Островът на изкушението

1

Лори

Лориана Гарсия Торес четеше роман. Не беше никак лош. Главният герой беше меланхоличен, недоразбран поклонник на женската красота, с пламтящо за мъст сърце.

Няколко палави тъмни къдрици паднаха върху лицето й и тя ги прибра на тила си. Салон за красота „Трес Ерманас“1 неугледен търговски обект с олющени, надраскани с графити стени в Ийст сайд, Лос Анджелис, както обикновено, пустееше.

Анита се приближи до тезгяха.

— Някой трябва да изхвърли боклука — подсмихна се презрително тя и чертите на лицето й придобиха обичайната си комбинация от злоба и отегчение. — Хайде!

Лори вдигна очи от книгата. Беше на седемнайсет, кожата й беше с цвета на пустинята по залез, очите — големи, бляскави и черни, с плътни мигли. Излъчваше безспорен сексапил, макар че беше девствена, или може би точно заради това. Тази сладка възраст беше още един плюс към вродената й красота. Стигнала до прага на женствеността, тя все още не се беше разделила с детската си невинност. Доведените й сестри, едва с няколко години по-големи, но напълно лишени от чара и благодушието на Лори, я ненавиждаха поради точно тази причина.

— Тук съм от шест — възрази Лори. — Това е първата ми почивка.

— Това е първата ми почивка — иронизира я Анита, джвакайки дъвка с отворена уста. Гледката беше отвратителна заради изобилно наклепаните й с бляскаво червило устни. Ноктите й бяха извити и дълги няколко сантиметра, а от ушите й висяха тежки кръгли обици. — Какво толкова си се зачела в тая помия! — Издърпа книгата от ръцете й и я запрелиства с отвращение. — Тука се бачка, драга, тъй че престани да мрънкаш.

— Не мрънкам. Не съм почивала цял ден… — Момичето млъкна, смутено от смразяващия поглед на Анита, която засили песента на Джей Зи по радиото и добави:

— Никакви почивки! Или ще кажа на мама и Тони за Рико. Май не ти се ще, а? — Рико беше гаджето на Лори. Семейство Гарсия за нищо на света не биваше да научава за него, иначе щяха да откачат.

Лори мразеше всичко в „Трес Ерманас“: пукнатите огледала, противната, омекнала от жегата и белеща се като изгоряла плът тапицерия от изкуствена розова кожа, захабените порцеланови купи, където плакнеше косите на клиентките, натрапчивата смрад на амоняк. Мразеше всяка секунда, прекарана тук.

Животът не беше лесен, откакто майка й беше починала преди десет години. Не след дълго Тони, баща й, се беше оженил повторно, придобивайки ново семейство: доведените сестри Анита и Роза, които й завиждаха за красотата и тровеха живота й, и мащехата й Анхелика, чийто зъл поглед и обидни подхвърляния изразяваха неприязънта й към заварената дъщеря. За да не разочарова родителите си, Лори беше напуснала училище и се беше присъединила към семейния бизнес, бъхтейки се от сутрин до здрач с капнали от умора пръсти и мазоли на краката. Но като че ли усилията й никога не бяха достатъчни. Поведението на сестрите й беше прогонило много клиенти и салонът тънеше в дългове и отчаяние.

Лори не разполагаше нито с пари, нито с перспективи. Работните дни се точеха един след друг, а заплатата й беше мизерна. Докато Анита и Роза пилееха парите си за евтини дрехи, цигари и мъже, Лори директно влагаше своя дял обратно в бизнеса. Обичаше баща си и не искаше да го гледа измъчен, макар да беше твърде късно да го направи щастлив. Тя не водеше живот, а борба за живот.

Роза влезе през задния вход към двора, където ходеше да пуши. Тя беше най-голямата от трите сестри — и на възраст, и на килограми. Носеше лъскавата си тъмна коса късо подстригана, разнообразявайки прическата със ситно накъдрени предни кичури.

— Лориана разправя, че си била свършила работата за днес — изчурулика Анита. — Явно има по-важни задачи!

— Така ли било? — Роза изгледа Лори пренебрежително. — Какви например?

Лори се отказа да спори и се надигна. Нямаше смисъл да им противоречи. Единствено Тони заставаше на нейна страна, но напоследък и той беше вдигнал ръце. Безкрайната поредица от заеми, непогасени вноски и заплахи от страна на банката го бяха сломили. Беше се превърнал в безгласна буква, давайки свобода на Анхелика да се разпорежда диктаторски с бизнеса и семейството, и най-вече с Лори. Нямаше друг избор, освен да се грижи сама за себе си. И тя го правеше.

Вратата на салона се отвори и единствената клиентка на Роза за целия следобед — нацупено чернокожо момиче с изтощена къдрава коса — прекрачи лениво прага. Тръсна се в най-близкия розов стол, посочи с поглед Лори и заяви:

— Искам като нейната коса.

Не се случваше за пръв път клиентка да поиска като къдриците на Лори, което беше непосилна задача. Роза изгледа с омраза заварената си сестра.

А Анита се усмихна доволно, като видя Лори да хваща парцала.

— Късметлийка си, че имаш работа, да знаеш — подхвана тя, оглеждайки орловите си нокти.

— Моето семейство отвори салона — възнегодува Лори, — така че работата ми няма общо с късмета.

Това беше самата истина. Родителите на Лори бяха горди, богобоязливи и трудолюбиви хора, бедни като църковни мишки, но все пак щастливи. Пристигнали в Америка с два цента в джоба, те бяха взели заем и отворили собствен бизнес. Купили разнебитен магазин в една от най-западналите части на Ел Ей и с усърдие го превърнали в своя гордост.

Ала майка й почина. По най-неочакван, внезапен и потресаващ начин. Заслепен от връхлетялата го скръб, Тони беше потърсил утеха в прегръдките на първата жена, която си беше направила труда да го изслуша. И така Анхелика се уреди с мъж и действащ бизнес. Още след първите няколко седмици салон за красота „Пелобело“ беше прекръстен на „Трес Ерманас“ и определено тръгна към провал. Лори даваше всичко от себе си да задържи бизнеса, като се трудеше неуморно и безвъзмездно. Но каузата беше загубена. Отчаяние и безнадеждност обзеха цялото семейство. Поражението надвисна над дома им.

Лори отказваше да приеме такова бъдеще. В сърцето й искреше малка светлинка. Понякога си мислеше, че е духът на майка й, вечно с нея, друг път — неугасващото въгленче, чийто пламък я държеше жива. Очакваше промяната. И щеше да я разпознае и приветства, когато настъпи.

— За днес приключих — обяви тя и облегна мопа в ъгъла.

— Не си го и помисляй! — озъби й се Анита.

— Не си го мисля. — Лори грабна чантата си, събу неудобните обувки с пластмасови токчета — въведен от Анхелика задължителен дрескод — и намъкна любимите си, макар и поизносени кецове „Конвърс“. — Просто си тръгвам.

— Къде отиваш?! — Роза тикна фризьорската си ножица в лицето на Лори. — Имаш още час работа и ще го изработиш до последната секунда!

— Или какво? — подметна Лори, събирайки купчина оръфани книги от рафта под тезгяха.

— Силно се надявам да не си тръгнала към Рико! Защото няма да ти се размине току-тъй!

Момичето отвори вратата под звука на така познатото металическо изскърцване. Притисна книгите към гърдите си заедно със стаените в тях приказни светове, където се рееха мечтите й. Колко сладък беше вкусът им, досущ мед.

„Ще се измъкна от тук — обеща си Лори Гарсия. — Един ден. Един слънчев ден ще вкуся свободата.“

2

Аврора

— Какво ще кажеш да се изчукаме?

Минк Рей, надхвърлил шейсетте рок музикант, току-що завърнал се от турне със „Злите братя“, остави четката, вторачи опиянен поглед в платното пред себе си и заяви недоволно:

— На нищо не прилича.

Аврора Наш смачка недопушената цигара с марихуана и се надигна. Беше чисто гола.

— Засягаш ме с такива приказки.

— Съмнявам се.

— Я да видя картината. — Тя се отлепи от дивана, един от няколкото продънени мебели в холивудския апартамент на Минк. Беше върлинесто момиче, около метър и осемдесет, с къса платиненоруса коса и сивкаво сини като лед очи. Гърдите й бяха малки и щръкнали, с тъмни, твърди зърна. Аврора прегърна Минк, който беше облечен в традиционното грубо кожено яке. — Не е чак толкова зле…

Всъщност картината беше ужасна — или пък умишлено абстрактна…

— Това какво е? — зачуди се тя на торпедото в средата на произведението.

— Едната ти цица — обясни той, запали нова цигара и отиде до барчето, за да налее по питие в чашите.

— Уж ми обеща, че ще е благоприлична — подметна Аврора без следа на възмущение в гласа. Какво ти благоприличие! Та тя позираше гола пред бащата на приятеля си, който очевидно се изживяваше като шантав художник.

— Напълно непокварено изображение — отвърна Минк, гаврътна чашата и си наля още едно питие. — Ти самата не можа да познаеш какво е, нали?

Аврора се обърна към него, все така невъзмутимо. Сложи ръка на хълбок, усещайки как погледът му шари по младото й тяло. Кожата й беше гладка, съвършена и уханна.

— А сега е мой ред — рече тя и погледна палаво към изпъкналия под кожените му панталони чатал. — Дай да ти покажа творческите си заложби.

Минк само изсумтя. Повдигна с пръст една от щорите на прозореца, пропускайки тънка ивица следобедна светлина. Лицето му беше прорязано от дълбоки бръчки — последица от злоупотреба с алкохол, наркотици и кой знае още какво, — но Аврора ги намираше за много секси. Той пусна щората и апартаментът възвърна обичайната си пещерна атмосфера. Момичето седна на един от високите столчета на барчето и кръстоса дългите си крака, скривайки изкусителното светло триъгълниче. Минк я гледаше.

— Искаш ли да се надрусаме? — попита мъжът, докато Аврора надигаше чашата.

— Какво предлага заведението?

Минк знаеше, че най-вече трябва да й предложи халат. Въпреки това не го направи и попита дрезгаво:

— Та на колко казваш, че си?

— Достатъчно голяма да отварям краката си, пред когото искам.

— Много знаеш, малката.

— Догодина навършвам деветнайсет. — Аврора предполагаше, че цифрата ще му се стори допустима. Сигурно в разцвета си беше палувал и с по-невинни.

Той присви очи.

— Или осемнайсет?

— Все тая. — Тя пресуши чашата си и я бутна към него за следващото питие. Докато крачеше към дивана с пълна чаша, чувстваше погледа му, залепен за задника й.

Всъщност Аврора беше на петнайсет, но отдавна беше надрасла възрастта си. Познаваше куп момичета, които твърдяха същото, но в нейния случай беше факт. Не за пръв път щеше да преспи с мъж, по-стар от баща й. Минк очевидно я желаеше. Личеше си от километри.

Настани се удобно на дивана и сви колене под брадичката си. Мъжът продължаваше да се любува на гледката. На врата й висеше сребърен медальон. Аврора отвори капачето и извади отвътре флаконче с бял прашец. Изсипа малка купчинка на върха на единия си пръст и вещо смръкна от кокаина.

— Хей, почерпи другарчето. — Минк се довлече до дивана с чаша в ръка. Пръстите му бяха окичени с грамадни пръстени с черепи, пантери и какви ли не други твари, а ноктите му изглеждаха крайно занемарени. По кокалчетата му имаше засъхнала боя.

Аврора го почерпи и двамата се отпуснаха доволно на облегалката. Ръката му се озова върху бедрото й, плъзгайки се все по-нагоре.

— Не чукам хлапета на твоя възраст — заяви той тържествено.

— Аз пък не чукам дъртаци — затапи го тя.

Огледа я с ъгълчето на окото си — издигането и спускането на гърдите й в ритъм с дишането й, близостта на щръкналите й зърна го влудяваше, изкушаваше търпението му и провокираше нарастващата издутина в панталона му. Кога за последно му се беше случвало подобно чудо? Това девойче беше наистина апетитно.

— В такъв случай имаме равен старт — заключи той с пресипнал от сласт глас.

Аврора се усмихна. Светлината в стаята имаше виолетов оттенък, а във въздуха танцуваха ситни прашинки.

— Родителите ми не биха одобрили — подразни го тя, надничайки невинно през ветрило от светли мигли. Ролята й на непорочното момиченце на тате подтикна в него угризения към нечестивите му помисли.

Аврора Наш беше дъщеря на Том Наш и Шерилин Роуз, преуспели кънтри рок легенди, и откъдето и да ги погледнеш — порядъчна американска двойка. Първоначално се бяха отдали на самостоятелни кариери: Шерилин се изживяваше като любимката на кънтри и уестърн сцената, а Том беше надраснал славата на Били Рей Сайръс. Въпреки това публиката постоянно ги сравняваше. Когато продажбите на албуми спаднаха през деветдесетте, двамата се обединиха, за да се превърнат в дует сензация, покоряващ слушателите с парчета във възхвала на добрата стара Америка, земята на безкрайните възможности, изобщо всякакви брътвежи, които Аврора тайничко смяташе за абсолютен бълвоч. Но бълвочът се продаваше — и то как. От него бяха натрупали милиони.

Единствено отроче на родителите си, Аврора беше израснала презадоволена и разглезена. Всеки неин каприз беше удовлетворяван, всяко желание — изпълнено. Думичката „не“ просто не съществуваше за нея. Харесваше живота си, забавляваше се и също се радваше на успех, макар, без да влага особено усърдие. Ама пък и на кого му беше притрябвало да се старае? Старанието я отегчаваше. Само през последната година тя беше издала свой собствен албум, култ сред тийнейджърите, сътрудничила си беше с друга знатна музикантка за създаването на модна колекция и беше пуснала на пазара свой парфюм, удачно наименуван „Всичко е мое“. А още не беше навършила шестнайсет!

— Кой е казал, че баща ти трябва да знае за нас? — Минк взе ръката й и я насочи към издутината.

Разкопча ципа на панталона си. Членът му впечатляваше с размера си.

Аврора я досмеша, но Минк я попита сериозно, със задъхан от възбуда глас:

— Ще го налапаш ли като добро момиченце?

С една ръка поглаждаше унесено пениса си, а с другата притискаше тила на Аврора. Тя обаче се съпротивляваше.

— Изчакай си реда — каза момичето, легна по гръб и разтвори крака. Ченето на Минк увисна, което беше добро начало. — Първо дамите.

3

Стиви

Имаше нещо романтично в излизането от жълто нюйоркско такси. Стефани Спелър затвори вратата и измъкна чантата си от багажника. Колата се вля в гръмкия несекващ трафик и тя вдигна запленен поглед към обкръжаващите я небостъргачи. За пръв път от доста време повярва, че най-сетне беше на мястото си.

Имаше чувството, че се е озовала на снимачна площадка. Шофьори крещяха от прозорците на колите, забързани минувачи профучаваха с горещи чаши кафе и отвсякъде долитаха оживени разговори. Неустоимият аромат на вкуснотиите, предлагани на уличните фургони, потулваше неприятната миризма на разлагащата се от летния зной смет. За да види върховете на високите сгради, Стиви трябваше да наклони главата си колкото можеше по-назад, и дори тогава…

Някой се блъсна в нея и тя залитна.

— Ей, госпожице, размърдай се!

— Извинете — измрънка тя, примигвайки зад очилата си. Беше развила типичния за англичаните навик да се извинява за неща, за които нямаше вина.

Намери убежище в кафене с италианско име, облицовани с червена кожа сепарета и огромен вентилатор на тавана. Служителите зад бара току се провикваха — лате, кафе американо, пак лате… и баристите хвърчаха, грохнали от търчане. След като даде поръчката си и грабна сгънат брой на „Ню Йорк таймс“, Стиви се шмугна в едно от сепаретата и извади телефона от чантата си. Нагласи очилата върху носа си, което се беше превърнало в нервен тик, изпълняван дори в отсъствието на очила.

