Остани

години. Множество прободни рани.

– И ти си сигурен, че мястото е същото?

– Да, съвсем сигурен съм, щом виждам старата пещ и скалата. Да, това е мястото.

– Спомняш ли си кога стана това?

– Както вече казах, преди двайсет години.

– Имам предвид датата.

– Шегуваш се, нали?

– По кое време на годината?

Кауънс се замисли.

– Беше студено.

– Като сега ли?

– Не съм сигурен. Предполагам.

Брум можеше да провери, когато се върнеше в участъка.

– Ти ли водеше разследването?

– Не, още бях униформен. Но участвах като резерва. Не, всъщност бях резерва на резервата.

Седях в патрулката. Извършителят лесно се предаде.

– Случаят е изяснен, нали?

– Да, много приличаше на забивка. Любовен триъгълник или нещо подобно, не помня точно.

Спомням си, че извършителят се бе облял в сълзи и твърдеше, че дори не познавал жертвата,

че неговото момиче никога не би го измамило, обичайните неща.

– Има ли признание?

– Не. Заловеният се кълнеше, че е невинен. Мисля, че продължава да се кълне. Но получи

доживотна. Струва ми се, че я излежава в „Рауей“.

15

Артериите се втръдяваха, а белите дробове почерняваха само като се отвореше вратата на

„Уийк Сигнал Бар&Грил“. Опърпаната тълпа навяваше доста цветисти термини на влезлия,

ала „здравеопазване“ и „дълголетие“ не бяха сред тях. По телевизора зад бара вървеше

предаването „Спортна централа“. В прозореца светеше неонова реклама на марка бира.

Според написаното с тебешир върху дъската на входа днес в бара имаше „Женска вечер“, на

която се предлагаха неща на жени само за един долар – пазарен „номер“, който, изглежда,

привличаше особена женска клиентела. Някаква жена със сламена коса например, която се

кикотеше в стил „вижте ме коя съм“, бе облякла жълта тениска, на която пишеше

„Сантиментални мигове“ и която, уви, бе много уместна в случая.

На Меган й се щеше да размаха ръка, за да пропъди дима пред себе си, въпреки че никой не

пушеше. Мястото бе такова.Вътре имаше дъски за игра на дартс, детелини и снимки на

спонсорирани спортни тимове.

Тя бе облечена като майка от предградията, с палто от камилска вълна и това определено

изпъкваше на подобно място, ала никой не я загледа. Това беше бар, който мнозина

посещаваха, защото никой не знаеше имената им. Вероятно тя не бе първата външно

задоволена съпруга, забегнала тук от конвенционалния си живот, търсеща анонимност.

Лорейн бе описала Фестър по следния начин: „Глава, плешива като билярдна топка, малко

по-голяма от планета“. Доста странно, но тук имаше поне трима мъже, отговарящи на

описанието, ала сега едва ли бе време да обръща внимание на свян или приличие. Тя

бързешком се огледа с надеждата, че и Рей може да е тук. Това щеше да улесни нещата, нали

така?

Отхвърли мъжа в средата. Сърцето й направи два удара повече, когато си го помисли.

Наистина ли бе готова да се срещне с Рей? И какво щеше да му каже, когато го види?

Няма значение. Рей не беше тук. Един от вероятните Фестъри я огледа. Тя се приближи до

него и попита:

– Ти ли си Фестър?

– Сладурче, бих станал всичко, което желаеш да бъда.

– Ако разполагах с повече време, сигурно щях да припадна и да поискам да ме уловиш. Но

времето ме притиска. Кой от вас, момчета, е Фестър?

Мъжът свъси вежди и посочи с палец към най-едрия от вероятните Фестъри. Меган му

благодари и се приближи към онзи.

– Ти ли си Фестър?

Бицепсите на мъжа бяха като мраморните колони на Акропола. Бирената халба приличаше

на конячена чашка в огромната му лапа.

– Кой се интересува?

– Кой, мислиш? Аз.

– А ти си?

– Името ми няма значение.

– В съда ли работиш?

Меган се намръщи.

– На такава ли ти приличам?

Той я огледа:

– Като че ли да.

Господи, помисли си за втори път днес Меган, нима толкова се бе променила?

– Търся ваш служител.

– За да му връчиш призовка ли?

– Не. Не работя в съда.

– Кого търсиш?

– Рей Ливайн.

Ако Фестър познаваше това име, той по никакъв начин не се издаде. Вдигна халбата и отпи

голяма глътка бира.

– Че за какъв дявол ти е Рей?

Добър въпрос. Тя се чудеше какво да му отговори и продължи направо с истината:

– Стар приятел ми е.

Фестър я огледа още веднъж.

– Какво искаш от него?

– Не искам да те обидя, но да не би да си работодателят или майка му?

Стана му смешно.

– Нека те почерпя едно питие.

– Шегуваш се, нали?

– Всичко е наред. Безобиден съм. С какво се тровиш?

Меган въздъхна и пое дълбоко въздух. Телефонът й продължаваше да звъни. Тя бръкна в

чантичката си и изключи звънеца. Не бързай, каза си тя.

Не го притискай и може би ще получиш онова, което искаш.

– Добре, с каквото и ти.

Той й поръча някакво светло пиво с плодове в него. Тя мразеше светла бира, особено с

плодове в нея, ала беше твърде късно. Отпи от чашата.

– Как се казваш? – попита Фестър.

– Каси.

Фестър бавно поклати глава.

– Ти си онази, същата, нали?

– Същата какво?

– Онази, която разби сърцето на Рей. Същата, която погуби душата му и го превърна в

развалината, която е сега.

Меган почувства, че нещо в гърдите й се пречупи.

– Той ли ви го каза?

– Не, но не е ли очевидно? Откъде знаеш, че иска да те види?

– От никъде.

– В момента е на работа – каза Фестър и присви очи. – Почакай, не те ли познавам? Преди

си работила някъде тук, нали?

Това вече не беше добре.

– Бях охранител – продължи Фестър. – По онова време. Коя си ти, питам пак? Сигурен съм,

че съм виждал лицето ти.

– Просто търся Рей – отвърна тя.

Фестър продължаваше да я изучава. Това не й хареса. Тъкмо се канеше да си тръгва,

когато, без всякакво предупреждение, Фестър извади телефона си и я фотографира.

– За какъв дявол го направи?

– За порно колекцията ми.

Огромните пръсти на Фестър пробягаха по клавиатурата.

– Всъщност изпращам снимката на Рей. Ако иска да те види, ще ми съобщи и тогава аз ще

ти кажа. Искаш ли да ми дадеш номера на мобилния си?

– Не.

– Какво ще кажеш за още една бира?

Кен и Барби започнаха да разчистват.

Барби с особена привързаност прибра любимата си нова играчка – желязото със запоена за

него остра игла. Тя все още вонеше на изгоряла човешка плът.

По метода „проба-грешка“ Барби бе изчислила мястото на най-чувствителните точки,

нервните окончания, които, щом ги докоснеш, да не говорим за проникване с нажежена игла,

причиняваха най-остра болка, а тя бе приложила наученото на един адвокат на име Хари

Сътън. Барби съблече болничните си дрехи, свали хирургическата си шапчица, латексовите

си ръкавици и ги прибра. Кен щеше да направи същото, ала не точно сега. Той бе убеден, че

независимо колко си внимателен, зад теб винаги остава твоето ДНК. Просто нямаше начин

да го избегнеш.

В днешни дни лабораториите правеха чудеса и най-добрият начин да се справиш с този

факт бе да го имаш предвид и да се съобразяваш с него. И така, какво да направи?

Кен използваше фалшификации. Наслуки вземаше чужда ДНК – косми, частици от кожа,

слюнка и други материали, пазени в контейнери на „Тапъруер“.

Понякога намираше образците в обществени помещения, колкото и противно да му беше.

Едно от много добрите места бе летният лагер. Мнозина от съветниците използваха

оставените на разположение бръсначи, които той лесно можеше да задигне. От писоарите се

снабдяваше със срамни косми. При душовете имаше още.

Все още с ръкавици на ръцете, Кен отвори един контейнер и с помощта на пинсети взе

малко косми и тъкан и постави образците близо – дори отгоре – върху Хари Сътън. Бяха

достатъчно. Затвори контейнера и го върна в чантата си. Тъкмо повтаряше действията си с

другите образци, когато мобилният телефон на Хари Сътън иззвъня. Барби погледна кой се

обажда.

– Каси е.

Каси. Хари Сътън излезе много по-силен, отколкото човек можеше да си представи, или да

издържи, – а може би не знаеше истината за нея. След дълго убеждаване, включващо

желязото със запоената в него игла, както и пикочния му канал, Сътън им беше казал, че

свидетелят, заместник-началникът Голдбърг, бе уведомил Кен за една бивша екзотична

танцьорка на име Каси. Хари Сътън не бе издал нищо повече за нея, но те откриха

телефонния й номер в неговия мобилен телефон.

Барби отговори на повикването с най-сладкия си глас.

– Офисът на Хари Сътън.

– Здравейте. Там ли е Хари?

– Мога ли да попитам кой се обажда?

– Каси.

– О, съжалявам. В момента не можете да се свържете с господин Сътън.

Барби хвърли поглед към Кен. Той вдигна и двата си палци нагоре.

– Може ли да ми продиктувате пълното си име и адреса си, за да му оставя съобщение с

подробните ви данни?

– Почакайте, това не е ли мобилният на Хари?

– Телефонът на господин Сътън автоматично ми подава сигнал, когато той не може да

отговори. Съжалявам, Каси. Не чух фамилното ви име.

Връзката прекъсна.

– Тя прекъсна – рече Барби и се намуси.

Кен се приближи и я обгърна с ръка.

– Не се притеснявай.

– Наистина помислих, че звуча като секретарка.

– Така беше.

– Ала тя не ми повярва.

– Което ни говори нещо – отвърна Кен.

– Какво?

– Че е много предпазлива.

Барби се почувства по-добре и закима с глава.

– Което пък означава, че е много важна за изпълнението на нашата задача.

– Определено.

– И сега какво?

– Имаме номера на мобилния й телефон – каза Кен. – Лесно ще открием къде живее.

16

Под светкавицата на фотоапарата жената изглеждаше досущ като прословутия елен в

светлината на автомобилните фарове.

– Коя е щастливката, Джордж? – извика Рей.

Джордж Куелър, може би най-редовният клиент на Фестър, прикри с ръка гаджето, с което

бе излязъл.

– Това е Александра Сейпърстийн.

Светкавица, щрак, светкавица, щрак.

– Как се запознахте вие двамата?

– По интернета. В уебсайт за свободни мъже и жени – евреи.

– Звучи ми като намеса на съдбата.

Рей не наблегна на очевидното – Джордж не бе евреин.

Александра Сейпърстийн сякаш се сви пред погледите на околните. Тя бе доста хубавичка,

макар и безлична, ала премигваше твърде често и Рей го свързваше с наличие на насилие в

миналото. Тук светкавицата не помагаше. Рей я изключи, продължи да снима и отстъпи

крачка назад, за да даде на ужасената млада жена повече пространство. Джордж го видя и го

стрелна със странен поглед.

Когато наближиха ресторанта, церемониалмайсторът Морис, който говореше със

забележим френски акцент – истинското му име беше Мани Шварц и най-вероятно бе

задължен да присъства на срещата, – се приближи до вратата на бистрото, разпери широко

ръце и извика:

– Мосю Жорж, добре дошли! Вече съм приготвил любимата ви маса!

Джордж погледна към Рей в очакване да изрече репликата си.

Като криеше лице зад фотоапарата, за да скрие срама си, Рей викна:

– Вие двамата ще съобщите ли на пресата менюто си?

Едно малко парченце от душата на Рей умря.

– Ще видим – високомерно отговори Джордж.

Новата двойка влезе. Рей се престори, че иска да ги последва, а Морис се престори, че го

изблъсква навън. Един сервитьор дойде при Александра и й подаде червени рози. Рей

снимаше през прозореца. Джордж държеше стола за Александра. Тя седна, настани се удобно

и най-сетне от много дълго време се почувства удобно.

Но нямаше да е задълго.

Рей насочи фотоапарата в лицето й. Трябваше. Част от него знаеше, че би трябвало да

извърне поглед – като да намали скоростта си, за да види автомобилната катастрофа по пътя

си, – ала артистичната му част искаше да запечата момента от зараждащия се в нея ужас.

Щом Александра погледна надолу към менюто, Рей усети, че мобилният му телефон

завибрира. Не му обърна внимание и намести окото на фокус. Зачака. Отначало на лицето на

Александра Сейпърстийн се появи объркано изражение. Тя присви очи, за да се увери, че е

прочела правилно. Рей знаеше, че Джордж бе повишил заплащането му – най-отгоре на

менюто пишеше: „Първата среща на Джордж и Александра и тяхното меню. Да си го пазим,

за да го покажем на внуците си!“

В същия миг на Александра й светна. Ококори очи още по-широко, но лицето й се сгърчи.

Тя постави длани на бузите си. Рей засне всичко. Материалът можеше съвсем успешно да

стане негова собствена версия на „Писъкът“ на Мунк.

Наляха шампанско. Новият сценарий изискваше от Рей да се намеси и да заснеме

тостовете на масата. Той тръгна към вратата. Телефонът му отново завибрира. Рей хвърли

бърз поглед и видя, че Фестър му е изпратил някаква фотография. Странно. Защо, по

дяволите, Фестър ще му изпраща някаква си снимка? Докато се движеше вътре в бистрото,

Рей се наведе и натисна свързващия бутон. Той вдигна фотоапарата си в мига, в който

Джордж вдигна чашата си.

