Остани

Тя се усмихна.

– Харесва ми, когато говориш като гангстер.

– Думи.

– И все пак. Като за бис ли? Според мен трябва да звучи някъде по средата, не мислиш ли?

– До откриването на лагера ни остават цели четири месеца, а ти искаш да прецениш още

отсега?

– Обичам да организирам нещата отрано. Да намирам място за всичко и всичко да поставям

на мястото му.

Кен се ухили.

– Може да е като твоя свръхразвит хипокамп.

– Ха-ха. Говоря сериозно. Ако започнем с...

Барби млъкна, като видя, че входът на къщата се отвори. Показа се мъж. Беше облечен в

тъмен костюм за работа и в едната си ръка носеше чанта. Косата му бе оредяла. Имаше

уморен вид, раменете му бяха отпуснати. На вратата зад него имаше някой – жена. Би могло

да е неговата жена – не можеха да виждат добре от мястото си.

– Той й е бесен – забеляза Кен.

– Откъде знаеш?

– Чета езика на тялото.

– Преувеличаваш.

Ала в същия миг жената протегна ръка към мъжа. Той се отдръпна, извъртя се и тръгна

надолу по пътеката.

Жената викна:

– Почакай за минута.

Той не й обърна внимание. Жената пристъпи навън, показа се цялата, така че сега Кен и

Барби я видяха съвсем ясно. Тъкмо тогава Барби стисна Кен за ръката и от устата й

прозвуча:

– Тя не е ли...?

Кен кимна с глава.

– Да.

– Снощи в адвокатската кантора?

– Да, знам.

Мълчание. Мъжът се качи в автомобила си и подкара надолу по улицата. Жената изчезна

вътре в къщата.

– Тя ни видя – забеляза Барби. – Може да ни разпознае.

– Знам.

– Трябва да скрием този факт.

– Вече нямаме избор – отвърна Кен.

– И как искаш да се справим с това?

Кен се замисли за миг.

– Съпругът – каза той.

– Какво за него?

– Току-що двамата се скараха. Вероятно някой съсед ги е видял. Може би ще можем да

хвърлим вината върху него.

Барби кимна с глава. Имаше логика.

След няколко минути през вратата излезе момиче и се качи в училищния автобус. След още

няколко минути жена с две хлапета мина по алеята пред къщата. Вратата на къщата на

семейство Пиърс отново се отвори. Момче на десет-дванайсет години целуна майка си за

довиждане и излезе.

Кен и Барби почакаха улицата да опустее.

– Сега е сама – каза Барби.

Кен кимна с глава и отвори вратата на автомобила.

– Да заемем позиции.

– Та кога беше в Атлантик Сити?

Думите на Дейв се стовариха върху нея като удар с юмрук. Меган стоеше слисана. Дейв не

дочака отговора й. Обърна се с гръб към нея. Тя се отърси от смайването си и протегна ръка

към него.

– Дейв?

Той се отдръпна и побърза да се отдалечи надолу по пътеката.

– Стой, почакай за миг.

Той продължи по пътя си. Тя си помисли да тръгне след него, ала чу зад себе си Кайли да я

вика:

– Мамо? Ще ми дадеш ли пари за закуска?

В това време Дейв бе стигнал до края на пътеката. Когато той се вмъкна в колата си,

Меган усети как сърцето й се сви.

– Мамо?

Отново Кайли.

– Вземи десетачка от портмонето ми. Ще ми върнеш рестото.

Колата бързо потегли и тръгна надолу по улицата, а гумите й изсвистяха. Звукът сепна

децата на семейство Реале. Барбара и Антъни Реале се обърнаха едновременно и с

неодобрителни погледи проследиха Дейв, чиято кола профуча по улицата. Същото направиха

Сондра Рински и кучетата й.

– Виждам само двайсетачки – каза Кайли. – Мамо? Мога ли да взема една от тях?

Все още замаяна, Меган влезе отново вкъщи и затвори вратата.

– Мамо?

– Да – отговори тя, а гласът й звучеше някъде отдалече, – вземи двайсетачката. Ще ти е за

цялата седмица.

Тя тръгна да се връща в кухнята. Кайли се втурна навън, за да хване автобуса, и както

винаги остави мръсните си чинии в мивката. Меган се запита колко ли човекочаса губят

родителите да молят децата си да не оставят чиниите си в мивката, а да ги поставят в

съдомиялната машина и се зачуди каква нация би могла да се създаде за тези човекочаса.

Всяка сутрин Джордан ходеше на училище пеша с двама приятели, а родителите им се

сменяха да ги водят дотам. Тази седмица ги водеше Колинс.

Подобна организация винаги е изкарвала Дейв извън кожата му. Когато идваше неговият

ред, той пъшкаше и охкаше – просто отиваш пеша на училище с приятелите си, не ти е нужен

хеликоптер я!

– През три пресечки е! – оплакваше се често Дейв. – Остави ги да станат самостоятелни.

Но никой вече не го правеше. Децата бяха под непрекъснато наблюдение. Беше лесно да

мърмориш и мърмориш, но Меган продължаваше да го прави, защото алтернативата бе

твърде ужасна, за да се оставиш на нея.

Откъде е разбрал Дейв, че е ходила в Атлантик Сити? Тя не бе използвала дори кредитната

си карта. Откъде знаеше? А ако знаеше къде е била, какво още би могъл да знае?

Ужас скова сърцето й. Щом Джордан излезе, тя позвъни на мобилния на Дейв. Никакъв

отговор. Отново позвъни. Отново никакъв отговор.

Тя разбра, че той просто не й обръща внимание. Колата му разполагаше с блутут и тя му бе

звънила достатъчно, за да се сети, че услугата бе безпроблемна по целия му път. Позвъни

още веднъж. Този път изчака, докато се появи гласовата му поща.

– Обади ми се – каза. – Не се дръж така.

Тя затвори телефона. От една страна, Меган осъзнаваше, че трябва да му даде

пространство, да го остави да изпусне парата, нещо такова. Ала друга част от нея възропта.

Дейв знаеше, че жена му ненавижда да се сърдят мълчаливо. Тя опита телефона му още

веднъж. Но не, никакъв отговор.

Ужасно. Значи така се канеше да играе той. В душата й пропълзя гняв. Направи си

сметката. Снощи той бе самото разбиране. Вероятно се нуждаеше от това. Мъже. Независимо

дали се намират в някой долнопробен нощен клуб или в уютна малка къща в предградията,

мъжете си остават мъже. Хората се слисват, когато политици или знаменитости се надуят, но

и обикновените мъже го правят. Това е константа, така че може би Дейв се държеше добре с

нея, защото...

Не, не беше честна.

Не той, а тя беше изчезнала. Тя беше лъжкинята.

И сега какво?

Меган започна да чисти кухнята – от време на време Дейв наистина готвеше, но чистенето

винаги се падаше на нея. Групата й по тенис трябваше да се събере след около час – двойки

на закрито в Касълтънския тенис клуб. Повече от всичко й се искаше да го пропусне, но

можеше ли да играеш по двойки, когато сте само трима, а вече беше късно да търсиш

заместник. Колко странно. От клуба, наречен „Ла Крим“, до клуба на име „Касълтън Тенис“

– какъв скок!

Тя тръгна нагоре по стълбите, за да отиде и облече белия си костюм за тенис. Клубът бе

стар и в него бе наложено специално облекло – всички играчи трябваше да носят само бяло.

Наистина забавно. Тя си спомни за свекърва си Агнес.

Може би след тениса ще отиде да я види.

Агнес бе толкова неспокойна по време на вчерашното й посещение. Леле, нима бе едва

вчера? Струваше й се, че не бе виждала Агнес цял месец.

Насочи мислите си към Рей. В нея се надигна нещо топло и тя ги отпъди с помощта на

важен логицизъм: щом като Рей не е убил Стюарт Грийн, какво се бе случило през онази

нощ?

Забрави, какво значение има вече? Нямаше за какво да се тревожи. Трябваше да спре да

мисли за това. Тя направи още една крачка, сякаш отбелязваше дистанцията, която

поставяше между себе си и онази ужасна нощ, и в същия миг на вратата се позвъни.

Спря се. Напоследък никой не отива ей така до вратите на хората. Ние звъним по

телефона, изпращаме съобщения или пишем по електронната поща.

Никой не се отбива просто така, с изключение може би на фирмите доставчици и на

куриерските служби, ала те тръгваха по адресите по-късно.

Звънецът се чу още един път и Мегьн разбра, просто го разбра, че независимо кой звъни,

той ще й разкрие нещо страховито, че всичките й усилия да се установи комфортно са били

чиста глупост, че сега, когато миналото й отново я откри, нямаше да се отърве толкова

лесно.

Позвъни се трети път. Който и да звънеше, той или тя нямаше търпение, нито искаше да

чака.

Меган се върна надолу по стълбите и протегна ръка към топката на бравата.

23

Позвъниха четвърти път. Меган погледна навън през прозореца до вратата, намръщи се и я

отвори.

– Как ме открихте? – попита тя.

Той отговори, без да губи време:

– По записаните разговори в телефона на Хари Сътън – каза Брум. – Може ли да вляза?

– Обещахте.

– Знам.

– Последното нещо, което ми казахте, бе, че няма да ме проследите.

– Знам.

– Би трябвало да минете през Хари.

– Би трябвало – потвърди Брум, – но Хари е мъртъв.

Още един удар. Меган залитна назад. Брум не чакаше покана. Влезе в къщата и затвори

вратата след себе си.

Меган успя само да попита:

– Как?

– Още не сме получили рапорта с официалната причина, но прилича на сърдечен удар.

– Значи не е бил...

– Убит. Напротив. Искам да кажа, че технически може да е непредумишлено убийство, ала

несъмнено някой е отговорен за него.

– Не разбирам.

– Хари е бил изтезаван.

Стомахът на Меган отново се сви.

– Как?

– Няма защо да знаеш. Нищо крайно, но... – Брум поклати глава. – Напрежението е било

твърде голямо. Сърцето му не е издържало.

Странно как работеше мозъкът. В продължение на години тя вярваше, че Рей е убил

Стюарт Грийн, за да се опита да я защити.

Сега вече знаеше (или поне твърдо вярваше – и все пак нима не хранеше мъничко съмнение

в душата си?), че това не бе истина. Но въпреки всичко първата мисъл, хрумнала й след

новината за Хари Сътън, бе проста и страшна: Дейв е знаел, че е ходила в Атлантик Сити.

Тя моментално отпъди тази мисъл. Това бе една от онези безобразни мисли, които изникват

от нищото и ти тутакси разбираш, че тя е нелепа и не подлежи на по-нататъшно обсъждане.

Втората мисъл – по-доминираща от първата – бе за Хари. Тя си спомни милата му

успокояваща усмивка, простосърдечната му искреност, а после си помисли как са го

измъчвали до смърт.

Третата мисъл – мисъл, която тя не можеше да отхвърли – бе най-проста от всички: вината

бе нейна.

Прокашля се.

– Къде го открихте?

Брум се забави за миг, преди да отговори:

– В кантората му. Беше намерен тази сутрин.

– Почакай, почакай! Когато спрях пред неговата кантора и вратата бе заключена...

– Не можем да твърдим със сигурност, но вероятно вече е бил мъртъв.

Меган го погледна в очите. Брум се извърна. Вината бе нейна, така е, но тя видя, че и Брум

се чувстваше виновен. Предишната нощ Меган бе дошла при него. Беше го предупредила, че

Хари Сътън може да е в беда.

Той не я бе послушал.

– Интересно – каза Брум.

– Кое?

– Откъде разбра, че нещо не е наред?

Стоп! Дотук с теорията й за чувството му за вина. Меган отстъпи крачка назад.

– Чакайте, чакайте! Нали не мислите...

– Не – побърза да отвърне той, ала тя не бе сигурна дали да му повярва или не. – Не на това

наблягам. Просто се питам какво те е направило толкова подозрителна.

– Първо, той не се появи на вечеря.

– Да, съгласен съм, но това не е било единственото нещо, нали така? Ти спомена и за

секретарката, която отговорила на мобилния му.

– Правилно – отвърна Меган. – Нали знаете делата на Хари?

– Банални.

– Точно така. Той нямаше секретарка, особено такава, която да отговаря на мобилния му

телефон. И гласът й, веселият й тон – накара ме да настръхна.

– Значи по някакъв начин в това е замесена жена.

– Предполагам.

– Добре – каза Брум. – Тогава да разгледаме всичко едно по едно. Знаем, че Хари е

разговарял с теб по телефона.

– Правилно. Каза, че искате да ми покажете някаква фотография.

– Добре, значи е трябвало да се срещне с нас. Никога не се е обаждал да отмени среща. Така

че за момента можем да приемем, че някъде между обаждането ти до Хари и времето, в което

се предполага, че е излязъл за вечеря, някой се е докопал до него.

– Казахте, че е намерен в кантората си – забеляза Меган.

– Да.

– Значи който го е направил, най-вероятно се е докопал до Хари.

Брум кимна с глава.

– Има логика. Върни се малко назад. Когато Хари ти позвъни, ти къде се намираше?

– Има ли някакво значение?

– Направи ми удоволствието.

Това не й хареса, но ако то щеше да помогне да намерят убиеца на Хари, тя бе готова да

направи каквото и да е.

– В „Ла Крим“.

– Защо?

– Да видя старите си приятели.

Брум се намръщи.

– Кого?

Тя поклати глава.

– Не е важно.