Телефонът й се оказа ползотворно средство за убиване на малко време. Типът в съседното сепаре я зяпаше нахално. Безочливият му оглед я изненада: никога досега не беше предполагала, че да огледаш човек от глава до пети, реално означава да го огледаш от глава до пети. Мъжът беше с официален костюм — подходящо за седем часа или началото на трудовия ден. Ако съдеше по лаптопа и купчината документи, струпани на масата пред него, вниманието му трябваше да е насочено другаде, а не в нея. Непознатият беше набит — или поне горната част на тялото му създаваше такава представа, — плешив и широкоплещест. Имаше вид на надут с пъхната в най-съкровеното му отверстие помпа.

Стиви извърна поглед. Дори да го намираше за привлекателен и да имаше навика да си тръгва с нагли типове от кафенетата само часове след пристигането си в непознат град, настоятелното му внимание я караше да се чувства неудобно. Какво право имаше да я зяпа така? Какво като беше със скъп костюм, обувки и вероятно дебел портфейл? Това не я впечатляваше. Ето защо се беше преселила тук от Лондон и се беше заклела да не поглежда назад.

Поръчката й пристигна, благодари на сервитьорката, а британският й акцент подсили още повече интереса на непознатия. Стиви забоде поглед в телефона си, преглеждайки сайтовете за недвижими имоти под наем. Всеки от приятелите й би се изсмял при мисълта за благоразумната Стиви, която беше хукнала, без да си е подсигурила квартира, но решението й беше светкавично и време за планове нямаше. Пък и никой от тях не беше запознат с обстоятелствата. Цял живот беше следвала предварителни сценарии и правила и ето докъде я беше докарало здравомислието й: до едва разпознаваемо отражение в огледалото.

Навършила беше двайсет и седем, имаше пет по-малки братя и сестри и открай време познатите й я описваха като кротка и старателна. В такова многолюдно семейство лесно намираш начин да се скъташ на заден план без необходимост от белег за самоличност. И все пак и на нея й се случваше да излезе от кожата си, ако обстоятелствата го изискваха. Поведението й през последните няколко месеца стъписа всички.

Чувстваше се капнала след дългия полет, затова сложи повече захар в кафето си. После допусна грешката да срещне погледа на обожателя си. Представи си се в неговите очи. Свенлива навярно. Неспокойна. Дори малко задръстена — в училище определено се беше ползвала с такава слава заради скобите на зъбите си и притеснението от задявките на момчетата.

Стиви беше дребничка на ръст, с меланхолично, сериозно излъчване, а геометрически съвършените й черти и млечно-бяла кожа често й печелеха комплименти за „класическа“ или „непреходна“ красота. Винаги се беше чудила как да разбира това определение: навяваше я на мисли за мраморните бюстове в Британския музей, за римските им носове и празни, взиращи се в нищото очи, наподобяващи белени варени яйца. Косата й беше черешово тъмночервена и обикновено вързана на спретната конска опашка. Използваше единствено спирала за мигли и никакъв друг грим. Беше си възвърнала стила наскоро след раздялата, тъй като той предпочиташе жени с много сенки, ружове и крещящи червила. Тя нямаше нужда от това. Чувстваше се красива така, както единствено хората без капка суета могат да се чувстват.

— Извинете…?

Прекалено грубо ли щеше да е, ако го игнорира? Определено.

Вдигна поглед. Мъжът беше събрал нещата си и като че ли се канеше да тръгва.

— Случайно дочух акцента ви. От Лондон ли сте?

Стиви забеляза потта под очите му. Досега не беше виждала човек да се поти на такова място.

— Да — отвърна тя с премерена усмивка.

— Невероятен град — възкликна непознатият. — За пръв път ли идвате в Ню Йорк?

Тя кимна.

— Да имате нужда от екскурзовод?

Стиви се замисли как е най-разумно да формулира отговора си: мъжът се държеше вежливо, но тя нямаше никакво намерение да се запознава с него. Посещаваше Ню Йорк за пръв път, ала имаше чувството, че го познава от филмите и от разказите на приятели. Беше напълно уверена, че ще се ориентира достатъчно добре и сама.

— Благодаря. — Посочи мобилния си телефон, за да му покаже, че има карта на града, и дори излъга: — Имам роднини тук.

— Разбирам, разбирам. — Той се усмихна широко. — Но в случай че размислите… — Извади визитна картичка от джоба си и я сложи върху масата. Ръцете му изглеждаха меки, а ноктите добре поддържани — сигурен признак за благосъстояние.

Когато мъжът си тръгна, тя се върна към сайтовете с квартири. Уви, нищо ново не се беше появило след последната й проверка.

Необходимостта от апартамент и работа беше най-далечният план, който дръзваше да направи. Когато преди няколко дни взе необмисленото решение, събуждайки се за пореден и последен път с познатото гадене, Америка й се стори най-логичният вариант. Баща й беше живял много години в Бостън, след като ги напусна заради друга жена още когато Стиви беше тийнейджърка, и нито го беше виждала, нито чувала оттогава. Съвсем наскоро научи, че е починал от сърдечен удар на ски писта в Австрия. Американското й гражданство й предоставяше шанс да намери работа тук и да обмисли следващия си ход. Повече никога не искаше да стъпи в Лондон.

За тази вечер се беше регистрирала в хотел, а утре щеше да започне сериозното търсене.

Събра нещата си, с изключение на визитката, допи последната глътка кафе и се разрови из джобовете си за бакшиш. Не знаеше дали това е прието в Ню Йорк, но след кратката и ужасяваща кариера на сервитьорка в тийнейджърските си години не пропускаше да остави десетпроцентов бакшиш.

Чак на излизане забеляза листчето, залепено до вратата. Имаше и други съобщения, снимки и информация за връзка, както и обяви за търсене на изгубени кучета, работа за бавачки, курсове по пилатес… С червен химикал и темпераментен почерк бяха написани адрес и телефонен номер, последвани от цял куп удивителни знаци. Бележката завършваше със: „ОБЕЩАВАМ, ЧЕ ЩЕ СЕ ЗАБАВЛЯВАМЕ!!!!“

Стиви записа телефона в мобилния си и без много да му мисли, излезе на улицата и натисна зеления бутон. Долепи телефона до ухото си и зачака.

Така се запозна с Биби Райнър.

4

Лори

Енрике Маркес ремонтираше лодки в пристанището на Сан Педро. Лори се загледа в него. Той човъркаше нещо по такелажа на една от по-големите яхти за развлечения, а катраненочерната му татуировка се разстилаше като нефтено петно от ключицата към ръката. Беше само по дънки с ниска талия, вързал гарвановата си коса на висока конска опашка, от която се бяха изплъзнали няколко кичурчета. На едното рамо беше метнал бял парцал, изцапан с машинно масло.

— Привет, моряко!

Енрике се обърна и по хлапашкото му лице плъзна широка усмивка.

— Почти бях забравил колко си прекрасна.

Лори махна кокетно с ръка. Тя също имаше чувството, че не се бяха виждали цяла вечност, а не само няколко дни. Трудно успяваше да се откъсне от задълженията си в салона за красота, а прибереше ли се вкъщи, ставаше още по-невъзможно. Баща й нямаше да понесе факта, че излиза с мексиканец. И то не какъв да е, а член на прословутото семейство Маркес.

— Ела. — Той протегна ръка.

Лори се качи на яхтата. Ярките лъчи на слънцето се отразяваха по гладките бели платна. Рико я придърпа през кръста със силните си ръце и я целуна. Когато целувката се разгорещи, тя се отдръпна и каза:

— Красива лодка. Чия е?

Момчето сви мускулестите си рамене и се усмихна. На лицето му грейнаха две чаровни трапчинки.

— Знам ли. Плащат ми да я държа в движение. Ала някой ден аз ще бъда баровецът, за когото ще се трудят. Ще имам най-хубавата яхта!

— И ще странстваме по широкия свят?

— Ще те водя, където пожелаеш. — Целуна я отново и пусна ръце по изкусителните й бедра под късата рокличка. Пъхна език в устата й и тя усети възбудата му.

— Не си отвличаш вниманието, надявам се — извика мъжки глас.

Лори се обърна и видя закръглен мъж, който ги гледаше и бършеше слънчевите очила в ризата си.

— Почти приключих, шефе — отвърна Рико, без да пуска Лори от обятията си.

Началникът му свъси вежди. Огледа тялото на Лори — от буйната й грива до златния загар на прасците и опърпаните кецове.

— Отлично знаеш, че не е позволено да каниш гаджета на лодките.

— Няма да се повтори. — Ръцете му продължаваха да я прегръщат.

Мъжът им хвърли един последен назидателен поглед и продължи пътя си по крайбрежната дъсчена пътека.

— Ще ме пуснеш ли вече? — престори се на възмутена Лори.

— Може ли да поизчакаме, докато възвърна пристойния си вид? — засмя се Рико и й намигна.

— Ех, че си!

— Не аз, а ти си виновна. Виждаш ли как ми въздействаш?

Лори извърна поглед. Не биваше да държи Рико настрана — харесваше го, беше свестен, с добро сърце и джентълменски обноски. Но някакво вътрешно чувство й повтаряше, че още не е готова. Не знаеше какво точно чака: брак ли, идеалната половинка ли, чисто нов живот ли… Хората обичаха да говорят за истинската любов, за единствения човек, в чието име си готов да понесеш всичко, защото той е най-свидното нещо в живота ти и двамата ще останете завинаги заедно, каквото и да ви поднесе съдбата… Но това бяха фантазии, такава любов съществуваше само в книгите. Тук, долу на земята, нещата не се случваха така.

Питаше се защо ли не изпитва подобни чувства към Рико. Най-добре би било да не се замисля и все пак той не излизаше от главата й.

Летяха по магистралата на мотора на Рико. Лори обожаваше вятърът да развява косите й, да брули голите й крака и да изпълва гърдите й с въздух. В такива моменти си позволяваше да забрави всичко. Превръщаше се в друга, в чисто нова жена.

Рико живееше в разнебитен апартамент заедно с майка си, но тя беше толкова надрусана, че дори не ги чу да влизат. Баща му го нямаше, а брат му Диего, главатарят на „Ел Пелигро“, най-страховитата улична банда в цяла Санта Ана, не се беше прибирал от седмица. Никой не смееше да задава въпроси.

— Трябва да се махнем — каза Лори, когато затвориха вратата на стаята му. — Просто да изчезнем.

Рико пусна музика и запали цигара.

— И къде по-точно ще отидем?

Лори седна по турски на затрупаното му с непрани дрехи легло. Рико изхлузи тениската си през глава и я метна върху омачканата купчина. Животът му беше къде-къде по-тежък от нейния. Семейството й тънеше в мизерия, новодошлите в дома им жени се държаха грубо с нея, но поне знаеше, че нямаше да намери баща си в наркотичен делириум, задавен от повръщане и с прехапан език. Рико беше заварил майка си в такова положение за пръв път, когато бил едва на десет.

— Където и да е — отговори тя. — Навсякъде е по-добре от тук. Втръснало ми е да живея в Ел Ей.

Рико дръпна от цигарата.

— Омръзнало ти е от твоя жребий. — Той отвори прозореца и се провеси навън. Банда момчета се биеха сред уличния прахоляк, крещяха и псуваха. — Просто ни се е паднала лоша карта. Всичко, за което мечтаеш, е точно тук, Лори, на една ръка разстояние. Седим върху мечтите си. Толкова са близо.

— За Холивуд ли говориш?

Рико вдигна рамене.

— Защо не? Достатъчно красива си. Дори си прелестна! Можеш да постигнеш всичко, което си наумиш.

— Само ти ми говориш така.

— Какво те е грижа за нападките на семейството ти? — Рико знаеше, че семейство Гарсия не гледат с добро око на него. Заедно с противните им приятелчета се отнасяха с него като с боклук, понеже беше бедняк и родителите му бяха първо поколение „американци“. Като че ли те самите не бяха прекосили границата! Но само защото обитаваха града от повече време, си мислеха, че имат правото да плюят в лицето му, да осъждат постъпките му и да го смятат за човек от по-долна класа. — Ела да живееш у нас — предложи той. — Забрави ги.

— Сам знаеш, че не е толкова лесно.

Рико хвърли фаса през прозореца, седна до нея и я прегърна.

— Изобщо не подозираш колко си различна.

Може би Лори имаше право — трябваше просто да вдигнат гълъбите и да се покрият в някое закътано местенце. Но майка му се нуждаеше от него. Не искаше да я изостави, както беше направил баща му.

Лори помириса кожата му: сол, топлина и тежък труд. Любов ли изпитваше? Навярно. Не искаше да го загуби. Само той й беше останал. Ръцете му пълзяха по тялото й и тя се чудеше как да го отблъсне. Какво я прихващаше? Никоя от приятелките й не срещаше затруднения със секса.

— Подлудяваш ме — прошепна момчето. Плъзна длани към предницата на роклята й и докосна женствените й форми. Беше толкова привлекателна! Рико знаеше, че щеше да й е за пръв път и искаше всичко да бъде съвършено. Отказът й го побъркваше. Той далеч не беше неук, но напоследък беше забравил що е то секс.

Отпуснала тяло и отметнала глава, Лори му позволи да я целува. Рико зарови лице в шията й. На моменти изпитваше мимолетен, безспорно мощен прилив на страст, който тутакси угасваше като кибритена клечка, потопена във вода. Някои момичета споделяха, че така се възбуждат от приятелите си, че са готови да направят всичко и навсякъде, докато тя изпитваше чувство на клаустрофобия от проявата на силни страсти.

— Рико, спри…

Той опипваше гърдите й, опитваше да откопчае сутиена й и през цялото време ту целуваше, ту хапеше нежно кожата й.

— Недей, Рико, моля те…

— Отпусни се — каза той и впи устни. — Обещавам, че няма да ти причиня болка.

Тя усети ръката му по вътрешната част на бедрото си и пръстите му закачиха ластика на бельото й.

— Нали ти казах, че не съм готова — отблъсна го тя и седна, придърпвайки крайчеца на роклята си.

Рико преглътна, прегърна я внимателно и каза:

— Извинявай. Не трябваше да… — Следобедното слънце проникна в стаята и окъпа златистия загар на гърдите му в ярка светлина, подчертавайки черното мастило на татуировката. — Знаеш, че ще чакам колкото е нужно. Никога не бих те насилил. Кълна се.

Лори се почувства виновна. Защо се пазеше толкова? Все някога трябваше да загуби девствеността си — защо да не е с човек, който я обожаваше?

— Имаш ли ми доверие? — попита я Рико.

— Разбира се.

Той кимна.

— Обичам те.

Тя впи поглед в очите му.

— И аз те обичам — отвърна Лори, макар да не проумяваше значението на думите си.

5

Аврора

Аврора форсира двигателя на черешово червеното си ферари „Спайдър“. Колата мъркаше под краката й, докато чакаше зелен светофар. Небето се беше обагрило в кайсиево, из въздуха се носеха сладки аромати, а слънцето се разтапяше като нажежена сфера на хоризонта.

Беше се запътила с приятелките си към „Мазето“, любимия им клуб в Холивуд. Петъчната вечер беше за хайлайфа: деца на прочути звезди, богати наследници, тийнейджъри актьори и манекени, ревностни застъпници на морала с тайна кокаинова пристрастеност, парадиращи с девственост старлетки, обещаващи свирки на мениджърите си, наперени млади актьорчета, навити и на момичета, и на момчета — всички хукваха на купона.

Във ферарито вече се въртеше първото шише водка за вечерта. Стъкмяваха се цигари с марихуана. Смъркаше се бял прашец. Всичките вече се бяха наредили, а нощта едва започваше. Докато чакаха на червен светофар, привлекателен латино на колело хвана окото на Аврора. Имаше смайваща прилика с Рафаел Надал, по който си падаше неимоверно. За кръста му се беше щипнало симпатично момиче с циганско излъчване, буйна гарванова коса и дълги, мургави крака. Аврора си се представи в леглото и с двамата. Явно беше нимфоманка — минавало й беше наум и преди.

Светна зелено и красавецът отпрати. На негово място се появи открит джип, претъпкан със сърфисти на връщане от плажа. Всичките бяха мокри и голи до кръста, а пиърсингите им блестяха на залязващото слънце. Започнаха да махат и да подсвиркват на момичетата, а един дори направи неприличен жест на Аврора:

— Закопчали ли сте коланите? — обърна се тя към момичетата в колата.

Фара Майкълс, най-добрата й приятелка и дъщеря на собственика на преуспяващо холивудско продуцентско студио, смръкна кокаин и се закашля. Очите й бяха замъглени.

