Островът на изкушението

29

Лори

През лятото с представянето на новото момиче на „Валъри“ и стартирането на последната изключително успешна козметична линия на Мак, Лори Гарсия се превърна в най-търсения модел на модната арена. Ликът й грееше по билбордове из цялата страна, в Европа и чак до Япония. Сексапилна и знойна, но и свенлива красавица, тя подлуди пазара с излъчването си. Всекидневно беше ангажирана с фотосесии, интервюта, участия в радио и телевизионни предавания, появи на червения килим и бизнес обеди със силните на деня в Ел Ей. Тя постепенно придобиваше славата на американски талисман. Каква по-голяма сензация от съдбата на бедно, очукано от живота момиче, попаднало в света на богатството и знаменитостите, следвайки пътеводната светлина на „Ла Люмиер“?

От една страна, славата отговаряше на очакванията й, а от друга — показваше непознатото си лице. Налагаше се да работи до пълно изтощение. Хапваше набързо, дремваше и нямаше никакво лично време. Фотосесиите идваха и си отиваха, спеше от хотел на хотел, нямаше си дом, а приятелствата се зараждаха и изстиваха.

Непорочността й не спираше да очарова масите. Притегателната комбинация от непокварена добродетел и специален блясък в очите, който обещаваше нещо повече, беше първото, което Жаклин Спарк изтъкна за издигане на имиджа й. Агентката се кълнеше, че тази комбинация ще спечели любовта на публиката. И се оказа права. Образът на Лори прерасна в прототип на младите момичета, без да попада в капана на консервативния модел на подражание. Тя олицетворяваше персонажа на по-голямата сестра, на приятелката, с която можеш да споделиш мечтите и тайните си. Силният пол я намираше за неустоима. Привличаше ги съблазнителната идея, че се пази за тях в един звезден свят, където липсата на порок беше рядко явление.

Но Лори не беше невинното момиченце, за което я представяха. Никога през живота си не се беше чувствала по-далеч от невинността.

Причината не се криеше във факта, че беше целунала женен мъж. Беше обръгнала вследствие на преживяния опит. За младото сърце на Лори измамата на Жан Моро беше възможно най-непростимата форма на предателство.

Често си спомняше за злополучния обяд в „Ла Кут“. Съпругата му се беше присъединила към тях с елегантна, уверена походка. Това беше жена, сигурна в мъжа до себе си. Ребека Щутгарт, дъщеря на покойния Крофърд Щутгарт, финансист милиардер и собственик на американска банкова корпорация, беше четирийсет и две годишна, с десет години по-възрастна от Жан. Имаше пленителния чар на филмова дива, лъскава тъмновиолетова коса и перфектна млечнобяла кожа. С всяка част от тялото си излъчваше лукс и съвършенство — от деликатния грим до скъпоценните камъни на китките и пръстите й. Лори си спомни, че я беше виждала на ревюто на „Фронтлайн“ във Вегас — сериозната жена до дясното рамо на Жан. Как не се беше досетила тогава!

— Аз… не знаех, че си женен — едва изрече тя.

В момент на прозрение осъзна защо я бе изолирал така. Жененият мъж и гузната му съвест.

Всяка една подигравка, всяка обида, която сестрите й бяха отправяли, изведнъж дойде на мястото си. Курва! Уличница! Развратница!

Жан си беше поиграл с нея, а тя му беше повярвала. Всички казваха, че е голям донжуан. Сигурно редовно навестяваше тийнейджърките от бедните квартали, омайваше ги със сладките си лъжи, като се правеше на герой само заради някаква целувка — а може би и нещо повече. Вероятно мъже като него се възбуждаха от идеята, че могат да притежават всяка жена, но и да свалят класата за разнообразие — отегчени от съпругите си и развили апетит към простолюдието.

Сигурно се беше стъписал, когато Десидерия я беше довела от Испания. Бедно девойче, твърде неподходящо за лъскавия му живот. Но ето че изпитваше приятна нотка на злорадство, че се беше наложила и работеше за него, без да има намерение да жертва изгряващата си кариера заради непристойната позиция, в която я беше поставил.

Каквото и да се беше случило помежду им онзи ден в „Трес Ерманас“, то беше в миналото и очевидно без значение.

Лори ненавиждаше Жан Моро. В празнотата от някогашното й увлечение се загнезди семето на чиста омраза, което избуя във вита лоза. Тя се оплете умишлено в нея, защото се опасяваше, че отново ще му повярва.

Часовете прераснаха в дни, дните в седмици и времето я научи да забравя. Сетеше ли се за Жан, Лори влагаше всичко от себе си, за да го забрави. Контролираше съзнанието си и откри, че е по-силна, отколкото предполагаше. Изличи сцената на сблъсъка с Диего Маркес и бандата му. Прогони спомена за преживяното в колата на Жан. Спря да го вика в самотните нощи. Целувката помъждука в паметта й и угасна.

Имението беше огромно. Имаше тенис корт, фитнес зала и голям басейн с разкошен изглед — изобщо екстри в излишък, половината от които нямаше да използва, а когато в края на дългия работен ден пропълзяваше в леглото на новия си дом, се чувстваше като малка, изтощена мравка. Всички я уверяваха, че това се полага на модел от нейната класа.

След дълги отлагания през август се обади на баща си. Не че нямаше желание да го види — просто вече не се чувстваше като момичето, което той познаваше, и се боеше, че промяната ще ги отчужди.

Като го видя, сърцето й се сви. Тони се беше пременил в сако и официален панталон и миришеше на одеколон. Лори го прегърна, а той й поднесе оклюмал букет.

— Хайде да седнем отвън — предложи тя и долови стеснението му от заобикалящия ги разкош. Не искаше да парадира с богатството си и все пак попита: — Искаш ли да пробваш басейна?

— Няма ли да ме разведеш из къщата? — усмихна се Тони.

Тя го поведе към горния етаж, през апартаментите за гости със собствени бани и огромни гардероби, към нейната спалня с полиран паркет, грамадно легло с покривка от бяла коприна и панорамен изглед към пъпа на Холивуд.

Той застана до прозореца с ръце в джобовете.

— Браво на теб, Лориана.

— Понякога имам чувството, че късметът ми падна отгоре.

Лицето му се размекна в усмивка и тя за миг зърна бащата от детинството си.

— Майка ти би се гордяла с теб.

Лори се замисли за салона на майка й — мястото, където беше преживяла най-тежките моменти в живота си и един-едничък миг на радост. Но веднага загърби спомена.

— Получи ли парите, които ти изпратих?

Тони кимна.

— Нямаше нужда.

— Защо?

— Защото са си твои. Ти си ги спечелила. Не искам да ме извличаш от калта, Лори. Не си ми длъжна.

— Длъжна съм и на двама ни.

— Благодаря ти.

Слязоха на долния етаж и се настаниха край басейна. Тони беше прекалено облечен за жегата, затова свали сакото и разкопча ризата си.

— Как сте вкъщи? — заинтересува се Лори. Хич не я беше грижа за Анхелика, Роза и Анита, но те бяха единствената им обща тема. Искаше й се да попита как гледат на славата й, но на Тони не му се говореше за тях.

— Нищо ново.

— А ти? Ти как си?

— Като изключим факта, че ми липсваш, всичко е наред.

— О, тате. — Тя докосна ръката му, но Тони я дръпна, сякаш искаше да каже: „Не ме мисли.“ — Вече се установих и ще можем да се виждаме по-често.

— Щастлива ли си?

— Май да.

— Голяма къща за само момиче…

— Знам.

Тони сключи ръце.

— Нашата пък е малка… за четирима… Та искам да кажа, че… Анхелика се чудеше дали…

Лори усети накъде бие баща й. Мисълта я потресе. Стана и заяви:

— Съжалявам, но отговорът е не.

Тони се пресегна, ала успя да хване само върха на пръстите й.

— Анхелика държеше да те попитам. Смята, че едва ли ти е нужно толкова място…

— А нея какво я засяга? — Лори прехапа долната си устна, за да попречи на жлъчта да се излее. През последните няколко месеца беше съществувала с убеждението, че отдавна е оставила зад себе си потъпканото момиче от „Трес Ерманас“, нещастния живот и доведеното си семейство. Но ето че старите рани прокървиха.

Баща й поклати глава.

— Съжалявам. Изобщо не биваше да го споменавам.

— Тя не можа ли сама да ме попита? — Лори скръсти ръце.

— Не вярваше, че ще й се зарадваш.

— Но вярва, че ще й се зарадвам, като се самопокани в къщата ми!

Тони заби поглед в земята. Пред нея отново стоеше бащата, чието поведение я вбесяваше. Беше се превърнал в безропотна марионетка на Анхелика. А ако си въобразяваше, че ще я върне към стария сценарий, жестоко се лъжеше.

— Тате — каза тя с посмекчен глас, — знаеш, че вратите ми са винаги отворени за теб. — Подтекстът беше от ясен по-ясен.

— Постъпих грешно. Извинявай.

— Не, не си. — Искаше й се да добави: „Анхелика постъпва грешно“, но се сдържа. Стана й някак съвестно. Щом Тони беше нейна отговорност, а те — негова, то… Тя живееше самичка в цяло имение, а баща й прекарваше старините си натъпкан в кибритена кутийка. Връхлетя я горчиво чувство за вина. Какво ли би я посъветвала майка й?

— Ще си помисля — въздъхна Лори.

В очите на Тони проблесна искрица надежда и стомахът й се сви на топка.

— Имам предложение за теб — заяви Жаклин и разбърка ментовия си чай. — От господин на име Питър Селзник.

— Кой?

— „От съпрузи няма нужда“ — това говори ли ти нещо? — Пиарката й имаше предвид мегахитовия комедиен сериал, стартирал преди година. — Вече навлиза в зоната на пълнометражните филми. Възлагат му големи надежди. — Жаклин й смигна. — Пък е и голям симпатяга.

Седяха в едно кафене на Мелроуз авеню. След сделката с Валъри двете не се бяха разделяли за повече от денонощие. Жаклин беше започнала кариерата си като младши сътрудник в „Един щрих“, но тутакси беше получила повишение благодарение на небивалия скок на първата си клиентка. Макар и да не познаваше тънкостите на пиарската професия, Лори усещаше, че Жаклин е изключително способна.

— Имиджите и на двама ви ще извлекат огромна полза, ако се появите заедно в общественото пространство — продължи тя. — А направите ли следващата крачка…

— Чакай малко — прекъсна я Лори. — За каква следваща стъпка говориш?

Жаклин се усмихна.

— Нали казваш, че в „Бей Хайтс“ ти е твърде широко?

— Е, и…?

— Ами Питър с удоволствие ще се нанесе при теб! Всичко е уредено и екипът е дал съгласие. Сега ни трябва твоето „да“.

Лори онемя.

— Искате абсолютен непознат да се нанесе в къщата ми?!

— Той не е абсолютен непознат. Всички го познават. Освен теб.

Лори се помъчи да намери логиката в думите й, а Жаклин се възползва от възможността да продължи с пропагандата:

— Освен това имението е достатъчно голямо да водите независим живот. Приеми го като обява, че си търсиш съквартирант! Хората го правят непрекъснато. Приеми го като един вид симбиоза.

— И сама се справям, благодаря.

— Знаеш какво имам предвид. Това е фантастична възможност и за двама ви — медиите ще изпаднат в истерия. Пък и, както вече споменах, можете да сте си просто съквартиранти. Няма какво да загубиш.

— Да, но…

— Какво „но“? Пък и кой знае, може след време да се сближите.

Лори се изчерви. На отсрещния тротоар шумна групичка момичета се спряха да я снимат.

— Надявам се, че този Питър не очаква от мен да…

— Разбира се, че не. — Жаклин поклати енергично глава. — Питър съзнава напълно какво е положението ти и колко важно е да си останеш…

— Непокътната?

Жаклин кимна с усмивка.

— Е, какво ще кажеш?

Лори се замисли. Репортерите неуморно я разпитваха за гаджета и годеници — май нямаше да е зле да си има някой красавец под ръка. И то красавец, който приемаше идеята за девствеността и. А и ще дам на Жан Моро да разбере, че съм го превъзмогнала. Дано го заболи…

— Държа първо да се запознаем.

— Естествено.

— И да видя дали ще ми допадне.

— Много ясно.

— Пък кой знае… — Сети се за разговора, който беше провела с баща си. Анхелика не би настоявала да се нанесе в къщата й, ако я обитаваше и мъж! — Може и да се получи…

— Прекрасно! Като начало ще трябва да свалиш пръстена.

Лори проследи погледа на Жаклин. Така беше свикнала с пръстена от Рико, че понякога забравяше за съществуването му. Пресата естествено го коментираше, но от „Един щрих“ ги бяха уверили света, че бижуто е семейна ценност.

— Добре. Няма проблем.

Пръстенът се изхлузи с лекота. Стоял беше на ръката й повече от година и на мястото му светлееше тънка ивичка.

Рико…

Символ на клетвата помежду ни…

— „Ла Люмиер“ ще знаят ли за Питър?

— Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре. Макар че Жан би одобрил.

Лори прехапа устни. Естествено, че би одобрил. Още от началото я беше взел за евтина уличница. Какво му пречеше да й сводничи! Изкуши се да му отмъсти и преди да се усети, каза:

— Споменавала ли съм ти, че с Жан сме се срещали преди договора с агенцията?

Жаклин вдигна изненадан поглед.

— Не.

— Дойде в салона, където работех. Едни мъже ме тормозеха и той се намеси.

— Странно. Сигурна ли си, че е бил той?

Идеята, че някой някога може да сбърка Жан с друг мъж, беше абсурдна.

— Да. Но когато се срещнахме повторно в „Ла Люмиер“, той се престори, че не ме познава.

— Струва ми се, че не си първата.

— Сама стигнах до това заключение…

— Бързо загряваш. Може би не помни коя си.

— Нищо чудно.

— Между нас да си остане, но той е голямо леке. Ала всички жени му се лепят като мухи на мед. Сякаш е последният мъж на земята. Не ти е притрябвал, Лори. Не си струва.

— А ти не си ли се…

— Какво? Изкушавала? Не — отвърна Жаклин, макар че погледът й трепна.

— Аз вече съм го превъзмогнала — заяви Лори.

— Дано. Защото този тип крие тайни, които е най-добре да не научаваш. Да тръгваме — надигна се тя. — Не трябва да държим Питър в неведение.

30

Аврора

Аврора се върна в Ел Ей за лятната ваканция. Цяла вечност не се беше прибирала в имението Наш/ Роуз, а за нейно най-голямо учудване изпитваше носталгия по Англия, по Европа и по Стария континент, където я бяха споходили най-значимите събития в живота й. Тук се чувстваше като поредната старлетка с празна глава и пълни джобове. Вече нямаше никакво желание да е една от тях.

Фара Майкълс й телефонира още първата вечер.

— Ехо, купонясва ли ти се? — Явно след месеците на раздяла Фара беше готова да зарови томахавката. Аврора не си спомняше каква беше причината за публичния скандал помежду им, пък и открай време й минаваше бързо.

— Защо не — съгласи се тя, макар и без особен ентусиазъм.

Отидоха в „Мазето“, изпиха по няколко шота силен коктейл и пушиха в беемвето на Фара. Аврора не знаеше откъде да започне да разказва — „Света Агнес“, Паскал, аборта, Париж… Но Фара така или иначе не прояви интерес. Вместо това й наду главата с връзките на баща й, който смятал да й уреди главната роля в предстоящ филм на „Сърчбийм“. На Аврора й влизаше през едното ухо и излизаше през другото. Разговорите с Паскал бяха съвсем различни, за истинските и важни неща…

Фара не би проумяла преживяванията й в чужбина. Несъмнено щеше да се отврати от близостта й с Паскал и да се изсмее на твърдението, че двама души могат да се свържат духовно, независимо от пола си. А що се отнасяше до аборта… Нощ след нощ Аврора бе плакала и се бе осъждала за отнетия живот. Паскал й повтаряше да забрави за случилото се и веднъж дори й заяви, че й е дошло до гуша да играе ролята на довереница. Равнодушието й беше доказателство, че нищо особено не се беше случило, и че няма да я смятат за прокажена.

Няколко дни след пристигането й Аврора се излежаваше с майка си до басейна. Момичето беше с доста оскъден бански, за да се възползва максимално от калифорнийското слънце. Шерилин се беше увила с шал и се криеше зад тъмни очила със силна UV защита. По едно време се появи Том и седна на ръба на шезлонга на дъщеря си.

— Имам новина за теб!

Дано да не им беше скимнало да я върнат в тексаското ранчо! Повдигаше й се при мисълта за злочестата случка с Били Боб Хокър. Не искаше да чуе за онова място.

— Каква новина?

— Току-що се чух с Рита Клей. — Том отметна боядисания меден кичур от лицето си и добави: — Съгласи се да ти стане агент!

Рита беше една от най-търсените агентки в Холивуд, но Аврора не сподели ентусиазма на баща си. Докато Том се превъзнасяше около значението на рекламните кампании и имидж маневрите, дъщеря му се чувстваше като предишната вечер в компанията на Фара. Имаше чувството, че вече принадлежи към друг свят…

— Е? Какво ще кажеш?

Аврора седна в шезлонга.

— Страхотно.

— Може да запишем съвместен проект тримата заедно! Стига да сключим договор със „Страйк“!

„Страйк Рекърдс“ беше звукозаписната компания на родителите й и същата, чрез която беше издала и собствения си, оплют от критиците албум.

Хрумването му за съвместен проект смрази кръвта й, но стисна зъби и каза:

— Благодаря ти, тате.

— За нищо, бебчо. — Той се изправи и я целуна по челото. — Много се радваме, че се възстановяваш. Нали, Шерилин?

Трудно беше да се каже дали майка й спи, или будува зад очилата, но реакция не последва.

Том присви очи срещу силните лъчи на слънцето.

— Рита ще дойде на гости днес следобед. Тъкмо ще се запознаете.

Рита Клей беше очарователна чернокожа жена с късо подстригана изрусена коса. Още с пристигането си в имението предложи на Аврора да излязат.

— Не бива да обсъждаме бъдещето ти в обкръжението на миналото.

Тя се оказа праволинеен и откровен събеседник, а и добър слушател. Рита работеше с най-големите имена в бранша, което изобщо не я учудваше.

Седнаха в ресторант „Булевардът“ на хотел „Бевърли Уилшър“. Няколко папараци ги заслепиха със светкавиците си.

— Аврора, насам!

— Аврора, как беше в Англия? Ще се връщаш ли?

— С нова агенция ли ще подписваш?

В началото на славата си Аврора се беше радвала на папараците, но после й омръзнаха. Днес отново изпита тръпка, пък и компанията на Рита Клей означаваше позитивни отзиви в пресата.

— Как си се представяш след година? — попита я агентката.

Аврора не се беше замисляла. Всъщност й оставаше още една година училище, след което се връщаше в Щатите завинаги.

— Ами не знам…

Рита очакваше да се срещне с разглезена холивудска лигла — такава беше информацията за Аврора Наш в пресата, но момичето й се стори учудващо неуверено и раздвоено. Дори леко свенливо. В крайна сметка трудововъзпитателният лагер си беше свършил работата.

— И все пак? — насърчи я тя.

Аврора изпита нужда да сподели с Рита истинските си чувства и подхвана:

— Майка ми и баща ми, те… Как да го обясня, не знам… Наследила съм този начин на живот по рождение — Холивуд, слава, звезди, но вече не съм сигурна, че ми допада. Понякога се чувствам истински… празна. А ми се струва, че светът има какво да ми предложи. Сигурно ти звучи адски неблагодарно от моя страна, но фактът си е факт. Баща ми крои разни планове за мен, ама нито веднъж не ми е задал твоя въпрос — как се виждам след година. Може би затова не знам отговора. Имам чувството, че не ги познавам — особено майка ми, — а и те не ме познават… Но на никого не му пука. Все едно сме съквартиранти. Майка ми е нонстоп надрусана. Не искам да бъда като нея след няколко години. Не искам такъв брак. Имам чувството, че двамата дори не се харесват. Отношенията им не са нормални и семейството ни не е нормално. Ако изобщо съществува такова нещо като нормално семейство. С две думи, искам да ти кажа, че уважавам усилията ти и желанието ти да ми помогнеш, но не искам да те лъжа, че ще вложа всичко от себе си. Защо да ти губя времето…

Рига я погледна учудено. Такова нещо не й се случваше често.

— Откога те спохождат подобни мисли?

— От доста време.

Донесоха поръчката и Рита сложи захар в силното си кафе.

— Мисля, че те разбирам. Не можеш да си представиш колко много момичета оплитат конците заради същите проблеми.

— Наистина ли?

— Да. Млада си още, а си преживяла много. Нямаш цел в живота.

— Мислиш ли, че съм разглезена?

— По общоприетите стандарти — да, при това много.

— Защо тогава съм нещастна?

— Достатъчно умна си да си отговориш сама. Искаш ли да ти дам един съвет? Не вземай прибързани решения. Ако още не си разбрала какво искаш от живота, дай си време. Проучи възможностите си. И все пак не затваряй вратите пред себе си.

— Значи е най-разумно да подпиша с теб?

— Опитът ти за кариера като тази на родителите ти не се оказа толкова успешен. Албумът ти се провали, модната ти линия получи остри критики и прощавай, но парфюмът ти не струва.

— Опитваш се да ме окуражиш ли?

— Не, опитвам се да ти отворя очите. Идеята ми е, че с мен ще бъде различно. Успехът променя всичко. Практиката го е доказала. Предлагам да опитаме, без да пришпорваме нещата.

Аврора въздъхна с облекчение. Може би Рита имаше право. Все пак беше едва на седемнайсет и нищо чудно, че не знаеше накъде да поеме. Е, Паскал вече мечтаеше да стане астроном и непрекъснато говореше за далечни небесни тела с причудливи имена — Ганимед, Йо, Европа, — но тя беше изключение. Аврора жадуваше за своя собствена индивидуалност като тази на Паскал: копнееше да се превърне в личност, напълно различна от Том Наш и Шерилин Роуз. Партньорството с Рита й предлагаше добра възможност, навярно последната такава в живота й, и ако не се възползваше от нея, може би никога нямаше да разбере дали й е било писано да успее в този живот.

— Ами да пробваме тогава — усмихна се Аврора и вдигна чашата си с кола за тост.

Терапевтичните сеанси на Шерилин Роуз се състояха два пъти седмично в рехабилитационен център „Тайрел Чейс“, Холивуд. Посещаваха го куп знаменитости и непрекъснато се натъкваше на познати физиономии. И двете страни се правеха на разсеяни. Според общоприетото схващане хората от тяхната сфера се нуждаеха от специален отдушник като „Тайрел Чейс“ — особено в лицето на Линди Мартин.

— Разкажи ми за последните няколко дни — подкани я Линди с медено гласче, след като бяха изпълнили рутинните техники за отпускане. Шерилин лежеше върху черния кожен диван в кабинета със затворени очи.

— Трудничко заспивам. Не мигвам до четири сутринта.

— Ще ти напиша рецепта за твоите успокоителни — каза Линди, а Шерилин пропусна да спомене, че напоследък гълташе толкова много от магическите хапченца, че беше привикнала и те не й действаха. Не я приспиваха, а само я замайваха. В това състояние преживяваше всеки божи ден.

— Притеснява ли те нещо? — подкани я Линди и кръстоса слабите си крака с приятен загар.

— Непрекъснато. — През последните двайсет години, още от сватбата им с Том, я тормозеше зла участ. — Все се терзая около постъпката ни. Ами ако сме сбъркали…

— Вече сме обсъждали този въпрос, Шерилин. Случило се е преди цели седемнайсет години. Трябва да оставиш миналото зад гърба си.

— Живеем в лъжа. — Устните й бяха сухи и напукани, очите й преливаха от горещи, парещи сълзи. — Толкова много време. Дори не мога да се погледна в огледалото. Знаеш ли какво е да си част от измислица?

— Предлагам да насочим вниманието си към теб.

— Разяжда те отвътре — продължи пациентката и се загледа във вентилатора на тавана. И той като думите на Линди се въртеше незабелязано и безспир…

— Би ли могла да ми обясниш какво точно те притеснява?

Да, би могла. Ако се върнеше на онова проклето място…

— Островът — промълви най-сетне тя. Умората от снощното безсъние я връхлетя и изпаднала в унес, Шерилин се понесе по зеленикавите вълни на обширния Индийски океан. Том Наш държеше ръката й. — Какатра.

— Как се казваше мъжът? — Линди знаеше, но пациентката й трябваше да го каже на глас, за да даде име на страха си.

— Рубен ван дер Мейде.

Линди кимна. Първия път, когато бе разговаряла с пациентка, преживяла същия кошмар на Какатра — Шерилин Роуз и Том Наш далеч не бяха единствените, — терапевтката беше останала потресена. Изумена от факта, че човек в позицията на Ван дер Мейде би участвал в подобен заговор. Сега вече проумяваше, че именно високата позиция му го позволяваше: богатството и властта му даваха това право.

Линди не беше повдигала темата за подмолния бизнес пред колегите си от центъра — нито пред съпруга си. Споделеното в кабинета й си оставаше между четирите му стени.

— А как се казва дъщеря ти?

— Аврора.

— Точно така. Аврора е твоя дъщеря. А ти си нейна майка. Права ли съм?

Шерилин се пребори с емоциите, възникнали при споменаването на името на детето й.

— Том си въобразява, че всичко е розово след престоя й в Англия. Но нищо не се е променило.

— В смисъл?

Поредният глупав въпрос на Линди я изтръгна от унеса.

— В смисъл че не знаеш какво е да завариш дъщеря си с билярдна щека между краката и след няколко месеца да вярваш, че се е превърнала в ангел небесен!

Линди беше привикнала към изблиците на гняв от страна на клиентите си. Търпеливо изчака Шерилин да се съвземе.

— Не са няколко месеца, а цяла година. Хората са способни да се променят за толкова време.

— Не и тя. Тя е зло същество. Рожба на кармата ми, на греховете ми, наречи го както искаш. Тя е моето наказание.

— Можеш ли да ми обясниш защо виждаш нещата по този начин? — Сеансите на Шерилин Роуз следваха неизбежна рутина: отчаяние, гняв, параноя. Всичко се случваше с точността на часовников механизъм.

— Постъпихме нередно! Получихме я по грешния начин, водени от грешни причини.

— Двамата с Том не сте могли да имате свои деца.

— Не можехме, но въпреки това се оженихме. Самозалъгвах се, че нещата ще потръгнат. Уж всичко ни беше наред: пари, музика, популярност. Бяхме приятели. По онова време положението беше поносимо, но сега… сега умирам по малко всеки ден.

— Споделяла ли си това със съпруга си?

— Със съпруга ми?! От твоите уста звучи сякаш всяка вечер си лягаме хванати за ръчичка. Не, не съм и няма да го сторя!

През последните месеци вниманието на Том беше насочено изцяло към новия им албум. При всеки прилив на вдъхновение той хукваше към тексаското ранчо. Побиваха я тръпки, като си помислеше какви ли ги върши с онзи негов работник. Тя посещаваше рядко Тексас, но неведнъж бе забелязала как очите на Том шарят по мускулестото тяло на Били Боб Хокър.

