момчетата им, жените просто я прегръщаха и казваха „О, скъпа“ с най-тихите и скръбните си гласове, сякаш не разбираха въпроса.

Преди обед Нора тръгна по дългия веломаршрут Мейпълтън-Роуздейл, отсечка от седемнайсет мили, която някога бе железопътна линия. Тя обичаше да кара колело там сутрин през седмицата, когато беше относително пусто и имаше основно големи хора, много от които пенсионери, излезли за безрадостно животоудължаващо упражнение. Нора си постави за цел да стои настрана през слънчевите следобеди в събота и неделя, когато мястото беше претъпкано със семейства на колела и ролери и когато гледката на малко момиче с твърде голяма каска или на намръщено дете, въртящо яростно педалите на колелото, екипирано с разнебитени помощни колелца, я караше да се привежда и да се задъхва на тревистата ивица по края на пътеката, все едно някой я беше ударил в стомаха.

Чувстваше се силна и блажено празна, докато се плъзгаше през свежия ноемврийски въздух, наслаждавайки се на приливите на слънчева топлина, сякаш филтрирана от надвесените дървета, които бяха вече предимно голи. Беше безплодният период на есента след Хелоуин, жълти и оранжеви листа осейваха земята заедно с многобройните зарязани опаковки от бонбони. Щеше да продължава да кара в студа, докато ѝ стигнеха силите, поне до първия голям снеговалеж. Това беше най-мъртвото време от годината, мътно и клаустрофобично, в страх от празниците и мрачните списъци. Тя се надяваше, че ще може да избяга за малко на Карибите или в Ню Мексико, на което и да е ярко и нереално място, само да можеше да намери някого, с когото да отиде и който да не я подлудява. Посети Маями сама миналата година и това се оказа грешка. Колкото и да обичаше усамотението и странните места, двете заедно не работеха добре, освобождаваха потоп от спомени и въпроси, които тя успяваше да държи под капак у дома.

Пътят беше повече или по-малко прав, широк колкото за една кола и с остаряваща настилка, който те водеше от точка А до точка Б без много церемонии. На теория човек можеше да се върне назад от всяка точка, но Нора или стигаше до средата — обръщаше в края на Мейпълтън за лесния кръгов маршрут от шестнайсет мили — или отиваше чак до крайната точка в Роуздейл за големия тур от 34 мили, дистанция, която вече изобщо не я обезкуражаваше. Ако пътят продължаваше и още десет мили, тя щеше да го следва до края, без да се оплаква.

До неотдавна щеше да се изсмее, ако някой предположеше, че тричасовата разходка с колело ще стане незабележима част от ежедневието ѝ. Тогава животът ѝ беше толкова зает от задачи и поръчения, ежедневни спешности и постоянно увеличаващ се списък с неща за отмятане като майка и съпруга на пълно работно време, че тя едва успяваше да изстиска време за две йога посещения на седмица. Само че напоследък буквално нямаше какво друго да прави, освен да кара колело. Понякога си представяше това точно преди да заспи, хипнотичната гледка на земята, изчезваща под предното ѝ колело, вълнуващото усещане за света, преминаващ през рамката на велосипеда.

Тя осъзнаваше, че един ден щеше да ѝ се наложи да си намери работа, не че имаше някаква конкретна причина за това. С щедрите помощи за оцелели, които получи — три сочни шестцифрени суми от федералното правителство, които постъпиха, след като застрахователните компании обявиха Внезапното заминаване за „божествено дело“, за което не можеха да ги държат отговорни — тя сметна, че ще бъде добре поне пет години и дори повече, ако решеше да продаде къщата и да се премести в по-малко жилище.

И все пак щеше да настъпи денят, в който щеше да се наложи да се издържа сама, и тя полагаше всички усилия да мисли от време на време за това, макар че никога не стигаше твърде далече. Можеше да си представи как става сутрин, с чувство за цел, облича се и се гримира, и после излиза през вратата, но фантазията ѝ се изчерпваше с това. Къде отиваше? В офис? В училище? Магазин? Нямаше представа. Имаше степен по социология и бе прекарала няколко години в една изследователска фирма, която класираше корпорациите на базата на техните дейности в сферата на социалната и екологичната отговорност, но единственото, което можеше да си представи да прави в този момент, беше да работи с деца. За жалост, бе опитала това миналата година — помагаше два следобеда на седмица в старата градина на Ерин, но не се беше получило добре. Плачеше твърде много пред децата и прегръщаше някои от тях твърде силно, така че внимателно и уважително я помолиха да си вземе отпуск.

„Добре де — казваше си тя. — Може би няма да има значение. Или може би никой от нас няма да е тук след пет години.“

Или може би щеше да срещне някой приятен човек, да се омъжи и да създаде ново семейство — може би дори като това, което беше загубила. Беше изкусителна идея, докато не стигна до мисълта за заместването на децата. Те щяха да са разочарование, сигурна беше тя, защото истинските ѝ деца бяха идеални, как би могъл някой да се съревновава с това?

Изключи айпода си и провери джобовете на якето, за да се увери, че лютивият ѝ спрей е подръка, преди да пресече шосе 23 и да навлезе в дългата, леко плашеща отсечка на маршрута, която се простираше между индустриалната пустош на юг и неподдържаната гора, която беше под формалния контрол на Комисията за областните паркове, на север. Нищо лошо не ѝ се беше случвало тук, но беше виждала странни неща през последните няколко месеца — група кучета, които я следяха по края на гората, мускулест мъж, който си свиркаше весело, докато буташе празна инвалидна количка по пътя, католически свещеник със строг вид и прошарена брада, който се протегна и стисна ръката ѝ, докато преминаваше край него. После, точно преди седмица, се натъкна на мъж в бизнескостюм, който принасяше в жертва овца в малко сечище край езерце, обрасло с водорасли. Мъжът — закръглен човек на средна възраст, с къдрава коса и кръгли очила — беше притиснал голям нож към гърлото на животното, но още не беше започнал да го коли. И той, и овцата се взираха в Нора със стреснати, нещастни изражения, като че ли ги беше хванала в нещо, което биха предпочели да си остане лично.

През повечето дни тя вечеряше в дома на сестра си. Понякога ставаше малко отегчително да е постоянна притурка към семейството на някой друг, да се налага да играе ролята на леля Нора, да се преструва, че се интересува от безсъдържателните шеги на племенниците си, но тя беше благодарна за часовете на спокоен човешки контакт, отдих от онова, което започваше да ѝ се струва дълъг и много самотен ден.

Следобедите оставаха най-големият ѝ проблем, глуха, аморфна маса от усамотение. Ето защо беше толкова разстроена, когато загуби дневната си работа — тя запълваше идеално празните часове. Изпълняваше поръчки, когато имаше късмета да получи такива — не бяха и наполовина толкова много или толкова притискащи, колкото бе свикнала — и от време на време отваряше книга, взета назаем от сестра ѝ: „Господин Правилен“, „Добър в леглото“ — една от спонтанните терапевтични покупки, повърхностни четива, които някога харесваше. Но напоследък четенето просто я приспиваше, особено след дълго колоездене, а едно от нещата, които не можеше да си позволи, беше да дреме, не и ако не искаше да се озове напълно будна в три през нощта, единствено със собствената си компания.

Днес обаче Нора имаше неочакван посетител, първият от дълго време насам. Преподобният Джеймисън отби волвото си точно когато тя прибираше колелото в гаража и беше изненадана от това, колко е доволна да го види. Хората се отбиваха през цялото време, за да я видят, но преди шест месеца сякаш бе наложен някакъв статут на ограничение. Очевидно дори най-ужасните трагедии и хората, които бяха съсипали, след известно време се изхабяваха.

— Здравей — повика го тя, натискайки бутона за затваряне на автоматичната врата и после се спусна по алеята, за да го посрещне, със скованата походка на току-що слязъл от велосипеда колоездач, а кабарите на обувките ѝ потропваха по паважа. — Как си?

— Добре. — Преподобният се усмихна неубедително. Той беше дългурест угрижен мъж в дънки и особено омачкана бяла тениска от оксфорд, който потупваше крака си с плик от кафява хартия. — А ти?

— Не е зле. — Тя отметна кичур коса от очите си, после незабавно съжали за жеста, който разкри декоративната мрежа от розови следи, които шлемът беше оставил върху челото ѝ. — Предвид обстоятелствата.

Преподобният Джеймисън кимна мрачно, като че ли да потвърди всички неща, които трябваше да се вземат предвид.

— Имаш ли няколко минутки? — попита той.

— Сега ли? — попита тя и неочаквано си даде болезнена сметка за клина и потното си лице, както и за киселата миризма от напрежението, която несъмнено се процеждаше от гортексовия ѝ анорак. — Не съм в приличен вид.

Още докато го казваше, отдели момент да се почуди на устойчивостта на собствената си суета. Беше си помислила, че вече я е преодоляла — каква полза можеше да има от нея? — но очевидно бе твърде дълбоко вкоренен рефлекс, за да си отиде напълно.

— Не бързай — отвърна той. — Мога да изчакам тук, докато се оправиш.

Нора не можа да не се усмихне на абсурдността на предложението му. Преподобният Джеймисън седеше с нея през нощите, когато не беше на себе си от мъка, и ѝ правеше закуска, когато се събуждаше разрошена и разлигавена на кушетката в хола, във вчерашните си дрехи. Малко беше късно да се прави на невинна и скромна пред него.

— Влез вътре — каза му. — Ще отнеме само минута.

При други обстоятелства Нора може би щеше да сметне пристъпването под горещия душ, докато един доста привлекателен мъж, който не беше съпругът ѝ, я чака търпеливо долу, за двусмислено вълнуващо. Но преподобният Джеймисън беше твърде строг и всепоглъщащ, твърде скрит зад собствените си горчиви обсесии, за да бъде призован дори в най-несериозния романтичен сценарий.

Всъщност Нора дори не беше сигурна дали Мат Джеймисън още е преподобен. Той вече не проповядваше в Библейската църква на Цион, изглежда вече не правеше друго, освен да разследва и да разпространява онзи ужасен бюлетин, който го беше превърнал в парий. От онова, което чуваше, жена му и децата му го бяха изоставали, приятелите му вече не му говореха, а понякога абсолютно непознати смятаха за необходимо да му ударят един в лицето.

Тя беше доста сигурна, че той си го заслужава, но все още имаше слабост към мъжа, който някога бе, онзи, който ѝ беше помогнал да премине през най-черните часове в живота. От всички самопровъзгласили се духовни съветници, които ѝ се бяха натрапвали след четиринайсети октомври, Мат Джеймисън беше единственият, когото бе в състояние да изтърпи за повече от пет минути.

Първоначално го отхвърли, както отхвърляше и всички останали. Нора не беше религиозна и не можеше да разбере защо всеки свещеник, игумен и ню ейдж мошеник в радиус от петдесет мили около Мейпълтън смяташе, че има правото да се намеси в нещастието ѝ, и приемаше, че тя ще намери успокоение да чуе, че онова, което ѝ се е случило — унищожението на цялото ѝ семейство, за да бъдем точни — е част от Божествения план или прелюдия към славната им среща в небесата на някаква неизвестна бъдеща дата. Монсиньорът на „Богородица на тъгата“ дори се опита да я убеди, че нейното страдание не е чак толкова уникално, че тя в действителност не е по-различна от една негова енориашка, жена, която бе загубила съпруга си и трите си деца в катастрофа и все пак успяваше да живее доста щастлив и продуктивен живот.

— Рано или късно, всички губим обичните си хора — каза ѝ той. — Всички трябва да страдаме, всеки един от нас. Стоях до нея, докато тя гледаше четирите ковчега да потъват в земята.

„Значи е късметлийка! — искаше да изкрещи Нора. — Тя поне знае къде са!“ Но си задържа езика зад зъбите, разбирайки колко нечовешки ще прозвучи да нарича подобна жена късметлийка.

— Искам да си тръгнете — каза на свещеника със спокоен глас. — Вървете си вкъщи и кажете един милион „Аве, Мария“.

Преподобният Джеймисън ѝ беше натрапен от сестра ѝ, която беше член на Библейската църква на Цион от много години, заедно с Чък и момчетата. Цялото семейство твърдеше, че било преродено в един и същ момент, феномен, който Нора откри за напълно невероятен, макар че запази това мнение за себе си. По настояване на Карън тя и децата веднъж бяха отишли на служба в църквата — Дъг беше отказал да „губи неделната утрин“ — и беше малко отблъсната от апостолския плам на преподобния. Този стил на проповядване никога не ѝ беше допадал през детството ѝ като колеблив католик и през зрелите ѝ години като еднакво безстрастен невярващ.