Александра погледна към Рей за спасение. Рей хвърли поглед към екрана на мобилния си и

усети как сърцето му спира.

Фотоапаратът клюмна на една страна.

Джордж се сепна.

– Рей?

Рей се взираше надолу в появилата се на телефона му снимка. Очите му се напълниха със

сълзи. Започна да тръска глава. Не можеше да бъде. Неизброими емоции рикошираха в него,

като заплашваха да го смажат.

Каси.

Беше игра на светлината, някоя, която прилича на нея, но не, нямаше никаква игра. За

седемнайсет години тя се бе променила, ала той по никакъв начин не можеше да забрави

лицето й, помнеше го до най-малката подробност.

Защо? Как? След всички тези години как...

Той протегна ръка и нерешително погали образа й с пръст.

– Рей?

Рей не откъсваше очи от фотографията.

– Александра?

Той чу как тя се размърда на стола.

– Всичко е наред. Можеш да тръгваш.

Нямаше смисъл да повтаря. Тя стана и излезе през вратата.

Джордж също стана и я последва. Рей тръгна след него.

– Недей.

– Не разбирам, Рей.

Александра избяга. Джордж се върна и се строполи на стола си. Рей се взираше във

фотографията. Защо ли Фестър я бе направил? Опитваше се да се успокои достатъчно, за да

обмисли фактите. Бяха на бар. Вероятно в „Уийк Сигнал“.

През ума му преминаха всички стари вертепи по целия свят, но, разбира се, тя не бе влязла

в неговия. Бе отишла в свърталището на Фестър. И нямаше никакъв начин това да е

съвпадение.

– Защо, Рей?

– Една секунда – отвърна на Джордж той.

Натисна бутона за мигновена връзка с Фестър – колко патетично, каза си Рей, Фестър,

неговият шеф, бе единственият, с когото той имаше мигновена телефонна връзка – и Фестър

чу позвъняването.

– Не мога да разбера, Рей – оплака се Джордж. – Не разбирам това момиче, Александра. По

компютъра ми казва, че последното й гадже се отнасял с нея като с боклук, че не й обръщал

внимание и никога не я извеждал. И ето сега, осигурявам й екстра обслужване, а тя се държи

чудато. Защо?

Рей вдигна пръст. Чу се гласът от пощата на Фестър.

Съобщението гласеше: „Фестър. Би-бийп“.

Рей каза:

– Какво, по дяволите, става с тази снимка? Звънни ми веднага.

Той затвори телефона и се запъти навън.

Отново беше Джордж.

– Изобщо не разбирам. Просто се старая да им организирам една специална вечер. Нима не

го виждат? Онлайн всички твърдят, че им е нужна романтика.

– Първо – започна Рей, – съществува много фина граница между романтиката и

въздържанието в ресторанта. Ясно ли ти е?

Джордж бавно кимна с глава.

– Мисля, че да. Но пък всички твърдят...

– Второ, жените винаги говорят глупости. Разправят, че искат романтика и да се отнасят с

тях като с принцеси, но целият емпиричен опит говори друго. Те винаги избират онзи, който

се отнася с тях като с боклуци.

– И какво да правя аз? – попита Джордж, очевидно объркан. – И аз ли трябва да се отнасям

с тях като с боклуци?

Рей се замисли. Тъкмо се канеше да се впусне в дълга реч по даване на съвети, ала като

погледна лицето на Джордж, рече само:

– Не променяй нищо.

– Какво?

– Не би ми харесало да живея в свят, в който липсват момчета като теб. Така че, не се

променяй. Ти ще се превърнеш в романтичния заместител на всеки нещастник.

– Наистина ли мислиш така?

– Е, не и ако искаш да спечелиш. Ако желанието ти е да спечелиш, тогава положението ти е

безнадеждно.

Джордж посрещна думите му с полуусмивка.

– Аз не само искам да спечеля. Аз искам да си намеря добър другар.

– Хубав отговор. Тогава не се променяй. Остани си същият.

Рей направи още една стъпка, спря и се обърна назад.

– Е, може би трябва да се поотдръпнеш. Надписаните менюта идват малко в повече.

– Наистина ли? Така ли мислиш? Може би това е само началото.

Мобилният телефон на Рей звънна. Беше Фестър. Рей бързо го вдигна.

– Фестър?

– Значи познаваш момичето на снимката, както и предполагах – каза Фестър.

– Да, какво иска?

– Какво, мислиш, иска? Иска да говори с теб.

Рей усещаше как сърцето му бие в гърдите.

– Още ли е в „Уийк Сигнал“? Идвам.

– Току-що си тръгна.

– По дяволите.

– Но остави съобщение.

– Какво?

– Каза да се срещнете в „Луси“ в единайсет.

17

Брум позвъни на бившата си съпруга Ирин от местопрестъплението и я осведоми за

откритата кръв и спомените на Кауънс.

– Ще намина към участъка и ще започна разследването – каза тя.

Когато Брум пристигна, Ирин седеше на бюрото му, а не на бюрото точно отсреща, което

навремето бе нейно. Бюрото, което бе заемала в продължение на повече от десет години, сега

се използваше от едно хубавичко момче с пригладена назад коса, което се обличаше в

костюми на „Армани“. Брум непрекъснато забравяше името му и в пристъп на оригиналност

бе започнал да го нарича „Армани“. Армани не бе тук, така че Брум се вмъкна на мястото му.

Бюрото бе подредено като под конец и ухаеше на одеколон.

– Не мога да повярвам, че съм го пропуснала – рече Ирин.

– Търсехме изчезнали хора, не мъртви. Ти какво откри?

– Името на жертвата беше Рос Гънтър, на двайсет и осем години.

Ирин му подаде снимката, на която трупът му се бе проснал по гръб. Около шията му се бе

насъбрала кръв, сякаш си бе завързал алена кърпа.

– Гънтър е роден в Камдън, завършил е Камдънската гимназия, живял е в Атлантик Сити –

каза Ирин. – Човек от никъде, живял живот на нищото. Бил е ерген, имал е дълъг списък от

простъпки, характерни за истински несретник – побой, телесна повреда, престъпна измама.

Известно време е давал заеми при голяма лихва.

– Как е бил убит?

– Клъцнали са му гърлото – доста агресивно.

– Агресивно ли? – Брук отново хвърли поглед на снимката. – Изглежда така, сякаш е почти

обезглавен.

– От тук произлиза и думата, която употребих – агресивно. Както вече знаеш, случаят се

водеше от Морис. Ако искаш да говориш с него, знай, че се намира във Флорида.

– На каква възраст е понастоящем?

– Морис ли? – Тя сви рамене. – Трябва да е на осемдесет – осемдесет и пет.

– Беше вече старец, когато влязох в полицията.

– Всъщност не мисля, че ще ти се наложи да разговаряш с него.

– Заловил е заподозрения, нали?

Ирин кимна с глава.

– Гънтър бе започнал да се среща с едно момиче на име Стейси Парис. Проблемът бе, че

Парис бе сгодена за една луда глава, наречена Рики Маниън. И двамата мъже бяха властни

по характер, ако разбираш какво имам предвид.

Брум добре разбираше какво имаше предвид тя. В кариерата си той бе срещал този тип

мъже твърде често – прекалено ревниви, кибритлии, бъркат прекомерното контролиране с

любовта, винаги държат ръката на момичето си на обществени места като кучета,

маркиращи територията си, пълни с яростна несигурност, която искат да прикрият зад

маската на мъжественост. Краят никога не е добър.

– Значи Морис е получил заповед да обискира дома на Маниън – каза Ирин.

– Откриха достатъчно улики, за да го отстранят.

– Какви улики имаш предвид?

– Като например оръжието на убийството.

Тя му показа снимката на дълъг нож с назъбено острие.

– Маниън го бе почистил, ала по него все още имаше останки от кръв. Те я бяха свързали с

кръвта на жертвата. Още при първите изследвания на ДНК. И сякаш това не бе достатъчно,

та бяха открили следи от кръвта на Гънтър в автомобила на Маниън, както и върху ризата,

която бе оставил до пералнята.

– Леле – каза Брум.

– Да, този Маниън е същински Айнщайн. Никога няма да се досетиш какво е твърдял.

– Почакай, нека отгатна. Хмм. Че е бил – не ми подсказвай – натопен?

– Олеле, наистина си добър.

– Не се стряскай толкова. Аз съм опитен детектив.

– Тогава вероятно знаеш как свърши всичко това. Случаят бе отворен и после затворен.

Маниън получи двайсет и пет години до доживотна присъда в „Рауей“.

– Какво стана с момичето? Онази Стейси Парис?

– Ти току-що откри трупа, кога беше, преди час ли? Все още работя по него.

– А големият въпрос? – попита Брум.

Ирин се усмихна.

– Искаш да знаеш кога е станало убийството?

– А си мислех, че съм опитен детектив.

– Единайсети март преди осемнайсет години. При това тъкмо тогава беше Марди Гра. Или

да уточня – беше на сутринта след Марди Гра. Виждаш ли, там е работата. Всъщност Марди

Гра онази година се падаше точно на десети март, ала трупът на нашия приятел Гънтър бе

открит след полунощ.

– Значи, технически погледнато, не е било Марди Гра.

– Точно така. Същото е положението и с някои други изчезнали хора. Това ни затруднява в

установяването на определен модел.

– Значи трябва да огледаме убийствата или изчезването на хора на или около тази дата;

трябва и да потърсим убити или изчезнали в този парк или около него. Районът е доста

отдалечен. Трупът е могъл да остане незабелязан с дни, дори седмици.

– Ето го – каза Ирин.

Брум се взря и загриза нокти.

– Отвратително – каза Ирин.

Той продължи:

– Този Маниън.

– Какво за него?

– Ако сме били прави относно модела, че е имало – не знам – някой убиец около Марди Гра

или дявол знае какво точно...

Брум спря.

– Маниън лежи колко? Осемнайсет години за престъпление, което не е извършил.

– Да не избързваме, Брум.

– Детектив?

Брум се вторачи натам, откъдето идваше гласът. Обърна се и видя Дел Флин и шарената

му хавайска риза. Около шията му имаше поне десет златни синджира. Брум забеляза и

златен медал „Свети Антоний“, златна котва и златен силует на превито момиче във вид на

ухо. Формите бяха най-разнообразни.

– Господин Флин?

Голдбърг стоеше на няколко метра зад него. Дел Флин – вече няколко пъти бяха

напомняли на Брум – притежаваше много долари. Кметът и няколко други глупаци бяха

телефонирали, сякаш Полицейското управление в Атлантик Сити имаше ВИП линия за

изчезнали хора. Но пък можеше и да е така, кой знае? Брум нямаше нищо против човека. Ако

синът ти изчезне, тутакси ставаш известен.

Не се дърпаш. Брум го разбра.

Брум представи Флин на Ирин. Ирин кимна и отново наведе глава. Не можеше да общува

със семействата на жертвите.

– Съкрушени са – беше му казала Ирин.

Сега Брум надникна в очите на Флин и си помисли, че „разтърсени“ бе по-уместната дума.

„Съкрушени“ предполагаше нещо чисто, нещо постоянно, нещо, което можеше да бъде

фиксирано. Ала на тях им се бе случило нещо мръсно, нещо по-абстрактно, изпълнено с

чирепите на счупено гърне, което нямаше надежда да бъде възстановено.

– Открихте ли нещо ново? – попита Дел Флин.

– Твърде рано е да се каже, господин Флин.

– И все пак?

Отчаянието в гласа му ясно се чуваше, дори нещо повече. То се бе превърнало в живо,

дишащо, страховито нещо. Изпълваше цялата стая. Задушаваше всичко наоколо. Брум се

огледа за Голдбърг. Голдбърг гледаше през него.

Флин протегна ръка и стисна Брум за ръката малко по-силно.

– Имате ли деца, детектив?

През годините на служба Брум неведнъж бе чувал този въпрос. Винаги го бе намирал на

ръба на снизхождението – и всъщност не бе кой знае колко различен, – но като видя колко е

съсипан Флин, възприе го.

– Не, господине, нямам. Но детектив Андърсън има.

Аха, Брум бе хвърлил своята хубава бивша жена направо под автобуса. Флин премести

поглед върху Ирин. Ирин продължаваше да седи с наведена глава. След няколко неловки

секунди Брум състрадателно се изправи между тях.

– Господин Флин – каза той, – уверявам ви, че правим всичко възможно, за да открием сина

ви. Но ако трябва да спираме, за да ви осигуряваме докладни записки за напредъка в

работата ни, ще се забавим. Разбирате, нали? Бих могъл да използвам това време, за да

проучвам следите и да търсим сина ви. Или да ви обясняваме всяка наша стъпка. Разбирате

ли какво искам да кажа?

– Искам да помогна.

– Тогава да започваме, съгласен?

Разстроените очи на Флин светнаха при тези думи – кратък проблясък на гняв, после

деструкцията отново нахлу в тях. В същия миг се включи и Голдбърг:

– Според мен, детектив Брум, въпросът на господин Флин – Дел Флин постави ръка върху

ръката на Голдбърг и го спря.

– По-късно – рече Флин.

