Остров Борнео

28. КОГАТО ЧОВЕК НАПРАВИ ГРЕШКА

Братът и сестрата нямаха време за мислене. Скрити зад дървото, те неусетно се бяха открили при наблюдението.

Ако се бяха подчинили на вродения си инстинкт за справедливост, те щяха да вземат участие в борбата против нападателя, но при сегашния случай положението бе съвсем друго — маймуната бе опасна за самите тях и победата на земноводното животно щеше да се окаже спасителна.

Веднага щом борбата бе привършена, те отново започнаха да треперят за своя живот.

Макар да лежеше на земята обезоръжен, крокодилът още не бе умрял, продължаваше да се гърчи. Това бяха последни конвулсии от агонията.

Орангутанът не спираше да го наблюдава, седнал на хълбока си.

От време на време той протягаше дългите си космати ръце над главата и избухваше в странен, пресеклив смях, радвайки се на победата.

Колко време щеше да продължи всичко това?

Сцената бе ужасна, но юношите искаха тя да не свършва, докато не чуят поне един глас откъм гората или приближаващи се спасителни стъпки.

Уви! Колкото и да се вслушваха, те не чуха желания звук. Понякога до слуха им долитаха само ясните и весели припеви на някоя малка птица или шумът от животно, провиращо се между храстите. Нито писък на уплашена птица, нито бързи стъпки на животно оповестяваха приближаването на ловците.

В желанието си на всяка цена да открият дивеч те се бяха отдалечили доста навътре в джунглата.

Хенрих мислеше дали да даде сигнал, като гръмне, но и да чуеха гърмежа, те едва ли щяха да го вземат за повикване. Капитанът и приятелите му можеха да си помислят, че момчето е гръмнало по някоя птица, и нищо повече.

От друга страна, гърмежът можеше да привлече вниманието на миаса и да го отклони от радостното му съзерцание.

Какво можеше да направи Хенрих, за да запази живота поне на сестра си само с една пушка?

Безполезно и опасно беше да се стреля с такава не-далекобойна пушка. По-добре бе да се изчака. Бог не можеше да не помогне!

Храброто момче започна трескаво да пресмята колко опасности бяха Претърпели и Бог винаги им бе помагал да се отърват. Трябваше да се доверят и този път на неговото покровителство!

Но тъкмо да отворят уста за молитва, Хенрих и Елена бяха подложени на ново изпитание.

След като достатъчно се бе насладил на страданията на своя противник, орангутанът се бе обърнал към гората с намерение да напусне мястото си.

Критичният момент наближаваше.

Коя пътека щеше да избере животното?

Едва си бяха задали този въпрос, когато Хенрих и Елена видяха, че то се обърна към дървото, дето се бяха скрили.

Нямаше никакво съмнение.

То тръгна право към тях.