Островът на изкушението

57

Рубен се почувства по-добре още в момента, в който стъпи на сто и двайсет метровата си гордост. Непревземаемата плаваща крепост беше най-солидното свидетелство за върховното му благосъстояние и влиятелност. И имаше страшно впечатляващ вид.

— Дума да не става — потупа го ведро по гърба изпълнителният директор на голяма телевизионна мрежа, един от първите гости на борда, — абсолютна красавица е.

— Нали?

— Голям късметлия си, Ван дер Мейде.

— Шейсет години късмет.

— И още толкова те чакат, слушай какво ти казвам.

Гостите прииждаха на талази, прониквайки на яхтата като зараза. Рубен съсредоточи усилията си върху очакваната от всички персона: хладнокръвния, спокоен и невъзмутим предприемач, заработил милиарди и засенчил ги до един с десетократно повече пари и власт.

В една-единствена нощ от годината престижните особи влизаха в непривичната им роля на дребни риби. Отдавна беше установил, че се радват на тази рядка възможност.

Пищно обзаведеният декориран салон представляваше обширно полукръгло помещение, обсипано със светлини и изпълнено с преплетения звънтеж на учтиви разговори. Изтънченото съчетание на класически романтизъм и съвременни интериорни решения включваше дървени ламперии, традиционна камина, чиято полица красеше старинен корабен часовник — препратка към неустрашимите подвизи на Колумб и Да Гама, навяваща мисли за вълнуващи открития и несломим приключенски дух, — тъмен паркет, кръгли алуминиеви илюминатори, осветена тента и съвременна, семпла мебелировка, която придаваше на яхтата модерен завършек. Интригуващата композиция, предвидена да съпостави пряко миналото и настоящето, отразяваше представата на Рубен за самия него: верен на историята, но и неин съвременен творец.

На Стиви й призляваше, когато се сетеше с какви пари бе платил за всичко това.

Лори Гарсия седеше до нея. Хубавицата водеше дружелюбен разговор в блажено неведение за злините, обкръжаващи целия остров.

— С голямо удоволствие гледах „Сбогом, Вегас“ — отбеляза тя. — Първият ви съвместен проект със Зандър ли беше?

— Запознахме се на снимачната площадка.

— Видях те във Вегас на ревюто на „Фронтлайн Фешън“. Тогава още бях никой в бранша — побърза да добави. — Вероятно не си ме спомняш.

— Разбира се, че си те спомням — усмихна се Стиви.

Максимо Диас се присъедини към тях тъкмо когато яхтата се отлепи от брега с леко поклащане. Отдалечавайки се от твърдата земя, Стиви почувства с още по-голяма сила заплахата, дебнеща върху този плаващ затвор, понесъл се без посока по вълните. Звънтенето на кристала и глъчта от ведри гласове прикриваха като тежка завеса опасност, по-истинска и от чернеещите дълбини на океана.

— Леко плаване, дами — обади се бодро той.

— Да се надяваме — отвърна Стиви.

Аврора изпита отвращение при допира с потната длан на Рубен ван дер Мейде. Още при първото си посещение на Какатра се беше отвратила от здрависването с него, но този път направо й се повдигна.

— Шампанско — заповяда домакинът.

Отзова се тъмнокос келнер с латиноамерикански произход, облечен в бяло от глава до пети и някак познат — вероятно бивш модел. Рубен бутна изящния кристал с „Реми“ в ръката на Аврора.

Наслаждаваше се да го гледа как се гърчи, несъмнено изненадан, че дъщеричката е решила да се яви толкова скоро след смъртта на Шерилин. Смущението му й доставяше същата тръпка, както когато двете с Фара играеха като деца на „Смачкай буболечката“ край басейна. В очите й Рубен беше паднал по гръб тлъст бръмбар, размахващ безпомощно крачка във въздуха.

За нейна погнуса гадината пак докосна ръката й.

— Много се натъжихме, като чухме за майка ти — рече с театрална гримаса. — Шерилин беше прекрасна жена.

Шампанското имаше вкус на киселина в устата й.

— Благодаря ти — насили се Аврора. С престорена усмивка, най-правдоподобната, която съумя да извика, пристъпи нервно от крак на крак, усещайки студения допир на стоманата върху кожата си. Служителите на охраната бдяха със зорко око, но не си губеха времето по безобидни тийнейджърки като нея.

Да знаеш само какво съм ти намислила.

— Честит рожден ден — каза вместо това и вдигна чаша за тост.

Рубен вдигна своята.

— Ще отбележим повода бомбастично.

Енрике Маркес подмина лакирания до съвършенство малък роял, вдигнал поднос със златисто шампанско над рамото си. Гостите кръстосваха важно салона, вземайки си чаши, без да го удостоят с поглед, камо ли с благодарност: порцелановите им, напудрени фасони издирваха себеподобни със заучена лекота. Нямаха ни най-малка представа, че животът на всички им, до последния тузар, беше в негови ръце. Само да им загатнеше какво ги чака, до един щяха да му паднат на колене, просейки милост.

Колко съблазнителна мисъл! Енрике си представи устройството, скътано на сигурно в машинното отделение, и за хиляден път във фантазиите му изникна моментът на детонацията. Жалко, че щеше да е толкова мигновено… Щеше му се унищожението да продължи по-дълго, за да му се наслади пълно.

Поднесе шампанско на групичка жени, отрупани с диаманти. Един-единствен от скъпоценните им камъни би подсигурил прехраната на клетата му мъртва майка за цяла година.

На няколко пъти мярна гарваново черната й коса — веднъж дори златисто-черния проблясък на очите й. Трябваше да стои настрана. Макар и да се беше променил до неузнаваемост, не биваше да рискува разкритие. Лесно щеше да устои на изкушението. Все пак го беше тренирала добре.

Лори.

Зърна бронзовата й кожа на не повече от три метра разстояние — нежната извивка на рамото й, тялото, от което бе лишаван. Наблюдавайки как кавалерът й прокарва собственически ръка по талията й, Енрике стисна зъби с още по-каменна решимост.

Лори търпеше прегръдката на Максимо, понеже в очите на околния свят бяха двойка. Имаха си дете. Бяха лудо влюбени.

— Как е малкият? — поинтересува се Стиви. — Голям е красавец с тези сини очи.

Усмивката на Лори поувехна.

— Същинско ангелче е — отвърна любезно. Илюминаторите, опасващи цялото помещение, предлагаха изглед към златната ивица на отдалечаващия се островен бряг, от който неотдавна бяха отплавали. — Двамата със Зандър искате ли деца?

Стиви тъкмо отвори уста да отговори, когато съпругът й изникна до нея.

— Лори, Максимо, запознайте се със Зандър Джейкъбсън.

— Приятно ми е. — Зандър протегна ръка и Максимо я стисна ентусиазирано.

— Тъкмо разправях на Стиви с какво удоволствие изгледах съвместния ви филм — каза му Лори.

— Определено постави началото на нещо специално — отбеляза той и Стиви го целуна по бузата.

На Лори й се прииска и нейният живот да беше толкова спретнато подреден. Любов, брак, семейство. Стиви и Зандър бяха щастливи заедно. А тя самата как успя да се оплете в такава мрежа от невъобразими интриги?

Погледът й обходи бегло салона, дирейки напразно: сляп за всяко друго лице, освен за това на спасителя й.

На брега на Какатра Маргарет Дженсън гледаше как грамадната яхта се плъзга тихо към необятния, син океан. Беше изпълнила заръката на господин Ван да покаже сина си пред гостите му — да представи малкия наследник.

Обърна се към къщата. Побиха я тръпки въпреки благоуханната топлина, с която я обгръщаше вечерта.

— Студено ли ти е? — Ралф вдигна личице към нея, спретнат като приказен граф в ушития по поръчка костюм.

— Не, миличък — излъга го майка му. — Хайде, да влезем вътре.

Ралф тръгна пред нея, изкачвайки с видима трудност масивните каменни стъпала. Маргарет поспря, отправяйки поглед към океанската шир и обречения кораб, отплавал на последното си, гибелно пътешествие.

Проклет да си, Рубен!

Ако не беше такъв себичен, бездушен използвач, нямаше да й се налага да прибягва до такива крайни мерки. Собственият й син я мислеше за икономка, прекарала беше целия си живот в миша дупка, понеже й липсваше класата, угодна на милиардер като господин Ван, който можеше да си купи всяка жена и го правеше без угризения.

Не й беше оставил избор. Господин Ван заслужаваше да умре. А онези хора…

Тя преглътна. Онези хора бяха причината да се заеме с този бизнес. И те бяха не по-малко покварени, и те се възползваха от наивността на момичета от цял свят. Денят на Страшния съд беше настъпил.

Маргарет влезе в призрачния вестибюл, потопен сякаш в атмосферата на погребален дом. Ралф я привика от горния етаж да гледат заедно яхтата, понеже оттам се виждало по-добре.

Зандър съзнаваше, че пресушава чашите прекалено бързо. В същото време ефектът от близостта до Жан Моро беше напълно предвидим. Обливаха го топли и студени вълни, сърцето му препускаше. Дали Жан щеше да му се зарадва? Дали щеше да го поздрави сърдечно като стар приятел? Все пак Зандър беше взел решението да се отдръпне. Жан му влияеше пагубно. Жан влияеше пагубно на всекиго.

Преструваше се, че бръщолевенето на Максимо Диас му е интересно.

— Много бих се радвал да работим заедно — изтърси Максимо. — Защо не седнем да го обсъдим някой път?

Зандър не беше нов в занаята. Гаврътна последното си шампанско.

— Ще кажа на агентите ми да се свържат с твоите.

Винаги така се измъкваше.

Малоумникът, който беше пропуснал да обнови списъка с гостите, щеше да бъде най-безцеремонно уволнен още призори. Рубен живееше с убеждението, че никой от семейство Наш няма да присъства, и това го устройваше. Защо тогава не го бяха осведомили, че Аврора Наш е решила да се яви?

„Един от тях съм.“

Съобщението го измъчваше денонощно. Включил усмивките, любезния смях и поздравите на автопилот, Рубен скришом се потеше като дванайсетгодишно хлапе, попаднало в бардак.

Ако наистина Аврора го беше изпратила, най-лошите му страхове се потвърждаваха.

Съпругата на един сенатор съумя да го целуне и по двете бузи, без да го докосне нито веднъж. По време на ритуала лицето на Рубен придоби гримаса, далечно подобие на усмивка.

Някой й беше подшушнал на ушенце. Откъде иначе ще знае?

Научеше ли кой е, кълнеше се Рубен, ще се търкалят глави.

Енрике Маркес занесе подноса си в камбуза и стоически зачака платата с ордьоври насред хаоса от бясно препускащи и крещящи готвачи. Потните им лица се губеха зад облаци бяла пара. Темпото им на работа беше умопомрачително и Енрике се замисли на що за безсмислена гледка става свидетел. След по-малко от три часа всичките до един щяха да са храна за рибите. Приготвените с толкова усърдие кулинарни шедьоври щяха да се разхвърчат на милиарди парчета, мусът от омари и хапките от сепия щяха да се завърнат в родните дълбини. Бум — и край. Масово изтребление.

Канапетата бяха готови, дребнички творения, отнели часове педантичен труд, а обречени да изчезнат за части от секундата в лакомите гърла на богатите и привилегированите. Енрике получи плато с пушена сьомга — фините като хартиен лист резенчета образуваха роза, чиято сърцевина представляваше топчица сочен хайвер. Той го вдигна над рамо и се изнесе от кухненската врява. Качи се по тясното стълбище и влезе в салона.

Лори я нямаше никъде. Енрике се скастри, задето си беше позволил да погледне. Ами ако го видеше? Трябваше да си държи главата наведена, иначе всичко щеше да е било напразно. Закотви поглед в паркета и се съсредоточи.

Планът беше съвършен.

Познаваше този тип плавателни съдове като дланта на ръката си. Яхтата на Ван дер Мейде беше оборудвана с шест прикрепени към кърмата спасителни лодки, които се спускаха до водата чрез система от скрипци и въжета. В полунощ, когато беше предвидено Ван дер Мейде да получи подаръка си пред публиката — двестагодишна бутилка бренди, попаднала в корабокрушение на път към двореца на някой си крал, понастоящем най-скъпото питие в цял свят, — Енрике щеше да се промъкне в задната част на кораба, до свалената платформа на кърмата. Оттам щеше да се качи в една от лодките, да се спусне в бушуващия океан, и след трийсетина минути, когато вече наближаваше брега…

Щрак.

Бум.

Дори някой да го видеше, че се измъква, щеше да е твърде късно да предприемат каквото и да било. Изтребление. Съвършенство.

Двете понятия почти се припокриваха в съзнанието му.

58

Момичето в тортата беше предсказуема изненада. Рубен стоя ухилен през цялото време: мацката не беше за изхвърляне, младичка, благоразположена и съвсем подходяща за креват, но вниманието му клонеше към друго нещо.

