Островът на изкушението

15

Лори

Шофьорът на таксито, което Лори хвана от летище „Мурсия Сан Хавиер“, беше кльощав испанец на средна възраст, с орлов нос и гъсти вежди. На огледалото за задно виждане висеше молитвена броеница, а тапицерията беше пропита със сладникав мирис на лимони или ванилия. Смрачаваше се. От двете страни на шосето се издигаха мрачни планини, а колата бръмчеше по лъкатушещия път, вдигайки прахоляк до небесата.

Взеха един остър завой, после още един и започнаха да се изкачват. Пътят стана стръмен. Лори свали прозореца и вдиша с пълни гърди от непознатия въздух. Щурците я посрещнаха с вечерна песен. Лъхаше на море.

Беше прелетяла през цял океан и прекосила половината свят. Четирийсет и осем часа не спря да мисли за спасителя си. Затвореше ли очи, виждаше лицето и ръцете му, кожената гривна, грозния белег на горната устна. Случилото се между тях беше като сън или измислен разказ — непознатият сякаш бе герой от любимите й романи. Каква целувка, каква страст… Кой беше този неустоим мъж? Защо й се беше притекъл на помощ?

Срамът току нахлуваше в розовата аура на горещия спомен. Чувстваше се гузна, защото не се съгласи да излъже и да спаси Рико с фалшиво алиби, а и защото беше нарушила клетвата си и му беше изневерила. Имаше чувството, че е загърбила всичките ценности, които я ръководеха вече седемнайсет години. За пръв път се беше отдала изцяло на чувствата си и беше проумяла, че важните принципи в живота й нито веднъж не я бяха дарили със задоволство и щастие. Това ново, шеметно усещане я окриляше и водеше към непознати хоризонти.

Кой беше този непознат? Кой?

Лори опипа с палец пръстена, който Рико й беше дал. Сякаш беше изминал цял век и сякаш ставаше дума за друга Лори…

Минаха покрай сгушена в полите на планината църква в червено и бяло. Фаровете я окъпаха в златиста светлина и я оставиха в прегръдките на нощния мрак. Край пътя имаше кутия, осветена от самотна, мъждукаща свещица: олтар в памет на загинало дете, паднало от ръба на пропастта. Колата криволичеше по острите завои, катереше се по-нависоко и по-нависоко и монотонното й бръмчене унасяше Лори.

Когато се събуди, луната сияеше в центъра на небето. Таксито трополеше по черен, чакълест път. Наоколо цареше пустош. От двете страни се редяха овощни градини и крайпътни дървета, чиито клони им махаха. След малко съзря силуета на бабината къща с маслиновата горичка отстрани. Единствената светлина идваше от мъждивата крушка на верандата.

Лори благодари на шофьора на испански и взе багажа си. Червените стопове изчезнаха надолу по пътя и тя се заслуша в тишината.

Откъм къщата не долиташе никакъв звук и когато почука на вратата, имаше чувството, че разбужда не само баба си, а и спящите хълмове. Най-сетне лампата светна. Към вратата се затътрузиха мудни стъпки, придружени от тихичко скимтене.

Вратата изскърца и отвътре изхвърча малко кученце, което отърка влажната си муцуна в краката й.

— Пепе! Бързо вътре! Ах, ти! — извика старицата.

Лори потупа кученцето по главата, а то подуши коленете й. Лицето на Корасон беше бледо и набръчкано от времето и преживените загуби. Обличаше се само в черно, откакто съпругът й, дядото на Лори, беше починал преди петнайсет години. Дори под смътната светлина на верандата си личеше, че очите й искрят от щастие.

— Лориана! Querida, миличка моя! — Протегна ръце с насълзени от емоции очи.

Двете се прегърнаха, но момичето внимаваше да не я притиска твърде силно — да държиш Корасон в ръцете си беше все едно да държиш наръч крехки, сухи съчки. Баба й я погали по лицето и буйната грива и я целуна по челото.

— Has crecido! — възкликна тя и хвана ръцете й. — Колко си пораснала само! Те heche de menos, Лориана. Много ми липсваше.

Влязоха и Корасон сипа на Лори паничка със зеленчукова яхния, която й се стори много вкусна след дългия изтощителен път. Наля й уханен билков чай и двете поговориха за детските спомени на момичето от Испания (или както Корасон я наричаше, „родината й“) и за причината да се върне след толкова години. Лори не се впусна в подробни обяснения около напрегнатите взаимоотношения с баща си, но подозираше, че Корасон е доста по-запозната със случая, отколкото всъщност показваше.

Макар че беше прескочила деветдесетте, баба й беше голяма хитруша. От чая ли, от яхнията ли, а може би и от преумора, но Лори се размекна и започна да излива душата си: сподели й за доведените си сестри, за това колко й липсва майка й, за надеждите си и за Рико, за убийството и ареста… Спести й случката с Диего Маркес и спасителя й със странния акцент.

Старицата я изслуша търпеливо и каза:

— Радвам се, че дойде при мен. Тук ще ти се случат важни неща. Усещам го с мозъка на костите си. — Погледна надолу към Пепе и добави: — Нали така, chiquita?

Лори отиде в стаята си малко след полунощ. До леглото с чаршафи на цветя имаше малък квадратен гардероб и дървено бюро с лампа, на чиято слаба, мъждива светлина не можеше да се чете. Над леглото беше закачен изящно резбован кръст.

Таванът беше полегат, с дебели черни греди, а подът — грапав и хладен под босите й крака.

Отвори прозореца. Въздухът беше изпълнен с благоухания и покой. Отпред се простираше нещо като двор, а в далечината я съзерцаваха планини, по-древни от света. Лори вдиша ароматите на нощта.

Всеки път, когато я споходеше образът на непознатия спасител, тя изпитваше приятен трепет, който я плашеше. Вълнението не я оставяше на мира, не й се ядеше, не й се спеше… Сигурно на това хората казваха любов… Но тя дори не знаеше името му!

Пълната луна сребрееше в мастиленото небе. Лори се загледа в сиянието й и си представи, че и той се взира в същото това небе и луна и че погледите им се срещат.

Затвори очи. Сърцето й запрепуска. Привидя й се лицето му и като че ли дочу гласа му. Чувстваше се като омагьосана. По тила й, точно където я бяха докосвали пръстите му, лазеха тръпки. Колко уверен беше допирът му. И колко обещаващ.

Лори облече бялата си памучна нощница и се вмъкна под завивките. Бяха студени и леко влажни. Не можеше да заспи и очите й се взираха в мрака. От възглавниците се носеше мирис на застояло.

Изтекоха десет минути, после двайсет. Тъкмо да се унесе, и вълната на възбуда отново я завладя. След половин час седна в леглото и светна лампата. Огледа стаята, постоя няколко минути така, после загаси светлината и си легна.

Гърдите й се надигаха на пресекулки. Зърната им се бяха втвърдили под меката памучна нощницата и през тялото й премина ток, когато ги докосна. Тръпките насочиха ръцете й надолу, към влажните слабини. Ахна от собствения си допир. Пръстите й се насочиха към една туптяща, свръхчувствителна точка и когато я притиснаха, от гърдите й се изтръгна приглушен стон. Представи си как непознатият я милва и прониква в нея, а езикът му обхожда най-интимните кътчета на тялото й. Уви, целувката им в колата беше кратка. Огънят на плътта й лумна и забушува, тя изви сластно гръб и се отдаде на мощната, разтърсваща вълна на екстаза. После се отпусна изнемощяла и полежа в сладък унес.