— Баща ти ще лудне, ако му потрошиш колата.

Аврора отново форсира двигателя. Шофьорът на джипа й намигна. Едно от момчетата се изправи, свали шортите си и им показа голия си задник. Момичетата изпискаха. На задната седалка Джена Рейнолдс вдигна блузата си и разклати в отговор пищна гръд.

— Чекиджии! — извика Аврора, стъпи на газта и ферарито изръмжа яростно, достигайки сто километра в час за няколко секунди. Другата кола просто нямаше шанс. Джипът се смали до точица и изчезна.

Джена се беше залепила за седалката с все още вдигната блуза.

— Олеле! Пълна лудница! — възкликна тя.

Фара се смееше неистово.

Аврора пийна още една глътка. Без да намалява скоростта, сви по булевард „Сънсет“. Гумите на колата изсвистяха.

— Ало, мадам? — измърмори Фара, събирайки кокаиновите джаджи от седалката и пода. — Някои се опитват да запалят.

След броени секунди паркираха пред „Мазето“. Аврора изглеждаше страхотно в прилепналата си бяла минирокличка, убийствени токчета и крещящи дрънкулки по ръцете. Платиненорусата й къса коса изглеждаше удивително на фона на бронзовия загар. Сините й очи бяха подчертани с очна линия. Останалите момичета, макар и всяка със своя чар, бледнееха пред нея.

Папараците бяха обкръжили заведението. Щом спряха, ордите им атакуваха:

— Аврора! Погледни насам, Аврора! Аврора, насам!

Тя подхвърли ключовете на момчето от паркинга и поведе тумбата към входа.

Купонът беше във вихъра си. Насочи се към ВИП зоната и поръча шотове за всички момичета. Червенокосата сладурана Фара огледа клуба за нашумялата момчешка музикална банда, която очакваха да се появи. Пред обществото момчетата се представяха като добродетелни и невинни, но за едното например се носеше слух, че си падал по изкуствени пениси.

Аврора беше свикнала да я оглеждат. Целият град я познаваше. Британски диджей беше направил ремикс на една от песните на Шерилин Роуз и в момента парчето оглавяваше музикалните класации. Несъмнено тази вечер щяха да го пуснат в нейна чест.

Миналата седмица бяха отпразнували годишнината от сватбата на родителите й. Поради незнайна причина всяка година отбелязваха събитието, купувайки й подарък, сякаш нейното присъствие ги крепеше заедно. Сбъркана работа. Но как да откажеш ферари за двеста хиляди долара? Фара беше права: Том щеше да изпадне в умопомрачение, разбереше ли, че щерка му прескача от купон на купон с новата си кола, но пък не беше нужно да научава. Аврора беше малкото му момиченце и той посрещаше радушно всяка нейна постъпка. Подозираше ли дори къде се намира тази вечер? Не можеше да прецени дали двамата с Шерилин наистина нямаха представа що за живот води, или просто им изнасяше да се правят на разсеяни. Явно си имаха достатъчно грижи, за да се терзаят и за разюзданата си щерка, която имаше навика да си ляга с всичко живо.

В крайна сметка Аврора се озова в скута на олимпийското величие Джакс Джаксън, чийто член прославяха до митични висоти. От настоящото си място не оставаше с такова впечатление. Около врата му висяха масивни ланци, а на ръката му лъщеше часовник от чисто злато, който вероятно струваше повече и от колата й. От другата страна на бара Фара се натискаше с музикалното превъплъщение на младия Исус. Джена, която беше участвала в няколко детски приключенски филма на седемгодишна възраст, но така и не се беше разделила с ненужните килца, танцуваше сред кръг от обожатели. Аврора започваше да се отегчава.

— Що не пропуснем заигравките и направо да те водя вкъщи? — предложи Джакс. Размърда се на дивана и притисна нарастващата си ерекция в задните й части. — Да си спретнем едно частно парти, а?

Аврора не го беше правила с чернокож. Сигурно беше различно… Чувстваше се доста пийнала, но събра сили и скочи от скута му.

— Тръгвам си.

— Ами сега! — подсмихна се Джакс и моментално прехвърли вниманието си към най-близката блондинка. — Е, твоя си работа.

Аврора успя да си пробие път през тълпата, отлепи Фара от „момчето мечта“ и кресна в ухото й, че си тръгва.

— Толкова скоро? А аз как ще стигна до вкъщи?

Дори не си направи труда да й отговори. Това си беше неин проблем. Или си тръгваше с нея, или се оправяше както може.

— Аз оставам — заяви Фара. Исус я хвана за брадичката и шмугна език като плужек в устата й.

На Аврора й беше писнало от подобни сцени. Всеки ден — едно и също: купища купони, купища момчета, купища от всичко. Реши да остави Джена на Фара и излезе.

Навън камерите я нападнаха от всички страни. След секунди колата вече я чакаше и тя скочи вътре. Мамка му! Май беше тъпо да кара в такова състояние. Но забраните й бяха напълно чужди и тя подкара по „Сънсет“. Клепачите й натежаваха и едва усещаше крайниците си.

На път съм да припадна, каза си тя, чу клаксон и блъсна главата си във волана. После всичко потъна в мрак.

6

Стиви

Биби Райнър беше същинска фъртуна. Дребничка, пъргава, с безумен облак от ситно къдрава кестенява коса и огромни зелени очи. Още от първата среща със Стиви на прага на апартамента й преди около месец не беше спряла да плямпа.

— Двечките с теб така ще се забавляваме! — бърбореше тя, докато развеждаше Стиви из жилището си на „Уест Стрийт“ 54, напълно убедена, че съвместният им живот ще бъде прекрасен.

Апартаментът — паркет, снежнобели стени и множество лампички с тесни абажури — беше на най-горния етаж на внушителна кооперация с изглед към Сентръл парк. Стаята на Стиви беше просторна и светла, с предостатъчно място за вещите й и с голямо, удобно легло. През лятото я заемал братът на Биби, също актьор, преселил се в Ел Ей. Стиви се беше обадила в подходящ момент и се радваше на късмета си.

— Как беше полетът ти? — не спираше да говори Биби. — Как е Лондон? Обожавам го! С какво се занимаваш? Аз съм веганка — не ям месо, нито млечни продукти, но веднъж в годината си позволявам по един хотдог, защото много ги обичам. Освен това съм будистка. Не пия алкохол, само шампанско. Задължително спя по девет часа, инак организмът ми залинява и кожата ми става като на смъртник. Твоята е прекрасна. Какви продукти използваш? Толкова си красива, къде-къде по-красива от мен. Умирам си за коса като твоята. Колко е права! Моята на нищо не прилича. Нали? Какво ли не съм пробвала. Ужасно косище! Трябва да я боядисам. В червено може би? Или пък в розово. Все ми се ще да е розово. Искам и татуировка на гърба, ето тук, пеперуда. — Тя се пресегна към въпросното място на гърба, но не успя да го достигне. — Съвсем мъничка, сладуранска пеперудка. Агентът ми обаче смята, че така ще си огранича ролите. А аз искам да преуспея.

Биби не млъкваше. Инак беше мила, забавна и грижовна. В случая на Стиви, която си отваряше устата единствено когато има какво да каже, новата й съквартирантка се оказа и идеалният слушател. Момичетата бяха на светлинни години една от друга, но пък си паснаха моментално. Биби се смяташе за развейпрах и затова гледаше на Стиви като на най-прекрасното същество на земята, което притежаваше така непознатите й спокойствие и мъдрост.

Стиви търсеше работа вече пет седмици. Наемът беше съвсем сносен и все пак краят на спестяванията й вече се виждаше. Обикаляше града, докато краката й не се подгънеха, оставяше автобиографии къде ли не, но се поддаваше и на поканите на Били за обяд, партита, пазарски турове и кафе.

Беше четвъртък. Стиви се излежаваше по корем на леглото и се прозяваше. Облегнала брадичка на едната си ръка, тя се ровеше безцелно с другата в сайтовете за работа. Вече дори не знаеше какво точно търси. Попаднеше ли на нещо подходящо, или срокът на обявата беше изтекъл, или работното място беше в друг град, а често изискваха и сертификат, с какъвто не разполагаше.

Тъй като беше прилежна ученичка, Стиви разочарова учителите си, защото не пожела да следва. Беше само на петнайсет, когато баща й ги напусна, и следващите няколко години от живота й се оказаха крайно напрегнати. Наложи се да припечелва — баща й ги беше оставил без пукната пара, а майка й се бореше да отгледа и изхрани цяла армия от деца. Не можеха да си позволят изплащането на цял куп университетски такси.

От десетина години работеше като личен асистент. Поверявани й бяха задачи с различно ниво на отговорност и към всичките подхождаше експедитивно и организирано. Или поне така беше допреди година.

На вратата се почука. Биби подаде ухилената си глава и попита:

— Може ли да вляза?

— Разбира се — усмихна се Стиви. Усмивката озаряваше цялото й лице и безспорно беше едно от най-хубавите й качества. Понякога изглеждаше доста сериозна и макар това да се дължеше само на съсредоточеността й, контрастът беше зашеметяващ.

Биби, пременена в избелял джинсов гащеризон и кърпа за глава в стил осемдесетте, влетя с две чаши кафе. Остави ги на нощното шкафче, пльосна се върху леглото и обяви тържествено:

— Трябва ми гадже!

Стиви затвори лаптопа.

— Не ти трябва гадже, а искаш гадже. Има разлика.

— Да не би да си станала феминистка?

— А ти не си ли?

Биби сви рамене и впери поглед в тавана. Покри с длан едното си око, после другото и повтори упражнението няколко пъти.

— Виждам по-ясно с лявото.

— Може би ти трябват очила.

— Май да. Искаш ли да излезем?

Стиви се надигна.

— Не мога да си го позволя, Биб. Трябва да си намеря работа.

— Трябва?

— Да. Иначе как ще ти платя в края на месеца?

— Я стига! — Апартаментът принадлежеше на далечна леля на Биби, та затова по думите й наемът беше „суперготски“, но Стиви не желаеше да се възползва от този факт, пък и хич не й беше приятно да стои безработна. — Искаш ли довечера да отидем на купона у една приятелка? Не трябва да пропускаме! Хайде!

Стиви забоде унил поглед в лаптопа си.

— Ама още е едва три!

— Е, и? Първо ще обиколим магазините. А на купона ще има готини момчета! А знаеш ли какво значи това? Флиртове. А знаеш ли какво предполагат флиртовете?

— Да се събудиш в нечие чуждо легло на следващата сутрин без грам идея как се казва господинът?

Биби погледна невинно.

— Щях да кажа закачки, а не легло, но щом настояваш…

Стиви я замери с възглавницата.

— Хайде! — Биби се погледна в огледалото и нагласи кърпата над ушите си. — Актьорчета са, ще падне голяма забава!

Стиви обичаше Биби и не се съмняваше, че един ден ще се превърне в прочута и талантлива актриса — тя се кълнеше, че мечтата й е да се посвети на кинобизнеса, — но напоследък беше развила лека фобия към тези среди. Ето например скандалът с Аврора Наш. Беше й жал за момичето — само на петнайсет, а снимката от ареста беше плъзнала във всички вестници. Миналия месец беше катастрофирала с колата от богатия тате и се беше сдобила с досие. В организма й имало наркотици, достатъчни за упояването на цял кон. Всъщност едно от веществата наистина било транквилант за коне. Грозна картинка. И пагубна невъздържаност.

Последната работа на Стиви беше личен асистент на директор на фирма, занимаваща се със съдебните дела на знаменитости: разводи, съдебни решения, политически скандали — всичко. По задължение посещаваше служебните банкети, които ненавиждаше. Парите правеха тези хора недосегаеми, или поне им внушаваха тази убеденост. Скоро след назначението шефът й се зае с делото на женен телевизионен водещ, заснет да съблича и облича четири двайсетгодишни руски проститутки като Вълшебника от Оз. Фирмата им трябваше да отблъсне медиите от горещата диря. Опита се да прогони спомена от главата си. Защото с този случай беше започнало всичко… Работните дни преминаваха в работни вечери… Той отиваше до прозореца и разхлабваше вратовръзката си на фона на позлатените от залеза лондонски кули… Покана за питие и после…

— Нали си падаш по мъже? — прекъсна Биби унеса й. — Когато бях на шестнайсет, целунах най-добрата си приятелка на ваканционния лагер.

— Е, и?

— Ами питам да не си обратна.

— Не.

— Само проверявам. Защото познавам много момичета, с които мога да те уредя.

— Кой е казал, че изобщо искам да ме уреждаш? — Стиви свали очилата си и отиде до гардероба, за да избърше стъклата с някоя памучна тениска. — Колкото и да не ти се вярва, не се оплаквам от живота си.

— Виждаш ли без очила?

— Горе-долу. Просто не различавам по-далечните предмети.

— Трябва да си сложиш лещи.

— Ще видим — каза Стиви и затвори лаптопа.

— Значи не се навиваш? — скръсти ръце Биби.

— Не.

— Добре тогава. — Хубавото на Биби беше, че бързо разпознаваше поражението и лесно го преживяваше. — Така или иначе трябва да се пазиш за партито на Линъс Позън.

— Кой?

Биби се беше запътила към вратата, но се обърна и се престори на изненадана.

— О! Да не би да съм пропуснала да ти спомена?

Стиви вдигна вежди.

— Аха.

— Не може да не си чувала за Линъс Позън.

— Режисьор? Продуцент?

— Първото. Агентката ми ще ходи и обеща да ни вкара. Това е партито на сезона! Линъс е много влиятелен. Ако се представя добре, наистина може да ми се отвори вратичка! Ще дойдеш, нали? За морална подкрепа?

Стиви се двоумеше.

— Направи го заради мен!

— Май ме изнудваш…

— Нали си в Ню Йорк, моето момиче, трябва да го удариш на живот! Не се дърпай, за твое добро е!

Биби й смигна и излезе.

7

Лори

Тони Гарсия сгъна последния брой на „Ла опинион“ и тихо го постави върху масата. Лори забеляза купчината от неотваряни пощенски пликове с надничащи през прозорчетата червени печати на известията с последно предупреждение. Под очите на баща й плуваха тъмни кръгове.

— Срамота! — Анхелика стърчеше зад рухналите рамене на съпруга си със скръстени ръце и здраво стегната в кок черна коса. Устните й бяха изписани с червило с кървав цвят.

— Нищо лошо не съм сторила — заяви Лори. Току-що се беше върнала от „Трес Ерманас“ и още не беше свалила чантата си от рамо, когато Анхелика се впусна в гневната си тирада. Анита и Роза, проклетите кучки, долните putas, я бяха накльопали.

Разправяха се в малката кухничка. Къщата беше тясна дори и по времето, когато живееха само тримата с майка й, но в семейството цареше любов и теснотията не ги притесняваше. А сега Лори имаше чувството, че стените се приближават и я притискат. В мивката чакаха цял куп мръсни чинии, в ъгъла имаше планина от дрехи за пране с небрежно захвърлените гащи на Анита на върха. Всичко тънеше в прахоляк и мръсотия. Трите доведени жени бяха над тези неща.

— Рико ме обича — заяви тя с вирната брадичка. — Грижи се за мен.

— Енрике Маркес не е от нашата черга — изсъска Анхелика, сякаш този аргумент приключваше спора. — Позориш семейството ни, Лориана.

— Какво семейство? Вие не сте ми семейство и никога няма да бъдете!

Очите на Анхелика захвърляха искри.

— Тони, кажи на дъщеря си да се държи подобаващо!

— Чу ли, Лори! Внимавай какво говориш!

Прищя й се да го удари. Скръбта променяше хората, но баща й беше станал неузнаваем.

— Цялата му фамилия е измет! — изфуча Анхелика.

— Ти не ги познаваш!

— А мъртвото бебе! Да не сме паднали от луната! — Майката на Рико беше родила мъртво момиченце предишната година и за никого не беше тайна, че причината бяха наркотиците. — Всичките са един дол дренки! Пълни боклуци! Мръсни имигранти!

— А ние какви сме в такъв случай?

— Тони! — Анхелика се олюля при мисълта, че някой би сложил нея и дъщерите й в същия кюп като Маркес.