Изпя „Честит рожден ден“ с дрезгав глас ала Мерилин Монро, пременена в оскъдно костюмче с корсет, чиято пристегната талия акцентираше върху щедрото деколте и преливащата й гръд. На това му се викало бурлеска. Рубен ако питаха, стриптийзьорката си беше стриптийзьорка.

За финал куклата му изпрати въздушна целувка. Традицията повеляваше да го изчака в каютата му, за да се позабавляват на път към къщи: една бърза свирка ей така, между другото.

Сложен беше официалният старт на празненството, а по всичко личеше, че предстои буйна нощ. Гостите се изреждаха да го тупат по гърба, обсипвайки го с пожелания, и вдигаха чаши за тост. Като един уважаващ себе си паркетен лъв Рубен кръстосваше салона, разменяйки любезности със заможните си приятели. Домакинът беше ненадминат: и крал, и човек от народа.

Свършеше ли с приветствията, щеше да намери Аврора. А намереше ли я, щеше да сложи край на всичко.

Къде ли се беше дянала?

На Стиви й се повдигаше от подобни представления. Живееха в двайсет и първи век, а на хората им липсваше въображение да измислят нещо ново. Рубен ван дер Мейде се беше подхилвал сластолюбиво през цялото време, обхождайки с влажен поглед разголеното тяло на жената. Стиви беше наясно, че танцьорката има готовност да свали гащичките, реши ли рожденикът да се възползва от предлаганите екстри. За богаташите всичко си имаше цена. Светът лека-полека се превръщаше в долнопробен публичен дом.

Дърк Майкълс изникна в полезрението й. Стоеше в отсрещния край на салона, до рамото на видимо потиснатата си съпруга, дъвчейки оживено с отворена уста. Стиви остави чашата си върху подноса на един от сновящите насам–натам сервитьори и тръгна към него.

— Почакай — спря я Зандър. — Какво си намислила?

Двойката пред тях им хвърли сърдит поглед, понеже Рубен тъкмо вземаше микрофона. Почука го с пръст да провери звука, подготвяйки се да изкаже официалното си приветствие към гостите.

— … да видя толкова много дългогодишни приятели — подхвана той, — толкова много любими лица…

Стиви прошепна в ухото на съпруга си:

— Колкото по-бързо приключим, толкова по-скоро ще си тръгнем.

— Намираме се на лодка — напомни й Зандър. — Няма как просто да си тръгнем.

— Голям си шегаджия. Знаеш какво искам да кажа.

Жената пред тях отново се обърна.

— Шшш!

— Първо ще говоря с Моро.

— Защо? Къде е смисълът?

Но Зандър не разхлаби хватката си. Може и да беше прав. Трябваше да прояви търпение. Не се бяха качили на борда, с цел да разпалят революция; дошли бяха да помогнат на Биби.

Рубен се потеше обилно под костюма си.

— Когато се сдобих с Какатра — разказваше той, — нямах представа каква важна роля предстои да изиграе. Не само за мен самия, но и за всички събрали се тук…

„Важна и още как!“ — помисли си горчиво Стиви.

— Тазвечерните празненства са посветени не само на рожденика, но и на острова, който обичаме…

— Хубаво — прошушна на съпруга си. — Но свърши ли тази глупост, отиваш да го търсиш.

Лори посети тоалетната на горната палуба, където беше много по-спокойно. Срещна само няколко гости, тръгнали на опознавателна обиколка и разочаровани, задето бяха изпуснали приветствената реч на домакина.

Помещението беше издържано в златисто и махагон. Приятна музика се носеше от скрити тонколони, а по мраморния под бяха подредени стилни кресла с кожена тапицерия.

Лори погледна отражението си в огледалото. Стана й чудно колко ли жени се бяха оглеждали във водите, обкръжаващи острова. Колко ли бездетни двойки, потърсили разтуха на Какатра, случайно бяха научили за решението на Ван дер Мейде и се бяха вглеждали в душите си чак до болезнените дълбини на съвестта.

Мисълта, че Жан беше намесен, я отвращаваше. Как бе могъл да се съгласи на подобна чудовищност? Коварството, мошеничеството, безчовечните машинации… И все пак обясняваше много неща. Магическата му поява в салона, чувството, че я познаваше по-добре от всеки друг, нуждата да се покрие след пристигането й в „Ла Люмиер“. А преодоля ли първичния шок от разкритието на Ребека Щутгарт, Лори осъзна, че бизнесът си е на Рубен, единствено и само негов. Въвличането не се припокриваше с посвещаването. Напълно естествено беше Жан да потърси прибежище в лицето на доверения сътрудник на покойните му родители. Нима можеше да го вини за това?

Когато Жан беше престъпил прага на „Трес Ерманас“ в онзи далечен, съдбовен ден, безспорно бе дошъл да я спаси — и то не само от Диего Маркес. На вербуваните жени се полагаха заплащане и доживотна опека. Можеше ли с ръка на сърцето да заяви, че ако Жан й беше поднесъл предложението си — да подобри неизмеримо живота на баща й, на Рико и, да, на нея самата, — щеше да го отхвърли?

„Вманиачи се по теб — беше й издала Ребека. — Ти беше прекалено различна, за да те пусне по каналния ред.“

Идеята замъгли съзнанието й, опияни я със сладкото си обещание.

В съзнанието й изплува образът на Омар, разкошните му сини очи.

Какво семейство можеха да бъдат тримата…

Аврора поглъщаше свежия океански въздух като скитник, намерил оазис в пустиня. Покритата кърмова палуба приютяваше шепа гости, които разговаряха оживено под топлата светлина на лампите, докато бризът разсейваше дима от цигарите им. Отправи се към носа. Там нямаше никого.

Слънцето потъваше зад хоризонта. По небето се простираше балдахин от бледи звезди.

Аврора стъпи с един крак на най-долното перило и се провеси над парапета. Още крачка, само още крачка, скок в неизвестното — и край. Какво ли щеше да е чувството? Студена, солена бездънност. Представи си непрогледните океански недра, кръстосвани от големи бели акули.

Какатра вече не се виждаше в далечината. Линията на хоризонта, отрязала като с нож притъмнялото небе от притъмнялата водна шир, разкриваше облия силует на земята.

Рубен тъкмо приключваше с речта си на долната палуба. Аврора не беше намерила сили да се присъедини към публиката от величаещи фалшивия му блясък угодници. Щеше да им е за последно, любимият им магнат нямаше да изнася повече речи. Навлизаше в сетния час от живота си, а дори не подозираше, че вече е смъртник. За пръв път всезнайкото не знаеше нищо.

Аврора стисна зъби с решимост. Впери поглед напред, а машината под краката й пореше водите към заветната цел, затвърждавайки съдбата, която си беше избрала.

Опипа с пръсти стоманата на ножа и нагласи дръжката му в удобна за хващане позиция.

Сигурно беше същото като да убиеш сърна — едно ловко, премерено мушване в гръкляна и готово.

Почти детска игра. Почти нечестно. Дори нямаше да му даде шанс да се моли за живота си.

На излизане от тоалетната Лори едва не се сблъска с Максимо Диас.

— Търсех те.

Тя се притисна с гръб към стената, отблъсквайки го с длани. Приближеше ли се до нея, винаги я изпълваше ужас.

— Трябва да се връщаме в салона — каза му сухо.

— Така ли? — Максимо понечи да я целуне, но тя извърна лице. — Отпусни се, Лори, нощта е прекрасна… Скоро ще сме съпруг и съпруга…

По коридора мина модна редакторка от свитата на Лурен Скот, усмихна се неловко и изчезна в тоалетната. Лори съумя да разсее изражението си на пълна погнуса, преди да бъде отчетено от жената. Максимо подпря с палец брадичката й.

— Сама се сещаш, че рано или късно ще поискам ръката ти публично.

— Не би посмял.

— Всички това искат.

— С изключение на мен.

— Ясно — подразни я със злобна нотка в гласа. — Знам, че не обичаш да прибързваш, Лори. Така де, на единия ден ми обръщаш гръб, а на следващия ме молиш да стана баща на детето ти…

— Говори по-тихо, ако обичаш.

— Няма кой да ни чуе.

— Обсъждали сме го хиляди пъти. Каза, че си наясно със…

— Знам, знам. — Той вдигна ръце, сякаш просто я бе занасял, но напоследък все по-често повдигаше темата за тайния им пакт. Лори имаше чувството, че колкото повече му се дърпа, толкова по-несериозно подхожда Максимо към нуждата от дискретност.

Редакторката излезе от тоалетната и той се възползва от възможността да млясне Лори право по устните, знаейки, че сега му е паднало. Тя му позволи да я целуне, изтърпявайки дори езика му в устата си. Когато се увери, че жената си е отишла, го отблъсна от себе си с длани.

— Подиграваш ли се с мен?

— Не повече, отколкото ти с мен.

С тези думи Лори осъзна, че животът й завинаги ще е свързан с този на Максимо Диас.

Той настоя да се държат за ръце. Тръгнаха по коридора, но нещо я накара да погледне назад. Някой ги наблюдаваше; усещаше погледа му по тила си.

Тъмната фигура се изпари толкова бързо от полезрението й, че Лори се усъмни дали изобщо я е видяла. Стори й се, че беше мъж: просто раздвижване в сенките, мистериозен фантом, по-неуловим и от пърхащи птичи крилца.

Ако се съдеше по регистрите на островния патрул, Хуан Ромеро, познат още като Енрике Маркес, изобщо не се беше качвал на борда на яхтата.

Докато вървеше към долната палуба, за да изпуши една цигара, Енрике си мислеше колко лесна част й се е паднала на Маргарет Дженсън. Госпожата единствено трябваше да се придържа към съгласуваната история.

— Три минути, Ромеро — натякна му ръководителят, като го видя накъде се е запътил.

Енрике се подсмихна нагло, издишвайки цигарен дим. Цял ден кръшкаше от работните си задължения, правеше си почивки, когато му скимнеше, зяпаше нахално жените и важничеше пред мъжете: само и само да вгорчи живота на организаторите. По-късно, когато цъфнеше със сънен поглед, уж задрямал на работното място, изобщо нямаше да се учудят, че е изпуснал яхтата на отплаване.

Смачка фаса и се върна в камбуза. Вътре приготвяха специални коктейли в излъскани до съвършенство чаши с формата на буквата „V“, допълнена със сребърна бъркалка, образуваща останалите два инициала от фамилията на Рубен, „DM“, чийто връх представляваше числото 60, направено от захарни диамантчета.

В действителност Енрике далеч не възнамеряваше да подремва, а да се побърка от работа, преди да се върне на сушата. Неговата роля в плана изискваше и умствено, и физическо усърдие. Първо трябваше да се отърве от доказателствата: да изхвърли детонатора във водата, да спадне спасителната лодка и да разхвърля дрехите си на всички посоки, за да изглеждат като изплували от потъналата яхта парцали. А после предстоеше и най-ключовата част. Щеше да се присъедини към струпаните на плажа свидетели, вперили ужасени погледи към далечния хоризонт, където океанът щеше да поглъща отломки от обгоряла яхта и парчета богаташко месо. Маргарет Дженсън щеше да дотърчи с детето и да изиграе ролята на потресена и обляна в сълзи очевидка.

Енрике, разбира се, нямаше да е на борда, когато яхтата се отправеше към северния бряг. Вместо това щеше да доплува до източния под прикритието на нощта, където щеше да го чака същата като неговата униформа, само че суха.

Направо беше срамота, че нямаше да има кой да го поздрави за гениалното хрумване.

Без да разбере кога бяха заредили подноса му, Енрике го вдигна над рамо и отвори вратата към навалицата от тузари.

Жан Моро едва не го блъсна при стълбището. На Енрике му се наложи да се прилепи до стената, за да избегне удара. Невидим до самия край.

59

Ланс Хломски умираше от страх да не се издъни. След две седмици интензивни тренировки се чувстваше подготвен за физическата работа, но каква гаранция имаше, че няма да се спъне или да излее нещо, и изобщо да стане за резил? Нулева.

Тази вечер му се отваряше шанс да осмисли живота си. Шест месеца в поправителен дом, задето беше вкарал заредено оръжие в училище… е, след тази издънка майка му го беше уверила, че с бъдещето му е свършено. „Къде ти беше умът, момче?“ Онези разбойници от училище го бяха накарали. Като един вид ритуал за прием в бандата им — а Ланс определено не можеше да се похвали с много приятели. Беше кльощав, невзрачен и с пъпчиво лице: самотник и пълен загубеняк.

Тазвечерната работа за Рубен ван дер Мейде беше дългоочакваният му пробив. Шансът да го одобрят беше нищожен — много деца от бедни семейства се бореха за позицията, но веднъж в живота си Ланс беше извадил късмет.

