Остани

Тони кимна и стисна очи.

– Ще ми разкажеш ли?

– Не.

– Значи си го мразела.

– Да.

– А сега е изчезнал.

Изкуствените мигли на Тони се отвориха.

– Нали каза, че нямам нищо общо с това?

– Ти може би не – отвърна Брум. – Но може би някой друг, на когото му пука за теб. Може

би някой, който е искал да те защити.

Тя отново го погледна объркано.

– Някое гадже, родител, близък приятел.

– Правиш си майтап, нали?

За жалост объркването й бе напълно оправдано. Тя нямаше никого, освен пудела на име

Ралфи. Дотук.

– Кога видя Флин за последен път? – попита Брум.

– През нощта, преди да, ъъъ, да си тръгне или там каквото е станало.

– Къде отидохте?

– В началото бяхме тук. Той обичаше да ме гледа как танцувам. Мъжете рядко купуват

танци на пилон и той ще се усмихне и ще гледа, а после ще ме отведе у дома, ще ме нарече

курва, задето съм танцувала, и ще ме нарани.

Брум се стараеше да не показва нищо с изражението на лицето си. Искаш да дойдеш тук, да

си изпуснеш парата или нещо друго, каквото и да е, никой няма да те осъди. Но онова, което

не се казваше, бе, че това никога не им бе достатъчно. Така че Карлтън Флин започва със

съвсем дребни залози и дребни печалби, но не след дълго започва да мечтае за още. Винаги

така става. Залаганията следват едно след друго. Най-добре го е казал дядото на Брум: „Ако

непрекъснато се усещаш незадоволена, оглеждаш се за втори мъж“.

– Възнамеряваш ли да го видиш пак? – попита Брум.

– Трябваше да се срещнем вечерта, когато той, нали знаете, изчезна.

– Какво стана?

– Обади се и каза, че ще закъснее. Но изобщо не се появи.

– Каза ли защо ще закъснее?

– Не.

– Знаеш ли къде е бил същия ден?

Тони поклати глава. До ноздрите му стигна спарена воня от лак за коса и съжаление.

– Да ми кажеш нещо за този ден?

Отново поклащане на главата.

– Не разбирам – заключи Брум. – Този тип непрекъснато те е наранявал, нали така?

– Да.

– И това е ескалирало.

– Ъ?

Брум потисна въздишката си.

– Ставало е все по-лошо и по-лошо.

– О! Да. Така е.

Брум разпери ръце.

– Как, мислеше, ще свърши това?

Тони попремига, извърна поглед встрани, замисли се за миг.

– По начина, по който свършваше винаги. Щеше да се умори от мен. Щеше да си хване

следващата – сви рамене в добавка тя. – Или щеше да ме убие.

8

Думите „Кантора Хари Сътън“ бяха красиво изписани върху армираното стъкло. Старата

школа.

Меган леко почука на стъклото и Хари отговори с ехтящ глас:

– Влез!

Тя хвана топката на бравата. Преди няколко часа тя бе позвънила вкъщи и бе казала на

Дейв, че ще се върне късно. Той искаше да узнае причината. Тя го бе посъветвала да не се

тревожи и бе затворила. А сега бе тук, беше се върнала в Атлантик Сити, мястото, което

познаваше твърде добре.

Меган отвори вратата със съзнанието, че това й действие вероятно щеше да промени

всичко. Офисът още представляваше запусната канцелария, състояща се от една стая с

ниски секции, ала Хари можеше да я ползва и в такъв вид.

– Здрасти, Хари!

Хари не бе привлекателен мъж. Под очите му имаше толкова дълбоки торбички, че ако ги

напълнеше с вода, в тях можеше да организира двайсетдневен круиз по море. Носът му бе

подут като на карикатура.

Косата му стряскаше с белотата си, която би изчезнала само под дулото на пистолет. Ала

усмивката му, да, тя бе изпълнена с щастие. Усмивката му стопли Меган, върна я обратно и

я накара да се почувства в безопасност.

– Твърде дълго те нямаше, Каси.

Някои наричаха Хари „уличен адвокат“, ала това не бе чистата истина за него. Преди

четири десетилетия той бе завършил юридическия факултет в Станфърд и бе започнал

сътрудничество в престижната юридическа фирма „Кронбърг, Райтър и Роузмън“. Една нощ

няколко добронамерени колеги повлякоха свенливия и тих адвокат в Атлантик Сити да

играят хазарт, да задяват момичета и изобщо да се потопят в разврат. Срамежливият Хари се

отдаде на безпътица и повече не излезе от там. Напусна голямата фирма, написа името си

върху вратата на точно тази кантора и реши да защитава онеправданите в града, които в

много отношения се състояха от всички, започнали живота си от тук.

Малцина от хората, които срещате, са с ореол на главите. Нито са красавци, нито са

ангелчета, нито раздават благотворителност – в случая с Хари, той определено предпочиташе

грешниците пред светците, – ала те носеха аура на доверие и доброта. Хари бе един от тях.

– Здравей, Каси – поздрави я той.

Гласът му бе остър. Той се размърда на стола си.

– Как я караш, Хари?

Ясните му сини очи я погледнаха по странен начин. Не беше в неговия стил, но оттогава

бяха изминали близо две десетилетия. Хората се променят.

Запита се дали идването й не бе грешка.

– Благодаря, добре.

– Благодаря, добре?

Хари кимна и прехапа устни.

– Какво става, Хари?

Внезапно очите му се насълзиха.

– Хари?

– По дяволите – изруга той.

– Какво?

– Обещах да не казвам. Понякога съм такава порта.

Тя мълчеше и чакаше.

– Просто... Мислех, че не си между живите.

Тя се усмихна, почувствала облекчение от факта, че, да, той си бе останал същият

свръхемоционален човек, когото помнеше.

– Хари...

Той махна с ръка.

– След като ти изчезна с онзи, дойдоха ченгетата.

– Не съм изчезвала с онзи.

– Самичка ли изчезна?

– Нещо такова.

– Е, ченгетата искаха да говорят с теб. Още го искат.

– Знам – отвърна Меган. – Затова се върнах. Имам нужда от помощта ти.

Когато видя за първи път усмихнатата млада двойка близо до входа, Тони Алюър въздъхна

и поклати глава. Истинското име на Тони беше Алиса. Беше го използвала като сценичен

прякор от „Алиса в Страната на чудесата“, но даденото й име се оказа по-лесно за хората,

свързани с миналото й – така я разпознаваха. В момента, привършила работата си за деня, тя

носеше свободен суичър.

Беше сменила тънките си и остри токчета за чифт обувки за тенис. Беше изстъргала

натрупания грим и си бе нахлузила чифт огромни слънчеви очила. Мислеше си, че изобщо не

прилича на екзотичната танцьорка, каквато всъщност беше.

Усмихнатата двойка сякаш бе току-що излязла от страниците на някое библейско

изследване. Тони свъси вежди. Познаваше този тип хора. Добродетелни.

Искаха да й дадат брошури и да спасят душата й. Ще използват някоя банална фраза като

например: „Отърви се от дамските си прашки и ще откриеш Иисус“, а тя ще отговори:

„Иисус дава ли големи бакшиши?“.

Усмихнатото русокосо момиче бе младо, здраво и хубаво. Косата й бе завързана отзад на

плътна конска опашка. Беше облечена с пуловер с поло яка и с пола, каквато обикновено

носеха момичетата, задоволявайки фантазиите на посетителите, свързани с ученички; на

краката си имаше къси чорапки. Кой се обличаше така в реалния живот?

Очарователният мъж с нея имаше вълниста коса на политик, който се намира в лодка сред

морето. Беше наконтен с дрехи в цвят „каки“, синьо сако с копчета до долу, а около врата си

бе метнал пуловер.

Тони не бе в настроение. Пръстът й пулсираше и я болеше. Тя се чувстваше слаба, разбита,

победена. Искаше да влезе и да нахрани Ралфи.

Посещението на онова ченге Брум и, разбира се, изчезването на Карлтън Флин не излизаха

от ума й. Първия път, когато го срещна, той носеше впита тясна тениска с надпис: „Не съм

гинеколог, но бих могъл да погледна там“. Ставаше дума за първокласен знак „Пази се от

мен“, ала щом го прочете, глупавичката Тони се изкикоти. Като си спомни сега, стана й

тъжно.

Тони имаше прилични атрибути, ала гащите й сякаш сами се свличаха, когато опреше до

мъже.

Понякога – в повечето случаи – Тони смяташе, че лошият късмет сякаш вървеше на две

крачки след нея, често я настигаше, потупваше я по рамото, като й напомняше, че е до нея, че

е постоянен неин спътник.

Не бе започнало по този начин. В началото обичаше работата си в „Ла Крим“. Беше й

забавно и вълнуващо да танцува всяка нощ. При това не, Тони не бе насилвана сексуално

като дете, нищо подобно, благодаря много, но тя наистина притежаваше друго качество,

често срещано у хора, които практикуват нейната професия.

Тони можеше да признае пред себе си, че бе мързелива по рождение и че всичко й

доскучаваше много бързо.

Непрекъснато говорят как момичетата стигат до развала, или им липсва самооценка и, уви,

това бе самата истина, ала най-важното беше, че повечето момичета просто не искаха да се

заловят за истинска работа. Че кой искаше такова нещо? Помислете само – какви бяха

алтернативите на онова, което вършеше сега? Да вземем сестра й Бет. Откакто преди шест

години бе завършила гимназия, Бет работеше върху данни за нуждите на застрахователна

компания. Седеше във вмирисана задушна кабинка пред монитора и вкарваше в компютъра

бог знае какви данни – час след час, ден след ден, година след година, напъхана в кабинка,

която бе по-тясна от затворническа килия, докато накрая какво?

Тя потръпна.

Каза си: По-добре ме убий на мига.

Ето с какви опции разполагаше тя при провал: първо, безсмислено да печата

застрахователни данни в тясна вмирисана кабина... или, второ: да танцува всяка нощ и да

пие шампанско с компании.

Страхотен избор, нали?

Ала работата й в „Ла Крим“ не протичаше по начина, по който очакваше. Бе разбрала, че

тук можеше да си определя срещи с подходящи мъже по-успешно, отколкото на имейл адреса

Match.com, ала най-близо до истинската връзка бе запознанството й с Карлтън. А какво бе

направил той? Беше счупил пръста й и бе заплашил Ралфи.

Някои момичета наистина си намират богати мъже, но в по-голямата си част те бяха

хубавички, а щом се погледнеше по-внимателно в огледалото, Тони виждаше, че не е от тях.

Не бе от хубавичките. Трябваше да си слага тонове грим. Кръговете под очите й ставаха все

по-тъмни.

Нуждаеше се от корекция на бюста и макар да бе само на двайсет и три, варикозните вени

по краката й ги правеха релефни като географска карта.

Наперената млада блондинка с полото едва забележимо помаха с ръка на Тони.

– Госпожице, може ли да поговорим за малко?

Тони усети нещо като завист към нахаканата блондинка с усмивка като за реклама на

паста за зъби. Очарователният мъж вероятно беше приятелят й. Вероятно се отнасяше добре

с нея, водеше я на кино, държеше й ръката в търговския център. Късметлийка. Със сигурност

бяха разпространители на Библията, но изглеждаха щастливи и здрави, сякаш никога в

живота си не бяха познали тъгата. Тони би заложила всичките си спестявания на своя

мизерен живот, че всеки един от познатите на тези двамата бе още между живите.

Родителите им бяха все още щастливо женени и имаха вид на здрави хора, също като тях,

само малко по-възрастни и играеха тенис, организираха събирания на барбекю, както и

големи официални вечери, на които роднините им скланяха глави и изричаха

благодарствената молитва.

Не след дълго те щяха да й съобщят, че разполагат с отговорите на всички нейни въпроси и,

съжалявам много, но Тони просто не бе в настроение. Не и днес.

Счупеният й пръст я болеше толкова много. Едно ченге току-що я бе заплашило, че ще я

хвърли в затвора. А нейният склонен към садизъм, ненормален „приятел“ изчезна и може би

по Божията воля бе вече мъртъв.

Усмихнатото чаровно момче рече:

– Искаме за миг да поговорим с вас.

Тони бе на път да им каже да се махат, но нещо я накара да спре. Тези двамата не

приличаха на стандартните разпространители на библейските истини, които стояха пред

клуба и тормозеха момичетата с цитати от Светото писание. Тези изглеждаха по-... сякаш

идваха от Средния запад? По-излъскани и с по-лъчист поглед.

Преди няколко години бабата на Тони, лека й пръст, бе попаднала на телевизионни

евангелисти по някаква мизерна кабеларка. Предаваха програма, наречена „Музикален час

за здраве“, в която невръстни младежи пееха тихо с китари и пляскаха в такт с ръце. Така

изглеждаха и тези двамата. Сякаш току-що бяха избягали от църковен хор, изпълняващ

химни по някоя телевизионна кабеларка.

– Няма да ви отнеме много време – увери я нахаканата блондинка.

И ето ги сега тук, на прага й, и то точно днес. Не стояха пред задния вход на клуба. Не

скандираха лозунги срещу грехопадението. Може би след цялостната разруха, след

счупването на пръста й, който я болеше, както я боляха ходилата и всичко останало, а

костите й бяха толкова уморени, че тя не можеше да направи и стъпка повече, тези две

хлапета имаха причина да бъдат тук. Може би те наистина бяха изпратени да спасят Тони,

когато тя се намираше в най-голяма нужда. Сякаш бяха двама ангели, паднали от небето.