— Както и да сте подредили живота — настоя Линди, която нямаше навика да загърбва собственото си гледище, — не пречи да сте приятели.

— Твърде късно е за това. Твърде късно е за каквото и да било. Навърши ли Аврора осемнайсет, връчвам на Том молба за развод. Крихме проблемите си прекалено дълго време. Настъпи моментът да разкрием пред света кирливите си ризи.

31

Стиви

Нощем я будеше, за да се любят безмълвно, докато ярката луна надничаше през прозореца и къпеше телата им в призрачна светлина. През деня посещаваше снимачната му площадка и открадваха по десетина минутки насаме в караваната му, в най-близката тоалетна, зад прикритието на някой екран, облегнати на закътана стена. Тази сутрин вече го бяха правили два пъти, неспособни да се наситят един на друг дори в края на втория месец от връзката си. Стиви жадуваше тялото му всеки един миг. Точно когато се беше примирила с идеята, че страстта е отживелица и когато беше готова да я замени с нещо по-непреходно, той й бе показал, че може да притежава и двете. Двамата изпитваха напълно сходни чувства.

Имаха почивен ден и останаха да се излежават. Пръстите му стискаха ръката й. Стиви се обърна към него, любувайки се на дългите му, копринени мигли. Никога не си беше представяла, че ще открие такова щастие в Америка. Нима беше възможно разбитото й, накърнено до неузнаваемост сърце да намери любовта?

Зандър отвори очи. Погледът му беше умислен, сякаш търсеше разрешение на проблем. Най-неочаквано седна в леглото и каза:

— Нанеси се у нас. Да ударим печата.

Стиви се надигна на лакът.

— Моля?

— Сериозно ти говоря. Какво ни пречи?

— Как ти хрумна?!

Той хвана двете й ръце и ги целуна една по една.

— Знам, че сме на прав път. Ти също го знаеш. Всичко е такова, каквото трябва да бъде.

Тя се засмя.

— Омъжи се за мен.

— Зандър!

Той се усмихна по онзи негов неустоим начин.

— Нанеси се у нас, омъжи се за мен!

— Ама ние сме… заедно едва от няколко месеца. Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Тя опря длан на бузата му и каза тихо:

— Попитай ме пак.

— Искам да ти отдам целия си живот, Стиви — пророни той. — Искам да сме заедно завинаги. Искам да се оженим. Кажи „да“, моля те!

Биби Райнър беше женена за Линъс Позън по-малко от шест месеца и всяка една секунда от брака им беше същински ад. Линъс дори не прикриваше изневерите си. Опитваше се да я вкара в леглото с още няколко момичета, но тя беше дала да се разбере, че не е съгласна. Поне да я беше оставил на мира. След края на работния ден и всички противни, вулгарни унижения, които съпругът й беше подготвил за Безликата лисица, идваше и неговият ред. Едва издържаше потното му, гнусно туловище и стискаше зъби, молейки се всичко да свърши по-бързо.

Сега я очакваше сватбата на Стиви и Зандър. Щяха да се врекат във вярност на скромна церемония на Бахамите само седмици след вестта за годежа им.

Стиви знаеше всичко за нея. Преди време й се беше обадила с настойчива молба да се срещнат и Биби се беше досетила за причината. Приятелката й не спомена как се е натъкнала на „Храбрият шибач“ и Биби не я попита. Стиви заяви, че ще я измъкне от мръсните лапи на Линъс и се спусна да й събира багажа.

Ала това не беше толкова лесно. Биби все така се надяваше, че униженията й не са напразни и Линъс ще спази обещанието си и ще й помогне да стане известна актриса. Без неговата подкрепа щеше да остане поредната порнозвезда без шансове за кинокариера.

— Умолявам те, Биб — разрида се Стиви. — По-важно нещо от щастието ти няма. Това безобразие не може да продължава.

Но за Биби друг вариант не съществуваше. За разлика от Стиви нея я сполетя такава зла участ…

— Ще ти намеря жилище — продължи Стиви. — Ще заживееш самичка. Ще ми върнеш парите, когато можеш, не го мисли. Ще те свържа с Марти…

Биби се изсмя.

— Като че ли Марти Кинг ще ми обърне внимание! Щом надуши миналото ми и съм вън от играта.

Стиви я накара да обещае, че ще се чуват по телефона всеки ден. Увери я, че размисли ли, моментално идва да я вземе и край на миналото…

Линъс се беше разплул в стола на хотелската им тераса, докато карибското слънце жареше кълбовидното му, бледо тяло. Спеше с отворена уста и хъркаше, капнал след полета. Зандър и Стиви бяха подсигурили на гостите си хотелски стаи в курорт близо до Насау. Церемонията щеше да се състои на другия ден на брега на съседния остров Парадайс.

Биби се отвращаваше от вида на съпруга си — провиснали гърди със сиви косми, грозни грамадни стъпала, криви, пожълтели нокти…

Разопакова багажа си тихо, за да не го събуди. След сън винаги я награбваше и колкото и да се дърпаше, той надделяваше, докато солените й сълзи попиваха във възглавницата.

Всеки път — едно и също. Страданието й не го притесняваше, а го възбуждаше.

Биби извади несесерчето си, влезе в банята и засмърка от белия прашец. Денят мигновено се проясни.

Стиви беше пожелала спокойна церемония без камери и без публичност — само приятелите и семейството. Златистият бряг на остров Парадайс подхождаше на желанието й. Роклята й беше на английски дизайнер — класическа кройка, дълбоко обло деколте и дълги дантелени ръкави. Двамата със Зандър се венчаха под окичена с цветя арка на плажа.

— Поздравления, госпожо Джейкъбсън — каза Марти Кинг, похапвайки от ордьоврите. — Да си призная, хубавата новина ме изненада.

— Сериозно? — Стиви не беше яла нищо и шампанското я беше замаяло. — Впрочем не съм госпожа Джейкъбсън. Запазвам фамилията си.

Уанда Джерънд кимна одобрително.

— Точно така. Винаги ми е харесвало името ти — Стиви Спелър!

— Менделсон го прави още по-благозвучно! — пошегува се Стиви, сочейки сватбената си халка.

— Изненадах се, защото и двамата ми се струвате твърде съсредоточени в кариерите си — поясни Марти.

— Не е лъжа — потвърди Стиви. — Но бракът е друго нещо.

Съвместният им проект, филмът за кабаретната танцьорка от Вегас, беше обрал овациите на критиците. Уанда я беше предупредила, че като нищо ще плъзнат слухове как бракът им е рекламен трик, целящ да обсеби медийното пространство точно в седмицата на филмовата премиера, но този факт не я тревожеше. Светът гъмжеше от теории на конспирацията.

— Марти, бъди готов — подразни го Уанда, — може ти да си следващият.

— Силно се съмнявам.

Той беше заклет ерген, прекалено ангажиран, за да се отдаде на романтична връзка. А и още не беше намерил достойната жена. Кариерата беше на първо място в живота му.

Стиви мярна Биби и Линъс да вървят по брега. Биби беше събула обувките си и джапаше във водата, напомняйки й за безгрижното момиче, което беше срещнала в Ню Йорк. Извини се на Марти и Уанда, които бяха подхванали разпален спор за женените двойки в Холивуд, и тръгна към приятелката си.

— Ето я и прекрасната булка — захили се Линъс. Под мишниците на сивото му сако тъмнееха потни петна.

Стиви прегърна Биби, но не събра сили да прегърне и мъжа й. Ако не се беше чувствала длъжна да го покани, не би го допуснала дори на километри от сватбата си.

— Тъкмо разказвах на Линъс за съжителството ни в Ню Йорк! — усмихна се Биби с блестящи очи. Личеше си, че пак е надрусана, но Линъс явно не го беше грижа.

— Страхотно си прекарвахме — кимна Стиви.

— И още как! — Биби огледа гостите. — Братчето ми защо го няма?

Защото не съм го канила.

— Изникна му някаква работа…

Беше успяла да се отърве от Бен едва преди няколко седмици, когато най-накрая си беше намерил приятелка и беше решил да се пренесе у тях и да използва нея. Не беше проявил никакво желание да помогне на Биби навярно защото собствените му срам и отвращение надделяваха над братската любов. Стиви го беше намразила до непоносимост. Егоизмът, безделието, пристрастеността му към царевичните пръчици, които се търкаляха из целия апартамент, и слухтенето пред спалнята, когато Зандър оставаше при нея, засилиха ненавистта й. Гледката как се задоволява, наслаждавайки се на Безликата лисица, се беше запечатала в съзнанието й.

— Може би участие? — попита с надежда Биби.

— Не съм сигурна.

Зандър се присъедини към тях и прегърна Стиви през кръста.

— Привет, мила ми съпруго.

— Не знам кога ще свикна с това обръщение.

— Гледай да е по-бързо.

— „Съпруже“ звучи по-добре от „съпруго“ — отбеляза Стиви. — Направо гали ухото.

Биби се засмя, а Линъс посъветва Зандър:

— Най-добре я дръж под око! Кой я знае какви ги мисли.

— Винаги мога да проследя мисълта й — сдържано отвърна той и се усмихна.

— Тук ли ще прекарате медения си месец? — попита Линъс и намигна: — Да се запасите с мед, ако схващате какво имам предвид.

— Всъщност ще посетим Европа — обясни Зандър, опитвайки се да смени темата. — Мой приятел има яхта край италианското крайбрежие.

— Европа е чудесно място — изпухтя Линъс и плъзна поглед по тялото на Стиви. — Европейките са страхотни жени!

Биби продължаваше да се взира в океана. Стиви усети, че бяха прекалили с приказките за съвместно щастие, и докосна Зандър по лакътя, за да му даде знак, че ще го остави за малко. После хвана ръката на приятелката си.

— Хайде, ела да се поразходим.

Двете тръгнаха по плажа. Когато се отдалечиха, Биби спря.

— Стив, искам да споделя нещо с теб.

— Разбира се. Можеш да ми кажеш всичко.

Биби пое дълбоко въздух и разкри плана си.

32

Лори

След около месец Питър Селзник се нанесе в къщата й. Той беше двайсет и седем годишен актьор, отскоро познат в киносредите покрай участието си в хитовия сериал „От съпрузи няма нужда“ където играеше гол до кръста градинар. Пълнометражният филм с първата му главна роля предстоеше да излезе на големия екран в началото на идната година.

Лори се беше помъчила да го хареса при първата им среща. Привличането би улеснило нещата. Само че така й не успя. Питър беше расов калифорнийски жребец — висок, снажен, мускулест, с небрежно разрошена русолява коса и чаровна усмивка, — но не беше неин тип. Обичаше да използва изрази като „готини мацки“, „яко“ и „нямай грижи, пич“. Напомняше й на задъхано и игриво кутре. Като се има предвид с какви хора можеше да я събере, Жаклин не я беше прецакала чак толкова.

Освен това рядко се засичаха в имението. Снимките на Лори продължаваха до тъмно, а Питър не пропускаше нито едно парти. Понякога ходеха заедно, за да позират пред папараците. Пресата постоянно тръбеше колко сладка двойка били.

Тази вечер се прибираха вкъщи след поредното парти. Питър си беше наел шофьор, латино на име Санто. Лори поговори с него на испански, докато Питър бърбореше какви ли не глупости. Май започваха да наподобяват истинска двойка.

— Сладурано, побъркахме ги! — превъзнасяше се Питър, докато шофьорът паркираше пред къщата. — Щяха да се изтрепят да ни снимат.

— Аха — промърмори Лори, която беше капнала и нямаше търпение да се шмугне между чаршафите.

Но още с отварянето на вратата Питър хвана ръцете й и я притисна към стената.

— Какво правиш?! — ядоса се Лори.

— Хайде де, бебчо, да не мислиш, че вярвам на тия измишльотини с девствеността. Знам, че ме желаеш.

Тя го блъсна с цяло тяло и заяви:

— Грешиш. Разкарай се.

— Е, пък и ти. Така ще натъжиш малкия Питър.

Лори измъкна ръцете си.

— Отивай в стаята си!

Той се начумери.

— Ама ти наистина ли си девствена?

— Да.

— На колко си — двайсет и две, двайсет и три?

— На деветнайсет.

— Леле! И защо се пазиш?

— Лека нощ, Питър.

Той се ухили и я огледа с влажен поглед.

— Да знаеш, че си падам по предизвикателствата.

Тя стигна до стълбището и се обърна.

— Дано да си по-пиян, отколкото изглеждаш. В противен случай ще си имаме разправии. Отивай да спиш.

Дръжката на вратата изскърца и я събуди. Тя хвърли сънен поглед към часовника: два сутринта. После видя силуета на Питър Селзник на прага на стаята.

— Връщай се в стаята си! — възмутено каза Лори.

— Не мога да заспя — оплака се Питър и светна лампата.

За неин ужас беше чисто гол и изцяло епилиран, без нито едно косъмче по тялото. Лори гледаше слисана, защото за пръв път виждаше гол мъж, при това възбуден. Не можеше да отлепи поглед от слабините му. Питър го разтълкува като покана.

— Знам, че ме искаш, сладурано. Защо се съпротивляваш? Все някой ден ще трябва да се простиш с девствеността си. Мога да те науча на някои неща. От теб се иска да се отпуснеш и да ми позволиш да те забавлявам. Имаш ли представа колко момичета мечтаят да са на твое място?

Лори седна в леглото и извърна очи. Имаше чувството, че й пробутват някаква евтина, пошла стока.

— Питър, казах ти вече. Не и не! Не проявявам интерес. Мислех, че хората от „Един щрих“ са ти обяснили как стоят нещата.

— Нека сега аз ти ги обясня — не се предаваше Питър.

Той седна на леглото, а Лори се дръпна към стената, осъзнавайки, че потничето и шортите й не прикриват достатъчно гърдите и бедрата й. Обзе я тръпката, която беше почувствала с Рико. Не се съмняваше, че Питър е добър любовник. И въпреки това каза:

— Настоявам да си тръгнеш веднага!

— Изпускаш много. По-хубаво нещо от секса няма. А сексът с мен е супер!

— Отивай си в стаята.

— Искаш да кажеш, че не искаш една хубава доза от ето това? — Той плъзна ръка по корема си.

Тя устоя на порива да погледне.

— Да.

— Да — искаш, или да — не искаш? — намигна Питър.

— Отивай да си лягаш — каза Лори за пореден път и се зави с чаршафа.

Питър изпъшка отегчено и скочи от леглото.

— В случай че размислиш, знаеш къде да ме намериш.

— Ясно.

Когато се увери, че си е тръгнал, Лори се отпусна в леглото и загаси лампата. Лежа будна дълго време. Ръката й се прокрадна под ластика на шортите, тя затвори очи, но за нейно разочарование в съзнанието й изникна не друг, а Жан Моро. Как ли изглеждаше гол…

— Не се шегувам. Дойде посред нощ! Налага се отново да обсъдите условията на съжителството с агентите му.

Жаклин я гледаше потресена.

— Толкова съжалявам! Какъв ужас!

— Като че ли си е поставил за цел да ме вкара в леглото.

— Абсолютно недопустимо поведение. Остави нещата на мен. Ще въдворя ред.

— Благодаря ти.

— Не ми благодари. И не му се поддавай. Питър е прочут с женкарството си, а ти — с девствеността си. Пресата е луда по такива истории — жребецът срещнал жената, за която е готов да прояви търпение… А може би не? Връзката ви позволява на хората да видят и теб, и него в друга светлина. Затова настоявахме да ви „сватосаме“.

— Не съм съгласна да се стига до консумиране на връзката.

— Разбира се.

Десидерия Гомес организираше тържество по случай четирийсетия си рожден ден. Питър отсъстваше от града, така че Лори отиде самичка. На купона не беше дадена гласност и пред крайбрежното жилище на домакинята имаше само шепа папараци.

Десидерия изглеждаше поразяващо в сексапилна рокля и обувки на висок ток. Лъскавата й черна коса беше вързана на конска опашка. Поздрави Лори на вратата и тя й поднесе подаръка: дебела сребърна гривна с гравирани инициали „ДГ“. Десидерия ахна от възхита.

Повечето гости бяха пристигнали. Лори забеляза Данте, привлекателен чернокож мъж с бръсната глава, наскоро навлязъл в света на модата, и двуметровата червенокоса моделка Пърл. Двамата имаха договор към „Ла Люмиер“.

— Здрасти, красавице — поздрави я Данте с целувка и дяволито попита: — Как е Питър?

— Не ми се говори за него.

— Лори, откъде се взе това плашило! — прошепна той, загледан в някой зад гърба й.

Тя се обърна. Данте беше известен с ехидните си реплики и задкулисни злословия.

Зад нея стоеше Ребека Щутгарт.

Лори плъзна трескав поглед из стаята, тръпнеща от желание да зърне Жан. Само дано гневът й не надделееше, че тогава нищо не би я спряло да лисне питието си в лицето му.

— Не е за вярване, че спи с най-сексапилния мъж на планетата — пошушна Пърл. — Какво ли е всяка вечер да си лягаш с Жан Моро?

— Моля? — възмути се Данте. — Най-сексапилният мъж на планетата стои пред теб! И все пак си права…

За зла участ местата на Лори и Ребека на масата за вечеря бяха едно до друго. Съпругът й обаче липсваше.

— Как вървят нещата с Мак Валъри? — попита Ребека и даде знак на келнера, че не иска повече вино.

— Прекрасно — отвърна Лори. — Доволна съм от договора си.

Навсякъде, където се обърнеше, нещо й напомняше за Жан. Дали Ребека не знаеше за тайната им? Беше останала с такова впечатление след срещата в „Ла Кут“. Дали Жан й беше признал за случилото се? Дали не я беше излъгал, че Лори го е целунала без неговото съгласие? Дали не й се бяха присмивали заедно — наивната хлапачка, докопала се до влиятелен мъж? А може би Ребека гледаше подозрително на всяка моделка от „Ла Люмиер“, защото знаеше хищническия апетит на съпруга си…

— Радвам се, че си доволна. Жан много те харесва.

Лори имаше чувството, че се подиграват с нея, че я канят да участва в игра със странни правила, която не би могла да спечели. Сервираха ордьоврите и двете си размениха хвалебствия за качеството на храната. След това Ребека се усмихна и каза:

— Съпругът ми е много привързан към всички момичета от агенцията.

— Разбира се.

— Жан замина за Европа. Гостува на семейството си.

— Във Франция, предполагам?

Ребека хапна от муса и задъвка бавно.

— В Италия. На остров Капри.

— Не съм била там.

Последва неловко мълчание.

— Ти ще отидеш ли?

— Едва ли. Тази седмица се налага да се прибера у дома.

— Не живеете ли в Ел Ей?

— Жан има апартамент тук, но домът ни е другаде.

Думата „дом“ и неизбежно свързаните с нея спокойствие и уют не се връзваха с образа на човек като Жан. Защо изобщо се беше женил? Какъв е смисълът на брака, ако прекарваш цялото си време в преследване на други партньори? Не беше изключено да имат отворена връзка. Много двойки в Холивуд живееха така. Лори искрено се възмущаваше на такава слободия, тъй като за нея венчилото беше свято и символ на вечна клетва.

— Къде е домът ви?

Ребека я изгледа.

— Извинявай, не исках да любопитствам.

— Няма нищо. — Отговор така и не последва.

За щастие в този миг Десидерия вдигна тост. Речта продължи достатъчно дълго, за да сложи естествен край на разговора им.

33

Аврора

— Ела в Италия.

Паскал й се обади седмица преди началото на учебния срок. Аврора моментално прие поканата. Едно последно развлечение, преди госпожа Дърдън отново да впие вампирските си зъби в шиите им. А и осемседмичният престой в Лос Анджелис й идваше в повечко въпреки ободряващото въздействие на Рита Клей. Агентката работеше неуморно по полагането на основите на така нареченото й завръщане: вълнуващи събития се очертаваха след края на учебната година и окончателното й прибиране в Лос Анджелис.

Окончателно.

Идеята я плашеше. Ами ако не искаше да се връща? Ако й се щеше да се уедини на някое тихо местенце и да се порадва на анонимност за известно време? Не беше споделяла с Паскал за терзанията си, понеже знаеше какъв отговор я очаква: че трябва да напусне Лос Анджелис завинаги и да стори нещо „значимо“ в живота си. Само дето не беше толкова лесно.

Жизел и Арно Деверо имаха вила на остров Капри. Тъй като никога не беше посещавала Италия, името не й говореше нищо (макар че имаше понятие за панталони модел „капри“: престъпно лош вкус). В началото на септември взе самолет до Неапол, където Паскал я посрещна радушно на летището.

— Липсваше ми! — викна възторжено Аврора. Целунаха се леко по устните.

Паскал я поведе през терминала.

— Чака ни яхта.

Взеха такси до неаполското пристанище. Фериботните площадки преливаха от туристи, влачещи претъпкани куфари на колелца след себе си. Аврора и Паскал си пробиха път през навалиците, откриха яхтата „Бомбардие“ на семейство Деверо и се качиха на борда с помощта на двама смугли италианци. Единият, облечен в безупречно бели къси панталони и риза с моряшка емблема на гърдите, държеше руля.

— Grazie, signor — каза Паскал и продължи да говори на италиански, но Аврора изпусна нишката.

Скалистите върхове на Капри се виждаха през морската шир, макар че тежката мараня размиваше зъберите им. Когато яхтата напусна кея с шеметна скорост, бързо отдалечавайки ги от мръсотията и прахоляка на Неапол, Аврора вдъхна соления морски въздух, заслушана в заглъхващата шумотевица на сушата и равномерното бръмчене на двигателя.

— Каква красота само, а? — отбеляза Паскал, скривайки очите си зад слънчеви очила на „Гучи“.

— Суперско е. — Аврора незабавно съжали за глупавия си отговор. Трябваше да овладее някак така наречената от Паскал „безмозъчна американщина“ в изказа си. Намираше се в Европа все пак. И то в компанията на Арно и Жизел Деверо. А колко й се щеше да притежава поне капка от изтънчеността на Паскал.

След двайсетина минути стигнаха острова. Нижеха се опашки от плавателни съдове, чакащи да акостират. Туристите стъпваха един по един на брега с помощта на масивната, почерняла от слънцето ръка на млад италианец. Таксита кабриолети, всичките бели, прииждаха да откарат посетителите към хотелски стаи и апартаменти или пък по витите пътища на стръмните канари на юг, към стария град Анакапри. Аврора се смая от факта, че яхтата на семейство Деверо разполага с частен док и още с вкарването към нея се спуснаха цял куп мъже, които грабнаха въжета, вързаха ги за площадката и поеха багажа на момичетата.

Паскал веднага намери шофьора на баща си. Аврора предположи, че вероятно разполага с различен шофьор за всяко кътче на света.

Къщата на Арно и Жизел беше кацнала на груба оголена скала. Представляваше златиста на цвят триетажна вила с просторна полукръгла веранда с изглед към морето. Дървените кепенци на прозорците, чиято маслиненозелена боя се лющеше под жарките слънчеви лъчи, й придаваха старовремско очарование, което се връзваше отлично с атмосферата на острова. Клонките на лимоновите дръвчета натежаваха от зрели, дебелокори плодове, а водата в приличния на лагуна басейн блестеше ослепително под яркото слънце.

Беше доста ветровито. Къщата им се намираше на най-високата точка на острова. Под краката им се ширеха варовиковите скали на градчето Капри, а над главите им — безкрайно синьо небе.

Във вилата нямаше никого. На вратата на хладилника имаше бележка, написана с дръзкия почерк на Жизел. Докато Паскал я четеше, Аврора тръгна на разходка из високото, прохладно помещение, прокарвайки пръсти по изящната дърворезба на скринове и шкафове, по рамките на картини и кориците на книги, по бразди и пукнатини, поели фин прах. Интериорът й напомняше на английските църкви, които беше посещавала по принуда на учителите от „Света Агнес“ — тих и прохладен, еклив и пропит с миризмата на вехто.

— Излезли са — изтъкна Паскал очевидното. — Искаш ли да се поразходим из града?

— Разбира се — съгласи се Аврора. — Къде са вашите?

Паскал пъхна бележката в колана на дънките си.

— Посрещат братовчед ми.

— Жан е тук? — заинтригува се Аврора. Спомни си за разговора с Жизел в Париж, за снимката му в общежитието на Паскал.

— Не ти ли споменах?

— Не.

— Ще се запознаете на сутринта. Татко ще ни изведе с яхтата.

— Онази, с която пристигнахме днес ли?

Паскал се разсмя.

— Не ставай глупава. Тя е просто играчка.

Лодката, с която отплаваха, се оказа трийсетметрова суперяхта с игрална зала, казино и богато зареден бар на борда. Пореха стремително лъскавите води на морето и топлия, наситен със слънце въздух. Подминаваха по-малки плавателни съдове — италиански, френски, немски флагове плющяха на морския бриз, докато гигантската яхта преваляше вълните, оставяйки разпенени дири след себе си.

На палубата над носа беше монтиран плувен басейн, обграден с луксозни шезлонги и обслужван от няколко униформени прислужници, в готовност да откликнат при първия сигнал. Жизел се препичаше на слънце, пристегната тъмната си коса под елегантен шал. Завидната й фигура беше облечена в изрязан цял бански костюм с украса от лъскави камъчета по деколтето. Паскал четеше книга под един от сенниците.

— Имаш ли нещо против да пообиколя яхтата? — попита Аврора, изваждайки слушалките на айпода от ушите си.

Паскал не вдигна глава.

— Стига да се навърташ в тази част.

— Защо?

Французойката сви рамене.

— Обсъждат бизнес въпроси.

Аврора се питаше дали някога ще й изпадне шанс да спипа Жан насаме. Още с качването Паскал като че ли правеше всичко възможно да ги държи на разстояние един от друг. „Знаеш ли, той е женен“ — беше й заявила важно призори на отплаване с поредната малка яхта, дошла да ги вземе от острова и да ги отведе до кея, където ги очакваше „принцесата“ на Арно, прилична на бяла апликация върху синьо платно. „Е, и?“ — отвърнала беше Аврора, напомняйки си, че развратните игрички с всеки срещнат отдавна са останали в миналото.

Но при вида на братовчеда, Аврора нямаше как да не отбележи, първо, факта, че Жан Моро е пълната противоположност на Били Боб Хокър, и, второ, че не си беше падала толкова по някого още отпреди екскурзията си до Париж. Освен това не беше за пренебрегване и фактът, че пред нея стоеше истински тузар: едно от най-големите имена в модния свят. Когато за жалост се беше изпуснала пред Фара, че се е сприятелила със семейството му, приятелката й я беше затрупала с въпроси. Пращял ли от сексапил? Хлопала ли му дъската? Срамежлив ли бил? Развел ли се бил най-накрая с дъртата си съпруга? Не че Аврора я беше информирала особено подробно: Паскал, също като родителите си, говореше уклончиво за Моро.

— Ей сега се връщам — обяви бодро, без да обръща внимание на погледа изпод вежди на приятелката си. Успееше ли да привлече погледа на Жан и да го привика в някоя от каютите, предупрежденията на Паскал така или иначе нямаше да я спрат.