Лори знаеше, че Анита и Роза са в коридора и подслушват разговора. Представи си тържествуващите им изражения и за пореден път се почувства крайно онеправдана. Никоя тяхна постъпка не се смяташе за нередна. Само тя правеше грешки. Чувстваше се пренебрегната в собствената си къща.

— Ако искаш да говорим за хора, които не се издържат самостоятелно, ето ги двете ти дъщерички! Само лентяйстват. По цял ден нада. Всичката работа е върху моите плещи — както в салона, така и вкъщи. — Гласът й пресекна. — Мама не би го понесла.

Тони като че ли се накани да вземе отношение, но мигновено се отказа. Анхелика не понасяше споменаването на предходницата си.

— Ах, ти, неблагодарна кучко! — избухна тя. — Да не мислиш, че ще цъфнеш и вържеш самичка? Давай — пробвай! Ала не забравяй, че живееш под нашия покрив…

— Не помня вие да сте купуват къщата — прекъсна я Лори. — Пък и знам, че би спала по-спокойно, ако изобщо ме нямаше, ако изобщо не се бях раждала. Защо тогава не ми позволиш да се виждам с опасното момче? Може пък да ти провърви и да пукна, а!

— Млъкни! — обади се Тони най-накрая. Настъпи тишина. Лори осъзна, че е прекалила, но целта й беше да го накара да реагира. И успя. — Щом така разсъждаваш, няма да те спираме. Даже ще те поощрим. — Той разтърка очи и когато погледите им се срещнаха, Лори забеляза, че са червени и празни като пресъхнал кладенец.

— Ако настояваш да се срещаш с онова момче, ще се наложи да те изпратим при Корасон.

— В Испания?! — слиса се Лори. Корасон беше престарялата майка на Тони, която живееше в отдалечен планински район.

Тони кимна.

— Двамата с Анхелика мислим, че така ще бъде най-добре.

— Стана на твоята — обърна се момичето към мащехата си. — Да ме разкараш и най-хубаво хич да не се върна.

— Поне ти предлагаме избор — каза Анхелика, разигравайки проява на справедливост. — Ако продължаваш да се срещаш с Енрике Маркес, ти не ни оставяш избор.

Лори отвори вратата към коридора. Анита и Роза се изнизаха като мишки. Стълбите изскърцаха под огромното туловище на Роза и двете момичета се скриха в банята.

Единствената надежда на Лори беше Рико. Само той я насърчаваше да търси изход от неволите. В никакъв случай не би допуснала да замине за Испания. Баба й беше сигурно на сто и с единия крак в гроба. Там щеше да се чувства като заточеник в гробище.

— Лориана, веднага се върни тук! — побесня Анхелика. — Не съм приключила с теб!

Плажът я зовеше. Умираше от желание да се обади на Рико, но нямаше сили да му разкаже за кавгата. Грубите думи на Анхелика ехтяха в главата й и се лутаха като птица в кафез.

Докато пресичаше булевард „Оушън“, един шофьор на камион наду клаксона и й подвикна нещо. В протърканите си дънкови панталонки, мрежест потник и фини, блещукащи в буйната черна коса кръгли обици, Лори беше същинска сирена. Не осъзнаваше красотата си и затова беше още по-красива.

Океанът беше спокоен. Още не се беше спуснал мрак. Събу обувките си и закрачи боса по златистия пясък. Спря до водата.

Значи такъв избор й предлагаха: да престане да се вижда с Рико или да замине за Испания. Ако я изпращаха на друго място, веднага щеше да се възползва от възможността — та нали мечтаеше за бягство! Спомняше си къщата в Испания съвсем откъслечно. От хаотичните, несвързани фрагменти на далечното детство се очертаваше тъжна картина на безутешност и самота. Какво я очакваше там? Чакане. Докато собственият й живот я подмине.

Mierida!2 Отчаянието й прерасна в истинско нещастие. Забраняваше си да плаче. Сълзите бяха за слабите духом, а и не помагаха. Трябваше й план.

Лори затвори очи. В месеците след смъртта на майка си си беше представяла далечен и необитаем остров, кътче, към което винаги се отправяше в мислите си, за да повярва, че широкият свят я очаква. Безкрайни бели плажове и блещукащи зеленикави води, жарко слънце и жега… Застанала на ръба на океана, тя докосваше безбрежността му и почти успяваше да повярва в съществуването на такова място. Лично неин остров, неин блян, далеч от хората.

Ала съдбата й се разминаваше с мечтите, описани и в романите, които четеше с часове, и в които откриваше чудесата на сияйни, отрупани със съкровища светове. Въпреки това се надяваше и вярваше на сърцето си.

Лори вдиша соления въздух. Някой ден щеше да се озове на мечтания остров и щеше да превърне мечтите в реалност.

Решението беше взето. Обсъдено с Рико.

Очакваше ги бягство.

8

Аврора

В тесни кожени панталони и разкопчана бяла риза, Том Наш се загледа в отражението си в стъклените врати на терасата. Звукозаписното студио му разказваше играта. Приглади още веднъж изрусената си на кичури коса. Аврора го наблюдаваше с интерес.

— Не ти ли е топличко в тези панталони? — попита тя, запали тънък джойнт и се отпусна в шезлонга край басейна. Палещото слънце проникваше дори през марковите й слънчеви очила и изпълваше полезрението й с малки точици. — Имам чувството, че ще се стопят на бедрата ти.

Баща й полагаше прекалено големи грижи за външния си вид. Кожата му беше почти оранжева вследствие на процедурите в солариума и сауната в сутерена, които друг така и не използваше. Майка й имаше красива млечнобяла кожа и хроничен страх от меланома. Показваше се на открито единствено под прикритието на широкополи шапки и рокли с дълги ръкави. Аврора нямаше физическа прилика с никой от двамата.

Беше свикнала да не получава отговор на въпросите си, когато баща й се контеше. Последният хит на родителите й, „Неизменна любов“, лежерна, приспивна кънтри балада, струеше от къщата. Аврора пъхна слушалките на айпода в ушите си и усили до дупка любимия си стар албум на „Пърл Джем“. Изтегна се на шезлонга и потъна в музиката. Открай време залиташе по рокаджии. Преди няколко седмици беше отишла на концерт на една нашумяла група от Уисконсин и беше завършила вечерта със секс с китариста в басейна на мама и тате. Обърна поглед към синята вода и си спомни сцената с прилив на копнеж: ръцете й, стиснали мраморния ръб на басейна, тласъците, вливайки граничеща с болка наслада, изплисканата извън ръба вода… В сравнение с Фара тя общуваше с далеч по-готини и по-зрели мъже. Всъщност не се беше виждала с най-добрата си приятелка от нощта на катастрофата.

Над главата й надвисна сянка. Аврора отвори очи и извади слушалките. От нея се разнасяше миризма на трева, но Том, както винаги, се правеше на ударен.

— Ще тръгвам, миличка — обяви баща й с провлачен тексаски акцент, който многото години в Ел Ей не бяха успели да заличат. Той разроши косата й и добави: — И да слушаш.

— Разбира се. Както винаги.

Том повдигна вежди. Скорошният й позор противоречеше с казаното.

— Къде е мама?

— Излезе.

— Няма ли да идва с теб?

— Има сеанс с Линди.

Линди беше психотерапевтката на майка й. Шерилин я посещаваше, откакто двойката беше научила — скоро след раждането на Аврора, — че не могат да имат повече деца. Аврора намираше дълготрайното й упование на Линди и психарските й терапии за леко обидни. Нима беше недоволна, че има дъщеря като нея?! Том не се оплакваше от липса на друго дете.

— Кога ще се върне? — Аврора се надяваше да прекара следобеда сама. Можеше да покани Фара на гости. А и Исус, който, да се надяваме, имаше по-голям брат!

Том не знаеше часа на завръщането на майка й. По отношение на кариерите си родителите й винаги действаха заедно, но опреше ли до лични въпроси, живееха отделно.

— Сериозно ти говоря — каза Том, опитвайки да звучи строго. — Дръж се прилично.

Аврора го удостои с най-пленителната си усмивка.

— Ще слушкам, тате.

Баща й не й повярва. Едва преди два месеца дъщеря му припадна зад волана след коктейл от разнородни наркотици. Ченгетата пристигнаха на мястото на катастрофата и незабавно я откараха в болницата, където изпомпаха целия й стомах и я оставиха да повръща до пълно изтощаване. Не й се размина и арестът. Както и потресаващата снимка. Световните медии я глътнаха като топъл хляб: малката Аврора Наш, някогашното русокосо ангелче на двамата най-преуспели, консервативни и високонравствени американски звезди, се беше превърнало в опиянчена дива на петнайсет години, надрусана до козирката, разминала се на косъм със смъртта. Поведението й шокираше — пренебрежителен поглед и несъответстващо на възрастта й отегчение от живота.

С нагънат като акордеон таван, ферарито ставаше единствено за вторични суровини. Том и Шерилин бяха бесни. Наказаха я за седмица, но още на втората нощ тя се измъкна от стаята си с помощта на Джена. Родителите й така и не разбраха. Том й купи нова кола, но с условието, че ще я кара поне след месец. А и властите още не й бяха възстановили правомощието да шофира. Още колко ли време щеше да кисне без возило?!

— Не може така — заяви Шерилин, но по-скоро състрадателно, отколкото ядосано. Понякога й се искаше майка й да беше с по-силен дух. — Няма да е лошо да те запозная с Линди.

Господи! Предпочиташе да пукне, вместо да посещава кабинета на Линди. По всяка вероятност щяха да провеждат съвместни сеанси или нещо още по-отвратително. Изключено! За пореден път щеше да се измъкне от ситуацията с миловидна усмивчица, големи закръглени очички и искрени обещания.

— Доскоро, дребосък — каза Том и я целуна.

— Доскоро, тате.

Аврора свали горната част на банския си, отпусна се на шезлонга, сложи слушалките в ушите си и отново се замечта за привлекателния китарист и секса в басейна.

Сепна се от хладния въздух. Явно беше задрямала. Слънцето вече залязваше. Колко ли време беше прекарала в страната на сънищата?

Погледна часовника си: наближаваше седем.

Взе дрехите си и влезе в къщата през големите плъзгащи се врати. Имението беше в кънтри стил с нюанси на холивудски блясък. В чест на Том се забелязваха и елементи на тексаска архитектура. Аврора си наля чаша лимонада от хладилника. Отделението за плодове и зеленчуци беше запълнено с авокадовите маски за лице на Том.

Вратата зад гърба й се затвори и тя подскочи.

— Ти пък кой си?!

Някакво момче — по нейна преценка година-две по-голям — стоеше на входа, натоварено с кафяви пазарски торби. Младежът беше с мургава кожа, тъмна коса, набито тяло, зелени очи и свежо, гладко лице. Той изглеждаше не по-малко стреснат от нея.

Аврора се осъзна, че е гола от кръста нагоре. Покри гърдите си с ръце, но голотата й вече беше оказала ефекта си върху неканения гост. Бузите му пламтяха.

— Аа… аз съм… Майка ми е… — Английският му беше доста зле. В съзнанието й изплува мъгливият спомен за мексиканската икономка, която родителите й бяха наели неотдавна.

— Син си на Хулиета?

— Да — отвърна той, все още забил засрамен поглед в земята. — Днес тя не добре… Аз дойдох да помогна… Госпожата каза, че може…

— Говорил си с майка ми? — попита Аврора, свали ръцете си и отпи глътка лимонада. В стаята беше прохладно заради климатика и зърната й се втвърдиха.

Момчето закима. Остави торбите на плота и промълви:

— Аз тръгвам… Вие заета…

— И няма да ми помогнеш да прибера продуктите? — учуди се Аврора, сочейки към пълните торби. — Нали беше дошъл да помагаш?

Досега не беше виждала тъмнокож да се изчервява. Той не беше по-висок от метър и седемдесет, не точно предпочитаният от нея калибър мъже, но определено я привличаше. Интересно дали беше девствен.

— Как се казваш?

— Себастиан.

Тя се усмихна, седна върху плота и кръстоса крака. Очите му бяха на нивото на гърдите й.

— Играеш ли билярд?

Той преглътна и стрелна поглед към басейна.

— Защо гледаш басейна, глупчо? — Не че не можеше да се сети и за няколко развлекателни водни игри. Придърпа ръката му към дясната си гърда и усети как пръстите му притискат меката й плът. Погледът му се плъзна по тялото й. Устата му беше полуотворена — може би от страх, може би от захлас. Допирът на Себастиан стана по-настоятелен и другата му ръка стисна лявата й гърда. Той се наведе и пое едното й зърно с устни.

— Ела с мен — прекъсна го Аврора, слезе от плота и го поведе към игралната зала. На билярдната маса със зелен филц лъщяха подредените топки, а отстрани бяха подпрени щеките.

Момичето седна на ръба на масата, докосвайки гладкия, лъскав фурнир с голите си бедра.

— Съблечи се — нареди тя.

С нервни пръсти Себастиан изхлузи тениската си през глава, разкопча колана и събу дънките си. Имаше широки плещи и мускулести, яки крака. Пенисът му напираше под бельото и беше със скромен, но достатъчен размер. Смъкна слиповете си и ги изрита настрана.

Тя свали бавно долнището на банския си и в момента, в който разтвори крака, Себастиан я притисна, обезумял от страст.

— По-кротко! — дръпна се Аврора. — Не забравяш ли нещо?

Мексиканецът клекна и зарови в джобовете на дънките, докато извади цветна опаковка с презерватив. До тук с предположението за девствеността. Момчето я облада, тя легна на масата и билярдните топки се разпиляха. Вкопчи ръце в ръба, а Себастиан проникваше все по-навътре и по-настървено с ръце под задника й. Почти се беше покатерил върху масата, с едното коляно опряно на зеления филц, а с другия крак здраво стъпил на земята за опора. Такова яко чукане не й се беше случвало. Той се качи на масата, застана на колене и я обърна по корем. Две от топките се затъркаляха и се чу кадифеното туп на точно попадение. Мексиканецът притискаше с едната ръка корема й, а с другата мачкаше гърдите й. Когато влязоха в равномерен ритъм, Аврора сграбчи една от щеките и я придърпа под себе си, докато не почувства хладната й, гладка повърхност между краката си. Момчето пое нещата в свои ръце, стисна края й и когато Аврора беше на ръба на оргазма, извади щеката изпод тялото й, оттегли члена си и плъзна на негово място гладкото дърво. После свърши със заседнал в гърлото стон. Аврора извика в неудържим оргазъм. Момчето се отпусна върху нея и двамата останаха неподвижни и без дъх.

— Мамка му! — успя да рече Аврора. — Чукаш се като истински бик!

Себастиан зацелува гърба й, от тила чак до опашката. Още не бяха отшумели спазмите от оргазма й, когато прокара език между бедрата й. Тя се усмихна сластно и се отдаде на поредния прилив на наслада. Той продължи с пръсти и тя изпита втори оргазъм, който я разтърси, така че не чу вратата на игралната стая да се отваря.

Шерилин Роуз изпусна чантата си на земята. Себастиан скочи от масата и трескаво нахлузи дънките си, мърморейки на испански.

По дяволите!

По дяволите, и пак по дяволите!

Аврора вдигна поглед, издуха падналите върху лицето си потни кичури и каза:

— Здрасти, мамо.

9

Стиви

Партито на Линъс Позън, или по-скоро „приемът“, както тръбеше поканата на Биби, се състоеше в луксозния му нюйоркски апартамент в неделя вечер. Още от пръв поглед Стиви разбра, че Линъс е от онези хора, които организират неделни събирания, за да демонстрират, че са способни да променят правилата. Домакинът беше висок и доста едър, с налагащо се присъствие, тътнещ баритонов глас и злобни, трескави очички като стафиди в сурово тесто.

Стиви моментално изпита неприязън — нямаше навик да прибързва с оценките, но отегченото му, арогантно поведение хич не й допадна.

Докато пътуваха с таксито, Биби попита:

— Сигурна ли си, че изглеждам добре?

— Само не ми казвай, че си падаш по него — учуди се Стиви.

— Естествено. Линъс Позън е голяма работа. Той е режисьорът, който може да даде старт на кариерата ми! Агентката ми твърди, че набирал актьори за новия си филм. Матю Макконъхи бил избран за главната роля.