Възможно ли бе това?

Самотна сълза се търкулна по бузата на Тони. Нахаканото русокосо момиче й кимна с

глава, макар добре да разбираше през какво преминава Тони в момента.

Може би, мислеше си Тони, докато вадеше ключа си, аз наистина се нуждая от спасение.

Може би тези две хлапета, колкото и невероятно да звучеше, държаха нейния билет към един

по-добър живот.

– Добре – рече Тони, като преглътна хлипането си. – Можете да влезете. Но само за

минутка, става ли?

И двамата кимнаха.

Тони отвори вратата. Ралфи се спусна през стаята към тях, ноктите му се забиваха в

линолеума. Тони усети как сърцето й се свива от звука. Ралфи – единственото хубаво,

приветливо, любещо нещо в живота й. Тя се наведе и пусна Ралфи да мине по нея. Изкикоти

се през сълзи и почеса Ралфи на специалното място зад ушите, после отново се изправи.

Тони се обърна към нахаканата блондинка, която продължаваше да се усмихва.

– Колко красиво куче – забеляза нахаканата блондинка.

– Благодаря.

– Може ли да го помилвам?

– Разбира се.

Тони се обърна към очарователното момче. Той също й се усмихна. Ала усмивката му сега

бе друга. Някак отвлечена...

Чаровното момче продължи да се усмихва дори след като отдръпна свитата си в юмрук

ръка от нея. Продължи да се усмихва и когато присви бедра и рамене и с всичка сила й

нанесе внезапен удар право в лицето.

Тони се сви на пода, от носа й бликна кръв, тя притвори очи от болка и последният звук,

който чу, бе скимтенето на Ралфи.

9

Брум остави телефонната слушалка обратно на вилката. Все още се мъчеше да разбере,

както пишеха всички местни вестници, „последното потресаващо събитие“.

Голдбърг попита:

– Кой беше това?

Брум не бе осъзнал, че Голдбърг се навърта наоколо.

– Хари Сътън.

– Адвокатът мошеник?

– Мошеник ли? – намръщи се Брум. – Какво става? Да не би да е 1958 година? Вече никой

не нарича адвокатите мошеници.

– Не се прави на задник – рече Голдбърг. – Това има ли нещо общо с Карлтън Флин?

Брум стана, сърцето му галопираше.

– Може би.

– Е?

Нещо общо с Карлтън Флин? Може би. Нещо общо със Стюарт Грийн? Определено.

Брум все още си припомняше разговора.

След седемнайсетгодишно издирване Хари Сътън твърдеше, че Каси, стриптийзьорката,

изчезнала със Стюарт Грийн, е в офиса му. В момента тя стоеше пред него – ей така,

материализирала се от нищото. Беше твърде хубаво, за да го повярва.

Брум би казал за повечето адвокати, че са пълни боклуци.

Ала Хари Сътън, въпреки издънките в личния си живот – а те бяха безброй, – не бе сред тях.

Около него нямаше такава издънка, че да се налага да лъже заради нея.

– Ще ти разкажа по-късно – отвърна Брум.

Голдбърг постави ръце на хълбоците си, като полагаше всички усилия да изглежда

непоколебим.

– Не, ще ми кажеш веднага.

– Хари Сътън може да е имал свидетел?

– Какъв свидетел?

– Заклех се да пазя тайна.

– Какво?

Брум не си направи труда да му отговори. Просто продължи да взема стъпалата, защото

знаеше, че Голдбърг, който намираше за изтощително да протегне ръка за нещо друго, освен

за сандвич, няма да го последва.

Щом стигна до автомобила си, мобилният му звънна. Брум видя, че го търси Ирин.

– Къде си? – попита го тя.

– Тръгнах да видя Хари Сътън.

С Ирин бяха полицейска двойка цели двайсет и три години, преди тя да се пенсионира

миналата година. Тя бе не само негова партньорка, а и неговата бивша съпруга. Той й

разказа за внезапната поява на Каси.

– Леле! – възкликна Ирин.

– Права си.

– Неуловимата Каси – забеляза Ирин. – Дълго я издирваше.

– Цели седемнайсет години.

– Значи можеш да стигнеш до някои отговори.

– Да се надяваме. Защо си дошла?

– Охранителната камера на „Ла Крим“.

– Какво има?

– Възможно е да съм открила нещо – отвърна Ирин.

– Искаш ли да намина, щом довърша със Сътън?

– Да, ще имам време да преоценя нещата в ума си. Освен това ти можеш да ми разкажеш за

срещата си с неуловимата Каси.

После, тъй като не можеше да устои:

– Ирин?

– Какво?

– Ти каза „да преоценя“. Ха-ха-ха!

– Наистина ли, Брум? – изпъшка Ирин. – На колко си години?

– Подобни реплики навремето работеха за теб.

– Доста неща работеха за мен – добави тя и в гласа й сякаш се появи лека тъга. – Много

отдавна.

Той отвърна с далеч по-истински думи:

– Ще се видим след малко, Ирин.

Брум потисна мислите за бившата си и натисна газта. Няколко минути по-късно той

почука с кокалчетата на пръстите си на армираното стъкло. Отвътре се обади раздразнен

глас:

– Влез!

Той отвори вратата и влезе вътре. Хари Сътън приличаше на обичан но сериозно изостанал

колежански професор. Брум зае цялата стая. Вътре нямаше никой друг освен Хари.

– Радвам се да ви видя, детектив.

– Къде е Каси?

– Седнете.

Брум седна.

– Къде е Каси?

– В момента не е тук.

– Е, да, виждам.

– Защото сте опитен детектив.

– Старая се да не се самоизтъквам – отвърна Брум. – Какво става тук, Хари?

– Наблизо е. Иска да говори с теб. Но преди това трябва да знаеш някои основни правила.

Брум разпери ръце.

– Слушам.

– Преди всичко, това е извън протокола.

– Извън протокола ли? Нима мислиш, че съм репортер, Хари?

– Не, мисля, че си добро и по някакъв начин отчаяно ченге. Извън протокола означава

тъкмо това. Не си водиш бележки. Не поставяш разговора ни в папка. Всеки ще знае, че

никога не си разговарял с нея.

Брум се замисли над думите му.

– А ако откажа?

Хари Сътън стана и му протегна ръка.

– Приятно ми беше да ви видя отново, детектив. Приятен ден.

– Добре, добре, няма нужда от театралничене.

– Няма нужда – повтори Хари с лъчезарна усмивка, – но защо да не потеатралнича, щом

мога?

– Значи, извън протокола. Доведи я.

– Най-напред правилата.

Брум зачака.

– Днес за първи и последен път Каси ще разговаря с теб в моя офис. Ще отговаря на

въпросите ти най-подробно в мое присъствие. После отново ще изчезне. Ще я пуснеш. Няма

да се опитваш да научиш новото й име и данните й – и което е най-важно, няма да се мъчиш

да я откриеш след днешната ви среща.

– А ти просто ще ми се довериш по последния пункт, така ли?

– Да.

– Ясно – отвърна Брум и се размърда на стола си. – Да предположим, че я смятам за

виновна в престъпление?

– Не е.

– Но да предположим.

– Яко. Щом свърши разговора си с теб, тя ще се прибере. Няма да я видиш повече.

– Да предположим, че след като разследвам малко по-надълбоко, попадна на нещо, за което

трябва да я попитам?

– Същият отговор: яко.

– Не мога ли да дойда при теб?

– Можеш. И ако мога, ще ти помогна. Но тя няма да е задължена да го направи.

Брум можеше да поспори по въпроса, ала не разполагаше с опорна точка. Той бе и апологет

на принципа: „На харизан кон зъбите не се гледат“.

Предишния ден той нямаше ни най-малка представа къде може да намери Каси. Сега, ако

не подразни нито нея, нито Хари, той би могъл да разговаря с нея.

– Добре – заяви Брум. – Съгласен съм да спазвам всичките правила.

– Великолепно.

Хари Сътън вдигна мобилния си телефон и каза:

– Каси? Всичко е наред. Влизай.

На заместник-началник Голдбърг вече изобщо не му пукаше. Оставаше му една година до

пълна пенсия, която нямаше да му стига. Дори никак. Независимо че бе истинска клоака,

Атлантик Сити бе скъп град. А той трябваше да плаща и издръжка на жена си. Жената, към

която питаеше любовен интерес в момента, Мелинда, двайсет и осем годишна порно звезда

(те винаги бяха порно „звезди“, никога „актриси“, или както беше в случая с Мелинда, „по-

дребното момиче в тройката“), го изстискваше (и по двата начина). Но пък си струваше.

Аха, откъдето и да го погледнеш, Голдбърг бе ченге за чудо и приказ.

Обикновено той оправдаваше това твърдение с лекота. Лошите са като онези митични

чудовища, при които, като отрежеш едната им глава, на нейно място поникват две нови.

Или, по-добре да си имаш работа с дявола, който вече познаваш и по някакъв начин можеш

да контролираш, който няма да напада хората и ще можеш да го формираш като тесто,

отколкото с дявол, когото не познаваш.

Или да отмиеш безпътицата от този град бе като да изпразниш океан с чаена лъжичка.

Така или иначе, Голдбърг разполагаше с милиони сравнения от този род.

Ала при настоящите обстоятелства оправданието бе още по-лесно. Така че, защо се

колебаеше Голдбърг?

Той набра телефонния номер. Отговориха на третото позвъняване.

– Добър ден, г-н Голдбърг!

Причина едно за колебанието му: гласът на мъжа опъваше нервите му.

Човекът – по гласа се познаваше, че е наистина млад – неизменно бе вежлив и говореше с

възклицателна интонация, сякаш се готвеше да участва в мюзикъл. Звукът на гласа му

караше кръвта на Голдбърг да се смразява в жилите. Но имаше и нещо друго.

Слуховете за този човек. Те бяха разкази за насилие и поквара, практикувани от него и

неговия партньор, истории, които караха възрастни мъже – едри, яки, отегчени от света,

видели всичко, досущ като Голдбърг – да не спят през нощта и да се завиват презглава.

– Аха – каза Голдбърг. – Здрасти.

Дори слуховете да бяха преувеличени, дори само една четвърт от тях да отговаряха на

истината, Голдбърг бе попаднал на нещо, което не желаеше ни най-малко. И все пак най-

доброто, което можеше да направи, бе да вземе парите и да си затвори устата. В смисъл, че

нямаше друг избор. Ако се опиташе да се отметне или да върне парите, можеше да разгневи

гласа от другата страна на телефонната линия.

Гласът рече:

– Какво мога да направя за вас, господин Голдбърг?

Като фон в телефонната слушалка Голдбърг долови шум, от който кръвта в жилите му се

вледени.

– Какво, по дяволите, е това? – попита той.

– О, не се притеснявайте, г-н Голдбърг. Та какво искахте да ми кажете?

– Може би ще получа и друг резултат.

– Може би?

– Не съм съвсем сигурен, това е.

– Г-н Голдбърг?

– Да?

Какъв, по дяволите, бе този звук в слушалката?

– Моля ви, разкажете ми каквото знаете.

Вече им бе издал всичко, което можеше, по случая с изчезването на Карлтън Флин. Че защо

не? Той и партньорът му също имаха интерес да намерят изчезналия мъж, пък и заплащането

бе доста добро, по дяволите.

Последното нещо, което Голдбърг им бе издал, бе чутото от Брум: Карлтън Флин е имал

приятелка стриптийзьорка в „Ла Крим“

На фона се дочу шепот.

– Имате ли куче? – попита Голдбърг.

– Не, господин Голдбърг, нямам. О, но когато бях дете, имах най-хубавото куче на света.

Името й беше Джинджър Снапс. Очарователно, нали?

Голдбърг не му отговори.

– Не говорите с охота, г-н Голдбърг.

– Заместник-началник Голдбърг.

– Бихте ли желали да се срещнем лично, заместник-началник Голдбърг? Можем да обсъдим

въпроса у вас, ако желаете.

Сърцето на Голдбърг спря да бие.

– Не, така е добре.

– И така, какво можете да ми кажете, заместник-началник Голдбърг?

Кучето продължаваше да скимти. Ала сега на Голдбърг му се стори, че чува и друг звук,

може би глухо скимтене или нещо още по-лошо – ужасен звук, причинен от болка и толкова

нечовешки, че колкото и парадоксално да изглеждаше, той можеше да идва само от друго

човешко същество.

– Заместник-началник Голдбърг?

Той преглътна и се гмурна.

– Става дума за онзи адвокат, Хари Сътън...

10

Вратата се отвори и в офиса на Хари Сътън влезе Каси.

Тя почти не се бе променила.

Такава бе първата мисъл, осенила Брум. В онези дни Брум дори я познаваше бегло, беше я

виждал в клуба и сега си я спомни. Тя бе сменила цвета на косата си – ако си спомняше

добре, преди косата й бе по-силно платинена, – но само толкова.

Някои сигурно се питаха защо, щом не се бе променила чак толкова, защо Брум не е могъл

да я открие през последните седемнайсет години. Истината бе следната: изчезването не бе

тъй тежко престъпление, колкото може би ви се струва. В онези дни Руди дори не знаеше

истинското й име. Накрая Брум го бе научил. Меган Рийли. Но всичко свърши дотук. Тя бе

получила нова лична карта, а макар и оперативно интересна, от това не следваше, че биха я

обявили за общонационално издирване.