Отиде в банята, за да се измие. Загледа отражението си в огледалото. Никога не бе виждала очите си толкова тъмни, по-тъмни и от катран.

Обля я вълна на срам. Беше чувала, че някои хора се докосват сами… Но това беше грях и не биваше да се повторя. Наплиска се със студена вода и се върна в стаята.

Затвори очи и потъна в непробуден сън.

16

Аврора

Девическото училище „Света Агнес“ беше масивна, невзрачна сграда в сърцето на Лейк Дистрикт3. Неприветливото сиво здание с островърхи кули се издигаше в съседство до шистова каменоломна. В очите на Аврора по-грозно и депресиращо място просто не съществуваше.

Шофьорът сви по внушителната алея, заобиколи каменната статуя, чиито крака киснеха в овално езерце със зеленясала вода, и спря пред главния вход. Аврора едва дочака да запали цигара, размишлявайки върху следващата си стъпка. Щеше да се постарае да я изключат и толкова. Не би изкарала тук и една седмица. Родителите й явно нямаха представа от тази дупка. Изпращаше снимка на Том и той скоропостижно щеше да я измъкне оттук. Малко крокодилски сълзи при първото обаждане у дома и всичко щеше да приключи.

По алеята се зададе жена със сивкава, късо подстригана коса. Сиво, сиво, сиво — дори небето беше сиво. По-депресиращо — накъде?

— Какво ще обичате? — попита я лелката с отчетлив британски акцент. По горната й устна чернееше мъхнато мустаче, а устата й беше по-стисната и от кучешки задник.

Аврора духна цигарения дим в лицето й и заяви с нагъл тон:

— Нова съм. Аврора Наш.

Дамата настръхна от безочливото й поведение.

— Очаквахме ви утре.

— И какво сега, да опъна палатка на поляната ли? Заведете ме в стаята ми и ми покажете къде има телефон.

— На девойките не е позволено да пушат — каза жената. — Сигурна съм, че ще проявите разбиране.

Аврора дръпна от цигарата си.

— Надали.

Жената изтръгна цигарата от пръстите й, хвърли я върху чакъла и я стъпка с грубата си обувка.

— Ехо! Какво става тук?!

— Казвам се госпожа Дърдън и съм възпитателка в пансиона. От сега нататък ще слушате всяка моя дума. В противен случай ще съжалите, че сте попаднала в училището ни.

— Не думай! — смънка Аврора.

— Последвайте ме.

Госпожа Дърдън влезе през главния вход, а Аврора се затътри след нея. Възпитателката имаше многогодишен опит с разглезени тийнейджърки. Чужденките бяха най-голямата напаст. Имаха си какви ли не: принцески, наследнички, щерки на шейхове и петролни барони, но най-неприятни бяха американските лигли с известни родители. Тазгодишното попълнение обещаваше куп главоболия.

Аврора се зачуди защо никой не се затича да вземе багажа й. Къде се беше дянал портиерът? Наложи се сама да влачи чантата на колелца „Луи Вюитон“. Озоваха се в просторен салон. От стените я наблюдаваха мрачни портрети. Грамадната камина студенееше, непалена от памтивека. Повечето врати бяха затворени. Из въздуха витаеше противна смрад на готвено.

— Следобед ще се запознаете с директорката — информира я госпожа Дърдън и тръгна нагоре по стълбите. — Ще я уведомя, че сте пристигнали.

— Екстра — измрънка под носа си Аврора и се огледа. — Къде е асансьорът? — Спря и се облегна на широкия махагонов парапет.

Госпожа Дърдън я изгледа възмутено.

— Не разполагаме с подемни съоръжения. Ако не можете да се справите, оставете багажа тук и го качвайте на части. — Хвърли поглед към чантата й. Ако това американче мъкнеше алкохол и наркотици, щеше много скоро да се раздели с тях. — Ще трябва да си вземете пътнически куфар. Тази… торба не е подходяща за една дама.

Аврора потръпна само при мисълта за старомоден пътнически куфар и попита:

— Не можете ли да накарате някой от хората си да качи багажа ми?

Посрещна я ледовита усмивка.

— Насам, моля!

Тръгнаха по коридора на горния етаж. Една врата се отвори със замах и шумна групичка момичета се затича покрай тях.

— В коридора не се тича! — извика госпожа Дърдън.

Момичетата забавиха крачка и хванати под ръка, влязоха в обширно помещение, навярно трапезарията. Аврора забеляза подредените в строги редици маси и отново я лъхна противната миризма на готвено.

— Нямат ли си собствени дрехи? — попита тя. Сивите поли и безформените пуловери изглеждаха ужасно. — Отвратителна гледка!

— Това е училищната униформа — уведоми я госпожа Дърдън.

Подминаха няколко врати и възпитателката спря.

— Това е общата спалня.

— Дайте да се разберем — подхвана Аврора. — Първо на първо, няма да облека тъпата ви униформа. Аз държа на стила си. И второ, няма начин да спя в обща спалня. Настоявам за лична стая. Убедена съм, че баща ми е платил за такава!

Госпожа Дърдън се подсмихна.

— Тук се спи в обща спалня. Ще свикнете.

Още с отварянето на вратата Аврора осъзна с абсолютна сигурност, че това със свикването не би могло да стане. Вътре имаше поне десет легла! Помещението приличаше на гадна болнична стая. Къде щеше да държи всичките си дрехи? До всяко легло имаше малко гардеробче, което в никакъв случай не би ги побрало. Що за дупка беше това?

Госпожа Дърдън стигна до прозореца, спря и кимна към едно от леглата.

— Това е ваше. — Опознавателната обиколка й доставяше удоволствие. По лицето на Аврора Наш се четеше безумен ужас. — Ще помоля някое от момичетата да ви разведе из пансиона. Такава е практиката. Тя ще ви помогне и с разопаковането на багажа. Като се настаните, ще ви уредя среща с госпожа Стокър-Лийч.

Възпитателката си тръгна и Аврора я изби на плач. Липсваше й Ел Ей, липсваше й баща й, липсваха й ласкавите вълни на океана и топлото слънце. Липсваха й дори Фара и Джена. Как се беше озовала тук? Как можаха да я пратят в това забутано място? Загледа се през прозореца. Ръмеше. На хокейното игрище тичаха момичета с тъмносини поли, а дебелата физкултурничка надуваше неистово свирката. Отвъд училищните порти се издигаха сиви и бездушни възвишения, а затворническата ограда пазеше каменната бастилия от света. По пътя се беше нагледала на хълмове, хълмове и още хълмове. Недоумяваше как е възможно да живееш в такова депресиращо място повече от пет минути.

Сред мъртвешката тишина на празната спалня Аврора се почувства истински самотна. Вината беше нейна, но не бяха ли попрекалили тези нейни родители? Така ли се изоставя родна дъщеря?

Загледа се в отражението си върху прозореца. Струйките дъжд приличаха на стичащи се сълзи. Реши да се стегне и да не се поддава на унинието. Трябваше да измисли бърз план за действие.

Екскурзоводката й беше момиче на име Фран Харингтън, най-голямата задръстенячка от Зубървил. Косата й беше с миши цвят, а лицето й беше от невзрачно по-невзрачно. От нея, както и от цялото училище, лъхаха скука и досада. Аврора не можеше да се примири, че е заточена тук и пропуска толкова много купони и момчета. С удоволствие би изчукала някого. Ала тук нямаше пукнато момче!

