Остани

Harlan Coben

STAY CLOSE

Copyright © 2012 by Harlan Coben

За автора

Xарлан Коубън (роден 1962 г.) е автор на 16 трилъра, сред които преведените на български

„Господари на нощта“, „Не казвай на никого“, „Само един поглед“, „Под прикритие“,

„Погрешен удар“, „Гората“, „Няма втори шанс“, „Дръж се здраво“. „Изгубена завинаги“ е

вторият му роман след „Дръж се здраво“, изкачил се на първо място в най-престижната

селекция на Съединените щати – класацията на бестселърите на вестник „Ню Йорк Таймс“.

Той е лауреат на литературните награди за криминални книги „Едгар“, „Шеймъс“ и

„Антъни“ и е първият в историята, спечелил и трите. През 2009 г. Коубън е първият

чуждестранен писател, който получава най-престижното британско отличие за криминална

литература „Бестселърна кама“. Тази награда е особено ценна поради факта, че се присъжда

не от жури, а чрез директно гласуване на публиката. Коубън влиза и в списъка на 50-те най-

велики криминални писатели на всички времена.

Медал на Париж за особени заслуги в световната култура

Анотация

Меган е типичната американска майка и домакиня от предградията, макар че навремето в

младежките си години е била доста буйна. Рей пък е бил талантлив фотограф документалист,

но днес е принуден да си изкарва хляба, доколкото може, като папарак. А Брум е детектив,

който продължава да се занимава със случай, отдавна отпратен в забвение и обявен за

„студен”. Всеки от тях води живот, какъвто никога не е искал, и крие тайни, за които и най-

близките му хора дори не подозират. И докато се изправят лице в лице с тъмната страна на

американската мечта – скуката от осигурения живот в предградието, непреодолимото

изкушение, отчаянието и неосъществимия копнеж, потулени зад красиви фасади, те ще се

сблъскат с нелицеприятната истина и ще прозрат, че разделната черта между един живот и

друг е тънка като едва доловим шепот или удар на сърцето.

Харлан Коубън те подмамва от първата страница, за да те шокира при прочита на

последната.

Дан Браун, автор на „Шифърът на Леонардо“

1

Понякога, за части от секундата, когато правеше снимки и светът за миг се изгубваше в

бялата светлина на светкавицата, Рей Ливайн виждаше кръвта. Разбира се, знаеше, че това

се случва единствено в съзнанието му, но от време на време, също като сега, видението бе

толкова реално, че трябваше да наклони камерата надолу и внимателно и продължително да

огледа земята пред себе си. Ужасният миг – мигът, в който животът на Рей изцяло се промени

и той се превърна от човек с бъдеще и стремежи в настоящия Несретник номер едно в

собствените си очи – никога не го навестяваше в сънищата му или когато седеше сам в

мрачината. Опустошителните видения го чакаха да се събуди напълно, заварваха го

заобиколен от хора, зает с нещо, което някои биха назовали със саркастична нотка в гласа

„работа“. Виденията проявиха милост и избледняха, докато Рей правеше снимки на момчето,

празнуващо своя бар мицва.

– Погледни насам, Айра – крещеше Рей иззад обектива. – Към кого си се обърнал там?

Вярно ли е, че Джен и Анджелина още се карат за теб?

Някой срита Рей по пищяла. Друг го сръга в ребрата. Рей продължаваше да снима Айра.

– Къде ще е купонът, Айра? Коя щастливка ще поканиш на първия си танц?

Айра Едълстийн се начумери и закри лицето си от обектива. Рей неустрашимо се втурна

напред, като щракаше с фотоапарата под всякакъв ъгъл.

– Махни се от пътя ми! – изкрещя някой. Друг го сръга. Рей се помъчи да застане здраво на

краката си.

„Щрак, щрак, щрак.“

– Проклети папараци! – извика Айра. – Нямам ли право на миг покой?

Рей подбели очи. Не отстъпи. Видението с кръвта отново се появи пред обектива. Той се

опита да го отпъди, ала то не се помръдна. Рей държеше пръста си готов да натисне копчето.

Айра, който празнуваше своя бар мицва, се задвижи в бавен каданс в блясъка на

светкавицата.

– Паразити! – изписка момчето.

Рей се запита дали бе възможно да падне още по-ниско.

Новото сритване в пищяла му даде отговор на въпроса: Не!

„Охранителят“ на Айра – огромен мъж с обръсната до голо глава на име Фестър – избута

Рей встрани с ръката си, напомняща ствол на дъб. Той прояви малко повече ентусиазъм от

необходимото, като едва не го събори на земята. Рей погледна Фестър в стил „Какви ги

вършиш?“. Фестър раздвижи устни, за да се извини. Той беше шеф и приятел на Рей, както и

собственик на „Работа със знаменитости: тук се наемат папараци“ и наименованието на

фирмата му напълно отговаряше на дейността й. Рей не дебнеше знаменитостите с

надеждата да направи компрометиращи фотографии, които да продаде на таблоидите, както

правеха истинските папараци. Не, всъщност Рей беше под въздействието на Бийтълманията

– предлагаше „части от живота на знаменитостите“ на онези, които бяха готови да платят за

това. С една дума, клиенти с изключително високо самомнение, което най-вероятно нямаше

нищо общо с действителността, наемаха папараци, които да ги следват навсякъде, постоянно

да ги фотографират и да им предоставят снимките за брошурата „Последната знаменитост

със собствения си изключителен папарак“.

Рей предполагаше, че би могъл да падне и още по-ниско, ала не и без изключителното

Божие благоволение.

Семейство Едълстийн бе купило МегаПакета от А списъка на фирмата – два часа с трима

папараци, един охранител, един журналист, един микрофон с широк обхват за сензационни

материали, всичко това подчинено на човека знаменитост и неговите фотографии, сякаш

беше Чарли Шийн, който се промъква в някой манастир. МегаПакетът излизаше и с подарък

– дивиди плюс лицето ти върху корицата на някое от евтините клюкарски списания с

поръчаното заглавие най-отгоре.

Цената на МегаПакета?

Четири хиляди долара.

Да отговорим и на налагащия се от този факт въпрос: Да, Рей се мразеше.

Айра профуча край него и изчезна в салона. Рей наведе фотоапарата си и хвърли поглед

към другите двама папараци. Никой от тях не носеше началната буква „Н“ на думата

„несретник“ на челото си, защото би било напълно излишно.

Рей погледна часовника си.

– По дяволите – изруга той.

– Какво?

– Остават ни петнайсет минути по часовник.

Колегите му – и двамата достатъчно умни, за да напишат имената си с пръст в калта –

изпъшкаха. Цели петнайсет минути. Това означаваше да влязат и да работят по уводната

част. Рей ненавиждаше работата по уводната част. Тържеството се провеждаше в Уингфийлд

Манър, пошла до глупост банкетна зала, която, ако върнем съвсем малко поглед назад,

бихме могли да объркаме с някой от дворците на Саддам Хюсеин. В нея имаше полилеи и

огледала, слонова кост и дърворезба, както и голямо количество ослепително златна

мазилка.

Видението с въображаемата кръв отново се върна пред очите му. Той попремига, за да го

прогони.

Събитието изискваше от гостите да са с фракове.

Мъжете изглеждаха уморени и богати. Жените бяха добре поддържани и допълнително

разкрасени с помощта на хирургията. Рей си проправяше път сред тълпата, облечен в сините

си джинси, омачкания си сив блейзър и черните си обувки.

Неколцина от гостите го загледаха така, сякаш току-що бе повърнал в салатите им.

Оркестърът се състоеше от осемнайсет музиканти плюс един аниматор, който трябваше да

окуражава гостите да се забавляват по всякакъв начин. Нещо като бездарен домакин на

телевизионно шоу с игра. Или нещо като Гай Смайли от „Мъпет Шоу“. Аниматорът грабна

микрофона и каза:

– Дами и господа, добре дошли на празненството по случай посвещаването в Тора и

превръщането в истински мъж на единствения сред нас... Айра Едълстийн!

Айра се появи с две... Рей не бе сигурен в правилната терминология, но може би най-

вярната фраза в случая беше „стриптийзьорки от висока класа“.

Двете сексапилни мацки придружиха малкия Айра и тримата заедно влязоха в стаята до

разделителната линия. С готов за снимки фотоапарат Рей се втурна напред, като поклащаше

глава. Хлапето бе на тринайсет. Ако жени с външност като на тези двете са близо до него,

когато е на тринайсет, ерекцията му сигурно щеше да продължава по цели седмици.

Ах, младост.

Последваха екзалтирани ръкопляскания. Айра помаха с ръка на тълпата като крал.

– Айра! – повика го Рей. – Това ли са новите ти богини? Вярно ли е, че може да добавиш още

една към харема си?

– Моля – отвърна Айра с тренирана превзетост, – нека запазя тайните си!

Рей едва успя да се въздържи и да не се издрайфа.

– Но публиката ти иска да знае.

Фестър, бодигардът със слънчеви очила, обърна широкия си гръб към Рей и позволи на

Айра да профучи покрай него. Рей натисна копчето и се увери, че светкавицата сътворява

чудеса. Оркестърът гръмна – кога пък на сватби и празненства по случай бар мицва са

започнали да вдигат децибелите като на стадион, пълен с рокаджии? – в изпълнение на новия

празничен химн „Не можете да ме манипулирате с тояга“. Айра заигра мръсни танци с двете

си наети асистентки. После към него се присъединиха и тринайсетгодишните му приятели и

запълниха дансинга с подскоци нагоре и надолу като стикове за пого1. Рей се „пребори“ с

Фестър, за да направи още няколко снимки, и погледна часовника си.

1 Изключително динамичен спорт, развиващ се през последните години. – Б. пр.

Оставаше само една минута.

– Папарашка измет!

Друго сритване по пищяла от някакъв недорасъл кретен.

– Ох, по дяволите! Заболя ме!

Кретенът набързо изчезна. Да си отбележа, помисли си Рей: започни да носиш предпазители

за пищяли. Той хвърли поглед към Фестър, сякаш го молеше за пощада. Фестър му кимна с

глава да го последва към един от ъглите. Там бе твърде шумно и те се изнизаха през вратата

навън.

Фестър посочи назад към салона с огромния си палец.

– Хлапето свърши голяма работа по случай навлизането си в живота, не мислиш ли?

Рей мълчаливо се пулеше насреща му.

– Утре ще имам работа за теб – заяви Фестър.

– Страхотно. Каква работа?

Фестър отклони поглед встрани.

На Рей това не му се понрави.

– Уф!

– Джордж Куелър.

– Милостиви Боже!

– Да. И желае обичайното.

Рей въздъхна. Джордж Куелър държеше да направи впечатление още на първите си срещи с

жени, като ги втрещи и накрая ги доведе до ужас. Наемаше папараци от фирмата им, за да се

тълпят около него и приятелката му – миналия месец например жената се казваше Нанси, –

докато двамата влизат в малко романтично бистро.

Щом приятелката се озовеше по живо, по здраво в бистрото, предоставяха й – не, честна

дума! – предварително поръчано меню с надпис: „Първата от многото бъдещи срещи между

Джордж и Нанси“, а под него бяха вписани адресът, месецът, датата и годината на

събитието. Когато излизаха от ресторанта, наетите папараци бяха навън, щракаха с

фотоапаратите си и подвикваха намеци как Джордж бил отхвърлил предложението да

прекара края на седмицата на Бахамските острови с Джесика Алба2 заради хубавата и вече

напълно ужасена Нанси.

2 Джесика Алба – американска актриса. – Б. пр.

Джордж гледаше на тези романтични маневри като на предварително условие за

постигането на задоволителен резултат.

Нанси и подобните на нея гледаха на тези романтични маневри като на прелюдия към

някоя голяма шмекерия и зов за усамотение. Втора среща никога нямаше.

Най-подир Фестър свали тъмните си очила.

– Искам да си железен в изпълнението на задачата.

– Железен папарак – каза Рей. – Тогава да се обадя на майка ми, за да се изфука пред

партньорите си на маджонг.

Фестър се изкикоти.

– Обичам те и ти го знаеш.

– Свършихме ли тук?

– Свършихме.

Рей внимателно прибра апарата си в калъфа, като най-напред откачи обектива, и метна

калъфа на рамо. Закуцука към вратата и това не бе в резултат на ритниците по пищяла, а от

парчето шрапнел в бедрото – онзи шрапнел, с който бе започнало плъзгането му по

нанадолнището. Не, това бе твърде просто казано.

Шрапнелът служеше като извинение. В своя мизерен живот навремето Рей имаше

безгранични възможности. Бе завършил Колумбийския университет със специалност

журналистика и един от професорите го бе нарекъл „почти свръхестествен талант“ (който

сега се пропиляваше) в областта на фотожурналистиката. Ала накрая се оказа, че животът не

се бе подредил в негова полза.

Някои хора просто привличат неприятностите. Независимо колко лесен живот им се

предоставяше, те все ще намерят как да объркат всичко.

Рей Ливайн бе от тях.

Навън беше тъмно. Рей се чудеше дали да се прибере веднага и да си легне, или да влезе в

бара, който бе западнал до такава степен, че го наричаха „Тетанус“. Труден избор, при

положение че разполагаш с толкова много възможности.