— И значи ли това, че трябва да си падаш по него?

— По Макконъхи ли?

— По Линъс Позън! Не е ли малко дъртичък?

— Към петдесет. — Биби беше отворила пудрата си за милионен път. — Честно казано, не ми пука. И в инвалидна количка да беше, пак бих го запознала с магическите пинизи на Биби Райнър.

— Ужасна си.

— По-скоро пресметлива.

— И все пак, харесваш ли го или не?

Стиви съзнаваше, че прекалява с въпросите. Това, че се беше подлъгала и отдала на влиятелен мъж, не означаваше, че същото бедствие ще сполети и Биби. И все пак не би искала приятелката й да се разочарова.

— Апетитът идва с яденето — отговори Биби. — Важното е да ме забележи.

Партито гъмжеше от познати физиономии. Двете си проправиха път през оживената, шумна тълпа. Обстановката напомни на Стиви за сбирките на знаменитости, които беше посещавала покрай работата си за „Симс енд Корт“ в Лондон. Ала тук като че ли всичко беше от по-висока класа. Беше се издокарала с черни прилепнали дънки, високи ботуши и потник. Такъв беше стилът й — ненатрапчива елегантност. Биби опита да й пробута своя рокля, но безуспешно. Съгласи се да пусне косата си и само да пробва едни от нейните обувки с токчета. Биби възкликна: „Носим еднакъв номер, ето на, писано ни е да сме заедно!“

Щом влязоха, съжали за подбора на тоалета си. Всички жени бяха с вечерни рокли и поли, което караше Стиви да се чувства доста неглиже, особено до Биби, пременена с много елегантна реплика на минирокля на „Версаче“ и качена на убийствени токчета.

— Добре ли си? — погледна я загрижено приятелката й.

— Да. Защо?

— Ами имаш умислен вид. Всичко наред ли е?

Не за пръв път се опитваше да я предразположи към откритост. Нали беше страшна бърборана, Стиви се беше наслушала на историите й за бивши гаджета и изживявания от миналото. На пръв поглед Биби създаваше впечатление на навита пружина, но под спонтанността й се криеха любвеобилност и всеотдайност.

— Не те лъжа. Нищо ми няма.

Биби прие обяснението. Взе две високи чаши със златисто шампанско от подноса на най-близкия келнер и сръчка Стиви.

— Ето го! Да вървим!

— Ще те познае ли? — Стиви не желаеше да търчи по петите на богатия чичко като тийнейджърка. Изобщо не искаше да се запознава с Линъс, а още по-малко да гледа как приятелката й любезничи с него.

Биби я сграбчи за ръката и я задърпа към тълпата, обкръжила режисьора. За малко да се блъсне в появилия се изневиделица поднос с канапета с хайвер, наподобяващ на истинско произведение на изкуството.

— Ако ли не, ще му дам шанс да ме опознае.

Задържа ги Кери Пиърс, агентката на Биби, жена с леден поглед и къса коса с цвят на удавен плъх, която се държеше така, сякаш клиентката й беше голяма късметлийка, че се ползва от нейното покровителство. Това беше твърде необосновано, тъй като тя непрекъснато се явяваше на прослушвания, но без никакъв резултат.

— Стиви е от Англия! — заяви Биби, придавайки едва ли не екзотична аура на острова, ала Кери не се впечатли и хладно подхвърли:

— В бранша ли сте?

— Работя като асистент по продажби — поклати глава Стиви, рискувайки да разочарова Кери, макар да не виждаше защо трябва да се смущава от това, че най-сетне беше започнала работа на непълен работен ден в магазин за конфекция на Бродуей.

Докато Биби бърбореше, Кери беше лепнала дежурната усмивка и очите й шареха в търсене на по-интересен и известен събеседник. Стиви усети нечий настоятелен поглед и се обърна. Мъж с дълга, подвита под ушите кестенява коса стоеше на няколко метра от тях и не сваляше очи от нея. Вдигна чаша за поздрав. Усмивката му несъмнено беше пленителна. Тя се усмихна, но съжали за привързаността си и извърна очи.

— Хайде! — дръпна я Биби, щом Кери Пиърс се оттегли. Стиви я последва с нежелание към опашката желаещи да разговарят с Линъс. Тумбестата му бяла глава лъщеше под яркото осветление.

Когато най-сетне дойде ред на Биби да размени няколко думи с именития режисьор, тя го поздрави фамилиарно и се разприказва жизнерадостно, докато Линъс я слушаше с безразличие, дъвчейки ордьоври. Хранеше се с отворена уста и зяпаше апатично и безочливо в деколтето на Биби. Стиви едва се сдържаше да не повърне.

От мъже като Линъс я побиваха тръпки. Според техните виждания високата позиция в обществото им даваше права върху всяка жена и те живееха с увереността, че и да удареха на камък, винаги имаше следваща. Разтягаха локуми за любов и розово бъдеще, за развод със съпругата, за предстоящ съвместен живот — всичко беше една голяма лъжа. Докато един ден заслепената от сладки обещания жертва, се опомняше и проумяваше, че напразно е загърбила собствената си същност, ценности и убеждения.

— Няма ли да ме запознаеш с… прелестната си приятелка? — попита Линъс, забивайки поглед в Стиви.

Биби почти не близваше алкохол и шампанското й беше завъртяло главата. Гримът й се беше размазал, а лицето й пламтеше.

— Ама, разбира се! Стиви Спелър, това е Линъс Позън.

— Приятно ми е — рече той, взе ръката й и я целуна. От допира на устните му й призля.

— Тя е моя съквартирантка — похвали се Биби. Последва мълчание. На Стиви й беше пределно ясно що за филм се върти в главата на режисьора. — Голяма сладурана, нали?

Линъс се ухили и притвори натежалите си клепачи.

— О, и още как — отвърна похотливо той, попивайки класическата красота на Стиви, бледото й овално лице и тъмните бадемови очи зад очилата. Сериозно момиче. Разумно. От онези, които биха те издали на учителката, ако си направил беля. — Неустоимо привлекателна!

Линъс пъхна по една визитка в ръката на Биби, а после и в ръката на Стиви, която я прие от любезност. Не приличаше на бизнес визитка, а по-скоро на лична: само инициали и телефонен номер.

— Потърсете ме, ако ви потрябва работа — предложи той с красноречив поглед. — Искрено се надявам да ви помогна.

Жестът му беше някак снизходителен, все едно раздаваше бонбони на деца. Биби стисна визитката и щом се разделиха, ахна възторжено:

— Чу ли! Току-що ми предложи работа! Предложи и на двете ни! Невероятно! Това е началото на нещо страхотно! Ще станем супер актьорски дует! Ще се прочуем — също като Кагни и Лейси! Или като Телма и Луис!

— Не знам, Биб, струва ми се някак…

— Как така не знаеш? Това е най-бомбастичният ни пробив! Той ще ни превърне в звезди! Всичко, което докосне, се превръща в злато!

Стиви разгледа визитката.

— Не ми вдъхва доверие.

— Моля?! — Ухилена до уши, Биби взе следващата чаша шампанско и тръгна към Кери Пиърс, за да й съобщи новината на века.

За съжаление Стиви имаше чувството, че агентката не дава пет пари за клиентката си. Колкото до Линъс, може и да не беше по вкуса й, но това не означаваше, че е отвратителен, долен тип. Крайно време беше да преодолее съмненията си, че всеки срещнат мъж представлява заплаха и че е неин дълг да спаси женското съсловие от опустошителния чар на силния пол. Не искаше да прекара живота си в огорчение и самота, но с това недоверие…

Прибра визитката в джоба си, огледа се и срещна погледи на мъжа, който не отлепяше очи от нея. Беше привлекателен, но изпитите чаши шампанско несъмнено подсилваха притегателността му. Размениха си по едно безгласно „Здравей“, той го възприе като покана и започна да си проправя път към нея.

— Привет. Казвам се Уил. — Изглеждаше с няколко години по-възрастен. На брадичката имаше трапчинка, която хлътна очарователно, когато се усмихна.

— Стиви.

— Хубав акцент — отбеляза той.

— Благодаря. — Тя го погледна с усмивка и усети, че не беше забравила как се флиртува. — Твоят също.

Уил ухаеше приятно, на канела. Може би трябваше да се отпусне, да приеме това ново запознанство, да загърби лондонския спомен и да преодолее болката.

— Искаш ли да се махнем от тук? — попита той.

Биби бърбореше все така оживено с агентката си.

— Защо не — съгласи се Стиви, преди да успее да размисли, и го хвана за протегнатата ръка.

В крайна сметка нюйоркският живот не беше чак толкова отчайващ.

10

Лори

Коси навсякъде! Космите я боцкаха под ноктите, оплитаха се около пръстите й, лепяха се по дрехите, а легнеше ли вечер грохнала след поредния изнурителен ден, по възглавницата й отново изникваха чужди косми. Никога не беше предполагала, че нещо толкова прозаично може да й причини такъв тормоз. Задушаваше се от тия косища и всеки косъм й напомняше за пропусната възможност.

Последен ден в „Трес Ерманас“. Още няколко часа и излиташе завинаги от този проклет град.

Град на ангелите. Не и за нея. Може би бдяха над други хора…

— Лориана! — провикна се Анита от тезгяха, където се беше настанила да лакира извитите си орлови нокти. — Иди да ни купиш кафе! И по-живо!

Лори режеше фолио за боядисване на кичури.

— Ей сега — отвърна тя, едва потискайки гнева си.

Отиде до местния бар и бързо взе кафетата. Барманът беше латино и знаеше поръчката й наизуст. Щом се върна, Анита изкомандва:

— Бягай да изчистиш отзад, че е доста мръсно.

Лори не отвърна и се замисли за статията, която беше прочела наскоро. Необузданата старлетка Аврора Наш се беше озовала в рехабилитационния център за пореден път. Чудеше се как е възможно младо момиче като нея да пропилее всичките си възможности. Защо все се бунтуваше? Живееше толкова охолно. Имаше пари, слава, успех… и любещи родители.

Без да каже гък, Лори се зае със следващата задача. Анита като че ли се озадачи от липсата на възражение и добави:

— И както си започнала, поизтъркай и клозета!

Някой беше разлял кутия сок на пода и лепкавата течност беше привлякла рояк мухи. Лори коленичи, накисна петното с топла вода и затърка линолеума.

След скандала с Анхелика се беше отказала да спори. Кротуваше и се преструваше, че връзката й с Рико е приключила. През това време двамата събраха малкото пари, с които разполагаха, и планираха маршрута си през Америка. Не я интересуваше как ще потръгне животът им — мислеше единствено за утрешния ден и за чувството да се събудиш на съвсем различно място. Почти усещаше вкуса на свободата като нещо напълно реално.

Лори прекоси прашния двор и изхвърли боклука сред облака от мухи в смърдящата кофа. По крака й пропълзя голяма хлебарка. Замисли се за баща си, за мизерията, в която го оставяше, и си каза, че щом намери работа, незабавно щеше да му изпрати пари. Не би го изоставила, но и не можеше да живее повече така.

В този миг чу мотора на Рико, който влетя в двора.

— Какви ги вършиш? Ще те видят! — извика Лори и му даде знак да изгаси двигателя.

Момчето я послуша, скочи от мотора и тя го придърпа до задната врата на салона. Рико беше много блед, а белият му потник беше оцапан със засъхнала кал.

— Добре ли си? — попита го тя и докосна челото му. — Да не си болен?

— Не, добре съм.

— Какво има тогава? Изглеждаш зле.

— Няма нищо…

— Всичко готово ли е за довечера?

— Точно затова съм тук.

Веднага я обзе паника. Рико не можеше да й връзва тенекии — не и сега, когато бяха на косъм от свободата.

— Ще закъснея — каза той. — С около час. Трябва да свърша една работа.

— Каква работа?

— Няма значение. Но няма да успея до полунощ. Не исках да ме чакаш и да се притесняваш, че няма да дойда.

Лори впи поглед в очите му.

— Всичко по план ли е?

— Да.

Май криеше нещо от нея.

— Хубаво — кимна тя. — На същото място ли ще се чакаме?

— На същото. — Хвана ръцете й. — Обичам те, Лори.

— И аз те обичам.

— Наистина ли? — В очите му чернееше отчаяние. — Защото двамата така и не… сещаш се, не сме… Не съм ти показал любовта си както подобава. Знаеш какво имам предвид.

Лори извърна поглед.

— Обсъждали сме го вече.

— Знам.

— И знаеш защо, нали?

— Да. — Той вдигна ръката й към устните си и я целуна. — Просто исках да се уверя, че не си намерила някой по-добър. Имам чувството, че не ти давам всичко.

Тя поклати глава. Никога не беше изисквала от него всичко.

— Тогава вземи това. — Той пъхна ръка в джоба си, извади семпъл сребърен пръстен и го сложи на безименния й пръст. Среброто проблесна на следобедното слънце и Лори си спомни за пръстена, който майка й си беше купила преди много години, когато беше малко момиченце, и който им се наложи да продадат не след дълго.

— Защо си ми купил пръстен?

— Това е символ на клетвата ни. — Целуна пръстите й отново и тя видя, че и той има същия пръстен. — Приемаш ли го?

— Да — смутено отвърна Лори.

— Никога не забравяй за клетвата. Каквото и да се случи.

— Рико, какви ги говориш?

— Шшт. До довечера, нали?

Тя го целуна по бузата.

— Да.

Момчето прекоси двора, яхна мотора и изчезна сред облак от горчив прахоляк.

Беше студено. Луната, досущ самотна перла в ясното небе, сияеше ослепително, а пред лика й се нижеше фина паяжина от облаци скиталци.

Лори извади мобилния телефон от чантата си и провери колко е часът. Бавеше се вече половин час. Къде се губеше? Бяха си уговорили среща на магистралата на Санта Ана, където трябваше да ги чака кола. Тя беше планирала бягството си до най-дребния детайл: влезе в стаята си по-рано от обичайно, усили звука на телевизора и се измъкна с багажа през прозореца. Изключи телевизора от двора и хвърли дистанционното в стаята. Щяха да се усетят чак на сутринта.

Лори се загърна с якето си. Вдигна поглед към осеяното със звезди небе и едрата луна, през чието сребристо лице прелетя самолет.

На няколко пъти пред нея спираха коли. Излагаше се на опасност — шофьорите я вземаха за улична жрица или за стопаджийка, тръгнала към Куинс. Изпитваше и страх, и гняв. Къде беше Рико?! Защо не се обаждаше? Поне едно съобщение да беше изпратил.

Ами ако е размислил? Не биваше да го насилвам. Идеята беше моя, не негова…

Завъртя пръстена върху измръзналия си пръст: „символ на клетвата ни“.

Вятърът се засилваше. Смяташе да го почака още половин час. Остави раницата на земята и седна отгоре й, сгушвайки голи колене под брадичката си. Всеки път, когато я заслепяха фарове и задаващата се кола намалеше скорост, сърцето й литваше с надежда, но само след миг клюмваше обезкрилено.

Чака половин час. После още половин и още половин. В три сутринта беше сигурна, че Рико няма да се появи.

Вдигна палец и зачака някой да спре.

Роза приготвяше закуска, когато Лори влезе в кухнята. По брадата й се стичаше мазнина от палачинките със сироп, кои ги нагъваше.

— Чух те да се прибираш снощи — подхвана тя, но не получи отговор. — Къде беше?

Часовникът показваше шест. Лори беше дремнала само един час, а салонът отваряше съвсем скоро. Мисълта да прекрачи прага му отново я убиваше.

— Знам, че си била на среща с Рико. — Роза сръбна от кафето. — Дано да си е струвало. Защото като научат мама и Тони… — Сестра й повдигна заканително нарисуваните си вежди.

Лори й обърна гръб и впери празен поглед в стената.

— Не ми пука. Кажи им да ме изпратят при Корасон, ако така са решили. Все ми е тая.

— Да не е скъсал с теб, а? — подигравателно попита сестра й. Лори си каза, че това не беше изключено. Може би не беше събрал кураж да й го съобщи. Може би пръстенът беше символ на раздяла…

— Престани с мрънканията. — Роза щракна радиото. — Ще ти мине.

Гласът на радиоводещия изпълни кухнята.

