Островът на изкушението

43

Лори

— Поне би ли се запознала с него?

Лори спря да си поеме дъх, приведе се и облегна ръце на коленете си, а Жаклин Спарк последва примера й.

— Къде е смисълът? — Отпи вода от шишето си. — Не проявявам интерес.

Подмина ги бегач с кучето си, първият за тази сутрин. Виолетовите краски на зората още се мержелееха на хоризонта, а Венис Бийч пустееше.

— Максимо Диас е свестен — обеща Жаклин. — Не е като Питър.

— И Питър ми се струваше свестен. Докато не открадна бикините ми.

Жаклин се усмихна и прибра кичур руса коса, измъкнал се от конската й опашка. Беше решена да склони Лори. Съвземането след скандала с Питър щеше да се отрази добре на имиджа й, а никой не се вписваше по-добре в сценария от новото попълнение на сцената. Максимо Диас имаше капка синя кръв във вените си — беше братовчед на племенника на някой си принц или нещо такова, — а и миналата година беше изиграл ролята на възлюбения в два касови филма (можеше да се похвали с приятен външен вид, но не и с многостранен талант). Жаклин съзнаваше, че аферата „Селзник“ им беше погодила лош номер, но ако Лори искаше да запази имиджа си на непокварена девица, все някой трябваше да поеме руля на пиар парахода, образно казано.

— Молбата ми е — добави в същия дух — да ми позволиш да ви уредя среща. Правя го като твоя приятелка, не пиар.

— Не, благодаря. — Лори продължи тренировката. Жаклин хукна да я догонва.

— Хайде де, какъв ти е проблемът? — Изравни се с нея и снижиха темпото. — Добре, откровено да си кажа, има по малко и от двете: равни части пиар/ приятелка. Наистина мисля, че ще ти допадне. А и така де, макар че едва ли ще ти е зле в компанията на един от най-красивите мъже, които някога съм виждала…

— Въпросният е актьор и има да мисли за кариера.

— Права си и по двете точки. Това, което се опитвам да кажа, обаче е, че не е изключено да проявиш интерес към него, независимо от всичко останало.

— Съмнява ме.

Жаклин я огледа с ъгълчето на окото си: буйната черна коса, обуздана в конска опашка, вперения в плажната ивица пред нея поглед, разкриващ някак сдържана решимост. Какво се случваше тук? На път беше да отсъди, че Лори си има тайно гадже. Несъмнено имаше онова специфично излъчване — първите вълнения на чисто нова романтична връзка? — а и все витаеше в облаците, докато говореха, погледът й се премрежваше, мислите й видимо отплаваха другаде. Ако подозренията й се окажеха верни, щеше да им се наложи да вложат допълнително усърдие в опазването на девствеността й — или илюзията за нея. Невинността беше неразривна част от публичната й персона. Научеше ли пресата, че си ляга с неподходящ мъж, по всяка вероятност някой служител от местния супермаркет (съдейки по неприязънта на Лори към знаменитостите, какъв друг вариант оставаше?), очакваше ги абсолютен кошмар. Заблуди като тази имаха много сходства с фокусите. Трябваше да ги упражняваш, овладяваш и изпълняваш с безупречна прецизност. Освен това можеха да просъществуват единствено в контролирана среда, от което следваше, че мистериозният й любовник трябваше да се потули зад кулисите. Ред беше на Максимо Диас да излезе на сцената.

— Просто ми обещай, че ще пиете едно кафе заедно. — Жаклин забави крачка, принуждавайки Лори да последва примера й. — Моля те? Заради мен?

Лори сложи ръце на хълбоците си. Подритна небрежно пясъка.

— Хубаво — съгласи се накрая. — Ще се срещна с него. Но само и само да ме оставиш на мира.

Жаклин остана доволна.

— Но да се разберем отсега: само веднъж, ясно? Съвсем сериозно не проявявам интерес.

Пиарът кимна.

— Ясно. Няма да съжаляваш, Лори.

Лори взе душ и се преоблече в апартамента на Жаклин, преди да хване такси към центъра. Двете с Десидерия имаха среща с представител на световноизвестна парфюмерийна компания. Срокът на договора й с Мак Валъри изтичаше и цял куп марки се бореха за нея.

Беше вторник, малко след осем сутринта. Двайсет и девет дни, два часа и седемнайсет минути от последната й среща с Жан Моро.

Седмиците, прекарани на остров Какатра, вече придобиваха илюзорна аура, размиваха се в паметта й като мъглявите контури на сюрреалистична живопис. Не спираше да мисли за него, желаеше го непреодолимо. Чувстваше интимността им като плод на въображението си, твърде съвършена, твърде страстна, твърде дълго живяла като фантазия, за да я приеме за реалност.

Но беше реалност. Часовете в леглото на Жан бяха най-реалните в съзнателното й съществуване. Спомняше си с умиление прямотата му, уязвимостта му: нещата, които го бяха направили достижим.

Разделям се със съпругата си…

Но после неизменно я посещаваха и спомените за скритите във вилата му документи. Донякъде съжаляваше, че не беше поискала обяснение на място — как така разполагаше с толкова лична информация за нея? — но все пак и тя самата беше ровила из неговите лични вещи, а признаеше ли си, рискуваше да загуби доверието му, всичко, постигнато до тук. Нямаше желание да опетнява най-фантастичната нощ от живота си.

Но мистерията не спираше да я човърка отвътре. Откъдето и да я погледнеше, обяснението все й убягваше.

LA 864. Номерът се беше загнездил в съзнанието й и не й даваше миг покой. Постоянно беше пред очите й, като значка, която не можеше да свали от ревера си: име, самоличност.

Може би „Ла Люмиер“ съхраняваха подробна информация за момичетата си; не звучеше толкова измислено. Но и това обяснение куцаше. Какъв беше смисълът от такава потайност? Защо криеше ключа? Защо точно нея беше избрал?

Накрая Лори взе решение да му отправи въпроса директно. Познанството им досега недвусмислено доказваше, че държеше ли я в неведение, нещата не вървяха. За да оцелее връзката им, трябваше да са откровени един към друг още от самото начало.

Междувременно щеше да прогони всякакви мисли в тази насока. Прибързаното заключение, че скритата папка е имала зловещо предназначение, носеше със себе си невъобразим подтекст — и неприятни догадки спрямо мъжа, когото боготвореше.

Обичаше го, а любовта е сляпа.

— Справи се феноменално — възкликна Десидерия, когато излязоха на булевард „Олимпик“. — Да отпразнуваме повода? Знам едно чудно местенце…

На Лори съвсем не й беше до празнуване. След тренировката й беше прилошало, а през последните няколко часа гаденето постепенно беше прераснало в омаломощаващо изтезание. През цялата среща й се налагаше да се извинява и да търчи до тоалетната. Странно явление, понеже след завръщането й от Какатра тренировките единствено я караха да се чувства добре, сякаш можеше да тича толкова бързо и надалеч, че да се озове отново в прегръдките му, прекосявайки океани, ако се наложеше. А сега й прималяваше, пладнешката жега и парещите лъчи на слънцето я връхлитаха на талази.

Спря на място. В устата й киселееше от стомашни сокове, сякаш всеки момент щеше да повърне.

— Миличка? — приведе се към нея Десидерия. От миризмата й на цигарен дим и сладникав мускус стомахът на Лори се преобърна. — Добре ли си?

— Не. — Примига панически. — Аз… не се чувствам добре. Трябва да се прибера вкъщи.

— Ела насам. — Десидерия я побутна към най-близкото кафене. — Никъде няма да ходиш. — Настани я на една от външните маси сред любопитните погледи на клиентите. — Ей сега ще ти донеса вода, миличка. Не мърдай от тук.

Земята се превръщаше каша под краката й. Зад очите й забоцкаха като иглички ярки цветни точки. Май се беше претоварила. Напоследък главата й пушеше, спеше по не повече от няколко часа на нощ, а и забързаният й график я принуждаваше да пропуска по някое хранене.

Когато Десидерия се върна с водата, Лори отпи предпазливо. Какво й се случваше? С всяка следваща капка се уверяваше, че е свършено с нея.

— Хич не ми харесваш — отбеляза Десидерия със загрижено лице. — Какво има? Мога ли да ти помогна с нещо?

— Ще се оправя — скалъпи Лори. — Сигурно ме е хванал някой вирус. — Цикълът й трябваше да дойде всеки момент. Всъщност закъсняваше. Сигурно това беше — идваше й най-накрая. Но май за пръв път толкова мъчително.

Десидерия свъси вежди притеснено.

— Сигурна ли си…?

— Съжалявам. — Лори избута стола си назад. — Трябва да вървя.

— Искаш ли да те изпратя?

— Не.

— Ами ако…?

— Ще ти звънна. Извинявай. — Хукна към изхода на кафенето, закачайки чантата си на нечий стол, извини се и й се прищя поне за днес да беше невидима.

През Лондон минаваше гореща вълна. Туристите по Чаринг Крос Роуд се потяха в късите си панталонки и слънчеви шапки, пазеха си сянка с карти на метрото и се изливаха на площад „Лестър“ като неориентирани деца на училищна екскурзия, примигвайки към светлината подобно на къртици, току-що показали муцуни над земята. И те като подземните гадинки се чудеха в коя посока да хванат, търсеха ориентири. Достатъчно пъти ги беше наблюдавал. Отлично разпознаваше податливите на заблуда.

Жан Моро си проправи път през тълпите като ручей през пустиня. Зави наляво по Шафтсбъри авеню и продължи целеустремено към Сохо. Понеже притежаваше памет, толкова отзивчива, че един-единствен поглед запечатваше сигурно фактите в съзнанието му, сега имаше точна представа за района, улица по улица, а търсеният адрес представляваше червена точка, към която се отправяше съсредоточено. Напредваше бързо, без да напряга сили.

Жената, с която имаше уговорена среща, демонстрираше потенциал. Един от търсачите я беше надушил преди известно време, съставяйки папка, информацията, от която Жан проучваше усърдно през последния месец. Осемнайсетгодишната бегълка от юга беше попаднала в големия град с надеждата да намери по-светло бъдеще, без да подозира, че всъщност се натъква на още по-голям водовъртеж от трудности. Беше й го обяснил. Лондон, подобно на всяка апатична метрополия, единствено задълбочаваше грижите на хората. Без пари, без перспективи, стремежите й бяха загубена кауза.

Едва ли щеше да го затрудни. От снимката й си личеше, че е идеална за целите му. Клиентите им, аризонски политици, щяха да останат доволни. Естествено се очакваше суровият живот да е закалил потенциалната родилка — но Жан беше уверен, че изложеше ли предложението си, тя ще клъвне стръвта. Пък и всички оставаха доволни: политиците получаваха мечтаното дете, а бегълката — положителна развръзка. С такава сума пари тя можеше заслужено да даде нов старт на живота си. Наистина си го беше заслужила, макар и тя самата да не подозираше.

Прекосявайки Чайнатаун — тъмно месо, окачено да се суши по рамките на прозорците, апетитният аромат на подправки, червено-златисти фенери, размятани от топлия полъх на вятъра като хартиени тикви, — се запита как ли щяха да се развият събитията, ако беше стигнал тази фаза в случая с Лори Гарсия. Щеше да осъществи контакт по абсолютно същия начин: проучил беше щателно досието й и очакваше най-подходящия момент да й отправи предложението си, за предпочитане насаме в козметичния салон. Два дни преди планирания момент за контакт обаче я бяха посетили онези главорези, а останалото беше история.

Жан се беше навъртал край салона цяла седмица. Месеци наред беше следил Лори като сянка под предлог, че дебне удобен случай, когато всъщност всичко идваше от там, че не можеше да откъсне очи от нея.

Предстояха промени. Лори Гарсия му беше дала причина да върне часовника назад, към времето, когато още държеше нещата под контрол, и колкото и фантазьорски да звучеше, поне тази перспектива лекуваше част от него, която беше отписал като неизлечимо болна. Някога затворена и отчуждена, сега в сърцевината й колебливо мъждукаше въгленче, чийто пламък само чакаше шанс да лумне.

Щеше да напусне Ребека и да си признае всичко: за миналото си, за острова — всичко. Трябваше да отвърне на прямотата и предаността на Лори със същото. Настъпил беше моментът.

Скътаната в странична уличка сграда имаше крайно занемарен вид. Повечето от прозорците бяха заковани с дъски, а на входа клечеше неугледен тип, който свиваше цигара с напукани, мазолести пръсти.

Жан мина покрай него. Вътре бяха разхвърляни няколко дюшека, върху които се бяха сгърчили спящи, а може би и мъртви хора. Изкачи бетонното стълбище към втория етаж и още от последното стъпало погледът му се спря върху нея, свита в тъмния ъгъл, с колене, скътани под брадичката й. Разпозна я от снимката, но го убеди главно изпитото, отчаяно изражение по лицето й.

Зелените й очи отдавна бяха загубили светлината си. Някога руса, сега косата й падаше безжизнена и сплъстена по раменете й. Излъчваше дълбока тъга, която Жан знаеше, че може да облекчи.

— Здравей. — Отиде до нея и протегна ръка за поздрав. — Ти не ме познаваш, но аз теб — да.

В имението беше тихо и прохладно.

Лори хвърли багажа си, отиде в кухнята, сипа си сода и я изпи, съсредоточавайки се върху всяка отделна глътка, с цел да я задържи в стомаха си. Безспорно се чувстваше странно — хем й се гадеше, хем я гонеше вълчи глад. Досега не се беше сблъсквала с подобно усещане и силно се надяваше да не е получила хранително натравяне — очертаваха се няколко натоварени седмици и не можеше да си позволи да ги прекара с глава в тоалетната чиния. Коремът я пристягаше от време на време, затова реши да провери дали не й е дошъл цикълът.

Тръгна по коридора към банята, но окото й се спря на обикновен бял пощенски плик, пъхнат под входната врата. Вероятно го беше прекрачила в бързината.

Озадачена, Лори се наведе да го вземе.

Отпред не пишеше нищо. Прокара палец по продължение на лепящата лента и разкъса плика. Вътре намери надлежно сгънат на четири лист хартия и го разгърна.

Букви, изрязани от вестникарски заглавия, покриваха листа по ширина.

Огледа буквите, някои от които бяха матовочерно и бяло, други — гланцови, с различен шрифт и размер, небрежно разхвърляни по хартията, някои сгъстени, други — раздалечени.

И преди беше получавала откачени писма. Един от многото недостатъци на знаменитостта. Това обаче я притесни особено. Първо, авторът му го беше доставил собственоръчно. Второ, повечето писма от пощата на „почитателите“ съдържаха мръснишки, сексуални подмятания, някои от които доста извратени, но почти никога на лично ниво.

Отвратена, Лори накъса листа на парчета и го хвърли в боклука. Поувлякъл се фен; не й беше за пръв път. Щеше да съобщи на охранителната фирма и да ги накара да проучат случая.

Домофонът избръмча. Дори запази самообладание. Холивуд изобилстваше от истории за фанатизирани преследвачи, за жени, които не смеят да престъпят прага на домовете си и още по-ужасени от идеята да останат вътре, за смахнати фенове, чиито фантазии се преливаха с представата им за реалността, изкривена от болезнените им пристрастия.

За нейно облекчение на вратата беше не друг, а баща й. Двамата с Тони бяха започнали да се срещат все по-често след първото му гостуване, изграждайки напълно нови взаимоотношения помежду си, за радост невключващи Анхелика и доведените й сестри. Благодарение на редовните й дарения „Трес Ерманас“ бавно се издигаше от калта. Дори съзнаваше колко ощастливява баща си — заветът на майка й най-сетне възвръщаше стария си блясък. Дори само толкова да беше постигнала с кариерата си на модел, щеше да й е достатъчно.

Облекчението обаче бързо отстъпи място на тревога при вида на съкрушеното му изражение.

— Научих лоша новина. — Тони поклати глава горко, хващайки ръцете й. — Съжалявам, Лориана, но баба ти се е споминала снощи. Корасон ни напусна.

44

Аврора

Аврора всмука дим и откъм пръстите на краката й нагоре пропълзя сладка топлина. Отпусна се назад. До нея лежеше малко по-възрастен тип, който вдигна едната си плътно татуирана ръка и я пъхна под раменете й. Казваше се Кейси Амос, двайсетгодишният син на Роланд Амос, прочут музикален продуцент, изстрелял се към славата, стартирайки цял куп телевизионни предавания за скрити таланти. Кожата под мишницата на Кейси беше бледа и суха на допир, осеяна с меки кестеняви косъмчета, и Аврора се хвана да я зяпа отнесено с размътено от тревата съзнание.

Така минаваха дните й след Какатра. В такава безпътица беше изпаднала, че не знаеше къде се намира. Нямаше сили да се изправи лице в лице с действителността; час след час потискаше емоциите, страховете и подозренията си, усмирявайки ги с коктейл от наркотици. Имаше чувството, че някогашният й живот започва да се повтаря. Само дето в този случай, поне що се отнасяше до нея, родителите й вече не съществуваха. Дори думата „родител“ й звучеше кухо. Мама. Татко. Безсмислен сбор от букви.

— Кейси, гледай какво става. — Фара Майкълс танцуваше по бикини с дантелени къдрички. Партито се вихреше в апартамента на родителите й в Малибу. Дърк и Кристина бяха заминали за Ню Йорк, оставяйки единствената им щерка да си развява байрака. В момента всекидневната им предлагаше терен за друсането и разсъбличането на цял куп мангизлии от Ориндж Каунти.

Кейси погледна, очевидно незаинтересуван. Щръкналите гърди на Фара подскачаха нагоре-надолу в ритъм с последното парче на Риана.

— Не си ли ми навит? — измърка съблазнително.

Отегчен от гледката, Кейси се обърна към Аврора с похотлива усмивчица, измърморвайки едно „хей“ и налитайки й с целувка. Тя му се отдаде. С ъгълчето на окото си видя как Фара се фръцва намусено.

Кейси се целуваше добре, но Аврора беше твърде надрусана, за да му се наслади пълноценно.

— Кучка!

Обля я внезапна ледена вълна. Преди да се опомни, вече беше подгизнала до кости. В ръката на Фара се клатушкаше празна кофа и струйки ледена вода се стичаха върху паркета.

— Какви ги вършиш, мамка му? — Аврора примига веднъж — два пъти, вир-вода.

Фара имаше нахалството да се изсмее нагло.

— Курва! — озъби се, кривейки уста в грозен пристъп на ревност. Останалите гости се бяха умълчали и наблюдаваха втрещено шокиращата сценка.

Аврора стана на крака.

— Да ти го начукам! — заяви на Фара с вбесяващо сдържан глас. — Не съм виновна, че Кейси има добър вкус.

Фара я зяпаше с такова озлобление, че очите й наподобяваха процепи в автомат за пинбол.

— Вземи си кърпа — каза й заплашително. — Съсипваш паркета. Ама ти пък си свикнала да съсипваш до каквото се докопаш, нали, Аврора? На теб добре ли ти е, другото няма значение.

Публиката я загледа в очакване на ответна реплика. Някой даже спря музиката.

Аврора се чувстваше смазана. Напоследък постоянно я мъчеше умора, сякаш костите й бяха остарели и нямаше сили да се заеме с каквото и да било. Понякога дори ставането от леглото й се струваше непосилна задача, затова просто се търкаляше из чаршафите по цял ден, заточена в тъмната си стая и още по-тъмния свят на мислите си. Но надутата, лигава мутра на Фара възпламеняваше гнева й. Така наречената й приятелка си нямаше представа какви грижи са й в главата — някъде из спасителния дим от марихуаната — и отгоре на всичко имаше наглостта да цвили като подгонено свинче за някакъв си палячо, за когото така или иначе не й дремеше.

Зашлеви й шамар. Плясъкът изсвистя стимулиращо остро и остави чудесно розово петно върху бузата на Фара. В този момент шамаросаната й налетя с мудни, летаргични движения като от сцена на забавен кадър, сграбчвайки мократа й коса и мятайки я на пода, където атакува с нокти като бясна котка. Аврора отнесено отчете факта, че е въвлечена в бой. Досега не се беше боричкала с никого, което само по себе си звучеше доста изненадващо. Фара притискаше с коляно гръдния й кош, докато голите й гърди се клатеха бясно в карамбола.

— Махни се от мен! — смогна да изръмжи Аврора под ударите и ноктите на Фара. Блъсна я с все сила, запращайки я към стъклената масичка за кафе зад гърба й. Естествено стъклото се пръсна на парчета.

Възцари се ужасяваща тишина.

— Какъв ти е проблемът, по дяволите? — Аврора дишаше учестено, обливаха я ту топли, ту студени вълни. Усети се, че приятелката й седи полугола върху натрошеното стъкло и й подаде ръка. — Ставай, хайде.

Вместо Фара я хвана Кейси.

— Да се омитаме.

Очевидно никой друг от присъстващите нямаше намерение да й помогне. Всичките се пулеха невменяемо: лоботомирани зрители пред сцената на безвкусна пантомима. Ето такъв живот живееше.

Фара изглеждаше повече от жалко в пошлото си бельо.

— Ставай — повтори й Аврора. — Сериозно ти говоря.

— Майната ти — беше сбитият отговор.

Аврора се двоумеше дали да офейка с Кейси, но изражението по наглото личице на Фара наклони везната.

— Твоя си работа — заяви, събра нещата си и излезе.

Аврора се събуди с чудовищно главоболие. Чувстваше се все едно някой вадеше мозъка й с шиш през ухото. Стаята й приличаше на бардак. По пода се търкаляха празни бутилки и препълнени пепелници, по всяка една повърхност бяха нахвърляни дрехи. Нямаше ни най-малка представа ден ли е, нощ ли е.

Обърна се по гръб в агония. Кейси Амос спеше като къпан с отворена уста и похъркваше стържещо. Беше изритал завивките и членът му беше открит на показ, свит като съсел в гнездо. Гърдите му бяха покрити с татуировки: главно разсъблечени, едрогърди жени.

Аврора простена. Стомахът и чаталът я присвиваха. Чувстваше остра болка в гърдите, устата и очите си, вероятно от химичните вещества, незнайно какви, с които беше отровила тялото си.

Намъкна мудно тениска и бикини, изхлузи се от леглото бавно, защото й прималяваше, и стана на крака. Стаята се въртеше наоколо й. Побутна плахо една от щорите и прогарящ лъч слънчева светлина проникна в стаята. Почувства се като вампир и едва ли не зачака кожата й да пламне; и да пламнеше, щеше просто да си стои на място като някоя ритуална кукла, докато от тялото й не останеше нищо друго, освен купчина зловонна пепел. Кой знае, можеше и да й провърви.

Телефонът й иззвъня от долния етаж. Аврора се изкуши да го пренебрегне, но досадният звън направо разцепваше главата й.

— Ало? — вдигна слушалката, олюлявайки се.

— Аврора, кое време е? — попита Рита.

Аврора нямаше никаква идея.

— Десет? — предположи, търкайки очи.

— Минава обед.

— Ъъ… — Спомни си през мъглата, че има някаква уговорка.

— Цяла сутрин звъня на мобилния ти. Къде те намирам?

— Вкъщи.

— И чак сега ми вдигаш? Реших, че ти се е случило нещо!

— Сигурно му е паднала батерията — оправда се неубедително.

— Вбеси не само мен, Аврора, ами и хората от „Страйк“.

Звукозаписното студио. Бяха си уговорили среща, за да обсъдят следващия й албум. По дяволите.

— Съжалявам — измрънка. — Много съжалявам.

— Трябва да се стегнеш, малката. Отиваш на зле.

— Знам.

