Остров Борнео

26. КОГАТО ЧОВЕК НЕ МОЖЕ ДА НАМЕРИ ОТНОВО ИЗГУБЕНАТА СИГУРНОСТ

Макар че маймуната не ги бе нападнала, двамата не можаха да се успокоят. Знаеха ли какво можеше да й хрумне, след като се нахранеше?

Какво можеха да направят, за да се изплъзнат от нея? Да избягат в гората и се помъчат да намерят Лало и баща си? Ами ако се окажеше, че са се заблудили? Страшната маймуна можеше да се върне скоро и да ги пресрещне навътре между дърветата.

Не знаеха накъде бе отишъл и Муртаг дърводелецът.

Да викат бе още по-опасно.

Решиха накрая, че най-разумно бе да си стоят на мястото. Но все пак трябваше да действат, да предприемат нещо.

Елена бе извикала веднъж с всичка сила: ако ловците бяха наблизо, не можеха да не я чуят. Това, че не се появиха на часа, означаваше, че се бяха отдалечили.

Не биваше да подновяват безполезни и опасни опити.

След дълги трескави съвещания юношите решиха да не мърдат и да не вдигат какъвто и да било шум, докато някой от техните покровители им дойдеше на помощ.

Бяха достатъчно разумни и не надзъртаха откъдето и да било, за да наблюдават чудовището. През пълзящото растение, което обгръщаше дървото и където се бяха прикрили, можеха да правят това, по се отказаха, за да не пълнят сърцата си с още повече напрежение.

При други обстоятелства те неминуемо и с голямо удоволствие щяха да съзерцават страшната маймуна, която толкова много приличаше, на човек. Виждаше се ясно как изтръгва с мускулестите си ръце водните растения и как ги дъвче с наслада. От време на време прекрачваше напред, за да улови някое отдалечено растение, което й се струваше по-хубаво.

Хенрих и Елена наблюдаваха въпреки обещанието си да стоят със затворени очи странната сцена. Детското у тях бе надделяло за броени мигове.

Вслушаха се — да чуят познат глас.

Напразно!

Минутите течаха все по-напрегнато, а те не виждаха никого, нито дочуваха приближаващи се стъпки.

Не можеха да разберат колко време бе изминало, откак червената маймуна се хранеше край езерото.

Сякаш бяха минали години.

Все така не се чуваше нищо. Нито човешки глас, нито писък на уплашена птица, нито какъвто и да било шум.

Страшното животно продължаваше да яде, но вече не така лакомо.

Дърпаше клонките със все по-лениви движения и дълго ги подбираше.

Личеше, че се е нахранило и скоро ще се обърне, за да тръгне към скривалището си.

Но къде можеше да бъде то? В коя посока?

Ами ако се окажеше, че е в самото дърво, под което се бяха затаили Хенрих и Елена?

Тази мисъл ги разтрепера.

Критичният момент наближаваше все по-бързо. А заедно с него растеше и страхът в сърцата на юношите.

Те изтръпваха при мисълта, че може скоро да застанат лице срещу лице с това безобразно същество или да попаднат в дългите му лапи.

Какво можеха да направят при такова положение?

„Ако не умрем от ужас, мислеше си Хенрих, каква надежда за спасение ни остава? Никаква! По нищо не можем да разберем дали маймуната ще мине отстрани, или ще връхлети върху нас!“

Хенрих бе готов да се пожертва за сестра си.

Напълни добре пушката.

Изминаха няколко мъчителни минути в пълна тишина.

Той каза съвсем тихо:

— Ако маймуната дойде насам, бързо се отстрани и ме остави свободно да действам! Заемам се с всичко. Разбра ли?

Елена не можеше да преглътне.

— Разбра ли? — повтори още по-тихо Хенрих. — Гледай само да бъдеш настрани, като видиш, че се готвя да стрелям. Ще гръмна, когато се убедя, че куршумът ми няма да отиде напразно, защото иначе само ще раздразня животното!

— А ако не можеш да го убиеш веднага? — промълви Елена.

— Ако не мога да го убия веднага — Хенрих се помъчи да отвърне съвършено спокойно, — не се безпокой за мен! Чуваш ли? Да не си посмяла да се безпокоиш! Гърмежът не може да не бъде чут и помощта ще дойде бързо! Каквото и да се случи, не се плаши за мен! Скрий се бързо някъде и чакай, като гледаш насам, за да не се изгубиш. Не може да не дойде помощ! Обещай ми! Обещаваш ли ми?

— Да те напусна? — едва не извика Елена. — Какво приказваш? Чуваш ли се? В никакъв случай не мога да те оставя, Хенрих! Нима можеш да вярваш, че бих могла да те прежаля, ако, не дай Боже, се случи нещо с теб? О, братко, предпочитам да умра до рамото ти!

— Как ти дойде на ума смъртта? — Хенрих не знаеше как да я убеди. — Струва ми се, че можем да бягаме по-силно от тази тромава персона! Послушай съвета ми, мила моя, и разчитай на мен за останалото. Ще действам по-спокойно, като знам, че ти си на сигурно място!

В този момент маймуната направи движение, което привлече вниманието и на двамата.

Тя нямаше намерение да се връща, само изненадано трепна, настръхна и започна гневно да ръмжи като булдог.

Вместо да се изправи, както би направил човек в такъв случай, настръхналото животно се подпря на ръцете си и заприлича на четириного, предните крака на което бяха по-дълги от задните.

С надути от гняв страни, страшна козина, блестящи, сякаш запалени очи и широко разтворена уста, то очакваше нападението на някакъв познат неприятел, който не бе толкова опасен, за да го избягва.

Какъв можеше да бъде този неприятел?

Нима той искаше да се бори с орангутана?

Имаше ли в горите на Борнео двуного, четириного или влечуго, което можеше да се мери по сила с този миас ромби, който бе два пъти по-силен от най-силните зверове?

Нали малаецът бе казал, че нищо не може да му се противопостави?

Неприятелят не идваше откъм гората.

По всичко личеше, че щеше да се появи откъм водите на езерото.

Скоро Хенрих и Елена видяха, че това бе грамадно влечуго, някакъв особен крокодил, какъвто никога не бяха виждали.

Дълъг и тъмен, плуващ между стъблата на водните растения, той приличаше на гавиал.

Да, разбира се. Беше гавиал.

Ужасният крокодил на реките и езерата в източна Индия, с който Елена се бе вече срещала и много добре си спомняше зиналата му челюст.