Остани

Удивително е какво можем да скрием, само да поискаме, помисли си той. Никой – нито

клиентите му, нито адвокатът на противниковата страна – нямаше представа, че докато

снемаше показания под клетва, драскаше си бележки и даваше съвети, той се чувстваше

напълно опустошен от лъжата на жена си. Видът му на адвокат го спасяваше. Сега се питаше

дали всички не бяхме като него по всяко време, дали всеки в другата стая не си слагаше

някаква маска, за да скрие вътрешната си болка, дали и останалите не бяха съкрушени още

от сутринта и дали не го криеха също тъй успешно, както го криеше той.

Дейв погледна изпълнения с паника текст, изпратен от жена му. Тя държеше да му обясни.

Предишната нощ той бе тъй всеопрощаващ. Обичаше я. Вярваше й. Каквото и да имаше в

нейния или неговия живот, нямаше значение – най-после всеки си имаше своя тайна, нали?

Хората не са съвършени. Тази истина е неоспорима. Ала щом се съмна, среднощното

блаженство изчезна и предишните мисли му се сториха погрешни.

Сега се чувстваше изоставен на произвола на съдбата.

Накрая ще трябва да говори с Меган, да чуе обясненията й.

Питаше се какво ли щеше да му каже и дали той щеше да й повярва.

Дейв се съблазняваше да й позвъни на мига, но предпочете да я остави да се пече на бавен

огън през идните няколко часа. И защо не? Каквото и обяснение да му дадеше, тя го бе

излъгала.

Дейв хвърли поглед към монитора. Накрая се досети, че Меган ще иска да разбере откъде е

научил за посещението й в Атлантик Сити. Той не бе сигурен, че държи да й каже.

Предишната нощ бе отвратен от действията си – да я проследи с помощта на специалното

устройство, монтирано в мобилния й телефон, ала най-неочаквано идеята всеки миг да знае

къде се намира жена му му хареса. Това бе проблемът, когато веднъж преминеш границата.

Същият проблем съществуваше и когато изгубиш доверие.

Той щракна върху линка за проследяващото устройство в телефона й и почака да се зареди

картата. Щом процесът завърши, той не повярва на очите си.

Меган не си бе вкъщи, не плачеше, не преживяваше, нито бе отчаяна от постъпката си.

Беше се върнала в Атлантик Сити.

Какво, по...?

Извади смартфона си и се увери, че може да види картата на него. Така беше. Което

означаваше, че ако Меган бе в движение, той щеше да е в състояние да я проследи. Чудесно.

Може би бе дошло време да види с очите си какви ги върши тя.

Дейв грабна ключовете на автомобила си. Ставайки, натисна бутона на интеркома.

– Шарън?

– Да, господин Пиърс?

– Не се чувствам добре. Моля те, отложи срещите ми до края на деня.

Меган крачеше из стаята, докато Брум записваше телефонния номер на Рей. Миналата

нощ тя не бе попитала за номера му – не й трябваше, – ала сега попоглеждаше над рамото на

Брум, за да го запомни. Мислеше си да позвъни на Рей и да го предупреди за предстоящото

посещение на Брум, но вътрешният й глас й нашепваше да не го прави.

Нека следствието протече по естествен път, каза си тя.

Не вярваше, че Рей е виновен за... всъщност за какво?

Нападение? Отвличане? Изчезване? Убийство? Тя бе убедителна в аргументите, които бе

представила пред Брум, като защитаваше Рей с всички сили, но имаше нещо, което все още я

глождеше. Достатъчно по този въпрос, Стюарт Грийн, Карлтън Флин, изчезналите хора в

деня на Марди Гра нямаха чак такова значение, но не можеше да разклати тежестта на

усещането си, че Рей крие нещо от нея.

Не се бе съкрушил само от едно нещо, имаше и друго; то бе повече от факта, че приятелката

му бе избягала. Да, двамата бяха любовници и всичко от този род и кой знае къде биха могли

да отидат. Но на първо място Рей бе фотожурналист. Тогава беше независим, саркастичен и

умен. Ако любовницата му бе избягала от него, той щеше да бъде дълбоко наранен, щеше да

го боли, а сърцето му щеше да бъде разбито. Ала не стана така.

Мобилният й телефон звънна. Тя видя, че обаждането идва от свекърва й, която се

намираше в старчески дом.

– Агнес?

Тя чу, че старата жена плаче.

– Агнес?

Свекърва й отговори през сълзи:

– Снощи той се върна, Меган.

Меган затвори очи.

– Опита се да ме убие.

– Добре ли си?

– Не.

Звучеше като уплашено дете. Приличаше малко на клише, но нали хората всъщност не

остаряват, следвайки правата линия на времето. Ние остаряваме в кръг, връщаме се в

детството, ала по съвършено погрешен начин.

– Трябва да ме измъкнеш от тук, Меган.

– Малко съм заета...

– Моля те. Той има нож. Истински, голям нож. Същия, като онзи, който държиш в кухнята,

нали се досещаш – онзи, който получи за Коледа от фирмата, предлагаща стоки онлайн?

Същият модел. Провери в кухнята си. Ножът ти дали е още там? Господи, не мога да остана

тук нито нощ повече...

Меган не знаеше какво да каже. В слушалката се чу и друг глас:

– Здравейте, госпожо Пиърс. Аз съм Миси Малек.

Управителката на старческия дом.

– Наричайте ме Меган, моля.

– Така е. Вече ме бяхте помолили, извинете.

– Какво става там?

– Както знаеш, Меган, това поведение не е нещо ново за свекърва ти.

– Днес като че ли е още по-лошо.

– Това не е болест, която се лекува с времето. Агнес ще продължава да става все по-

неспокойна, но има неща, които можем да направим, за да й помогнем в подобни ситуации. И

друг път съм ти говорила за това, права ли съм?

– Да, права си.

Малек искаше да премести Агнес на третия етаж – от „самостоятелно обслужване“ на

„етажа на спомените“, където настаняваха болните в напреднал стадий на Алцхаймер.

Тя искаше също така разрешение да й дават по-силни успокоителни.

– И преди съм била свидетел на подобно нещо – каза Малек, – макар и не в толкова остра

форма.

– Би ли било възможно в това да има нещо?

– Моля?

– В твърдението на Агнес. Тя все още има доста моменти на прояснение. Би ли било

възможно това да подсказва нещо?

– Дали мъж би могъл да влезе насила в стаята й с кухненския ви нож в ръце и да я заплаши

с убийство? Това ли ме питаш?

Меган не беше сигурна как да отговори.

– Може би, не знам, може някой от персонала да си прави шеги, или пък тя е възприела

нещо неправилно...

– Меган?

– Да?

– Никой не си прави шеги. Това е жестоката страна на болестта й. Ние разбираме, когато

страданието е физическо – загуба на крайник, заради което човекът се нуждае от

трансплантация, нещо такова. Това тук е подобно. Вината не е нейна. В мозъка й става

някаква химична реакция. И за жалост, както се опитах да подчертая, проблемът не е от

онези, които могат да се разрешат. Ето защо двамата със съпруга си трябва сериозно да

преоцените условията, при които живее Агнес.

Внезапно Меган усети как телефонът натежава в ръката й.

– Нека поговоря с Агнес, ако обичаш.

– Разбира се.

Няколко секунди по-късно тя отново чу уплашения глас в слушалката:

– Меган?

– Тръгвам, Агнес. Ще те прибера у дома. Само потърпи, разбра ли?

29

Когато за първи път излезеш на Дъсчената пътека в Атлантик Сити, оставаш слисан от

запуснатата, макар и оживена предсказуемост на всичко около теб. Аркади за скибол, сладки

бухтички, щандове за хотдог, пица, миниголф, магазини за тениски, за сувенири – и всички

натъпкани по съвършен начин сред огромни хотели и игрални казина, притежание на Рипли,

колкото и невероятно да ви се струва! Музей (тук е изложен „презерватив“ от Нова Гвинея,

използван, според надписа, „като украса и защита от насекоми“, да не споменаваме, че е

служил и за начало на разговори) и парвенюшки нови молове. С една дума, Дъсчената пътека

в Атлантик Сити е точно това, което очаквате и вероятно желаете: пълен гювеч.

Ала от време на време тя ви предлага изненада. Ако сте играли на играта „Монопол“, значи

познавате географията, ала там, забутан в нишата, където Парк Плейс се среща с Дъсчената

пътека, а мърлявата фасада на хотела казино на Боли, напомняща обикновена кръчма в

Дивия запад, се извява зад него, там ще видите мемориала от Корейската война, който за

някоя и друга минута поне е в състояние да засенчи безвкусицата и да ви накара да се

замислите.

Брум забеляза Рей Ливайн да стои до почти свръхестествената доминираща фигура –

триметровата статуя на „Скърбящият воин“, дело на Томас Джей Уорън и Дж. Том Карило.

Ръкавите на войника бяха навити, той държеше каската в дясната си ръка, но онова, което

ви правеше впечатление, което ви караше да се спрете, бе начинът, по който бронзовата

фигура гледаше надолу с очевидно скърбящ поглед, отправен към металните войнишки

плочки, висящи от лявата му ръка. Виждате опустошението на храброто му хубаво лице,

взиращо се в плочките на убитите му другари, преметнал пушка през рамо, докато камата все

още стои прилепнала до бедрото му. Зад него група изтощени войници сякаш се

материализираха от водната стена, като единият носеше на гръб ранения си или дори убит

другар. До тях, под вечния огън, са гравирани имената на 822 граждани на Ню Джързи, убити

или изчезнали в бойните действия.

Ефектът би бил отрезвяващ и навяващ размишления, но тук, сред скитниците и отрепките

по Дъсчената пътека на Атлантик Сити, той имаше дълбок смисъл. Няколко секунди

двамата мъже – Брум и Рей Ливайн – останаха да стоят, мълчаливо вперили взор във

войнишките медальони, които скърбящият воин бе стиснал в ръката си.

Брум се придвижи малко по-близо до Рей Ливайн. Рей го усети, разбра, че е дошъл, ала не

се обърна.

– Често ли идваш тук? – попита Брум.

– Понякога – отвърна Рей.

– И аз. Сякаш да подредя мислите си.

Туристите се разхождаха наоколо и проверяваха надписите на казиното за натрупания

джакпот, както и евтиния бюфет. Повечето от тях не бяха виждали мемориала, или ако са го

виждали, отклоняваха поглед встрани, сякаш някои бездомници просят милостиня. Брум

разбираше. Те бяха дошли поради други причини.

Мъжете от стената, които се бяха борили и паднали за тяхната свобода, вероятно също

щяха да разберат.

– Чух, че си се бил в Ирак през първата война – каза Брум.

Рей се намръщи.

– Не като войник.

– Като фоторепортер, нали? Опасно занимание. Чух, че имаш шрапнел в крака.

– Не е кой знае какво.

– Храбрите винаги говорят така. – Брум забеляза раницата на Рей и фотоапарата в ръката

му. – И тук ли правиш снимки?

– Правех.

– Но вече не?

– Не. Вече не правя.

– Защо?

Рей сви рамене.

– Това е само камък и бронз. Никога не се променя.

– За разлика, да речем, от природата. Или, например, от нещата, растящи около руини. Там

са по-интересните места за снимане, нали така?

За първи път Рей се обърна с лице към него. Брум забеляза, че не се бе бръснал. Очите му

бяха изцъклени и кръвясали. Меган му бе казала, че предишната нощ се е срещнала с

бившия си любовник за първи път от седемнайсет години насам. Очевидно реакцията му е

била да грабне бутилката, обичайно предположение за онези, които знаеха, че Рей Ливайн го

правеше редовно.

– Детектив Брум, предполагам, че не ми се обадихте, за да ме питате за теориите ми по

въпросите на фотографията.

– Може би причината е тъкмо тази. – Брум му връчи анонимната фотография на Карлтън

Флин в парка. – Какво ще ми кажеш за това?

Рей я погледна и не каза нищо.

– Правена е от любител.

Върна я на Брум.

– Винаги сме толкова безмилостни критици на самите себе си, нали, Рей?

Рей мълчеше.

– И двамата знаем, че е твоя. Моля, не си прави труда да отричаш. Знам, че е твое дело.

Знам, че си бил при развалините в деня, когато Карлтън Флин изчезна. Също така знам, че

си бил там и преди седемнайсет години, когато изчезна Стюарт Грийн.

Рей поклати глава.

– Не и аз.

– Така е, Рей, ти беше. Меган ми разказа всичко.

Той се намръщи.

– Меган ли?

– Да, сега се казва така. Познаваш я като Каси. Тя е омъжена, знаеш ли? Каза ли ти го? А

за двете си деца?

Рей мълчеше.

– Тя не искаше да те предава, ако това има значение за теб. Всъщност настоява, че си

невинен. Каза, че си изпратил снимката, за да ни помогнеш. – Брум наклони глава на една

страна. – Вярно ли е, Рей? Искаше ли да ни помогнеш да открием истината?

Рей отстъпи встрани от статуята и тръгна към танцуващите светлини в Светлинния

фонтан. Понякога фонтанът, който е бил на това място близо сто години, танцуваше високо

във въздуха, ала в момента водната струя едва се виждаше и бълбукаше само на пет-шест

сантиметра височина.