– Не е така, по дяволите.

Меган не можеше да му каже за Рей, но пък той не е ходил в „Ла Крим“.

– Познавате ли Лорейн?

– Да. Кой друг?

– Само нея.

Той я погледна недоверчиво.

– Така, значи си била в „Ла Крим“. Разбра ли нещо?

– Не.

– А след вечеря? Къде отиде?

– Отидох в един бар, наречен „Уийк Сигнал“.

– Защо?

Тя не обичаше да лъже, ала знаеше, че иначе няма да стане.

– Бях тръгнала по често посещаваните от мен места. Пътешествах из миналото си. Има ли

някакво значение?

– И се намираше там, когато позвъни на Хари и онази секретарка отговори?

– Да.

Брум разтърка брадичката си.

– Разкажи ми пак за секретарката. Не изпускай нищо.

Меган отново преразказа телефонния разговор. Обясни, че жената отсреща звучала съвсем

младежки, че се опитала да убеди Меган да й даде истинското си име и адреса си. При тези

думи Брум повдигна вежди.

– Какво?

– Не искам да те плаша – каза Брум.

– Лъжите ме плашат повече – отвърна тя, което бе чистата истина, подправена с

достатъчно ирония. – Какво?

– Е, помисли малко. Хари е бил изтезаван. Може би някой го е направил просто така, но

най-вероятно в това е имало умисъл.

– Каква например?

– Например да получат информация от него. Може и да са я получили, преди той да умре, не

знам. Но са взели телефона му, нали?

– Предполагам.

– А после ти се обаждаш и какво прави тази жена? Престорва се на секретарка и настоява

да й дадеш информация за себе си. Иска да знае името ти и мястото, където живееш.

Меган усети как острието на страха пробожда сърцето й.

– Мислите, че са по следите ми?

– Може би.

– Защо?

– Не знам, но си помисли. Появяваш се в града след цели седемнайсет години. В същия ден

Хари е изтезаван, а после жената, откраднала телефона му, се опитва да те накара да й

кажеш името си. – Брум сви рамене. – Сигурен съм, че си струва да се помисли по въпроса.

– А щом мъчителите му имат неговия телефон, значи разполагат и с моя номер, записан в

него.

– Да.

– Трудно ли ще им бъде да ме проследят?

– Знаеш отговора.

Тя наистина го знаеше. Всеки го знаеше. Щеше да е изключително лесно.

Меган поклати глава. Беше помислила, че просто ще се появи в Атлантик Сити и после пак

ще избяга.

– Боже май! – възкликна тя. – Какво направих?

– Искам да се съсредоточиш във въпросите ми за още няколко минути, ясно?

Тя мълчаливо кимна с глава.

– След телефонното обаждане ти отиде в кантората на Хари, нали? Преди да дойдеш да ме

видиш.

– Да.

– Не искам да те плаша повече, но за миг си помисли за времевата граница.

– Нима твърдите, че докато съм тропала на вратата, те са изтезавали Хари?

– Възможно е.

Тя отново потръпна.

– Но сега искам да ми разкажеш всичко за посещението си в кантората му. Не пропускай

нищо. Било е късно. Повечето кантори са били затворени. Така че най-важният въпрос е кого

си видяла.

Тя затвори очи и се помъчи да си спомни.

– До стълбите пазеше охранител.

– Как изглеждаше?

– Висок, слаб, с дълга коса.

Брум кимна с глава.

– Добре. Обикновено е дежурен той. Друг?

Меган се замисли.

– Една млада двойка.

– В коридора? До вратата на Хари? Къде точно?

– Когато влизах, те излизаха. Мъжът задържа вратата, за да вляза.

– Как изглеждаха?

– Млади, хубави, елегантни. Тя беше русокоса. Той сякаш току-що бе излязъл от корта за

скуош.

– Наистина ли?

– Да – отвърна тя. – Не приличаха на палачи.

– Как изглеждат палачите?

– Добър въпрос.

Брум се позамисли за секунди.

– Ти спомена, че на телефона му отговорила млада жена.

– Така беше.

– Би ли могла да бъде на възрастта на блондинката, която си видяла?

– Предполагам.

Някаква сянка прекоси лицето на Меган.

– Какво? – попита Брум.

– Ами като го споменахте, те не пасваха. Разбирате ли? Нали знаете кантората на Хари?

– Бедна.

– Точно така – съгласи се тя.

– Какво правеше тази млада красива двойка там? – попита Брум.

– Бихте попитали същото и за мен.

– И ти не приличаш на онова, което си – потвърди той.

– Така е. Може би и те имат някаква тайна?

– Може би.

Брум заби поглед в обувките си. Няколко пъти си пое дълбоко въздух.

– Детективе?

Брум отново вдигна очи.

– Разпитахме всички в сградата на Хари.

Млъкна.

– И?

– Единствените все още отворени кантори по това време бяха поръчителите за

освобождаване под гаранция на третия етаж и консултантските услуги на втория. – Брум

срещна погледа й. – Нито една от двете фирми не е имала клиенти като описаните от теб.

– Сигурен ли сте?

– Да. Което пък подсказва следния въпрос: Какво е правила тази двойка в онази сграда по

това време на вечерта?

И двамата млъкнаха. Брум се заоглежда, видя сводестите тавани, персийските килими,

картините с маслени бои.

– Хубава къща – рече той.

Тя не отговори.

– Как го направи, Меган?

Тя знаеше какво точно имаше предвид той – как бе успяла да избяга.

– Мислите, че тези светове са толкова далеч един от друг ли?

– Мисля, да.

Не бяха, ала на нея не й се обясняваше. Тя бе научила най-голямата разлика – тази между

имащите и нямащите. Между късмета и правото по рождение. А колкото повече късмет

имаш и колкото повече врати се отварят пред теб поради правото ти по рождение, толкова

повече се нуждаеш да убеждаваш околните, че си го постигнал поради интелект и усърдна

работа. Светът, най-подир, не се ли върти около лошата самооценка?

– И сега какво? – попита тя.

– На първо място, трябва да те отведа обратно със себе си, за да те срещна с художника.

Нуждаем се от скица на младата двойка, която си видяла. Необходимо е да си напълно

честна с мен.

– Честна съм.

– Не, не си. Всичко се връща отново до една и съща личност. И двамата го знаем.

Тя мълчеше.

– Всичко се върти отново и отново около Стюарт Грийн. Ти спомена, че някой го е видял

наскоро.

– Казах, че някой може би го е видял.

– Както и да е. Трябва да разбера кой.

– Обещах да не казвам.

– А аз обещах да не те следя. Но Хари е мъртъв. А Карлтън Флин изчезна. Ти се връщаш в

града. Някой вижда Стюарт Грийн. Каквото и да става с тези мъже, всичко опира до едно-

единствено нещо. Повече не можеш да бягаш. Не можеш да се криеш в тази голяма луксозна

къща. Както и ти току-що каза, Меган, двата свята не са чак толкова далеч един от друг.

Меган се помъчи да забави събитията, да обмисли нещата. Не искаше да сгреши. В случая

Стюарт Грийн беше заподозрян. Брум трябваше да направи всичко възможно, за да го открие.

– Меган?

Тя го погледна.

– Има и други.

Студенина скова сърцето й.

– Какво искате да кажете?

– Всяка година на Марди Гра някой изчезва. Или умира.

– Не разбирам.

– Можем да поговорим за това в колата. А ти ще ми кажеш кой е видял Стюарт Грийн

24

Рей Ливайн седеше в „Уийк Сигнал“ и премисляше отново и отново случилото се през

последните няколко часа. Под тъмното небе над „Луси“ Рей гледаше как единствената жена,

която е обичал някога, се качва в колата си и потегля. Той не помръдна. Не извика след нея.

Просто я остави да напусне живота му, без да й промълви и дума, без дори да изстене.

Отново.

Колата й изчезна от погледа му, но той продължаваше да се взира надолу по улицата. Част

от него се надяваше, че Каси ще се съвземе, ще се обърне, ще потегли назад, ще отвори

вратата на колата и ще изтича към него. И тук, под бдителното око на „Луси Слона“, Рей ще

я вземе в прегръдките си, ще я притисне силно към себе си, ще заплаче и никога вече няма да

я пусне.

Това, разбира се, не стана. Любовта на живота му си бе отишла – за втори път, – а когато

това се случи, когато един мъж, ударил с крак дъното, успее да пропадне още по-надолу, има

само едно нещо, което може да направи.

Да се напие.

Фестър внимателно огледа Рей, когато онзи пристъпи прага на „Уийк Сигнал“.

Огромният мъжага, който не се боеше от нищо, сега предпазливо се приближи към Рей.

– Здравей, добре ли си? – попита го Фестър.

– Нима виждаш чаша с напитка в ръката ми?

– Не.

– Ето това е отговорът ми.

Фестър се смути.

– Ъъъ?

– Не, не съм добре. Но ще се почувствам по-добре, щом разкараш дебелия си задник от пътя

ми и аз си взема нещо за пиене.

– О! – отвърна Фестър и се плъзна надясно. – Разбрах.

Рей седна на високото столче, а с езика на тялото си подсказа на бармана да побърза.

Фестър зае стола до него. Няколко минути Фестър мълчеше, за да не притеснява Рей.

Странно, но някъде по пътя на тяхното общуване Фестър се бе превърнал в най-добрия му

приятел – може би дори беше единственият му другар, – ала точно в този момент

споменатият факт оставаше малко или много извън настъпилата ситуация.

В настоящия момент в главата му витаеше образът на една красива жена, контурите на

лицето й, чувството, когато я прегръщаше, уханието на люляци и любов, трепетът в сърцето,

щом срещнеше очите й, и единственият начин да се отърве от образа й бе да го удави в

алкохол.

Рей копнееше за забрава.

Барманът му наля веднъж, после още веднъж, след това вдигна рамене и му остави цялата

бутилка. Рей я надигна и усети как гърлото му пламна. Фестър се присъедини към него. След

известно време Рей започна да усеща, че се вцепенява. Това и чакаше, затова пиеше,

стараеше се да разчисти пътя си към забвението.

– Спомням си я – обади се Фестър.

Рей обърна уморен поглед към приятеля си.

– Така де, когато влезе в бара, ми се стори позната. Танцувала е в „Ла Крим“, нали?

Рей не му отговори. В онези дни Фестър бе скачал от клуб на клуб. Двамата с Рей бяха

познати, ако не и приятели, ала Фестър имаше репутация на един от най-добрите в занаята

си. Той знаеше кога да удари и което е още по-важно – как да се въздържи. Момичетата край

него се чувстваха в безопасност. Рей също, по дяволите.

– Гадно е, знам – каза Фестър.

Рей отпи още една голяма глътка.

– Аха.

– И какво искаше тя?

– Няма да говорим за това, нали така, Фестър?

– Ще ти помогне.

Напоследък всеки се мислеше за д-р Фил.

– Няма, по дяволите. Просто млъкни и пий.

Рей си наля още едно. Фестър не каза нищо. Или ако е казал, Рей не го чу. Остатъкът от

нощта премина в призрачно-патетична мъгла. Той си мислеше за лицето й. Мислеше си за

тялото й. За начина, по който го гледаше с онези свои очи. Мислеше си за всичко, което бе

загубил, и което бе още по-болезнено – за всичко, което би могло да стане, ала не бе станало.

И, разбира се, мислеше си за кръвта.

Винаги се стигаше до това – до тази проклета кръв.

После забравата милостиво го застигна.

По някое време Рей отвори очи и тутакси разбра, че си е вкъщи в леглото и че е сутрин.

Чувстваше се като нещо, забъркано в циментовоз. Всичко му изглеждаше тъй познато.

Питаше се дали през изминалата нощ не му бе прилошало, дали по време на припадъка си не

бе повръщал в порцелановото гърне в тоалетната. Куркането на червата му подсказваше, че

може би е прав.

Фестър бе заспал – по-вероятно е да бе припаднал – на дивана. Рей стана и здраво го

раздруса. Фестър се събуди и скочи, после изръмжа и хвана с две ръце огромния си череп,

сякаш се мъчеше да го задържи и да не му позволи да се разцепи на две. И двамата бяха още

облечени с дрехите, с които бяха предишната нощ. И двамата воняха гадно, но на кого му

пукаше?

Те излязоха от вратата навън и с олюляваща се походка тръгнаха по улицата надолу към

гостилницата.

По-голямата част от постоянните клиенти изглеждаха като препили дори повече от тях.

Сервитьорката с огромната коса на главата си им донесе пълна кана с кафе още преди да са

й го поръчали. Тя бе пълничка, точно както ги харесваше Фестър. Той й се усмихна и рече:

– Здравей, сладурче.

Тя остави каната на масата, подбели очи и се изниза.

– Тежка нощ – каза Фестър на Рей.

– Имали сме и по-тежки.

– Нее, не сме имали. Спомняш ли си нещо от снощи?

Рей не каза нищо.

– Пак ли изгуби съзнание? – попита Фестър.

Рей не му отговори и този път, а засърба кафето си. И двамата пиеха черно кафе – поне

тази сутрин.

– Знам през какво преминаваш – каза Фестър.

Фестър нямаше никакво доказателство, нищо истинско, но Рей не каза нищо.

– Какво? Нима си мислиш, че си единственият, чието сърце са разбили?

– Фестър?

– Да?

Рей постави показалеца на устните си.

– Шшшт.

Фестър се усмихна.

– Не е нужно да се изговаря на глас?