Той тръгна надолу по коридора. Голдбърг хвърли един последен поглед към Брум, обърна се

и го последва.

– Помислих, че Голдбърг ще го обслужи и сексуално – обади се Ирин. – Флин сигурно има

сериозни връзки.

– Не ми пука – отвърна Брум. – Можеш ли да ми намериш номера на затвора в Рауей?

Тя написа нещо на компютъра. Беше късно, ала там нямаха работно време като в

изправителните домове. Брум набра номера, каза на диспечера, че се интересува от затворник

на име Рики Маниън.

Казаха му да почака на телефона.

– Говори офицер Дийн Ванеч.

– Казвам се Брум. Детектив в отдела за убийства в Полицейското управление на Атлантик

Сити.

– Приемам.

– Обаждам се във връзка с един ваш затворник на име Рики Маниън.

– Какво за него?

– Познавате ли го?

– Да.

– Още ли твърди, че е невинен?

– Всеки ден. Но знаете ли какво? Почти всеки затворник тук е невинен. Удивително е,

наистина. Или всички ние сме абсолютно некомпетентни, или – ох, нека си поема дъх –

гостите ни са пълни боклуци.

– Как го преценявате?

– В смисъл?

– По-убедителен ли е от другите?

– За невинността си ли? Кой, по дяволите, може да е сигурен? На това място съм виждал

хора, които биха накарали дори Робърт Де Ниро да се засрами.

Докато говореше с този Ванеч, Брум си даде сметка, че само си губи времето.

– Бих желал да дойда и да посетя Маниън утре рано сутринта – каза Брум. – Удобно ли е?

– Нека проверя в календара му за посещения. Боже, боже, първата дама трябваше да

отмени срещата, така че Маниън е свободен. Да ви запиша ли за около седем часа?

Всички се правеха на големи отворковци.

Брум се записа за срещата. Тъкмо окачваше телефонния апарат, когато нещо привлече

погледа му. Обърна глава и зърна Каси да се втурва в участъка. Тя забеляза Брум и се

отправи към него.

– Имаме проблем – рече Каси.

– Ще го решим.

Както обеща Кен, номерът на мобилния телефон бързо разказа всичко.

Тъй като не бяха сигурни колко време ще отнеме тази операция, Кен и Барби бяха наели

двустаен апартамент в лъскав небостъргач – хотел „Боргата“. Говореха, че „Боргата“ е най-

хубавият хотел в Атлантик Сити, при това имаше и предимството да се намира далеч от

Дъсчената пътека, клоаката на комарджии, наркомани, грешници, на лаещи псета и човешки

нечистотии.

И все пак, мислеше си Барби, „Боргата“ си имаше своя собствена мръсотия. Не можеш да

избягаш от нея в Атлантик Сити, а истината беше, че тя и не искаше да бяга. Беше отвратена

и едновременно с това развеселена.

Щеше й се да се гмурне в нечистотиите и заедно с това да вземе вана.

В детството си Барби беше закриляна, ала не израсна наивна. Тя разбираше, че човекът е

нещо сложно. Привличаше го грехът, съблазняваше го силно, иначе едва ли щеше да има

нужда да роптаем срещу него. Ключът бе да откриеш здравословен изход от положението.

Сега тя усещаше, че двамата с Кен притежават този ключ. Техните жертви – ако можем да се

изразим така – бяха отрепки. Кен и Барби ги нараняваха, да, ала нито една от тях не се

отличаваше с чистота на помислите и всички заслужаваха съдбата си.

Понякога болката дори отваряше очите на жертвата, служеше като вид изкупление. Да

вземем Тони например. Барби се бе почувствала добре. Тони бе изпитала мигновена болка,

която накрая можеше да спаси остатъка от живота й.

Фактът, че са отседнали тук, в „Боргата“ – приютени за кратко в бърлогата на дявола, в

самото сърце на изкушението, – й действаше добре. Обогатяваше познанията й. Беше като да

се промъкнеш във вражеския лагер и да научиш тайните им.

Когато Барби минаваше през казиното, виждаше лъстивите погледи на мъжете, ала в

същото време като че ли очакваше някой да я посочи с пръст и да се провикне: „Тя не е от

нашите!“.

– Как проследи номера? – попита Барби.

Беше седнала на мястото, обърнато към прозореца. В далечината се виждаха светлините на

Дъсчената пътека.

– В интернет – отвърна Кен.

– Успял си да намериш мобилен телефонен номер в компютъра?

– Да.

– Как?

– Написах в Гугъл „проследяване на мобилен телефон“.

Тя поклати глава.

– И това е всичко?

– Е, взеха ми десет долара.

Кен й хвърли поглед над клавиатурата и се усмихна. Барби почувства вълнението чак в

пръстите на краката си. Над зеления му като лайм пуловер изпъкваше яката на розовата му

риза. Панталоните му в цвят „каки“ бяха измачкани. Тя си помисли, че той е много красив.

Когато вървяха из хотела, ръцете им бяха вечно сплетени една в друга. Харесваше й да усеща

ръката му в своите ръце, ала понякога, когато нечий мъжки поглед се задържеше по-дълго

върху нея, тя усещаше как той я стиска здраво. Тогава чувстваше топлината му, напора,

огъня му.

– И чий е този телефон? – попита тя.

– На някой си Дейвид Пиърс.

– Кой е той?

– Не съм съвсем сигурен. Адвокат по трудово законодателство в Джързи Сити. Не виждам

връзка с нашата работа тук. Той изглежда най-обикновен гражданин. Женен, две деца.

– Една жена потърси Хари Сътън по мобилния – рече Барби.

Кен кимна с глава.

– На тази сметка се водят четири мобилни телефона. Предполагам, че има един за него,

друг за жена му и по един за всяко от децата. Номерът, който проследихме, не беше главният

номер – онзи, който се ползва обикновено от платеца на сметките.

– На каква възраст е дъщерята?

– Петнайсетгодишна. Казва се Кайли.

– Жената, с която разговарях, беше, да де, жена.

– Сигурно е съпругата му. Името й е Меган.

– Как се вписва тя в картинката?

Кен сви рамене.

– Още не знам. Просто взех адреса им в Касълтън от търсачката. Оттук е на не повече от

два часа път с кола. – Той се обърна към нея и тя улови блясъка в очите му. – Можем да

отидем още сега и да намерим отговорите. Децата може дори да не са си легнали още.

Барби захапа нокътя си.

– Майка от предградията с две деца?

Кен мълчеше.

– Обикновено нараняваме онези, които го заслужават – продължи тя. – Ето защо работим

точно в тази сфера.

Кен потърка брадата си, докато мислеше върху думите й.

– Ако тази Меган Пиърс е замесена в нещо с Хари Сътън, значи съвсем не е невинна.

– Сигурен ли си?

Той вдигна ръка с ключовете от автомобила и леко ги разклати.

– Има само един начин да го разберем със сигурност.

Барби поклати глава.

– Работата е дебела. Първо трябва да съгласуваме действията си с нашия работодател.

– И ако ни даде зелена улица?

– Както сам ти каза – вдигна рамене Барби, – те живеят на по-малко от два часа път с кола.

18

Половин час по-рано Меган бе чула по телефона на Хари Сътън сладкия до нагарчане глас

да казва: „Телефонът на господин Сътън автоматично ми звъни, когато той не е на

разположение. Съжалявам, Каси. Не чух фамилията ви“.

Меган прекъсна връзката.

Фестър стоеше до нея на бара.

– Нещо не е наред ли?

Меган се вторачи в телефона си. Опита се да възпроизведе кабинета на Хари в съзнанието

си. Имаше едно бюро, един прозорец, шкаф с папки, изтърбушен диван...

Но нямаше място за секретарка.

Кой ли бе вдигнал телефона току-що?

Някъде дълбоко под лъжичката я разяждаше изключително лошо чувство.

Фестър каза:

– Ало? Тук ли си?

– Трябва да тръгвам.

– Стой, мислех, че търсиш Рей. Защо не го почакаме да отговори?

– Предай му, че ще се срещнем при „Луси“.

– Ъ?

– Просто му кажи. „Луси“ в единайсет часа. Ако не успея, ще ти се обадя тук, на бара.

– Почакай – рече Фестър.

Ала тя не го послуша. Бързо излезе от „Уийк Сигнал“, като си проправяше път през

тълпата, чието отчаяние се свличаше на талази.

Когато излезе на улицата, тя спря за миг, за да вдиша малко кислород. Бързо се отправи

към кантората на Хари Сътън, като отмина някаква млада двойка в коридора, но лампите

бяха загасени, а вратата му бе заключена.

Тъкмо тогава тя реши да потърси Брум.

В участъка, след като партньорката на Брум – жена, представила се като детектив Ирин

Андърсън – излезе от стаята, Меган му разказа всичко. Той слушаше, без да я прекъсва.

Накрая Меган завърши с изречението:

– Тревожа се за Хари.

– О, аз не бих се тревожил – отвърна Брум. – Не и за това, че го няма. Нали го знаеш? Обича

момичетата и не само – той люби жените, ако се сещаш какво искам да кажа. Вероятно някоя

от тях е вдигнала телефона му.

– И се е престорила, че е негова секретарка?

– Ами да, защо не? Сигурно е искала да бъде забавна.

– Да – смръщи чело Меган. – Голяма веселба.

– Мислиш, че Хари ги избира според остроумието им?

Меган поклати глава.

– Имам лошо предчувствие.

– Да му се обадим още веднъж.

– Опитах. Не отговаря.

– Ще изпратя патрулна кола до дома му, но има ли смисъл? Той излиза всяка нощ. Ти каза

ли на някого, че излизаш да го видиш?

– Не.

– Не съм много сигурен, че те разбирам. Какво те кара да мислиш, че е в опасност?

– Предполагам, нищо. Гласът на жената. Не знам. Звучеше толкова сладникаво.

– О! – възкликна Брум. – Защо не започна с това?

Меган се намръщи.

– Бихте ли могли, как да се изразя, да бъдете малко по-снизходителен?

– „Сладникав, та чак нагарча“?

– Добре, схванах.

– Не, Каси, или там както се казваш, мисля, че не разбираш.

Брум се приближи до нея.

– Може ли да бъда откровен?

– Защото досега бяхте предпазлив? Разбира се.

– Изглеждаш добре. Наистина много, ама много добре.

– Хм, благодаря.

– Не така. Искам да кажа, че годините сякаш са се отнесли приятелски към теб. Лъхаш на

здраве и щастие и което е най-важно, имаш вид на човек, когото чакат у дома. Нали

разбираш какво имам предвид?

Тя не каза нищо.

– Това е дефиницията на щастието. Повечето момичета тук никога няма да го изпитат.

Някой да ги чака у дома.

– Детектив Брум? – каза тя.

– Да?

– Чувствителен сте.

Брум се усмихна на характеристиката й.

– Аха, детектив философ. Впрочем защо не си направиш една услуга? Отиди там, където те

очакват.

– Хм, там, където ме очакват?

– Да, у дома или където и да е. Мястото, където има хора, които те очакват.

– Вие не ме слушате, детектив.

– Напротив, слушам те. Но сега ти трябва да ме послушаш. Какво правиш още тук?

За миг тя замълча. Той чакаше, наблюдаваше я. Въпреки нейния сарказъм истината беше,

че Брум печелеше по точки.

Какво правеше тя още тук?

Помисли си за дома си, за „мястото, където я очакват“ – за Кайли и Джордан, за горкия

Дейв, който вероятно крачеше напред-назад и прокарваше пръсти през косата си, както

правеше, когато бе неспокоен и се питаше какво се е случило с жената, с която спеше през

последните шестнайсет години.

Меган изрече със слаб глас:

– Мислех, че искате да съм наоколо в случай, че стане нещо.

– Засега получих онова, което исках. Ако се нуждая от още нещо, ще се обадя на Хари.

Обещах ти нещо относно анонимността. Мисля да спазя обещанието си.

– Благодаря – отвърна тя.

– Пак заповядай. А сега изчезвай, преди шефът да те е видял и да започне да задава

въпроси.

Тя понечи да запротестира. Чувстваше се зле, но така или иначе, нямаше да спечели нищо,

ако останеше. Без да продума и дума, Меган се запъти навън. Беше паркирала зад ъгъла.

Вмъкна се на предната седалка и се зачуди какво да направи.

Отговорът бе очевиден.

Брум имаше право. Но докато седеше в колата си, в очите й се появиха сълзи. Какво, по

дяволите, й ставаше?

Включи двигателя и се приготви да подкара право към къщи. Забрави всичко това, забрави

за „Ла Крим“, Лорейн, Руди, забрави за Стюарт Грийн и Хари Сътън. Те бяха нещо, което тя

бе зърнала в огледалото за обратно виждане, това е всичко.

Ами Рей?

Погледна часовника в автомобила. Защо ли бе избрала да се срещнат при „Луси“, а не

някъде другаде? Ключовете й висяха от мястото за включване на двигателя.

През всичките години, откакто тя познаваше Дейв, той никога не бе попитал за бронзовия,

леко ръждясал ключ. Тя винаги го носеше у себе си. Съмняваше се, че все още може да

отключва врати – вече бе почти на двайсет години, – ала този ключ бе единственият сувенир,

единственият спомен, който си бе позволила да запази от своя предишен живот.

Един ключ.

Тя го докосна и си спомни за последния път, когато го бе използвала. Искаше да види Рей.