– Има два начина, по които да реагирам на ситуацията – обади се Рей. – Първият е да

поискам адвокат и да не кажа нито дума.

– Да, можеш да го направиш.

– Вторият е да разговарям с вас и да сътруднича с убеждението, че ще имам полза от това.

– Признавам, че предпочитам второто – отвърна Брум.

– Защото втората възможност е тъпа. Тя описва как човек като мен се замесва в кашата, но

знаете ли какво? Ние се намираме в Атлантик Сити, така че възнамерявам да хвърля

заровете. Да, аз направих снимката. Ходя в този парк веднъж в годината и правя снимки.

Точно така.

– Дяволско съвпадение.

– Какво?

– Присъствието ти там в деня, когато са отвлекли Карлтън Флин.

– Бях там на осемнайсети февруари. Ходя в парка на всеки осемнайсети февруари, освен

ако не съм заминал да прекарам известно време на запад.

– Какво му е специалното на осемнайсети февруари?

Рей се намръщи.

– Сега кой играе игрички? Разговаряли сте с Каси, значи знаете.

Така си е, каза си Брум.

– Нещо като поклонение, или какво?

– Нещо такова. Отивам. Сядам. Правя снимки. Размишлявам.

– Размишляваш ли?

– Аха.

– Само защото приятелката ти е избягала от там?

Рей не отговори.

– Защото, ако нямаш нищо против, Рей, в момента се държиш като ощипана мома. Гаджето

ти те е оставило – и какво от това? Намираш си друга и продължаваш да живееш. Вместо

това ти се връщаш на мястото, където тя те е изритала по прочувствения ти задник, и

започваш да снимаш?

– Не ме е изритала.

– Така ли? Значи Меган е прекарала времето си под измислено име, с богатия си съпруг и

двете си деца и е чакала да направиш кариера като папарак?

Рей се усмихна на думите му.

– Наистина звучи прочувствено.

– И така?

– И така, аз съм прочувствен – сви рамене Рей. – Наричали са ме и с по-лоши имена. Мога

ли да ви помогна с нещо друго, детективе?

– Да се върнем седемнайсет години назад при развалините.

– Добре.

– Кажи ми какво се случи тогава.

Гласът на Рей стана тенекиен.

– Трябваше да се срещна с Каси. Видях Стюарт да лежи на земята. Помислих си, че е

мъртъв, и избягах.

– И това ли е всичко?

– Аха.

– Не повика линейка, не му помогна?

– Не.

– Леле, Рей, колко си милозлив.

– Каси каза ли ви какъв беше Стюарт Грийн?

– Да, каза ми.

– В такъв случай разбирате. Дощя ми се да подскочи от радост, когато го видях. – Рей

вдигна ръка. – Да, знам, че това ми дава важен мотив, но не аз го убих.

– Сигурен ли си, че беше мъртъв?

Рей се обърна към него.

– Не съм се приближавал да проверя жизнените му показатели, ако това ме питате.

– Значи не си сигурен?

Рей се замисли.

– Има и друго, което бихте искали да разберете. Не за онази нощ, а за осемнайсети

февруари.

– Продължавай.

– През онази нощ имах работа. След като направих снимките в парка.

– Работа ли?

– Аха. Бар мицва, като наемен папарак.

Брум поклати глава.

– Бляскава професия.

– Нямате представа колко. Знаете ли каква бе предишната ми професия? Голямото

откриване на предприятие на „Форд“. Постлаха червен килим отпред и всеки трябваше да

минава по него, а ние ги събрахме на едно място и ги фотографирахме, после те се опитаха да

ги продадат на луксозните списания. Както и да е, когато напусках тържеството за бар

мицва, бях нападнат. Някой открадна фотоапарата ми.

– Оплака ли се в полицията?

– Да, сякаш исках да пропилея цяла нощ за това. Но не там е въпросът. Отначало

помислих, че е най-обикновен грабеж, но после се запитах как така са отмъкнали само

фотоапарата ми, а не са се опитали да ми вземат поне портфейла.

– Може крадецът да е бързал.

– Може. Ала щом се прибрах, видях Карлтън Флин по телевизията. Тогава си спомних, че

му направих снимка. Виждате ли, снимките бяха все още във фотоапарата ми, но имам

специална връзка, която автоматично ги зарежда в компютъра ми на всеки десет минути.

Ала крадецът не го знаеше.

Брум разбра накъде бие Рей.

– Значи си помислил, че може би целта на крадеца е била снимката?

– Възможно е.

– Затова си ми я пратил анонимно?

– Исках да помогна, но държах да не споменавате името ми по очевидни причини. Както

казахте, фактът, че съм бил на местопрестъплението и при двата случая, е достатъчно

подозрителен. А по лицето ви разбирам, че все още си остава подозрителен. Това е

причината.

– Видя ли нападателя си?

– Не.

– Ръст, тегло, цвят на кожата, татуировки, каквото и да е?

– Нищо. Удариха ме с бейзболна бата. Паднах на земята. Искам да кажа, че се помъчих да

не изпускам фотоапарата си, но уви – помня само това.

Рей го информира за целия инцидент, как е получил няколко удара, как се е борил да

задържи фотоапарата си, как нападателят най-после е избягал.

– Ти беше ли пиян?

– Какво? Не.

– Защото доста пиеш, нали?

– Пълнолетен съм. Какво от това?

– Чух, че имаш бели петна. Вярно ли е?

Рей не си направи труда да отговори. Брум бръкна в джоба си и извади портрета на Стюарт

Грийн с нанесените възрастови изменения по него, с обръснатата глава и козята брадичка.

– Може ли сега човекът да изглежда по този начин?

Щом Рей Ливайн зърна скицата, кръвясалите му очи се разшириха.

Изглеждаше така, сякаш отново го бяха ударили с бейзболна бата.

– Кой, по дяволите, е този?

– Познаваш ли го, или не?

– Аз... Не. Искам да кажа... не, не е човекът, който ме нападна.

– Нали не си видял нападателя си?

– Не се правете на хитрец, Брум. Знаете какво говоря.

Брум вдигна портрета по-високо, почти го навря в лицето на Рей.

– Виждал ли си този човек?

– Не.

– Защо тогава физиономията ти е стресната?

– Не знам. Кой е той?

– Не се притеснявай.

– Стига глупости, Брум. Кой е той?

– Заподозрян. Или го познаваш, или не.

– Не го познавам.

– Сигурен ли си?

– Да.

– Страхотно.

Брум отстрани скицата, като се чудеше как да възприеме реакцията на Рей. Дали не бе

видял Стюарт Грийн? По-късно щеше да се върне отново към този въпрос. Време бе да

промени малко посоката, да наруши равновесието му.

– Преди малко ти каза, че се качваш до развалините на мината за желязна руда на

осемнайсети февруари всяка година.

– Не, не казах това. Не всяка година, а през по-голямата част от отминалите години.

– Правилно, така беше, забравих за годините, когато те е нямало тук. Имаш ли

доказателства?

– Доказателства, че съм бил край руините през различните години на тази дата?

– Да.

– Нима са ми нужни?

– Шегуваш се.

– Разследвате убийства и отвличания. Мисля, че не съм в настроение да се шегувам с вас.

– Кой е споменал нещо за убийства?

Рей въздъхна:

– Леле, да не би някой да ви е подарил старите епизоди за Коломбо9? Не ви хрумва, че

познавам тази Каси, или как я нарекохте? Меган ли? Не ви хрумва, че знам, че е посетила

Хари Сътън? Той бе убит, нали така? Пише го по вестниците.

9 Коломбо – главен персонаж от известен американски криминален сериал със същото

наименование. – Б. пр.

– О! Честен отговор. Така че, нека престанем с игричките. Можеш ли да докажеш, че си

правил снимки в парка – и Брум изписа кавички с пръсти във въздуха – през по-голямата

част от годините на датата осемнайсети февруари?

Рей се позамисли.

– Всъщност мисля, че мога.

– Как?

– Снимките. Когато правя снимки, поставям датата върху тях.

– Не би ли могъл да ги нагласиш? Да ги направиш така, че да изглежда, сякаш си ги

направил на друга дата?

– Честно казано, не знам. Накарайте експертите си да ги проверят. Може би можете да

проверите и прогнозите за времето на тези дати, да видите дали е валял дъжд, или е паднал

сняг. Все още не разбирам. Какво значение има кога съм бил там?

Много просто, макар че Брум не би го казал сега. Ако Рей Ливайн можеше да докаже, че е

идвал на осемнайсети февруари – а не на Марди Гра, – ще подкрепи твърденията си. Брум,

разбира се, ще призове всички фотографи, за да разбере на кои други дати е бил в тази част на

парка. Но това щеше да е само началото.

Краят приближаваше. Брум го усещаше. След седемнайсетгодишно преследване, търсене,

присъствие в дневния ред на живота му, той до голяма степен се бе приближил до истината

по този казус. Странно е, като си го помислиш. Всяка година – добре, през „повечето“ от

годините – на осемнайсети февруари Рей Ливайн посещава парка и размишлява върху

определен инцидент. Междувременно на същия този ден Брум посещаваше Сара Грийн, за да

размишляват върху същия инцидент.

Освен това „да размишляват“ не беше точната дума, нали така?

От самото начало Брум бе обсебен от случая „Стюарт Грийн“. Докато останалите ченгета в

града отминаваха този случай като още един любезничещ подлизурко, избягал от жена си с

някаква си стриптийзьорка, Брум държеше на казуса тъй яростно, че сам се изненадваше. Да,

фактът, че опозна семейството на Стюарт – Сара, Сузи и Брандън, – му бе помогнал да

фокусира вниманието си, но още тогава той бе осъзнал, че Сара се самозалъгва по някакъв

начин, в тази тъжна, самотна къща нещата нямаше да се оправят, ако възлюбеният й съпруг

се върнеше жив и здрав.

Всъщност още тогава Брум мислеше, че изчезването на Стюарт Грийн бе повече от онова,

на което прилича, много повече, в него имаше нещо тъмно и зловещо, нещо извън границите

на разбираемото. Сега той бе сигурен в това.

– Свършихме ли тук, детективе?

Брум провери мобилния си телефон. Голдбърг бе на път да му изпрати съобщение, когато

получи повикването и направи необходимото. Той не желаеше Рей Ливайн да си тръгне към

къщи преди него, за да не подправи или унищожи доказателствения материал.

– Снимката, която ми изпрати анонимно – не бе единствената, която си направил през този

ден, нали така?

– Не, разбира се.

– Къде са останалите снимки?

– Вкъщи, в твърдия диск на компютъра, но аз ги запазвам и на облак.

– На облак ли?

– Така го наричат. Безопасно складиране. Като диск в небето е. Все едно изпращаш имейл

до самия себе си. Получавам достъп до него от всеки компютър, щом разполагам с точния

код.

Уха! – каза си Брум.

– В колата си имам лаптоп – каза той. – Имаш ли нещо против?

– Сега ли?

– Наистина би могло да ми помогне. Автомобилът ми е точно зад ъгъла.

Брум бе паркирал на Саут Мичиган Авеню близо до дома на семейство Сизар.

Докато компютърът се зареждаше, Рей каза:

– Изпратих ви последната снимка. Щом на мястото дойде и друг човек, реших, че е време

на тръгвам.

– Значи това е единствената снимка на Карлтън Флин?

– Точно така.

– И на другите фотографии няма нито един човек?

– Правилно. Преди това мястото бе само мое.

Компютърът се съживи. Брум го подаде на Рей. Слънцето блестеше и се отразяваше в

монитора, така че двамата се вмъкнаха в колата.

Брум наблюдаваше хората, които излизаха от казината. Винаги го правеха по един и същи

начин – залитаха, с една ръка засенчваха очите си и дълго премигваха.

– Видя ли някого на връщане? – попита Брум.

– Не, съжалявам.

Рей влезе в Интернет и отиде на сайта на Мак Уеб. Написа на клавиатура името и

паролата, щракна върху някакви папки, а после отново подаде лаптопа на Брум. Имаше

осемдесет и седем снимки. Той започна с последната, със снимката, която Рей му бе изпратил

анонимно. Внезапно нещо му хрумна. Първите няколко фотографии бяха от онези, които

хората наричаха живописни пейзажи, ала нещо в композицията им му навяваше тъга. В

повечето случаи фотографиите с пейзажи те карат да копнееш за дълги разходки на открито

и усамотение сред природата. Ала тези тук бяха силни, самотни, потискащи – доста

интересно, като се имаше предвид, че такова е било настроението и намерението на

фотографа.

Брум продължаваше да щрака върху снимките. Незнайно по каква причина, в главата му

отекна мелодията на песента „Кон без име“: „Имаше треви и птици, скали и разни нещица“.

Това доста добре сумираше всичко. Брум се бе надявал да намери, какво точно? Сам не

знаеше. Ключ към загадката. Ала видя само сладникави, но все пак творчески направени и

вълнуващи фотографии на мястото, където един мъж бе загубил сърцето си – а други бяха

загубили... какво?

– Бива те – откликна Брум.

Рей не отговори.

Сега Брум почти предусети как кумулативният ефект от работата на Рей започва да го

изхабява. Почти привършваше разглеждането на снимките, когато нещо грабна погледа му.

Брум се спря.