Отново си спомни за трупа.

Виденията го нападнаха едно след друго в яростна последователност. Напълно разбираемо,

помисли си той. Днес бе годишнината от деня, в който всичко свърши, когато всяка надежда

за щастие угасна като... Е, обичайната метафора в случая би включила виденията в

съзнанието му, нали така?

Той се намръщи. Хей, Рей, не си ли малко мелодраматичен?

Надяваше се днес работата да обсеби вниманието му и да го отвлече от мрачните мисли. Но

не стана. Спомни си собствения си бар мицва, мига на амвона, когато баща му се наведе към

него и зашепна в ухото му. Спомни си как баща му лъхаше на „Олд Спайс“, как нежно го

погали по главата и със сълзи на очи простичко изрече: „Много те обичам“.

Рей отпъди мислите си. Да си спомня за мъртвото тяло бе далеч по-безболезнено.

Слугите поискаха от него да си плати – липса на каквото и да е уважение към професията

му, каза си той, – така че Рей бе открил едно местенце на три преки в страничната уличка.

Взе завоя и я видя – неговата дванайсетгодишна таратайка, старата хонда сивик, която беше

без броня и със счупено странично стъкло, чиито части бяха скрепени с тиксо. Рей потърка

брада. Не бе обръсната. Небръснат четирийсетгодишен мъж със стара таратайка, с

апартамент в мазето на сградата, който при сериозно обновяване би могъл да мине за тясна

мръсна дупка, мъж без перспективи, при това пиеше твърде много. Би изпаднал в

самосъжаление, ала това щеше да включи и загриженост.

Рей тъкмо вадеше ключовете от колата си, когато нещо тежко се стовари отзад на тила му.

– Какво, по дя...?

Той се отпусна на едно коляно. Светът пред очите му притъмня. Кожата на главата му

изтръпна. Рей изгуби ориентация. Помъчи се да разтърси глава, да я проясни.

До слепоочието му се стовари още един удар.

Нещо вътре в главата му избухна и блесна бяла светлина. Рей се строполи на земята,

широко разперил ръце и крака. Възможно бе да е изпаднал в безсъзнание – не бе сигурен, – но

внезапно усети, че някой го дърпа за дясното рамо. За миг той остана да лежи, без да може,

нито да иска да се съпротивлява. Главата му се виеше като в агония. Примитивната част от

мозъка му, базовият животински сектор, премина в режим на борба за оцеляване. Избегни по-

нататъшни удари, съветваше го той. Свий се на кълбо и се прикрий. Още едно болезнено

дръпване едва не измъкна раменната му става. Дърпането стана по-слабо и постепенно

изчезна напълно, а с изчезването му Рей осъзна нещо, което го накара тутакси да отвори очи.

Някой искаше да му отмъкне фотоапарата.

Фотоапаратът му беше класическа „Лайка“ с наскоро обновена дигитална система. Усети

как някой повдига ръката му във въздуха и изхлузва каишката на калъфа от нея. Само след

секунда, не повече, фотоапаратът му щеше да изчезне.

Рей не притежаваше много неща. Фотоапаратът бе единствената вещ, която истински

ценеше. Той бе не само неговото препитание, а и единствената му връзка със стария Рей, с

живота, който Рей познаваше, преди да зърне кръвта, и да бъде проклет, ако сега се предаде

без бой.

Твърде късно.

Каишката бе вече изхлузена от ръката му. Той се чудеше дали ще му се предостави друга

възможност, дали крадецът ще бръкне в портфейла му за четиринайсетте долара и така ще

даде шанс на Рей. Но не можеше да чака, за да разбере.

С все още размътена глава и треперещи колене Рей извика:

– Не!

И се опита да се хвърли върху нападателя си. Улучи нещо – може би краката му – и се

опита да ги обгърне с ръце.

Не успя, ала въздействието на акта му се оказа достатъчно.

Нападателят падна. Падна и Рей, като се приземи по корем.

Рей чу тропота от падащ предмет и трескаво се надяваше да не е закачил с ръка собствения

си апарат. Помъчи се да отвори очи, успя да прогледне през тесните цепки между клепачите

си и зърна фотоапарата на около метър и половина от себе си. Опита се да се довлече до него,

но докато се напъваше, забеляза две неща, от които кръвта му се смрази.

Първото беше бата за бейзбол, захвърлена на паважа.

Второто – което бе и по-интересното в случая – беше една ръка в ръкавица, която вдигаше

батата.

Рей се опита да повдигне поглед, ала напразно. Спомни си за миг летния лагер, организиран

от баща му, когато Рей беше хлапе. Татко – всички лагеруващи го наричаха Чичо Бари –

обикновено водеше щафетата, на която се носеше баскетболна топка точно над главата и

носещият се въртеше колкото е възможно по-бързо, като се взираше в топката, а после,

невероятно бързо, трябваше да дриблира по цялата дължина на игрището и да постави

топката в коша.

Проблемът се състоеше в това, че ти се завиваше свят от въртенето и носещият топката

падаше на една страна, докато топката политаше на другата. Ето така падна и той сега –

сякаш се катурна наляво, а останалият свят се наклони надясно.

Крадецът на фотоапарата вдигна бейзболната бата и тръгна към него.

– Помощ! – викна Рей.

Никой не се появи.

Рей се паникьоса. Паниката тутакси бе последвана от примитивна инстинктивна реакция

за оцеляване. Да избяга. Помъчи се да стане, но не, това просто не бе възможно в момента.

Рей представляваше разпльоскана на земята каша. Още един опит, още един силен удар с

бейзболната бата...

– Помощ!

Нападателят направи две крачки към него. Рей нямаше избор. Както бе все още по корем,

той пълзешком се отдалечаваше като ранен рак. О, това щеше да се получи със сигурност.

Щеше да е достатъчно бързо, за да увеличи разстоянието между себе си и проклетата бата.

Увитата в мръсна хартия бата бе практически над него. Той нямаше никакъв шанс.

Рамото на Рей се опря в нещо и той осъзна, че това е автомобилът му.

Зърна батата да се приближава във въздуха към него. Делеше го секунда, може би две от

това батата да разбие главата му. Имаше само една възможност и той се възползва.

Обърна главата си така, че дясната му буза се опря върху паважа, прилепна върху него

колкото е възможно повече и се плъзна под колата.

– Помощ! – извика отново той.

После се обърна към нападателя си:

– Хайде, вземи фотоапарата и изчезвай!

Нападателят направи точно това. Рей чу как стъпките му заглъхват надолу по улицата.

Ужасен студ. Опита се да се измъкне изпод колата. Главата му попречи, ала накрая той успя.

Седна на улицата, облегнал гръб на предната дясна врата на автомобила си. Поседя известно

време така.

Невъзможно беше да прецени колко дълго бе останал в това положение. Възможно бе дори

да е изгубил съзнание.

Щом усети малко сили в себе си, Рей започна да проклина света, промъкна се в колата си и

включи двигателя.

Странно, помисли си той. Днес е годишнината от появата на онова кърваво петно, а той

проля цял тон кръв от своята собствена. За малко да се усмихне на съвпадението.

Щом потегли, усмивката започна да слиза от лицето му.

Съвпадение. Аха, просто съвпадение. Дори не е чак толкова голямо, като си помислиш.

Нощта на пролятата кръв беше преди седемнайсет години – днес едва ли е сребърната му

годишнина, нищо подобно. И преди го бяха ограбвали. Миналата година пияният Рей бе

претарашен в два след полунощ, когато излезе от един стриптийз бар. Слабоумникът бе

откраднал портфейла му и бе изчезнал с общо седем долара и картата му за намаление.

И все пак.

Той намери местенце на улицата пред една от къщите, която Рей наричаше свой „дом“.

Държеше апартамент под наем в сутерена. Къщата бе собственост на Амир Балок,

пакистански имигрант, който живееше в нея с жена си и четирите си доста шумни деца.

Да предположим за миг, само за част от секундата, че това не бе съвпадение.

Рей се измъкна от автомобила. Главата му тежеше. Утре щеше да е още по-зле. Той слезе

надолу по стълбите покрай кофите за боклук и пъхна ключа в ключалката на вратата към

сутерена. Напрегна парещия си от болка мозък и се опита да направи някаква връзка – най-

малката, най-слабата, най-незначителната дори – между онази трагична нощ преди

седемнайсет години и днешното нападение.

Не успя.

Днешното нападение бе чисто и просто свързано с обир. Цапардосваш човека по главата с

бата за бейзбол, грабваш му фотоапарата и дим да те няма.

Само че – е, нима няма да му вземеш и портфейла, освен ако не си същият, който събори

Рей и го обра, за да види, че в портфейла му има само седем долара? По дяволите, може пък

тъкмо в това да е съвпадението.

Забрави за датата и за годишнината. Може би нападателят е бил същият онзи крадец,

който го бе обрал преди година.

Господи, но в това нямаше никакъв смисъл. Къде, по дяволите, бе този викодин?

Той включи телевизора и се запъти към банята.

Щом отвори домашната аптечка, в мивката изпадаха десетина шишенца и какво ли още не.

Той бръкна с ръка в купчината и напипа шишенцето с викодин. Поне се надяваше вътре да

има таблетки от обезболяващото. Беше ги купил на черно от един човек, който твърдеше, че

ги е внесъл тайно от Канада. Рей знаеше само, че това са „Витамините на Флинтстоун“.

Предаваха местните новини, показваха избухнал пожар и питаха съседите какво мислят за

пожара, тъй като подобни въпроси винаги ни позволяват да проникнем в същността на

нещата. Мобилният му телефон звънна. На екранчето се появи номерът на Фестър.

– Какво е станало? – попита Рей, като се отпусна на дивана.

– Звучиш ми ужасно.

– Нападнаха ме на излизане от празненството на Айра.

– Наистина ли?

– Аха. Удариха ме по главата с бата за бейзбол.

– Взеха ли ти нещо?

– Фотоапарата ми.

– Чакай, чакай, значи днешните снимки ги няма, така ли?

– Не, не, не се тревожи – отвърна Рей. – Добре съм, наистина.

– Умирам от притеснение. Страхувам се за снимките. Успокой ме.

– У мен са – каза Рей.

– Как така?

Главата го болеше твърде много, за да тръгне да обяснява, пък и викодинът бе започнал да

го отнася в света на сънищата.

– Не се притеснявай за тях. На сигурно място са.

Преди няколко години, когато се учеше за „истински“ папарак, Рей бе направил някои

чудесни компрометиращи фотографии на много известен актьор, заловен да изневерява на

своя приятел с – поемете си дъх... – с жена. Телохранителят на актьора насилствено бе взел

фотоапарата на Рей, както и прилежащата му карта. Оттогава Рей носеше специално

устройство върху фотоапарата си – нещо подобно на онова, което повечето хора поставят на

видеотелефоните си и което автоматично изпраща снимките до имейлите им на всеки десет

минути.

– Затова ти звъня – каза Фестър. – Искам ги веднага. Избери пет от тях и довечера ми ги

изпрати по имейла. Бащата на Айра иска куба на новия комплект от празненството по

случай бар мицва веднага.

Телевизионните новини продължиха с „метеоролога“ – сексапилно маце с впит в плътта

червен пуловер. Стръв за високи рейтинги. Когато сексапилното чудо завърши с фотография

от сателита и камерата се върна към твърде зализания водещ, очите на Рей започнаха да се

затварят.

– Рей?

– Пет фотографии за един рекламен куб.

– Точно така.

– Кубът има шест страни – забеляза Рей.

– Виж ти какъв математически гений! Шестата страна е за името, датата и звездата на

Давид.

– Ясно.

– Искам ги колкото е възможно по-бързо.

– Разбрано.

– Значи всичко е желязно – каза Фестър. – Освен... без фотоапарат утре не можеш да

обслужиш Джордж Куелър. Но не се тревожи. Ще изпратя някой друг.

– Сега ще спя по-спокойно.

– Много си забавен, Рей. Изпрати ми фотографиите. После си почини.

– Трогнат съм от загрижеността ти, Фестър.

Те затвориха телефоните си. Рей отново се отпусна на дивана. Лекарството му действаше

великолепно. Той дори се усмихваше. Водещият по телевизията повика най-трагично

звучащия си глас и обяви: „Карлтън Флин, местен жител, е изчезнал. Колата му бе открита

изоставена с отворена врата близо до кея... “.

Рей отвори едно око и погледна към екрана. Показваха мъж заедно с едно момче,

връхчетата на щръкналата му коса бяха заскрежени, на ухото си носеше халка на обица.

Мъжът даваше въздушни целувка в обектива, а надписът под него гласеше: „Изчезнал“,

когато всъщност би трябвало да гласи: „След душа“. Рей се намръщи, през него премина

смътна, неясна тревога, ала в момента не можеше да я определи. Цялото му същество

копнееше за сън, но ако не изпратеше петте снимки, Фестър щеше пак да му позвъни, а кой

имаше нужда от това? С огромно усилие Рей успя отново да се изправи на краката си.

Залитна към кухненската маса, отвори преносимия си компютър, за да се увери, че

фотографиите са пристигнали.

Бяха дошли.