Нора живееше при сестра си от няколко месеца, когато преподобният започна да се отбива — по покана на Карън — за неофициални сесии на „духовно напътствие“ веднъж седмично. Тя не беше доволна, но в този момент вече бе твърде слаба и уморена, за да се противопостави. Оказа се, че не е толкова лошо, колкото се страхуваше. Пред нея преподобният Джеймисън се оказа доста по-малко догматичен, отколкото беше зад амвона. Не ѝ предлагаше баналности или консервирани слова, не ѝ натрапваше омразната убеденост в Божиите мъдрост и добри намерения. За разлика от другите клирици, с които си бе имала работа, той ѝ задаваше много въпроси за Дъг и Ерин и Джеръми и слушаше внимателно отговорите ѝ. Когато си тръгнеше, тя често осъзнаваше с изненада, че се чувства малко по-добре отпреди.

Прекъсна сесиите, когато се върна в дома си, но скоро започна да му звъни късно през нощта, всеки път когато безсънните ѝ блянове станеха самоубийствени, което беше доста често. Той винаги идваше незабавно, без значение кое време беше, и оставаше толкова дълго, колкото тя имаше нужда. Без помощта му Нора никога не би оцеляла през тази унила пролет.

Докато тя ставаше по-силна обаче, започна да осъзнава, че преподобният е този, който се разпада. Имаше нощи, когато изглеждаше отчаян, колкото беше и тя. Плачеше често и изнасяше дълги монолози за Възнесението и за това, колко е нечестно, че е бил пропуснат.

— Дадох Му всичко — оплакваше се той, а гласът му бе пропит с горчивината на отхвърлен любовник. — Целия си живот. И каква благодарност получих?

Нора нямаше много търпение за подобни приказки. Семейството на преподобния беше незасегнато от катастрофата. Те все още бяха там, където ги беше оставил, прекрасна жена и три сладки деца. Ако не друго, би трябвало да падне на колене и да благодари на Бога всяка минута.

— Онези хора не бяха по-добри от мен — продължаваше преподобният. — Много от тях бяха по-лоши. Как така те са с Бог, а аз съм още тук?

— Откъде знаеш, че са с Бог?

— От писанията.

Нора клатеше глава. Тя бе обмисляла възможността Възнесението да е обяснение за събитията от четиринайсети октомври. Всеки беше. Това не можеше да се избегне, не и когато толкова много хора го провъзгласяваха навсякъде. Но то нямаше смисъл за нея, никакъв смисъл.

— Няма никакво Възнесение — каза му тя.

Преподобният се разсмя, като че ли я съжаляваше.

— В Библията го пише, Нора. „Тогава двама ще бъдат на нива: единият вземат, другия оставят.“ Истината е пред очите ни.

— Дъг беше атеист — напомни му Нора. — За атеистите няма Възнесение.

— Възможно е тайно да е бил вярващ. Може би Бог познава сърцето му по-добре от теб.

— Не мисля. Той се фукаше с това, че няма нито една религиозна кост в тялото си.

— Но Ерин и Джеръми — те не бяха атеисти.

— Те не бяха нищо. Те бяха просто малки деца. Вярваха само в мама, татко и Дядо Коледа.

Преподобният Джеймисън затвори очи. Тя не можеше да разбере дали мисли, или се моли. Когато ги отвори, изглеждаше толкова смутен, колкото и преди.

— Това няма никакъв смисъл — каза той. — Би трябвало аз да съм първи в списъка.

Нора си спомни този разговор по-късно през лятото, когато Карън я информира, че преподобният Джеймисън е преживял нервна криза и си е взел отпуск от църквата. Тя мислеше да се отбие до тях, за да види как е, но не можеше да намери сили. Просто му изпрати имейл с пожелание да се оправи и това беше всичко. Не много след това, точно около първата годишнина на Внезапното заминаване, неговият бюлетин се появи за първи път, самиздатски компендиум от пет страници с цинични обвинения срещу изчезналите на четиринайсети октомври, от които никой не можеше да се защити. Този злоупотребявал със служебно положение. Онзи шофирал пиян. Друг имал отвратителни сексуални апетити. Преподобният Джеймисън стоеше по ъглите на улиците и раздаваше бюлетина безплатно и макар хората да твърдяха, че са отвратени от това, което прави, никога не му оставаха бройки.

След като си тръгна, Нора се зачуди как може да е била толкова глупава, толкова абсолютно неподготвена за нещо, което би трябвало да е очевидно от момента, в който преподобният излезе от колата си. А тя го беше поканила в кухнята си и дори му направи чай. Той беше стар приятел, казваше си, и имаха да наваксват.

Но имаше нещо повече от това, осъзна тя, докато изучаваше бледото му неспокойно лице през барплота. Преподобният Джеймисън беше развалина, но някаква част от нея го уважаваше за това, онази част, която понякога се чувстваше засрамена от собствената си несигурна уравновесеност, от начина, по който щеше да продължи след всичко, което се бе случило, вкопчена в някаква жалка идея за нормален живот — осем часа сън, три хранения на ден, много чист въздух и упражнения. Понякога това също изглеждаше ненормално.

— Как си наистина? — попита го тя настоятелно, давайки му да разбере, че въпросът не е формален.

— Изтощен — отвърна той. — Сякаш тялото ми е пълно с мокър цимент.

Нора кимна разбиращо. Собственото ѝ тяло точно тогава се чувстваше страхотно, топло и отпуснато от душа, мускулите я боляха приятно, мократа ѝ коса беше уютно прибрана под хавлиения тюрбан.

— Трябва да си починеш — каза му я. — Иди някъде на ваканция.

— Ваканция. — Той се изхили презрително. — Какво ще правя на ваканция?

— Ще седиш край басейна. Ще забравиш всичко това за малко.

— Моментът за това мина, Нора. — Говореше сурово, сякаш се обръщаше към дете. — Вече няма да има седене край басейна.

— Може би — призна тя, спомняйки си собствените си заблудени опити за забавление на слънце. — Беше просто предложение.

Той се взря в нея по начин, който не беше особено приятелски. Когато мълчанието се проточи, тя се зачуди дали ще е добра идея да го пита за децата, да разбере дали са се сдобрили, но реши да не го прави. Ако хората имат добри новини, няма нужда да им ги измъкваш с ченгел от устата.

— Гледах речта ти миналия месец — каза той. — Бях впечатлен. Сигурно е трябвало много кураж да го направиш. Имаш естествена дикция.

— Благодаря — отвърна Нора, удовлетворена от комплимента. От устата на ветеран в публичните речи като преподобния това означаваше много. — Не смятах, че ще мога, но… Не знам. Просто усетих, че трябва да го направя. Да запазя паметта им жива. — Тя снижи глас, за да му повери: — Минаха три години, но сякаш е било преди векове.

— Цял живот. — Той надигна чашата си, подуши парата, която се виеше от течността, после я сложи обратно, без да отпие. — Ние всички живеехме в илюзорен свят.

— Гледам снимките на децата ми — каза тя. — И понякога дори не плача. Не мога да реша дали е благословия, или проклятие.

Преподобният Джеймисън кимна, но тя не можеше да прецени дали я слуша. След един миг той се пресегна за нещо на пода — оказа се кафявият плик, който държеше преди — и го постави на плота. Нора беше забравила за него.

— Донесох ти новия брой на вестника ми — каза той.

— Няма нужда. — Тя вдигна ръка в жест на учтив отказ. — Аз наистина не…

— Не. — В гласа му имаше остра предупредителна нотка. — Трябва.

Нора се взираше тъпо в плика, който преподобният буташе към нея с върха на показалеца си. Странен звук излезе от устата ѝ, нещо средно между кашлица и смях.

— Шегуваш ли се?

— За съпруга ти е. — За свое оправдание преподобният изглеждаше искрено засрамен. — Можех да го пусна в октомврийския брой, но го задържах заради речта ти.

Нора бутна плика обратно към него. Нямаше представа какви тайни съдържа, но не изпитваше желание да открие.

— Моля те, напусни къщата ми — каза тя.

Преподобният Джеймисън стана бавно от стола си, сякаш тялото му наистина бе пълно с мокър цимент. За момент погледна със съжаление плика на масата, после поклати глава.

— Съжалявам — каза ѝ той. — Аз съм просто пратеникът.

Обетът за мълчание

Всяка вечер след ежедневното хранене и часа за самообвинение те преглеждаха папките на хората, които се надяваха да следват. На теория, разбира се, те бяха свободни да следват всеки, но определени личности бяха нарочени за специално внимание, или защото някой от супервайзърите смяташе, че са узрели за вербуване, или защото някой от тях бе отправил официална молба за увеличено наблюдение. Лори се взря в папката в скута си: АРТЪР ДОНОВАН, възраст 56, Уинстън Роуд 438, ап. 3. Снимката, закачена с телбод на вътрешната корица, изобразяваше напълно обикновен мъж на средна възраст — оплешивяващ, с голям корем, уплашен до смърт — който буташе празна пазарска количка през паркинг, а кичурът през темето му бе разместен от вятъра. Разведен, баща на две пораснали деца, мистър Донован работеше като техник за „Мерк“ и живееше сам. Според последния запис в дневника Донован бе прекарал предишната четвъртък вечер сам у дома си, в гледане на телевизия. Вероятно го правеше често, защото Лори никога не го беше виждала през нощните си обиколки.

Без да си дава труд да рецитира изискваната мълчалива молитва за спасението на Артър Донован, тя затвори папката и я подаде на Мег Ломакс, нововербуваната, за чието обучение помагаше. Всяка нощ на самообвинението Лори се заемаше със задачата да работи с тази конкретна слабост, но въпреки повтарящите се обети да се справи по-добре, продължаваше да се блъска в ограниченията на собственото си състрадание: Артър Донован беше непознат и тя не можеше да събуди в себе си особена загриженост за онова, което му се беше случило през Съдния ден. Това беше тъжната истина и нямаше много смисъл да се преструва, че нещата са други.

„Аз съм просто човек — казваше си тя. — В сърцето ми няма място за всички.“

От друга страна, Мег изучаваше снимката на Донован с меланхолично изражение, поклащаше глава и клопаше с език със звук, твърде силен, за да бъде приет от някой, който не беше ученик. След момент тя взе бележника си, написа няколко думи и показа съобщението на Лори.

Горкият човек. Изглежда толкова изгубен.

Лори кимна отривисто, после се пресегна за следващия файл на ниската масичка, потискайки нуждата да вземе бележника си и да напомни на Мег, че няма нужда да пише всяка мисъл, която ѝ хрумне. Скоро тя щеше сама да открие това. Всеки го правеше, в крайна сметка, след като първоначалният шок от мълчанието преминеше. На някои хора им трябваше малко повече време, за да осъзнаят с колко малко думи могат да минават, колко голяма част от живота могат да уреждат в мълчание.

В задимената стая бяха дванайсет, тазвечерният контингент наблюдатели, които си прехвърляха файловете по посока на часовниковата стрелка. Предполагаше се, че това е тържествено занимание, но имаше моменти, когато Лори забравяше целта си и започваше да си доставя удоволствие, като подбира сочни местни клюки от файловете или просто подновява връзките си с грешния, но живописен свят, от който се предполагаше, че трябва да се е отрекла. Почувства, че се поддава на изкушението да прочете файла на Алис Саудърман, старата ѝ приятелка от Асоциацията на родителите учители в началното училище „Бейли“. Двете бяха съпредседателки на комитета за търговете три поредни години и бяха останали близки дори по време на неспокойния период, който предшестваше обръщането на Лори. Не можеше да не е заинтригувана от новините, че само преди седмица Алис е била наблюдавана да вечеря в „Тратория Джовани“ с Миранда Абът, друга нейна добра приятелка, измъчена майка на четири деца, с чудесно чувство за хумор и противен талант за мимикрия. Лори не знаеше, че Алис и Миранда са приятелки, и почувства увереност, че голяма част от вечерята е била посветена на разговори за нея и колко много им липсва компанията ѝ. Вероятно бяха озадачени от решението ѝ да се отдръпне от техния свят и презираха общността, в която сега живееше, но Лори избра да не мисли за това.