— Не ми се вярва. Кризисният контрол си има своите граници. Спокойна си, че заради баща ти ще склонят на втора среща, но нехайството ти подрива и твоята, и моята репутация. Залагам собствения си задник заради теб, а май хич не ти пука.

— Успах се.

— Редовно се успиваш, струва ми се. Спомняш ли си миналата седмица например, когато трябваше да се явиш на фотосесията за „Приказна принцеса“? И интервюто, което ти уредих за „ЮСей“? Излагаш се.

— Извинявай.

— Престани да ми се извиняваш и се вземи в ръце. Нали уж щеше да избягваш наркотиците, щурите купони и безразборния секс. Тръгнала си по опасен път и не мога да те следвам. — Рита въздъхна ядосано. — Още откакто се върнахме от Какатра, създаваш само неприятности. А мислех, че идеята на онова място е да действа благотворно на хората.

Името на острова като че ли я стисна за гърлото.

Нищо не се е случило. Не е истинско. Не мисли за него и все едно не съществува.

Но събитията настоятелно проблясваха в паметта й. Спомни си как беше изтърчала до вилата онази нощ и беше заявила на Рита, че си тръгват рано сутринта. Трябваше да й целува краката, задето не й беше разиграла Испанската инквизиция, задето не й беше изтъкнала всичките си усилия до тук.

— Забрави — отряза Рита след малко. — Каквото било — било. Отложихме срещата, така че просто се постарай да дойдеш следващия път. Не ме разочаровай отново.

— Няма.

— Няма да ме разочароваш или няма да дойдеш?

— Няма да те разочаровам.

Тъкмо затваряше, когато Кейси я прегърна през кръста. Миришеше на цигарен дим и готвено, а ерекцията му я притискаше отзад. Аврора се наведе върху тоалетната масичка и разтвори крака. Какъв беше смисълът на въздържанието? Изобщо какъв беше смисълът на целия й живот?

Шерилин Роуз отвори луксозната бонбониера и прокара изгризаните си, лакирани в бебешко розово нокти по черната, гладка повърхност на шоколада. Белгийски, любимият й.

Икономката донасяше по кутия на всеки няколко дни. Пристрастена беше. Бонбоните носеха единствената наслада в живота й, по-ценни бяха и от бижута. Карамелен, малинов, капучинов пълнеж… Пъхваше избраника в устата си и го оставяше да се разтопи бавно върху езика й, докато сладкият балсам се разлееше и я дареше с незаменим момент на екстаз, който заличаваше всички тревоги. Мимолетният й миг на блаженство.

Стаята й беше потопена в мрак и едва различаваше на кое от съкровищата си е попаднала. Изненадата беше част от удоволствието и реално най-големият риск, който се осмеляваше да поеме напоследък. Щорите държаха калифорнийското слънце настрана, а телевизорът бълваше флагрантните си реклами и развлекателни предавания.

Барикадирала се беше тук от месеци. Всичко беше започнало с паническите пристъпи дори при мисълта да излезе навън, а после и самото имение се беше превърнало в неузнаваем лабиринт, всеки сантиметър от който й напомняше за измамното съществуване на семейството й.

Семейство ли? Ха! Но как другояче да ги нарече?

Спалнята й беше единственото безопасно убежище на света. Чувстваше я като своя крепост. Двамата със съпруга й открай време разполагаха с отделни стаи уж заради нейното неспокойствие и хъркането на Том. Дори се шегуваха по темата пред приятелите си. Ха-ха-ха, може ли да мигне човек, отвори ли Том дъскорезницата? Само дето всъщност се смееха на най-гротескния брак, съществувал някога.

Шерилин защрака с дистанционното, докато не попадна на канала за телешопинг. Красива жена й предлагаше медальон с формата на лебед. Можеше да си го позволи. И още как — можеше да си позволи и хиляда от проклетите джунджурии, десет хиляди: цял милион! Ако й скимнеше, можеше да напълни цял басейн с шибаните лебедови медальони, ала животът й все щеше да си е съшият.

Усили звука до дупка, като чу Аврора да се качва по стълбите с другарчето си. Половината нощ беше будувала под съпровода на креватните им викове и стонове. Нямаше намерение да изслуша и повторението. Развратен демон: такова изчадие бяха си отгледали.

Децибелите стигнаха болезнени висини.

Шерилин залепи длани върху ушите си, разпилявайки бонбоните по пода. Един от кръглите промени посоката си в последния момент и се търкулна право към нея.

Нападаше я. Всичко и всички действаха срещу нея.

Не знаеше още колко ще успее да запази изкуствената си фасада.

На три хиляди километра разстояние, на грандиозна сцена някъде из щата Тенеси, Том Наш върна микрофона на стойката му, поклони се и прие бурните аплодисменти. Звездният финал на свръхуспешното му турне постигна неоспорим триумф. Представил се беше по-блестящо от всякога. Подлудил беше тълпата с въртеливите си танцови движения и неустоимо ритмични напеви. Провел беше най-сензационната поредица от концерти в кариерата си до тук. Том Наш покоряваше Вселената. О, да, магията не го беше напуснала.

— ТОМ! ТОМ! ТОМ! — скандираха жените, плачейки със сълзи, задето идолът им беше недостижим. На сцената се приземиха няколко чифта дамски гащички, няколко червени рози и десетки от обичайните хартиени топчета, съдържащи телефонни номера и имейл адреси. Из цялата зала блещукаха светкавиците на мобилни телефони, подът се тресеше от ентусиазираните подскоци на обожателките и към сцената се понесе новата мантра:

— Още! Още! Още!

Том трепереше под кожените си панталони. Но този път не от страх, неувереност или гузна съвест. Този път чисто и просто го тресеше еуфория. Опиянен от адреналина, позволи на обожанието им да го залее като вълна и да отмие напрежението от изминалите няколко месеца.

На кого му беше притрябвала Шерилин Роуз? В интерес на истината той се котираше много по-добре без нея. Напоследък се боеше, че сам не е за никъде. Сега си доказваше колко е грешал. Мисълта за Шерилин, вехнеща между четирите стени на спалнята си, обикновено го депресираше, но не и тази вечер. Тази вечер се изживяваше като самотен рейнджър, единствения и неповторим Том Наш.

Добре щеше да му се отрази. Волният живот без съпруга, без дъщеря, без проклетото му семейство. По думите на Рита Клей Аврора продължаваше да пропада: излизаше извън релси и на него се падаше да я сложи на място, понеже майка й си имаше други ангажименти. Но той просто нямаше сили, идваше му в много. Нуждаеше се от почивка. Съвсем кратка. Тревогите по Аврора бяха оставили отпечатъка си върху последните три години от живота му и едва не бяха съсипали кариерата му. А сега от него се очакваше да е поп звездата герой, мъжът, който носи парите вкъщи и поддържа спокойствието и сигурността в семейството. По дяволите, знаеше, че Аврора му беше звъняла, беше запалила телефона от звънене, и не му правеше чест, че не вдигна нито веднъж. Но пак за тяхно добро мислеше. Докъде щяха да стигнат без славата на Том Наш? До под кривата круша — ето къде. Щеше да й обърне внимание вкъщи.

— ТОМ! ТОМ! ТОМ!

Желанието на публиката беше удовлетворено. С първите ритми на биса, разбиващия му хит „Тя знае най-добре“, писъците на домакините достигнаха истерични висоти.

Том облада сцената, раздавайки се на максимум за почитателките, вживявайки се във всяка дума, във всеки китарен риф.

Светът беше в краката му. Никой нямаше да му отнеме величието.

45

Стиви

Марти Кинг се обади, за да й съобщи, че ролята е нейна. Ставаше дума за британски филм, адаптация по роман на именит писател. Снимките щяха да се проведат в Лондон.

— Звучиш ми облекчена — коментира Марти.

— Така си е. Лос Анджелис ми лази по нервите.

Само дето не толкова Лос Анджелис й лазеше по нервите, колкото собственият й съпруг. Отношенията им със Зандър се бяха влошили след престоя й на Какатра. Не беше отронил нито дума по въпроса, включително и да се поинтересува как е Биби и как е минала почивката им, а подхванеха ли разговор, приносът му беше повече от банален. През последния месец често пътуваше до Ванкувър и Стиви стигна до заключението, че не би било зле да си починат един от друг.

Подозрението, че й изневерява, се прокрадваше тихомълком, коварно в душата й, докато една сутрин не се събуди с мисълта, че вече знае какво е да си от другата страна. Убеждаваше я фактът, че все по-често си ляга вечер сама, а Зандър се намърдва в леглото след часове, вонящ на алкохол и несклонен дори да й се оправдае. Че все повече охладняват един към друг, отчуждават се и търсят причини да не прекарват времето си заедно. Че Зандър не иска да срещне погледа й.

Не знаеше как да постъпи. Беше се мъчила многократно да стигне до отговора, умолявайки го да излее душата си, уверявайки го, че каквато и тайна да крие, ще му прости. Но всеки диалог приключваше по сходен начин — единият от двамата си тръгваше, оставяйки спора незавършен, също както се беше случило и преди заминаването й за Какатра. Идеите и търпението й започваха да се изчерпват.

Холивудската преса кръжеше като стръвен лешояд над предвкусваната раздяла, преливайки от спекулации, когато на Стиви й се налагаше да посещава партита сама по време на престоя на съпруга й в Канада. Заглавията на жълтите рубрики тръбяха „СВАТБА ПО СМЕТКА УДРЯ НА КАМЪК“ и „СТИВИ НЕОБВЪРЗАНА… САМИЧКА ОТНОВО!“. Опитваше се да не им обръща внимание, но беше трудно. „Ще ви спретнем някоя романтична екскурзийка — окуражаваше я Уанда Джерънд. — Ще свирнем на пресата и още на другата сутрин ще цъфнете на първа страница.“

Тази вечер се провеждаше годишната церемония по връчването на наградите на Актьорската лига. Беше изминал месец след звездната премиера на „Източни небеса“ във Вегас, по време на която Лана Фалкън, позната на Стиви, много симпатична актриса, беше нападната от подивял фен. В актьорската гилдия блуждаеше чувство на уязвимост и няколко от ключовите лица щяха да отсъстват от тазвечерното събитие.

Стиви не гореше от желание да лети до Ню Йорк, но я бяха номинирали за награда за поддържаща роля, а публичният й имидж вече достатъчно беше пострадал. Не спечели наградата и тъкмо се канеше да се прибере в хотелската си стая, когато Кристина Майкълс, съпругата на Дърк, я хвана на прицел и с типичната си неделикатност се впусна в подкладена от „Дом Периньон“ тирада на тема пропадналите бракове.

— Мъжете неизменно се отегчават — предупреди я, хвърляйки поглед изпод вежди към Дърк, който празнуваше триумфа си на „Най-добър продуцент“. — Тогава на сцената излизат сладураните: руси цицорести мадами със задници, върху които спокойно можеш да похапваш суши. — Зандър не обичаше суши, но не си струваше да го споменава.

— Зандър не е такъв. — Отговорът й беше машинален. Друго не й идваше наум.

Кристина вдигна вежда сардонично. Поне доколкото ботоксът й позволяваше.

— Всичките до един са такива. От опит говоря.

Чудеше се кое ли е по-зле: контактът с Кристина или този с Дърк. Веднага щом почитателите му се пръснаха, силният на деня се отправи директно към нея. Беше видимо пиян.

— Животът е мъка без моя човек — сподели й, олюлявайки се леко. — Двамата с Линъс бяхме неразделни. — Трио фотографи изникнаха от нищото и двамата с Дърк позираха за снимка, удостоявайки ги с изкуствени усмивки.

— Всичко се случи много внезапно — съгласи се тя.

— И още как. — Дърк я погледна подозрително и попита: — Допадна ли ти местенцето на Рубен?

Естествено, че Дърк и Рубен си бяха дружки. И Линъс принадлежеше към тесния им кръг. Тримцата бяха един дол дренки: консервативни шовинисти, убедени, че с пари се купува всичко. Може и да бяха прави.

— Изключително. Какатра е райско кътче.

— Май се е отразило добре и на Биби — продължи Дърк. — Подочух, че имала прослушване при Сами Лукас.

— Време беше да пробие.

Явно изказването й го озадачи.

— Връзката й с Линъс беше пробив.

— Зависи. — Прииска й се да добави: „Ако под пробив разбираш падение.“

Дърк я доближи.

— Искаш ли да ти кажа нещо?

Тя вдигна вежда.

— Някои от нас вярват, че смъртта на Линъс може и да не е била злополука.

Стиви запази каменно изражение.

— Така ли?

— Госпожица Райнър трябва да внимава какво прави. Бъди сигурна, че я следим изкъсо.

— Опитваш се да ме сплашиш ли, Дърк? Няма да се получи.

Следващите му думи я жегнаха като отрова.

— Жени като вас все си придават важност, а? Затова загазвате до уши. Ако ти пука за оная кучка, ще ми я доведеш право в ръчичките.

Дощя й се да го фрасне, но се обърна, преди да е успяла, а той я сграбчи за ръката.

— Кажи й, че другарчетата на Линъс не са празноглави като ченгетата — изсъска ехидно. — И ти гарантирам, че няма да мирясаме, докато не се докопаме до истината.

На другата сутрин се върна от Лос Анджелис с главоболие след безсънната нощ. Заплахата на Дърк я беше стреснала повече от очакваното. Не че и той самият не разполагаше с достатъчно власт, но ако измежду „другарчетата на Линъс“ беше и Рубен ван дер Мейде, то насреща им се издигаше колосална опасност. Съмняваше се обаче да имат каквито и да било сведения относно Биби. Нима можеха да докажат нещо? Изключено.

Не очакваше Зандър да се прибере преди уикенда и се изненада да го завари във вилата.

— Това пък за какво е? — слиса се, когато той й поднесе грамаден букет цветя, последван от бърза целувка по устните, първата от няколко седмици насам.

— Подраних — обясни той. Косата му беше избуяла под ушите. Новата прическа му отиваше.

Стиви натопи цветята с умишлено забавени движения, наблюдавайки го как се отправя към басейна на терасата и застава на ръба му с гръб към нея и ръце на хълбоците. Приличаше й на оратор, готвещ се изнесе реч пред събрание.

Последва го навън.

— Зандър…?

Той се обърна. По лицето му беше изписан стремежът към изповед.

— Трябва да поговорим — заяви сериозно. Само с тези три думи успя да смрази сърцето й. Надничаше от очите му и прозираше в гласа му — чувството за вина.

— Трябва да бъда откровен с теб — продължи в същия дух. — Размишлявах много, докато отсъствах, и осъзнах, че е редно да ти призная истината. Заслужаваш го. Не искам повече да крия от теб, Стиви.

Само не и някое клише. Моля те, не ми изстрелвай някое шибано клише.

Коя ли беше? Някоя дебютираща актриса, в която се беше влюбил, както се беше влюбил и в нея самата? По-възрастна жена може би, някоя позната?

Стиви седна в най-близкия стол и отпусна ръце в скута си. Зандър приклекна до нея.

— Веднъж ме попита дали познавам Жан Моро — подхвана тихо. — Е, познавам го.

Тя примига. Нужно й беше известно време да се съвземе, защото идеята за изневярата продължаваше да витае из съзнанието й.

— Всичко това е заради него?

Зандър въздъхна тежко.

— Кълна се в Бог, не знам откъде да започна. Много е объркано, Стиви, толкова много има да…

— Започни с причината да ми се ядосаш, че отидох на Какатра.

Той прокара ръка по необръснатата си челюст, мъчейки се да намери правилната посока в лабиринта.

— Добре. — Прокашля се. — Пол и Емили Моро, родителите на Жан… Присъствах на смъртта им.

— Моля?

— Там бях.

— Но какво общо има това със…?

— Изслушай ме. Умолявам те.

Разрови се из спомените си, пресявайки накрая една история.

— Злополуката на борда на яхтата — промълви.

— Да. — Зандър я наблюдаваше съсредоточено. — Точно това се опитвам да ти кажа, Стиви — не беше злополука.

— Двамата с Жан бяхме съученици. В швейцарската международна академия. Ненавиждах онова място.

„Отритнатото от всички прекалено високо еврейче.“ Беше й разказвал за онези дни, бяха се посмели даже — отлъчен от съучениците си, задето имал задръстени, скучни родители и водел задръстен, зубърски живот, и вечно пишел задръстеното си, зубърско домашно.

— Насред семестъра в класа ни влезе момче от Франция. Отличаваше се от околните, някак саможив беше. Изглеждаше на повече от тринайсет, като че ли светът му беше показал всичко, което имаше да предложи, и вече го отегчаваше. Правилата и дисциплината не го касаеха; действаше по свой собствен начин. Всички момчета му подражаваха, включително и аз. Всички момичета го искаха за себе си. Но той на никого не обръщаше внимание, гледаше си своя живот. — Зандър присви очи, сякаш фокусирайки се върху спомените си. — Представи си само колко се слисах, когато избра точно мен, реши, че може би не съм пълна загуба на време. А проявеше ли Жан интерес към теб, нямаше начин да не го усетиш. Способен беше да ти втълпи, че си най-важният човек на земята.

— Сприятелихте ли се?

Зандър кимна.

— Сподели ми, че освен мен имал и още един специален човек в живота си. Никол, така се казваше, момиче от селото му във Франция. По думите му си личеше, че много държи на нея. Единствено тя му носела щастие, в родната му страна поне, защото родителите му никога не ги било грижа за него. Дойдеха ли уикенди и междусрочни ваканции, всички останали ученици се разотиваха доволни по домовете си. Него понякога забравяха да го вземат — не че идваха лично, все пращаха някой, — а той чакаше ли, чакаше на входа, загубен, самотен хлапак с куфари от двете си страни.

— Какво точно е намерил в теб? — поинтересува се Стиви. — Защо именно на теб се е спрял?

— Мисля си, че ме е видял като свое отражение. Или поне част от мен, съвсем мъничка. Бях умен, свит… и сам-самичък, също като него. — По устните му пробяга мимолетна усмивка. — Всяко от решенията на Жан е стоманено. Никога не размисля. Ако си науми, че ти си неговият човек — ти си, и точка.

Зандър видимо се оживи.

— А аз от своя страна го намирах за вдъхновяваща, вълнуваща личност — същински идол. Знаеше неща, които понятие си нямах как е научил, за история, политика, човечеството… Знаеше какво движи хората, разбираш ли? Като отворена книга четеше душевното им състояние, а това не се научава като уравненията и биологията, и спрежението на глаголите: такова познание идва с житейския опит. Знаеше какво искат околните, от какво се боят, какво обичат и какво ценят — и до какви крайности биха отишли, за да го постигнат. — По лицето му прелетя сянка. — Приятелството ни се задълбочи. Много бързо.

На езика й се зароди въпрос, но не й хрумваше как точно да го зададе.

— В края на първата ни съвместна учебна година разбрах, че е започнал да излиза с Никол. На никой друг не беше казал. Тогава Жан започна да се променя. Озари се като че ли. Отчуждихме се донякъде, кръгът на приятелите му се разшири, а това не ми допадаше. Естествено всички бяха впечатлени, че си има приятелка; винаги когато говореше за Никол, цялата му осанка се променяше по начин, който останалите бяхме твърде малки и неопитни да проумеем. За пръв път го виждах щастлив. Отдаде сърцето си на Никол. Доколкото знам, оттогава не се е случвало. Не го е поверявал на друга.

Зандър се изправи. Пъхна ръце в джобовете си и се обърна с лице към басейна, превръщайки се в черен силует за Стиви.

— Както предполагаш, семейството му беше много богато. Имах чувството, че всяко лято родителите му ги гризеше съвестта и се опомняха, че не са обръщали внимание на единствения си син цяла година, затова го водеха на кратка ваканция в Сен Тропе или до някой замък във френската провинция, или пък на морско пътешествие с яхта от личната им флота. Не можах да повярвам, като ме покани веднъж. Все едно че ми се беше паднал златният билет на Уили Уонка. В онзи момент се опасявах, че се дистанцира от мен, че планира да ме замени с друг приятел, но Жан ми беше предан. До ден-днешен ми е предан. Не му е в стила да предава хората.

Зандър се обърна към нея. Притискаше юмрука на едната си ръка в дланта на другата.

— Рано една сутрин излязохме с яхтата — продължи той. — Метеорологичните прогнози бяха лоши, но бащата на Жан не се вслуша в предупрежденията. Когато бурята ни връхлетя, бяхме напълно безпомощни. Яростните ветрове и бурните вълни откъснаха Пол и Емили един от друг, а аз не знаех как да постъпя, не чувах какво ми крещят. Тъй като родителите му го бяха записвали на какви ли не извънкласни занятия, само и само да им се махне от главите, Жан беше вещ моряк, но въпреки това не успя да спаси положението.

— Пръв зад борда падна Пол, а Емили го последва. — Стиви забеляза как пръстите на съпруга й се стягат в юмрук, сякаш в бойна готовност, как карфиолено белите кокалчета изпъкват под тънката кожа. — И двамата с Жан знаехме, че е чисто самоубийство, но Емили беше добра плувкиня и явно вярваше, че ще го спаси. В следващия момент вече ръкомахаха бясно във въздуха, бореха се с вълните, докато гърлата им се пълнеха с вода.

Удавиха се ей така. Животите им, спомените им — всичко угасна в миг като свещ на вятъра.

— Толкова малки сте били — промълви Стиви. — Горкичкият Жан…

Зандър впери очи право в нейните.

— Тук вече грешиш — заяви решително. — Жан никога не е бил „горкичкият“.

— Не разбирам.

— Просто гледаше отстрани, Стиви. Докато аз се мъчех да спася живота им, той просто си седеше и ги гледаше как се давят. Родителите му го умоляваха. „Помогни ни, моля те, помогни ни!“ Крещях му да направи нещо, понеже само той разбираше от лодки, а времето изтичаше, наводнявахме се бързо, дъждът така брулеше, че ме заслепяваше, ту ми се мярваха, ту изчезваха от погледа ми, докато накрая напълно загубих ориентация. Грабнах каквото можах — въже, спасителни жилетки, пояса, който знаех, че държат под каютата, — но всичко беше напразно. Той не ми помогна, Стиви. И не намерих страх в очите му, колкото и да го търсех. Просто си стоеше на място. Остави ги на бурята.

— Не може да е истина — каза Стиви. — Бил е дете!

— Всички така разправяха — съгласи се Зандър. — И той точно на това разчиташе. „От шока е — уверяваха се един друг. — Клетото дете.“ Не изрече и дума няколко дни поред. Чичо му и леля му го взеха в Париж, аз също им погостувах, но дотогава вече беше започнал да ме плаши. Разказа ми какво се е случило чак когато се върнахме на училище.

Закле ми се, че Пол бил измамник и лъжец и заслужавал да умре. Влязъл в кабинета му седмица преди морското пътешествие и заварил четиринайсетгодишната Никол на колене пред него. Видял как баща му натиска главата й в скута си — момичето, което Жан боготвореше, единствената жена, която някога щеше да обича, жената, която обичаше него, едничкото нещо, което принадлежеше само на него, не на родителите му. А щом веднъж го беше хванал да я насилва, колко ли още пъти се беше случвало? Жан се терзаеше, че трябвало да разбере по-рано, да й помогне, да го предотврати изцяло. Никол престанала да ходи у тях. Спряла да му държи ръката. Да прави каквото и да било с него. Заради Никол ги беше оставил да се удавят. Или поне баща си. Майка си оставил да умре за лично отмъщение.

Стиви си спомни какъв шум се беше вдигнал покрай смъртта на знаменитата двойка.

— Искаш да кажеш, че нарочно ги е оставил да умрат?

— Вярваш ми, нали? — настоя Зандър.