Не искаше да го види. Едно бе да си поиграеш с огъня, съвсем друго да скочиш направо в

пламъците.

„Прибери се вкъщи, Каси, Меган или каквато си в действителност. Оценяваме

информацията ти, целяща да разреши едно отдавнашно изчезване, ала вече е време да се

върнем към обичайното русло на живота си.“

От една страна, целият днешен щур ден ги поставяше в патова ситуация. Можеше да си

тръгне от тук невредима. От друга – тя все хвърляше поглед назад през рамо, сякаш някой я

следеше.

Усещаше как светът я похлупваше, защото Стюарт Грийн бе все още тук със своята

ужасяваща и страховита усмивка, готов да се нахвърли върху плячката си. Да, най-добрият й

шанс, умният й ход беше да се прибере вкъщи, но сега пък се питаше дали това би било от

полза, или вече беше твърде късно.

„Луси“. В единайсет вечерта.

„Луси“ беше в Маргейт, на петнайсет километра от тук.

Независимо колко усърдно се опитваше да се убеди в противното, независимо колко опасно

или фатално бе това, тя знаеше, че няма да има покой, нито някаква яснота по въпроса,

докато не види Рей. При това да забрави всичко останало, като например как може да е била

целия път дотук, без да види „Луси“?

Тя потегли на юг по Атлантик Авеню и продължи да кара, докато далеч напред не видя

„Луси“ да се мержелее в тъмнината, а силуетът й да се откроява на фона на луната. Както

ставаше винаги, независимо колко пъти я бе виждала, Меган се взираше в „Луси“ с поглед на

дете, изпаднало в страхопочитание при вида й.

„Луси“ беше гигантски слон – като „гигантски“ означаваше шест етажа височина.

Построен през 1882 година, „Слонът Луси“ бе най-голямата и най-стара крайпътна

атракция и чудо на архитектурата – близо двестаметрова постройка във формата на слон, в

която първоначално се намираше, освен всичко друго, офис за недвижими имоти. По време

на 130-годишното си царуване на брега на Ню Джързи „Луси“ е била и ресторант, и таверна

(затворена по време на алкохолната забрана), и частна плажна резиденция, а сега – и

туристически обект, където всеки плащаше по четири долара, за да влезе и да го разгледа.

Деветдесеттонният дебелокож бозайник бе направен от милиони парченца дърво, а отвън бе

обшит с ламарина. В „Луси“ се влизаше през двата дебели задни крака, посетителите се

изкачваха по извитите стълби, водещи в главната стая, замазана с хоросан и оцветена като

„Пепто-Бисмол“, или, тъй да се каже, като слонски корем. Можеше да се отиде до главата на

„Луси“ и да се провери какво е вълнението в океана през слонските очи/прозорци. В областта

на задницата му имаше още един прозорец, известен на онези, които се грижеха за него, като

„вратата в задника“. Там имаше фотографии, видеошоу и дори баня. Ако се изкачиш по

другите стълби, излизаш навън, на гърба на „Луси“, и пред очите ти се разкрива един от най-

панорамните изгледи на Атлантическия океан. В ясен ден от корабите виждаха „Луси“ от

разстояние трийсет километра, пък и повече. Меган винаги бе обичала „Луси“. Не можеше да

каже защо точно.

Преди двайсет години тя имаше навик да идва тук през почивните дни, вземаше си сандвич

и пържени картофки от кафенето на открито пред сградата, сядаше на една и съща пейка

недалеч от хобота на стария слон. Тъкмо там тя се бе запознала и бе започнала да се вижда с

един от надзирателите и екскурзовод в „Луси“, сладко, макар и много бедно момче на име

Боб Малинс. Връзката им не продължи дълго, ала преди да скъса с него, Меган скришом

пребърка джобовете му и прибра ключа му за „Луси“, отнесе го в местна железария и си

извади ключ.

Това бе ключът, който все още държеше на своята връзка.

Разбира се, Боб никога не научи за деянието й, но късно през нощта, когато Меган имаше

нужда да излезе от клуба и от апартамента, който делеше с други четири момичета, тя

използваше ключа, разгъваше едно одеяло и изчезваше в дълбините на „Луси“. Когато се

влюби в Рей, двамата се срещаха тъкмо на това място. Не водеше други мъже тук, никога.

Само Рей.

Двамата използваха ключа, изкачваха се по извитата като спирала стълба и правеха най-

сладостната, най-нежната любов.

Тя паркира колата и се измъкна навън. Затвори очи и вдиша соления океански въздух.

Всичко започна да се връща в съзнанието й. Очите й се отвориха. Тя погледна нагоре към

„Луси“ и потрепери от спомените, които нахлуха в главата й.

Зад нея един глас – онзи глас – изрече:

– Каси?

Тя не можеше да се помръдне.

– Боже мой – прошепна с болка той.

И отвори раната в сърцето й.

– Каси.

Дейв Пиърс се чувстваше така, сякаш гигантска ръка е сграбчила живота му и го е

разтърсила като евтино кълбо, в което се разлетяват снежинки.

Седеше пред компютъра в свободната спалня, която миналата година Меган бе превърнала

в домашен кабинет. Болеше го коремът.

Той мразеше вълненията. Не се справяше добре с напрежението. Когато се чувстваше така,

когато стените сякаш го притискаха отвсякъде, Меган неизменно беше при него. Ще

помасажира слепоочията или раменете му, тихо ще му говори нежни и успокоителни думи в

ухото. Без нея той се чувстваше изгубен и уплашен. Никога преди Меган не бе правила така.

Никога не бе отсъствала повече от час или два. Внезапното й безотговорно поведение би

трябвало да го изненада, дори да го шокира, ала най-лошото беше, че не стана така.

Може би това бе най-тревожното – колко лесно всяко дадено възприятие, всяко нещо, което

бе взел за даденост, би могло да се промени.

Пръстът му стоеше над мишката на компютъра. Дейв погледна към екрана. Не му се щеше

да щракне за последен път, но пък наистина, какъв избор имаше отсега нататък?

Джордан блъсна вратата и я отвори и Дейв се стресна.

– Тате?

– Какво ти казах да направиш, преди да нахлуеш в стаята? Да почукаш, нали така?

– Извинявай...

– Стотици пъти съм ти казвал – повтори той по-високо, отколкото възнамеряваше. – Най-

напред ще почукаш. Толкова ли е трудно да го запомниш?

– Не исках да...

Очите на Джордан се напълниха със сълзи. Той бе чувствително дете. И Дейв беше такъв

като малък. Затова бързо смени тона:

– Извинявай, приятел. Много ми се струпа на главата, това е.

Джордан кимна с глава и се помъчи да преглътне сълзите си.

– Какво има, моето момче?

– Къде е мама?

Хубав въпрос, няма що. Той се вторачи в екрана. Само още едно щракване и ще получи

отговора. На сина си отговори:

– Върши някаква работа за баба. А ти не трябва ли да си в леглото?

– Мама обеща да ми помогне по математика.

– Защо не помоли мен?

Джордан се намръщи.

– По математика ли?

Семейната шега беше, че на Дейв никак не му вървяла математиката.

– Забележката е приета. Но въпреки това трябва да си лягаш. Стана късно.

– Не съм довършил домашното си.

– Ще ти напиша извинителна бележка за учителя ти. Трябва да поспиш, ясно?

Момчето се приближи до баща си. Още не бе отвикнало от целувката за лека нощ.

Сестра му бе престанала да участва в този ритуал още преди години.

Сега, когато Джордан го прегърна, Дейв усети напора на сълзите в очите си. Той го задържа

в прегръдките си малко по-дълго от обикновено. Когато се откъснаха един от друг, погледът

на Джордан, естествено, се насочи към монитора. Дейв бързо намали размера му до минимум

и го превърна в малка икона в долния ъгъл.

– Лека нощ, приятелче.

– Лека нощ, тате.

– Ще затвориш ли вратата?

Той кимна с глава и изпълни онова, за което го бяха помолили. Дейв изтри очи и щракна

върху иконата. Изображението на екрана се върна. Той придвижи стрелката по линка. Още

едно щракване и щеше да разбере къде точно е жена му.

Когато получи мобилните телефони и подписа договор, който щеше да смути неговия

брокер по ипотеката, продавачът му предложи букет от вцепеняващи ума опции, на повечето

от които Дейв не бе обърнал внимание. Ала когато продавачът предложи идеята да активира

GPS системата на телефоните само за пет долара на месец, Дейв бе приел. Навремето той си

внушаваше, че го прави заради едното спокойствие – в случай, че стане нещо непредвидено.

Ами ако Джордан изчезне? Ами ако Кайли не се обади часове наред? Ами ако отвлекат

Меган?

Истината обаче беше от такъв род, че Дейв не я бе споменал дори пред себе си: никога не се

довери напълно на жената, която обичаше и в която напълно вярваше. Да, това нямаше

никакъв смисъл. Тя имаше минало. Беше сигурен. Той също. Всеки имаше минало, мислеше

си той. Започваш нови отношения, като събличаш кожата на старите. Това бе хубаво и

здравословно.

Ала при Меган имаше нещо повече. Много от нещата, които тя му бе разказала за

миналото си, просто не си пасваха едно с друго. Не че не бе обърнал внимание, просто си бе

казал: „Карай да върви“. Част от него не желаеше да застрашава благосклонната съдба.

Дори сега, след толкова години, той все още не можеше да повярва, че Меган бе избрала

тъкмо него. Тя бе толкова красива и умна и когато го погледнеше, когато му се усмихнеше,

дори сега, дори след всичките тези години, той още се вълнуваше. Когато си такъв

късметлия, че да изпитваш подобно чувство като неизменна част от всекидневието си, не се

вглеждаш твърде дълбоко в причините за появата му.

Дейв живееше в щастливо бездействие, завладян от онова, което смяташе за своята „сляпа

неделя“, ала днешният ден яко го бе разтърсил. Тази гигантска ръка не спираше да разклаща

и разтърсва неговия свят и когато той го върнеше обратно на рафта, светът му вече нямаше

да е същият. Това бе онази част, за която винаги са те предупреждавали, че е невероятно

крехка, ала ти никога не си го вярвал напълно.

Нощта бе паднала отдавна. В къщата бе тихо. Той се попита дали някога се бе чувствал

толкова самотен и реши, че отговорът е отрицателен. И така, без да му мисли повече, Дейв

щракна върху иконката.

Появи се една карта. Дейв Пиърс чукна върху бутончето „зуум“ веднъж, два пъти, три

пъти, като бавно се приближаваше към мястото, където жена му се намираше в момента.

19

Меган и Рей се обърнаха с лице един към друг, деляха ги може би шест метра.

За първи път от онази ужасна нощ преди седемнайсет години Меган гледаше мъжа, когото

бе обичала и бе напуснала. Рей се взираше в нея като препариран, а хубавото му все още

лице бе като маска на терзание и смущение.

Емоциите нахлуха в душата й. Тя не помръдваше, не мислеше, не се мъчеше да ги разбере.

Още не. Просто ги остави да я завладеят, да я съкрушат, да я възвеличаят. Бившите влюбени

винаги поставят въпроса: „Ами ако... “, посочват пътя, по който не са поели, но при Рей

нещата бяха още по-дълбоки. Повечето от двойките се разделят по най-различни причини.

Единият надживява другия, или пък един от двамата изгубва интерес, изгуби онова чувство,

променя целите и желанията си, намира някой друг. С Рей не стана нищо от това. Те бяха

откъснати един от друг като от природно бедствие и когато стана така, нейните чувства към

него – да, това си беше любов – бяха все тъй силни. Той, тя бе сигурна в това, чувстваше

същото. Не последва нежна раздяла, нито гневни думи, сърцата им не охладняха едно към

друго. Както си бяха заедно, свързани с любовта си, и двамата се озоваха в дълбока локва

кръв.

Без всякакво предупреждение Рей си плю на петите. Тя стори същото, сякаш внезапно

освободена от някоя невидима порта. Те се сблъскаха един в друг и от удара залитнаха.

Държаха се здраво, никой не проговори, тя бе опряла буза в гърдите му. Усещаше мускулите

под ризата му. Предполагаше се, че щом мигът отмине, отива си завинаги, ала истината беше

друга: тя се сепна от факта, че годините се разпаднаха с невероятна бързина, че и двамата

тутакси се върнаха назад и намериха своето старо „аз“, истинското си „аз“, онова „аз“, което

в действителност никога не ни напуска.

Веднъж един приятел бе казал на Меган, че ние си оставаме винаги на седемнайсет години

и че очакваме животът ни тепърва да започне. Сега, вкопчила се в този мъж, Меган разбра

думите на приятеля си по-добре от всякога.

Двамата не се пускаха. Близо минута те стояха прегърнати, преплели се един в друг под

зоркото око на „Луси“. Най-после Рей каза:

– Искам да те питам толкова много неща.

– Знам.

– Къде беше през всичките тези години?

– Има ли значение? – попита тя.

– Предполагам, че не.

Прегръдката им за миг се поотпусна. Тя се отдръпна и вдигна поглед към лицето му.

Брадата му бе на два, а може би на три дни. Косата му бе все тъй разрошена, макар и малко

посивяла на слепоочията. Щом погледна в тъмносините му очи, тя едва не падна от изненада.

Усети, че коленете й омекнаха.

– Не разбирам – каза Рей. – Защо се върна?

Тя се прокашля.

– Изчезнал е още един човек.