Вместо това се съсредоточи върху вегетарианската лазаня в „Джовани“ — беше специалитетът на заведението, кремообразният сос бе плътен, но не твърде обилен, морковите и тиквичките бяха нарязани на почти прозрачни ленти — и върху образа на самата себе си като третия човек на масата, който пие вино и се смее със старите си приятели. Почувства подтик да се усмихне и трябваше съзнателно да стисне устни.

„Моля те, помогни на Алис и Миранда — помоли се тя, докато затваряше папката. — Те са добри хора. Имай милост към тях.“

Това, което я поразяваше най-много, докато четеше файловете, бе колко измамно нормални изглеждаха нещата в Мейпълтън. Повечето хора просто си слагаха капаците и се заемаха с обичайните си дела, сякаш Възнесението изобщо не се беше случвало, сякаш очакваха светът да продължи вечно. Тина Грийн, на девет, ходеше на уроците си по пиано. Марта Коен, на двайсет и три, прекарваше два часа във фитнеса, после спираше в аптеката по пътя към къщи за тампони и брой на „Ю Ес Уийкли“. Хенри Фостър, на петдесет и девет, разхождаше териера си по пътеката около езерото Филдинг и спираше често, за да може кучето да си играе със себеподобните си. Ланс Микулски, на трийсет и седем, бе забелязан да влиза във „Викториас Сикрет“ в Ту Ривърс Мол, където поръчал няколко неуточнени артикула бельо. Това беше неловко разкритие, като се имаше предвид, че жената на Ланс, Пати, седеше в стаята срещу Лори в същия този момент и скоро щеше да има възможност сама да прегледа файла. Пати изглеждаше доста мила жена — разбира се, повечето хора изглеждаха доста мили, когато не им бе разрешено да разговарят — и сърцето на Лори беше с нея. Знаеше много добре какво е чувството да четеш срамни разкрития за съпруга си в пълната с хора стая, които са чели същата информация и се преструват, че не обръщат внимание. Но човек знае, че те гледат и се чудят как ще успееш да запазиш присъствие на духа, да се освободиш от дребните емоции като ревност и гняв и да задържиш ума си там, където му е мястото, твърдо фиксиран върху бъдещия свят.

За разлика от Пати Микулски Лори не беше подавала официална молба за наблюдение на своя съпруг. Единствената молба, която направи, беше за дъщеря ѝ. Доколкото зависеше от нея, Кевин трябваше да се оправя сам: той беше голям човек и можеше сам да взема решения. Беше се случило така, че тези решения включваха прибирането у дома с две различни жени, чиито файлове тя имаше лошия късмет да преглежда и за чиито души се предполагаше да се моли, не че щеше да го направи някога.

Болеше повече, отколкото смяташе, да си представи как съпругът ѝ целува непозната жена, как я съблича в някаква непозната спалня, как ляга мирно до нея, след като са свършили. Но не беше плакала, не беше разкрила и частица от болката, която изпитваше. Това беше станало само веднъж, откакто дойде да живее тук, в деня, в който отвори папката на дъщеря си и откри, че познатата снимка от вътрешната страна — сантиментален училищен портрет на дългокосо, сладко усмихнато момиче — е заменен от нещо, което ѝ приличаше на фотография на криминален тийнейджър с големи мъртви очи и обръсната глава, момиче в отчаяна нужда от майчина любов.

Приведоха се зад някакви храсти на Ръсел Роуд и се взряха през листака към предната врата на бяла колониална къща с тухлена закрита веранда, която принадлежеше на Стивън Грайс. Светлините долу и горе бяха запалени и изглеждаше така, сякаш семейство Грайс си е у дома. Лори все пак реши да поостане, щеше да е урок по постоянство, най-важното качество на един наблюдател. Мег се въртеше до нея и обгърна ръце около тялото си, за да се предпази от студа.

— Мамка му — прошепна тя, — замръзвам.

Лори притисна пръст до устните си и поклати глава.

Мери направи гримаса и произнесе беззвучно „съжалявам“.

Лори сви рамене, опитвайки се да не обръща внимание на тази нетактичност. Това беше първата смяна на Мег като нощен наблюдател. Щеше да е необходимо време, за да свикне. Не ставаше въпрос само за физическите неудобства и скуката, но също и за социалната неловкост — дори грубост — да не си в състояние да запълниш мълчанието с разговор, да пренебрегнеш повече или по-малко човека, който диша точно до теб. Това беше противоположно на всеки социален импулс, който са ти набивали в главата от дете, особено ако си жена.

Но все пак Мег щеше да свикне с това точно както Лори бе свикнала. Може би дори щеше да започне да оценява свободата, която идваше с мълчанието, спокойствието, което идваше след капитулацията. Именно това беше научила Лори през зимата след Възнесението, докато прекарваше толкова много време с Розали Сасман. Когато думите са безплодни, по-добре ги дръж за себе си или никога изобщо не ги мисли.

Една кола отби от „Монро“ към „Ръсел“ и ги обля в сребриста светлина, докато преминаваше. След нея тишината стана още по-дълбока, спокойствието — още по-пълно. Лори наблюдаваше как едно листо от почти голия клен на тротоара пада през проблясъка на уличните лампи и се приземява беззвучно на паважа, но съвършенството на момента беше развалено от раздвижването на Мег, която ровеше в джобовете на палтото си. След нещо, което прозвуча като продължителна борба, тя успя да извади бележника си и да надраска кратък въпрос, едва разчетим на лунната светлина:

Лори повдигна дясната си ръка, дръпна ръкава си и потупа няколко пъти китката си, на която нямаше часовник — жест, който трябваше да изрази, че времето е без значение за наблюдателите, че трябваше да се изпразнят от очаквания и да седят тихо колкото време е необходимо. Ако имаха късмет, дори можеха да започнат да се наслаждават на това, да преживяват чакането като форма на медитация, като начин да се свържат с присъствието на Бог в света. Понякога се получаваше. Имаше нощи през лятото, когато въздухът изглеждаше наситен с божествено успокоение. Човек можеше да затвори очи и да го вдиша. Но Мег изглеждаше объркана, така че Лори отвори своя бележник — нещо, което се надяваше да избегне — и написа една-единствена дума с големи печатни букви.

Мег присви очи към нея няколко секунди, сякаш концепцията за търпението ѝ беше непозната, преди да кимне леко в знак за разбиране. Тя се усмихна смело, докато го правеше, и Лори можеше да види колко е благодарна за тази частичка общуване, за простичката милост да ѝ отговори.

Тя също се усмихна, спомняйки си собствения си тренировъчен период, усещането, че е напълно изолирана, отрязана от всички, които обичаше — Розали Сасман вече беше прехвърлена извън Мейпълтън, за да помогне за стартирането на клона в Лонг Айлънд — самота, която се подсилваше от факта, че тя я беше избрала по своя воля. Не беше лесно решение, но като погледнеше назад, изглеждаше не само правилно, но и неизбежно.

След като Розали се премести на Гинко стрийт, Лори положи всички усилия да се върне към живота си на съпруга и майка, и ангажиран гражданин. За известно време усещаше благословията да избяга от силовото поле на мъката на приятелката си — отново да прави йога и да работи благотворително, да предприема дълги разходки около езерото, да проверява домашните на Джил, да се тревожи за Том и да се опитва да поправи връзката си с Кевин, който не криеше факта, че се чувства пренебрегнат — но усещането за освободеност не продължи дълго.

Тя каза на своя терапевт, че ѝ напомня на прибирането вкъщи през лятото след първата си година в „Рутгерс“, завръщането при топлината на семейството и приятелите, което ѝ харесваше през първите една-две седмици, заместено от усещането, че е в капан, желанието да се върне на училище, липсата на състудентите и новия ѝ сладък приятел, на купоните и майтапчийските разговори преди лягане, разбирането за първи път, че сега онова е истинският ѝ живот, а това, въпреки всичко, което е обичала в него, е приключило завинаги.

Разбира се, този път не ѝ липсваше вълнението и романтиката на колежа; липсваше ѝ тъгата, която бе споделяла с Розали, тягостният мрак на техните дълги, мълчаливи дни, прекарани в сортиране на фотографиите на Джен, оценяването на света, в който това сладко и красиво момиче вече го нямаше. Беше ужасяващо да живееш с това знание, да приемеш тази брутална безвъзвратност, но беше реално по начин, по който плащането на сметките не беше, или планирането на пролетното представление на библиотеката, или напомнянето да вземе кутия лингуини от супермаркета, или поздравленията на собствената ѝ дъщеря, че си е взела теста по математика с 92 точки, или търпеливото чакане на съпруга ѝ да привърши със сумтенето и да се измъкне от тялото ѝ. От това имаше нужда да избяга сега, от нереалността да се преструва, че нещата са повече или по-малко наред, че са се натъкнали на неравност по пътя и сега просто трябва да продължат, да изпълняват задълженията си, да изговарят празни фрази, да се наслаждават на простите удоволствия, които светът все още настоява да им предлага. И тя откри онова, което търси, при Грешните отломки — режим на лишения и унижения, който поне ѝ предлагаше достойнството да усеща, че съществуването ѝ има някаква връзка с реалността, че вече не е заета в играта на преструвки, която щеше да погълне остатъка от живота ѝ.

Но тя беше жена на средна възраст, четирийсет и шест годишна съпруга и майка, чиито най-добри години бяха минали. Мег беше секси момиче с големи очи, в средата на двайсетте си години, с изскубани вежди, руси кичури и следи от професионален маникюр. В Паметната си книга беше залепила с тиксо годежен пръстен с малко камъче, заради което приятелките ѝ сигурно бяха пищели от завист. Сигурно беше ужасно време да си млад, помисли Лори. Да бъдеш лишен от всичките си надежди и мечти, да знаеш, че бъдещето, на което разчиташ, никога няма да дойде. Сигурно беше, като да ослепееш или да загубиш крайник, дори ако вярваш, че Бог е приготвил нещо по-добро за теб точно зад ъгъла, нещо чудесно, което дори не можеш да си представиш.

Мег отгърна нова страница и започна да пише ново съобщение, но Лори така и не видя какво е. Отвори се врата и те се обърнаха в унисон, за да видят как Стивън Грайс излиза на входната площадка. Беше средностатистически човек с очила и малко коремче, който носеше топъл вълнен пуловер, който Лори не можа да се въздържи да не пожелае. Той се поколеба за миг-два, като че ли свикваше с нощта, после слезе по стълбите и се отправи през моравата към колата си, която изпусна приветствено чуруликане при приближаването му.

Те тръгнаха след него, но загубиха от поглед колата, когато сви надясно в края на пряката. Хипотезата на Лори, базирана само на догадка, беше, че Грайс вероятно отива към „Сейфуей“ за някакво нощно лакомство, боровинков кекс или сладолед с масло от орехи пекан, или може би плочка черен шоколад, обсипан с бадеми, някоя от многобройните храни, за които тя си мечтаеше от време на време през деня, обикновено през дългата гладна интерлюдия, която разделяше сутрешната купа овесена каша от вечерната супа.

Супермаркетът беше на десет минути бърз ход от Ръсел Роуд, което означаваше, че ако бе права и побързаха, може би щяха да хванат Грайс, преди да напусне магазина. Разбира се, той вероятно отново щеше да се качи в колата и да се върне у дома си, но нямаше нужда да изпреварва нещата чак толкова. Освен това искаше Мег да разбере, че наблюдението е гъвкава дейност, свързана с импровизация. Беше напълно възможно Грайс да не отива в „Сейфуей“ и да го загубят напълно. Но беше също толкова вероятно, докато правят това, да се натъкнат на някой друг в списъка и така можеха да прехвърлят вниманието си към него. Или пък можеха да попаднат на някоя напълно непредвидена ситуация с хора, чиито имена дори не знаеха. Целта беше да си държиш очите отворени и да отиваш там, където ще можеш да свършиш най-добра работа.

При всички случаи беше облекчение да се движат, да прекратят криенето в храсталака. По мнението на Лори упражненията и чистият въздух бяха най-добрата част от работата ѝ, поне в подобни нощи, когато небето беше ясно и температурите все още бяха над пет градуса. Опита се да не мисли какво ще е през януари.

Тя спря на ъгъла да запали цигара и предложи една на Мег, която се дръпна леко, преди да вдигне ръка в напразен жест на отказ. Лори бутна пакета към нея по-настоятелно. Тя мразеше да се налага, но правилото беше абсолютно ясно: Наблюдателят на обществено място трябва винаги да носи запалена цигара.