– Не е нужно да го изговарям на глас.

– Може на мен да ми е нужно. Имам предвид случилото се снощи. То ми припомни нещо и

на мен.

– Когато и твоето сърце е било разбито?

– Аха. Помниш ли Дженифър?

– Не.

– Дженифър Гудман Лин. Така се казва сега. Тя беше. Нали разбираш за какво говоря?

– Разбирам.

– Има момичета, които просто сваляш. Има други, които наистина желаеш, или харесваш,

или с които искаш да се забавляваш. Има и други момичета – е, може да е едно-единствено

момиче, – което те кара да мислиш за вечността. – Фестър се наведе напред. – Такава ли бе

Каси за теб?

– Ако потвърдя, ще ме оставиш ли на мира?

– Значи разбираш за какво говоря.

– Ами да – отвърна Рей.

Фестър бе огромен мъж, но като всички мъже и той се смали и се разчувства, щом стана

дума за сърдечни мъки.

Рей си пое дъх и каза:

– И какво стана с теб и Дженифър?

Сервитьорката с голямата коса се върна. Попита ги какво ще желаят. Рей си поръча

палачинки и нищо друго. Фестър поиска закуска, включваща всяка група ястия от менюто.

Отне му близо две минути да поръча всичките. Рей се попита дали към поръчката е включен

и препарат за понижаване на холестерола.

Сервитьорката си тръгна и Рей се върна към кафето си. Фестър последва примера му.

Рей си помисли, че вероятно моментът е отминал, че сега ще може да седи и да се цупи на

спокойствие, но уви.

– Някакъв боклук ми я отмъкна – каза Фестър.

– Съжалявам.

– Сега е омъжена за голям ве-и-ка предприемач в Синсинати. Имат двама синове. Видях

снимките им във Фейсбук. Миналата година отплаваха на карнавален круиз. Привърженици

са на отбора „Синсинати Геймс“. Тя наистина изглежда щастлива.

– Във Фейсбук всички изглеждат щастливи.

– Знам. И какво толкова? – Фестър се опита да се усмихне, ала не успя да надвие болката

си. – Не бях достатъчно добър за нея, нали знаеш какво имам предвид? Бях само един

обикновен бодигард. Може би сега, с новия си бизнес и всичко останало, вероятно правя

толкова пари, колкото и водопроводчикът. Може би дори повече. Но вече е твърде късно,

нали така?

– Така.

– Няма ли да ме окуражиш да тръгна след нея?

Рей не каза нищо.

– Трябва да видиш снимките й. Имам предвид във Фейсбук. Тя все още е красива като в

първия ден, в който ме свали. Може би дори повече.

Рей се вторачи за миг в кафето си.

– Знаеш ли какво означава „бирени очила“?

– Разбира се – отвърна Фестър. – Колкото повече пиеш, толкова по-красиво ти се вижда

момичето.

– Видял си снимките във Фейсбук през очилата на разбитото си сърце.

– Така ли мислиш?

– Да.

Фестър се замисли.

– Да, може би си прав. Или пък това не са очилата на разбитото ми сърце. Може би са

очилата на истинската любов.

Замълчаха. Кафето бе божи нектар и за двамата.

Главоболието се бе превърнало в тъпо равномерно туптене.

– Вероятно водопроводчикът я прави щастлива – рече Фестър. – Ще трябва да престана да

мисля за това.

– Добра идея.

– Но – продължи Фестър, като вдигна пръст нагоре, – ако в момента тя влезе през тази

врата, примерно – и той сви театрално рамене, – ако тя, да речем, дойде в „Уийк Сигнал“ да

ме търси след толкова много години, аз не знам как бих постъпил.

– Много хитро, Фестър.

Той разпери ръце.

– Кое от онова, което ти казах, ти прозвуча толкова хитро?

Хубав въпрос.

– Тя не се върна, за да започне всичко отначало.

– Значи просто е искала да се позабавлява? Да се поотпусне за час-два? Разочароващо е.

После, като си помисли още малко по въпроса, Фестър каза:

– Но, по дяволите, аз бих се съгласил.

– Не се върна и с тази цел.

– Тогава защо изобщо дойде?

Рей поклати глава.

– Не е важно. Тръгна си. И няма повече да се върне.

– Значи се е върнала само за да ти обърка главата?

Рей си играеше със салфетката.

– Нещо такова.

– Доста нелюбезно.

Рей не отговори.

– Но знаеш ли кое е интересното, Рей?

– Не, Фестър, хайде, кажи ми кое е „интересното“.

– Дженифър ми разби сърцето, така е, ала не успя да съкруши мен. Нали разбираш какво

искам да кажа? Аз все още функционирам. Имам си бизнес. Живея си живота. Продължавам

напред. Да, понякога пия, ала не позволявам на пиенето да ме унищожи.

– Отново проявяваш хитрост – забеляза Рей.

– Знам, че има няколко неща, които са по-лоши от разбитото сърце, но те не са нещо, от

което да не можеш да се съвземеш. Схващаш ли за какво говоря?

Рей бе на път да се разсмее. Той схващаше. И в същото време не схващаше. Разбитото

сърце е лошо нещо, ала разбира се, че имаше и по-лоши неща. Фестър си мислеше, че тъкмо

разбитото сърце бе пречупило Рей. Така си беше, дума да няма. Но човек наистина можеше

да се възстанови от разбито сърце. И Рей щеше да се съвземе, ако това бе всичко.

Но както Фестър бе забелязал, имаше и много по-лоши неща, които оставят белези и които

се преодоляват много по-трудно от разбитото сърце.

Кръвта например.

Брум не искаше да се довери на Меган.

Той все още не вярваше, че е цялата чиста, а и целеше нещо по-важно – да я впечатли с

пълните ужасни и страховити факти по случая. Така че по пътя за Атлантик Сити той й

разказа достатъчно, за да й изкара ангелите – как е вярвал, че мнозина, а не само Стюарт

Грийн и Карлтън Флин са изчезвали в деня на Марди Гра, как не бяха видели отново никого

от тях.

Когато свърши, Меган рече:

– И така, тези мъже мъртви ли са, избягали ли са, някой отвлякъл ли ги е, или какво?

– Не знам. Известна ни е съдбата само на един – Рос Гънтър.

– А той е мъртъв.

– Да. Един човек излежава присъда за неговото убийство.

– И вие мислите, че този човек е невинен?

– Да.

Тя се замисли за миг.

– Колко случая сте открили, които пасват на модела „Марди Гра“?

– Още работим над това, но засега имаме четиринайсет.

– Само по един на година?

– Да.

– И винаги стават около „Марди Гра“?

– Да.

– Освен, така де, сега, когато имаме още един труп в лицето на Хари Сътън. Той изобщо не

се вписва в модела.

– Мисля, че той не е част от групата „Марди Гра“.

– Но сигурно има връзка – каза тя.

– Да – съгласи се Брум. – Впрочем този празник означава ли нещо за теб? Имам предвид

Марди Гра.

Меган поклати глава.

– Винаги е била една луда нощ за мен, но не повече, нищо друго.

– А за Стюарт Грийн?

– Не. Искам да кажа, че не знам такова нещо.

– Стюарт Грийн е единственият, когото вероятно сме видели. Сега разбираш защо трябва да

разговарям с всеки, който може да го е виждал.

– Да.

– И така?

Тя се позамисли, но честно казано, в случая нямаше друга опция, освен самата истина.

– Лорейн го е видяла.

– Благодаря ти.

Меган не каза нищо. Брум обясни как не иска Меган да я предупреди, че има намерение

скоро да я посети.

– Познавам Лорейн от дълго време – рече Брум.

Меган се ухили, като си спомни как Лорейн й бе казала, че веднъж си е имала работа с

него.

– Аха, знам.

Брум паркира автомобила и я вкара в участъка през страничната врата. Не искаше

Голдбърг или някой друг да знаят, че тя е била тук. Той я настани в складовото помещение

на приземния етаж. Там беше и Рик Мейсън, криминалният портретист и компютърен гений.

– Какво става със секретността? – попита Мейсън.

– Мисли за това като за защита на свидетелите.

– От колегите ти полицаи ли?

– Особено от тях. Довери ми се, става ли?

Той сви рамене. Щом Меган се настани, Брум се върна при колата си. Побърза да се обади

на Ирин. Малко преди това той я бе помолил да провери за охранителни камери около

кантората на Хари Сътън, да разбере дали ще могат да видят снимка на младата двойка. Тя

му каза, че все още работи по задачата. Беше я помолил също да открие местонахождението

на Стейси Парис, момичето, заради което Маниън и Гънтър са се сбили.

– Истинското име на Стейси Парис е Джейми Хемсли. Живее близо до Атланта.

– Омъжена ли е?

– Не.

Атланта. Няма да има време да отиде дотам.

– Може би ще успееш да я откриеш по телефона и да видиш какво може да ни каже за

нощта, в която Гънтър е умрял.

– Вече позвъних. Никой не ми отговори, но ще продължавам да работя. Брум?

– Какво?

– Ако Маниън е невинен – каза тя, – имам предвид, че ако е лежал осемнайсет години в

затвора заради деянието на някой сериен... какъвто и да е там... въпросът със сигурност ще се

раздуха.

– Имаш шесто чувство, а, Ирин?

– Е, ти не си падна по мен само заради горещата ми кръв.

– Така беше – отвърна той. – Говори със Стейси. Разбери какво знае.

Той затвори телефона. С кола до „Ла Крим“ му отне съвсем кратко време. Тълпата се

стичаше през вратата за обяд, мнозина се редяха на опашка за бюфета, преди да отправят

нежни погледи към момичетата, които пък се питаха: „Колко ли гладни са тези мъже?“.

Лорейн не бе на обичайното си място зад бара. Преди много години двамата бяха прекарали

една нощ заедно. Беше им много забавно и едновременно с това доста пусто в душите, като

онези парадоксални положения, които те карат да се чувстваш и жив, и заедно с това да

поискаш щото това никога да не се бе случвало – начинът, по който се чувстват всички,

които си вземат жена само за една нощ, мислеше си Брум. И все пак, когато спиш с някого,

дори когато си пиян и изглупял, или нямаш желание да го повториш, остава някаква връзка

помежду ви. Той се надяваше сега да използва тъкмо тази връзка. Брум тръгна към задната

част на клуба. Вратата на Руди беше затворена. Брум я отвори, без да почука. Руди се

мъчеше да навлече твърде тясната си риза през твърде голямата си глава и да я смъкне върху

корема си, напомнящ на топка за боулинг. Вътре имаше и едно момиче, което му помагаше да

се облече. Беше младо.

Вероятно бе твърде младо. Руди я изрита през страничния вход.

– В рамките на закона е – обясни Руди.

– Сигурен съм.

Той покани Брум да седне. Брум отхвърли поканата му с поклащане на главата.

– И така – захвана Руди, – тук си за втори пореден път.

– Така е.

– И какво, открил си нещо за някое от момичетата ли?

– Не, Руди, открих нещо за теб. Дългата до раменете ти коса ме възбужда.

Руди се усмихна и разтвори ръце.

– Аз наистина имам тяло, податливо на всякакъв интерес.

– Така е, прав си. Къде е Лорейн?

– Трябва да се върне всеки момент. Какво искаш от най-добрата ми служителка?

Брум направи жест с палеца си.

– Ще я почакам отпред.

– Предпочитам да си тръгнеш.

– Или ще започна да проверявам дали момичетата ти са пълнолетни.

– Давай – отвърна Руди. – Заведението ми е напълно легитимно. Нима си помисли, че имам

нужда от подобни неприятности?

– Няма да имаш никакви неприятности, ако ни съдействаш.

– Същото каза и вчера. Нали си спомняш вчерашния ден?

– Аха, какво за него?

– Заплашил си едно от момичетата ми. Таня.

– Тони.

– Както и да е.

– Не съм я заплашвал. Само разговаряхме.

– Така де. И ти не си се придържал стриктно към тона на разговора и си станал малко по-

убедителен?

– За какво говориш?

Руди имаше на бюрото си огромна чаша с M&M. Той потопи облечената си в ръкавица

лапа в чашата.

– Тони ми се обади снощи. Напусна.

– И ти си помисли, че аз имам нещо общо с това?

– А нямаш ли?

– Може би разговорът ни й е отворил очите. Нали знаеш, това, както и побоят, който твоят

клиент Карлтън Флин й е нанесъл, неща от този род.

– Не мисля така.

– И защо?

– Едно друго от момичетата ми живее с нея. Разказа ми, че Тони си нахвърлила вещите в

един куфар и избягала. Каза, че изглеждала така, сякаш някой здравата я е уплашил.

– Че кой?

Руди изля уискито от чашата в устата си.

– Помислих си за теб.

Брум се намръщи.

– Къде е Тони сега?

– Тръгна си. Скочи в един автобус.

– Вече?

– Аха. Снощи. Обади ми се от автогарата, че напуска.

Брум се помъчи да премисли думите му. Може да е станало така, както първоначално бе

казал. Тези момичета – те не бяха точно най-стабилните колони във Форума. Вече е била

наранявана. Пръстът й беше счупен. Нейният груб псевдо-приятел бе изчезнал. Ченгетата я

бяха разпитали. Вероятно тя просто бе решила да съкрати загубите си и да се прибере.

– Момичето, с което е живяла Тони – забеляза Брум.

– Няма я. При това нищо не знае.

– Руди, сега не е моментът да се изхитряваш пред мен.

Руди въздъхна.