Нещо човъркаше съзнанието му, ала Рей не можеше да определи какво точно. Може би го

тревожеше нещо съвсем незначително. А може би си спомняше нещо от изключителна

важност. Или пък, което беше и най-вероятно, ударът от бейзболната бата бе причинил

дребни травми по черепа, които сега буквално дразнеха мозъка му.

Фотографиите от празненството по случай бар мицва бяха дошли в обратен ред –

последната снимка сега беше на първо място. Рей бързо ги прехвърли и избра една с

танцуващите гости, една с юдейската Тора, една с равина, една с бабата на Айра, когато

целува внука си по бузата. Станаха пет. Прикачи ги и ги изпрати по електронната поща на

адреса на Фестър. Готово.

Рей бе толкова уморен, че не вярваше, че може да стане от стола и да стигне до леглото си.

Тъкмо се канеше да подпре глава на кухненската маса и да подремне, когато си спомни за

другите снимки, онези, които бе направил по-рано същия ден, преди да заснеме бар мицва.

В гърдите му нахлу мощно чувство на тъга.

Рей бе отишъл в онзи проклет парк и бе снимал.

Тъпо, но го правеше всяка година. Не знаеше защо. А може би знаеше и от тази мисъл му

стана още по-зле. Обективът създаваше дистанция, даваше перспектива, караше го да се

чувства малко по-сигурен. Може би в това се криеше тайната. Може би, като видеше онова

ужасяващо място от този странно успокояващ ъгъл, онова, което никога нямаше да се

промени, все пак се видоизменяше по някакъв начин.

На монитора Рей погледна снимките, които бе направил по-рано през деня – и сега си

спомни още нещо.

Човек със заскрежени връхчета на косата и с обица във формата на халка.

Две минути по-късно той откри онова, което търсеше. Целият се смрази, когато го осени

една мисъл.

Нападателят му не искаше да открадне фотоапарата, а снимката в него.

Тази снимка.

2

Меган Пиърс изживяваше елементарната фантазия на майката на футболист и това не й

харесваше.

Тя затвори фризера и погледна към двете си деца през еркерния прозорец над кътчето за

закуска. Прозорците осигуряваха „съвършена утринна светлина“ в помещението. Такава бе

идеята на архитекта. Наскоро обновената кухня разполагаше и с викингска печка, уреди на

„Мийл“, мраморно островче в средата и отличен преход към всекидневната стая с

телевизора с огромен екран, удобни дивани с поставки за чаши и достатъчно мощни

тонколони, за да могат дори „Ху“ да изнесат концерт.

Навън в задния двор Кайли, нейната петнайсетгодишна дъщеря, се заяждаше с по-малкия

си брат Джордан. Меган въздъхна и отвори прозореца.

– Престани, Кайли.

– Нищо не съм направила.

– Виждам те, виждам те.

Кайли постави ръце на кръста си. Петнайсет години – този тревожен житейски кръстопът

между зрелостта и детството, когато хормоните в тялото ти започват да бушуват. Меган

добре си ги спомняше.

– И какво видя? – предизвикателно попита Кайли.

– Видях, че се закачаш с брат си.

– Вътре си. Не можеш нищо да чуеш. Ако искаш да знаеш, аз му казах: „Много те обичам,

Джордан“.

– Не беше така – провикна се Джордан.

– Знам – отвърна Меган.

– Нарече ме „нещастник“ и ми заяви, че нямам нито един приятел!

– Кайли... – въздъхна Меган.

– Не съм го нарекла така!

Меган само я погледна начумерено.

– Неговата дума срещу моята – възпротиви се Кайли. – Винаги вземаш неговата страна!

Всяко дете, помисли си Меган, е като объркан адвокат, който търси вратички, изисква

невъзможни доказателства, атакува дори най-малките подробности и от най-незначителните

факти.

– Довечера имаш тренировка – каза Меган на Кайли.

Главата на Кайли клюмна на една страна, тялото й се прегърби.

– Трябва ли да отида?

– Имаш ангажимент към този отбор, млада госпожице.

Дори когато го изричаше – както бе изричала подобни думи милиард пъти преди това, –

Меган все не вярваше, че думите излизат от собствената й уста.

– Но на мен не ми се ходи – захленчи Кайли. – Много съм уморена. А по-късно трябва да

изляза с Джинджър, нали помниш, да... – Може би Кайли бе казала и още нещо, ала Меган се

извърна, незаинтересувана от думите й.

В стаята с телевизора съпругът й Дейв се бе изтегнал по сив потник. Дейв гледаше

последния изпаднал филмов актьор, който се фукаше в някакво безвкусно интервю с многото

жени, които бе свалил, и с годините, прекарани в стриптийз клубове. Актьорът си беше чист

маниак с опулени очи и явно се нуждаеше от лекар с незапълнена докрай рецептурна книжка.

От мястото си на дивана Дейв с отвращение поклати глава.

– Накъде отива светът? – възмути се Дейв и посочи към екрана. – Можеш ли да повярваш

на този нещастник? Какво говедо.

Меган само кимна и потисна усмивката си. Преди години тя доста добре познаваше това

говедо. Дори в библейския смисъл на думата. Всъщност Говедото беше симпатичен мъж,

който даваше добри бакшиши, харесваше му да участва в тройки и когато се напиеше,

плачеше като бебе.

– Хей!

Дейв все още го правеше – усмихваше й се, сякаш я виждаше отново за първи път и тя

усети за пореден път, че е късметлийка, че трябва да е благодарна за това. Животът на Меган

сега бе такъв. Старият й начин на живот – онзи, за който никой в този щастлив крайградски

квартал, състоящ се от алеи и улички без излаз, добри училища и огромни тухлени къщи, не

знаеше – бе мъртъв и погребан в недълбока яма.

– Искаш ли да откарам Кайли на футбол? – попита Дейв.

– И аз мога да го направя.

– Сигурна ли си?

Меган кимна. Дори Дейв не знаеше истината за жената, с която делеше леглото през

последните шестнайсет години. Дейв не знаеше дори, че истинското име на Меган, колкото и

да беше странно, звучеше по същия начин, но се изписваше различно, а компютрите и

Интернет откликваха на имената по техния правопис. Трябвало е да попита майка си за

странното изписване на името си, ала майка й бе починала, преди Меган да проговори. Тя не

познаваше баща си, дори не знаеше кой е. Осиротяла още като малка, тя имаше трудно

детство, събличаше се в заведенията на Вегас, а после Атлантик Сити я приюти, издигна я на

едно стъпало по-високо и тя го заобича. Да, заобича го. Беше весел и вълнуващ, пълен с

живот град. Все нещо се случваше, появяваше се усещане за опасност, възможности и страст.

– Мамо?

Беше Джордан.

– Да, скъпи.

– Госпожа Фридман казва, че не си подписала разрешението за училищната екскурзия.

– Ще й изпратя имейл.

– Тя каза, че срокът бил до петък.

– Не се притеснявай за това, скъпи, става ли?

Джордан похленчи още миг-два, но накрая се укроти.

Меган знаеше, че трябва да е благодарна. При стария й начин на живот момичетата

умираха млади. Всяко чувство, всяка секунда в този свят са твърде наситени – животът,

повдигнат на десета степен, – а това не се съвместяваше с дълголетието. Човек изгаряше. И в

това имаше нещо опияняващо. Съществуваше и непосредствена опасност.

Когато нещата излязоха от контрол, когато внезапно самият живот на Меган бе застрашен,

тя не само намери начин да избяга, но и да започне съвсем начисто, ако щете, роди се отново

с любещ съпруг до себе си, с красиви деца, с къща с четири спални и басейн в двора. По

някакъв начин, може да се каже по една случайност, Меган Пиърс бе прескочила от

дълбините на нещо, което хората биха нарекли мизерно съществуване, право в лелеяната

американска мечта. За да се спаси, тя бе играла рисково и почти бе убедена, че това бе най-

добрият възможен свят. И защо не? Филмите и телевизията бяха внушили на Меган, както и

на всички нас, че предишният й живот е бил неправилен, неморален и пред пълен провал,

докато настоящият й семеен живот, къщата с дървената ограда, бе за завиждане, беше

напълно подходящ, направо божествен.

Ала истината бе, че Меган тъгуваше за предишния си живот. А не биваше. Тя трябваше да е

благодарна и радостна, че от всички, поели по разрушителния житейски път, единствено тя

бе получила онова, за което мечтае всяко момиченце. Но истината си оставаше истина: през

изминалите години тя призна сама пред себе си, че с удоволствие си представя тъмните стаи;

лъстивите и жадни погледи на непознатите; екота на пулсиращата музика; щурите светлини;

адреналина в кръвта.

А сега?

Дейв, докато сменяше каналите:

– Значи нямаш нищо против да шофираш? Защото реактивните двигатели вече са

включени.

Кайли, докато преглеждаше торбата си със спортни принадлежности:

– Мамо, къде ми е екипът? Изпра ли го, както те бях помолила?

Джордан, докато отваряше компютърната си игра:

– Може ли да ми направиш сандвич със сиренце в новия тостер? Но не с пълнозърнест хляб.

Обичаше ги. Наистина ги обичаше. Но понякога, като например днес, тя осъзнаваше, че,

преживяла младостта си по хлъзгава повърхност като на ледена пързалка, сега следва

рутината на домакиня, която й създава все едни и същи преживявания, че всеки ден й се

налагаше да извършва едни и същи действия със същите играчи от предишния ден, само че

остарели с още 24 часа. Меган се питаше защо трябва да е така, защо сме принудени да

избираме само един модел на живот. Защо беше нужно да настояваме, че съществува едно-

единствено „ние“, един-единствен начин на живот, който изгражда нашата цялостност. Защо

не можем да имаме и друга идентичност. И защо се налага да разрушаваме единия си начин

на живот, за да си създадем друг. Твърдим, че копнеем да се превърнем във „всестранно

развит“ ренесансов тип мъж или жена, и в същото време единствената промяна у нас е

козметична. В действителност правим всичко възможно да прикрием и унищожим този наш

дух, да станем конформисти, да бъдем дефинирани и да се поберем в еднакви рамки.

Дейв отново включи интервюто с актьора.

– Ама че тип – поклати глава той.

Но само като слушаше гласа на известния маниак, Меган се върна назад във времето –

ръката му се уви около колана, лицето му се притисна в гърба й, покрито с пърхот и мокро от

сълзи.

„Само ти ме разбираш, Каси... “

Да, това й липсваше. Нима този факт бе толкова ужасен?

Тя бе на друго мнение, ала тази мисъл непрекъснато я преследваше. Нима бе сгрешила?

Спомените, животът на Каси, тъй като никой не използва истинското си име в нейния

предишен свят, а през всичките тези години той бе останал скрит и залостен в малка стаичка

в задната част на съзнанието й. И сега, само преди няколко дни, тя бе дръпнала резето на

вратата и я бе открехнала съвсем леко. После бързо я бе затръшнала и отново я бе

залостила. Ала бързото надникване през цепнатината в онзи свят, разположен между двете

личности на Меган – защо ли я караше да бъде толкова сигурна, че ще последва отзвук?

Дейв се изтърколи от дивана и се запъти към банята с вестник под мишницата. Меган загря

тостера за сандвичи и затърси белия хляб. Когато отвори долапа, телефонът звънна с

електронно чуруликане. Кайли стоеше досами апарата, но не му обърна внимание, защото

набираше някакъв текст на мобилния си.

– Искаш ли да вдигнеш? – попита я Меган.

– Не е за мен.

Кайли можеше да извади мобилния си телефон и да отговори със скорост, на която би

завидял Уайът Ърп3, но домашният им телефон, чийто номер бе съвършено неизвестен на

младежкото общество в Касълтън, изобщо не я интересуваше.

3 Легендарен стрелец, герой във филми и литературни произведения. – Б. пр.

– Вдигни го, моля те.

– Какъв е смисълът? Ще го дам на теб.

Джордан, който в неговата незряла възраст – единайсет години – винаги се стараеше да

запази спокойствието в дома им, грабна слушалката.

– Ало?

Заслуша се за миг, после каза:

– Сгрешили сте номера.

И добави нещо, което накара Меган да застине на място:

– Тук нямаме човек на име Каси.

Като се извини, задето хората непрекъснато бъркат името й, и със съзнанието, че децата й

са толкова вглъбени в собствените си истории, че изобщо нямаше да се усъмнят в нищо,

Меган взе телефонната слушалка от сина си и изчезна в другата стая. Вдигна слушалката до

ухото си и един глас, който не бе чувала от седемнайсет години, изрече:

– Извинявай, че ти се обаждам по този начин, но мисля, че трябва да се срещнем.

Меган хвърли Кайли на тренировката.

Като се има предвид бомбата по телефона, тя бе доста спокойна и ведра.

Остави колата на паркинга и с навлажнени очи се обърна към дъщеря си.

Кайли попита:

– Какво?

– Нищо. В колко часа свършвате?

– Не знам. Може после да изляза с Габи и Чъки.

„Може“ означаваше „ще“.

– Къде?

Вдигане на рамене.

– В града.

Хубавият неясен отговор на едно момиче на петнайсет.

– Къде в града?

– Не знам, бе, мамо – отвърна тя, като си позволи нотка на досада в отговора.

Кайли искаше да прекрати този разговор, ала не й се щеше да ядоса майка си и тя да не й

разреши да излезе.