— Разбира се — увери го и наистина му вярваше, макар и нещо да не й се връзваше. Историята не й се струваше цялостна. Толкова много дупки зееха. — Защо не си казал на някого? Защо не си разкрил истината?

— Как бих могъл? — отвърна Зандър. — Каквото и да кажех, в най-добрия случай щеше да изглежда подозрително, а в най-лошия — злонамерено. Жан току-що беше загубил и двамата си родители. Що за човек би го обвинил в подобно нещо?

Стиви проучи внимателно лицето му.

— Трябваше поне на мен да кажеш. Не проумявам защо го криеше.

— Много ми се искаше.

— Значи затова не ме пускаше на Какатра?

Очите му прекалено дълго се задържаха върху нейните.

После излъга. Жан Моро открай време го наричаше страхливец — ето че беше прав.

— Да — отвърна. — Точно затова.

46

Лори

Двамата с баща й летяха до Испания за погребението. Макар че на няколко пъти беше предложила да плати пътя им — заради Тони, не заради тях самите — Анхелика и дъщерите й предпочетоха да не ги придружат.

В погребалното шествие по улиците на Мурсия вземаха участие внушителен брой облечени в черно опечалени. Лори остана изумена, като видя до живота на колко много хора се беше докоснала баба й. И тя винаги щеше да си спомня с умиление за малкото безценни мигове, прекарани с нея. Като знаеше с колко й бе помогнала Корасон, можеше само да гадае що за добрини беше извършила за това скърбящо многолюдие.

На следващия ден двамата с Тони трябваше да се заемат с тежката задача да прегледат вещите й. Дрънкулки, дневници и снимки; усукани с върви купчинки пожълтели писма с избледняло мастило по вехтите страници; чекмеджета с потъмняло сребро. Лори си спомни колко огорчена беше дошла последния път у Корасон, изпаднала в отчаяние след ареста на Рико. Колко оплетена в копнежа си по друг мъж…

Корасон й беше дала посока в живота, а нима можеше да й даде нещо по-ценно от това?

Сега повече от всякога се нуждаеше от съвета на баба си.

Нуждаеше се от майка си. Нуждаеше се от доверена жена. „Смут“ й се струваше слаба дума за положението, в което беше изпаднала.

Кучето Пепе лежеше на каменния под с брадичка върху лапите си и тъжен поглед, вирвайки от време на време ушенце, душейки въздуха, или заблуден, че старицата още беше с тях, или може би единственият в стаята, който усещаше присъствието й.

— Ами той?

Тони подреждаше някакви документи на масичката.

— Една нейна приятелка ще го приюти. — Следобедното слънце вече клонеше към хоризонта и последната светлина на деня го къпеше в испанско оранжевото си сияние. Лори си го представи като момче, както Корасон го е виждала в кухничката си.

— Трябваше да прекарвам повече време е нея — каза той глухо. — След смъртта на Мария не я навестявах много често, а сега… — поклати глава — … вече е твърде късно.

Лори опря ръце на раменете му. Усещаше ги кокалести и крехки под дланите си.

— Толкова много смърт има на този свят — пророни Тони скръбно, — не мислиш ли?

Приемайки мълчанието й за съгласие, той се пресегна и хвана едната ръка на дъщеря си.

— Смъртта отстъпва място на живота — отвърна Лори, докато пръстите му се преплитаха с нейните. — Едното не може да съществува без другото. — Пусна раменете му и седна в стола отсреща. — Трябва да ти кажа нещо, татко — заяви сериозно и впрегна всичките си сили, преди да му съобщи новината. — Ще си имам бебе.

Жан се завърна в Лос Анджелис през същата седмица, когато Лори беше отпътувала за Испания.

Веднага научи за смъртта на баба й. Откакто решително се намеси в живота й, не беше отстъпил от клетвата си да я брани. Търсачите, които беше наел да набират жени за целите на Какатра, от време на време му служеха и в други насоки.

Моро действаше по свои собствени методи. Познаваха го достатъчно добре, за да не задават излишни въпроси.

Ето как беше се осведомил за бременността й. Или по-скоро за съмненията й. Принудила се беше да откаже няколко от ангажиментите си към „Ла Люмиер“ и я бяха забелязали да пазарува инкогнито в една аптека. Не след дълго до ушите му стигна и новината, че й уреждат фиктивна връзка с новоизлюпилия се актьор Максимо Диас.

В сряда Жан се срещна за обяд с представители на глобална верига бутици за облекла и сключи договор за стартирането на съвместна модна линия. Поръча си обилно меню и се храни с видима наслада. По нищо не си личеше, че вътрешно е променен.

Но промяна имаше. Докато представителите му изнасяха плановете и предложенията си, агитирайки разпалено, Жан слушаше с привичното си сдържано изражение и запазена марка нетрепващи сини очи. Избраните за срещата служители бяха инструктирани предварително, че поведението му има за цел да извлече повече информация от отсрещната страна: мълчанието беше непобедим парламентьор. В действителност предположенията им бяха далеч от истината. В човека пред тях се издигаха крепостни стени, зад бойниците се нареждаха въоръжени стражи, кралят нахлузваше бронята си. Единствената открехната врата беше здраво залостена.

— Да обсъдим и сезонните тенденции — дърдореше суетливо едната пратеничка, ровичкайки из листовете пред себе си. — Очакваме от вас есенно-зимна колекция. Палта с едра плетка, кожени аксесоари и всичко останало — изобщо провинциален шик, разбира се, с индивидуалния дух на Моро.

Явно си беше лягала с Максимо точно след нощта им на Какатра. Поне ако се съдеше по напредъка на бременността й. Но пък и уверението й, че й е бил пръв, не беше никаква гаранция: никога не влагаше вяра в нечии думи. Единствено действията имаха значение. Едва ли друг го съзнаваше по-ясно от него самия. А ако го беше излъгала за чувствата си, защо да не го излъже и за това?

И все пак нима му беше признала чувствата си? Не. Демонстрираше ги нагледно, спор няма, но нито веднъж не му ги беше изрекла на глас. Въображението му само допълваше картината.

А Жан определено не беше от хората, които залагаха на въображението. Боравеше с факти. Чак сега осъзнаваше, че пак се е отдал на фантазии. Замечтал се беше.

Представителката подреждаше документи по масата. Доста неловко се получи, трябваше поне да изчака кафето, но ентусиазмът и напрежението й разказваха играта.

— Както виждате — посочи таблиците, — печалбите ни от този сезон имат значителна преднина спрямо тези на конкуренцията…

Жан Моро не търпеше да го правят на глупак. Той самият не беше спал с друга жена, дори със съпругата си, след далечната нощ, прекарана с Арабела Клайн във Вегас. Пълна заблуда от негова страна беше да очаква същото и от Лори — да приема верността й като даденост. Какво изобщо го беше накарало да си мисли, че ще го чака, когато реално през първите няколко месеца на повторната й поява в живота му не й беше дал никакво основание? Кой знае от колко време правеше секс с други мъже? Вярваше, макар и неохотно, че отношенията им с Питър Селзник бяха платонически, но пък знае ли човек какво се е случвало зад стените на имението? Дали и с Питър не беше стигнала до интимност? А сега и с Максимо? Да забременее от друг, напук на болезнената истина за него? Напук на злата му участ да бъде лишен от свое дете?

А в сърцевината на всичкия този гняв лежеше и фактът, че беше направил грешна преценка. Жан нямаше навика да бърка. Познаваше човешката психика, затова и бизнесът на Какатра процъфтяваше, и разкритието, че така неумело беше преценил характера на Лори Гарсия, го чоплеше ден и нощ. Оставил се беше емоциите да го заслепят, обладан от фантазията, че е срещнал превъплъщението на друга, когато така жестоко се лъжеше. Нямаше нищо общо с нея.

Открай време знаеше, че емоциите са присъщи на слабодушните.

— И така — завърши пратеничката, вживяла се в презентацията си, — имате ли някакви въпроси към нас?

За пръв път от началото на срещата Жан се усмихна. Потули гнетящото чувство, което за някой друг щеше да е болка от разбито сърце, но у него отекваше като глуха гръмотевична буря зад далечни хълмове.

Когато Лори кацна в Калифорния десет дена по-късно, вкъщи я очакваше цял потоп от гласови съобщения, три от които от Максимо Диас. В първия момент, като видя мигащите светлинки, я изпълни надеждата, че Жан е опитал да се свърже с нея. Знаеше, че е отпътувал за Европа по работа, но вече трябваше да се е върнал. Налагаше се спешно да говори с него.

За нейно голямо разочарование телефонният секретар възпроизведе нечий чужд глас.

„Не мога да спра да мисля за теб — гласеше първото съобщение. — Трябва да те видя отново.“ Второто представляваше директна покана: „В събота имам уговорка за вечеря с приятели. Искаш ли да те взема?“ До третото явно Максимо си беше спомнил каква е причината за отсъствието й: „Ако имаш нужда, от каквото и да е — на разположение съм.“

Двамата с Максимо се бяха срещнали един-единствен път до заминаването й за Испания. Момчето се беше оказало вежливо, приятелски настроено и на живо определено оправдаваше хвалебствията на „Един щрих“. Но душата на Лори дори не беше трепнала. И как да трепне, когато във всеки един момент беше обсебена от спомени за Жан Моро?

Как, когато в тялото й растеше неговото дете?

Колко вътрешни битки беше водила само. Преструвала се беше, че нищо не се е случило. Погребала беше истината, после я беше изровила, поизтупала я беше от праха и се беше опитала да намери начин да я преглътне такава, каквато е.

До ден-днешен не можеше да свикне с идеята.

Тони беше приел новината доста зле. Явно си беше въобразявал, че дъщеря му продължава да бъде хрисимото католическо момиченце, което двамата с Мария бяха отгледали. Иронично, но дълго време точно такъв живот бе водила.

„Как можа да го направиш? — Беше се спуснал към нея през кухнята на майка си, залитайки от шока. — Къде ти е бил умът?“ Лори с всички сили се беше мъчила да овладее собствените си емоции. Сега трябваше да мисли за Жан и нероденото им дете. Нямаше нито времето, нито желанието да се изправя пред съда на баща си.

„Намерих онова, което търсех.“

„А какво точно си търсила?“ Очевидно не проумяваше защо изобщо би й хрумнало да задържи детето, запращайки кариерата си по дяволите наравно с непорочността си.

„Любов.“

„Не знаеш нищо за любовта — а още по-малко за този мъж. И въпреки това си готова да опропастиш живота си заради него?“

„Не го приемам като опропастяване.“

„Той е женен, Лориана. — Тони едвам процеждаше думите, толкова бесен беше. — Има си съпруга. Полудя ли? Как може да действаш така безразсъдно?“

Но колкото и страх да беше породило в нея убеждението, че е бременна, никога досега не бе усещала съзнанието си толкова бистро. Престоят на Какатра се беше оказал най-просветляващият епизод в живота й.

Сега, обратно в Америка, вече знаеше как трябва да постъпи. Ако Тони не желаеше да й помогне — така да бъде, нямаше да го моли. Думите му я нараняваха, но какъв избор имаше? Вече беше жена, не наивно момиченце. Жан й беше отворил очите. Трябваше само да поговори с него и всичко щеше да се нареди. Двамата бяха родени един за друг и детето в утробата й беше доказателството. Нямаше търпение да му съобщи, че Ребека Щутгарт е грешала. Че можеше да е баща и съвсем скоро щеше да бъде. Че единението им беше сътворило чудото, за което несъмнено копнееше. Че го обича.

Как ли ще приеме новината? Какво ли ще каже? Сигурно първоначално ще се шокира, но после — какво? Нямаше никакво съмнение, че ще прелива от щастие, но и ще подходи внимателно — моментът далеч не беше подходящ, а и трябваше да се помисли за хората в животите им, за ангажиментите. Лори постоянно се луташе между състояния на бурна радост и неспокойство, съзнавайки, че новината й ще промени всичко.

Успя да прогони настоятелните мисли от главата си поне за една част от деня. Обади се на Максимо и учтиво отклони поканата му за вечеря. Поплува в басейна и си приготви обяд. Двете с Десидерия обсъдиха условията около договора, който беше сключила за нова парфюмерийна линия. Запозна се с новата си асистентка, свежо, компетентно момиче на име Ан, която й припомни графика за седмицата и й донесе пощата.

— Сортирала съм по-голямата част — обясни Ан, — но докато отсъстваше, писмата направо валяха.

До вечерта Лори беше изчерпала всичките си идеи за отвличане на вниманието.

Набра номера на Жан, но й отговори само сигнал свободно. Хрумна й да телефонира в агенцията, но веднага се досети, че е почти изключено да го намери там. Можеше и да остави съобщение.

„Привет, Лори е. Бременна съм от теб. Обади ми се, когато имаш възможност.“

По-добре да пробва пак на сутринта.

Сънят не идваше и не идваше. Из съзнанието й кръжаха трескаво мисли за Корасон и баща й, за остров Какатра, за чувството Жан да е в нея, а сега, на негово място, и зараждащият се живот. За загадъчния номер — LA 864, — който неуморно изплуваше отнякъде, колкото и да се мъчеше да го задържи под вода. Сънува Индийския океан, осеян с накъсани листове хартия, и към един сутринта я събуди свирепа жажда.

Слезе на долния етаж в нощната тъмнина. Очите й се спряха на купчината писма, оставени от Ан, и тя започна да ги преравя машинално.

Трите обикновени бели пощенски плика, същите като онзи, който беше получила преди седмица, моментално привлякоха вниманието й.

Бързо, за да не си даде шанс да размисли, Лори ги отвори един по един. Навярно имаха някаква предвидена последователност, но се беше загубила покрай голямото струпване на други писма.

Скована от страх, Лори прочете писмата втори път, после и трети.

Всичките бяха написани в същия онзи дух, който я беше притеснил още в първото послание. Звучаха някак познато, някак фамилиарно. Сякаш бяха предвидени специално за нея.

Изкушаваше се да ги върне до подателя, но здравият разум я посъветва да ги задържи като доказателство. Не знаеше кой е, но беше прекрачил границата. Очевидно беше прониквал в къщата й… и то не еднократно. Знаеше къде живее. Не беше изключено да я наблюдава и точно в този момент.

Побиха я тръпки. Прокрадна се на горния етаж, но не можа да заспи с часове.

47

Аврора

— Майната им на „Страйк Рекърдс“ — заяви Кейси Амос и дръпна от дебелия джойнт, преди да го подаде на Аврора. — Ще говоря с татко и с хората му — и си уредена.

Намираха се в скромното жилище на Роланд Амос край Венис Бийч. Разположили се бяха в домашния киносалон в сутерена. Кейси лентяйстваше върху коженото канапе, заровил ръка в кутия с желирани мечета. Аврора го познаваше едва от месец, но вече знаеше, че е пристрастен към тях не по-малко, отколкото към белия прашец и хапчетата екстази.

„Непотизъм“, една от думите, които беше научила от Паскал, изскочи в съзнанието й. Имаше чувството, че славата на Роланд Амос натежава над главите им: стените бяха отрупани с рамкирани платинени дискове и снимки, от които големецът се хилеше самодоволно в компанията на богопомазани имена от музикалната индустрия, някои чак от звездната ера на седемдесетте и осемдесетте години.

— Забрави — каза Аврора. — Рита е поела нещата в свои ръце.

Кейси вдигна вежда учудено и нима можеше да го вини. Хората от „Страйк Рекърдс“ бяха вбесени. Вече три пъти им беше връзвала тенекии и никак не я изненадваше, че не гледат на нея с добро око. Е, добре де, първия път вината беше изцяло нейна, признаваше си без бой, но можеше да се закълне, че Рита не й беше казала за втората среща (макар и тя самата да твърдеше, че Аврора била твърде пияна, за да си спомни). За третата уговорка беше отишла на грешен адрес, а после беше заседнала в трафика поне час. Докато успее да се придвижи до правилния адрес, всички вече си бяха тръгнали, а входящата поща на айфона й преливаше от гневните съобщения на Рита. „Проваляш си живота“ — упрекваше я агентката й. „Какво се случва, Аврора? Какъв е проблемът?“ Все едно пък можеше да й сподели. Изобщо с кого можеше да сподели?

Непотизъм. Дали щеше да се възползва от привилегии в отношенията си със „Страйк“ заради престижа на Том Наш, или да извлече полза от връзките си с Кейси и баща му нямаше особена разлика. Никаква даже.

— Успех тогава — каза Кейси, ровичкайки из кутията с мечета.

Аврора дръпна стабилно от джойнта и се отпусна назад. На големия екран вървеше новият видеоклип на Джъстин Бийбър. Кейси изпръхтя пренебрежително и напълни устата си с бонбони.

— На кого му дреме така или иначе? — измрънка Аврора под носа си. — И без това не мога да пея.

— И откога бизнесът разчита на талант?

— Къде му е смисълът тогава? Няма ме в танците, сценичното ми поведение е отврат. И един тон не мога да изпея правилно. — Косата на Бийбър беше като мираж.

— Лайняна работа — смънка Кейси. — Човек не може да си смени гена.

Аврора глътна дим. Ген.

— Успешен пиар, удобни връзки — съгласи се тя. — Не опира до талант.

— На кого му е притрябвал шибаният талант? — попита приятелят й, жестикулирайки към екрана. Внезапно звукът от жвакането на желираните мечета стана нетърпим. — За мен се грижи татенцето. Един ден ще ме прати на върха. Да не съм луд да се оплаквам?

— Ами ако ти хрумне да се заемеш с нещо друго?

— Какво например?

— Знам ли, нещо различно.

Кейси сви рамене.

— Защо ми е? — Взе грубо свитата цигара с марихуана, дръпна силно и се отпусна назад, издишвайки тънка струйка дим.

Помълчаха малко. Видеоклипът на Бийбър свърши.

Аврора попита:

— Според теб възможно ли е да откроиш истинското си аз от онова, в което животът те е превърнал?

Кейси направи смахната физиономия.

— Ъ?

— Представи си, че си се родил на другия край на света, отгледали са те други родители, живееш съвсем различно… Как би се чувствал?

— Майната му на всичко.

— Как можеш да си сигурен кой си всъщност?

Кейси се протегна към нея.

— Искаш ли да ми врътнеш една свирка?

— Яж си задника.

Очевидно репликата й не го засегна.

— Спри да мрънкаш. Радвай се на късмета си. Милиони хора биха убили да са на твое място.

Аврора изпита ненадеен копнеж по пансиона „Света Агнес“. Колкото и да го беше плюла, сега всичко даваше, само и само да се върне в общежитието, да поприказва с Паскал в тъмната стая. Искаше й се да разпита старата си приятелка за Жан и за Какатра, и за Рубен ван дер Мейде, но в същото време се боеше да признае пред себе си вероятността Паскал да е била наясно с всичките им мръсни игрички и да си е замълчала, което я правеше не по-малко умопобъркана от братовчед й. Миналата седмица Фран Харингтън й беше написала съобщение, споменаващо, че Паскал била приета в един от най-реномираните колежи в Женева и се била сдобила с двойно по-възрастно от нея гадже, което свирело във фолклорна група. Онази част от живота й сега бледнееше като далечен сън, което й се струваше иронично, при положение че единствено тя се отличаваше с някакъв смисъл. Приятелството й с Паскал я беше свалило от облаците, принудило я беше да преоцени всичко — кога преди се бе замисляла така дълбоко? Глождеше я чувството, че Ел Ей и жителите му я изцеждат отвътре.

— Кейси, може ли да ти споделя нещо?

— Давай.

— Не мисля, че Том и Шерилин са истинските ми родители.

Той се обърна към нея с кървясали очи и прихна в смях, преди да осъзнае, че говори сериозно.

— Мисля, че са ме осиновили още като бебе, но не знам как и от кого.

Кейси видимо се мъчеше да установи дали не го занася.

— Друг път.

— Май не са могли да си направят свое дете, незнайно защо, но не са искали да се разчува, затова намерили бебе, което представяли за свое.

— Глупости на търкалета — изненада я Кейси с присмеха си.

— Ти пък откъде знаеш?

Кейси прокара пръсти през косата си.

— Слушай, човече, съвсем нормално е. И аз съм си задавал тези въпроси. Не е ли така с всяко хлапе? Родителите са кофти работа. Ще ти мине.

— При мен е различно — настоя Аврора. — Чувствам го. Чувствам, че съм попаднала на истината. Но приема ли я, трябва да приема и факта, че цялото ми съществуване е било лъжа.

Очите му имаха крайно дрогиран вид.

— Кейси…?

— Хмм?

— Моля те кажи нещо.

Той й предложи кутията с мечета.

— Искаш ли бонбонче?

Аврора призова всичката си смелост за следващото откровение.

— Мисля, че са ме поръчали. — Погледна го, за да види как ще реагира. — Сещаш се, от каталог или нещо такова.

Той се разсмя искрено.

— Това е откачено.

— Така ли смяташ? — Ръцете й така трепереха, че едвам успя да запали цигара. — Виж какво, представи си… представи си, че на някой голям, ама голям богаташ му скимне да изкарва пари, като открие бизнес с деца. Да продава на разни величия. Като моите родители например.

— Няма кой да му позволи да открие такъв бизнес.

— Ами ако се преструва, че се занимава с друго? — Млъкна за момент, чудейки се колко ли близо до линията е разумно да припари. — Рехабилитационен център например. По този начин ще привлича точно уязвими хора, загубили вяра в живота си.

Кейси се беше отнесъл нанякъде.

— Готина идея — провлече мудно той.

— Такава си е, нали? Тъкмо там е въпросът. Хитроумна е. Големи пачки. Фрашкани с пари двойки, готови да си платят за какво ли не. За какво друго да ги похарчат, ако не за единственото нещо на земята, което не се купува с пари? Само дето вече и то се купува, Кейси. Имат ли пари, уредени са.

Кейси вдигна вежда невярващо.

— И си решила, че ти си едно от тези деца, така ли?

— От твоята уста звучи сякаш току-що съм ти изтърсила, че са ме отвличали извънземни.

— Също толкова изтрещяло е.

— Знаех си, че няма да разбереш.

Кимна с глава към екрана, където поредната малолетна звезда се перчеше с новата си песен.

— Може и тя да е от тях, а? — След секунди изникна и ликът на красавец от елитен холивудски сой. — Ами той?

Аврора си спомни как изглеждаха родителите му.

— Аха… — каза замислено. — Като нищо.

— А на вашите пък защо им е да го правят?

Толкова пъти беше прехвърляла същия въпрос в главата си, мъчейки се да измисли отговор. Кое нещо на света си заслужаваше да потопиш целия си живот в лъжа? Какво криеха Том и Шерилин?

— Не знам.

Кейси изсумтя.

— Голяма си кукувица.

— Чуй ме — примоли му се тя. — Мама и татко се държат като непознати. Нищо не правят заедно, почти не се засичат дори; нищо не ги свързва и понякога имам усещането, че просто са ни заточили в обща къща и никой от нас не знае как е попаднал там! Казвам ти, бракът им е шантав…

— Всеки брак е шантав. — Отвори торбичката си с тютюн. — Просто не се омъжвай.

— Не е само това. Животът ми също не е наред. Това… — размаха ръце из стаята — … всичко това някак не пасва!

Кейси вирна вежда за пореден път.

— Сигурна ли си, че си преживяла пубертета?

— Знаеш ли какво? — Едвам сдържа напиращите сълзи. — Забрави, че изобщо подхванах темата.

Той се метна на креслото до нея и лепна една влажна целувка на бузата й.

— Извинявай, но предпочитам да ти го кажа директно. Звучи гламаво.