Остави подноса си на плота и загледа как го пълнят. Тигрови скариди, риба меч и калмари; хайвер, миди и омар.

Самият Жан Моро се намираше в камбуза. Ланс се потеше от напрежение, както когато големите момчета го наобиколяха в училище.

Французинът оглеждаше кухнята с остър, преценяващ поглед, който накрая стигна и до Ланс. Хлапето извърна очи смутено.

След секунди нечий глас с ясно изразен френски акцент прошепна в ухото му:

— Ще ми направиш една услуга. Ще изслушаш внимателно инструкциите ми, а после ще ги изпълниш точно и прецизно. Ясно ли е?

Стиви имаше нужда от глътка въздух. Бутна вратите към задната палуба и се натъкна директно на самодоволния поглед на Дърк Майкълс.

С настъпването на нощта започваше да застудява. Бяха сами в тази част на яхтата.

— Надявах се да си поговорим — изръмжа през дебелата пура между устните си.

— Стой настрана от Биби Райнър — предупреди го тя. — Не искам да се вдига врява; не искам да правим сцени. И ти не го искаш, повярвай ми.

Той се изкиска отвратително, без всякакъв хумор.

— Да ти вярвам ли? Голяма си шегаджийка. Май с подробности знаеш какви ги е свършила развратната ти дружка.

— Знам какво сте й причинявали двамата с Линъс.

— Не си го чула от моята уста.

— Странно. Аз пък си мислех, че ти е в природата да се хвалиш за подобни подвизи.

Дърк се приведе напред, достатъчно близо, че да подуши дъха му.

— Курвичката си го заслужаваше. Добре се позабавлявахме, а тя и още искаше.

— Двамата с Линъс сте я експлоатирали. Държали сте се като абсолютни садисти.

— Е, и?

— Отлично знаеш, че превърнахте живота й в ад — изсъска Стиви. — Линъс я е подлъгал да участва в онези гнусни филми, а после сте си въобразили, че това ви дава право да злоупотребявате с тялото й.

— Жива е, не ти ли стига?

— Щяхте да я довършите. Ако тя сама не сложеше край на живота си преди това.

Дърк я гледаше кръвнишки.

— На твое място бих си държан езика зад зъбите. На сума хора ще им е интересно да научат какво точно се е случило онази нощ. Съкрушена вдовица ли? Оная кучка е студенокръвна убийца!

— Шантажирал си я — не отстъпваше Стиви. — Тук, на този проклет остров. И то с разрешението на Ван дер Мейде. Знаем всичко, Дърк.

— Интересна теория си имаш.

— Не се бъзикай с мен.

Той се ухили, очевадно развеселен.

— Мен ако питаш, само един изход ни остава.

Тя го простреля с поглед.

— И нека позная: няма да ми е по вкуса.

— Още откакто ви зърна в Ню Йорк, си ви хареса и двечките. Биби беше само половината сделка. Линъс гонеше комплекта.

— Линъс беше извратено копеле — заяви Стиви. — И ти не му отстъпваш.

Дърк се примъкна още по-наблизо. Звездите над тях замръзнаха в очакване като зрители на смъртоносен двубой.

— Бизнесмени сме — обясни важно. — Гледаме комерсиалната страна на нещата. Сама знаеш, че и на теб бяхме хвърлили око. Напомних го и на скърбящата вдовица при последния ни разговор. Пазя й място в… проектите ми — сви рамене, сякаш беше от ясно по-ясно. — Обеща ми и теб да убеди. Ето, давам ти дума. Записът е унищожен.

— Майната ти.

— Какъв друг избор имаш?

— Мога да извадя на бял свят много от кирливите ризи на това място, а ти си твърде задръстен да се досетиш кои.

Той изсумтя.

— Сигурен съм.

— Точно така, бъди сигурен. Не ме карай да използвам козовете си, Дърк, защото не искам. Ще въвлека в играта твърде много невинни хора. Може и да се мислиш за гъст с Ван дер Мейде, но дори не подозираш колко си неосведомен.

— Предлагам ти възможност. — Напълно игнорира думите й, сякаш я беше изслушал за развлечение. — Бих я приел, ако бях на твое място.

— Слава богу, че не си.

— Тогава се приготви да понесеш последиците.

Стиви отвори вратата.

— Ти също.

— Ужасно е, не мислиш ли? Да загубиш съпруга си толкова скоро след сватбата. — Кристина Майкълс снижи гласа си. — И то при такива обстоятелства… Биби Райнър сигурно още се съвзема.

Зандър изпита облекчение, че Кристина явно не беше в час с лудориите на съпруга си, макар и да не се изненада. Едва ли Дърк би парадирал с извънкласните си занятия.

— Май е обречена на живот сред утайката на обществото — размишляваше Кристина с нотка на злорадство в гласа. — Представи си само! Изгоряла и пропаднала още преди началото на холивудската си кариера.

Жан Моро тъкмо влизаше в салона. Зандър го познаваше достатъчно добре, за да разбере кога си е наумил нещо. Личеше си по стойката му.

Призова всичкия си кураж, извини се пред Кристина и тръгна през тълпата от гости. Жан притежаваше вграден радар за предстоящи офанзиви и очите му моментално попаднаха върху Зандър.

— Трябва да поговорим, Моро — каза му той като се приближи достатъчно. — На четири очи.

Аврора слезе на долната палуба и тръгна по облицован с дървена ламперия коридор. Не изглеждаше особено изтънчено, затова реши, че води към екипажния отсек. Отпред се издигаше междинна стъклена преграда, отвъд която цареше луксозна атмосфера — очевидно там пребиваваха гостите.

Тук пътя й красяха ръчно изработени тапети с изящен десен. Побутна вратата на една от каютите и остана удивена. Просторно легло с четири колони и бяла копринена покривка, заобиколено от богато украсени бамбукови мебели и скъп телевизор с плазмен екран. Два илюминатора с позлатени рамки предлагаха изглед към океанската нощ. Застана пред единия, взирайки се сляпо в непрогледната тъма отвън.

Аврора приседна на леглото. Наоколо цареше мъртвешка тишина.

Отражението й в прозорчето я гледаше от мрака, постепенно придобивайки измъчените черти на майка й — или на жената, която някога беше смятала за своя майка.

Бръкна под роклята си, напипа острието и извади ножа. Беше дълъг и излъскан, с белезникава дръжка от полирана кост.

Аврора притисна върха в крайчеца на единия си пръст, докато меката възглавничка не пусна капка алена кръв.

Сълзите й рукнаха от моментната болка, но продължиха да се ронят заради онази вътрешната, по-дълбоката, чиято отрова не можеше да излее, колкото и кръв да си пускаше. Зарови лице в дланите си и даде воля на цялата си мъка.

Лори забеляза хлапето. Беше ниско и мършаво, със сериозно изражение и рой токсични наглед пъпки. Навърташе се покрай двама им с Максимо от доста време, сякаш нямаше желание да обслужва останалите гости, и вече започваше да й лази по нервите.

Знаеше защо Ван дер Мейде беше се снабдил с персонал от нетрадиционен източник. За да изтъкне факта, че и той самият имаше скромен произход и че животът е какъвто си го направиш.

А може би чувството за вина го беше подтикнало?

Дали човек като Ван дер Мейде изобщо имаше съвест?

Естествено инициативата му беше получила голяма публичност: Рубен беше по-хитър и от лисица. Но това хлапе им се беше залепило като кърлеж. Тръгнеха ли нанякъде, влачеше се по петите им.

Обсеби я споменът за злобните писма. Ами ако авторът им беше тук тази вечер?

Ако я наблюдаваше в момента?

Ланс Хломски не можеше да откъсне поглед от Максимо Диас. Актьорът му напомняше колко несправедлива е била съдбата да го обрече на грозота. Още от малък Ланс се питаше как така някои хора бяха надарени с всичко: красиво лице и божествено тяло, и сякаш това не им стигаше, ами и вървеше в комплект с двете най-големи постижения в живота на човек — момичета и пари. Докато други, като него например, прекарваха дните си в изстискване на пъпки и мастурбация, затваряйки се в собствения си комплекс за малоценност до такава степен, че си оставаха същите завинаги.

Максимо и Лори Гарсия — едва ли съществуваше по-изящна холивудска двойка. Ланс беше повече от сигурен, че никога, никога няма да разбере какво е чувството да си с жена като нея.

Не можеше да извърне поглед от тях, колкото и да го боляха очите; беше като да се взираш в слънцето, улавяйки единствено кратки, ослепителни проблясъци.

— Всичко наред ли е? — Лори изникна от едната страна на Стиви.

— Търся Зандър — обясни й тя, оглеждайки салона. Стори й се, че мярна тъмната му коса сред морето от хорски глави, но явно се беше припознала. — Да си го виждала?

— Последно ви видях заедно.

Стиви излезе през вратата и тръгна по витото стълбище към долното ниво. Двама влюбени се прегръщаха в дъното му, но като я видяха да приближава, се разделиха засрамено. Надникна в по-малкия салон и провери в бара на горния етаж. Нищо.

Само едно място оставаше — долната палуба. Тръгна през отсека за гости възхитена и в същото време отблъсната от прекалената помпозност. Нищо чудно, че Ван дер Мейде не беше поръчал да заключат вратата. Все пак беше фукльо от класа, а по-впечатляващо от това нямаше накъде.

Тъкмо се канеше да обърне посоката, когато дочу едва доловимо хлипане.

Женски плач. Стиви замръзна на място, наостряйки слуха си. По-скоро момичешки. Гласът беше на млад човек.

Тръгна по звука, долепяйки ухо до вратата на всяка каюта. Акустиката обаче се оказа измамна заради всички кухини из стените и Стиви имаше чувството, че преследва перце, носено от вятъра.

Най-накрая намери каютата. Почука деликатно. Плачът моментално спря и тя напрегна слух в очакване на отговор. Когато не получи такъв, натисна дръжката на вратата.

В първия момент не разпозна момичето върху леглото. Платиненорусата й коса беше разрошена, роклята й — намачкана и разпорена, а от едната й длан към китката й се стичаше струйка кръв.

Но вдигна ли трескавия си, замъглен поглед към нея, Стиви веднага се досети коя е.

— Аврора — възкликна разтревожена. — Какво се е случило?

60

Маргарет пристъпваше плахо в мрака. Земята под краката й беше неравна, а обувките й — непрактични. Странеше от осветените пътеки, съзнавайки що за лоша шега можеше да й изиграе нечия остра памет. Започнеха ли разпитите на другия ден или следващата седмица, свидетелите щяха да разровят щателно всичките си спомени от злочестата нощ.

За радост Маргарет познаваше острова по-добре от всеки друг.

Под мишницата си стискаше резервната униформа на Енрике Маркес. Чак сега проумяваше как мъже като Ван дер Мейде и Моро бяха развили зависимост към влиятелното си положение. Неволно й беше предоставен достъп до всички средства, необходими за осъществяването на тайния й план — от графика до униформите на персонала. Господин Ван я беше подценил. Открай време допускаше тази грешка.

Най-сетне разпозна очертанията на източния бряг. Вълните се разбиваха в скалите, превръщайки се в пяна. Надяваше се Енрике да не беше преувеличил, изтъквайки се като добър плувец.

Маргарет скъта униформата на уговореното място и вдиша с пълни гърди от нощния въздух. Какво спокойствие.

Тръгна обратно към имението, тананикайки си тихичко.

Библиотеката имаше духа на преплавал всички морета древен кораб. Стените не се виждаха от рафтове с вехти, оръфани книги и разпънати карти. Стрелката на гигантски компас върху стъклена дъговидна поставка сочеше към открито море. Внушителен античен глобус стоеше сякаш на пост до догарящия огън в камината. Масивен стенен часовник тиктакаше в унисон със сърцето на Зандър, два удара в секунда.

Жан гледаше през прозореца със сключени зад гърба си ръце.

— Трябва да направиш нещо — каза Зандър. — Поне това ми дължиш.

Другият нито помръдна, нито пророни дума. На Зандър му хрумна, че Жан като нищо можеше да е бил капитан на боен кораб в някой предишен живот. Открай време имаше такова излъчване: предвечно, сякаш дори пясъците на епохите го отминаваха незасегнат.

— Рубен не допуска чужда намеса в работите си — отговори му той. — Не мога да ти помогна.

Зандър не му беше спестил нищо: малтретирането на Биби, смъртта на Линъс, заплахите на Дърк.

— Налага се. Още не е късно да спрем произволите му.

Жан се позасмя и се обърна към него.

— Произволи?

— Отлично знаеш за какво говоря?

— Опасявам се, че не знам. Май ще трябва да ми обясниш.

Зандър стовари юмрук върху масата помежду им.

— Не се подигравай с мен, Жан. Накарай Рубен да хване юздите на Дърк, и то веднага, или, кълна се, ще разкрия пред целия свят тайната ти.