– Просто ще се пошляем малко, става ли?

– Написа ли си всички домашни?

Меган се намрази още в мига, в който зададе въпроса. Толкова заприлича на досадна

майка. Вдигна ръка и каза на дъщеря си:

– Не ми обръщай внимание. Излез. Забавлявай се.

Кайли погледна към майка си така, сякаш внезапно на челото й бе поникнало малко

дръвче. После сви рамене, слезе от колата и се затича. Меган гледаше след нея. Винаги.

Нищо, че дъщеря й бе достатъчно голяма да излезе сама на игрището. Меган трябваше да я

наблюдава, докато се увери, че нищо не я застрашава.

Десет минути по-късно Меган намери място за колата си зад кафене „Старбъкс“.

Погледна часовника си. Петнайсет минути до срещата.

Грабна чаша кафе с мляко и си намери маса в дъното. Вляво бяха насядали млади майки –

недоспали, с лекета по дрехите, в щастлив унес и с бебета на ръце, – които неуморно

бърбореха. Говореха за качествата на новите колички, кои преносими люлки се сгъват най-

лесно и докога да кърмят децата си.

Обсъждаха детските кедрови площадки с гумени уплътнители и на каква възраст да спрат

да дават биберони на децата си, най-сигурните детски седалки в автомобилите и избираха

между задното и предното прехвърляне на ремъка на детското кенгуру, между това и

страничното прехвърляне на ремъка. Едната се хвалеше със сина си Тоди, който бил толкова

„чувствителен към нуждите на другите деца, въпреки че е само на осемнайсет месеца“.

Меган се усмихна и пожела отново да бъде като тях. Бе обикнала ролята на току-що

родила майка, но при многото различни житейски роли в един миг тя се обръщаше назад и се

чудеше кога са й направили лоботомия. Знаеше какво ще стане с тези майки – щяха да

изберат подходящото подготвително училище така, сякаш правят избор на живот и смърт,

щяха да се редят на опашка, за да вкарат децата си в елитните групи, в паралелките по

гимнастика, по карате или лакрос, в курсовете по френски език.

Съпругът, който доскоро те е разбирал тъй добре, става заядлив, защото вече не желаеш

толкова секс, колкото преди да родиш бебето. И двамата, те, които преди това гледаха да се

изнижат и да изпълняват съпружеските си задължения където им попадне, вече едва се

поглеждаха дори когато бяха голи. Мислят си, че това не е от значение, че е естествено и

неизбежно, ала така се отдалечават един от друг. Обичат се, в някои отношения дори повече

отвсякога, ала се дистанцират и или не се съпротивляват на това, или изобщо не го

забелязват. Превръщат се в бавачки, светът им се стеснява и приема размерите и

ограничителите на техните потомци, а всичко става твърде възпитано, сбито и топло –

направо влудяващо, душно и сковано.

– Виж ти, виж ти.

Добре познатият глас накара Меган автоматично да се усмихне. Гласът все още съдържаше

в себе си сексапилна дрезгавина от уиски, цигари и късно лягане, глас, в който всяка дума

извикваше смях, а при произнасянето й усещаш дъха на двойна порция алкохол.

– Здравей, Лорейн.

Лорейн й отвърна с кривата си усмивчица. Косата й бе боядисана с евтина боя и

представляваше огромна руса грива. Самата Лорейн бе висока, пълна и някак изкривена и

наблягаше на това. Дрехите й сякаш бяха с два номера по-малки, ала това бе в нейна полза.

След толкова години Лорейн продължаваше да прави впечатление. Дори майките

преустановиха брътвежа си, за да я огледат с необходимото за случая негодувание, но не

повече от това. Лорейн отвърна на погледите им с подходящото изражение на лицето – знам

какво си мислите, но заврете мислите си, знаете къде.

Майките извърнаха поглед.

– Изглеждаш добре, хлапе – каза Лорейн.

Тя седна с подходящия за този акт ритуал. Бяха изминали – да, наистина! – цели

седемнайсет години. Лорейн беше съдържателка / управител на хотел, сервитьорка на

коктейли/ барманка.

Лорейн бе живяла живота си, бе го живяла трудно и без каквито и да било закрилници.

– Липсваше ми – каза Меган.

– Да, личи си от многото пощенски картички, които ми изпращаше.

– Съжалявам.

Лорейн махна с ръка, сякаш й бе додеяло от чувства. Тя затършува из чантата си и извади

една цигара. Майките, които седяха наблизо, ахнаха, сякаш бе измъкнала огнестрелно

оръжие.

– Господи, трябваше да запаля това нещо и да ги видя как бягат оттук.

Меган се наведе напред.

– Ако нямаш нищо против, отговори ми на въпроса, как ме откри?

Кривата усмивчица отново се появи на лицето на Лорейн.

– Хайде, сладурче. Винаги съм знаела как. Навсякъде имам очи и уши, нали знаеш?

Меган искаше да й зададе още въпроси, но нещо в тона на Лорейн я накара да не го прави.

– Погледни се само – продължи Лорейн. – Омъжена, с деца, с голяма къща. С много бели

кадилаци на паркинга. Твой ли е единият?

– Не. Аз съм с черната акадия.

Лорейн кимна с глава, сякаш отговорът й означаваше много.

– Радвам се, че си намерила стабилност, макар, честно казано, винаги да съм мислела, че си

по живота, нали разбираш? Като мен.

Лорейн се изкикоти леко и поклати глава.

– Знам – каза Меган. – Като че ли дори аз съм изненадана.

– Разбира се, не всички момичета, които се връщат към порядъчния живот, избират точно

това.

Лорейн извърна поглед, сякаш коментарът бе унизителен. И двете знаеха, че не е така.

– Голяма веселба падаше, нали?

– Голяма.

– При мен още е така – каза тя. – Това – и тя красноречиво погледна към майките, – искам

да кажа, че много ми харесва. Наистина. Но не знам. Не е за мен – сви рамене тя. – Може би

съм твърде егоистична. Имам нужда от нещо, което да ме стимулира.

– Децата дават стимул на човека, повярвай ми.

– Така ли? – отвърна тя, очевидно невъзприемаща твърдението й. – Е, радвам се да го чуя.

Меган не знаеше как да продължи.

– Значи още работиш в „Ла Крим“?

– Да, през по-голямата част от времето като барманка.

– И защо е това внезапно обаждане?

Лорейн повъртя незапалената цигара между пръстите си. Майките отново се върнаха към

своя безсмислен разговор, макар и не тъй въодушевено, както преди. Непрекъснато

поглеждаха крадешком към Лорейн, сякаш бе някакъв вирус, вкаран в живота на богатия

жилищен квартал с цел да го разруши.

– Както вече казах, винаги съм знаела къде се намираш. Но никога няма да те издам. Ясно

ти е, нали?

– Да.

– И сега не исках да те безпокоя. Ти избяга и последното нещо, което бих желала, е да те

дръпна обратно.

– Но?

Лорейн я погледна в очите.

– Някой те е разпознал. Разпознал те е като Каси.

Меган се размърда на стола си.

– Ти продължи да посещаваш „Ла Крим“, нали?

Меган мълчеше.

– Хей, разбирам. Повярвай ми. Ако и аз по цял ден се шляех с тези сладурчета – Лорейн

посочи с палец към крякащите като ято гъски майки, – щях от време на време да жертвам

селскостопанските прелести срещу една нощ навън.

Меган хвърли поглед към кафето си, сякаш търсеше отговор. Тя наистина се бе върнала в

„Ла Крим“, но само веднъж. Преди две седмици, около годишнината от нейното бягство, тя

бе отишла в Атлантик Сити, за да присъства на някакъв семинар и търговско изложение.

Тъй като децата й бяха вече пораснали, Меган бе решила да опита да си намери работа в

някое имение. Бе посветила последните няколко години на това да открие следващото

интересно нещо – нае си личен треньор, посещаваше курсове по йога и керамика, после се

записа в групата за писане на мемоари, което в случая бе курс по белетристика. Всяка една

от дейностите бе отчаян опит от страна на Меган да намери изхода за бягство, мечтан от

онези, които имаха всичко. В действителност те гледаха нагоре, вместо да погледнат надолу

и да потърсят просветената духовност, докато Меган знаеше, че отговорът най-вероятно

можеше да се намери на по-долно и примитивно равнище.

Ако я бяха попитали, Меган щеше да твърди, че не го е планирала предварително. Беше й

хрумнало на мига, нищо кой знае какво, ала втората нощ, отседнала в „Тропикана“, на две

пресечки от „Ла Крим“, тя облече най-впитата в тялото си рокля и отиде в клуба.

– Ти ли ме видя? – попита Меган.

– Не. И подозирам, че не си търсила мен.

В гласа на Лорейн се усети болка. Меган бе зърнала зад бара старата си приятелка, но не се

бе приближила. Клубът бе голям и тъмен. В такива места хората се стремят да останат

незабелязани. Лесно е да го направиш.

– Нямах предвид... – започна Меган и млъкна. – Тогава кой?

– Не знам. Но си идвала, нали?

– Дойдох само веднъж – отвърна Меган.

Лорейн не каза нищо.

– Не разбирам. Какъв е проблемът?

– Защо се върна?

– Има ли значение?

– Не и за мен – каза Лорейн. – Но едно ченге разбра. Същото, което те търсеше през

всичките тези години. Тъй и не се отказа.

– И ти си мислиш, че ще ме открие?

– Да – отговори Лорейн. – Мисля, че има доста добра възможност да те намери.

– Значи това посещение е предупреждение?

– Нещо такова.

– И какво още е?

– Аз не знам какво се случи онази нощ – каза Лорейн. – А и не искам да знам. Щастлива

съм. Харесвам живота си. Правя каквото си искам с онези, които искам. Не навлизам в

чужди територии, ако разбираш какво искам да кажа.

– Разбирам.

– Може и да греша. Искам да кажа, нали знаеш как е в клуба. Лошо осветление. А и

оттогава минаха – колко? – седемнайсет години? Така че може и да съм сгрешила. Стана за

миг, но, доколкото знам, по същото време ти беше там. Но ти се върна, а сега и друг изчезна...

– За какво говориш, Лорейн? Какво си видяла?

Лорейн вдигна поглед и преглътна.

– Стюарт – отвърна тя, като продължаваше да си играе с незапалената си цигара. – Мисля,

че зърнах Стюарт Грийн.

3

С дълбока въздишка детектив Брум се приближи към усамотената къща и позвъни на

вратата. Сара отвори и с отсъстващ поглед в очите рече:

– Влезте.

Брум изтри краката си с глупав вид. Той свали стария си тренчкот и го прехвърли през

ръката си. В къщата нищо не се бе променило през изминалите години.

Старомодната скрита светлина, белият кожен диван, старото разтегателно кресло в ъгъла

си бяха все същите. Дори снимките върху полицата над камината не бяха сменени. От дълго

време, поне от пет години, Сара държеше чехлите на съпруга си до старото кресло. Сега бяха

изчезнали, ала столът си бе на мястото. Брум се запита дали изобщо някой го използва.

Сякаш къщата отказваше да се променя с времето, сякаш стените и таванът скърбяха и

продължаваха да чакат. Или може би това беше някаква проекция. Хората се нуждаят от

отговори. Нуждаят се от завършек. Брум знаеше, че надеждата е удивително нещо. Ала тя

може и да те убива по малко всеки Божи ден. Надеждата може да бъде най-жестокото нещо

на света.

– Пропусна годишнината – каза Сара.

Брум кимна с глава, ала все още не бе готов да й обясни защо.

– Как са децата?

– Добре.

Всъщност децата на Сара вече бяха пораснали. Сузи бе приета в „Бъкнел“. Брандън беше в

гимназията. Когато баща им изчезна, откъснат насила от семейното огнище, и обичното му

семейство повече не го видя, те бяха почти бебета.

Брум не успя да разреши този случай. Ала никога не го забрави. Не биваше да се въвлича

лично. Знаеше го. Но се бе въвлякъл. Посещаваше продукциите по балет на Сузи. Бе

помогнал на Брандън да се научи да хвърля бейзболната топка. За свой голям срам преди

дванайсет години правеше компания на Сара в чашката и, ами да, бе останал цяла една нощ

с нея.

– Как е новата работа? – попита я Брум.

– Добре.

– Сестра ти скоро ли ще идва?

– Да – въздъхна Сара.

Сара бе все още привлекателна жена. Покрай очите си имаше бръчици от типа „пачи крак“

и с годините резките край устата й бяха станали по-дълбоки. Стареенето се отразяваше

благосклонно на някои жени. Сара бе от тях.

Беше се преборила и с рака. Преди двайсет и няколко години. Беше казала на Брум още на

първата им среща и това стана в същата тази стая, когато той бе дошъл да разследва

изчезването на съпруга й. Била диагностицирана, обясняваше му Сара, докато била бременна

със Сузи. Ако не бил съпругът й, заяви му тогава Сара, тя нямало да оцелее. Искаше Брум да

го разбере.

Когато й дали лоша прогноза, когато, подложена на химиотерапия, Сара непрекъснато

повръщала, когато косата й окапала и тя погрозняла, когато тялото й започнало да се

разпада, когато всички, в това число и Сара, загубили надежда – отново тази дума! – той,

единствено той бил около нея.