От пристигането й беше минала седмица и вече влизаше в крак с порядките на „Света Агнес“. Съученичките й бяха дъщери на търговски магнати, правителствени клечки, царски особи… Скучни или не, тяхното бъдеще беше осигурено. В сравнение с тях щерката на Том Наш и Шерилин Роуз беше кръгла нула. Освен това всичките бяха подмазвачки и никога не се бунтуваха за нищо. Повечето от момичетата в нейната спалня бяха англичанки с превзети имена. Даскалиците — дърти кокошки с лош дъх — я ненавиждаха. Само господин Фолкс, преподавателят по химия, беше що-годе свестен и дори малко секси. Първият и единствен път, в който се беше опитала да флиртува с него, Аврора обърка сместа и предизвика експлозия в лабораторията. Госпожа Стокър-Лийч беше вещица и половина. Нима от човек с такова благозвучно име можеше да се очаква друго?

Вторник следобед. По програма — тренировка по хокей с Юджини Бофърт.

Юджини Бофърт беше голяма гад. Дъщеря беше на непозната на Аврора сценаристка, ала очевидно прочута на великобританска земя. Тя крачеше надуто, сякаш дворът й беше бащиния, следвана от тайфа ревностни последователки, които попиваха всяка нейна дума. Още от самото начало Юджини възприе Аврора като враг. В час я зяпаше с неприкрита злоба, а докато обядваха в трапезарията, клюкарстваше по неин адрес и се кискаше с дружките си. Но на нея не й пукаше. Кретените не я интересуваха. Юджини непрекъснато се хвалеше, че прекарала миналата лятна ваканция на сноуборд курорт в компанията на принц Уилям и Кейт Мидълтън. Едва ли би й се налагало да се перчи така, ако въпросните госпожички й бяха истински приятелки. Аврора можеше да разказва с часове наред за познанствата си с богати и известни личности, но тя беше над тези неща. Тези гъски нямаха представа за холивудските кревати, през които беше минала. А това би бил чудесен повод за завист и злословие!

Никога не си беше падала по спорта и затова изглеждаше ужасно отегчена в екипа си на вратар. След минута игра Юджини Бофърт я заблъска със стика в краката.

— Майната ти! — не се сдържа Аврора, когато кръстосаха стикове.

— Майната ти на теб! — изсъска Юджини. За нея спортът беше религия и победата беше въпрос на живот и смърт.

Аврора чакаше да дойде краят на играта, за да се скатае в храстите и да изпуши един джойнт. Хрумна й да счупи пищялите на Юджини, за да я отстранят преждевременно. Заби стика си в краката й и Юджини извика от болка. Дебелата учителка по физкултура дотича и наду свирката право в ухото й.

— Вън! — изрева тя с пламнало лице и посочи пейките.

Юджини изглеждаше доволна от наказанието на омразната американка, тъй като за нея беше голям позор да те изгонят по средата на мача. Аврора не знаеше да се смее ли, да плаче ли. Трябваше да измисли нещо много по-скандално, за да се прибере по-бързо у дома. Телефонното й обаждане до Том миналата седмица беше безрезултатно — той бързаше за спа процедури и държеше да не изпуска часа си. Колкото и да се беше жалвала, че заточението в „Света Агнес“ е по-ужасяващо и от смъртна присъда (тук дори не можеше да се надява на смъртоносна инжекция), баща й запази позицията си непоклатима: можело да обсъдят въпроса след месеца и нито ден по-рано. Май я вземаше за прекалено наивна…

На пейката до нея седеше непознато момиче с дълга черна коса, бледа кожа и стегнато, дребничко телце.

— Ти защо не играеш? — попита Аврора.

— Не обичам да спортувам — обясни момичето, без да си направи труда да вдигне поглед. Четеше някаква книга на друг език.

— Какво четеш? — полюбопитства тя. В този миг мерна господин Фолкс на път за лабораторията и веднага се поразгърди, за да разкрие малко повечко плът.

— Книга — отвърна момичето. Имаше лек акцент.

— Французойка ли си?

— Браво на теб.

На Аврора й допадна очебийното безразличие на чужденката и тя протегна ръка.

— Аврора Наш.

Момичето отлепи поглед от книгата си. Беше изумително красива, с идеална млечнобяла кожа, кървавочервени устни и котешки зелени очи.

— Знам коя си. Мърморещата американка. Истински ли е тенът ти?

Аврора не се засегна.

— Чиста доза калифорнийско слънце, скъпа моя. И на теб би ти се отразило добре.

— Не ми харесва.

— Много ти благодаря.

Момичето отново се зачете.

— И аз мразя спортовете — каза Аврора. — Ти как се наложи да не играеш?

— Отказвам да изляза на игрището.

— Страшна тактика.

Чужденката затвори книгата със замах.

— Освободена съм от часовете по физкултура. Родителите ми имат приятел лекар. Написа ми извинителна бележка.

— С каква диагноза?

— Най-елементарната — липса на колективен дух.

Аврора се разсмя.

— А какво не ти липсва?

— Нищо, което ми трябва.

— А да ти трябва случайно малко тревичка?

Момичето присви очи.

— Нали не си въобразяваш, че ще станем дружки?

Аврора издърпа нагоре грозните, боцкащи чорапи.

— Все ми е тая.

— Защото не съм дошла тук да завързвам приятелства.

— Твоя си работа.

Поседяха мълчаливо, наблюдавайки необузданата радост на Юджини Бофърт след всеки гол в полза на отбора й. По едно време момичето се обърна към нея и протегна бялата си ръка.

— Аз съм Паскал Деверо.

Аврора стисна ръката й.

— Приятно ми е.

— И още по-приятно ще ти става.

— О! И защо?

— Защото си стиснахме ръцете. И от тук насетне това свято местенце го очакват интересни промени.

17

Стиви

Стиви прие ролята. Предлагаха й я на тепсия — ролята, за която си мечтаеха хиляди момичета. Включително Биби Райнър.

— Биб, толкова ми е неудобно — каза гузно тя, когато й предложиха официално. — Ти искаше да играеш Лорън. На мен не ми е тук мястото…

Усмивката не падна от лицето на Биби. Не изпита завист, макар самочувствието й да беше накърнено. Стиви нямаше представа защо приятелката й толкова искаше ролята, но явно възприемаше и този провал като поредното неуспешно прослушване.

— Вземи ролята, Стиви — насърчи я тя и я прегърна. — И да откажеш, няма да я дадат на мен.

Но на Стиви й беше съвестно. Никога не се беше надявала на актьорска кариера и шансът падна съвсем изневиделица. За нейна изненада сценарият като цяло я интригуваше и всички я уверяваха, че има талант и ще е престъпление да не се пробва. Какво губеше? Студиото от години търсело пълната противоположност на русокосите, синеоки калифорнийки и най-накрая я беше открило в лицето на Стиви. След като най-после беше склонила да замени очилата си с контактни лещи, самобитната й красота беше впечатлила всички.

— Биб, толкова съм ти задължена!

Биби стисна ръката й, убедена, че и нейният звезден миг ще настъпи. После помоли Стиви за малка услуга. Снимките на „Лъжи ме“ бяха в Лос Анджелис, където от студиото щяха да й подсигурят скромно апартаментче. По-малкият брат на Биби се беше установил в града, но отдавна не му бяха възлагащи роля. Затънал беше в дългове и спеше по диваните на приятели. Та молбата на Биби беше приятелката й да го приюти за известно време.