— За Какатра ли? Давай. Сигурен съм, че властите ще изслушат с интерес и за твоето участие.

— Не ме приравнявай с вас.

— Защо не? Доколкото си спомням, и ти изкара доста парички.

— И до последния цент ги вложих в благотворителни каузи.

— Винаги си бил същински символ на целомъдрието.

— В сравнение с теб — не си далеч от истината. — Зандър изигра коза си с финес. — Да не увъртаме повече, Жан. Не говорех за тайната на Какатра. Говорех за тайната от миналото ни. За случилото се при последното ни съвместно мореплаване. — Последва многозначителна пауза. — Ако си готов да вдигнеш завесата, повярвай ми, на твое разположение съм.

Максимо Диас остави чашата си с омекнали колене. Морска болест ли го беше хванала?

— Какво има?

Виждаше лицето на Лори размазано.

— Нищо — успя да отговори с пресипнал глас. Никога досега не беше страдал от морска болест. — Добре съм.

Прималяваше му. Стомахът го стягаше, сякаш му се ходеше по голяма нужда.

— Просто трябва да полегна за малко. — Олюля се на краката си, едва сдържайки се да не повърне. — Веднага.

— Макс…

Ненадейно подът се вдигна да го посрещне. Последното, което видя, преди да загуби съзнание, бяха суровите очи на онова досадно хлапе. Последното, което чу, беше трясъкът на счупено стъкло.

— Да го отведем в някоя от спалните за гости — предложи Ребека Щутгарт с дискретен глас, докато двете с Лори помагаха на Максимо да се изправи. Бяха привлекли вниманието на няколко от посетителите.

— Добре съм, добре съм. — Максимо заваляше думите. От крайчеца на устата му провисваше лига и се точеше към пода.

Лори вдигна поглед. Сведе очи в бързината и веднага се вгледа пак. Класически жест на изумление, достоен за филмов кадър.

Невъзможно.

Отсреща, в другия край на салона, ясно като бял ден видя… можеше да се закълне, че видя…

Би разпознала тези черни очи навсякъде дори след толкова много време.

Рико Маркес.

Рубен разпита охраната. Гаджето на Лори Гарсия, някой си безславен актьор красавец, беше пийнал повечко. Разполагаха с медици на борда, но не му се щеше да ги впряга заради някакъв си некадърник. Къде си мислеше, че се намира — в училищната дискотека ли?

— Казах ти, че тези отвари са смъртоносни — прошепна дрезгаво Кристина Майкълс, облизвайки устни. — Ако не те познавах, щях да си помисля, че целиш да се възползваш от нас.

Рубен изтръпна. През годините Кристина се беше подлагала на толкова пластични операции, че лицето й приличаше на купа с желе.

Издърпа един от служителите на охраната настрана.

— Намери Аврора Наш и я отведи в каютата ми. На момента. Свършиш ли работата, идваш сам да ми докладваш. Ясно ли е?

— Да, шефе. — Мъжът тръгна нанякъде.

Рубен изпита същото чувство на задоволство, както когато хванеше риба и я изкормеше собственоръчно. Ако пиянството на Максимо Диас беше най-големият дявол за тази вечер, щеше да го преглътне. В крайна сметка всички хлапачки като Аврора бяха един дол дренки: уплашени лигли, търсещи внимание и две-три благи думи. Щеше да си поприказва с нея и да й пробута някоя история. Да й наговори каквото искаше да чуе — все пак това беше по неговата част.

Май напук на всички тревоги празненството щеше да протече безинцидентно.

Рубен изсмука една солена аншоа от пръста си. От двайсет и четири часа насам чак сега му се отваряше апетит.

— Да извикаме ли лекар? — попита Лори, поддържайки с рамо едрото туловище на Максимо.

— Нека си отспи — отвърна Ребека. — Няма смисъл да създаваме паника.

Клатушкащото се трио слезе тромаво по стълбището. Ребека отвори вратата на първата каюта по коридора и двете го довлачиха вътре. Максимо се стовари върху леглото и моментално заспа.

Рико Маркес…

Лори опита да се отърси от спомена. Нямаше начин да е бил той; абсолютно налудничаво хрумване. Пък и нали още беше в затвора? От толкова време дори не се беше сещала за него. Просто напрежението й идваше в повече. Онова смахнато сервитьорче я беше изнервило, заради него й се привиждаха разни невъзможни неща.

Умишлено върна вниманието си към Максимо.

— Не разбирам какво му е — каза на Ребека. — Не е пил чак толкова много.

— Цяла вечер ли сте заедно?

— Не, но…

— След час ще е като нов. — Свалиха обувките и чорапите му, оголвайки продълговатите, восъчно бледи ходила, които Лори, незнайно защо, намираше за отблъскващи. При вида на угриженото й изражение Ребека добави любезно: — Наистина ще се оправи.

Лори притисна длан към челото на Максимо. Кожата му беше лепкава и излъчваше топлина, дишаше на пресекулки. Трябваше да го огледа добре.

— Може ли да запалим лампата?

— Да го оставим да поспи — посъветва я Ребека, придърпвайки я към вратата. — На сутринта ще ти е благодарен.

Енрике Маркес имаше чувството, че го е блъснал влак. С бясна скорост.

В момента лежеше на релсите, останал без дъх, докато пред очите му танцуваха звездички, а мозъкът му бучеше като в тенекиена кутия.

Лори го беше видяла. Беше го погледнала право в очите. Само за част от секундата, но и толкова стигаше…

Мамка му!

Някогашната искра беше пробягала помежду им. Точно тя можеше да му изиграе лош номер. Чувствата му към нея не се бяха променили. По-прекрасна беше от всякога, по-прекрасна дори, отколкото си я спомняше.

Енрике отиде в тоалетната да наплиска лицето си със студена вода. Ръцете му трепереха.

До тук всичко беше просто и ясно: планиране, преследване. Сплашващи писма. Но най-елементарното действие — да я види на живо, да срещне погледа й, някак беше разклатило нервите му.

С чисто черна омраза се живееше по-лесно, отколкото с тази сива неустановеност.

Завъртя сребърната халка на пръста си.

Какво беше прочел в очите й? Че го беше познала — беше. Но имаше ли и нежност? Дали още го обичаше? Възможно ли беше? Може би да. Но нима беше изключено през цялото време да е знаела, че той — добрият стар Рико, първата й любов, той беше изпращал писмата? Може би от отдавна чакаше да се хвърли в прегръдките му. Може би я измъчваше вина заради предателството й и се надяваше на втори шанс…

В съзнанието му се натрапи грозна картина: отломки от красотата й, парчета от божественото тяло, които бе докосвал и целувал в младините им, разпилени из океанското дъно… Досущ като момче, на път да откъсне крилцата на пеперуда, Енрике изтръпна при мисълта да унищожи това съвършенство.

Не!

Виждаше образа не на жената, в която се беше превърнала Лори през последните три години, а на онова възлюбено момиче, чиито ръце се бяха увивали около кръста му от задната седалка на мотора, на невинната хубавица в оръфани кецове и мрежест потник, капнала след поредния дълъг работен ден — как идваше на пристанището, а той засенчваше очите си с ръка, за да види лицето й още отдалеч.

Ароматът на кожата й. Енрике вярваше, че гневът му го е потулил, затрупал го е под пластовете болезнени спомени, но ето че пак се събуждаше в обонянието му, изникваше като пролетно цвете изпод пръстта.

Как не го беше проумял досега? В момента му се струваше очевидно. Тази вечер не беше тръгнал на мисия да унищожи Лори, а да си я върне. Винаги му беше принадлежала. Просто трябваше да й отвори очите.

Лори беше сигурна, че чува гласове откъм съседната стая. Когато двете с Ребека излязоха тихо от стаята на Максимо, тя допря пръст до устните си.

— Тук има и някой друг — каза шепнешком.

С разпалено любопитство тръгнаха към звука. Две жени разговаряха оживено: едната с истеричен, другата с утешителен тон. Лори разпозна гласа на втората — Стиви Спелър.

Свъси вежди към съпругата на Жан.

— Какво става тук?

Ребека опря длан във вратата и я побутна леко.

Най-неприятната част беше да види въодушевеното личице на Ралф, долепено до прозореца на горния етаж. Момчето се взираше в далечната яхта, сякаш пред него беше най-изящното творение на света.

Маргарет го отдръпна от стъклото.

— Време е да си лягаш, съкровище. — Качи го в леглото и подпъхна завивките около тялото му както обичаше, превръщайки го в същинска гъсеница. После го целуна по челото. Важно беше всичко да протече както обичайно.

— Кога ще се върнат? — попита я момчето сънено. — Кога ще се върне Жан?

Тя го погали по косата.

— Няма да е скоро.

61

Устата на Аврора беше пресъхнала, а гърлото й като че ли всеки момент щеше да пламне. Имаше чувството, че е говорила с часове. Миналото сякаш беше намерило дългоочаквания отдушник и се беше изсипало наведнъж: преживяванията й с Том и Шерилин, с Жан и Рубен на острова, с Рита и Кейси, и Фара, с Паскал Деверо и семейството й. Изля цялата си душа — разказа й за всичко, което знаеше, и за всичко, което не знаеше и се боеше да научи.

Стиви Спелър я беше прегърнала с една ръка през раменете. За нейно удивление жената не се отдръпна дори когато грозната тайна на Какатра излезе наяве.

Сега стаята тънеше в мълчание. Стиви първа го наруши.

— Интересува ме за какви се имат тези, че си играят така с живота на хората.

Аврора налетя на Ребека.

— Ти си му съпруга! — обвини я с изнемощял глас. — Знаела си. За всичко си знаела! — Лицето й придоби горчива гримаса. — Как си могла да го допуснеш?

Ребека прие с достойнство обвинението. Момичето заслужаваше откровен отговор, макар и доста закъснял.

— Съжалявам, че си научила по този начин. Още от самото начало знаех, че истината рано или късно ще изплува. Толкова големи тайни не остават скрити задълго.

— Не думай — намеси се остро Стиви.

— Арно Деверо ми разказа всичко, което знаеше. — Устните на Аврора трепереха видимо. — Само че той нямаше представа… — едра сълза се търкулна по бузата й — … не знаеше кои са били истинските ми родители. Кои са. — Тя поклати глава, мъчейки се да разсее отчаянието си. — Виждате ли? Дори не знам живи ли са, мъртви ли са.

Ребека я доближи.

— И аз не знам, скъпа. Казвам ти истината. Само Рубен…

— Как можеш да се държиш толкова хладнокръвно? — озъби й се Аврора. — Хич ли не те е грижа?

— Разбира се, че ме е грижа. Още от началото се потрисах от бизнеса им и какво от това? — Издайническият трепет в гласа й свидетелстваше за дългогодишните й терзания. — Решена съм да напусна Жан. И острова. Всичко приключи за мен.

— Ами останалите? — Аврора избърса носа си с китка. — Останалите деца и семейства? Ами аз? За мен целият ужас тепърва започва. И никога няма да приключи! Как не те е срам да разправяш, че всичко е приключило, когато сте съсипали живота на толкова хора и сте им отнели правото на свобода?

— Никога не съм искала да се замесвам. Кълна ти се от все сърце. Никога.

— Но заради щастливия брак си е струвало да търпиш, така ли?

— Не. Съвместният ми живот с Жан никога не е бил щастлив.

Аврора се изсмя горчиво.

— Да не мислиш, че ми пука за брачните ти несгоди?

Стиви стисна рамото й.

— Недей така. Вината не е на Ребека.

— Не е ли? Затваряла си е очите, твърде голяма страхливка е била, за да се опълчи! — Аврора скочи от леглото, готова да издере очите на Ребека. И щеше да го направи, ако Стиви не я беше възпряла.

— Да не се бием помежду си — посъветва жените в стаята. — Имаме общ враг.

Ребека стрелна към Лори повече от красноречив поглед.

— А, да, за малко да забравя. — Аврора се втренчи в тъмите очи на Лори. — Онази вечер, когато се запознахме на Какатра, едва издържаше да не му разкъсаш дрехите. Общ враг — друг път!

Стиви обърна недоумяващ поглед към Лори.

— Лори е спала с Моро под носа ти. — Аврора насочи вниманието си към съпругата на французина, очаквайки реакцията й с жажда за мъст, достойна за камикадзе: щом беше тръгнала към дъното, щеше да ги повлече със себе си.

Но Ребека я изненада със спокойния си отговор:

— Знам за любовната им авантюра.

— Сигурно ме будалкаш — изстреля Аврора. — Значи се занимаваш и с търговия на мъже, не само на бебета?

— Сложно е… — намеси се в разговора Лори.

Аврора я прекъсна грубо и се развика насреща й, търсейки повод за сбиване.

