Остани

весели с тях. Така става обикновено, нали? Баща и син не могат да пишат една и съща

страница в историята – също като в старата песен „Котката е в люлката“.

Дел се чудеше в кой момент Карлтън бе започнал да се отклонява от пътя.

През последната година в гимназията се случи инцидент: едно момиче бе обвинило

Карлтън, че я изнасилил и й нанесъл побой след срещата им. Карлтън бе обяснил на Дел, че

му се ядосала, защото след като прекарал нощта с нея, я бе изоставил. Дел му повярва. Че

кой би изнасилил момиче, с което е на среща? Изнасилвачите се крият в храстите, изскачат

ненадейно и така нататък. Момичето не ги кани в дома си. И все пак имаше охлузвания и

следи от ухапвания, но Карлтън каза, че така му харесвало.

Дел не знаеше, ала не се и интересуваше от неща като „тя каза“, „той каза“. Нямаше начин

синът му да отиде в затвора поради някое недоразумение. Така че Дел направи някои

плащания и всичко се размина.

Така ставаше. Синът му бе добро хлапе. Може би преминаваше през някакъв особен етап

на развитие. Ще премине. Но все пак нещо в момчето се бе променило и сега, когато

разполагаше с толкова много свободно време, Дел се мъчеше да разбере какво. Можеше да е

и футболът. Когато бе много млад, Карлтън бе изключителен защитник. В осми клас бе

счупил всички рекорди за сезона. Но тогава Карлтън бе престанал да расте. Това страшно го

разстрои. Карлтън не бе виновен. Чисто и просто виновна бе генетиката. Нищо не можеше да

се направи. Когато Карлтън бе понижен в по-долна категория, той стана дори по-добър и Дел

го заподозря, че взема стероиди. Ето откъде започна всичко. Вероятно. Кой може да е

сигурен?

Дел се опита да се съсредоточи върху мача и с изненада откри, че не му е възможно.

Странно какво може да ти сервира животът. Всъщност пет пари не даваше, ако победи

противниковият отбор, а не неговите любимци. И все пак. Независимо какво се случваше в

живота му, Мария, разбира се, би се заляла от смях, ако го видеше до такава степен обладан

от мача по телевизията. Щеше да посочи към телевизора и да каже: „Мислиш ли, че тези

момчета биха дошли в службата ти да те окуражават?“. В думите й имаше логика, но какво

от това? И сякаш да покаже, че не му мисли злото, Мария тутакси ще му донесе нещо за

хапване – я пържени картофки, я начос, я някаква друга вкуснотия.

Тъкмо когато седеше на белия си диван и си мислеше за своята сладка Мария, а

противниковият отбор побеждаваше с осем на нула, Дел чу, че на вратата се позвъни. Ръката

му моментално сграбчи медала „Свети Антоний“ от Падуа. Когато изгубиш нещо, трябва да

повтаряш името му, а Дел знаеше, че същото се отнася и за изчезналите хора. Когато бе по-

млад, Дел считаше подобни неща за пълни глупости, ала с годините бе станал суеверен.

Той се отлепи от бялата кожена седалка и отвори парадния вход. Голдбърг, ченгето, стоеше

навън в студа. Не каза нищо.

Нямаше нужда. Очите им се срещнаха и Голдбърг му направи най-лекото и унищожително

кимване, което човек може да направи на друг човек. Дел почувства, че нещо в гърдите му се

разтроши и стана на прах.

Не получи опровержение. Не и в началото. В началото имаше само съкрушителна яснота.

Дел Флин съвършено добре разбираше какво означава това. Момчето му си бе отишло

завинаги. Никога повече нямаше да се върне. Синът му бе мъртъв. Младият му живот бе

прекършен. Нямаше да има помилване, нямаше да се случи чудо, нямаше да стане нищо,

което да го спаси. Дел нямаше вече да го прегърне, нямаше да го види, да говори с него. Край

на мачовете с „Орлите“, Карлтън бе изчезнал, нямаше го вече и Дел знаеше, че никога

нямаше да се върне. Коленете му се подкосиха. Той започна да рухва – всъщност това и

желаеше, – ала Голдбърг го прихвана със силните си ръце. Дел клюмна на гърдите на

огромното ченге. Болката бе твърде остра, неизмерима, непоносима.

– Как? – попита накрая Дел.

– Намерихме го близо до мястото, където открихме кървавите петна.

– В гората ли?

– Да.

Дел си представи Карлтън в гората – сам, на открито в студа.

– Имаше и други трупове. Според нас може би е дело на сериен убиец.

– Сериен убиец ли?

– Така мислим.

– Искате да кажете, че е нямало никаква причина? Че са убили момчето ми случайно?

– Все още не знаем.

Дел се опита да отпъди болката, помъчи се да се съсредоточи върху онова, което казваше

Голдбърг. Така прави човек, когато агонизира.

Някои използваха отричането. Други – необходимостта от отмъщение. Така или иначе,

човек не се съсредоточава върху смисъла, защото това би било непоносимо. Отклоняваш го и

го заместваш с нещо неуместно, тъй като не можеш да промениш ужасната истина, нали

така?

Със сълзи на очи Дел попита:

– Страдало ли е момчето ми?

Голдбърг се замисли за миг.

– Не знам.

– Заловихте ли убиеца?

– Още не. Но ще го заловим.

Дел чуваше по телевизията как зрителите домакини ликуват. Противниковият отбор бе

направил нещо. Синът му бе мъртъв, но хората ликуваха. На никого не му пукаше. В къщата

все още имаше електричество. Автомобилите продължаваха да се движат. Хората

продължаваха да се радват за любимите си отбори.

– Благодаря, че ми го съобщи лично – Дел се чу да изрича.

– Имаш ли с кого да бъдеш?

– Жена ми скоро ще се прибере.

– Искаш ли да остана с теб, докато тя си дойде?

– Не. Добре съм. Благодаря, че намина.

Голдбърг се прокашля.

– Дел?

Той вдигна поглед към лицето на Голдбърг. На него бе изписано истинско съчувствие, но и

нещо друго.

Голдбърг каза:

– Не искаме и други невинни да пострадат. Нали разбираш какво ти говоря?

Дел не отговори.

– Отзови онези луди – рече Голдбърг, като му подаде мобилен телефон. – Достатъчно смърт

за една нощ.

През ослепяващата агония наистина се виждаше съкрушителна яснота.

Голдбърг беше прав. Бе пролята твърде много кръв. Дел Флин взе телефона от ръката му и

набра номера на Кен.

Но никой не отговори.

Брум позвъни на Сара Грийн.

– Ще си бъдеш ли вкъщи след час?

– Да.

– Може ли да се отбия?

– Нещо ново ли има?

– Да.

Последва кратка пауза.

– Не ми звучи като добра новина.

– Ще бъда там след час.

Уличното осветление пред жилището на Рей Ливайн бе твърде ярко и твърде жълто и

придаваше на всичко твърде жлъчен вид. Пред скромното жилище бяха паркирани четири

полицейски коли.

Когато Брум се приближи, един микробус, натоварен с федерални агенти, също спря отпред.

Той побърза да влезе и намери Додс.

– Нещо ново? – попита Брум.

– Нищо изненадващо, ако това искаш да кажеш. Никакво оръжие. Никаква товарна

количка. Нищо от този род. Вече разглеждаме фотографиите в компютъра му. Поне се

уверихме, че по този въпрос човекът не ни е излъгал – снимките край старата фабрика за

желязна руда са направени на осемнайсети февруари през различни години, а не на Марди

Гра.

Това доказваше казаното от Рей Ливайн по великолепен начин.

Додс погледна през прозореца.

– Федералните ли пристигнаха?

– Аха.

– Те ли поемат случая?

Брум кимна с глава.

– Сега той е техен.

Брум погледна часовника на китката си. Нямаше защо да се шляе наоколо. Можеше да

отиде в дома на Сара и да й обясни.

– Ако няма друго...

– Не, няма. Но едно нещо ми направи странно впечатление.

– Какво е то?

– Рей Ливайн. Това ли е истинското му име?

– Да.

Додс кимна с глава, този път повече на себе си.

– Познаваш ли други хора с името Ливайн?

– Няколко, защо?

– Евреи са, нали? Имам предвид, че Ливайн е еврейско име.

Брум огледа дупката, наречена мазе, и навъсено погледна към Додс.

– Не всички евреи правят много пари. Знаеш го, нали?

– Не това имам предвид. Не ги гледам стереотипно, нищо подобно. Виж, просто го забрави,

става ли? Не е кой знае какво.

– Кое не е кой знае какво? – попита Брум.

– Нищо. Но добре, както казах, не открихме нищо инкриминиращо. Само това – сви рамене

той. – Какво ли би правил един евреин с него?

И той връчи на Брум малко найлоново пликче за съхраняване на доказателства. Брум

погледна съдържанието му. Отначало не разбра какво е това, ала след секунди, когато най-

после проумя, главата му се замая, сякаш падаше все по-надолу и по-надолу и не можеше да

се спре. Светът му, който вече се бе разклатил, направи още един остър завой и той едва се

задържа на краката си.

– Брум?

Той не обърна внимание на гласа. Попремига, погледна отново и усети как стомахът му се

сви, защото вътре в найлоновата торбичка видя медал на Свети Антоний.

От мястото си на отсрещната страна на улицата Кен гледаше как Лорейн излиза от „Ла

Крим“ през задната врата. Отне й доста време да мине през паркинга. Излизането й бе цяло

събитие.

Всяко момиче, работещо на това място, се обръщаше към по-възрастната барманка и я

даряваше с продължителна прегръдка. В отговор Лорейн приемаше прегръдката, а после

даваше на всяка по нещо, което те желаеха да имат – я ще ги изслуша със съчувствие, я ще ги

дари с крива усмивчица в стил „разбирам те“, я ще им каже по някоя мила дума.

Беше им като майка.

Когато накрая мина покрай всички и тръгна да се прибира, Кен я последва на безопасно

разстояние. Домът й не беше далеч. Барманката живееше в къща, която, меко казано, бе

видяла и по-добри дни, макар че вероятно бе мрачна още от първия си ден.