Аврора се отдръпна от него и съсредоточи вниманието си върху цигарата. Съзнаваше, че на този етап твърденията й са чиста мъгла — нужни й бяха доказателства. Дори след година, когато видеше двойката от острова на Рубен ван дер Мейде да парадира с чуждото бебе пред пресата, пак беше с вързани ръце.

— Вероятно си прав — отвърна отнесено.

В другия край на града Том Наш се наслаждаваше на ежеседмичния си комплект от спа процедури в „Спрингс Сентрал Ризорт“ в Бевърли Хилс. Обожаваше да релаксира: какво по-хубаво от това да се поизпотиш в сауната и да си направиш една отпускаща парна баня, преди да се оставиш в ръцете на професионалистите за масаж на скалпа и пилинг на кожата. Заслужил си го беше. Благодарение на триумфалното си турне с един замах беше подсигурил на марката „Наш“ челна позиция в шоубизнеса. Сбръчкал се беше от работа, за да ощастливи феновете и звукозаписното студио. Тук получаваше възнаграждението си — малко почивка и блажен отдих. Така обичаше да се глези.

— Едва не ме съсипа — заяви пред Стюарт Лъвъл, продуцента му. Двамата често разпускаха заедно. — Май силите ми се изчерпаха.

От години Стюарт имаше тежката дума в „Страйк Рекърдс“. Мъж над четирийсетте, с яко телосложение, боядисана в смолисточерно коса и месесто, восъчно лице. Вследствие на нескопосана пластична операция кожата беше изопната по черепа му като маска, а в лошите дни, за негова огромна тревога, изглеждаше като превъплъщение на Майкъл Майърс от „Хелоуин“. Беше семеен човек, редовен клиент на елитните агенции за компаньонки, и вкъщи го чакаха съпруга, сякаш излязла от списание за домакини, и двама синове — тийнейджъри. Направо смърдеше на пари, изкарани с усърдния труд на другите и пазени на сигурно в джобовете му.

— Нямат да хвърляш толкова сили, като върнем Шерилин в играта — отвърна Стюарт, облягайки се на стената в парната баня. Въздухът беше така наситен с евкалиптови пари, че виждаше само на няколко сантиметра пред себе си. Едва различаваше силуета на Том на отсрещната пейка.

— Точно това ме притеснява — сподели Том, вдишвайки дълбоко ментовия аромат през ноздрите си. Имаше чувството, че скалпът му се разтапя; капчици пот се търкаляха в корените на косата му и го гъделичкаха. — Не съм убеден, че ще ни позволи да я върнем в играта. В лошо състояние е…

— Не можем да си позволим да я носим на гръб — заяви Стюарт безцеремонно. Двамата си бяха много близки от години, затова не се стесняваха да говорят болезнено откровено един с друг. — Трябва ни цялото семейство Наш в комплект. Това включва Шерилин и Аврора.

— Знам — съгласи се вяло Том, изморен от жените в живота си. — Ще намерим начин.

Стюарт се изправи. Изпод бялата кърпа около кръста му щръкна възбуденият му пенис.

Дъхът на Том секна. Колкото и пъти да се беше случвало, пак онемяваше при гледката. Също както се беше стряскал като дванайсетгодишно момче, когато, разлиствайки списания от рода на „Мистър Гей Америка“ в стаята си, дочуеше стъпките на баща си по стълбището и се спуснеше с разтуптяно сърце да крие порното под матрака и да закопчава ципа на панталона си, молейки се да не разкрият мръсната му тайна, понеже не беше позволено да си падаш по други момчета. Абсурд. Всяко момче като него трябваше да залита по момичетата, с техните сладникави кожи, плиткоумни хихикания и лепкави устни.

Учеха го, че гейовете са извратени. Че страдат от душевна болест. Порок, с който задължително трябваше да се борят.

Сега пак се чувстваше като онова ужасено момче. Сякаш всеки момент щяха да го спипат в крачка. В стомаха му се надигаше онова прималяващо усещане — странна смесица от отвращение и приятна тръпка.

— Ела при мен — каза дрезгаво, облизвайки устните си, пресъхнали въпреки влажната пара.

Стюарт се подчини. Коленичи между краката на Том, свали кърпата и забоде глава в чатала му. На Том открай време му трябваше малко повечко време да се надърви. Дори след дългогодишната му практика страхът, че някой ще ги хване, попритъпяваше страстта.

И двамата съзнаваха колко рискуват.

Когато членът му потъна в устата на музикалния продуцент, Том се отдаде на сладкия прилив на удоволствие. Хвана с ръце главата на Стюарт и затвори очи, тласкайки ерекцията си в задната стена на гърлото му. Това беше единственият начин да изживее фантазиите си, единственият дискретен начин. Свърши бързо и в обилно количество, усещайки бесните удари на сърцето си и леещата се по тялото му пот. От крайчеца на едното му око се отрони сълза.

С отработената точност на часовников механизъм Том стана от пейката и се обърна. Вирна задника си и разтвори крака. След секунди от точката на напъна в тялото му избухна същински екстаз.

Беше се заклел да се наслади на всеки един миг. Денонощно копнееше за мъжки ласки, мислите му непрекъснато се връщаха към нещото, което обществото му забраняваше. Вместо това го заставяше да си играе на семейство, на американския модел мъж, мачо от класа. Още откакто кариерата му се изстреля преди двайсет години…

Дълго време беше залъгвал света.

Дланите му се залепиха за пейката, давайки му опора срещу мощните тласъци на Стюарт.

Поне в този момент жена му и дъщеря му бяха на светлинни години от съзнанието му.

48

Стиви

Биби Райнър, за кратко време госпожа Биби Позен, излезе от офиса на „Труман Асоушиътс“ на „Сънсет“ точно навреме, за да види как една жена крачи забързано по отсрещния тротоар на булеварда, заровила лице из страниците на жълт вестник. Най-накрая снимката й беше слязла от първата страница.

Обядът с Филида Колт, агентката, с която я беше свързал Марти Кинг, й беше подействал вдъхновяващо. Вдишвайки топлия пладнешки въздух, наситен с упоителната мараня на пламенни амбиции, в съзнанието й се разигра състрадателната реакция на Филида, когато Биби й беше разказала за участието си в страничните проекти на Линъс. За нейно облекчение и дори малко смущение агентката не се беше изненадала. Биби не беше първата актриса от Ел Ей, явила се пред нея с бремето на тежко минало, и несъмнено нямаше да е последната.

Докато викаше такси, Биби осъзна, че животът й, неотдавна наближил предела на търпимостта, внезапно беше навлязъл в един несравнимо по-добър етап. След бягството си на Какатра всеки изминал ден си възвръщаше част от старата Биби. Възхвалите не бяха пресилени: островът наистина правеше чудеса с хората. Дърк Майкълс, независимо от нестихващата й омраза към него, се беше оказал прав за революционните спа процедури. Благодарение на тях сега се чувстваше отпусната, подмладена и готова да поеме контрола върху живота си.

Защо изобщо Дърк беше проявил желание да организира почивката й в центъра на Ван дер Мейде продължаваше да е загадка, но така или иначе не би отхвърлила услуга от човек, който вечно щеше да й остане длъжник. Избра да усвои гледището, че смъртта на Линъс е събудила съвестта му, накарала го е да проумее в колко крива посока са тръгнали професионалният и личният му живот. Въпреки че се съмняваше.

Апартаментът й в Уестууд беше на светлинни години от лукса на имението Линъс, но точно затова й харесваше. Не беше събрала сили да остане в Бевърли Хилс, макар и адвокатите й да я бяха уверявали, че има пълното право. Предпочиташе да разполага с едничка неопетнена стая, отколкото със сто населявани от грозни спомени.

В пощенската кутия я очакваше кафяв квадратен колет, адресиран с грижливо изписани главни букви. Биби го извади озадачена. Разклати го, но от вътрешността му не се чу звук. Пъхна го под мишница и намери ключовете със свободната си ръка.

Веднага щом влезе, отвори пакета.

Картонената кутийка съдържаше прилежно опакован в найлон с балончета диск, чиято повърхност отразяваше светлината досущ като бижу, положено на кадифена възглавничка. Отпред с печатни букви беше написано: ПУСНИ МЕ.

Изпаднала в пълно недоумение, Биби пъхна диска в процепа на музикалната уредба и заслуша.

В Лондон наближаваше зима. Дните намаляваха, а нощите ставаха по-дълги и във въздуха се усещаше мразовит ноемврийски полъх. На Стиви й липсваше времето в Британия. Беше започнала да я обзема носталгия по дъжда и горещия чай, и запалените камини, запечените питки и миризмата на влага в измитото метро.

Чувството да се завърнеш след толкова много време беше странно. Столицата й се струваше по-малка, отколкото в деня на заминаването й: преди три години я беше напуснала с внушението, че се измъква от огражденията на каменен, потискащ затвор, което, вече знаеше, имаше повече общо с вътрешната й нагласа, отколкото е атмосферата на самия град.

В сряда сутринта имаше снимки в катедралата „Сейнт Пол“. Бяха затворили пътищата от Олдуич и Саут Банк, но това не беше попречило на феновете да се струпат около периметъра на площада, източвайки шии, за да зърнат поне малко от сцената, макар Стиви да подозираше, че не се вълнуват толкова от нея самата, колкото от екранния й партньор — изнурен възпитаник на Кралската академия за драматично изкуство, спечелил си репутация на свенлив меланхолик, който всъщност беше вкарал в леглото повече жени за последните шест месеца, отколкото някои мъже за цял живот.

Героинята й трябваше да изтича надолу по внушителното стълбище на катедралата сред облак от подплашени гълъби право в прегръдките на тръпнещия в очакване кралски възпитаник. Елементът е гълъбите не звучеше особено романтично, но целта му беше да придаде един по-улегнал вид на сцената. Сивите птици на фона на сивото небе и знаменития сив купол щяха да накарат минзухарено жълтото палто на Стиви да изпъкне като късметлийско пени. Само че гълъбите бяха решили да си вземат отпуска заради тълпите от почитатели и многобройния екип, оставяйки сцената нетипично пуста и по-скоро постапокалиптична, отколкото класически сантиментална. Затова Стиви се беше заредила на горната площадка в очакване на пернатите си партньори, за да се втурне надолу по стълбите и да предизвика желания драматичен ефект.

Заради това усложнение тръгна късно за уговорката си на Грейт Портланд Стрийт. Когато колата й паркира пред частната клиника, нервите й се изостриха до краен предел. Умишлено бе оставила прегледа за Лондон, понеже докторката й беше доверена приятелка, и в случай че новината се окажеше лоша, държеше да я чуе от дружелюбно настроен източник, а не от отегчен калифорнийски лекар, който се срещаше със стерилни жени по-често, отколкото тя с отражението си в огледалото.

— Имам хубава новина за теб, Стефани — обяви доктор Хаяши, моментално избавяйки я от преизподнята. — Репродуктивната ти система функционира нормално. Не виждам причина да заченеш без лечение.

Стиви вдигна очи нагоре в знак на благодарност към Бог, което беше лицемерно от страна на атеистка като нея, и седна на стола.

— Благодаря ви.

— Както вече говорихме, съветвам те да изпратиш и съпруга си на преглед. — Доктор Хаяши я гледаше приятелски над очилата си с рогови рамки. — Тоест ще трябва да обсъдите въпроса в най-близко бъдеще, нали така?

— Да, знам.

Зандър дори не подозираше, че си е записала час при доктор. След откровения разговор за връзките му с Жан Моро контактите с него й се струваха все по-трудни и по-трудни. Когато настъпи моментът да отпътува за снимките, беше изпитала тайно облекчение. Трябваше й време за размисъл. Колкото и да имаше вяра в думите му, някои елементи от разказа му просто не се връзваха. Омръзнало й беше от тайни. Нали уж бракът носеше чувство за сигурност и увереност ако не в друго, то поне в близкото познаване на партньора ти. Напоследък обаче, главно през изминалите шест месеца, имаше усещането, че живее с непознат. И Зандър го съзнаваше.

— Не забравяй, че още си млада — посъветва я докторката. — Не пришпорвай нещата и не се подлагай на излишен натиск. Стресът си играе игрички с телата ни.

— Искаш да кажеш, че ако влагаме прекалено много старание, може и да не постигнем нищо?

Доктор Хаяши сключи ръце пред себе си.

— Отпуснете се, живейте здравословно и си общувайте колкото се може повече. И няколко години да чакате — тя сви рамене, — така да бъде. Според резултатите ти отлагането не носи рискове.

— Ами той?

— Не мога да коментирам. — Хаяши опря длани в бюрото си. — За ваше спокойствие ви съветвам и съпругът ти да се консултира с лекар.

Докато пътуваше с такси към хотела си, Зандър й позвъни.

— Здрасти. — Изненада се да го чуе. — Всичко наред ли е?

Таксито подмина гара „Юстън“, където изпревариха двуетажен автобус. Двете му страни бяха облепени с лицето на Лори Гарсия, разкрасено със съблазнително дълги мигли — реклама на козметичен гигант.

— Идвам в Лондон — обяви той.

— Моля? — Тя се изправи на седалката. — Защо?

Последва дълга пауза и Стиви реши, че връзката е прекъснала. Най-сетне гласът му прозвуча в слушалката:

— Защото трябва да те видя.

— Зандър, започваш да ме плашиш. Какво е станало?

По небето се трупаха буреносни облаци. Всеки момент щеше да завали.

— Ще ти обясня на място.

49

Лори

При всяка удала й се възможност опитваше да се свърже с Жан.

През почивките на фотосесиите в Европа, в чакалните на сума летища из Азия, по време на поредица галавечери в Южна Америка… Остави много съобщения с внимателно подбрани думи и в „Ла Люмиер“. Дори опита да се свърже директно с Рубен ван дер Мейде, но взводът му от служители й попречи.

Вдън земя ли беше потънал? Още скиташе някъде по работа? Ако да — каква? Що за начинание отнемаше толкова много време? Не проумяваше. Бяха минали три месеца след случката на Какатра, а Жан отлично знаеше къде да я намери. Времето й изтичаше. Обхващаше я параноя, че хората започват да обръщат внимание. Коремчето й беше почти незабележимо, но беше чела по книгите, че дойде ли промяната, щеше да нахлуе с пълен размах. Не можеше да понесе идеята, че ще научи от някой друг, но не я ли потърсеше скоро, я оставяше без избор. И какво щеше да разправя на хората? Нямаше как да обяви пред света, че носи детето на Жан Моро, особено, при положение че бащата, да не говорим за съпругата му, дори не подозираха.

Имаше чувството, че никое от съобщенията й не беше стигнало до него. Първоначално гледаше да се изразява сдържано, решена да му разкрие новината очи в очи. „Обади ми се, трябва да се видим…“ Но в последно време призивите й бяха придобили по-недвусмислено значение: „Жан, на всяка цена трябва да те видя… Случи се нещо… Имам важна новина…“

Жан беше тръгнал на път. Вероятно се намираше в някоя необятна страна, в различна часова зона. Може би беше загубил мобилния си или сменил номера си. Нищо чудно да е пробвал да я намери, когато собственият й телефон беше повреден и редовно й въртеше номера…

Не беше глупачка. Откъдето и да го погледнеше, фактите си бяха факти.

„Още на следващия ден все едно че ги е нямало…“

„Между нас да си остане, но за мен е абсолютен задник…“

„Не знаеш нищо за любовта — а още по-малко за този мъж…“

Всички я бяха предупредили: Десидерия, Жаклин, дори родният й баща.

А колкото и да я болеше да си признае, четвъртата потенциална причина за мълчанието му беше най-правдоподобна. Беше се сдобрил с Ребека Щутгарт и сега се опитваше да се издигне в очите й.

Ирония на ирониите. Дори открай време съжаляваше жените от любовните романи, които силно вярваха, че са способни да надвият немирника, да опитомят дивака, самозалъгваха се, че с тях е различен, че думите му са искрени, че го познават по-добре от всяка друга досега. Нима не виждаха, че си играе с тях? Нима не беше очевидно? Да, за околните. За влюбената жена илюзията беше неустоима.

Известно време продължи да настоява. Отказваше да приеме, че Жан би й причинил подобно нещо. Разговорът им на плажа на Какатра, откровенията му, нежността, целувките, жаркият, всеотдаен поглед…

Лори изпитваше неподправен ужас.

Ужасяваше я мисълта да отглежда детето му сама, но връщане назад нямаше, дори Жан да имаше нахалството да настоява за аборт. Дали би се опитал да й предложи пари? Дали би паднал толкова ниско? Беше решена да задържи бебето. Ужасяваше я мисълта за последствията — какво щеше да обясни на всички? В колко лъжи щеше да се оплете? Ужасяваше я и мисълта, че толкова усърдно граденият й живот, животът, за който баба й беше вдъхнала куража да преследва, щеше да рухне пред очите й, и после какво? Ужасяваше я мисълта да попадне отново в „Трес Ерманас“,да открие, че всичко до тук е било просто сън, както често се боеше в ранните дни на бляскавата си кариера.

Но всички тези страхове бледнееха пред най-големия ужас, обладал душата й. Колкото и да проклинаше егоизма му, колкото и да недоумяваше откъде черпи нечовешката си жестокост, колкото и да ненавиждаше коравосърдечното му отношение към най-близките хора, най-много я ужасяваше мисълта, че повече никога няма да бъде с Жан Моро. Че всичко помежду им оставаше в миналото.

На следващия месец Лори прие поканата за вечеря на Максимо Диас. Жаклин не я оставяше на мира, да не говорим за самия ухажор. Максимо проявяваше баснословно упорство — задръстваше телефонния й секретар със съобщения, отрупваше я с цветя и почти всеки ден изпращаше агентите си при нейните на мисия да уредят среща помежду им. Когато случайно се срещнаха на парти в Бостън, Лори не успя да откаже.

Какво толкова? Приятна компания беше, непрекъснато й повтаряше колко е красива, колко пленителна, а в момента точно от това се нуждаеше. Чувстваше се отчаяна, самотна и уплашена. Чувстваше се използвана, посрамена и предадена. Тялото й започваше да издава тайната й. Все по-трудно й беше да прикрива изпъкналостта дори под широки дрехи. Имаше нужда от приятел — и наивно си повтаряше, че поне за момента такъв е и неговият умисъл.

Тази вечер излизаха за трети път, откакто се познаваха. Максимо беше предложил „Сандс“, реномиран ресторант с океански изглед. Дойде да я вземе рано, когато слънцето още розовееше над водата. Беше облечен в светъл ленен костюм и се усмихна приветливо, като я видя.

В един по-друг живот би намерила Максимо за доста привлекателен. Висок, слаб, умерен меланхолик, с вампирски бледа кожа, обаятелни тъмни очи и сочни, меки устни. Личеше си, че е от високопоставено потекло — лъхаше на скъп парфюм и заможност. Беше излизал на модния подиум, преди да се отдаде на актьорско амплоа, но така пленяваше окото, че екранният му имидж не се влияеше от избора на роли. Тийнейджърките си умираха по него.

Седнаха на една от външните маси под широка, кремава на цвят тента, чийто ефирен плат се къдреше под океанския бриз.

— Как мина прослушването? — попита го Лори. Максимо вече беше изиграл една главна роля в романтичен филм, но в тази продукция щяха да бъдат вложени много пари и можеше да го изстреля право на върха.

— Добре — отговори й той скромно.

— Само добре ли?

Максимо отклони въпроса, привиквайки келнера, за да си поръчат питиета. Когато Лори си поиска минерална вода „Сан Пелегрино“, отбеляза:

— Още не пиеш? Как да не ти се възхити човек. — Обяснила му беше, че не употребява алкохол, понеже вреди на кожата, и имаше неудобното чувство, че подбудата й силно го беше впечатлила, сякаш ценеше грижата за външния вид повече от всичко на света.

Когато келнерът се оттегли, Лори реши да настои с въпроса си:

— Кога се очаква да ти се обадят?

Той се престори, че не разбира за какво му говори, и й отвърна с недоумяващ поглед. Ако можеше да се съди по тази му актьорска игра, отговорът беше „никога“.

— За кое?

Тя вдигна вежда.

— За резултата от прослушването.

— А, вярно. Да. Не съм сигурен.

— Май не си много ентусиазиран.

Келнерът им донесе питиетата. След като ги остави насаме, Максимо се огледа наоколо и крайчетата на ушите му пламнаха.

— Искат от мен да… — сви рамене свенливо — … сещаш се, да си развея мъжеството.

От нещо в изражението му я досмеша, доста позабравено усещане.

— Ясно… — коментира тя, преглъщайки смеха си. — И това те притеснява?

— Теб не би ли те притеснило?

— Зависи от обстоятелствата — призна си Лори. — Най-вероятно да.

Той се облегна в стола си.

— Не се шегуват. Става дума за пълна голота.

— Важно ли е за ролята? — Не й се вярваше. Надали го гласяха за интелектуалното кино, макар че сигурно така щяха да му го сервират.

— Аха — отвърна той умислено. — Така ми се струва. Поне по техни думи.

Стеснителността му я удиви.

— Бих предположила, че вече си свикнал публиката да припада по теб. — Целеше да прозвучи шеговито заговорнически, но Максимо прие коментара й като директен комплимент.

— Така си е. Но не съм сигурен, че… — Погледна я многозначително. — Не съм сигурен, че са готови за това.

Този път Лори не успя да сдържи смеха си и всичките й грижи като че ли изчезнаха за момент.

— Сериозно ли?

Той кимна.

— Просто… — Келнерът се върна да вземе поръчката им за вечеря. Максимо промълви: — Няма значение.

Докато се хранеха, Лори неколкократно пробва да върне разговора към темата, но той видимо се съпротивляваше и любопитството й остана незадоволено.

След вечеря се запътиха към апартамента на Максимо. Цяла вечер я беше забавлявал с разкази за смешни случки от привилегированото му детство и Лори беше проявила желание да разгледа снимките му. А и плашещата поща, която получаваше напоследък, не й позволяваше да се прибира самичка нощем, особено в деликатното си състояние.

Домът на Максимо в Бевърли Хилс беше типично ергенско обиталище — хромирани маси, кожени дивани и огромни плоскоекранни телевизори, монтирани на стените. Лори седна в ъгълчето на един от диваните.

— Искаш ли нещо за пийване? — провикна се домакинът от кухнята.

— Не, благодаря.

Той показа глава през вратата и направи физиономия.

— Сериозно ли ми отказваш? Аз съм в настроение за бренди.

— Не пия.

— От едно нищо няма да ти стане.

— Не. Честно, не ме мисли.

Максимо вдигна рамене.

— Както искаш. — След малко се появи с бутилка „Курвоазие“ и две дълбоки като аквариуми чаши. — В случай че размислиш.

Направи й впечатление, че не беше оставил личния си отпечатък върху жилището. Като го слушаше как разпалено говори за миналото, очакваше всяка една повърхност да е отрупана със снимки.

— Е, да разгледаме снимките — усмихна му се тя. — Нямам търпение да видя замъка, в който си отраснал.

Максимо седна на дивана до нея. Отсипа от кехлибарената течност във влудяващо тънка струя и мълчанието му започна да я смущава.

— Знаеш ли, Лори — подхвана най-сетне, — много те харесвам. Не може да не си го осъзнала.

Гласът му звучеше спокойно, премерено. Не я поглеждаше в очите.

— И на мен ми е приятно да се виждаме — отвърна тя предпазливо.

Той прокара пръст по ръба на чашата.

— Мисля, че си наясно какво искам от теб.

Лори направи грешката да го хване за ръката.

— Макс, трябва да съм пряма с теб — подхвана. Нямаше да й е лесно. — В момента се намирам в доста заплетено положение.

Той я стисна по-силно. За пръв път осъзнаваше колко големи са ръцете му.