Когато Мег продължи да отказва, Лори натика една цигара — „Грешните отломки“ осигуряваха обща марка с остър вкус и подозрително химически аромат, която поръчваха на едро в местния офис — между устните на младата жена и задържа клечка пред нея. Мег се задави силно на първото дръпване, както винаги ставаше, после изскимтя леко с отвращение, след като пристъпът премина.

Лори я потупа по ръката, за да я увери, че се справя добре. Ако можеше да говори, щеше да ѝ изрецитира мотото, което и двете бяха научили на ориентирането: Не пушим за удоволствие. Пушим, за да разгласяваме вярата си. Мег се усмихна насила и замахна пред очите си, докато отново тръгваха.

Лори отчасти завиждаше на Мег за страданието ѝ. Точно така трябваше да бъде — жертва пред Бог, умъртвяване на плътта, сякаш всяко издишване е дълбоко лично оскверняване. За Лори, която пушеше в колежа и през двайсетте си години, но спря трудно цигарите по време на първата си бременност, беше различно. За нея да започне отново след всички тези години беше като завръщане у дома, запретено удоволствие, което се бе промъкнало в строгия режим на лишения, който представляваше животът на Грешните отломки. Жертва в нейния случай би било да откаже цигарите за втори път, да не е в състояние да се наслади на първата сутрешна цигара, онази, която имаше толкова хубав вкус, че понякога оставаше в спалния си чувал и изпускаше кръгчета към тавана заради самото забавление.

На паркинга на „Сейфуей“ нямаше много коли, но Лори не можеше да изключи възможността някоя от тях да е на Грайс — той караше безличен седан в тъмен цвят, а тя бе пропуснала да забележи марката, модела или номера — така че тръгнаха да го търсят в магазина, като се разделиха, за да покрият повече пространство.

Лори започна от сектора за плодове и зеленчуци, като заобиколи плодовете, за да избегне изкушението — беше болезнено да гледа ягодите, дори да мисли за тях — и претича край зеленчуците, които изглеждаха толкова невъзможно свежи и подканващи, всеки беше реклама на тази обречена планета, която го бе създала: тъмнозелени броколи, червени чушки, плътни глави зеле, влажни зелени салати, чиито разперени листа се придържаха от цветни ленти.

Щандът на пекарницата беше мъчение дори толкова късно през деня — имаше само няколко случайни багети, сусамов геврек и един бананово-орехов мъфин, останки за контейнера със стари печива. Мястото бе просмукано от остатъчен аромат на прясно изпечен хляб, който се смесваше с ярките светлини и надутата музика — „Кристалният каубой“, беше странно, защото не бе чувала тази песен от години — и който предизвика у нея претоварване на сетивата. Тя се почувства почти замаяна от желание, изумена от спомена, че супермаркетът някога е бил мъчително задължение за нея, поредната неизбежна стъпка в досадния кръг на живота ѝ, не по-вълнуващ от бензиностанция или поща. Само за няколко месеца той бе станал екзотичен и въздействащ, градина, от която тя и всеки, когото познаваше, бяха прогонени, без значение дали го осъзнаваха.

Не започна да диша по-леко, докато не обърна гръб на апарата за билети, за да намери убежище сред рафтовете с пакетирани храни — консерви боб и кутии със суха паста и бутилки салатен дресинг — всякакви хубави неща, но нищо, за което да се налага да се спира, за да не грабне и да натъпче в устата си. Самото разнообразие на продукти беше главозамайващо, едновременно нелепо и впечатляващо: четири рафта, посветени само на сосовете за барбекю, сякаш всяка марка притежаваше свои уникални и могъщи характеристики.

„Сейфуей“ беше полузаспал, имаше само по един-двама клиенти в отдел, повечето от които се движеха бавно и оглеждаха рафтовете със замаяни изражения. За нейно облекчение всички я подминаваха, без да кажат и дума или дори да кимнат. Според протокола на „Грешните отломки“, тя трябваше да отвърне на поздрава не с усмивка или махване, а като се взре право в очите на поздравилия я човек и преброи бавно до десет. Беше достатъчно неловко с непознати и случайни познати и напълно разстройващо, когато се сблъскаш с близък приятел или член на семейството, и двамата изчервени и несигурни — прегръдките бяха изрично забранени — докато в гърлото ти се надига потоп от неизразими чувства.

Очакваше да попадне на Мег някъде край отдела за замразени стоки — географският център на магазина — но не изпита тревога, когато мина през напитките, кафето и чая, чипсовете и снаксовете, без дори да я зърне. Беше ли възможно да са се разминали, без да разберат, всяка да е завила зад щанда, който другата тъкмо е подминала, по едно и също време?

Лори се изкуши да се върне по стъпките си, но продължи напред чак до млечните продукти, откъдето бе започнала Мег. Нямаше никого, освен един-единствен клиент пред нарязаното сирене, плешив мъж с жилава конструкция на бегач, в който тя твърде късно разпозна Дейв Толман, бащата на един от бившите съученици на сина ѝ. Той се обърна и ѝ се усмихна, но тя се престори, че не го забелязва.

Знаеше, че е било безотговорно да остави Мег без наблюдение. Първите няколко седмици в лагера можеха да са трудни и дезориентиращи. Новодошлите бяха склонни да се връщат към стария си живот, ако получеха възможност. Това, разбира се, не беше проблем. „Грешните отломки“ не беше култ, както невежите обичаха да твърдят. Всеки член можеше да дойде и да си тръгне по желание. Но беше работа на помощника да осигури напътствие и компания през това уязвимо време, като помага на подопечния си да премине през неизбежните кризи и моменти на слабост, така че да не се обезкуражи и да направи нещо, за което ще съжалява цяла вечност.

Помисли дали да не направи бърза обиколка на магазина, за да провери втори път, после реши да тръгне направо към паркинга, в случай че Мег иска да избяга натам. Мина през две неработещи каси, опитвайки да не мисли какво ще е да се върне в лагера без нея и да обяснява, че я е оставила сама, и то в супермаркета.

Автоматичните врати се разделиха бавно и я пуснаха на свобода в нощта, която сега беше осезаемо по-студена. Тя тъкмо щеше да се затича, когато за свое огромно облекчение видя, че няма да е необходимо. Мег стоеше точно пред нея, разкаяна млада жена в безформени бели дрехи, която държеше лист хартия пред гърдите си.

Съжалявам — пишеше на него. — Вътре не можех да дишам.

Отдавна минаваше полунощ, когато се върнаха на Гинко стрийт, минаха през две бетонни бариери и се записаха в кабинката на часовия. Тези охранителни мерки бяха възприети преди две години, след полицейската акция, която завърши с мъченическата смърт на Фил Краутър — съпруг и баща на три деца, на четирийсет и две — и раняването на двама други членове. Ченгетата бяха влезли в лагера посред нощ, снабдени със заповеди за претърсване и съоръжения за разбиване, с надеждата да спасят две малки момичета, които според твърденията на бащите им били отвлечени и задържани срещу волята им от Грешните отломки. Разгневени от това, което възприеха като гестаповски техники, някои членове хвърляха камъни и бутилки срещу натрапниците. Превъзхожданите числено ченгета се паникьосаха и отвърнаха със стрелба. Последвалото разследване оправда полицаите, но критикува самото нападение като „законово неиздържано и лошо изпълнено, базирано на непотвърдени обвинения на огорчени бащи без попечителство“. Оттогава — Лори трябваше да отдаде дължимото най-вече на Кевин — мейпълтънската полиция възприе по-неконфликтно отношение към Грешните отломки и полагаше всички усилия да прилага дипломация вместо сила, когато възникват неизбежните спорове и кризи.

Дори и така обаче, споменът за стрелбата оставаше пресен и болезнен на Гинко стрийт. Тя никога не бе чувала някой да обмисля възможността да се махнат бариерите, които служеха и като паметници и върху които бе изписано със спрей ОБИЧАМЕ ТЕ, ФИЛ — ЩЕ СЕ ВИДИМ В РАЯ.

Бяха им дали спалня на третия етаж на Синята къща, която беше запазена за обучаващи се жени. Обикновено Лори живееше в Сивата къща, съседното женско общежитие — по шест или седем души в средноголяма стая, които спяха в спални чували на пода. Всяка нощ представляваше мрачно пижамено парти само за възрастни — нямаше подхилване или шепот, само много кашляне и пърдене, хъркане и простенване, звуците и миризмите на твърде много стресирани хора, натъпкани в твърде тясно пространство.

В сравнение с това Синята къща беше много по-цивилизована, почти луксозна. Бяха само двете в помещение с размерите на детска стая, с две легла и бледозелени стени, светлобежов килим, който усещаше мек под босите си пети, и най-хубавото от всичко, баня в коридора. „Малка ваканция“ — помисли си Лори. Тя се съблече, докато Мег се къпеше, смени мръсните си дрехи със свободната нощница на „Грешните отломки“ — грозно, но удобно облекло, съшито от стари чаршафи — после коленичи, за да каже молитвите си. Не бързаше, съсредоточи се върху децата и после премина към Кевин, майка си, братята и сестрите си, приятелите и бившите си съседи, като се опитваше да си представи всеки, облечен в бели одежди и окъпан в златните лъчи на прошката, както я бяха учили. Беше лукс да се моли по този начин, в празна стая и без разсейване. Знаеше, че Бог не се интересува дали е коленичила, или е заела стойка на глава, но просто се чувстваше правилно, умът ѝ беше ясен, а вниманието — нераздвоено.

„Благодаря ти, че доведе Мег при нас — молеше се тя. — Дай ѝ сила, а на мен дай мъдрост да я поведа в правилната посока.“

Нощната стража беше минала доста добре, мислеше си Лори. Загубиха Грайс и не попаднаха на друг човек от файловете, които бяха прегледали, но видяха доста движение в центъра на града, придружаваха хора от барове и ресторанти до колите им и се прибраха с тройка тийнейджърки, които бъбреха весело помежду си за момчета и училище, сякаш Лори и Мег изобщо не бяха там. Имаха само една неприятна среща с група от двайсетинагодишни мижитурки пред „Екстра Ининг“. Не беше ужасно, просто обичайните обиди и груби сексуални подкани от по-пияния, добре изглеждащ младеж с арогантна усмивка, който обви ръка около Мег, сякаш му беше приятелка. („Аз ще чукам хубавата — каза на приятеля си. — Ти можеш да се заемеш с бабата.“) Но дори това беше полезен урок за Мег, малък намек какво означава да си наблюдател. Рано или късно, някой щеше да я удари, да я наплюе или по-лошо и тя трябваше да може да изтърпи посегателството, без да протестира или да опита да се защити.

Мег излезе от банята, като се усмихваше свенливо, лицето ѝ беше порозовяло, а тялото ѝ се губеше в огромната нощница. Беше почти жестоко, мина през ума на Лори, да загънеш хубава млада жена с този отпуснат, груб чувал, като че ли красотата ѝ нямаше място на света.

„За мен е различно — каза си. — Аз съм щастлива да съм скрита.“

Водата в банята все още беше топла, лукс, който тя вече не приемаше за даденост. В Сивата къща имаше хронична липса на топла вода — беше неизбежно с толкова много хора под един покрив — но регулациите изискваха два душа на ден въпреки всичко. Тя остана под водата дълго, докато въздухът не се насити с пара, което не беше проблем, тъй като „Грешните отломки“ забраняваха огледалата. Все още ѝ беше странно да си мие зъбите пред празната стена с безименна тебеширена паста за зъби и отвратителна ръчна четка. Приемаше повечето от хигиенните ограничения без оплакване — лесно беше да разбере защо парфюмите и балсамите, както и кремовете против бръчки се смятат за излишък — но не можа да се примири със загубата на електрическата си четка. Тъгува за нея седмици, преди да разбере, че ѝ липсва не само усещането за чиста уста, липсваше ѝ нейният брак, всички онези години на безсмислено домашно щастие, дългите препълнени дни, които завършваха, когато двамата с Кевин заставаха редом до двойната мивка, жезлите бръмчаха в ръцете им, а устите им бяха пълни с ментова пяна. Но това беше минало. Сега беше само тя в тиха стая, юмрукът ѝ се движеше упорито пред лицето, никой не се усмихваше в огледалото, никой не отвръщаше на усмивката.