Стиви нямаше против и се съгласи.

След шест седмици се озова на снимачната площадка. Продуцент на филма беше Дърк Майкълс, холивудска знаменитост и богаташ. Стиви не беше смогнала дори да разопакова багажа си и нощите в Ел Ей се заредиха с не повече от четири часа сън. Събитията се развиваха невероятно бързо — името й се превърна в обществена собственост в рамките на дни, физиономията й цъфна из страниците на Гугъл, а куп позабравени приятели мигом започнаха да й звънят и да тръбят колко близка я чувстват. Занизаха се покани за партита и приеми, наградни церемонии и фотосесии и дори не й оставаше време да проумее, че се е превърнала в любимка на свят, който открай време заклеймяваше като пошъл. Разнасяха се горещи слухове за най-сексапилната изгряваща актриса в града: Стиви Спелър — следващата велика британска звезда, съчетаваща наперения лондонски чар на Кийра Найтли със сдържания интелект на Натали Портман.

След непохватната си изява на първото прослушване с Биби, Стиви се впусна в играта с изненадваща охота. Първото й изпълнение на снимачната площадка беше съпроводено с вълни на страх и усещане за непростим фалш, но преди да се вцепени от паника, режисьорът извика „Стоп!“ и сцената беше готова. Цял живот се беше справяла задоволително с доста неща, но никога не беше блестяла. Ала потопеше ли се в ролята си, заживяваше живота на героинята и се чувстваше в свои води. Само така успяваше да прокуди от съзнанието си мислите за миналото. Гледаше се на екрана и изпитваше удивление от собствените си превъплъщения, а и научаваше нови неща за себе си.

Беше слънчева сряда, съвършена холивудска утрин, и Стиви се намираше в кабинета на агента си. Марти Кинг управляваше цял отбор суперзвезди. Не можеше да повярва, че точно той беше проявил интерес към нея, а когато каза на Биби по телефона, приятелката й ахна: „Направо ме шашна!“ Марти Кинг беше прочут с дарбата си да открива изгряващи звезди по пътя им към върха. Беше агент на най-големите холивудски знаменитости — включително и на Коул Стийл. В детството на Стиви филмите на Коул бяха сред най-ценните попълнения в домашната колекция на семейство Спелър. И ето че имаха общ агент!

— Имаш ли си приятел? — заинтересува се Марти. В първия момент Стиви си помисли, че въпросът е целенасочен, но агентът я гледаше напълно сериозно от другата страна на бюрото. Той беше червендалест и с гъста рижава коса. Личеше си, че на младини е бил красавец, а сърдечната му усмивка беше рядко явление в този град.

Сети се за Уил, който не остана доволен от новината, че се преселва в Ел Ей.

— Не съм много сигурна…

— Значи нямаш.

Той извади с нокът нещо измежду зъбите си и го проучи внимателно, преди да го лапне. Явно нехаеше за впечатлението, което би й направил.

— От тук нататък е важно с кого те свързват — продължи той. — Стиви Спелър е еталон за класа. Някакъв си пикльо, за когото не ти пука, не ни изнася.

— Кой е казал, че не ми пука?

— Аз. Познавам ли го?

— Не.

— Хубаво. Точно тези, дето ги познавам, ми причиняват най-големи главоболия. Послушай ме и не се обвързвай. Безкрайно ще ми улесниш живота, пък и за теб ще бъде по-добре.

— Добре.

— С твоя външен вид и талант тепърва ще се издигаш. А сладкият ти акцент ще ти докара куп въшливи от пари продуценти.

Стиви се засмя. Той дори не се усмихна.

— Да си чувала за Зандър Джейкъбсън?

— Да. — Той беше доста привлекателен актьор и режисьор към трийсетте. Миналата пролет го бяха номинирали за „Оскар“.

— Мисля да те пратя при него. — Марти нави ръкавите на ризата си. — Новият му проект е само като за теб. — На вратата се почука.

В офиса надникна симпатична блондинка.

— Рита Клей ви търси. Казах й, че сте ангажиран, но тя ме накара да обещая, че лично ще ви предам.

— Благодаря, Дженифър.

Когато секретарката затвори вратата, Стиви попита:

— Та, какво за Зандър Джейкъбсън?

— Хвърли око на сценария, мисля, че ще ти допадне. Аз ще се свържа с него. Сигурен съм, че ще одобри предложението ми.

— Какво знаеш за Линъс Позън? — изведнъж попита Стиви.

Марти се облегна и присви очи. Едната стена на офиса му беше стъклена и разкриваше зелените върхове на палмите, които се олюляваха от топлия бриз.

— Защо питаш?

Стиви вдигна рамене.

— Ако те интересува, не се очаква скоро да работиш с него — заяви Марти. — Срещала ли си го лично?

— Миналата година в Ню Йорк. Предложи ми работа. Реших, че трябва да ти го кажа.

— Каква работа?

— Даде ми визитката си, но не му се обадих.

— Имаш ли представа в кой бранш е?

— Режисира екшън суперпродукции.

— Точно така. С две думи, не е по твоята част.

— Е, да…

— От мен един съвет. Стой настрана от него.

Уил Гарднър я чакаше пред входа. Братът на Биби щеше да пристигне същия следобед, затова първата й реакция беше на раздразнение. Трябваше поне да й се обади.

— Здрасти, хубавице! — Той я прегърна и целуна по устните.

— Какво правиш тук? — попита Стиви.

— Нужна ли е друга причина, освен тази? — Прегърна я през кръста и отново я целуна. Умираше от жега и блузата беше полепнала по потната й кожа на гърба. Искаше единствено да влезе под душа, да се преоблече в широка фланелка и да остане насаме с мислите си. Преживяла беше трескава седмица и Уил беше последният човек, когото искаше да види. И все пак нямаше как да не го покани.

— Заповядай. Извинявай, че е разхвърляно…

Апартаментът й беше в непретенциозен жилищен блок, подобен на мотел. Едноетажната кремава сграда беше под формата на L, с басейн в двора. Всяка сутрин плуваше, хапваше здравословна закуска и преговаряше репликите за предстоящите сцени.

Щом влязоха, Уил отвори хладилника и надигна кутията с ябълков сок. Избърза уста с ръка и придърпа Стиви в обятията си. Тя нямаше търпение да вземе душ и да се преоблече, но Уил не я пускаше.

Докато се любеха, той не спря да ахка и охка — разкошна си, адски ми липсваше, тялото ти ме влудява, ненадмината си в леглото… Чудеше се как да реагира и как да му каже да ускори темпото, та да свършат по-бързо. От самото начало Уил влагаше много повече чувства от нея. Раздялата щеше да е неприятна, но и не биваше дълго да го заблуждава.

Най-сетне приключиха и Уил отиде в банята. Стиви се възползва от възможността да звънне на Биби. Искаше да я предупреди за Линъс. Напоследък приятелката й не беше същата. Държеше се някак хладно.

Били вдигна телефона на четвъртото позвъняване.

— Стив! Какво правиш?

Стиви придърпа чаршафа и легна.

— Уил е тук.

— Сериозно? Нали уж щяхте да я карате кротко?

— Уж. — Тя въздъхна и разтри слепоочието си. — При теб как е?

— Тъкмо се канех да ти звънна. Имам голяма новина!

— Хайде, изплюй камъчето! — нетърпеливо рече Стиви с надеждата, че са й дали роля.

— Нанасям се при Линъс! Ще живеем в къщата му в Бевърли Хилс!