– Успокой се, нали ме познаваш – аз съм гражданин за пример. Ще я повикам, но

междувременно... – Той махна с ръка над рамото на Брум към коридора. – Най-добрата ми

служителка тъкмо пристига. Както винаги навреме. Никога не закъснява.

Брум се обърна и видя Лорейн да върви към мястото си зад бара.

– Здрасти, Брум.

Той се обърна отново към Руди. Изразът на лицето му сега бе различен. Каквато и маска да

си слагаше Руди за пред ченгетата, тя бе изчезнала.

– Специална е. Имам предвид Лорейн. Разбираш, нали?

– Какво искаш да кажеш, Руди?

– Ако, каквото и да правиш тук, ти нараниш тази жена – посочи Руди още веднъж към

мястото, където стоеше Лорейн и почистваше барплота, – пет пари не давам каква значка

носиш. Няма да остане ни най-малка част от теб, за да ти направят ДНК анализ.

25

По-рано същия ден Кен бе поел към плъзгащата се стъклена врата на Меган Пиърс,

водеща към дървената платформа. Барби бе минала през гаража – предпазна мярка, в случай

че вратата е заключена. Но не бе необходимо. Плъзгащата се стъклена врата бе отключена.

Кен тихо я отвори. Бе на път да влезе вътре, когато на входа се позвъни.

Той се измъкна навън и се наведе надолу. В къщата влезе ченгето Брум.

На Кен му се прищя да изпсува, ала той никога не псуваше. Вместо това използваше

любимата си фраза за такива случаи: „Скатай се“. И толкова.

Мъжката мярка не е колко пъти го събарят.

Важното е колко пъти отново се изправя.

Той изпрати съобщение на Барби да не шава. Опита се да подслушва, ала бе твърде

рисковано. Няма значение. Кен се бе снишил и не се виждаше. В задния двор на семейство

Пиърс имаше плюшени мебели с марката на „Браун Джордан“. В ъгъла имаше шадраван и

комплект в пълен размер за футболна врата и люлка от кедрово дърво, която определено бе

виждала и по-добри дни. Къщата бе наистина много хубава.

Кен се чудеше как тази тъй обикновена на вид жена и майка се вписва в изчезването на

Карлтън Флин, но всъщност това си бе негова работа.

Той чакаше. Мислеше си за децата на Меган Пиърс. Почти ги виждаше как ритат топката

във вратата, как се изтягат върху мебелите, докато сандвичите им се препичат в новата

фурна.

Питаше се как ли се чувства в това обкръжение главата на семейството. Хлапета. Семейни

вечери. Барбекюта. В неделя на църква. Как красивата му жена се усмихва зад плъзгащата се

стъклена врата, докато той учи сина си да играе кеч. Кен желаеше да води такъв живот.

Искаше го за себе си и добре осъзнаваше, че го иска и за Барби. Можеше да я види през

стъклото на вратата как му се усмихва, изпълнена с любов.

Можеше да види как двамата слагат децата си да спят, след като се уверят, че са си измили

зъбите и са си казали молитвите, а после си представяше как двамата изчезват в тяхната

собствена спалня, като се държат за ръка. Как Барби затваря вратата и се обръща към него.

Какво повече можеше да желае един мъж?

Той, разбира се, знаеше, че няма да бъде толкова просто. Имаше натрапчиви импулси, ала

дори тях можеше да сподели със своята любима.

Какво още чакаше?

Отново се обърна към къщата. Не изпитваше желание да остави тези деца без майка, но

точно сега не виждаше никаква друга алтернатива. Изминаха петнайсет минути. Меган

Пиърс придружи детектив Брум до колата му. След като те потеглиха, Кен и Барби се

срещнаха до взетата под наем миата.

– Какво според теб правеше тук този полицай? – попита Барби.

– Не знам.

– Трябваше да дойдем снощи.

– Беше твърде рисковано.

– И сега какво?

Те потеглиха обратно към Гардън Стейт Паркуей в южна посока. Кен не се бе загрижил

кой знае колко. Шансовете му бяха отлични – Брум и жената Пиърс пътуваха обратно към

Атлантик Сити.

Кен увеличи скоростта. Няколко километра надолу по пътя той зърна автомобила на Брум.

Поизостана малко, като не си направи труда да ги следва.

Нямаше съмнение. Те се връщаха в Атлантик Сити.

Два часа по-късно Брум паркира на паркинга до полицейския участък.

Брум въведе Меган Пиърс през страничния вход.

– А сега? – попита Барби.

– Обичам те – отвърна Кен.

– Какво?

Той се обърна с лице към нея.

– Никога не съм ти го казвал. Но ти го знаеш.

Тя кимна с глава.

– И аз те обичам.

Той се усмихна и взе ръката й в своята.

– Защо ми го казваш сега? – попита Барби.

– Ще сторя всичко, за да те защитя. Искам да го знаеш.

– И това знам.

Той извади мобилния си телефон и набра номера. Отсреща отговориха на третото

позвъняване.

– Голдбърг.

Кен каза:

– Здравейте, заместник-началник Голдбърг.

От другата страна – мълчание.

– Спомних си, че не искахте да ви наричам господин Голдбърг.

Кен продължаваше:

– Казахте, че предпочитате „заместник-началник Голдбърг“.

– Аха – отвърна той с най-бдителния си тон. – Какво искаш? Зает съм в момента.

– Нямам намерение да ви безпокоя, заместник-началник Голдбърг, но става въпрос за нещо

спешно.

– Слушам.

– Вашият колега детектив Брум току-що влезе във вашия участък.

– И?

– С него е една жена на име Меган Пиърс.

Мълчание.

– Ние ще трябва да поговорим с нея.

– По начина, по който разговаряхте с Хари Сътън ли?

– Това не е ваша работа.

– Не е, прав си. Защо, мислиш, съм толкова зает?

– Заместник-началник Голдбърг, моля ви, намерете начин да стигнем до нея.

– Да стигнете до нея ли?

– Осведомете ни как и кога ще излезе от там. Най-добре ще е да я накарате да си тръгне

сама.

Мълчание.

– Господин Голдбърг?

Този път нямаше „заместник-началник“. Пропускът бе направен нарочно.

– Разбрах – каза Голдбърг, преди да затвори телефона.

Кен взе ръката на Барби.

– Не трябва ли да се оженим? – попита той.

– Това едва ли е подходящ начин за подобно предложение.

Ала докато говореше, тя се усмихваше и той сякаш литна във въздуха. Седеше до жената,

която означаваше толкова много за него, тя всъщност му бе партньорка във всичко, душата

му се сливаше с нейната като ничия друга и той летеше високо, високо.

– Права си. Ще подготвя подходящо предложение.

– А аз ще подготвя подходящ начин да кажа „да“.

Те се държаха за ръце, наблюдаваха вратата и се наслаждаваха на момента.

Няколко минути по-късно детектив Брум излезе без жената. Барби пусна ръката му.

– Трябва да се разделим – заяви тя.

– Но ние току-що се сгодихме – леко се изкикоти той.

– Не официално, господине. Знаеш, че съм права. Вземаш колата и тръгваш след детектива.

А аз няма да откъсвам поглед от участъка.

– Не я обработвай самичка – каза той.

Тя поклати глава и го заслепи с усмивката си.

– Какво?

– Дори не сме женени още, а ти вече ме командваш, сякаш си ми съпруг. Тръгвай.

Лорейн дърпаше ръчката за наливна бира, когато Брум се приближи. Тя вдигна поглед и го

дари с лукавата си усмивка.

– Леле-мале, какво виждат очите ми.

– Здрасти, Лорейн.

– Искаш питие, или се каниш да произнесеш класическата реплика за дежурството?

Брум седна.

– Дежурен съм. И, да, налей ми два пръста.

Тя свърши с наливната бира и тръгна да се разтакава – Лорейн никога не вървеше, тя се

шляеше – тръгна към ъгъла на бара, където държаха добрата стока. Брум се извъртя на стола

си. На бюфета имаше опашка. Истинска опашка за храна. На сцената едно момиче

танцуваше с въодушевлението на пациент, изпаднал в кома. Старото класическо парче на

Нийл Даймънд „Момиче, скоро ще станеш жена“ се носеше от системата високоговорители.

Лорейн му подаде питието.

– Какво още да направя за вас, детектив?

– Не ти ли хрумва нещо?

Лорейн повдигна едната си вежда.

– Предполагам, че не сте дошли за втори рунд?

– Бих желал.

– Лъжец.

Брум не знаеше как да отвърне на последната реплика, така че удари направо:

– Говорих със старата ти приятелка Каси, или Меган, или както искаш да я наречеш.

– Аха.

– Положението е лошо. Чу ли за Хари Сътън?

Лорейн кимна с глава и по лицето й премина сянка.

– Познаваше ли го, Брум?

– Малко.

– Той беше най-добрият. Хари привличаше хората, искам да кажа, че всички обичаха Хари.

Дори вие, ченгетата. И знаеш ли защо? Защото беше истински. И винаги му пукаше. Имаше

най-голямото сърце, което съм срещала. Вярваше на всекиго. Тук имаше някои момичета,

които не можех да понасям. Като противна болка в задника, така е, но някои бяха съвсем

зле. Ала Хари, той непрекъснато се стараеше да намери нещо добро в тях. Все искаше да

помогне и не само се поставяше на тяхно място, о, господи, макар че понякога и това

правеше. Кой може да устои на човек, който те гледа така – сякаш наистина имаш значение

за него? – Лорейн поклати глава. – Защо му е на някой да нарани някого като Хари?

– Тъкмо затова съм тук, за да разбера – каза Брум.

– Банално е – рече тя, докато търкаше плота с парцал, – ала без него светът стана по-гаден.

Усеща се.

– Тогава ми помогни, Лорейн. Заради Хари.

– Какво? Нима мислиш, че знам нещо?

– Всичко е свързано – забеляза Брум. – Смъртта на Хари е едната част. В затвора има един

човек, който е лежал там цели осемнайсет години, а може да е невинен. Карлтън Флин

изчезна, изчезнали са и много други, може би дори са мъртви.

Той млъкна.

– В това число Стюарт Грийн – добави Лорейн.

– Да.

Лорейн потърка барплота още малко.

– Значи Каси ти е казала, че съм го видяла.

– Понасилих я, за да каже името ти.

Лорейн отново му се ухили.

– Такова яко копеле си, Брум.

– Искаше първо да ти се обади, ала аз пожелах сам да ти кажа.

– Заради нашето минало ли?

Брум сви рамене и отпи голяма глътка.

– Видя ли Стюарт Грийн?

– Не съм съвсем сигурна.

Погледът му се задържа върху нея малко по-дълго от обичайното.

– Добре, добре – отвърна Лорейн. – Видях го.

Двама мъже с посивели коси дойдоха при нея на бара. По-високият се наведе напред,

премигна и рече:

– Здрасти, Лорейн. Обичайното.

– Отидете на другия бар – посъветва ги Брум.

– Ъ?

– Този бар не работи.

– Но ти си седнал тук, нали?

Брум отговори, като им показа значката си. Двамата мъже решиха да стигнат по-надалече,

за да изглеждат по-яки, ала после премислиха. Обърнаха се и се отдалечиха.

– Тези клиенти ми даваха едни от най-големите бакшиши – каза Лорейн.

– Ще им се реваншираш. Каза, че си видяла Стюарт Грийн.

– Да – отвърна тя и отмести косата от челото си. – Но той изглеждаше различно.

– Кое му беше различното?

– Целият беше различен. С обръсната глава и малка козя брадичка. Носеше на ушите си

халки и имаше татуировка на бицепсите си. Бе облечен с джинси и впита тениска и очевидно

бе успял в живота.

Брум се намръщи.

– Стюарт Грийн ли?

Лорейн не си направи труда да му отговори.

Брум си спомни за фотографиите върху лавицата над камината в дома на Сара Грийн. На

тях Стюарт бе облечен или с поло и панталони в защитен цвят, или с бизнес костюм. На

главата си имаше плешивина, която той бе започнал да прикрива с тънки косми от

останалата си коса.

Изглеждаше женствен и дебел.

– Кога го видя? – попита той.

Лорейн започна да почиства една стъклена чаша – търкаше я с твърде голям ентусиазъм.

– Лорейн?

– Виждала съм го неведнъж.

Това вече го изуми.

– Колко пъти?

– Няколко.

– Какво ще рече няколко? Повече от два пъти? Повече от пет пъти?

– Не знам – отвърна Лорейн. Всеки намек за игривост бе изчезнал от поведението й. Тя

изглеждаше уплашена. – Може би веднъж на годината, веднъж на всеки две години, нещо

такова. Не съм си водила дневник.

– Веднъж на година или на две години?

– Да.

Главата му се въртеше.

– Почакай, кога го видя за първи път?

– Не знам. Преди време. Преди десет, петнайсет години може би.

– И не си си помислила да се свържеш с полицията?

– Ъ?

– Видяла си човек, който преди време е изчезнал. И не ти е хрумнало да ни се обадиш?

– Какво точно да ви кажа? – Лорейн сложи ръце на кръста си и повиши тон. – Да не би да е

криминален престъпник, когото издирвате?

– Не, но...

– И какво? Да не би да съм ви информатор или нещо такова? Работя в този бизнес от

двайсет години. Човек бързо се научава да не вижда и да не чува нищо, ако разбираш за

какво говоря.

Той разбираше.