Искаше й се да прецени реакцията му, ала на лицето му зърна само болка и смущение.

– Станало е в петък, осемнайсети – добави тя. – Денят, в който изчезна Стюарт Грийн.

– Изчезна? – повтори Рей.

– Да.

Рей отвори уста и отново я затвори. Зад него се виждаше „Оранжерията на Вентура“,

посещаван от мнозина ресторант, който наричаха „бирария на открито“ и който сега бе

пълен с хора. Те ги гледаха. Меган взе ръката му и тръгна към отсрещния край на „Луси“,

към стария магазин за подаръци, където нямаше да ги виждат.

– И така – рече Рей със странна нотка в гласа, – след седемнайсет години ти се връщаш и

изчезва още един мъж.

Меган се обърна към него.

– Не, върнах се след това.

– Защо?

– За да помогна.

– С какво да помогнеш?

– Да помогна да разберат какво става. Опитах се да избягам, но той се върна.

Рей поклати глава с още по-смутен вид.

– Кой се върна?

– Стюарт Грийн.

Сега гласът му шибаше като камшик.

– Как можа да го кажеш?

– Видели са го.

– Кой?

Тя поклати глава.

– Няма значение.

Рей бе смаян.

– Нищо не разбирам.

– Напротив, Рей, разбираш.

– Какво говориш?

– Видях снимката, която си изпратил на ченгетата.

Той отново отвори уста. И отново от нея не излезе нито звук.

Меган се обърна към оградата, която обикаляше около „Луси“. Постави стъпало върху

стената на магазина за подаръци и се изправи над него. Извади стария ключ и му го показа.

– Хайде.

– Мислиш, че все още става?

– Съмнявам се.

Рей не се поколеба. Той също прескочи оградата. Тръгнаха под корема на „Луси“, където се

помещаваше най-голямата зала на постройката, и се отправиха към задния крак на

животното. Когато тя пъхна ключа в ключалката, Рей се приближи до нея. Тя усети

топлината му.

Той се помъчи да прикрие болката в гласа си, ала не успя.

– Защо избяга през онази нощ?

– Знаеш защо, Рей.

– Ти ли го уби?

Думите му я накараха да се спре.

– Какво?

– Ти ли уби Стюарт Грийн?

– Не – отвърна тя. Премести се още по-близо до него и отново надзърна в очите му. –

Никога не съм ти казвала колко грубо се държеше той. Как ме нараняваше.

Рей смръщи вежди.

– Мислиш, че не знаех?

– Предполагах, че знаеш.

Ключът не стана.

– Само ми кажи защо избяга – повтори Рей. – Разкажи ми какво се случи онази нощ.

– Тръгнах по пътеката към развалините. Дочух шум и изтичах до големия камък вдясно.

Знаеш го.

Той не намери за нужно да кимне.

– Видях Стюарт да лежи в локва кръв.

Тя млъкна.

– И ти избяга?

– Да.

– Защото си помисли, че полицията ще обвини теб?

По лицето й се търкулна сълза.

– Отчасти.

Меган чакаше с надеждата, че няма да се наложи да разкаже и другата част, защото той ще

се досети. Изминаха една-две секунди и той опули очи.

– Боже мой! – възкликна Рей. – Мислела си, че аз съм го направил.

Тя нищо не каза.

– Ти побегна – изрече бавно той, – защото си помислила, че аз съм убил Стюарт Грийн.

– Да.

– Страхуваше ли се от мен? Или си се опитала да ме защитиш?

Тя се замисли.

– Никога не мога да се страхувам от теб, Рей. В твое присъствие винаги съм се чувствала в

безопасност.

Рей поклати глава.

– Това обяснява толкова много неща. Защо повече не се върна. Защо не протегна ръка към

мен.

– Те щяха да помислят, че съм го направила аз. Или ти. Нямаше друг начин.

Рей взе ключа от ръката й и отново се опита да отключи. Вратата не се отвори. Той

изглеждаше объркан, съкрушен.

– Трябваше да дойда веднага след като ти избяга – каза той.

– Стюарт още ли лежеше на онова място?

Рей кимна с глава.

– Кървеше. Помислих, че е мъртъв. – Той затвори очи и се извърна. – Побегнах надолу по

хълма. Отидох у вас, страхувах се, не знам. Просто не знаех. Ала ти беше излязла. Дойдох

тук, при „Луси“. Предположих, че може би се криеш вътре или нещо подобно. Чаках. Но,

разбира се, ти не се появи. Търсех те. Години наред. Не знаех жива ли си, мъртва ли си.

Виждах лицето ти на всяка улица, във всеки бар. – Той млъкна, премига с очи и отново улови

погледа й. – Накрая тръгнах из страната. Отидох в Лос Анджелис – възможно най-далеч от

тук.

– Но си се върнал.

– Да.

– Защо?

Рей сви рамене.

– Нали знаеш колко ненавиждам цялата тази тайнственост?

Меган кимна с глава.

– Ала нещо ме тласкаше насам. Не знам какво. Не можах да устоя.

Тя преглътна. Започна да разбира, осъзна го още докато говореше.

– И когато си се върнал в Атлантик Сити, отишъл си право на онова място в парка.

Той кимна с глава.

– На осемнайсети февруари всяка година.

– Направил си снимки – продължаваше тя. – Тъкмо това си направил, Рей. Ти виждаш

света през фотографските лещи. Така преработваш всичко. И си заснел Карлтън Флин в

нощта на изчезването му.

– Откъде разбра, че бях аз?

– Хайде, Рей. Не съм забравила начина ти на работа.

– И какво си помисли, като я видя? – попита Рей с малко рязкост в тона си. – Че съм я

направил аз, така ли? Убил съм Стюарт Грийн, а седемнайсет години по-късно, на

годишнината от онази ужасна нощ, аз, какво? Убивам и този човек, Флин?

– Не.

– Защо пък не?

– Защото си изпратил снимката в полицията – отвърна тя.

– Не биваше да поемаш този риск. И ти правиш като мен. Опитваш се да им помогнеш.

Мъчиш се да разбереш какво всъщност стана през онази нощ.

Рей отново извърна поглед и сърцето й пак се сви. Очите й се напълниха със сълзи.

– Сгреших – промълви тя. – През всичкото време си мислех... Толкова съжалявам, Рей.

Той не можеше да я погледне.

– Рей, моля те?

– За какво ме молиш?

– Говори с мен.

Той си пое въздух няколко пъти, като с всяка глътка събираше част от себе си.

– Продължавам да ходя на развалините всяка година. Сядам и си мисля за теб. Мисля си за

всичко, което изгубихме през онази нощ.

Тя се доближи до него.

– И правиш снимки?

– Да. Помага ми. Не ми помага. Знаеш какво имам предвид.

Тя наистина знаеше.

– Значи снимката, която си изпратил на полицията...

– Беше открадната. Или поне някой се бе опитал да я открадне.

– Какво?

– Правех това за Фестър – папараци на бар мицва. Някой се нахвърли върху мен на

улицата и открадна фотоапарата ми. Отначало помислих, че е най-обикновен грабеж. Но

когато видях Карлтън Флин по телевизията, спомних си за снимката, която бях направил.

Имах копие и в компютъра си.

Тя каза:

– Значи ти мислиш, че онзи, който те е нападнал на улицата...

– Е убил Стюарт Грийн и Карлтън Флин. Да.

– Каза „убил“. Но не сме сигурни. Те са изчезнали.

– И двамата видяхме Стюарт Грийн през онази нощ. Мислиш ли, че е оцелял?

– Възможно е. Не мислиш ли?

Рей не каза нищо. Наведе поглед и поклати глава. Тя се доближи до него. Протегна ръка и

отмести косата от челото му. Той все още бе дяволски хубав. Тя премести ръката си на

бузата му. Докосването й го накара да затвори очи.

– През всичките тези години – каза Рей и очите им се срещнаха – аз още търся лицето ти.

Всеки ден. Представял съм си този миг хиляди пъти.

– Приличаше ли на този сега? – тихо попита тя.

Той посочи ръката върху бузата си.

– Тогава не носеше брачна халка.

Той бавно отмести ръката й.

– Защо си още в този град, Рей, защо работиш за Фестър? Защо не се занимаваш с

любимите си неща?

– Това не те интересува, Каси.

– Още ме интересува.

– Имаш ли деца? – попита той.

– Две.

– Момичета, момчета?

– Едно момиче и едно момче.

– Хубаво – Рей зацъка с език и поклати глава. – Мислеше, че съм убил Стюарт, а?

– Да.

– Обзалагам се, че това ти е помогнало.

– Какво искаш да кажеш?

– Да се преместиш. С мисълта, че гаджето ти е убиец.

Тя се запита дали бе прав.

Рей заоглежда брачната й халка.

– Обичаш ли го? – попита той.

– Да.

– Но все още изпитваш нещо към мен?

– Разбира се.

Рей кимна с глава.

– Ала не искаш да прекосиш границата.

– Не сега, не.

– Значи фактът, че все още чувстваш нещо към мен – каза той, – трябва да е съвсем

достатъчен.

– Това означава много.

– Наистина е много.

Рей взе лицето й в дланите си. Той имаше големи ръце, прекрасни ръце и тя отново

почувства как коленете й омекват. Той се помъчи да й се усмихне страдалчески.

– Ако някога ти се прииска да прекосиш тази граница...

– Ще ти се обадя.

Рей отмести ръката си. Отстъпи крачка назад. Тя също.

Меган се обърна, прескочи оградата и се върна при колата си.

Включи двигателя и потегли. Известно време тя все още виждаше „Луси“ в огледалото за

обратно виждане, ала не за дълго. Пое по скоростната магистрала към Гардън Стейт

Паркуей и без да спира, измина цялото разстояние до дома си – целия път обратно към

своето семейство.

20

Къщата на Дел Флин нямаше знак, на който да пише „Лепкав“, защото щеше наистина да

бъде излишно.

Главната характеристика беше „бяло“. Ослепително бяло. И интериорът, и екстериорът.

Имаше колони от бял мрамор, голи статуи в бяло, тухлите бяха бели, плувният басейн

също беше бял, върху белите килими, на фона на белите стени бяха поставени бели дивани.

Единственият цветен акцент бе оранжевото в ризата на Дел.

– Дел, миличък, идваш ли в леглото?

Съпругата му Дарая – г-жа Дел Флин Номер Три – бе двайсет години по-млада от него.

Беше пристегната като с турникет в белите си дрехи и имаше най-големите гърди, задник и

устни, които можеха да се купят с пари. Да, изглеждаше нереална, но сега Дел харесваше

тъкмо такива жени – като карикатури с множество извивки, неестествени черти и едри

фигури. Някои го вземаха за чудатост. За Дел това бе върхът на сексапила.

– Още не.

– Сигурен ли си?

Дарая носеше бяла копринена роба и нищо друго. Любимата й.

Дел желаеше младежките вълнения – постоянните спътници в живота му, неговото

проклятие, ако щете, които му бяха стрували обичната му Мария, майката на Карлтън,

единствената жена, която бе обичал – да се завърнат без помощта на синьото хапче. Ала за

първи път в живота си не изпитваше нито необходимост, нито желание за любов.

– Лягай си, Дарая.

Тя изчезна – вероятно с облекчение, тъй като си помисли, че би могла да гледа телевизия

или да заспи като припаднала от препиване с комбинацията от вино и хапчета, с които ще

изкара нощта. Впоследствие всички жени се оказват еднакви. С изключение на неговата

Мария. Дел се върна в белия си кожен стол. Белият декор бе хрумване на Дарая. Тя заяви, че

бялото означавало чистота или хармония на младата аура – някакви такива глупости от

Новото време. Когато се запознаха, Дарая носеше бели бикини и той имаше само едно

желание – да ги оскверни, ала вече наистина бе започнало да му писва от бялото. Липсваше

му истински цвят. Липсваха му обувките, които винаги събуваше, щом влезеше в дома си..

Липсваше му старата тъмнозелена кушетка в ъгъла. Не бе възможно да се поддържа чисто

бяла къща. Чисто бялата къща води към поражение.

Дел се взираше през прозореца. Не беше кой знае какъв пияч. Баща му, ирландски имигрант

първо поколение, е бил собственик на малка кръчма във Вентнор Хайтс. Всъщност Дел бе

израснал там. Когато виждаш пияниците отблизо, и то всеки ден, унищожаващото пиянство

поражда отвращение към пиенето въобще.

Ала тъкмо в този момент той седеше с бутилка от любимото си малцово уиски в ръка,

защото имаше нужда да се вцепени. Дел бе направил доста пари. Изучи ресторантьорството,

как се влиза и как се излиза от него, осъзна, че е твърде гнусен начин да се правят долари. И

така, той влезе в бизнеса като снабдител на ресторанти – покривки, чинии, сребърни

прибори, чаши, каквото се сетиш. Бе започнал скромно, но накрая се превърна в най-големия

доставчик в Южен Ню Джързи. Със спечелените пари закупи собственост, в по-голямата си

част частните складове в покрайнините на града, и направи луди пари.

Но всичко се оказа едно голямо нищо.

Това, разбира се, беше клише, ала тъкмо сега Дел не виждаше нищо друго, освен Карлтън.

Своето момче. Изчезването му тежеше на Дел, изсмукваше силите му, не му позволяваше

да диша. Той погледна навън през прозореца. Басейнът бе покрит за зимата, но той виждаше

сина си в него да плува с приятели, да ругае между другото и да флиртува с мацето, което се

намира най-близо до него. Наистина, синът му – единственото му дете – бе изнежен.