По време на тренировъчния период обетът за мълчание не беше абсолютен. Имаше малка пауза след загасването на светлините — обикновено не повече от петнайсет минути — когато беше позволено да говориш свободно, да вербализираш страховете си и да задаваш въпроси, на които не си получил отговори през деня. Освобождаването беше нововъведение, което имаше за цел да бъде нещо като предпазна клапа, начин да извършиш прехода към неговоренето не толкова рязко и страховито. Според една пауър пойнт презентация, която Лори бе гледала — тя беше член на комитета по набиране и запазване — степента на отпадане сред обучаваните бе спаднала с почти една трета от приемането на тази нова политика, което беше една от главните причини лагерът да е толкова пренаселен.

— Е, как я караш? — попита Лори, за да сложи начало.

Собственият ѝ глас ѝ прозвуча странно, дрезгав грак в мрака.

— Предполагам, че добре — отвърна Мег.

— Само добре ли?

— Не знам. Трудно е да се откажа от всичко. Все още не вярвам, че съм го направила.

— Изглеждаше ми малко нервна в „Сейфуей“.

— Страхувах се, че ще срещна някого, когото познавам.

— Годеника ти?

— Да, но не само Гари. Някой приятел. — Гласът ѝ беше несигурен, като че ли се опитваше с всички сили да е смела. — Трябваше да се омъжа този уикенд.

— Знам. — Лори беше прочела папката на Мег и разбираше, че тя ще се нуждае от специално внимание. — Сигурно е било трудно.

Мег издаде странен звук, нещо средно между кикот и стон.

— Имам чувството, че сънувам — каза тя. — Продължавам да чакам да се събудя.

— Знам как е — увери я Лори. — Понякога аз още се чувствам така. Разкажи ми нещо за Гари. Какъв е?

— Страхотен е. Наистина е сладък. Широки рамене. Сламена коса. Сладка малка трапчинка на брадичката. Целувах го там през цялото време.

— Какво работи?

— Анализ на сигурността. Миналата пролет се дипломира.

— Еха. Звучи впечатляващо.

— Такъв е. — Мег го каза простичко, сякаш в това нямаше никакво съмнение. — Страхотно момче е. Умен, красив, много забавен. Обича да пътува, ходи във фитнеса всеки ден. Приятелите ми го наричат Господин идеален.

— Къде се срещнахте?

— В гимназията. Той играеше баскетбол. Брат ми беше в отбора, така че ходех често на мачове. Гари беше в горните класове, а аз — в началните. Дори не смятах, че забелязва съществуването ми. И тогава, един ден, той просто дойде и каза: „Хей ти, сестрата на Крис. Искаш ли да идем на кино?“. Можеш ли да повярваш? Дори не знаеше името ми, а ме покани на среща.

— И ти се съгласи.

— Майтапиш ли се? Почувствах се, все едно бях спечелила от лотарията.

— Веднага ли тръгнахте заедно?

— Боже, да. Първия път, когато ме целуна, си помислих: „Това е момчето, за което ще се омъжа“.

— Доста време ти е отнело. Кога е било това, преди осем или девет години?

— Бяхме в училище — обясни Мег. — Сгодихме се веднага след като се дипломирах, но трябваше да отложим сватбата. Заради това, което стана.

— Изгубила си майка си.

— Не само нея. Един от братовчедите на Гари… две момичета, които познавах в колежа, шефа на баща ми, едно момче, с което Гари работеше. Доста хора. Помниш какво беше.

— Помня.

— Просто не изглеждаше правилно да се омъжа без майка ми. Бяхме наистина близки и тя бе толкова развълнувана, когато ѝ показах пръстена. Щях да нося нейната сватбена рокля и всичко останало.

— И Гари се съгласи да отложите?

— Абсолютно. Както казах, той е наистина страхотен.

— Значи, пренасрочихте сватбата.

— Не веднага. Две години дори не говорихме за нея. И после просто решихме.

— И този път се почувствахте готови?

— Не знам. Предполагам, че накрая просто приех факта, че майка ми няма да се върне. Че никой няма да се върне. А Гари започваше да става нетърпелив. Все ми казваше, че е уморен да бъде тъжен през цялото време. Казваше, че майка ми би искала да се оженим, да създадем семейство. Казваше, че тя би искала да сме щастливи.

— Ти какво мислиш?

— Прав е. И аз бях уморена да съм непрекъснато тъжна.

— Е, какво се случи?

Няколко секунди Мег не проговори. Лори сякаш можеше да я чуе как мисли в мрака, как се опитва да формулира отговора си възможно най-ясно, сякаш от него зависеше много.

— Организирахме всичко, знаеш ли? Наехме зала, избрахме диджей, интервюирахме различни кетъринг фирми. Би трябвало да съм щастлива, нали? — Тя се разсмя тихо. — А все едно изобщо не бях там, все едно всичко се случваше на някой друг, на някой, когото не познавах. Виж я как измисля поканите, виж я, как пробва роклята си.

— Помня това чувство — каза Лори. — Все едно си мъртва, а дори не го знаеш.

— Гари полудя. Не можеше да разбере защо не съм по-въодушевена.

— Кога реши да се откажеш?

— От известно време ми се въртеше в ума. Но продължавах да чакам, надявах се, че нещата ще се подобрят. Отидох на терапевт, пих лекарства, правех много йога. Но нищо не сработи. Миналата седмица казах на Гари, че имам нужда от още едно отлагане, но той не искаше и да чуе. Каза, че или ще се оженим, или ще се разделим. Изборът бил мой.

— И сега си тук.

— Сега съм тук — съгласи се тя.

— Доволни сме, че си с нас.

— Наистина мразя тия цигари.

— Ще свикнеш.

— Надявам се.

И двете повече не проговориха. Лори се сви на една страна, вкусвайки мекотата на чаршафите, опитвайки се да си спомни последния път, когато бе спала в толкова удобно легло. Мег поплака известно време и после утихна.

Спечели стая

Нора чакаше танците с нетърпение, по-малко заради самото събитие, отколкото заради шанса да направи публично заявление, да разкаже на своя малък свят, че е добре, че се е възстановила от унижението заради статията на Мат Джеймисън и не се нуждае от ничие съжаление. Тя се чувстваше предизвикателно весела през целия ден, пробваше най-сексапилните си дрехи — все още ѝ ставаха, някои дори ѝ стояха по-добре от преди — и практикуваше стъпки пред огледалото; танцуваше за първи път от три години. „Не е зле — помисли си. — Съвсем не е зле.“ Беше като да пътува назад във времето и да се срещне с човека, който някога е била, за да го разпознае като приятел.

Роклята, на която се спря, беше прилепнала дреха в червено и сиво, тип прегърни ме, с дълбоко деколте. За последен път я беше слагала на сватбата на дъщерята на шефа на Дъг, когато получи за нея многобройни комплименти, включително от самия Дъг, майстора на въздържанието. Тя разбра, че изборът ѝ е добър, когато я сложи пред сестра си и видя вкиснатото ѝ изражение.

— Няма да носиш това, нали?

— Защо? Не ти ли харесва?

— Ами малко е… крещящо, не мислиш ли? Хората може да си помислят…

— Не ми пука — каза Нора. — Да мислят каквото си искат.

В колата на Карън я обзе малко нервно, почти приятно усещане за очакване — съботните пеперуди в стомаха — усещане, което помнеше от колежа, когато купоните сякаш имаха потенциал да променят живота ти. То остана с нея през целия път и в краткото разстояние, което изминаха пеша през паркинга на училището, и я напусна на входа на сградата веднага щом видя плаката, който рекламираше танците:

„«Мейпълтън е забавен» ли? — помисли си тя, улавяйки неочаквано своя огорчен образ в стъклената врата. — Това шега ли е?“ Ако беше, значи бе за нейна сметка, една вече не млада жена в официална рокля, на път да влезе в училище, което децата ѝ никога нямаше да имат шанс да посещават. „Съжалявам — каза им тя, сякаш се криеха в ума ѝ и осъждаха всичко, което правеше. — Не помислих за това.“

— Какво става? — надникна Карън през рамото ѝ. — Заключено ли е?

— Разбира се, че не е заключено.

Нора бутна вратата, за да покаже на сестра си колко е глупав въпросът ѝ.

— Не съм и смятала, че е — отвърна Карън раздразнено.

— Тогава защо питаш?

— Защото ти просто стоеше там, ето защо.

„Млъкни — помисли си Нора, докато пристъпваха в главния коридор, ярък тунел с полиран кафяв под и многобройни обществени зелени шкафчета, които се простираха безкрайно от едната му страна. — Моля те, просто млъкни.“ На стената срещу главния кабинет висеше колекция от автопортрети на ученици, разположени над банер, на който пишеше: „Ние сме мустангите!“. Беше болезнено да гледа всички тези свежи, изпълнени с надежда неумело представени лица, да мисли за всички щастливи майки, които ги изпращат сутрин с раниците и обяда и ги вземат от входа следобед.

„Здравей, миличка, как беше днес?“

— Имат отлична програма — каза Карън, сякаш развеждаше бъдещ родител. — Силни са и в музиката.

— Страхотно — измърмори Нора. — Може би трябва да се запиша.

— Просто разговарям. Не е нужно да се обиждаш.

— Извинявай.

Нора знаеше, че се държи като кучка. Беше нечестно, особено предвид факта, че Карън бе единственият човек, когото можеше да измуфти да дойде с нея с толкова кратко предизвестие. Нора невинаги харесваше сестра си и почти никога не се съгласяваше с нея, но винаги можеше да разчита на Карън. Всички други, на които се обади — така наречените ѝ близки приятели от групата на майките, в която тя вече не членуваше — се измъкнаха под предлога на семейните задължения и какво ли не, но едва след като се опитаха да я разубедят да ходи.

„Сигурна ли си, че е добра идея, скъпа? — Нора мразеше снизходителния начин, по който я наричаха скъпа, сякаш беше дете, неспособно да взема решения само. — Не искаш ли да изчакаш още малко?“

Имаха предвид още малко, за да се успокои прахът, вдигнат от статията, за която всички в града вероятно още шепнеха: РАЗБИРА СЕ ДОБРЕ С ДРУГИ: ГОРЕЩИТЕ СРЕЩИ НА ТАТКОТО „ГЕРОЙ“ СЪС СЕКСИ УЧИТЕЛКА. Нора я беше прочела веднъж, в кухнята си, след изненадващото посещение на Мат Джеймисън, но това беше достатъчно всички ужасни подробности на жежката афера на Дъг с Кайли Манхайм да се запечатат завинаги в ума ѝ.

Дори сега, две седмици по-късно все още ѝ беше трудно да приеме идеята за Кайли като Другата жена. В съзнанието на Нора тя беше все още любимата учителка на децата ѝ от академията „Младите филизи“ — приятно, енергично момиче, току-що завършило колеж, което някак успяваше да изглежда невинно и безопасно, въпреки че имаше пиърсинг на езика и татуиран ръкав на лявата си ръка, който очароваше малките деца. Тя беше авторката на чудесното оценяващо писмо, което Нора някога вярваше, че ще пази вечно, задълбочен анализ от три страници на първата година на Ерин в академията, която хвалеше „необичайните ѝ социални умения“, „неизтощимото любопитство на ума ѝ“ и нейното „безстрашно чувство за приключения“. Нора носеше писмото навсякъде няколко месеца след четиринайсети октомври, за да може да го чете винаги когато иска да си припомни дъщеря си.

За жалост, нямаше съмнения относно правдивостта на обвиненията на преподобния. Той беше спасил един стар, привидно счупен лаптоп на Кайли от боклука — момчето от компютърния магазин ѝ казало, че харддискът е изгорял — и използвал наскоро придобитите си умения за възстановяване на информация, за да изрови истинско съкровище от уличаващи имейли, компрометиращи снимки и „шокиращо категорични“ чат сесии между „красивия баща на две деца“ и „прелестната млада възпитателка“. Бюлетинът включваше няколко изобличаващи откъса от тази кореспонденция, в които Дъг разкриваше неизявен преди усет към еротично писане.

Нора беше съсипана не само заради евтиното разкритие — тя не беше подозирала нищо, разбира се — но също и заради очевидната наслада на преподобния от оповестяването му. Тя се кри няколко дни след избухването на скандала и направи мислено преглед на целия си брак, като се чудеше дали абсолютно всяка минута от него е била лъжа.