— Какво е чувството да откриеш, че тъпкачът ти продава деца в Холивуд? Че е лъжец и мошеник, и изнудвач, и престъпник? Питам те. Какво е чувството? — Искаше да ги да нарани дълбоко: и Ребека, и Лори, и изобщо, който й паднеше от техния сой, да им върне услугата за болката, която й бяха причинили.

Лори не потрепна.

— Не ме шокираш. Ребека ми разказа всичко още снощи.

Аврора обърна недоумяващ поглед към Стиви, а по лицето й се четеше абсолютна паника.

— Съжалявам, Аврора — каза й тя загрижено. — Аз също знаех. — Очите й обходиха и трите жени в стаята. — А сега май е време да си поговорим като зрели хора.

— Признавам, изключително ми беше приятно да наваксаме. — Жан се отправи към вратата. — Ще те помоля обаче да ме извиниш, чакат ме по-належащи задължения.

Зандър сграбчи лакътя му.

— Искам ти услуга, защото си ми длъжник.

— Не ти дължа нищо. — Жан се изтръгна от хватката му и изпъна ръкава на сакото си. — Смъртта на Пол и Емили няма нищо общо с това.

— Има много общо.

— Надарен си с богато въображение, Джейкъбсън — отвърна му Жан с поведението на някогашното недосегаемо момче от академията, поразяващо противника само с поглед или дума. — Всичко е в главата ти. Ако не те съжалявах, досега да съм ти запушил устата.

— Винаги прибягваш до заплахи.

— А ти винаги прибягваш до старата си песен. Отегчаваше ме някога, отегчаваш ме и сега. Радвай се, че не съм от обидчивите. За звяр ли ме имаш? Наистина ли вярваш, че нарочно съм оставил родителите ми да умрат? — Очите му просветнаха. — Събуди се, приятелю.

— Знам какво видях.

— Видял си едно хлапе — заяви Жан. — Видял си хлапе, изпаднало в шок. Ето какво си видял.

В паметта на Зандър изплуваха съкрушителни картини. Семейство Моро, борещи се с вълните, собствените му протегнати през парапета на яхтата ръце, равнодушното бездействие на Жан. Шокът не обясняваше празнотата на онзи син поглед.

— Вече не ме плашиш — обяви на французина. — Някога ме ужасяваше, да. Но тези времена отминаха.

Жан посегна да отвори вратата, но очевидно размисли.

— Знаеш ли какво? Търпях подозренията ти години наред, понеже те съжалявах. Жал ми стана за теб още при първата ни среща в академията. Затова те допуснах до себе си, не защото те исках за приятел, а защото ми беше жал за теб. Сигурен съм, че и ти си го знаел. Издигаше ме в култ, даваше всичко да си на моето място — може би и до ден-днешен е така. Искаш ли да чуеш нещо? Побиваха ме тръпки, като те гледах как ми вървиш по петите и копираш всяко мое действие, всяка дума, как се държиш като някое ревниво момиченце. Всички ти се присмиваха зад гърба: влюбения, безнадежден Зандър Джейкъбсън. Никога не си ме познавал, поне не истински. Не подозираше дори какво ми костваше да съм Моро, от какво се лишавах. И още живееш в неведение. Когато ми се примоли да дойдеш във Франция онова лято — съгласих се. Когато ме умоляваше да те взема в Холивуд — съгласих се. Поиска и в Какатра да ме последваш — пак се съгласих. Преди да ме срещнеш, беше едно нищо. Нищо. Аз те превърнах в човек. Всичко, което имаш сега, дължиш на мен. Включително красивата си жена.

Зандър замахна с юмрук. Жан избегна удара, с едно ловко движение го сграбчи за реверите на сакото и го придърпа към себе си. Лицата им се озоваха на сантиметри едно от друго.

— Хлапак с богато въображение — повтори Жан. — И толкова. А съм готов да се обзаложа, че така ти е било по-лесно. Балсам за гузната ти съвест. Какатра те направи богат. Рубен те направи богат. Аз те направих богат. И за да облекчиш угризенията си, си решил да превърнеш човека, подал ти ръка, в убиец, зъл до мозъка на костите си. Правилно ли съм схванал?

— Фактите говорят… — подхвана Зандър разтреперано.

— Фактите? Добре, да разгледаме фактите. Искаш от мен да ти помогна в укриването на убийство.

— Искам от теб да ми помогнеш да опазя брака си.

Жан го пусна.

— Бракът ти е измислица.

— Не смей да ми казваш кое е истина и кое — измислица. Едва ли схващаш разликата.

— Схващам, че се опитваш да потулиш убийство. Тоест не си много по-извисен от мен, в случай че обвинението ти е основателно.

— Унищожи доказателствата срещу Биби Райнър — нареди му Зандър. — И няма да ме видиш повече.

— В противен случай какво?

— Знам достатъчно да те потопя завинаги.

— Да ме потопиш — интересно казано. — Жан огледа демонстративно внушителния интериор на библиотеката: яхтата го обграждаше като непревземаема крепост, солидна и стабилна. — Чудно как ще стане.

Максимо Диас се обърна по гръб. Стомахът го присвиваше. Имаше чувството, че пропада все по-надълбоко и по-надълбоко в черните недра на кладенец. Опита да помръдне, но не събра сили. Усещаше тялото си като оловно, а главата му се маеше шеметно. Отнякъде, недалеч, като дезориентирани прилепи долитаха женски гласове.

— Лори — изпелтечи през сухи, напукани устни. Въздухът в непрогледното помещение се точеше като сироп през гърлото му.

Къде се намираше? Краката му бяха премръзнали. Целият трепереше от студ. Гърдите го боляха.

Пресегна се към празното място до себе си и погали въображаемото й лице.

Лицето му се сгърчи в предсмъртна гримаса, протегнатите пръсти се отпуснаха върху леглото и тялото му не помръдна повече.

— Грешиш — скочи Ребека непримиримо, след като изслуша цялата история на Стиви. — Жан може и да има много провинения, но никога не би станал безучастен свидетел на нечия смърт.

— Твърдиш, че трябва да се вслушам в думите не на съпруга си, а на човека, съсипал живота на това момиче и на още кой знае колко като нея? — Стиви не можеше да повярва на ушите си. — Сигурно се шегуваш.

— Ребека има право — подкрепи я Лори. — Не е способен на подобно нещо.

— Как имате наглостта да го защитавате? — възмути се Стиви. — И двете ли сте се побъркали?

— Точно аз съм последният човек, който би го защитавал — отбеляза Лори. — Като се има предвид какво ми е бил намислил… — Нямаше думи да опише потреса си. — Но какъвто и да е, не е убиец.

— Та ти едва го познаваш! — изкрещя Стиви. Нямаше никакво намерение да подлага изповедта на съпруга си под съмнение. Възмутителното им късогледство я подтикна към дребнави нападки. — Но явно и на теб ти е промил мозъка, както несъмнено прави с всяка женичка, имала нещастието да излезе на пътя му.

— Щом аз не познавам Жан, значи ти го познаваш още по-малко — отбрани се Лори.

— Отвори си очите. — На Стиви й се прииска да я разтърси добре. — Предвидил те е бил за родилка, Лори! Водел е двойствен живот, за който не си си давала сметка. Щял е да ти плати милиони за… за най-безценното нещо! — Цялата тази несправедливост я засягаше лично. — Бебе срещу пари! Как въобще…?

— Той не е човекът, за когото го мислиш — прекъсна я Лори. — Не мога да го намразя просто така.

— Значи си кръгла глупачка.

— Да не спорим помежду си — намеси се Ребека. — Ти сама каза, че…

— Не, връщам си думите, да поспорим. — Стиви посочи Аврора, оклюмала на леглото с кървясали очи, неспособна да осмисли новите парчета от пъзела. — Пред вас стои едно младо момиче, преживяло същински ад, а вие двете с всяка следваща дума демонстрирате точно как на Жан Моро му се е разминавало толкова много време. Застъпвате се за него! Заставате на страната на виновника!

— Не се застъпваме за него — възрази Ребека. — Изобщо не е бивало да се замесва. Но в неговите очи нещата стоят другояче. Родителската любов, поне в биологичния й аспект, не му е понятна. И как с родители като неговите? Мен ако питате, щеше да му е хиляда пъти по-добре в семейство на непознати осиновители. Не се опитвам да го оправдая, ясно е, че не е светец…

Стиви я прекъсна с горчив смях.

— Светец от класа.

— Но не е гледал безучастно как родителите му умират — вметна Лори. — Зандър се лъже.

— Ти пък откъде си толкова сигурна? — изгледа я свирепо Стиви.

— Просто съм.

— Просто си! Ех, Лори, а аз те мисля за интелигентна жена.

— Млъкнете — промълви Аврора. Никой не я чу, понеже скандалът беше в разгара си.

— Разказвал ми е за онзи злощастен ден — не отстъпваше Лори. — Знам истината.

Стиви направи гримаса.

— Нито веднъж не ти е казал истината, бъди сигурна. Ако дори за миг си въобразяваш, че ще заживеете щастливо, нека те уверя, че допускаш най-жестоката грешка в живота си. Не се намираш в шибана приказка, Лори.

— Просто завиждаш — разпали се Лори.

Стиви прихна в смях.

— Моля ти се! Напоследък се наслушах на идиотщини, но тази получава първата награда.

— Млъкнете. — Никой не забеляза как лъскавото острие на ножа изниква от роклята на Аврора.

— Завиждаш, защото Жан не ти е обърнал внимание, а ти се ще да беше. Личи си по разпалените ти приказки по негов адрес; изписано е на лицето ти. Обзалагам се, че си го представяш в леглото си. Всяка жена го желае — и ти не си различна. Спала съм с него и това те измъчва.

Стиви се тресеше от ярост.

— Права си. Защо ли? Защото в природата на мъже като Жан Моро е да лъжат и изневеряват. Вършат ужасни неща и бягат от последиците. Ограбват те до последно. Лори, не искам да се карам с теб. Искам единствено да ме изслушаш. Да ми повярваш. Мъже като него…

— МЛЪКНЕТЕ!

Аврора вдигна ножа в ръка. В очите й се вихреше буря.

Каютата потъна в тишина.

— Дай ми го, Аврора. — Ребека протегна ръка към нея. — Внимателно. Дай ми го.

— Забрави. — Ножът се тресеше в дланта й. — Пропилях достатъчно време. Цели деветнайсет години.

— Прибегнеш ли до него — заговори й умолително Стиви, — значи са спечелили войната.

— Така или иначе са я спечелили. — По едната й страна се търкулна самотна сълза. — А аз загубих. Загубих толкова много, че вече нищо не ми остана.

— И ще пропилееш остатъка от живота си? Не им се давай толкова лесно.

— Права е — подкрепи я Лори.

От гърлото на Аврора глухо се изтръгна смесица между стон и въздишка.

— Знаете ли какво? Струва ми се, че животът не е толкова голяма работа, колкото всички го изкарват.

— Не това е начинът — продължи с утешителен глас Стиви. — Вярвай ми, не е.

Ребека отново протегна ръка.

— Дай ми ножа и лично ще ти доведа Рубен. Става ли, Аврора? Ще ти го доведа. Обещавам преди края на вечерта да намериш отговорите, които търсиш.

На Рубен му се повдигаше от тази песен. Бяха наели рок групата, оглавила сума музикални класации в последно време — четворка палячовци с тъпанарски прически и толкова тесни дънки, че едва държаха краката си отворени.

Огледа салона за някой служител на охраната. Сигурно вече бяха спипали Аврора Наш. Успееше ли да я затвори някъде до речта си в полунощ, всичко щеше да е тип-топ.

Погледна часовника. Единайсет и половина. Краят му се виждаше.

Хубавото на яхтата й беше, че не предлагаше много скривалища.

62

Нощната мразовитост се просмукваше чак в костите на Аврора. Солената вода се плискаше звучно по продълговатия корпус на яхтата. Тъмният въздух увисваше отгоре й като мастилена завеса. Отвън, на главната палуба, беше студено. И пусто.

— Изчакай ме тук — заръча й Ребека, прибирайки внимателно ножа в джоба си. — Недей да мърдаш наникъде. Ще се върна.

Лори реши да провери как е Максимо Диас, преди да се върне на горната палуба. В тъмнината се различаваше само тъмният му силует върху леглото. Едната му ръка висеше от страничната рамка. Из стаята се носеше странна миризма.

Лори затвори тихо вратата.

Едва няколко години я деляха от крехката възраст на Аврора, затова можеше да си представи какъв шок би изживяла след такова разкритие. Колко ли още деца беше поставил Жан в подобно положение? Животът на още колко хора беше разгромил? До момента се беше замисляла единствено за прекършената в зародиш възможност и нея да бяха въвлекли. За добро или лошо.

Затвори очи, прогонвайки спомена за предателството му. Чакаше я работа.

Трябваше да се изправи лице в лице с него.

Една истина в замяна на друга.

Стиви се натъкна на Зандър на път към салона.

— Къде се губиш? — попита я угрижено той. — Търсих те къде ли не.