Прекарваше твърде много време в контене, твърде много време във физкултурния салон,

мажеше тялото си с восък, скубеше веждите си, сякаш всички тези глупости бяха за мъже.

Ала щом му се усмихнеше, щом синът му го прегърнеше и го целунеше по бузата, защото

Карлтън го правеше винаги когато му се ходеше в някой нощен клуб, гърдите на Дел се

пълнеха с нещо толкова истинско, толкова прекрасно и жизнеутвърждаващо, че той бе

сигурен – просто беше сигурен, – че е роден на тази планета, за да се чувства именно по този

начин.

А сега – пуф! – синът му, единственото нещо в света, което наистина имаше смисъл, което

наистина бе незаменимо, изчезна.

Какво трябваше да направи Дел? Да седне и да чака? Да се довери на полицията, че ще се

погрижи за единствения му наследник? Да се придържа към правилата на един град, който

никога не е играл по правилата?

Що за баща трябва да си, за да го направиш?

Грижиш се за сина си. Закриляш сина си независимо от цената, която трябва да платиш.

Беше полунощ. Дел си играеше със златната верижка около шията, с медала „Свети

Антоний“, който Мария му бе подарила на десетата годишнина от сватбата им. Свети

Антоний, му бе обяснила тогава тя, бил светецът на изгубените вещи. „Никога не ни

загубвай, разбра ли? “ – беше му казала тя, когато окачи подаръка на врата му. После окачи

същия и на врата на Карлтън. „Никога не изгубвай Карлтън, нито мен.“

Пророчески думи.

Той чуваше звука на телевизора от спалнята. Дарая гледаше петдесет и три инчовия им 3D

телевизор със стереозвук. Ето къде се намираше Дел – в тази бяла къща, разположил се сред

разкош, ала обезсилен. Чувстваше се безпомощен и без всякакви сили, дебелак, седнал

удобно у дома си, докато неговото момче бе някъде навън в студа и тъмнината. Кой знае къде

бе Карлтън, и то сам-самичък. Можеше да е хванат в капан, да плаче, или да изпитва

жестока болка. Можеше да кърви или да вика баща си да го спаси.

Когато Карлтън бе четиригодишен, той се плашеше от пързалката с „голямото момче“ на

детската площадка. Дел му се караше, дори отиде твърде далеч и го нарече „бебе“.

Страхотно, нали? Карлтън се разплака. Това още повече ядоса Дел. Накрая, само за да

достави удоволствие (или да усмири) своя старец, Карлтън започна да се катери по стълбата.

По нея имаше твърде много деца, които се блъскаха, за да се качат първи най-горе. Карлтън,

най-малкото дете на стълбата, изгуби равновесие. Дел още помнеше мига, в който

наблюдаваше отдалече със скръстени ръце как единственият му син политна назад; тогава

той осъзна, че нямаше как да стигне навреме, че той, бащата на момчето, не само бе засрамил

сина си и причинил падането му, но също така бе безсилен да направи каквото и да е, за да го

спаси.

Малкият Карлтън се подпря накриво, ръката му се стрелна назад като крило на птица.

Изпищя от болка. Дел никога не забрави този миг.

Никога не забрави чувството на безсилие, нито онзи ужасяващ писък. Сега писъкът се бе

върнал и го преследваше непрекъснато, разкъсваше вътрешностите му като горещ шрапнел.

Дел отпи още една глътка от уискито. Някой зад него прочисти гърлото си. Обикновено

Дел се сепваше при подобна намеса, беше от онези, които подскачат, стреснати от най-

слабия шум. Мария често изказваше мнение по този въпрос. Сънят му беше лек, а нощите му

бяха изпълнени с кошмари. Мария го разбираше. Ще обвие врата му с ръце и ще прошепне

нещо в ухото му така, че да го успокои. Вече никой не правеше като нея. Дарая можеше да

спи и по време на рок концерт. Сега Дел просто трябваше сам да се справя с мъките си.

Господи, колко бе обичал Мария!

В онези времена той бе изключително щастлив да обитава порутената къща на Дрексел

Авеню, ала демоните го посетиха, а Мария не можеше да разбере това. Когато отстъпиш

назад и се замислиш, нещата губят смисъла си. Човек може да е пристрастен към пиенето,

към наркотиците или хазарта. Човек може да загуби къщата си, здравето си, парите си.

Може да е войнствен, дори да злоупотребява – но ако причината е, да кажем, алкохолът или

хапчетата, светът ще разбере болката ти. Истинската ти любов остава с теб и ти помага. Ала

ако демонът ти се изразява в секса, ако се нуждаеш от онова, от което се нуждаеше Дел и на

което всеки нормален мъж със силно либидо в края на краищата се предава, ако вършиш

нещо, което ти е зададено в твоята ДНК, нещо, което всъщност не пречи на никого, за

разлика от пиенето или хапчетата, а предизвиква единствено безумна ревност – тогава никой

не те разбира и ти изгубваш всичко.

Всъщност грешката бе нейна. На Мария. Отгледа хлапето без бащиното му присъствие в

къщата. Не бе способна да прости или да разбере какво представлява мъжът. Той я бе

обичал. Как не го бе разбрала?

– Добър вечер, господин Флин.

Гласът внесе хлад в стаята. Дел Флин бавно се обърна.

Кен и Барби му се усмихнаха и температурата падна с още десет градуса.

– Намерихте ли сина ми?

Двамата стояха прави и изглеждаха така, сякаш тъкмо бяха свършили песента в шоуто за

стария Лорънс, или... какво беше онова тъпо ваканционно шоу, което родителите му

навремето гледаха всяка година? Семейство Кинг.

– Още не, господин Флин.

Какво, по дяволите, стана с тях? И защо, щом зърнеше тези двамата, непременно си

спомняше за разни тъпи глупотевини?

– Какво искате?

– Изправени сме пред дилема, господин Флин – рече Кен.

– Морална дилема – допълни Барби.

Дел познаваше хората. Той живееше тук, работеше с ресторанти, занимаваше с доставките,

срещаше се с мнозина. Един от най-добрите му приятели, с когото бе израснал, се казваше

Роли Лембър и сега беше глава на организираната престъпност в района на Камдън. Дел бе

отишъл при него да иска помощта му, за да открият сина му. Можеше да сключи сделка и с

дявола.

Изобщо не му пукаше. Лембър му бе казал, че ще предупреди хората си, ала би било по-

добре за Дел да наеме двамина специалисти на свободна практика – най-добрите в този

бизнес. Предупреди го да не се удивлява много на външния им вид. Дел стигна и до Голдбърг,

ченге, добре известно с това, че продава вътрешна информация.

Не, той нямаше намерение да остави въпроса само на полицаите. Дел знаеше, че по-рано

същия ден Кен и Барби бяха проследили някаква стриптийзьорка, която Карлтън бе чукал.

Името й беше Тоня или Тони, или нещо подобно. Преди това полицията бе разпитала

момичето, ала тя не бе казала почти нищо. Кен и Барби успяха да изтръгнат още информация

от нея.

– Познавате ли град на име Касълтън? – попита Кен.

Дел се замисли.

– Намира се на север, нали?

– Да.

– Мисля, че никога не съм бил там.

– А познавате ли някого с фамилно име Пиърс? Дейвид или Меган Пиърс?

– Не. Имат ли нещо обща със сина ми?

Кен и Барби разказаха на Дел последните новини. Не се впуснаха в подробности как са

събирали информацията, а и Дел не ги попита. Той просто слушаше и усещаше как сърцето

му се къса и едновременно с това се ожесточава.

Ожесточаването му бе в по-голяма степен от другото.

– Мислите ли, че ще има ответен удар? – попита Дел.

Кен погледна към Барби, после към Дел.

– От страна на Тони ли? Не. От страна на Хари Сътън? Да. Ала няма да могат да стигнат до

нас.

– Или до вас – додаде Барби.

Дел пак не попита за подробностите.

– И сега какво?

– Обикновено следваме уликите – отвърна Барби с глас, сякаш бе репетирала, сякаш

внезапно се бе превъплътила в ролята на много по-възрастна жена. – В такъв случай трябва

да се разпитат г-н и г-жа Пиърс.

Дел не каза нищо.

– Това би означавало да заминем от Атлантик Сити за Касълтън, за да разширим кръга –

допълни Кен.

– И да добавим допълнителните щети и загуби – добави Барби.

Дел не сваляше поглед от прозореца.

– Значи сте дошли, за да получите моето одобрение?

– Да.

– Мислите ли, че семейство Пиърс знаят нещо?

– Според мен жената знае, да – отвърна Кен. – Разбрахме, че детектив Брум днес се е

срещнал с нея. Тя е поискала да присъства и адвокат – и този адвокат е бил Хари Сътън.

– Което означава, че има нещо, което крие – додаде Барби.

Дел се замисли над думите й, спомни си своето посещение в участъка.

– Каквото и да му е казала тази Меган Пиърс, Брум се е задействал. Тази вечер в парка

имаше криминалисти. Откриха кръв.

Мълчание.

– Семейство Пиърс имат ли деца? – попита Дел.

– Две.

– Опитайте се да не ги замесвате.

От собствен опит Дел знаеше, че това е най-милосърдната постъпка, която можеше да си

позволи.

На Меган й отне два часа шофиране до вкъщи.

Наскоро Дейв бе поставил сателитно радио в колата и тя се опита да послуша предаването

на Хауард Стърн. Веднъж, когато двамата с Дейв останаха сами в автомобила и се

заслушаха в него, Хауард си бе бъбрил с една стриптийзьорка на име Трипъл Ес и Меган едва

не излезе от кожата си, когато разпозна гласа на Сюзън Шварц, момиче, което навремето

работеше в „Ла Крим“. Двете дори бяха за известно време съквартирантки.

Колкото и да е странно, Меган намираше Хауард Стърн за изумително безинтересен,

докато неговото шоу бе доста провокативно. Много далеч от това да е стеснителна, Меган бе

намерила по-живописните атракции – мръсния секс, движенията на тялото, странните

приумици – култивирани, но попадаше изцяло под тяхно влияние, когато Хауард правеше

интервюта със знаменитости или коментираше новините с Робин. Меган винаги се

удивляваше колко често се съгласяваше с него, колко смисъл имаше в думите му – Хауард би

могъл да бъде чудесен спътник по време на продължително шофиране, – ала тази вечер, след

няколко безплодни минути, тя изключи радиото и остана насаме със своите мисли.

А сега какво?

Наближаваше един след полунощ, когато спря на алеята пред дома си.

Къщата бе цялата тъмна, светеше само сигналната лампичка във всекидневната стая.

Тя не се бе обадила на Дейв, за да го предупреди, че се прибира. Сама не знаеше защо.

Просто не се сещаше какво да му каже и как ще отговори на въпросите му. Беше се надявала,

че през двата часа, прекарани в колата, щеше да й хрумне нещо. Ала не стана така. Беше

обмислила всичко от искрената измишльотина („Една приятелка – не мога да ти кажа коя –

имаше личен проблем“) до самата истина („По-добре седни, за да ти разкажа всичко“), или

до нещо средно („Отидох в Атлантик Сити, но не беше кой знае какво“).

Така че Меган паркира на алеята пред къщата и щом пусна ключовете на автомобила в

чантичката си, отвори вратата и тихо я затвори, защото бе много късно, а тя не искаше да

събуди никого, все още нямаше представа какво ще каже на мъжа, за когото бе омъжена през

последните шестнайсет години.

В къщата бе тихо – както казват, твърде тихо, – сякаш чисто новите тухлени и каменни

стени бяха стаили дъх. Тишината я изуми. Въпреки късния час Меган си даде сметка, че

Дейв би стоял буден, за да я чака – може би щеше да стои и чака в мрака, а може би щеше да

крачи из къщата. Ала вътре изобщо нямаше и следа от живот. Тя се качи на пръсти по

стълбите и се обърна надясно. Стаята на Джордан беше отворена. Тя чуваше дишането му.

Като повечето единайсетгодишни момчета, щом най-после си легнеше, Джордан заспиваше

дълбоко и непробудно и трябваше да се намеси Господ, за да може момчето да се събуди.

Джордан винаги оставяше вратата на стаята си отворена и въпреки че бе на единайсет,

оставяше нощната си лампа да свети.

Меган виждаше сглобената акула над главата му. По някаква неизвестна причина Джордан

обичаше риболова повече от всичко друго.

Нито тя, нито Дейв се бяха занимавали с риболов – нито обичаха да наблюдават как други

ловят риба, – ала зетят на Дейв го вземаше на кратките си риболовни пътешествия, макар че

когато се разведе със сестра му, това приключи. Така че сега поне два пъти в годината Дейв

организираше момчешки риболовни дни в края на седмицата (някой би могъл да ги нарече

„сексистки“, тъй като никакви жени не бяха допускани да участват, но Меган и Кайли

предпочитаха думата „благодарни“) – в тези дни те практикуваха всичко от риболов на муха

в Уайоминг до лов на костури в Алабама, а миналата година организираха дори лов на акули

край бреговете на Северна Джорджия. Та тъкмо от такъв лов Джордан имаше този трофей.