– Можеш ли да го увеличиш?

– Разбира се. Просто натисни „контрол“ и „+“.

Фотографията бе една от първите, които Рей бе направил този ден, и то от различни ъгли,

така че може би този факт обясняваше всичко. Разбира се, на снимката се виждаха дървета,

голямата скала и коминът на старата пещ, ала оттук на Брум му се стори, че може да види и

нещо друго, нещо зад руините на стария комин, който бе като фон на снимката. Той

щракаше, като увеличаваше и непрекъснато приближаваше образа. За щастие качеството на

снимката бе отлично, така че изкривяванията бяха съвсем леки.

Брум усети как сърцето му се надига към гърлото.

Рей погледна иззад рамото му.

– Какво е това?

Брум се приближи още малко. Иззад комина нещо се показваше. Беше зелен металик на

цвят с черен гумен край. Брум можа да различи само петнайсетина сантиметра от него. Но

това му бе достатъчно.

След завършването на гимназиалното си образование, през лятото, той бе работил в една

компания, така че макар да виждаше само дръжката, той добре разбра какво се показва там.

– Ръчна вагонетка – рече Брум. – Някой е скрил ръчна количка близо до мястото, откъдето

са изчезвали хората.

30

Меган тръгна към старческия дом на свекърва си.

Мислите й не се отделяха от горкия Хари Сътън. Съществуваше вероятност времето на

неговото убийство да е пълно съвпадение. Тя се бе върнала в Атлантик Сити по повод

инцидент, станал преди седемнайсет години.

Доколкото младата двойка бе издирвана от полицията, трябваше да се върнат – колко? –

пет или може би десет години назад в онези времена. Най-вероятно ако тези двамата са го

направили, Меган и нейното минало нямаха нищо общо с онова, което се бе случило с Хари.

Мисълта й продължаваше чевръсто да обикаля около този факт, ала накрая истината

излезе наяве: Тя бе докарала опасността и смъртта до вратата на Хари Сътън. Но все още не

можеше да разбере как точно.

Ала Меган разбираше със сърцето си, че е замесена в това.

Две седмици по-рано тя се бе върнала в Атлантик Сити за първи път заради онова

търговско изложение. Част от нея бе убедена, че не е извършила кой знае какво, че е

направила това посещение единствено за да проучи възможностите за работа.

Тя наистина вярваше, че пълният със съблазни град, който все още й липсваше, не я

привлича. Ала това бе повече самозалъгване, отколкото истина. Можеше, например, да

остане на семинара. Нека другите кандидати да се занимават с недвижими имоти – дори бяха

планирали групова вечеря в кафене „Рейнфорест“, но Меган се бе измъкнала. Вместо на

вечеря, тя бе отишла в „Ла Крим“.

Кой би могъл да я укори? Кой не посещаваше любимите си места, когато се завръща в

града, означавал толкова много за него?

Тя реши отново да опита да се свърже с Дейв. Когато обаждането й бе прието от гласовата

поща, Меган усети първите признаци на гнева. После изрече: „Достатъчно. Трябва да

поговорим. Майка ти има сериозни проблеми. Порасни и ми се обади“.

Меган затвори и захвърли телефона на предната седалка.

От една страна, тя, естествено, разбираше поведението му. Бе сгрешила. Но може би тъкмо

в това бе проблемът. В известен смисъл грешната бе винаги тя. През годините бе оставила

вината за своята измама да оцветява всичко в техните отношения.

Нейна ли бе грешката? Със сигурност. Но може пък Дейв да се е възползвал от това. Много

пъти вината й я бе карала да приема всичко безропотно. Тя не се засягаше от децата за нищо.

Не можеше да я замени, но...

Но защо Дейв не й звънеше?

През всички тези години той бе работил и, да, бе осигурявал храната на масата им и всички

дреболии, използвани от мъжете, за да оправдаят онова, което вършат – но Дейв обичаше

работата си. Той забогатя от труда си в късните часове на денонощието, от пътуванията си и

от голфа в неделните утрини, а после се завръщаше у дома при своята сексуална, възбудена

съпруга. Той гледаше на нея по този начин дори когато тя не желаеше да е така. Но не я

разбирайте погрешно. Дейв никога не я бе тормозил.

Никога не бе проявявал подлост, не я бе мамил, пък и защо да го прави? Жена му бе

съвършена. Тя се бе отказала да прави кариера. Плащаше всички сметки, пазаруваше,

уговаряше редуването на личните им автомобили, грижеше се за реда в домакинството.

Полагаше грижи и за майка му, и то повече, отколкото той някога би могъл да полага и след

всичко това, след всички жертви, които бе направила, как се отнасяше към нея той?

Не обръщаше внимание на позвъняванията й – и по някакъв начин я шпионираше.

Не че тя не го заслужаваше, но все пак. Меган искаше да поговори с него, да му разкаже за

миналото си, за вътрешните си демони и да го накара да разбере, че жената, която той се бе

заклел да закриля, бе в опасност, а той дори не откликва на отчаяните й обаждания и

предпочита да се държи като капризно дете.

Отново протегна ръка към телефона. Вече бе вкарала номера на Рей в него, за да го

запомни. Натисна бутона за набиране, ала преди да получи сигнал, че отсреща са чули

позвъняването, тя зърна знака за към старческия дом „Сънсет“.

Не ставай глупава, Меган, каза си тя.

Затвори телефона, паркира и все още неотърсила се от гнева, се запъти към входа.

Барби седеше на две коли разстояние от нейната.

Тя не се притесняваше много, че могат да я видят – Меган Пиърс нямаше вид на

специалист по забелязване на „опашките“ след себе си, ала знае ли човек?

Фактът, че тази на вид семпла домакиня бе по някакъв начин хваната във всичко това,

показваше, че тя не е това, което изглежда. Същото, разбира се, можеше да се каже и за

самата Барби.

Докато караше, мислите на Барби непрекъснато се връщаха към внезапното предложение

на Кен. То бе сладко и очарователно, да, но в същото време бе доста обезпокоително.

Тя винаги бе приемала, че Кен преминава покрай илюзиите, които ни заслепяват, че

техните отношения му бяха отворили очите за една нова и доста различна действителност.

Но уви. Дори той не можеше да остане над сметката за стоки, които ни продават още от

първите дни на тази планета.

Нашите нещастни и потиснати родители, например, ни казват, че за да намериш радост в

живота, трябва да живееш и да правиш точно това, което правят и те.

Барби не разбираше тяхната логика. Какво говорят за дефиницията на безумието? Правиш

едно и също и го повтаряш ли, повтаряш, като очакваш да получиш различен резултат.

Поколение след поколение светът повтаря едни и същи неща. Бащата на Барби например

мразеше да ходи на работа с един и същи костюм и вратовръзка всеки божи ден, да се връща

вкъщи в шест следобед ядосан и разстроен и намираше класическа утеха в бутилката.

Майка й ненавиждаше да е домакиня – бе влязла насила в ролята, която нейната майка бе

изпълнявала цял живот, както и нейната майка преди нея – и какво? Какво искаше майка й

за собствената си дъщеря накрая? Да си намери мъж и да се установи, да си роди деца –

сякаш неприязънта и липсата на щастие са завещанието, което възнамерява да й остави.

Що за разрушителна логика бе това?

Сега Кен искаше да се ожени за нея. Искаше да има къща с дъсчена ограда и, разбира се,

деца, макар че Барби много отдавна бе приела, че в нея не съществува майчински инстинкт.

Погледна през предното стъкло на автомобила и поклати глава. Нима не разбира?

Тя обичаше този начин на живот – бързането, вълнението, опасността – и твърдо вярваше,

че тъкмо така е решил Господ. Той бе създал Барби такава. Защо ще го прави, щом е била

създадена за още една безмозъчна домакиня, която да бърше сополите на хлапетата и да

чисти лайната им? Тя щеше да помогне на Кен да разбере, че са се събрали заедно с

определена цел. Тя го обичаше. Той бе нейната съдба. Знаеше, че ролята й е да го накара да

прогледне. Той щеше да разбере. Дори щеше да изпита облекчение, че няма да изпълни онова,

което се очаква от него.

Меган даде десен мигач и взе изходната рампа. Барби тръгна след нея.

Тя се освободи от мислите си за предложението и се съсредоточи върху чувствата си, върху

нещата, които трябваше да направи на Меган. От една страна, намерението да убие жената

не я привличаше. Ако вярваше на Голдбърг – а тя не му вярваше, – но ако вярваше, че жената

не застрашава нито нея, нито Кен, толкова по-добре. Щеше да я остави да се върне в онази

трогателна къща, при онзи съпруг и децата, без да му мисли много. Ала сега това не можеше

да стане. Трябваше да го направи. Когато си в тази професия, няма да изкараш дълго, ако не

се стегнеш.

Далеч пред себе си Барби видя Меган да паркира автомобила си и да влиза в сградата,

наречена старчески дом „Сънсет“. Хм. Барби паркира малко по-далеч от нея. Бръкна под

седалката и издърпа ножа.

Рей се отправи към дома си все още със замъглено съзнание.

Брум бе повикал хора на местопрестъплението и без да промълви и дума, се бе втурнал към

развалините в парка. Рей не напусна мястото си през следващите пет минути, очевидно не

можеше да се помръдне. Нищо нямаше смисъл. Помъчи се да подреди нещата в главата си,

ала това го обърка още повече.

Когато залитна надолу по Дани Томас Булевард покрай неугледната имитация на Тадж

Махал, Рей усети, че телефонът му вибрира.

Протегна ръка да го вземе, ала я усети твърде голяма за джоба си и тромаво я дръпна.

Вибрациите бяха престанали и се появи иконката за пропуснат разговор. Той провери кой го

е търсил. Когато видя, че обаждането е от „Меган Пиърс“, сърцето му се разтуптя.

Каси.

Дали да не й позвъни? Не беше сигурен. Тя го бе потърсила, което със сигурност

означаваше нещо, но после бе затворила телефона. Или връзката бе прекъснала. Но ако

връзката бе прекъснала, нямаше ли да му позвъни пак, щом има покритие? Правилно, добре,

ще почака следващото позвъняване. Той поклати глава. Какво, по дяволите, му става?

Внезапно се бе превърнал в смутен юноша, който се опитва да разчете знаците на първото си

разочарование.

Рей се запита как ли е открила телефонния му номер. Всъщност нямаше значение. Само

обаждането й бе от значение. Защо? Нямаше представа. Рей държеше телефона в ръка с

желанието той да завибрира, провери батерията, за да се увери, че няма да се изтощи, провери

и дали има покритие. Трогателно. Престани. Каси може да се обади, но може и да не се обади.

Ами ако не се обади?

Нима той искаше да се върне към... към какво? Алкохола и белите петна в паметта си?

Щом взе последния завой към дома си, помещаващ се в мазето – възрастните наемат

мазета, за да плачат на глас, – Рей тутакси спря. Пред дома му имаше четири полицейски

коли.

Оох!

Сниши се зад телеграфния стълб. Още по-трогателно. Помисли си да изтича, но имаше ли

смисъл? Освен това, ако Брум искаше да го арестува, щеше да го стори още преди десет

минути.

Пак надникна. Неговият хазяин, пакистанец на име Амир Балоч, стоеше пред къщата със

скръстени на гърдите ръце. Рей предпазливо се приближи, като очакваше ченгетата да го

заловят на мига. Нищо подобно. Те влизаха и излизаха от къщата с кутии в ръце.

Амир клатеше глава.

– Сякаш съм се върнал в старата си родина.

– Какво се е случило? – попита Рей.

Едно от ченгетата забеляза Рей и се приближи. На табелката бе изписано името му:

„Хауард Додс“.

– Реймънд Ливайн ли сте?

– Да.

– Аз съм офицер Додс – каза и му подаде лист хартия. – Имаме заповед да претърсим

жилището.

– Той живее само в мазето – изскимтя Амир.

– Заповедта е за цялата сграда – отвърна Додс.

Рей не си направи труда да прочете заповедта.

– Мога ли да ви помогна в търсенето?

– Не.

– Мога да ви дам паролите за компютъра, ако това ще улесни работата ви.

Додс се усмихна.

– Добър опит.

– Извинете?

– Някои пароли служат за изтриване или повреждане на файловете.

– Не знаех.

– Просто искате да помогнете, а?

– Ами – отвърна Рей, – така е.

– Оставете ни да си вършим работата.

Той се обърна и тръгна обратно към къщата. Рей хвърли поглед към хазяина си, чието лице

бе придобило пепеляв цвят.

– Съжалявам, Амир.

– Имаш ли представа какво искат?

– Дълга история.

Амир се обърна към него.

– Аз ще загазя ли?

– Не.

– Сигурен ли си?

– Напълно.

– Имах неприятности в Карачи. Хвърлиха ме в затвора за шест месеца. Затова се

преместихме тук.

– Съжалявам, Амир.

– Какво ще намери?

– Нищо – отвърна Рей.

Беше убеден в това. Щяха да се поровят във фотографиите му, ала нищо нямаше да

намерят. Той отново се върна в мислите си към онази нощ, към кървавите петна. Това бе

картината, която никога не можеше да изтрие с помощта на алкохола – тя дори не

избледняваше.

Но не бе съвсем вярно. Образът на Каси също нямаше никога да избледнее.