След като първоначалният шок утихна, тя забеляза, че изпитва и един вид облекчение, олекване на товара. От три години тъгуваше за един съпруг, който не беше съществувал, не и такъв, какъвто си го представяше. Сега, когато знаеше истината, можеше да види, че е загубила по-малко, отколкото е смятала, което беше почти като да си получи нещо обратно. Все пак не беше трагичната вдовица, а просто поредната жена, предадена от един егоистичен мъж. Беше по-малка, по-позната роля и далеч по-лесна за изпълнение.

— Готова ли си? — попита Карън.

Стояха на вратата на стола и наблюдаваха движението на дансинга, облян в приглушена светлина. Беше изненадващо пълно, група хора на средна възраст, предимно жени, се движеха ентусиазирано, макар и малко неловко, под звуците на „Малкия червен корвет“ на Принс, опитвайки се да се преструват на по-младите си и с по-подвижни крайници версии.

— Мисля, че да — отвърна Нора.

Усети главите, които се обърнаха към тях, когато се появиха в затвореното пространство, вниманието на цялото помещение се насочи в тяхна посока. От това се опитваха да я предпазят приятелите ѝ, но на нея наистина не ѝ пукаше. Ако хората искаха да я гледат, бяха добре дошли.

„Да, това съм аз — помисли си Нора. — Най-тъжната жена на света.“

Тя се впусна направо в танците, като вдигна ръце над главата си и остави бедрата си да я поведат. Карън беше до нея, лактите и коленете ѝ се движеха енергично. Нора не беше виждала сестра си да танцува от години и бе забравила колко е забавно да я наблюдава — ниска, едра жена с много движещи се части; беше секси, което човек не би предположил, ако я беше виждал само в друг контекст. Те се приведоха една към друга и се усмихваха, докато пееха заедно: Little red Corvette, baby you’re much too fast!2 Нора се завъртя наляво, после рязко изви тялото си надясно, а дългата ѝ коса бръсна лицето ѝ. За първи път от векове отново се чувстваше почти като човек.

Играта, която играеха, се казваше „Спечели стая“. Доста приличаше на „Шише“, освен по това, че цялата група трябваше да гласува дали двойката може да напусне кръга и да се усамоти някъде. Гласуването добавяше елемент на стратегия в иначе простата игра на случайности. Човек трябваше да следи целия спектър от възможности, да преизчислява на всеки кръг кого иска да запази и кого иска да елиминира като съперник. Целта — извън очевидната свалка с някой, който те привлича — беше да не допуснеш да си един от двамата последни останали играчи в кръга, защото те също трябваше да си намерят стая, макар че Джил знаеше от опит, че те предимно си стояха и се чувстваха като загубеняци. По-добре беше дори с нечетен брой играчи, въпреки срама да откриеш, че си последният останал. Нечетният остатък.

Ейми потри ръце за късмет, усмихна се на Ник Лазаро — той беше първият избор на всяко момиче — и завъртя стрелката, която бяха взели от игра на туистър. Стрелката се замъгли, после забави скорост и отново стана видима, докато обикаляше из кръга, промъкна се край Ник и се установи на Зоуи Грантам.

— Исусе — изръмжа Зоуи. Тя беше красиво, сладострастно, набито момиче, с равен бретон и сочни червени устни, които оставяха следи по лицата и вратовете на хората. — Пак ли.

— О, хайде де — нацупи се Ейми. — Не е толкова зле.

Те се опряха на ръце и колене една срещу друга и се целунаха в центъра на кръга. Не беше нищо особено — без език, без опипване, просто любезно целуване — но Джейсън Уолдрон започна да пляска и да подвиква, като че ли бяха порнозвезди.

— Дявол да го вземе, да! — изкрещя той, както правеше винаги при лесбийските сцени, без значение колко апатични бяха. — На тези кучки им трябва стая!

Никой не го подкрепи. Беше ред на Ник да върти, но стрелката посочи Дмитрий, така че той повтори. Играеха по сексистки правила: момичетата трябваше да го направят заедно, но момчетата не, поради, както се приемаше, очевидни причини. Джил се дразнеше от този двоен стандарт не защото имаше нещо против да целува момичета — беше ѝ все едно, с изключение на Ейми, която ѝ беше повече като сестра — а защото беше свързано с втора несправедливост, момичетата можеха да се целуват, но никога не можеха да вземат стая, защото това би означавало две момчета да останат без партньори, което определяше хетеросексуална симетрия на играта. Джил бе опитала няколко пъти да накара другите да преразгледат тази политика, но никой не я подкрепи, дори Джини Чън, която щеше да е най-очевидният печеливш от подобна промяна.

При второто завъртане Ник получи Зоуи и ентусиазмът им беше достатъчен, че Мак Конъли да им предложи стая. Джини подкрепи това, но всички други гласуваха с „не“ — Джил и Ейми, защото искаха да запазят Ник в играта, Дмитрий, защото си падаше по Зоуи, а Джейсън, защото беше лакей на Ник и никога не гласуваше за друга конфигурация освен за Ник и Ейми.

Това беше проблемът напоследък — нямаше достатъчно играчи и цялата несигурност бе изчезнала. През лятото беше лудешко. Някои нощи в кръга се събираха почти трийсет души — бяха на открито, в двора на Марк Солърс — много от които не се познаваха. Гласуването беше бурно и непредсказуемо. Имаше възможност да получиш стая както за непохватна целувка, така и за някоя разгорещена. Първия път, когато игра, Джил се озова заедно с един колежанин, който се оказа добър приятел на брат ѝ. Поиграха си малко, но накрая се предадоха и прекараха дълго време в разговор за Том, от когото разбра повече неща за брат си, отколкото бе научила през всички години на общия им живот. Втория път получи стая с Ник, който познаваше от училище, но никога не бяха разговаряли. Той беше красиво, тихо момче с тъмни очи, провиснала коса и бдително изражение и с него тя също се почувства красива, абсолютно сигурна, че мястото ѝ е в ръцете му.

Играта стана по-малка и по-скучна през септември, когато част от децата се върнаха в колежа, и още по-скучна през есента, когато броят им намаля до постоянното ядро от осем и всеки път беше повече или по-малко еднакво: Ейми се озоваваше с Ник, Джил и Зоуи си поделяха Макс и Дмитрий, а Джини и Джейсън оставаха заедно по подразбиране. Джил дори не знаеше защо си правят труда — играта вече ѝ приличаше на навик, на ритуал, който бе надживял ползата си, но винаги бе придружен от слабата надежда, че груповата динамика може да се промени по такъв начин, че тя отново да остане сама с Ник и да му напомни колко идеално си пасват телата и умовете им.

За жалост, това нямаше да се случи тази вечер. Той ѝ се падна на четвъртото завъртане и Джил почувства познатия пристъп на вълнение, когато лицето му се приближи към нейното, и също толкова силното разочарование, когато се целунаха. Той дори не се преструваше на заинтересуван, устните му бяха сухи и едва-едва отворени, езикът му упорито пасуваше в отговор на нетърпеливите опипващи потрепвания на нейния. Беше толкова летаргично изпълнение — много по-нестрастно от целувката, която бе дал на Зоуи; Джил вече не беше дори на второ място! — че никой не си направи труда да им предлага стая. Когато приключиха, той избърса устата си, кимна ѝ апатично и каза: „Благодаря, беше страхотно“, но само от приличие. Щеше да е същото, ако си бяха стиснали ръцете или си бяха помахали през улицата. Накара я да се зачуди дали лятната им свалка изобщо се бе случила, дали онзи славен час и половина, който прекараха в спалнята на родителите на Марк, не беше просто плод на въображението ѝ, лош случай на самозалъгване.

Само че не беше — чаршафите бяха хладни и бели с малки сини цветчета, наистина фини и невинни на пръв поглед, а Ник бе наистина заинтригуван. Единственото, което се бе променило оттогава, бе, че той се влюби в Ейми, което се случваше, рано или късно. Можеше да се забележи по начина, по който лицето му се оживи, когато стрелката най-накрая спря в нея, и по бавния, сериозен начин, по който я целуна, сякаш в стаята нямаше никой друг, сякаш това, което споделяха, не беше част от игра. Ейми не можеше да отвърне на искреността му — имаше нещо неизбежно театрално в начина, по който се разтопи на пода, издърпа го върху себе си и изви гърба си така, че да притисне таза си в неговия — но комбинацията от двата стила имаше могъщ ефект върху съдиите. Когато Джейсън предложи двамата да си намерят стая, Зоуи го подкрепи и гласуването „за“ беше единодушно, без нито един въздържал се.

Бариерата, която отделяше Нора от хората около нея, изтъня и омекна, докато танцуваше. Другите не изглеждаха толкова далече или толкова чужди, както когато ги подминаваше в супермаркета или на велоалеята. Когато се докосваха на дансинга, контактът не беше досаден или неприятен. Ако някой ѝ се усмихнеше, тя също му се усмихваше и през повечето време това я караше да се чувства добре, сякаш лицето ѝ бе създадено за усмивка.

След половин час спря да си почине и се отправи към масата с напитките, където си наля в пластмасова чаша шардоне и го гаврътна на две големи глътки. Виното беше хладко и твърде сладко, но тя помисли, че може би ще е хубаво с лед и сода.

— Извинете, мисис Дърст?

Нора се обърна по посока на гласа, който беше тих и смътно познат. За един дълъг празен момент сякаш бе изгубила способността си да мисли и да говори.

— Съжалявам, че ви безпокоя — каза Кайли. Беше отрязала косата си по момчешки късо, което ѝ отиваше, хубав контраст с хипстърското мастило на ръката ѝ, което Дъг явно намираше за възбуждащо. „Яки татуировки — бе едно от съобщенията, публикувани от преподобния Джеймисън. — Помолих жена ми да си направи, но тя отказа.“ — Може ли да поговорим за момент?

Нора остана безмълвна. Най-налудничавото беше, че тя си бе представяла вариант на този миг толкова ясно, че го знаеше наизуст. През първите няколко дни след като научи за аферата на Дъг, си фантазираше непрестанно, с най-големи подробности за това, как нахлува в „Младите филизи“ насред почивката и зашлевява Кайли през лицето наистина силно, докато всички учители и деца ги гледат.

„Уличница — щеше да каже простичко, сякаш това беше истинското име на Кайли. (Тя експериментира с алтернативен сценарий, в който крещеше думата като проклятие, но беше твърде мелодраматично и доста по-незадоволително.) — Ти си отвратителен човек.“

След това щеше да зашлеви измамното ѝ лице по другата страна, а звукът от удара щеше да се отразява като изстрел в тъмната стая за игри. Имаше и още неща, които планираше да каже след това, но думите не бяха от значение. Плесниците бяха.

— Абсолютно ще ви разбера, ако не искате — продължи Кайли. — Знам, че това е неловко.

Нора се взираше в нея и си спомняше колко хубаво — пречистващо и дори праведно — беше да я предизвика в тези фантазии, като че ли беше инструмент на божията справедливост. Но сега разбираше, че всъщност иска да накаже въображаемата Кайли, една по-красива и по-уверена жена от онази, която стоеше пред нея. Истинската Кайли изглеждаше твърде объркана и разкаяна за плесници. Също така беше доста по-ниска, отколкото я помнеше Нора, може би защото не бе обградена от море малчугани.

— Мисис Дърст? — Кайли премигна разтревожено към Нора. — Добре ли сте, мисис Дърст?

— Защо продължаваш да ме наричаш така?

— Не знам. — Кайли изучаваше ретро маратонките си от велур. В своите прилепнали дънки и тясна изрязана тениска — също черна, с бял удивителен знак между това, което Дъг наричаше „малки цици на мажоретка“ — би изглеждала по̀ на място в някой сутеренен рокклуб, а не в училищен стол. — Просто не смятам, че имам право да използвам личното ви име.

— Колко деликатно.

— Съжалявам. — Лицето на Кайли придоби по-интензивен розов цвят. — Просто не очаквах да ви видя тук. Преди не сте идвали на срещите.

— Не излизам много — обясни Нора.

Кайли рискува една колеблива усмивка. Лицето ѝ беше малко по-пълно от преди, малко по-обикновено. „Май вече не сме толкова млади, а?“ — помисли си Нора.

— Вие сте наистина добра танцьорка — каза ѝ Кайли. — Изглеждаше, че се забавлявате там.

— Забавлявам се страхотно — каза Нора. Усещаше как хората ги гледат от разстояние, насочвайки вниманието си към драмата. — Ами ти? Забавляваш ли се?

— Тъкмо пристигнах.

— Има много възрастни хора — отбеляза Нора. — Може би някои са дори женени.