Другата промяна беше, че тя имаше вид на по-заможна и по-нормална – нямаше по-

подходящ термин за външния й вид.

Дори да облечеш една стриптийзьорка до шията, в нея винаги ще си личи

стриптийзьорката. Същото се получава и с комарджията, пияницата, провинциалиста,

ченгето. Докато Каси имаше вид на класическа майка от покрайнините на града.

Може би малко по-забавна. Жена, която дава толкова, колкото и получава, която

флиртува, щом има настроение за това, която се навежда към теб малко повечко, когато си е

пийнала на междусъседска сбирка. Но все пак си оставаше майка от покрайнините.

Тя седеше до него, обърна се и срещна погледа му.

– Приятно ми е да ви видя пак, детектив.

– Предполагам, че и аз. Търсех те, Каси.

– Така разбрах и аз.

– Седемнайсет години.

– Почти като Валжан и Жавер6 – отвърна тя.

6 Герои от романа на Виктор Юго „Клетниците“. – Б. пр.

– Като в „Клетниците“.

– Чели ли сте Юго?

– Не – отговори Брум. – Бившата ми жена ме завлече на мюзикъла.

– Не знам къде е Стюарт Грийн – каза тя.

Страхотно, помисли си Брум. Пропуска предварителните въпроси.

– Ти, разбира се, осъзнаваш, че изчезна по същото време, по което и той?

– Да.

– Когато изчезнахте и двамата, вие се виждахте, нали?

– Не.

Брум разпери ръце.

– Така ми казаха.

Тя се поусмихна и Брум видя сексапилното момиче от преди доста години.

– Колко време живеете в Атлантик Сити, детектив?

Той кимна с глава, тъй като знаеше накъде бие тя.

– Четирийсет години.

– Познавате живота. Аз бях проститутка. Обслужвах клубовете и се забавлявах с

професията си. Така че, да, за известно време Стюарт Грийн беше част от забавленията ми.

Малка част от тях. Ала накрая разруши всичко.

– Забавлението ли?

– Всичко – отвърна тя и сви устни. – Стюарт Грийн беше психопат. Дебнеше ме. Биеше ме.

Заплашваше да ме убие.

– Защо?

– Коя част от думата „психопат“ не разбрахте?

– Сега и психиатър ли стана, Каси?

Тя пак му се поусмихна.

– Не е нужно да си психиатър, за да разпознаеш един психопат – започна тя. – Не повече,

отколкото да си ченге, за да разпознаеш един убиец.

– Вълнуващо прозрение – отвърна Брум. – Но ако Стюарт Грийн е бил толкова луд, значи е

успял да заблуди много хора.

– За различните хора всички сме различни.

Брум свъси вежди.

– Малко е банално, не мислиш ли?

– Така е. – Тя се позамисли. – Веднъж го чух да дава на приятел съвет как да предложи

среща на момиче, което изглежда нормално, ала под нормалността му се крие дълбока рана.

Нали знаете този вид хора?

– Знам ги.

– Така че човекът предупреждава другарчето си: „Не ти трябва да отваряш старата кутия

на лудостта“.

На Брум му хареса.

– И ти направи тъкмо това със Стюарт?

– Както вече казах, в началото беше страхотен. Но после бе обсебен. Предполагам, че с

някои мъже става така. Аз винаги съумявам да се измъкна със смях от положението. Но не и

от него.`Вижте, чета всички статии, публикувани след изчезването му, колко хубаво

семейство имал, колко обичал жена си и я гледал, докато била болна от рак, какви

невероятни били децата му. А там, където работех, аз виждах реалната стойност на нещата.

Не осъждах женените мъже, които идваха в клуба да изпуснат малко пара или да си

потърсят... както и да е. Три четвърти от посетителите на клуба бяха семейни. Дори не ми е

хрумвало, че са лицемери – един мъж може да обича жена си и въпреки това да поиска да се

забавлява извън семейството си, нали така?

Брум сви рамене.

– Предполагам.

– Ала Стюарт Грийн не бе от тях. Той обичаше насилието. Беше луд. Само че не знаех

докъде.

Брум кръстоса крака. Онова, което тя му разказваше за побоищата и насилието, много

приличаше на описанието, което Тони бе дала на Карлтън Флин. Може би това бе другата

връзка между двата случая?

– И какво стана? – попита той.

За първи път Каси изглеждаше притеснена. Хвърли поглед към Хари Сътън. Хари седеше,

преплел пръстите на ръцете върху корема си. Кимна й с глава. Тя погледна надолу към

дланите си.

– Знаете ли развалините на стария рудник до Уортън?

Брум го знаеше. Бе приблизително на десет-петнайсет километра от Атлантик Сити – в

началото на Пайн Барънс.

– Навремето ходех там понякога. След работа или когато имах нужда да се размотая.

„Да се размотая“, повтори си наум Брум, но успя да запази лицето си равнодушно. Лъжа?

Дали беше първата? Не можеше да каже със сигурност. Тъкмо се канеше да продължи

разговора с очевидния въпрос: „Защо всъщност си била там?“. Ала този път се отказа.

– И една вечер – беше последната ми вечер в този град – бях горе в парка до руините. Била

съм доста разсеяна, предполагам. Стюарт излизаше извън контрол и аз наистина не знаех

как да се справям с него. Бях опитала всичко, за да го накарам да се отдръпне.

Брум й зададе същия въпрос, който бе задал и на Тони:

– Ти нямаше ли си гадже или нещо от този род?

Сянка премина през лицето й.

– Не.

Още една лъжа?

– Някой, към когото би могла да се обърнеш за помощ? Ами Руди или някой приятел от

клуба?

– Вижте, ние не работехме по този начин. Не и аз. Сама се грижех за себе си. Хората биха

могли да подозират, че съм била хлътнала до шия по него, но аз бях голямо момиче. Можех

да се оправя.

Тя сведе поглед.

– Какво се случи, Каси?

– Странно е. Някой да ме нарича по този начин. Каси.

– Предпочиташ Меган, така ли?

Тя се усмихна.

– Открихте името ми, а? Не. Продължете с Каси.

– Добре. Загазила си, Каси.

– Знам – отвърна тя.

Пое си дълбоко въздух и отново се гмурна.

– Бях започнала отчаяно да се мъча да се отърва от Стюарт, така че два дни по-рано му

пуснах голямата атомна бомба. Заплаших го. Искам да кажа, че никога нямаше да изпълня

заплахата си. Мислех си, че ще е достатъчно, ако я изрека на глас.

Брум бе наясно накъде бие тя, но продължаваше да чака.

– Във всеки случай, да, аз казах на Стюарт, че ако не ме остави на мира, ще кажа на жена

му. Никога нямаше да го направя. Имам предвид, че щом бомбата падне, радиоактивността

ще опърли лицето ти. Както казах, обикновено заплахата свършва работа.

– Но не и в този случай – додаде Брум.

– Така е – усмихна се отново тя, ала този път в усмивката й нямаше игривост.

– За да перифразирам предупреждението на този тип, трябва да кажа, че подцених онова,

което щеше да се случи, щом отворя старата кутия на лудостта.

Брум хвърли поглед към Хари Сътън. Сътън се бе привел напред със загрижено лице.

– Какво стана, когато го заплаши? – попита Брум.

Очите й се насълзиха. Тя премига, за да отпъди сълзите. Когато гласът й отново се появи,

тя тихо заговори:

– Стана лошо.

Мълчание.

– Можеше да дойдеш при мен – каза Брум.

Тя замълча.

– Вие, ченгетата, винаги ни защитавате – нас, работещите момичета – от истинските

граждани.

– Не е честно, Каси. Ако те е наранявал, могла си да се обърнеш към мен.

Тя поклати глава

– Може би да, може би не. Но вие не разбирате. Той беше непоправимо луд. Каза, че ако

промълвя и думичка, ще ме унищожи, ще ме накара да му издам адресите на приятелите ми,

ще ги намери и ще ги убие. И аз му повярвах. След като зърнах онова в очите му – след

онова, което ми направи, – аз повярвах на всяка негова дума.

Брум млъкна за миг. После попита:

– И какво направи ти?

– Реших да се махна за известно време. Да изчезна за месец-два. Надявах се, че ще се умори

от мен, ще продължи живота си, ще се върне при жена си, нещо такова. Но дори това ме

плашеше. Не знаех какво ще направи, ако просто си тръгна без разрешението му.

Тя млъкна. Брум й даде малко време. После й подсказа мъничко:

– Каза, че си била в парка?

Тя кимна с глава.

– Къде точно в парка?

Брум чакаше. Когато за първи път влезе в стаята – тиха и кротка, а Брум се мъчеше да си

представи каква е била на младини, – около нея цареше атмосфера на спокойствие и доверие.

Сега това вече го нямаше.

Тя погледна надолу към ръцете си, които чупеше в скута си.

– Аз се оказах на пътя му – обясни. – Беше се стъмнило. Бях сама. И тогава чух нещо

отгоре и напред. Идваше иззад храста.

Тя замълча и наведе глава. Брум се опита да я върне към разговора, като тихо рече:

– Какъв бе звукът?

– Шумолене – отвърна тя. – Сякаш там имаше животно. Но после шумът стана по-силен. И

аз чух някой – беше човек – да плаче.

Тя отново млъкна и извърна поглед встрани.

– Какво направи после ти? – попита Брум.

– Не бях въоръжена. Бях сама. Какво бих могла да направя?

Тя го погледна така, сякаш очакваше отговор. Но той не й отговори и тя каза:

– Отначало просто реагирах. Тръгнах да се обръщам, но стана нещо, което ме накара да

спра.

– Какво?

– Всичко утихна. Сякаш някой бе врътнал електрическия ключ. Пълна тишина. Почаках

няколко секунди. Но нищо не се случи. Чувах само собственото си дишане. Притиснах се до

големия камък и бавно го обиколих, като се приближавах натам, откъдето бях чула

шумовете. Най-после завих и го видях.

– Стюарт Грийн ли?

Тя кимна.

Устата на Брум пресъхна.

– Когато каза: „И го видях...“?

– Лежеше по гръб. Очите му бяха затворени. Наведох се и го докоснах. Беше целият в кръв.

– Стюарт ли?

Тя кимна.

Брум усети как сърцето му се свива.

– Мъртъв ли беше?

– Така си помислих.

В гласа му се прокрадна нетърпелива нотка.

– Какво искаш да кажеш с това „така си помислих“?

– Аз не съм нито психиатър, нито лекар – изстреля в отговор тя. – Мога само да кажа какво

си помислих. Помислих си, че е мъртъв. Но не проверих дали има пулс или дишане. Цялата

бях обляна с неговата кръв, чувствах се така, сякаш бях в друга реалност. Бе тъй странно. За

миг всичко наоколо сякаш замря и аз се почувствах почти щастлива. Знам как ще прозвучи,

но аз го мразех. Нямате представа колко много го мразех. И моят проблем – е, бяха се

погрижили за него. Стюарт бе мъртъв. Но после бързо отрезнях. Осъзнах какво ще се случи

и, моля ви, не ми казвайте, че съм нечестна. Виждах ясно какво ще стане. Щях да изтичам до

телефонната кабина – тогава още нямах мобилен телефон и никой нямаше! – и щях да

позвъня и да съобщя за него, а вашите ченгета щяха да започнат разследване и щяхте да

видите колко ме е тормозел, че и по-лошо. Всеки щеше да спомене колко е обичал

семейството си и как тази курва, стриптийзьорката, го е използвала заради онова, което е

притежавал, и тъй нататък, нали разбирате за какво говоря? Така че си плюх на петите.

Бягах, без да се обръщам назад.

– Къде отиде?

Хари Сътън се прокашля в шепата си.

– Извън темата е, детектив. Тук е краят на нейната история.

Брум го погледна.

– Шегуваш се, нали?

– Имахме уговорка.

Каси рече:

– Това е истината, детектив.

Той бе на път да й каже, че не, това не бе цялата истина, че в най-добрия случай това бе

само част от истината, ала не искаше да я прогони. Опита се да попита за някои подробности

с надеждата да научи нещо повече, или да установи кое какво е.

Най-вече искаше да разбере доколко Стюарт Грийн бе травмиран (или направо си бе

умрял), но дори да имаше още нещо, той не можеше да го схване.

Накрая Хари Сътън каза:

– Струва ми се, че научихте всичко, което можахте, детектив.

Наистина ли беше така? И накрая какво разбра? Чувстваше се точно толкова объркан,

колкото и преди, дори може би малко повече. Брум си помисли за другите мъже, за връзката

между всички тях, изчезналите. Дали бяха убити? Дали пък бяха само ранени и после –

какво? – бяха избягали? Стюарт Грийн беше първият. Брум бе сигурен поне в това. Дали се е

съвзел от нападението и...?

И какво?

Къде, по дяволите, беше сега? И по какъв начин случаят му се свързваше с Карлтън Флин и

останалите?

Каси се изправи. Той я проследи с очи.

– Защо? – попита Брум.

– Какво защо?

– Можеше да си останеш скрита, да запазиш новия си живот в безопасност.

Той погледна към Хари Сътън, после върна поглед върху нея.

– Защо се върна?

– Вие сте Жавер, нали си спомняте? – отвърна тя. – Преследвали сте ме години наред.

Накрая Жавер и Валжан трябва да се срещнат.

– И ти реши да определиш времето и мястото?

– По-добре е, отколкото да чакам да се появите на прага ми изневиделица, нали?