— Не знаех, че сте заедно.

— Хем сме, хем не сме. Ако не друго, спим заедно. Е, не знам дали съм единствената… Но и не ме интересува. Сигурна съм, че ме харесва. Инак защо ще ме кани да живея с него? Обещавал ми е да ме свърже с всички големи кастинг агенти и просто няма как да не се прочуя! Удари и моят час! Ще ставам звезда!

Стиви онемя. Не знаеше какво да каже.

— Толкова се радвам, че ще живееш наблизо — най-сетне продума тя. Друго не й дойде наум.

Биби и Линъс — гаджета? Що за чудо беше това!

— Така хубаво ще си живеем! — възкликна приятелката й.

Уил отвори вратата на банята и прекоси спалнята гол.

— О, да. Хайде, чао, трябва да затварям. Ще ти звънна по-късничко, става ли?

— Става.

Стиви затвори телефона. Въпреки облака топла пара, нахлул от банята, тя усети, че трепери.

18

Лори

Лори се промени по време на престоя в Испания. С течение на времето тишината се просмука в тялото й, спокойствието и уединението донесоха дългоочакваната отмора на изтормозеното й сърце. Дълги часове се разхождаше из маслиновите горички, четеше книги на майчиния си език, скиташе из тесните улички на съседното село и играеше с кучето. Чак сега разбираше колко благотворна може да е самотата.

Рико Маркес постоянно присъстваше в мислите й. В един момент се тревожеше за него и се питаше как е, в следващия я обземаше свиреп гняв заради опасността, която бе довел буквално до прага й. Дали е знаел за посещението на Диего? Дали той не го беше изпратил? В сънищата й се прокрадваха ужасяващи спомени за гангстерите, за хищническия глад в очите им, за варварските им заплахи, за злата участ, която можеше да я сполети, ако спасителят й не се беше появил…

Признателността й към мъжа, чието име дори не знаеше, растеше ден след ден. Мисълта, че може би вече няма да го види, я влудяваше. Прибереше ли се в Ел Ей, на всяка цена щеше да го издири. Нямаше представа как, но щеше да направи всичко по силите си.

Корасон може и да беше стара, но умът й беше остър като бръснач. Често седяха на верандата, пийваха лимонада, играеха карти и си говореха за детството на Тони. Понякога просто мълчаха, заслушани в песента на щурците или тихото дрънкане на радиото. Лори научи рецептите, които майка й бе приготвяла в доброто старо време. Тя ги беше научила в същата тази къща. Понякога имаше чувството, че стъпва по нейните следи. Корасон се беше грижила за майка й като за свое собствено дете. Една вечер баба й я попита:

— Нали знаеш, че Тони много те обича?

Приготвяха вечерята — осолен хляб, люти и сладки чушки, по-наситено червени и от вишни. Лори кълцаше червен лук и очите й пареха. Корасон съзря и истински сълзи, но премълча.

— Напоследък му е доста трудно — добави баба й.

— Знам.

— Побърза да се ожени повторно, защото вярваше, че така е най-добре. Искаше да се чувстваш сигурна у дома.

— По-скоро побърза да замени мама — не успя да се сдържи Лори.

Корасон остави ножа.

— О, Лориана, това не е вярно. Тони се бореше до край. Но не знаеше как да ти е и майка, и баща.

— Затова реши да се откаже и от двете! — Колкото и да искаше да се отърси от мъката и огорчението, те не спираха да я разяждат.

— Когато Мария се разболя, сякаш някой изтръгна сърцето му. С очите си го видях, querida. То тупна в краката му в кървава локва и знаех, че колкото и да се мъча, не мога да го върна…

Лори заби ножа в дъската за рязане и замълча.

— Трябваше да те опази някак — продължи Корасон.

— Да ме опази от какво? От собствения ми избор?

— Може би.

— Но аз не искам да ме пази! — Ръцете й се разтрепериха. Не искаше повече да води този мизерен живот. Никой никога не й беше казал, че светът би могъл да й предложи и да я научи на много повече. Докато не се беше появил той. — Искам да съм нещо повече от една бедна нещастница без майка.

Корасон поклати глава с неизмерима тъга в очите.

— Грешиш, querida. Ти не си такава.

— Мразя Анхелика. — Дори хвърли зеленчуците в нагорещения тиган и синкавият пламък облиза стените му. — Мразя и дъщерите й. Ако не бяха те…

— Не бива да виниш Анхелика. Смъртта на майка ти промени Тони. Мария беше любовта на живота му.

Дори кимна и прехапа устни, за да удържи напиращите сълзи.

— Не знам какво му е минавало през главата — продължи Корасон, — но разбирам защо е решил да се обвърже с Анхелика. Тя е силна, поема нещата в свои ръце…

— Тази жена е зла и неразумна! Пропиля всичките ни спестявания…

— Тази жена е съпругата на баща ти. — Корасон не откъсваше очи от нея. — Независимо дали ти харесва или не.

След малко баба й я прегърна с измършавялата си ръка.

— Хайде стига. Нали ти обещах, че те чакат хубави неща? На моята възраст отдавна съм се научила да вярвам на инстинктите си. — Целуна я по главата и добави: — Имай търпение. Имай търпение, Лориана.

Лори пътуваше с автобуса до Мурсия два пъти седмично. Не беше разглеждала града по тъмно, затова на следващата вечер Корасон я подкани да излезе.

— А ти какво ще правиш?

— Иди се позабавлявай. Аз съм добре тук — усмихна се баба й и се настани в любимия си стол с радиото до нея. — Погледай реката вместо мен.

В Мурсия имаше фиеста и по улиците се лееха реки от искрящи цветове. Песните и факлите на облечените в парадни костюми местни жители съживяваха въздуха и изпълваха атмосферата със заразителна ведрост. Лори беше разпуснала черния водопад на косите си и те се диплеха на раменете й. Жълтата й рокля беше със семпла кройка, а слънчевият й загар беше придобил кехлибарен цвят. На ушите й лъскаха две малки кръгли обички. Мина по внушителния Мост на опасностите, като спираше да погледа катранено златистото течение на река Сегура. Отвъд покривите на къщите и високата кула на готическата катедрала планинските вериги се домогваха до небето. Лори си представи непознатия до себе си. Би потърсил ръката й и би опипал пулса й, подлудявайки кръвта й.

Седна в едно кафене на glorieta, градския площад, без да забележи настоятелния поглед на жената на бара, която надникна в малко тефтерче с кожени корици и тръгна към нея. Лори си поръча чаша червено вино, което беше толкова гъсто и смолисто, че лепнеше в устата като сироп.

— Извинете? — заговори я нечий глас на испански.

Лори вдигна поглед и видя ослепително красива жена, по-възрастна от нея, със стелеща се лъскава черна коса до средата на гърба. Лицето й беше с фини черти, изящни високи скули и голяма бенка на едната буза.

— Може ли да ползвам пепелника ви?

Лори не пушеше и й го подаде.

— Заповядайте.

Жената издърпа стола до момичето и седна на масата.

— Десидерия Гомес — представи се тя. — Надявам се да не ви преча.

Лори стисна ръката й.

— Que linda! Много сте красива — каза жената и й предложи цигара.

— Не, благодаря — усмихна се момичето.

— Тук ли живеете?

— В Америка. Лос Анджелис.

— Наистина ли? Какво съвпадение. Компанията ми има клон в Ел Ей. — Десидерия премина на английски и част от чара й тутакси се изпари. — Търся таланти и работата ми е свързана с много пътуване. От време на време, макар и доста рядко, попадам на хубавици като теб.