Лорейн извади ключ, за да отвори вратата, и изчезна вътре.

В задната част светнаха две лампи. Иначе в цялата къща бе тъмно. Това показваше, че

беше сама. Кен обиколи къщата, като надничаше през прозорците. Откри Лорейн в кухнята.

Помисли си, че изглежда изтощена. Бе свалила обувките си с високи токчета и бе вдигнала

босите си крака на стола. Топлеше ръцете си с чаша чай, като леко отпиваше от нея със

затворени очи. На по-силната светлина в стаята тя изглеждаше много по непривлекателна,

много по-стара, отколкото я бе видял в мъждивата светлина на заведението.

Това, разбира се, бе логично.

Ама че живот си бе построила тази барманка, помисли си Кен. Ако я спаси от мизерния й

живот, щеше да й направи огромна услуга. Кен усети как непреодолимото желание го

обхваща отново, и то с пълна мощ. Ръцете му се свиха в юмруци. Погледна към кухненската

маса и си каза: да, вероятно щеше да е доста яко преживяване.

Време беше да се залавя за работа.

Кен се приближи до вратата на Лорейн и в същия миг телефонът му завибрира. Провери от

кой номер му звънят и като видя, че не е Барби, реши да не отговаря.

Той почука, приглади косата си и зачака. Дочу шумолене, а после най-горната ключалка се

отключи и дръпнаха резето. Странно е колко много хора правеха същото. Купил си най-

скъпата ключалка, но я отключваш и отваряш вратата на всяко потропване.

Лорейн отвори очи малко по-широко, когато зърна Кен, ала не затръшна вратата под носа

му, нито каза нещо подобно на: „Така, така. Бас ловя, че е красивият опечален, който

прилича на бившия ми“.

Тя опита да се усмихне с онази усмивка, която той бе видял в клуба, ала не се получи много

добре. Кен забеляза... страх може би?

Да, страх.

Обруленото й от времето лице леко се набръчка и това го развълнува.

Кен й предложи най-милото изражение на лицето си.

– Трябва да поговоря с вас за нещо.

Лорейн не изглеждаше твърде въодушевена пред перспективата – може би се изплаши, – ала

не бе от типа жени, които ще направят сцена или ще изгонят някого.

– Много е важно, наистина – каза той. – Мога ли да вляза?

– Не знам – отвърна Лорейн. – Късно е.

– О, не се притеснявайте – той оголи всичките си зъби в усмивка. – Ще ви отнема не повече

от секунда, обещавам.

И тогава Кен влезе и затвори вратата след себе си.

Навън застудяваше и затова Рей слезе по стълбите обратно в сводестата „стая в корема“ на

„Луси“. Беше глупаво да дойде тук. Какъв бе смисълът всъщност? Да, той пазеше чудесни

спомени от това място. Може би си мислеше, че и Каси има такива спомени. Но какво от

това? Нима мислеше, че ще я накара да се върне в спомените си към онова време и място и

така ще й помогне да разбере какво бе направил той?

Тъпо.

Да, някои неща можеха да станат по-хубави от декора и контекста, но нима бе толкова

наивен да смята, че от факта, че е вътре в сградата, ще последва хормонален взрив и този

взрив ще промени стореното от него и ще го направи по-приятно? Внезапно се почувства като

лош търговец на недвижими имоти, който вярва, че местоположението, местоположението и

само местоположението ще направи предложението му много по-приемливо.

Рей погледна към телефона си. Никакво съобщение от Каси или Меган, или както й бе

името. Хрумна му отново да я потърси, но нима имаше смисъл? Щеше да чака още един час,

може би два и да си тръгне. Къде щеше да отиде? Ченгетата вероятно са привършили

работата си в жилището му, но нима наистина искаше да се върне в онова мръсно мазе?

Не.

Беше време да се разкара. Ако Каси – нямаше да престане да я нарича Каси, а не Меган –

не искаше да чуе онова, което той имаше да й каже, е, той просто трябваше да намери начин

да се справи с проблема. Но нямаше смисъл да стои тук, а светът около него да се разпада.

Беше твърде рисковано и макар през годините с лекота да бе намирал начини да опропасти

живота си, той нямаше склонност към самоубийство.

Когато Рей тръгна към стълбите в задния крак на „Луси“, отдолу дочу шум. Спря и се

ослуша.

Някой бе отворил вратата.

– Каси?

– Не е Каси, Рей.

Сърцето му се сви, щом позна гласа. Той принадлежеше на детектив Брум.

– Как ме откри? – попита Рей.

– По сигнала на мобилния ти телефон. Лесно е, когато някой остави телефона си включен.

– Да. Така е.

– Свърши се, Рей.

Той не каза нищо.

– Рей?

– Чувам те, детективе.

– Няма смисъл да бягаш. Заобиколен си.

– Добре.

– Въоръжен ли си?

– Не.

– Дошъл съм да те арестувам, Рей. Разбираш ли?

Без да е сигурен какво да отвърне на това, Рей се спря на:

– Да, разбирам.

– Тогава направи услуга и на мен, и на себе си – рече Брум. – Улесни нещата и ще сме в

безопасност. Коленичи на пода и сложи ръце на главата си. Ще те закопчая и ще ти прочета

правата.

36

На другия ден в осем сутринта Меган отвори очи и усети цялата болка на света. Нощта бе

дълга в много отношения и не на последно място в това влизаше и емоционалното бреме да

разкаже на Дейв цялата истина за своето минало – така че сега всяка частица на тялото й

изпитваше още по-остри болки. Най-лоша от всички бе болката в ръката; сякаш бе нахапана

от тигър, а после бе смазана от нещо тежко. Някакъв ковач безмилостно използваше черепа й

за наковалня. Езикът и устата й бяха сухи като Сахара и тя ги усещаше като по време на

най-тежък махмурлук.

Меган бавно отвори очи. Дейв седеше на ръба на леглото, хванал с ръце главата си. Сякаш

и него го болеше, макар да не чувстваше пулсиращата болка, която мъчеше нея. Косата му

стърчеше във всички възможни посоки. Тя се досети, че той бе останал до нея през цялата

нощ.

Опита се да си припомни по кое време бе свършила разказа си – Дейв рядко се бе обаждал, –

ала не можа. Тя бе говорила до пълно изтощение и не толкова заспа, колкото сякаш

припадна от умора, от болката и морфина, който й поставиха. Ако Дейв бе изрекъл някакъв

коментар върху думите й, тя не си го спомняше.

Меган не бе чувствала такава жестока жажда. Когато протегна ръка към чашата с вода на

нощното шкафче, сякаш цялото й тяло изпищя от недоволство. Тя тихо извика. Дейв вдигна

глава и каза:

– Нека ти я подам.

Той се приближи до шкафчето и внимателно вдигна чашата към нея, като намести

сламката между устните й. Тя жадно отпи. Водата бе чиста амброзия. Щом тя свърши, Дейв

върна чашата на мястото й и седна до нея.

– Как се чувстваш? – попита.

– Сякаш съм се целувала с автобус.

Той се усмихна и я погали по челото.

– Да повикам лекаря.

– Още не.

Ръката му бе хладна. Тя затвори очи и се занаслаждава на допира му. По страната й се

търкулна сълза. Не знаеше защо.

– Мислех върху всичко, което ми каза – рече Дейв. – Все още се опитвам да го премисля.

– Знам. Но говори с мен, съгласен?

– Съгласен.

Тя отвори очи и го погледна.

– Тежко е – каза Дейв. – От една страна, каква си била в миналото като че ли всъщност

няма значение. Обичаш ли ме?

– Да.

– Лъжеш ли ме?

– Не, разбира се, че не.

– Тогава какво има значение? Всички имаме минало. Всички имаме тайни. Или нещо за

криене. – Той се премести от мястото си. – Това е от една страна. Тази част разбирам аз.

– А от друга страна?

Дейв поклати глава.

– Все още обмислям.

– Обмисляш – каза тя, – или преценяваш?

Видът му стана объркан.

– Не съм сигурен, че те разбирам.

– Ако неизвестното ми минало се криеше в това, че преди да се запознаем съм била богата

принцеса и девственица, мислиш ли, че щеше да ти е толкова тежко да премисляш?

– Нима ме смяташ за плиткоумен?

– Само питам – отвърна тя. – Въпросът е напълно логичен.

– И ако кажа „да“, щеше да ти е по-лесно да смелиш този сценарий?

– Щях да разбера, така е.

Дейв премисли и това.

– Искаш ли да чуеш една странна истина?

Тя чакаше.

– Никога не съм ти вярвал напълно, Меган. Не, почакай, това не е съвсем така. Имам

предвид, че никога не съм ти вярвал. Аз ти се доверявах. Безусловно. Направих те моя жена,

обичах те и знаех, че и ти ме обичаш. Живеехме един живот, спяхме в едно легло и имахме

наши собствени деца.

Дейв тежко преглътна, погледна встрани, обърна се с гръб към нея.

– Щях да ти поверя живота си. Знаеш го.

– Знам.

– И все пак невинаги ти вярвах. Можеш да се довериш на някого и да знаеш, че в това има

и нещо друго. Знаеш ли какво имам предвид?

– Да.

– Беше ли ти трудно да ме лъжеш през всичките тези години?

– Не лъжех само теб, а всички.

– Но най-вече мен.

Тя не започна да го разубеждава.

– Беше ли ти трудно?

Меган се позамисли.

– Не съвсем.

Той отново седна.

– Леле, колко сме честни.

– Истината не бе реалната опция. Не виждах никакъв смисъл да ти разкажа за миналото

си. Истината можеше само да влоши положението.

– Значи трябва да ти е било трудно? На дадено равнище.

– Според мен свикнах.

Той кимна с глава.

– Част от мен иска да научи подробности, защото иначе въображението ми няма да го

издържи, ако разбираш какво имам предвид.

Тя кимна.

– Ала по-голямата част от мен е наясно, че по-добре е да не обръщаме внимание.

– Беше много отдавна, Дейв.

– Но все пак е част от теб.

– Липсва ли ти?

– Няма да се извинявам, ако е така.

– Не това те питах. Попитах те дали ти липсва.