Кайли кимна, сякаш оцени подигравката.

— Заслужавам това — каза тя. — И просто искам да знаете колко съжалявам за случилото се. Повярвайте ми, не можете да си представите колко ужасно се почувствах…

Тя продължаваше да говори, но всичко, за което Нора можеше да мисли, бе сребърният пиърсинг в средата на езика ѝ, матовата метална перла, която проблясваше от време на време, когато Кайли отвореше устата си малко повече. Това беше друго от любимите неща на Дъг, обект на една имейл рапсодия, която Нора не можеше да прогони от паметта си:

„Най-добрите, които съм получавал.“ Този ред я беше убил, той приличаше повече на предателство, отколкото сексът. През дванайсетте години, които бяха прекарали заедно с Дъг, тя му беше правила много свирки и той изглеждаше достатъчно доволен от тях. Може би дори твърде доволен, започваше да си мисли тя, малко твърде самонадеян. Тя няколко пъти се беше оплаквала от начина, по който той просто буташе главата ѝ към слабините си — без думи, без нежност, просто мълчалива команда — и той се беше престорил, че слуша внимателно, като беше обещал в бъдеще да е по-внимателен. За известно време наистина беше, а после вече не беше. Към края се стигна дотам, че за нея целият акт беше отровен и вече не можеше да каже дали го прави защото иска, или защото той очакваше от нея това. Очевидно Кайли беше много по-добра.

— Исках да ви позвъня — казваше тя, — но после аз, не знам, след всичко станало…

Кайли спря рязко, а очите ѝ се разшириха, когато забеляза Карън да се приближава към тях с войнствена целенасоченост, голямата сестра на помощ. Тя застана покровителствено пред Нора, точно пред лицето на Кайли.

— Какво не е в ред с теб? — попита я настоятелно с глас, изпълнен с възмущение. — Луда ли си?

— Всичко е наред — промърмори Нора и постави ръка на рамото на сестра си, за да я спре.

— Не, не е наред — каза Карън, без да сваля очи от Кайли. — Изумена съм колко нахална трябва да си, за да си подадеш носа тук. След това, което направи…

Кайли се наведе настрани, опитвайки се да възстанови контакта си с Нора.

— Съжалявам — каза тя, — мисля, че е по-добре да вървя.

— Добра идея — каза Карън. — Изобщо не трябваше да идваш тук.

Нора седеше до сестра си и наблюдаваше заедно с почти всеки на дансинга как Кайли се обърна и тръгна по дългия път на срама през помещението към вратата. Тя държеше раменете си изправени и брадичката вдигната през цялото време, компенсирайки с добрата си стойка факта, че вече не е добре дошла.

Правилата не налагаха двойката да прави секс в стаята си, но изискваха и двамата играчи да се съблекат по бельо. Джил и Макс познаваха това упражнение и започнаха веднага щом влязоха в розовата спалня на сестрата на Дмитрий.

— Пак ти — каза Макс, като се тръшна на леглото в чифт боксерки на шотландско каре, които Джил вече беше виждала няколко пъти.

— Мда. — Тя беше сигурна, че той е също толкова добре запознат с черните ѝ гащички и бежовия сутиен. — Денят се повтаря.

— Добре де. — Той оскуба малко пух от пъпа си и го пусна на пода. — Можеше и да е по-зле, нали?

— Определено. — Тя се покатери на леглото до него, като използва хълбока си, за да го избута към стената. — Можеше да е абсолютно по-зле.

Не беше просто мила. Макс беше сладко, умно момче и тя винаги чувстваше облекчение да остане сама с него. Беше приказлив и бяха открили отдавна, че не си пасват като сексуални партньори, така че по тази линия между тях нямаше напрежение. С Дмитрий беше по-сложно. Той беше по-хубав от Макс и по-заинтересуван от секса, но беше дал всячески да се разбере, че предпочита да е със Зоуи или Ейми. Понякога ставаше и с нея, но след това Джил винаги беше тъжна. Истинската катастрофа беше да завърши с Джейсън, но това почти никога не се случваше. Не знаеше как го търпи Джини. Може би просто гледаха женско порно заедно.

Майк мушна ръката ѝ.

— Студено ли ти е?

— Малко.

Той отви кувертюрата откъм краката им и ги зави и двамата с нея.

— По-добре ли е?

— Да, благодаря.

Тя го потупа по бедрото, после се сви на една страна, за да изгаси лампата, тъй като и двамата обичаха да лежат на тъмно. Понякога имаше чувството, че са като стара женена двойка, като родителите ѝ например. Помнеше, че като отиваше в спалнята, за да им каже „лека нощ“, двамата изглеждаха също толкова удобно и доволно в пижамите си, докато четяха с очила на носа. Напоследък баща ѝ изглеждаше малко загубен, леглото беше разбалансирано, като че ли щеше да се преобърне. Тя откри, че това е причината той да спи толкова често на дивана.

— Мистър Колман ли ти е по биология? — попита Макс.

— Не, мис Гупта.

— Колман беше наистина добър. Не смятам, че трябваше да го уволняват.

— Той каза доста гадни неща.

— Знам. Не защитавам това, което каза.

Няколко седмици по-рано мистър Колман бе казал в един от класовете си, че Внезапното заминаване е естествен феномен, вид глобална автоимунна реакция, начин, по който земята се бори с върлуващата човешка зараза. „Ние сме — каза той. — Ние сме проблемът. Ние разболяваме планетата.“ Група деца се разстроиха от това — едно от тях бе загубило майка си на четиринайсети октомври — и някои родители подадоха официално оплакване. Едва миналата седмица училищният съвет обяви, че мистър Колман се е съгласил на ранно пенсиониране.

— Не знам — каза Макс. — Наистина не смятам, че това, което каза, е толкова налудничаво.

— Беше сурово — напомни му Джил. — Той каза, че взетите хора са негодни. Семействата им не харесаха това.

— Мнозина твърдят точно обратното — отбеляза Макс. — Казват, че останалите тук сме негодни.

— Това също е гадно.

Известно време помълчаха. Джил изпитваше приятна сънливост — не ѝ се спеше, просто беше отпусната. Чувстваше се добре да лежи на леглото в мрака под завивката, а до нея да има топло тяло.

— Джил? — прошепна Макс.

— Ммм?

— Имаш ли нещо против да се оправя?

— Не — отвърна тя. — Давай.

Кайли беше вече при главния кабинет, когато Нора я настигна. Коридорът беше празен, флуоресцентните светлини бяха потискащо ярки; лицето на Кайли беше мокро от сълзите. Смутена, Нора извърна поглед към изумителното петно на ръката ѝ, многоцветна експлозия от лози, листа, балончета и цветя, чието получаване сигурно беше боляло адски.

— Нямаш ли палто?

Кайли подсмръкна и избърса очите си.

— В колата е.

— Мога ли да те попитам нещо? — Гласът на Нора беше странно спокоен, въпреки вътрешното ѝ вълнение. — Той щеше ли да ме напусне?

Кайли поклати глава.

— В началото мислех, че може би да, но това беше самозаблуда.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам. След първите няколко пъти спряхме да говорим за това. То просто слезе от дневен ред.

— И ти се примири, така ли?

— Не съвсем. — Кайли се опита да се усмихне, но не изглеждаше по-щастлива. — Просто не разсъждавах трезво. Искам да кажа, знаех, че не трябва да се обвързвам с женен мъж. Но въпреки това се случи. За какво става въпрос?

Нора сметна, че въпросът е реторичен. Във всеки случай Кайли трябваше да разбере отговора му сама.

— Любопитна съм как започна — попита тя.

— Ами просто се случи. — Кайли сви рамене, сякаш аферата оставаше мистерия и за нея. — Тоест флиртувахме малко сутрините, когато оставяше Ерин. Правех му комплименти за вратовръзката, а той ме дразнеше, че изглеждам уморена, питаше ме къде съм била през нощта. Но повечето бащи…

— Кога стана…?

Кайли се поколеба.

— Сигурна ли си, че искаш да знаеш?

Нора чуваше музиката, която се носеше от столовата — „Да изгорим къщата“, песен, която винаги бе харесвала — но приглушена и далечна, сякаш долиташе от миналото, а не от помещение в края на коридора. Тя кимна на Кайли да продължи.

— Добре. — Кайли изглеждаше нещастна, сякаш знаеше, че прави грешка. — Беше на празненството. Ти взе децата вкъщи, но Дъг остана да помогне с почистването. След това отидохме да пийнем по нещо. И после се започна.

Нора си спомняше празненството — Ерин не беше спала следобед този ден и прекара почти цялата вечер в сълзи — но не помнеше Дъг дори да е бил там, да не говорим за времето, когато се е прибрал или как се е държал. Всичко бе изчезнало невъзвратимо.

— Продължили сте толкова дълго. Почти година.

Кайли се намръщи, сякаш сметките на Нора не излизаха.

— Нямахме такова усещане. Едва се виждахме. Той се отбиваше веднъж седмично за час-два, ако имах късмет, и после си тръгваше. Не можех да се оплаквам, нали? Бях се съгласила на това.

— Но сигурно сте говорили за бъдещето. Какво ще стане. Искам да кажа, ти не би могла да продължиш така безкрайно.

— Опитах, повярвай ми. Но той нямаше търпение за подобни разговори. Винаги казваше: „Не тази вечер, Кайли. Не мога да понеса това точно сега“.

Нора не можа да сдържи смеха си.

— Звучи ми като Дъг.

— Беше такова момче. — Кайли поклати глава и се усмихна нежно на спомена. Но после изражението ѝ се замъгли. — Мисля, че го накарах да се почувства отново готин. Мистър Скучен Корпоративен Семеен Мъж с приятелка като мен. Все едно беше таен агент.

Нора изсумтя, поразена от правдоподобността на тази история. Дъг си падаше малко хипстър, когато го срещна в колежа — пишеше музикални обзори в училищния вестник, имаше рошава брада и играеше на фризби — но се отказа от тази своя версия в деня, в който се записа в бизнесучилището. Стана толкова неочаквано и необратимо, че Нора прекара целия първи семестър в опити да разбере къде бе отишло момчето, с което спеше. „Хей — каза ѝ той, — ако ще се продаваш, поне трябва да имаш куража да го приемеш.“ Но може би старото му Аз му липсваше повече, отколкото допускаше.

— Харесваше гадния ми апартамент — продължи Кайли. — Имам едно студио над „Ранкин“, зад болницата. Пълна дупка е, но поне се отървах от лудите съквартиранти. Както и да е, в общи линии е една голяма стая с падащо легло и малка маса с два стола, които намерих на боклука. Абсолютен безпорядък. Дъг смяташе, че е забавно. Мислеше също, че колата ми е смешна. Тя е на около дванайсет години.

— Можеше да се държи като сноб за подобни неща.

— Не беше гаден. По-скоро бе изумен, че мога да живея по този начин. Сякаш имах избор, нали? Искам да кажа, вашата къща е толкова красива, че той сигурно е смятал, че всички…

Гласът ѝ изтъня, сякаш със закъснение бе осъзнала грешката си.

— Били сте в дома ми?

— Само веднъж — увери я Кайли. — По време на пролетната ваканция. Когато беше завела децата при родителите ти и Дъг остана да работи.

— О, боже. — Това пътуване беше малка катастрофа. Тя и децата бяха хванати в брутално задръстване на „Гардън Стейт Паркуей“ и трябваше да отбие, за да може Джеръми да използва спешно банкета на магистралата. Тя просто стоеше там и държеше ръката му, взирайки се в небето, докато той си вършеше работата, а мудната река от коли пъплеше край тях толкова бавно, че човек можеше да ги задмине. Когато Дъг се присъедини към тях през уикенда, изглеждаше странно весел и се държеше много по-добре с родителите ѝ от обикновено. — Вкъщи ли спахте? В леглото ни?

— Съжалявам. — Кайли изглеждаше покрусена. — Не трябваше да го правя.

— Все едно. — Нора сви леко рамене, сякаш нищо вече не можеше да я нарани. Някои дни наистина се чувстваше така. — Дори не знам защо те питам всички тези неща. Не че вече има значение.

— Разбира се, че има.

— Не съвсем. Искам да кажа, той все пак ме изостави. Изостави и двете ни.

— Не нарочно — каза Кайли.

Изглеждаше доволна, че е включена.

И двете се обърнаха едновременно, стреснати от стремителното тропане на стъпки в иначе тихия коридор. Нора знаеше, че е Карън, още преди да я види как се подава иззад ъгъла, сякаш закъсняваше за час.