Десидерия втренчи поглед в Лори и тя се почувства неловко.

— На почивка съм в къщата на баба ми. Тя живее извън града… — подзе момичето, за да наруши неловкото мълчание.

— Но възнамеряваш да се прибереш, предполагам? В Ел Ей?

— Да.

— Как се казваш? — попита жената на испански.

— Лориана Гарсия Торес.

— Лори Гарсия… Вече те виждам известна — присви очи Десидерия и добави: — Аз работя за „Ла Люмиер“.

Лори погледна въпросително.

— Модната агенция! Най-добрата в света! Не си ли чувала? — Жената изтръска пепелта от цигарата на земята. Да се чудиш защо ли бе поискала пепелник…

— Звучи интересно.

— Дали би проявила интерес? — усмихна се Десидерия.

— Към какво?

— Предлагам ти работа.

— Да, разбира се — кимна Лори обнадеждена. — В момента работя в козметичен салон — нищо особено, но ме бива в работата с коса, грим и козметични процедури. Освен това бързо усвоявам нови умения, така че няма да загубите много време с обучение…

— Имах предвид снимки — прекъсна я жената.

— Какви снимки?

— Предлагам ти да станеш модел.

Лори зяпна.

— Модел?

— Толкова си сладка и невинна. Но в същото време и сексапилна.

Комплиментът я притесни.

— Ако в момента работиш в салон, миличка, мога да ти гарантирам, че няма да е задълго. Ти си разкошна! — Десидерия облиза долната си устна и промълви дрезгаво: — Би ли ми казала дали си хетеросексуална?

— Да. — Лори не проумяваше какво общо има това с работата на модел.

— Направи ми една услуга. — Десидерия извади малка черна визитка. — Обади ми се веднага щом се прибереш в Ел Ей. Ще те поканим на фотосесия, за да преценим как изглеждаш пред обектива, и ако харесаме резултата, ще ти предложим договор.

Лори взе визитката.

— Обещай ми, че ще се обадиш?

— Обещавам.

— Прекрасно. — Записа си координатите на момичето и добави: — Ще разкажа на шефа си за теб. Не би ми простил, ако не те заведа в студиото!

19

Аврора

Паскал Деверо и Аврора бяха неразделни вече няколко дни. Аврора не беше срещала толкова интересна, дръзновена личност, съвсем различна от така наречените й приятелки в Ел Ей, които мислеха само за коли и дрехи. Паскал имаше висока култура и беше обиколила света. С интелекта и нестандартната си мисъл винаги намираше начин да просветли Аврора по какви ли не въпроси. Имаше остър ум, силен дух и дори смелост да се опълчи на даскалите в „Света Агнес“. Освен това, незнайно защо, останалите момичета, включително Юджини Бофърт, не смееха да се заяждат с нея. Родителите на Паскал бяха Жизел и Арно Деверо, известни френски политици. Тя произхождаше от влиятелен род.

Аврора беше доволна, защото в нейно лице виждаше съмишленик.

Двете правеха всичко заедно. Мръщеха се недоволно на един чин, тръгваха си заедно, когато им скимнеше, ходеха си на гости нощем и шушукаха в леглото, измъкваха се от общежитието по тъмно, пушеха и пиеха от патрончетата, които Паскал криеше в заключена кутия под леглото. Най-близкото населено място се намираше на километри разстояние, но това не ги тревожеше, защото намираха начин да се забавляват и в бастилията. Аврора можеше да приказва с новата си най-добра приятелка часове наред.

— Предполагам, че двете с гаджето ти ще спинкате в една палатка! — подхвърли Юджини Бофърт, преди да потеглят на организирания от госпожа Дърдън излет. — Всички знаем, че сте лесбийки.

Аврора се усмихна. Майната й на Юджини Бофърт и на проникновеното й изказване. Просто завиждаше, понеже всички искаха да дружат с Паскал, а тя не допускаше никой друг до себе си.

Момичетата бяха на игрището и тъкмо започваше да вали. Аврора мерна отражението си в прозорците на главната сграда и не остана доволна. Английското време не се отразяваше добре на тена й, а и без златните ръце на Рамон изрусената й къса прическа беше избуяла чак до раменете, все още златиста на цвят, но без блясъка, който калифорнийското слънце даряваше.

— По-чевръсто, момичета! — изкрещя госпожа Дърдън, пременена в нелепо кепе и бричове. Тя размахваше някаква пръчка, сякаш събираше стадо овце. — Времето се влошава и искам да направим лагера колкото може по-бързо.

Аврора простена и погледна отчаяно към Паскал. Французойката сви равнодушно рамене — жест, който беше много по-красноречив от мрънкането.

Напуснаха територията на училището в мудна колона. Фран Харингтън явно още не беше схванала, че Аврора вече няма нужда от услугите й, и току се лепваше за нея. Днес кихаше през две минути и се жалваше, че е настинала.

— Може ли да лагерувам с вас двете? — изхленчи Фран. Непромокаемите й панталони шушкаха влудяващо на всяка стъпка.

— Още не знаем кой с кого ще лагерува — излъга Аврора. Господи, ако не познаваше Паскал, подобна експедиция щеше да е направо смъртоносна. Какво по-хубаво от това да катериш хълмовете с оловна тежест на гърба с плямпаща тъпанарка до теб! Все едно беше тръгнала на военен тренировъчен поход. Че и по-зле.

— Ама аз не знам как да разпъвам палатка! — завайка се Фран.

— Да не мислиш, че аз знам? Някой ще ни помогне.

След няколко часа изтормозената команда пристигна в удобна за лагеруване долинка. Раменете ги боляха, а лицата им бяха почервенели от шибащия дъжд. От всички страни ги заграждаха високи планини и враждебни облаци тегнеха над главите им. Беше едва четири следобед, а вече се смрачаваше. Слънцето никога ли не огряваше тази проклета страна? Аврора не помнеше кога за последно беше виждала синьо небе.

Оказа се, че Паскал е сръчна и в тази област. Разпъна палатката за няколко минути, докато останалите момичета се бореха безуспешно, а Юджини Бофърт се разпореждаше и ги поучаваше, оплетена до уши във въжета и рейки. За да затвори устата на Фран, Аврора й позволи да разпъне палатката си до тяхната и дори й помогна. Получи се нещо като килнат настрани, нестабилен и пронизван от вятъра балон. През това време Паскал седеше в идеално опънатата им палатка и си лакираше ноктите.

— Кой ще участва в спортното ориентиране утре? — попита госпожа Дърдън, кръстосвайки лагера като армейски генерал. Момичетата се криеха и дори не надничаха през отворените предни ципове. — Аврора?

Аврора едвам устоя на изкушението да й покаже среден пръст.

— Фран проявява желание, нали?

Фран подаде глава и се заоглежда като изплашен мишок.

— Добре — неохотно се съгласи се тя.

— Паскал, ти ще се заемеш с огъня, а аз ще приготвя вечеря — нареди възпитателката.

Вечерята представляваше метална тенджера с лигава оранжева гадост, която зарадва агитката на Юджини.

— Ооо, варен боб! — възкликнаха всички в един глас.

До тук ли бяха стигнали? До варен боб! Аврора не се сещаше за нищо по-гадно. Виж да имаше омари… Малко вероятно, особено, при положение че госпожа Дърдън вече приготвяше някакво жалко подобие на десерт. Единственото хубаво нещо на вечерта беше лагерният огън на Паскал. Топлината му сгря измръзналите им кости.