Което отново доказвало, че нито объркаността, нито лицемерието на човешката природа

могат да бъдат обяснени.

Той останал с нея. Държал челото й до късно през онази нощ. Донесъл й лекарствата,

целунал я по бузата, прегърнал треперещото й тяло и я накарал да се почувства обичана.

Тя бе погледнала Брум право в очите и му бе разказала всичко това, защото искаше той да

продължи с разследването на случая, да не обяви, че съпругът й е избягал, лично да се

ангажира, да намери най-близкия й човек, тъй като тя просто не можеше да живее без него.

Седемнайсет години по-късно, въпреки че бе научил някои тежки истини, Брум бе все още

тук. А местонахождението на Сариния съпруг и най-близък човек бе все още неразгадана

загадка.

Брук вдигна поглед към нея.

– Това е добре – каза той, като тутакси забеляза безсмислието на собствената си реплика. –

Имам предвид пристигането на сестра ти. Знам, че искаш сестра ти да дойде.

– Да, страхотно е – отвърна Сара с толкова равен тон, че спокойно можеше да се плъзне под

вратата. – Брум?

– Да?

– Говориш несъществени неща.

Брум сведе поглед към ръцете си.

– Просто се опитвах да бъда мил.

– Не. Виждаш ли, Брум, ти не просто искаш да си мил. При това никога не говориш

несъществени неща.

– Добро попадение.

– И така?

Въпреки всички уловки – светложълтата боя на стените, свежите цветя във вазата – Брум

виждаше едно-единствено нещо: разруха. Времето в неизвестност беше пагубно за

семейството. Децата бяха преживели няколко тежки години. Два пъти бяха хванали Сузи да

шофира след употреба на алкохол. Брандън се бе замесил с наркотици. Брум бе помогнал и

на двамата да избегнат неприятностите. Къщата все още имаше вид, като че ли баща им бе

изчезнал предишния ден – застинала във времето, очакваща завръщането му.

Сара широко отвори очи, сякаш бе осъзнала болезнена истина.

– Намери ли...?

– Не.

– Тогава какво?

– Може и нищо да не е – отвърна Брум.

– Но?

Брум седеше, опрял ръце на бедрата си, с глава между дланите. Той си пое дълбоко въздух и

надникна в нейните излъчващи болка очи.

– Изчезнал е още един от местните хора. Може би си гледала новините. Казва се Карлтън

Флин.

Сара се смути.

– Кога, каза, е изчезнал?

– Също като... – Той млъкна. – Както си живеел спокойно, Карлтън Флин в един миг

изчезнал – хоп! – и готово. Изчезнал без следа.

Сара се опита да обмисли думите му.

– Но... както сам ми каза още в самото начало. Хората понякога изчезват, нали така?

Брум кимна.

– Понякога по свое собствено желание – продължи тя. – Друг път не. Но се случва.

– Така е.

– Значи, седемнайсет години след изчезването на съпруга ми друг човек, на име Карлтън

Флин, също изчезва. Не виждам връзката.

– Може и да няма такава – съгласи се Брум.

Тя се приближи до него.

– Но?

– Но ето защо пропуснах годишнината.

– Какво означава това?

Брум не знаеше докъде да й разкаже историята. Той дори още не знаеше доколко сигурни са

известните му факти. Работеше върху една теория, която го разяждаше отвътре и не му

даваше покой през нощта, но в момента разполагаше само с нея.

– Денят, когато Карлтън Флин изчезна – каза той.

– Какво за него?

– Затова не бях тук. Той изчезна точно в деня на годишнината. Осемнайсети февруари –

точно седемнайсет години от деня, в който изчезна съпругът ти.

За миг Сара се слиса.

– Седемнайсет години от деня.

– Да.

– Какво означава това? Седемнайсет години. Може да е просто съвпадение. Ако бяха пет

или десет, но седемнайсет?

Той замълча, като я остави няколко секунди сама да си помисли.

Сара каза:

– Предполагам, че си проверил кой още е изчезнал? За да видиш дали в това се придържат

към някакъв модел?

– Направих го.

– И?

– Двамата бяха единствените, за които бяхме сигурни, че са изчезнали на осемнайсети

февруари – твоят съпруг и Карлтън Флин.

– За които бяхме сигурни? – повтори тя.

Брум изпусна дълбока въздишка.

– На четиринайсети март миналата година бе съобщено за изчезването на още един местен

жител – Стивън Кларксън. Три години преди това, на двайсет и седми февруари, изчезна още

един.

– И никой не беше намерен?

– Точно така.

Сара тежко преглътна.

– Тогава, значи, не става дума за датата. Може би става въпрос за февруари и март.

– Не мисля. Или поне тогава не го мислех. Виждаш ли – другите двама – Питър Бърман и

Грег Уагман – биха могли да изчезнат доста по-рано. Единият бе скитник, другият шофьор на

камион. И двамата не бяха семейни. Ако подобен тип мъже не се приберат у дома си цяло

денонощие, кой би разбрал? Ти, естествено, ще разбереш. Но ако мъжът е ерген или разведен,

или пък непрекъснато е на път...

– Ще минат дни, дори седмици, преди да докладват за изчезването им – довърши

изречението му Сара.

– Дори повече.

– Така че тези двамата също може да са изчезнали на осемнайсети февруари.

– Не е толкова просто – отвърна Брум.

– Защо?

– Защото колкото повече разглеждам случаите по този начин, толкова по-трудно определям

модела на действие. Уагман например е от Бъфало – не е местен. Никой не знае къде и кога е

изчезнал, но аз успях да проследя движението му и разбрах, че е могъл да мине през

Атлантик Сити някъде през февруари.

Сара се замисли.

– Спомена петима, в това число и Стюарт, изчезнали през последните седемнайсет години.

Има ли още?

– И да, и не. Като цяло открих деветима мъже, които долу-горе пасват на модела. Ала в

някои случаи теорията взема превес.

– Например?

– Преди две години някакъв мъж на име Клайд Хорнър, който живеел с майка си, бил

обявен за изчезнал на седми февруари.

– Е, не е на осемнайсети февруари.

– Вероятно не.

– Може би става дума за месец февруари.

– Може би. Това е проблемът с теориите и моделите. Нужно е време. Продължавам да

събирам доказателства.

Очите й се напълниха със сълзи. Тя премига, за да ги отпъди.

– Не разбирам. Как никой не го е забелязал, след като са изчезнали толкова много хора?

– Какво да забележат? – попита Брум. – По дяволите, дори аз не го виждам съвсем ясно

още. Непрекъснато изчезват хора. Повечето бягат от дома си. По-голямата част от тях се

разоряват, или не притежават нищо, или пък кредиторите са по петите им, така че те бягат и

започват нов живот. Пътуват из страната. Понякога променят имената си. Друг път – не.

Мнозина от тези мъже... е, никой не ги търси. Никой не иска да ги намери. Една жена, с която

разговарях, ме помоли да не търся съпруга й. Имаше три деца от него. Тя мислеше, че той е

избягал с някоя – както се изрази самата тя – „вносна курва“ и че това е най-хубавото нещо,

което се е случвало някога на семейството й.

Известно време и двамата мълчаха.

– А преди? – заинтересува се Сара.

Брум знаеше какво искаше да каже тя с този въпрос, ала въпреки това попита:

– Преди ли?

– Преди Стюарт. Някой изчезвал ли е преди съпруга ми?

Той прокара пръсти през косата си и вдигна глава. Погледите им се срещнаха.

– Не открих такова нещо – отвърна Брум. – Ако говорим за модел, то той започва със

Стюарт.

4

Рей се събуди от тропане по вратата.

Той отвори едно око и тутакси съжали. Светлината му подейства като удар с нож. Той

хвана главата си с ръце, защото се опасяваше, че черепът му ще се разцепи на две от ударите,

които усещаше отвътре.

– Отвори, Рей.

Беше Фестър.

– Рей?

Хлопането продължаваше. Всяко почукване проникваше в слепоочието му като „две-и-две-

четири“.

Той спусна крака от леглото и със замаяна глава успя да задържи тялото си в седнало

положение. Досами десния му крак се търкаляше празна бутилка „Джак Даниълс“. Ух! Беше

изпаднал в несвяст – не, уви, той отново бе получил „бели петна“ – на дивана, без да си

направи труда да издърпа леглото под него. Нямаше одеяло. Нито възглавница. Вероятно и

вратът го болеше, ала му беше трудно да разбере поради пулсиращата болка в главата.

– Рей?

– Секунда – отговори той, защото наистина не можеше да се съвземе повече от това и да се

раздвижи.

Чувстваше се като махмурлия, повдигнато на десета степен. За миг, може би два Рей

изпадна в пълна забрава – не си спомняше какво се бе случило предишната нощ, нито какво

бе предизвикало този общ дискомфорт на тялото му.

Вместо това той си мислеше за последния път, когато се бе чувствал по същия начин,

много, много отдавна, преди всичко да бе свършило за него. Тогава беше фоторепортер и

работеше за Асошиейтед Прес, пътуваше из Ирак с Двайсет и четвърта дивизия на морската

пехота по време на първата война в Персийския залив, когато избухна мината. Чернилка –

после болка. Известно време нещата изглеждаха така, сякаш щеше да загуби крака си.

– Рей?

Хапчетата бяха до леглото му. Хапчета и алкохол – идеалният среднощен коктейл. Питаше

се колко ли бе изпил и кога точно, а после изпрати всичко по дяволите. Гаврътна още две

глътки, насили се да стане и залитна към вратата.

Щом Рей я отвори, Фестър възкликна:

– Леле!

– Какво?

– Изглеждаш така, сякаш два огромни орангутана са те използвали за свой сексуален слуга.

Ох, този Фестър.

– Колко е часът?

– Три.

– Кога, следобед ли?

– Да, Рей, следобед. Виждаш ли светлината навън? – И Фестър посочи зад него. После

изрече с глас на учител в детска градина: – В три следобед навън е светло. В три сутринта е

тъмно. Ще ти го обясня с чертеж, ако ще ти помогне.

Сякаш само сарказмът му липсваше. Странно. Той никога не се успиваше до след осем, а

сега беше вече три? Белите петна трябва да са били доста тежки. Рей се плъзна на една

страна и пропусна Фестър вътре.

– Има ли причина за посещението ти?

Фестър, който бе огромен на ръст, се сви, когато влезе в стаята. Той чу въпроса, кимна и

отвърна:

– Леле, какво бунище.

– Да – каза Рей. – С парите, които ми плащаш, мислиш, че съм си купил голяма къща в

затворен комплекс, така ли?

– Ха! – посочи с пръст Фестър. – Ето го!

– Нещо ти трябва ли?

– Тук.

Фестър бръкна в чантата си и подаде на Рей фотоапарат.

– Използвай го, докато си купиш нов.

– Трогнат съм – отвърна Рей.

– Е, свърши добра работа. Ти си също така единственият ми служител, който не употребява

наркотици, само алкохол. И това те прави най-добрия ми работник.

– Миг на нежност, така ли, Фестър?

– Да – кимна с глава Фестър. – Не успях да намеря никой друг, който да може да свърши

работата на Джордж Куелър довечера. Леле-мале, какво виждат очите ми? – посочи към

таблетките Фестър. – Дотук с хвалбите относно дрогата.

– Това са болкоуспокояващи. Не си ли спомняш, че снощи ме нападнаха?

– Да. Но все пак...

– Това означава ли, че съм изгубил приза „Служител на месеца“?

– Не и ако не открия и иглите наоколо.

– Не съм в състояние да работя довечера, Фестър.

– Какво, нима се каниш да останеш цял ден на легло?

– Да, планът ми е такъв.

– Промени плановете си. Имам нужда от теб. При това плащам надница и половина.

Той се огледа и се начумери.

– Не че имаш нужда от парите, нищо подобно.

Фестър си тръгна. Рей сложи да топли вода. Кафе. Отгоре идваха високи гласове на деца,

говорещи на урду. Звучаха така, сякаш хлапетата се връщаха от училище. Рей се запъти към

душа и остана под топлата струя до изчерпване на горещата вода.

От магазина за деликатеси на Майло на ъгъла се носеше подло ухание. Рей бързо се запъти

натам, сякаш се страхуваше, че магазинът можеше и да избяга. Мъчеше се да се съсредоточи

върху текущата задача, без да мисли занапред – попита Майло как смогва да държи гърба си

изправен цял ден, бръкна в джоба си за парите, усмихна се на следващия клиент и купи

местния вестник. Опита се да практикува дзен и да мисли само за мига, да не гледа в

бъдещето, защото не желаеше да си спомня за кървавото петно.

Прегледа вестника. Статията за изчезването бе придружена със същата снимка, която бе

видял по новините вечерта. Устата на Карлтън Флин бе готова за целувка. Класически

задник. Косата му бе тъмна и стърчеше високо; на гладката му като на бебе кожа, покриваща

тренирана мускулатура, се виждаха татуировки; приличаше на човек, участвал в някое от

противните телевизионни риалити програми в Джързи, посветени на самомнителни, спрели

да се развиват дървеняци, които наричат момичетата „пожарогасители“.

Карлтън Флин имаше досие – три нападения. Беше на двайсет и шест, разведен и

„работеше за бащината си популярна фирма“.