– Не бих разговаряла с теб, само че... – Внезапно Лорейн се сви, депресира се. – Хари. Как

би могъл някой да нарани Хари? Виж, както и да е, аз не желая да умират хора. Щом си

клиент на бара, на мен не ми пука какви ги вършиш. Можеш да нарушаваш всякакви

правила. Но ако започнат да умират хора...

Тя се извърна встрани.

– Кога за последно видя Стюарт Грийн?

Лорейн не отговори.

– Попитах...

– Преди няколко седмици.

– Можеш ли да бъдеш по-ясна?

– Може да е било и по времето, когато изчезна онзи, другият, Флин.

Брум се вцепени.

– Лорейн, трябва да помислиш здравата: не стана ли това в деня на Марди Гра?

– Марди Гра ли?

– Да.

Тя се замисли над думите му.

– Не знам, може би. Защо?

Брум усети как пулсът му набира скорост.

– Всъщност, когато си го виждала през годините, пак ли е било Марди Гра?

Тя направи физиономия.

– Не знам.

– Важно е.

– Как, по дяволите, бих могла да си спомня такова нещо?

– Помисли си. На Марди Гра си раздавате мъниста, нали така?

– И?

– Спомни си. Нали се досети, че Стюарт Грийн е носел халки на ушите си? Затвори очи.

Представи си го когато е идвал тук. Може би и тогава е носел мънистата на Марди Гра?

– Мисля, че не. Искам да кажа, че не знам.

– Затвори очи и се опитай да си го представиш.

– Шегуваш ли се с мен?

– Хайде, Лорейн, важно е.

– Добре, добре.

Той виждаше как очите й се пълнят със сълзи. Тя бързо ги затвори.

– Виждаш ли нещо?

– Не. – Гласът й бе тих. – Съжалявам.

– Добре ли си?

Тя отвори очи и премига.

– Нищо ми няма.

– Имаш ли да ми казваш нещо друго за Стюарт Грийн?

Тя все още говореше с тих глас.

– Не. Трябва да се връщам на работа.

– Още не.

Брум се помъчи да обмисли нещата, после си спомни: Ирин държеше записите от

охранителните камери. Тъкмо така бяха открили връзката с Марди Гра. Ирин би могла да

прегледа всички кадри и да открие човека, когото Лорейн бе описала. Хрумна му да отведе

Лорейн в участъка и Рик Мейсън да нарисува фоторобота, но Мейсън бе и специалист по

определяне на възрастта в портрета по описание. Би могъл да работи по фактите, които вече

знаеха – обръсната глава и козя брадичка? – а после да го донесе на Лорейн за разпознаване.

– Не разбирам – каза Лорейн. – Защо ме питаш за Марди Гра?

– Следваме модела.

– Какъв модел?

Той бързо премисли, защо пък не? Може би тя ще си спомни нещо.

– Стюарт Грийн изчезна на Марди Гра. Карлтън Флин също. Един мъж на име Рос Гънтър

бе убит на Марди Гра. Има и още изчезнали мъже.

– Не разбирам.

– Нито пък ние. Искам да ти покажа някои снимки на изчезнали хора. Може пък да

разпознаеш някого.

Той носеше папката със себе си.

Тук, в ъгъла, нямаше други клиенти. Те седяха до главната сцена, а една стриптийзьорка,

облечена като Ясмин от филма „Аладин“ на „Уолт Дисни“, започна да танцува на мелодията

„Цял един нов свят“. Това действие придаде съвсем ново значение на израза „полет с

Вълшебното килимче“.

Брум извади снимките и ги подреди на бара. Той наблюдаваше лицето на Лорейн. Тя се

загледа в най-скорошната фотография, онази, която му бяха изпратили анонимно.

– Това е Карлтън Флин – заяви тя.

– Познаваме го.

Лорейн върна снимката обратно и заразглежда останалите. Сълзите се върнаха в очите й.

– Лорейн?

– Не познавам нито един. – Тя премига и се извърна настрана. – Трябва да си тръгваш.

– Какво има?

– Нищо.

Брум чакаше. В първия миг Лорейн не каза нищо. Той я знаеше винаги весела, неизменно с

онази нейна крива усмивчица, с гласа й на пушачка, с гърления й смях. Тя винаги е била

пример за купонджийка, с която можеш да си прекараш времето приятно.

– Аз умирам – рече Лорейн.

Брум почувства как нещо в гърдите му пресъхва и се разпилява.

– Тъкмо се връщам от преглед.

Най-после гласът му се появи.

– Какво ти е?

– Рак. Вече е в напреднала фаза. Остава ми година, може би две.

Брум усети как гърлото му се свива.

– Не знам какво да кажа.

– Не казвай на никого, нали?

– Добре.

Лорейн се помъчи да го дари със своята крива усмивка.

– Вярваш или не, ти си единственият, на когото съм казала. Тъжно, нали?

Брум протегна ръка през бара. В първия момент тя не помръдна.

– Радвам се, че ми каза – рече той.

Тя постави ръка върху неговата.

– Хората не разбират избора, който съм правила, ала не съжалявам. Навремето бях

омъжена и, да, той наистина се отнасяше оскърбително с мен. Но дори да не беше така, онзи

живот просто не ми се нравеше. Ето кой ми се нрави – този тук. Харесваше ми да съм на това

място. Имаше много смях, нали знаеш как е?

Брум кимна с глава и срещна погледа й.

В очите й отново се появиха сълзи.

– Но това е разочароващата част – че нямам никого, нали разбираш? Искам... о, господи,

говоря като малко бебе... Искам някой да е загрижен за мен. Искам някой да се съсипе от

смъртта ми. Искам някой да държи ръката ми, когато си отивам.

Той пак не бе сигурен какво да каже. Не искаше да звучи пренебрежително.

Искаше му се да направи нещо, каквото и да е. Брум не обичаше да е зависим – емоциите го

объркваха – той мразеше да се чувства безпомощен.

– Ще бъда с теб, ако искаш. Ще държа ръката ти.

– Много си сладък, но не.

– Говоря сериозно.

– Знам, но не това имах предвид. Наистина, бих могла да намеря хора, които ме съжаляват

достатъчно, за да бъдат с мен в края на живота ми. Но аз говоря за друго – ти ще го направиш

по задължение. А не защото си бил с човека в добро и зло и така много години, свързани чрез

отношенията помежду ви. Не си задължен да го молиш за това едва накрая, ако разбираш за

какво говоря.

– Мисля, че разбирам.

– Това е добре. Както казах, няма да променям нищо. Това е животът. Човек може да

открие радостта и да бъде щастлив, ала не е задължително да има всичко.

Простата мъдрост, наречена истина. Тя му се усмихна. Той отвърна на усмивката й.

– Лорейн?

– Да.

– Красива си, знаеш ли?

– Сваляш ли ме?

– Може би.

Тя повдигна едната си вежда.

– От съжаление ли?

– За теб или за мен?

Тя се засмя.

– Може би за двама ни.

– Още по-добре – отвърна Брум. – В момента се занимавам с този случай, но още щом го

разрешим...

– Знаеш къде да ме намериш.

После издърпа ръката си от неговата. Тя тръгна към противоположния край на бара. Брум

тъкмо се канеше да тръгва, когато Лорейн каза:

– Предполагам, че Каси ти помага?

– Така е. Може дори да е зърнала убийците на Хари.

– Как?

– Снощи се върнала в кантората му.

– Сама или с Рей?

Брум се спря.

– Рей ли?

Лорейн ококори очи. Той видя, че тя искаше да върне думите си назад, ала не й позволи.

– Кой, по дяволите, е Рей?

26

Естествено, първата грижа на Меган беше безопасността на семейството й.

Преди да остави Брум да навлезе в подробности, тя се бе обадила на няколко незаети

майки. Не искаше да предизвиква подозрения, затова започна разговор за обичайните

дреболии в квартала: детския спорт, бащата треньор, който даваше преднина на собственото

си дете, учителите, които ангажираха децата с твърде много/твърде малко домашни, новата

система за поръчване на училищен обяд по Интернет. Брум само клатеше глава. Накрая

Меган се реши да помоли майката за услуга, като се увери, че и Кайли, и Джордан имат

извънкласни ангажименти и дори поощряваше нощуването у приятелчета, за да са на сигурно

място далеч от къщата. В замяна обеща да извозва децата през почивните дни.

Когато свърши, Меган се опита отново да се свърже с Дейв. Пак нямаше отговор. Написа

му съобщение: „Остани в офиса, докато не проведем разговор“ – никакъв отговор, но дори

при най-песимистичния сценарий той нямаше да се прибере в близките няколко часа.

Тогава Брум започна да говори и нейният свят, вече изместен от своята ос, понесе още един

удар.

Ето сега тя седеше в полицейския участък в стая без прозорци и се мъчеше да даде описание

пред полицейския художник на двама души, които едва бе зърнала. Опита се да се

съсредоточи. Рик Мейсън й подсказа някои неща, които й помогнаха да си припомни онази

млада двойка по-ясно.

Меган се постара да подреди в главата си онова, което й бе казал Брум, но накрая, както и

да се стараеше да го осъществи, нито един начин не оправда очакванията й. Брум се

опитваше да свърже три привидно различни събития. Първо: убийството отпреди осемнайсет

години. Второ: групата мъже като Стюарт Грийн и Карлтън Флин, които през последните

седемнайсет години бяха изчезвали на или около всеки Марди Гра. Трето: снощната

мъчителна смърт на горкия Хари Сътън. Ако излезеше прав, ако събитията бяха свързани по

някакъв начин, Меган не можеше да си представи каква роля бе играла в това младата

двойка например.

Били са хлапета, когато е станало първото убийство и когато Стюарт е изчезнал.

– Носът му беше по-тънък – каза тя на Мейсън.

Той кимна и продължи да работи.

Всички съмнения бяха започнали да надигат ужасните си глави. Ами ако Меган не бе

избягала тогава? Ами ако бе останала, стоически бе понесла трудностите и бе видяла какво

наистина се бе случило със Стюарт Грийн. Дали всичко щеше да е зад гърба й сега? Дали

всичките „мъже от Марди Гра“ – хора, които видимо бяха изличени от лицето на земята и

никой повече не ги бе видял – от Стюарт Грийн до Карлтън Флин, дали щяха да са още тук,

при семействата си, дали щяха да продължават да живеят живота си?

Ами ако тя бе останала с Рей?

Не изпитваше съжаление – само съмнения.

Не можеш да изпитваш съжаление, щом имаш деца – това е твърде чудовищно.

Дали животът на Меган щеше да е по-щастлив или по-тъжен, ако някое от тези съмнения

се бе сбъднало?

Това вече нямаше значение, доколкото което и да е от съмненията водеше до един свят, в

който децата й нямаше да ги има, в който нито Кайли, нито Джордан щяха да бъдат родени,

така че нямаше начин да предпочете другото свое съществуване. Най-после, независимо дали

животът й е бил вълнуващ или не, забързан или не, весел или тъжен, тя никога нямаше да

възприеме онзи сценарий, в който Кайли и Джордан не съществуваха.

Не и майката в нея.

Вратата широко се отвори и един едър мъжага със стоманеносива коса, облечен с риза, два

номера по-малка от размерите му, се втурна в стаята. Лицето му бе пълно и червено на цвят.

– Какво, по дяволите, става тук? – извика той.

Рик Мейсън подскочи.

– Началник Голдбърг...

– Повтарям – какво, по дяволите, става тук?

– Правя скици на двама вероятни заподозрени.

– Защо ги правиш тук?

Мейсън не каза нищо.

– Нали си имаш кабинет?

– Имам.

– Тогава защо си дошъл тук?

– Детектив Брум предложи да работя тук.

Голдбърг сложи ръце на кръста си.

– Сега ли го направи?

– Каза, че не иска този свидетел да бъде компрометиран.

Голдбърг пренесе вниманието си върху Меган.

– Така, така. Това не е ли Джейни от ресторанта? На приятелско посещение ли?

Меган отвърна:

– Предпочитам да не отговарям.

– Моля? Коя сте вие всъщност?

– Длъжна ли съм да ви кажа името си?

Това го стъписа.

– По закон, мисля, че не...

– Тогава няма да го кажа. Тук съм по свое собствено желание и по настояване на детектив

Брум.

– О, така ли? – Голдбърг се наведе до самото й лице. – Аз пък случайно съм

непосредственият началник на детектив Брум.

– Това нищо не променя.

– Наистина ли, госпожо Пиърс?

Меган затвори уста. Голдбърг вече знаеше името й. Това не може да е на добро. Той се

приближи към екрана с рисунката. Рик Мейсън се опита да прикрие достъпа му до нея като

ученик, който не желае другарчето му да преписва от него. Голдбърг го бутна настрана и си

сложи очилата. Щом погледът му се спря върху скиците на младата двойка, тялото му се сви

в конвулсии, сякаш бе улучено от огнестрелно оръжие.

– Кои, по дяволите, са тези двамата?

Никой не каза и дума.

Голдбърг пренесе вниманието си към Мейсън.

– Чу ли въпроса ми?

– Не знам. Просто ми бе наредено да направя скиците.

– По кой случай?

Той вдигна рамене.

Голдбърг отново се обърна към Меган.

– Къде си виждала тези двамата?

– Предпочитам да почакам детектив Брум.

Голдбърг отново погледна към скиците.

– Не.

– Не?

– Ще ми кажеш сега. Или се омиташ веднага оттук.

– Сериозно ли говорите?

– Да.

Този Голдбърг сериозно подразни Меган.