До големия салон на кърмата се стигаше през плъзгащи врати от матирано стъкло. Мъжете седяха върху Г-образни кожени канапета и разговаряха оживено. Жан беше облечен в разкопчана чак до пъпа бяла риза, потрепваща на вятъра.

Не погледна към нея.

Мамка му.

Щеше да привлече вниманието му по друг начин. От ясно по-ясно беше, че я харесва. И как иначе? Няколкото седмици в Лос Анджелис бяха преборили восъчната бледост, придобита в „Света Агнес“, възвръщайки й предишния облик на дългокрака американска сладурана, чиито прелести влудяват мъжете. Още със запознаването я беше огледал от глава до пети. Ако Паскал я нямаше, Аврора щеше да премине на флиртаджийски режим, но къде този късмет. Погледът му беше хипнотизиращ, наелектризиращ като от снимката — остър, стремителен, нетрепващ дори под силните лъчи на слънцето. Чувството да го срещнеш на живо беше странно. Стана й ясно, че без да подозира, е носила образа му в главата си през цялото това време. Сблъсъкът с реалния Жан й се стори свръхестествен, сякаш беше магически съживен персонаж от запечатала се в съзнанието й картина.

Като слезе под палубата, се озова в коридор с дървена ламперия и видимо скъпи произведения на изкуството. Заоглежда ги нехайно, с одобрение, но не и с разбиране. Хрумна й, че един ден, когато се сдобие със свое собствено жилище, ще го отрупа със същите такива красоти, които ще карат гостите й да въздишат и да си правят заключения за личността на домакинята, макар и тя самата да е в неведение относно посланието на елитните творби. Точно така, ще се превърне в интригуваща, мистериозна жена. Ще бъде енигматична — любима думичка на Паскал.

— Здрасти — обади се нечий глас иззад гърба й. Имаше дълбоко звучене и дори в тези две срички акцентът си личеше много по-отчетливо от този на Паскал и родителите й.

— Ох — възкликна изненадано, обръщайки се с ръка на гърдите, вбесена, че я е хванал неподготвена. — Стресна ме.

— Извинявай — усмихна се Жан. По-сини очи не беше виждала през живота си. Изглеждаха сякаш носи контактни лещи. Вдигна ръка, облегна я на стената, точно под линията на картините, и отпусна тялото си върху опората й. Ризата му се отвори още повече.

— Мислех… ъ… мислех си, че си на палубата — запелтечи Аврора. Как й хрумна да каже подобна глупост? Къде бяха флиртаджийските й заигравки и остроумни реплики?

— Бях — отвърна той. — Сега съм тук.

— Май да.

— Търсиш ли нещо?

— Просто разглеждам. — Страхотно, сега пък прозвуча като петгодишна хлапачка, въоръжена с кофичка и лопатка. Най-лесната защитна реакция в случая беше да се наежи. — Теб какво те вълнува?

Жан направи типично френска физиономия и сви леко рамене. Божичко, колко секси беше отблизо. Особено с този белег, който не изпъкваше толкова, колкото си беше представяла, и все пак придаваше на горната му устна прелестна, съкрушителна дяволитост.

— Следя да не се забъркваш в бели.

Бинго! Флиртуваше с нея.

— Белите не са толкова лошо нещо. — Аврора го погледа изпод изсветлели от слънцето мигли, най-сетне влизайки в крачка. — Или греша?

— Зависи колко често си ги навличаш.

Тя вдигна кокетно едната си вежда.

— Така ли?

— Знаеш какво имам предвид.

Държанието му рязко се промени. Аврора внезапно осъзна, че бяха далеч от флирта. Жан излъчваше смущаваща компетентност, сякаш познаваше всяка мисъл, прекосявала някога съзнанието й, сякаш безумно сините му очи проникваха като лазер в главата й.

— Трябва да полагаш по-добри грижи за себе си — каза й и се отдръпна назад.

Думите му я стъписаха.

— Моля?

— Тялото ти е безценно, Аврора. Не бива да го отдаваш на всеки срещнат.

— Гледай си работата — сопна му се, изумена от факта, че си позволява да я назидава. — Не си ми баща.

— Все някой трябва да поеме тази роля.

— Моля?

— Родителските насоки са важно нещо.

— Как смееш? Ти дори не познаваш баща ми! Не знаеш нищо за него.

— Знам, че си твърде млада да имаш такова поведение.

Обхвана я необуздана ярост.

— Ти пък какво знаеш за поведението ми?

— Знам кога една жена иска да ме вкара в леглото.

Аврора отвори уста и веднага я затвори, онемяла от неочакваната му прямота.

— Ще ти се! — изстреля, по-унижена от всякога. — Какво те кара да си мислиш, че бих искала и с пръст да те докосна… дядка?

— На трийсет и три съм. — Като че ли се забавляваше. Прииска й се да го шамароса.

— Именно — озъби му се, вече убедена, че повече не се е излагана през целия си живот. Прозвуча, сякаш сексуалният й опит се ограничаваше до няколко свирки в училищната тоалетна.

— Връщай се горе — нареди й Жан. — Паскал сигурно се чуди къде си.

— Не съм длъжна да те слушам.

— Както си и мислех: удивителна зрялост.

— Майната ти. Да ти го начукам.

Той се усмихна, но очите му останаха сериозни.

— Какво ожесточение само!

— Нямаше да се държа ожесточено, ако не ме вземаше на подбив — тросна му се Аврора. После скръсти ръце. — Трябва да отида до тоалетната. — Отново изтърси първото нещо, което й хрумна, и отново съжали стократно. Колкото и да беше ядосана, не искаше Жан да си я представя разкрачена на тоалетната. — Да се поосвежа — добави неубедително.

Жан я удостои със странен поглед. Пак й втълпи чувството, че я познава отблизо: че са се срещали преди, но го е забравила някак.

— Познаваме ли се от преди? — Осъзна, че е задала въпроса си на глас.

Той се подсмихна. Все едно че му беше разправила виц. Невероятно! Едва ли имаше по-невъзпитан човек на света.

Не благоволи да й отговори, а вместо това отвори вратите към горната палуба и изчезна сред прилива на ярка светлина.

Аврора отиде до най-близката тоалетна и наплиска лицето си със студена вода. Помещението се огласяше от класическа музика; по плота на мивките в римски стил бяха подредени различни шишенца с продукти за ръце, а до тях — спретнати купчинки с нечовешки пухкави бели кърпи.

Жан Моро да върви на майната си!

Той беше непоносим. Най-самодоволният и надут тип, когото някога беше виждала. Е, господинчото спокойно можеше да навре глупавото си loco parentis5 (една от любимите фрази на госпожа Дърдън) в задника си (пък бил той апетитен). Какво знаеше той за нейния живот? Нищо, ето какво. Нищичко.

Кретен!

Аврора излезе на коридора и се запъти към горната палуба, но нещо я спря: затворената врата отляво, входът към личния живот на Арно и Жизел Деверо. Подбудена от любопитство — и малко бунтарство срещу безочливия упрек на Жан, — реши да натисне дръжката. Отвореше ли се вратата, значи си го просеха.

Така и стана. Пред очите й се разгърна просторна стая, пищно обзаведена и потънала в уютен полумрак. Плътни пурпурни завеси се диплеха около спалня с четири колони. Босите й ходила стъпваха по дебел черен килим, мек като пролетна трева. До едната стена имаше разкошно, лакирано барче. Значи тук прекарваше морските си нощи звездната френска двойка. Аврора пристъпи тихо до леглото и прокара длан по копринените чаршафи в кремав цвят и извивките на изящната рамка от ковано желязо. Погледът й привлече огромното огледало на тавана, опасано с дискретни лампички.

Сложи ръка на устата си, за да сдържи напиращия кикот. Прочутите политици си бяха спретнали развратно ложе, кой би предположил? В главата й изскочиха похотливи картинки: бледите крака на Жизел увити около кръста на Арно, докато погледът й изучава преплетеното им отражение в огледалото, стегнатия му задник, останал бял под колана на плувните му гащета.

С ръка върху копринените чаршафи Аврора затвори очи. Сега не виждаше Жизел под тялото на съпруга й, а самата себе си в прегръдките на Жан… Той целуваше устните й бавно и страстно, езикът му търсеше нейния, силните му ръце я държаха за кръста и в следващия момент отново я упрекваше, наричаше я незряла хлапачка, наместваше тялото си над нея, изпълваше устата й с члена си, учеше я как да го докара до оргазъм…

Фантазията й беше прекъсната от мъжки гласове. Първата й паническа мисъл беше да се скрие. Бяха разбрали къде се е промъкнала. После осъзна откъде идват гласовете. В ъгъла на стаята имаше изход към палубата, точно към мястото, където провеждаха тайния си разговор, и вратата беше наполовина отворена. Двамата говореха тихо, ту на френски, ту на английски.

— Естествено, че е тя… — Акцентът на Жан беше по-силно изразен от този на Арно. — Никога не ги изпускаме от поглед.

— Досущ като загрижени бащи, предполагам.

— В някои аспекти.

Последва тирада на френски, от която не разбра и дума, след което Арно продължи на английски:

— Знаеш какво е мнението ни. Това на Жизел най-вече.

— Не съм ви молил да участвате.

— Нали сме ти семейство.

— Нямам нужда от семейство.

Аврора се приближи на пръсти, напрягайки слуха си.

— Как според теб ще реагира майка ти? А Пол? — продължи тихо, но настоятелно по-възрастният мъж.

— Пол подкрепяше Рубен безусловно. Бяха като братя. А и не се месеха в работите ми.

— Това беше, преди да се забъркаш в този… подмолен план.

— Подмолният план на Рубен ни носи пари, купища пари. Само не ми казвай… — последва пауза, по време на която вероятно насочи вниманието на събеседника си към луксозната яхта, — че не си материалист.

— Нямаше да останеш без средства.

— Никога не съм искал техните пари. Искам свои собствени.

Арно изруга на френски.

— Колко са тази година, Жан-Батист? Кажи.

— Три. Подбрани от мен.

Горчив смях.

— „Подбрани“. Звучи сякаш си купуваш ябълки от пазара.

— В известен смисъл точно това правя.

— Това, което правиш, е нередно.

— Мен ако питаш, им помагаме. Постъпваме смело. Само от твоята гледна точка е нередно.

Какво беше нередно? За какво говореха? Аврора прокле вятъра, задето отвяваше думите, преди да са стигнали ушите й.

— От всяко благоразумно гледище е нередно — отвърна Арно. — Чудя се как спиш нощем. Знаейки, че всички онези майки биват подкупвани, примамвани и… експлоатирани?

— И по-богати отколкото някога са се осмелявали да мечтаят.

— Не по-богати, от вас двамата с Ван дер Мейде.

— Относително е.

— Всичко до парите ли опира? Можете да купувате човешки живот, да го продавате като търговска стока?

— Всичко се купува с пари. Защо не и това? Все пак е най-ценното нещо на света. Не виждам причина да не държи висока цена.

— А човек ще си помисли, че Ван дер Мейде се е научил на съобразителност след случката с онази жена. Представи си само! Настъпил е моментът, а тя е решила, че не може да се раздели с момченцето си.

— Маргарет Дженсън няма нищо общо с въпроса.

— Така ли мислиш? На мен ми се струва, че доказва тезата ми доста красноречиво.

— Дженсън трябва да се радва, че е жива — заяви Жан. — Рубен имаше правото да постъпи с нея както сметне за добре.

— Ван дер Мейде е достатъчно влиятелен да постъпва с всекиго, по всяко време, както сметне за добре. Там е проблемът. Някой изобщо помисли ли за момчето? Цял живот вярва, че майка му е мъртва.

— Рубен нямаше избор. Дженсън представляваше спънка в плана му, най-разумно беше да я остави под собствения си покрив…

— И каква утешителна награда само — възможност да отгледа собственото си дете. Пълна лудост. Какво си е въобразявал Ван дер Мейде, как му е хрумнало да създаде свое отроче? Нали уж наемахте непознати мъже за…

— Всички допускаме грешки — каза Жан с премерен глас. — Случи се един-единствен път. В наши дни действаме повече от педантично, сам го знаеш.

— Не се и съмнявам. Педантичен си и в „подбора“ си, прав ли съм?

— Винаги. Холивуд гъмжи от кандидатки, но не всички са подходящи. Двустранността е важен фактор.

Сърцето на Аврора щеше да се пръсне в гърдите й. Повдигаше й се, макар и да не съзнаваше защо.

— Рискът да е равен и за двете страни, така ли? — натърти Арно.

— Да го наречем допълнителна гаранция.

Арно така снижи гласа си, че Аврора не знаеше дали да вярва на ушите си.

— Ами бебета, които не се раждат… нормални? Наясно съм как Ван дер Мейде се… отървава от тях.

— Не си наясно с нищо.

— Не можеш да си играеш на Бог, Жан-Батист.

— Нима смяташ, че Бог и дяволът са толкова различни? Погледни момичето, Арно. Погледни я само. И после ми кажи, че щеше да води по-добър живот с истинската си майка.

Побиха я тръпки.

Истинската си майка.

— Няма как да узнаем.

— Отвори си очите. Момичето има всичко на света.

— Ти може и така да си мислиш — каза кротко Арно. — Аз усещам тъгата в сърцето й.

— Ти усещаш тъга във всяко сърце. Този факт говори повече за теб, отколкото за нас.

— Наистина ли смяташ, че никога не се пита кои са истинските й родители? Онези, които така и не е видяла?

Аврора заотстъпва назад, а пред очите й избухнаха стотици цветни петна.

— Защо й е?

Арно дръпна силно от пурата си.

— Ето защо си способен на такива неща. — В думите му прозираше нотка на неохотно възхищение. — Просто не те е грижа.

В главата на Аврора зазвънтяха оглушителни, неуморни сигнални звънци.

Наистина ли смяташ, че никога не се пита кои са истинските й родители? Онези, които така и не е видяла?

И после ми кажи, че щеше да води по-добър живот с истинската си майка.

В главата й закръжи рояк от въпроси, чиито остри жила бяха притъпени от панически страх. Обърна се рязко и залитна, събаряйки една гарафа от мястото й на тоалетната масичка. Стъклото се пръсна на хиляди парчета.

Разговорът на горната палуба моментално секна. Побеснялото й сърце барабанеше глухо в ушите й. Беше попаднала в капан. Всеки миг щяха да я спипат. Бог и дяволът… Думите отекваха иронично в съзнанието й. Дочу приближаващи стъпки, плъзгащите врати над нея се отвориха.

— Какви ги вършиш?

Сякаш със светкавична скорост Арно изникна на входа. Очите му запрескачаха от стена на стена, попивайки уликите, отчитайки отворената врата към горната палуба, после се върнаха укорително върху лицето й.

— За-загубих се — скалъпи Аврора. Виеше й се свят. Люшкането на морето я омаломощаваше.

— Загубила си се — повтори Арно. Очите му имаха цвят на кафе, възголемият му нос и лъскавият златен ланец му придаваха класически авторитет, като император на гладиаторската арена.

— Съжалявам, не знаех, че това е спалнята ви, и реших да вляза и да я поогледам, но тогава, без да искам… — Погледна жално към парчетата стъкло в краката си. — Родителите ми ще я платят… — Думата „родители“ звучеше кухо, абсурдно.

Очите му се задържаха върху нея за момент.

— Излизай — каза накрая незлобно.

Благодарна, че сцената е приключила, Аврора се запъти към вратата. Като минаваше покрай него, Арно я спря.

— Каквото и да си подочула, забрави го — предупреди я с топъл, миришещ на цигари дъх. — За твое добро е. Разбрахме ли се?

Тя кимна.

Ненадейно Арно я сграбчи за ръката.

— Не забравяй на чия яхта се намираш. — Пръстите му така се впиха в кожата й, че я заболя. — Всичко на борда й ми принадлежи. Всеки разговор, всяка дума, всеки шепот. — Тя опита да изтръгне ръката си, но хватката му беше твърде силна. — Аз няма да забравя какво съм ти казал. А ти?

Аврора поклати глава с насълзени очи и смънка:

— Н-не.

— Хубаво. — Тъкмо се канеше да изпищи, когато усети, че безмилостният натиск изчезва. — А сега марш горе.

Ръката я болеше. Пръстите му бяха оставили червени следи. Заключи се в банята и остана там дълго време.

34

Стиви

Приятелят на Зандър, лондонски финансист на име Пол Пристли, им зае яхтата си. Скромната „Сигма 35“ имаше тъмносин грот и корпус от полирано дърво. Пол я държеше на пристан по южното крайбрежие на Франция през по-голямата част от годината, с изключение на летните месеци, когато със семейството му обичайно отплаваха към Италия и Гърция. Бяха си уговорили среща в междинната точка на ежегодното пътешествие, където Пол и семейството му щяха да акостират и да продължат екскурзията си по суша.

— Каква благодат — възхити се Стиви. Беше разгърнала кърпата си на носа и сега се мажеше със слънцезащитен лосион. Не съществуваше по-божествено ухание. Напомняше й на детството и ваканциите с братята и сестрите й — уютната каравана, жаркото корнуелско слънце, шляпането на карти по сгъваемата масичка. Топлият вятър изпълваше платната, надуваше ги като бузи с въздух, тласкайки лодката през пенестите води с целеустремен замах. Очертанията на остров Капри започваха да изпъкват на хоризонта, а в съседство се очертаваше широкият гръб на спящия му брат Иския.

— Може да поостанем — обади се Зандър от кърмата, придържайки руля с почернели от двуседмичното мореплаване ръце. — Да си наемем някоя друга лодка. Да обиколим целия свят.

Нищо на земята не я блазнеше повече. Но в Америка ги очакваха куп отговорности. Семеен живот, професионални задължения… приятели.

Стиви се обърна по корем, подпирайки се на лакти. Палещите слънчеви лъчи стоплиха кръста й.

— Питай ме пак след час — провикна се към съпруга си.

Зандър й отвърна с широка усмивка и пародиен капитански поздрав. Много скромничеше, но Стиви беше впечатлена от вещината, с която той управляваше лодката, скачайки пъргаво да пипне ту гика, ту кливера — „Да видим какво умее тази хубавица“. В началото тя самата не можеше да се похвали с уменията си на помощник-капитан. Щураше се ухилена насам-натам по палубата в пълно неведение що е то бакборд и що е то щирборд, но с много усърдност постепенно влезе в крачка. Зандър й обясни, че е придобил уменията си, след като завършил училище, доста странен момент според Стиви, докато не си припомни как бяха минали нейните следучилищни дни — в ограждане на обяви за работа из вестниците и смучене на малки шишенца ужасно уиски за кураж.

Зандър спря лодката и хвърли котва. Тук морето беше сравнително плитко и слънчевата светлина се отразяваше в дъното, оцветявайки водата в зеленикаво.

— Да поплуваме? — Зандър прекрачи тънките предпазни въжета, опасващи палубата, вдигна ръце над главата си и се гмурна грациозно във водата. След няколко секунди се появи на повърхността й. По устните и носа му блещукаха бисерни капчици. Стиви подпря брадичка в дланите си, любувайки му се.

— Рибки — информира я съпругът й. — Сребристи.

— Какви са?

— Нямам представа.

— Да не са акули?

— Малки са за акули. — Пак се гмурна. Като изплува, попита: — По крайбрежието на Неапол няма акули… нали?

Стиви се разсмя.

— Не се тревожи.

Легна по гръб и затвори очи. От сватбата им беше изминал месец и се надяваше всичко да върви по план в Лос Анджелис. На Бахамските острови Биби й беше споделила плановете си за развод с Линъс Позен — Стиви отдавна се молеше да настъпи този момент. Разказът за все по-жестоките издевателства на Линъс върху тялото й беше покъртителен, но сега най-накрая приятелката й проявяваше здрав разум: противният й съпруг нямаше никакво намерение да й подсигури официални проекти в Холивуд и я използваше като държанка, задоволяваща перверзните му фантазии. Стиви беше дала на Биби ключ за апартамента на Зандър, в случай че моментът да се изнесе настъпи неочаквано, и я беше уверила, че ще се върне незабавно, скимнеше ли му на Линъс да й вгорчи живота. Каквото и да им беше подготвила съдбата, връщане назад нямаше.

Стиви се надигна на лакът и присви очи зад слънчевите си очила. Грамадна бяла яхта се поклащаше по вълните на неколкостотин метра разстояние от тях. Внушителният, видимо първокласен плавателен съд разполагаше с издигната допълнителна палуба за слънчеви бани. На носа се различаваха две тъмнокоси жени върху шезлонги и една изправена висока блондинка. Стана й чудно кои ли бяха. Френският им флаг плющеше на морския бриз.

Зандър се върна на борда и студените капки вода, стекли се от тялото му, я изтръгнаха рязко от унеса й. Той коленичи и я прегърна откъм гърба й, целувайки я по врата.

— Махай се! Вир-вода си.

— Вир-вода… колко секси.

— Мокър си до кости, махай се.

Той я грабна в ръцете си и в първия момент Стиви беше сигурна, че ще я метне зад борда.

— Да не си посмял! — предупреди го веднага. — Ако докосна водата дори с малкото си пръстче, считай брака ни за анулиран.

— Не е ли раничко?

— Сериозно ти говоря, пусни ме.

Той я послуша и я целуна нежно. Устните му бяха солени на вкус. Стиви усети възбудата му до стомаха си, а през това време езикът му се прокрадна в устата й.

Слязоха в каютата и се любиха. Солта щипеше леко, както когато бяха правили секс във водата късно през нощта, тя — вкопчена в металната стълба на лодката, докато Зандър проникваше в нея откъм гърба й. Замисли се колко неповторим беше сексът със съпруга й, как никога, за нищо на света, няма да й омръзне. Как беше оставила противозачатъчните, а той — презервативите, и как двамата знаеха какво правят. Но не спираха.

Отвъд Атлантика Биби Райнър нанасяше последните щрихи на тоалета си. За тази вечер беше подбрала един от любимите на Линъс: пораздърпана ученическа униформа с бикини без дъно и кожен сутиен с прозорчета за зърната плюс къса руса перука. Почисти дневния грим от лицето си. Нанесе малко парфюм зад ушите и по китките си — пестеливо количество; Линъс мразеше да му попада в устата.

Погледна часовника. Всеки момент щеше да се прибере от важна среща с Дърк Майкълс. Вероятно водеха преговори около новия си касов екшън. Или пък обсъждаха потенциала на поредната многообещаваща новоизгряла звезда, достатъчно отчаяна, че да се съгласи на участие в някой от сенчестите им проекти.

Едва ли някога щеше да събере смелост да погледне Дърк Майкълс в очите. Не и след миналата седмица, когато Линъс се беше прибрал наквасен до неузнаваемост, нареждайки й да се съблече. Само дето не се беше прибрал сам. Водеше и Дърк, и още един от другарчетата им продуценти. Всичките пафкаха пури и къркаха бренди, обхождайки с поглед разголеното й тяло. Принудили я бяха да танцува, а след това и да падне на колене: първо пред Дърк, после пред приятелчето му. Не се беше свършило до тук — един по един й се бяха изредили, напирайки със старческите си, увиснали тела във всяко естествено отверстие, което им попаднеше. Междувременно съпругът й беше наблюдавал цялата сценка отстрани, изчаквайки реда си, облизвайки месестите си устни, радвайки се на чудната забава, която беше спретнал на другарчетата си. И накрая й бяха натикали онова… нещо. Повдигна й се. Никога нямаше да се възстанови след такова извращение.

В онази нощ беше решила съдбата му. Разводът вече не й се струваше достатъчно наказание.

Беше твърде лесно, твърде милостиво просто да го отблъсне от себе си. Защо да му дава шанс да продължи с живота си, когато нейният собствен бе така жестоко изтръгнат от ръцете й? Защо той да започва наново, когато след срама, който беше понесла, тя самата не виждаше ново начало по пътя си? Разводът безспорно щеше да накърни публичния му облик, но не и да го промени, да го накара да проумее последиците от нечовешките му издевателства над нея. Всичките тези часове на изтезания, унижения, отчаяние… а сега му беше хрумнало и да я сподели с приятелите си. Линъс, Дърк и компания цял живот бяха унищожавали жени, без дори да се замислят, че си имат работа с човешки същества, с раними хора, изпитващи тъга и болка. Мразеше ги с пламенност, каквато дори не беше подозирала, че таи в сърцето си. Мръсниците се бяха поощрявали един друг, окуражавали се бяха, сякаш в ръцете си държаха играчка, с която можеха да се позабавляват и да изхвърлят на боклука, чиято единствена роля беше да подсигури арена на мачовския им турнир, на съревнованието им кой ще я накара да извика по-силно.

Линъс й беше отнел всякакво чувство на самоуважение и достойнство. А сега беше настъпил моментът за разплата.

Фантазиите за възмездие разпалваха душата й от много време. Въздушните кули, които градеше за утеха в най-тъмните часове на живота си с Линъс, най-сетне щяха да се превърнат в така очакваната реалност. Биби знаеше със сигурност, че докато сърцето на гадното копеле бие, нейното ще е в окови. Никога нямаше да се усмихва с волна душа, да се смее с приятели до болка, да се любува на морето, влюбена в живота. Никога повече.

Линъс Позен беше от онези хора, които умееха да се изплъзват от справедливостта. Но дали щеше да й се изплъзне, ако справедливостта го срещнеше на прага?

Звънецът на входната врата издрънча, отеквайки из потъналото в тишина имение чак до горния етаж, където Биби се приготвяше. Погледна се в огледалото, напълно трезва за пръв път от месеци насам. Не можеше да подходи със замъглена глава към предстоящото си начинание. Събра всичкия си кураж и се изправи.

На долния етаж Линъс си наливаше скоч с гръб към нея.

— Какво? — изпръхтя в нейна посока раздразнено.

Биби стисна зъби и го доближи.

— Тежък ден в студиото? — попита го гальовно, масажирайки скованите му рамене.

Линъс пресуши чашата наведнъж. Биби ненавиждаше звука от дращенето на четинестите косми по тила му върху яката на ризата му.

— Всеки ден е тежък — измърмори той, пренебрегвайки съпричастността й. — Трябват ми единствено меко легло и добра свирка.

Тя свали ръце от раменете му и отстъпи назад.

— Странно е, че го споменаваш — измърка съблазнително. Линъс се обърна, а по лицето му бавно се разтегна пошла усмивка. Познаваше сценария, понеже го разиграваха редовно. Биби никога досега не се беше изявявала като инициаторка — та той дори не предполагаше, че й харесва. Нежеланието беше част от забавата, но пък и ентусиазмът на дамата носеше своите си облаги.

— Охоо — изръмжа, пълнейки чашата си, без да отлепя поглед от тялото й, — приятна изненада. Какъв е поводът?

— Нужен ли е повод? — Биби вложи цялата си воля в следващата част от плана.

За последно… И край.

Линъс гаврътна скоча и избърса устата си с ръкав.

— Наведи се — заповяда й.

Биби насочи мислите си към онова, което го очакваше на горния етаж.

— Не — отказа му, дръпвайки го леко за ръката с надеждата, че ще я последва. — Тази вечер съм ти подготвила нещо различно.