Рей сгъна вестника и го пъхна под мишница. Не му се мислеше за случая. Не му се мислеше

за снимката на Карлтън Флин в компютъра си, нито му се щеше да се попита защо някой би

се опитал да го нападне, за да я открадне. Искаше да остави това зад гърба си, да продължи

живота си, ден по ден, миг след миг. Блокира и оцелява – също като през последните

седемнайсет години.

Как ти се бе отразило това, Рей?

Той затвори очи и се остави по течението на спомените си за Каси.

Беше отново в клуба, омаян от алкохола, гледаше я как танцува сластно с някакъв клиент

– изцяло и страстно влюбен с всяка клетка на съществото си, – ала въпреки това без капчица

ревност. Каси го погледна над рамото на партньора си с поглед, който би събудил и мъртвец,

а той просто й се бе усмихнал в очакване да остане сама, защото знаеше, че в края на деня

(или нощта) тя щеше отново да е негова.

Въздухът около Каси бе винаги наелектризиран. Имаше веселие, страсти, спонтанност,

както и топлина, нежност, интелигентност. Тя те караше да й разкъсаш дрехите и да я

хвърлиш на най-близкото легло, докато в същото време съчиняваш любовен сонет в нейна

чест. Внезапни образи, тлеещ огън, топъл дъх – всичко това бе по възможностите на Каси, и

то наведнъж.

Жена като нея, е, понякога трябваше и да дава, нали така?

Той си спомни за онази снимка при проклетите развалини в парка. Би ли могъл

нападателят да е търсил тъкмо нея? Не му се струваше така. Извика в главата си всички

възможни сценарии и накрая реши.

Беше се крил достатъчно дълго. От голямата фотожурналистика той бе стигнал до този

ужасен преустроен център, до радостите в Атлантик Сити, до това да загуби всичко. Беше се

преместил в Лос Анджелис, работеше като истински папарак, замеси се в друга бъркотия и се

върна отново тук. Защо? Защо се бе преместил отново на мястото, където бе загубил всичко,

освен ако... освен ако нещо не го теглеше назад. Освен ако нещо не го караше да се върне и

разбере истината.

Каси.

Той попремига, за да отпъди образа й, върна се в колата и потегли към парка. Заведението,

което посещаваше почти всеки ден, беше още отворено.

Рей със сигурност не можеше да изрече с думи какво точно го водеше насам. Толкова неща

се бяха променили в него, с изключение на едно – необходимостта му да държи фотоапарата

си в ръце. Много неща изграждат фотографа, но в неговия случай ставаше дума за

необходимост и тя бе много повече от желание. В действителност той не виждаше, нито

възпроизвеждаше нещо, докато не го фотографира. Виждаше целия свят през обектива. За

повечето хора онова, което не можеха да видят, чуят, помиришат или вкусят – то не

съществуваше. За него нещата стояха тъкмо обратно – нищо не бе реално, докато той не го

уловеше с фотоапарата си.

Ако тръгнеш по дясната страна на пътеката, можеш да стигнеш до ръба на канарата и на

фона на небето да видиш силуета на Атлантик Сити. Нощем океанът светеше като лъскава

тъмна завеса. Гледката, ако рискуваш да минеш под издатината, спираше дъха ти.

Щом пое нагоре по отдалечената пътека, Рей направи няколко снимки, като се криеше зад

обектива, сякаш той му осигуряваше закрила. Развалините на старата мелница за желязна

руда се намираха на ръба на Пайн Барънс, най-голямото трасе в Ню Джързи, пресичащо

гората. Веднъж, преди много години, Рей се бе отклонил от пътя и бе навлязъл дълбоко

навътре. Бе попаднал на необитаема циментова хижа, покрита с графити, някои от които му

се видяха сатанински. Пайн Барънс още изобилстваше с руини на обезлюдени градове.

Бродеха слухове за извършени злодеяния дълбоко в гората. Ако сте гледали мафиотски

образи на кино, със сигурност сте видели и онези кадри, в които те погребват някой труп в

Пайн Барънс. Рей твърде често се връщаше към тези си мисли. Някой ден, казваше си той,

ще измислят уред, който да показва какво е заровено в пръстта под краката ти, като прави

разлика между кости и пръчки, между корени и камъни, и кой знае какво може да откриеш.

Рей преглътна и отпъди тази мисъл от главата си. Когато стигна до старата пещ за желязна

руда, той извади снимката на Карлтън Флин и я заразглежда. Флин бе застанал вляво на път

за тази пътека, същата, на която преди седемнайсет години стоеше и Рей. Защо? Какво е

правил Карлтън Флин на това място? Добре, може да е бил поредният планинар или любител

на приключения. Но защо се е намирал на същото това място седемнайсет години, след като

Рей е бил тук, и защо после е изчезнал? Накъде е тръгнал от тук?

Нямаше представа.

Куцукането на Рей вече едва се забелязваше. Ако се загледаш отблизо, непременно ще го

видиш, ала Рей се бе научил как да го прикрива. Щом се заизкачва по възвишението и

застана точно там, откъдето бе заснел Карлтън Флин, болката от старата травма се събуди

отново. Останалата част от тялото му все още го болеше от нощното нападение, но засега

Рей бе в състояние да не обръща внимание.

Нещо привлече погледа му.

Той се спря и с присвити очи погледна назад по пътеката, която слизаше надолу. Слънцето

блестеше.

Може би бе тъкмо това. Както и странният ъгъл на наклона на малкия хълм. Не би го

видял, ако е на пътеката, но нещо там се отразяваше, нещо точно където започваше гората,

точно срещу големия речен камък. Рей се намръщи и пристъпи към него.

Какво, по...?

Когато се приближи още повече, той се наведе да го огледа. Протегна ръка, ала се отдръпна,

преди да го докосне. Не си зададе никакъв въпрос. Извади фотоапарата си и започна да

снима.

Там, на земята, току зад камъка, имаше струйка засъхнала кръв.

5

Меган лежеше на леглото и четеше списание. Дейв бе легнал до нея и гледаше телевизия с

дистанционно в ръка. За мъжете дистанционното управление на телевизора бе като

умиротворител или защитен плащ. Те просто не можеха да гледат телевизия, без да стискат

дистанционното, което бе винаги в готовност.

Беше малко след десет часа вечерта. Джордан вече спеше. Кайли бе друга работа.

Дейв каза:

– Ти ли ще имаш честта, или оставяш на мен?

– Ти го направи последните две нощи – въздъхна Меган.

Дейв се усмихна, без да откъсва очи от телевизора.

– Последните три нощи. Но кой ли ги брои?

Тя остави списанието. Кайли си лягаше винаги точно в десет, но никога не тръгваше към

стаята си, докато родителите й не настоят за това. Меган се изтърколи от леглото и тръгна

по коридора.

Можеше да се провикне: „Лягай си ВЕДНАГА!“, ала и това бе точно толкова уморително, а

и можеше да събуди Джордан.

Меган открехна вратата и мушна глава в отвора.

– Време е за сън.

Кайли дори не отклони поглед от монитора.

– Още само петнайсет минути, става ли?

– Не. Лягаш си точно в десет. А вече е почти десет и четвърт.

– Джен има нужда от помощ за домашното си.

Меган се начумери.

– На фейсбука си ли?

– Само петнайсет минути, бе, мамо. И край.

Но никога нямаше да са само петнайсет минути; след петнайсет минути лампите още щяха

да светят, Кайли щеше да е още на компютъра, Меган отново трябваше да става, за да я

накара да си легне.

– Не. Веднага.

– Но...

– Искаш ли да се обоснова?

– Господи, какъв ти е проблемът? Петнайсет минути!

– ВЕДНАГА!

– Защо крещиш? Непрекъснато ми крещиш.

И така нататък. Меган си помисли за Лорейн, за посещението й, за това, че не бе създадена

за деца, и за една от онези майки на ъгловата маса в кафенето на „Старбъкс“, за това как

миналото ти винаги те преследва, и хубавото, и лошото, как го опаковаш в кутии и го

складираш в някой килер, като си мислиш, че ще е като останалите кутии, складирани в

дома ти – нещо, което пазиш, ала никога не отваряш – и един ден, когато реалността те

притисне отвсякъде, влизаш в килера и отново го отваряш.

Когато Меган се върна в спалнята, Дейв вече спеше, телевизорът работеше, а

дистанционното беше в ръката му. Той лежеше по гръб. Бе съблякъл ризата си, гърдите му се

повдигаха и спадаха с леко хъркане.

Меган спря за миг и го загледа. Той беше едър мъж, все още във форма, ала годините си

бяха казали думата. Косата му оредяваше.

Шията му бе поувиснала. Стойката му не бе както преди.

Работеше твърде много. Всеки ден през седмицата той се събуждаше в шест и половина,

слагаше си костюм и вратовръзка и потегляше с колата към шестетажния си ъглов офис в

Джързи Сити. Работеше като адвокат и пътуваше повече, отколкото трябва. Изглежда,

харесваше доста работата си, ала живееше само за миговете, когато ще се прибере у дома при

семейството си. Дейв обичаше да се грижи за децата си, да ги гледа на мачовете им и

държеше да се представят добре на състезанията. Харесваше му да си бъбри с останалите

родители около игрището и да посръбва бира с момчетата от Американския легион, както и

да участва във футболната лига на своя старец, а рано сутрин да изиграе един рунд голф в

клуба.

Щастлива ли си?

Никога не си бе задавала този въпрос. Всъщност как щеше да отговори? Сега усети, че й се

появи желание да отговори. Щастлив ли беше той?

Тя го криеше от него. Може би и той правеше същото. През последните шестнайсет години

тя бе спала с този мъж и само с него, а го бе лъгала още от първия ден. Дали сега това щеше

да има значение? Дали истината щеше да промени нещо? Той не знаеше нищо за миналото й,

макар да я познаваше по-добре от всеки друг.

Меган се приближи до леглото още малко, внимателно взе дистанционното от ръката му и

изключи телевизора. Дейв се размърда и се обърна на една страна. В повечето случаи той

спеше свит като в майчината утроба. Тя се намести на леглото до него и се сви във формата

на лъжица. Тялото му бе топло. Тя мушна носа си в гърба му. Харесваше й ароматът му.

Когато Меган надничаше в бъдещето си, когато се виждаше стара, да живее във Флорида

или в някой старчески дом, или пък където и да й е отредено да свърши дните си, Меган

знаеше, че ще бъде точно с този човек. Не можеше да си представи нищо друго. Тя обичаше

Дейв. Беше си устроила живота с него и го обичаше – нима трябваше да се чувства зле от

факта, че от време на време иска нещо повече или нещо по-различно?

Това не бе правилно. Въпросът беше защо бе неправилно.

Тя сложи ръка на бедрото му. Знаеше, че може да приплъзне пръсти под ластика, знаеше

как точно ще реагира той, как леко ще простене в съня си. Тя се усмихна при тази мисъл, но

по някаква причина реши да не го прави. Мислите й се зареяха назад във времето, когато

посети „Ла Крим“. Беше прекрасно да влезе вътре, да усети атмосферата там.

Защо бе отворила затворената врата?

И не толкова абстрактен и философски въпрос: можеше ли Стюарт Грийн наистина да се

върне?

Не. Поне тя не си го представяше. Или пък, като си помислиш, неговото завръщане би

обяснило всичко.

Внезапно вълнението й прерасна в страх. В миналото имаше хубави мигове, вълнуващи

мигове, забавни мигове. Но имаше и много, много страховити мигове.

Като си помислиш, нима всички те не вървяха ръка за ръка?

Нима това не беше част от живота?

Стюарт Грийн. Тя си мислеше, че това бе отдавна заровен дух. Но човек не може да зарови

дух, нали?

Меган потръпна, прегърна Дейв през кръста и се приюти още по-близо до него. За нейна

изненада той взе ръката й в своята и я попита:

– Добре ли си, миличка?

– Нищо ми няма.

Мълчание. След малко той каза:

– Обичам те.

Меган разбра, че никога няма да може да заспи, но заспа. Хвърли се в съня като от висока

канара. В три след полунощ, когато мобилният й телефон звънна, тя все още бе прилепнала

за съпруга си в постелята, а ръката й продължаваше да го прегръща през кръста. Без да се

колебае, тя протегна ръка към телефона. Погледна на екранчето кой се обажда, макар че

нямаше нужда.

Все още в полудрямка, Дейв изруга и каза:

– Не вдигай.

Ала Меган просто не можеше да не вдигне. Вече се бе изтърколила от леглото и търсеше с

крака чехлите си. Постави слушалката до ухото си.

– Агнес?

– Той е в стаята ми – прошепна старицата.

– Всичко ще е наред, Агнес. Тръгвам.

– Моля те, побързай. – Ужасът в шепота й не би могъл да бъде по-очевиден, дори ако бе

изписан с премигваща неонова светлина. – Мисля, че има намерение да ме убие.

Брум не си направи труда да освети служебната си значка, когато влезе в „Ла Крим“, в

неговия „Салон за мъже“ – евфемизъм за толкова много неща, – ситуиран на две кратки

пресечки от географска гледна точка (ала дълги в много други отношения) от Дъсчената

пътека4 на Атлантик Сити. Бодигардът на име Лари, стар негов познайник, вече го бе видял.