— По-късно ще ти обясня. — Върна вниманието си към мисията им. — Някакво развитие по въпроса с Моро?

Зандър поклати глава. Думите на Жан се усукваха като паразитни лиани около гърлото му, душаха го, посрамваха го.

— Отговорът му е „не“ — отвърна й. — Ще трябва да се оправяме сами.

— Хубаво тогава. — Стиви го поведе. — Още по-добре.

Дърк Майкълс тества микрофона. Тазвечерните гости се бяха струпали пред сцената — близо четиристотин нетърпеливи лица, пламнали от алкохола и вълнението.

— Репетирал ли си? — беше го попитала по-рано жена му, изгълтвайки двайсетото си питие за вечерта. Той беше махнал в лицето й с ръка, като да пропъди досадна муха, каквато всъщност си беше. Ако мъж със статута на Дърк не можеше спонтанно да каже няколко думи за времето, прекарано със стар приятел, то кой тогава?

Надяваше се, че Рубен няма да възрази, ако използва повода за още едно благородно дело след възпоменателните хвалебствия. А именно — разбулването на истината за смъртта на обичния им Линъс: за хладнокръвната убийца Биби Райнър и съучастничката й Стиви Спелър.

Едва ли нещо друго би му се усладило повече от отмъщението в името на покойния му приятел.

Рубен го потупа по гърба.

— Имаме ли готовност? — попита го духовито.

Точно това искаше Линъс.

— Трябва да поговорим. Спешно е.

На Рубен му кипваше. Съпругата на Жан го преследваше по петите от дни с изражение на гладно улично псе. Точно сега ли намери да му досажда?

— Това също. — Върна вниманието си към Дърк, готвейки се за предстоящ панегирик.

— Мисля, че трябва да ме изслушаш.

— А аз мисля, че трябва да се разкараш.

— Рубен…

— Какво?

— Аврора Наш знае.

Яхтата стоеше неподвижно насред безбрежния океан. Накъдето и да погледнеше, Аврора виждаше само вода и небе. Обви ръце около тялото си.

— Госпожице Наш?

За нейна изненада гласът се оказа на непознат тип с радиостанция в горния джоб на сакото и жица, свършваща в едното му ухо. Мъжът я беше издирвал повече от час и определено се радваше да я види.

— Бихте ли дошли с мен?

— Имам среща с един човек — отвърна тя.

— С никого нямате среща.

— Моля?

Мъжът я сграбчи за лакътя. Тя опита да се изтръгне, но хватката му беше твърде силна.

— Не се съпротивлявайте, госпожице Наш. Не бива да караме господин Ван дер Мейде да чака.

Зандър хвана жена си за ръката.

— Стиви, недей. Сигурно блъфира.

— Не блъфира. — Стиви впи поглед във врага си. Дърк се перчеше под прожекторите на сцената. Само да се усъмнеше, че е намислил да загатне дори за Биби Райнър, директно изскачаше на сцената до него. Надявала се беше да решат въпроса на четири очи, да си спестят публичното унижение, но ако на Дърк му беше скимнало да играе мръсно, нямаше да му се размине току-така. Стиви щеше да изпее цялата истина за Какатра.

След онова, на което беше станала свидетел тази вечер, не се съмняваше, че всеки присъстващ ще я изслуша с интерес.

Ребека провери и от двете страни на палубата, в случай че Аврора се беше скатала някъде. Нямаше и следа от нея.

— Не разбирам — зачуди се Ребека. — Оставих я точно тук…

Рубен стискаше здраво с ръка касата на вратата, изгърбен като маратонец на предела на силите си. Белите кокалчета прозираха през загорялата кожа на пръстите му.

— Как е научила?

Ребека посрещна погледа му.

— Трябва да й разкриеш истината, Рубен. Момичето има право да знае кои са биологичните й родители. Поне толкова й дължиш. Обещах й да те доведа при нея.

— Как пък ти хрумна, тъпа самонадеяна кучко? — Слюнки се разхвърчаха от сбърчените му устни.

Ребека не беше очаквана толкова бурна реакция.

— Защото трябваше…

— Ти си била, нали? — Връхлетя й с неистов пламък в очите. — Трябваше да се досетя, че е вътрешен човек, но точно ти ли? Мамка му! — Лицето му придоби керемиденочервен цвят, ноздрите му се разшириха като на разярен бик. — Дявол да те вземе, жено, много ти стиска.

— Бъркаш се. Не знам за какво говориш. Нищо не съм издавала на Аврора.

— Така ли? — Рубен я доближи още повече, обграждайки я с туловището си, притискайки я към металния парапет на носа. — Ами как тогава е успяла да проникне в компютъра ми? Кажи де. Как ми е пуснала онази извратена бележчица, заради която треперя от страх от двайсет и четири часа?

Допреди час Ребека беше приписвала бележката на Лори Гарсия. Тогава още не бе подозирала, че другите две знаеха — а сега всичко грейваше от ясно по-ясно. Аврора Наш знаеше. Тя беше отговорна за сплашващото съобщение.

Рубен сграбчи косата й с груба сила.

— Да нямаш сливи в устата? — озъби й се, скубейки с шепи. Ребека правеше безсилни опити да се отскубне от гнусното му туловище. Стискаше челюстта й с такава жестокост, че не можеше дори да отвори уста. Най-накрая успя да се откопчи от хватката му и се изплю в лицето му.

В първия момент Рубен се слиса. После примига и се избърса с длан.

— Малката ми глупачка — изсъска подигравателно. — Малка, наивна глупачка.

— Не е каквото си мислиш — измърмори Ребека. — Не беше…

Той я зашлеви. Силата на удара я запрати към парапета и половината й тяло надвисна над носа на яхтата. Мислите й моментално се стрелнаха към ножа на Аврора, скрит в джоба на тоалета й. Напипа го с трескави пръсти.

Рубен се изкиска умопомрачено, когато острието се извиси помежду им, проблясвайки под лунната светлина.

— И какво ще правиш с това? — присмя й се, замахвайки с ръка да грабне оръжието. Вместо ножа докопа китката й и започна да я извива, насочвайки острието към нейното тяло.

Ребека напрегна всички сили да го отблъсне. Но накрая ножът проникна плавно и безпрепятствено в гърдите й.

В първия момент не изпита болка. Кръвта покапа по дървената палуба, разцъфвайки в пурпурно като листенцата на екзотично цвете.

Пред трескавия поглед на Енрике Маркес се мярнаха черни къдрици и ефирният плат на вечерна рокля. Търсил я беше навсякъде, зад всеки ъгъл, във всяко кътче на яхтата. Колко пъти я зърваше пред себе си само за да установи, че му се е привидяла. Този път обаче нямаше грешка. Най-сетне я беше намерил.

Но какво правеше на горната палуба с Рубен ван дер Мейде? Наближаваше полунощ. Домакинът не трябваше ли да забавлява гостите долу, в салона? Енрике се притисна към касата на вратата, напрягайки поглед, сякаш да разсее нощния мрак. Като че ли спореха, но масивната фигура на Ван дер Мейде му пречеше да види ясно Лори.

Енрике не смееше да помръдне от страх да не се издаде. За една стряскаща секунда му мина през ум, че се натискат, но в този момент писъкът на Лори прониза нощта, а заедно с нея — и сърцето му.

Нямаше време за умуване. Ритна вратата и хукна към тях.

Каютата на Рубен, царствените покои на луксозната яхта, пленяваше окото от пръв поглед. Простираше се от бакборд до щирборд, интериорът й сияеше в златисто и махагон и включваше грамадна спалня с изящна позлатена рамка, седефен таван, оборудван с осветителни лунички, и килим от зеброва кожа.

Затворена сама, Аврора се впусна да разузнава. Колкото и да се противопоставяше, обстоятелствата й напомниха за онази отдавнашна екскурзия до Капри на борда на яхтата на семейство Деверо, за каютата на френската двойка, от чийто люк беше подслушала най-шокиращия разговор в живота си.

Погледа й привлече стара черно-бяла снимка върху тоалетната масичка. На преден план се мъдреше момче по шорти, демонстриращо с гордост улова си — риба, голяма почти колкото младия рибар.

Рубен като дете може би?

Снимката подкладе гнева й още повече. Как не го беше срам да парадира с хубавото си детство, когато беше лишил много други от правото на такова? Заслепена от ярост, тя ритна крака на леглото, а после и стената с такава сила, че прехапа устната си до кръв. Металическият й вкус я настърви, зареди я с опустошителна енергия, с разрушителен импулс.

Аврора издърпа чаршафите от леглото му; изпочупи порцелановите украшения; заблъска юмрук в огледалото с позлатена рамка, докато стъклото не се напука, разсичайки неистовото й отражение на хиляди парченца; съдра пердетата, изтръгна ги от корниза; грабна един от столовете и го запрати по прозореца; заотваря чекмеджета и шкафове, разпръсвайки съдържанието им по пода, тъпчейки свирепо с крака, и през цялото време си представяше, че мачка него под стъпалата си, че неговото лице обсипва с удари.

Докато накрая не попадна на нещо.

Лъскав револвер „Магнум“ 357-и калибър.

Бръкна в шкафчето, сключвайки пръсти около ръкохватката му.

Дърк започваше да губи търпение. Къде се беше дянал Рубен? Празненството беше в негова чест, а той да вземе да потъне вдън земя.

Цяло море от лица се взираше в него очакващо. Погледът му се спря върху Стиви Спелър. Очите й се впиваха в неговите, предизвиквайки го направи следващата, невъзможна крачка.

Майната му.

Планирал беше да остави изобличението за десерт, но отсъствието на домакина налагаше промяна в плановете.

— Опасявам се, че съм ви подготвил една неприятна новина — подхвана Дърк. — Разкритието ще е болезнено, но вярвам, че добрите ми съграждани от Холивуд заслужават да научат истината.

— Това е.

Зандър опита да я удържи.

— Стиви — изсъска панически. — Недей.

— Аз съм откровен човек — разправяше Дърк, — а знам, че и всички вие държите на прямотата…

Из публиката плъзна оживено шушукане. Любопитството осезаемо нажежи атмосферата в целия салон.

— Затова е мой дълг да ви разкрия информацията, с която разполагам от известно време.

Стиви си проправяше път с лакти през тълпата от гости. С всяка следваща крачка сцената като че ли се отдалечаваше.

— Вероятно новината ми ще е голям шок за повечето от вас. Дори, жалко, но факт, за собствената ми съпруга. Несъмнено всички знаете колко тежки бяха изминалите няколко години за колегите ми от киноиндустрията…

Свиреп гняв кипеше във вените й, изгаряйки сърцето й. Къкрел беше в нея още откакто бяха въвлекли Биби в мръсните си игрички. Сега лавата преливаше от червеното гърло на вулкана.

— Загубихме съкровен приятел. Смъртта му остави своя отпечатък върху всички ни.

Нямаше да го достигне навреме. Негодникът щеше да си изпее всичко, преди да е успяла да…

— И така, принуден съм с прискърбие да ви съобщя, че…

— Достатъчно, Дърк.

Стиви спря на място. Дърк примига слисан, сякаш току-що пробуден от сън, където бе притежавал върховна власт, отнета му с един замах при завръщането в реалността.

Жан Моро стоеше до него. Присвои си микрофона с галантен жест.

— Ще се наложи да ти взема думата.

Сините му очи намериха Зандър сред публиката и се впиха немигващо в него.

— Рубен ще дойде всеки момент — обяви авторитетно. — Представлението приключи.

Небето се обърна на сто и осемдесет градуса. От раната на Ребека през пръстите й шуртеше гъста, лепкава кръв.

Рубен я бутна. Само толкова й трябваше.

Тялото й се преметна през парапета на яхтата досущ като парцалена кукла, плясвайки шумно върху разпенените води няколко метра под борда. При сблъсъка си с океана вече беше мъртва.

Нямаше време дори да зърне мъжа, затърчал се към нея от вътрешността на кораба, крещейки име, което не беше нейното.

63

Рубен се извъртя рязко тъкмо когато мъжът му връхлиташе. Стори му се смътно познат.

Нападателят замахна с юмрук, улучвайки го право в лицето. Зашеметен и обездвижен за момент, Рубен почувства как тънка струйка кръв потича от единия му синус, пропълзява през носа му и излиза през едната му ноздра. Свлече се на палубата.

Енрике се хвърли върху металния парапет на носа. Далеч долу вълните поклащаха безжизненото й тяло като плавей, а кожата й отразяваше меката лунна светлина.

Лори.

Едно-единствено нещо можеше да стори. Да скочи.

Притичвайки по главната палуба, Лори дочу силен плясък откъм носа на яхтата. Всичко наоколо беше толкова притихнало, че и най-малкият звук отекваше като гръм.

Едва успяваше да насмогне на темпото му.

— Какво се случи на сцената, Жан? — попита го.