— Положението винаги е заплетено.

— Не разбираш, по-сериозно е. Просто…

Без всякакво предупреждение устните на Максимо се оказаха върху нейните. Почувства твърдината на белите му зъби и мускусния аромат на косата му. Езикът му се стрелна в устата й, топъл и хлъзгав.

— Разтапям се по теб, Лори. — Дъхът му излизаше на пресекулки. Зарови пръсти в косите й и я притисна да легне назад. — Признай си, че и ти ме искаш. Не се съпротивлявай на желанията си.

— Почакай — успя да каже Лори, мъчейки се да го отблъсне, — моля те…

Той я затисна върху черната кожа, разтваряйки краката й с коляно и намествайки се помежду им. Лори очакваше всеки момент да я докосне с възбудения си пенис, но още не усещаше нищо.

— Макс, недей! — Но той вече я хапеше и дърпаше дрехите й, а когато в паниката си Лори напрегна всички сили да го отблъсне, разкопча ципа на панталона си, държейки брадичката й със свободната си ръка. Не можеше дори да отвори уста, студен страх изпълваше гърдите и белите й дробове. Осъзна, че панталоните му се свличат надолу, а после почувства допира на фината, набрана материя на боксерките му по кожата си. Пак не усети очакваната издутина, само търкането на плоския му чатал по слабините й. Ръцете му скочиха към гърдите й, откопчавайки непохватно няколко копчета, докато не освободиха едното й зърно, което след малко се озова между зъбите му, свръхчувствително към внезапната болка. Пръстите му се плъзнаха към бикините й, смъкнаха ги грубо и неориентирано си проправиха път в сухотата на влагалището й.

— Махни се от мен! — Заблъска го с юмруци. Без успех. Той се тласкаше свирепо към безпомощното й тяло, навлизайки в стръвен ритъм, сякаш вече беше проникнал в нея.

В следващия момент със смразяващ потрес я осени мисълта, че може и да беше.

— Спри!

— Искаш го, Лори — изломоти с пресипнал глас в ухото й. — Знам, че го искаш. Отпусни се.

Този път сви рязко едното си коляно и го заби право в слабините му, а Максимо изпищя от болка и скочи като ужилен от дивана.

Възбуденият му пенис, компактен като розово червило, не надхвърляше по размер кутрето й. Имаше приблизителната дебелина на сламка за пиене. Не беше й подозирала, че съществуват чак толкова малки.

— Кучка! — простена дрезгаво, надигайки се от пода. — Така ли било? А? По груби игрички ли си падаш?

— Не ме доближавай. — Опита да се добере до дрехите си, нахвърляни до дивана. Той обаче не й даде възможност — отново й налетя, този път отзад, хриптейки и стенейки в ухото й, докато микроскопичният му пенис напираше нагло в търсене на входа. Тласна се веднъж, два пъти, три пъти в нея и не щеш ли — от гърлото му се изтръгна пискливо свистене като от спукан балон. После се отдръпна.

Минаха няколко секунди и Максимо заяви учудващо доволно:

— Страхотно беше.

Лори не можеше и дума да обели. Езикът й беше подпухнал. Сърцето й туптеше като подивяло.

— Същинска тигрица си, Лори Гарсия. — Коленичил беше пред дивана и гордо съзерцаваше миниатюрното си мъжество. — Знам, че не съм много надарен, но приятелчето ми прави чудеса. На доста момичета им се отщява, като го видят, сещаш се. Друго очакват да намерят в гащите ми. Ама омагьосам ли ги веднъж с вълшебната си пръчица, винаги питат за още. Ти готова ли си за още, Лори? — Пресегна се и я погали по гърба. — Мога да се вихря цяла нощ…

Тя се извъртя с ловкостта на леопард, сви ръка в юмрук и го цапардоса право в челюстта. Поне й се струваше, че трябва да е челюстта, но явно беше замахнала по-нависоко, защото докато Максимо хвърчеше назад, от носа му рукна червена струя. Просна се гол на пода, държейки с едната ръка лицето си, а с другата — топките си.

— Повдига ми се от теб — озъби се Лори. Стана на разтреперани крака, но вложи всичката си воля да се овладее, решена да не се превръща в поредната му несретна жертва. Агонията, насъбрала се в душата й през изминалите няколко месеца, обсеби с кръвнишка ярост цялото й същество и думите сами изригнаха от гърдите й, съвършено искрени до една. — Пристъпиш ли на по-малко от петдесет метра от мен — заплаши го тя, — кълна се, ще изтръгна жалкото ти подобие на пишка и ще те фрасна с него. Но не се безпокой — почти нищо няма да усетиш.

Събра нещата си и тръгна към входната врата.

Жалостният вопъл на Максимо отекна по петите й:

— Почакай, Лори, върни се…

Но тя вече беше навън, на пустата, тъмна улица, и крачеше незрящо, олюлявайки се на краката си, тръгнала към дома, макар да нямаше представа къде се намира и дали изобщо съществува още.

50

Аврора

Пееше се нещо от сорта на „О, скъпи, защо измъчваш ме така, хей, мили, просто хвани ме за ръка“, но не можеше да си спомни как точно продължаваше. Парчето беше от глупаво по-глупаво и текстът се въртеше около едно и също, така че дори да редеше само запомнените думи, никой нямаше да забележи.

Стюарт Лъвъл поклати глава в звукозаписната стаичка.

— Много зле — коментира отчаяно. — Адски зле.

Тонрежисьорът беше на същото мнение.

— Можем да подобрим качеството на записа, но ако текстът се разминава…

Стюарт сръбна от кафето си с мляко.

— Няма ли как да записваме на сегменти и накрая да ги миксираме? Да изпее всеки от компонентите поотделно?

Тонрежисьорът, брадат тип с фланелка на „Гънс енд Роузис“, изпуфтя нервно. Преходни звезди като Аврора Наш ги биваше в едно-единствено нещо: да харчат паричките на татко. Колкото по-малко занимаваха света с тягостното си присъствие, толкова по-добре. Само дето тази записваше поредния си албум. Първият не й ли стигаше?

— Хич не ми изглежда добре — отбеляза, сваляйки слушалките от ушите си. — Май плаче за рехабилитация.

Стюарт стисна зъби. Ще каже някой, че си имат работа с Тина Търнър, като се има предвид какъв зор беше да я вкарат в студиото. На малката като че ли грам не й пукаше. Не се ли притесняваше, че съсипва името на Том? Пълна излагация.

Аврора също свали слушалките и зачака по-нататъшни инструкции. Мъжете в кабината говореха разпалено, но през дебелото стъкло не се чуваше нищо. Каква метафора за живота й само! Приличаха й на два угоени паразита, вкопчили се алчно във вените й. Дори нямаше желание да записва албум. Том я беше накарал. Явно си мислеше, че така ще й „подреди живота“. А дали изобщо щеше да има нужда от намесата му, ако не й беше сервирал най-потресаващата, най-непростимата лъжа още в началото на съзнателното й съществуване?

Нищо чудно, че не успяваше да призове и капка ентусиазъм.

Стюарт Лъвъл я зяпаше нагло. Дружеше с Том, откакто се помнеше, но винаги го беше намирала за противен, все имаше чувството, че си я представя без гащички. Всички мъже на тази възраст бяха един дол дренки. Нямаше съмнение, че мръсникът му с мръсник отдавна е пожънал реколтата на славата си; сигурно малолетните сладкишчета се редяха на колене и с отворени уста пред кабинета му.

Гласът му се разнесе из звукозаписната кабина.

— Толкова за днес, Аврора.

— Хубаво. — С нетърпение очакваше този момент.

„Родео Драйв“ беше — поне някога — любимото й място за пазаруване. На път към Кейси реши да посети любимия си моден бутик. В събота двете с Фара обичаха да разглеждат шикозни тоалети по цял ден, лъжейки се себично една друга кое стои добре и кое — не.

Шепа папараци я бяха надушили някак и тя им показа среден пръст, предизвиквайки неизбежната заря от светкавици. Околните я зяпаха недоумяващо. Къде беше изчезнала синеоката сладурана от ранната кариера на Аврора? Момичето пред тях имаше неоформена, изтощена от боядисване коса, оранжева в корените, а восъчно бледото й лице се криеше зад грамадни тъмни очила. Приличаше на четирийсетгодишна пропаднала холивудска звезда, мъчеща се да прикрие пораженията от поредния изтощителен развод и поредната оплескана пластична операция под тонове грим.

Тръгна вяло между редовете от дизайнерски одежди. Можеше да има всяка от тях. Какво ти — можеше да изкупи целия шибан магазин! Нито имаше нужда да спестява, нито причина… така или иначе никоя придобивка не й носеше откровена радост. „Моля ти се, татенце, ще ми я купиш ли?“ Разбира се. Искаше ли нещо — нейно беше. Каквото и да е.

Само не и истината.

Внезапно й се прииска да седне по средата на магазина, да зарови лице в дланите си и да се остави на произвола на съдбата. Това не беше живот, просто оцеляване — и то едва-едва. Не виждаше изход от ситуацията. Признанието й пред Кейси си беше чиста загуба на време. Послужи единствено да я убеди, че никой никога няма да й повярва. Истината за острова беше твърде невероятна, като сценарий на филм.

И въпреки това си беше истина.

Том имаше прекалено много работа и самочувствие, че да се занимава с нея. Дори не й беше вдигал телефона по време на турнето, с което уж изпълняваше дълга си към семейството, когато всъщност семейството му се нуждаеше от него вкъщи. Не й трябваха парите му, нито връзките му, нито кредитната му карта. Трябваха й отговори. Трябваше й пълната картина. Той й трябваше. Баща й.

Баща й…

Едва сподави надигналия се в гърлото й стон.

Глупачка! Да не си посмяла да се разцивриш. Не са ти никакви, забрави ли?

Аврора докосна яката на блуза за хиляда долара. Свали я от закачалката, погледна етикета и я наложи върху себе си като всеки заинтересован клиент. Без да я е грижа дали някой гледа, преметна дрехата през ръка, преструвайки се, че разглежда изложените дрехи. После тихомълком я пъхна в чантата си и тръгна към изхода.

Лесно.

Твърде лесно.

— Спрете, госпожице.

Аврора ускори крачка към вратата.

— Госпожице, спрете на място.

Обърна се. Служителят от охраната я гледаше отвисоко.

Великанът я сграбчи за ръката.

— Струва ми се имате нещо наше в чантата си.

— Какво ти е влязло в главата, по дяволите? — Том Наш подписа документите за освобождаването й от ареста с разлютен замах и я дръпна за лакътя. За пръв път в живота си го виждаше толкова бесен.

— Стана случайно — измрънка тя в отговор. — Без да искам, ми е паднала в чантата.

— Не ме обиждай, Аврора — предупреди я той. Излязоха от полицейското управление и тръгнаха към кадилака на Том, модел „Ескалейд“. Наскоро му бяха опреснили кичурите и резултатът беше пленителен калейдоскоп от лъскави кехлибарени и медни преливащи се тонове. Разкошна коса. Момичешка коса. — На ей толкова съм да загубя самоконтрол. — Демонстрира с палеца и показалеца на едната си ръка.

— Извинявай — измърмори Аврора, затръшвайки вратата на кадилака.

— Извинението не решава проблема. И без това до гуша ми е дошло да те защитавам пред звукозаписната компания. Първо майка ти, а сега и ти! Не си мисли, че Стюарт не ми се е обадил. Мътните ме взели, Аврора! — Удари волана с длан. — Понякога имам чувството, че само аз държа това семейство над повърхността.

Семейство, друг път.

За стотен път Аврора отвори уста да подхване темата, но думите отказаха да излязат. Как да започне? Какво изобщо можеше да каже?

— Мислех си, че училището най-накрая ти е върнало ума — продължи тирадата си Том. Подкара колата с мръсна газ и засече няколко шофьори с неразрешена маневра. Засвириха клаксони. — А сега за капак на всичко и кражба! Какво още си ни намислила? — Обърна се бясно към нея. — Понякога се чудя къде толкова сбъркахме!

Аврора се взираше през прозореца, прехапала устни.

— Слушам те? — Очакваше да му се тросне, да му скръцне със зъби. Тя обаче си мълчеше. — Как ще се оправдаеш този път?

— Нямам какво да кажа.

— Не проумяваш ли каква си късметлийка? — Гласът му трепереше. — Да не мислиш, че и аз като дете съм бил толкова презадоволен? Нямах си нищо. Нищичко. Дори не подозирах, че децата могат да живеят като теб! Имаш всичко, всичко, което някога ти се е приискало, и кой ти го е подсигурил — аз! Дал съм ти всичко! И пак не ти стига, така ли? Кражба? При положение че само трябваше да ми поискаш пари? Какво, за бога, те е подтикнало към такава глупава постъпка? — Мина на червен светофар. — Кога сме те лишавали от нещо, Аврора? Кажи де, кога?

Отвърна му толкова тихо, че се наложи да я накара да повтори.

— Попитах — процеди през зъби Аврора — кои „вие“?

Том не разбра въпроса й.

— Майка ти и аз, кой друг?

— Майка — да бе — изсумтя дъщеря му.

Останалата част от пътя прекараха в мълчание. От стискане на волана пръстите на Том бяха побелели около кокалчетата. Като пристигнаха в имението, й обяви, че била наказана.

Да те накажат за ден беше едно нещо. Да те накажат за цяла седмица беше съвсем друго. Седемдесет и два часа след началото на домашния си арест Аврора вече откачаше.

Бяха я оставили сама вкъщи. Том прескачаше от интервю на интервю, а Шерилин като по чудо беше се престрашила да излезе. Посещенията при обичната й Линди бяха единственият повод да изпълзи от спалнята си. Вече не приличаше на себе си, а по-скоро на чуплива восъчна кукла. Каквато майката — такава и дъщерята, помисли си саркастично Аврора.

Напълно предвидимо — стаята на майка й беше заключена, но поне знаеше къде държи ключа — на същото място, където криеше всичките си уж несъществуващи лекарства.

С отварянето на вратата я лъхна натрапчива миризма на застояло и плесен. Витаеше и духът на сладникавия парфюм, с който Шерилин някога се обливаше. На пода до леглото бяха струпани четири-пет празни кутии от шоколадови бонбони. Свалените до долу щори превръщаха стаята в същинска тъмница.

Аврора поседна върху намачканите чаршафи. На нощното шкафче до чаша с малко вода лежеше полупразен блистер таблетки. Аврора прочете надписа на гърба му — някакво успокоително. Чувстваше се като нарушител, сякаш пипаше артефактите под витрините на някой музей.

Което послужи единствено да подкладе любопитството й. Влезе в личната баня на Шерилин и се разрови из тоалетното шкафче — болкоуспокояващи, приспивателни, валиум, ксанакс… цяла аптека.

Върна се в спалнята и заотваря чекмеджета и шкафчета едно по едно, хвърляйки съдържанието им по пода. Не беше сигурна какво точно се надява да намери. Акт за раждане? Някое тайно писмо? Позорен договор?

Нейна снимка като бебе в обятията на жена, различна от Шерилин Роуз?

Глупости. Нищо чудно, че ровичкането й се оказа безрезултатно. Реалният живот не беше като филмите.

Шерилин не беше подновявала гардероба си от доста време. Просторното помещение беше изпълнено от стена до стена с висящи по закачалки тоалети, главно в модните тенденции на осемдесетте и с преобладаващи прасковени и пастелни цветове. Отделението за бельото беше заредено с торбести, безформени гащи, някои от които с лекета. Олеле. Аврора знаеше, че родителите й отдавна не правят секс, но все пак… Макар и погнусена, любопитството я подтикна да се разтършува и тук.

В най-задната на отделението пръстите й напипаха нещо с формата на картичка. Извади го. Бяла от едната страна, златиста — от другата. Отпред пишеше нещо, но понеже картончето представляваше само парче от нещо скъсано с оръфани краища, не можа да разчете надписа.

Опипа слепешката за липсващите парчета и се натъкна на още две. Като ги съедини, веднага осъзна какво държи в ръцете си.

Бинго.

Рубен ван дер Мейде организираше банкет. На Какатра. Това лято.

Явно щеше да е нещо грандиозно.

Грандиозно.

Несъмнено Том и Шерилин бяха сред най-почетните гости. Само че бяха решили да отхвърлят поканата. Или поне Шерилин. Е, в такъв случай най-уместно беше дъщеря им да се яви на тяхно място.

Аврора стисна силно картончето, толкова силно, че върховете на пръстите й изтръпнаха, сякаш незнайно как се беше озовала на непозната земя, а поканата щеше да й послужи като билет към дома.

51

Стиви

Можеше с часове да съзерцава лодките по Темза. Една пропълзя под моста Ватерло и Стиви не отлепи очи от нея, докато не мина и под Блекфрайърс, загубвайки се от погледа на път към Канари Уорф. Така предпочиташе да прекарва времето си. Наблюдаваше ли лодките, не й се налагаше да поглежда към съпруга си.

А не го ли поглеждаше, можеше да си внуши, че не е чула последните му думи.

— Не исках да научаваш — заяви Зандър. — Затова не ти казах нищо. Обременен ли си с тази информация, няма връщане назад. Ще ми се да можех да забравя.

Тя мълчеше.

— Разбери, не устисках да го крия повече. Част от миналото ми е и няма как просто да я потисна и да се преструвам, че не я е имало. Не и пред теб. — Очите му я умоляваха, но тя отказваше да посрещне погледа им. — Не искам бракът ни да се разпадне. Не искам да те загубя. Моля те, Стиви.

Анонимността, която позволяваше, беше една от главните причини да обича Лондон. Не само защото двамата със Зандър седяха загърнати в палтата си на пейка на южния бряг на Темза, напълно неразпознаваеми с полистироловите си чаши горещо кафе в студената прегръдка на зимния вятър, но и защото англичаните бяха твърде горделиви хора, че да демонстрират интерес, натъквайки се на холивудски звезди. Хвърляха по един-два погледа, заравяха брадички в топли яки и шалове и после най-много да споменат пред някого, че срещнали този и онзи, но за всеки случай без много емоции. Рядко я заговаряха в родния й град. А точно в този момент фактът я радваше безкрайно.

— Искаш да ми кажеш — промълви Стиви с глас, непознат дори на нея самата, — че в Холивуд живеят деца, чиито родители всъщност не са им родители?

— Да.

Звучеше повече от абсурдно. Твърде нагла шега.

— И колко точно?

— Бих казал около петдесет.

— Би казал?

— За толкова знам със сигурност.

Светът се обърна с главата надолу и отраженията на сградите в сивата ивица на реката се извърнаха противно на всякакви физични закони. Страховита, ужасяваща гледка.

— И ти си допринесъл за всичко това. — Най-накрая впи поглед в тъмните му очи, презирайки действията на човека, когото бе допуснала в живота си. Той поклати глава, отричайки твърдението й, макар и двамата да знаеха, че е вярно.

— Тъкмо бях започнал да се прочувам в Холивуд — обясни за втори път. — Установявах контакти с десетки потенциални клиенти, стотици. Всичко се случваше от само себе си.

На Стиви й идеше да се изсмее насреща му.

Вместо това скочи на крака и тръгна в произволна посока, мислейки единствено как да се отдалечи по-бързо. Имаше нужда да остане насаме. Налагаше се да осмисли грозната истина и да реши какво да прави от тук насетне.

Той я последва.

— Моро имаше нужда от помощта ми — провикна се след нея.

— Бил си му незаменим информатор? — подметна ядосано през рамо. — Колко находчиво.

Зандър не забави крачка.

— Бях му доверен кадър. Не можеш да отправиш подобно предложение към всеки срещнат. Потенциалните клиенти трябваше да бъдат наблюдавани отблизо дълго време.

— Аха, и междувременно Моро е набирал родилки, а Ван дер Мейде им е обяснявал що за розов свят ги очаква? — сопна се грубо тя.

— Стиви, почакай. Спри се.

— Сигурно сте били едно голямо щастливо семейство.

— Далеч не беше щастливо. Затова ги напуснах. — Хвана я за лакътя и я завъртя към себе си. — Напуснах ги, Стиви. Това нищо ли не ти говори?

Наблизо мина велосипедист, навел глава, за да предпази лицето си от хапещия студ.

— И Моро е поел функцията ти? — Името му вече придобиваше сатанинско звучене; всичко свързано с него й се струваше пъклено. — Затова ли се подвизава толкова време в Холивуд? Тръгнал е на лов за хора?

— Обикаля и други градове. — Вятърът щипеше кожата, дъждът преминаваше в суграшица. — Разпратили са търсачи из целия свят, вербуват биологични родители от всички кътчета.

— Все едно говориш за конвейерна линия.

— В известен смисъл е точно това.

Неспособна да прикрие потреса си, Стиви се врътна на пета.

— Не ме загърбвай, мила. Слушай…

— Какво да слушам? — Обърна се рязко към него. — Остави, че си криел от мен, всички имаме моменти от миналото си, които предпочитаме да забравим. Но не мога да понеса идеята, че изобщо си бил замесен в нещо толкова… зловещо. — Гласът й потрепери. — Кой си въобще? Имам чувството, че не те познавам вече.

— Същият Зандър съм. — Понечи да я докосне, но тя се дръпна. — И някога вярвах, че върша добро, разбираш ли? Че помагам на хора в беда. Жан все това ми втълпяваше в главата. Че сме в полза на обществото.

— „Ла Люмиер“ — промълви тихо Стиви, напасвайки парчетата от пъзела. — Агенцията е просто параван. Подсигурява му алиби, официално амплоа. Кара света да го вижда като бизнесмен. А ти зад какъв параван си се крил тогава? Актьор денем, производител на бебета нощем?

Зандър отиде до брега на реката и опря лакти на парапета, потривайки длани заради студа. Корабна сирена отекна басово.

— Как си могъл? — прошепна дрезгаво. — Как си могъл?

— Двамата с Жан бяхме близки в училище. Беше ми най-добрият приятел. Боготворях го. След смъртта на родителите му този култ се превърна в страх. — Погледът на Зандър се рееше невиждащо над водата. — Изпълнявах сляпо всяко негово искане. Винаги е било така. И този случай не беше различен.

— Какво си се страхувал, че ще ти направи?

Но всъщност нямаше нужда да чува отговора му. Личеше си, че съпругът й не се е боял от гневен изблик или побой. Боял се е да не отчужди приятеля си, както се беше случило през последния учебен срок преди трагедията, да не го отдалечи от себе си завинаги.

— Способен е да поставя исканията си безапелационно. Доверяваш му се някак. Отдаваш му цялата си същност, без да поставяш нищо под съмнение.

— Ти поставяш всичко под съмнение.

— Не и тогава. Всичко започна като проста услуга; така ми беше представил ролята ми, че звучеше незначима, маловажна — отварям си очите, кротки срещи на по питие — две, — но най-ненадейно схемата ни прерасна в най-потулената операция, развихряла се някога в Холивуд.

Метрото изтрополи в посока Ембанкмънт. По Ватерло бръмчаха червени автобуси, откъм Биг Бен отекна камбанен звън, островърхите кули на Уестминстърския дворец се протягаха към сивото небе… Животът си вървеше както нормално.

Стиви позволи на думите му да проникнат в съзнанието й.

— Мога да се обзаложа, че падат добри пари.

Съпругът й сведе глава, разкривайки прилежно подравнената линия на косата си точно над яката на палтото. Изпълни я желание да се пресегне и да го докосне, но му устоя.

— През деветдесетте години Ван дер Мейде научил, че двама негови близки приятели не са способни да имат деца. — Спомена фамилията на прочута холивудска двойка. Жената беше актриса, мъжът — сценарист. Съвместно двамата можеха да се похвалят с над шейсетгодишен опит в бранша, цял куп награди и три деца: двама синове и дъщеря на по двайсет и няколко години. И тримата бяха тръгнали по славния път на родителите си. Дъщерята се радваше на особено бляскава кариера.