Сега Рей си спомни за онази странна снимка, която Брум му бе показал – на мъжа с

обръсната глава и козя брадичка.

Не го разпозна, но се почувства така, сякаш светът се стовари върху него. Гърдите го

заболяха. Той тръгна, като остави Амир самичък пред собствената му къща. За миг на Рей

му се доплака. Опита се да си спомни кога за последно го бе правил, наистина се бе

разплакал така, както му се щеше да се разплаче и сега. Спомни си само два пъти по време

на целия си живот като възрастен мъж. Първият бе, когато умря баща му. За втори път се

случи преди седемнайсет години в онзи парк.

Той тръгна към следващата пресечка. Там се намираше любимата му кръчма, ала не влезе

в нея, дори не изпита желание. Рядко му се случваше. Копнееше за нещо друго – за онова, за

което винаги копнееше и сега го осъзна – да се освободи от бремето.

Това звучеше тъй измамнически, толкова новаторско и като че ли терапевтично, че може би

накрая, ако споделеше с някого истината за онази нощ, щеше да се почувства ако не

свободен, то поне щеше да се отклони от разрушителния път, по който бе поел.

Може би тъкмо затова той бе изпратил на Брум онази фотография.

Въпросът обаче беше с кого да сподели. Докато се взираше в телефона в ръката си,

отговорът му бе очевиден.

Мобилният не завибрира втори път, но какво от това? Тя бе направила крачката. Сега и

той ще я направи.

Рей натисна бутона да набиране на съответния номер, видя на екранчето да се появява

името „Меган Пиърс“ и постави слушалката до ухото си.

31

Меган тъкмо слезе от стаята на Агнес в салона, когато чу позвъняването.

Старческият дом „Сънсет“ се бореше със зъби и нокти да се представи като нещо различно

от онова, което беше. Външният му вид се целеше във Втората викторианска империя, ала

попадаше при сглобяемите къщи с алуминий отстрани, фалшива папрат и рампи за

инвалидни колички на лимонадените веранди. Интериорът имаше прекалено зелени килими

и твърде ярки репродукции на Реноар и Моне, но дори изкуството се набиваше като нещо,

което ще си вземете от гаражна разпродажба или на някое прочистване на зала, където се

излагат образци на стоки.

Тя отмина Миси Малек, която я огря с практичното си загрижено лице и каза:

– Може би скоро ще си поговорим?

– След като се видя с Агнес.

– Разбира се – отвърна Малек, като направи нещо, напомнящо поклон.

Така че Меган току-що бе взела завоя надолу по коридора за към стаята на Агнес, когато

телефонният номер, който тя разпозна като номера на Рей, се появи върху екранчето на

нейния мобилен телефон. Тя замръзна на място, без да знае какво да направи, ала накрая

разбра, че изборът за нея можеше да е само един. Натисна бутона за отговор и притисна

слушалката до ухото си.

– Ало?

– Чух, че сега те наричат Меган – каза Рей.

– Това е истинското ми име.

– Би трябвало на направя очевидния коментар, че може би нищо, свързано с нас, не е било

реално...

– Но и двамата сме наясно, че това ще бъде лъжа – каза тя.

– Така е.

Мълчание.

– Брум намери ли те? – попита тя.

– Намери ме.

– Извинявай.

– Не, ти направи правилен ход, като му каза.

– Какво му обясни?

– Почти същото като на теб.

– Повярва ли ти?

– Съмнявам се. Полицията претърсва апартамента ми.

– Добре ли си?

– Добре съм.

– Ако това ще ти помогне – рече Меган, – знай, че ти вярвам.

Не последва отговор.

– Рей?

Когато заговори отново, гласът му бе различен – по-тих и със странен тембър.

– В Атлантик Сити ли си?

– Не.

– Можеш ли да се върнеш тук?

– Защо?

Отново мълчание.

– Рей?

– Не ти казах истината – рече той.

Меган усети студенината в душата си.

– Не разбирам.

– Върни се тук.

– Не мога. Искам да кажа, не точно сега.

– Ще те чакам вътре в „Луси“. Не ми пука колко време ще ти отнеме. Моля те, ела.

– Не знам.

Ала той вече бе затворил телефона. Тя стоеше и се взираше в апарата, докато сигналът не я

сепна. Вдигна очи и зърна Агнес да излиза от стаята си, объркана и с празен поглед.

Посивялата й коса бе в пълен безпорядък. Лицето й бе бледо, почти прозрачно, а сините й

вени изпъкваха на бледия фон.

Щом сестрата се запъти към нея, тя извика:

– Не ме наранявайте! – И се отдръпна.

– Няма да те нараня, Агнес. Само се опитвам да...

– Спрете! – сви се сега Агнес, сякаш очакваше сестрата да я удари.

Меган побърза към тях и пътьом избута сестрата с лакът. Погледна свекърва си в очите,

постави ръце на раменете й и каза:

– Всичко е наред, Агнес. Това съм аз. Меган.

Тя присви очи.

– Меган ли?

– Да. Всичко е наред.

Агнес вирна глава наляво.

– Защо си дошла? Защо не си вкъщи с бебетата?

– Вече не са бебета. Пораснаха. Дойдох, защото ти ме повика.

– Така ли? – На лицето й се появи страх. – Кога?

– Не е важно. Сега всичко е наред. Аз съм тук. Ти си в безопасност.

Сестрата ги гледаше със съчувствие. Меган взе Агнес в обятията си и я поведе обратно в

стаята. Зад тях се появи Миси Малек, ала Меган я отпрати с глава и затвори вратата. Отне

й известно време, докато успокои Агнес, докато Агнес спре да се тресе и циври, а после, както

ставаше и преди, яснотата отново се върна в очите на свекърва й.

– Добре ли си? – попита я Меган.

Агнес кимна.

– Меган?

– Да.

– С кого беше на телефона? – попита Агнес.

– Кога?

– Току-що. Когато излязох от стаята си. Ти стоеше отсреща в салона и говореше по

телефона.

Меган не беше съвсем сигурна как да й отговори.

– Мой стар приятел.

– Нямах намерение да си пъхам носа.

– Не, всичко е наред, просто... – Тя замълча и отпъди сълзите от очите си.

Агнес я погледна толкова загрижено, че Меган усети как нещо вътре в нея поддаде.

– Целият ми живот бе една лъжа.

Агнес успя да се усмихне и я потупа по ръката.

– О, аз не бих казала такова нещо.

– Ти не разбираш.

– Обичаш ли моя Дейви?

– Да.

– Меган?

– Какво?

– Знам – прошепна Агнес с глас, който внесе студ в стаята.

– Какво?

– Миналата седмица.

– Какво за миналата седмица?

– Денят, в който Дейви те доведе в нашата къща, аз се обадих в Емерсън Колидж. Каза, че

си го била посещавала. Но, така де, нещо не си пасваше. Така че аз им се обадих. Не бяха

чували за теб.

Меган не знаеше какво да каже.

– Няма да кажа – гласът се бе превърнал в шепот. – Всичко е наред, наистина. А аз излъгах

Роланд за възрастта си. С три години съм по-възрастна от него, но той не знае. Истината е, че

обичаш моя Дейви. Знам го. Ти си добра за него. Не си като онези богати сополанки от града.

Ще пазя тайните ти, миличка. Ще те помоля само за едно.

От очите на Меган се отрони сълза и се затъркаля по лицето й.

– Какво?

– Да ме дариш с внуци. От теб ще стане страхотна майка.

Агнес е знаела, помисли си Меган. През всички тези години, през цялото това време Агнес е

знаела за нейната лъжа. Едва понесе този факт.

– Меган?

– Обещавам.

– Не, не това. – Очите на Агнес блеснаха. Тя погледна към вратата. – Искат да ме

преместят на третия етаж, нали?

– Да. Но щом не искаш да отидеш там, няма да се преместиш.

– Това няма да помогне. – Тя снижи глас. – Той ще ме намери. Дори там. Ще ме намери и ще

ме убие.

– Кой?

Агнес погледна наляво, после надясно. Наведе се по-близо до Меган и срещна погледа й.

– Лошият човек, който идва през нощта.

И тъкмо тогава Меган си спомни за камерата за наблюдение в дигиталния часовник.

– Агнес?

– Да?

– Лошият човек беше ли тук снощи?

– Разбира се. Нали затова те повиках.

Понякога сякаш общуваше с човек телевизор, който непрекъснато сменяше каналите си.

Меган посочи към часовника.

– Помниш ли, когато дойдох при теб вчера?

Агнес се усмихна.

– Камерата за наблюдение!

– Да.

– Значи можеш да го видиш? Можеш да видиш лошия човек?

– Можем да погледнем.

Меган бе нагласила таймера на камерата да работи от девет вечерта до шест сутринта. Тя

не записваше всичко – включваше се от детектор за движение, – така че нямаше да прегледат

материал, дълъг цели девет часа. Меган провери задната част на часовника и видя, че там

проблясва светлинка. Това означаваше, че в дигиталния твърд диск се съдържа нещо.

– Веднага се връщам, Агнес.

Тя побърза надолу по коридора към бюрото. Услужи си с един лаптоп и се върна право в

стаята. Агнес бе още на леглото. Будилникът/камера работеше чрез хардуерен порт. Тя

премести камерата към леглото и го включи в лаптопа. Агнес се приближи.

Появи се иконката на камерата за наблюдение. Меган придвижи курсора върху нея.

– Ако е бил в стаята ти – заяви Меган, – трябва да го видим.

– Какво става тук?

И двете погледнаха към вратата. Миси Малек бе влязла, бе сложила ръце на кръста си и бе

свила устни. Тя бе съзряла цялата сцена – двете жени на леглото, будилникът/камера

включен в лаптопа – и ококори очи.

– Какво е това?

– Камера за наблюдение – отвърна Меган.

– Моля?

– Скрита камера. Вградена е в цифровия будилник.

Лицето на Малек пламна.

– Не можете да го монтирате тук.

– Вече го направих.

– Имаме правила за личното пространство. Когато Агнес пристигна на това място,

съпругът ви, в качеството си на неин настойник, подписа споразумение. Според него...

– Аз не съм го подписвала – забеляза Меган.

– Защото нямате законно право.

– Точно така. А това е стаята на Агнес. Тя пожела да има камера тук, нали, Агнес?

Агнес кимна.

– Да, пожелах.

– Не разбирам – рече Миси Малек – Записвали сте ни?

– Мисля, че да.

– Знаете ли какво нарушение е това?

Меган сви рамене.

– Щом няма какво да криете...

– Разбира се, че нямаме!

– Страхотно – отвърна Меган. – Искате ли да разгледаме материала заедно?

Малек хвърли поглед към Агнес, после отново погледна към Меган.

– Това е някаква грешка.

– В такъв случай грешката е наша – каза Меган.

Образите бяха зърнести, не толкова защото камерата имаше ниска резолюция, а защото бе

нагласена да снима в тъмнината. Първото, което се появи, бе образът на Агнес, седнала на

леглото. Нощните снимки придаваха на стаята призрачен зеленикав оттенък.

Макар лещите да бяха поставени на широка основа, за да обхващат цялата стая, все още

можеше да се види изплашеното изражение върху лицето на Агнес. В тъмнината очите й

светеха в бяло.

На снимката се виждаше стреличка за игра. Меган отново погледна към Миси Малек.

Малек изглеждаше примирена. Меган щракна върху иконката. Видеото се завъртя и

наистина разреши мистерията, ала не така, както очакваше Меган.

Не бе записан никакъв звук, но може би така бе по-добре. На екрана се виждаше Агнес в

седнало положение. Виждаше се, че тя пищи и плаче. Очевидно беше ужасена. Сграбчи

възглавницата си, за да се защити. Беше се свила в отсрещния ъгъл на леглото в опитите си

да избяга и бе свила колене до гърдите си. Тя се взираше в нападателя си, а с дясната ръка

прикриваше лицето си.

Но там нямаше никой.

Сърцето на Меган се сви. Тя погледна крадешком към Миси Малек.

Лицето й все още изразяваше покорство, но не защото се чувстваше виновна или бе

уплашена. Тя е знаела. Меган погледна към свекърва си.

Агнес наблюдаваше екрана с отворена уста. Отначало изглеждаше объркана, ала през

мъглата Меган забеляза яснота. Агнес виждаше добре какво става. Част от мозъка й го

приемаше, но по-голямата му част просто не можеше. Все едно да кажеш на някого, че горе е

долу и ляво е дясно.

– Става невидим – каза Агнес.

Не и със сърцето си.

След известно време, което й се видя цял час – всъщност бяха само две минути, – на екрана

се втурна една сестра и започна да успокоява Агнес. Меган забеляза, че сестрата носи чаша в

едната си ръка. В другата държеше хапчета. Агнес ги глътна с течността в чашата, която

Меган прие, че е вода. После се облегна назад. Сестрата нежно я зави, почака за миг и излезе

на пръсти през вратата.

След още една минута записът спря.

Трябва да признаем, че Малек не каза и дума. Агнес се взираше в екрана и чакаше да стане

още нещо. Екранът оживя само още веднъж. Според дигиталния будилник в ъгъла беше с

един час по-късно. Агнес и Меган се наведоха напред, за да виждат по-добре, ала видяха само

как сестрата проверява Агнес.

