Островитяни

Пикей (1) Следвай пътеката

Пикей е средище на пътеките. Малък и красив остров, където отглеждат лозя, известен с високите си изгледи към откритото море и близките острови, Пикей се слави из целия Архипелаг като мястото, което никой не може или не ще напусне. Практически това не е вярно, защото няма забрани за пътуване и подобно на повечето острови, Пикей разполага с оживено пристанище, заето с постоянна търговия. Всеки ден има фериботи за съседните острови. Въпреки това пикейците по традиция не пътуват. Рядко ги забелязват другаде освен на собствения им остров.

В умовете на суеверните хора Пикей е място на безпокойните духове, на безутешните души, уловени в своя копнеж между този и отвъдния свят. Те са пътеките на живота. В умовете на рационалните хора Пикей е място на неосъществените надежди, на недовършената работа, на неотклонното внимание. Те са пътеките на живите. Ирационалните и рационалните хора са уловени в капана на собствената си нагласа.

По-широко разбиране на този феномен дава творчеството на Частър Каместън, носител на литературната награда „Инклеър“. Ранните му романи, чието действие винаги се развива на Пикей, отначало остават неразбрани и пренебрегнати поради сметнатото за психологически неправдоподобно поведение на героите им.

Идеален пример за това е вторият роман на Каместън, Терминалост. Книгата е написана като класическа мистерия с убийство. В действителност обаче изобщо не е мистерия, тъй като самоличностите и на убиеца, и на жертвата стават известни за читателя още в началото. Освен това няма и убийство в точния смисъл на думата. Двузначността се е настанила и в жертвата, която, по всичко личи, страда от раздвоение на личността, и в самото убийство, представено по такъв начин, че може и да е чиста случайност, но може и да е било предумишлено. Театралната обстановка, където нищо не е такова, каквото изглежда, допринася за усещането на несигурност. След настъпването на смъртта убиецът като че ли е неспособен да напусне местопрестъплението. Бягството му става възможно, и в крайна сметка бива осъществено, с помощта на други, въпреки че той смята себе си за невинен и поради това отказва да побегне. Остава на острова, докато Пикейския полициерски сеньорал не го арестува.

Макар очевидно това да е нормално поведение за героя, повечето читатели и рецензенти го намират за объркващо и изтощително. В ранния си период Каместън публикува осем такива романа, след което изчезва от очите на обществеността. Повече не издават негови книги и творчеството му скоро потъва в забрава.

Едва по-късно става ясно, че Каместън прекарва своите „изгубени“ години в непрекъснат период на литературна продуктивност. Пише още пет дълги романа, но отказва да ги покаже на когото и да било. Дори и издателят му не научава за съществуването им, докато и последният от тях не бива завършен.

Когато най-после книгите му започват да излизат отново, Каместън е признат за литературен творец от световна класа. В периода на тези пет сериозни романи, написани под формата на дълга сага, обхващаща няколко поколения от две враждуващи пикейски семейства, Каместън разширява, анализира и преди всичко изяснява пикейската концепция за пътя на изживяванията, пътеките на живота, отзвука на устните традиции.

Тази пътека или диря е индивидуална и колективна и е еманация не само на отделния човек, но и на духовното сърце на острова. Каместън описва Пикей като остров с безкраен брой пресичащи се пътеки, прокарани от предците му, поддържани разказите и спомените за тях. Да напуснеш острова, значи се разсееш, като призрак, изгубена душа без следа. Тези пет симфонични творби хвърлят светлина върху по-ранните романи на Каместън, които най-после са изтълкувани правилно.

Той продължава да пише, но следващите му произведения са с различно качество. Това съвсем не са незначителни творби, но книги, разкриващи многостранността на автора, обхвата на неговите интереси. Есеизира две биографии. Първата се занимава с живота на противоречивия Дрид Батхърст, от която в по-голямата си част водят началото си разбирането и високата оценка за художника. По-кратката биография, която Каместън описва като камерна творба, разказва историята на трагично краткия живот на поета Кал Кейпс. Публикува и два тома с поезия, пише три пиеси — всичките поставени на сцена още докато е жив, — както и огромно количество журналистически статии и есета: рецензии, импресии, сатирични миниатюри, автобиографични фрагменти.

Каместън описва себе си като верен син на Пикей и през целия си живот не напуска острова. Дори церемонията за връчването на наградата „Инклеър“ по изключение е проведена в една от залите на родния му остров.

Умира по-малко от три години след като получава наградата от проблеми на дихателните пътища вследствие на пневмония. Каместън е погребан, не кремиран, а гробът му се намира в двора на местна църква. Къщата и имотът на писателя днес са отворени за посещения. В Университетската библиотека на Пикей се съхранява архива му, състоящ се от документи, писма, книги и лични вещи — всичко това в пристроено крило, издигнато специално за целта.

Именно по време на пренасянето на личните вещи на Каместън един от асистентите в библиотеката се натъква на предполагаемо свидетелство от Частър Каместън за съществуването на негов по-голям брат Уолтър, с когото са разделени от младини.

Документът е спорен и автентичността му е поставяна под съмнение на няколко пъти, но лабораторните изследвания показват, че изглежда е истински в много отношения. Например известно ни е от анализа на мастилото и хартията, че почти със сигурност е писан след смъртта на Частър Каместън.

Съмненията за истинността му се подхранват от твърденията, които съдържа в себе си за Каместън. Изглежда слабо вероятно да е съчинен от истински член на семейството му.

Определено е вярно, че Каместън е имал брат на име Уолтър, но този Уолтър не е по-голям брат, а еднояйчен близнак на Частър. Рядко са виждани заедно поради причини, които документът разяснява, но на относително редките им снимки смущаващата им физическа прилика личи двойно повече.

Във всеки случай семейството на Каместън е пословично с потайността си, дори преди Частър да стане известен. За неговия брат не се знае почти нищо.

След като навлиза в зрелостта си, Уолтър не остава във фамилния дом, а се премества в малка къща в град Пикей, където живее и след смъртта на брат си. Също така е вярно, че Уолтър надживява Частър, защото е забелязан на погребението му. По-късно се грижи за литературното наследство на Частър, но не за дълго. Умира година след него и в този период трябва да е написал свидетелството, стига наистина да го е писал той.

Ако документът е фалшификат, тогава може би трябва да си зададем въпроса кой го е подправил и каква е причината за това. Така че изглежда вероятно да е истински. Но дори и така, не бива да забравяме, че страстите в едно семейство често не стихват дълго време и че опечалените роднини понякога страдат не само за покойника, но и поради собствената си вина за своите неправилни действия или бездействие.

Нищо не може да накърни огромната репутация и заслуженото място на Частър Каместън, неговите литературни постижения, неговата популярност сред толкова много читатели из Целия Архипелаг.

Пикей е разположен в умерената северна зона на Средпътното море, благословен от топло океанско течение, заслонен от преобладаващия северен вятър благодарение на околните острови. Лятото е дълго, топло и приятно и през целия сезон островът посреща много посетители. Зимите могат да бъдат и студени, но с умерени снеговалежи. Пикей е популярен сред любителите на разходките и катеренето, тъй като централната му планинска верига е ниска, но с интересен скалист терен. Изгледът към съседните острови е забележителен, с много отлични точки за наблюдение по цялото протежение на бреговата линия. Законите за политическо убежище и постоянно пребиваване се прилагат. В град Пикей процъфтява малка артистична колония, търсеща клиенти главно сред туристите.

Валута: архипелагски паралеон; обракски талант.