Тя наистина ще вземе да си тръгне. Щеше да се поразходи, може би щеше да отиде до

ресторанта, а после щеше да се обади на Брум и силите щяха да се прегрупират.

Със сигурност имаше причина, поради която Брум искаше да я скрие, и вероятно тук имаше

нещо повече от закрила на идентичността й като свидетел. Може би съществуваше нещо

общо с този носорог, началник Голдбърг. Тя бутна назад стола си.

– Чудесно. Тръгвам си.

– Не оставяй вратата да те удари по задника, когато излезеш от тук.

Голдбърг се обърна разтревожен. Грубостта му я изненада. Сякаш той държеше тя да си

тръгне. Вероятно това бе някаква игра на надмощие с Брум, но това не й хареса. Но все пак

щеше да е по-добре да излезе от тук, за да не му каже нещо, което не бива.

Меган стана. Тъкмо взе чантичката си, когато вратата отново се отвори широко.

Беше Брум.

Когато Брум влезе през вратата, тя забеляза нещо странно в израза на лицето му: гняв, още

преди да зърне Голдбърг дори. Гневът му, колкото и странно да беше, бе насочен към нея. Тя

разполагаше само със секунда, за да се попита за причината, дали нещо не се бе объркало при

посещението му при Лорейн, ала преди да даде някакво обяснение, Брум зърна Голдбърг.

Лицето му тутакси помръкна.

За миг двамата мъже просто се погледнаха един друг. И двамата свиха ръце в юмруци и за

миг Меган се попита кой ли ще удари пръв. После Брум направи крачка назад, сви рамене и

рече:

– Бутниколиба.

Думите му отвориха шлюза.

– Какво, по дяволите, става, Брум?

Голдбърг питаше.

– Тази жена, която ще остане анонимна, може да е видяла убийците на Хари Сътън.

Челюстта на Голдбърг увисна.

– Била е на местопрестъплението?

– Видяла е тези двамата да излизат, когато тя е влизала. Няма никаква причина да са в

сградата по това време. Не твърдя, че те са го извършили, разбира се, но привлякоха интереса

ми.

Голдбърг се замисли над чутото. Той метна поглед към Мейсън.

– Готови ли са скиците?

– Привършвам.

– Приготви ги. Ти – и той посочи към Брум. – Искам да те видя в кабинета си след пет

минути. Най-напред ще позвъня по телефона.

– Добре.

Голдбърг излезе. Когато изчезна, гневът се върна на лицето на Брум. Той се вторачи в

Меган.

– Какво? – попита тя.

Докато се взираше в нея:

– Мейсън?

– Да?

– Дай ни пет минути.

– Ъъ, добре.

Рик Мейсън тръгна да излиза. Очите на Брум не се отлепяха от нейните, но все пак вдигна

ръка след Мейсън.

– Всъщност искам да свършиш нещо за мен.

Мейсън чакаше.

– Върху Стюарт Грийн са нанесени възрастовите промени, нали?

– Да.

– Добави бръсната глава, козя брадичка и халка на ухото. Можеш ли да го направиш?

– Разбира се, да, добре. За кога го искаш?

Брум се намръщи.

– Разбрах – каза Рик Мейсън. – За вчера.

– Благодаря.

Брум продължаваше да се взира в нея. Още щом Мейсън излезе, Меган реши да премине в

атака.

– Стюарт Грийн си е обръснал главата и си е пуснал козя брадичка? Лорейн ли ти го каза?

Брум продължаваше да се взира.

– Какъв ти е проблемът? – попита Меган.

Той се наведе малко по-близо към нея и почака да се увери, че тя го гледа право в очите.

– Ще продължиш ли да ме лъжеш? – попита я Брум. – Или ще ми разкажеш за стария си

любовник Рей Ливайн?

Дел Флин донесе червени рози в стаята на Мария – любимите й. Носеше й такива всеки

ден. Показа ги на бившата си жена и целуна студеното й чело.

– Здравей, Мария, как се чувстваш днес?

Сестрата – така и не й запомни името – го погледна с безизразни очи и излезе от стаята. В

началото, когато за първи път вкараха Мария на количка в тази стая, сестрите гледаха Дел

Флин с уважение и възхищение. Ето го, бившият съпруг на изпадналата в кома жена, вижте

само каква саможертва прави за нея. Какъв мъж, мислеха си те. Колко й е предан, посветен й

е изцяло, любещ, разбиращ, какъв герой.

Персоналът бе оставил една празна ваза, вече пълна с вода. След всичкото това време те

бяха опознали навиците му. Дел постави букета във водата и седна до леглото на Мария.

Погледна към вратата, за да се увери, че никой няма да го чуе. Наоколо нямаше никой.

– Мария?

По някаква причина той я чакаше да му отговори. Винаги правеше така.

– Трябваше да ти го кажа по-рано, но новините са лоши.

Той наблюдаваше лицето й да види поне малка промяна в нея. Не видя. От дълго време

нямаше промяна. Очите на Дел заоглеждаха стаята. Ако външният вид означаваше нещо,

никога нямаше да отгатнете, че се намираха в болница. Разбира се, от медицинската

апаратура се носеше непрекъсната сигнализация на фона на глухия болничен шум. Ала Дел

бе изцяло променил стаята. Бе донесъл всички любими стари вещи на Мария – мечето

играчка, което бе спечелил за нея в „Шестте флага“, когато Карлтън бе на шест години,

шарената черга от племето навахо, която бяха купили по време на почивката си в Санта Фе,

дъската за игра на дартс, която бяха увесили в мазето на старата къща на Дрексел Авеню.

Дел бе заобиколил Мария и със стари фотографии – снимка от техния годеж, първото им

Рождество с Карлтън, завършването на Карлтън на подготвителното училище „Парквю“.

Любимата му фотография бе направена в Атлантик Сити Мини Голф точно на Дъсчената

пътека до Мисисипи Авеню. Двамата с Мария често ходеха там. По протежение на цялото

авеню имаше бронзови статуи на играещи деца. На Мария й бе харесало – сякаш

посещаваше едновременно музей и мини игрище за голф. Мария бе вкарала топката в

последната дупка и касиерът, същият, който ги бе попитал какъв цвят топка предпочитат, бе

излязъл да им направи тази снимка, а по начина, по който двамата се усмихваха, можеше да

си помислиш, че са спечелили пътуване до Хаваите, а не просто някаква игра.

Сега Дел се взираше в тази снимка, после бавно се обърна отново към Мария.

– Става въпрос за Карлтън.

Никакъв отговор.

Преди осемнайсет месеца пиян шофьор бе минал на червено и се бе блъснал в автомобила

на Мария. Случи се късно през нощта. Тя шофираше сама, за да вземе рецепта за Карлтън от

денонощната аптека. Така постъпваха самотните жени, помисли си той. Ако все още бе

омъжена за Дел, ако не беше толкова упорито безразсъдна и му бе простила, никога нямаше

да кара самичка в късната нощ, сега щеше да е добре, всички те щяха да са добре, да ходят на

игрището за миниголф, да изиграят няколко ръце в „Цезар“, да хапнат по стек в „Галахар“,

или да си поделят парче торта на Дъсчената пътека.

Ала той отдавна бе унищожил всичко това.

– Изчезна – рече Дел и очите му се насълзиха. – Никой не знае какво е станало с него.

Ченгетата разследват, но ти знаеш, че това не е достатъчно. Така че наех някои хора. Нали

знаеш какво? Сигурно не би одобрила, но става въпрос за момчето ти, а за него би извършила

убийство, нали?

Пак никакъв отговор. Лекарите му бяха обяснили, че няма надежда. Тя се намираше в

състояние на мозъчна смърт.

Бяха го насърчили да я остави да си отиде.

Други бяха сторили същото и с внимателен, и с насилствен тон. Мариината сестра дори се

бе опитала да го осъди и да стане неин законен представител, ала Мария бе назовала

неговото име и сестра й загуби. Всички искаха да изключат апаратурата. Твърдяха, че е

жестоко да я кара да живее така ден след ден, месец след месец, дори година след година

може би.

Ала Дел не можеше да я остави да си отиде.

Още не. Не и докато не му е простила. Той всеки ден я молеше за прошка. Молеше я да се

върне при него, отново да станат каквито бяха, каквито винаги трябваше да бъдат. С една

дума, той й каза всичко, което би трябвало да й каже преди катастрофата.

Понякога Дел наистина си мислеше, че изкуплението е възможно.

Понякога той си представяше как Мария отваря очи и вижда всичко, което бе направил за

нея, цялата негова саможертва, предаността му.

Трябваше да е чула всичките думи, които бе изрекъл по време на посещенията си при нея,

край леглото й, така че непременно щеше да му прости. Но през по-голямата част от времето,

като например в момента, той осъзнаваше, че това никога нямаше да стане. Осъзнаваше, че

онова, което прави, е наистина жестоко и че трябва да я остави да си отиде, а той да

продължи живота си.

Двамата с Мария бяха разделени много по-дълго, отколкото съвместният им живот бе

продължил. Оттогава Дел се бе женил два пъти. Сега беше с Дарая.

Друг път – много рядко, но факт – Дел се питаше дали не се държеше нарочно за нея, от яд.

Мария никога не му прости и това разруши всичко. Може би подсъзнателно й се сърдеше.

Може би, като я поддържаше жива, той й отмъщаваше.

Господи, надяваше се да не е така, но понякога не можеше да отпъди усещането, че всичко

това не бе нищо друго, освен един огромен егоистичен жест.

Дел не го биваше да изоставя хора. Той не можеше да изостави единствената жена, която

обичаше.

А не можеше – никога нямаше да го направи – да изостави сина си.

– Ще го намеря, Мария. Ще го намеря и ще го доведа тук, а когато го видиш, имам предвид

да го видиш наистина, когато момчето ти се върне здраво и читаво у дома...

Нямаше какво повече да каже. Той седеше до нея и пръстите му докосваха медала „Свети

Антоний“. Обичаше този медал. Никога не го сваляше. Няколко седмици по-рано той бе

забелязал, че Карлтън не носеше своя медал. На негово място бе сложил връзка с метален

накрайник, сякаш наистина е бил военен или е служил във войската и, господи, когато видя

това, Дел побесня. Как смее? Идеята на сина му да смени медала „Свети Антоний“, който

неговата свята майчица му бе дала, за тази проста връзка, напомняща войнишка плочка, бе

разгневила Дел. Когато Карлтън вдигна рамене и заяви, че харесва военните медальони, че

всичките му приятели ги носят и че изглеждат „страхотно“ с тях, на Дел му идваше да го

цапардоса.

– Дядо ти е носил военен медальон, когато е щурмувал Нормандия, и трябва да ми

повярваш, че никога не го е смятал за „страхотен“!

Истинското име на Дел бе всъщност Делано, по името на Франклин Делано Рузвелт, героя

на неговите родители. Тогава Карлтън се отдалечи, но когато същата вечер излезе, Дел

забеляза с известна гордост, че медалът „Свети Антоний“ бе отново на врата му заедно с

военния медальон.

Хлапето се учеше да прави компромиси.

Когато мобилният му телефон звънна – наскоро Дарая бе направила мелодията „Имам

усещането“ на групата „Чернооките грахчета“ сигнал за позвъняване на мобилния му

телефон, – той бързо натисна копчето.

Песента с известното хорово изпълнение на „Довечера ще е страхотна нощ“ звучеше

съвсем не на място тук. Той постави телефона на ухото си и каза:

– Флин.

– Голдбърг е.

Дел Флин долови странна нотка в гласа на полицая.

Обикновено Голдбърг се държеше като досаден всезнайко, но този път той бе необичайно

разстроен.

– Новина ли имаш?

– Знаеш ли какво са направили твоите ненормалници?

– Не е твоя работа.

– Така е, по дяволите. Едно е да напердашиш някоя курва, но твоят човек е бил...

– Ей – прекъсна го Флин. – Наистина ли искаш да споделиш притесненията си по

телефона?

Мълчание.

– Пълна каша – каза Голдбърг.

На Флин не му пукаше кой знае колко. Интересуваше го само едно: да открие Карлтън.

– Не се тревожи. Ще оправя кашата.

– Тъкмо от това се боя. Двойката, която си наел... и двамата са луди, Дел. Извън контрол

са.

– Остави на мен да се тревожа за тях – отвърна Флин и взе ръката на жена си в своята. Тя

бе студена като лед. – Просто ни помогни да намерим сина си.

Последва кратка пауза.

– Що се отнася до това... – отвърна Голдбърг.

Вълнението от гласа му изчезна. На негово място се появи нещо друго, което накара

сърцето на Флин да се вледени.

– Какво?

– Кръвта, която намерихме в парка. Помниш ли?

– Помня.

– Нямаме точен ДНК анализ, нищо такова. Това може да ни отнеме седмици. И наистина

може да няма абсолютно никакво значение. Говоря сериозно. Така че нека не се

надпреварваме със себе си.

Топката, появила се в стомаха на Дел Флин, откакто Карлтън изчезна, стана по-голяма.

– Но?

– Но като се основаваме на предварителните улики – заяви Голдбърг, – мисля, че кръвта в

парка е на сина ти.

27

Брум се наведе още повече.

– Езика ли си прехапа, Меган? Попитах те за стария ти любовник Рей Ливайн.

При споменаването на името му Меган почувства, че сърцето й падна в петите.

– Ало?

– Не е каквото си мислите – отвърна тя.