Линъс беше твърде недодялан в контактите си с жените, за да се усъмни в поведението й, камо ли да го анализира. Освен това и възбудата си казваше своето. Чудовищна ерекция деформираше панталона му.

— Ти водиш — каза хрипливо. Минижупът на Биби разкриваше интересна гледка и докато изкачваше стълбите подире й, режисьорът сграбчи голата плът, подобно на свиреп хищник — сочна стръв.

Като го качи на леглото, Биби овърза китките му с черна копринена лента. Стегна възлите здраво. После го възседна и го съблече чисто гол — от вратовръзката до чорапите. Плячката й вече дишаше учестено; още малко и щеше да се разпени около устата от вълнение. Чувството за контрол й се услаждаше. Защо не се беше сетила по-рано?

Бръкна в нощното шкафче, извади копринен шал и понечи да върже очите му, но той се дръпна.

— Искам да виждам всичко — заяви гърлено. В трапчинката между ключиците му и по провисналите му гърди вече лъщеше мазна пот. Въпреки отказа Биби се опита да сложи превръзката — имаше си основателна причина, — но когато видя, че започва да го вбесява, реши да преосмисли плана си. Така или иначе го беше обездвижила: това беше ключовата част.

Слезе от леглото и се разсъблече с бавни, целеустремени движения. Линъс скочи като разярен бик при вида на бельото й — или по-скоро липсата на такова.

— Ела тук — успя да изръмжи с пламнало лице, точейки лиги по оскъдните бикини, разкриващи мекото храстче от червеникави косъмчета.

Наведе се към слабините му, едвам сдържайки стомашните си сокове при допира на езика й до стипчивата глава на пениса му. Имаше вкус на сирене и пот. Прокара език по ствола му, поемайки го в устата си. От гърлото на Линъс се изтръгна провлачен стон, последван от пискливо изскимтяване, след което тазът му се надигна нагоре към лицето й. По принцип имаше навика да натиска главата й към чатала си, давейки я, но не и този път. За пръв път контролът беше в нейни ръце.

— Продължавай, захарче — каза с пресипнал глас. — Знаеш как обича татенцето ти.

Биби се подчини, търсейки опора в рамката на леглото, следейки силата на тласъците му, докато не усети, че наближава моментът да свърши. Тогава вдигна глава и отново го възседна. Членът му излъчваше противна топлина и той понечи веднъж — два пъти да го пъхне в нея, но безуспешно.

— За къде си се разбързал? — подразни го тя, изплъзвайки му се отново. — Нали ти обещах една изненада…

Биби извади тънко черно въже изпод възглавницата. Линъс следеше движенията й като хипнотизиран, докато тя го увиваше около врата му, привеждайки се, за да докосне със зърна гърдите му, провесвайки ги над устата му, позволявайки му да ги ближе, да ги дъвче, само и само да го държи твърд.

— Няма да стане, захарче — изхъхри той. — Не си падам по такива работи.

Биби се нацупи, преструвайки се на разочарована, но всичко беше планирано — не беше глупачката, за която я имаше.

— Хайде де, татенце — прошепна сладострастно: любимото му обръщение още от началото на връзката им. — Заради мен.

Чувстваше се раздвоен. Почти голото тяло на Биби кръжеше примамливо над него, а и се намираше на сантиметри от рая.

Приемайки мълчанието му за съгласие, Биби внимателно затегна въжето, съвсем лекичко първоначално, за да привикне с чувството, да си помисли, че женичката му просто палува. Когато му позволи да проникне в нея като възнаграждение, Линъс извъртя очи от удоволствие и по лицето му заигра пошла усмивка. Биби стегна въжето още малко, видя го как се впива по-плътно в кожата му, после отпусна.

— Пак — изхриптя той, напирайки в нея. Тя го послуша: затегна и отпусна, затегна и отпусна, затегна и отпусна.

Затегна.

Затегна.

Очите му се изблещиха. Биби отлепи ловко тялото си от неговото, клекна отгоре му и се отдаде на мисли за всички отвратителни неща, които й беше причинявал, всяко противно издевателство над нея. Той мяташе глава неистово, устата му бълваше странни гъргорещи звуци, а туловището му се гърчеше под нея, докато тя затягаше и затягаше, напъвайки всеки мускул в тялото си. Въжето прорязваше плътта му и разкървяваше. Около очните му кухини избиваха синкави петна, после виолетови, накрая и черни.

Умри, гад мръсна! Садист долен! Изнасилвач!

— Мразя те! — закрещя в лицето му отново и отново, и отново. — МРАЗЯ ТЕ!

Имаше чувството, че е на път да се разплаче или може би да прихне в смях, или и двете наведнъж.

Биби стисна силно клепачи, не желаейки да го гледа: мерзавец до последния си момент.

Внезапно конвулсиите на Линъс Позен секнаха и тялото му се отпусна неподвижно.

Стиви и Зандър акостираха на следващия ден. Стиви искаше да разгледа Капри, да посети морската пещера Блу Грото и да се повози на лифта до върха на острова.

Зандър пръв погледна към вестникарската будка, забеляза новината на първа страница и разпозна лицето там.

— Божичко, Стиви — привика я той. — Погледни.

Стиви тъкмо им беше купила сладолед, gelati, от близкия щанд. Тръгна към него, облизвайки струйка ягодов сироп от фунийката.

— Какво има?

Той въсеше вежди, видимо пребледнял въпреки тена си. Италианците търчаха край будката, разговаряйки гръмогласно на мелодичния си, цветист език.

— Зандър?

Той й подаде вестника. На първата страница имаше снимка на Линъс Позен. Стиви не знаеше италиански, но от обща култура успя да заключи, че надписът под портрета гласеше: „АМЕРИКАНСКИ ПРОДУЦЕНТ ЗАГИВА НА 56“. Грабна друг вестник и прочете едрото заглавие, това още по-шокиращо и показно: „СЕКСИГРА С ТРАГИЧЕН ФИНАЛ“.

Усмивката на лицето й посърна.

— О, не — каза глухо. — Биби.

35

Лори

Лори се снимаше в Ню Йорк за календар на кампания против носенето на кожени палта. Беше избрана за момиче на месец юли и видът й несъмнено нажежаваше страстите повече от летните горещини.

— Прекрасно! — възкликна фотографът, щракайки ентусиазирано. — Още една по същия начин!

Лори нагласи изпръскания с фалшива кръв дамски шал на врата си. Изглеждаше по-противно, отколкото всъщност беше: аксесоарът, ушит от екокожа, беше поизцапан с безобидна тъмна течност, чийто червен нюанс щяха да добавят чак в последните снимки от фотосесията. На фона на смуглата й плът лъскавият пурпур и окървавената кожа допринасяха за драматизма на кадрите.

Данте позираше за месец декември. Бяха разположили най-сексапилния модел в цял Лос Анджелис на кристално бял фон. Театралният очен грим и деликатното му телосложение му придаваха почти двуполово излъчване. Безкрайно царствената, макар и подгизнала в „кръв“, изкуствена мечешка кожа, обгръщаща разкошното му черно тяло, му придаваше вид на дебютантка от четирийсетте с ужасяващо красив фетиш.

— Пфу! — Едвам дочака края на фотосесията да смъкне влажната кожа от раменете си.

Лори се изкиска от единия ъгъл на студиото, където се преобличаше.

— Не е истинска.

— Аха, това ми стана ясно.

— Имам предвид кръвта.

Дайте докосна с пръсти гърдите си и направи физиономия.

— Лепкаво е, да му се не види. А вчера си направих кола маска! Отгоре на всичко довечера имам среща със сещай се кой. — Данте спеше с женен актьор, който в момента снимаше новия си филм в Ню Йорк.

Като чу за коламаска, Лори веднага се сети за Питър Селзник. След разговора й с Жаклин Питър се държеше що-годе възпитано. Беше си позволил няколко набега, повечето след съвместна публична поява, сякаш умът му не успяваше да побере факта, че можеха да се преструват на двойка, а приберат ли се вкъщи, да спят в отделни легла.

— Сума мацки твърдят, че били девствени — беше я информирал Питър, яростно жвакайки любимата си дъвка с вкус на канела. — Ама вярването не е задължително. Ако се притесняваш за пресата…

— Не ме е грижа за пресата — беше му обяснила Лори. — Причината е лична.

Отговорът й беше предизвикал познатото скимтене.

— Още колко ще ме държиш на сухо?

— Такава беше първоначалната ни уговорка, забрави ли?

— Не предполагах, че говориш сериозно — беше изсумтял съквартирантът й.

И все пак, сексуалните атаки настрана, с Питър се живееше лесно. Пък и прогнозите на Жаклин за медийния бум около романтичната им връзка се бяха оказали верни. Според пресата двамата ходеха от три месеца. Спеше ли Лори с него или не? Клюкарските рубрики гъмжаха от спекулации.

— Кафенце? — предложи й Данте на излизане от студиото.

— Не мога — целуна го по бузата Лори. — Трябва да бързам за летището.

Самолетът й кацна на международното летище на Лос Анджелис в късния следобед и на Лори моментално й направи впечатление, че дори седмици по-късно градът още ехти от новината за смъртта на Линъс Позен. Отзвукът не се беше усетил така силно в Ню Йорк — все пак Лос Анджелис го беше провъзгласил за величие, — но и там сензацията не отмря дълго време. Всеки вестник и всяко списание по будките на летището разгласяваше легенди за житейските му постижения, за приноса му към филмовата индустрия и Холивуд. Всички скърбяха за преждевременната смърт на великия гений.

Докато таксито й летеше към имението „Бей Хайтс“, Лори се замисли за Биби Позен. Съчувстваше й, и тя самата беше изпитвала тъгата по загубата на любим човек — а и при такива ужасни обстоятелства… Бедно й беше въображението да си представи какво точно са правели, за да стигнат до такъв трагичен завършек, но макар и девствена, Лори не беше неука: хората често се отдаваха на „забавления“, при които една грешка можеше да те вкара в гроба. Бяха прибрали Биби за разпит в полицейското управление, но скоро след това я бяха освободили. Стана ясно, че съпругът й участвал доброволно в сексиграта, приключила с нещастен случай.

Лори се изненада да завари имението потънало в тъмнина. Питър уж беше казал, че ще си е вкъщи.

Във фоайето цареше мрак.

— Ехо? — провикна се в тишината.

Нищо. Отиде до кухнята, светна лампата и хвърли багажа си на пода. Отвори хладилника, а недоядените енергийни десертчета и огромните количества домашно приготвени плодови фрешове с полепнали по прозрачните стени на съдовете боровинкови семки й подсказаха, че Питър се е навъртал из кухнята неотдавна.

Грабна кутия натурален сок и затвори вратата на хладилника с коляно. Докато пълнеше чашата, с крайчеца на окото си мярна една доловимо движение. Обръщайки поглед към потопената във вечерен сумрак тераса, забеляза оранжева светлинка, проблясваща откъм едната страна на басейна. Сигурно там щеше да го намери, само дето не й беше ясно какво правеше в тъмното.

Като доближи вратата към вътрешния двор, дочу музика. Ритмите й бяха знойни, секси, навярно ритъм енд блус. С какво ли се занимаваше Питър?

Гледката, която я посрещна, й дойде като пълен шок.

Съквартирантът й се намираше от другата страна на басейна, чието подводно осветление придаваше аквамаринов цвят на водата. Стоеше прав с ръце на хълбоците и затворени очи. Наоколо блещукаха свещи. Басите на музиката кънтяха. Той носеше нейното бельо. Виолетовия копринен комплект, който си беше купила от „Бел Грей“ миналия месец. И обувки. Нейните обувки. Модел на „Лубутен“ с остри като ками токчета, който й бяха подарили за спомен след една фотосесия.

Между краката му бяха коленичили две чисто голи блондинки. Едната целуваше краката му — в даден момент стигна чак до ходилата, — докато главата на втората се беше закотвила малко по-нависоко, клатушкайки се нагоре-надолу, навътре-навън, досущ като клатещите се глави на куклите, които някои хора залепват по таблата на колите си. Питър напираше отривисто в устата й със сериозното изражение на войник, крачещ неустрашимо към бойното поле.

Първоначалният импулс на Лори беше да се разсмее. След това я жегна идеята, че той разтяга дрехите й: краката му четирийсет и седми номер се олюляваха заплашително върху убийствените токчета; реално беше успял да втикне вътре единствено пръстите и възглавничките на стъпалата си. На фона на изящното дамско бельо масивното му тяло изглеждаше като на великан; лъщящите мускули изпъкваха гротескно под фината дантела. Приличаше й на кресло, върху което някой небрежно беше метнал дрехата си.

Питър беше на ръба на свиреп оргазъм в устата на момичето.

Лори не можа да се стърпи повече. Внезапно изпадна в изблик на гняв. Как не го беше срам Питър да води непознати в къщата им? В нейната къща?

— Какво се случва тук, мамка му? — изкрещя гневно. Не беше в неин стил да псува.

Питър облещи очи. Залитна върху високите токчета и се катурна, цамбурвайки във водата с главата напред. Момичетата полетяха с него и тримата изплуваха след секунди. Лицето на Питър почервеня като цвекло, докато шляпаше панически с ръце и крака към ръба на басейна.

— Еха! — измърка едно от момичетата. — Лори Гарсия. Искаш ли да се присъединиш? — Определено беше надрусана.

— Изкарай ги от басейна ми — заповяда Лори. — Веднага! — Тръгна към къщата, преглъщайки неочаквани сълзи. Какво я интересуваше?

Такива са мъжете. Свиквай с мисълта. Всичките са един дол дренки.

Идеята, че изобщо някога беше вярвала в медените измишльотини из книгите, направо звучеше абсурдно.

Зад гърба й се чу жвакане на мокри крака и след малко Питър измрънка:

— Стига де. Съжалявам за неприятната изненада… наистина.

Тя се врътна към него, но просто не можеше да го приеме на сериозно в дантеленото бельо. Поне обувките вече ги нямаше.

— С това ли се занимаваш всеки път, когато отсъствам от къщи?

Питър имаше нахалството да й се ухили.

— Да не би да ревнуваш?

— Разкарай се, Питър.

Той я подгони нагоре по стълбището.

— Не исках да прозвучи така. Извинявай! Чу ли? Божичко.

— Капеш навсякъде.

— Лори, почакай секунда, моля те! — Той я сграбчи за ръката.

— Дори ти бях казала, че ще се прибирам тази вечер! — При вида на безучастното му изражение добави шашнато: — Господи! — и продължи нагоре по стълбите.

Той пак я хвана.

— Как да издържа? — протестира, избърсвайки лицето си с ръка. — Кръвта ми ври и кипи, миличка. Знаеш го от самото начало. А и точно ти да ми се мяркаш всеки ден, такова сочно парче, е, понякога трябва да освободя напрежението…

Лори посочи облеклото му. Той като че ли чак сега си спомни какво е намъкнал и каза:

— А, това ли?

Тя опря едната си ръка на парапета.

— Разбирам, че си имаш своите нужди — заяви сдържано, — повярвай ми, така е. Но това вече е проява на неуважение. Спрямо дома ми и спрямо мен самата.

Питър се нацупи.

— Да, ама ти проявяваш неуважение към малкия Питър още откакто се нанесохме.

Нанесохме?

Досмеша й.

— Майната му на малкия Питър!

— Ще ми се да му се извиниш.

— До тук. Не мога повече.

— Не можеш какво?

— Да живея с теб. Твърде различни сме.

— Ей, заради някаква си глупава грешка?

— Прекалено… — Сети се за краката му, сплескани в обувките й. — Съжалявам, до тук бях.

Лицето на Питър придоби сериозно изражение.

— Късаш с мен? — попита я студено. — Какво ще кажем на хората?

— Не знам. Това е работа на пиарите.

— Ама ние сме страхотна двойка.

— Много добре знаеш, че не сме.

Той скръсти мускулестите си ръце.

— Няма да ти се моля.

— Не те и карам.

Лори недоумяваше. Цял Холивуд ли беше пощурял по извратените сексигрички? Само това ли им беше на всички в главите? Не искаше да е част от подобен фарс. Не можеше да си го позволи. Наскоро беше чела докъде водят перверзните.

— Опитай да не го приемаш лично, Питър. Утре си тръгваш.

След няколко дена Жаклин Спарк й съобщи новината.

— Разправя наляво и надясно, че имаш проблем със секса.

Страните на Лори пламтяха. Излезе навън с телефона и седна с гръб към басейна.

— Фактът, че не бързам да си отворя краката, не ме прави куку.

— Знам.

— Ами ако аз реша да разкажа на света, че той обича да се облича в женско бельо? — Тази новопоявила се темпераментност й беше чужда, но не можеше просто да преглъща. Несъмнено болното съзнание на Питър си я представяше в такава позиция.

Жаклин въздъхна.

— Лори, послушай съвета ми. Не се забърквай в грозен публичен скандал. Най-добре е да проявиш достойнство и да оставиш хората сами да си вадят заключения.

— Но защо му е да разгласява подобни глупости? — Не разбираше свадливостта му. — Нали уж бяхме приятели… нещо като.

— Сам копае гроба си. Феновете не са плиткоумни; ще прозрат намеренията му. Дали Питър казва истината, или просто егото му не е могло да понесе отказа ти?

— Мен ако питаш, егото му е достатъчно голямо да понесе каквото и да било.

— Никога не надценявай мъжете, слънчице.

Лори затвори очи.

— За урок ще ми е.

— Да си кротуваме, бурята сама ще отшуми.

Знаеше, че Жаклин е права. Пиарката й далеч не остана доволна, когато научи за сдърпването им — в нейните очи поведението на Питър беше дразнещо, но не и изненадващо; неудобство, но не и фатална пречка. „Такива неща се случват постоянно — беше й обяснила. — Все пак сме в Лос Анджелис. Встъпила си в мнима връзка. Той е актьор, за бога. Нищо учудващо не виждам.“

Май наистина нямаше нищо учудващо. Само дето случката с Позен й се беше натрапила в съзнанието. С Питър Лори беше поставила на полезно изпитание моралните си ценности, но той беше прекрачил границата. Не искаше да тръгва по този път, да се погледне след десет години в огледалото и да не се познае.

— Не очаквах да реагира така крайно — каза на Жаклин. — Все едно късам с него наистина, не на ужким. Все едно сме ходили наистина.

— Е, човекът определено има високо мнение за себе си.

— И още как.

— Най-вероятно е проява на някакъв защитен механизъм. Гледал е да не го изпреварим с изявление пред пресата. — Направи кратка пауза. — Сериозно ли е бил в бельото ти?

— Не бих казала, че думичката „в“ описва достоверно ситуацията.

Жаклин се разсмя.

— Ще ти звънна по-късно.

Останала сама вкъщи, Лори се позамисли дали да не покани Данте на гости, но накрая се отказа. Трябваше отново да свикне с мисълта, че ще живее сама в имението си.

Едно натрапчиво гласче не спираше да й натяква, че сега, когато домът й отново пустее, се налага да преосмисли заплахата на Анхелика. Изглежда, колкото и успехи да жънеше в кариерата си, трите доведени жени вечно щяха да събуждат в нея уплашеното момиченце.

Капнала от умора, Лори се свлече на пода, отпускайки глава в дланите си.

По-късно същата вечер звънна мобилният й телефон. Беше се върнала рано от парти в западен Холивуд, където догадките около раздялата им с Питър бяха върлували като чума. До гуша й беше дошло да отбива наглите въпроси на репортерите и да се крие от фотографите и накрая беше решила, че е време да се прибира.

Отключи си входната врата и без да се замисля, вдигна телефона.

— Лори. Жан е.

Застина насред мрачното фоайе, стъпила в сребристо петно от лунна светлина, онемяла от изненада.

— Здрасти — каза накрая.

— Чух за случилото се със Селзник.

Откъде беше намерил номера й? Защо й се обаждаше? Тонът на гласа му не издаваше нищичко. Не вярваше Жаклин да е разказала на по-висшестоящите в „Ла Люмиер“ за Питър. Или пък беше преосмислила нещата? А може би Жан беше научил от друго място? Думите му отекнаха в съзнанието й — думи, които бе заровила на дълбоко и които сега изникваха с познатата си унищожителна сила.

„Всичко ще е наред… Лично ще се погрижа… Няма да те изоставя.“

— Бихме искали да те изведем от Лос Анджелис, докато се поуталожат нещата.

— Не е необходимо — отвърна Лори лаконично.

— Ти си едно от моите момичета — обяви Жан без всякакво колебание. — Аз казвам какво е необходимо.

Не се и съмнявам.

— Е, това не е — отказа да се пречупи Лори. Беше й писнало други хора да решават вместо нея: Тони, Десидерия, Жаклин, а сега и той, мъжът, който я беше прелъстил и изоставил. Защо не я оставеха сама да живее живота си? — Нищо ми няма — заяви студено. — Няма нужда да се изнасям.

— Ще внесем промени в графика ти — отсече Жан. Тонът му не търпеше възражения.

— Не — отказа тя. — Не, благодаря.

— Темата не е отворена за дискусии. Така ти нареждам. Колата ми ще те вземе в седем.

Връзката прекъсна. Разговорът беше приключил.

В следващите няколко секунди Лори не отлепи телефона от ухото си, ослушвайки се незнайно за какво. Наоколо цареше тишина, целият свят беше потънал в тишина, а тя стоеше сама в мрака.

36

Аврора

Завръщането в „Света Агнес“ се оказа по-лошо и от най-лошите й очаквания. Причината не беше само в настъпването на зимата, смрачаването на и бездруго схлупеното небе над Англия, все по-сумрачните сутрини, когато госпожа Дърдън задрънчаваше със звънеца за закуска и слънцето правеше отчаяни опити да проникне през тежката завеса от сиви облаци само за да се скрие напълно едва в четири следобед. Основната причина се коренеше във факта, че след екскурзията до Капри, Аврора почти не мигваше нощем. Будуваше в леглото в новото общежитие, където ги бяха преместили заедно с Паскал, и слушаше как ужасяващите виелици сипят яростта си по старата сграда, как дъждът неуморно барабани по прозорците, а вятърът свири в пукнатините, промъквайки се неканен през най-уязвимите местенца. Докато Паскал спеше сладко, унесена в сънища за далечни планети, Аврора прехвърляше в главата си мисли, коя от коя по-смразяващи, взирайки се в студената луна.

„Естествено, че е тя… Никога не ги изпускаме от поглед… Наистина ли смяташ, че никога не се пита кои са истинските й родители?“

Съкрушителният разговор и ужасяващата новина я тормозеха ден и нощ. Мъчеше се да отклони вниманието си към уроците, към ученето, към какво ли не, но думите продължаваха да тътнат в съзнанието й.

„И после ти кажи, че щеше да води по-добър живот с истинската й майка.“

За нея бяха говорили. Усещаше го с мозъка на костите си, с кръвта във вените си.

Спомени за живота с Том и Шерилин се виеха в хаотични спирали — отчуждението им, меланхолията на майка й, постоянното глезене, прекалените грижи… Подслушаният разговор беше разнищил нишка, за чието тайно, плахо съществуване винаги бе подозирала и на чието място сега зейваше огромна дупка. Може би именно това се беше опитвала да каже на Рита Клей при първата им среща. Да, в действителност усещаше празнота в приказния си живот, но не и бездънна, защото знаеше, че на дъното й лежи ужасна лъжа. Имаше чувството, че съществува в телевизионно шоу, играе роля и говори по сценарий, а всички останали в Лос Анджелис правят същото. Живееше в един целокупен фалш.

Каква ли тайна криеха родителите й? И каква беше връзката им с Жан Моро?

След сблъсъка си с Арно Аврора беше излязла от каютата и се беше върнала на шезлонга, където кърпата й си стоеше все така намачкана, а слънцезащитният лосион капеше от отворената тубичка и се топеше на жегата, сякаш не се беше случило нищо необичайно. Беше легнала с очила на очите, разтуптяно сърце и свит стомах в очакване на публичното порицание от страна на Арно. Но политикът не пророни и дума — държа се по обичайния си резервиран начин до края на екскурзията, — а Жан замина по работа още със завръщането им на острова, уж незапознат със случката.

На първата им нощ в общежитието беше подела разговор с Паскал, мъчейки се да придаде на гласа си възможно най-небрежен тон.

— Та, братовчед ти… с какво, казваш, се занимава?

Паскал сгъваше дрехите си с педантична грижливост и ги подреждаше на полиците в гардеробчето: пастелните цветове в една купчинка, черните, белите и сивите — в друга.

— Знаеш с какво се занимава — беше й отвърнала. — Представлява модна къща „Моро“.

— Това го знам. Но и друг бизнес върти… нали?

— Какъв например?

— Теб питам.

Паскал стоеше с гръб към нея.

— Намираш го за привлекателен, а?

— Не.

— Хайде де — вдигнала беше надменно вежда. — Всички намират Жан за привлекателен. Включително и аз самата, нищо че сме семейство и е забранено.

Нещо в гласа на Паскал бе привлякло вниманието й.

— Нали двамата не сте…? — Смутено преглъщане. — Двамата с Жан имам предвид. Не сте…?

Французойката беше изсумтяла, очевидно потънала в мисли около миналото й с Жан.

— Би било нередно.

— И все пак?

— Ето, виждаш ли? Харесваш го. Ревността е първият признак.

Още по време на пътешествието Аврора беше останала с впечатлението, че Паскал все търси повод да й се подиграе, да я изгледа накриво или умишлено да я заблуди. А може и да я гонеше параноя: напоследък пушеше прекалено много марихуана, а тя винаги се отразяваше зле на психиката й. Но замислеше ли се дълбоко, си даваше сметка, че приятелката й открай време беше затворена книга. Кога за последно й беше споделяла нещо?

Като че ли двамата с Жан си приличаха повече, отколкото й се щеше.

Понеделнишката сутрин настъпи с привичната си мудна апатия. Звънецът издрънча пронизително в ушите на Аврора. Навън небето продължаваше да тъмнее. Имаше чувството, че си е легнала едва преди пет минути. Паскал се обърна по гръб в съседното легло и дръпна чаршафа върху главата си. Аврора обмисли сънливо обичайния утринен ред, реши кой тоалет ще облече (в английски училища интернати като нейното не бяха въведени задължителни униформи), за да спести време на ставане, и докато затвори очи, вече беше заспала.

Десет минути по-късно госпожа Дърдън връхлетя в спалнята без покана.

— ДА ВИ ВИДЯ В СТОЛА ЗА ЗАКУСКА НА МОМЕНТА! — изрева надзорничката, затръшвайки неколкократно вратата в стената, за да ги събуди. В напрегнатата глава на Аврора блъсъците прокънтяха като оръжейна стрелба.

Паскал подскочи в леглото като ужилена. Косата й представляваше заплетено черно гнездо, сплескано от възглавницата. Изруга на френски и намъкна пуловер направо върху пижамата си.

Двете се отправиха към стола безмълвно — Аврора отдавна беше научила, че Паскал не обича да говори преди десет сутринта. Надзирателка с мише лице, пременена в неземен лимоновожълт комбинезон, отметна имената им в списъка си и след няколко минути двете вече седяха оклюмали на една от дългите дървени пейки с паници кашкава зърнена закуска в ръце.