Както винаги, вратата на Кайли бе затворена. Тя не се боеше от тъмнината, само от

нарушаване на личното й пространство. Наскоро Кайли бе стартирала кампания – нямаше

друго наименование за това – да превърне завършеното вече мазе в своя спалня, т.е. да

отдалечи собствената си персона колкото е възможно повече от останалите членове на

семейството си и докато Меган строго се придържаше към отрицателния отговор, Дейв леко

поддаваше. Обичайното оправдание за проявената слабост звучеше като молба:

– И бездруго скоро ще ни остави... да не обръщаме внимание на дреболии... при краткото

време, което ни остава да прекараме заедно, наистина ли трябва да се мъчим чак толкова?

Меган пое риска да завърти топчестата брава и отвори вратата.

Кайли лежеше в обичайната си поза за сън – на хълбок, притиснала до себе си натъпканото

със слама пингвинче, недвусмислено наречено „Пингвин“. Кайли спеше с Пингвин от

осемгодишна. Този факт неминуемо извикваше усмивка на лицето на Меган.

Юношите може и да изглеждат като възрастни, може да копнеят за независимост от мама и

татко, ала добрият стар Пингвин винаги й напомняше, че тя като родител имаше още много

работа с нея.

Почувства се добре у дома.

Най-после, Меган не бе направила нищо лошо. Тя бе предала на Брум важна информация,

от която той имаше нужда, и се бе върнала там, където й беше мястото, здрава и читава.

Докато сновеше из дома си, Атлантик Сити се смаляваше все повече и повече в огледалото й

за обратно виждане. Единственото, което я изхвърляше леко зад борда, бе фактът, че се видя

с Рей при „Луси“. По пътя за дома тя непрекъснато усещаше болка – същата, която

неизменно усещаше с Рей, – ала има неща, които можеш да направиш, и други, които не

можеш. Идеята „да имаш всичко“ е чиста глупост. И все пак силното желание, това

електричество, с което като че ли цялото ти същество се активира на десета степен,

усещането, което изпитваше, да остане близо до Рей, после още по-близо и после да

почувства, че не е достатъчно близо... разбира се, все още я преследваше. Тя, естествено, би

могла да се опита да го отрече. Беше го направила и отново щеше да го стори. Но ако

изпитваш подобно чувство, какво правиш с него? Така или иначе, то съществува. Нима ще се

залъгваш? Не го ли контролираш, не го ли забравяш, не продължаваш ли нататък? И нима

беше предателство да признае, че не се чувства така с Дейв – или пък нима е нормално да се

чувстваш така с мъж, когото познаваш тъй добре? Към Дейв тя чувстваше нещо по-дълбоко

и по-цялостно, нещо, породено с годините и задълженията един към друг, но може би това бе

просто една фантазия. Този вид електричество – дали го бе изпитвала със съпруга си?

Честно ли беше дори да го сравнява или да си мисли подобни неща?

Самите й мисли нима не бяха предателство?

Не можеш да получиш всичко. Никой не може.

Тя обичаше Дейв. Искаше да прекара живота си с него. Без ни най-малко колебание

залагаше живота си за него и за децата. Най-после, не беше ли това ясна дефиниция за

истинската любов?

А нима когато направеше стъпка назад, тя не виждаше само бляскавата страна на живота

си в Атлантик Сити и преживяванията си с Рей? Всички го правим, не е ли така? Ние или

идеализираме, или демонизираме миналото.

Тя се приближи към вратата на семейната спалня. Лампите бяха загасени. Почуди се дали

Дейв е вътре, или бе излязъл. Не се бе замислила досега. Сигурно ще е разтревожен. Имаше

право да се тревожи. Може да е избягал. Може да е отишъл на бар, за да удави мъката си.

Но щом влезе вътре, тя разбра, че случаят не е такъв.

Дейв не би оставил децата си сами, особено в случай на криза. Отново я обля чувство за

вина. Зърна силуета на съпруга си в леглото. Бе обърнат с гръб към нея. Докато

наблюдаваше неподвижното му тяло, тя усети страх от неговата реакция, ала едновременно с

това се отпусна. Внезапно почувства, че всичко бе свършило.

Преди седемнайсет години Стюарт Грийн я бе заплашил с убийство.

Тъкмо това я бе накарало да се върне в миналото, както впрочем и старите копнежи –

страхът, че Стюарт е оцелял по някакъв начин, че се е върнал, – но най-вероятно Лорейн

грешеше.

Така или иначе, тя бе направила всичко по силите си. Бе постъпила правилно. Меган си

беше вече у дома. Беше в безопасност.

Всичко свърши. Или бе на път да свърши.

Решението, което я измъчваше в автомобила през целия път до дома – всъщност цели

шестнайсет години, – внезапно стана от ясно по-ясно. Тя не можеше повече, извинете за

играта на думи, да танцува на своето минало като на пилон. Трябваше да излезе на светло.

Трябваше да признае всичко на Дейв. И да се надява, че след всичките тези години любовта

ще надделее над всичко.

Или това бе само още една успокояваща лъжа?

Така или иначе, Дейв заслужаваше да знае истината.

– Дейв?

– Добре ли си?

Той не бе заспал. Тя преглътна тежко и усети как сълзите засмъдяха в очите й.

– Добре съм.

Все още с гръб към нея, той попита:

– Сигурна ли си?

– Да.

Тя приседна на ръба на леглото. Боеше се да се приближи.

Дейв продължаваше да лежи с гръб към нея. Намести си възглавницата, настани се по-

добре.

– Дейв?

Той не отговори.

Тя го докосна по рамото и той се отдръпна.

– Искаш да знаеш къде бях? – попита тя.

Той продължаваше да не я поглежда, да не й говори.

– Не ме изолирай. Моля те.

– Меган?

– Какво?

– Не бива да ми казваш какво да не правя.

Най-после Дейв се извърна към нея и тя видя всичко в очите му – огромната и неизмерима

болка. Олюля се. Разбра, че никакви лъжи не могат да й помогнат. Нито думи. Така че

направи единственото възможно нещо. Целуна го. Той се отдръпна за миг, но после я хвана

отзад за главата и отвърна на целувката й. Целуваше я страстно и я дръпна надолу към себе

си.

Любиха се. Дълго време се любиха, без да промълвят и дума. Когато свършиха, и двамата

напълно изтощени, Меган заспа. Помисли си, че и Дейв стори същото, ала не можеше да бъде

сигурна. Сякаш двамата обитаваха различни светове.

21

През 1988 година държавният затвор „Рауей“ официално промени името си на държавен

затвор „Ню Джързи“ по искане на жителите на Рауей. Тяхното искане беше повече от

разбираемо. Живущите там заявиха, че като го идентифицират с известния затвор, градът им

незаслужено се опетнява и което е още по-лошо, това намалява цените на имотите им.

Вероятно бяха прави. И все пак абсолютно никой, с изключение на живущите в Рауей, не го

назоваваше държавен затвор „Ню Джързи“. Беше малко като наименованието на самия щат

Ню Джързи. Щатът би могъл да е официално известен като Гардън Стейт, но хайде сега – та

кой го наричаше така?

Когато се насочи към Шосе 1-9, Брум видя огромния купол на затвора, гледка, която винаги

му напомняше за някоя голяма базилика в Италия. В затвора със система за максимална

сигурност (независимо от името му) имаше близо две хиляди затворници – всичките мъже и

всичките пазени под ключ. В затвора са пребивавали боксьорите Джеймс Скот и особено

Рубин „Урагана“ Картър – човекът, за когото Боб Дилън изпя песен и когото Дензъл

Уошингтън изигра в киното. Известният документален филм за затворници от 1978 година, в

който непълнолетни престъпници са реабилитирани чрез мъмрене от страна на осъдените на

доживотен затвор, също е заснет в „Рауей“.

След като премина през обичайните брътвежи за сигурността, Брум се озова на стола срещу

Рики Маниън. Казват, че затворът кара хората да се свиват. Ако и тук бе така, на Брум

нямаше да му хареса да види Маниън преди ареста. Маниън сигурно беше над метър и

деветдесет и тежеше повече от сто и петдесет килограма. Беше черен, с гладко обръсната

глава и ръце като дъбови клони.

Брум очакваше да види стандартен мачо, ала от него се излъчваше тъкмо обратното. Очите

на Маниън плувнаха в сълзи, щом се спряха на значката му.

– Дошли сте, за да ми помогнете ли? – попита той Брум.

– Тук съм, за да ви задам някои въпроси.

– Но във връзка с моя случай, нали?

Маниън не се намираше зад стъклена защита – двамата бяха седнали един срещу друг на

масата, ръцете и краката му бяха в окови, – но въпреки това той приличаше на пословичното

хлапе, сплескало нос в стъклото.

– Става дума за убийството на Рос Гънтър – уточни Брум.

– Какво открихте? Моля ви, кажете ми.

– Господин Маниън...

– Бях на трийсет и една, когато ме арестуваха. Сега наближавам петдесетте. Можете ли да

си представите? Затворен съм за престъпление, което не съм извършил. Вие знаете, че съм

невинен, нали?

– Не съм казал такова нещо.

Тогава Маниън се усмихна.

– Помислете си какво е да изгубите толкова години, детектив. Трийсетте, четирийсетте,

всички потъват в тази клоака, докато се мъчите да обясните на някого, всъщност на всички,

че не сте го извършили вие.

– Сигурно е мъчително – каза Брум. Самата сдържаност.

– Това правя. Всеки ден. Говоря за своята невинност. Все още. Ала много отдавна хората

престанаха да ме слушат. Тогава никой не ми повярва. Дори собствената ми майка. И сега

никой не ми вярва. Пищя и роптая, ала се сблъсквам с все същата усмивка по лицата на

хората. Дори да не подбелват очи, те все пак подбелват очи, ако разбирате какво имам

предвид.

– Разбирам какво имате предвид. Но не виждам логика в думите ви.

Маниън понижи глас и прошепна:

– Вие не подбелвате очи, детектив.

Брум замълча.

– За първи път през последните двайсет години при мен идва човек, който седи срещу мен и

знае, че говоря истината. Не можете да скриете този факт от мен.

– Леле! – Брум се облегна и свъси вежди. – Колко пъти сте предлагали на някого тези лъжи?

Ала Маниън само му се усмихна.

– Предпочитате да играете по този начин? Чудесно. Питайте каквото искате. Ще ви кажа

истината.

Брум започна:

– Когато полицията ви е разпитала за първи път, вие сте казали, че никога не сте виждали

Рос Гънтър. Това истина ли е?

– Не.

– Значи сте започнали с лъжа?

– Да.

– Защо?

– Шегувате се, нали? Не исках да им давам мотив за престъпление.

– Значи сте излъгали?

– Да.

– Казали сте на полицията, че не познавате Гънтър, въпреки че поне петима са ви видели да

го нападате в един бар три дни преди убийството му?

Маниън сви масивните си рамене и веригите издрънчаха.

– Бях млад. И глупав. Но не съм го убил. Трябва да ми повярвате.

– Господин Маниън, ще е по-добре за вас, ако прекратите да настоявате на невинността си

и просто ми отговаряте на въпросите. Така ще свършим по-бързо. Съгласен ли сте?

– Да, извинете. Просто рефлекс, това е.

– Имали сте доста време да мислите за това престъпление, така ли е? Да речем, че ви

вярвам. Как е попаднала кръвта на жертвата в дома и колата ви?

– Много просто. Била е поставена там.

– Значи някой е влязъл в автомобила ви?

– Не го заключвам, когато е паркиран в алеята пред дома ми.

– А домът ви?

– Кръвта не бе намерена вътре в къщата. Бе открита до пералнята в гаража. Оставих

вратата на гаража отворена. Мнозина го правят.

– Имате ли доказателства, че работата е била нагласена?

Маниън отново се усмихна.

– На процеса нямах.

– Но сега ги имате?

– Тъкмо това се мъчех да им кажа. Че имам доказателство. Но те заявиха, че било много

късно. И че не било достатъчно.

– Какво доказателство, господин Маниън?

– Панталоните ми.

– Какво е станало с тях?

– Полицията намери следи от кръвта на Гънтър в колата ми, нали така?

– Така.

– Откриха и цял тон кръв върху ризата ми. Видях снимки от местопрестъплението.

Показаха ги в съда. Убиецът направо е отсякъл главата на Гънтър. Имаше много кръв.

– Така е, но какво от това?

Маниън разпери ръце.

– Тогава как така не откриха и капка кръв по панталоните ми?

Брум се замисли за миг върху думите му.

– Може би сте ги скрили?

– Значи, да си го кажем направо, по някакъв начин съм скрил панталоните си – както и

гащетата, и чорапите, и, по дяволите, тъй като през онази нощ навън беше студено, скрил

съм и шубата си, – но кой знае защо съм оставил ризата си, за да може полицията да я

намери? О, и тъй като навън бе минус петнайсет градуса през нощта, защо пък да не си

облека тениска с къс ръкав? Защо кръвта ще е върху нея, а не върху палтото или пуловера

ми?!

Въпросите бяха добри. Не достатъчно, че да преобърнат хода да следствието, но за Брум в

тях имаше логика. Сега Маниън го гледаше с голяма надежда. Брум, жесток и непоклатим на

вид, не отвърна на погледа му.

– Нещо друго?

Маниън премига:

– Какво искате да кажете с този въпрос?

– Това ли са всички нови доказателства, с които разполагате?

Огромният мъж запремига още повече. Приличаше на малко момченце, готово да се

разплаче.

– Мислех, че човек е невинен до доказване на противното.