— Рано тази сутрин младеж беше застрелян пред квартален супермаркет в Санта Ана, Калифорния. Полицията е арестувала двайсетгодишния заподозрян Енрике Маркес, за когото се предполага, че има връзки с уличната гангстерска банда „Ел Пелигро“, отговорна за шест престъпления от миналата година, две, от които с фатален изход. Според докладите господин Маркес е по-малкият брат на Диего Маркес, една от високопоставените личности в криминалната организация. Уведомено е семейството на жертвата и се очаква по-късно днес тяхна говорителка да даде изявление пред пресата…

Палачинката на Роза плесна на пода.

— Лори! Чу ли?!

Момичето се стовари в най-близкия стол. Имаше чувството, че ще повърне.

— Била си с него! — извика Роза. — Била си с него!

— Не, не бяхме заедно. Той не дойде на срещата.

— Ще видиш ти, когато мама разбере! Рико Маркес убиец! Знаехме си, че така ще стане, че ще тръгне по пътя на брат си и останалите си пропаднали роднини…

— Млъкни!

— Колко прави сме били!

Лори покри ушите си с длани.

— Млъкни!

Роза се закиска истерично.

— Добре се наредихме! Лориана Гарсия влюбена в убиец!

Лори скочи и зашлеви сестра си. Плесницата изплющя и бузата на Роза пламна. Искаше й се да повтори и да потрети, за да накара тъпата си сестра да млъкне и да я остави на мира.

Спомни си думите на Рико: Трябва да свърша една работа.

Подът като че ли се огъна и олюля. Лори осъзна, че коленете й не държат и поддават. Срути се до стената. Роза започна да я скубе, да я нарича кучка и убийца и да я дращи с орловите си нокти, но момичето не усещаше нищичко.

11

Аврора

Рехабилитацията беше чиста загуба на време. Аврора не беше очаквала друго, но се беше съгласила, само и само да умилостиви родителите си и да помогне на майка си с преодоляването на травмата, нанесена й от потресаващия вид на родната й дъщеря върху билярдната маса. Освен това всички разправяха, че рехабилитацията действа единствено ако субектът иска да се промени. Беше си прекарала чудничко със Себастиан, възбуждаше се само при спомена от секса с него, и макар че по неприятно стечение на обстоятелствата — и за неин, кажи-речи срам — Шерилин беше влетяла в толкова неподходящ момент, изобщо не съжаляваше за случилото се.

Съжаляваше единствено, че уволниха Хулиета. Не стига, че бедното мексиканско семейство оставаше без прехрана, ами и не се очакваше сладкото им синче да я изчука още веднъж.

Беше прекарала цял месец в рехабилитационния център „Тайрел Чейс“ в компанията на консултантката си, съсухрена психиатърка на име доктор Лъкс, която настояваше да й казват Ед. Доктор Лъкс предъвка същата, до болка позната реч; безотговорното й поведение се дължеше на презадоволеност, хедонистичен начин на живот, липса на установени граници, дрън, дрън, дрън. Шерилин приемаше диагнозата като лична обида и след всяка среща с доктор Лъкс цивреше неутешимо. Лоша майка ли беше? Къде бе сгрешила? Дали Аврора не беше тръгнала по крив път, защото си нямаше братче или сестриче? През цялото това време Аврора седеше безучастно, чоплеше ноктите си и мечтаеше за деня, в който щеше да си тръгне.

Когато я изписаха, майка й се беше посъвзела от шока. Том й каза, че била зачестила посещенията си при терапевтката Линди — Линди несъмнено имаше какво да каже за сценката с билярдната маса — и гълтала нови хапове от лъскавата розова опаковка на нощното си шкафче.

Утре Аврора навършваше шестнайсет. Цяла седмица имението гъмжеше от хора: снабдители, организатори, стилисти, че дори и дресьор на коне, чиято задача беше да определи маршрута от входната алея до басейна, тъй като рожденичката щеше да се появи на бял жребец. Аврора подозираше, че Том урежда и гостуването на „Блек Айд Пийс“, а репортерите на Ем Ти Ви щяха да отразят звездния тийнейджърски купон. Предстоеше удивително зрелище!

— Радвай се, че склонихме на това тържество — смъмри я Том. — След всичките неприятности, които ни докара.

— Благодаря, тате — погледна го затрогващо тя. — Двамата с мама сте толкова мили и великодушни — знам, че не го заслужавам!

— И дано си вземеш урок — продължи с проповедите Том. Опитваше се да говори строго, но искрицата в очите му го издаваше, че вече й е простил. — Навършваш шестнайсет — няма да те лишим от най-хубавия рожден ден в живота.

Когато Рамон, коафьорът, пристигна, Аврора извика майка си, за да присъства на боядисването на косата й. Така се бяха разбрали предишния ден. По съвета на доктор Лъкс момичето не биваше да остава насаме с мъже заради пристрастеността си към секса.

— Хайде, мамо, Рамон е тук!

Шерилин Роуз мацна малко руж по болезнено бледата си кожа. Изглеждаше зле. Осветлението в будоара й винаги играеше лоши номера с отражението в огледалото, но този път наистина личеше колко е изтощена, потисната и недоспала. Отвори едно от чекмеджетата на тоалетката и извади шишенце с червени хапчета. Метна една шепа в устата си и ги глътна с малко вода.

— Идвам, миличка! — изчурулика тя и меката южняшка тоналност на гласа й потече като меласа по стълбището.

Надигна се и се замисли върху сериозните актьорски усилия, с които играеше ролята на добра маминка. Преди й идваше отвътре, но напоследък имаше чувството, че тази престореност е едва ли не ненормална. Нервите й бяха съсипани. Нощем успяваше да заспи благодарение на хапчетата, предписани от Линди. Спохождаха я страховити кошмари. Сънуваше спомени, които смяташе за дълбоко погребани в миналото. При всяко следващо изпълнение на Аврора — онова на билярдната маса наистина я довърши — я връхлитаха все по-страшни и по-страшни кошмари.

Обширният Индийски океан. Островът. Онзи мъж…

Само още две хапчета, само двенки… Глътна и тях и се запита защо всъщност живее… Какъв беше смисълът на всичко това?

Шерилин пое дълбоко въздух — вдишваш през носа, издишваш през устата, както я беше учила Линди. Слизайки към долния етаж, опита да се усмихне. Изтръпна, докато минаваше покрай открехнатата врата на игралната зала. След случилото се беше наредила всеки един предмет в залата да бъде изтъркан и дезинфекциран. Гледката я беше потресла и отвратила.

Съпругът й не срещаше подобни затруднения. Хората казват, че бащите били по-близки с дъщерите си. Може би оттам идваше всичко. Може би им завиждаше за близостта, която се беше стремила да почувства, да изгради и в крайна сметка да изфабрикува. Без какъвто и да е успех. Оказа се безсилна пред „подвизите“ на дъщеря си, които нямаха край.

Що за страшилище бяха отгледали с Том?

Но Шерилин не се самозалъгваше: двамата заслужаваха съдбата си.

Първата мисъл на Аврора беше, че майка й има нужда от стилист. Наскоро боядисаната й коса беше с фризура ала Барби, а тесните й, изтъркани дънки и високи обувки бяха адски демоде.

Шерилин седна на високия стол на барчето до вратите към вътрешния двор. Така можеше да наблюдава басейна и текущата подготовка за партито, както и фризьора Рамон — младеж с прическа щръкнал гребен, който разтоварваше коафьорското си куфарче. Отявлената му хомосексуалност обезсмисляше присъствието й.

— Казвай, слънце — зачурулика Рамон, прокарвайки пръсти през русата коса на Аврора. — Какво си й намислила на тази грива?

Шерилин запали цигара и погледна изпитателно дъщеря си. Ръцете й трепереха при всяко дръпване.

— Какво ще кажеш за малко филиране? — предложи тя.

— Искам да я махнеш всичката — заяви Аврора.

— Бръсната глава?! — ахна Рамон.

— Не. Но съвсем късо. Първи номер, като момче.

— Скъпа, недей! — въздъхна майка й.

— Ако обичаш! — посочи цигарата й Рамон и кимна към куфарчето с пяна и спрейове за коса. — Нося запалими вещества.

— О! Фойерверки! Изумително! — подхвърли Шерилин.

— За теб — всичко.

— Няма да е зле и да я боядисаме — продължи Аврора. — Да я изсветлим до бяло.

— Екстра — зарадва се фризьорът.

— Сигурна ли си? — попита Шерилин и загаси цигарата. — Звучи ми малко крайно…

— Падам си по крайностите, мамо. А партито си е мое.

— Хубаво, щом така ти харесва… — вяло рече майка й и се понесе към басейна.

— Да не е друсана? — попита Рамон.

— Най-вероятно — кимна момичето и той се захвана с приготовлението на боята. — Не я виня. Напоследък й разказах играта.

Тя наистина изпитваше угризения заради случката с билярдната маса, но реално животът й никак не се беше променил. Понякога си мислеше, че на Шерилин би й помогнал един хубав електрошок, или поне здраво сръчкване с остен: изобщо нещо, което да я освести, та дано дойде на себе си и да се върне към реалния живот. Но щом сцената в билярдната не я беше изкарала от вечния ступор, то какво ли би могло…

Рамон започна да нанася студената боя в корените й, без да продума.

Аврора се загледа в голия до кръста работник, който окачваше лампички на дърветата край басейна. Майка й също го наблюдаваше. Не бяха ли забранени този тип страсти на омъжените жени? Представи си Шерилин и Том в леглото. Бяха на сто години и сигурно вече не палуваха. Но — каква отврат! — сигурно се бяха чукали… Поне веднъж.

От куфарчето на Рамон се подаваше жълт вестник. На предната страница беше изтипосана така наречената й най-добра приятелка, Фара Майкълс. Заглавието гласеше: СХВАТКА МЕЖДУ ПРИЯТЕЛКИ: „МЯСТОТО НА АВРОРА НАШ Е В ЗАТВОРА!“ Схватка беше силно казано, понеже скандалът беше едностранен: не тя се възползваше от всяка възможност да излага приятелката си пред медиите и така да си осигурява евтина публичност. Просто Фара беше огорчена заради раздялата с Исусчо, когото бяха спипали да й изневерява с джудже по време на турне във Вегас.

Хвърли вестника и Рамон й се скара:

— Стой мирно!

Шерилин стоеше до басейна и говореше по телефона. Мусеше се и кимаше. Когато се върна, Аврора я попита за телефонния разговор, но майка й се направи, че не я чува, и се обърна към Рамон:

— Още колко време ти е нужно?

— Не го пришпорвай, мамо!

— Нямаме много време. Говорих с баща ти. Има да ти казва една новина и ще ни води на обяд в „Ил Чело“.

— Нещо свързано с тържеството?

— Не съвсем.

— За какво става дума тогава?

— Предлагам да почакаме до обяд.

Рамон излъчваше любопитство като реотан на печка.

— Това пък какво беше? — не се сдържа той, когато Шерилин излезе.

Аврора се прозя.

— Най-вероятно ми е купил нова кола. Искат да ме изненадат, ама се налага да ми кажат, понеже искат да координират подаръка с появата ми на бял кон. Вече не знам какво да я правя тази колекция от коли. Да не говорим, че още не са ми върнали разрешителното за шофиране!

— Двамата с майка ти имаме един последен подарък за теб — обяви Том в ресторанта.

Келнерът допълни каната им с вода. Ледените кубчета пукаха, дрънкаха по стъклото и се топяха на следобедното слънце. „Ил Чело“ имаше разкошна тераса и както винаги, за Том Наш и семейството му беше отделена най-хубавата маса. Аврора се усмихна, любувайки се на новата си платиненоруса прическа в отражението на огромната витрина.

— Супер! Казвай!

Обкръжи ги шумна групичка почитатели. Том измърмори под нос, но съумя да се усмихва приветливо през цялото време, докато с Шерилин раздаваха автографи по хвърчащи листчета и сметки. Жените припадаха по Том Наш: мъжкарското му излъчване ги превръщаше в глупави, крякащи гъски. Умираха си по южняшкия му, облагороден с калифорнийски блясък, чар и се възхищаваха на непоклатимата му републиканска позиция. Том държеше на традициите, възвишените житейски ценности, високия трудов морал и непоклатимата роля на семейството. Фенките лочеха фалша като изгладнели полуслепи котенца.

В същото време оглеждаха Аврора и новата й прическа с леко безпокойство, сякаш доближаваха заредена бомба. Но на нея не й пукаше и мислеше единствено за изненадата.

Шерилин чоплеше почти недокоснатите лингуини с рачешко месо.

— Хайде, Том — подкани го тя.

Аврора ги погледна озадачено. Какво ли й бяха купили? Май този път не беше кола. През главата й минаваха какви ли не мисли.

— Изпращаме те в Англия.

Очите на Аврора светнаха.

— В Лондон? Може ли пак да отседна в „Дорчестър“?

— Този път не е екскурзия, мила — поясни Шерилин.

Последва неловка пауза.

— Записахме те в училище с пансион — прокашля се Том.

— Моля?! — ужаси се Аврора.

Родителите й се спогледаха.

— Правилно чу — каза Том. — И не е в Лондон. Спряхме се на реномирано, не особено известно училище в северната част на Великобритания. Там ще получиш необходимите грижи.

— Не можете да ми причините такова нещо — изкрещя тя. — Няма да отида. Забравете. — Думата пансион й навяваше асоциации с метални решетки и експлоатация на детски труд.

Шерилин докосна ръката й и занарежда:

— Трудно ни беше да вземем подобно сериозно решение. Но вярваме, че така е най-добре за теб. След случилото се със… Себастиан Ортега. И с ферарито. И с Минк Рей.

— Какво знаете за Минк Рей? — попита Аврора с пламнало лице. Да не би да я бяха шпионирали?

— На няколко седмици ще се прибираш вкъщи — смени темата Том. — Подсигурили сме ти настойник в Лондон, за да прекарваш кратките ваканции в столицата.

— Не можете да ме принудите — заяви момичето с разтреперана долна устна.

Баща й остана учудващо непреклонен.

— За твое добро е — увери я той и започна да реже телешкото с жест, предполагащ край на темата. — Терапията не даде резултати, рехабилитацията — също… Това е последният вариант и ние сме убедени, че ще ти се отрази положително.

— На това ли му викате подарък за рожден ден!

— Е, купихме ти и поршето, което си беше харесана — усмихна се Том.

— Майната му на шибаното порше! — Аврора бутна стола със замах и стана. Грабна чашата с червено вино на Шерилин и я изля върху хлебчетата.

12

Стиви

Стиви се събуди и слънцето блесна ослепително в очите й. Мъчеше я лек главобол, понеже беше прекалила с коктейлите миналата нощ. Смътно си спомняше бара, в който се бяха озовали с Уил Гарднър. Бяха минали седмици от запознанството им в къщата на Линъс Позън и можеше да се каже, че имаха някаква връзка, изразяваща се в ходене по барове и търкаляне в кревата. Уил не знаеше много за нея и тя не виждаше причина да го просветлява повече от най-необходимото. Още от началото го беше предупредила, че не търси сериозна връзка, и той се беше съгласил с условията й.

Лежеше под тежестта на преметнатата му ръка. Загледа се в красивото му спящо лице, дългите мигли и набола брада. Той беше чаровен, забавен и приятна компания — мъжът мечта за всяко момиче. Секса си го биваше, доставяше й удоволствие, но рядко стигаше до оргазъм, и то единствено когато беше отгоре. Преди да започне работа в „Симс енд Корт“, Стиви беше сменила доста гаджета, с които сексът беше нито по-добър, нито по-лош. Дали й беше писано вечно да сравнява сексуалните си партньори с мъжа, който беше внесъл промяната? Та той се беше отнесъл толкова зле с нея! Омразата й към него нарастваше с всеки изминал ден. Вече година от раздялата им, а още не можеше да го забрави.