За разлика от тях Фран Харингтън обикновено подскачаше като навита пружина рано сутрин. Днес се беше спряла на топла закуска: размекнати варени лентички бекон, жилаво пържено яйце и някакъв доста неапетитен сорт гъби, които Аврора оприличи на извития навън член на един девствен музикант, с когото беше правила секс. Хранителните навици на англичаните й се струваха крайно смахнати.

— Ей, Аврора, искаш ли да си ми партньорка днес? — поинтересува се Фран, пльосвайки се на пейката до Паскал, която направи презрителна физиономия и се дръпна настрана.

— Хубаво, все тая. — Аврора посещаваше часове по „Изкуство“. Не изпъкваше с познанията си по никоя академична дисциплина, затова залагаше на „общото“ образование, което уж й предоставяше по-широк избор в живота занапред. Не че се самозалъгваше — знаеше, че ролята на термина беше да повдигне самочувствието на по-плиткоумните ученици. Паскал наблягаше на езиците и естествените науки, тоест вече почти нямаха съвместни часове. Затова Фран се хвърляше на всяка възможност да се сдуши с нея.

— Страхотно! — Фран изсмука мазните си пръсти и намаза още масло върху препечената си филийка. — Вирджиния Прингъл-Стоут чула господин Уейд да казва, че сме можели, ако искаме, да рисуваме истински човешки модели за края на срока. Как мислиш?

Аврора не успя да прикрие изражението, плъзнало неканено по лицето й.

— Ъъ, забрави.

— Няма да са в странни пози, спокойно.

Паскан се приведе към Фран и теглейки един бърз, обигран поглед на тялото й, заяви:

— Опитвам се да задържа закуската в стомаха си. Налага ли се да обсъждаме подобни гротескни теми?

Страните на Фран пламнаха. За никого не беше тайна, че се бои от Паскал. Обикновено Аврора намираше страхопочитанието, с което се ползваше приятелката й, за ползотворно, но днешното й поведение граничеше с чиста злоба.

— Благодаря ти за информацията — обърна се към Фран, която се хвана за бледата й усмивка като за спасителен пояс, — но да забравим, става ли?

Паскал й стрелна кръвнишки поглед през масата и продължи да яде зърнената си закуска.

В петък по обяд получи обаждане от Том. Родителите й рядко я търсеха по време на учебния срок, затова тя веднага реши, че я чака лоша новина. Първата й мисъл беше, че Шерилин е починала. Втората — че първата далеч не я беше разтресла. Що за дъщеря разсъждаваше така?

— Татко? — Прекоси хокейното игрище с айфона си в ръка и отиде да проведе разговора в „пушалнята“ им: полянка сред гъстия храсталак, ограждащ портата на училищния двор.

— Миличка, татко е — информира я той излишно.

— Знам. — Само от гласа му й се доплакваше. Запали цигара и всмука дим. — Какво има?

— Трябва ли ми причина да се обадя на единствената си дъщеричка?

Аврора едвам сдържаше порива си да избълва на глас всичките си тревоги. Да му дадеш шанс да я утеши. Да й разкрие истината. В същото време се страхуваше да я научи.

Наистина ли смяташ, че никога не се пита кои са истинските й родители? Онези, които така и не е видяла?

Какъв точно отговор търсеше от него? Още не го беше избистрила дори в собствената си глава. Съзнанието й беше парализирано от милион въпроси, от милиард терзания.

— Май че не.

— В този случай обаче, слънчице, има причина. Рита се питаше как ще приема идеята й да си поотдъхнеш след края на учебния срок.

— Това е училище, татко. Как така да си отдъхна?

— Преди окончателно да се върнеш в Лос Анджелис. Според нея почивката ще ти помогне да се съсредоточиш, да се върнеш в играта в добра форма. — Баща й се прокашля. — Да се погрижим заради здравето на майка ти изпълненията от последните няколко години да не се повторят.

Мисълта за Шерилин й подейства депресиращо.

— Къде?

— Двете ще го обсъдите. Иначе идеята си я бива, нали?

— Защо не. Как е мама?

Отговорът на Том позакъсня, но може и да беше от лошата връзка.

— Държи се.

Обикновено Том замазваше положението с престорен ентусиазъм. „Прекрасно“ означаваше „добре“, „добре“ означаваше „горе-долу“, тоест не беше изключено „държи се“ да е завоалиран вариант на „мъртва е“. Май все пак първоначалният инстинкт на Аврора се беше оказал право в целта.

— Какво й е?

Том въздъхна тежко.

— Все отнякъде ще научиш: наложи се да откажем турнето из Северна Америка. Хрумва ми и да го осъществя солово, още не съм решил.

— Защо?

— Стига де, миличка, знаеш, че съм професионалист. Не мога да разочаровам феновете…

— Имах предвид защо мама се е отказала?

— А. Не желае да прекрачва прага на къщата.

Аврора се смая.

— Моля? Как така?

— Пристъпи на паника. — Представи си как баща й прокарва ръка през сплъстената си коса. — Напоследък е развила лека… да го наречем агорафобия.

— Агорафобия?

— Точно така.

— Няма нещо като лека агорафобия, тате.

— Е, хубаво де, значи страда от силна агорафобия.

— Откога?

— От няколко месеца насам.

— И не сте ми казали? — Никакъв отговор. — Може ли да поговоря с нея?

— В момента спи.

Аврора прехапа устни.

— Поздрави я от мен. Ще й пратя имейл.

Приключиха разговора. Аврора смачка цигарения фас на земята и скръсти настръхнали от студ ръце. Върна се в училищната сграда с неприятно чувство в стомаха си.

— Да не се опитват да ни превърнат в ледени висулки? — оплака се Паскал от леглото си същата нощ, придърпвайки завивките до брадичката си. — По-студено не ми е било никога.

Аврора изгаси лампата и се отпусна върху възглавницата си. Калъфката миришеше на боята за коса, която беше използвала в понеделник, без да успее да отмие нацяло, понеже беше станало десет — вечерният им час. За тази вечер беше предвидила прането, но просто нямаше сили.

— Заспивай.

— Защо не дойдеш при мен? — прошепна Паскал и Аврора чу шумоленето на завивки. — Да ме позатоплиш. — Момичетата често си лягаха заедно в студените нощи, допирайки ледени ходила под одеялото. Понякога се унасяха така; в други случаи се целуваха, дори се разгорещяваха и повече, преди да се върнат по леглата си. Но Паскал твърдеше, че не може да заспи до чуждо тяло.

Тази вечер Аврора не беше в настроение.

— Не, благодаря — отказа й, обръщайки се с лице към стената.

Паскал светна лампата и седна в леглото си.

— Леле, ама че си се скапала.

— И на мен ми е позволено да се скапвам от време на време.

От мусенето на Паскал нямаше полза, понеже Аврора не я виждаше.

— Откакто се върнахме от Капри се държиш като пълна крава.

Досега не я бяха наричали крава. Стана й чудно защо Паскал не си направи труда да попита какво й има. Не че не беше свикнала.

— Имам си причини — тросна се Аврора.

— Така е — каза със същия рязък тон Паскал, — например това, че си прекалено заета да си фантазираш за братовчед ми.

Май приятелката й ревнуваше Жан повече, отколкото тя самата. Реши да не й отговори — темата й се струваше твърде заплетена. Пък и, от една страна, наистина си фантазираше за Жан. Съчиняваше какви ли не сценарии в опит да си обясни подслушания разговор на яхтата на Арно.

— Не би ти обърнал внимание — увери я грубо Паскал. — Не си негов тип.

Аврора не успя да сдържи гнева си. Избута завивките и се обърна с лице към приятелката си.

— Не ми дреме за твоя Жан, ясно? Имам си други грижи, много сериозни, напоследък не съм на себе си, а ти дори не забелязваш! Само секс ти е в главата, Паскал, през цялото шибано време: секс, секс, секс. — Осъзна, че описва и самата себе си отпреди две години. — Ако не с мен — то с някой друг. — Думите излетяха от гърлото й, преди да е успяла да ги върже. — Със собствения ти братовчед даже!

Очите на французойката просветнаха яростно.

— Не знам какво го прихваща цялото ти семейство — продължи с тирадата си Аврора. — Всичките сте… смахнати. До един. Държите се, сякаш целият свят е в краката ви, все едно сте царски особи. Е, от мен да знаете, Деверо: не сте. Същите сте като мен, само дето вероятно ви мъчи по-голяма неувереност и плахост, защото обичате да се правите на недостижими. Но мен не можете да заблудите: направила съм си своите изводи. Изобщо не се интересувате коя съм! Разнасяте ме насам-натам като някаква вещ, като куфар, дявол да ви вземе! Но опре ли ножът до кокала, не съм важна, нали?

— След всичко, което направих за теб — каза Паскал горчиво. — Неблагодарна кучка такава!

— Не се ли замисли дори за секунда как ми се отрази случката в Париж? — Гласът й пресекна. — Не ти ли хрумна, че имам нужда от подкрепа…?

— О, я ми го спести! — Паскал се изсмя злостно. — Да не мислиш, че всички трябва с перце да те галим, понеже някакъв селяк ти е надул корема? А да си се замисляла какво ми е на мен? — И нейният глас се разтърси от вълнение, макар и за миг.

— Не те разбирам.

Тя извърна поглед.

— Забрави.

— Нараних ли те?

— Не се ласкай. — Паскал изгаси лампата. Стаята потъна в тъмнина и тишина. Аврора се вкамени на място, напълно объркана. Зачуди се дали Паскал не плаче и напрегна слуха си, но не чу нищо.

— Паскал — прошепна накрая, мъчейки се да осмисли разговора им. — Съжалявам…

— Живее на един остров. — Този път французойката проговори с обичайната си сдържаност. — В другия край на света, където никой не може да го намери.

Аврора изпадна в недоумение.

— Кой?

— Кой мислиш? Жан. Собственост е на Рубен ван дер Мейде. Казва се Какатра.

Аврора примига в мрака.

— Защо ми го казваш?

— На сутринта ще поискам друга стая.

— Какво общо има Какатра с моите проблеми?

Тишина.

— Лека нощ.

— Паскал…?

Сърцето й препускаше. Поскал знаеше нещо… нещо за острова и Жан, и този Рубен ван дер Мейде.

Думите на Арно Деверо я връхлетяха откъм нощната тъма. Досущ като загрижени бащи, предполагам.

Аврора легна назад.

Спомни си за предложението на Рита за почивката.

Въпросът беше решен. Ето къде щеше да я прекара.

37

Стиви

Заглавията в лондонските вестници бяха ужасяващи. „МРЪСНИТЕ ТАЙНИ НА ЕДИН СЕКСМАНИАК“ — тръбяха английските таблоиди. „ПЕРВЕРЗЕН ПРОДУЦЕНТ НА ЛЮБОВНА СРЕЩА СЪС СМЪРТТА“. Досега Стиви не беше проумявала колко набляга родната й преса на вулгарните подробности. Поне в Лос Анджелис подхождаха към новината с капка уважение ако не спрямо Линъс, то спрямо клетата му съпруга.

На връщане от медения си месец Стиви беше заварила Биби в безутешно състояние. Беше я придружила до полицейското управление за уговорения разпит — просто формалност, уверяваха ги служителите на реда, — а после й беше помогнала да се изнесе от имението на Позен и да се настани в свой собствен малък апартамент в близост до жилището на Стиви и Зандър. Приятелката й имаше крайно уязвим вид, тялото й линееше от успокоителни и отчаяние, а болезнените спомени за трагичната нощ неспирно гнетяха съзнанието й. Като я гледаше такава дребничка, толкова крехка, Стиви се чудеше как изобщо някой, независимо от задължителните „формалности“ — може да я заподозре в убийство. Случила се беше ужасяваща злополука — нищо повече.

За късмет през последните няколко месеца беше вързана на снимачната площадка на новия си филм — биографична лента за живота на млада бегълка, преследвана от правителството.

Снимките се провеждаха в Сан Франсиско, но Стиви използваше всяка пролука в графика си да се прибере вкъщи.

Рано една петъчна сутрин самолетът й кацна на международното летище в Лос Анджелис. Поздрави любезно шепата струпани на терминала папараци и взе такси към семейното жилище в Бел Еър. Имотът им, сграда с овална фасада, наполовина забулена от пищни дървесни корони, можеше да се опише като скромен на фона на обкръжението си. Зандър не нае домашна помощница, което много радваше Стиви: харесваше й да изритва небрежно обувките си на влизане, да готви от време на време и дори да прави кочини в кухнята, ако й скимнеше. Направи кафе и разопакова багажа си, отлично съзнавайки, че отлага неизбежното. Биби щеше да пристигне след около половин час, а преди това я чакаше работа.

Влезе в прохладната, тиха баня на втория етаж и извади теста за бременност. Вече месеци наред правеха секс без предпазни мерки — не бяха взели съзнателно решение, просто така им идваше отвътре. Обичаха се, вярваха си един на друг и макар че Стиви от дълго време носеше в сърцето си страха от втора бременност, връзката й със Зандър бавно, но сигурно подпомагаше оздравителния процес. Сега нямаше против да остави нещата в ръцете на шанса и природата.

Но и те досега не бяха дали резултат.

От това не следваше автоматично, че нещо не е наред. Много двойки с години опитваха да си направят бебе, пък и двамата със Зандър не влагаха особено усърдие. При все това Стиви имаше опасения, че абортът я беше оставил бездетна. А може би природата търсеше възмездие за престъпното й лицемерие.

Спомни си за деня на разкритието. Споходило я беше в края на блажен уикенд — съпругата му отсъстваше от града, по работа незнайно къде, — по време на който се бяха заключили в хотелската стая. Правиха секс, поръчаха си храна и шампанско от румсървиса, къпаха се заедно и спаха в обятията си. Беше я уверил за петдесети път, че е на косъм от развода: връзката им продължавала вече месеци наред и с нея искал да прекара живота си. А Стиви го беше погледнала в очите и беше повярвала с цялото си сърце, че го обича истински и че двайсетте години разлика във възрастта не са от значение, нито пък фактът, че е баща или че й е шеф — това бяха просто подробности. Затова, когато в понеделник сутринта беше установила, че цикълът й закъснява и беше решила в обедната почивка да си купи тест за свое успокоение, една част от нея знаеше, че дори да я сполетеше неочакваното, макар и моментът да беше крайно неподходящ, новината би го зарадвала. Нали точно това искаше? Съвместно бъдеще с нея, семейство? Така казваше.

Но, уви, нещата не бяха потръгнали в желаната посока.

В офис сграда на Флийт Стрийт, в тоалетната на седмия етаж, двайсет и шест годишната Стиви беше се мъчила сама да проумее неочакваната новина, дишайки дълбоко, още по-дълбоко, репетирайки в главата си как ще му я поднесе, питайки се как ли ще реагира той.

Бременна съм — беше му заявила по-късно същата вечер. Цял ден беше чакала края на заседанията, облекчението от споделената вест, усмивката му, протегнатите за прегръдка ръце.

Моля?

Бременна съм.

Чие е?

Въпросът му я беше посякъл като нож в гърлото.

Твое.

Не е възможно.

Беше отрекъл, твърдейки, че не й вярва и че е спала с други мъже, а нея, глупачката, мекушавата женица, наранена, задето се е усъмнил в предаността й, я беше грижа само как да му се докаже.

Ще си направя тест, когато бебето се роди. Тогава сам ще се увериш.

Това бебе няма да се роди.

Противоречивите му думи я бяха учудили: щом заявяваше с ръка на сърцето, че няма нищо общо, защо й поставяше такова искане?

Искане ли? Нищо подобно. Заповед.

И дума да не става. Ще го задържа. Детето е и мое.

Тогава за пръв път я беше ударил. Юмрукът му ненадейно се беше стоварил върху главата й, запращайки я назад. Помнеше как черепът й изпращя при сблъсъка със скъпата репродукция на Ешер, която висеше в рамка върху стената в кабинета му. Така жестоко я беше блъснал, че ухото й кървеше. После бяха започнали и заплахите…

Стиви тръсна глава, мъчейки се да прогони грозните спомени. Прокара нежно ръка по корема си, избирайки да пренебрегне суеверията. Бъдещето беше предначертано. От нея се искаше само малко вяра. Животът със Зандър беше коренно различен.

Миналия месец се беше надявала в неведение, любувайки се на вероятността, докато обещанията на закъснелия й цикъл не се бяха изпарили при вида на кръвта по бикините й. И днес беше същото. Трябваше да престане да използва проклетите тестове, които изписваха черно на бяло: НЕ СТЕ БРЕМЕННА.

Стана, изми ръцете си, отключи вратата (странно, но уединението й се струваше задължителна мярка) и слезе на долния етаж точно когато звънецът на входната врата изжужа.

Идваше Биби, дегизирана с шал за глава и огромни слънчеви очила, които смаляваха визуално и бездруго дребничкото й лице.

— Телма ли си или Луис? — пошегува се Стиви, придърпвайки я в обятията си. Усещаше тялото й крехко до своето, затова внимаваше да не я стисне силно.

— Искаш ли да избягаме заедно? — опита немощно да отвърне на хумора й Биби. Като свали тъмните очила, Стиви забеляза колко хлътнали са очите й, издайническите признаци на безсъние и недохранване личаха по цялото й лице.

— Ела да ти направя един сандвич — покани приятелката си. — И чайче.

— Чайче?

— Лек за всяка болка.

— В такъв случай направи повечко. — Биби седна пред барплота в кухнята и свали шала си. Косата отдолу беше неравномерно боядисана и изпод фрапантно русите кичури надничаха червеникаво оранжеви — но не затова носеше маскировката. След смъртта на съпруга й папараците не я оставяха на мира. Макар и да бяха доказали невинността й по отношение на инцидента, или поне злонамереното й участие в събитията, скоропостижно я застигаше славата на енигматична, откъсната от човечеството черна вдовица. Никой не го беше грижа, че по всяка вероятност шокът продължаваше да я тресе.

— Добре ли си, Биб? — Стиви остави две чаши на барплота и седна срещу нея. — Изглеждаш ми много отнесена. Спиш ли достатъчно?

Биби направи опит да се усмихне.

— Не съвсем. — По-скоро никак. Нощем будуваше ужасена, ослушвайки се за неизбежното почукване на вратата, очаквайки заповедта за арест. Терзаеше я идеята, че всеки момент ще се събуди в килията си, броени дни преди екзекуцията, и ще осъзнае, че всичко след смъртта на Линъс е било просто сън. Не можеше да повярва, че са я пуснали на свобода. Нима беше възможно така лесно да ти се размине убийство?

— Мъчат ли те кошмари? — продължи внимателно Стиви.

— От време на време. — Само че не и от съдбовната нощ. Вместо това нощем я преследваха картини от брака й и игричките, на които я подлагаше съпругът й. Може би в това се състоеше индивидуализираното й наказание, ад, създаден по поръчка — защото сега излизаше, че не го превъзхожда с нищо, че е не по-малко покварена, не по-достойна за опрощение, осъдена на живот в капана на чудовищното си минало.

— Биб…? — Стиви започваше сериозно да се притеснява. — Бледа си като призрак.

Приятелката й пийна от подсладения чай.

— Нищо ми няма.

— Ако смяташ, че ще ти е от полза да поговориш за случилото се…

— Не смятам.

— Добре.

— Не съм готова. Съжалявам.

Стиви хвана ръката й.

— Знаеш, че съм до теб, нали? Винаги можеш да разчиташ на мен.

Биби не вдигна очи, опасявайки се, че срещнеше ли добронамерения, състрадателен поглед на Стиви, признанието само ще се плъзне от устата й, масивно и люспесто като грозна дълбоководна риба.

— Разкажи ми за себе си — подкани Биби приятелката си, само и само да смени темата. — Как вървят нещата при теб, Стив?

Стиви се облегна в стола си.

— Доста е натоварено. — Прозаичният й отговор прозвуча като отбиване на номера в сравнение с неволите на Биби, затова бързо добави: — Опитваме да си направим бебче.

Лицето на Биби моментално се озари.

— Наистина ли? И?

— Нищо засега. Но има време.

— И още как. Защо сте се разбързали така?

Стиви се намръщи, но по устните й играеше усмивка.

— Срещнах подходящия човек.

— Колко романтично.

— Аха.

— Зандър се отнася така мило с мен. След неприятната случка. Голяма си щастливка.

— Знам. — Позамисли се малко. — Макар че понякога… Остави, говоря глупости.

Биби се приведе напред.

— Кажи?

Стиви се зачуди дали да изкаже какво й е на ума, или да си замълчи.

— Нищо особено, просто… — Опря лакът на плота и отпусна брадичка в дланта си. — Понякога си мисля, че около Зандър има тайни, за които нямам ни най-малка представа.

— Какво те кара да мислиш така?

— Често издига стена край себе си. — Въздъхна умислено. — Не се крие зад нея постоянно, само от време на време. И аз нямам против, честно — някои кътчета от душите на околните просто няма как да достигнем, а и не е казано, че трябва да научаваме всичко до последно един за друг… Явно ме тревожи онова негово странно изражение. Не знам как инак да го опиша. Отдалечава се от мен мислено, а в следващия момент сякаш се кани да ми сподели нещо, но в последния миг се разколебава.

Биби я слушаше търпеливо.

— Дали пък не си въобразяваш?

— Възможно е.

— Зандър заслужава доверието ти, Стив. Повярвай ми. Полага ми се да намразя всеки член на мъжкия пол, но него не го мразя. Свестен човек е.

Стиви се усмихна.

— Знам. Май просто се ровя за причина нещата да пропаднат.

Мобилният й телефон иззвъня.

— Извинявай. — Вдигна и отиде да говори до вратата към вътрешния двор. След кратък разговор затвори капачето на телефона. — Обади се Марти — каза, допълвайки чашите им. — Бях споменала за теб пред него. Има приятел агент, който набира нови клиенти. Съгласна ли си да ви свържа?

Доста агенти търсеха контакт с Биби след смъртта на съпруга й, но умисълът им рядко беше благороден.

— Знам ли — подходи предпазливо тя. — В момента хич не ми е до работа.

Стиви седна в стола си.

— И от тук нататък — какво?

— Живея ден за ден. Дърк Майкълс ми е резервирал едноседмична почивка на Какатра — знам, знам, че не е добра идея да приемам услуги от него, но той настоя, каза, че Линъс би одобрил. Поне ще се отдалеча от целия този ад. — Прехапа устна колебливо. — Имам нужда да си почина малко от Лос Анджелис. А и след всичко, което аз съм сторила за него…

— Какатра? — Стиви беше чела някъде за острова — уединено кътче насред Индийския океан. Знаеше, че е спа център за рехабилитация, както средище за множество авангардни терапии.

— Дърк познава Рубен ван дер Мейде — отбеляза Биби. — Вероятно е сключил някаква сделка с него. По време на престоя си мога да се възползвам от десетки лечебни програми, и всичко това от неговия джоб. Въпреки че в момента ме интересуват единствено синьото небе, дълбокият океан и спокойствието.

— Звучи много примамливо — съгласи се Стиви. — Но като се върнеш, предлагам да те свържем с приятеля на Марти, става ли? Сигурна съм, че ще се отрази добре на душевната ти нагласа, Биб; ще ти помогне да си възстановиш самоувереността. Май се вживяваш твърде много в ролята на вдовица, а не е нужно. Вече не си Биби Позен, забрави ли? Пак си Биби Райнър. Не си преставала да бъдеш, просто по едно време загуби връзка със себе си. Така че след една солидна доза почивка и отпускане, изправиш ли се на крака, пак ще…

— Стиви, аз убих Линъс — намеси се неочаквано Биби.

Стиви реши, че не е чула добре.

— Моля?

— Убих го.

Смисълът на думите й се избистри бавно.

— О, миличка, не бива да говориш така. — Стиви се пресегна и докосна загрижено ръката на приятелката си. — Било е нещастен случай…

— Не. — Биби отдръпна ръката си. — Това се опитвам да ти кажа. Не беше.

Стиви впи озадачен поглед в лицето й.

— Не разбирам.

— Убих го, Стив. Подмамих го в леглото, вързах го, а после отнех живота му. Всичко беше планирано, умишлено; умъртвих го най-хладнокръвно. — Преглътна горчиво. — Съзнателно го пратих в гроба.

38

Лори

Какатра привличаше окото като скъпоценен камък насред лазурния океан. Разположен на километри от сушата, островът изглеждаше земен и в същото време някак вълшебен, сякаш трик на светлината или пръчицата на магьосник разкриваха пред захласнатия поглед величествена, божествена тайна.

Самотна фигура стърчеше в очакване, когато хеликоптерът кацна в южната част на острова. Мъжът дори не потрепна при наближаването на фурията, завихрена от витлата. Стоеше с ръце в джобовете, облечен в графитеносива риза, свободно натъпкана в панталона му.

Ушите на Лори бучеха от шумните двигатели. Хеликоптерът се беше спускал рязко и друсал, захождайки откъм скалистия бряг, и я обля огромно облекчение, когато най-накрая кацна на твърда земя. Служител на комплекса в яркожълто сако дотича да отвори вратите и да й напомни на висок глас да придържа ръцете към тялото си. Махна на мъжа, застанал извън периметъра на витлата.

Силната слънчева светлина придаваше на обкръжението й свръхреалистичен вид. Отблизо ирисите на Жан сребрееха, поглъщайки зениците.

— Забавно беше, нали? — Пое багажа й галантно и го метна на рамото си. — Някога пилотирах хеликоптери. Напоследък не ми се удава възможност.

— Нямаше нужда.

— Знам.

— Май много неща знаеш.

За пръв път виждаше хумор в очите му. Сърдечен. Трудно й беше да задържи погледа си върху тях.

— Желаеш ли да те отведа в покоите ти? — попита я.

— Може. — Лори огледа пейзажа. — Красиво е.

— Радвам се. — Не сваляше очи от нея. — И аз съм на същото мнение.

Площадката на хеликоптера и малката самолетна писта се възползваха от единствената равнинна площ на острова. Стръмни скали скриваха всичко останало от погледа й. Отвъд оградата се редяха автомобили, чакащи да откарат новопристигналите гости, а недалеч туристите слизаха от борда на частен самолет. Лори остана изненадана от дивата природа на острова. Назъбените зеленикаво златисти ръбове на канарите свършваха в стръмни, каменисти пропасти, в подножието, на които тътнеше гневно тюркоазеният океан, сякаш повел буйните си, бели коне на война, но сблъскал се по неволя с единствената твърдина в инак господстващата морска шир.

Жан отнесе багажа й към лъскав черен джип.

— Като видиш какво съм ти приготвил, ще се влюбиш — увери я той.

Какатра учудваше с необятността си. Онова, което Лори беше виждала по снимките в списанията, вероятно представляваше само една малка част от територията му. От север на юг беше прокаран лъкатушещ път и сега джипът летеше по завоите му с Жан зад волана. От време на време излизаха на тесен черен път, който явно предлагаше пряк маршрут през мочурливи местности, загладени голф игрища, плувни езерца, живописни скалисти водопади, тенис игрища, пунктове за леководолазно гмуркане и лодки, клатушкащи се търпеливо върху прозрачната вода.