Брум поклати глава.

– Не разбирам.

Тя сви рамене.

– Не се и опитвам да ви накарам да разберете.

– Значи така, Каси? Свършваш дотук?

– Не съм сигурна, че схващам нещо.

О, схващаше, и то добре. Той го виждаше в очите й.

– И сега се връщаш отново към стриктно подредения си живот?

Брум я попита:

– Пречисти ли си душата? Срещата ни даде ли ти онова, от което се нуждаеше?

– Мисля, че ми даде – отвърна тя. – Имате ли нещо против да ми отговорите на един

въпрос?

Опитва се да обърне разговора ни в друга посока, каза си Брум. Да се защити. Въпросът

беше защо. Той й махна с ръка да продължи.

– Какво правите с тази информация? – попита тя.

– Добавям я към останалите доказателства, с които разполагам, и се опитвам да си направя

някои заключения.

– Съобщихте ли на жената на Стюарт Грийн истината за него?

– Зависи за чия истина става въпрос.

– Заигравате се със семантиката, детектив.

– Така е честно. Досега чувах само слухове за Стюарт Грийн. Наистина не бях сигурен.

– А сега, когато знаете всичко, ще разкажете ли на жена му?

Брум се замисли над въпроса й.

– Ако съм убеден, че това ще й помогне да разбере какво е станало с него, да, ще й спомена

нещичко. Но аз не съм частен детектив, нает да изрови всичко мръсно в живота му.

– Може пък да й стане по-лесно да продължи напред.

– А може и да й стане по-трудно – отвърна той. – Моята грижа е да разрешавам криминални

случаи. Точка.

– Има логика – кимна тя и протегна ръка към дръжката на вратата. – Късмет при

разрешаването на случая.

– Хм, преди да си тръгнеш...

Тя спря.

– Има едно нещо, около което се въртяхме, споменавайки героите на Виктор Юго.

– Какво е то?

Брум се усмихна.

– Времето на нашата кратка среща.

– Какво имате предвид?

– Защо точно сега? Защо избра да се върнеш след цели седемнайсет години?

– Знаете защо.

Той поклати глава.

– Не, не знам.

Тя погледна към Хари за помощ. Той сви рамене.

– Научих за другия изчезнал.

– Ясно. Кой ти каза за него?

– Видях го в новините – отвърна тя.

Още една лъжа.

– И какво, забелязваш връзка между случилото се със Стюарт Грийн и изчезването на

Карлтън Флин?

– Друга, извън обичайната? – попита тя. – Не, наистина не забелязвам.

– Значи, като чу новината, тя ти напомни за миналото? Миналото се е върнало по някакъв

начин при теб?

– Не е толкова просто. – Тя отново погледна надолу към ръцете си.

Сега Брум се досети. Носела е пръстен на безимения си пръст. Забеляза следата, оставена

от него. Беше го свалила, вероятно заради срещата им, и сега не се чувстваше удобно без

него. Това обясняваше защо чупеше ръце в скута си.

– Случилото се през онази нощ... винаги ще си го спомням. Избягах. Промених името си.

Създадох си нов живот. Ала споменът за онази нощ ме преследваше навсякъде. И

продължава. Казах си, че вече е време да престана да бягам. Рекох си, че може би е време да

застана лице в лице с проблема и да го реша веднъж и завинаги.

11

Всички ги наричаха Кен и Барби.

И така, заради собствената си безопасност – пък и тайната самоличност винаги е била

ужасно вълнуваща, – ето защо и те започнаха да се наричат по този начин.

Счупеният пръст на Тони бе направил тази специална задача невъобразимо лесна и

неоспорима. Барби бе малко разочарована от това. Тя бе толкова добра в изтръгването на

информация. Проявяваше творчество. Имаше нов поялник с по-тънък връх, който достигаше

температура над хиляда градуса по Фаренхайт и искаше да го пробва.

Ала творчеството означаваше импровизация. Кен тутакси бе забелязал, че пръстът на Тони

е счупен и тя страда. Защо да не използва този факт?

След като Кен фрасна Тони в лицето, Барби бе заключила вратата. Тони лежеше по гръб и

се държеше за носа. Кен постави единия си крак между огромните й силиконови гърди и я

закова на пода. Той вдигна дясната й ръка към тавана.

Тони подскочи от болка.

– Няма нищо – успокои я той.

Като използва стъпалото си за опорна точка, Кен опъна ръката на Тони и я прегъна в

лакътя. Тя не можеше да помръдне. Ръката със счупения пръст остана отстрани, неприкрита

и напълно уязвима. Той кимна към Барби.

Барби се усмихна и стегна ластика на конската си опашка. Кен обожаваше да я наблюдава,

когато тя хващаше с една ръка косата си, опъваше я назад и откриваше част от нежната

кожа на шията си. Барби се приближи до пръста й и го огледа за миг.

Най-напред Барби перна счупения пръст със своя среден пръст.

Не силно. Най-обикновено шибване. Ала очите й светнаха, когато Тони извика от болка.

Барби бавно обви четирите си пръста около счупения пръст, свивайки ги в юмрук. Тони

изстена. Барби спря, като леко се усмихваше. Може би усещайки какво ще стане по-нататък,

кучето Ралфи се сви в отсрещния ъгъл и заскимтя.

Барби хвърли поглед към Кен. Кен също се усмихна. Тя му кимна.

– Моля ви – простена през сълзи Тони. – Моля ви, кажете ми какво искате.

Барби погледна надолу и й се усмихна. После, без всякакво предупреждение, изви счупения

пръст назад до такава степен, че той се удари в обратната страна на китката й. Кен беше

готов. Той премести стъпало си от гърдите на Тони към устата й, като задуши с него

продължителния й мрачен писък. Барби отново сграбчи пръста й. Започна да го дърпа

напред-назад, сякаш беше лост за управление на курсора на компютър, а тя играеше някоя

ужасна видеоигра, или бе заклещен в калта и тя искаше да го освободи. Най-после

изпъкналият край на костта се показа, като разкъса кожата и превръзката.

Едва тогава – не по-рано, а точно в този миг – те попитаха Тони къде се намира Карлтън

Флин.

Ала сега, четирийсет минути по-късно, след като на два пъти я свестяваха от припадъците,

те бяха сигурни, че Тони не знае местонахождението му. Всъщност бяха разбрали малко по-

рано, но Кен и Барби нямаше да са там, където се намираха същия ден, ако не си вършеха

съвестно работата.

Ала те бяха събрали потенциално полезна информация.

Когато болката се увеличи неимоверно много – след като нормалността й бе застрашена, –

Тони започна да бръщолеви като в делириум. Тя говореше за детството си, за сестра си Бет,

за Кен и Барби, които според нея били ангели, дошли й на помощ. Тя им разказа за ченге на

име Брум и за своя шеф Руди, както и за някои други хора от клуба.

Разказа им за Карлтън Флин, как й счупил пръста, как не се появил последната нощ.

Ала за жалост Тони не знаела къде се намира Карлтън Флин в момента.

Тони лежеше на пода като съдрана парцалена кукла. Тя си мърмореше неразбираемо. Барби

галеше кучето Ралфи и се опитваше да го успокои. Погледна към Кен и му се усмихна и той

усети как по цялото му тяло се разля топлина.

– За какво си мислиш? – попита я той.

– За списъка с песни.

Той не се учуди. Барби беше изумителна перфекционистка.

– Какво за него?

– Моля те, погледни по-широко на нещата – каза тя.

– Ще погледна.

– Обещаваш ли?

– Обещавам.

Барби въздъхна и отново стегна конската си опашка.

– Според мен трябва да започнем програмата с „Остави реката да тече“, а после да

преминем към „Какъв цвят е кожата на Господ?“.

Кен се позамисли.

– А кога ще стигнем до „Свободата не е свободна“?

– Точно преди края.

– Ужасно късно е.

– Мисля, че ще се получи.

– Ще се получи само ако използваме джаз танцьори в хореографията – заяви той.

Барби се намръщи.

– Знаеш мнението ми за джаз танцьорите.

Кен и Барби бяха съветници при „Камп СонЛит“. Буквата „Т“ в края бе изписана като

кръст. Тъкмо там двамата се запознаха и за първи път... се свързаха. О, но не така. Всичко

беше в рамките на приличието.

Всъщност и двамата бяха положили клетва за въздържание, което според Кен ги правеше

по-дисциплинирани и им помагаше да съсредоточат енергията си където трябва.

Кен бе нещо като знаменитост в лагера, така че Барби имаше за цел да се запознае и

сприятели с него.

Не беше любов от пръв поглед, но се появи внезапно привличане, нещо дълбоко в тях ги

привличаше един към друг. И двамата го почувстваха. Нито един от тях не знаеше какво е

това, докато един друг съветник на име Дъг Уейтс не прекоси пътя им.

Уейтс бе старши съветник, отговорен за момчетата на възраст между десет и дванайсет

години. Една нощ, след като лагеруващите си легнаха, като казаха вечерните си молитви,

Барби бе дошла при Кен да моли за помощ. Уейтс не я оставял на мира, оплака му се Барби.

Уейтс я молил на няколко пъти да излезе с него.

Надничал под блузката й, щом имал такава възможност.

Говорел й неприлични неща и се отнасял към нея по начин, който тя намирала за срамен.

Докато Кен я слушаше, ръцете му се свиха в юмруци.

Щом Барби свърши разказа си за прегрешенията на Уейтс, Кен излезе с предложение. Каза

й, че следващия път, когато Уейтс я покани да излязат, да му каже, че ще се срещне с него на

усамотено място в гората в час, който двамата изберат. От очите на Барби изскочиха искри,

които по-късно Кен щеше да заобича.

Две нощи по-късно, след молитвите преди лягане, когато всички в лагера спяха дълбоко,

Дъг Уейтс се запъти към мястото навътре в гората, където уж щеше да се състои срещата му

с Барби. Кен я поде от там. Барби гледаше хипнотизирана, омагьосана. Винаги е била

привлечена от болката. Тя си спомни, че по време на едно пътуване до Флоренция, Италия,

когато бе малко момиче, тя посети известна катедрала в центъра на града. На стената на

свода имаше фрески, изобразяващи най-ужасяващите сцени от ада. Вътре в свещената

църква, където не се разрешаваше да се влиза с къси панталонки и рокли без ръкави, тя видя

голи хора – грешници, – в чиито ректуми и интимни части бяха напъхани горещи железа. Без

всякакво прикритие. Всеки турист ги виждаше. Повечето от децата бяха отвратени от

гледката. Но други, като например Барби, не можеха да отлепят поглед от нея. Агонията,

изписана по лицата на грешниците, я привличаше, омайваше я, разгорещяваше я.

Когато Кен най-после развърза Уейтс, му каза само едно:

– Ако разкажеш на някого, ще се върна и този път ще пострадаш много лошо.

През идните два дни Дъг Уейтс изобщо не продума. На третия ден го отведоха. Нито Кен,

нито Барби чуха нещо за него след това.

Продължиха да работят като съветници, като от време на време дисциплинираха и други,

щом възникнеше необходимост от това. Например отвратителното момче, което безжалостно

малтретираше останалите. Или един друг съветник, който вкарваше алкохол в лагера и го

раздаваше на младите. И двамата бяха отведени на същото онова място в гората.

Веднъж Кен и Барби направиха нещо, което някои биха сметнали за грешка. Бяха

измъчвали един мръсник – той се бе промъкнал в момичешка спалня и бе бръкнал в нечий

сутиен, – ала те не знаеха, че бащата на мръсното момче е важен мафиот в Ню Йорк. Щом

бащата научи какво се е случило – че са измъчвали сина му до напикаване, – той изпрати

двамата си най-добри воини „да се погрижат“ за Кен и Барби. Ала Кен и Барби вече не бяха

мекушави аматьори. Когато двамата мафиоти дойдоха за тях, Кен и Барби бяха готови.

Нападнаха ги. Кен уби единия с голи ръце. Другият бе заловен и отведен в гората. Барби се

позабави с него. Беше по-старателна от всякога. Накрая бяха пуснали другия жив, макар че в

случая вероятно би било по-милосърдно, ако го бяха утрепали.

Когато станалото дойде до ушите на бащата мафиот, който бе нанесъл първоначалния

удар, той бе подобаващо впечатлен – а може би дори стреснат. Вместо да изпрати още бойци

срещу тях, той предложи на двамата мир и работа. Кен и Барби се съгласиха. Осъзнаха, че

това са лоши момчета, които нараняват други лоши момчета. Приеха го като своя съдба.

Щом лагерът свърши, те напуснаха своите семейства, като заявиха на обичните си близки,

че стават пътуващи мисионери, което в известен смисъл бе вярно.

Мобилният телефон иззвъня. Кен го вдигна и рече:

– Добър ден, г-н Голдбърг!

Щом той привърши разговора, Барби се приближи до него.

– Имаме ли нова следа?

– Имаме.

– Каква е?

– Адвокат на име Хари Сътън. Защитник на курви.

Барби кимна с глава.

И двамата коленичиха на пода до Тони. Тони се разплака.

– Сега разбираш – каза й Кен – колко вреден е за теб този живот.

Тони продължи да плаче.

– Ще ти дадем възможност – рече Барби с щастлива усмивка.

Тя бръкна в чантичката си и извади нещо от нея.

– Това е автобусен билет за заминаване от тук.

– Ще го използваш ли? – попита Кен.

Тони енергично закима.