4 Историческата Дъсчена пътека – в курортния град Атлантик Сити, разположен по

източното крайбрежие на САЩ, е изградена от дъски пешеходна пътека, свързваща хотелите

с плажа. – Б. пр.

– Здрасти, Брум.

– Здрасти, Лари.

– По работа или за удоволствие? – попита Лари.

– По работа. Руди тук ли е?

– В офиса си.

Беше десет сутринта, но в клуба вече имаше няколко въодушевени посетители и доста

въодушевени танцьори. Един от персонала приготвяше винаги популярния бюфет „всичко за

хапване“ (само храна – ха-ха!), като размесваше върху подносите сухи мезета, останали от

памтивека. Трябва да отбележим, че бюфетът бе истински развъдник на салмонела и

епидемията чакаше да избухне всеки момент, но понякога служителите наистина нямаха

избор – оставаше им само такава храна.

Руди седеше зад бюрото си. Може да е работил допълнително по „Семейство Сопрано“5,

освен ако директорът по кастинга не го бе натоварил твърде много с обичайните неща. Той

беше едър мъж със златен синджир, толкова дебел, че да вдигне котвата на кораб за

фестивали и круизи, носеше и розов пръстен, какъвто би могъл да се нахлузи на китките на

повечето от танцьорките в бара.

5 Американски драматичен сериал на сценариста Дейвид Чейс. – Б. пр.

– Здрасти, Брум.

– Какво става, Руди?

– Мога ли да направя нещо за теб?

– Знаеш ли кой е Карлтън Флин? – попита Брум.

– Разбира се. Малък пикльо с меки мускули и изкуствен тен.

– Знаеш ли, че е изчезнал?

– Да, чух за това.

– Недей да тъжиш много.

– Изплаках си очите – отвърна Руди.

– Нещо да ми кажеш за него?

– Момичетата разправят, че пишката му била малка. – Руди си запали цигара и посочи с

нея към Брум. – Стероиди, приятелю. Стой далеч от тях. Те те съсухрят и те сбръчкват като

стафида.

– Оценявам и здравния съвет, и образността ти. Нещо друго?

– Вероятно е посещавал доста клубове – каза Руди.

– Така е.

– Защо тогава си се захванал с мен?

– Защото е изчезнал. Като Стюарт Грийн.

Думите му накараха Руди да опули очи.

– И? Какво беше онова преди двайсет години?

– Седемнайсет.

– Преди много години. В град като Атлантик Сити това е цяла вечност.

Господи, та това е съвсем логично. Тук живеем като псета. Всичко остарява много по-бързо,

отколкото другаде.

И, да, макар да не бе широко оповестено, Стюарт Грийн, изкуфелият баща на малките Сузи

и Брандън, верен съпруг на раковоболната Сара, използваше с наслада алкохолните услуги

на „Ла Крим“ и компанията на стриптийзьорките. Той поддържаше отделна кредитна карта

със сметките, които пристигаха на адреса на офиса му. Накрая Брум го бе казал на Сара с

най-безобидните думи, които намери, и реакцията й го бе удивила.

– Мнозина семейни мъже посещават клубове – бе отвърнала Сара. – Какво от това?

– Ти знаеше ли?

– Да.

Ала Сара лъжеше. Той бе зърнал болезнена искрица в очите й.

– Но това няма значение – заяви тя.

И, погледнато от определен ъгъл, наистина нямаше. Фактът, че един мъж може да изпитва

удоволствие от невинни любовни погледи, или дори да изпита желание, нямаше нищо общо с

важната задача да бъде намерен. От друга страна, когато Брум започна да разпитва шефовете

и служителите в „Ла Крим“, оформи се доста тревожна и зловеща картина.

– Стюарт Грийн – рече Руди. – Отдавна не съм чувал това име. Каква е връзката с него?

– Само две неща, Руди.

Защото Брум знаеше, че общото между Грийн и Флин е много малко. Стюарт Грийн бе

женен, баща на две деца и работеше здраво. Карлтън Флин беше ерген, разглезен,

неосъществен баща.

– Първо: и двамата изчезват на една и съща дата, макар и със седемнайсетгодишна разлика.

И второ – Брум махна с ръка, – от една и съща прослойка са.

Във филмите хора като Руди никога не сътрудничат на полицията. В действителност те

бягат от неприятностите, както и от неразрешените криминални случаи.

– И как мога аз да помогна?

– Флин имаше ли си любимка тук?

– Имаш предвид като Стюарт и Каси?

Брум замълча в очакване на тъмния облак да отмине.

– Защото, виждаш ли, никое от момичетата ми не е изчезнало, ако това имаш предвид.

Брум продължаваше да мълчи. Стюарт Грийн наистина си имаше любимо момиче тук. Тя

също бе изчезнала, и то в същата нощ преди седемнайсет години. Когато федералните, които

взеха случая от Брум и Полицейското управление на Атлантик Сити, разбраха, че става

въпрос за високопоставени граждани, те видяха какво ще последва, затова бързо оформиха и

приеха следната теория: Стюарт Грийн бе избягал със стриптийзьорка.

Ала Сара не искаше и да чуе за това, а и Брум никога не го прие на сериозно. Грийн може и

да е бил истински Нарцис с желание да кривне малко встрани, но да остави децата си и да

напусне града? Не се връзваше. Нито една сметка на името на Стюарт Грийн не бе

докосната. Никакви пари, никакви ценности не бяха пропилени. Не бе събрал багажа си, не

бе продал нищо, в службата нямаше и следа от някакво негово намерение да бяга. Всъщност

прибраният му кабинет, методично подреденото му бюро говореха за почти завършената

кариера на Стюарт. Той имаше постоянен доход, добра работа, връзки в общността, обични

родители и потомство. Ако е избягал, всички следи сочеха, че е било внезапно хрумване.

– Добре, ще поразпитам тук-там. За да разбера дали Флин е имал по-специално отношение

към някое момиче. Нещо друго?

Досега Брум бе в състояние да назове десет души, които приблизително биха паснали на

общия модел на изчезналите мъже. Бившата му жена и партньор Ирин Андерсън бе дори

осигурила фотографиите на трима от тях. Трябваше още време, за да осигури снимки и на

останалите. Той подаде фотографиите на Руди.

– Познаваш ли някого от тези мъже?

– Заподозрени ли са?

Брум начумерено отмина въпроса.

– Познаваш ли ги, да, или не?

– Ееее, добре де, съжалявам, че попитах. – Руди разхвърля снимките на бюрото.

– Не знам. Този ми изглежда познат.

Питър Бърман. Безработен. Обявен за изчезнал на 4 март преди осем години.

– Откъде го познаваш?

Свиване на рамене.

– Как се казва?

– Не съм казал, че го познавам. Казах, че ми изглежда познат. Не знам откога и откъде.

Може да съм го виждал преди години.

– Преди осем години, а?

– Не знам, може би, защо?

– Покажи фотографиите из заведението. Виж дали някой ги познава. Не казвай за какво ти

трябва.

– По дяволите, аз самият не знам за какво.

Брум бе проверил всички случаи. Засега – а бе още рано – единственият случай, придружен

с изчезването на жена, бе, разбира се, този на Стюарт Грийн. По времето, когато е работила

тук, я наричали Каси. Никой не знаеше истинското й име. Федералните, пък и повечето

полицаи, се изпариха набързо, щом стриптийзьорката влезе в играта. Разнесоха се клюки,

които стигнаха до квартала на Грийн. Децата могат да бъдат доста подли. Сузи и Брандън

трябваше да чуят какви ли не подигравки по отношение на баща си, който бил избягал с

екзотична танцьорка.

Само едно ченге – едно, вероятно, доста тъпо ченге – не бе повярвало на това твърдение.

– Нещо друго? – попита Руди.

Брум поклати глава и се запъти към вратата. Вдигна поглед и видяното го накара внезапно

да спре.

– Какво има? – попита Руди.

Брум посочи нагоре.

– Охранителни камери?

– Разбира се. В случай, че започнат съдебен процес срещу нас. Е, преди два месеца този

човек изтегля дванайсет хиляди долара от кредитната си карта. Когато жена му разбира, той

твърди, че някой е откраднал кредитната му карта, или пък, че е жертва на измама и други

такива глупости. Заявява, че никога не е идвал тук. Иска си парите обратно.

Брум се усмихна.

– И?

– И аз му изпратих снимка от охранителната камера, на която той танцува, притиснал

партньорката до себе си, и аз му казах, че ще се радвам да изпратя цялата видеокасета на

съпругата му. После предложих да даде допълнителен бакшиш на момичетата, защото те

работеха усърдно онази нощ.

– Колко време, преди да го презапишеш?

– Да го презапиша ли? Коя година сме сега, 2008-а? Всичко вече е цифрово. Нищо не

презаписвам. Пазя всеки факт от последните две години тук, вътре.

– Мога ли да видя онова, което имаш за осемнайсети февруари? От тази, както и от

миналата година.

Рей пътуваше с колата си към офиса на „ФедЕкс“ в Нортфийлд. Включи компютъра си и

принтира фотографията на Карлтън Флин, направена в Пайн Барънс. Знаеше, че ако просто

я изпрати в Групата, отговорна за стандартизация на формата, фотофайлът можеше да

покаже с чий фотоапарат е заснета. Ето защо той я принтира и й направи цветно копие.

Хвана я за крайчеца, за да не оставя пръстови отпечатъци.

Изтри плика с гъба, използва обикновена синя химикалка за надписа, който направи с

печатни букви. Адресира писмото до Полицейското управление на Атлантик Сити и потегли

към пощенската кутия, разположена на тиха уличка в Абсикън.

Видението с кръвта отново се появи пред очите му.

Беше се запитал дали това не е твърде рисковано, дали наистина ще се върне пак при него.

Не виждаше как би станало и може би сега, след толкова много години, това дори не бе най-

важното. Той нямаше избор. Каквото и да изровеха накрая, каквато и неприятност да

произтичаше от това за него, какво губеше? Не му се мислеше за отговора. Рей метна плика в

пощенската кутия и потегли.

6

Меган рязко спря колата и отвори вратата откъм мястото, отредено за пътника. Бързо

прекоси фоайето, като мина покрай уморения от безсънната нощ портиер, който подбели очи,

като я видя да свива вляво по другия коридор.

Стаята на Агнес бе третата от дясната страна. Меган отвори вратата и чу тихо пъшкане

откъм леглото. Вътре беше тъмно като в рог.

По дяволите, къде е нощната светлина?

Завъртя електрическия ключ, обърна се към леглото и усети, че сърцето й отново ще се

разкъса от жалост.

– Агнес?

Възрастната жена седеше, завита до опулените си като пържени яйца очи, и приличаше на

малко дете, което гледа страшен филм.

– Меган е.

– Меган?

– Всичко е наред. Тук съм.

– Той отново беше в стаята – прошепна възрастната жена.

Меган бързо се доближи до леглото и прегърна свекърва си. Агнес Пиърс бе толкова

отслабнала през последната година, че й се стори, че прегръща торба с кокали. Старицата бе

студена и трепереше в широката си нощница. Меган остана така няколко минути, като я

успокояваше по същия начин, по който бе успокоявала децата си, когато се събуждаха от

кошмарен сън.

– Извинявай – продума Агнес през сълзи.

– Шшт, всичко е наред.

– Не биваше да ти се обаждам.

– Искам да ми се обаждаш – отвърна Меган. – Ако нещо те уплаши, винаги трябва да ми се

обаждаш, разбра ли?

Мирисът на урина не можеше да се сгреши. Щом Агнес се успокои, Меган й помогна да

смени памперса – Агнес отказа да остави Меган сама да свърши това – и отново я сложи да

си легне.

Щом двете се настаниха една до друга в голямото легло, Меган рече:

– Искаш ли да ми разкажеш?

По страните на Агнес се затъркаляха сълзи. Меган надникна в очите й, тъй като очите

разкриваха всичко. Симптомите на деменция започнаха преди три години с обичайното

забравяне. Наричаше сина си Дейв „Франк“, не по името на покойния си съпруг, а на

годеника си, който я бе изоставил пред олтара преди петдесет години. Отдадена на внуците

си баба, Агнес внезапно започна да забравя имената на децата, не си спомняше дори кои са.

Това бе стреснало Кайли. Параноята бе обичайният спътник на Агнес. Тя си мислеше, че

телевизионните драми се случват в реалността, тревожеше се, че убиецът от сериала „От

местопрестъплението: Маями“ се крие под леглото й.

– Пак беше в стаята ми – каза й Агнес сега. – Каза, че ще ме убие.

Това пък беше друга заблуда. Дейв се бе опитал, ала не му стигаше търпение за подобни

неща. По време на последните финали на Националната футболна лига по футбол в САЩ

„Супербол“, точно преди да разберат, че тя повече не може да живее самичка, Агнес

продължаваше да настоява, че мачът не се предавал на живо, че тя вече го била гледала и

знаела кой ще победи. Дейв започна весело с въпроса:

– Кой печели? Ще предложа и пари за обзалагането.

Агнес бе отговорила:

– О, ще видиш.

Ала Дейв не остави така въпроса.

– Ами да, какво ще стане сега? – бе попитал той, като с всеки миг се вбесяваше все повече и

повече.