Екранът показваше, че Агнес спи.

Това беше всичко.

– Видя го, нали? – каза Агнес, като сочеше към екрана. – С ножа? Веднъж дойде с койот и

шише отрова.

Малек се измъкна от стаята, без да каже дума.

– Меган? – обади се Агнес със слаб глас.

– Всичко е наред – отвърна Меган, опустошена.

По дяволите. Каква идиотка е била! Нима не усещаше със сърцето си какво ще покаже

наблюдателната камера? Наистина ли бе повярвала, че някакъв мъж с нож в ръка (да не

споменаваме койота и шишето с отрова) е дошъл през нощта, за да тероризира една старица?

Що за пожелателно мислене! Агнес бе най-близо до жена като Меган – жена, живееща в

лъжи през почти целия си зрял живот – като нейна довереница и най-добра приятелка. Днес

тя бе научила колко близки са били – че през всичките тези години Агнес е знаела ако не

истината, то поне нещо много близо до нея. Не й бе пукало. Агнес познаваше Меган по-добре

от останалите и въпреки всичко я обичаше.

– Трябва да си тръгваш – рече Агнес с глас, идващ някъде отдалече. – Трябва да се

погрижиш за бебето.

Бебето. В единствено число. Човекът телевизор отново бе сменил каналите или поне

времевите зони. Но така или иначе, Агнес имаше право.

Стига.

Стига си преследвала миналото. Достатъчно живя в лъжа. Свекър й – покойният Роланд

Пиърс, когото свекърва й бе лъгала за възрастта си – често казваше: „Младостта отлита

като дихание“. Беше вярно, но нима не е така и с двайсетте ти години, със средната ти

възраст, с всеки етап от живота ти? Като че ли това е единствената гаранция, която животът

може да ти осигури.

Кога започна да вехне Агнес? Кога ще започне Меган?

Тя не желаеше да живее и ден повече в лъжа.

Меган целуна свекърва си по челото, като задържа устни върху него и затвори очи.

– Толкова много те обичам – изрече тихо тя. – Няма да позволя да ти се случи нещо.

Обещавам.

Тя излезе и тръгна надолу по коридора. Миси Малек й хвърли въпросителен поглед. Меган

кимна с глава и каза:

– Ще говоря със съпруга си, но нека започнем с приготовленията за преместването.

– Там ще е по-щастлива. Сигурна съм.

Меган продължи през претрупаното фоайе, като отмина кафетерията. Вратите се плъзнаха

и се отвориха. Меган с удоволствие вдиша хладния въздух след задушната топлина в

сградата. Затвори очи за миг и си пое дълбоко дъх.

На мобилния й телефон все още нямаше съобщение от Дейв. Беше й тъжно, ядосваше се,

чувстваше се изтощена и объркана. Рей я чакаше в „Луси“. Не искаше да си ходи. Беше част

от нейното минало. Ако отвореше вратата, щеше да влезе в сферата на страданието. Беше

време да тръгва.

Тя си спомни думите на Рей: „Не ти казах истината“.

Можеше ли да остави това да отмине ей така? А тонът му, отчаянието в гласа му... нима

можеше да си тръгне и да го изостави? Не му ли дължеше нещо? А може би тъкмо това я бе

докарало тук? Може би не възможността да съживи отминалата си младост, а тъкмо шансът

да помогне на някой друг да намери опора под краката си.

Тя спря пред вратата на автомобила си. Щом протегна ръка към дръжката, нещо привлече

погледа й.

Меган бързо се обърна и зърна ножа да се придвижва към нея.

32

Сърцето на Брум се сви.

Нямаше я вече.

Беше се върнал при развалините на старата пещ заедно със Саманта Баджрактари и младия

експерт. Този път Кауънс бе отклонил поканата да тръгне с тях, така че Брум си помисли, че

двамата със Саманта са се сдърпали.

– Какво, мислиш, си видял на снимката? – попита тя.

– Ръчна количка.

– Ръчна количка ли? Като онези, с които се пренасят кутии?

– Или трупове – уточни Брум и опря ръка в старата тухла.

Щом отстъпиш крачка назад, усещаше се, че развалините на старата фабрика за желязна

руда са всъщност доста хладни. Брум си спомни медения си месец с Ирин в Италия. Бяха

прекарали две седмици в Неапол, Рим, Флоренция и Венеция. Видяха невероятно изкуство,

така е, ала онова, което очарова и двамата – две старомодни ченгета по душа – бяха руините.

Нещо от останките от смъртта, доказателствата за неща, които липсват, се настаниха

дълбоко в душите им. Бяха очаровани от Римския форум, от Колизея и най-много от Помпей,

града, погребан от един вулкан. Преди две хиляди години планината Везувий изригнала,

покрила града и неговите жители с близо половин метър пепел. Помпей останал в този си вид

цели хиляда и седемстотин години – местопрестъплението напълно изчезнало, скрито от

погледа, преди да бъде случайно изровено и тайните му да бъдат малко по малко разкрити по

невероятно болезнен начин.

Сега Брум си спомни как се разхождаше по идеално запазените улици ръка в ръка с

красивата си жена и тъй като бе съвършен идиот, тогава нямаше никаква представа, че това

ще остане единственият голям миг в живота му.

– Добре ли си? – попита Баджрактари.

Брум кимна с глава. Знаеше, че околностите са пълни с развалини от осемнайсети и

деветнайсети век. Не бяха туристически обекти, като изключим онези в Батстоу и Атшън.

Повечето от тях, също както и тези, трудно се откриваха и изискваха доста дълги преходи.

Всичко това сега представляваше изпотрошени реликви от отминали времена, но навремето

тук, в горите на Ню Джързи, е имало цветущи села, в които произвеждали хартия, стъкло и

добивали желязна руда. Накрая природните богатства свършили и повечето села опустели.

Но на някои места станало нещо странно. Предния ден селата били населени, хората

живеели своя живот и отглеждали децата си. На следващия, или поне така изглеждало, те си

тръгвали, сякаш очаквали след време и те да бъдат изровени като в Помпей.

Баджрактари оглеждаше тухлата от пещта, строена през 1780 година.

– Помисли си, че си видял ръчна вагонетка, нали така?

– Да.

Тя потърка тухлата.

– Какво?

– Тук има нещо. Може да е ръжда. Не мога да кажа със сигурност, без да направя тест.

– Сякаш до нея се е опирала ръчна вагонетка?

– Би могло.

Саманта се наведе до земята. Потърка с ръка пръстта.

– Каква теория имаш относно ръчната количка?

– В момента ли? – попита Брум. – Очевидно.

– Което е?

– Била е използвана да превозва нещо.

– Като, да речем, нечий труп?

Брум кимна с глава.

– Да кажем, веднъж годишно – на Марди Гра – убиваш, или, не знам, изваждаш от строя

мъже точно на това място. Удряш ги и те изпадат в безсъзнание. Да речем, че искаш да ги

преместиш.

Тя кимна.

– Може да използваш количка.

– Правилно.

– Ако е станало така – каза Саманта, – трябва да има някакви следи. Вдлъбнатини в калта.

Не знам колко големи биха могли да бъдат. По-старите, направени преди години, може и да

са изчезнали отдавна, но ако преди няколко дни Карлтън Флин също е бил преместен, все ще

забележим нещо.

Тя се върна долу до големия камък, където бе открила кръвта. Брум я последва.

Баджрактари коленичи и се опря с ръце на земята, като придвижваше лицето си на два-три

сантиметра над пръстта като ловец от някой стар уестърн. Тя запълзя наоколо, сега малко

по-бързо.

– Какво? – попита Брум.

– Виждаш ли това?

Тя посочи към земята.

– Слабо.

– Това е следа. Има четири такива, които оформят четириъгълник. По мои изчисления е с

размери шейсет на сто и двайсет сантиметра.

– И какво означава това?

– Ако искаш да преместиш тялото с ръчна вагонетка, ще оставиш количката на четирите й

колела. Щом оставиш тялото върху нея, тежестта ще падне на това място тук.

Тя вдигна поглед към него.

– Накратко, ще остави следи като тези.

– Стой.

– Да?

– Ще можеш ли, знам ли, да проследиш отпечатъците?

– Не мисля – отвърна тя. – Почвата е твърде корава, но...

Гласът й отлетя. Тя обърна глава и като куче следотърсач тръгна назад по пътеката. Спря

се и се наведе към земята.

– Нататък ли водят? – попита Брум.

– Нищо определено, но погледни по какъв начин е счупен този шубрак.

Брум се доближи. Клекна. Наистина изглеждаше, сякаш нещо тежко, вероятно ръчна

количка, натоварена с труп, се е движила в района. Той се опита да открие дирята, ала диря

нямаше.

– Къде би могъл да отиде?

– Вероятно недалеч. Може би да погребе трупа.

Брум поклати глава.

– През последните седмици бе твърде студено.

– Тук има счупени клони. Да видим.

Проследиха накъде водят следите. Те влизаха навътре в гората, далеч от пътеката.

Започваха от един хълм. В района, където никой нямаше причина да се скита, откриха още

счупени клонаци, още следи, които говореха, че нещо значително по размери е разорало

земята, като се е движело с голяма скорост.

Слънцето залязваше, с идването на нощта времето застудяваше. Докато вървеше, Брум

дръпна ципа на винтягата до брадичката си.

Шубраците се сгъстиха и фактът, че някой е минавал оттук, ставаше все по-очевиден. Брум

знаеше, че трябва да върви по-бавно, че трябва да внимава да не замърси потенциалното

място на престъплението, но краката му не спираха. Сега той вървеше най-отпред. Пулсът

му се ускори. Косата му настръхна.

Той знаеше. Просто знаеше.

– По-бавно, Брум.

Не я послуша. Дори започна да върви по-бързо, като отмяташе клоните встрани и се

препъваше в дебелите коренища. Най-после, по-малко от минута след като се бяха спуснали

по хълма, Брум излезе на малка полянка и се спря.

Саманта Баджрактари вървеше току след него.

– Брум?

Той се взираше в разрушения строеж пред себе си. Руините представляваха ниска стена, не

повече от метър висока, почти цялата покрита с асма. Така ставаше. Когато човек изостави

нещо, намесва се природата и си го взема, защото то е по право нейно.

– Какво е това? – попита Баджрактари.

Брум тежко преглътна.

– Кладенец.

Той избърза напред и погледна в дупката. Чернилка.

– Имаш ли фенерче?

Ехото му подсказа, че дупката е дълбока. Стомахът му се сви.

– Ето – отвърна тя.

Брум взе фенерчето и го включи. Щом го насочи право в отвора – когато лъчът се вмъкна за

първи път в кладенеца, – гледката спря дъха му за миг. Може би бе издал някакъв звук, нещо

като дълбок стон, ала не бе съвсем сигурен. Саманта пристигна след него, погледна надолу и

изохка.

Кен седеше на последния стол и наблюдаваше барманката.

Тя се казваше Лорейн и бе добра професионалистка. Доста се смееше. Докосваше мъжете

по рамената. Усмихваше се и ако това бе просто игра, ако под действията й се криеше

отвращение от онова, което вършеше, никога нямаше да го разберете. Останалите момичета

– да, те също се опитваха. И те се усмихваха, но само с устни и често, твърде често, се

забелязваше пустотата на лицата и омразата в очите им.

Постоянните посетители се обаждаха на по-възрастната барманка Лорейн. Бяха редовни

посетители на стриптийз клуба – Кен се помъчи да си представи нещо още по-жалко. И

въпреки всичко той разбираше. Всъщност всички разбираме. Всички ние усещаме

привличането. Сексът, разбира се, бе сред най-силните. Не можеше да се сравни със

самоконтрола, ала повечето от тези мъже никога нямаше да го разберат. Нямаше да го

приложат, така че щяха да си останат вечно невежи по въпроса какво е това, което разкъсва

мъжката душа.

Ала Кен се бе научил, че тайната да се бориш с нещо, привличащо те като това тук, бе да

осъзнаеш, че не можеш да го спреш. Кен се смяташе за дисциплиниран човек, ала истината

бе, че човешките същества не са създадени да отричат себе си.

Това бе и причината за неефективността на всяка диета. Или на абстиненцията.

Единственият начин да победиш привличането, бе да приемеш, че ти действа, и да го

вкараш в рамки. Той погледна към Лорейн. Все някога трябваше да си тръгне. Щеше да я

проследи, да я хване насаме и тогава... е, щеше да я вкара в рамки.

Той се завъртя на столчето и опря гръб в бара.

Момичетата бяха грозни. Човек почти усещаше болестите, които се излъчваха от самите

им пори. Нито една от тях не можеше да се мери с Барби. Спомни си къщата в края на

уличката без изход, за децата и барбекюто в задния двор, за това как щеше да учи момчето си

как да хваща бейзболната топка и как да опъва одеялото за фойерверките по случай

Четвърти юли. Знаеше, че Барби има сериозни резерви. Разбираше нейния песимизъм твърде

добре, но пък безпогрешното привличане беше налице. Той се питаше защо, щом семейният

живот не води до щастие, все още привлича всички нас? Бе мислил по въпроса и бе осъзнал,

че не мечтата бе виновна, а самите мечтатели. Барби често твърдеше, че те са различни и не

са родени за подобен живот. Да, те бяха различни, ала това им даваше възможност да водят

този начин на живот.

