Островът на изкушението

1

Наши дни

Остров Какатра, Индийски океан

Ако небето не беше толкова безоблачно, луната ослепително ярка, а въздухът застинал като в картина, полюшваното от кротките вълни, обърнато с лице надолу тяло можеше да изчезне под прикритието на нощта. Сребристата светлина обаче излагаше безмилостно на показ восъчната кожа на едното рамо и свлечената презрамка, оплела се по ръката като водорасло, и караше дребните кристалчета по роклята да лъщят не по-смътно от звездите в небосклона.

От далечината се разнасяше басовият пулс на музиката, накъсван от радушни възгласи. Светлините на луксозната яхта мъждукаха на хоризонта, а силуетът й се открояваше в златисто от катранените води на океана, досущ като диамантена гилотина, разсичаща непрогледните дълбини. Първокласният плавателен съд беше домакин на най-дългоочакваното рожденическо парти на годината: грандиозно събитие, същински еталон на пищността и разточителството. На борда му бяха поканени рояк изтънчени личности, от олимпийски идоли и правителствени величия, през холивудски звезди, бляскави супермодели, певци, актриси и танцьори, та чак до избрани персони от каймака на бизнес обществото. Възцарилият се покой отвъд борда беше в друга вселена: никой не подозираше, че под краката им, бездиханна и по-тиха от нощта, се носеше удавена тайна.

Смъртта не я беше споходила отдавна, може би преди половин час. Силният прилив тласкаше тялото към брега, но нежно, сякаш за да не я събуди, а водата целуваше с мразовити устни студената кожа. Ръцете й плаваха разперени, а косите й бяха впримчени в сложна плетеница като мачтови въжета на сразен от буря кораб, запътил се към чудни земи, но срещнат от гибел насред чужди морета. Вълните си играеха със скъсаната й рокля, а от прободната рана се процеждаше безцелно тънка струйка кръв.

Ако спеше, грубият допир на крайбрежния чакъл несъмнено щеше да я събуди. На раздяла ръбестите камъчета одраха корема й и приливът я положи с прискърбие на брега. После се отдръпна с шумолене на коприна.

Малко по-надолу по плажа крачеше смел ловец на морски костенурки. Татко му беше казал, че нощем снасят яйцата си на брега и момчето се оглеждаше за люспести крачка и лъснали под лунната светлина черупки в пясъчните бразди. Нямаше работа тук посред нощ — спипаше ли го навън, госпожица Дженсън, икономката, щеше собственоръчно да му извие врата, но му беше доскучало. Присви очи и се загледа в яхтата, чиято светлинка блещукаше като че ли на стотици километри от брега, и му се прииска да е там. Бяха му обещали, че един ден всичкото това ще е негово и ще се радва на баснословно наследство. Клечеше до разливащите се вълни, обхванал с длан брадичката си, ровейки слепешката из влажния пясък с другата ръка, и си мислеше какво ли би било да стане много богат. Коленете му вече мокрееха, но той продължаваше да тършува из погълналите дневната топлина копринени песъчинки в търсене на последната за вечерта находка.

Първоначално пръстите му стиснаха откритието съвсем инстинктивно, както бебешка ръчичка стисва палеца на мама. Имаше чувството, че е напипал мрежа, като онези, в които ловеше раци, но тази го теглеше, сякаш го принуждаваше да погледне.

Още като наведе глава, осъзна, че е попаднал на нещо страшно. Ръката му беше заровена чак до китката в нещо подгизнало, лепкаво като паяжина, неприятно и… човешко на допир. По кожата на ръката му плъзнаха като пипала потъмнели от водата снопове нишки. Не нишки, а кичури, а в основата им…

Писъкът на момчето прониза нощния покой. Изригна от тайно кътче на тялото му, за чието съществуване дори не беше подозирал. Островът ахна в отзвук, изтръпвайки в постелите на просторното си океанско ложе, и отвори едно око, сякаш дори в съня си бе очаквал тайната да се разбули.

2

Един ден по-рано

Двайсет и четири часа до отплаване

Рубен ван дер Мейде слезе от борда на яхтата си с внушителната осанка и авторитетността на крал. Той си беше абсолютен крал, дяволите го взели, поне в това кътче на света, където лесно се забравяше, че отвъд отривистата синееща линия на хоризонта съществуват други земи и цивилизации. Ръбът на земята, крайната точка на кръгозора: ако питаха Рубен, това беше Какатра.

Въпреки че беше поискал от икономката си възможно най-тънката ленена риза, Рубен се обливаше в пот. Усещаше как се стича на струйки по гърба му, образува петна под мишниците му и се насъбира в отпуснатите гънки по тялото му, които така усърдно се мъчеше да изглади. Божичко! Откога започна да се поти и в ушите? Свали бейзболната шапка от главата си с гневен замах и попи влагата с носна кърпа, бръквайки с крайчето в ушите си. Доволен от свършената работа, закрачи целеустремено по плажа, почесвайки умислено рижия мъх по брадата си.

Подготовката вървеше усилено: огледал беше яхтата лично, обсъдил беше това-онова с организаторите, уредил беше и въпроса с благотворителната томбола… Какво оставаше? След двайсет и четири часа всички знатни особи щяха да отпразнуват с него шейсетия му рожден ден и да почетат с вдигнати чаши безспорно (така де, къде беше смисълът да се спори с неоспорим факт) най-богатия и влиятелен човек на планетата.