Очите й отново се напълниха със сълзи. Тя нямаше намерение отново да го излъже, не и

след като бе преминала през толкова много изпитания, за да му каже истината.

– Когато си бил в гимназията, ти си бил член на театралната трупа, нали така?

– Е?

– И вие, както всички момчета, сте се шляели навън, сприятелявали сте се и сте пушели

трева. Ти ми го каза.

– Не виждам връзката – отвърна Дейв.

– На теб това ти липсва, така ли е? Но не би се върнал в онези времена – те отдавна са

отминали. Трябва ли да намразя миналото си, за да можеш ти да ме приемеш?

Дейв сякаш се сепна и се облегна назад.

– Наистина ли мислиш, че е едно и също?

– Кое му е различното?

Той потърка лицето си с длани..

– Не знам. Тъкмо това трябва да премисля. – Дейв се опита да се усмихне. – Мисля, че

лъжите се отразяваха по-силно върху нас, отколкото си представяш. Породиха дистанция

между двама ни. Нормално. Така че сега ще бъде друго. Може да стане по-хубаво.

Телефонът на нощното шкафче издрънча.

Дейв се намръщи.

– Не биваше да те безпокоят.

Меган протегна здравата си ръка към апарата.

– Ало?

– Чух, че си имала трудна нощ.

Беше детектив Брум.

– Ще се оправя.

– Не си ли включила телевизора тази сутрин?

– Не, защо?

– Карлтън Флин е мъртъв. И други мъже са намерени мъртви. Открихме труповете им в

един кладенец близо до старата пещ.

– Какво? – Този път Меган успя да седне в леглото. – Не разбирам. И Стюарт Грийн ли е

между тях?

– Най-вероятно. Все още оглеждат труповете.

Разговор за опитите да осмислиш нещата.

– Почакайте, значи някой ги е убил?

– После ще ти разкажа подробностите, но в момента имам нужда от помощта ти.

– Как?

– Знам, че много те боли, така че ако...

– Какво ви е нужно, детектив?

– Снощи арестувахме Рей Ливайн за убийствата.

Тя отвори уста, ала от нея не излезе и дума. Светът й отново се преобърна с главата надолу.

– Това някаква шега ли е?

– Не...

– Какво ви е? Полудяхте ли?

Дейв я погледна укорително. Тя не му обърна внимание.

– Брум! – извика тя.

– Тук съм – отвърна Брум.

Меган поклати глава, готова да му заяви, че това просто не е възможно, ала после си

спомни за предишната нощ, за последните думи на Рей: „Не ти казах истината“.

– Не, не, това е някаква грешка – заяви тя и усети как една сълза се отрони от очите и се

търкулна по лицето й.

– Чувате ли ме? Имате ли доказателства?

– Не ми се ще да говоря за това в момента, но имам нужда от помощта ти.

– Как?

– Задържахме Рей. Той няма да разговаря с никого от нас. Ще говори само с теб, на четири

очи. Знам, че искам много в сегашното ти състояние, а това със сигурност може да почака

няколко дни, докато се съвземеш...

– Какъв е адресът? – попита тя.

Дейв я гледаше с широко отворени очи и мълчеше.

Меган внимателно слушаше. После затвори телефона и се обърна към съпруга си.

– Ще ме закараш ли до един затвор?

Брум затвори телефона след разговора си с Меган и се върна обратно при Рей. Рей Ливайн

бе облечен в оранжеви затворнически дрехи. И ръцете, и краката му бяха във вериги.

Намираха се в стаята за разпити на Районния затвор в Атлантик Сити. Рей бе повикал

единствения си приятел в областта, своя шеф Фестър, и Фестър му уреди адвокатска защита

в лицето на Флеър Хикъри, който трябваше да представлява Рей. Хикъри бе известен като

много добър и колоритен човек.

Щом Брум влезе в стаята, Флеър Хикъри, чийто костюм с цвят на лавандула идваше малко

пресилено за осем сутринта, попита:

– Е?

– Тръгва.

– Чудесно.

– И все пак бих искал да задам няколко въпроса на клиента ви.

– А аз бих искал да съм в джакузито заедно с Хю Джакман – контрира Флеър, като махна

два пъти с ръка. – Но пък можем да помечтаем, нали? Клиентът ми бе достатъчно ясен.

Преди да ви каже и една дума, той желае да поговори на четири очи с Меган Пиърс. А сега –

къш!

Брум излезе от стаята. Специален агент Анджони сви рамене и рече:

– Хапливата забележка бе съвсем заслужена.

– Съгласен съм.

– Ще й отнеме поне час да дойде дотук, дори да й изпратим полицейски ескорт. Защо не

излезете на чист въздух?

– Трябва да се върна в „Ла Крим“.

– В нощния клуб ли? Защо?

Брум не си направи труда да му обяснява. Той се отправи навън към автомобила си.

Все още имаше липсващи брънки. Нощта бе наистина дълга.

Федералните продължаваха да претърсват жилището на Рей Ливайн с надеждата да

намерят и други трофеи. Труповете, извадени от кладенеца досега, наброяваха дванайсет,

макар че колкото по-надълбоко слизаха, толкова по-трудно ставаше да определят веднага

кои кости на кого принадлежат. С годините труповете се бяха изпочупили, натрупани накуп,

като кладенецът се бе превърнал в последното им убежище.

След като предишната нощ арестува Рей Ливайн, Брум се отправи към обречената къща,

която в миналото бе семейният дом на Стюарт и Сара Грийн. Съобщи на Сара онова, което

бе научил: че всички улики водят до факта, че Стюарт е на дъното на кладенеца и че е бил

жертва на сериен убиец. Както винаги Сара внимателно го слушаше.

Щом той свърши, тя каза:

– Останах с впечатление, че наскоро някой е видял Стюарт.

Така че ето накъде се бе запътил Брум сега – към „Съботна хапка и мръвка“ на „Ла Крим“.

Отваряха за закуска точно по това време и учудващо бързо правеха доста оживена търговия.

Той не мислеше, че от това пътешествие ще се роди нещо кой знае колко важно. Брум беше

убеден, че Лорейн ще свие рамене и ще заяви: „Казах ти, че не съм сигурна. Но ти просто не

ме послуша“.

Ала истината беше – истина, която може би той щеше да започне сам да си признава, – че

искаше да види Лорейн. Нощта бе ужасна, изпълнена с кръв и мъртви тела. Той, разбира се,

имаше професионално извинение за посещението си при нея, но може би просто искаше да е с

нея, да вижда познатото хубаво лице да отвърне на погледа му, лице на жена, която не бе

омъжена за друг. Така я чувстваше – Лорейн, още един ранен от града ветеран, около когото

той се чувстваше добре. Може би искаше само това. Може би искаше да потъне за известно

време в нейната успокояваща крива усмивка и гърления й смях. А може би фактът, че тя

умира, че може би след няколко месеца нямаше изобщо да бъде тук... може би това го караше

да осъзнае дълбокото си нежелание отново да изпита, че още някой му липсва в този живот.

Нима бе толкова нередно?

Охранителите в „Ла Крим“ тъкмо отваряха вратите, когато той пристигна. Някои от

редовните посетители се бяха наредили на опашка отрано, вероятно идваха направо от

казината или от други нощни заведения. Това бе клиентелата за закуска – не хора, събудили

се и дошли за сутрешно похапване, а такива, които са будували цяла нощ и желаят да

започнат деня с шоуто на стриптийзьорките. Можеш да го погледнеш от която си страна

искаш, но бе трудно да не направиш заключението, че те са, меко казано, доста отчаяни и

странни.

На влизане Брум кимна на облечените в черно охранители. Прекоси тъмните сепарета и се

запъти направо към бара на Лорейн.

Ала нея я нямаше. Тъкмо щеше да се обърне и да попита къде е, когато някой го бутна

изотзад и той залитна.

Беше червендалестият Руди.

– Какво, по дяволите, искаш, Руди?

Руди посочи с тлъстия си пръст към него.

– Предупредих те.

– За какво говориш?

– Най-напред разговаря с Тони. Добре де, голяма работа. Такива като нея под път и над път.

Добре. – Той отново го сръга. – Но аз те предупредих, нали?

– За какво си ме предупредил?

– Казах ти, че Лорейн е различна. Че е специална. Казах ти какво ще направя, ако нещо й

се случи.

Брум замръзна на място. Сякаш музиката внезапно зазвуча по-силно. Стаята се завъртя.

– Къде е тя?

– Не ме баламосвай с подобни въпроси – къде била тя. Знаеш много добре...

Брум го сграбчи за реверите и го запрати към стената.

– Къде е тя, Руди?

– Това те питам и аз, боклук такъв. Не се е появявала тази сутрин.

37

Меган седеше срещу Рей в безличната и, независимо от това, сюрреалистична стая за

разпити.

По време на пътуването до града всички в колата бяха унили. Обади се федерален агент на

име Гай Анджони и подробно я информира за убийствата и ареста. Беше неописуемо. Когато

тя остави телефона, Дейв се опита да поговори с нея. Тя не му отговори. Дейв вече знаеше за

миналите й отношения с Рей – не всички подробности, разбира се, но напълно достатъчно. Тя

от своя страна знаеше, че никак няма да му е леко. Искаше да го успокои и да му вдъхне

увереност. Дейв го заслужаваше, заслужаваше дори повече. Ала в момента бе потресена.

Това щеше да почака.

Меган бе преминала през метален детектор и цялостно претърсване, преди да й разрешат да

влезе в полицейското управление. Вътре имаше петима души: специален агент Гай Анджони;

двама полицаи; Флеър Хикъри, адвокатът на Рей, който я поздрави с топла усмивка на

устните; и, разбира се, Рей.

Флеър Хикъри повдигна малък свитък документи.

– Това са клетвени декларации, според които разговорът ви с моя клиент няма да бъде

донесен до знанието на някого, няма да бъде записан или използван по какъвто и да е начин –

заяви той.

– Всеки в тази стая е подписал такъв документ.

– Добре.

– Бих бил наистина много благодарен, ако и вие подпишете документа, с което да обещаете,

че няма да разпространите каквото и да е, казано от моя клиент по време на този разговор.