— Хайде да си разказваме страшни истории! — предложи Фран, притискайки колене към гърдите си.

— Да бе, понеже всеки ден виждаш духове — присмя й се Юджини. Една от дружките й, хърбаво момиче на име Алегра, се закикоти до нея.

— Не е нужно да съм виждала, за да вярвам в тях!

— Е, аз пък съм виждала — прозя се Юджини.

— Ооо, разкажи ни, хайде! — възкликна Алегра и шините на зъбите й блеснаха на светлината на огъня.

— Ами случи ми се миналия срок. Събудих се посред нощ, а откъм края на леглото ме гледаше някакъв… силует. Не мога да го опиша точно, но беше черен и размазан. Съществото беше ниско, колкото джудже, и беше загърнато с пелерина, която се развяваше като криле. По-грозно нещо не бяха виждала. Джуджето започна да дърпа завивките и чаршафа ми, опитах да изкрещя, но от гърлото ми не излезе звук. То не спираше да дърпа и цялото се тресеше, сякаш се смееше…

— Сигурна ли си, че не е била Дърдън? — Някои от момичетата се изкискаха на коментара на Паскал.

— Млъквай, Деверо — рече Юджини. — Нищо не разбираш.

— И после? — подкани я с притаен дъх Алегра.

— После заспах. И си умрях от студ.

— Защо не си взе завивките? — попита Аврора.

Юджини я изгледа.

— Защото проклетото джудже ги издърпваше обратно!

— И това видение стоя до леглото ти цяла нощ и държа завивките ти?

— Гледай си работата! Какво ли обяснявам на човек без никакво въображение.

— Май твоето ти идва в множко — отвърна Аврора. — Има ли някой, който наистина да е виждал призрак?

Паскал наруши настъпилото затишие.

— Аз не съм виждала призрак, но пък съм се натъквала на нещо… свръхестествено.

Момичетата впериха очи в нея.

— Не знам дали да ви разказвам…

— Разкажи, разкажи! Започна вече!

Паскал пое дълбоко въздух.

— Преди доста години отидохме на почивка в Дордон. Тамошната ни къща е много стара. Принадлежала е на безброй поколения в рода на баща ми. Като бяхме малки, братовчед ми обичаше да разказва за едно местно поверие, че под селото има тунел, който води към подземния свят. Плашеха с него непослушните деца и, да ви кажа, действаше, защото все се боях, че сторя ли някоя беля, Дяволът ще изскочи и ще ме отведе.

Всички слушаха и не мигаха.

— Един ден котката ни роди и…

— О, не, не искам да слушам — изпищя Алегра.

— Едното се беше родило болно и чичо ми го уби с удар по главата — продължи Паскал. — Сложи го в торба с камъни и ми каза: „Отиди да го пуснеш в кладенеца!“ На път към кладенеца усетих, че малкото му телце шава в торбата, като мишка, щипната в капан. Не беше успял да го убие и клетото се гърчеше в агония…

— О, стигааа! — Алегра запуши ушите си.

— Знаех, че трябва да го довърша. Да му спестя мъките. Но се страхувах. Затова просто го пуснах в кладенеца и го оставих да се удави. Обрекох го на бавна, ужасяваща смърт.

— Ти не си наред! — заяви Юджини.

— Братовчед ми узна и ми каза, че ще ме сполетят големи злини, задето съм оставила беззащитната твар да страда и умре в мъки. През нощта се изви снежна виелица — продължи шепнешком Паскал. — Като се събудихме сутринта, цялата земя беше покрита с дебело снежно одеяло. Красива и чиста, ослепително бяла покривка. Едно-единствено нещо нарушаваше целостта на девствения сняг. Тънка пътечка от стъпки, която започваше от нищото и свършваше също толкова неочаквано, сякаш виновникът беше кацнал от небето и излетял. Като казвам стъпки, разбирайте… — Опита се да намери подходящата дума. — Следи от подкови. Само дето личаха два пръста отпред. Животно ли ги беше оставило, птица ли? Човек ли? — Паскал погледна захласнатите лица на момичетата в очакване на отговор. Те мълчаха слисани. — И кое ни се стори странно? Пътечката не беше двойна, ами представляваше единична права линия, сякаш направена от еднокрако същество… И знаете ли кое беше още по-странно? Следите не бяха само по земята. Продължаваха по стената на къщата, покрива и слизаха от другата страна в посока към реката. Минаваха по лехите в градината, катереха се по кората на едно дърво, шареха по клоните му… Бяха навсякъде. До ден-днешен вярвам, че онази нощ Дяволът беше дошъл да ме търси. Но за мой късмет не беше успял да ме намери. И до ден-днешен се чудя дали няма да го срещна.

Момичета мълчаха и не помръдваха.

— Това истина ли е? — промълви Фран Харингтън.

Паскал прихна.

— Ти как мислиш?

— Тия ги разправяй на баба ми! — заяви Юджини.

Госпожа Дърдън се върна и момичетата изядоха пихтиестия десерт. След това си легнаха някак умислени и смълчани.

Като влязоха в палатката, Паскал съблече туристическите дрехи. Аврора не за пръв път виждаше французойката гола. Винаги когато се къпеха или разменяха дрехите си, приятелката й се разсъбличаше без всякакво стеснение. Всичките й другарки от Ел Ей ревностно криеха телата си, макар да се съревноваваха коя има най-стегнат задник и най-щръкнали цици. На Паскал не й пукаше. Тя облече фланелка вместо пижама и се пъхна в спалния чувал. Аврора я последва и попита:

— Тази история истина ли е?

Паскал се обърна към нея в тъмнината.

— Има ли значение?

— Май не.

— Разкажи ми за детството си — обади се Паскал, повдигайки се на лакът. — Някоя интересна история…

Аврора се замисли. Том и Шерилин никъде не я бяха водили. Тримата не се бяха откъсвали от стреса на всекидневието, за да прекарат няколко дни заедно като семейство.

— Нямам нищо интересно за разказване — призна накрая тя. Думите й прозвучаха доста тъжно, но не знаеше какво повече да каже.

— Питала ли си се какъв би бил животът ти, ако имаше други родители?

Въпросът дойде толкова неочаквано, че в очите на Аврора запариха сълзи.

— Какво имаш предвид?

Дъждът отново заромони. Чуваха барабаненето на капките по палатката.

— Няма значение.

— Има, кажи.

— Струва ми се, че животът ти е голяма каша.

— Благодаря.

— Не се засягай. Искам само да кажа, че не ти е лесно и хич не ти завиждам, че си дъщеря на Том Наш. Защото вечно ще си дъщеря на Том Наш. Цял живот.

Аврора не се беше замисляла над това. Изведнъж я обзе задушаващо, клаустрофобично чувство на безизходица.

— Е, и?

— Трябва да работиш върху индивидуалността си.

— Знам.

— И сама да решаваш за себе си.

— Винаги съм решавала сама за себе си — тросна се Аврора. — Никой не може да ми казва какво да правя. — Но колкото и да парадираше с независимостта си, тя знаеше, че животът й се обуславя от имената на родителите й. Том Наш беше световноизвестен изпълнител. Шерилин Роуз се славеше като примадоната на кънтри сцената. Аврора Наш се беше прочула като… тяхно дете. И нищо повече. За разлика от Паскал, която правеше впечатление с уникалната си индивидуалност.