— Връщай се в салона, Лори.

— Не. Не и докато не поговорим.

Той стигна до стълбището и се обърна към нея. В погледа му се сблъскваха огън и лед.

— Връщай се в салона — повтори й. — Не искам да те виждам. Стой настрана от мен. Отивай при приятелчето си.

— Почакай — не се отказваше Лори.

Жан махна пренебрежително с ръка.

— Не ми обръщай гръб.

Излязоха на горната палуба, значително издигната над останалата част от кораба и съвършено пуста. Овален басейн с цвят на аквамарин блещукаше под звездното небе, а на дъното му прозираше герб с инициалите „ВДМ“, увеличен като през лупа от кристалната вода.

Жан се оглеждаше за Рубен. Провери и от двете страни на палубата. Къде се беше потулил, дявол да го вземе? Трябваше да излезе на сцената преди трийсет минути. Гостите започваха да нервничат особено след недовършената изява на Дърк.

Лори се спря.

— Поне толкова ми дължиш.

— Нищо не ти дължа. — Той извърна лице към нея. — Случилото се помежду ни беше недомислица.

— Недомислица — повтори сухо Лори.

— Забрави за всичко. Аз успях някак. — Гласът му я натъжаваше. Беше го загубила безвъзвратно.

— Май наистина живееш в пълна заблуда — прошепна му тихо.

Очите на Жан светеха като стъкло, по-лазурни и от басейна зад гърба му.

— Върви си — каза й равнодушно. — Напусни острова и повече не се връщай. Не си добре дошла тук.

— Как смееш? — Вятърът развяваше косите й. — Как смееш след всичко, което ми причини?

— Всичко, което аз съм причинил на теб? — Най-сетне — реакция. Пъхна ръце в джобовете си, обърна се да тръгне в другата посока, но явно размисли и се върна към нея. — Държиш се невъобразимо, проумяваш ли?

— Точно ти ли ми го казваш? — избълва гневно. — Играеш си с мен още от първата ни среща. Не си спирал да ме лъжеш! Всичко помежду ни се гради върху една долна лъжа. Ако не лъжа — тогава малодушие. Не знам кое е по-лошото от двете.

— Не бих се описал като страхливец.

— Я стига! Къде се губиш толкова време, Жан? Мина цяла година. Месеци наред се мъчех да те открия, а ти ме изолираше напълно. Как се чувствах според теб?

— Толкова си наивна — изръмжа той. — Като хлапачка.

Думите сами изригнаха от гърлото й:

— Знам за Какатра. Знам с какво се занимаваш на острова и знам какви са били плановете ти за мен.

Лицето му остана безизразно.

— Не отричай. Не се опитвай даже. Знам всичко.

— Бъркаш. В пълно неведение си.

По роклята й се образуваха меки вълни като от разтопено злато.

— Тогава бъди така любезен да ме просветлиш.

— Има ли смисъл? Няма да разбереш.

— Досега съм разбирала всичко, което си ми казвал. Вярвала съм на всяка твоя дума и продължавам да вярвам. Може би там ми е грешката. Много хора се опитваха да ме убедят в това.

— Стой настрана — предупреди я той. — Нямаш нищо общо.

— Имам и още как. След всичко, което ми сподели за чувствата си към мен… — гласът й затрепери, но успя да го овладее — … трябва да знам дали си бил откровен. Че не съм била поредната… стока. Поредната бизнес възможност.

— Жените в твоето положение са причината да се заема с работата си. — Никога досега не го бе чувала да говори толкова разпалено и го пожела въпреки гнева, който хранеше към него. — Нужна им е нечия намеса. Имат нужда от закрилник, защото никой никога не е давал и пет пари за тях. Сигурна ли си, че ако ти бях отправил предложението си, щеше да откажеш?

— Нередно е.

— Проектът ни е с хуманитарна цел, първият по рода си. Променяме живота на хората. Даваме им надежда. Връщаме ги в релси.

— Май не за пръв път се оправдаваш пред самия себе си.

— Спя спокойно нощем.

Тя се разсмя.

— Защо ли не се учудвам?

Жан проучи лицето й с поглед.

— От друг човек ли научи?

— Няма значение.

— Аз решавам дали има, или няма.

Лори се върна в спомените си към онзи далечен ден на Какатра, когато бе открила документите за себе си. От онзи момент несигурността я преследваше по петите като зло куче. Сега осъзнаваше, че истината я беше осенила много преди посещението на Ребека Щутгарт.

— Като ме покани във вилата си след нощта на плажа… намерих една папка с номер LA 864. После разбрах, че не й е било там мястото. Трябвало е да попадне при тези на другите жени — подхванати проекти, замразени за момента.

В паметта й изникна споменът за хранилището на ценните документи. Старият фар на отдалеченото островче: забравен от света, с обелени, побелели от солената океанска вода стени.

— Съхранени все пак, в случай че решиш да ги подновиш по-нататък — продължи тихо. — Но аз съм била изключение… не си ме пуснал по каналния ред.

Сакото на Жан плющеше на студения вятър. Мина доста време, преди да проговори.

— За нищо на света — каза тихо. — Не бих допуснал да износиш бебето на друг мъж.

Думите му увиснаха във въздуха помежду им. Лори трепереше. Дъхът й излизаше на малки бели облачета, които бързо се разсейваха в тъмната нощ.

Жан пръв наруши тишината.

— Досега никой не е обсебвал мислите ми като теб. — Гласът му пресекна от вълнение. — Но не мога да забравя какво ми причини. Предаде ме.

Несподеленото я глождеше отвътре.

— Не съм те предала.

— Както и да го представяш, важното е, че свидетелството е налице.

— Какво свидетелство?

— Не ме карай да произнасям името му.

— Нека ти обясня. Има нещо, което трябва да чуеш…

— Не! — Разсече нощния въздух с ръка, а думата отекна самотно по пътя си към звездите. Досега не го беше чувала да повиши тон и силата на гласа му я стресна. — Как ти го позволи съвестта? Как можа да му се отдадеш? След случилото се помежду ни?

— Аз…

Но той вече я целуваше пламенно, заровил ръце в косите й.

Целуваше я, сякаш открадваше последната целувка на земята.

Вълните връхлетяха Енрике с леденостудената си плесница. Солената вода нахълта в дробовете му, давейки го. Опитен плувец беше, но срещу такова безпощадно течение нямаше шанс. Океанът го подхвърляше като детска играчка, загубена в пусто, призрачно мазе. Бореше се за глътка въздух, напрягайки сетни сили да задържи главата си над бушуващите води.

Зърна тялото на Лори на около петдесетина загребвания разстояние. Катраненото вълнение му пречеше да прецени дали мърда. Мъчеше ли се да плува, или движенията на океана си играеха с очите му? При следващия мимолетен поглед — пълен покой, скованото тяло на удавница, носено по очи към някой тъмен бряг, а може би вперило невиждащ взор към графитното небе със студения му рой звезди, единствени свидетели на последното й издихание.

Енрике се спусна към нея, порейки с ръце черните води, напредвайки сякаш на забавен кадър. Вълните го блъскаха без милост, отклоняваха го от курса му и Енрике имаше чувството, че всяко следващо загребване го отдалечава още повече от целта.

Яхтата остана далеч зад гърба му. Гърдите му пареха от напъна, крайниците му горяха. Като стигна до тялото, се вкопчи в него като в спасителен сал.

Рубен ван дер Мейде се добра до вратата. Неочакваното нападение го беше оставило дезориентиран и в почти пълен ступор. Водеше го някаква вградена целеустременост, вътрешна подбуда към изпълнение на неясен дълг.

А, да… гостите. Течеше празненство. Неговото празненство.

Трябваше да се приведе в нормален вид, и то възможно най-бързо.

В съзнанието му се прескачаха един куп несвързани мисли, горещи и бурни като лумнали в комин пламъци. Всеки момент очакваше главата му да избухне. Вероятно имаше сътресение.

С притъпени от шока възприятия Рубен се втурна тромаво към каютата си, блъскайки се в стените и залитайки, напрягайки сили да си възвърне равновесието.

Успя някак да се довлече и отвори вратата.

Вътре го посрещна дулото на собствения му пистолет.

Енрике преобърна тялото. Заради полепналата тъмна коса чертите на лицето й не се различаваха. От гърлото му се изтръгна хриплив стон, когато най-накрая се увери, че е мъртва: кожата й беше восъчна на цвят и леденостудена на допир. Допря два пръста до врата й, но не напипа пулс.

Лори.

Придърпа я в студена прегръдка, усещайки с гърдите си плисъка на водата помежду им, част от която проникна между отворените му устни. Нямаше познатия вече солен вкус на океана, а друг, неочакван: металическия вкус на кръв. Трупът й плаваше върху повърхността като полупразен чувал, като кух, отвлечен от някой бряг дънер. Ръцете му се спуснаха надолу, търсейки, докато попаднаха на още топлата прободна рана в меката й плът. Неволно пъхна пръст в отворилата се дупка, стомахът му се надигна и Енрике машинално отблъсна тялото от себе си.

При тласъка водата отми кичурите коса от лицето й. Напрягайки поглед в тъмнината, Енрике видя мъртвешкото изражение на непозната жена. Реши, че навярно се лъже, и протегна ръка да докосне брадичката, чиято извивка бе проследявал с пръсти милион пъти, но тази беше напълно различна.

Извъртя се и загреба сляпо към яхтата, чиито светлини сега изглеждаха на километри разстояние. Брегът лежеше също толкова недостижим в противоположната посока.

Улови неочаквано раздвижване с крайчеца на окото си. Тъмната форма изскочи от нощта на няколко метра разстояние, после се скри като фантом. Енрике примига. Страхът го полази откъм краката и обзе цялото му тяло.

Отново раздвижване. Този път нямаше съмнение.

Перка, огромна и черна. Енрике се извъртя във водата и зърна още една. Две перки, три, четири, обкръжиха ги, стеснявайки малко по малко кръга около него и мъртвата жена.

Зарита безпомощно с вкочанени, грохнали от умора крака, а водата наоколо постепенно се обагряше в червено от топлата кръв на непознатата.

Целуваха се като обезумели, изживявайки сякаш всяка една загубена секунда от месеците на раздяла. Ръцете му обхождаха жадно тялото и лицето й, докато Лори се разтапяше в блаженството на уханието и допира му. Той я притисна към себе си, приютявайки я в топлината на плътта си, обгръщайки с ръце талията й, за да впие устни още по-плътно в нейните. Лори се отдаде, чувствайки солидността на гърдите му, твърдостта под кръста му, разкриваща желание, не по-малко пламенно от нейното собствено. Сакото му се свлече на пода, пръстите й вече откопчаваха ризата му. Вкопчени един в друг, движейки се сляпо по палубата, достигнаха ръба на басейна и в следващия миг земята ненадейно се изпари под краката им. Прохладната вода изригна край телата им, сякаш внезапно разбудена от сребристия покой на съня си.

Под повърхността й бялата риза на Жан се изду като корабно платно на океански бриз и се изниза от раменете му. Устните им пак се сключиха в ненаситна целувка и езиците им се преплетоха в топлотата й.

Изникнаха като едно цяло в хладината на нощния въздух сред експлозия от аквамарин. Лори вкопчи пръсти в косата му, увивайки крака около кръста му, чувствайки тялото си мокро и отвътре, и отвън.

Жан проникна в нея с поривист тласък. Тя го стисна за раменете, приемайки цялата му дължина надълбоко в себе си, докато той обсипваше с жадни целувки шията и гърдите й.

Потопена в екстаз, Лори отметна глава назад и посрещна погледа на безкрайния Космос.

Невидима сила го дръпна отдолу и главата му се озова под водата. Внезапно пълно потапяне, след което се усети свободен да изплува на повърхността.

Връхлетя го неподправен ужас. Заплиска водата с ръце, създавайки буря край себе си, докато от гърлото му се процеждаше писклив стон, по-тънък и от въздуха. Устреми се напред, но тялото му най-необяснимо кривна наляво и чак когато бръкна с ръка под повърхността с отворена, отчаяно търсеща длан, установи, че десният му крак не е на мястото си.

Още едно подръпване. Напълно безболезнено. Този път торсът му изскочи по-лек от шамандура на повърхността, а от устата му рукна поток от гъста течност със същия онзи металически вкус.

Задави се в собствената си кръв. Нещо се блъсна в него, по-мощно от вълнолом. Отвърна на удара с ритник; въображаем ритник, понеже вече нямаше с какво да рита. Използва малкото сила, останала в ръцете му, да се придвижи напред, но главата му вече бучеше от прилива на кръв и паника. Пак се пресегна под водата и опипа останките от крайниците си. Левият беше отхапан малко над коляното, а десният — чак до хълбока. Нещо меко се провлече между пръстите му, хлъзгаво и плътно на пипане, и някакъв парадоксален инстинкт го накара да издърпа червата си, което му донесе неочаквано чувство на удовлетвореност, все едно че бе разплел упорит възел.