– Не е необходимо – обади се Рей.

– То е и за нейно добро – обясни Флеър. – Макар ти да й вярваш, Рей, аз се опитвам да

затрудня противната страна, за да не могат да я убедят да проговори.

– Няма нищо – каза Меган.

Пръстите на ранената й ръка все още функционираха добре и тя хвана писалката и драсна

нещо като подпис.

Флеър Хикъри събра документите.

– Добре, господа, време е да си тръгвате.

Специален агент Анджони се запъти към вратата.

– Ще ви наблюдаваме, госпожо Пиърс. Ако попаднете в беда, само вдигнете здравата ръка

над главата си и ние ще разберем, че имате нужда от нас. Моят клиент е със завързани ръце и

крака – продължи Флеър.

– Тя не е в опасност.

– И все пак.

Флеър подбели очи. Пръв излезе Гай Анджони, следван от двамата полицаи. Флеър излезе

последен. Вратата се затвори след него. Меган се настани на отсрещния стол. Глезените на

Рей бяха оковани за стола, а ръцете му – за масата.

– Добре ли си? – попита я Рей.

– Снощи ме нападнаха.

– Кой?

Тя поклати глава.

– Не сме тук да разискваме моя милост.

– Затова ли не можа да дойдеш при „Луси“?

Меган не знаеше как да отговори на този въпрос.

– И бездруго нямаше да дойда.

Той кимна, сякаш бе разбрал.

– Ти ли уби тези мъже, Рей?

– Не.

– Ти ли уби Стюарт Грийн?

Той не отговори.

– Разбра, че ме наранява, нали?

– Да.

– Беше те грижа за мен. Ти дори...

Тя замълча, после продължи:

– Ти дори ме обичаше.

– Да.

– Рей, сега трябва да ми кажеш истината.

– Ще ти я кажа – отвърна той. – Но най-напред ти.

– Какво?

Щом Рей срещна погледа й, тя го усети навсякъде по себе си.

– Каси – започна Рей. – Ти ли уби Стюарт Грийн?

Брум не си направи труда да зададе на Руди допълнителни въпроси.

Опита да не се паникьоса, ала не се получи. Каза на Руди да остане в клуба и ако Лорейн

пристигне, да му се обади. Без да пророни нито дума повече, Брум изтича до автомобила си,

грабна пистолета и бързо се отправи към дома на Лорейн.

„Моля те, недей, моля те, недей, моля те, недей.“

Повика диспечера си за подкрепа, но нямаше начин да го дочака. Не спираше да тича.

Гърдите му изгаряха. Дъхът му отекваше в собствените му уши. Очите му се навлажниха от

утринния хлад. Но нищо нямаше значение. Освен едно.

Лорейн.

Ако нещо й се случеше, ако някой я наранеше...

Хората на улицата залитаха на слънцето след нощта, която бяха прекарали на изкуствено

осветление. Брум дори не ги погледна.

„Не и Лорейн. Моля те, не и Лорейн...“

Брум зави надясно край ъгъла. В далечината зърна къщата на Лорейн. Спомни си

предишния път, когато бе дошъл тук, когато остана за през нощта. Странно как човек

пропуска очевидното. То не означаваше почти нищо за него, вероятно за нея още по-малко, а

сега проклинаше глупостта си.

С наплива на адреналин Брум ускори крачка, като взе предните стъпала по две наведнъж.

Той едва не се блъсна във вратата й, готов да я откачи с едно рамо, ала се спря.

Човек не се втурва през затворени врати току-така. Той знаеше най-добре. Но пък не

можеше и да чака. Успокои се и опита топчестата брава на парадния вход.

Беше отключена.

Сърцето му пропусна един удар. Нима Лорейн щеше да сглупи да остави предната си врата

отключена в квартал като този? Не мислеше така.

Той бавно отвори вратата с пистолет в ръка. Тя изскърца на влажния сутрешен въздух.

– Полиция! – изкрещя той. – Има ли някой тук?

Никакъв отговор.

Направи още една крачка навътре в къщата.

– Лорейн?

Долови страха в собствения си глас.

Моля те, недей, моля те, недей, моля те, недей...

Очите му огледаха предната стая. Бе съвсем обикновена.

Имаше диван с подходящо място за приятни беседи, от онези, които можеха да се намерят в

доста от мебелните магазини по автомагистралите. Телевизорът бе съвсем скромен по

размери в сравнение със съвременните стандарти. Верен на истинския стил на Атлантик

Сити, часовникът на стената имаше червени кубове вместо цифри.

Кабинетната маса разполагаше с три пепелника, показващи стари сцени от Градската зала

на Атлантик Сити, разположена на Дъсчената алея. Вдясно имаше малък бар с две високи

столчета. Бутилка с водка „Смирноф“ и друга с лондонски сух джин „Гордънс“ стояха като

двама стражи от двете му страни.

Подвижните масички за сервиране на напитки бяха същите като тези в „Ла Крим“.

– Има ли някой? Полиция. Излез с вдигнати ръце.

Пак нищо.

Картините по стените бяха блестящи репродукции на прекрасни хумористични афиши.

Единият бе от „Рокси“ в Кливланд, другият бе от „Червените Люти“ от Кони Айланд и най-

отпред, оцветен в светложълто бе „Г-ца Доброволно запалване“, Блейз Стар се появяваше в

„Глоуб“ в Атлантик Сити.

Домът на Лорейн не беше кой знае колко голям и луксозен, ала си бе неин. Брум знаеше, че

спалнята й бе от лявата страна, банята – вдясно, кухнята – в дъното. Най-напред отвори

спалнята. Тя бе малко разхвърляна, помисли си той, приличаше повече на гримьорна,

отколкото на място за спане. Ярките работни дрехи на Лорейн бяха оставени главно върху

манекени, а не на закачалки, ала стаята приличаше повече на шивалня.

Леглото обаче бе оправено.

Брум преглътна и се върна в главната стая. Нямаше време за губене. Той побърза да влезе в

кухнята. Още отдалече зърна зеления като авокадо хладилник, осеян с магнитчета сувенири.

Брум стигна до вратата и се спря.

О, не...

Погледна надолу към линолеума под масата и заклати глава. Вторачи се по-съсредоточено

с надеждата, че нещо ще се промени, но, разбира се, всичко си остана както си беше.

Кухненският под бе потънал в кръв.

– Каси, ти ли уби Стюарт Грийн?

Рей вдигна поглед, намери очите на Каси и се взря в тях. Искаше да види реакцията й на

онова, което се канеше да изрече, да види, по жаргона на този проклет град, дали ще открие

някаква „подсказка“.

– Не, Рей, не го убих аз – отвърна тя. – А ти?

Рей гледаше красивото й лице, ала то не изразяваше нищо, освен изненада от въпроса. Той

я гледаше съсредоточено и й вярваше.

– Рей?

– Не, не съм го убивал.

– Тогава кой?

Това беше моментът. Рей трябваше да й каже истината. Бедата сега бе в това, че той бе

убеден, че не е била тя, но как да го изрази с думи?

Беше малко късно да се тревожи за това.

– През онази нощ – започна Рей – ти вървя чак до онова място. Видя Стюарт Грийн да лежи

до големия камък и си помисли, че е мъртъв.

– Това вече го знаем, Рей.

– Искам само да подкрепиш думите ми.

– Да – заяви Каси. – Видях го и помислих, че е мъртъв.

– И избяга, така ли беше? Уплаши се. Помисли, че ще обвинят теб.

– Или теб.

– Правилно – отвърна Рей. – Или мен.

– Не разбирам, Рей. Защо съм тук? Какво искаше да ми кажеш?

Той се чудеше как да я накара да разбере.

– Защо отиде там онази нощ?

Тя изглеждаше объркана.

– Какво искаш да кажеш?

– Защо отиде в парка онази нощ?

– Какво имаш предвид с това „защо“? Получих бележката ти. В нея ти ми даваше доста

подробни инструкции как да стигна до мястото.

Рей поклати глава.

– Никаква бележка не съм ти оставял.

– Какво? Разбира се, че ми остави.

– Не съм.

– Тогава откъде знаеше, че трябва да отидеш там?

Рей сви рамене.

– Проследих те.

– Не те разбирам.

– Знаех какви ги вършиш със Стюарт Грийн. Дори те помолих да избягаш с мен. Исках да

започнем на чисто, не помниш ли?

На красивото й лице се появи тъжна усмивка.

– Това бе мечта.

– Може би. А може би, ако се бе вслушала в думите ми...

– Да не минаваме отново по тези пътища, Рей.

Той кимна. Тя имаше право.

– Онази нощ те проследих. Ти остави колата на паркинга в Пайн Барънс и тръгна нагоре по

пътеката. Нямах представа защо, нито с кого имаше среща. Предполагам, че съм ревнувал,

не знам. Вече няма значение. Ти тръгна нагоре по пътеката. Аз не те проследих. Щом искаш

да си с друг, добре, това наистина нямаше нищо общо с мен. Ние не се различавахме от

останалите. Това бе част от забавлението, нали така?

– Не те разбирам – рече тя. – Ти не си ми оставил онази бележка да се срещнем?

– Не.

– Тогава кой?

– Много пъти премислях положението през последните двайсет и четири часа.

Предполагам, че отговорът е очевиден. Сигурно е бил Стюарт Грийн. Той ти е заложил

клопка, искал е да си сама.

– Но когато стигнах до мястото...

– Стюарт Грийн е бил мъртъв – продължи Рей.

– Поне така си помислих.

Рей си пое дълбоко въздух. Кръвта нахлу в главата му.

– И си била права.

Тя съвсем се обърка.

– Какво?

– Стюарт бе мъртъв.

– Вече го беше убил?

– Не. Казах ти. Не аз го убих.

– Тогава какво стана? – попита тя.

– Ти тръгна по онази пътека – каза Рей. – Видя тялото му. Помисли си, че е мъртъв, и хукна

назад по пътеката. Аз те видях. Всъщност имах намерение да те спра, да се уверя, че си добре.

Още едно от предположенията ми: „Ами ако?“. Ако те бях спрял. Ако те бях попитал какво

става...