Нямаше да се включат в семейния живот като безмозъчни търтеи.

Не че животът, за който хората копнееха, бе изначално лош или лишен от достойнства –

проблемът бе в това, че този живот бе недостъпен за повечето от тях.

– Какво да ти налея, хубавецо?

Той се извъртя обратно. Пред него стоеше Лорейн. На рамото си бе метнала кърпа за

обиране на бирата. От ушите й висяха обици. По строеж и цвят косата й приличаше на сено.

Устните й изглеждаха така, сякаш между тях трябваше да виси цигара. Носеше бяла блузка,

нарочно разкопчана дълбоко до деколтето.

– О, мисля, че пих достатъчно – отвърна Кен.

Лорейн му изпрати същата полуусмивка, която я бе видял да изпраща и на редовните

посетители.

– Намираш се в бар, хубавецо. Трябва да пиеш нещо. Поне една кока-кола, а?

– Да, страхотно.

Без да отлепва очи от него, Лорейн хвърли малко лед в празната чаша, взе автомата за сода

и натисна едно копче.

– Защо си дошъл, хубавецо?

– За същото, за което са дошли и останалите мъже.

– Наистина ли?

Тя му подаде кока-колата. Той отпи.

– Разбира се. Нямам ли такъв вид?

– Приличаш също на бившия ми – твърде красив за негов късмет. – Лорейн се наведе,

сякаш искаше да сподели някаква тайна. – Искаш ли да ти кажа нещо? Мъжете, които

нямат вид за този бар – рече тя, – са най-добрите ни клиенти.

Очите му бяха привлечени от цепката й. Когато погледна отново нагоре, той срещна очите

й. Онова, което видя, не му хареса, стори му се, че старата барманка можеше по някакъв

начин да чете мислите му. Представи си я завързана и гърчеща се от болка и усети как

старото вълнение се върна при него.

Той не изпускаше с поглед очите й и опита нещо.

– Мисля, че сте права по отношение на мен – каза.

– Я пак.

– За това дали съм за това място. Влязох тук, за да размишлявам. И може би да поскърбя.

Лорейн възкликна:

– О?

– Приятелят ми идваше тук. Вероятно сте прочели за него във вестниците. Името му е

Карлтън Флин.

Пламъчето в очите й му подсказа, че тя знае. Боже, боже, тя знаеше. Да, сега бе негов ред да

я погледне така, сякаш виждаше вътре в нея и четеше всяка нейна мисъл.

Тя знаеше нещо безценно.

33

Меган зърна ножа, вдигнат срещу нея.

Нямаше познания по бойни изкуства, но дори да ги бе тренирала, вероятно нямаше да са й

от полза. Нямаше време да се наведе, нито да блокира китката или каквото и да е друго,

подходящо за подобна ситуация.

Казват, че в такива мигове, когато над главата ти увисват насилието и разрушението,

времето забавяло своя ход. Това не е съвсем вярно.

За този кратък миг, когато върхът на острието се доближи до вдлъбнатинката под гръкляна

й, Меган се превърна в нещо съвсем различно от човешко същество. Внезапно мозъкът й

заработи само на базово равнище.

Дори мравката, ако стъпиш близо до нея, дори тя се досеща да бяга в противоположната

посока. В същността си ние всички сме програмирани да оцеляваме.

Същото проработи и сега. Базисната част от мозъка на Меган, онази, която съществуваше

много преди появата на познавателната мисъл, взе превес. Тя не мислеше, не планираше,

нищо подобно. В нея не се роди съзнателна мисъл, не и в самото начало, но в нервната й

система се появиха някои предварително узрели защитни механизми.

Тя стрелна ръка нагоре към шията си, като се опита да попречи на острието да проникне в

гърлото и да сложи край на живота й.

Острието проряза дълбоко горната част на ръката й, като свободно навлезе през плътта и

се удари в костта.

Меган извика.

Отново някъде дълбоко в недрата на мозъка си Меган всъщност успя да чуе скрибуцащия

звук на метал, който остъргва костта, ала това не означаваше нищо за нея. Не и в този миг.

Ставаше дума само за оцеляването й.

Всичко останало, в това число разумът, оставаше на втори план, сред най-примитивните

човешки инстинкти. Тя буквално се бореше за живота си и този факт доминираше над всички

останали: Ако нападателят измъкнеше ножа от плътта й, Меган щеше да умре.

Тя се бе съсредоточила изцяло върху този нож, ала някъде в крайчеца на мозъка си Меган,

зърнала русата коса, осъзна, че нападателят й бе същата жена, която бе убила Хари Сътън.

Не си направи труда да се попита каква беше причината – ако оживее, щеше да го направи

по-късно, – ала почувства мощна вълна гняв, примесен със страх и паника.

Не й давай да измъкне ножа.

Не, времето все още не бе забавило своя ход. Откакто Меган зърна ножа, насочен към нея,

бяха изминали само секунда, най-много две. И пак, като действаше чисто инстинктивно със

забития докрай нож в мускулната тъкан на ръката й, Меган направи нещо, което при

нормални обстоятелства би било немислимо. Със свободната си ръка тя прикри ножа, като

плесна длан по собствената си ръка и наби острието му в собствената си плът. Не мислеше за

това – не мислеше как всъщност се мъчи да остави ножа в ръката си. Знаеше само едно – че

каквото и да се е случило, какъвто и порой или гняв да се излее на главата й, нямаше

никакъв начин да остави жената да извади ножа от ръката й.

Когато русокосата се опита да измъкне острието, което пък се подхлъзна на костта,

пронизваща болка премина по тялото на Меган, коленете й се подкосиха и тя за малко да

рухне на земята.

За малко.

Дотук с болката. Част от теб иска тя да спре, но ако те е грижа за живота ти – а кого не го е

грижа? – това желание може да надвие над нервната система, контролираща поведението ти.

Може да е някакво химическо вещество, като например адреналин. Може да е нещо по-

абстрактно като например волята.

Но в момента болката не означаваше нищо за Меган. Воля за оцеляване и гняв – сега само

те имаха значение. Воля за живот, добре, това бе очевидно, но тя се гневеше на всичко – на

убийцата, унищожила горкия Хари, на Дейв, задето я бе изоставил, на Рей, задето се бе

отказал от всичко. Беше бясна на всяко божество, решило, че старци като Агнес трябва да

бъдат възнаградени в края на живота си с мъките и унижението, причинени от факта, че са си

загубили ума.

Ядосваше се и на себе си, задето не бе оценила какво притежава, задето си пъхаше носа в

миналото, задето не разбираше, че известна доза недоволство си е част от човешката

същност – и най-вече тя се тресеше от нерви, че тъпата руса кучка искаше да я убие.

Е, да оставим това.

Меган наддаде писък – затрогващ, първичен, остър крясък. Както си беше с нож, забит в

плътта на ръката й, тя се изви силно в кръста. Блондинката направи грешката да се опита да

запази същата поза по отношение на Меган, ала неочакваното движение на жертвата й я

извади от равновесие.

Само мъничко.

Колкото да я накара да залитне напред.

Меган вирна лакътя си право нагоре. Острата кост удари с всичка сила носа на русокосата,

като го пречупи нагоре към челото. Чу се изпукване. Лицето на блондинката се обля в кръв.

Но това не бе краят.

Блондинката, която също чувстваше остра болка, намери в себе си нови сили. Тя

възстанови равновесието си и дръпна ножа с все сила. Острието простърга по протежение на

костта, сякаш я одялваше. Меган все още се мъчеше да я спре, ала сега русокосата взе

превес. Острието се плъзна навън, излезе от мускула с висок, всмукващ влагата звук.

От раната бликаше кръв, изригваше като гейзер.

Меган бе гнуслива от дете. Когато бе осемгодишна, един от небиологичните й бащи поиска

да види последната част на „Петък, 13-и“ и тъй като не можа да намери бавачка, той

помъкна Меган със себе си. Преживяването бе болезнено. Оттогава – дори сега – тя не

можеше да гледа филми с насилие.

Сега тези неща нямаха значение. Кръвта – и нейната, и тази на блондинката – не я караше

да потръпва. Всъщност тя почти се радваше на гледката.

За миг болката в ръката й изчезна, но после се върна с мощен изблик, сякаш нервните

окончания са били блокирани подобно на превит маркуч за поливане, по който изведнъж

потича вода.

Болката премина в бурна ярост.

С животинско ръмжене блондинката вдигна ножа и отново я нападна.

И отново по силата на инстинкта си Меган си каза: пази жизненоважните си органи.

Гърлото, сърцето, меките тъкани. Меган сви брадичка, като блокира достъпа до гърлото и

гърдите си. Обърна се с рамо към удара. Върхът на острието удари върха на раменната й

кост.

Меган отново извика.

Болката растеше, но ножът само одраска кожата й.

Меган отпусна крак и срита блондинката, а ритникът попадна в свитото й коляно, като го

изправи, но по неправилен начин. Кракът се усука. Блондинката падна и тутакси понечи да

се изправи на крака. За миг на Меган й се дощя да избяга. Но не. Блондинката нямаше да

остане на земята. Всъщност тя почти се бе изправила на крака.

Блондинката беше по-млада и вероятно по-силна и по-бърза, но независимо от това – без да

обръща внимание как щеше да свърши всичко – проклета да бъде, ако допуснеше да умре с

нож в гърба, докато бяга.

Не биваше да губи време.

Меган скочи към нападателката си с една-единствена мисъл в главата:

„Грабни. Ножа.“

Двете жени се катурнаха на паважа. Меган мислеше само как да й отнеме ножа.

Сграбчи с две ръце китката на блондинката.

Сега навсякъде имаше кръв, а те бяха оцветени в пурпурночервено. Дълбоко в себе си

Меган осъзнаваше, че ще трябва да се движи бързо. Губеше много кръв, твърде много. Ако

това продължеше, кръвта й просто щеше да изтече.

Меган дръпна китката й надолу, но блондинката не пускаше ножа. Меган пречупи пръсти

под такъв ъгъл, че ноктите й се забиха в тънката кожа от вътрешната страна на китката.

Русокосата извика, ала не охлаби хватката си. Меган ги заби по-надълбоко. Помъчи се да

одере с върха на ноктите си и да обели кожичката под големия й пръст, където обикновено се

мери пулсът. Дали не бе над артерията? Блондинката отново извика, наведе глава напред и

заби зъби в ранената ръка на Меган.

Меган зави от болка.

Блондинката стисна челюсти в плътта, зъбите й почти се срещнаха. От ухапаното също

потече кръв – белите като перли зъби на блондинката бяха целите в кръв. Меган заби

ноктите си още по-надълбоко в китката й.

Ножът падна на паважа.

И тъкмо тогава Меган направи грешка.

Толкова се бе съсредоточила в желанието си да отнеме ножа и да ръга с него русокосата,

докато нищо не остане от нея, че забрави всички оръжия, с които разполага едно човешко

същество.

За да й отнеме ножа, Меган трябваше да освободи китката й. Блондинката, осъзнала, че

Меган се е съсредоточила единствено в ножа, тутакси реагира. На първо място сложи край

на хапането, като разкъса със зъби плътта и я изплю на земята.

Новата вълна от болки накара Меган да подбели очи.

Докато Меган продължаваше да протяга ръка към ножа, блондинката промени центъра на

тежестта си. Меган загуби равновесие. Заби глава надясно, без да има възможност да

използва ръцете си, за да омекоти падането. Дясната страна на черепа й силно издрънча

върху бронята на автомобила.

Пред очите й се разлетяха звездички.

„Вземи. Ножа.“

Блондинката подскочи по-близо до Меган и яростно срита главата й. Черепът на Меган

отново издрънча в бронята. Меган усети как съзнанието този път я напуска. В първия миг тя

наистина не знаеше къде е, нито кое време е станало. Не знаеше дори за блондинката, нито

почувства следващия ритник. Беше й останала само една мисъл.

„Вземи. Ножа.“

Русокосата стана и срита Меган в ребрата. Тя падна по лице, объркана и смаяна. Усети

паважа на бузата си. Затвори очи. Ръцете й бяха разперени встрани, сякаш бе хвърлена от

голяма височина.

Нищо не й бе останало.

Светлинен лъч премина по нея, може би от фенерче, може би от приближаващ се автомобил.

Откъдето и да беше, светлината накара блондинката да се поколебае, и то достатъчно дълго.

С все още затворени очи Меган прокара ръка по паважа.

Бе запомнила къде е ножът.

Блондинката изписка и се хвърли долу, за да довърши Меган.

Ала сега вече Меган бе стиснала ножа в ръка. Тя се търколи по гръб, опря дръжката на

гръдната си кост, а острието щръкна във въздуха.

Блондинката падна върху върха на острието.

Ножът потъна дълбоко в корема на русокоската. Меган не го изпускаше от ръцете си.

Дръпна го, като разряза стомаха и спря едва когато острието се опря в гръдния кош. Нещо се

изсипа от раната и тя усети лепкавата топлина по себе си.

Блондинката отвори уста в тих писък. Очите й се разшириха и застинаха в очите на Меган.