Последна глътка студен нощен въздух и беше завлечен към дълбините.

— Защо не ме дочака?

Лежаха напълно изтощени. Двама влюбени, изхвърлени от морето на самотен бряг.

— Дочаках те — промълви тя задъхано. Водата ги обграждаше с лунните си отблясъци и гальовния напев на вълните, както в онази първа нощ. — Не съм била с друг.

На една ръка разстояние — красивото му лице, белегът над горната му устна, целунат милион пъти в спомените й. Знаеше как го беше получил. Доверил й беше историята.

— Стига толкова лъжи — прошепна до ухото й.

— Не те лъжа.

— Максимо Диас. Детето ти.

Лори се пресегна да хване ръката му и той й позволи. Пръстите им се преплетоха.

— Опитах се да ти кажа — обясни му тя. — Кълна ти се. Ребека не е била откровена с теб.

По лицето му пробяга сянка на съмнение. Болка дори.

— Когато ти е казала, че не си способен да имаш деца — продължи Лори с тих глас. — Способен си. Моето дете е доказателството. Нашето дете.

Той не отлепи поглед от очите й.

— Не може да бъде.

— Може и е. — Погали палеца му. — Стига толкова лъжи.

Нещо невиждано досега просветна в очите му. Доверие. Новородено, крехко: придружено от страх и надежда.

— Омар е твой.

Тя го придърпа към себе си, за да почувства сам бавното туптене на сърцето й, да й повярва.

— Твой син е.

— Свали пистолета, Аврора.

— Седни.

— Дай ми го…

— Седни!

Рубен се срути в най-близкия стол. Мъчеше го ужасяващо главоболие от удара в парапета и не можеше да разсъждава ясно. Какво се случваше тук? Трябваше да дойде на себе си, и то възможно най-скоро. Иначе лошо му се пишеше. Повече от лошо, мамка му.

— Ще ми разкажеш всичко от начало до край.

Притежанията му бяха разхвърляни из цялата каюта, изпотрошени, съсипани. Сякаш беше гръмнала бомба.

— Биологичните ми родители. — Револверът се тресеше пред очите му, но Рубен не можеше да прецени дали е от възможното мозъчно сътресение, или ръцете й наистина треперят. — Не си прави оглушки! Кои са?

— Моля те… — заекна насреща й. Жалка картинка. Никога досега не му се беше случвало да умолява някого.

— Не търси милост от мен — озъби му се Аврора. — Не си прави труда, дядка нещастен.

Рубен обичаше да си поставя предизвикателства. Така беше се издигнал в живота. Хрумваха му всякакви нечувани идеи, а той, вместо да ги отритне, си казваше „Хайде де!“ и се впускаше с главата напред.

В този случай обаче беше отишъл твърде далеч. Навлязъл беше в дълбоки води. Тайната трябваше да остане с него до гроб, сам трябваше да носи кръста си.

А тежестта му беше на път да го прекърши.

— Успокой се. — Дулото ту идваше на фокус, ту се размазваше пред погледа му. — Моля те… преди да си свършила някоя глупост. Охраната ми — пак запелтечи — … ще те повалят…

— Кои са? — изкрещя Аврора. — Казвай веднага или ще опръскам стените с шибания ти мозък и, вярвай ми, окото ми няма да мигне.

Рубен преглътна сухо.

— Тя… — Имаше чувството, че главата му е пълна с лепкава каша. — Тя беше финландка. Беднячка. Отчаяно младо момиче.

Аврора тикна дулото на пистолета в лицето му.

— Къде е в момента? Жива ли е още?

— Май… май че да.

— Май че да?

— Не съм сигурен. — Вдигна ръце. — Но мога да проуча.

— Да проучиш? Нещо ми намирисва. Нали уж трябвало през месец да й превеждаш цяло състояние? Или бъркам? Ясно. — Думите му от онази вечер в Какатра се занизаха в паметта й. — Хуманитарна насока на кукуво лято, зло копеле такова.

— Аврора…

— Отвращаваш ме.

Рубен си представи, че седи до собствената си сянка и я гледа как скача от стола и се нахвърля на госпожичката, измъква й оръжието и я нахулва, задето дрънка небивалици. Кое нормално дете си измисля подобни истории? В същото време истинският Рубен беше като закован на стола, седеше неподвижен с пулсиращо главоболие и изтръпнали крайници. Грохнал шейсетгодишен дъртак.

— Ами той? — подкани го гневно Аврора.

— Кой?

— Баща ми. Какво можеш да ми кажеш за него?

Дълбоко в смразеното му от ужас съзнание зави алармена сирена. Рубен се вкопчи в истината.

— Том Наш… Той…

— Какво той?

— Не мога да…

— Казвай!

— Том Наш е гей — изграчи накрая.

Аврора примига недоумяващо.

— Том е гей. Гей е — повтори Рубен.

Тя му се изсмя.

— Нали питаш защо? — засече я той, отчаяно мъчейки се да замаскира скандала, който се бе заклел да не разбулва пред никого. — Ами, ето ти причина. Том Наш е гей и светът в никакъв случай не бива да научава. Затова двамата с Шерилин трябваше да се сдобият с дете, което можеха да нарекат свое — сиреч ти беше ключът към идеалната картинка, образцовото американско семейство. Някак си щеше да му окапе престижът, ако фенките разберяха, че гони мъжки дупета от тук до Тимбукту…

— Не ти вярвам. Не е възможно.

Само дето беше. Беше, да му се не види. Отделните спални на Том и Шерилин, необичайните им взаимоотношения, отчуждеността… онази Коледа в тексаското ранчо, когато Аврора беше заварила баща си и Били Боб Хокър в конюшнята разсъблечени и с разкопчани колани, но какво знаеше едно малко момиченце…

Най-хладнокръвно и целенасочено Аврора притисна дулото на револвера в челото на Рубен.

— Ако Том не ми е баща… — освободи предпазителя — … то кой тогава?

Ланс Хломски беше пометен в потока от хора, изливащ се към долната палуба. На горния етаж беше плъзнала мълва, че Рубен ван дер Мейде се издирва. Разпространяваха се фантастични слухове за въоръжен нападател, психопат на борда на кораба, който пленил милиардера за откуп.

Измишльотини. Най-вероятно на персонала му беше доскучало и твореше небивали историйки за развлечение.

Въпреки това, за да остане верен на природата си, Ланс се паникьоса. Откакто се помнеше, си беше емоционален. Или мекушав, както предпочитаха да го наричат околните. Умишлено поизостана от ентусиазираното стълкновение и отвори вратата на един от апартаментите за гости. Лъхна го странно зловоние. Светна лампата.

Максимо Диас лежеше по корем върху леглото, преметнал една ръка през рамката, а подпухналото му лице бе възприело неестествено изражение. Очите му бяха изскочили от орбитите си, а езикът му провисваше като мъртво мекотело от ъгъла на сиво-зеленикавата му уста.

В гърлото му се надигна жлъчка и Ланс отстъпи, залитайки към коридора.

Първоначално му се стори, че някой друг крещи, че друг поема контрола над ситуацията.

Но после осъзна, че чува собствения си глас.

— Смъртен случай — викаше с пълни гърди. — Вдигнете тревога!

— Кръстих те Аврора — разказваше Рубен. — На богинята на зората. Защото беше първото ми дете.

Не, не, не, не, не.

— Какво ли не бях преживял. Наситил се бях на всичко. Отегчен до смърт. Нищо че на Какатра кипеше бурна дейност: родилки, бебета, приемни семейства. Бизнесът ми носеше купища пари, но не подлагаше на изпитание волята ми. Трябваше ми ново начинание…

Тялото й сякаш се разглоби. Намери опора в стената и започна да се свлича към пода като петно гъста боя.

— Чувството беше страхотно — шибана революция, казвам ти. Правех не крачка, а скок напред.

Пистолетът висеше от пръстите й като мъртва риба.

— Оказа се, че не е чак толкова трудно — продължаваше той. — Не и след първия път.

— Не го казвай. Моля те, не го казвай…

— Не знам защо точно на нея се спрях. — Тонът му излъчваше примиреност с неизбежното. — Пътувах до Финландия специално, за да я видя… изникнаха усложнения с обмена на информация, и далеч не очаквах да е толкова красива. Но в главата ми моментално се зароди една гениална идея. Обясних й какво се изисква от нея. Какво е положението на Том и Шерилин.

Аврора очакваше да припадне всеки момент.

— Северното сияние… под него си зачената. Чувствах се като бог — бръщолевеше умопомрачено, — като родоначалник. Изпратен на земята с една-едничка цел. Създаване на потомство. — Облиза устни. — Прероденият Адам! Потомците ми щяха да наследят света… нима е възможно човешко същество да се сдобие с по-голяма власт?

Рубен се тресеше целият; пръстите на краката и ръцете му бяха ледени.

— Възможно е — ако стори нещо нечувано… Помисли си само. — Безумният му поглед скочи към нея. — Деца, отгледани от заможни, влиятелни семейства в другия край на света, орисани на величие и исторически дела… Деца, в чиито вени тече моята кръв…

Смисълът на думите му я връхлетя като товарен влак.

Нещо варварско я подтикна да му се нахвърли с голи ръце.

— Недей! — изрева Рубен. — Аз съм единственото ти семейство!

Тя атакува с нокти очите му, косата му, всичко, до което се докопа.

— Аз съм, Аврора. Аз съм баща ти. Добре дошла у дома.

64

Малко по-надолу по плажа крачеше смел ловец на морски костенурки. Баща му беше казал, че нощем снасят яйцата си на брега, и момчето се оглеждаше за люспести крачка и лъснали под лунната светлина черупки в пясъчни бразди. Нямаше работа тук посред нощ — спипаше ли го навън, госпожица Дженсън, икономката, щеше собственоръчно да му извие врата, — но в имението му беше доскучало. Присви очи, за да фокусира яхтата, чиято светлинка блещукаше като че ли на стотици километри от брега, и му се прищя да е там. Бяха му обещали, че един ден всичкото това ще е негово, ще се радва на баснословно наследство. Клечеше до плискащите се вълни, обхванал с една длан брадичката си, ровейки слепешката из влажния пясък с другата ръка, и си мислеше какво ли би било да забогатее. Коленете му вече бяха мокри, но малкият продължаваше да тършува из погълналите дневната топлина копринени песъчинки в търсене на последната за вечерта находка.

Първоначално пръстите му стиснаха откритието съвсем инстинктивно, както бебешка ръчичка стисва палеца на мама. Имаше чувството, че е напипал мрежа, като онези, в които ловеше раци, но тази се оплиташе другояче, теглеше го сякаш, принуждаваше го да погледне.

Маргарет Дженсън събираше методично багажа си. Нещо се беше объркало. Какво обаче? Дали не бяха разкрили замисъла на Енрике? Дали не го бяха изнудили да си признае?

Ами ако целият им план беше разобличен? Изобщо не се и съмняваше, че ще я издаде и окото му няма да мигне.

Спипаха ли го — мъртъв беше. Тя също.

Яхтата още пълзеше на хоризонта, бавно следвайки курса си към брега. А вече минаваше полунощ. Не оставаше много време. Трябваше възможно най-скоро да ги измъкне от острова.

Мъчейки се да овладее нарастващата си тревога, Маргарет хукна към стаята на Ралф. Вратата й стоеше открехната и тя я блъсна. Светлината от коридора се разля в тихото помещение.

Обзе я внезапна паника. В леглото на сина й се виждаха само намачканите чаршафи, а прозорецът зееше отворен. Втурна се към него и през мъглата на отчаянието си разпозна мястото, откъдето очевидно беше слязъл на плажа.

В същия момент чу пронизителен писък. Безспорно неговият глас.

Маргарет препусна надолу по стълбището и излезе в нощта. Всяка глътка въздух замръзваше в гърлото й. Спусна се към пясъчната ивица, напрягайки мускулите на краката си до краен предел, а сякаш бягаше под вода. И да полетеше, пак нямаше да е достатъчно, пак щеше да е твърде бавно.

Още няколко крачки и я заля такъв внезапен прилив на облекчение, че й причерня. Момчето клечеше само на брега, по-дребно от всякога сред обкръжаващия го мрак.

Само дето не беше само.

Като изхвърлен от океана мъртъв тюлен в краката му лежеше тялото на жена. Оплетената й тъмна коса полепваше по лицето й. Роклята й беше подгизнала. Едната й ръка липсваше от лакътя надолу, сякаш изтръгната от…

Маргарет притисна Ралф към гърдите си и извърна настрана подпухналото му от плач личице. Преобърна с крак жената, която приличаше на изтласкано от дълбините умряло морско същество. Тялото се стовари по гръб, разплисквайки водата.

Като разпозна удавницата, Маргарет стисна ръката на сина си и побягна.