– Боже, боже, не очаквах тази реплика. Но да се върна и да задам своята неочаквана

реплика: Какво е онова, дето си мисля?

Меган нямаше представа какво да каже, как да го обясни. Тя бързо се върна към

предишната нощ, припомни си как се бе чувствала в прегръдките на Рей и как „Луси“ над

тях се извисяваше почти като майка-закрилница.

– Как можа да ме излъжеш така?

– Не съм ви излъгала.

Брум смачка някаква мушица върху масата.

– Рей Ливайн ли е направил снимката?

Говореше за анонимната фотография на Карлтън Флин, направена в парка.

– Знам, че старата ти тръпка навремето бе известен фотожурналист, при това зърнах

лицето ти, когато за първи път ти показах снимката. Така че нека престанем с лъжите,

съгласна? Рей Ливайн е направил снимката, нали?

Меган не отговори.

– Кажи ми, дявол да го вземе. Ако е невинен, няма защо да се притеснява.

– Така е, разбира се – отвърна Меган. – Също като онзи мъж на име Рики Маниън, за

когото ми разказа. Колко време лежи в затвора?

Брум седна до нея.

– Осемнайсет години за нещо, което не е извършил. Искаш ли да му помогнеш да излезе?

– Като си смени мястото с друг невинен ли?

– Ей, Меган, знам, че ти е бил гадже, и, да ти кажа, всичко това е много симпатично, ала е

нещо много по-голямо от вас или от вашето лятно любовно романче, както и от всяка

игричка, която сте захванали със Стюарт Грийн.

– Игричка ли?

– Да, Меган, игричка. В нощта, когато Стюарт Грийн изчезва, Рей Ливайн е бил там, нали

така?

Тя дълго се колеба.

– По дяволите – възкликна Брум. – Знаех си, че криете нещо, но не знаех какво. Така че

нека проследим събитията. Рей Ливайн е бил в парка в нощта, когато Стюарт Грийн изчезва,

и – стой, та гледай! – седемнайсет години по-късно той отново се появява, а Карлтън Флин

изчезва. Такава ли е равносметката?

Тя не можеше да защити Рей, не и с лъжа.

– Не е каквото си мислите.

– Да, вече го каза. Беше ли Рей там в нощта, когато Стюарт Грийн изчезна, или не?

Меган се помъчи да се изрази по най-добрия начин.

– Двамата трябваше да се срещнем там, да, но Рей дойде късно.

– Късно, но кога?

– След като избягах.

Брум направи физиономия.

– След като избяга ли?

– Да.

– Не разбирам. Откъде знаеш какво се е случило, след като си избягала?

– Той ми каза.

– Рей ли?

– Да.

– Кога?

– Снощи.

– Шегуваш се, нали? – Брум изглеждаше крайно недоверчив дори без намесата на пластичен

хирург.

– Да караме направо: Рей Ливайн ти казва, че се е появил, след като ти си видяла Стюарт

Грийн да лежи там.

– Да.

Брум сви рамене.

– Ами, по дяволите, това е достатъчно за мен. Мога да закрия бележките си за него.

Очевидно е невинен.

– Много смешно.

– И той ти го каза сега, през последната нощ?

– Да.

– И ти какво? Просто му повярва?

– Да, но... – Меган отново се запита как да се изрази така, че той да я разбере. – Истината

ли искате?

– Не, не, всъщност имам предвид, че сега, когато Хари е мъртъв и кръвта на Карлтън Флин

е из целия парк, онова, което искам от теб, Меган, са още лъжи.

Тя се помъчи да забави топката. Сърцето й се блъскаше в гърдите, умът й се мяташе във

всички посоки.

– Казах ти истината за нощта в гората. Видях Стюарт да лежи до онази скала. Помислих,

че е мъртъв.

Брум кимна с глава.

– И трябваше да се срещнеш с Рей ли?

– Да.

– Но не го видя?

– Точно така.

– Продължавай.

Меган си пое дълбоко въздух.

– Е, бях доста оскърбена от Стюарт. И това ви казах.

– Рей знаеше ли?

– Предполагам, че знаеше. Но не там е въпросът.

– А къде?

– Стюарт Грийн бе лоша комбинация: жесток побойник и истински гражданин. Искам да

кажа, че ако беше просто обикновен дегенерат, нима щяхте да се интересувате за

местонахождението му след толкова много години? Нима щяхте да посещавате жена му на

годишнините от неговото изчезване? Ако изчезнеше някой работяга, не знам, който няма

нито жена, нито деца, нима вие, ченгетата, щяхте да бъдете толкова загрижени?

Отговорът бе очевиден: не. Това подсети нещо Брум. То обясняваше защо никой не бе видял

връзката с Марди Гра. Съпругата на Бърман го мразеше. Уагман бе шофьор на камион,

който минаваше оттук. Обвиненията й бяха самата истина – и все пак заради вероятната

роля на Рей Ливайн в тези събития, те бяха изцяло неуместни.

– Ние, ченгетата, си имаме любимци – рече Брум и скръсти ръце. – Голяма новина, няма

що. И какво?

– Не в това е въпросът.

– А в какво е въпросът?

– Когато видях Стюарт Грийн да лежи на земята, когато си помислих, че е мъртъв, хрумна

ми, че Рей има нещо общо с това.

– Беше ли влюбена в Рей?

– Може би.

– Не ми отговаряй с „може би“.

– Добре де, мисля, че бях.

Брум закрачи из стаята.

– Значи не си хукнала просто така, за да защитиш себе си? Избягала си, за да защитиш

мъжа, когото обичаш.

– Ченгетата щяха да го припишат на един от двама ни, това бе сигурно – каза Меган. – Ако

бях останала, един от нас – или дори и двамата – щеше да свърши в затвора. Като Рики

Маниън.

Най-после Брум се усмихна.

– Какво?

– Думите ти звучат мелодраматично, Меган, с изключение на едно: мислела си, че Рей го е

направил, нали така? Той е защитил теб и част от теб е била облекчена, че е свалил бремето

от плещите ти. При това, като си помислиш, Стюарт Грийн си го е заслужил, прав ли съм?

Тя не отговори.

– Така че през онази нощ ти виждаш Стюарт Грийн. Мислиш, че е мъртъв. Чувстваш

облекчение, ала в същото време си мислиш, че приятелят ти Рей Ливайн има пръст в

убийството. Тогава бягаш, за да не позволиш да го заловят.

Тя не знаеше как да отговори, затова продължи с:

– Не го отричам.

– И – Брум вдигна ръка – ти бягаш, защото всъщност не си искала за останеш с Рей и да се

омъжиш за него, защото оправдано или не, ти си гледала на Рей Ливайн като на убиец.

Избягала си и затова, нали така?

Брум отстъпи назад. Видя, че е уцелил десетката. За миг останаха мълчаливи. Телефонът

на Брум звънна. Той погледна към екранчето и видя, че Голдбърг го вика в кабинета си.

– През всичките тези години – каза Брум – ти си мислела, че Рей е убил Стюарт Грийн.

– Казах си, че е вероятно.

Той разпери ръце.

– И това ни води до големия въпрос: Какво те накара да промениш решението си?

– Две неща – отвърна тя.

– Слушам те.

– Първо – тя посочи към масата, – Рей ви изпрати снимката.

Брум махна с ръка.

– За да си поиграе с мен. Доста серийни убийци го правят.

– Не. Ако бе убивал хора през всичките тези години, щеше да започне да си играе с вас

много отдавна. Нямаше доказателства, че Карлтън Флин е бил в парка. Без тази снимка

нямаше да знаете нищо. Той ви я е изпратил, за да ви помогне да откриете истинския убиец.

– Значи се е проявил като, какво, като добър гражданин?

– Отчасти да – отвърна тя. – Отчасти, защото и той като мен се нуждае от истината за

онази нощ. Помислете си. Ако Рей не бе изпратил фотографията, още щяхте да сте в

началото.

– Кажи, моля те, как стана така, че той успя да я направи?

– Помислете и вие. Защо тази година? Защо не миналата или по-миналата? Ако Рей е

убиецът, можеше да ви праща по една всяка година, не е ли така? Щеше да ги изпраща на

Марди Гра. Но виждате, че големият ден за Рей е осемнайсети февруари. Тогава за последен

път бяхме заедно. Тъкмо тогава всичко завърши тъй ужасно за нас. И така, Рей отива там –

на годишнината, а не на Марди Гра. Прави снимки. Това прави. Така постъпва. Така не би

заснел другите ви жертви – защото не е бил там на Марди Гра, освен когато празникът не е

съвпадал с осемнайсети февруари. Щеше да има само снимките на Карлтън Флин.

Брум за малко да се изкикоти.

– Леле, наистина си проникновена.

Брум виждаше, че теорията й е безобразна и пълна с празноти, и все пак, както се бе научил

през годините, истината носеше по-уникално зловоние, отколкото лъжите. Ала той не

трябваше да се опира на интуицията си. Дали Рей имаше снимки от всеки осемнайсети

февруари? Това би подкрепило безумното й твърдение.

И нещо още по-важно: ако Рей бе фотографирал жертвата, може би, просто може би, той

щеше да е снимал и убиеца.

– Каза две неща – рече Брум.

– Какви?

– Каза, че има две причини, поради които си променила виждането си за това дали Рей е

убил Стюарт Грийн. Съобщи ми само едното. Кое е другото?

– Най-простото от всички – отвърна Меган. – Стюарт Грийн не е мъртъв.

На заместник-началник Голдбърг му се щеше да ревне.

Разбира се, че нямаше да го направи; дори не си спомняше кога за последен път бе плакал,

но внезапно му се появи такова желание. Седеше сам в кабинета си.

Всъщност кабинетът му бе отделено със стъкло пространство от общата част и всеки би

могъл да погледне вътре, освен ако той не затвори щорите, а винаги когато го правеше, всяко

ченге в участъка, естествено подозрително по природа, ставаше изключително неспокойно.

Голдбърт затвори очи и потърка лицето си. Сякаш светът се бе затворил около него и се

готвеше да го смаже, както компресорът в „Междузвездни войни“ или в стария телевизионен

епизод на „Батман“ стрива боклука, а покритата със заострени шишове стена на Жената

котка за малко да прониже Енергичния дует. Разводът му струваше цяло състояние.

Ипотеките на неговата и на бившата му жена собственост бяха абсурдно високи. Най-

голямата му дъщеря Кари, най-страхотното хлапе и другарче, което можеше да се надява да

има, искаше да стане тенис звезда, а това бе неимоверно скъпо удоволствие. Кари тренираше

във Флорида със световноизвестен треньор, което струваше на Голдбърг повече от 6

хилядарки на месец, което се равняваше приблизително на заплатата, която носеше у дома

си, без удръжките. Освен това, разбира се, Голдбърг имаше вкус към скъпите жени, а това не

бе никак добре за банковата му сметка.

Така че той трябваше да използва творчески похвати, за да свързва двата края. Как? Като

продава информация. И какво? В по-голямата си част информацията не променяше

абсолютно нищо. Нито прилагането на закона. Тъкмо се отървеш от италианците, нахлуват

чернокожите. Тъкмо се отървеш от чернокожите, идват мексиканците и руснаците и т.н., и

т.н. Така че Голдбърг играеше и на двата фронта. Никой не пострадваше, освен онези, които

заслужават. Престъпниците на престъпниците, така да се каже.

Що се отнася до новата ситуация – доставяне на информация по случая „Карлтън Флин“, –

е, това изглеждаше още по-просто. Бащата искаше да открие сина си. Кой няма да откликне

на желанието му? Според бащата единствено полицаите можеха да сторят толкова много и

той би могъл да им помага в работата. Голдбърг хранеше съмнения, ала – и защо не? – се зае

с това. Най-лошото бе, че бащата чувстваше, че дава всичко от себе си. Кой не би го разбрал?

Но най-доброто бе, че ченгетата наистина имаха ограничения. Те трябваше да следват дадени

правила, дори да са от тъпи по-тъпи. Някои от средите, намиращи се извън обсега на

прилагането на закона, нямаха подобни ограничения. Така че кой знае? Това би било добре за

всички.

При това, да, Голдбърг получаваше пари. Печалба, печалба и пак печалба.

По време на брака си сегашната бивша съпруга на Голдбърг, една от онези красавици,

които все искат да ги приемеш на сериозно, ала единствената причина, поради която би си

направил този труд, бе нейната хубост, е хвърлила доста недомислици от йога-дзен-будизъм

върху него с предупреждението за опасността, която крие допълнителната му дейност за

правене на пари. Тя говореше как лошите дела влизат в душата ти и те водят по наклонената

плоскост, как могат да оцветят в червено чакрата му и всякакви подобни глупости. Говореше

ли, говореше, докато той не посочеше, че ако я слуша, ще трябва да се пренесат в по-малка

къща, да пропуснат лятната почивка и да забравят за тенис уроците на Кари.

Ала може би по тази наклонена плоскост се срещаха и страшно много безсмислици.

Някаква си стриптийзьорка била малко наранена – голяма работа! А може и да е голяма.

Може би оттам започва всичко и малката снежна топка се разраства до лавина.

А къде свършва всичко това?

Меган Пиърс, съпруга и майка на две деца, която би могла да идентифицира двамината

психопати на Дел Флин – ето къде. Трябваше да я накарат да замълчи.

Ето го и проблема с прекосяването на границата. Прекрачваш я за миг, но след това

линията се размазва и ти вече не знаеш къде е точно, а после научаваш, че трябвало да

помогнеш на две маниакални хрътки да убият някаква жена.