Между двете жени премина нещо, нещо дълбоко и силно, нещо фундаментално, което бе

извън разумното обяснение. Меган щеше да си спомня този поглед много, много дълго след

това. Щеше да проиграва сцената в паметта си и да се чуди какво видя тогава, ала никога

нямаше да може да го сподели с никого. Очите на блондинката се поотвориха още малко, а

после, докато наблюдаваше как очите на русокоската губеха блясъка си, Меган осъзна, че тя

си бе отишла завинаги.

Когато падаше отново на паважа, Меган дочу стъпки. Главата й беше вече досами земята,

когато усети, че нечии ръце я сграбчват, придържат я леко във въздуха, а после нежно я

слагат на земята.

Тя вдигна поглед и зърна своя страх.

– Меган? Боже мой, Меган?

Тя почти се усмихна, като видя красивото лице на Дейв. Искаше да го приласкае, да му

каже, че го обича, че ще се оправи – първичният й инстинкт, щеше да си спомни тя по-късно,

я караше да обича и утешава този мъж, – ала от устата й не се отронваше и дума.

Подбели очи. Дейв изчезна и тя потъна в тъмнина.

34

Брум потръпна от студ.

Край кладенеца вече стояха още шестима полицаи. Единият му предложи одеяло. Брум се

навъси и му каза да се разкара.

В кладенеца имаше трупове.

Много трупове. Бяха нахвърлени един върху друг.

Първият, който извадиха, беше на Карлтън Флин.

Неговият труп бе най-пресният, следователно изглеждаше най-ужасяващо. И вонеше от

разлагането. Дребни животинки – плъхове и катерички – се бяха нахвърлили на мъртвата

плът. Един от полицаите извърна глава. Брум не.

Медицинският експерт би се опитал да открие времето и причината за смъртта, ала

независимо какво предаваха по телевизията, нямаше никакви гаранции, че наистина ги е

открил.

Ами температурата на открито и животинките, които пируват с трупните органи – какво

огромно объркване би настъпило. Брум, разбира се, не се нуждаеше от научни доказателства,

за да се ориентира във времето. Карлтън Флин бе умрял на Марди Гра – беше сигурен.

Когато трупът бе изваден със скрипец и въже, всички замръзнаха няколко секунди в

тържествени пози.

– Останалите са почти скелети – каза Саманта Баджрактари.

Това не бе изненада за Брум. След всички тези години, след безкрайните промени и обрати,

събития, случки и слухове всичко се свеждаше дотук. Някой бе убил тези мъже и ги бе

хвърлил в кладенеца. Някой бе докарал мъжете в това отдалечено място, беше ги убил, а

после с помощта на ръчна количка ги бе довлякъл до кладенеца на трийсетина метра от

утъпканата пътека.

Вече нямаше съмнение. Всичко беше дело на сериен убиец.

– Колко са труповете? – попита Брум.

– Още е трудно да се каже. Най-малко десет, може да са и двайсет.

Мъжете, изчезнали на Марди Гра, не бяха избягали, нито бяха приели нова самоличност и

бяха отпътували за някой далечен остров. Брум поклати глава. Трябваше да се знае. Винаги

бе вярвал, че Дж.Ф.К. бе убит от самотен стрелец. Приемаше с присмех твърденията за

съществуването на НЛО, за завръщането на Елвис, за фалшификацията на кацането на

Луната, както и всяка тъпа теория за някаква конспирация.

Дори като ченге той винаги е подозирал очевидното: годеницата, любовника, някого от

семейството, тъй като в почти всички случаи най-краткото разстояние между две точки си

остава правата линия.

Стюарт Грийн вероятно щеше да бъде на самото дъно.

– Ще трябва да уведомим федералните – рече Саманта.

– Знам.

– Искаш ли аз да се заема?

– Вече е направено.

Той си помисли за Сара Грийн, как през всичките тези години бе седяла в къщата, без да

има възможност да действа, да скърби, а през всичкото това време съпругът й вероятно бе

лежал мъртъв на дъното на кладенеца.

Брум се бе вдал твърде много в случая. Това бе замъглило съзнанието му. Желанието му бе

да спаси семейство Грийн. Беше се убедил, че има възможност да го стори; че независимо от

несъответствията той ще намери Стюарт Грийн жив и невредим и ще го върне у дома.

Тъпо.

Разбира се, имаше още въпроси. Защо трупът на Рос Гънтър не бе захвърлен също в

кладенеца? Съществуваха няколко възможности, ала Брум не хареса нито една. Труповете в

кладенеца също не отговаряха на въпроса кой е убиецът на Хари Сътън, нито откриваха

причината за неговата смърт, но вероятно времето на смъртта наистина е съвпаднало.

Колкото до твърдението на Лорейн, че е видяла Стюарт Грийн жив, лесно можеше да се

направи подобна грешка. Дори тя бе признала, че се съмнява. Вероятно е видяла някого,

който много прилича на Стюарт. Ами обръснатата глава и козята брадичка, пък и

седемнайсетте години, изминали от изчезването му – дори Брум не можеше да каже със

сигурност, че промените от възрастта са нанесени върху неговата фотография. Освен ако

Лорейн не бе сгрешила, разбира се. Освен ако Стюарт Грийн не е бил първата жертва, но

извършителят...

Той не мислеше така.

Извадиха още един скелет.

– Детектив Брум?

Той се обърна.

– Аз съм специален агент Гай Анджони. Благодаря, че ни повикахте.

Двамата се ръкуваха. Брум бе твърде възрастен, за да си играе игрички с федералните за

прилежащи територии.

Той неистово желаеше да заловят това ненормално копеле.

– Някаква следа за това кой е там долу?

– Моята же... – Той за малко да каже „жена“. – Моята партньорка Ирин Андерсън прави

списък на мъжете, които са изчезнали на или около Марди Гра. Можем да ви предоставим

информацията, за да сравните имената с намерените трупове в кладенеца.

– Много ще ни помогнете.

Двамата наблюдаваха как скрипецът пускаше въжето надолу.

– Чувам, че изглежда, имате заподозрян – рече Анджони. – Някой си Рей Ливайн.

– Той е една от възможностите, но все още нямаме достатъчно доказателства. Вече си

издействахме заповед за обиск на жилището му.

– Страхотно. Може би ще координирате действията си с нашите хора?

Брум кимна и извърна глава. Беше време да си тръгне от гората. Нямаше какво повече да

прави тук. Щяха да работят часове, може би цели дни. Междувременно щеше да разбере

какво са намерили хората му в мазето на Рей Ливайн, ако изобщо бяха намерили нещо.

Помисли си за Сара Грийн и дали тя ще дочака да получат пълно потвърждение, че трупът

му е в кладенеца, но не, медиите ще са съобщили вече всичко. Той не искаше Сара да го

научи от някой агресивен репортер.

– Мога да посрещна хората ви в дома на Ливайн – предложи Брум.

– Ще съм ви благодарен. Искам да ви използвам, детектив. Нуждаем се от местен човек,

който да работи с нас.

– На ваше разположение съм.

Двамата си стиснаха ръцете. С помощта на фенерчето си Брум тръгна по обратния път

надолу по пътеката към автомобила си. Мобилният му телефон звънна. Видя, че обаждането

идва от Меган Пиърс.

– Ало?

Ала не беше Меган Пиърс. Обаждаше се следовател от отдел „Убийства“ в областта Есекс,

който му съобщи, че някой току-що се бе опитал да убие Меган Пиърс.

На Ирин й отне известно време, ала накрая откри домашния номер на Стейси Парис,

екзотичната танцьорка, с която Рос Гънтър и Рики Маниън се бяха занимавали и, поне в

случая с Гънтър, всичко бе отмряло. Стейси Парис бе променила името си на Джейми

Хемсли. Тя не се бе омъжила и притежаваше малък бутик за облекло в изисканото

предградие Алфарета, щата Джорджия, на половин час път от Атланта.

Ирин се питаше дали да й позвъни, но това не продължи дълго. Независимо от късния час

тя взе телефона и набра номера.

Обади се женски глас, леко провлачен по южняшки маниер,

– Ало?

– Джейми Хемсли?

– Да, какво обичате?

– Тук е детектив Ирин Андерсън от Полицейското управление в Атлантик Сити. Трябва да

ви задам няколко въпроса.

Последва кратко мълчание.

– Госпожице Хемсли?

– Не виждам как бих могла да ви помогна.

– Не обичам да се обаждам без предупреждение като сега, но имам нужда от помощта ви.

– Не знам нищо.

– Добре, Джейми, или може би Стейси, разбирам – каза Ирин. – Както не знаеш и

истинското си име, нали?

– О, господи! – Южняшкият акцент бе изчезнал. – Моля ви. Умолявам ви. Оставете ме на

мира.

– Нямам интерес да ти навредя.

– Изминаха близо двайсет години.

– Разбирам, но открихме нови следи относно убийството на господин Гънтър.

– За какво говорите? Рики уби Рос.

– Не мислим така. Според нас направил го е някой друг.

– Значи ще освободят Рики? – изхлипа тя. – Боже мой!

– Госпожице Хемсли...

– Аз не знам нищо, разбрахте ли? Бях боксова круша и за двамата психопати. Мислех...

Мислех, че Господ ми е направил услуга. Нали знаете, с един куршум два заека? Той изолира

и двамата от живота ми и ми даде възможност за ново начало.

– Кой ти даде тази възможност?

– Какво искате да кажете с този въпрос? Господ, съдбата, моят ангел пазител, знам ли?

Двама мъже се караха кой да ме убие. И внезапно и двамата изчезнаха.

– И вие бяхте спасена – каза Ирин повече на себе си, отколкото по телефона на

свидетелката.

– Да. Преместих се. Промених името си. Имам магазин за дрехи. Не е много, но си е мое.

Разбирате ли какво говоря?

– Разбирам.

– А сега какво, Рики ще излезе от затвора ли? Моля ви, не му казвайте къде съм.

Ирин премисли онова, което чуваше. Настоящата ситуация отговаряше на известен

профил, появил се във връзка с изчезналите мъже – повечето от тях не бяха граждани за

пример. Няколко от съпругите и приятелките им бяха реагирали по същия начин – бяха

умолявали Ирин да не намира изчезналите им партньори.

– Той няма да те намери, но аз трябва да попитам: Имаш ли представа кой може да го е

направил?

– Кой е убил Рос ли?

– Да.

– Освен Рики, никой друг.

Мобилният телефон на Ирин звънна. Беше Брум. Тя благодари на Джейми Хемсли и й каза,

че ако се нуждае от още нещо, ще й се обади.

Обеща й да я извести, ако Рики Маниън излезе от затвора.

След като и двете затвориха, Ирин отново вдигна мобилния си.

– Ало?

– Те са мъртви, Ирин – със странно монотонен глас изрече Брум. – Всички са мъртви.

Ирин усети леда в гърдите си.

– За какво говориш?

Той й разказа за фотографията на ръчната количка, за връщането им при развалините, за

труповете в кладенеца. Когато Брум свърши, Ирин рече:

– Значи това е то? Всичко свърши?

– За нас, предполагам. Федералните ще открият убиеца. Но някои части все още не си

пасват.

– Нито един случай не е съвършен, Брум. Знаеш го.

– Да, така е, но там е работата. Току-що ми позвъни един следовател от полицията в Есекс.

Тази вечер Меган Пиърс е била нападната от млада русокоса жена, чийто портрет си пасва с

описанието на жената, забелязана в кантората на Хари Сътън.

– Добре ли е?

– Меган ли? Ранена е, но е жива. Обаче е убила нападателката си. Пробола я е в корема.

– Леле.

– Да.

– Доказана самоотбрана?

– Така ми каза тамошното ченге.

– Откриха ли самоличността на русата жена?

– Още не.

– Как, мислиш, се вписва това?

– Не знам. Може би няма връзка.

Ирин не беше на това мнение. Нито Брум, знаеше го.

– И какво искаш да направя? – попита тя.

– Не можем да сторим много за Меган Пиърс. Когато местните полицаи се върнат с

идентификацията на русата нападателка, може би ще можем да отлепим от тази точка и да

продължим.

– Съгласна.

– Също така мисля, че все още трябва да помислим добре как точно убийството на Рос

Гънтър е свързано с всичко това.

– Току-що разговарях със Стейси Парис.

– И?

Ирин го информира за разговора си.

– Не ни помага кой знае колко – каза той.

– Нещо да отговаря на общия модел?

– Мъже, които злоупотребяват с жените.

– Правилно.

– Така че съсредоточи се върху това. Злоупотребяващи приятели, годеници или нещо

подобно. По някакъв начин Марди Гра е свързан с това. Този ден отприщва всичко. Така че

поразширете кръга, вижте дали има и други изчезнали около Марди Гра, които сме

пропуснали.

– Добре.

– И нещо още по-важно: федералните са горе при руините в момента и събират труповете.

Ще имат нужда от помощта ти при определяне на самоличността им.

Ирин го имаше предвид.

– Няма проблем. Нека обработя подробностите и ще открия имената им. Ами ти?

– Ще се отбия у Рей Ливайн, но после ще трябва да поговоря със Сара, преди медиите да се

свържат с нея.

– Ще бъде неприятно – забеляза Ирин.

– А може би не. Може би тя ще приеме завършека.

– Така ли мислиш?

– Не.

Мълчание.