– Гледай – бе отвърнала Агнес и още щом мачът свърши, лицето й се озари и тя рече: – Видя

ли? Нали ти казах?

– Какво си ми казала?

Меган:

– Остави, Дейв.

Агнес продължи да кима към сина си.

– И преди съм гледала този мач. Казах ти.

– Тогава кой победи?

– Не искам да ти развалям изненадата.

– Предаването е на живо, мамо. Не може да знаеш.

– Разбира се, че знам.

– Тогава, кой победи, а? Кажи ми кой победи.

– И да разваля всичко?

– Няма да го развалиш. Просто ми кажи кой победи.

– Ще видиш.

– Не може да си гледала мача, мамо. В момента го предават на живо.

– Разбира се, че съм го гледала. Вчера го предаваха.

И диалогът им продължи така, докато лицето на Дейв не стана мораво, а Меган не се

намеси и не му напомни отново, че Агнес не е виновна.

Толкова им беше трудно. Разболяваме се от рак или получаваме инфаркт, ала душевните

болести са по дефиниция непонятни за нас.

През изминалите месец-два Агнес стана жертва на друга заблуда – някакъв мъж нахлуваше

в стаята й и я заплашваше. Дейв пак искаше да пренебрегне ставащото.

– Остави телефона да звъни – уморено простенваше той. – Ще трябва да изискаме по-голям

контрол над нея.

Но Меган не можеше така. Във всеки случай още не.

Лекарите я бяха предупредили, че положението на Агнес се влошава и че е почти готова за

„третия етаж“, където настаняват пациентите с Алцхаймер. За външни хора това

изглеждаше жестоко, ала сега Дейв повярва. Тъй като нямаше никаква надежда за

излекуване, работещите на „третия етаж“ правеха всичко възможно, за да могат пациентите

да се почувстват удобно, като използват „утвърждаваща терапия“, което в общи линии

означаваше следното: „Щом вярваш, че е истина, значи е истина“. Така че, ако вярваш

например, че си двайсет и две годишна майка на новородено, сестрите те оставяха да храниш

и гушкаш „пеленачето“ (кукла) и му гугукаха като роднини, дошли да го видят.

Друга една жена вярваше, че е бременна, така че непрекъснато питаше колко време й

остава до термина, дали иска момиче или момче и други такива.

Меган погледна уплашеното лице на Агнес. Само преди няколко години Агнес бе язвителна

– забавна, рязка и удивително цапната в устата. Една вечер, когато двете жени си бяха

пийнали достатъчно, Меган дори й разказа част от истината за миналото си. Не цялото.

Само намекна, че е имало още нещо. А Агнес бе отвърнала:

– Знам, сладурче. Всички си имаме тайни.

Повече не издумаха и дума за това. Колчем Меган искаше да повдигне въпроса отново – е,

тогава пък все ставаше твърде късно.

– Вече съм добре – заяви Агнес. – Можеш да си тръгваш.

– Имам още малко време.

– Трябва да закараш децата на училище, нали?

– Достатъчно големи са, за да се погрижат сами за себе си.

– Наистина ли? – наклони на една страна главата си тя. – Меган?

– Да?

– Какво ще направиш, ако тази нощ той пак пристигне?

Меган върна вниманието си към нощната лампа.

– Кой я загаси?

– Той.

Меган се зачуди. Утвърждаваща терапия. А защо не, по дяволите?

Може пък тя да предложи на ужасената жена успокоение.

– Донесох нещо, което може да помогне.

Тя бръкна в чантичката си и измъкна нещо, което напомняше на дигитален будилник.

Агнес изглеждаше объркана.

– Това е шпионска камера – каза Меган.

Беше я купила от ТВ магазин за шпионски материали. Да, тя можеше да каже, че е

шпионска камера – утвърждаващата терапия нямаше нищо общо с честността, – но защо

трябваше да се лъже, без да има нужда от това?

– Така ще можем да хванем копелето на местопрестъплението.

– Благодаря ти – отвърна Агнес с насълзени – може би от облекчение? – очи. – Много ти

благодаря, Меган.

– Няма нищо.

Меган остави камерата така, че да гледа към леглото. Камерата работеше с индикатор за

време и движение. Агнес винаги се обаждаше в три след полунощ.

– Сега ще направя ето какво – заобяснява тя. – Ще наглася таймера, така че записът да

започне в девет вечерта и да продължи до шест сутринта, съгласна ли си?

– Ръцете ти – каза Агнес.

– Моля?

– Треперят.

Меган погледна към тях. Агнес имаше право. Пръстите й едва уцелваха бутоните.

– Щом дойде за мен – прошепна Агнес, – и моите ръце се разтреперват.

Меган отново се приближи до леглото и пак прегърна свекърва си.

– И ти, нали, Меган?

– Какво и аз?

– И ти си уплашена. Трепериш, защото се боиш от него.

Меган не знаеше какво да отговори.

– В опасност си, нали, Меган? И при теб ли идва?

Меган понечи да каже „не“, да я успокои, че всичко е наред, ала се спря. Не искаше да я

лъже.

Защо Агнес да си мисли, че е единствената, която се страхува?

– Аз... не знам – отвърна Меган.

– Но ти се боиш, че е дошъл, за да те вземе?

Меган преглътна и си помисли за Стюарт Грийн, за края на тяхната история.

– Мисля, че е така.

– Не би трябвало.

– Не трябва ли?

– Не.

Меган се помъчи да кимне.

– Добре. Да ти кажа ли нещо? Няма да се страхувам, ако и ти не се страхуваш.

Ала Агнес се намръщи и отпъди с махване на ръка снизхождението в отговора й.

– Има разлика.

– Каква е тя?

– Ти си млада – отвърна Агнес. – Силна си. Издръжлива. Сблъсквала си се със

злощастието, нали?

– Също като теб.

Агнес го пропусна покрай ушите си.

– Не си стара жена, прикована към леглото. Не трябва да лежиш безпомощна в мрака и да

чакаш трепереща да дойде и да те прибере.

Меган само я погледна и си помисли: Леле, ами сега? Кой е подложен на утвърждаваща

терапия в момента?

– Не чакай в мрака – развълнувано прошепна Агнес. – Никога не се чувствай безпомощна.

Ще го направиш ли? Заради мен? Не искам да се чувстваш така.

– Добре, Агнес.

– Обещаваш ли?

Меган кимна.

– Обещавам.

Говореше сериозно. Утвърждаваща терапия или не, Агнес бе изрекла универсална истина:

Да си уплашен е лошо, но да се чувстваш безпомощен е още по-зле. И бездруго, откакто видя

Лорейн, Меган се забавляваше с мисълта да осъществи голямата промяна. Това можеше да

извади миналото й на показ по лош начин, ала Агнес бе подчертала, че така е по-добре,

отколкото да лежиш безпомощна в мрака.

– Благодаря ти, Агнес.

Старата жена замига с очи, сякаш искаше да спре напиращите си сълзи.

– Тръгваш ли?

– Да. Но ще се върна.

Агнес разтвори обятия.

– Може ли да останеш близо до мен малко по-дълго? Не много. Знам, че трябва да тръгваш.

Но няколко минути няма да те забавят кой знае колко, нали?

Меган поклати глава.

– Никак дори.

7

Брум тъкмо бе започнал да гледа заснетото от охранителните камери, да наблюдава разни

идиоти, които излизаха през вратата с чаши в ръце, с мъниста, със смешни шапки и

момичета, когато го повика Руди от „Ла Крим“.

– Карлтън Флин е имал любимо момиче – рече Руди.

– Коя?

– Тони Алюър.

Брум подбели очи.

– Това истинското й име ли е?

– Толкова истинско, колкото всичко по нея, ако разбираш накъде бия – отвърна Руди.

– Ами да, ти си цар на деликатността. Тя кога ще дойде?

– В момента е тук.

– Ще намина към нея.

Брум се канеше да изключи компютъра, когато Голдбърг, негов шеф, едър мъжага с

библейски пропорции, попита:

– Какво, по дяволите, е това?

Голдбърг се наведе над него. Вонеше на бира, пот и риба.

– Видеоматериалите на „Ла Крим“ от нощта, когато изчезна Флин.

– Защо ги преглеждаш?

Брум не искаше да се задълбочава в проблема, ала Голдбърг нямаше да го отмине току-

така. Голдбърг носеше бежова дреха с копчета до долу, която най-вероятно в началото на

жизнения си път е била чисто бяла. Той не говореше, а ръмжеше, като си мислеше, че така ще

прикрие безинтересните си мисли. Засега успяваше.

Брум стана.

– Търся връзка между Стюарт Грийн и Карлтън Флин. И двамата изчезнаха на една и съща

дата.

Голдбърг кимна с глава, сякаш се бе замислил дълбоко.

– И докъде те отведоха заключенията ти?

– Обратно в „Ла Крим“. Флин е харесвал особено много една стриптийзьорка.

– Хм – потърка брада Голдбърг. – Като Стюарт Грийн ли?

– Може би.

Брум измъкна флашката от компютъра. Може би щеше да помоли Ирин да ги погледне. Тя

имаше око за такива неща.

Можеше да й ги остави по пътя си. И бързо отмина Голдбърг.

Щом зави зад ъгъла, той се обърна назад, притеснен, че Голдбърг може да е по следите му.

Но не беше. Голдбърг се бе навел над телефона, прикрил с шепа микрофона на слушалката

да не го чуват, сякаш това имаше голямо значение.

Двайсет минути по-късно, след като бързо хвърли флашката в стаята на Ирин, Брум

седеше срещу Тони Алюър в най-тихото сепаре на „Ла Крим“. Зад нея стоеше Руди,

кръстосал ръце на гърдите. Тони позираше, цялата в импланти, и външността й сякаш

говореше: „Татко не ме обичаше достатъчно“. Това бе клишето в места като това, а истината

беше, че през по-голямата част от времето тук клишето добре се връзваше с човека. Тони

беше млада и построена здраво като тухлена къща, с откровена хирургическа намеса, ала

лицето й беше някак безчувствено, видяло многотията от типове, които сутрин се измъкват

от клуба, а после сменят телефонните си номера.

– Разкажи ми за Карлтън Флин – помоли Брум.

– Карлтън ли? – Тя премига с клепачите си, които бяха тъй фалшиви, че приличаха на

умиращи раци, припичащи се на слънце. – О, той беше сладурче. Отнасяше се към мен като

към чисто злато. Винаги беше джентълмен.

Тони не бе добра лъжкиня. Очите й шареха като подплашени птици.

– Да ми кажеш нещо друго за него?

– Всъщност не.

– Как се запознахте?

– Тук.

– Как?

– Поръча си танц с мен – обясни Тони. – Знаете, че е напълно законно.

– И после какво, отведе те на масата си?

– О, не. Не го правя тук. Тук всичко е легално.

При тези й думи дори Руди подбели очи.

Брум въздъхна.

– Тони?

– Да?

– Аз не съм някакъв шеф, така че не ми пука дали замеряш маймунките с понички...

– А?

– При това смятам, че ти нямаш нищо общо със случилото се с Карлтън. Но ако

продължиш да ме лъжеш...

– Не лъжа!

Брум вдигна ръка, за да я усмири.

– Ако продължиш да ме лъжеш, Тони, ще те закопчая и ще те хвърля в затвора за лъжите

ти. Ще те обвиня и ще наглася нещата така, че все едно ти си го убила, защото наистина ми

писна от случая и ми се ще да го приключа. Така че или ще ми кажеш истината, или ще

свършиш в затвора.

Той, разбира се, й пускаше въдица. Брум не се чувстваше добре заради бъдещето на

момичето, което бе твърде тъпо, за да намери изход от положението.

Тя хвърли поглед зад себе си към Руди. Брум се чудеше дали да каже на Руди да си тръгне,

ала Руди кимна с глава на момичето да продължи.

Тони сведе поглед. Раменете й увиснаха.

– Той ми счупи пръста.

През цялото време тя държеше дясната си ръка под масата. Беше навлякла червена

ръкавица, която да я прикрива – цветът си отиваше с цвета на сутиена й, – и когато я свали,

Брум забеляза, че пръстът й бе наместен неправилно. Беше изкривен на една страна, костта

почти се подаваше през кожата.

Брум хвърли поглед към Руди. Руди сви рамене.

– Нима мислиш, че тук разполагаме с добър здравен пункт?

По бузата на Тони се търколи сълза.

– Карлтън е подъл човек. Харесва му да ме наранява. Рече, че ако кажа на някого или се

оплача, ще убие Ралфи.

– Това гаджето ти ли е?

Тя погледна към Брум, сякаш той бе чудовище с две глави.

– Моят пудел.

Брум погледна към Руди.

– Знаеш ли нещо за това?

– Нима мислиш, че съм направил картотека на домашните любимци на момичетата?

– Не питам за кучето, тъпо копеле. Знаеше ли, че Карлтън Флин е садистичен маниак?

– Ей, ако някой нарани момичетата ми, гоня го оттук. Но щом не знам нищо, какво бих

могъл да направя, нали така? Все едно да падне дърво в гората или нещо подобно. Има ли

значение, ако не съм го чул? Щом не знам, значи не знам.

Руди, философът на Салона за мъже.

– Наранявал ли те е по някакъв друг начин? – попита Брум.