Мобилният телефон на Голдбърг иззвъня. Той погледна екранчето и видя, че е лудото

момиче.

– Голдбърг – обади се той.

– Още ли е във вашия участък, заместник-началник Голдбърг?

Въодушевеният й висок глас напомни на Голдбърг за най-първата мажоретка от годините в

гимназията.

– Да.

Младата жена въздъхна.

– Нямам търпение.

И тогава Голдбърг каза нещо, което изненада дори самия него:

– Няма нужда.

– Моля?

– Ще получа цялата информация за нея и ще я предам нататък. Така че няма нужда да, ъъ,

да обсъждате нищо с нея. Просто я оставяте.

Мълчание.

– Ало? – повика я Голдбърг.

– Не се тревожете. Тук съм – прозвуча напевен глас.

Къде, по дяволите, Флин бе намерил тези двамата? Той реши да побутне малко нещата.

– Освен това много е напечено – каза.

– Напечено ли?

– Наблюдават я. Ченгета. Няма да имате възможност да я срещнете насаме за повече от

минута-две. По-добре оставете това на мен.

Мълчание.

Голдбърг се прокашля и се опита да я отклони от темата:

– Кръвта край руините принадлежи на Карлтън Флин, просто за информация. Каква е

другата страна, по която работите вие двамата? Мога ли да ви помогна?

– Заместник-началник Голдбърг.

– Да.

– Кога Меган Пиърс ще излезе от участъка?

– Не знам, но тъкмо ви казвах...

– Тя видя някои неща, заместник-началник Голдбърг.

Той си спомни за трупа на Хари Сътън – панталоните на горкия човек, навити около

глезените, белезите от изгаряния, от нож, ужасните неща, които му бяха направени. На

челото му се появиха капчици пот.

Не беше се разбрал така с тях. Да подаде малко информация на притеснения баща – да. Но

това?

– Не, не е излязла.

Младата жена пак повтори:

– Моля?

– Току-що бях с нея – отвърна Голдбърг със съзнанието, че говори доста забързано. – Тя

каза, че е зърнала чернокож на местопрестъплението, това е всичко.

Мълчание.

– Ало?

– Щом казвате, заместник-началник Голдбърг.

– Това пък какво трябва да означава?

Ала телефонната връзка бе вече прекъсната.

28

Докато отиваше в кабинета на Голдбърг, Брум преценяваше добрите и лошите неща в

случая и бързо стигна до заключението, че няма никакъв избор. Голдбърг привършваше

някакъв телефонен разговор. Той махна на Брум да седне. Брум погледна лицето на шефа си

и направи две заключения.

Като начало, Голдбърг не бе красавец, излъчващ добро здраве, но пък точно сега, седнал зад

претрупаното си бюро, той имаше вид на нещо, измъкнато от дъното на пералнята. Нещо,

което котката бе най-напред сдъвкала и изплюла. Нещо бледо, лепкаво и треперещо, което

вероятно се нуждаеше от ангиопластика. Брум седна. Очакваше шефът да го захапе, ала

Голдбърг изглеждаше напълно изтощен. Голдбърг остави телефонната слушалка на вилката.

Той погледна към Брум с очи на лека жена, която с успех би танцувала на пилона в „Ла

Крим“, и изрече със спокоен глас, който учуди Брум:

– Кажи ми какво става.

Тонът му изненада Брум. Той се помъчи да си спомни кога за последен път Голдбърг не се

бе държал като идиотско мръсно копеле. Не можа.

Нямаше значение. Брум бе вече решил, че трябва да излезе чист от положението и да

сподели с Голдбърг своите подозрения. Нямаше да е възможно да се придвижи напред, без да

получи незабавното одобрение на прекия си началник. Вероятно вече имаха достатъчно

материал, за да предадат случая на федералните – вероятно и вчера са разполагали с

достатъчно доказателства, ала Брум не искаше да прибързва. Не му се щеше да заприлича на

глупак, ако бе сгрешил някъде, не искаше и да му отнемат случая, ако бе на прав път.

Брум започна с убийството на Рос Гънтър, после мина към изчезналите мъже в деня на

Марди Гра – досега Ирин бе открила четиринайсет случая за седемнайсет години, – а после

се спря на Карлтън Флин. Накрая сподели подозренията си, че убийството на Хари Сътън

предишната нощ е свързано с всичко това, но че няма представа как.

– Все пак – заяви Брум и завърши – нашият свидетел ни описа много добре двамината край

кантората на Хари Сътън по време на неговата смърт. Ще получим скиците възможно най-

скоро.

Голдбърг излезе от какъвто и ступор да го бе налегнал и каза:

– Под свидетел разбираш жената, която току-що видях долу ли?

– Да.

– И я криеш, защото...?

– Тя е същата Каси, за която ти бях споменал преди – отвърна Брум.

– Онази, която се появи вчера? Бившата на Стюарт Грийн?

– Всъщност не бившата, но да, момичето, с което Грийн е излизал, или там каквото е

правил. Сега Каси има нова самоличност – със съпруг, деца и други такива – и ме помоли да

я защитя. Обещах й, че ще се опитам да го сторя.

Голдбърг не го поощри. Взе един кламер и го заогъва напред-назад.

– Едно не разбирам – каза той. – Всяка година на Марди Гра някой изчезва, така ли?

– Точно така.

– И не сме намерили никакви трупове?

– Нито един – отвърна Брум. – Освен ако не смяташ Рос Гънтър.

Голдбърг заизвива кламера, докато той се счупи. После взе друг кламер.

– Значи този Гънтър е убит в същия парк преди осемнайсет години точно на Марди Гра. А

другият, какво му беше името?

– Рики Маниън.

– Рики Маниън. Той го отнася. Имали са солидни доказателства. Но Маниън продължава

да твърди, че е невинен. На следващата година, точно на Марди Гра, изчезва и Стюарт

Грийн. Тогава не го разбираме, ала той е бил в същата отдалечена част на парка и е, какво

каза – кървял?

– Точно така.

– Но наскоро някой го е видял?

– Така мислим, да.

Голдбърг поклати глава.

– Да пропуснем следващите седемнайсет години. Един друг мъж, на име Карлтън Флин,

изчезва на Марди Гра, а предварителните лабораторни проби сочат, че и той е кървял на

същото място в гората?

– Да.

– Защо научавам чак сега? – Голдбърг вдигна ръка, преди Брум да успее на каже нещо. –

Остави. Нямаме време за това сега. – Той забарабани по писалището с върха на пръстите си.

– Трима кървящи мъже на едно и също място – изрече той. – Трябваше да накараме

момчетата от лабораторията да се върнат там. Трябва да огледат всеки сантиметър от

терена, за да проверят дали няма петна и от нечия друга кръв. Ако – нямах представа, че

цялата тази работа е толкова безумна, – но ако някой друг от изчезналите на Марди Гра

мъже също е прободен на това място, можем да открием и стари следи от кръв.

Идеята е добра, помисли си Брум.

– Имаш ли нужда от нещо друго? – попита Голдбърг.

– Заповед за обиск на апартамента на Рей Ливайн.

– Остави това на мен. Да му наложим ли възбрана?

– По-добре не – отвърна Брум. – Още нямаме достатъчно доказателства, за да го задържим,

а аз не искам да го изплаша.

– И какъв е планът ти?

– Ще видя дали мога да го открия. Искам да поговоря с него насаме, преди да се обърне към

адвоката си.

На вратата се почука. Влезе Мейсън.

– Разполагам с възрастовите промени на Стюарт Грийн.

Подаде един лист на Голдбърг и един на Брум. Както бе обещал, той бе нанесъл

предполагаемите промени и това бе Стюарт Грийн седемнайсет години по-късно с обръсната

глава и козя брадичка. Голдбърг попита:

– Довърши ли скиците по случая на Хари Сътън?

– Към края съм.

– Добре. Ще ми ги дадеш. – После се обърна към Брум:

– Тръгни по стъпките на Рей Ливайн. Аз ще се погрижа за излизането на скиците.

Кен намери едно тихо сепаре в задната част на „Ла Крим“, откъдето танцьорките се

виждаха доста лошо, но пък се откриваше прекрасен изглед към по-възрастната барманка,

която бе завела детектив Брум до тази дупка на греха.

Малко по-рано Кен бе успял да се приближи достатъчно до тях, за да чуе части от

разговора между детектив Брум и барманката, която той наричаше Лорейн. Очевидно тя

знаеше много. Явно тя имаше доста емоционално отношение към разговора. Освен това, каза

си той, тя не му казваше всичко. Кен бе тъй щастлив, почти замаян от радост поради

приближаващата сватба.

Той обмисляше различни начини да изстреля въпроса. Тази работа бе добре платена и той

щеше да използва парите, за да й купи най-големия диамант, който намери. Ала големият

въпрос беше: Как да зададе въпроса? Не искаше нещо пошло като мъжете, предлагащи брак

на любимите си върху таблото на стадион. Искаше предложението му да е величествено и

едновременно с това просто, значимо, но и забавно.

Тя бе тъй прекрасна, толкова специална, че ако някое място заслужаваше той да й направи

предложение, това бе тук, в този тъй наречен клуб за джентълмени. Жените на това място

бяха гротескни. Той не разбираше как някой мъж би пожелал някоя от тях. Те всички

изглеждаха нечистоплътни, болни и фалшиви, а част от Кен се чудеше дали мъжете не идват

тук не по сексуални, а по други причини – да почувстват нещо различно, или защото този

клуб вероятно ги привличаше също като някой чудат карнавал.

Кен се питаше докога ли работи барманката Лорейн, дали би могъл да я хване в някоя от

почивките й, или трябва да чака до края на смяната. Ако изобщо можеше да стане, Кен

искаше да я завърже и да чака, докато любимата му пристигне. Тя обожаваше да участва,

когато изтезават жени.

Той усети вибрациите на мобилния си телефон. Погледна надолу и видя, че го търси

любовта на живота му. Спомни си лицето й, тялото, чистотата й и се почувства щастлив,

както никога досега.

Вдигна телефона и каза:

– Обичам те.

– И аз те обичам. Но съм леко притеснена.

– О?

Тя му разказа за разговора си с Голдбърг. Когато свърши, той попита:

– Какво мислиш?

– Мисля, че нашият приятел, заместник-началник Голдбърг, лъже.

– И аз.

– Смяташ ли, че трябва да се погрижа за това? – попита го тя.

– Не виждам никакъв друг начин.

Меган свърши със скиците. Нямаше търпение да се прибере вкъщи, да говори с Дейв и да

оправи цялата тази бъркотия.

Брум се върна в стаята и каза:

– Искаш ли някой да те откара вкъщи?

– По-скоро ще наема кола и сама ще се прибера.

– Можем да ти дадем един автомобил, а на сутринта да минем да си го приберем.

– Това ще бъде добре.

Брум прекоси стаята.

– Знаеш, че трябва да разпитам Рей Ливайн, нали?

– Да. Само че много внимавайте.

– Че какво ми остана на мен, освен едното внимание? Имаш ли представа къде бих могъл

да го открия?

– Потърсихте ли го в дома му? – попита тя.

– Отпред съм изпратил патрулна кола. Него го няма.

– Не знам – сви рамене Меган.

– Как го намери вчера? – попита Брум.

– Дълга история.

Брум се намръщи.

– Чрез шефа му – отвърна Меган. – Казва се Фестър.

– Чакай, чакай, аз го знам. Едър мъжага с обръсната глава?

– Същият.

– Собственик е на някаква фалшива фирма за папараци или нещо подобно.

Брум седна пред един компютър и започна да пише. Намери телефонния номер на фирмата,

която се намираше на Арктик Авеню в Атлантик Сити. Набра цифрите, разговаря с дежурния

на рецепцията и бе прехвърлен на телефона на Фестър. Легитимира се като офицер от

полицията и му каза, че иска да говори с Рей Ливайн.

– Не знам къде е точно – каза Фестър.

– Не е загазил.

– Ъхъ. Не ми казвай. Спечелил е много пари и ти искаш да му помогнеш.

– Просто трябва да говоря с него. Може да е станал свидетел на престъпление.

На фона се чуваше шум. Фестър шътна на някого.

– Виж какво ще ти кажа. Мога да позвъня на мобилния му телефон.

– Виж какво пък аз ще ти кажа – контрира го Брум. – Дай ми номера на телефона му и аз

сам ще му позвъня.

Мълчание.

– Фестър, или каквото ти е там името, не ти трябва да се замесваш в това. Повярвай ми.

Дай ми номера му. Не му се обаждай, не го предупреждавай, не прави нищо. Ако провалиш

нещата, няма да ти е никак добре, да знаеш.

– Не обичам да ме заплашват.

– Свиквай. Какъв е номерът на Рей?

Фестър се поколеба една-две минути, но накрая се предаде. Брум си го записа, предупреди

още веднъж Фостър да не казва нито дума и затвори.

Дейв не можеше да мисли трезво.

Взе си почивка от трудовия спор, върху който работеше, и отиде в кабинета си.

– Имате ли нужда от нещо, господин Пиърс? – попита младата му асистентка.

Наскоро тя бе завършила право в Станфърд, изглеждаше великолепно – толкова весела и

жизнерадостна, че човек се питаше кога ли животът ще избие от душата й щастието, което

изпитва. Накрая винаги става така. Подобен възторг не продължава дълго.

– Добре съм, Шарън. Само да свърша тези дреболии, съгласна?