– Когато ни видя за първи път – каза Барби, – ти си помисли, че сме ангели, изпратени да ти

помогнем.

– Може би си била права – додаде Кен.

Меган имаше намерение да се прибере право вкъщи.

Това щеше да е най-благоразумното решение. Беше изпълнила задължението си – поне

дотолкова, доколкото можа – и сега бе време да се напъха обратно в своя пашкул.

Ала вместо това тя се запъти към „Ла Крим“.

Седна на бара, онзи в най-отдалечения и тъмен ъгъл отзад. Обслужваше го нейната стара

приятелка Лорейн. Когато влезе, Лорейн й каза:

– Трябва ли да се изненадам?

– Мисля, че не.

– Какво да ти налея?

Меган посочи към бутилката зад Лорейн.

– „Грей Гус“ с лед с четири резенчета лайм.

Лорейн се намръщи.

– Какво ще кажеш вместо „Грей Гус“ да ти сервирам „Бранд Х“ с вода, налято от бутилка

от „Грей Гус“?

– Още по-добре.

Докато Меган, както повечето възрастни, не обичаше да пише имейли и есемеси, сега това

й се стори дори много удобно: бе изпратила есемес на Дейв, че ще се прибере късно през

нощта, със съзнанието, че той нямаше да може да долови лъжата по тона й и няма да й задава

твърде много въпроси.

Тя взе чашата с питието между дланите си и разказа на Лорейн за срещата си с Брум.

– Помниш ли го? – попита Меган.

– Брум ли? Разбира се. Дори го виждам от време на време. Свестен мъж. Дадох му веднъж,

преди колко беше, девет, десет години.

– Шегуваш се.

– Обичай ме заради щедрото ми сърце. – Лорейн избърса чашата в ръцете си със стар

парцал и я дари с усмивката си. – Всъщност той ми харесваше.

– На теб всички ти харесват.

– Щедро сърце, какво да се прави.

– Да не говорим за тялото.

Лорейн разпери ръце.

– Би било безобразие да го оставим без внимание.

– Думите ти са верни.

– И така – провлечено изрече Лорейн, – каза ли на Брум, че може би съм видяла Стюарт

Грийн?

– Не.

– Защо?

– Не знаех, че ще искаш.

– Може да е нещо важно – каза Лорейн.

– Може.

Лорейн продължаваше да бърше същата чаша. После:

– Вероятно онзи, когото видях, не е бил Стюарт.

Меган мълчеше.

– Искам да кажа, че вероятно ми е заприличал на него. Сега, като слушам разказа ти, така

де, видяла си го мъртъв, нали?

– Може би.

– Значи, щом ти си го видяла мъртъв, аз не бих могла да го видя жив.

Лорейн поклати глава.

– Боже мой, нима съм казала такова нещо? Трябва да пийна нещо. Така или иначе,

вероятно съм сгрешила.

– Гадно нещо е да сгрешиш – рече Меган.

– Е, да. – Лорейн остави чашата. – Но заради спора нека кажем, че наистина видях Стюарт

Грийн.

– Добре.

– Къде е бил през последните седемнайсет години? Какво е правил през всичкото това

време?

– И още нещо – добави Меган, – защо се е върнал?

– Правилно – каза Лорейн.

– Може би трябва да съобщим на Брум.

Лорейн се замисли.

– Може би.

– Искам да кажа, че щом се е върнал...

– Аха, кажи му – отвърна Лорейн и хвърли парцала през бара. – Но не му казвай от кого си

го чула, разбрано?

– Няма да те замесвам.

– Ето така ми харесва.

– Въпреки щедрото ти сърце.

Лорейн бършеше чашата твърде въодушевено.

– И сега какво, сладурче?

Меган сви рамене.

– Прибирам се у дома.

– Просто така?

– Ако Стюарт Грийн наистина се е върнал... – Тя потръпна при мисълта.

– Ще бъдеш в сериозна опасност – заяви Лорейн.

– Така е.

Лорейн се облакъти на бара. Парфюмът й ухаеше на жасмин.

– Брум попита ли те защо си се върнала?

– Аха.

– И ти му наговори колко много искаш да откриеш истината?

– Наговорила ли съм му?

– Да – отвърна Лорейн, – наговорила си му. Та ти беше изчезнала в продължение на

седемнайсет години! И внезапно ти се дощява да научиш истината?

– Стой! За какво говориш? Ти дойде при мен, не помниш ли?

– Не това имам предвид – отвърна Лорейн. Гласът й стана по-мил.

– Вече си идвала насам, нали така?

Меган се размърда на високото столче.

– Веднъж.

– Добре, веднъж. Защо?

Дойде един от постоянните клиенти и си поръча. Лорейн му сервира питие и му обърна

малко повече внимание. Клиентът се засмя и отнесе напитката на масата си.

– Лорейн?

– Какво, бонбонче?

– Каква е тайната на щастието?

– Малките неща.

– Като например?

– Да смениш завесите. Няма да повярваш колко е страхотно.

Меган я погледна със съмнение.

– О, миличка, и аз съм объркана като другите. Просто се научих да не се вживявам толкова.

Знаеш ли? Ние водим битки за свобода и какво правим със завоюваната свобода?

Обвързваме се с вещи и дългове, както и с разни хора. Ако ти изглеждам щастлива, то е,

защото правя каквото поискам и когато поискам.

Меган довърши питието си и направи знак за още.

– Аз съм щастлива – рече Меган. – Но се чувствам незначителна.

– Нормално е. Искам да кажа, че с всеки е така. Имаш добри деца, нали?

– Най-добрите – отвърна Меган с чувството, че е озарена от щастие, без да иска. – Толкова

много ги обичам, че чак ме боли.

– Виждаш ли? Това е страхотно, но не е за мен.

Меган огледа питието, като се наслаждаваше на топлината му вътре в себе си.

– Знаеш ли кое му е лошото на това да си майка?

– Пелените?

– Е, да. Но имам предвид в настоящия момент. Сега, когато са пораснали и малко или

много са се превърнали в истински човешки същества.

– Кое?

– Живееш заради усмивката им.

Лорейн я чакаше да каже нещо повече. Когато тя замълча, Лорейн рече:

– Искаш ли да ми обясниш?

– Когато нещо е добре за тях, като например с Кайли, когато отбележи точки във

футболния мач – искам да кажа, когато детето ти се усмихне, ти си на седмото небе. Толкова

си щастлива, но после, когато престанат да се усмихват...

– Чувстваш се нещастна – каза Лорейн.

– Малко е по-сложно, но да. Тъкмо това ненавиждам: моето щастие изцяло зависи от

техните усмивки. А аз не съм от родителите, които живеят чрез своите деца. Просто искам те

да са щастливи. Но навремето бях самостоятелна личност със собствени чувства и емоции. А

сега, като майка, щастието ми изглежда изцяло зависимо от техните усмивки. Те също са

наясно.

– Интересно – каза Лорейн. – Знаеш ли как ми звучи?

– Как?

– Като оскърбителна връзка. Като връзката с бившия ми. Започваш да живееш, за да му

правиш удоволствие. Манипулират те с настроенията си.

– Малко силно казано.

– Да, вероятно – отвърна Лорейн, без да го разбира напълно, ала и без желание да спори по

въпроса. – Ти все още не си ми обяснила защо всъщност се върна тук. Имам предвид

идването ти, преди да те посетя.

Отговорът беше прост: липсвало й е. Меган бе на път да й го заяви, ала Лорейн се взираше

вдясно от нея. Меган проследи погледа й. Намръщи се, когато видя накъде гледа Лорейн.

– Масата на Рей – рече Меган.

– Аха.

В момента масата бе празна, но това наистина бе неговата маса – в ъгъла, където Рей

обикновено седеше. Тя бе хлътнала по него. Господи, боже мой, как само беше хлътнала!

Сега бе пуснала Рей обратно, само за миг. През годините бе превърнала в душата си тяхната

връзка в нещо като провал, в дълбока и трудна любовна история, която никога не би могла

да надживее светлината на реалността. Ала сега, само за миг, тя си позволи да си спомни

страстта, с която Рей я гледаше, електрическия заряд в целувките им, дългите нощи, които

прекарваше с него, почти останала без дъх от страст.

Сега Лорейн се усмихваше.

– Бе нежен – каза й Меган.

– Да.

– Помниш ли какво стана с него?

Усмивката й се стопи.

– Наистина ли искаш да знаеш?

– Ти отвори тази врата.

– Не, миличка, ти я отвори. Аз само се опитвам да ти помогна да я затвориш.

В думите й имаше логика.

– Тогава ми помогни. Добре ли е?

Лорейн отново се зае да бърше чашите.

– Лорейн?

– За известно време... имам предвид след като ти избяга – той идваше всяка вечер. Сядаше

на масата и пиеше. През деня висеше навън пред дома ти. Това продължи, не мога да кажа

със сигурност, предполагам, два месеца. Може би година. Той стоеше и те чакаше да се

върнеш.

Меган мълчеше.

– Стана лошо. Накрая спря да идва. Замина от Атлантик Сити. Мисля, че се премести в

Калифорния. Пиеше все повече. После пак се върна.

Тя се сви.

Меган седеше на мястото си и слушаше. Дължеше му нещо повече. Беше млада и може би

глупава, но пък имаше ли някаква алтернатива?

Лорейн се вглеждаше в нея. Нищо не я попита, ала Меган виждаше въпроса в очите й:

„Защо поне не му се обади?“. Тя извърна поглед встрани, за да не могат очите й да издадат

отговора: „Защото не бях сигурна дали не е убиец.“

Разбира се, чак сега реалностите дойдоха на местата си. Стюарт Грийн може изобщо да не е

мъртъв...

Лорейн имаше странен израз на лицето.

– Какво? – попита Меган.

– Нищо.

– И къде е Рей сега? – поинтересува се Меган.

– Предполагам, че е наблизо.

– Предполагаш ли? Хайде, Лорейн. Кажи ми с какво се занимава. Още ли работи като

фотограф?

Лорейн трепна.

– Може и така да се каже.

– Какво? О, почакай, нали не е в порно индустрията?

– Не, миличка, порното стои на по-високо равнище от онова, което върши Рей.

– Какво ще рече това? Какво работи сега?

– Виж – отвърна Лорейн, – коя съм аз, че да го съдя? Ти искаш да съсипеш подреденото си

животче, разбрах.

Тя се отправи към чекмеджето и измъкна оттам продълговата метална кутия. Меган бе на

път да се усмихне, когато си спомни вълшебния списък с контакти на Лорейн.

– Още ли го пазиш? – попита Меган.

– Разбира се. Дори съм ги подредила по приоритети. Да видим... Аха, его го. – Тя извади

една картичка, обърна я отзад и надраска нещо на гърба. Меган взе картичката. Логото

приличаше на звезда, поставена на Холивудската пътека на славата, а по средата имаше

фотоапарат. На него пишеше: „Работа със знаменитости: тук се наемат папараци“.

Господи!

Тя обърна картичката отзад. Лорейн бе написала: „Уийк Сигнал Бар&Грил“.

– На това място ли се шляе Рей? – попита Меган.

– Не, но Фестър е там.

– Кой?

– Човекът, за когото работи Рей. Фестър. Навремето беше охранител в стария клуб надолу

по улицата, не си ли го спомняш?

– А трябва ли?

– Всъщност не. Тъй или иначе, аз познавам Фестър от години. Записала съм го под

названието „Любител на дебелани“. Едно от предимствата на възрастта – сега при мен се

появи разделителна бразда. Вече съм твърде дебела, за да ме преследват за секс. Твърде съм

стара, за да възбудя интереса и на младежи, които си падат по по-възрастни, но

привлекателни жени, които обикновено наричат „стари чанти, ама лачени“. В това

отношение съм истински чувал с картофи.

Меган се взираше в картичката.

– Искаш ли съвет от мен? – попита Лорейн.

– Да се прибера и да сменя завесите ли?

– До голяма степен, да.

12

Брум вкара автомобила в алеята за коли в асиметрично разположеното ниво на сградата

близнак, оградена с тухли и алуминий. Паркира пред двуместния гараж под прозореца на

спалнята и започна конкретните стъпки. Един велосипед с три колела бе полегнал на едната

си страна, препречващ пътеката към вратата. Това най-обикновено жилище се намираше,

където детектив Ирин Андерсън от полицейското управление в Атлантик Сити,

единствената жена, която Брум бе обичал през живота си, живееше със своя съпруг – агент на

недвижими имоти на име Шон.

Колчем я посещаваше, Брум все си казваше: „Можеше да съм аз“. Човек би помислил, че

това би довело до силен копнеж от негова страна. Беше и така, и не съвсем. Най-

непосредствената му и силна реакция бе облекчението – бягството му по Божията милост от

собствената му съдба.

Ала тогава, е, той погледна лицето на Ирин и всички подобни мисли се изпариха от главата

му.

Преди години двамата с Ирин бяха започнали като партньори в полицията.

Бързо се влюбиха един в друг, чувствата им бяха дълбоки и те се ожениха. Това сложи край

на тяхното партньорство – женените двойки не служеха в една и съща полицейска кола, –

както и началото на техните беди. Въпреки взаимната им любов бракът им се оказа пълен

провал. Така ставаше понякога. В отношенията на едни бракът създава връзки. Докато при

други разрушава всичко.

Той почука на вратата.Четиригодишният Шемъс на Ирин отвори, разтопеният сладолед бе

оцветил устата му в червено, бе боядисал и зъбите му. Хлапето бе отрязало главата на баща

си и от този факт настроението на Брум се скапа.