— Били съкрушени — продължи разказа си Зандър. — Само това им липсвало в живота. Как било възможно да разполагат с всичко останало, но не и с единственото истински жадувано богатство на земята?

Семейството изникна в паметта й.

— Искаш да ми кажеш, че децата не са техни?

Мълчанието му беше достатъчен отговор. Измежду устните й се изниза насечен, истеричен смях.

— Децата си приличат — обясни й той, — понеже са от едни и същи биологични родители. — Разкриваше слоевете на историята постепенно, внимателно, за да попие смисълът в съзнанието й. — В наши дни не смее да поема такъв огромен риск — три деца с еднакво потекло. Но парите, с които приятелите на Ван дер Мейде били готови да се разделят, посели семената на революционната му идея. Планът звучал повече от реалистично. Търсене и предлагане. И се оказал доходоносен, изключително доходоносен. Десетки милиони долари — и говорим за преди двайсет години.

— Ами в наши дни? Колко му плащат сега?

— Нямам пръст в бизнеса от години. Не съм осведомен. По времето, когато се отказах, едно дете вървеше на пазара — като става дума за сумарната цена, от началната такса до вноската, която новите родители изплащат до навършването на двайсет и първата годишнина — между трийсет и двеста милиона, в зависимост от благосъстоянието на двойката.

— Божичко — удиви се Стиви.

— Ван дер Мейде надушил нишата и се намърдал в нея. — Зандър се върна до парапета. — Натрупал е цяло състояние. Никое друго бизнес начинание не му е донесло толкова пари.

— И тези хора са готови да платят за чуждо дете? Как не ги е срам? Как се понасят?

— Причините вероятно ще те смаят.

— Така ли смяташ?

— Не забравяй, че са въшливи от пари. Богатството изражда. Представи си — пълна задоволеност, преситеност с всичко земно, а наследници няма, няма на кого да предадеш натрупаното. Черна ирония, а? Ако природата не ти е дала, купи си. Наистина е елементарно.

Гласът му се разтрепери. Щеше й се да не беше.

— Други се наемат, понеже ги е страх да не загубят имиджа си. Години наред са градили кариера, основаваща се на илюзии за хетеросексуалност или върховна потентност, или пък семейни ценности, на абсолютен фалш. Но по-скоро биха се хвърлили от някой мост, вместо да разкрият истината пред света. Държат да парадират пред почитателите със свои собствени отрочета.

— И не могат ли да ги осиновят, както правят нормалните бездетни хора?

— Осиновяването е в пълен разрез с целите им, Стиви. Представяш ли си — спомена името на прочут екшън герой, здравеняк от класа — да разкрие на всеослушание, че патроните му са халосни? Щом се предлага толкова удобна услуга и могат да си я позволят… Какъв по-удачен вариант за пилеене на пари?

— Позволено ли им е да изявяват претенции?

— Какво имаш предвид?

— Живеем в Холивуд все пак. Като така и така ще хвърляш пари по бебе, защо да не е такова, за каквото винаги си мечтал? Момченце, момиченце, синеоко, къдрокосо? Сигурно желанието на клиента е заповед. Прав ли съм?

Той кимна, потвърждавайки страховете й. Сякаш някой антиутопичен кошмар се сбъдваше наяве.

— А какво се случва с онези, които не покриват изискванията? — Устата й беше пресъхнала като кладенец в пустиня. — Бебетата с недъзи, наследствени синдроми, усложнения, такива работи?

— Те не влизат в плановете на Ван дер Мейде.

— Обясни, ако обичаш — натърти тя отвратена. — Как така не влизат в плановете му?

— За щастие се случва рядко.

— За щастие ли каза? Не ме карай да се смея.

— Онези, които могат да са му от полза, оставя на острова. Да работят за него.

Островът… Двете с Биби го бяха посетили, попаднали бяха в епицентъра на чудовищния театър. Биби, толкова уязвима в онзи период, дошла като всички други смутни души да изпита лечебното въздействие на центъра. Така ли набелязваха гостите, които имаше най-голям шанс да изцедят? Провеждаха им терапия; подтикваха ги да си признаят какво липсва в животите им…? Ван дер Мейде и Моро бяха богове на острова. Всесилни.

— Бебетата с по-сериозни недъзи биват изоставяни.

— Изоставяни?

— Прекалено рисковано е да ги пуснат за стандартно осиновяване. Двойките получават парите си обратно, освен ако не проявят желание да опитат втори път, но в случай че фиктивната бременност вече е обявена публично, може да се наложи новото дете да им бъде подсигурено незабавно. При такива обстоятелства двойките обикновено протакат нещата, докато се намери подходящ заместител, информирайки пресата, че още не желаят да показват снимки на детето си. Хората се връзват на такива оправдания. Нормално е младите родители да изчезнат за известно време от публичното пространство.

— Холивуд изобилства от теории на конспирацията — каза през стегнато гърло Стиви, — но това е просто…

— Разбирам те.

Звучеше й ужасяващо логично. Помисли си за всичките онези романтични спойки по сценарий, за стотиците бракове, в чиято истинност се съмняваше или по адрес на които беше слушала какви ли не шантави слухове, директно отмятайки ги към обичайните сплетни от клюкарска мрежа.

Петдесет? Кои ли бяха?

— Познавам ли ги? — попита Зандър.

Той изброи няколко имена. Стиви остана изумена.

— Нищо чудно, че така се е оплела — коментира съчувствено.

— Тя не знае истината — напомни й Зандър. — Никое от децата не я научава през целия си живот.

— И това трябва да облекчава ситуацията ли? Мен ако питаш, само я влошава. Значи те — вие — имате право да знаете, но не и децата? Да си играете с хорските съдби като със…

— Грешно постъпих. Не се гордея с действията си.

— Ами родилките? Как могат да се разделят със собствените си бебета?

— Етичните съображения са в компетенцията на задоволените хора. Ти водиш щастлив живот, Стиви.

— Не се дръж с мен като с глупачка.

— Не ме разбра. Искам да кажа само, че отчаянието трансформира вижданията. Тук не става дума за петдесетдоларови банкноти: говорим за милиони. Безопасност, обезпеченост, спокойствие, сигурно бъдеще.

— И тези родилки си получават парите, така ли?

— Защо да не ги получат?

— Стига де, Зандър, какво му пречи на Ван дер Мейде да ги прибере в собствения си джоб? Сещаш се, че случайната окаяна женица няма какво да направи по въпроса.

— Щях да разбера, ако Жан играеше такива игрички.

— Но не и ако Ван дер Мейде ги е играл самостоятелно.

Мълчание.

Стиви потърка с пръсти челото си.

— Шибана работа.

— На мен ли ми го казваш?

Загърна се по-плътно в палтото си, гледайки как светът се върти по стария си курс, в неведение за промените наоколо, за факта, че минувачи, коли, кучета и ухилени хлапета бяха се превърнали в негативи, сякаш образи от друго, противоположно измерение.

— Това е истинската причина да ми се противопоставиш, когато реших да заведа Биби на Какатра — каза тихо. — Права ли съм? Не заради Моро или спречкването ви, или родителите му, или други такива дреболии, а точно заради това.

Последва дълга пауза и после Зандър най-сетне си призна.

— Да не мислиш, че доброволно бих пуснал жена си в близост до човек, който изкарва пари от бездетни двойки?

Тя сложи ръка върху гърба му. Съвсем дребен жест, но въпреки това го усети как потрепва под допира й.

— Как може да си въобразиш, че някога, изобщо някога, ще обмисля дори такъв вариант?

Зандър се обърна към нея. Очите му бяха кървясали от умора. Мразеше миналото му, участието му в подобна чудовищност, но него не можеше да намрази. Беше на негова страна. Нали в това се състоеше бракът?

— Дойдох до тук, за да ти кажа, че съжалявам — заяви мрачно. — Ти си най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало, Стиви. Моля те, дай ми втори шанс.

Тя погледна в очите му, с тъмното минало в дълбините им, и усети как любовта й се устремява към него, независимо от грешките. Отпусна се в топлата сигурност на рамото му.

След всичко изречено, след обещанията и клетвите… вече оставаше само доверието помежду им. Едно ново начало.

— Трябва да го пазиш в тайна — прошепна Зандър. — Чуваш ли ме, Стиви?

— Да…

— Много е важно. Обещай ми. За нищо на света не бива и думичка да издаваш.

Тя отправи поглед към мътните води на реката, без да каже нищо.

52

Лори

— Трябва да направим изявление пред пресата — каза Жаклин Спарк. Намираха се в сградата на „Един щрих“ на Пико булевард. — Няма друг начин.

Лори кимна. Седеше пред бюрото на пиара си с ръце в скута.

Жаклин стана.

— Съжалявам — продължи Жаклин, заобикаляйки бюрото си, за да застане до нея. Вероятно би прегърнала някогашната Лори, но не и тази. Тази излъчваше твърдост, предателството на Жан Моро я беше превърнало в камък. — Опитах да те предупредя.

— А аз не те послушах — отвърна Лори. — Не се безпокой, минавала съм през същата процедура хиляди пъти. Мога да предвидя всяка твоя дума.

Макар клиентката й да се беше укрепила срещу емоциите си, Жаклин беше вбесена и за двете им. За какъв се мислеше Моро, дяволите го взели? Имаше си съпруга, собствен бизнес. Водеше живота на един от най-бележитите мъже в Холивуд. И това му даваше право да надуе корема на добродушно момиче като Лори Гарсия и да го остави само да се бори с последиците? Винаги го беше мислила за безсърдечно копеле, но чак такава мръсотия не беше очаквала. Пълно безумие.

Докосна ръката на Лори, решавайки, че в момента се нуждае от приятелски, не от професионален съвет.

— Ако бях на твое място, бих му сервирала новината със съобщение на телефонния секретар. Той така би постъпил.

Лори опря длан в корема си.

— Достатъчно му намекнах. Не може да не се е досетил, или поне да е заподозрял какво се е случило.

— А това би обяснило затишието от негова страна. — С всяко следващо разкритие Моро пропадаше все по-ниско в очите на Жаклин, не че някога се беше издигал. — Объркала си му плановете. Вероятно е разчитал, че ще се отървеш от бебето, но като е научил, че не си, е решил да се прави на разсеян. — Изтръпна видимо. — Ама че долен кучи син.

— Каза ми, че…

— Бил го извадил навреме? Бил алергичен към кондоми? Не можел да има деца?

Лори направи болезнена гримаса.

— От къде знаеш?

— Не знаех, поне допреди секунда. Типове като него не използват предпазни мерки. Под достойнството им е, или друга подобна простотия. Подхлъзнал те е със заучена реплика, миличка. Много съжалявам.

— Недей. В момента най-малко ми трябва хорското съжаление.

— Няма ли да пробваш за последно да се свържеш с него? — Тайничко Жаклин си мислеше, че Моро заслужава всичко, което ще получи — или няма да получи, в зависимост от случая, — но се налагаше да затвърди мнението си, преди да е отворила уста. Не искаше след месеци Лори да я намрази, ако стане така да я подтикне към неправилното решение.

— Какъв е смисълът? — запита Лори. — Съгласна съм, че Жан трябва да научи истината за бебето, но защо да храня надежди? Да не би да оправи кашата? Или пък да каже „Прекрасно, хайде да се преселим в Италия и да си играем на семейство“? — Сведе отчаян поглед. — Това са измишльотини. В истинския живот не се случва така. Време е да го осъзная и да продължа напред.

Жаклин се намръщи.

— Само да знаеш, че и друг път го е правил, изчезвал е от лицето на земята с месеци наред. Може да си го позволи, понеже Кърсти ръководи бизнеса на „Ла Люмиер“, а блестящият му имидж е в ръцете на армия подчинени из цяла Америка. И преди да си заявила, че с теб е било по-специално или по-различно, нека си спестим най-изтърканото от всички клишета на света.

— Знам.

— Така… — Жаклин стана, възприемайки отново професионалната си роля; очакваше ги върховна бъркотия, ако не предприемеха ефективни действия — … да се придържаме към фактите. Бебето ще се роди след няколко месеца, а приемаме, че Моро няма намерение да се замесва в събитията. — Обърна се към прозореца със скръстени ръце, изреждайки възможните варианти. — Ако дори за момент вярвах, че ще ти е от полза — от лично твоя полза — да излезем с изявлението, че детето е негово, незабавно щях да ти го предложа. При тези обстоятелства обаче те съветвам да не го правиш. — Обърна се към нея. — Неминуемо ще ти излезе име, че разбиваш бракове, на уличница и — което е най-лошо — на момиче, изиграло феновете си да повярват в непорочността й, когато всъщност й е трябвал само малко алкохол, за да преспи с шефа си.

Лори понечи да възрази, но Жаклин вдигна ръка да я спре.

— Не твърдя, че това се е случило, просто така ще го възприеме публиката.

— Тоест искаш да играем по неговата свирка — каза Лори. — Да потулим цялата история.

— Желанията на Моро не ме касаят. Интересува ме единствено твоето благополучие, а признаеш ли си публично за еднократна афера с женен моден гуру, от когото до голяма степен зависи кариерата ти, ще очерниш името си за цял живот. Трябва да го запазим тайна или всичко отива на кино.

— Как да действаме тогава?

— Още сега показваме коремчето ти. Иначе с времето ще изникват все повече спекулации.

— И какво да кажем пред пресата?

Жаклин се подвоуми за момент.

— Две думички. Максимо Диас.

Максимо Диас беше невъобразим вариант. И все пак беше единственият, с който разполагаха. Имаше логика. Лори уж излизаше с него, снимали ги бяха заедно; Максимо все се превъзнасяше пред пресата — поне до случката от миналия месец — за това колко й се възхищавал. Какво толкова странно щеше да има, ако той се окажеше избраникът, покорил най-сетне непорочната девойка? Изиграеха ли си правилно картите, историята пасваше идеално. Момиче от гетото се издига в света на аристокрацията, венчавайки се (понеже сватбата беше задължителна) за дългоочаквания принц, а чакането си е струвало, защото, както всеки знае, принцовете не се примиряват с второ качество стоки. Житейски урок за младите девойки по цялата земя. Лори изтръпваше при мисълта за предстоящия фарс.

Как да сподели с Жаклин — с когото и да било — за унижението, сполетяло я в апартамента на Максимо? Особено предвид позорната й грешка с Жан. Нямаше начин. Презираше Максимо, но в същото време съзнаваше, че никой друг не можеше да отклони въпросите, които съвсем скоро се очакваше да захвърчат към нея. Зависеше от него.

Затова се принуди да участва в театъра, с вързани ръце и все по-изпъкващ корем, като осъдена вещица, влачена към кладата. Определена й беше главна роля в скандален, мошенически спектакъл, пръкнал се заради пълното й обезсърчение.

Жан я беше поставил в това низко положение. Ненавиждаше го.

Тони от доста време опитваше да се свърже с нея. Тя обаче не желаеше да го чува. Загрижеността му беше позакъсняла. Точно когато се бе нуждаела от бащина подкрепа, той й беше обърнал гръб. Сега сама щеше да се оправя. Тялото си беше нейно, детето и решението — също. Беше се превърнала в крепост, брулена от безмилостния вятър върху оголената си скала накрай света, по-всевечна от Космоса. Чакаше я труден път.

Нощем в леглото Лори изпитваше с всяка клетка от тялото си мащаба на имението, просторно и пусто като пещерна зала. Представяше си се толкова малка насред цялото това пространство, като бебето в утробата й — същество в същество в същество, — сякаш беше затворена в матрьошка, а въздухът привършваше.

Към края на март Лори роди момченце. Кръсти го Омар.

Околните я уверяваха, че всяко бебче имало сини очи през първите няколко месеца, но тя познаваше това синьо от спомените си. Бледо, сребристо: очите на Жан Моро.

— Разкошен е — чуруликаха всички, докато двамата с Максимо Диас, гордите родители, позираха с отрочето си пред фотографи и телевизионни камери, а Лори си мечтаеше да е далеч, далеч от целия този фалш.

Максимо беше клъвнал въдицата. Не можеше да повярва какъв късмет е ударил. В началото се беше притеснявал, че Лори ще вземе да направи някоя глупост, като например да се оплаче в полицията — никога досега жена не беше реагирала толкова неоправдано бурно на любовните му аванси, — така че смирената й поява с такава голяма молба беше повече от добре дошла. Съобщили му бяха, че бащата е бивше гадже, някой, с когото Лори била допуснала грешката да преспи, и че въпросният не предявявал никакви претенции към детето.

В очите на Максимо предложението беше същинска манна небесна. Носеше му облекчението, че вече няма да му се налага да търси утеха в леглата на случайни актриси и да се сблъсква с неизбежните гримаси на разочарование и отвращение, разкриеше ли им закърнялото си мъжество. Освен това щеше да се отрази бомбастично на кариерата му. Пък кой знае, може би след година — две щеше да се отегчи и да я зареже. Важното беше, че сега се намираше на прага на голямата лига. Съвместният живот с Лори Гарсия беше крачката, от която се нуждаеше.

Лори не успяваше нито да го обикне, нито да изпита уважение към него. Отказваше да повери Омар на грижите му дори за секунда. След време привикна с непрестанната болка. Живееше ден за ден. Стигаше й. Така или иначе нямаше избор.

А как й се щеше само да изгони Жан Моро от сърцето си. Презираше го, но и изпитваше силна нужда от него. Мразеше го с мозъка на костите си, но не намираше сили да го забрави. Фантазираше си как го налага с юмруци, докато кокалчетата й не закървят, но после осъзнаваше, че повече жадува да го обсипе с целувки.

Нима бе възможно да прогони от живота си мъжа, чийто облик ежедневно виждаше в лицето на обичната си рожба?

Майчинството превърна Лори в мегазвезда. След раждането директно я причислиха към общността на жените, проявяващи интереси не само към модата и блясъка на шоубизнеса.

— Знаем, че жени в твоя бранш са под натиск да свалят килограмите, натрупани по време на бременността. — Петра Хюстън, кралица на токшоутата, водеше непринуден разговор с гостенката си, разположена върху дивана на „Съботни страсти“. Петра беше позната с хапливите си въпроси.

— Гледам реалистично на нещата. Здравето е най-важно.

— Що за баща е Максимо?

— Страхотен. — Като баща изобщо, не задължително като баща на Омар, си го биваше. — Вече влизаме в ритъм.

— Всички останахме изненадани от новината за бременността ти — подкани я Петра.

— Едва ли повече от нас самите. Случи се доста неочаквано, но се почувствахме готови.

— Любов от пръв поглед ли беше? — Вирна вежда. На Лори жестът й се стори леко циничен.

— Ако вярваш в нея — да.

— Значи винаги си искала да имаш деца.

— Поисках го, след като срещнах Макс.

За нейно удивление лъжата като че ли се плетеше сама. Излизаше, че е по-лесно да четеш сценарий, да играеш роля, отколкото да се представиш в истинската си светлина. За милионната публика нямаше значение. Никой от тези хора не я познаваше. Тя беше просто продукт, идея.

След шоуто Лори не можа да откаже коктейл с Петра и още няколко телевизионни величия и трябваше да отбие номера. Нямаше търпение да се прибере вкъщи при детенцето си, да го погледа как спи и да се полюбува на малките му розови устнички и меката тъмна косица. Всяка нощ, когато го оставяше на детегледачката, й липсваше непреодолимо.

Максимо имаше снимки на някое екзотично местенце и имението тънеше в тишина, като се върна. Бавачката й разказа как е минала вечерта с притаен шепот и напусна къщата с оттренирано безшумни стъпки.

Лори се качи на горния етаж и застана пред открехнатата врата на детската стая, пропускаща светлината от коридора върху креватчето. Малката главичка на Омар лежеше на една страна върху възглавницата, а юмручетата му се бяха свили като мидени черупки до розовите му уши. Сърцето й преливаше от любов, чиста и първична. Погледа го така, докато собствените й клепачи не натежаха.

Чак когато се запъти към кухнята, за да си вземе нещо за пиене, погледът й се спря на пощенския плик, изправен върху шкафа на коридора. Сигурно го бяха донесли, докато я е нямало.

Чисто бял, като останалите.

Отвори го внимателно и извади листа хартия от вътре.

Лори замръзна на място, докато мислите в главата й се прескачаха бясно една друга и накрая я доведоха до заключение.

Сгъна бавно листа и го прибра в плика.

По-ясно от бял ден беше.

Как бе могла да недогледа толкова очевиден факт? Отдала се беше на самозабрава, на устременост към едничка фикс идея, на мисли по неподходящия мъж…

Само един човек можеше да я мрази така силно.

Издал се беше. Истината я гледаше в очите.

53

Аврора

Проблемът със забраната да напускаш дома се състои в това, че в момента, в който изтече, човек се впуска в живота с главата напред.

Аврора остави всякакви задръжки. Часовете се превръщаха в дни, дните — в седмици, а парализата на равнодушието обземаше съзнанието й все повече и повече. Живееше единствено за кратките нощни похождения, когато се срещаше с нелицеприятни хора, надрусваха се заедно, а накрая се озоваваше в апартамента на някой напълно непознат само за да изпълзи от леглото му на другия следобед и да подхване наново същия порочен кръг. Папараците я преследваха навсякъде и фотоапаратите им щракаха неуморно като челюсти към парче месо. Снимката й редовно лъсваше по първите страници на таблоидите, олицетворявайки всички позорни аспекти на младите холивудски звезди: доказателство, че беше само въпрос на време, преди дяволската машина на славата да изплюе чудовищата свое производство, за да могат хората да злорадстват, доволни, че теориите им за покварата на парите излизаха верни, и да си кажат блажено: „Може и да съм беден, но поне детето ми не е такъв боклук.“

Рита Клей направи всичко по силите си да я върне в релси. „Аврора, губиш контрол над себе си. Аврора, не за това си се борила цял живот. Аврора, не допускай да стигнеш до дъното.“

Но истината беше, че нямаше какво да допуска. Животът вече я беше смачкал и тя не можеше да направи нищо.

Събуди се в нечия къща в Малибу. Не си спомняше как е стигнала до тук.

Лежеше на земята в полутъмна стая, с глава върху смачкан на топка суичър. Като седна, зад очите й проблесна остра, парализираща болка.

Кейси Амос спеше на дивана само по боксерки и провиснал от единия му крак мърляв кец. Някаква блондинка, почти двойничка на Аврора, се беше изтегнала върху него гола от кръста надолу.

Взе такси до имението Наш. Не й пукаше, че през целия път таксиметровият шофьор я зяпа нагло в огледалото за обратно виждане, попивайки и най-малката подробност, за да си изплюе всичко пред някое жълто списание като котка кълбо косми веднага щом я оставеше на адреса. Щом го влечеше…

— Отпред има блокада — осведоми я шофьорът, като свиха по тяхната улица.

Аврора хвърли няколко намачкани банкноти в скута му и отвори вратата. Чак когато се озова в летния зной под ослепителните лъчи на слънцето, осъзна, че с дни наред не беше излизала на светло. Разрови се из чантата си за слънчевите очила, но не можа да ги намери.

Приближавайки се до имението, започна да й става ясно за каква блокадата е говорил таксиджията.

Няколко полицейски коли образуваха барикада, стъпили с предните си гуми върху тротоара. Проблясваха синьо-червени светлини. Ченгетата говореха разпалено по радиостанциите си; единият, явно вживял се в драматизма на ситуацията, стоеше с подпрян пред пасажерската седалка крак и загорял лакът върху тавана на патрулката.