Всеки от гостите беше получил покана няколко месеца предварително, не че съществуваше опасност да забравят за най-очакваното социално събитие на годината. През цялото това време личният му състав се занимаваше с телефонни обаждания от непоканени звезди — певци, модели, актриси, политици, търговци на изкуство, писатели, изобщо личности, които се имаха за близки с Рубен, но очевидно не отговаряха на изискванията. Нямаше как — все някой трябваше да си остане вкъщи. Животът на върха го беше научил да прави жертви.

Беше купил Какатра с идеята да я превърне в следващото си бизнес начинание: откъснато от света райско местенце, където богатите и известните можеха да разпуснат и да се насладят на спокойствие, да намерят убежище от ярката светлина на прожекторите. Но и той самият започна все по-рядко да напуска собствения си оазис. Тучната растителност на острова, лазурната вода и златисти пясъци му даряваха отмората, от която така се нуждаеше. Какатра беше живописен подслон и скривалище. В света не бяха останали много подобни оазиси.

Близко до плажа, нагоре по няколко реда вити каменни стълби, се намираше имението на Ван дер Мейде. Колосалната бяла сграда беше обкръжена с бълбукащи фонтани и смарагдови палми и беше издигната по съвършен образец. Понастоящем се славеше със званието „Най-бленуваното жилище на света“, отредено й преди няколко години от голямо американско списание. Рубен имаше планове да внесе още подобрения, започвайки с разширяването на и бездруго грамадния плувен басейн и преобразуването му в многоетажен паметник на архитектурата с директна връзка с океана. Завидният му предприемачески дух беше спечелил благосъстоянието му: хрумнеше ли му някоя налудничава идея, Рубен моментално се заемаше да я осъществи.

Днес обаче нямаше време за налудничави хрумвания. Чакаше го грандиозно парти.

Маргарет Дженсън го чакаше на главния вход. Англичанката икономка беше дребничка като врабче и към четирийсетте, с права като праз кафеникава коса, безжизнено увиснала до раменете й, и трескаво стрелкащи се очи. Движенията й бяха чевръсти, решителни и дори леко припрени.

— Всичко наред ли е, господин Ван? — попита жената, когато Рубен профуча край нея, шляпайки с джапанки по полираната подова настилка. Така предпочиташе да го наричат. — Яхтата изглежда впечатляващо.

— Напълно. — Резкият му йоханесбургски акцент окастри думата. Метна шапката си върху близкия бюфет от тъмно дърво — безумно скъпа африканска мебел, с която се беше сдобил на търг миналата пролет. На шапката му пишеше: ДЕЙСТВАЙ, ПРЕДИ ДА СИ РАЗМИСЛИЛ.

Влезе в кабинета, затвори вратата и отиде до бюрото. Естествено, че яхтата изглеждаше впечатляващо: иначе какъв беше смисълът? Рубен ван дер Мейде вечно се стремеше към възхищението на околните. Все пак беше бог и очакваше от народа си да се отнася с него подобаващо.

Включи макинтоша, чудейки се дали най-накрая е получил отговор за азиатския вариант. Във входящата кутия имаше едно непрочетено съобщение от подател, чийто имейл адрес не му звучеше познато, и Рубен щракна лениво с мишката, отпускайки се назад в кожения стол. Зад гърба му се ширеше неописуема панорамна гледка към океана.

Рубен закова недоумяващ поглед в съобщението. Приведе се напред. Стана и отвори вратата.

— Маргарет!

Госпожица Дженсън мигновено изникна в коридора.

— Слушам, господин Ван.

— Къде е Жан-Батист?

Маргарет бързо се овладя. Нямаше жена, която да не копнее по Жан. Не и без гузна съвест, понеже делата му бяха повече от потресаващи. Знаеше, че и французинът е не по-малко студен и безкомпромисен от началника й, но поне тайнствеността му отиваше. Открай време го имаше за неизвестна величина.

Рубен използваше пълното му име само когато нещо не беше наред.

— Не съм го виждала — отвърна Маргарет. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Рубен захвърли добрите обноски.

— Сериозно ли си въобразяваш, че въпрос, изискващ намесата на Жан-Батист, може да е по твоите възможности?

— Извинете, аз…

Рубен затръшна вратата.

Съобщението беше просто нечия представа за шега. Но как беше успял този някой да се добере до личната му поща? Само тесен кръг от хора бяха допуснати толкова близо: Жан-Батист и шепа избрани клиенти.

Колкото и да се мъчеше да усмири надигналите се опасения, сърцето щеше да се пръсне. Туп, туп, туп.

Мамка му. Ничия власт не се простираше по-надалеч от неговата. Тържеството щеше да мине благополучно, а после щеше да се заеме с издирването на майтапчията, дръзнал да се меси в бизнеса му. Бизнес — точно това си беше. А той самият беше бизнесмен. Всичко сторено до тук… Всичко беше за пари. В резултат на това сега се къпеха в пари. Нямаше намерение да подхваща морален монолог, за който така или иначе не вярваше да намери материал. Съвестта беше за женчовците — не и за него.

Този път потърси Маргарет по интеркома. Не желаеше да понесе отново недобре прикрития й възторг от поредната изникнала драма.

— Намери ми момиче — нареди той. — И по-живо.

Едно-единствено нещо можеше да му помогне точно в този момент: добра свирка.