Гласът му отлетя в пространството.

Тя се наведе напред.

– Какво стана, Рей?

– Помислих си... Не знам... Помислих си, че Стюарт те е наранил или нещо подобно. Бях

объркан, бях бесен, така че се колебаех. И тогава ти, така де, изчезна. Аз изтичах нагоре по

пътеката. Към развалините.

Меган наблюдаваше лицето му. Тя бе любопитна, това бе сигурно, но същевременно я бе

грижа за него.

Рей го виждаше. Той се приближаваше към края на разказа си и може би най-после тя бе

започнала да вижда истината.

– Когато се изкачих до мястото, видях Стюарт Грийн да лежи на земята. Беше мъртъв.

Гръклянът му бе прерязан. – Рей се наведе още повече към нея, искаше да се увери, че тя

вижда очите му и разбира какво е видял през онази нощ той. – Представи си, Каси.

Представи си как тичам нагоре и намирам Стюарт с прерязано гърло.

Сега тя си го представи. Всичко.

– Ти си помислил... Помислил си, че съм го убила аз.

Той не си направи труда да кимне. Наведе глава.

– Какво направи после, Рей?

По лицето му се затъркаляха сълзи.

– Обзе ме паника...

– Какво направи?

Кръвта. Всичката тази кръв.

– ... или е било тъкмо обратното. Може би внезапно съм прозрял логиката. Бях те видял да

бягаш. Направих си най-очевидното заключение: дошло ти е до гуша от оскърбленията му.

Той е примерен гражданин. Никой не може да ти помогне. Така че си направила каквото е

трябвало. Уредила си среща с него в това отдалечено място, за да го убиеш, а после нещо те е

накарало да избягаш. Може да си се стреснала. Може някой да те е видял. Не знам. Но

остави следи. На паркинга имаше и други автомобили. Някой може да те е запомнил. Ще

намерят трупа и полицията ще започне разследване, ще го проследят назад до „Ла Крим“ и

накрая, така де, всичко ще се стовари на гърба ти.

Сега тя разбра. Той се убеди по израза на лицето й.

– Така че направих единственото нещо, което можах, за да те спася. Отървах се от трупа.

Няма труп, няма престъпление.

Тя започна да поклаща главата си.

– Нима не ти стана ясно? Ако няма труп, хората ще си помислят, че Стюарт е забегнал.

Някой може и да те заподозре, но щом тялото липсва, знаех, че ще бъдеш в безопасност.

– Какво направи, Рей?

– Завлякох го навътре в гората. После се върнах вкъщи и взех лопата, за да го заровя. Но

беше февруари. Почвата бе твърде корава. Опитах се, ала калта не поддаваше. Изминаха

часове. Зазоряваше се. Трябваше да се отърва от трупа. Ето защо се върнах отново у дома и

взех триона...

Ръката й политна към устата.

Кръвта, помисли си отново Рей и затвори очи. Толкова много кръв.

Искал да спре, ала щом трионът се задействал, Рей вече нямал избор. Трябвало да свърши

тази работа. Той не си направи труда да й разкаже и останалото, какво чувствал, когато

режел човешка плът и кости, когато нарязвал на парчета човешко същество, дори толкова

жалко, колкото Стюарт Грийн, и когато ги напъхвал в черни найлонови торби за боклук.

Единственото, което го подкрепяло, била мисълта, че ще спаси жената, която обича. Той взел

торбите, допълнил ги за тежест с камъни и ги откарал до едно място близо до Кейп Мей.

Хвърлил торбите във водата. После се върнал вкъщи, където очаквал да види Каси. Но нея я

нямало. Позвънил й. Не отговаряла. Прекарал нощта треперещ в собственото си легло, като

се мъчел за прогони образите от главата си. Но те не си отивали.

На следващия ден и на пӝ следващия той търсел Каси. Никъде я нямало.

Дните станали седмици, месеци, години. Ала Каси не се появявала.

А за Рей останала само кръвта.

Ирин Андерсън удари в целта.

Бе прекарала по-голямата част от нощта с федералните, с които търсели самоличността на

убитите. Бе твърде рано да се каже нещо определено, но тя вече бе събрала достатъчно

информация за дрехите, ръчните часовници и бижутата им, за да получи представа кои кости

на кого от изчезналите мъже принадлежат. За останалото разчитаха на ДНК анализа. Което

можеше да отнеме известно време.

Щом Ирин имаше свободна секунда, тя щракваше в участъковия компютър. Брум й бе

казал да разгърне търсенето на по-широка основа, да издири което и да е насилие, което би

могло да се свърже с Марди Гра. Няколко минути по-късно тя намери случай, който би

могъл да бъде подходящ, макар всъщност да не бе пряко попадение.

Най-накрая, а не в началото.

Ирин бе търсила убити или изчезнали мъже. Ето защо точно този казус се бе промъкнал

между капките. Накрая случаят бе квалифициран като смърт при самоотбрана, а не като

убийство.

Тъй като никой не бе обвинен в убийство, казусът не бе широко огласен. Някакъв човек на

име Ланс Григс бе намушкан до смърт в дома си близо до Ег Харбър Тауншип, което не бе в

самия Атлантик Сити. Григс имаше дълго досие за домашно насилие. Ето защо случаят

привлече вниманието на обществеността. Не, той не бе изчезнал. Не бе захвърлен в кладенец.

Ала подобно на мнозина други, въвлечени в този случай, Григс бе сериен насилник.

Според доклада съпругата му е била многократно хоспитализирана.

Съседите съобщили за постоянни побоища през последните години. Ченгетата многократно

бяха посещавали жилището им. Ирин поклати глава.

Тя се бе занимавала с много случаи на домашно насилие. Бе чувала всякакви оправдания,

но някъде дълбоко в себе си тя така и не бе разбрала защо съпругите все оставаха в дома си.

Изглежда, че Григс бе нападнал жена си с гаечния ключ, бе счупил крака й, а после бе

притиснал врата й с лоста. Накрая жена му откачила, грабнала ножа и го намушкала.

Предвид дългото досие от арести на името на Григс, тя имаше много снимки в полицейските

архиви и Ирин ги вадеше една по една.

В момента също се занимаваше с това. Когато открили трупа, арестували и съпругата. А

Ирин извади снимката й и я постави досами фотографията на мъжа й.

Щастливата двойка.

– Върху какво работиш?

Тя се обърна и видя Голдбърг. Страхотно, точно това й трябваше. Той също бе изпит и

изтощен, бе разхлабил вратовръзката си до положение, в което можеше да изпълнява

функцията и на колан. Нощта бе дълга за всички.

– Вероятно нищо важно – отвърна Ирин, като протегна ръка да затъмни монитора. – Пак

проучвах престъпленията на Марди Гра.

– Спри.

– Какво?

– Върни го отново – рече Голдбърг.

Ирин с нежелание го върна.

Голдбърг се взря в екрана.

– И тези двамата ли са замесени?

– Да. Убила го е преди години.

Той поклати глава.

– Това няма смисъл.

– Как така?

Голдбърг посочи към екрана.

– Познавам тази жена.

Кръвта върху кухненския под въздейства на Брум като силен удар в корема.

Той стисна пистолета по-здраво и започна да се моли и да обещава най-различни неща с

надеждата, че Лорейн е още жива. Брум се прокле, задето бе говорил с нея, особено на място,

видно от всички наоколо. Нима не бе научил нищо от случая с Тони и Хари Сътън? В случая

бяха въвлечени и много опасни хора.

Как е могъл да постъпи тъй лекомислено?

Сърцето му се блъскаше в гърдите, ала той нямаше никакво време за губене. Трябваше да

отиде при нея, трябваше да се опита да спре кръвотечението.

Брум приклекна, търколи се надясно и отново усети силен шок.

Това, което видя, не бе трупът на Лорейн.

Беше тялото на мъж. Докато го оглеждаше отблизо, Брум си спомни описанието, което

Меган бе дала на мъжа, когото бе срещнала в кантората на Хари Сътън.

Можеше да е същият тип.

Този мъж бе определено мъртъв. Гърлото му бе прерязано.

Брум тъкмо щеше да извърне глава, когато усети пистолет, опрян във врата му.

– Пусни оръжието, Брум – рече Лорейн.

38

Това разби сърцето на Меган по хиляди начини.

Тя се бе учудила на изненадата, с която Рей бе посрещнал новината, че са видели Стюарт

Грийн. Сега вече разбираше. Рей е знаел, че през всичките тези години Стюарт Грийн е бил

мъртъв. Бе направил огромна саможертва, наистина огромна саможертва, за да запази

тайната, която го е разяждала, потискала го е и го е тревожела, тайна, която най-вероятно е

коствала здравето му.

Някои могат да живеят с това. Правят каквото е нужно. Ала Рей бе твърде чувствителен.

Не можеше да го стори. Особено като прибавим и факта, че е бил изоставен от любимата

жена – жената, заради която бе направил огромна саможертва, за да я спаси – и дори е узнал

какво е станало с нея чак сега, седемнайсет години по-късно.

Последното, което Меган каза на Рей, преди да излезе от стаята за разпити, беше, че би

направила всичко, на което е способна, за да се убеди, че ще го освободят. Говореше

сериозно. Дължеше му го. Щеше да му помогне, а после, честно или не, щеше да изчезне

завинаги.

Ала първото нещо, което изрече, щом излезе от стаята, бе:

– Къде е съпругът ми?

– Надолу по коридора вляво.

Тя бързо се запъти натам. Когато влезе в стаята, Дейв сепнато вдигна поглед, а Меган

почувства как сърцето й се сви от истинска любов. Тя се втурна към него и се отпусна в

обятията му. В този миг, подкрепена от мъжа си, тя се почувства в безопасност, и то в

достатъчна степен, за да се запита как се бе озовала на пътеката през онази нощ. Не беше ли

Лорейн човекът, който й бе предал съобщението да се срещне с Рей при руините?

Не беше ли Лорейн човекът, който пусна слуха, че Стюарт Грийн е още жив, макар че сега

бяха съвършено сигурни, че е мъртъв?