Отвъд барикадата примигваха светлините на линейка.

Линейката беше паркирана точно пред нейната къща.

Аврора ускори крачка, натъквайки се директно на полицая, за нейна изненада застаряващ, погледнат отблизо, който дори не я разпозна в този й окаян вид и който я уведоми, че не може да продължи напред, но тя не го послуша. Къщата и линейката се доближаваха под формата на трепкаща, размазана поредица от картини като от стара филмова лента. Чантата подскачаше по хълбока й, а след няколко стъпки се свлече на земята.

Видя Том отпред. Товареха носилка през задните врати на линейката. Аврора мерна бяло-руса коса, преди да ги затворят.

— Татко? — Думата, която не беше произнасяла от месеци, й се стори единственото логично обръщение.

— Миличка. — Том я прегърна. — Миличка, съжалявам.

— Какво се е случило? — Притиснала лице към гърдите му, гласът й прозвуча като тънко скрибуцане.

Зад линейката се виждаше още едно струпване от полицейски коли. Отвъд него наблъскана тълпа от кръвожадни фотографи щракаше безцелно сред неразбираеми откъслечни крясъци. Блудната дъщеря в прегръдките на баща си беше ценна поза.

— Имам лоши новини, ангелче — каза нежно, милвайки косите й, както правеше, когато беше малка, — много лоши. Случи се нещо с майка ти.

Наложи им се да чакат с часове в болницата. Пиарът на Том пристигна на място, изпровождайки хората си периодично за изявления пред струпалите се на входа журналисти. Да, Шерилин Роуз беше жива. Не, не разполагаха с повече информация. Да, все още очакваха потвърждение на подозренията за свръхдоза.

Стюарт Лъвъл, директорът на „Страйк Рекърдс“, също се появи. Аврора го видя как стисва ръката на Том, след което двамата се прегърнаха за миг.

Искаше й се да си измие зъбите. На път беше да се побърка и имаше чувството, че само това би й попречило. В частната клиника бяха направили неуспешен опит да замаскират острата миризма на антисептични средства с освежител за въздух и от комбинираната смрад й се повдигаше. Тихи загрижени гласове жужаха безцелно по коридора като радио смущение.

Кейси пробва да й звънне, но я накараха да изключи мобилния си. Той естествено не си направи труда да дойде лично.

— Аврора? — Рита Клей клечеше до нея с угрижен поглед и за момент я накара да се почувства като хлапе на парти за възрастни, твърде заети да й обърнат внимание, всичките, с изключение на една жена, чиято доброта я трогна до сълзи. Рита я прегърна. Самотна солена капчица се процеди от едното й око, сякаш някой изстиска кърпа над празен умивалник.

Новината най-сетне пристигна. Донесе я сериозна докторка с добре отработено състрадание по лицето си. Обърна се директно към Том.

— Господин Наш, не успяхме да реанимираме Шерилин — съобщи му докторката. — Направихме всичко по силите си. Моите съболезнования. Жена ви е мъртва.

През следващите седемдесет и два часа свръхдозата на Шерилин Роуз беше основната новина в медиите. Дали беше самоубийство? Спекулациите изобилстваха. Коктейлът от хапчета, открит в тялото й, несъмнено можеше да се опише като прекомерен по нормите на всеки, но пък и трагедията се беше случила не другаде, а в Лос Анджелис, където жените, разчитащи на предписани лекарства, често объркваха дозата. Освен това никъде не бяха открити последни думи.

Или поне не достигнаха до ушите на пресата.

Том Наш беше намерил писмото до безжизненото тяло на жена си. Още тогава беше осъзнал, че няма шанс да я върнат. Шерилин не бе имала намерение да се събужда.

Наш и Роуз. Над двайсет години брак. В хубавите времена, в началото на връзката си, бяха изпитвали истинска привързаност един към друг, както подобаваше на близки приятели, на съюзници, покорили световните музикални класации, събрали плодовете на славата си — успехът им бе служил като противоотрова срещу трудностите в уговорената дружба. Спор няма, на нея се падаше по-тежката част от сделката. Отдаваше се на дискретни любовни афери, разбира се, но никога нямаше да има нормален живот с нормално семейство. Заради жанра, на който се беше посветил, Том свободно приемаше идеята, че ще трябва да си служи с измама. Правеше всичко да отклони подозренията: каубойското ранчо, сладострастните текстове за красиви жени, показната отдаденост на консервативната политика… Но слуховете упорстваха. Медиите гъмжаха от спекулации около косата му, дрехите му и леката пластична операция, на която се беше подложил в момент на суета.

Напоследък тайните все по-често и по-често отказваха да останат тайни.

Още в началото Шерилин я бяха терзали повече опасения. Лесно му беше на него: вероятно така или иначе нямаше да си направи свое дете. Докато тя, с друг мъж, в някой друг живот, където нямаше да се бори за публичния си имидж и продажбите на албуми, можеше и да свие гнездо. Известно време бяха обсъждали варианта единият от тях да участва в създаването на дете — нямаха никакво желание да съчетават гените си, все едно да заченеш от брат си, — но в крайна сметка бяха решили и двамата да се дистанцират. Някога им се беше сторило най-благоразумно, но като че ли тъкмо там бяха грешали.

Том щракна кибритена клечка. Кехлибареният пламък озари сумрачния двор, откроявайки дърветата, строени като съзерцатели на маскен бал. Поднесе го към ъгълчето на листа и загледа как хищните му пипала плъзват по хартията, овъглявайки я в кафеникавочерно.

Горя, докато думите не се превърнаха в сивкав пушек, изчезвайки завинаги.

След погребението Аврора им каза, че има нужда да попътува сама. Щяла да погостува на приятелка в Европа. Никой не се учуди на желанието й да смени обстановката.

Самолетът й кацна в Париж рано сутринта. Нае си стая в хотел на Рю дьо Риволи, разопакова малкия си пътнически куфар, изпи няколко чаши кафе и проучи картата на града. Не знаеше колко точно ще й се наложи да остане, но се беше въоръжила с търпение.

Апартаментът в Монмартър си беше същият като преди. Идваше зима и небето сивееше, предвещавайки дъжд. Настани се под навеса на просторната веранда, наблюдавайки как външната врата се отваря и затваря, жителите на блока идват и си отиват, докато проливният дъжд облива калдъръмените тротоари, опръсквайки дори пространствата под гумите на колите. Фигури, забързани към сушината на дома, притичваха по улицата под широки чадъри.

Намираше се в непознат град, без човек, на чиято подкрепа да се уповава, без нито един приятел. Беше се променила до неузнаваемост: мократа й коса полепваше по изпитите й страни, уморените й тъжни очи се стрелкаха трескаво към всеки сенчест ъгъл.

На първия ден никой не се появи.

Нито на следващия. Вися с часове на верандата, оглеждайки съсредоточено лицето на всеки забързан минувач; от време на време портиерът идваше да я отпрати, но внимателно, със състрадание в очите, сякаш говореше на бездомно сираче. Тогава сядаше с гръб към някоя стена и прибрани под брадичката колене и пак чакаше ли, чакаше.

На третата сутрин вече се замисляше дали не са се изнесли. Изглежда, мисията й удряше на камък. Беше се хвърлила с главата напред, а те като нищо можеше да са напуснали Париж. Кой знае, може би вече живееха в другия край на света.

Но на същия този ден, когато дневната светлина се изцеждаше от небето, мъжът се материализира от нищото, крачейки през стихийния, несекващ дъжд. Облечен беше в дълго черно палто, стигащо почти до земята, и официална шапка с периферия.

Арно Деверо.

Дъждовната вода се стичаше по скалпа й, гъделичкайки нежната кожа зад ушите й. Цялата трепереше и беше настръхнала от студ.

В първия момент не я разпозна.

Досети ли се коя е обаче, изражението му се промени коренно.

— Искам да знам всичко — рече му Аврора. — От самото начало. Всичко.

54

Стиви

— Не бих отишла, дори да ми платиш.

Въпросът беше приключен. Стиви не щеше и да чуе за онзи прокълнат остров.

Зандър завъртя поканата в ръцете си. Златиста от едната страна, бяла — от другата.

— Не ми казвай, че дори ти минава през главата? — Изтръгна я от пръстите му отвратена.

— „Шейсет години Рубен ван дер Мейде“? Все едно почитат годишнина на политически режим.

Беше им я донесъл куриер тази сутрин. Точно когато бяха прекарали достатъчно време в Лос Анджелис, че да си възвърнат поне отчасти чувството за нормалност, да ремонтират брака си, и не щеш ли, бам: скромно напомняне за миналото на съпруга й. Едва дочакала завръщането на Зандър от Лондон, Уанда Джерънд беше уведомила Стиви по телефона, че калифорнийските вестници разгласяват историята за това как Великобритания се била превърнала в сцена на „кризисни брачни разговори“ помежду им. И Лондон в действителност се беше превърнал в сцена на „кризисни брачни разговори“, само дето пресата си нямаше ни най-малка представа колко кризисни бяха всъщност.

— Гледат да ми се подмажат — коментира Зандър. — Искат ме на своя страна.

— Не се и съмнявам. — Стиви хвърли поканата на земята.

Далеч не беше тайна, че Рубен ван дер Мейде навършва шейсет, но как точно беше планирал да посрещне рождения си ден се превръщаше в тема на множество спекулации. Ако питаха Стиви, можеше да върви по дяволите с проклетите си изненади. Достатъчно беше научила за гадняра, че да отпише всяко негово действие като пъклено.

Зандър я хвана за ръката.

— Приключваме — обеща й. — Партито на Ван дер Мейде ще е последното ни събитие за тази година.

Биби Райнър беше получила роля в захаросана романтична комедийка. Не главната, но пък персонажът на бившето гадже кучка беше щур и оригинален, а и предлагаше на Биби доста широко поле за изява. Най-накрая ролята, за която от толкова време мечтаеше.

Двете със Стиви бяха прекарали сутринта в спа комплекс в Бевърли Хилс. Идеалният шанс да отпразнуват хубавата новина.

— Преливам от радост за теб. — Стиви я беше прегърнала силно. — Никой не я заслужава повече от теб.

Но за Биби релаксацията, да не говорим за празнуване, беше непосилна. Тръпката от постижението й бързо бе отстъпила място на паника, защото отвисоко се падаше по-болезнено. Седмици наред беше пазила заплахите в тайна, преструвайки се, че всичко е наред. Но фактите не лъжеха.

Мръсникът се спотайваше коварно, очаквайки подходящия момент да я пореже, да я разкрие като престъпничка…

Като убийца.

Като се върнаха, Стиви приготви обяд.

— Престани да се тюхкаш около нещо, което може и никога да не се случи — сръчка приятелката си шеговито, забелязвайки разтревоженото й изражение. Отиде да изхвърли кутията от салатата в коша за боклук и окото й попадна върху парчетата от поканата на Ван дер Мейде. Моментално пусна капака.

Биби се занимаваше с лаптопа на Стиви. Внезапно вирна глава, сигурна за момент, че приятелката й е прочела някак мислите й.

— Какво?

Стиви засмука порязаното върху връхчето на пръста си.

— Имам чувството, че умираш от страх да не се изложиш, и напълно те разбирам, понеже това е шансът на живота ти, но трябва да вярваш в себе си, Биб. Ние всички вярваме в теб.

— А. Да. — Затвори лаптопа. — Май съм позабравила как е.

Стиви донесе чиниите.

— Никога не е късно да се върнеш в играта. Самата ти си доказателството. Това си е твоят шанс. Никой няма да ти го отнеме.

Биби установи, че внезапно е загубила апетит.

— Стив, може ли да ти споделя нещо?

— Естествено. — Подаде й вилица.

— Някой се… — Биби се поколеба.

— Някой какво?

— Някой се опитва да ме шантажира. Получих един диск малко след като тръгна за Лондон, но не ти казах нищо, защото и без това само с мен се занимаваш напоследък…

— Какъв диск?

— Нося го… — Биби закърши ръце — … стига да искаш да го чуеш. — Отиде до чантата си и се разрови из вътрешността й. — Първоначално си мислех, че и сама ще се справя — обясни, мъчейки се да запази самообладание. — Но вече не съм толкова сигурна. Като научих за ролята, осъзнах, че тъкмо това е очаквал. Искал е да вкуся новия си живот, за да ме боли повече, като ми го отнеме.

В главата на Стиви завиха сирени за тревога.

— Задръж малко, Биб. За кого говориш? Какво ти е намислил?

Биби й показа диска.

— Може ли да го пусна?

Обезпокоена, Стиви я повлече към кабинета си. Върху бюрото бяха разхвърляни листове от сценария, който Зандър редактираше в момента. Тя взе диска и го пъхна в процепа на стереоуредбата.

За нейна изненада не нечий друг, а гласът на Биби изпълни стаята.

„Трябваше да го направя… нямаше друг начин…“

— Какво е това?

— Слушай.

С вцепеняващ ужас Стиви започна да проумява какво чуват ушите й.

„Мразех го… Не ми беше трудно, понеже го мразех от дъното на душата си… всичките тези унижения. Време беше за разплата…“

— Какво по…?

— Шшшт!

„Подмамих Линъс да се включи в една от любимите си сексигрички, имаше си много любими, а после го завързах здраво. Исках и той да страда, както страдах аз. Исках да изпита моите паника, болка, срам… Омотах въжето около врата му и затегнах примката. Нямах никакво намерение да проявя милостта, за която толкова пъти го бях молила и която никога не получих…“

Гласът от уредбата звучеше упоен, флегматичен. Несъмнено беше на Биби, но някак отвлечен, безучастен, сякаш говореше в просъница.

„Пак бих го направила. Пак бих го убила…“

Записът приключи, оставяйки след себе си само електронна тишина. Сърцето на Стиви натежа, сякаш затрупано от огромна канара. След паузата за нейно вледеняващо изумление прозвуча отличителният дрезгав баритон на Дърк Майкълс.

„Както се досещате, госпожице Райнър, и аз трябва да защитавам интересите си. Линъс ми беше скъп приятел, а аз съм предан на приятелите си. Предан съм и на враговете си. Никога не забравям нито тях, нито дълга си към тях. Запомнете го.“

Записът прекъсна.

Двете се спогледаха. В очите на Биби блестяха сълзи.

— Мислех си, че всичко е свършило — промълви с пресипнал глас, — но съм грешала. Не заслужавам свободата си.

— Как се е сдобил с този запис? — попита Стиви. — Как те е накарал да си признаеш всичко?

— Записът е от Какатра. — Гласът й пресекна. — От онези спа сеанси.

— Какви спа сеанси, мамка му? Отишла си за масаж, а си се озовала в изповедалня ли?

— И аз се опитвам да разбера, чуваш ли? Не по-малко объркана съм от теб. Прослушах го хиляди пъти и най-много ме плаши фактът, че не си спомням да съм разказвала подобни неща. Нищо не помня! Все едно са ми източили информацията, без да знам!

— Но това е невъзможно.

— Така ли смяташ? Не си ли спомняш как Дърк ни обясняваше за онези революционни „методи“? Как Какатра бил най-новаторският рехабилитационен център? Как никъде другаде не предлагали подобни терапии? — Тя затвори очи. — Устроил ми е капан.

— Кой? — Умът на Стиви подскачаше от едно обяснение на друго. — Дърк?

— Да.

— Защо? — Още преди да зададе въпроса си, знаеше отговора. Предупреждението, което й беше отправил на церемонията на Актьорската лига, просветна в съзнанието й с потресаваща яснота. Покрай разкритията на Зандър напълно беше забравила за случилото се.

„Госпожица Райнър трябва да внимава какво прави…“

— Спа сеансите — обясни Биби. — Дърк ми запази часове. Мътните го взели, та нали той ме изпрати на скапания остров! — Ръцете й трепереха. — „Нововъведение“, все така наричаше лечебната техника, с която помагали на звезди, преживели психическа травма. Имаше си даже име. „Вкореняване“. Прилагат хипноза за извличане на първопричината за психическото смущение.

— Хипноза?

— Естествено тогава не знаех — бръщолевеше Биби. — Знаех единствено, че се подлагам на специализирана терапия, препоръчана от Дърк. Въобразявах си, че изпитва угризения заради зверствата, които ми бяха причинили с Линъс… — Успя да сдържи сълзите си.

Стиви се бореше с обхваналото я недоумение. Измамата. Долната хитрина. Островът. Какви ли още грозни тайни криеше? Нямаше ли умора Рубен ван дер Мейде?

— Наистина се възстанових на Какатра, Стив. Не си ли личеше?

Стиви кимна със скован врат.

— Почувствах се като нова. И ефектът продължава. Сигурно това е била причината. Освобождението от тайната!

— Пред кого си я разкрила? Кой е бил до теб?

— Една жена — каза Биби несигурно. — Намирахме се в бяла стая с диван по средата; аз лежах на него със затворени очи… — Нишките на паметта й се заплетоха.

— Само толкова ли си спомняш?

— Да.

— Тоест можем да предположим, че си изпяла и майчиното си мляко под хипноза?

Биби се тръсна в най-близкия стол.

— Сеансът трябваше да е поверителен. Но явно Дърк… някак е намерил начин да запише разговора ни. Само ми е чудно как.

Ситуацията започваше да й се изяснява. Стиви имаше чувството, че се намира под вода и ушите, гърлото и главата й се изпълват бавно с мътна течност.

— Биб — подхвана най-накрая, — докато бях в Ню Йорк Сити, срещнах случайно Дърк Майкълс и си разменихме по няколко думи. Имал подозрения, че смъртта на Линъс не била злополука.

— Моля? И не си ми казала?

— Мислех си, че блъфира.

— Ами Какатра? Какви връзки има там?

— Двамата с Рубен ван дер Мейде са приятелчета. Линъс също е влизал в кръга им. Моето предположение е, че Дърк е поискал услуга от голямата клечка — да те приеме уж за „революционна терапия“, а реално да извлече с измама самопризнанията ти и даже да му подсигури запис. Повярвай ми: Ван дер Мейде е безскрупулен негодник. Стои над всякакви закони.

— Затова ли Дърк настояваше да ме прати не другаде, а задължително на Какатра?

— Готова съм да се обзаложа.

Прозрението се стовари тежко отгоре й.

— Как съм могла да бъда такава глупачка?

— Нямало е как да знаеш. Вината не е твоя.

— Ами сега какво да правя? — Биби скочи на крака и закръстосва из стаята с пребледняло от страх лице. — Никога няма да се отърся, никога! Трябва да се предам на властите, нямам друг избор…

— Имаш. — Признаеше ли си вината, очакваше я доживотен затвор — ако не и по-лошо. Стиви не можеше да го допусне. Щеше да е безобразна несправедливост. — Хрумна ми една идея.

Входната врата се отвори и затвори.

— Ехо? — чу се гласа на Зандър.

След няколко секунди изникна в кухнята и целуна Биби по бузата с приятелско:

— Приятна изненада. — После, разчитайки израженията на двете жени, спря на място и каза: — Какво се е случило?

Погледът на Стиви прескочи от Биби върху Зандър и обратно. Биби кимна в знак на съгласие.

— Ти ли ще му разкажеш или аз? — попита Стиви.

Биби посочи към стереоуредбата.

— Записът говори най-добре, не мислиш ли?

Зандър гледаше объркано.

— Някой ще ме светне ли какво става тук?

— И аз имам да ти кажа нещо — заяви Стиви сериозно, — и едва ли ще ти допадне.

Показалецът й докосна бутона „плей“.

— Май в крайна сметка ще приемем поканата за рождения ден на Рубен ван дер Мейде.

55

Лори

Лори не беше стъпвала в „Трес Ерманас“ повече от три години. Едва позна стария салон.

Като за начало кипеше от дейност. Надничайки през някога мръсните прозорци с очакване да зърне онези позабравени сладникави цветове, познатата пустош, Анита, може би чоплеща ноктите си на празния тезгях, или пък Роза в задната част с цигара между два пръста, остана като попарена. Клиентите се прескачаха един друг. Две непознати жени на нейна възраст като че ли овладяваха положението. Интериорът беше съвършено различен, в старинен стил, придаващ топлота и уют на помещението, но и осезаема изтънченост, липсвала в предходното му превъплъщение.

Не се беше връщала тук от деня, в който бе срещнала Жан Моро.

Лори не вярваше в духове, но на това място чувстваше присъствието им от всички страни.

Очуканата табела „Трес Ерманас“ вече не загрозяваше фасадата. На нейно място беше окачен семпъл надпис „При Мария“.

По устните й се изписа усмивка. За пръв път споменът за майка й, й носеше спокойствие.

Почука колебливо на вратата на Тони. Омар спеше сладко в количката и Лори го полюшна, настръхвайки в очакване на свадливите разпоредби на мащехата си или на досадливото кудкудякане на Анита и Роза, и когато дълго време никоя от мързеланите не отвори, предположи, че и баща й го няма.

Ненадейно обаче вратата се отвори.

Татко й изглеждаше променен, по-спретнат и здрав на вид. Последният им разговор бе протекъл гневно, но още от пръв поглед се увери, че и той съжалява за лошите думите.

— Здрасти, татко.

Тони не можеше да отлепи очи от Омар, който вече се беше разбудил и оглеждаше непознатата обстановка с любопитни сини очички, размахвайки пухкави юмручета.

Баща й остана безмълвен и Лори реши да вземе нещата в свои ръце.

— Може ли да влезем?

— Да — каза той, отстъпвайки назад. — Разбира се, че може, разбира се, как иначе?

В къщата царяха чистота, подреденост и спокойствие — нетипични за доведеното й семейство неща.

— Къде е Анхелика? — поинтересува се Лори, настанявайки се на кухненската маса. Всичко й се струваше умалено, сякаш тя самата беше пораснала.

Тони им приготви по нещо за пиене. Личеше си, че се притеснява в стремежа си да се представи добре.

— Анхелика не е тук.

— Така ли? — Лори извади Омар от количката и го гушна.

— Да. — Кратка пауза. — Ходи ли до салона?

— Минах на път за насам. Нямам думи. Прекрасно е.

— Благодарение на теб — отвърна Тони, сядайки на масата. — Анхелика не можа да го понесе. — Месестите ръчички на Омар се протегнаха към дядо му. — Все не й даваше сърце да се зарадва на успеха ти. Завиждаше ти. Особено заради упадъка на собствените й дъщери.

Лори се намръщи.

— Анита и Роза вече не работят там?

Тони въздъхна.

— Има много за разказване, Лори. След като ти си тръгна, двете изоставиха „Трес Ерманас“. После Роза забременя от едно местно момче. Сега живее в Гласъл парк с близнаците си и чака трето. Анита — лицето му видимо се помрачи — реши да тръгне по твоите стъпки. Скимнало й беше, че името ти ще й отвори вратички в модния бизнес.

— Е, стана ли?

Тони погали като хипнотизиран бузката на бебето.

— Кое да стане?

— Проби ли?

Тони се отдръпна, сякаш не искаше да замърсява Омар с грозната си история.

— Анита се хвана с лоша компания. Залови се с долнопробна работа, незаконна. Обещали й бяха, че е за добро, но… — Не довърши изречението си. — Друго не знам. Не общуват с мен, откакто Анхелика си тръгна.

— Анхелика си е тръгнала? — учуди се Лори.

— Всъщност аз я помолих.

За момент в душата й се възцари мимолетен, затова още по-ценен момент на чиста радост.

— Спречках ме се — обясни Тони — заради бременността ти. Разказах й за положението ти, когато се върнах от Испания. Бях объркан и ядосан, Лори, но най-вече разтревожен. — Проучи лицето й с надежда. — В ей такива моменти едно момиче се нуждае от майка си, не от баща си… какво знаех аз? Анхелика изрече някои непростими неща, абсолютни глупости, за които не можех да й простя. Нямаше начин да живея под един покрив с нея.