– Здравей, чичо Брум.

Дори децата го наричаха Брум.

– Здравей, хлапе. Къде е мама?

– В кухнята съм – викна Ирин.

След като двамата с Ирин се разведоха, те подадоха молба да станат отново партньори в

една полицейска кола. Отне им известно време да получат отговор, но накрая им дадоха

съгласието си. Равновесието бе възвърнато – поне тяхното разбиране за равновесие. Ала не

се напуснаха един друг. Дори когато нерешително започнаха да се срещат с други хора, те

продължиха да спят заедно. Живяха така дълго време. Твърде дълго. Опитаха да се спрат, но

когато си в непосредствена близост час след час с другия, както казват, плътта е слаба. На

няколко пъти се сближаваха по време на ухажването на Шон, дори когато Ирин и Шон

започнаха сериозна връзка, като най-после спряха веднъж и завинаги, щом двамата с Шон си

казаха „Да“ един на друг. Ала дори сега, дори след всичките тези години, чувствата си бяха

все същите и стояха непокътнати като скрито подводно течение. Миналата година, когато

трябваше да се грижи за двете си деца, след двайсет и пет годишна служба Ирин

кандидатства за ранно пенсиониране. Е, за непълна пенсия при намалена работна седмица –

един почивен ден, за да гледа децата. Брум остана част от живота й. Идваше при нея за съвет.

Молеше я за помощ по разни случаи. Обръщаше се към нея, защото въпреки че тя очевидно

се бе преместила и новият й брак я правеше щастлива, а той бе пропилял най-добрата си

възможност за истинско щастие, Брум бе все още влюбен в нея.

До компютъра стоеше фамилна фотография на Ирин, Шон, двете деца и кучето пред

елхата. Брум се насили да не подбели очи.

– Как мина срещата ти с Каси? – попита Ирин.

– Странно.

– Разкажи де.

И той й разказа. Ирин носеше светлозелено поло и розова пола, която излагаше на показ

краката й. Тя имаше великолепни крака. Погледна по начина, по който гледаше винаги, а

той се опита да се престори, че погледът й няма никакъв ефект върху него. Ирин бе

щастлива. Беше майка и бе влюбена в Шон.

Брум бе захвърлен в миналото като някой, за когото все още й пукаше и когото обичаше по

някакъв начин, ала нищо повече от това – никакви безсънни нощи заради него.

Част от Брум бе доволна от положението. Ала в по-голямата си част той бе съкрушен.

Когато свърши разказа си, Ирин каза:

– И какво разбра от всичко това?

– Не знам.

– Някакъв ключ към загадката?

Брум се замисли.

– Тя не лъжеше, но според мен премълча част от истината. Трябва да го обмисля в

дълбочина. – Той посочи с брадичка към лаптопа и файловете. – Какво откри?

Усмивката й говореше, че е открила нещо голямо.

– Видеоматериалите от охранителните камери на „Ла Крим“.

– Какво има там?

– Разглеждах ги.

Ирин натисна едно копче върху клавиатурата. Коледната фотография на семейство

Андерсън изчезна, слава на Бога, и се появи неподвижна рамка от видеото. Ирин удари друг

клавиш. Видеото се раздвижи.

Последваха две секунди тишина, а после група от очевидно пияни мъже залитнаха навън от

вратата на клуба.

– Видя ли Карлтън Флин на някое видео? – попита Брум.

– Не.

– Тогава какво?

– Само погледай – отвърна Ирин с лека усмивка на лицето. – Какво виждаш на екрана?

– Група пияни идиоти, които излизат от стриптийзьорския вертеп.

– Погледни по-отблизо.

Той въздъхна и присви очи срещу екрана. Тя натисна друг клавиш. Още една група излезе,

залитайки, от вратата. Ирин отново чукна по клавиша. Друга група. Още едно натискане на

клавиша. Този път излезе една двойка, също пияни. Жената внезапно спря, обърна се към

мъжа, сграбчи мънистата около шията му и го дръпна към себе си, за да го целуне.

Брум се намръщи. Тъкмо се канеше да я попита какво толкова има, но се спря. Нещо му

щукна в главата.

– Добре, върни един кадър назад.

Все още усмихната, Ирин натисна бутона за връщане на картината. Брум отново присви

очи. Пияните мъже също носеха мъниста. Тя върна още един кадър. Същата картинка. Брум

си спомни собствената си работа с видеото. Толкова много пиене. Толкова много излизания.

И толкова много мъниста.

– Марди Гра7 – тихо изрече Брум.

7 Марди Гра (фр.) – католически празник. В превод от френски: „Изобилният вторник“,

последният ден, в който се блажи преди Великденските пости. В много страни се отбелязва с

пищен карнавал. – Б. пр.

– Бинго – каза Ирин. – На кой ден се падна Марди Гра тази година?

– На осемнайсети февруари.

– Правилен отговор. Всяка година Марди Гра се празнува на различна дата – в деня преди

Пепелната сряда8, четирийсет и седем дни преди Великден. Проверих останалите в твоя

списък. Например: когато преди три години, на четвърти март, Грег Уагман изчезна...

8 Началото на Великите пости според католическата традиция. – Б. пр.

– Било е Марди Гра?

Ирин кимна с глава.

– Да, същото може да се каже за всеки изчезнал мъж, от тези, които издирваш. За някои от

тях е докладвано по-късно – дни или дори седмици след изчезването им, – ала когато

прегледах файловете, стана ясно, че никой не е изчезнал преди Марди Гра. Не мога да

докажа, че всичките са изчезнали на този ден – или в някои случаи след полунощ в същата

нощ, – ала всичко отговаря на твоята простичка теория.

– Значи не говорим за специален ден или месец – забеляза Брум.

– Не.

– Каквото и да става – рече Брум, – а ние не знаем какво е това – може да са убийци, или

бегълци, или един бог знае какво, но каквото и да става...

Ирин кимна с глава.

– Случва се на Марди Гра.

Мобилният на Брум звънна. Той погледна да види кой се обажда и разбра, че му звънят от

полицейското управление.

– Ало?

– Детектив Брум?

– Да?

– Някакъв фотограф току-що дойде в управлението. Според мен ще поискате да го видите.

От адвокатската кантора на Хари Сътън се откриваше идеален изглед към Атлантик Сити.

В далечината – а под „далечина“ той разбираше едва три квартала разстояние в източна

посока – се виждаха все още някакви грандхотели по протежение на Дъсчената пътека. Но

помежду високите сгради и запуснатата постройка, в която се помещаваше кантората му, се

простираше обширно пространство от занемарени здания. Каквато красота и блясък да

издаваха хотелите и казината, те съществуваха самостоятелно и не променяха излъчването

на съседните къщи. Хотелите бяха като цветя, натикани в центъра на обраслото с тръстики

блато.

Хари не просто обичаше секса, комара и останалите удоволствия в този град, макар да

нямаше никакво съмнение, че те отравяха атмосферата. Работата беше там, че тези хора –

местното население, ако така ви харесва повече – бяха безсилни срещу отровата. Когато

работеше за най-старите и авторитетни адвокатски фирми, Хари помагаше на силните на

деня, на онези, които от самото си раждане участваха в играта на живота, като шмекеруваха

в своя собствена полза и все още изпитваха необходимост да лъжат. Хората тук бяха пълна

тяхна противоположност. Те бяха несретници по природа. Имаха все лош късмет. И това не

се променяше, освен ако от време на време не им падаше по някой долар.

Онова, от което имаха нужда и което напълно заслужаваха, бе да разберат какво е – поне

веднъж в живота си да видят какво е да имаш някого на своя страна. Да бъдат уважени. Само

веднъж. Нищо повече. Да забравим кой е виновен и кой е невинен.

Да забравим кое е правилно и кое неправилно. Каквото и да се е случило в техния в по-

голямата си част трогателен живот, Хари Сътън искаше да се увери, че поне веднъж са

познали това усещане.

Ето защо Хари Сътън бе останал в Атлантик Сити.

При това той обичаше секса, комара и живота на действието.

Телефонът звънна. Той го вдигна и каза:

– Хари Сътън, адвокат.

– Трябва отново да се срещна с клиента ви.

Обаждаше се Брум.

– Престани да ме омайваш с чара си и премини на въпроса – отвърна Хари.

– Трябва веднага да я видя.

На Хари не му хареса паниката в гласа на ченгето.

– Не съм сигурен дали е възможно.

– Направи така, че да стане възможно.

Сътън бе свикнал с нетърпението и заплахите на полицаите. Не го трогваха кой знае колко,

но сега ставаше нещо странно.

– Нещо не е наред ли?

– Има ново развитие на нещата.

– Като например?

– Може да последват нови жертви.

Мълчание.

– Не разбирам по какъв начин това замесва моя клиент.

– Получих една фотография.

– От кого?

– Не знам. Нямаше подател. Виж какво, просто ми повярвай. Трябва да разбера дали тя

разпознава някого или нещо на нея.

Сътън се двоумеше.

– Хари?

– Какво?

– Виждаш, че не заплашвам никого. Не ти казвам например, че бих могъл да я проследя и да

открия къщата й, да разкажа всичко на съседите й. Не казвам, че ще публикувам неин

комбиниран портрет във всички вестници, нищо подобно.

– Е, утешително е да науча, че държиш на думата си.

– Нямам време за игрички, Хари. В случая може да си имаме работа със сериен убиец.

Правя всичко възможно да я предпазя. Тя се върна и това беше правилно. Да я оставим да си

свърши работата докрай.

– Мога да й се обадя и да я помоля – каза Хари.

– Много неща излизат от контрол, затова трябва да съм близо до полицейския участък.

Можеш ли да я доведеш тук?

– В участъка? Шегуваш ли се?

– Ще бъде добре.

– Не, няма. Ще се срещнем в закусвалнята.

Тя беше само една пресечка по-надолу – не бе идеалното място, но ставаше.

– Искам я тук, и то бързо.

– В такъв случай нека изляза, за да й позвъня – отвърна Хари. – Ако не ти се обадя, ще

приемем, че ще се видим в закусвалнята след половин час.

Хари остави телефона на вилката и набра номера на мобилния й телефон. Тя вдигна на

третото позвъняване.

– Ало?

Той долови шумове от отсрещната страна, които недвусмислено сочеха, че тя не бе на път

към дома си.

– Къде си?

– В „Ла Крим“.

Хари Сътън не бе учуден. Брум също го бе забелязал. Нещо друго я бе привикало тук, а не

стремежът да поправи грешката си.

– Тъкмо се канех да ти се обадя – каза тя.

– О?

– Искам да кажа нещо важно на Брум.

– Е, тогава всичко ще бъде наред.

– Защо? Какво е станало?

Хари Сътън й разказа за обаждането на Брум и за желанието му да се срещнат в

закусвалнята.

– Удобно ли ти е? – попита той.

– Мисля, че да – отговори Каси. Последва кратка пауза. – Имаш ли представа какво има на

фотографията?

– Не, но Брум е убеден, че е нещо важно. Спомена нещо за сериен убиец.

Отсреща се чу смях на неколцина мъже. Хари държеше слушалката и чакаше.

– Каси?

– Добре – каза тя. – Ще бъда в закусвалнята след петнайсет минути.

Хари Сътън затвори телефона. Извъртя стола си и хвърли още един поглед през прозореца

към добре познатия му изглед към града. Някой почука на вратата. Той погледна часовника

на ръката си. Късно. Тази вечер нямаше време за повече бизнес срещи, ала нямаше навика да

отпраща посетителите.

– Влез! – извика той с обичайния си приятен тон.

Млада двойка, която не приличаше на останалите му клиенти, отвори вратата и влезе в

кантората.

Хубавичката блондинка каза:

– Добър вечер, г-н Сътън!

И двамата бяха добре сресани, усмихнати и прилично облечени и по някаква причина,

която Хари не можеше за назове точно, но за която много скоро щеше да разбере, че е

първична, инстинктивна и напълно истинска и от която се боеше повече, отколкото се е боял

през живота си.

13

Все още в „Ла Крим“, Меган опипа картичката, на която пишеше: „Работа със

знаменитости: тук се наемат папараци“. Обърна я от другата страна и прочете: „Уийк

Сигнал Бар&Грил“. Телефонът й завибрира и прие изпратения до нея текст. Тя провери и

видя, че е от Дейв:

КЪДЕ СИ???

Помисли си да го отмине без внимание, ала си каза: колко пъти още ще трябва да го прави?

С течение на времето това щеше да породи проблеми. Тя се зачуди как да постъпи, какво да

му каже този път и какво ще бъде принудена да му обяснява през идните няколко дни.

Фасадата, която си бе създала през всичките тези години, бе станала нейна собствена, и то

повече, отколкото собствената й фасада. Ала това не означаваше, че Дейв ще я разбере.

Тя отново хвърли поглед към простичкото му съобщение: КЪДЕ СИ???

Меган знаеше, че фасадата бе всъщност политически коректният термин за лъжа. Тя бе

излъгала Дейв още първия път, когато се запознаха в бара на един хотел в Бостън, едва

четири месеца след като бе избягала от Атлантик Сити. Беше сама, уплашена и нямаше

пукната пара. Без каквито и да е перспективи, страхуваща се дори да работи в някой от

местните клубове, Меган оцеляваше, като въртеше мъжете. Обличаше си всекидневните

джинси като някоя ученичка („В горния курс на училище „Емерсън“ съм – заявяваше тя),

висеше по баровете на хотелите, запознаваше се с мъже (за предпочитане женени), пиеше,

понякога им пускаше нещо в напитката, водеше ги горе до стаите им, обираше ги и изчезваше

в нощта.