– Но за вас вече е доказано, че сте виновен.

– Не съм го направил аз. Нека ме подложат на тест с детектора на лъжата.

– Пак да речем, че казвате истината. Кой би имал изгода от това?

– Какво?

– Твърдите, че сте били натопен, нали така? Кой би желал да ви види зад решетките?

– Не знам.

– Какво ще кажете за Стейси Парис?

– Стейси ли? – направи гримаса Маниън. – Тя ме обичаше. Беше ми гадже.

– И ви е изневерявала с Рос Гънтър.

– Така каза той. – Маниън скръсти ръце. – Не беше истина.

Брум въздъхна и понечи да стане.

– Почакайте. Добре де, не беше точно така.

– А как беше?

– Двамата със Стейси. Имахме договорка.

– Каква договорка?

– За света, нали разбирате?

– Не разбирам, господин Маниън. Защо не ми обясните?

Маниън се помъчи да вдигне ръце, ала оковите не му позволиха.

– Бяхме изключителни в личния си живот. Но професионално, е, средна работа, ако

схващате какво имам предвид.

– Нима казвате, че Стейси Парис е била проститутка, а вие сте й били сводник?

– Не беше точно така. Беше ме грижа за нея. Дори много.

– Но сте я изкарвали на улицата.

– Не аз. Това беше просто, нали знаете, понякога го правеше. За да свържем двата края.

Искам да кажа, че това бе част от работата й.

– А каква беше другата част?

– Тя танцуваше.

– Танцуваше – повтори Брум. – Какво танцуваше, балет в център „Линкълн“?

Маниън отново свъси вежди.

– На пилон.

– Къде?

– Нарича се „Домокрушенците“.

Брум знаеше това място. Табелата на фасадата гласеше: „Оголените Души на

Домокрушенците – Тук не е Салон за Мъже“. Имаше и предупреждение: „Не сте Тук Заради

Бюфета за Закуски“. Преди петнайсет години клубът затварял след десет.

– Танцувала ли е и на друго място?

– Не.

– А в „Ла Крим“?

– Не.

Стигна до задънена улица. А може би не.

– Сигурно ти е било писнало.

– Кое?

– Начинът, по който сте свързвали двата края.

Той сви рамене.

– И да, и не. Не че и аз не вземах участие.

– Нямаше ли проблеми с това?

– Всъщност, не.

– Значи Рос Гънтър бе просто един от начините тя да свързва двата края.

– Точно така.

– И вас не ви интересуваше какво върши тя. Не сте били ревнив любовник.

– Правилно.

Брум разпери ръце.

– Тогава защо сте се карали с него?

– Защото – отвърна Маниън – Гънтър я малтретираше.

Брум усети, че пулсът му запрепуска. Спомни си какво му бе казала Каси – че Стюарт

Грийн я е биел. Спомни си и думите на Тони как Карлтън Флин се е държал грубо с нея. А

сега говореха за Стейси Парис и Рос Гънтър.

Ето го модела.

Само че Рос Гънтър бе мъртъв. Разбира се, Стюарт Грийн и Карлтън Флин можеха също да

са мъртви. И вероятно бяха. Ами останалите мъже, които бяха изчезнали? Къде, по дяволите,

се бяха дянали?

– Ами вие, Маниън? Някога обиждали ли сте я?

– Какво имате предвид?

– Да сте посягали на Стейси? И ако ме излъжете дори веднъж, ще си тръгна.

Маниън извърна поглед, направи гримаса.

– Само веднъж. Нищо особено.

– Сигурен съм, че е било така. – Още един принц, каза си Брум. – А след процеса срещу теб

какво стана със Стейси Парис?

– Че откъде да знам? – отвърна Маниън. – Да не мислите, че... какво? Да не би да ми пише

писма или нещо подобно?

– Това ли е истинското й име? Стейси Парис?

– Съмнявам се. Защо?

– Трябва да я намеря. Имате ли някаква представа къде може да е?

– Не. Беше от Джорджия. Не от Атланта. От онзи, другия град. Започваше със „С“. Пӝ на

юг, казваше тя и имаше изключително секси акцент.

– Савана ли?

– Да, същият.

– Добре, благодаря за помощта.

Брум понечи да стане. Маниън го погледна с очите на куче, което се готвят да затворят.

Брум се спря. Този човек бе държан в затвора цели осемнайсет години за престъпление, което

най-вероятно не бе извършил. Наистина, Маниън не бе светец. Имаше доста дълго

полицейско досие, което включваше домашно насилие и ако не бе заловен да отговаря за

тази бъркотия, вероятно щеше да лежи по друго обвинение. Маниън нямаше да е извън

затвора, нямаше да твори добрини, нямаше да работи в полза на бедните, нито щеше да

направи света по-добро място за живеене за човечеството.

– Господин Маниън?

Маниън чакаше.

– Мисля, че за това престъпление сте невинен. Още не разполагам с достатъчно

доказателства, за да го докажа. И вероятно нямам достатъчно доказателства, за да ви

издействам нов процес. Но ще продължа да работя по случая, става ли?

По страните на Маниън се затъркаляха сълзи. Той не се опита да ги изтрие. Не издаде и

звук.

– Ще се върна – каза Брум и се запъти към вратата.

Излизането му се стори по-продължително, отколкото влизането, коридорът като че ли бе

по-дълъг и по-тесен. Охранителят, който го придружаваше, каза:

– Измъчихте ли се с него?

– Не, никак дори. Беше много отзивчив.

Като стигна до контролния пункт, Брум си прибра ключовете и мобилния телефон. Щом

отново го включи, телефонът му зазвъня като луд. Брум видя, че има поне десет съобщения, в

това число едно от Ирин.

Ох, това не беше на добро.

Най-напред се обади на Ирин. Тя вдигна още на първото позвъняване.

– Брум?

– Колко е лошо? – попита той.

– Много.

22

– Излез през следващия изход – каза Барби.

Бяха тръгнали към дома на Дейв и Меган Пиърс в Касълтън. Когато наеха автомобила,

момичето на касата бе пофлиртувало с Кен, което ядоса Барби. Кен се бе престорил, че това

го е разстроило, но всъщност обичаше да наблюдава как Барби ставаше властна жена.

За да успокои наранените й чувства, той я остави да избере колата – бяла мазда миата.

– Първият изход или вторият? – попита Кен.

– Вторият. После третият вдясно.

Кен се намръщи.

– Не разбирам защо да не ползваме системата за глобално позициониране.

– Четох едно изследване – отвърна тя.

– О?

– В него се изтъкваше, че системите за глобално позициониране – т.е. джипиесите...

– Знам – прекъсна я Кен.

– Така че тези системи вредят на усета за определяне на посоките и оттам на мозъка –

заяви Барби.

– Как?

– В изследването, което четох, се казваше, че когато изцяло се уповаваме на високите

технологии, ние използваме пространствените си възможности в хипокампуса – това е част

от мозъка ни...

– И това ми е известно.

– Така че, когато разчитаме на джипиеса, ние използваме хипокампуса си по-малко, в

резултат на което той се свива. А ни е нужен за паметта и навигацията. Ако атрофира, може

да настъпи деменция или ранен Алцхаймер.

– И ти им вярваш? – попита Кен.

– Вярвам – отвърна Барби. – Щом става дума за мозъка, аз вярвам в старата поговорка:

„Или в работа го впрягай, или за отвъдното се стягай“.

– Интересно – каза Кен. – Макар да не виждам как като чета упътванията, хипокампусът

ми ще работи повече, отколкото като гледам джипиеса.

– Така е. После ще ти покажа статията.

– Добре, съгласен. Ще ми бъде приятно. Сега накъде?

– Наникъде – отвърна Барби и посочи напред. – Това е къщата им.

Първото усещане на Меган, щом се събуди: болка. Сякаш биеха с чук по черепа й. Устата й

бе пресъхнала. Беше заспала като умряла и сега се събуди с усещането, че е махмурлия.

Разбира се, че не беше. Досега не се беше събуждала с махмурлук, откакто – е, беше преди

много време. Напрежение и стрес, каза си тя.

Предишната нощ двамата с Дейв заспаха – по-скоро припаднаха в леглото – с неговата

ръка под кръста й. Доста пъти бяха спали така. В един момент през нощта, ръката на Дейв

винаги изтръпваше, заклещена в хралупата на талията й, и той внимателно я измъкваше.

Сега протегна своята да докосне съпруга си, тъй като на някакво първично равнище тя се

нуждаеше да го усети, ала той не беше там. Тя погледна над мястото, където мъжът й

обикновено спеше, към новия дигитален будилник.

Часът беше 8:17.

Меган ококори очи. Извъртя краката си и стъпалата й докоснаха пода. Попита се кога за

последен път бе спала до след осем часа в учебен ден, ала това вече щеше да се окаже ден,

пълен със сравнения с далечното й минало. Плисна вода на лицето си и се наметна с

хавлията. Когато слезе и от последното стъпало, дъщеря й Кайли й се ухили самодоволно и

многозначително.

– Много закъсняваш с момичетата, мамо.

Тя хвърли поглед към кухнята. Дейв бе зает – правеше палачинки. Разумна постъпка.

Децата щяха да искат да разберат къде е била майка им. Вероятно Дейв им бе обяснил, че е

излязла на „среща с момичетата навън“.

– Да, така излиза – отвърна Меган.

Кайли издаде звук, приличащ на „цък-цък“.

– Вие, момичетата, трябва да знаете кога да кажете „Стоп!“.

Меган успя да изобрази усмивка на лицето си.

– Многознайка такава.

Дейв бе облякъл новия си тъмносин бизнес костюм със светлооранжевата вратовръзка. Той

струпа цял куп палачинки в чинията на Джордан. Джордан потърка ръце и ги поля с такова

количество сироп, което можеше да окъпе цяла тойота.

– Леле, стига толкова – каза тя, но вече бе твърде късно.

Меган вдигна очи и се усмихна на Дейв. Той бързешком й отвърна и се извърна настрана.

Внезапно доброто настроение от предишната нощ избяга надалече. Странно колко бързо

животът можеше да се превърне в разтърсваща драма. В много отношения нищо не се

променя. Предишната нощ тя бе тъй близо до това да разкаже на Дейв всичко за лъжите, за

измамите, за миналото си като Каси – всичко. Изпитваше желание да го направи, защото

предишната нощ тя от все сърце вярваше, че истината няма да промени нищо. Тя все още го

обичаше. Той все още я обичаше.

Колко наивно й изглеждаше това сега, на дневна светлина.

Като стоеше в ремонтираната си кухня с Дейв, Кайли и Джордан, струваше й се невероятно

колко близо е била до това да разруши всичко. Дейв никога нямаше да може да разбере

истината.

Как би могъл? И от какъв зор й е притрябвало да му я казва? Имаше ли някакъв смисъл?

Само щеше да го нарани. Кризата бе отминала. Да, той би могъл да й иска обяснение къде е

била, така че тя щеше да му каже нещо. Ала онова откровение и катарзисът, които

предишната нощ изглеждаха толкова логични, сега й се струваха по-близо до

самоубийството и лудостта.

Дейв се прокашля и погледна часовника си.

– Трябва да тръгвам.

– Ще се върнеш ли за обяд? – попита Меган.

– Не съм сигурен.

Дейв избягваше погледа й. Това не й хареса.

– Трябва да свършим сума ти работа, за да се подготвим за казуса.

– Добре.

Дейв грабна работната си чанта, онази, скъпата, която тя му бе купила миналата година за

рождения му ден – с отделение за лаптоп и джобче с цип за мобилния му телефон. Меган го

придружи навън, като остави децата в кухнята. Когато Дейв отвори предната врата и

пристъпи през прага навън, без да я целуне, тя постави ръка на рамото му.

– Извинявай.

Той я погледна и зачака. Слънцето блестеше и ярко осветяваше техния малък кокетен

квартал. Надолу по улицата тя зърна децата на семейство Реале, които се бутаха да влязат в

новия автомобил на майка си. В края на почти всички автомобилни алеи се виждаха

вестници, сините гъвкави корици на „Ню Йорк Таймс“ или зелените на местния вестник.

Пред къщата на семейство Кроули бе паркирала мазда миата – вероятно някой приятел на

сина им Брадли е дошъл да го вземе, а по-надолу Сондра Рински дърпаше каишката на две

кучета играчки.

Сондра и Майк Рински бяха първите заселници в новия квартал още преди години.

Двамата имаха пет деца, ала най-малкото от една година бе вече в колеж.

Дейв все още чакаше.

– Не беше кой знае какво – изрече готовата лъжа Меган. – Просто помогнах на една

приятелка да реши своя личен проблем. Трябваше да съм при нея, това е всичко.

– Коя приятелка?

В тона му се усещаше остра нотка.

– Ще се сърдиш ли, ако не ти кажа? Тя ме помоли да го пазя в тайна.

– Дори от мен?

Меган се опита да се усмихне и да свие рамене.

– Приятелката ти наблизо ли живее? – попита Дейв.

Колко странен въпрос, каза си тя.

– Недалеч.

– В града ли?

– Да.

– А защо беше в Атлантик Сити?

Кен и Барби наблюдаваха къщата на семейство Пиърс.

– Още не съм сигурна за реда на музикалните парчета – каза Барби. – Имам предвид, че

обичам рап версията на „О, Йерусалим“, но чак като за бис?

– Доста е опияняващо – каза Кен.