Какво го открояваше от останалите? Кое го правеше толкова различен? Дали това, че след дълги години на безгласност в семейството й най-накрая се беше намерил човек, който я изслушваше, сякаш беше най-запленяващата жена на земята? Или пък беше подвластна на възрастта и внушителното му влияние? Осъзнаваше, че разсъждава като леконравна секретарка в стереотипна ситуация. Шефът остава в офиса след работно време, асистентката приготвя питиетата и дори се обажда на съпругата му, за да я извести, че „скъпият съпруг“ ще закъснее… За свой срам и позор веднъж го беше нарекла точно така и реакцията на жена му се беше загнездила в съзнанието й. Чак след края на аферата им съумя да анализира потулените нотки на примирение, отчаяние и най-вече тъга в гласа й. Безкрайна, дълбока тъга, породена от многократните му изневери. Възхищението й към този мъж и уверението, че бракът му е пред разруха, бяха осуетили способността й да разсъждава логично и тя беше прокудила спомена за клетата женица в тъмните недра на съзнанието си. Баща й беше постъпил по същия начин с майка й. И този факт я караше да се презира още повече.

Уил отвори очи и по лицето му плъзна доволна усмивка. Обърна се по гръб, а Стиви в опит да прогони миналото го целуна и плъзна ръка към слабините му. Той я притисна и изстена. Жадна за самозабрава, тя се пресегна за презерватива, след миг се надвеси над него и двамата се понесоха в плавен ритъм.

— Приказна си — промълви Уил и се надигна, за да я придърпа в скута си. Гърдите им се долепиха, следвайки танца на телата, а устните им се сляха.

Темпото се засили. Стиви почувства първите тръпки на наближаващата кулминация, бутна Уил назад върху възглавниците и увлечена в желанието си да заличи миналото и запълни празнотата, задвижи бедрата си още по-бързо и настоятелно. Стисна ръцете му и отметна глава назад. Той плъзна длани по шията и гърдите й, докосвайки с целувки всяко достижимо кътче на тялото й.

Оргазмът й беше стихиен, придружен от сподавен вик и горещи, разтърсващи вълни. Уил удължи екстаза й, прониквайки все по-дълбоко, докато и той стигна върха, потръпна и въздъхна изнемощял.

— Божичко, Стиви! Какво ми причиняваш!

Тя се загърна с ризата му и тръгна към банята. Душът я заля с вряла, после с ледена вода. Таванският апартамент на Уил, макар и в центъра, беше по-долнопробен и от общото им жилище с Биби, но в повечето случаи преспиваха тук. Така избягваше сутрешния кръстосан разпит на приятелката си.

Щом излезе от банята, телефонът й иззвъня. Беше Биби.

— Днес те искам на едно прослушване с мен! — заяви тържествено тя.

Стиви си сложи очилата и седна на леглото. Уил развърза възела на хавлиената й кърпа, тя се свлече и той прокара лениво пръсти по гърба й.

— Как така?

— Трябва ми партньор. Ще се получи хиляди пъти по-добре, ако чета репликите с мой човек, а с теб се чувствам най-удобно и се отпускам. Така мога да изкарам целия си потенциал наяве. Инак все се притеснявам и пропилявам шанса си! А ти успяваш да извлечеш най-доброто от мен.

— Не знам, Биб…

— Моля те — настояваше Биби, — ролята си струва и много я искам! Моля те, ела с мен!

Стиви беше объркана. След партито у Линъс Позън приятелката й сътрудничеше на режисьора по няколко проекта и настояваше и Стиви да му звънне, но вече се беше предала след дългата поредица от откази. Стиви знаеше единствено, че срещите на Биби и Линъс са на някакви поверителни места. Повече така и не научи, което беше доста странно за приказливата й приятелка.

— Моля те само да ми подхвърлиш няколко реплики — продължаваше Биби. — Страшно много искам тази роля. Моля те!

— Добре — въздъхна Стиви. Все някак трябваше да й се отблагодари за помощта и добрината. — Кога ме искаш?

Уил я притисна в прегръдките си и тя усети възбудата му.

— На момента! — прошепна в ухото й той.

— В два часа — радостно отговори Биби. — На Парк авеню. Страшно съм ти благодарна!

Стиви затвори телефона и каза:

— Трябва да тръгвам.

Уил я хвана през кръста.

— Трябваш ми за пет минутки! После те пускам да си ходиш.

Прослушването беше на втория етаж на стара сграда с офиси на Парк авеню. Пред стаята имаше опашка от изпълнени с надежди кандидати. Още с пристигането си двете момичета привлякоха поредица от недружелюбни погледи. Според Биби това било напълно нормално. След като си взеха кафе от автомата, тя подаде куп листове на Стиви и каза:

— Ти ще четеш репликите на Джери.

— Джери мъж ли е?

— Не. Като Джери Хол, сещаш ли се?

— Аха… А ти коя си?

Лицето на Биби придоби замечтано изражение.

— Аз съм Лорън. Тайничко съм влюбена в съпруга ти, но ти за нищо на света не бива да научаваш, защото сме много близки приятелки. А пък ти още по-тайничко си влюбена в мен! Тъй като си много примерна домакиня, ти в никакъв случай не би разтрогнала брака си заради друг човек, особено пък заради жена! Шок, ужас и разни такива. Пиперливо, нали?

— Ролята на Джери ми звучи по-интригуващо от тази на Лорън.

Биби сви рамене.

— Но пък Лорън е главната героиня. Сюжетът разказва нейната история. От което следва — тя направи артистична чупка в кръста, — че получа ли ролята, аз ще съм звездата на филма!

— Мислех, че нещата се развиват добре с проектите на Линъс — подхвана Стиви. — А ти като че ли си решила да изпробваш нещо ново…

Биби хвана ръцете й.

— Да вървим, инак ще изпуснем реда си.

Прослушването мина по мед и масло. Стиви успя да прочете репликите ясно и не предаде надеждите на Биби, което си беше сериозен подвиг, тъй като сценичните изяви никак не й допадаха. Е, първите няколко минути се обърка, но после влезе в тон. Биби изнесе мелодраматично представление, по-подходящо за Шекспировия театър, отколкото за холивудска снимачна площадка. Стиви определено намираше излъчването й за обаятелно, но не можеше да пренебрегне факта, че малко преиграваше: сценарият предполагаше лека степен на загадъчност, един вид покана към зрителите сами да си направят заключение за чувствата на героите. Но може и да не беше права, защото не познаваше мистериите на актьорското майсторство.

След прослушването членовете на журито обсъдиха представянето им насаме, благодариха им и се обърнаха към следващите кандидати.

Двете излязоха на улицата и Биби подскочи от радост.

— Разказахме им играта!

Стиви се усмихна поощрително.

— Справи се блестящо. Как успяваш да запаметиш всичките тези реплики! Аз не бих могла.

— Наистина ли мислиш, че се представих добре?

— Абсолютно. Кога очакваш да ти се обадят?

— Кери ще се свърже с мен веднага.

Биби започна да маха на такситата и добави:

— Стискай кълки за мен!

— Моля?

— Шегичка! — засмя се приятелката й. — Знам, че не можеш, нали си все с Уил.

— Доста тъпа шега. Освен това не съм с Уил. Не съм с никой.

Биби присви очи.

— Да не би да имаш фобия от обвързване?

— Нищо подобно — усмихна се Стиви. — А ако е така, сигурно е временно.

— Но, мила, любовта е най-чудното нещо на света. — Тя притисна длани към гърдите си. Обичай силно и за цял живот!

— Не на мен такива.

Едно такси спря и Биби отвори вратата.

— Е, знаеш какво ти пожелавам!

Стиви знаеше. Но любовта й беше донесла само болка и мъка. Той нито веднъж не й беше казал, че я обича. Дори когато направи аборт.

— Благодаря ти, че дойде, Стив.

— За теб — винаги. А и се забавлявах.

В този миг от сградата изскочи млада руса жена с чорлава конска опашка, огледа улицата и им махна. Стиви я разпозна — отговорничката за разпределянето на ролите.

— Биб, онази жена ни маха, виж!

— Божичко, Стив! Дали няма да ми предложи ролята? Какво да правя?

Стиви се засмя.

— Ще я приемеш и толкова.

Жената приближи и каза:

— Бихте ли се върнали? Искаме да ви чуем отново.

— Разбира се — зарадва се Биби.

— Не вие. — Отговорничката гледаше Стиви. — Вас искаме да чуем, ала този път в ролята на Лорън. Търсим персонаж като вас от дълго време. Мислим, че сте идеална за ролята. — Усмихна се широко, разкривайки дребни, но хубави зъби. — Е?

13

Лори

Когато Тони и Анхелика научиха за участието на Рико в уличното убийство, взеха решение да изпратят Лори в Испания без повече отлагане.

— Само там можем да сме сигурни, че ще си далеч от неприятности — обясни баща й.

Лори се беше чула с приятеля си по телефона малко след ареста. Беше го попитала дали информацията по медиите е правдоподобна. Той беше потвърдил. Сърцето й се късаше. Образът на Рико, добродушния Рико с приветливите очи и обаятелните обещания, се беше изпарил от съзнанието й. Приятелят й се беше оказал коравосърдечен убиец, способен да отнеме човешки живот.

Събитията се развиха бързо. Полетът й беше на следващия ден. Кацнеше ли в Мурсия, щеше да вземе такси и да се отправи на юг, към предградията на отдалеченото градче, където се намираше същата онази селска къща, в която Тони беше прекарал детството си. Сградата се разпадаше, понеже беше прекалено голяма и западнала, за да е по силите на сама жена. И тя беше на доизживяване като грохналата си собственичка.

Тони я караше до „Трес Ерманас“ за последен път.

— Моля те, не ме отпращай — не губеше надежда тя. — Не смяташ ли, че понесох достатъчно наказания?

— Дадох всичко от себе си, за да оправя нещата, Лориана. Бутах бизнеса, доколкото можах, постарах се да ти осигуря бъдещето, което майка ти искаше за теб. Намерих ти и друго семейство…

— Аз не съм искала друго семейство. Имах теб.

— Ами аз кой си имах?

— Мен…

— Ти беше невръстно дете. Трябваше да се грижа за теб.

— Мама винаги казваше, че независимо от възрастта и големината си човек винаги може да остави отпечатък.

Тони гневно отби сред експлозия от яростни клаксони.

— Ще престанеш ли?

— С какво да престана?

— Приеми най-накрая, че нея я няма. — В гласа му се прокрадна горчивина. — От десет години се мъча да намеря малко щастие, а ти все бленуваш по миналото…

— За да продължиш напред, не е нужно да забравиш какво си оставил зад себе си.

— Да не мислиш, че мога да забравя? Как да забравя, като в теб виждам нея?

— Затова ли искаш да ме отпратиш? — Лори заплака с дълго стаявани, големи сълзи. Надяваше се, че Тони ще я утеши, но прегръдка не последва. Вместо това баща й даде мигач и се върна на шосето.

— Пращам те да живееш с Корасон, защото така е правилно. Надявам се и някак да потуша безсмисленото ти буйство. Онова момче и семейството му са опасни. Не мога да си позволя да те загубя.

Последният й работен ден започна като всеки друг. Нищо не подсказваше за наближаването на събитието, което щеше невъзвратимо да промени живота на Лори. Цяла сутрин сестрите й обсъждаха злорадо предстоящия й живот с изкуфялата дъртофелница, докато Лори вдигаше телефона, посрещаше клиентите, бъркаше бои, миеше и чистеше. Вършеше работата си механично досущ кукла с лице и коса, с ръце и крака, ала вътре — празна, куха коруба без сърце и душа.

Минаваше два часът. Лори разопаковаше пратките с козметични продукти. Анита и Роза взеха пари от касата и я уведомиха, че „ще поизлязат“, което означаваше, че отиват на плажа да пият студена пина колада, да си чоплят ноктите и да клюкарстват по неин адрес.

Пратките бяха тежки и пълни с продукти, от които не се нуждаеха и които не можеха да си позволят, но момичетата все някак трябваше да уплътняват времето си, а на Лори се падаше честта да върне стоката. Шофьорът на куриерския микробус стовари кутиите пред вратата и тя подписа приемането на доставката. След време щеше да си спомня как след този подпис Лори Гарсия вече нямаше да съществува, как, без да знае, беше дала последния си автограф и най-сетне беше напуснала стария си живот.

Беше се навела с гръб към вратата, когато чу някой да влиза.

С готовност да се извини за отсъствието на сестрите си — несъмнено пристигаше някой забравен клиент — тя се обърна рязко и застана лице в лице с непознат мъж. Беше мургав и набит, с широко, ниско чело и обезформен от побои нос. Очите му бяха хлътнали и не мигаха, беше облечен с черен потник, подчертаващ месестата, татуирана плът на врата и раменете му. По едната му ръка се виеше огромна кобра, чиято глава с тънък раздвоен език изникваше чак под порязаната при нескопосано бръснене брада.

Диего Маркес.

Братът на Рико.

— Какво искаш? — попита студено Лори.

Устата на Диего се разтегна в тъничка усмивка.

— Искам да ти кажа две думи, chica.

— Заета съм.

— Аз също. — Той ритна вратата с един крак и тя се затръшна зад гърба му. — Точно затова ще ми дадеш каквото търся, и то по най-бързия начин.

— Не ме доближавай — заотстъпва тя.

— И как ще ме спреш? — Очите му направиха светкавичен оглед на целия салон. — Май ти е самотно тук. — Пресегна се да я докосне, но тя се отдръпна. — Не искаш другарче, така ли?

— Ще се обадя в полицията!

Той се изсмя. Смехът му беше жесток и вледеняващ. Лори усети тезгяха зад гърба си. Диего навря лицето си в нейното.

— Един Маркес май не ти стига.

В гърдите й се надигна вълна от паника.

— Моля те. На никой няма да кажа, че си идвал.

Диего присви очи. Лори забеляза изпъкналите сухожилия на врата му и едно пулсиращо мускулче, което сякаш се напрягаше да изскочи.

— Знам, че няма. Не и докато не получа каквото търся. — Той сграбчи брадичката й така грубо и внезапно, че Лори прехапа вътрешната страна на бузата си. — Сега се дръж като добро момиченце и ми разкажи какво се случи снощи. Първо си помисли внимателно, защото не понасям недомлъвките.

— Не знам за какво говориш.

— Знаеш и още как. Била си с Енрике. Била си с него през цялото време. Двамата не сте се разделяли нито за секунда. Ясно?

— Това е лъжа.

Диего я стисна още по-силно.

— Мислиш ли, че на Енрике му пука за истината в дранголника?

В очите й припламна ненавист.

— Ти никога не си помагал на Енрике! Нито веднъж не си му подал ръка. Само го проваляш и съсипваш живота му!

Диего я притисна към тезгяха с тежестта на цялото си тяло. Лори усещаше очертанията на напрегнатите му, железни мускули. Той поклати глава и зацъка неодобрително с език. В ноздрите й проникна противна смрад на стара пот и на нещо гадно и кисело.

— Не така, малката. Ти май не ме слушаш внимателно. Чуй сега. Когато ти поискам нещо, Лориана, ти ми го даваш. Фасулска работа. Да пробваме пак?

— Нищо няма да получиш от мен.

— Тогава нищо няма да ти спестя.

Мутрата на Диего се навря в лицето й. Тя реагира светкавично. Изплъзна се от хватката му и побягна. Спусна се към вратата, напълно забравила, че тази сутрин беше чистила и подът беше хлъзгав. Краката й изневериха. Протегна ръка в отчаян опит да смекчи удара, изкълчвайки китката си, а когато брадичката й се сблъска с твърдия под, топлата кръв зашуртя стряскащо бързо, сякаш кожата й беше тънка яйчена черупка или пък пълен с вода балон. Върху гърба й се стовари тежък крак и така притисна дробовете й, че секна дъха й.

Чу щракване на запалка. Разнесе се цигарен дим. След секунди вратата се отвори. В първия наивен момент си въобрази, че й идват на помощ.

Колко наивно…

Влязоха още трима мъже. Ушите й пищяха, така че не успя да разбере и дума от разговора им. Устата й беше пресъхнала, в носа й нахлуваше острата миризма на дезинфекциращия препарат.

— Създава ли ти проблеми? — Усети леко побутване на ботуш, а после и по-силно, все едно беше безпомощно, ранено животно.

Диего я вдигна грубо на крака.

— Пусни ме — изхленчи Лори в напразен опит да се изтръгне от здравите му ръце.

Един-единствен поглед към обкръжението й я обезкуражи. Беше заобиколена от бандата на Диего. Очите й прескочиха от единия гангстер към втория, към третия и при вида на всяко следващо закоравяло, безизразно лице надеждата й се изпаряваше, а гърлото й се стягаше от ужас. По гърба на единия пълзеше дълга, пършива конска опашка. Той облиза сухите си устни.