На север океанът изглеждаше по-спокоен. От брега на острова в различни посоки се виеха най-малко двайсет дървени платформи, в краищата, на които бяха накацали вилите за гости. В далечината се различаваше още един, по-малък остров, на чиято земя едва личаха очертанията на маяк, голям колкото палец, гледан оттук.

— Какатра е спа комплекс от колосална величина — обясняваше Жан. Тя го слушаше, но дотолкова се простираше любезността й. Първата им среща отпреди две години, по повод на която все още не бяха си разменили и дума, тегнеше помежду им като забравено отроче, настоявало някога за внимание, но примирило се вече с живота в сенките. — Слави се като най-високата класа почивен център на планетата. Всяко желание на клиентите бива задоволено. Дори онези, които още не са им хрумнали.

Върнаха се на гладкото шосе и Жан плавно смени скоростта.

— Голяма част от гостите посещават острова за развлечение и отмора — продължаваше с лекцията си той. — Седмица свеж океански въздух, усилени тренировки, почивка от публичния живот — за това си плащат. Други идват по различни причини.

Лори наблюдаваше ръката върху волана, отблясъците на ролекса му, съкращенията на мускулчетата под кожата му.

— Терапия? — Беше чувала истории за много покварени от славата звезди, изпратени тук по препоръка на разтревожени агенти — пристрастености, депресия, тревожност. Какатра лекуваше всякакви болежки.

— Островът разполага с база за всеки тип терапевтичен метод. Клиентите се обслужват от екип специалисти, набрани от цял свят. Престоят тук е с доказана резултатност.

— Звучи ми като рехабилитационен център?

— Не е тайна, че всички в Лос Анджелис ходят на рехабилитация, особено момичетата на твоя възраст. — Коментарът му я засегна. — След няколко месеца проблемът отново е налице. На Какатра е различно: идваш веднъж и не ти се налага да повтаряш. Това място те кара да погледнеш на света с други очи. Ето къде е ключът. Преоткриването на природата може да ти донесе божествено озарение. На света няма по-близко до сърцето ми кътче.

Думите му я затрогнаха.

— В детството си — поясни Жан — преливаме от удивление пред чудото — живот. Любопитно ни е да научим още, да го опознаем по-дълбоко. Стремим се да го видим от всяка страна — да се докоснем до всяка тайна, макар и понякога познанието да има своята цена.

Тя го погледна изпод вежди.

— А като пораснем?

— Като пораснем осъзнаваме колко ценна е непросветеността. — Мускулите по долната му челюст се напрегнаха. — Разкриеш ли една тайна, връщане назад няма.

Изкачиха се по стръмно нанагорнище.

— Ами моят случай какъв е? — попита го Лори. — Защо съм тук?

— За да намериш убежище — отвърна той. — Третата причина за посещение. Световноизвестните хора са готови да платят солидни суми за малко уединение. Интересно колко безценна е самотата понякога.

— Кой е казал, че ми е нужно уединение?

Джипът спря. Намираха се на най-високата точка от острова. Оттук се разкриваше внушителна панорама към пространните контури на пейзажа, разноцветните кръпки на местността и струпванията от тебеширенобели сгради.

— Аз. — Затръшна вратата и заобиколи до нейната страна. — Шумотевицата около Селзник — дали направи гримаса, произнасяйки името му, или просто си беше въобразила? — ще загрубее, преди да стихне. — Нежният ветрец донесе аромата на кожата му, същия като преди: същия като от първата им среща, същия като от обяда в „Ла Кот“. — Няколко седмици медийни спекулации и скандалът ще отшуми.

Струваше й се много сигурен. Колко ли други момичета от „Ла Люмиер“ беше водил тук?

Бяха паркирали пред ниска сграда с декоративна фасада. Стълбището водеше към масивна входна врата, от двете страни на която стояха на страж две каменни статуи на морски чудовища в ориенталски стил, с ръбести глави и огнени езици.

— Ела.

Хладината от климатичната инсталация накара кожата й да настръхне. Усмихната жена в синя униформа ги поздрави иззад мраморен плот.

— Добре дошла в Какатра.

— Ще настаним Лори във вила 19 — информира я Жан. По изражението й като че ли пробяга мимолетна изненада, после служителката изчезна безмълвно в съседната стая. Жан опря ръка на плота. Лори срещна погледа му. Останаха загледани един в друг за момент.

— Приятна почивка, госпожице Гарсия. — Рецепционистката изникна и връчи някаква карта на Лори. Тя се пресегна да я вземе, но Жан я докопа пръв, пъхна я в джоба на ризата си и го потупа с пръсти, сякаш да се увери, че е там.

Вила 19 беше отцепена от комплекса и се намираше на метри от най-източния нос на Какатра, където скалите, като че отрязани с нож, образуваха стръмна бездна към бушуващото море.

Жан спря джипа на почтено разстояние.

— Драматична гледка, нали?

Лори не се сещаше за по-подходящо описание.

— Чудесно е.

Вилата беше семпло обзаведена и имаше провинциално очарование. За своя изненада Лори веднага се почувства у дома си, а като влезе в спалнята, разбра защо. Прозорците откъм долния край на леглото бяха широко отворени и снежнобелите пердета се диплеха на лекия ветрец. От толкова високо не се виждаше нищо друго, освен безбрежна океанска шир. Докато обгръщаше с поглед панорамата, Лори я позна от фантазиите си. Точно това място беше посещавала в детството си, потопена в приказните светове на книгите, бленуваща красиво бъдеще… чисто и просто — сбъдната мечта. Приликата беше неоспорима, не съвсем дежа вю, но и недокосната от сянката на съмнението.

— Тук летувахме в детството ми — каза Жан. — Точно в тази вила.

Тя се обърна, слисана от прямотата му.

— Всяко лято. — Очите му бяха отворени, но замъглени от спомените. — Родителите ми често посещаваха острова. Вземаха ме със себе си.

Начинът, по който се изказа, я учуди.

— Понякога водех с мен една приятелка. Момиче от селото ни… — Погледът му отново се фокусира. — Отдавна беше.

Лори зачака да продължи.

— Щастливи ли са спомените ти?

Той примига, извърна очи.

— Ще те оставя да се настаниш.

Интимността на момента, ако изобщо имаше такава, се беше изпарила безвъзвратно. Жан почука с пръст по касата на вратата — отнесен, непринуден жест. Горната му устна се изви едва забележимо в бледа усмивка, закачайки леко белега, досущ като дете, теглещо майка си за ръката, наумило си някоя игра.

Имението на Рубен ван дер Мейде заемаше своя собствена територия, включваща златистите пясъци на частен плаж с формата на подкова. Лори го разпозна от снимките.

— Какатра е щабквартирата на Рубен — обясни Жан, — моята също. През по-голямата част от времето той кръстосва планетата.

Интересно й беше къде се намира островитянското жилище на Жан. Дали не се разполагаше навръх някоя скала като вила 19? Или пък беше се спрял на някое малко по-прозаично място, като това например: полегат склон вместо стръмна пропаст? Дали Ребека Щутгарт не очакваше съпруга си в дома им?

На върха на витото каменно стълбище изникна разлютена на вид жена. Малките й сурови очички се стрелкаха подозрително от Жан към Лори и обратното. Момченце на около шест я следваше плътно по петите.

Жан грейна в сърдечна усмивка, каквато не беше виждала по лицето му досега.

— Здрасти, приятелче — разроши косата на хлапето, — как я караш?

Момчето вдигна благоговеен поглед към него.

— Ходих да плувам.

— Така ли?

— И видях едни риби.

— Какви?

— Китове.

— Сериозно? Сигурно ме будалкат.

Момчето се изкиска развълнувано и подскочи детински, при което очите на Жан се озариха.

— Наистина видях кит — увери го въодушевено. — По-голям от къщата беше!

— Не и от тази.

— По-голям, казвам ти.

— Господин Моро — намеси се жената с отривист британски акцент, бършейки припряно ръце в полата си. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Жан опря длан върху слабичкото вратле на момчето, милвайки бащински с палец кожата му.

— Имаме уговорка с Рубен.

— Господин Ван! — провикна се оглушително жената в огромното преддверие, а последната буква отекна силно във високите стени. Момчето очевидно беше свикнало с подобен висок тон, защото продължи да човърка невъзмутимо платната на корабче играчка.

Лори се приведе до неговото ниво и го заговори:

— Как се казваш?

Той вдигна колеблив поглед към нея.

— Аз съм Лори — представи се тя.

— Не го плашете — предупреди я жената, обгръщайки собственически дребничките му раменца и придърпвайки го към себе си. — Срамежлив е.

— Жан. — Рубен ван дер Мейде влетя във фоайето, натрапвайки контраста между едрата си, енергична персона и възпитаните маниери на икономката. По-нисък и дебел беше от очакванията на Лори, с розови прасци и луничави ръце. Гърдите му бяха голи и обли като варел, оскъдно посипани с къдрави сребристо червеникави косъмчета. Нямаше вид на един от най-заможните мъже в света: по-скоро на нахакано хлапе със завиден късмет. Лори си спомни, че точно такова впечатление й беше направил и по време на модното ревю във Вегас.

— Запознай се с единствената и неповторима Лори Гарсия — представи я Жан. — От нашите момичета е. — Направи кратка пауза, преди да дообясни: — От „Ла Люмиер“.

— За мен е удоволствие. — Гущеровите очи на Рубен обходиха тялото й от глава до пети. Лори умираше от жега в дънките си, цял ден се проклинаше, задето не беше облякла нещо по-лятно, но сега се благодареше за допълнителния слой дрехи.

— За мен също — отвърна на поздрава му тя. Икономката я наблюдаваше студено иззад рамото му.

— Кажи сега какво е мнението ти за Какатра. — Рубен изпуфтя, сякаш подготвяйки се да изслуша цяло хвалебствено слово. Южноафриканският му акцент придаде на думата звучене като от точиларска машина. — Първото впечатление е най-важно.

— Зашеметяващ е.

— Нали. — Не прозвуча въпросително. Ухили се и Лори забеляза, че зъбите му са покрити със скъп, качествен емайл. — Ако имаш нужда от нещо по време на престоя си, не се колебай да ме потърсиш. — Намигна й. — Тук сме готови на всичко за момичетата на „Валъри“.

Ясен стана подтекстът, че не е първата.

— Заповядайте на вечеря довечера. — Рубен подхвърли следващата реплика през рамо, без да си прави труда да погледне жената в очите: — Разбрахме ли се, Маргарет? — Лори забеляза очевидната неприязън помежду им.

— Искаш ли да ми видиш лодките, татко? — Момченцето се приближи до Рубен и подръпна шортите му. — Имам си десет, всичките са червени и жълти.

Жената на име Маргарет моментално омекна.

— Не сега, слънчице — изчурулика, побутвайки го назад. — Татко ти си има работа. — В същото време хвърли изпитателен поглед към Рубен.

Рубен се провали на теста.

— По-късно — каза на момчето, потупвайки го сковано по главата. Явно усети, че не е достатъчно, и добави: — Ще си спретнем плажен лов.

— За костенурки?

— Както ти кажеш.

Детето, изглежда, се натъжи. Но докато Рубен ги водеше през фоайето, Жан вероятно му подхвърли нещичко, защото хлапакът избухна в искрен смях.

Като излязоха навън, слънчевата светлина заслепи Лори за миг.

— Човек не познава красотата на острова, докато не го види откъм океана — разправяше Рубен, потърквайки длани. Сетне посочи бързоходна моторна лодка, вързана в плитчините. В типичен предприемачески дух прескочи от една тема на втора мигновено и без всякакъв размисъл. Тръгна към моторницата.

Французинът обаче не го последва.

— Чака ме друга работа — информира я. — Момчето се казва Ралф. Свитичък е, но с времето ще се отпусне.

— Имаш добър подход към него.

— Напомня ми на някого. — Жан заотстъпва назад. — Не позволявай на Рубен да те отведе твърде надалеч.

Очарованието на Какатра я накара да загуби представа за времето. Мина седмица. После втора и трета, докато накрая не се събуди една сутрин с мисълта, че е живяла цял месец на острова. Минутите, часовете, дните губеха значението си тук. Прекарваше времето си в плуване, разходки, гмуркане, любуваше се на идиличното синьо небе й свежото солено море. Сутрин се будеше отпочинала и ведра след дълбок, спокоен сън.

Телефонните разговори, които беше длъжна да провежда с Десидерия и Жаклин, я откъсваха грубо от приятното ежедневие, напомняха й, че животът тук не е реален. Десидерия напираше да си я върне обратно. Липсвала на Лос Анджелис и на Данте, и на Пърл. Но точно в този момент нищо не я отблъскваше повече от мисълта да се завърне в стреса и шумотевицата на големия град — не и когато можеше да прекарва дните си тук, сред този оазис на съвършенството в един крайно несъвършен свят.

Ребека Щутгарт я нямаше. Съпругата на Жан гостуваше на майка си в Канада. Лори постоянно си повтаряше, че този факт не я касае: където и да се намираше, жената продължаваше да е съпруга на Жан, и колкото и време да беше изтекло, несправедливата му постъпка не можеше да бъде заличена.

И все пак, с напредъка на дните, островът крадешком успяваше да я омагьоса. Усещаше как плетеницата на лозата, избуяла вместо защитна стена в съзнанието й, започва да се разплита, напомняйки й на приказката, която майка й беше чела като малка, за принца, посякъл гъстата преграда от чудовищни лиани, за да стигне до замъка, където спяла любимата му. Всичката онази несигурност от първите няколко месеца в близост до Жан, чуденето и маенето се завърнаха с пълна мощ. Животът й придоби контрастна двойственост: от едната страна беше времето с него, от другата — времето без него.

Веднъж, впуснала се да разучава безлюдно скалисто заливче, Лори беше порязала крака си на остър камък. Кървейки под облещеното обедно слънце без капка питейна вода, беше съдрала гърлото си от викане, макар и съзнавайки колко минимална е вероятността да я чуе някой. За миг не беше престанала да вярва, че ще й се притече на помощ.

Лодката му беше изникнала от нищото, устремена към брега. С обиграни движения Жан беше пуснал котва, скачайки в плитчината. Макар и навити над глезените, крачолите на панталона му се бяха измокрили. Беше поел грижовно крака й в скута си, сякаш ранена птица, и беше съблякъл ризата си, овързвайки раната толкова стегнато, че памучната материя се беше обагрила в червено.

— Ще остане белег.

Беше й помогнал да се изправи, подпирайки кръста й със здрава ръка.

— Добре ли си?

Допирът на мускулите му, на кожата му… да, добре се чувстваше. По-добре от всякога.

Сега, докато прокарваше пръсти по обещания белег на глезена си, Лори се надяваше да не изчезне никога. Вечно да й напомня за моментите им заедно, да й служи като доказателство.

39

Аврора

Очевидно името й продължаваше да си тежи на мястото. Аврора беше останала доволна от лекотата, с която Рита им беше подсигурила резервация за бляскавия остров.

— Какатра? — учуди се Рита в първия момент. — Защо, за бога? Мислех, че ще се спреш на Барбадос, Малдивите…

— Защо не? — отвърна й тя ведро. — Много нашумя напоследък.

— Това е рехабилитационен център, Аврора. Не ти трябва терапия.

— Не твърдя, че ми трябва.

— Ами защо тогава?

— Попита ме къде ми се ходи — ето, казвам ти. — Нарочно си придаде сприхав тон: така най-лесно се случваха нещата. Все пак тя се разпореждаше, а Рита й беше просто агентка.

— Вашите как го приемат?

Аврора сви рамене, подразнена от мисълта за родителите си. Колкото по-рядко се сещаше за тях, толкова по-добре.

— Нормално.

Така или иначе Том и Шерилин щяха да са прекалено заплеснати по своите си проблеми, за да я разпитват — майка й вече не прекрачваше прага на спалнята, камо ли на къщата, а Том беше тръгнал на турне, — а тя точно на това се надяваше. На няколко пъти след завръщането си от Великобритания се беше наканвала да изкаже страховете си пред Том само за да се разколебае в последния момент. Дори не й хрумваше да подхване темата с Шерилин — двете цял живот не се бяха сближили. Само с баща си имаше по-специална връзка: с Том беше споделила, когато за пръв път й беше дошъл цикълът; при Том търчеше, когато се сдърпаше с някоя приятелка; на неговото рамо плачеше, когато нещо я мъчеше. Този случай обаче не беше поредният сълзлив момент. Как да му разкаже с прости думи за неволите си? Първо трябваше да разузнае. Да се докопа до истината.

Да се срещне с Жан Моро.

Пристигнаха на Какатра през уикенда. Умората от пътуването я правеше докачлива — добра маскировка за опънатите й нерви — и макар че току-що стъпваше на острова, вече започваше да се пита дали не е допуснала грешка. Какво точно търсеше? Какво се надяваше да намери?

Отведоха ги в смълчана вила, извисяваща се над плитчините върху дървени подпори. Рита не беше виждана по-спокойно място в живота си. Океанската панорама впечатляваше с необхватността и синевата си. В бистрата вода под краката им малки рибки се стрелкаха из алабастровия пясък.

Аврора изглеждаше прекалено умислена, за да се полюбува на гледката.

— Добре ли си? — загрижи се Рита. — Не си спряла да нервничиш, откакто кацнахме на острова.

— Нищо ми няма. — Излезе с разсеяни стъпки на верандата. — Добре съм.

— Е, харесва ли ти?

— Аха.

— Само това ли ще кажеш? „Аха“?

Аврора като че ли не я слушаше.

— Аха.

Рита врътна потайно очи. Децата никога не бяха присъствали в житейските й планове. Работата с разглезени тийнейджъри постоянно й напомняше защо.

— Отивам да поплувам.

— Хубаво. — Аврора обърна гръб на панорамния изглед. Рита си помисли колко красива е дори нацупена. Май наистина се нуждаеше от отдих повече, отколкото околните предполагаха.

— Защо не се поразходиш наоколо? — усмихна й се Рита. — Може пък да се натъкнеш на някоя от тайните на Ван дер Мейде.

Майната му на тлъстия потен Рубен ван дер Мейде. Интересуваше я Жан.

Островът се оказа по-голям, отколкото си го представяше. Нямаше да е лесно. Ама пък да не очакваше да й сервират мръсните си тайни на тепсия? Нали не си беше въобразявала, че още с появата си на Какатра ще я заведат директно в покоите му, където щеше в прав текст да го попита за какво е ставало дума в разговор, проведен преди месеци, уж на четири очи? Абсурд. Да не споменаваме факта, че я беше накарал да се чувства като кръгла глупачка при последната им среща.

Докато крачеше по дървената платформа, окото й хвана луксозна яхта, тъкмо отплаваща от брега, с двама актьори на борда си — сензационна двойка, наскоро встъпила в брак. Изобщо не приличаха на младоженци, както седяха в задната част на лодката с толкова разстояние помежду си. Жената беше отпуснала брадичка в едната си длан, а погледът й се рееше умислено към водата.

— Имате ли нужда от нещо, госпожице Наш? — Едва не се заби в човека. Беше облечен в синя униформа и й се усмихваше пресилено, почти като робот в стремежа си да е от полза. „Всички дръвници като теб да ме оставят на мира“ — прииска й се да отговори. Вместо това реши да се възползва от предложението му.

— Идвам за среща с Жан Моро. Налага се да говоря с него.

Мъжът беше запленен от красотата й. Стотици знойни, прочути хубавици идваха на Какатра, но рядко се случваше да са по-пленителни наяве, отколкото на екрана. И все пак прелестите и претенциите на Аврора Наш променяха факта, че господин Моро не беше на разположение за срещи.

— Ако мога аз да съм ви от полза…?

— Предпочитам да говоря с него.

— Разбира се. — Неотстъпчивостта и решителното й изражение му подсказваха, че е дошла по лични дела. Не за пръв път отритнати любовници цъфваха на острова, за да спипат Моро натясно. Сметна, че е най-добре да предаде съобщението й. — Ще му кажа да се свърже с вас лично.

Тя кимна, измънка някаква благодарност и тръгна по плажа.

Какатра несъмнено беше най-богаташката игрална площадка за възрастни в цял свят. Съдейки по възможността за настаняване, едва ли на острова се подвизаваха повече от петдесет-шейсет човека, включително персонала. Освен служителите в сини униформи между белите сгради кръстосваха и други екземпляри: оплешивели, очилати мъже с докторска осанка и жени със стегнати кокове и сериозни изражения. Впечатляващото протежение на острова обаче позволяваше на гостите да намерят така жадуваното усамотение. Звездите плащаха солидни суми за изолация, а само тук можеха да я получат в чистата й форма.

Аврора си избра удобно местенце на плажната ивица и се заслуша в гальовната песен на ленивите вълнички. Усещаше пясъка влажен и сбит между пръстите на краката си. Вдиша дълбоко през носа и за момент й се прииска Паскал да беше с нея. Още повече й се искаше да заличи последните шест месеца от познанството им и да върне доброто старо време. За целия си живот не можеше да се похвали с по-близка приятелка от Паскал. Съмняваше се пак да намери такава: завършена личност и верен съюзник. Но подобно на всяко прекалено жарко чувство и това беше затляло в крайна сметка. В последните седмици от срока момичетата бяха разменили едва по няколко думи. Аврора таеше подозрения, че Паскал крие много неща от нея — но параноята донякъде беше оправдана, понеже Паскал открай време криеше много неща от нея. И все пак защо ли този случай й се струваше различен? Защо я глождеше така? Всичко беше започнало от екскурзията до Капри.

Уединение, откъснатост, сладка самота. Вперила поглед в синьо-зеленикавия хоризонт, Аврора за пръв път се чувстваше насаме със себе си.

Вниманието й привлече някакво раздвижване в другия край на плажа. Една двойка крачеше в подножието на скалите. А може и да не бяха двойка. Жената, незнайно коя, обвиваше с ръце тялото си, сякаш й беше студено или се срамуваше. Океанският бриз танцуваше из буйната й смолисточерна коса. Облечена беше в изтъркани джинсови къси панталони и тънка фланелка без ръкави; отдолу не носеше сутиен. А мъжът…

Аврора опря ръка в челото си, за да скрие очите си от блясъка на слънцето.

Той беше.

Скочи на крака. Като наближиха, осъзна, че жената е Лори Гарсия, момичето на „Валъри“. В „Света Агнес“ всички се превъзнасяха колко сексапилна била, но на живо се открояваше не със сексапил — думата някак не й пасваше, — а по-скоро с първична, абсолютна красота. Залязващото слънце обагряше смуглата й кожа в дълбок кафеен цвят. Когато погледите им се срещнаха, Аврора видя, че очите й са гарвановочерни.

Жан като че ли се слиса да я види, но все пак съумя да извади на преден план високомерната усмивчица, с която я беше заговорил на яхтата. Дощя й се да я заличи от лицето му с шамар. Не можеше да понася физиономията му, вечно самодоволна, сякаш беше посветен в някой виц, който тя не схващаше.

— Аврора, каква изненада. — Целуна я по двете бузи. — Рубен не ме е предупредил, че ще ни гостуваш.

— Хрумна ми спонтанно.

— Лори Гарсия, запознай се с Аврора Наш.

— Здрасти — каза Аврора.

— Здравей — каза Лори.

Последва неловка пауза. Аврора се усмихна, но другото момиче не отвърна със същото.

„Ама че нелюбезна кучка!“ — помисли си Аврора. Не знаеше ли, че Моро е женен? Всеки би я сметнал за ревнивата, психясала любовница.

„И с нея ли си е лягал?“ — питаше се Лори. Ревността се надигна в душата й, колкото й да се мъчеше да я потули. Жан беше играч. Още преди месеци трябваше да е свикнала с факта.

— Колко време ще останеш? — поинтересува се Жан. — Надявам се няма да бързаш да си ходиш.

— Няколко дни.

— Паскал с теб ли е?

Аврора забеляза изражението на Лори Гарсия. Значи наистина беше ревнива любовница, несъмнено шашнала се, че Жан оправя и Аврора, и приятелката й. Ха.

— Ъъ — отвърна Аврора и в този момент й хрумна поне да се позабавлява. — А трябваше да дойде. Липсваш й страшно много.

Очевидно Жан усети, че коментарът й не е на място, и каза сухо:

— Не се и съмнявам.

Аврора пристъпи от крак на крак, умувайки как да се изкаже. Щеше й се Лори Гарсия да не се беше лепнала така, уж застанала настрана, но очевидно подслушвайки. Каква загубенячка само!

Започна тихо, с надеждата, че тонът й демонстрира достатъчно настойчивост.

— Трябва да поговорим. — Хвърли поглед в посока на Лори. — На четири очи.

Тревога — а може би смут? — помрачи изражението на Жан, но само за част от секундата.

— Разбира се. — Поне прояви нужния такт да не разпитва повече. — Утре? — Премери я с поглед. — Ела в къщата на Рубен.

„Какво, да не би да си имаш планове с испанското девойче? Защо не се прибереш при жена си, мръсник такъв?“

— Хубаво. — Аврора кимна. — До утре.

По-късно двете с Рита вечеряха на верандата. Похапнаха прясно уловени омари, задушени скариди и пържоли от риба меч с гарнитура от пържени картофки и салата. Аврора отдавна не беше вкусвала толкова апетитно приготвена храна, но хич не й беше до ядене.

— Не си ли гладна? — вдигна критично вежда Рита към почти недокоснатата й порция.

— Не особено.

Рита въздъхна.

— Хайде де, миличка, цялата идея на почивката е да се отпуснеш. Животът в Лос Анджелис няма да е песен. Полюбувай се на спокойствието, докато можеш.

— Просто съм уморена.

Рита се облегна в стола си, вдиша дълбоко и затвори очи.

— Тук съм съгласна. — Храната и морският въздух си казваха своето. — Май ще се намърдам под чаршафите и ще почета малко.

— Добре. Лека нощ.

— Аврора? — обърна се Рита, като стигна до вратата, борейки се с нетипичния за себе си импулс да прегърне момичето. Изглеждаше толкова малка, толкова нещастна… толкова изгубена.

— Да?

— Отиди да се наспиш.

След час още будуваше. Виеше й се свят от страх. Каква ли тайна щеше да й разкрие Жан под натиска й? Досега си беше позволявала да се преструва, че тревогите й са неоснователни, да се самоубеждава, че са просто плод на свръхактивното й въображение. Но той разполагаше със силата да ги потвърди. Този мъж, който беше срещала един–единствен път, имаше способността да преобърне всичките й убеждения с главата надолу.

Около полунощ се предаде, намъкна джинси и пуловер и тръгна боса по дървената платформа. Нощта беше ясна, а, скътана в недрата й, луната представляваше ярка сфера, разливаща металическата си светлина върху чернеещите води. Никога през живота си не беше виждала толкова много звезди на едно място. Хиляди, милиони, безброй точици обсипваха нощния небосклон: малки струпвания и величествени съзвездия на милиарди, милиарди светлинни години разстояние. Паскал й беше разказала за времето, необходимо на звездната светлина да достигне Земята, за това как същите тези звезди можеше вече да са мъртви, угаснали в беззвучни космически взривове. Вселената беше безкрайна: дори видимият Космос имаше невъобразими пропорции.