Не я беше грижа що за отрова е избълвала по неин адрес мащехата й.

— Как реагира, като я помоли да си тръгне?

— Умоляваше ме да не я гоня, но аз не щях и да чуя. И не само заради ужасните думи, но и защото „При Мария“ вървеше толкова добре, а тя все гледаше да потъпче успеха ни. Това ме накара да проумея, че никога не се е интересувала от желанията ми, не я беше грижа за мен.

— Съжалявам да го чуя, татко.

— Недей. Аз съжалявам. — Очите им се срещнаха. Погледът му говореше по-красноречиво от думите. — Научих урок, който е трябвало да науча отдавна.

Тя погледна към Омар.

— Искаш ли да го прегърнеш?

Лицето на Тони се озари. Лори му подаде детето, наблюдавайки вглъбения поглед, с който баща й изучаваше изпълненото с любопитство изражение на малкото си внуче.

Двамата се спогледаха усмихнати, преливайки от любов към новия живот помежду им. Усмивката на Лори прерасна в звънлив смях, а с него заседналата в гърлото й буца се пръсна на зрънца облекчение.

Прибра се вкъщи на свечеряване. Лексусът на Максимо беше паркиран във входната алея наравно с друга кола, която не разпозна.

— Макс? — Лампите в коридора бяха изключени и единствената светлина идваше откъм всекидневната. Извади Омар от количката и тръгна към стаята.

Максимо седеше на дивана с някаква жена. Изправи се, когато Лори влезе, сякаш го бяха спипали в крачка, макар че ако се съдеше по външния вид на непознатата, посещението й беше с официална цел. Гостенката имаше тъмнокестенява коса и беше кръстосала елегантно колене в тясната си виненочервена пола.

Панически страх последва първоначалния шок на Лори.

Ребека Щутгарт.

Жената, авторка на гнусните писъмца. Тук, в дома й.

— Какво става тук? — попита студено Лори.

Очите на Ребека отскочиха към Омар и по лицето й незабавно се изписаха нежност и желание, а в главата на Лори наедря мисълта: „Тази иска бебето ми. Иска да ми отнеме бебето.“

— Каква работа имаш в дома ми?

Омар се разплака.

— Трябва да поговорим. — Ребека стана от дивана. Погледът й непрестанно се връщаше на бебето и Лори го притисна още по-силно към себе си. В паметта й изплува споменът за тъжното признание на Жан.

„Двамата с Ребека от години се мъчим да си направим дете… Не мога да имам деца…“

Думите излетяха от устата й, преди да е имала шанс да ги обмисли.

— Настоявам да напуснеш къщата ми. Не те искам тук.

Максимо се намеси, изумен от изблика й на гняв.

— Скъпа, не постъпваш ли малко…?

— Как? Майчински? Нямаш представа на какво е способна тази жена. Не искам да припарва до сина ми. — Лори отстъпи назад, опитвайки се да успокои разплаканото бебе. — Изпраща ми писма. Страховити, ужасяващи писма.

Ребека свъси вежди.

— Не знам за какво говориш.

— Не се прави на невинна. Знам, че си ти.

— В какво ме обвиняваш?

— Излизай. И да не си помислила да се връщаш.

— Няма да изляза, докато не ме изслушаш.

Лори подаде пищящото дете на Максимо.

— Занеси го горе — нареди му, преценявайки, че той е по-малкият от двата дявола. — И ми обещай, че няма да го оставяш сам дори за секунда.

Още щом Максимо тръгна по стълбището, Лори се обърна настървено към жената.

— Каквото имаш да казваш, Ребека, казвай го по-бързо. След това те искам надалеч от мен и сина ми.

Ребека й отвърна със същия войнствен тон.

— Лори, знам, че Омар е негов син.

— Сериозно ли си въобразяваше, че няма да разпозная чертите му? Омъжена съм за него от десет години — хиляди пъти съм си представяла как би изглеждало детето му. И то с такива подробности, че в момента, в който видях момченцето ти, разбрах без капка съмнение, че е на Жан.

Лори беше преспала с женен мъж. За пръв път ставаше съпричастен свидетел на опустошителните последици от егоизма й. Седна на дивана с пораженска вялост.

— Съжалявам за постъпката си — заяви дрезгаво. — Грешно беше от моя страна. Повярвай ми, вече съм се убедила.

Извинението й беше последното, най-тежко доказателство, самопризнанието, което потуши и последната искрица надежда в душата на Ребека, а това я съсипа. Сведе глава и шийните й прешлени изпъкнаха по-бели от крайбрежни камъчета.

— Нали знаеш, че двамата с него не можехме да имаме дете? — Изкиска се напрегнато, безрадостно. — Казах му, че причината е в него. Уверявах го, че той е дефектният, не аз. Пълна лъжа. Жан е способен да остави наследство, както сама си се убедила вече.

Лори не отвърна. В съзнанието й се задвижваха неразработени зъбни колела и бавно, стържейки набираха скорост.

— Затова не знае за съществуването на Омар — продължи сериозно Ребека. — В очите на Жан това е физически невъзможно.

Фактите започваха да улягат в ума й като гъста мъгла във влажно утро.

— Излъгала си го?

— Усещах, че го губя. — Гласът на по-възрастната жена прозвуча сопнато, отбранително. — Изплъзваше се пред очите ми. Хайде, Лори, не може да не си го изпитвала. Коварно отмъщение беше, признавам си. Но не беше редно само аз да страдам. С какво го бях заслужила? Затова го стоварих на неговата глава. Оплитах историята лъжа след лъжа, докато накрая стана невъзможно да я разплета. — Вдигна поглед. — Той си мисли, че Максимо е баща на детето ти, Лори. И защо не?

Случките от изминалата година започнаха да се нанизват една до друга, пренареждайки се в съвършено нова картина. Лори примига смаяно.

— Но аз се опитах да му съобщя новината — промълви под носа си. — Опитах да се свържа с него…

— А аз се постарах до него да не достигне и дума. — Ребека застана очи в очи със съперничката си. В гласа й нямаше нито нотка на разкаяние, което не изненада Лори. — Инструктирах доверениците си в „Ла Люмиер“ да не предават никое от съобщенията ти.

— Ами мобилният му, как така не е получил…?

— Наистина ли си толкова наивна? — Ребека се разсмя недоумяващо. — Щом е научил, директно те е изхвърлил от живота си. Най-вероятно е блокирал обажданията ти.

Звучеше напълно логично.

— Върнал ли се е?

— Жан никога не се връща. Вечно отсъства — в един аспект, или друг.

Лори намери ключа. Ребека беше ключът: още от самото начало. Посегна с разтреперани пръсти да го завърти, страхувайки се от неизвестното зад вратата, но твърдо решена да надникне.

— Къде ходи?

Съпругата на Жан се самообслужи с питие.

— По работа.

— Каква работа?

Алкохолът изчезна в бялото гърло на Ребека и следващите й думи прозвучаха така тихо и дрезгаво, че на Лори й се наложи да напрегне слуха си.

— Ти беше просто един номер…

— Моля? — приведе се напред недочула.

Клепачите на Ребека бяха червени и подпухнали, а в кървясалите й очи се четеше по-скоро съжаление, отколкото гняв.

— Ти беше просто един номер — повтори неканената гостенка. — Трябваше да си просто един номер. Поредната и нищо повече.

В съзнанието на Лори като сигнал за тревога примига. LA 864.

Когато Ребека позаглади полата си, Лори забеляза, че пръстите й треперят. Между стените на черепа й отекваше забързано шумтене като от пенливите води на планински водопад.

— Знаех за теб дълго преди да те срещна лично, Лори Гарсия. — Тя кимна, сякаш да натърти, че истината си е истина. — Беше идеална за целта. Жан търсеше латиноамериканка от доста време, клиентът държеше на тази подробност, и не щеш ли, появи се ти. Още като те видя за пръв път на пристанището с приятеля ти, Жан знаеше, че точно ти му трябваш. Ван дер Мейде също. Веднъж Рубен заведе двама ни с Жан до пристанището на Сан Педро с яхтата си. Тогава се случи. Съпругът ми има безпогрешен нюх. От пръв поглед реши, че ще си ти. Прати хората си да те проследят и да научат колкото се може повече за теб, а като се сдоби с информацията, ни заяви, че ти си отговорът. — Ребека сведе глава към пода, неспособна да погледне Лори в очите. — Жан научи за клетата ти мъртва майчица и за баща ти, и за доведеното ти семейство, за това колко си нещастна и как мизерстваш, за приятеля ти и брат му и изобщо колко отчаяно е положението ти. Колко силна нужда имаш от помощ. Помощ, която организацията ни можеше да ти подсигури.

Гласът на Лори излезе на пресекулки.

— Организацията ли?

— Вманиачи се по теб. И знаеш ли какво? Трябваше да се досетя още тогава. Толкова жени, толкова много беше преследвал през годините, но ти… ти беше прекалено различна, за да те пусне по каналния ред. Никой не е насърчавал страстта му към теб — нито аз, нито който и да било друг. Дълго време те следи под претекст, че е нужно да се увери дали наистина си подходяща, но аз си знаех, че не е само това. Искаше да те закриля. Каза ми, че си му напомняла на едно момиче от детството. А знаеш ли кое е най-тъжното? Това беше един от малкото пъти, в които съпругът ми склони да се отвори пред мен. О, повярвай ми, мъчила съм се да съединя точките. И кой ли от познатите му не е? Нещастно детство, отчуждени родители, плод на нежелана бременност, единствено дете… Но този път не успя да си наложи граници. Дойде твърде близо до теб.

— Но „Ла Люмиер“…

— Жан изпрати Десидерия Гомес. Боеше се за теб. На всяка цена трябваше да е на една крачка разстояние. А цената се оказа сурова. В крайна сметка изкушението се оказа твърде силно, за да му устои.

Лори се оплиташе все повече и повече в историята.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

Ребека затъркаля чашата между дланите си.

— Опитвам се да ти кажа, че беше предвидено да родиш дете — обясни й, — но не това. Не Омар. — Говореше с премерен тон. — Планът беше да износиш бебето на двойка, която щеше да ти плати за него. Щяха да те направят богата. По-богата, отколкото си днес.

Лори зачака грандиозния финал на вица, а той не идваше, и точно затова избухна в смях.

— Испанска двойка — продължи разказа си Ребека, — едни от най-взискателните клиенти, които компанията някога е имала. Готови да платят цяло състояние. Но никоя жена не им се струваше подходяща, никоя не покриваше високите им изисквания… Докато не намерихме теб.

— Достатъчно. — Наслуша се на умопомрачените й дрънканици. — Време е да си ходиш.

— Чуй какво ти казвам! Предвидена беше да износиш тяхното бебе, Лори, за бога. Затова те намери Жан. От там тръгна всичко.

Лори се вкопчи в грешката й, издирвайки каквото и да било обяснение, само не и това, което чуваше.

— Не Жан ме намери — възрази трескаво, — а Десидерия.

Ребека удари чашата си в масата.

— Да не си глуха? Жан изпрати Десидерия. Преследва те още от онзи ден на пристанището!

Отчаяно търсеше начин да оспори думите й. Ала разказът на Ребека Щутгарт, някои части от него, някои елементи звучаха стряскащо достоверно.

— LA 864…

Не предполагаше, че е произнесла номера на глас, но Ребека кимна вяло.

— В крайна сметка наистина му роди бебе — промълви тихо. Едничка сълза се търкулна по бузата й. — Макар и не според плановете.

— Трябва да го видя — каза умислено Лори. — Не бива да оставям нещата така.

— Тогава ела с мен на острова.

— Не мога.

— Ще намериш начин. Разказах ти всичко, защото не мога да продължавам да живея в лъжа — за тайната на Какатра и за детето ти. — Пристъпи към нея. — Сега е твой ред. Трябва да му кажеш. Лично ти. На рождения ден на Рубен ван дер Мейде след месец.

Очите на Лори гледаха невиждащо. Вдигна ги към лицето на жената пред себе си.

— Държа да науча цялата история.

— И ще я научиш — обеща Ребека мрачно. — Но после няма връщане назад.

56

В наши дни

Остров Какатра, Индийски океан

Един час до отплаване

Енрике Маркес пушеше цигара: неподвижен, самотен остров насред бурните вълни от организатори, снабдители, плановици, мениджъри и асистенти, препускащи и стрелкащи се като оси към захар, само и само да дадат своята дан, да отчетат полезно действие. Енрике ги съзерцаваше с неприкрито презрение.

Не беше устискал повече на яхтата; от атмосферата на борда му се повдигаше. Слабоумниците се прескачаха един друг да угодят на Ван дер Мейде, да се подмажат на големеца, който никога през целия си шибан привилегирован живот не си беше мръднал пръста в полза на друго човешко същество. Енрике беше там поради една-единствена причина. Отмъщение.

Слънцето клонеше към хоризонта. Кайсиевото му зарево се разливаше по водата, подпалвайки сякаш буен огън под прозрачната й повърхност. Ако не беше поживял достатъчно, че да знае къде се намира, вероятно щеше да си помисли, че точно така изглежда раят.

Трима спретнати снабдители товареха сандъци на борда, следени изкъсо от едър, мустакат плешивец, ръководителя на фирмата — организатор на тазвечерното събитие.

— Сам ли ще я загасиш, или да те накарам да я глътнеш?

Енрике дръпна дълбоко от цигарения дим.

— Имам право на една цигара — живеем в свободна страна.

— В момента се намираш в страната на Ван дер Мейде, момко. Загаси я.

Смачка фаса в загрубялата кожа между палеца и показалеца си.

Ръководителят го подмина с отвратено изражение.

— Тая вечер ще те следя с орлово око, Ромеро. — С това име се беше представил в агенцията.

Енрике се ухили. Хубаво. Ако ще целият свят да гледаше с широко отворени очи, пак щеше да зяпа в грешната посока. Под краката си трябваше да гледат, към мигащото устройство, което беше скътал на долната палуба. Детонаторът беше закрепен от вътрешната страна на ризата му. Едно копче, контакт и след секунда — бум. Затвори очи и си представи творението си, малката черна кутийка, очакваща по-нататъшни инструкции. Времето течеше осезаемо, нижеше се като златисти зрънца през стъкленицата на пясъчен часовник.

Не трябваше ли да е на борда на яхтата?

На най-горния етаж на имението Ван дер Мейде Маргарет Дженсън потрепери в синьо-виолетовата си вечерна рокля. Взираше се в плажа отдолу и кършеше ръце. Енрике Маркес представляваше рисков фактор и как иначе — кой би изпълнил толкова краен, толкова потресаващ план, ако не се беше разделил със здравия разум?

— Може ли вече да идем при татко?

Ралф стоеше на вратата, облечен в смокинг, стиснал в ръка лодка играчка.

— След малко, миличък. Баща ти е зает в момента.

— Той все е зает.

Маргарет приклекна и го прегърна силно, вдишвайки чистия аромат на меката му косица. Синчето й. Обичното й чедо.

— Знам. Но тази вечер му е много важна. Утре всичко ще е различно. Само почакай и ще се увериш.

През отворените врати на имението Ван дер Мейде Ребека Щутгарт дочуваше шумотевицата от трескавата подготовка, протичаща на плажа. След по-малко от час четиристотинте ВИП гости щяха да бъдат поканени на борда на най-луксозната яхта в целия свят.

Двамата с Жан чакаха Рубен във фоайето.

Гледайки съпруга си, пъхнал ръце в джобовете на панталона си, забил студен син поглед в мраморния под, Ребека опита да си вдъхне така необходимия кураж.

„Един от тях съм“ — беше го предупредила Лори: кой друг би изпратил подобно съобщение?

„Истината ще излезе наяве.“

Стискаше й много повече, отколкото Ребека беше предполагала в началото. Нямаше да се задоволи само с удивеното изражение на Жан, научеше ли истината за детето… Искаше и да изкара мръсните тайни на Какатра на бял свят.

Ребека се чудеше на самата себе си — трябваше да е скована от страх. Нали все пак и тя щеше да бъде разобличена.

Да, но утрешният ден щеше да я завари много надалеч. Направлението й беше избрано, новото начало — планирано. На сутринта съпругът й и бесовете му, островът и тайните му щяха да са далечни спомени, разпилени от вятъра.

— Изглеждаш ослепително.

Максимо Диас прегърна Лори през талията и я целуна по устните.

Допирът му й беше противен.

— Недей.

Той обаче вдигна ръката й и целуна пръстите й. Очите му бяха обрамчени от лъскави мигли, а кожата му сияеше като порцелан. Представи си го в европейския замък от детството му. За момент видя и себе си заточена в някоя от островърхите му готически кули, извисяващи се над гора от папрат, окована с вериги във влажното подземие, принудена да слуша настръхнала от ужас отекването на вампирските му крачки, проточените, самотни стонове на жертвите му, знаейки, че страшилището ще живее вечно, ще я изтезава в тъмниците си до края на света.

— Знаеш, че целият тоя театър ме възбужда — каза й Максимо. — Понякога не мога да се удържам.

Лори му се изплъзна уж за да нагласи роклята си, семпла кройка с елегантен шлейф в пламтящ тон охра. Буйната й коса се спускаше на свободни смолисточерни къдрици по раменете й.

Излязоха от апартамента си малко преди шест. Вече беше срещнала няколко познати лица. Джакс Джаксън, олимпийският първенец; оставаха му едва няколко месеца до олимпиадата в Лондон. Стиви Спелър и Зандър Джейкъбсън. Аврора Наш, познатата на Жан, която й се беше сторила доста антипатична при първата им среща. Брок Уайлд и Фиона Каталан, холивудски величия в бизнеса с недвижими имоти. Струпани на групички смътно познати британски знаменитости — кралски особи или политици, или комбинация от двете. Всичките имаха едно общо помежду си: щеше им се да са на мястото на домакина.

— Хайде де, Лори — подкани я Максимо, когато не прие предложената й ръка, — нали уж трябва да се представяме за влюбена двойка?

— Никога няма да се влюбя в теб.

— Ще се влюбиш и още как. — Горната му устна се сгърчи. — Ще се научиш да ме обичаш. Ако не успееш сама, аз ще те науча.

Жан Моро излъчваше спокойствие. За разлика от Рубен той цял живот беше култивирал умението си да запазва самообладание и колкото повече светът край него трепереше от страх и смут, толкова по-тихо беше в душата му, като в безбурната сърцевина на торнадо.

Нямаше желание да вижда Лори Гарсия. Не искаше да става свидетел на прелестта й, принуден да извърне поглед. Не искаше да я гледа с друг мъж. Но животът често натрапваше нежеланото, пренасочвайки стремежите на хората.

Колкото и да го беше оскърбила, колкото и черна да му беше, не можеше да позволи на Максимо Диас да живее безнаказано. Жан знаеше какво й беше причинил. Разчиташе нещастието в очите й.

Максимо може и да беше баща на детето й, но нямаше понятие какво е да обичаш една жена. Не представляваше нищо повече от най-обикновен манипулатор, хулиган. Но този път се беше впуснал в непосилна битка.

Жан знаеше как трябва да постъпи. Негодникът не съзнаваше чий праг е прекрачил.

Рубен ван дер Мейде тръгна надолу по стълбището. Синът му профуча край него с разперени като самолетни крила ръце и подобаващи звукови ефекти, а икономката търчеше по петите му.

— Обуздай го този немирник! — изтръби домакинът, а госпожица Дженсън кимна смирено и хвана момчето за лакътя. Зашушука му нещо на път към кухнята. Рубен дочу подсмърчането на сина си.

Нямаше време за лиготии. Трябваше да се стегне и да насочи всичките си усилия към безинцидентното протичане на вечерта.

Като се замислеше от какъв точно инцидент се боеше, направо го досмешаваше.

— Питие?

Жан го очакваше във фоайето с жена си. Французинът му подаде чаша с кехлибарена течност.

Рубен кимна. Пресуши чашата на една глътка.

— Да се заемаме.

Джипът на Стиви и Зандър наближи плажа, включвайки се в процесията от звездни персони, точеща се в посока на грандиозния плавателен съд. Емблема с инициалите „ВДМ“ в тъмносини и златисти багри украсяваше двете страни на луксозната яхта. Парапетът на горната палуба и носа бяха окичени с дребни декоративни крушки, сияещи меко с притъмняването на вечерта. Униформени служители с размерите на мравки от това разстояние се движеха по палубите като кръв, циркулираща през вените на гигантски сложен организъм.

Зандър я хвана за ръката.

— Как се чувстваш?

Стиви впери поглед напред, самото олицетворение на стоицизма в гълъбовосивия си костюм, творение на Ели Сааб.

— Съсредоточена — отвърна му тя. — Тук сме по важен повод и името му е Биб.

Той кимна.

— Може да се наложи да стигнем до крайности. Като се има предвид какво знаем…

— Ако се наложи. — Решението вече бе взето. — Истината ще помогне на Биби да се откъсне от миналото си.

Подготовката беше съществена и Аврора Наш не възнамеряваше да остави нищо на случайността.

Закрепи двайсетсантиметровия ловджийски нож в ластика на бикините си, насочвайки острието надолу, както я беше учил Били Боб Хокър по време на лятната почивка в ранчото на Том, и нахлузи дългата сребриста рокля през глава. Ефирната материя се спусна на вълни чак до глезените й. Беше пробила съвсем фин процеп на тайно местенце в надиплената талия.

Преглътна огорчението, което я тровеше от години.

Дали във всичко изприказвано и изписано за убийството имаше някаква истина?

В действителност ли преживяваше човек чак толкова силни емоции, настъпеше ли съдбовният момент за действие, моментът, в който трябва да забиеш ножа в месо, превръщайки се в човекоубиец?

Състрадание. Жал.

Не изпитваше нито едното, нито другото към Рубен ван дер Мейде.

На Арно Деверо не му беше трябвало много убеждаване. Съвестта му отдавна се беше надигнала. При срещата им в Париж Аврора имаше чувството, че от доста време е набирал смелост да й издаде тайната. Като че беше очаквал с нетърпение да разбули мръсните игрички на Ван дер Мейде. Сякаш бе вярвал, че излее ли душата си, ще я пречисти, ще получи прошка за ролята си в позорния спектакъл.

„Един от тях съм. Утре истината ще излезе наяве.“

Изпращането на съобщението беше най-лесната част. Аврора не се боеше. Съзнаваше, че предприема решаваща крачка, че едно деветнайсетгодишно момиче не можеше да мери сили с високата позиция на Рубен — но и окото й не трепна. Имаше цяла армия зад гърба си, макар и воините още да не знаеха, че излизат на бойното поле. Всички деца като нея, измъчвани от подозрения, но подозрения твърде смътни, за да им сложат име, всички онеправдани деца, които усещаха, че нещо не е наред, но не успяваха да определят какво точно, всички, които живееха в сляпа заблуда и вероятно никога нямаше да прогледнат. Тази вечер щеше да ги поведе към полесражението.

Крачейки към чакащата отпред кола с развявана от соления бриз платиненоруса коса и сякаш на сбогуване огряно от залязващото слънце лице, Аврора прокара пръсти по окриляващите контури на оръжието си. Силно се надяваше през последното денонощие Рубен ван дер Мейде да е вкусил несигурността, преследвала я цели деветнайсет години.

Арно не знаеше кои са били биологичните й родители. Но един човек несъмнено знаеше. Сдобиеше ли се с тази информация, щеше да го накара да си плати прескъпо.

Колкото и да го накажеше, Рубен завинаги щеше да й остане длъжник.

Но Аврора имаше готовност да вложи всичко от себе си.