Не беше ли Лорейн човекът, който твърдеше, че е знаела къде е била Меган през

последните седемнайсет години, макар че това бе невъзможно?

Тя изтича обратно при специален агент Анджони.

– Къде е детектив Брум?

– Не знам. Спомена нещо за клуб, наречен „Ла Крим“.

Голдбърг посочи над рамото на Ирин към екрана на компютъра.

– Това е Лорейн, барманка в „Ла Крим“. Какво е станало, по дяволите?

– Убила е съпруга си насилник.

– Какво?

– Било е обявено за убийство при самозащита. Делото е закрито.

– Къде, по дяволите, е Брум? – озъби се Голдбърг. – Той трябва да знае за това.

Лорейн изкомандва:

– Пусни оръжието.

– За какво говориш? Тук съм, за да ти помогна, Лорейн.

– Моля те, Брум – каза тя и натисна по-силно пистолета на шията му. – Нощта беше дълга.

Пусни пистолета.

Брум изпълни молбата й.

– А сега повикай диспечера си. Кажи, че нямаш нужда от подкрепление, че тук е чисто.

Все още смаян, Брум изпълни нареждането й. После посочи трупа на пода.

– Кой е този?

– Нает е от Дел Флин.

– Какво искаше?

– Да ме изтезава, докато му дам информация за местонахождението на Карлтън. Макар че е

доста забавно. Беше от онези, които могат да дават, ала не могат да вземат. Има толкова

мъже като него.

Брум я погледна. Тя срещна очите му и кимна с глава, сякаш го поощряваше да види онова,

което сега бе очевидно.

– Господи... била си ти?

– Аха – отговори тя.

– Ти си убила всичките?

– Улучи. По един всяка година. Винаги на Марди Гра, но не мислех, че някой ще се досети

за модела. Повечето от тази измет бяха самотни, нямаше кой да се притесни за тях и да

докладва в полицията за изчезването им. Ти свърза случаите с Марди Гра и това ми направи

голямо впечатление.

– Направи го партньорът ми – отвърна Брум.

– Бившата ти съпруга, нали? Обзалагам се, че е умна жена. Поздравления.

Той замълча.

– О, не се тревожи, Брум. Нямам намерение да те убивам и да хукна да преследвам и нея,

нищо подобно. – Лорейн му се усмихна с кривата си усмивка и се вторачи в пистолета, сякаш

току-що се бе материализирал в ръката й. – Представях си хиляди начини, по които това би

могло да свърши, но не и да насоча пистолет към теб и да ти обяснявам. – Тя поклати глава.

– Всичко е толкова... Не знам... Опитваш се да печелиш време с надеждата, че някой ще

дойде да те спаси ли?

– Не е в стила ми.

– Добре, защото ще е наистина нетактично от твоя страна. Но не се притеснявай. Скоро

всичко ще се изясни.

– Какво ще се изясни?

– Планът ми. Искам да ти го кажа по моя си начин. Искам да слушаш, Брум. Ако някога си

имал някакви чувства към мен, постарай се да ме разбереш, става ли?

– Имам ли избор?

– Мисля, че нямаш, какъв избор, щом като държа пистолет в ръка. Но аз се уморих, Брум.

Досега бягах успешно, ала всичко си има край. Искам само... Искам да ме слушаш. Това е.

Ще започна отначало и може би ще видиш какво искам да кажа с всичко това, става ли?

Лорейн изглеждаше толкова искрена. Чакаше го да й отговори и той каза:

– Става.

– Знаеш, че навремето бях омъжена, нали?

– Знам, да.

– Омъжих се веднага след като завърших гимназията. Няма да те отегчавам с младежките

си години в малкото градче с алкохолизирания ми баща. Това е стара история и ние сме

свидетели на стотици резултати по тези улици, нали така?

Брум си помисли, че въпросът й е риторичен, ала Лорейн отново млъкна, без да изпуска

пистолета от ръката си.

– Така е – каза той.

– Но аз исках да съм различна. Имах мъж, който ме обичаше. Двамата избягахме, той си

намери работа, после изгуби работата си и започна да си го изкарва на мен. Беше много лошо,

Брум. Нямаш представа. Когато се събрахме за първи път, той ме удряше от време на време.

Нищо сериозно, знаеш как стават тези неща. Случва се на всяка жена там, където бях

израснала. Затова не му обърнах внимание. Ала мъжете се променят толкова бързо, знаеш

какво имам предвид, нали?

Брум кимна с глава, без да знае какво да прави по-нататък.

– Животът започна да си играе лоши шеги със съпруга ми, сякаш той бе единственият

несретник в клуба. И как реагираше моят човек? Изкарва си го на единствения човек, който

все още му обръщаше внимание. Каква ирония, не мислиш ли?

Брум мълчеше.

Косата на Лорейн падна на лицето й. Тя я отстрани с пръст.

– Ще отгатнеш ли какво стана с мен тогава, Брум? Хайде, ти си умен мъж. Какво става

винаги при подобни случаи?

– Забременяла си – каза Брум.

– Динг-донг, правилно. И за няколкото месеца, когато бях бременна, около нас цареше мир

и покой. Специалистите грешат, мислех си аз, едно бебе може и ще оправи отношенията

между мъжа и жената. И тогава една нощ таткото на бъдещото ми бебе се оплака, че

пържолата му е твърде жилава. Ядосва се, а аз казвам нещо глупаво и той ме сритва в

корема, аз падам и той започва да ме тъпче с крака толкова лошо, че аз изгубвам бебето.

Брум се вторачи в мъртвеца на пода, като продължаваше да се чуди какво да каже.

– Толкова зле ме нарани ненормалникът, че всъщност матката ми се разкъса. Знаеш ли

какво означава това, Брум? Има ли нужда да ти го обяснявам дума по дума? Бездетна.

Никога нямаше да имам деца.

Очите й се напълниха със сълзи. Тя попремига, за да ги скрие, очевидно разгневена на

самата себе си.

– Исках деца. Сега действам по друг начин и може би вече съм станала жена, която се е

научила да използва в живота онова, което има. Но тогава мечтата ми бе да имам две дечица

и малък двор. Трогателно, нали? Не се молех за голяма къща. Само съпруг, деца и място,

което да наричаме свое, разбираш ли?

Брум помръдна два сантиметра към нея, като се мъчеше да намери удобен ъгъл за

движение.

– Съжалявам, Лорейн. Съжалявам, че е трябвало да преминеш през всичко това.

– Да, тъжна история, нали? – Тя повдигна пистолета и тонът й се промени. – Моля те, не

хитрувай, Брум. Намерението ми е не ти, а мъжът на пода да остане последната ми жертва.

Брум се спря.

– Както и да е, нека се върнем няколко месеца назад. В нощта на Марди Гра. Господин

Великолепни се напива като кретен и вдига гаечен ключ срещу мен. Аз го убивам. Просто

така. И знаеш ли какво, Брум?

– Какво? – попита той.

– Това бе най-хубавото нещо, което съм направила някога. Почувствах се свободна и

щастлива.

– Никакви угризения?

– Тъкмо обратното, Брум. Кое е обратното на угризения?

Лорейн щракна с пръсти, когато се досети за отговора.

– Чисто задоволство. Това почувствах. Преместих се в града, намерих си работа в „Ла

Крим“ и оттогава всяка година на Марди Гра аз празнувах своята свобода, като помагах на

някое друго момиче да се освободи. Останалото ти е известно.

– Не съвсем.

– О?

– Не познавам онази част, в която си решила да отпразнуваш свободата си и чистото си

задоволство, като се превърнеш в серийна убийца.

Лорейн се изкикоти на думите му.

– Серийна убийца. Ооо! Звучи така... не знам... Като Ханибал Лектър11 или нещо подобно.

Но има логика. Бих могла да ти припомня, че всеки мъж, когото съм убила, го е заслужавал.

Всички бяха боклуци, биеха момичетата в клубовете, съсипваха живота им. Така че, да, това

бе част от поведението им. Бих могла да ти припомня също така, че като убивах тези

нещастници, аз давах втори шанс на много момичета. Нехранимайковците не липсваха на

никого. Две жени дори те молеха да не търсиш съпрузите им, нали така?

11 Сериен убиец – художествен образ от романа на Томас Харис „Мълчанието на агнетата“.

– Б. пр.

– Това не е извинение за постъпките ти.

– Не, не е, нали? Искам да кажа, че сигурно го използвам като оправдание. Убиваме

невинни животни, така ли е? Тези мъже бяха по-лоши от животни. Аз си намерих отдушник.

Но ти си прав. Това не е истинско извинение. Само това мога да ти кажа, Брум. Сигурно си

мислиш, че е странно, но пък може и да го разбереш. Нарече ме серийна убийца, ала според

моята теория – да, това ще ти прозвучи странно – сега тя зашепна – навън има много такива.

Температурата в стаята падна с няколко градуса.

– Мисли за тях като за мъртъвци, Брум. Милиони са. Обзалагам се. Мнозина са убийци по

рождение, няма значение дали са серийни или не. Те просто не го знаят. Че как би го разбрал,

ако никога не си извършвал подобно нещо? И аз нямах представа за себе си, но когато убих

господин Великолепни, сякаш се отвори някакъв шлюз. Почувствах се изключително добре.

Не само защото той го заслужаваше. А от самия акт.

Полицейските сирени пронизаха сутрешния въздух.

Лорейн въздъхна:

– Нямаме много време, Брум. Мисля, че останалите отговори ще трябва да почакат.

– Какво да почакат?

Тя не отговори. Брум се запита какво ли означава това – какво възнамеряваше да направи

тя. Нямаше да помогне, ако заобиколят къщата й с полицейски коли. Брум погледна надолу

към мъртвеца.

– Защо, Лорейн?

– Не ме ли слушаше?

– Защото са го заслужавали.

– Да. И защото ми харесваше. Те трябваше да бъдат убити. Аз трябваше да убивам.

Съвсем просто.

Чу се мегафон:

– Лорейн Григс? Полиция.

Лорейн махна с ръка към прозореца.

– Времето ни свърши.

– И какво ще правиш сега?

– Да правя ли?

– Какъв е планът ти? – Брум разпери ръце. – Ще се насладиш ли на още едно убийство,

преди да те арестуват?