Виждала ли си Аврора Бореалис? — беше я попитала веднъж Паскал, докато гледаха през прозореца на общежитието в рядко безоблачна нощ.

Кой?

Северното сияние, глупчо.

А.

Носиш неговото име — беше се подсмихнала по своя си загадъчен начин Паскал. — Името ти означава „светлина“. Аврора е богинята на зората в римската митология.

Докато вървеше към брега, имаше чувството, че зората е много далеч. Трябваше да се поразходи, да се поразсее. Какатра беше осеян със светлинки, които примигваха и блещукаха като запалени факли в тъмнината, до нея прииждаха на вълни смътни разговори на будни гости и служители, далечна музика. Нощта беше топла, въздухът — изпълнен с успокояващия ромон на заливащата брега вода.

Аврора странеше от осветените алеи и пътеки, осланяйки се напълно на лунното сияние. Пясъкът хладнееше приятно под стъпалата й, но камъните бяха ръбести и й се прищя да си беше обула кецовете. Докато стигна южния край на острова и минилетището, където хеликоптерът на Рубен ван дер Мейде се спотайваше в мрака като грамадно водно конче, краката вече я боляха сериозно.

На връщане Аврора забеляза твърдината на по-малко островче в океана. Върху гърбицата му се издигаше маяк, чийто дирещ лъч светлина проблясваше и изчезваше, проблясваше и изчезваше с хипнотичен ритъм. Движението му насочи вниманието й към закътано заливче, чиито извивки скриваха тялото на сграда, убягваща на окото от този ъгъл — всъщност едва ли се виждаше откъдето и да било другаде, освен откъм водата. Постройката беше огромна, внушителна, изградена от бели камъни и с впечатляваща полукръгла фасада. Определено имението на Ван дер Мейде: беше го виждала в един от епизодите на предаването „Звездни домове“ по Ем Ти Ви.

Интересът й внезапно се оживи и Аврора тръгна към стръмното, буренясало стълбище, водещо към плажа. Явно някога го бяха боядисвали в бяло и сега пообеленият, едва забележим слой боя светлееше и й показваше пътя; стъпалата бяха подредени неравно, наподобявайки ред криви зъби. Очевидно този маршрут към къщата вече не се използваше. Ненадейно Аврора се почувства като нарушител. Като се позамисли, май не беше далеч от истината.

Тукашното възприятие за далечина беше лъжливо и Аврора извървя доста път, преди да стигне имението, което й се беше струвало доста по-близо. Един от прозорците на приземния етаж беше открехнат, а каменната стена скриваше донякъде светлата стая зад него. Вътре две обърнати с гръб към нея фигури разглеждаха нещо в скутовете си с приведени една към друга глави. Аврора ги разпозна като двойката от по-рано днес: актьорите младоженци на борда на луксозната яхта. Боейки се да не я разкрият, приклекна и заобиколи до място с по-добра видимост. Разположението на вилата създаваше идеалните условия за подслушване.

— Разбираме. — Гласът на Рубен беше деликатно увещателен. — Партньорства като вашето се открояват от останалите. Изискванията ви са специални. Бъдете сигурни, че щателно обсъждаме всеки индивидуален случай, преди да стигнем до споразумение. Някои двойки предпочитат да вземат участие в процеса или с гените на майката, или с тези на бащата, докато други избират варианта петдесет на петдесет — равни шансове. Ще останете изненадани колко залагат на втория вариант. Влагат еднакъв капитал, ако позволите да се изразя така.

— Вероятно ще отнеме известно време — обади се непознатият мъж.

— Подпишете ли споразумението тази седмица, можем да задействаме нещата моментално.

Аврора се приведе напред, напрягайки слуха си. За жалост изпусна началото на следващото изречение.

— … при една по-задълбочена дискусия бихме ви предложили възможност за подбор на двете страни. Търсачите ми вербуват подходящи жени от цял свят с цел правдив резултат. След това, разбира се, започва деветмесечното чакане.

— Правдив резултат ли казахте?

— Да. Вие двамата например сте тъмнокоси… ако водите русо дете, ще си навличате недоумяващи хорски погледи.

— Тоест, ако, да кажем, бяхме чернокожи или азиатци…

— Щяхме да ви намерим чернокожа или азиатска родилка.

— А какво се случва после с майките? — попита на свой ред жената.

Рубен не се поколеба с отговора си.

— Работата ни има хуманитарна насока. Вербуваните жени — и, приканвам ви, не ги наричайте майки, тъй като те са просто приемници, хранилища, ако щете, за бъдещия ви наследник — имат едно общо нещо помежду си. Всичките се стремят към по-добър живот.

— По-добър живот?

— Точно това им предлагаме ние. Не ме разбирайте погрешно: говорим за напълно здрави жени — прегледите ни са крайно щателни, — което естествено ги обуславя като образцови физически екземпляри. При все това житейският им път може да е поел в недотам… сполучлива посока.

— И как точно им помагате вие? — поинтересува се актьорът.

Рубен разясни отзивчиво.

— Често се случва да са затънали финансово. Двайсетпроцентов дял от първоначалната ви такса директно попада в техни ръце. Става дума за парични суми, каквито тези момичета не са виждали, дори не са мечтали да видят. Но да не забравяме, че не всички са тръгнали да забогатяват, поради която причина застраховката ни — не само за родилките, но и за семействата им — в определен смисъл има по-голяма стойност. — В стаята се възцари кратко мълчание. — Кажете ми: ако ви се предостави възможност да подобрите до неизмерима степен живота на любимите си хора само срещу елементарна услуга и с условие за дискретност, няма ли да се вкопчите в нея с две ръце? За наше щастие голям брой жени го правят. Правят го от отдавна.

Явно Рубен усети нужда да поясни:

— Например член на семейството може да е изпаднал в нужда. Необходими са му скъпоструващи медицински грижи, да кажем. Или пък са загубили близък човек вследствие на престъпление, злоупотреба с наркотици, проституция. Програмата ни поема в свои ръце благоденствието не само на родилката, но и на цялото й семейство — и то не само от финансова гледна точка, но и по отношение на работни места, жилище, образование, с поколения наред. Подсигуряваме значително благосъстояние в краткосрочен план и сигурност и спокойствие — в дългосрочен.

— А по какъв механизъм се извършва плащането?

Рубен беше подготвен да отговори на всеки въпрос.

— Чрез редовните вноски на клиенти като вас самите — на всяко тримесечие, докато детето навърши двайсет и една годишна възраст. По този начин гарантираме дискретност сега и занапред. — Поредната пауза за осмисляне на информацията. — С плащанията си, приятели мои, действително подпомагате нечий живот.

Аврора се обърка напълно. Обади се и още един мъжки глас. Явно в стаята бяха четирима. Агентът на актьора може би?

— Настояваме за поверителност — обяви третият мъж.

— Напълно ви разбирам.

— Ако това споразумение излезе на бял свят… Рискът е огромен, Рубен.

— Рискът е нулев. — Гласът на Рубен прозвуча премерено, решително; никой от въпросите не го хващаше неподготвен, сякаш беше провеждал същия разговор стотици пъти досега. — Точно това й е хубавото на услугата ни. Двойки като вас имат много и разнородни причини за неспособността или нежеланието си да родят свое дете. Тези причини не ни касаят. Нашата работа е да ви подсигурим бебе, което имате правото да представите пред света като ваш биологичен наследник в зависимост от нуждите ви, разбира се — били те лични, професионални, публични, — без да се подлагате на изтезанията и спекулациите около осиновяването. Обявявате бременността, оттегляте се от публичното пространство или, както предпочитат някои двойки, планирате появи, където демонстрирате напредъка.

Изведнъж я осени прозрение. Възелът се разплете и въжето се усука около врата й, подмолно като примка. Аврора запуши устата си с длан, за да не изпусне писъка, зародил се в гърдите й.

— Какъв напредък? — обади се жената, този път избухливо.

— Измислени са начини. И ние самите предлагаме няколко козметични варианта.

— Хората несъмнено ще задават въпроси.

— Не и ако сте изиграли убедително ролята си.

— А в случай че… приемницата наруши клаузата за поверителност? — попита агентът. — Какво правим тогава?

— Изключено е.

— Не е възможно да гарантирате…

— Възможно е и гарантирам. На всички родилки е дадено да разберат какво означава да встъпят в бизнес отношения с Рубен ван дер Мейде. Разполагам с голяма власт и не търпя своеволия. Всяка грешка си има своите последствия. Мога да съм благодетел, но ако обстоятелствата го наложат, мога да се превърна и в тиранин.

— Ами детето? — прекъсна го жената. — Всичките тези лъжи!

— Всичко опира до моралните ви ценности — обори я Рубен. — Тук сключваме бизнес сделка, това е. Способстваме появата на нов живот, спасявайки още безброй други животи. Лично моята съвест е неопетнена.

— А как стоят нещата с бащите? — поинтересува се актьорът. После поясни с по-тънък гласец: — Биологичните бащи имам предвид.

— Мъжете също минават щателна проверка… — Рубен се прокашля — … но тяхното положение е малко по-различно.

— В какъв смисъл?

— Както се досещате, получават солидна сума, но самият процес изисква по-голяма анонимност. Донорският им материал се съхранява в банка за сперма. Не получават информация относно жената, която ще заплодят, и контактите ни приключват дотук.

Във вилата настана дълго мълчание. Аврора притаи дъх.

— Най-просто казано — продължи Рубен, — можете да ни приемате като агенция за сурогатни родители.

Актьорът:

— Свръхсекретна агенция за сурогатни родители.

— Това се подразбира.

— Агенция, хвърляща прах в очите на света.

— Агенция, предлагаща всеобхватни решения.

— И дискретността е гарантирана?

— Нещо повече — удовлетворението е гарантирано.

Аврора се обърна. Нямаше сили да слуша повече. Кръвта напираше яростно в очните й дъна.

Догади й се. Наведе се да повърне, присвивайки се конвулсивно, докато стомахът не я заболя, но нищо не излезе. Втурна се обратно към плажа със забързани, несигурни крачки, а ръцете й опипваха мрака в търсене на опора, улавяйки единствено черния въздух.

Всичко й стана ясно.

Всичко.

40

Стиви

Само след седмица на Какатра Биби Райнър си възвърна облика на същото онова момиче, което беше отворило вратата на нюйоркския апартамент преди толкова много месеци. С навита на ролки коса и размахвайки пръсти във въздуха, тя се наведе напред за прегръдка, размазвайки неизсъхналия лак по ноктите си. Това неземно място някак достигаше душата и й вдъхваше нов живот.

— Излизам — целуна я Биби. — Спа салонът ме очаква. Ще ми правиш ли компания?

— Благодаря, но предпочитам да си стоя тук.

— Както искаш. Не страдай много по мен!

Стиви прекара сутринта самичка във вилата им, четейки и от време на време изпадайки в безтегловна дрямка, приспана от гальовния плисък на вълните. Опитваше се да не мисли за Зандър и скандала им на тръгване. Още не можеше да повярва що за реакция беше извлякла от него новината, че възнамерява да придружи Биби на острова.

Защо ти е да ходиш там? — беше я попитал остро, застанал с гръб към нея до вратите към вътрешния двор.

Биби има нужда от мен, Зандър. Преживяла е ужаси, каквито двамата с теб дори не можем да си представим. Не виждам какво те притеснява толкова.

Не искам да ходиш.

Защо?

Не мога да ти обясня.

Защо не опиташ? Досещаш се, че няма да зарежа най-добрата си приятелка, понеже съпругът ми отсякъл, че не ме пуска на Какатра поради причина, която не може да ми обясни.

Стиви многократно се беше опитвала да намери обяснение за спора им. Знаеше, че остров Какатра е притежание на Рубен ван дер Мейде, а с тази мисъл в съзнанието й изникна и смътният спомен за Жан Моро, седнал до него на модното ревю във Вегас, което Зандър твърдо беше отказал да посети. „Някогашни съперници“, така беше описал отношенията им. Знаеше и как се държи съпругът й, споменеше ли се името на модния магнат — сякаш беше видял призрак. Там ли се криеше причината? Жан Моро ли беше виновникът?

Зандър се беше обърнал гневно към нея, сочейки корема й.

Задявам се не го правиш заради… това?

Илюзорното им бебе. Опитите им продължаваха да са безплодни.

Защо да го правя заради това? — Беше взела ръката му. — Не се опитвам да ти се измъкна, ясно? Обичам те.

Тогава отидете някъде другаде. Където и да било. Моля те.

Най-малко от всичко на света Стиви искаше да гради брака си на тайни, макар че още не беше минала и година от сватбата, а мръсните гадинки вече се рояха с купища. Зандър живееше в потайност — вярно, но и тя самата трябваше да си признае, че не е напълно откровена с него: истината за смъртта на Линъс Позен висеше над главата й като дамоклев меч… не биваше да предава доверието й. Започваше да се пита дали не бяха прибързали със сватбата. Колкото повече се тормозеше, толкова повече се уверяваше, че не познава собствения си съпруг. Ами ако бракът им беше измама? Ако се окажеше, че е дала клетва да прекара остатъка от живота си с непознат? Каквото и да криеше Зандър, очевидно беше достатъчно голямо да осуети връзката им — на такива мисли я навеждаше чудатото му поведение.

По обяд Стиви реши да поплува в океана. Отпусна се по гръб върху хладната, люлееща се водна повърхност с обърнати към жаркото слънце длани. Течението явно беше по-силно, отколкото предполагаше, и когато опита да стъпи на дъното, очаквайки да усети с пръстите на краката си пясък или камък, с изненада установи, че я е отнесло навътре. Чувстваше крайниците си уморени и разстоянието, което трябваше да преплува срещу течението, й се стори непосилно. Зад гърба й, още по-навътре в морето, но със сигурност по-близо от вилата, се виждаше островче с маяк. Позволи на течението да я завлече към него с идеята да отпочине, преди да се върне на главния плаж.

Брегът беше нащърбен и каменист, същински бич за стъпалата й, а тесните стени на единствената постройка хвърляха съвсем недостатъчна сянка. Фарът изглеждаше стар, вероятно датираше чак от шейсетте години. Беше построен в типичния за подобни съоръжения стил и доста запазен, предвид дългогодишните набези на бурния океан и климатичните условия; единствено боята по напечените от слънцето стени се беше понапукала и се лющеше тук-там. Измъчвана от жажда и наченките на топлинен удар, Стиви почука веднъж — два пъти по вратата с надеждата някой да откликне. Напразно. Бранейки очите си с ръка от силното обедно слънце, вдигна глава и забеляза малко правоъгълно прозорче в най-горната част на маяка. Не се виждаше ясно, но й се стори, че в същия момент тъмна човешка фигура се отдръпна от рамката му.

— Ехо? — провикна се Стиви. Една чайка се устреми от високото с писклив възглас, кацна върху белеещия се връх и плесна доволно с криле. Стиви присви очи към прозорчето, чудейки се дали уединението и пладнешката жега не й играеха номера.

На южния бряг имаше малък пристан и въже за акостиране. Побутна единия край на въжето с палеца на крака си и усети, че още е мокро. Явно съоръжението беше в употреба, макар че нямаше представа с каква цел. Фарът не й изглеждаше действащ, пък и беше останала с впечатлението, че повечето посетители пристигаха по въздух. Опита да надникне през едно от по-ниските прозорчета, но дори те бяха твърде нависоко. С помощта на няколко подскока успя да си състави смътна картина за интериора — натрупани кашони, документация, цял куп папки и библиотекарски дървени лавици с едри букви в края на всеки ред: А, Д, К… Н, О, 3…

Изпита вълна на облекчение при вида на наближаващата моторница, чиято опашка от морска пяна образува бяло камшиче, когато двигателят угасна. Зад руля стоеше униформен мъж.

— Всичко наред ли е? — попита я учтиво, помагайки й да се качи на лодката. Отблизо си личеше, че е млад, а широкото му, плоско лице приличаше на гърба на дървена лъжица.

— Течението ме завлече навътре — обясни Стиви. — Благодаря ви.

— Боя се, че територията на маяка не е отворена за посетители. Достъпът е строго забранен.

Изражението му й се стори странно безучастно.

— Както вече казах, тук съм по погрешка.

Стигнаха брега на Какатра за няколко минути. По време на пътя Стиви поглеждаше през рамо към отдалечаващия се силует на фара, все по-малък и по-малък зад разпенената им диря.

— Къде се губиш? — попита я Биби като се върна. Приятелката й лежеше на ракитов шезлонг с прибрани под тялото крака, списание в ръка и отдавна забравената усмивка на лице. Дърк Майкълс я беше посъветвал да се обърне към психотерапевт по време на престоя си на острова — по негови думи Какатра разполагал с най-добрите. Макар и да знаеше, че Биби не би разкрила грозните подробности около смъртта на Линъс, Стиви имаше чувството, че сеансите, както и да протичаха, оказваха положителен ефект.

— Дълга история.

— Започвах да се тревожа!

Стиви седна.

— Добре ли мина процедурата?

— Май да. — Биби сви рамене. — Така се отпуснах, че съм задрямала!

— Умирам от глад — каза Стиви, разглеждайки обедното меню.

— Аз също. Хайде да си поръчаме цял куп вкуснотии.

След като хапнаха, Стиви излезе на верандата да закачи банския си на простора. Забеляза, че няколко камериерки чистят съседната вила, сваляйки обиграно чаршафи и пренасяйки чевръсто вързопи със спално бельо по дървената платформа. Странно. Беше видяла Рита Клей на верандата едва тази сутрин — двете се познаваха покрай Марти Кинг — и можеше да се закълне, че Рита планираше да остане поне още седмица.

Объркана, Стиви погледна към къщичката от другата страна. Не, несъмнено беше първата. Все едно, вероятно й е изникнала работа и се е наложило да отпътува към къщи.

Влезе вътре.

— Искаш ли да се поразходим?

Биби се прозя, протягайки ръце над главата си.

— Малко съм уморена. Май ще поспя.

Стиви се замисли. Още откакто бяха пристигнали, търсеше удачен момент да подхване темата, но такъв все не изпадаше. Изобщо съществуваше ли удачен момент за подобни разговори?

— Биб, какво ще правим? — зададе внимателно въпроса си.

— За кое?

— Знаеш за кое.

Биби се зае да пълни голяма чанта с плажни принадлежности, въпреки че уж щеше да си стои в стаята.

— Не искам да мисля за това. Свършено е.

Стиви се поколеба дали да продължи, но в крайна сметка реши да рискува:

— Не можеш да се преструваш, че не се е случило.

— Какво, да не би да ти е жал за него? — озъби се Биби.

— Естествено, че не. Не бих си го и помислила.

— Едно ще ти кажа — заслужаваше далеч по-жестоко наказание за нещата, които ми причини.

— Знам.

— Няма как да знаеш.

— Опитвам се да те разбера. Искам да ти помогна.

— Тогава ми позволи да забравя всичко. — Разтресена, Биби се скри в банята. — Не ме карай да съжалявам, че съм ти споделила — обади се през затворената врата.

След малко Стиви почука лекичко.

— Пусни ме да вляза.

— Няма.

— Правилно постъпи, като ми каза. Не е там въпросът.

— Да не би да ме съветваш да си призная?

Подбра внимателно следващите си думи. Възможно ли беше да следваш моралния си компас, когато околните го пренебрегваха? Нали всички плаваха в едно житейско море?

— Не, в интерес на истината не те съветвам.

— Аз съм убийца.

— Линъс беше зъл човек. И аз бих постъпила по същия начин.

Ключалката щракна. Стиви побутна вратата и завари Биби върху тоалетната с клюмнала в дланите си глава.

— Но за сметка на това смятам, че ще трябва премислиш положението си, ако искаш да си върнеш някогашния живот — продължи мисълта си тя. — В противен случай е свършено с теб.

— Веднъж каза, че си ми длъжница? — промълви Биби тихо. — Спомняш ли си? Когато спечели ролята на Лорън?

— Да, спомням си добре.

— Ами ето ти повод да ми се издължиш. — Вдигна поглед към нея. — Моля те, Стив, искам да забравя всичко. Искам да забравя. Затова съм тук, насред проклетия океан, в средата на нищото. Моля се, докато дойде време да се прибираме — размаха ръце, сякаш нелепостите в Лос Анджелис бяха пушилка, която можеше да разсее, — хората ще са обърнали нова страница и няма всеки ден да ми напомнят за онзи ужас. Затова просто забрави — завърши измъчено. — Става ли?

Стиви облегна глава на касата на вратата.

— Става.

В петък й дойде цикълът. Случи се най-неочаквано, докато плуваше. Закъсняваше й, макар и само с няколко дена, но все пак се чудеше дали пък… Ако да, значи беше способна да създаде семейство. Ако да, значи тялото й не беше дефектно. Ако да, значи можеше да се върне при Зандър с хубавата новина и всичко щеше да си дойде на мястото. Но още на сутринта, когато се беше събудила с познатото напрежение ниско долу, вече знаеше каква е действителността.

Тъкмо търчеше към вилата, загърната в плажната си кърпа, забола очи в пясъка, когато се сблъска с Жан Моро. За свой срам едва не се свлече в краката му, а той я вдигна, придържайки я на ръка разстояние от себе си, като извадено от кашон кутре.

— Вината е моя — обади се пръв Жан. — Не ви видях.

Съзнанието й моментно се изличи; съществуваше единствено натискът на ръцете му върху раменете й. Беше го запомнила като красавец от дефилето във Вегас, но отблизо пленяваше с истинския магнетизъм, типичен за опасните мъже. Искрата в очите му й напомни за първия работен ден в „Симс енд Корт“. Как беше влязла в офиса му, представяйки се, а той беше извърнал поглед от прозореца, за да я поздрави, излъчвайки с всяка частица от съществото си посланието: „Неизбежно е“. Предадеш ли веднъж невинността си, връщане назад няма.

— Май не сме се запознавали официално. — Жан протегна ръка. — Жан-Батист, викай ми Жан. Бизнес партньор съм на Рубен. Двамата отговаряме за острова.

Стиви изпита първичната притегателна сила на очите му, чийто цвят слисваше с необичайното си синьо. Стисна ръката му здраво, отчитайки смирената мощ на хватката му.

— Стиви Спелър.

— Да, знам. — Онази убийствена усмивка отново. — Съпругата на Зандър.

Коментарът му й се стори невежлив и дори малко груб.

— Не бих казала, че ми е приятно да се възприемам просто като нечия съпруга — отвърна тя, съзнавайки, че прозвуча леко снобски.

— Зандър не е просто някой — възрази Жан с дяволит тон, който й се видя необясним. Имаше чувството, че опипва почвата, опитва се да научи доколко я е информирал Зандър. — Стари приятели сме.

Някогашни съперници.

Жан зачака отзив от нейна страна — отново разследвайки осведомеността й. Тя обаче реши да си замълчи, колкото и да се изкушаваше да го подтикне към разяснение около взаимоотношенията им.

— Как е той? — продължи да любезничи. — От доста време не сме се виждали.

— Добре е — отвърна Стиви предпазливо. — Много сме щастливи заедно.

Той се усмихна. Стиви забеляза, че зъбите му са почти прави, но не съвсем, което несъвършенство, в комбинация с белега, допринасяше за чудноватото му очарование. Кучешките му зъби изглеждаха заострени и придаваха на устата му допълнителна злост.

— Радвам се да го чуя. Някога се познавахме добре.

Стиви отвърна на усмивката му, но със затворени устни.

— Е, приятно ми беше да се запознаем — каза, отстъпвайки назад.

— На мен също. До нови срещи?

— Може би.

Докато прекосяваше дървения мост към вилата им, Стиви чувстваше погледа му върху гърба си. Въпреки палещия зной по гръбнака й се прокрадна студенина, подобно на сироп, потекъл от лъжица.

41

Лори

Лори трябваше да пътува за Лос Анджелис на следващата сутрин. Беше прекарала осем седмици на Какатра.

Островитянският живот й допадаше.

— Дано добре да си си починала — беше казала Жаклин, чувайки новината. — Графикът ти е пълен.

— Ами Питър?

— Бурята стихна. Моро се оказа прав за ваканцията ти — добър подход беше.

Лори не го беше виждала от дни. Бизнес срещите с Рубен ван дер Мейде се нижеха една след друга. Не знаеше каква точно е връзката между двамата, но си спомняше, че Десидерия й беше казала за страничните проекти на Жан, и вероятно единият се развиваше тук. Макар и да се изкушаваше да вложи допълнителен смисъл във вниманието му по време на престоя й на Какатра, все пак съзнаваше, че е момиче на „Валъри“, притежание на „Ла Люмиер“, и е съвсем логично да я обгрижва.

Но тогава се замисляше за морското пътешествие, на което той я беше поканил и по време на което беше хванал риба с размерите на цигулка, пъхвайки палец в устата й, за да я доубие; и за онзи път, когато се бяха гмуркали заедно, сами в подводен свят на сенки и розови корали; и за братските му грижи към хлапето Ралф, как сияеше край него, като огън в стъклена лампа; и за допира му върху наранения й глезен — и в този миг предишният копнеж се прокрадваше отново в душата й, просмукваше се под затворените врати на съзнанието й, неусмирим и всеобхватен, а съпротивата беше безполезна: все едно да спреш буйна река с ръка.

Вечерта преди заминаването Жан я покани на вечеря. Един от асистентите му я посети във вила 19, когато слънцето угасваше зад насечения силует на Какатра. Лори стягаше багажа си за ранното отпътуване, вдишвайки с пълни гърди аромата на острова по дрехите си; искаше й се да го отнесе със себе си. Но дрехите се перяха, а спомените избледняваха: и дрехи, и спомени се заменяха, подновяваха, докато изживяното не останеше далеч в забравеното минало.

Изпита облекчение при мисълта, че ще го види за последно, преди да си тръгне. Съзнаваше, че върнат ли се в Америка, щеше пак да се отдръпне. Здравият разум го изискваше. Жан Моро беше недостижим във всеки един смисъл на думата.

— Дайте ми един час — каза на асистента, макар че не й пречеше да тръгне с него. Прекара го пред прозореца на вилата, сбогувайки се с пейзажа, който в хода на изминалите два месеца беше обикнала като онзи от прозореца на родната си детска стая, от времената, когато майка й още беше на този свят, а животът се простираше пред нея в пълния си блясък. Сега проумяваше с какво я беше запленявал онзи обикновен, прозаичен изглед. С множеството си обещания, с възможностите по пътя напред.

Тръгна по плажа към вилата на Жан, която разполагаше с обширна веранда, издълбана в скалата — беше я водил веднъж, по време на опознавателната обиколка на острова, — а на терасата с изглед към океана я очакваше маса за двама, покрита с дълга бяла покривка. В единия й край имаше кофичка с лед, от която се подаваше бутилка шампанско.

Жан стоеше до парапета с гръб към нея и поглед, вперен в звездите. Пушеше цигара.

— Нямах намерение да те каня на романтична вечеря — обяви, без да се обръща. — Готвачът вероятно е решил, че ще вечерям със съпругата си.

Лори се позачуди как да отговори.

— Не я намирам за романтична.

Той смачка недопушената цигара във варовиковата стена и саждите оставиха сивкава следа.