— Добре съм — каза тя, вдигнала ръка като регулировчик.

Карън спря. Погледът ѝ се прехвърли от Нора към Кайли и отново към Нора.

— Сигурна ли си?

— Просто говорим.

— Забрави за нея — каза Карън. — Върни се на танците.

— Само още минутка, става ли?

Карън вдигна и двете си ръце в жест на капитулация. После вдигна равнодушно рамене и се отправи към столовата, а токчетата ѝ потракваха укорително. Кайли изчака звукът да утихне.

— Искаш ли да знаеш още нещо? Изпитвам облекчение да ти казвам тези неща.

Нора знаеше какво има предвид. Колкото и стресиращо да бе да узнае подробности от аферата на Дъг, беше също и терапевтично, като липсващо парче от миналото, което ѝ връщаха.

— Само още едно нещо. Той говореше ли понякога за мен?

Кайли завъртя очи.

— Само през цялото време.

— Сериозно?

— Да. Винаги казваше, че те обича.

— Шегуваш се. — Нора не можеше да скрие съмнението си. — Той почти не ми го казваше. Дори когато аз го казвах първа.

— Беше като ритуал. Веднага след секса той ставаше сериозен и казваше: „Това не е, защото не обичам Нора“. — Каза тези думи с дълбок мъжки глас, съвсем различен от този на Дъг. — Понякога го казвах заедно с него. „Това не е, защото не обичам Нора.“

— Еха. Сигурно си ме мразела.

— Не те мразех — казах Кайли. — Просто ревнувах.

— Ревнуваше? — Нора се опита да се засмее, но звукът заглъхна в гърлото ѝ. От много време не бе смятала себе си за някой, от когото може да се ревнува. — Защо?

— Ти имаше всичко, нали така? Съпруга, къщата, прекрасните деца. Всичките онези приятели и хубави дрехи, йогата и ваканциите. А аз дори не можех да го накарам да те забрави, докато бяхме в леглото.

Нора затвори очи. От доста време Дъг беше неясен образ в ума ѝ, който изведнъж отново се проясни. Можеше да го види да лежи на леглото до Кайли, гол и самодоволен, след като я е изчукал, напомнящ ѝ сериозно за семейните си задължения, за неугасващата любов към жена си, даващ ѝ да разбере, че може да има само това и нищо повече.

— Не го е било грижа за мен — обясни Нора. — Просто не е понасял да те вижда щастлива.

Съдейки по безгрижния начин, по който се бе смъкнала до шкафчето, Кевин първо помисли, че Нора Дърст може би е заспала или вероятно е пияна. Но когато се приближи, видя, че очите ѝ са широко отворени и будни. Тя дори успя да се усмихне бегло, когато я попита дали е добре.

— Добре съм — отвърна. — Просто малко си почивам.

— Аз също — каза Кевин, защото това беше по-дипломатично от истината, че всъщност идва да я провери, след като няколко души му бяха казали, че са я видели сам-сама в коридора и че изглежда доста объркана. — Вътре е много шумно. Едва си чуваш мислите.

Тя кимна по начин, който означаваше, че едва го слуша и просто иска да си тръгне. Кевин не желаеше да ѝ се натрапва, но имаше и чувството, че ѝ е нужна компания.

— Чудесно е, че дойде — продължи той. — Изглеждаше, че си прекарваш добре. По-рано.

— Така беше. — Нора наклони глава под неудобен ъгъл, за да срещне погледа му. — По-рано.

Беше неловко да се извисява над нея така, особено когато му даваше нечестен изглед към бюста ѝ. Без да пита, той приседна на пода до нея и протегна ръка.

— Аз съм Кевин.

— Кметът — отбеляза тя.

— Точно така. Срещнахме се на парада.

Тъкмо щеше да дръпне ръката си, когато тя се пресегна и я раздруса, като му спести неудобството. Имаше костеливи пръсти и изненадващо силен захват.

— Помня.

— Произнесе добра реч.

Нора извърна глава, за да го огледа по-добре, сякаш за да прецени искреността му. Беше гримирана и тъмните кръгове под очите ѝ изглеждаха по-незабележими от обикновено.

— Не ми напомняй — каза тя. — Опитвам се да забравя за това.

Кевин кимна. Искаше да каже нещо съчувствено за статията в бюлетина на Мат Джеймисън — беше невероятно низка, дори за пиявицата, в която се беше превърнал Мат — но сметна, че тя се опитва да забрави и за нея.

— Ще ми се да си бях държала устата затворена — измърмори тя. — Чувствам се като пълна идиотка.

— Вината не е твоя.

— Нищо не е моя вина. Но все пак се чувствам отвратително.

Кевин не беше сигурен какво да каже. Без да мисли, той протегна краката си на пода успоредно на нейните, тъмните му джинси до голата ѝ кожа. Симетрията му напомни за една статия, която бе чел за езика на тялото, за това, как несъзнателно имитираме позите на хората, които ни привличат.

— Харесва ли ти диджеят? — попита той.

— Става. — Тя като че ли наистина го мислеше. — Малко е старомоден, но е добър.

— Нов е. Предишният говореше твърде много. Имаше микрофон и го използваше, за да подвиква на хората да идват на дансинга, и то не особено мило. Казваше нещо от сорта на: „Какво става, Мейпълтън? Това е купон, не погребение!“. Понякога ставаше доста лично: „Ей, Сако от туид? Дишаш ли изобщо?“. Имахме много оплаквания.

— Чакай да позная — каза тя. — Ти си Сако от туид?

— Не, не — усмихна се Кевин. — Това беше просто пример.

— Сигурен ли си? — попита Нора. — Не те видях на дансинга.

— Исках да отида, но бях отклонен.

— От какво?

— Тук е като общинска сбирка. Всеки път като се обърна, някой ми крещи за дупки по пътя или за планирана работа, или как друг не си събира боклуците в двора. Не мога истински да се отпусна, не и както преди.

Тя се наведе напред и прибра колене към гърдите си. В позата имаше нещо момичешко, трогателно противоположно на лицето ѝ, което изглеждаше по-старо от останалата ѝ част. Стресна го, когато се усмихна, сякаш някой бе запалил светлина под кожата ѝ.

— Ей, Сако от туид — каза тя.

— Само за протокола, дори нямам сако от туид.

— Трябва да си купиш — каза му тя. — С кръпки на лактите. Обзалагам се, че ще ти отива.

Джил лежа будна в мрака дълго преди да стане и да се облече. Целуна леко Макс по челото, но той не помръдна. Беше заспал веднага след като свърши и изглеждаше като нокаутиран. Следващия път щеше да го помоли да остави лампата включена, докато го прави, за да може да гледа лицето му. Това беше най-хубавата част в цялото нещо за нея, начинът, по който лицето на момчето се гърчеше свирепо и после се отпускаше, сякаш някаква ужасяваща мистерия беше получила разрешението си.

Тя се спусна по стълбите и откри с изненада, че дневната е празна, зловеща и непозната на светлината на беззвучния телевизор. Вървеше отново онази глупава реклама „Очила за чудеса“, която показваше четиричленно семейство — мама, татко, син и дъщеря — вървящи през гората с военни приспособления за нощно виждане, прикрепени за лицата им. Те спираха синхронно и поглеждаха нагоре, сочейки изумено към нещо в небето. Тя знаеше думите наизуст: „Купете два чифта очила за чудеса на нашата ежедневна ниска цена и ще получите още два АБСОЛЮТНО БЕЗПЛАТНО! Точно така, купете два и ще получите още два безплатно! Като допълнителен бонус ще ви подарим и четири семейни комуникационни устройства за безопасен дом без АБСОЛЮТНО НИКАКВА ТАКСА! Стойността е шейсет долара!“. На екрана малкото момче се криеше в гората и говореше разтревожено в своето семейно комуникационно устройство, което приличаше на Джил на градински вариант на уоки-токи. Лицето му се озари от широка усмивка, когато родителите и сестра му се появиха сред дърветата, стиснали собствените си устройства, и се втурнаха да го прегръщат. „Поръчайте сега! Ще благодарите на Бог за това!“ Джил предпочиташе да умре, вместо да го признае, но от глупавата реклама ѝ засядаше буца в гърлото, заради радостта на намерилото се семейство и цялата сантиментална гадост.

Не че ѝ влизаше в работата, но отдели няколко минути да поизчисти, докато чакаше Ейми. Знаеше колко е потискащо да се събудиш в разхвърляна къща, усещането сякаш новият ден е вече стар. Разбира се, къщата на Дмитрий беше център за купони — родителите и двете му малки сестри бяха все „другаде“, откакто Джил го познаваше, и никой не ги очакваше да се върнат скоро — така че може би той нямаше против. Може би хаосът беше нормално състояние за него, а редът беше объркващо изключение.

Тя занесе няколко празни бирени бутилки в кухнята и ги изми на мивката. После зави студената пица, сложи я в хладилника и натъпка кутията в кофата за боклук. Тъкмо беше свършила да зарежда миялната машина, когато се появи Ейми, глуповато усмихната, с една протегната пред себе си ръка. В ръката се клатушкаха чифт бикини, защипани между показалеца и палеца ѝ, като парче съмнителен крайпътен боклук.

— Такава повлекана съм — каза тя.

Джил се взря в гащите. Бяха светлосини на жълти маргаритки.

— Мои ли са?

Ейми отвори чекмеджето под мивката и натъпка бельото дълбоко в кофата.

— Повярвай ми — каза тя, — не си ги искаш.

Въпреки че му харесваше да танцува, Кевин не беше особено добър танцьор. Заради футбола е, помисли си — беше твърде скован в хълбоците и раменете, малко твърде вкоренен, сякаш очакваше танцьорите от противниковия отбор да се блъснат в него. В резултат на това имаше склонност да се ограничава до повторения на прости движения, които го караха да се чувства като имитация на евтина играчка с батерии.

А заради Нора осъзнаваше недостатъците си повече от обикновено. Тя се движеше със свободна грация, привидно неправеща разлика между тялото си и музиката. За щастие, тя не изглеждаше отблъсната от неумението на Кевин. През повечето време сякаш дори не забелязваше, че той е там. Държеше главата си наведена, лицето ѝ бе частично скрито под развятата завеса от тъмна гладка коса, толкова гладка, че изглеждаше почти течна. В редките случаи, когато очите им се срещаха, му отправяше сладка, стресната усмивка, сякаш бе напълно забравила за него.

Диджеят пусна „Любовно гнезденце“, „Къща от тухли“ и „Сексмашина“, а Нора знаеше повечето от текстовете. Тя трептеше и се въртеше, изрита обувките си и затанцува боса на дървения под. Жизнеността, която демонстрираше, беше още по-впечатляваща, тъй като сигурно знаеше, че я наблюдават. Дори Кевин можеше да почувства това, сякаш неочаквано беше попаднал в яркия лъч на прожектор. Вниманието не беше точно грубо, помисли си — в него имаше нещо прикрито и безпомощно — но беше неумолимо и той се чувстваше все по-неловко. Огледа се наоколо и се усмихна глуповато, като извинение към всички за тромавостта си.

Танцуваха седем песни поред, но когато Кевин попита Нора дали ѝ трябва почивка — той самият имаше нужда — тя поклати глава. Лицето ѝ блестеше от пот, очите ѝ светеха.

— Да продължаваме.

Той беше изтощен след „Ще оцелея“ и „Обърни ритъма“. За щастие, следващата песен беше „Сърфистката“, първото бавно изпълнение, откакто бяха започнали. По време на откриващото арпеджо настъпи неловък момент, но тя отговори на въпросителния му поглед, като пристъпи напред и обви ръце около врата му. Той завърши прегръдката, като постави едната си ръка на рамото ѝ, а другата — около кръста. Нора отпусна глава на неговото рамо, като че ли той беше кавалер на бала ѝ.

Кевин провлачи една стъпка напред и една настрани, вдишвайки смесения аромат на пот и шампоан. Тя го последва, тялото ѝ се притисна към неговото, когато се раздвижиха. Кевин можеше да усети влажната топлина на кожата ѝ през тънката материя на роклята. Нора измърмори нещо, но думите ѝ се загубиха в яката му.

— Извинявай — каза той. — Не те чух.

Тя повдигна главата си. Гласът ѝ беше тих и замечтан.

— На моята улица има дупка — каза. — Кога ще я оправиш?