— Опитай пак — прошепна заплашително Диего в ухото й. — И този път се постарай повече, иначе такъв бой ще ти теглим, че няма да се познаеш. Схвана ли ми мисълта, chica?

— Рико не дойде на срещата ни — изпелтечи Лори. — Истината ви казвам. Не знам какво друго искате от мен.

Диего я дръпна рязко назад. Остра болка прониза изкълчената й ръка.

— Знаеш, Лориана.

Трябваше им неговото алиби. Думите, които щяха да го извадят от затвора.

Той й беше приятел. Мъжът, когото се предполагаше, че обича. Въпреки това не можеше да го направи.

— Не мога да излъжа.

— Сериозно? — Диего я изгледа подигравателно. — А пък аз си мислех, че си неговото вярно момиче. — Бутна я грубо в костеливите ръце на оня с конската опашка и добави: — Едно момиче трябва да защитава любимия си, прав ли съм, господа? Но пък щом не си неговото момиче, значи няма да се отнасяме с теб като с негово момиче. Ще се отнасяме с теб както подобава — като с мръсна курва.

Гнусните им ръце я заблъскаха. Подаваха си я като улично коте. Зави й се свят, всичко се разми пред очите й като мастило във вода. Опипваха я с похот, докато разкъсаха роклята й.

— Престанете — умоляваше ги тя. — Моля ви, моля ви, спрете!

— Първо ще се позабавляваме.

Стори й се, че чу как някой разкопчава катарамата на колана си.

— Веднага престанете!

Това беше нов глас.

Захвърлиха я на пода. Едва дишаше, а сърцето й щеше да се пръсне от страх.

Пръв се обади Диего.

— Ти нямаш работа тук! Разкарай се.

Непознатият се приближи. Лори чу отчетливите му стъпки.

— Пусни я!

Момичето вдигна глава и видя катраненочерни обувки, шит по поръчка елегантен панталон и безупречно бели ръкави под сакото. Костюмът му беше като от списание. Такива носеха богатите бизнесмени, посещаващи казината в компанията на палави секретарки. Кокалчетата на ръцете му бяха големи, челюстта ъгловата, а косата с цвят на влажен морски пясък. На дясното ухо имаше малка черна обица, която не пасваше на изисканото му облекло, но му придаваше екзотичност.

Мъжът я погледна със сините си очи, които бяха толкова светли, че приличаха на изкуствени. На горната му устна като светкавица пробягваше назъбен, загрозяващ белег.

— Не се бъркай, където не ти е мястото — предупреди го един от гангстерите. — Върви си и никой няма да пострада.

Мъжът се наведе и протегна ръка на Лори. Ръкавът му се вдигна и разкри тънка кожена гривна.

— Хайде…

Диего беше бърз, но новодошлият го надминаваше по ловкост. Застана пред Лори и в същия миг сграбчи юмрука на Диего. Един от гангстерите извади пистолет.

— Повече няма да повтарям! — изръмжа шефът на бандата. — Изчезвай!

Мъжът отби опита за удар на един от другарите му и изви ръката на нападателя, който се строполи и изстена.

— Счупи ми ръката! Копеле гадно!

Последва второ нападение. Спасителят на Лори се изплъзна ловко и стовари юмрук в гърлото на бандита, сграбчи пистолета му и го блъсна с все сила в стената. Третият, все още непострадал другар на Диего, хукна презглава.

— Бягай! — извика той на шефа си. — Бързо!

Диего впери поглед в дулото на насочения пистолет и процеди през зъби:

— Май не знаеш с кого си имаш работа!

Лори забеляза, че увереността на Диего се беше изпарила. В очите му проблесна страх.

— Разкарай хората си веднага — нареди непознатият. Говореше със странен акцент. — И повече да не сте припарили. Върнете ли се, ще потънете вдън земя. Никой няма да разбере какво ви е сполетяло. Нито жените ви, нито приятелите ви, нито братята ви, нито децата ви. Любовниците ще ви чакат напразно в студени стаи със студени легла. Ще умрете до един.

Непознатият хвана Лори за ръката и с бърза крачка я изкара навън. Лъскавият му черен мерцедес мъркаше на улицата в очакване. Момичето влетя в колата и се сви на задната кожена седалка. Мъжът натисна някакво копче и продиктува инструкциите си на шофьора зад паравана от затъмнено стъкло. Погледна Лори е лазурно сините си очи и каза:

— Ще те пусна да си ходиш чак когато се уверя, че си в безопасност. Не се страхувай.

Лори успя да продума с пресипнал глас.

— Познавам ли ви?

— Не.

Колата летеше.

— Кой сте вие?

— Никой.

Искаше й се да го докосне. Да го докосне по непривичен, неизпитван досега първичен начин. Непознатият гледаше настрани. Лицето му беше непроницаемо.

В следващия момент, незнайно как, двамата се целунаха. Телата им се слепиха. Тя опозна устните му, езика и белега, който навяваше мисли за скрита опасност. Ведно се преплетоха ароматът на кожата и уханието на тялото му. Лори отпусна лице в силните му длани. Той погали с палец насинената й брадичка и плъзна пръсти към врата й. Имаше чувството, че може да го целува цяла вечност. До пълна забрава.

Ръцете му не слязоха по-надолу от врата й. Ала тя копнееше да я докосва навсякъде, обзета от чувства, които не беше изпитвала с Рико. Пръстите му шареха по врата й и допирът им я наелектризира. Топлината на тялото му и ласкавата настойчивост на устата му предизвикваха неустоим трепет в най-съкровените кътчета на тялото й. За пръв път в живота си Лори изпита страст. Несекваща, метежна, стихийна страст, която я прониза като нож, подлуди сърцето й и спусна гладкото си острие надолу към слабините.

Колата спря. Мъжът се отдръпна с хладнокръвно и в същото време умислено изражение. Задната врата се отвори и силната слънчева светлина заслепи Лори. Бяха спрели пред „Трес Ерманас“. Шофьорът чакаше на тротоара.

Мъжът стисна ръката й.

— Всичко ще бъде наред — увери я той. — Лично ще се погрижа. Няма да те изоставя.

Шофьорът й подаде ръка и тя стъпи на тротоара. Мъжът се пресегна да затвори вратата.

— Почакай! Ще те видя ли отново? — попита момичето. — Как се казваш? И кой си?

Ъгълчетата на устните му се повдигнаха в лека усмивка. Очите му не трепнаха със запечатан като в замръзнало езеро великодушен блясък.

— Няма значение кой съм.

Погледът му се задържа върху лицето й и незнайният благодетел изчезна така бързо, както се беше появил.

14

В наши дни

Остров Какатра, Индийски океан

Четири часа до отплаване

Рубен ван дер Мейде беше самоиздигнал се индустриален предприемач с десетки милиарди в банката. Беше тръгнал от дъното. Осиротял като бебе, той беше израснал в дома на нелюбящо приемно семейство в южноафриканския град Йоханесбург.

На тринайсетгодишна възраст, след като го изключиха от училище заради лошо поведение, Рубен се впусна в улична търговия — продаваше крадени бижута на пътуващи бизнесмени. Един от тях, магнат с пропаднал брак, който наскоро беше загубил син на неговата възраст, го прие под крилото си, обучи го и му подсигури работа в една от прохождащите си телекомуникационни компании. През седемдесетте години започна разгръщането на предградия като Совето и отвсякъде заваляха инвестиции. Добрият бизнесменски нюх на Рубен намери благоприятна почва за развитие и едва на двайсет той притежаваше собствена комуникационна компания — „Ви Ди Ем“. С разрастването на бизнеса нарастваха и банковите сметки, и репутацията, и амбициите му. В крайна сметка „Ви Ди Ем“ се превърна в най-доходоносната компания в световен мащаб.

Рубен ван дер Мейде не беше от онези, които лесно прекланят глава.

Той крачеше по просторната тераса и спираше от време на време, за да облегне ръце на парапета и да зарее очи в океана. Погледна скъпия си сребърен часовник. Бяха минали четири часа. Предостатъчно време…

— Жан, изпотих се от притеснение — въздъхна той и се обърна към събеседника си.

Жан-Батист Моро разхлаби вратовръзката си. Смарагдовите палми шумоляха под полъха на соления бриз.

— Силно се надявам в най-скоро време да ти щукне решение на проблема — продължи Рубен. — Не само мен заплашват, момко, и ти си в кюпа.

Жан седеше в един от плетените столове на асиметричната веранда на бялата каменна вила. Слънцето жареше, но по лицето му не лъщеше и капка пот. Пепеляворусата му коса беше безупречно подстригана, а изражението му все така непроницаемо. Личеше, че е потънал в дълбок размисъл, единствено по едва забележимия тик до белега на горната му устна — издайнически знак за тревожност още от детинството.

— Да му се не види! — избухна Рубен. — След всичкия труд, който вложих…

— Възможно е да не е каквото мислиш.

— А какво да е тогава?! Изобретателен подарък за рождения ми ден?

Най-накрая Жан се обърна към него. Твърдостта на погледа му накара треперещия от гняв Рубен да седне. Какви необикновени очи! Бистро сини, със сребристи точици и толкова светли, че приличаха на стъклени.

— Нищо в съобщението не предполага, че изпращачът има сведения за онова, което се опитваме да предпазим — заяви Жан. — Не се паникьосвай толкова.

Рубен се изсмя.

— А изречението „Аз съм един от тях“? Цяла нощ се мъча да го разнищя. Не мога да се отърва от лошото си предчувствие. Как е успял да проникне в личната ми поща? Кога се е случвало това? Никога.

Французинът се загледа в океана.

— Тревожиш се твърде много. Нещата са под контрол.

— Лесно ти е на теб! — изфуча Рубен. — Шляеш се из Холивуд с разни красавици, а аз вися тук и въртя бизнеса! — Жан не отвърна на упрека му. — Не твоята, а моята репутация е заложена на карта!

— Да не би да намекваш, че моят дял от работата е по-елементарен?

Рубен долови заплахата в гласа му.

— Аз не съм виновен, че хлътна по оная испанска фуста. Още от началото разбрах, че ще ни създава главоболия. Такива като нея винаги са били таралеж в гащите. Млади, тъпи и отчаяни…

— Не знаеш нищо за нея.

— Но знам, че идеята ни се свеждаше до евентуален бизнес актив. Следващия път си завържи оная работа на възел — помага!

Жан се изправи. По-дребният мъж, макар и по-влиятелен, отстъпи крачка назад и веднага съжали за думите си. Не биваше да вбесява Моро, който просъска:

— Намали децибелите, господин В. Ребека е вътре и ще те чуе. И престани да се свиваш като уличен пес. Със страх нищо няма да постигнеш.

Рубен посрещна гневния поглед на младия мъж, но не издържа на напрежението и извърна очи.

— Да приемем, че си прав.

— Винаги съм прав.

Една от асистентките на Жан излезе от вилата.

— Хората от фирмата за кетъринг пристигнаха, господин Моро — обяви жената и приглади полата, очертаваща задника й. Беше преспала веднъж с него и знаеше, че сменя жените като носни кърпички, та се чудеше дали да се проклина заради лекомислието си, или да благодари на бог за нощта с шефа.

— Благодаря, Сара.

— Какво те интересува кетърингът? — попита намръщено Рубен.

— Наредил съм да ме информират за всеки новодошъл на територията на имението.

— За тази цел са назначени специални хора.

Жан поглади с пръсти ъгловатата си челюст.

— Предлагам да се придържаме само към бизнес въпросите.

— Хубаво — склони Рубен. — Но знай, че съм зарит до гуша с работа и не искам никакви неприятности. Организаторите са ми се качили на главата, а капитана никакъв го няма. Ние хубаво киприм палубата, ама ако няма кой да поеме руля, все едно да кача народа на плаващо лайно! Да им спретна уроци по плуване ли? Само да ми падне в ръчичките тоя, дето е изпратил съобщението, ще му изтръгна гръкляна.

Жан нямаше нито време, нито желание да става свидетел на истериите на Рубен.

— Трябва да се обадя по телефона — каза той и тръгна към къщата.

— Среща след час. Това парти се оказа цяло изпитание за нервите.

Французинът се обърна, преди да влезе.

— Ще бъда доволен, ако не се появят и други изпитания.

Маргарет Дженсън не обичаше да се моткат из кухнята й. Работеше тук триста шейсет и пет дни в годината, ала никой не я зачиташе при подобни мероприятия. Все едно да пуснеш някой от улицата да му позволиш да пипа насам-натам и да променя реда! Фирмата за кетъринг, наета за тазвечерното събитие, действаше със завидна бойна прецизност.

Маргарет Дженсън се навърташе край вратата и следеше как приготвят храната. Крайното внимание към детайла в подготовката на хайвера към шампанското, розовият мус от омари, ментовите и босилковите тарталети със златиста декорация и седемпластовите миниатюрни тортички бяха в нелеп контраст с възцарилия се хаос. Служители с бели престилки хвърчаха като мухи без глави, преследвайки убягващото им се съвършенство. Господин В. не спираше да им намира кусури.

Маргарет Дженсън имаше и други грижи. Избърса ръце в полата си и усети ускорения си пулс.

Предстоеше й да задейства замисления от осем години план. Отдавна кроеше подобаващо отмъщение за жестокостта на господин В., а сега беше намерила и човека, който щеше да осъществи плана. Открай време знаеше за гнусните му дела. Та тя беше една от многото измамени! Каква глупачка беше да повярва на празните му обещания за пари, сигурност и светло бъдеще. И в замяна на какво? На най-ценното… Как можа да му повярва! Но тогава беше друга жена, окаяна и безпътна. Като всички останали…

Само че тя не беше като другите. Опълчи се и той беше принуден да й предложи компромисен вариант — работа на скромна икономка и гледачка на сина му, пренебрегната и забравена там долу, в кухнята. Не му беше минало през ум, че жена като нея няма да се примири с такъв живот и няма да остане вечно в сянка.

Маргарет излезе от къщата на Ван ден Мейде и спря на каменното стълбище, което водеше към плажа. Вдигна ръка, за да предпази очите си от силните лъчи на слънцето, и плъзна поглед по златистото крайбрежие. Около яхтата на господин В. като работливи мравки се рояха организатори и служители, нетърпеливи да допринесат, с каквото могат към подготовката за партито. Сервилни слуги, те бяха заслепени от богатствата и властта му и изобщо не подозираха на какви безчинства бе способен господарят им.

Планът й беше коварен. Безбожен. Но отмъщението си беше отмъщение и той го заслужаваше.

— Ралф! — извика тя и огледа плажа.

Не получи отговор, затова слезе още няколко стъпала и отново го извика. След секунди съзря дребната фигурка на момчето, което се зададе по плажа. Маргарет се усмихна — всеки път, когато го видеше, сърцето й се изпълваше с радост. Всичките тези години не бяха напълно пропилени. Детето й махна и тя отвърна на поздрава му.

— Какво прави цяла сутрин? — попита тя, когато Ралф приближи.

В червената му кофичка шаваха рачета с керемидено оранжеви черупки.

— Къде е Жан? Искам да му ги покажа! — развълнувано каза момчето.

— Не е тук, миличък.

Ралф вдигна кофичката високо, сякаш бранеше безценната плячка от крадци.

— Мислиш ли, че на тате ще му харесат?

Маргарет преглътна. Ралф издигаше в култ господин В., защото вярваше, че е единственият му жив родител. Открай време му го втълпяваха. Кога ли щеше да настъпи мигът на истината…

— Сигурна съм — отвърна тя. — Хайде да влезем, моето момче. Трябва да се изкъпеш и преоблечеш.

— Мога ли и аз да отида на тържеството?

Тя поклати глава.

— В никакъв случай. Нали чу какво ти каза господин В.

— Каза, че съм още малък…

— И има право.

— И все пак? — умолително попита Ралф с надеждата, че госпожица Дженсън отново ще му угоди.

— Казах не и точка по въпроса. — Като стигнаха до стаята на момчето, тя го погледна с усмивка. — Пък и ние няма да скучаем тук, нали? Само двамата ще сме си. На твърда земя. Нали знаеш, миличко, че морето поднася какви ли не неприятни изненади?