— Заповядай — посочи към масата. Очите му изглеждаха различни — уголемените зеници като че ли поглъщаха синьото, сякаш устремявайки взор в безкрая, погълнал тъмнината на необятната морска и космическа шир. — Отпусни се.

Храната беше превъзходна: крехки миди с осолени хлебчета, малиново-шоколадов фондан, топящ се в устата. Поделиха си бутилката „Круг“ и главата й се замая приятно. Небето потъваше в тъмновиолетово забвение. Островът сякаш плуваше в мастилница. Пламъчетата на свещите подчертаваха всеки един контур от лицето на Жан: около устата и очите му се събираха локвички от почти пълна тъмнота, в чиито предели от време на време се мяркаха сапфирени отблясъци, блещукащи ослепително като потънало на океанското дъно съкровище.

— Ела да се поразходим — предложи й след края на вечерята. Усети колебанието й и протегна ръка към нея. — По това време на нощта плажът е незабравим.

Лори пое ръката му, но само колкото да стане от масата, и измъкна пръстите си, преди той да я пусне.

Пясъкът мокрееше между пръстите на краката й. Усещаше земята твърда, сбита, солидна под ходилата си, но и съставена от песъчинки, толкова фини, че сами по себе си бяха невидими. Морето пораждаше умиление в сърцето й, прииждайки ритмично, галейки брега отново и отново, досущ като майчина длан горящо чело.

— Разбираш ли сега защо прекарвам дните си тук? — заговори я той. Досега бяха ходили безмълвно, заслушани в нежния ромон на вълните.

Лори се обърна към тъмната фигура до себе си. Той вървеше откъм океана и лунната светлина озаряваше единствено отвъдната му страна, очертавайки го като мрачен силует за нейните очи.

— Не ми е трудно да си представя — отвърна му.

— Така ли?

— Животът на Какатра е щастие. Към друго място не съм изпитвала такива чувства, откакто майка ми почина.

Стори й се, че плавно я беше доближил, ходеше на такова разстояние от нея, че раменете им можеха да се допрат, стига тя да го поискаше. В този момент си спомни за родителите на Жан, Пол и Емили Моро, които бяха загинали трагично в детските му години.

— Съжалявам, несъобразително от моя страна — побърза да добави.

— Понеже съм сирак? — Думата извика в съзнанието й картини на мърляви изоставени деца, недохранени, зъзнещи от студ, самотни — не облика на Жан, с всичките му богатства и жени и ледената искра в очите му. — Твоята болка не е по-малко важна.

Продължиха разходката си в мълчание, но не неловко, нито напрегнато, а мълчанието, спускащо се в промеждутъка между смислените думи в съкровен разговор. Лори погледна през рамо. Къщата, откъдето идваха, представляваше рояк трептящи светлинки в далечината.

— Бях на четиринайсет. — Жан спря и се обърна с лице към океана. — Повече не исках и да видя вода. А сега не мога да си представя живота извън обкръжението й.

— Какво знае едно четиринайсетгодишно дете.

— Всяка възраст носи своите трудности.

Клекна на земята, взе една олющена от вълните клечка и нарисува широка дъга в пясъка от ляво на дясно. Лори подгъна крак до него.

— Загубихме контрол над яхтата — обясни със странен, твърде нисък глас, сякаш се мъчеше да проникне под основата на думите, за да им подсигури опора. — В единия момент бяхме всички заедно. В следващия тях ги нямаше. Загубил ги бях.

Лори затвори очи. Представи си буйните, разпенени вълни. Сиви, кафяви, яростни.

— Нямаше какво да сторя. Гледах ги безпомощно как се давят.

Тя докосна ръката му. Преди време би се позамислила, но сега го направи напълно инстинктивно. Каквито и разногласия, каквито и конфликти да бяха възниквали в миналото помежду им, искаше да му предложи приятелството си. Поне това му дължеше.

— Съжалявам — промълви. — Толкова много съжалявам.

Жан вдигна поглед към нея. По лицето му се четеше тъга, самота, по-дълбока и от тази в очите на Рико онзи далечен ден на паркинга, по-дълбока от тази на баща й, от нейната собствена дори.

— Вярваш ли в Бог? — попита я. Изражението му излъчваше решимост, сякаш търсеше отговор не само в личен, но и във всемирен план. Жизненоважен отговор.

— Някога вярвах — отвърна Лори. — Май с всички е така, не мислиш ли?

Жан отново взе пръчката и продължи очертанията на дъгата, ограждайки двама им в пълен кръг. За да го довърши, трябваше се пресегне през нея, и от близостта сърцето й заблъска в гърдите.

— След това лежах незнайно колко време на палубата — продължи зловещия си разказ. — Бурята отшумя. Небето имаше лилав оттенък, като в живопис. Това бяха най-ужасните часове от живота ми. Двамата с Бог останахме насаме, а нямаше какво да си кажем.

— Съвсем сам ли си останал?

— Бяха обявили яхтата ни за издирване. След време дойдоха да ме приберат.

Лори проучи внимателно лицето му, досещайки се за отговора, преди да е задала въпроса си.

— Ти пострада ли?

Жан посочи с пръст белега върху горната си устна.

— Само толкова. Подхлъзнах се, докато се мъчех да ги стигна, и плътта ми направо се сцепи. Раната беше много дълбока. Цяла вечност заздравяваше. — Той поклати глава. — Звучи адски драматично, нали? Но през цялото време имах чувството, че ми напомнят какво съм позволил да се случи.

— Кой?

— Майка ми и баща ми. Дори след като свалиха конците, не можех да се усмихвам, болеше жестоко. Все едно ми напомняха какво съм допуснал да се случи.

— Нищо не си допуснал да се случи — възрази тя. — Вината не е била твоя.

— Може би.

Пенлива вълна обля краката на Лори.

— Чувстваш ли се по-близо до тях на Какатра? — попита го.

— По-близо? — От неговата уста думата прозвуча съкрушително, болезнено интимно.

— Откъдето и да било другаде. Тъй като някога си…

Той хвана брадичката й и я целуна.

Случи се напълно спонтанно. Вероятно се беше обърнала в подходящ момент, защото, както си седяха един до друг, в следващия момент се целуваха, плавен преход просто не съществуваше.

Устните на Жан бяха меки и неутолими, настойчиви и ненаситни, а когато се отдръпнаха, Лори се почувства като прегорял от жажда пустинен пътешественик, получил спасителна чашка вода. Искаше още. Нуждаеше се от още.

Този път се нахвърлиха един на друг, ръцете му плъзнаха по кожата й, устните им се впиха страстно, телата им се притиснаха плътно, раздирани от желание. Копнежът я запали, изпълни я с огнено сияние. Жан я хвърли назад върху пясъка, прокарвайки пръсти по врата й, целувайки извивката на ухото й, брадичката й, устните й отново, докато ръката му слизаше все по-надолу. Лори усети как дланта му минава през едната й гърда и тялото й се разтресе, изтръпна от сласт.

— Искаш ли го?

— Да. — Каква малка дума, а с колко емоции беше нажежена: месеци на всеотдайност, омраза, объркване, блянове. Жадуваше Жан Моро, цялата му същност, и тялото, и душата.

Ръката му беше стигнала до вътрешността на бедрото й. Чувстваше бикините си влажни. Пясъкът още излъчваше топлина и Лори си внуши, че тялото й е изтъкано от огън, че прогаря земята под себе си. Когато допирът му достигна вътрешността й, тя изстена, устремявайки се към него, обхващайки с разтреперани пръсти ръката му, притискайки я към топлотата си. Не виждаше лицето му — представляваше само черен контур на фона на още по-черното небе. Единствено широко отвореното око на луната се взираше в нея, преливащо от ярка светлина.

Жан я целуна отново, прониквайки с език в устата й. Помежду им пробягаха струи вода, приливът ги навести със солената си, първична студенина. Тя разкопча ризата му, прокарвайки длани по гърдите му, вдишвайки аромата на плътта под разгръщащата се материя, сякаш отворила прозорец в уханен летен ден.

— Девствена ли си? — попита я задъхано.

— Да. — Едва произнесе думата под напора на чувствата си.

Твърдината му се притисна между отворените й бедра. Никога досега не бе изпитвала толкова всепоглъщащо чувство, наближаващия наплив на трепетна и приятна възбуда, твърде интензивна, за да я понесе.

Щом той проникна в нея, Лори избухна в екстаз. После, изпаднала в неземно упоение, отплува в сладка бездънност, докато силните ръце на Жан я придърпваха към него, избавяха я, съединяваха телата им. Болката беше мъчителна, но мимолетна, а след нея в слабините й се разля неизмерима наслада. Чувството да го приеме в себе си, да се слее с него, да постигне хармония с ритъма на тялото му я караше да жадува сладка смърт, точно тук и сега, на същия този остров, и, изцедена от всичката си жизнена енергия, вкусила върховната амброзия на Вселената, да отплава в безбрежния океан.

Наслада и болка…

Той се тласна в нея, заличавайки границата помежду им. Лори се устреми към оргазма по-бързо, отколкото някога си бе представяла, че е способна. Морската вода обля брега още по-обилно, достигайки чак до точката на единението им, дарявайки й своята мокрота, щипейки леко със солта си, а той ускоряваше темпото, дъхът му свистеше в ухото й, горещината помежду им нарастваше, кожата им сякаш пламтеше, а той проникваше още по-надълбоко, още по-болезнено и по-сладостно едновременно, движенията му я нажежаваха като драсната кибритена клечка и внезапно се възпламени, достигайки върха с вика, който бе таила в гърдите си с години, запращайки го в необятното небе.

Само още един тласък му беше нужен, и той се присъедини към екстаза й. Лори усети напрежението и топлината на течността, а лицето му гореше в рамото й, гърбът му се издигаше и спадаше, лепкав от пот и солена вода.

Жан се преобърна по гръб с една ръка през гърдите си и затворени очи. Лори видя как вената на врата му пулсира учестено. Вгледа се в нея, очаквайки и тя да се успокои.

Уеднакви дишането си с неговото. Докосна кожената гривна на китката му — най-накрая можеше да си го позволи.

— Благодаря ти.

Жан не обърна лице към нея.

— За какво?

— Знаеш за какво. За помощта ти онзи ден. Спаси ми живота. Така и не ми даде шанс да ти благодаря, затова го правя сега.

— Не е нужно.

— Напротив.

Той се обърна към нея. Лунната светлина придаваше по-топъл цвят на очите му. Най-сетне го виждаше като човек от плът и кръв.

— Грешка беше — каза й в тъмнината. — Не биваше да се намесвам.

— Но се намеси.

— Беше грешка.

— Не говори така.

— Истина е.

— Защо се преструваше, че нищо не се е случило? — Сложи пръст в сгъвката на лакътя му, където кожата беше толкова нежна, че наподобяваше коприна. — Когато Десидерия ме доведе в агенцията. Знаеш ли, че уби една част от мен?

Той извърна очи и впери немигащ поглед в небето.

— Има неща, с които не си наясно, Лори. Тайни, които не мога да ти разкрия.

— Можеш да ми споделиш всичко.

Той се разсмя, но нерадостно.

— Наистина можеш — настоя тя. — Нищо няма да промени чувствата ми към теб.

Жан преглътна.

— Когато пристигна на острова — подхвана той, — ти казах, че непросветеността е ценна. Не говорех ей така.

— Целия си живот прекарах непросветена — отвърна тя. — Не се отнасяй с мен като с момиченце, след като си ме любил като жена.

Жан седна и прокара длан по тила си. Прибра колене към гърдите си и отпусна ръце върху тях, привел глава.

— Разделям се със съпругата си — обяви тихо. — Всичко свърши помежду ни. И то отдавна. Никога не сме се обичали един друг, не и както ми се иска.

Тя зачака търпеливо. Гузната съвест, която питаеше спрямо Ребека, вече беше загубила давност. Лори съзнаваше, че е прекрачила прага и място за разкаяние не беше останало.

— Чувствата ми към теб… — Видимо се мъчеше да открие подходящите думи. — Не съм свикнал да чувствам… — Поклати склонена глава. — Не съм свикнал да чувствам каквото и да било.

Тя го докосна.

— Всичко е наред.

— Много ми се иска. — Лицето му се очертаваше в профил. — Кълна се, Лори. Много ми се иска всичко да е наред.

Думите, които така копнееше да изрече, останаха на сигурно в гърлото й. Трябваше да ги съхрани. И настъпеше ли моментът да ги освободи, той трябваше да й отвърне по същия начин.

Правиха секс отново, този път в леглото му. После пак и пак — Лори загуби бройката. Жан изследваше тялото й, учеше я как сама да го опознава, допирът му я изстрелваше до ръба на рая и я давеше в опиянението от възбудата.

Шокира я, като й каза, че няма нужда от предпазни мерки — не и що се отнася до нежелана бременност. Новината за стерилитета му я съкруши. Той я беше преглътнал отдавна, но в очите на Лори, която вече знаеше колко неразкрити кътчета се спотайват в сърцето му, с каква привързаност гледа Ралф, колко малко любов е изпитал в живота си дотук, съдбата му изглеждаше безкрайно жестока. Осъзна, че чувствата й към Жан са искрени, защото за пръв път не мислеше за себе си и за отношението му към нея, а единствено за суровия му жребий.

В три сутринта Жан влезе под душа. Лори облече роклята си, отиде до прозореца и вдигна дървените щори, пускайки свежия океански въздух в стаята. Опря ръце на перваза и се полюбува на прекия изглед към фара: блед лъч светлина, който неспирно шари насам-натам и търси нещо. Реалността щеше да й се представи в сивите си одежди едва след четири часа, но Лори нямаше намерение да спи. Знаеше, че остане ли сама, съзнанието й ще се впусне да разиграва всяка една секунда от изминалата нощ и ще я държи будна поне сто години занапред.

От другата страна на рамката на прозореца беше издълбана малка ниша. Не се виждаше в тъмнината и Лори попадна на нея единствено защото галеше небрежно грапавото дърво и пръстите й случайно потънаха вътре. Стана й любопитно, поопипа хлътналото пространство и се натъкна на малко ключе. Извади го и го заоглежда учудено. Душът продължаваше да барабани по пода на банята.

До леглото на Жан имаше бюро. Изработено беше от масивно, протрито дърво, с по няколко чекмеджета от двете страни. Нещо я накара да отиде до старинната мебел. Не знаеше какво точно търси, нито пък защо.

Ключето не пасна на първите няколко ключалки. Тъкмо започваше да си мисли, че изобщо не е от бюрото, когато потъна уютно в една от дупките и изщрака.

В чекмеджето намери голяма черна папка. На корицата с главни букви пишеше: ОТМЕНЕНИ.

Лори опипа краищата й и пръстът й се спря на измъкнал се лист хартия. Подръпна го лекичко. Не очакваше да излезе, но явно се беше откъснал от спиралата.

Душът спря. Чу плъзгането на стъклената врата.

Напълно неориентирана, Лори грабна дамската си чанта от пода и натъпка вътре листа, докато с другата ръка върна папката на мястото й, затвори чекмеджето и го заключи. Пъхна ключа в дупката му секунди преди Жан да излезе от банята.

Очите му плъзнаха из стаята, отскачайки веднага към бюрото, сякаш, колкото и невероятно да звучеше, знаеше къде е ровила.

— Какво правиш?

Лори преглътна. Сключи пръсти зад гърба си.

— Нищо — излъга. — Чакам те.

42

Наши дни

Остров Какатра, Индийски океан

Два часа до отплаване

Рубен стегна възела на вратовръзката си и се погледна в огледалото. Всичко вървеше по план. Той беше Рубен ван дер Мейде и предстоеше неговото парти. Нищо — абсолютно нищо — нямаше да го провали.

Защо тогава имаше такъв мъртвешки вид, мътните го взели? Независимо от слънчевия загар кожата му изглеждаше белезникава, восъчна на цвят. Потеше се, а отгоре на всичко го беше хванало и разстройство — вечният му спътник в напечени ситуации. Беше ходил до тоалетната пет пъти, откакто Джакс Джаксън и антуражът му най-накрая бяха благоволили да го оставят на мира: едва ли оставаше много материал. Задникът го болеше сякаш беше изхвърлил цял камион.

Един от тях съм. Утре истината ще излезе наяве.

Чисто и просто нечия представа за шега, повтаряше си постоянно. Не биваше да се впряга толкова в съдържанието на имейла, колкото във факта, че въпросният палячо беше успял да проникне в акаунта му. Там се криеше истинската заплаха. Не в посланието.

Не в посланието.

Чакаха го на яхтата, където по план трябваше да инструктира тазвечерния персонал и да им даде да разберат, че ще си имат работа с едрите риби. Не му беше в стила да наема непознати агенции, но нали го правеше в името на благотворителна кауза — изпаднали в беда деца, нуждаещи се от помощ, — а и темата беше в унисон с главната цел на острова: рехабилитация. Поне за пред хорските очи трябваше да подпомага обществото.

Един от тях съм.

Рубен включи компютъра в прохладното уединение на кабинета си. Съобщението продължаваше да се блещи от входящата кутия на електронната поща, сякаш му се подиграваше.

Един от тях съм. Утре истината ще излезе наяве.

Жан не беше проумял подтекста. Беше отсякъл, че натрапникът блъфирал. Вероятно и Рубен щеше да си помисли същото на мястото на французина. Но не беше на негово място. Жан не научаваше всичко около бизнеса. Не знаеше за солидните чекове, които Рубен прибира в джоба си ежемесечно. Не знаеше, че Рубен пропуска да преведе обещаните пари на мизерстващите родилки. Не знаеше по какъв начин партньорът му се застрахова срещу големите усти на бедняците, какви заплахи отправя по отношение на препитанието и семействата им, в случай че на някой му скимне да пропее. Не знаеше, че за да се извиси човек до положението на Ван дер Мейде, не може вечно да играе ролята на Господин Добродушко — от време на време се налагаше да встъпи и в тази на Злия копелдак.

Рубен не губеше съня си покрай подобни дреболии. Бизнесът си беше бизнес.

Този път обаче беше различно.

Предстоящото разобличение щеше да го преследва до гроба. Тази тайна се коренеше по-дълбоко от сенчестата агенция за сурогатни майки, по-дълбоко от покритите средства и нарушените гаранции. Единствено тя понякога караше Рубен да замръзне на място с разтуптяно сърце и секнал дъх и да си каже: „Преминах границата.“

Да знаеше само Жан в какво невежество живее…

Един от тях съм.

Все едно би го сметнал за дело на произволно дете. Все едно подобна идея би хрумнала на продукт от конвейера — изложен за продан, купен и платен. Божичко! И така положението би изглеждало достатъчно трагично.

Но не и това…

Един от тях съм.

Рубен беше единственият човек на земята, който разбираше посланието. Жан, Ребека, Маргарет, разузнавачите му — никой не подозираше нищо. Точно тази тайна беше запазил само за себе си.

Само дето и някой друг беше успял да се докопа до нея.

Ребека Щутгарт поглади с длан роклите, подредени върху покривката на спалнята, нефритени и кобалтови, и пурпурни — досущ като колекция от екзотични пеперуди. Облече избрания тоалет и разпусна червената си коса на раменете.

Жан нагласяше вратовръзката си до прозореца. Обикновено действаше чевръсто; сега си личеше, че мислите му са другаде.

— Искаш ли помощ?

Не й отказа, затова Ребека отиде до него, прехвърли краищата на вратовръзката един през друг и затегна възела. Отблизо ухаеше на одеколона, който използваше в началото на брака им и който беше позабравила оттогава. Заглади вратовръзката с ръка, едвам сдържайки напиращите в гърлото й сълзи. Как й се искаше да бяха потръгнали нещата помежду им. В някой друг живот, в друго време може би… Но от неосъществими илюзии полза нямаше, а един бог знаеше колко си беше позволила през годините.

Стиснатите челюсти на съпруга й издаваха безпокойството му. Вината беше изцяло нейна. Що за ужасна лъжа му беше поднесла, водена от отчаяние, беше направила последен опит да съживи брака им. А сега ставаше ясно, че е лежал в калта твърде дълго, за да се върне към живота.

— По-красива си от всякога — каза Жан с нежност, каквато не беше чувала в гласа му още от първите мигове на познанството им. Комплиментът й дойде изневиделица. През последните няколко месеца почти не си бяха говорили.

Ребека прокара ръка по добре изгладеното рамо на костюма му. Вдигна поглед към лицето му, към сините очи, които несъмнено щяха да я преследват в сънищата й до последен дъх.

„Не съм красива. Сторих нещо ужасно.“

Но в изражението му се четеше същото онова примирение, което и тя самата изпитваше: мълчаливото взаимно съгласие да сложат край на театъра. Утре всичко свършваше.

— Ти също — отвърна на комплимента му.

И преди да е успяла да размисли, Ребека се надигна на пръсти и го целуна по устните. Съвсем за кратко, но достатъчно да съхрани спомена.

Енрике Маркес, познат в родния му град като Рико, се измъкна на главната палуба на мегаяхтата още при първото позвъняване на мобилния му телефон.

— Полудя ли да ми звъниш? — изръмжа в слушалката, снижавайки се зад изоставен сандък с трапезни украшения. — Нали се разбрахме никакви контакти!

Маргарет Дженсън звучеше напрегнато.

— Исках да се уверя, че си пристигнал — изсъска почти безгласно в стремежа си да не я чуе някой.

— Много ясно, че съм пристигнал, мамка му. Къде да се дяна иначе?

— Всичко под контрол ли е?

— Боже, да не мислиш, че си имаш работа с някакво аматьорче?

— Просто отговори на въпроса ми.

— Всичко е под контрол.

Чу я как въздъхва.

— Господин Ван е на път.

— Реши, че не знам ли? — Униформен мъж тръгна към сандъка и Енрике се размърда, повишавайки глас, за да не повдига съмнение. — Тъкмо това чаках, преди да ми звъннеш.

— Най-добре тръгвай.

— Не думай. — Затвори й.

Прибра телефона в джоба си, мина през камбуза и влезе в салона. Група еднакво облечени служители се щураха припряно, готови да изпълнят всяка инструкция и решени да направят добро впечатление.

Енрике улучи шестицата, когато агенцията по заетостта му подсигури работа за Ван дер Мейде. Познанията му в сферата на плавателните съдове бяха допринесли значително. Плюс, разбира се, фалшивата лична карта, дело на едно приятелче. Поне една полза беше извлякъл от престоя зад решетките.

Строгата кройка на бялата униформа със златисти ширити по яката и ръкавелите прикриваше заякналото, плътно татуирано тяло отдолу. Двегодишният затвор за престъпление, в което го бяха въвлекли насила, беше променил Енрике до неузнаваемост. Молбата му за помилване най-накрая беше удовлетворена на основание, че действал от името на брат си, печално известния Диего Маркес, чието загадъчно местонахождение се оказа разменната монета за собственото му освобождаване. Задкулисната сделка беше организирана от полицейското управление на Лос Анджелис, чийто отряд за борба с наркотиците издирваше Диего и бандата му почти от десетилетие.

Енрике не изпитваше угризения за постъпката си. Диего ли беше опрал пешкира след големия фал? Беше ли си направил труда да му дойде на посещение и да му поднесе шибаните си извинения? Не. Напротив, дори натопи единствения си брат, офейка от града и изпрати вест, че някоя от противниковите им банди планирала похищение над майка им. А Енрике какъв избор имаше? Излежал беше присъдата на брат си, ето какъв.

Момчешкият блясък в очите, ведрият смях и симпатичните трапчинки вече ги нямаше. На тяхно място се бяха загнездили свирепа омраза към света, стиснал го за гушата още с раждането, и гняв — не, нещо по-дълбоко: озлобление — спрямо жената, предала клетвата си към него.

Лориана Гарсия Торес. Някогашната невинна девица. Някогашна. В последно време пускаше тялото си на пазара — чиста проститутка с амбиции за нещо повече, но все пак проститутка. Парадираше с гаджетата си из страниците на лъскави списания, сякаш светът й беше в краката. Изобщо ли не й пукаше? Не мислеше ли за него? Очевидно не.

Беше научил за случката в козметичния салон — поне Диего беше направил опит, макар и недодялан, да го измъкне от пандиза. С бандата му навестили Лори с идеята да я подучат за алибито, с което Енрике щеше да получи свободата си. А тя склонила ли? Естествено, че не. Жената, която му се кълнеше в любов, беше му обърнала гръб, без да й мигне окото, зарязвайки го да гние като долно животно в клетка. И сякаш не стигаше — не, не стигаше, понеже открай време подозираше каква е истинската причина да му се дърпа, — ами приятелчето й, важно костюмарче с мания за величие, й се беше притекло на помощ.

Затворът му се беше видял мъчение поради цял куп причини, но първите няколко седмици стигаха дъното. Цял тормоз беше да си представя Лори — неговото момиче, неговата жена — с друг мъж, така безцеремонно избран пред него. Нищо чудно, че все не го пускаше в гащичките си, през цялото време беше играла на два фронта. Лори беше разбила сърцето му и вместо да го чака да зарасне, Рико го беше изтръгнал от гърдите си. Вече не му трябваше сърце. Носеше му единствено болка.

Рубен ван дер Мейде слизаше по спираловидното стълбище към фоайето. Когато трескавите му очи зашариха из тълпата, в салона се възцари тишина.

Енрике го намрази още от пръв поглед. Ван дер Мейде влизаше в графата на същите онези въшливи от пари копелета, за които работеше някога на пристанището в Сан Педро: арогантни гадняри с меки пишки, убедени, че цял свят трябва да им целува краката. Ван дер Мейде бършеше потното си чело като хлапак, хванат да мастурбира. Енрике не го съжаляваше. С удоволствие щеше да стане свидетел на безславния му свършек. Заедно с този на всички останали холивудски кретени, които си нямаха идея що за живот водят простосмъртните, как страдат, борят се с всеки ден като с великан. Никаква идея. Е, предстоеше им да получат урок по земно страдание. От най-сериозния тип.

Нима обсипаните с богатства, слава и суета можеха да си представят как е зад решетките? Леденият поглед на Енрике беше отражение на цяла върволица от изживени ужаси. Годините, прекарани в компанията на зверове, лека-полека го бяха трансформирали в един от тях. Дните и седмиците, и месеците на малтретиране, агония и самота му бяха отнели всяко чувство за гордост и достойнство, и вярата, че под всичките пластове мръсотия светът в основите си е добро, великодушно място. Нищо подобно. Светът му беше показал единствено жестоката си страна — а на жестокост се отвръщаше с жестокост.

Лори Гарсия.

Завъртя сребърната халка на пръста си.

Клетва ли?

Беше му обърнала гръб, когато най-много се нуждаеше от нея.

Тази вечер щеше да си плати. Всичките до един щяха да си платят.

— Никакви грешки, никакви оправдания — разгласяваше Ван дер Мейде. Уж му се носеше славата на Господин Всесилен Предприемач, а имаше вид на нахакано гаменче. — И обслужването на гостите, и поведението ви ще са под постоянно наблюдение…

Енрике направо го досмеша. Добре щеше да ги обслужи тази вечер.

Ван дер Мейде приключи инструктажа. Енрике не беше хванал ни една дума. За какво му беше? Тази вечер щеше да следва друг инструктаж. Правилата на баровеца не струваха и пукната пара.