Ирин го познаваше доста добре. Тя премести слушалката от едното си ухо на другото и

каза:

– Добре ли си, Брум?

– Добре съм.

Лъжец.

– Искаш ли да наминеш, когато свършиш?

– Не, не мисля – отвърна той. А после: – Ирин?

– Да?

– Помниш ли медения ни месец в Италия?

Беше странен въпрос, прозвуча като гръм от ясно небе, ала нещо в него, дори сред всичките

мъртъвци около тях, накара Ирин да се усмихне.

– Разбира се.

– Благодаря ти.

– За какво?

Ала той бе затворил телефона.

35

„Слонът Луси“ бе затворен за през нощта. Рей почака да си тръгне и последният пазач. На

отсрещния тротоар „Оранжерията на Вентура“, доста оживен ресторант и бар, бе във вихъра

на забавленията. Което изключително затрудняваше влизането от тази страна.

Рей заобиколи, отиде на обичайното място до магазинчето за подаръци и се прехвърли над

него.

Преди години, когато Каси бе задигнала ключа от бивше свое гадже, бе направила ключ и

за него. Той го бе пазил през всичките тези години. Знаеше, че вече не му върши работа, ала

това не го притесняваше кой знае колко.

„Луси“ имаше по една врата във всеки от дебелите си задни крака. Посетителите ползваха

едната. На другата имаше прост катинар. Рей взе един голям камък и с един удар го счупи.

С помощта на фенерчето, вградено в ключодържателя си, Рей се заизкачва по

спираловидната стълба, отвеждаща в търбуха на гигантския звяр.

Вместо „вътрешности“ вътре имаше сводести стаи, които му придаваха усещането, че се

намира в малка църква. Стените бяха боядисани в странен розов цвят, който претендираше

за анатомично коректно оцветяване на стомашно-чревния тракт на животното. Рей се

обзалагаше, че са целели тъкмо това.

Преди години двамата с Каси бяха скрили спален чувал в килера. Изглежда, килерът е бил

отстранен по време на ремонта на сградата. Рей се питаше дали някой не се бе препънал в

стария спален чувал, какво си бяха помислили и какво бяха направили с него – после се

зачуди защо, когато светът отново се затваряше над него, той си мислеше за нещо толкова

тъпо.

Беше глупаво да дойде тук.

Не бе влизал в този пахидерм цели седемнайсет години, но ако коремът му би могъл да

говори... Усмивка огря лицето му. Защо не? Защо, по дяволите, не? Достатъчно дълго се бе

измъчвал. Сега онази ужасна нощ се връщаше в спомените му.

Нямаше как да я спре. Бе на път да се срещне с онова тъй трудно време, така че защо да не

си спомни възхитителните нощи? Както баща му винаги му бе напомнял, не можеш да се

издигнеш, без да изпиташ и падението, няма ляво без дясно, така че не е възможно да имаш

прекрасни преживявания, без да очакваш и лоши моменти.

Ето го сега в корема на животното в очакване на единствената жена, която бе обичал

някога – той осъзнаваше, че всъщност през изминалите седемнайсет години не се е радвал на

добри преживявания. Имал е само лоши.

Трогателно. Трогателно и глупаво.

Какво ли щеше да си помисли баща му?

Само една грешка. Една-единствена грешка, направена преди седемнайсет години, и той,

дръзкият фоторепортер, който нямаше никакъв проблем да работи на фронтовата линия по

време на въоръжени конфликти, бе допуснал тази единствена грешка да осакати душата му.

Но такъв е животът, нали? Време. Решения. Късмет.

Да плаче пред свършен факт. Колко атрактивно.

Рей се изкачи по спираловидната стълба до обсерваторията, разположена на гърба на

„Луси“. Нощният въздух беше свеж, откъм океана духаше силен вятър. Ухаеше прекрасно –

на сол и пясък. Небето бе ясно и звездите блестяха над Атлантика.

Гледката, помисли си Рей, спира дъха ти. Той извади фотоапарата си и започна да снима.

Удивително, мислеше си той, с кое можеш да живееш и без кое не можеш.

Когато свърши със снимките, Рей седна навън на студа да чака и се запита – отново

колебания – как споделянето на истината с Меган щеше отново да промени изцяло нещата.

Когато превърза ръката на Меган, лекарят измърмори нещо как на младини е работил при

някакъв касапин, където опаковал мляно месо. Меган го разбра. Ръката й беше, меко казано,

направена на кайма.

– Но ще оздравее – добави докторът.

През морфина тя все още усещаше пулсиращата болка. Болеше я и главата, вероятно като

последица от сътресението на мозъка.

Тя седна в леглото.

Бяха накарали Дейв да остане в чакалнята, докато разпитваха Меган в леглото. Ченгето –

тя се бе представила като районен следовател Лорън Мюз – прояви изненадващо здрав разум.

Бе оставила Меган търпеливо да й разкаже за случилото се и дори не повдигна вежди,

когато разказът й зазвуча като бълнуване на луд:

– Да, вижте, излязох от дома на мои стари познати, когато тази елегантна блондинка се

нахвърли върху мен с нож... Не, не знам името й... Не, нямам представа коя е, нито защо се

опита да ме убие, освен че снощи я бях видяла да се навърта около кантората на Хари

Сътън...

Мюз я слушаше с опънато лице и рядко се намесваше в разказа й. Не задаваше

снизходителни въпроси, не поглеждаше със съмнение в очите, нищо от този род.

Когато Меган завърши, Мюз повика Брум в Атлантик Сити, за да потвърди разказа й.

Сега, няколко минути по-късно, Мюз със замах затвори бележника си.

– Добре, достатъчно за тази вечер. Сигурно сте капнали от умора.

– Не можете да си представите.

– Ще се опитам да разбера самоличността на блондинката. Мислите ли, че утре ще бъдете в

състояние отново да поговорим?

– Разбира се.

Мюз се изправи.

– Грижете се за себе си, Меган.

– Благодаря. Ще ми направите ли една услуга?

– Кажете.

– Бихте ли помолили лекаря да пусне съпруга ми при мен?

Мюз се усмихна.

– Дадено.

Когато остана сама, Меган опря гръб във възглавницата. Мобилният й телефон бе на

нощното шкафче отдясно. Помисли си да изпрати съобщение на Рей, че няма да се появи на

срещата – че всъщност никога повече няма да се появи, – ала се чувстваше твърде слаба.

Само след миг Дейв се втурна в стаята със сълзи в очите. Внезапно Меган бе обзета от друг

спомен от болница и дъхът й секна. Кайли бе на петнайсет месеца, тъкмо бе започнала да

върви и те я бяха взели със себе си на празнична вечеря по случай Деня на благодарността в

дома на Агнес и Роланд. Всички се въртяха в кухнята. Агнес тъкмо бе подала на Меган чаша

чай, когато се обърна и видя препъващата се Кайли да се навежда силно от най-горното

стъпало на стълбите за мазето. Роланд, научи по-късно тя, не бе заковал правилно парапета.

Докато тя гледаше с нарастващ ужас в очите, парапетът поддаде и Кайли се търколи надолу

по бетонните стъпала.

Дори сега, когато си спомняше случката, станала преди четиринайсет години, Меган все

още усещаше майчинската си паника. Спомни си, че в тази кратка секунда тя усети

неизбежното: стъпалата на мазето бяха стръмни и тъмни, с назъбени ръбове. Бебето й щеше

да падне с главата надолу върху бетона. Меган не можеше да направи нищо, за да я спре – бе

твърде далеч, – освен да седи с чашата в ръка и вцепенена да гледа как бебето й пада.

Винаги щеше да помни какво се случи после. Дейв, който седеше до нея, се гмурна в

отворената врата. Гмурна се. Сякаш подът бе басейн. Без никакво колебание, нито време, за

да помисли.

Дейв не беше кой знае какъв атлет, нито притежаваше светкавични рефлекси.

Не бе нито особено пъргав, нито ловък, но все пак той се гмурна на покрития с линолеум

под със скорост, която никога не би постигнал, ако бе тренирал дори десет години. Когато

Кайли започна да пада и да изчезва от очите им, Дейв се плъзна към отворената врата,

протегна ръка напред и сграбчи падащата Кайли за глезена. Не успя да спре моментума на

движението си и не можа да се задържи, а падна надолу по твърдите стъпала, но успя по

някакъв начин да хвърли Кайли към вратата на кухнята и да я спаси.

Дейв нямаше никакъв начин да предотврати собственото си падане. Той тежко рухна долу в

основата на стъпалата и си счупи две ребра.

Меган бе чувала за подобно геройство, тъй рядко срещано сред съпрузи и родители, които

се жертват, без да помислят. Беше чела за престрелки, при които съпрузите прикривали с

тяло съпругите си и спасявали живота им. Те невинаги са били добри мъже по класическата

дефиниция на това понятие. Някои са били пияници, други – комарджии или крадци. Но на

някакво равнище са били смели по рождение. В душата си те са били самопожертвователни и

чисти. Карали са те да се чувстваш в безопасност, да усещаш, че се грижат за теб, че те

обичат. Това не може да се научи. Или го имаш, или го нямаш.

Още преди това да се случи, Меган знаеше, че Дейв притежава тези качества.

Той седна до нея и взе ръката й в своята. Нежно я погали по косата, сякаш внезапно се бе

превърнала в порцелан и можеше да се счупи.

– Щях да те загубя – каза Дейв и в гласа му прозвуча страхопочитание.

– Нищо ми няма – отвърна тя, а после, тъй като животът можеше да бъде и застрашително

практичен в моменти на презрян ужас, попита:

– Кой гледа децата?

– При семейство Реалес са. Не се тревожи за тях, става ли?

– Става.

– Обичам те – каза той.

– И аз те обичам – отговори тя. – Повече, отколкото можеш да си представиш. Но трябва да

ти кажа истината.

– Може и да почака – каза той.

– Не, не може.

– Ранена си. Господи, снощи едва не те убиха. Истината не ме интересува. Интересуваш ме

само ти.

Тя знаеше, че в този миг той говореше сериозно – също така знаеше, че с течение на времето

той щеше да промени мнението си. Тя щеше да се излекува и да се върне вкъщи и тогава

въпросите отново щяха да се натрупат. Може би той можеше да чака. Ала Меган не можеше.

– Моля те, Дейв, остави ме да говоря, може ли?

Той кимна.

– Може.

А после, докато ръката му бавно се отлепи от нейната, Меган му разказа всичко.

Когато на вратата се позвъни, ръката на Дел Флин автоматично се стрелна към медала

„Свети Антоний“.

Дел седеше вкъщи и гледаше мач. Той се радваше за любимия си баскетболен тим, който

играеше в момента, ала единственият отбор, когото семейство Флин обичаше истински, бе

„Филаделфия Игълс“.

Футболът беше играта на Дел. Три поколения от мъжете на семейство Флин – бащата на

Дел; Дел; синът на Дел, Карлтън – бяха привърженици на „Орлите“10. Преди повече от

двайсет години, когато Дел най-после бе започнал да прави сериозни пари, той започна да

купува билети на петдесетметровата линия за целия сезон. Отне му две години да убеди своя

старец да не отиде на работа в кръчмата поне една неделя и да присъства на мача. Беше

велик ден, „Орлите“ победиха „Каубоите“ с три точки. Не след дълго бащата на Дел почина

– рак на белите дробове; вероятно го бе получил поради дългите години работа в задимената

кръчма, – така че работата му буквално го бе убила. Ала тази игра бе хубав спомен, такъв,

какъвто Дел носеше у себе си и понякога го изваждаше в съзнанието си, когато искаше да си

спомни за своя старец, преди проклетата болест да бе прояла вътрешностите му.

10 „Игълс“ (от англ. „Eagles“) означава „орли“ на български. – Б. пр.

Дел си припомни как взе Карлтън за първи път на мач, когато синът му беше само на

четири години. „Орлите“ играеха с „Червенокожите“ и Карлтън бе пожелал да си купи

вимпел на „Червенокожите“, макар да не ги обичаше.

След това им стана нещо като традиция – Карлтън колекционираше вимпели на

противниковите отбори и ги окачваше на стената над леглото си. Дел се учуди, когато това

свърши, когато Карлтън престана да събира вимпели и когато накрая реши да ги свали от

стената.

По телевизията видя, че новият център-нападател на противника пропусна две свободни

хвърляния.

Дел вдигна ръце от възмущение и се извърна, сякаш да оплаче лошото подаване със своя

син. Карлтън, разбира се, не беше в стаята.

Нямаше да го заинтересува. И той беше за „Орлите“. Господи, това момче обичаше да ходи

по мачове. Обичаше всичко, свързано с играта – да подритва топката, да я хвърля на

паркинга, да купува вимпелите, да припява бойната песен на „Орлите“. От осемте

домакинствания на мачове годишно Карлтън обикновено посещаваше само две-три, макар че

се молеше на баща си да го вземе на повече. Но на останалите Дел вземаше приятели или

бизнес съдружници, или пък даваше билетите на някого, комуто дължеше услуга. Господи,

каква тъпа, безсмислена загуба.

Колкото по-голям ставаше Карлтън, толкова по-малко искаше да ходи с баща си.

Дел също. Карлтън предпочиташе да излиза с приятелите си, а след мача да се шляе и да се