Точно в онази нощ тя бе решила да опита един хотел в центъра на града, където отиваше за

първи път. Изборът на мъже в категорията „женени“ не бе богат. Група студенти в

Харвардския университет се вмъкнаха в бара с викове и смехове. Тя се помъчи да не ги

възненавиди заради самодоволните физиономии и меките им ръце.

Каза си, че лесно ще спечели пари от тях, макар да знаеше, че колежанчетата рядко носят

пари в брой, и тогава се случи нещо удивително.

Кой би могъл да каже какво? Наречете го съдба, карма или каквото и да е друго, но тя

започна да си бъбри с единия – мило свенливо момче на име Дейв Пиърс.

Нещо в него я привлече. Стана й топло и уютно на душата. Не беше като с Рей. Не я удари

гръм. Това щеше да стане по-късно. Ала имаше нещо друго, нещо дълбоко, силно, нещо

истинско.

Така че тя го излъга. Нямаше никакъв избор.

Двамата разговаряха цяла нощ и се чувстваха прекрасно. Той завършваше Харвард. Тя му

каза, че завършва „Емерсън“. Когато след седмица се видяха на първата си истинска

любовна среща, тя дори бе предложила да се срещнат в библиотеката на колежа. Това беше

по времето, когато студентите не се нуждаеха от студентски лични карти, за да влизат и

излизат от сградите. Тя просто стовари купчина книги на масата и зачака.

Лъжите продължиха.

Тя познаваше кампуса доста добре. Каза му, че живее в Колониъл Резидънс Хол, ала

твърдеше, че не можел да се отбие при нея, тъй като съквартирантката й имала труден

характер и не обичала компании.

Колкото до семейството си, тя му каза истината – била единствено дете и родителите й

починали млади. Имала съвсем нормално, скучно детство в Мънси, щата Индиана, и се

държеше така, сякаш поради спомена за загубата на родителите й обсъждането на тази тема

й идваше в повече.

Дейв й съчувстваше. Дори в историята й да се забелязваха някои дупки – а те наистина се

забелязваха, – Дейв не им обърна голямо внимание. Той бе доверчив по природа, освен това

беше влюбен. Ако тя криеше нещо от него, е, това още повече увеличаваше интереса му към

нея и тя го привличаше все по-неудържимо. В неговия наивен свят това не би могло да е нещо

важно. Какво значение имаха всъщност няколкото противоречащи си житейски факта?

Плюс Меган-Каси-Меган бе ужасяващо добра лъжкиня.

Сега пък и фасадата – разбирай „лъжите“ – бе сериозно застрашена и можеше да се срине

всеки момент. След всичките тези години, след целия упорит труд, тя бе избрала да рискува

всичко. И за какво? За да оправи миналото? Да се развълнува малко?

Или подсъзнателно копнееше да бъде разкрита? Нима маската й бе твърде тежка, за да я

носи през остатъка от живота си?

Как ли щеше Дейв да реагира, като чуеше истината?

Меган си пое дълбоко въздух и му написа:

ДНЕС Е РЕД НА СЕМЕЙСТВО ПРИСИЪР ДА ОТКАРАТ КАЙЛИ С КОЛАТА СИ.

ДЖОРДАН ИМА КОНТРОЛНО ПО МАТЕМАТИКА. ВИЖ ДАЛИ УЧИ.

Последва кратка пауза, а после пристигна още един текст от Дейв:

КЪДЕ СИ?!?!?

За миг Меган се загледа в малкия екран. После написа:

ИМАМ МАЛКО РАБОТА. НЕ СЪМ СИГУРНА КОГА ЩЕ СЕ ПРИБЕРА. ОБИЧАМ

ТЕ.

Отново пауза. Меган чакаше телефонът да звънне. Той мълчеше.

Вместо това тя получи друго съобщение от съпруга си:

НЕ РАЗБИРАМ.

Тя бързо отговори:

ВСИЧКО ЩЕ Е НАРЕД. САМО МИ ВЯРВАЙ.

Ха! Тя говореше сериозно – като си помислиш, какъв абсурд. Вярвай ми. Чиста ирония. Не

почака за отговор. Беше време отново да посети Брум.

Затвори телефона и тръгна да става от високото столче.

Тълпата се стичаше на бара и Лорейн бе заета. Кимна за довиждане на старата си

приятелка и Лорейн повдигна едната си вежда в отговор.

Отправи се към вратата, като си проправяше път през мъжете, които открито я зяпаха. В

нормалното общество мъжете искат да зяпат по същия начин, ала ние ги караме да го правят

скрито. Докато тук тарифата им даваше право да отхвърлят каквито и да било претенции.

За миг се запита дали Дейв е бил някога на подобно място. Ако е бил, не й е казвал, но

както добре знаеше, обикновено женените мъже не казват. Дали е посещавал подобен клуб

преди?

Дали и той се е наслаждавал на нежните женски погледи, дали си е поръчвал танц на пилон

или нещо друго? Но нима имаше някакво значение?

Петнайсет минути по-късно Меган влезе във въпросната закусвалня. Тя наподобяваше

старо училище.

Сепаретата все още разполагаха с познатите малки джубоксове, макар тя силно да се

съмняваше, че работят. На касата работеше мъж с щръкнали от ушите гъсти косми.

Сладкишите остаряваха под стъклени похлупаци. Стените бяха изпъстрени с подписите на

местни телевизионни звезди.

Сервитьорките носеха всяка своята униформа, както и всяка своето настроение.

Брум стоеше прав, когато Меган влезе и се приближи.

– Благодаря, че се съгласи да се срещнеш с мен – каза той.

– Къде е Хари?

– Още го няма. – Те се вмъкнаха в едно сепаре. – Искаш ли нещо за ядене?

– Не, благодаря.

Брум посочи към чашата си.

– Взех си кафе. Искаш ли и ти?

Меган поклати глава и хвърли поглед към вратата.

– Хари трябва да дойде всеки момент.

– Имаш ли нещо против да започнем? – попита Брум. – Нямам много време.

– Без адвоката ми?

– Нямаш нужда от адвокат. В нищо не те подозирам, а часовникът тиктака. И така, става

ли?

Тя не отговори и Брум просто се втурна напред.

– Марди Гра означава ли нещо за теб? – попита той.

– Мислех, че ще ми покажете снимка.

– След секунда. Но най-напред исках да попитам за Марди Гра.

– Дали означава нещо за мен?

– Да.

– Знаете, че означава.

– Имаш ли нещо против да ми кажеш какво?

– Мислех, че бързате.

– Просто ми отговори, става ли?

Меган въздъхна.

– Нощта, за която ви разказах, нощта, в която избягах. Беше точно Марди Гра.

Брум изглеждаше доволен.

– Нещо друго?

– Като например?

– Каквото и да е. Например спомняш ли си нещо странно да е ставало на друг Марди Гра?

Спомняш ли си някакви тайнствени хора да са се въртели около клуба в нощта на Марди

Гра? Или нещо друго?

Тя се замисли.

– Не.

Пред Брум имаше папка от кафява хартия. Той я потупа с показалеца си. Меган го чакаше

да я отвори. Келнерката донесе каничка с кафе.

– Да ти налея ли горещо кафе, сладурче? – попита тя.

Брум я отпъди с глава.

Щом тя си отиде, Брум отвори папката. Той плъзна снимката по повърхността на масата

към нея. Меган си каза, че няма какво толкова да крие – така си помисли, – така че не се бе

подготвила за никаква измама или, да кажем, за никаква фалшива фасада.

Когато погледът й спря на фотографията, цялата се разтърси.

Нямаше време да се прикрие. Той забеляза. Не попита нищо.

Меган бавно протегна ръка и издърпа снимката по-близо до себе си.

– Познаваш ли фотографията? – попита той.

Печели време, помисли си тя. Контролирай се.

– Ако питате дали съм виждала тази снимка преди, отговорът ми е „не“.

– Но разпозна мястото, нали?

Меган бавно кимна с глава.

– Имаш ли нещо против да ми кажеш от къде?

Тя преглътна.

– Това е част от парка, за който ви разказах по-рано. Развалините на мината за желязна

руда.

– Където откри кървящия Стюарт Грийн?

– Да.

Мълчание.

– Познаваш ли мъжа на снимката?

В горния ляв ъгъл се виждаше мъж с руси връхчета на косата и впита в тялото тениска.

Вероятно Брум заподозря, че Меган е разпознала мъжа и затова е подскочила.

– Всъщност не мога да видя лицето му – каза тя.

– И нямаш представа кой може да бъде?

– Не. Никаква.

– Но това определено е мястото, където за последен път си видяла Стюарт Грийн, нали?

Тя се престори, че оглежда снимката отново, макар че нямаше никакво съмнение.

– Да.

Брум постави и двете си ръце върху масата с дланите надолу.

– Ще ми кажеш ли нещо друго за тази снимка?

Самият факт, че Брум имаше снимка на тази пътека в Пайн Барънс, бе учудващ, така беше,

но не и шокиращ или смайващ. Кое я бе слисало – онова, което я бе накарало да се вцепени,

да не може нито да се движи, нито да говори, не бе нито местността, нито мъжът със

заскрежените връхчета на косата.

Беше самата снимка.

– Откъде я имате? – попита тя.

– Защо?

Трябваше много да внимава. Тя сви рамене с цялото равнодушие, на което бе способна, и

изрече още една лъжа:

– Просто се питах как ли сте направили снимка на същото място, което ви описах.

Той изучаваше лицето й. Тя се опита да улови погледа му.

– Получихме я анонимно в участъка. Всъщност някой си е взел голяма беля на главата,

само и единствено за да се увери, че аз няма да разбера кой я е изпратил.

Меган усети как тремор пробяга надолу по целия й гръбнак.

– Защо?

– Не знам. Да ти хрумва нещо?

Хрумна й. Когато Меган си падна по Рей Ливайн за първи път, тя не знаеше нищо за

занаята му. Но той я научи. Разказа й за светлината, за ъгъла, за апертурата, композицията и

фокусирането. Беше я водил на любимите си места да снима. Той непрекъснато бе правил

снимки на жената – т.е. на нея, – която очевидно обичаше.

През изминалите години Меган вкарваше името на Рей в Гугъл с надеждата да види нови

фотографии от него, ала намираше само снимки от преди да се срещнат, когато той беше

важен фотожурналист. След това – нищо.

Ала тя все още помнеше неговата работа. Знаеше какво му харесва да прави с фотоапарата

си – ъгли, композиции, светлина, апертура и други такива, – така че сега, дори след толкова

много години, тя хранеше съвсем малки съмнения: фотографията бе дело на Рей Ливайн.

– Не – отвърна му Меган. – Нищо не ми хрумва.

Тя чу Брум да казва под нос:

– О, по дяволите, не сега.

Тя се обърна с надеждата да зърне Хари Сътън, но не, това не беше той. В закусвалнята

тъкмо влизаха двама мъже. По всичко си личеше, че единият бе старо ченге – стоманеносива

коса, значка, която висеше от колана му, палци, натикани в колана на панталоните, сякаш

задачата бе голяма и изключително значима. Другият мъж носеше невъзможно ярка хавайска

риза. Горните три копчета бяха разкопчани и откриваха златни вериги и медальони, омотани

в гъстите косми на гърдите му.

Вероятно бе прехвърлил петдесетте, може би беше дори още по-възрастен, защото имаше

вид на замаян и неориентиран човек.

По-възрастното ченге избра едно сепаре и се вмъкна вътре. Хавайската риза се затътри

подир него и се срина на мястото си като марионетка, чиито конци са били прерязани.

Брум бе навел глава над кафето си и се опитваше да се скрие. Нямаше накъде да шавне.

По-възрастното ченге присви очи. Стана и каза нещо на Хавайската риза. Дори хаваецът да

го бе чул, лицето му остана безизразно. Просто остана да си седи и да се взира в масата,

сякаш там бе скрита някаква изумителна тъмна тайна.

По-възрастното ченге се запъти към тях. Брум бързо прибра снимката обратно в папката,

далеч от взора на приближаващия се негов колега.

– Брум – рече Възрастния и рязко кимна с глава.

– Началник.

Появи се напрежение. Голдбърг насочи поглед към Меган.

– А кой може да е това?

– Джейн – отвърна Брум. – Стара приятелка.

– Не изглежда възрастна – забеляза Голдбърг, като се наведе и навлезе в личното й

пространство, при което добре я огледа.

– Какъв чаровник – обади се Меган с монотонен глас.

На Голдбърг това не му хареса.

– Ченге ли си? – попита я той.

Господи, каза си Меган, значи наистина се бе променила много през последните години.

– Просто приятелка.

– Да, приятелка – ухили се Голдбърг и се обърна отново към Брум.

– Какво правиш тук?

– Пия кафе със стара приятелка.

– Виждаш ли с кого съм?

Брум кимна с глава.

– Какво да му кажа?

– Че се приближаваме

– Нещо по-специално?

– В момента не.

Голдбърг се намръщи и се обърна. Когато той си тръгна, Меган изгледа Брум въпросително.

Брум каза:

– Човекът с него се казва Дел Флин, бащата на Карлтън. Страшничко, нали? – попита

Брум.