– А, Брум – отвърна Лорейн, като му се усмихна така, че сърцето му отново се разхлопа. –

Никога не ще те нараня. Дори да изминат хилядолетия.

Той я погледна, объркан.

Отново мегафонът:

– Лорейн Григс. Полиция...

– Всичко съм планирала – каза му тя. – Краят дойде. И вчера ти казах. Аз умирам. Не

искам да прекарам последните дни от живота си в бягство.

Тя завъртя пистолета на пръста си. Дулото се обърна към нея.

Брум каза:

– Недей.

– Какво? – погледна към цевта тя. – Помисли, че ще се самоубия ли? Колко си сладък,

Брум. Но не, не това е планът ми.

Лорейн му подаде пистолета и вдигна ръце.

– Време за арести.

– Това ли е всичко? Просто ще се предадеш?

– Да, сладурче, това е. – И тя отново му се усмихна с кривата си усмивчица.

– Провери ме с вилицата. Готова съм.

Брум само я погледна.

– Не знам какво да кажа, Лорейн.

Очите й се отправиха към вратата, после се върнаха пак към него.

– Помниш ли, като каза, че ще бъдеш при мен, когато умирам?

Брум кимна с глава.

– Да, помня.

– В такъв случай това е големият ти шанс да докажеш, че не си лъжец.

В очите й сега имаше сълзи.

– Обещай ми, че няма да ме оставиш просто така. Обещай ми, че ще си наблизо.

ЕПИЛОГ

Две седмици по-късно

– Готов ли си? – попита лекарят.

Дел Флин кимна с глава. Той държеше ръката на своята красива Мария. Лекарят измъкна

захранващата тръба и изключи дихателния апарат.

Дел знаеше, че някъде извън стаята ченгетата затварят здраво кръга около него и Голдбърг,

но така да бъде. Той вече бе загубил онова, което наистина имаше значение за него. Ето това

– това, което ставаше тук в момента, – то имаше най-голямо значение.

Дел не се отделяше от Мария. Не изпускаше ръката й от своята. В продължение на осем

часа той говореше на Мария за първия път, когато я бе видял, как още тогава е знаел, че са

определени един за друг. Той се смя на първата им среща, как се бе препънал на излизане от

автомобила в бързината си да й отвори вратата. Спомена всеки миг от деня, в който се роди

Карлтън, как едва не припадна при появата му, как никога не е била по-красива от мига, в

който е държала на ръце малкото си момченце. И накрая, когато до края на живота й

оставаха броени минути, той захлипа. Молеше я да му прости. Умоляваше я да не го оставя

сам-самичък. Говореше екзалтирано и яростно, ала така и не й каза какво се бе случило с

Карлтън.

Мария почина, докато Дел й държеше ръката.

Преди да бъде освободен от затвора, Рей Ливайн се съгласи за помогне на властите да се

опитат да намерят останките на Стюарт Грийн. Адвокатът му Флеър Хикъри подготви

документите. В замяна на помощта му Флеър настоя да не се повдигат никакви обвинения

срещу клиента му. Районната прокуратура тутакси се съгласи. Накрая обвиниха Рей Ливайн

само в това, че се е отървал от тялото на мъртвец – престъпление с отдавна изтекъл срок на

давност.

По искане на Сара Грийн, вдовицата на Стюарт Грийн, поставиха Брум начело на групата

за издирване. Рей Ливайн ги поведе по друга скрита пътека – в този казус имаше толкова

много скрити пътеки – към отдалечената скала, откъдето бе захвърлил натъпканите в торби,

части от тялото в едно езеро. Гмуркачите откриха няколко торби, все още непокътнати.

Така че сега всички бяха на гробищата и погребваха останките на Стюарт Грийн. Сара,

вече официално обявена за вдовица, стоеше между дъщеря си Сузи и сина си Брандън.

Брум наблюдаваше лицата им и се питаше какво ли ще последва. Сара бе живяла в

състояние на потиснатост толкова дълго време, че той се боеше да не би да остане така цял

живот.

За други животът продължаваше. Рики Маниън например бе оправдан за извършване на

убийство и бе освободен от „Рауей“.

Когато излезе през портата, никой не го посрещна.

Ковчегът се удари в дъното на ямата.

Брум тъкмо се бе върнал от поредното посещение/разпит при Лорейн. Тя говореше само

пред него – такова бе условието й, – но пък той имаше свободата да обсъжда онова, което бе

научил, с другите. В началото се питаше каква ли игра играеше тя – във всеки случай тя като

че ли нямаше нищо общо с изтощението и непрекъснатото криене; Лорейн се беше предала

твърде лесно и той се чудеше какво ли бе цялото онова говорене за „плана“ й.

Отне му известно време, но накрая разбра.

Брум бе станал неин довереник и изповедник и макар да не желаеше да го признае, на него

все още му харесваше да е с нея, което, разбира се, би могло да обясни затрудненията в

отношенията му с жените.

Лорейн знаеше, че той все още има въпроси, и правеше всичко възможно да му отговаря. По

време на последната им частна среща той каза:

– Разкажи ми за Рос Гънтър.

– Беше първата ми жертва – отвърна Лорейн, облечена вече в оранжеви дрехи. След съпруга

ми, естествено, аз бях малко по-амбициозна, но си струваше.

– Какво имаш предвид с това „амбициозна“?

– Виждаш ли, аз харесвах Стейси. Тя бе добро хлапе, страдала цял живот от мъжете.

Имаше ужасен приятел на име Рики Маниън. Няма да повярваш какво й правеше. А после,

тъй като понякога бедата не идва сама, Стейси привлече вниманието на друг ненормалник на

име Рос Гънтър. Така че първоначалният ми план бе да убия и двамата.

– И какво се обърка?

Лорейн се усмихна и извърна очи.

– За повечето мъже, които познавам, убийството може да е като, да речем, секса. След като

го извършиш веднъж, може за известно време да изгубиш желание за това. Така че аз убих

Гънтър и вместо да убия и Маниън, реших, че е много по-интересно да пришия убийството на

него. Истината беше, че като убия само Гънтър, Стейси нямаше да се освободи. Трябваше да

се отърва и от двамата. Странна логика, признавам, но подейства.

– Това стана през първата година?

– Да.

Тогава Брум стигна до самата същност.

– А Стююарт Грийн бе убит на втората година?

– Аха. Така стоят нещата. Не знаех какво е станало с него. Знаех, че съм го убила.

Изпратих Каси там, защото исках да разбере, че вече е свободна. Не мислех, че ще се

уплаши. А трябваше да се досетя. Това бе грешка от моя страна и ми послужи за урок. Така

или иначе, когато никой не откри тялото на Стюарт... е, аз също не узнах какво се е случило

с него. Струва ми се, че се поуплаших. Помислих, че Каси е скрила трупа или нещо такова.

Но после и тя изчезна. Дори по едно време си казах, че Рей може да я е убил и да е скрил и

двата трупа, особено след като го видях около развалините преди няколко седмици, точно

преди да се появи Карлтън Флин.

– Почакай, ти си го видяла?

Лорейн кимна.

– Едва не отложих цялата работа, но си казах, че едва ли ще съм жива на следващия Марди

Гра, така че по дяволите.

– Значи ти си нападнала Рей с бата и си откраднала фотоапарата. Искала си да вземеш

снимките, които е направил.

– Виноват – каза Лорейн. – Няма да ме обвиниш и в нападение, нали?

– Можем и да го пропуснем.

– Няма да е кой знае какво в сравнение с всички тези мъртъвци, нали така? Както и да е,

докъде бяхме стигнали? До Каси, нали?

Брум кимна с глава.

– Не исках да обърквам живота й, но трябваше да разбера какво става. Тази мисъл ме

преследваше. Опитах се да я намеря, но тя наистина бе успяла да изчезне. Междувременно те

наблюдавах, Брум, следвах те по твоя път, за да разбера какво се е случило със Стюарт

Грийн. Ти нямаше никаква представа. Без труп нямаше престъпление. Виждаш ли, и аз

понаучих нещо от това. Ама че объркване беше. Така че реших да променя начина си на

действие.

– Решила си да скриеш труповете – рече Брум.

– Аха.

– Направила си да изглежда така, сякаш мъжете са изчезвали или са избягали.

– Точно така. Ако продължавах да оставям трупове там горе, ченгетата непрекъснато щяха

да ги откриват. Щеше да се наложи всяка година да търся нови и нови места. Щеше да ми

дойде твърде много, ако разбираш какво говоря. Ала с изчезванията, е, в много случаи

нямаше за какво да се хванат.

– Все още ми убягва едно нещо.

– Тогава питай, хубавецо.

Брум не би трябвало да изпита удоволствие от думите й.

– Казала си на Меган – Каси, – че винаги си знаела къде е. Как?

– О, това си беше чиста лъжа – отвърна Лорейн. – До съвсем скоро нямах представа къде

може да е.

Това го изненада.

– Не разбирам. Как я откри накрая?

– Истината е, че Каси – нека не я наричаме Меган, така я познавам, – Каси бе най-добрата.

Обичах я. Истински. А тя обожаваше живота. Ето за това те не казват нищо, Брум. Чуваш за

наркотици и проституция, за насилие, но това не е всичко. Нали си виждал клубовете, Брум?

За някои момичета това е най-доброто, което могат да получат. Забавно е и е вълнуващо.

Всяка нощ купон, а в мизерния наш живот какво лошо, ако се наслаждаваш?

– И Каси бе едно от тези момичета?

– О, разбира се. Знаех, че този живот ще й липсва. Ето защо дори седемнайсет години по-

късно не се изненадах, когато тя посети клуба. Казала ти е, нали?

– Каза ми – кимна Брум.

– Уж идваше в Атлантик Сити по повод на някаква глупава конференция, но, разбира се,

накрая все се отбиваше в „Ла Крим“.

– И ти я позна?

– Аха. Проследих я на връщане до „Тропикана“. Имам приятели на рецепцията. Та те ми

дадоха истинското й име и адреса й. Отидох до дома й и измислих как да я докарам обратно

тук.

– Престорила си се, че си видяла Стюарт. Изиграла си го така, сякаш той има нещо общо с

Карлтън Флин.

– Точно така. А когато видях реакцията й, разбрах, че и тя не знае какво е станало с трупа

му. А сега, Брум, е твой ред.

Лорейн се приведе напред.

– Разкажи ми за Стюарт Грийн. Той винаги е бил голяма загадка за мен. Кажи ми какво

стана с трупа му.

И той й каза. Разказа й цялата история за Рей Ливайн, който накълцал мъртвеца на

парчета. Лорейн не изпускаше и дума.

– Бедничкият сладък Рей – възкликна тя.

– Което води до още един въпрос – продължи Брум. – Как медалът „Свети Антоний“,

собственост на Флин, се озова в апартамента на Рей Ливайн?

– Аз го поставих там – отговори Лорейн. – Как иначе?

– Как влезе?

– Шегуваш ли се? Рей живееше в едно мазе с тесни прозорци. Отворих единия и подхвърлих

медала на пода. Толкова е просто. Макар че е много странно как Рей е накълцал трупа.

– Какво му е странното?

– Точно обратното на онова, което казах.

– Не разбирам.

– Когато упражнявах насилие, открих, че имам вкус към него. Когато горкият Рей го е

правил, той е открил тъкмо обратното за себе си. Насилието ми даваше жизненост. А него го

е съсипало. Всичко зависи от това как ни е вграден хардуерът, Брум. Той бе твърде мек. Той

не се срути поради факта, че Каси го напусна. Причината беше, че той не можеше да живее с

всичката тази кръв...

Брум искаше да й зададе още въпроси, ала тя каза:

– Достатъчно за днес, сладурче. Имам ангажимент към телевизията.

И Брум го бе разбрал. Да, това бе нейният план.

Скоро щяха да я хванат. Бяха намерили труповете. Бяха разбрали, че е убила съпруга си на

Марди Гра. Бяха се включили и федералните. Беше въпрос на време и на нея не й бе

останало много. Но в мига, в който се предаде, да, роди се звезда.

Случаят с Лорейн се превърна в световна сензация. В началото Брум очакваше тъкмо това.

Серийните убийци са рядко явление. Жените серийни убийци се срещат още по-рядко. Само

това щеше да е достатъчно да привлече вниманието, но като се добави и професионалната й

история – ето ти истинска сензация.

Адвокат на Лорейн бе известният Хестър Кримстийн, специалист по манипулация на

медиите. Внезапно Лорейн престана да бъде убийцата чудовище, както я бяха нарекли

средствата за масова информация, а жертва на домашно насилие, станала по-късно „Ангел

на отмъщението“. Жените и дъщерите на жертвите й излязоха пред обществото и всяка

разказа своята ужасяваща история за насилие, за агонията и страха, придружавали живота

им, за спасението, получено от единствената жена, която им се притекла на помощ.

Лорейн.

Така че сега Лорейн даваше телевизионни интервюта. Обаянието й бе безгранично.

Изпъкваше естественият й чар, а на това не можеш да се научиш. Стратегията на Хестър

Кримстийн бе проста: да обърка, да отплесне, да шикалкави.

Федералните прокурори бяха доста добри в последното. Не изпитваха удоволствие да съдят

умираща жена, която мнозина виждат като героиня.

Брум си мислеше за кривата усмивчица, дадена му от Лорейн, преди да я арестува. Тя

знаеше. Знаеше точно какъв ефект ще има тя за медиите.

„Прах при прахта... “

На погребението на Стюарт Грийн, който бе убит от Лорейн, опечалените сведоха глави.

– Казваме последно сбогом на нашия непрежалим...

Сара Грийн се приближи до отворения гроб с роза в ръка. Тя я хвърли върху ковчега. Сузи

последва примера й. После Брандън.

Брум не се помръдна. Ирин, тъй красива в черно, бе в редицата зад него. Съпругът й Шон

стоеше до нея. Честно казано, Шон бе добър човек. Брум се обърна към Ирин и срещна

погледа й. Тя леко му се усмихна и Брум усети как познатата болка прониза гърдите му.

Копнежът винаги щеше да си остане в душата му. Беше сигурен. Но Ирин си бе отишла от

него. Трябваше да го разбере.

Опечалените започнаха да се разпръсват. Брум бе тръгнал бавно към колата си, когато

усети нечий допир по рамото. Обърна се и видя Сара.

– Благодаря ти, Брум.

– Много съжалявам – каза той.

Сара засенчи с длан очите си и премига на слънцето.

– Знам, че ще ти прозвучи странно, но това наистина отбеляза завършека на моята история.

– Радвам се.

– Трябва да продължим, нали?

– Така е.

Те останаха така за миг.

– Сега, когато случаят е приключен – започна Сара, – ще наминаваш ли пак да ме виждаш?

Той не знаеше какво точно да каже.

– Не знам.

– Защото би ми харесало, ако го правиш, Брум – каза тя. – Много би ми харесало.

После се отдалечи. Брум гледаше след нея, докато тя се скри.

Той си мислеше за Лорейн, за Дел Флин, Рей Ливайн и Меган Пиърс, дори за Ирин, която

го бе напуснала, бе напуснала и работата, ала всъщност никога не си бе отишла.

Може би, мислеше си Брум, Сара е права. Може би беше време всички да продължат

напред.

Фестър хвърли Рей на аерогарата.

– Благодаря, Фестър – каза Рей.

– А, няма да се изплъзнеш толкова лесно. Я ела насам.

Фестър остави колата на паркинга и слезе от нея. Даде на Рей една мечешка прегръдка, а

Рей, за своя изненада, отвърна на прегръдката му. Фестър каза:

– Нали ще внимаваш?

– Да, мамо.

– Позволено ми е да се притеснявам. Ако се забъркаш в нещо, аз трябва да върна обратно

най-добрия си служител.

Рей бе позвънил на Стийв Коен, стария му шеф в Асошиейтид Прес с надеждата да получи

съвет как да се опита да си пробие път и пак да влезе в бизнеса. Коен му бе казал:

– Да си пробиеш път обратно ли? Шегуваш ли се? Можеш ли да тръгнеш за Дюран Лайн

идната седмица?

Линията на Дюран бе опасната и пропусклива граница между Пакистан и Афганистан.

– Просто така? – попита Рей. – След всичките тези години?

– Какво съм ти казвал винаги, Рей? Доброто си е добро. Ти си добър. Истински добър. Ще

ми направиш услуга.

Вътре в терминала Рей се нареди на опашката за контролния пункт на TSA. Две седмици

преди това, когато Флеър Хикъри му бе обяснил за първи път, че след последното

престъпление ще напусне работа, Рей бе поклатил глава.

– Не може така, Флеър.

– Как така?

– Аз съм бягал достатъчно – бе отвърнал Рей. – Трябва да си платя цената за онова, което

съм правил.

Флеър се бе усмихнал, бе поставил ръка на рамото му и бе казал:

– Ти си плати цената. Плати си за всичките седемнайсет години.

Може би Флеър имаше право. Напоследък петната кръв не му се бяха появявали в

съзнанието. Но Рей не се бе възстановил на сто процента. Вероятно това никога нямаше да

стане. Продължаваше да пие много. Но вече бе започнал.

Рей грабна чантата си от конвейерната лента и се запъти към ръкава за самолета си. На

таблото пишеше, че все още разполага с петнайсет минути. Седна до входа и погледна към

мобилния си телефон.

Искаше му се да позвъни на Меган, да й съобщи, че си е намерил работа и че ще е добре,

ала нарочно бе загубил номера й и дори да си го припомнеше, което нямаше как да стане, пак

нямаше да й позвъни.

Щеше да си помисли. Щеше много да си помисли през идните години. Дори започна да

набира номера й. Ала никога нямаше да позвъни и никога нямаше да види Меган – Каси

отново.

Меган Пиърс затвори фризера и погледна към двете си деца през еркерния прозорец на

кухнята, където обикновено закусваха. В задния двор Кайли, петнайсетгодишната й дъщеря,

се дърляше с по-малкото си братче Джордан. Меган искаше да отвори прозореца и за кой ли

път да смъмри Кайли. Ала днес не й се щеше да го направи.

Свада между брат и сестра. Ще се оправят.

В стаята с телевизора Дейв се бе проснал по сив потник с дистанционно в ръка.

– Кайли има футболна тренировка – каза тя.

– Ще я откарам.

– Мисля, че Ранди може да я върне у дома.

– Много ще ми помогне – отвърна Дейв. – Не мога да я чакам да си получи шофьорската

книжка, за да се оправя сама.

– Чувам, че би могъл.

Дейв седна и й се усмихна. Тя отвърна на усмивката му. Той потупа с ръка мястото до себе

си.

– Ще седнеш ли до мен? – попита.

– Имам да свърша още милион неща.

– Само пет минутки.

Меган седна на дивана. Дейв я прегърна с ръка и я придърпа към себе си. Тя се сгуши в него

и опря глава на гърдите му. По стар навик той прехвърляше каналите с дистанционното. Тя

не му направи забележка. Картините бързо се редуваха една след друга.

Бяха далеч от съвършенството, Меган го знаеше. В края на краищата можеха дори да не си

подобрят отношенията. Но най-после помежду им се бе възцарила честността. Тя не знаеше

докъде ще стигнат, но в този момент всичко изглеждаше доста добре. Копнееше за нормален

живот.

Харесваше й да участва в родителския график, да организира обеди, да помага на децата в

домашните им упражнения, да гледа телевизия с мъжа, когото обича. Надяваше се, че

чувствата й ще продължат дълго, ала историята на човешките отношения й казваше друго.

Отново щеше да ги обхване безпокойство. Така трябваше. Скръб, страх, страст, най-тъмните

тайни – нищо не продължаваше вечно. Може би обаче, ако тя си поемеше дълбоко дъх и го

задържеше, щеше да накара това чувство да остане с нея поне още мъничко.

* * *

Document Outline

Корица

За автора

Анотация

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

13

14

15

16

17

18

19

20

21

22

23

24

25

26

27

28

29

30

31

32

33

34

35

36

37

38

ЕПИЛОГ