Тя замълча.

– Нали виждаш какво се мъча да направя?

Тя отново мълчеше.

– И Стюарт Грийн е имал родители – продължи той. – Имал е жена и деца. Погледни мъжа

отсреща. Представи си безсънните му нощи. Представи си го как чака да получи отговор.

Представи си агонията му, която продължава дни наред. После седмици. След това месеци и

дори години. Представи си това мъчение.

– Разбрах – щракна с пръсти Меган. – Вие сте майстор на проницателността, Брум.

– Само се старая да те накарам да разбереш – отвърна той и направи знак да им направят

сметката. – Да кажеш още нещо за снимката?

Рей, помисли си тя, ала нямаше начин да му го каже.

Поклати глава.

– Не, нищо.

– Да кажеш още нещо по някакъв въпрос?

Брум я погледна строго. Тя бе дошла с намерението да му съобщи нещо важно. Сега не бе

много сигурна дали трябва.

Меган извъртя глава. Искаше да си помисли, да си даде възможност да реши.

Брум чакаше.

– Личност, която трябва да остане неизвестна – започна Меган, – може би – и аз наблягам

на това „може би“ – е видяла Стюарт Грийн тези дни.

Сега беше ред на Брум да се слиса.

– Сериозно ли говориш?

– Не, току-що си го измислих. Разбира се, че говоря сериозно. Но източникът ми не бе

съвсем сигурен във видяното. Би могло да е някой, който прилича на Стюарт. Изминали са

седемнайсет години.

– А ти няма ли да ми кажеш името на източника си?

– Не, няма.

Брум направи физиономия.

– Искаш ли пак да ти покажа скърбящия баща?

– Само ако държите да стана и да си тръгна на мига.

– Добре де, добре – вдигна ръце той, сякаш се предаваше.

– Кога източникът ти е видял Стюарт?

– През последните няколко седмици.

– Къде?

– В града.

– Къде по-точно?

– В „Ла Крим“. А там е доста тъмно.

Меган отвори уста и тъкмо да произнесе „тя“, но в последния миг се спря.

– Източникът ми заяви, че го е зърнал за миг и дори може да не е бил той.

– Този източник – каза той. – Може ли да се разчита на него, или на нея?

– Да.

– Ти мислиш ли, че той или тя е видяла Стюарт Грийн?

– Не знам.

– Отново те питам: какво още би могла да ми съобщиш?

Меган поклати глава.

– Това е всичко.

– Добре тогава. Свършихме. – И Брум стана. – Трябва да бързам за местопрестъплението.

– Почакай, не тръгвай.

Той наведе поглед към нея.

– Какво местопрестъпление?

– Развалините на мината за желязна руда, не ги ли знаеш?

Тя смръщи вежди.

– Наистина ли мислиш, че може да е останала кръв, влакно или нещо друго след всичките

тези години?

– Кръв или влакно ли? – повтори той и поклати глава. – Гледаш твърде много полицейски

филми.

– Какво тогава?

– Понякога историята се повтаря.

– Какво имате предвид?

– Мъжът от снимката, която ти показах.

Тя зачака, ала вече знаеше. Погледът й се върна и се спря на сепарето в ъгъла.

– Карлтън Флин е.

14

За миг Меган остана на мястото си. Тя крадешком поглеждаше към бащата на Флин, ала

мисълта й определено се скиташе в миналото. Рей. Снимката не оставяше никакво съмнение.

Рей се бе върнал.

Но какво означаваше това? Защо Рей би изпратил тази фотография на Брум – ако

предположим, че тъкмо той я е направил? И по-точно, защо изобщо я бе направил?

Все още имаше толкова много въпроси. Истината беше, че Меган наистина вярваше на

Лорейн. Тя не би сгрешила за толкова важно нещо.

Така че въпросът бе: как се е върнал Стюарт Грийн? Къде е бил през последните

седемнайсет години? Какво се бе случило онази нощ? Каква роля е играл Рей и как тя би

могла да се отнесе към един млад мъж на име Карлтън Флин седемнайсет години по-късно?

Нямаше никакво обяснение.

Част от причините, поради които Меган никога не потърси Рей, бе да го предпази – както

той се бе опитал да предпази нея. Но сега, седемнайсет години по-късно, когато имаше още

един изчезнал в същата отдалечена част на парка... нещо не пасваше.

Тя отново извади визитната картичка. Фестър бе в бара „Уийк Сигнал“.

Меган все още бе в състояние да направи нещо умно. Да, тя бе открехнала вратата на

килера, ала всъщност оттам не бе изпаднало нищо. Би могла просто да я затвори. Не бе

сторила нищо нередно. Бе изпълнила своята роля. Можеше да отиде до автомобила си, да се

върне у дома и да измисли друга история, която да разкаже на Дейв, можеше по пътя да купи

новата скара „Уебър“, да му каже, че се е занимавала тъкмо с това и че е искала да го

изненада. Можеше да го направи и всичко щеше да свърши.

Бе обърнала гръб на този свят още преди седемнайсет години. Би могла да се обади на Хари

Сътън, въпреки че той не се появи на срещата, и да му каже, че е свършила всичко. Не

дължеше нищо на този град.

А Рей?

Бивше гадже.

Нищо повече.

Ала това неизменно бе проблем. По дефиниция ти късаш с бившия си. Можеш да го

направиш лошо, може да го направиш и добре, тъй като единият, или двамата сте изгубили

чувствата си един към друг, и край. Но не такъв бе случаят с тях. Тя бе луда по него. Той бе

луд по нея. Двамата не толкова бяха скъсали, колкото бяха откъснати един от друг. Тя

мразеше тази дума, но може би тогава се нуждаеха, както всяка друга двойка, от

прекратяване на връзката.

Рей можеше сериозно да загази.

Рей можеше да накара нея сериозно да загази.

Тя още веднъж крадешком погледна към бащата на Карлтън Флин, облечен в хавайска

риза. Той гледаше към нея. Очите им се срещнаха. За кратко. За не повече от секунда-две,

ала тя усети скръбта му, объркването му, неговата ярост. Би ли могла просто да се махне?

Би ли могла отново да се махне и от Рей?

Безкористната част от същността й бе сигурна, че няма да може, или поне не биваше.

Другата, егоистичната й част също не искаше да затваря тази врата все още. Ако затвореше

вратата, тя щеше да се върне към подредения си живот и да продължи така ден след ден.

Трябваше да го приеме, ала точно сега тази мисъл, идеята просто да се върне завинаги към

статуквото, я ужасяваше.

В действителност тя нямаше никакъв избор.

Трябваше да намери Рей. Трябваше да го попита за снимката.

Трябваше да го попита за случилото се със Стюарт Грийн преди седемнайсет години.

Като избягваше погледа на бащата на Карлтън Флин, Меган се измъкна от сепарето и се

запъти към „Уийк Сигнал“, за да намери Фестър.

Голямото откритие стана, когато Брум пристигна на развалините на мината.

– Кръв – каза Саманта Баджрактари.

Мястото бе отдалечено. Нямаше нито автомобили, нито други превозни средства.

Докато им разказваше историята на осемнайсетвековната мина за желязна руда, горският

лесничей от Ню Джързи (израз, който подозрително напомняше оксиморон), ги бе повел по

доста тясна пътека. Групата се състоеше от Брум, старо ченге на име Кауънс, двама местни

униформени полицаи, които Брум не познаваше, и двама криминалисти от техническия екип

– едната от тях бе вече споменатата Саманта Баджрактари. Униформените и

криминалистите водеха колоната. Кауънс, непоправим пушач, пъхтеше и сумтеше и накрая

изостана от колоната.

Брум се наведе до Баджрактари. Вече пет години тя бе водеща в екипа техници и несъмнено

беше най-добрата в професията си, която Брум познаваше.

– Какво количество е кръвта?

– Още не знам.

– Достатъчно ли е да причини нечия смърт?

Баджрактари поклати глава, което означаваше нещо средно между „да“ и „не“.

– От това, което виждам – не, но е трудно да се прецени. Изглежда ми така, сякаш част от

нея е заровена под калта.

– С лопата?

– Или дори с обувка, не съм сигурна. Просто е прикрита.

– Да не би да е кръвна група или ДНК, дето си пасват с тези на Карлтън Флин?

Баджрактари свъси вежди.

– Тук сме от пет минути, Брум. Къш. Освободи ми малко място, става ли?

Двамата униформени оградиха мястото с жълта полицейска лента, която изглеждаше доста

глупаво там, по средата на нищото. Свечеряваше се. Нямаше да могат да работят още дълго.

Намираха се твърде далеч, за да довлекат огромните прожектори.

Брум погледна към останките от онова, което е било пещ преди двеста години. Направи

няколко крачки и осъзна, че може би е твърде близо до местопрестъплението и ще замърси

уликите, затова тръгна назад по пътеката.

Кауънс, здраво стиснал пурата между устните си, най-после ги настигна. Наведе се, опрял

ръце на колене, като се мъчеше да поеме малко кислород.

– Открихте ли труп? – успя да попита той.

– Още не.

– Господи, мразя да ходя толкова дълго без причина.

– Ти принадлежиш на хората, Кауънс.

– При това, ако намерят труп, ще изпратят някое превозно средство чак дотук. Не ми се

връща пеша. Стъпалата ме болят до смърт.

– Не биваше да идваш. Казах ти го още на паркинга.

Кауънс махна с ръка и с мъка се изправи. Намести панталоните и приглади косата си. Брум

не каза нищо. Кауънс се отправи към Баджрактари, като дръпна жълтата лента по пътя си.

– Здрасти, Саманта – поздрави Кауънс с широка усмивка. – Тази вечер си много хубава.

Баджрактари вдигна поглед към него. Очите й бяха безизразни.

– Замърсяваш мястото на престъплението, Кауънс.

– Тъкмо казвах, че дори в настоящия технически екип от криминалисти ти изглеждаш

наистина много красива – усмихна се Кауънс малко повече от обичайното, после внезапно

промени тона. – Ъъъ, не прилагам сексуално насилие, нито нещо друго. Само казвам.

Брум поклати глава. Сега той разбра защо Кауънс искаше да дойде с тях. Имаше много

мило отношение към Саманта Баджрактари. Човек просто да не повярва.

– Отиди зад жълтата лента – озъби му се Баджрактари.

Ала внезапно Кауънс престана да слуша. Той бавно завъртя глава от едната страна на

другата. На лицето му се появи странно изражение.

– Какво? – попита го Баджрактари.

Кауънс присви очи.

– Получавам нещо като „дежа вю“.

– Гьоловете, където ловят риба с пръти, напомнят на това тук – отвърна Баджрактари.

– Ха-ха!

Саманта Баджрактари се върна на работа. Все още объркан, Кауънс залитна назад към

полицейската лента. Междувременно на Брум му хрумна нещо. Като държеше снимката в

дясната си ръка, той започна да обикаля, за да разбере откъде точно бе направена тя.

Придвижи се малко по-нагоре по хълма, като на всеки две-три крачки се обръщаше назад и

се опитваше да изчисли дали това бе мястото. Пътешествието му го накара да излезе извън

пътеката.

Той бавно пристъпи с очи, забити в земята и тогава...

Бинго.

– Баджрактари – викна й Брум.

– Какво?

– Тук открих нещо като следа от обувка. Мислиш ли, че можеш да намериш рохкава почва?

Всъщност, момчета, вероятно ще трябва да прегледате цялото място и да видите дали няма

още нещо.

– Няма проблем, при положение че престанем да тъпчем наоколо като стадо тежкотоварни

шотландски коне.

Баджрактари каза нещо на другия техник – мъж, който изглеждаше като тринайсетгодишно

момче. Техникът се отправи към мястото, където стоеше Брум. Брум му показа отпечатъка и

предпазливо се върна на полянката. Застана до Кауънс и се помъчи да обмисли нещата.

Преди седемнайсет години на Марди Гра Стюарт Грийн е дошъл на това доста отдалечено

място и е бил – какво? – прободен, преди да изчезне завинаги. Сега Брум имаше снимка, за

жалост без датата на заснемането й, на която се виждаше Карлтън Флин, друг човек,

изчезнал в деня на Марди Гра на това отдалечено място. Освен това току-що бяха открили

разплискана кръв, която не бе седемнайсетгодишна. И най-после, седемнайсет години след

изчезването на Стюарт Грийн имаше още две странни случки. Едната, внезапната поява на

Каси – защо се бе върнала и дали казваше истината? И втората – възможната внезапна поява

на Стюарт Грийн. Беше ли завръщането му свързано с Каси?

Ако не, съвпадението бе невероятно. Ако изобщо се бе върнал. Каси можеше просто да си

измисля, а и „източникът“ й би могъл да греши.

Така че, като съберем новите факти с... Брум не бе открил нито един факт.

И тъкмо тогава се появи и голямото откритие от най-неочакван източник.

– Сега си спомням – рече Кауънс.

– Какво?

– Онова „дежа вю“, за което споменах. Спомням си какво имах предвид. – Кауънс извади

пурата от устата си. – Онова нашумяло убийство.

Думите му привлякоха вниманието на Брум.

– Кое нашумяло убийство?

– Спомни си. Какво, по дяволите, бе името на онзи тип? Гънър, Гънтър, нещо такова.

Брум се помъчи да си спомни и усети как пулсът му се ускори.

– Беше наръган с нож, нали?

– Да. Някакви планинари го бяха открили точно тук преди колко, може би преди двайсет