— Успях ли да те разстроя? — попита тихо приятелката й.

— Не.

— Извинявай.

— Не ми се извинявай.

Аврора прехапа устна. Винаги се беше радвала на колите, парите и шикозните дрешки — изобщо на титлата си на холивудска принцеса, ала приятелството с Паскал разшири кръгозора й. Може би в живота имаше и друго, освен платинени албуми, щури купони и готини момчета. Уж беше голяма щастливка, а се чувстваше празна… Солена сълза се търкулна по бузата й.

— Добре ли си? — загрижи се Паскал.

— Студено ми е.

— На мен също.

Паскал протегна ръка, прегърна Аврора и свали циповете на спалните им чували, за да споделят топлината на телата си. Ухаеше на чисто, на теменужки, а косата й гъделичкаше лицето на Аврора.

Вятърът набираше скорост и разтрисаше платненото им убежище. Паскал замилва Аврора, плъзвайки непринудено ръка под фланелката й. Допирът на деликатните й пръсти с дълги нокти беше лек, едва доловим. Те проследиха бавно и гальовно линията на корема й, после, сякаш случайно, пропълзяха нагоре и стигнаха до облите й гърди. На Аврора дори не й мина на ум да я спре.

— Може ли да те целуна? — прошепна Паскал.

Аврора настръхна.

— Да.

Устните на Паскал бяха меки и с вкус на плодов гланц. Езиците им се преплетоха в сладостно любопитство. Паскал захапа нежно долната устна на Аврора, отприщвайки наелектризирана вълна от копнеж. После съблече фланелката и събу бикините си. Между бедрата й се разкри тъмен триъгълник, а високо върху гърдите й две бледи зърна. Аврора ги целуна. Изпита непознато досега чувство. Французойката въздъхна и двете се прегърнаха още по-силно.

Кожата на Паскал беше като коприна, допирът й нежен, но и настойчив. Обезумяла от възбуда, Аврора плъзна пръсти във влажната вдлъбнатина между краката й и я целуна още по-страстно. Имаше чувството, че се стреми да имитира момчетата, с които беше спала, недоумявайки как така бързо бе усвоила ролята на мъжа. Не че изобщо имаше нужда от мъж. В този миг осъзна, че всъщност никога не беше изпитвала истинска потребност от мъж…

Паскал я обърна по гръб и на свой ред плъзна пръсти между бедрата й. Аврора простена. Обля я гореща вълна и тя повдигна таза си, възхищавайки се на вещия допир на партньорката си. Французойката прокара език през слабините й и като гръм от ясно небе Аврора бе разтресена от върховна наслада. За първи път изпитваше такъв шеметен оргазъм.

Полежаха без дъх, Паскал се облече и се обърна на другата страна.

— Лека нощ — каза тя, сякаш нищо не се беше случило.

— Лека нощ — отвърна Аврора и се заслуша в трополенето на дъжда.

20

Стиви

Бен Райнър, деветнайсетгодишният брат на Биби, се оказа отвратителен съквартирант. В началото Стиви прояви търпение — момчето нямаше пукната пара, а и страдаше, защото тъкмо беше скъсал с приятелката си. Покрай собствените си по-малки братя и сестри знаеше, че нещата рано или късно ще си дойдат на мястото. Но още от първия ден хлапакът отчаяно пафкаше марихуана, нагъваше пилешки бутчета и зяпаше порно по интернет. Бен нямаше нищо общо със сестра си. След появата си в няколко реклами за продукти против младежки пъпки, в които, по негови думи, приличал на пълен смотаняк, той беше престанал да търси работа. Въпреки това Стиви го търпеше. В името на приятелството си с Биби събираше свити на топки мръсни чорапи, изключваше порно програмата на телевизора посред нощ и се тревожеше за него, ако не си покажеше носа до три следобед.

Хубавото беше, че присъствието му допринесе за скъсването й с Уил Гарднър. Уил не гледаше с добро око на нанеслия се в апартамента й нехранимайко. Дразнеше се и й го показваше. А на Стиви й трябваше съвсем малко, за да сложи край на връзката им. Агентът й одобри раздялата — тя беше вече свободата да кръжи като пеперуда сред обществото. Работата по „Лъжи ме“ почти приключваше. Критиците определяха филма като „разтърсващо правдива обрисовка на приятелството и многото лица на любовта“, а актьорската й игра прославяха като „впечатляващ дебют“. Стиви имаше чувството, че е надянала нечия чужда кожа. Мисълта, че беше обсебила ролята на Лорън, не я напускаше. Толкова много искаше да й се отблагодари!

Биби пристигна в Ел Ей към края на месеца. Стиви й намекна няколко пъти за преместването на Бен в скромната резиденцийка на Линъс Позън в Бевърли Хилс, но тя все й отказваше: „Съжалявам, Стив, ама знаеш как е с новите връзки! Ще може ли да поживее при теб още малко?“ Стиви стигна до заключението, че Линъс нямаше никакво намерение да помага на Биби и семейството й, и това затвърди първоначалните й опасения около режисьора. Нямаше му никакво доверие.

Най-сетне Биби я покани на гости и Стиви отложи всичките си планове за вечерта. Биби и Линъс щяха да бъдат домакини на грандиозно парти по случай нанасянето им в новия дом.

— Ами екстра, тъкмо ще ме запознаеш с тоя-оня — заяви Бен, който се беше разплул на дивана пред лаптопа, от който сваляше порнофилми.

Стиви се опита да запази спокойствие. Бен все я дрънкаше да го влачи със себе си и да го представя на агенти и режисьори, след което го домързяваше да поддържа контакти и лентяйстваше по цял ден. Често я поставяше в неловко положение, защото излизаше, че пробутва един не само нереализиран, а и неамбициозен актьор. Успокояваше се с мисълта, че прави услуга на Биби и така й се отблагодарява.

Двамата с Бен пътуваха към къщата на Позън. Когато го вземаше със себе си, Бен я караше да го хваща под ръка заради папараците, но Стиви не се съгласяваше, защото не искаше да плъзват слухове. Единствената физическа прилика между брата и сестрата беше ситно къдравата, червеникава коса. Момчето беше леко затлъстяло около брадичката и си пускаше брада. На снимките като малък беше много сладък, но пубертетът имаше свойството да заличава детското очарование.

Колата спря и папараците се втурнаха към Стиви, която беше с къса бяла къса рокля на Стела Маккартни (съветваха я винаги да носи английски марки тоалети). Светкавици, подсвирквания, подвиквания. Вълнистата й вишневочервена коса се разстилаше до раменете. Усмивката й искреше с чара на Мона Лиза и подлудяваше папараците.

Биби я посрещна на прага.

— Толкова се радвам да те видя, Стив! Нямаш представа колко много ми липсваше! Видя ли само как те посрещнаха? Сигурно вече си свикнала и все пак! Изглеждаш ослепително! Харесваш ли роклята ми?

Роклята беше хубава, но не и видът на Биби. Зелените й очи бяха мътни, а под тях тъмнееха кръгове, маскирани с фон дьо тен. Чаровно хаотичните й червеникави къдрички бяха подстригани и изсветлени до восъчен цвят. Светлината й беше угаснала.

— Прекрасна рокля! — каза Стиви и я целуна по бузата. Изпита желание да я загърне с меко одеяло и да я отведе у дома, за да се погрижи за нея. — Не виждам Линъс…

— О! Тук някъде е. Бен дойде ли? Слуша ли те?

Брат й бърбореше с един третостепенен шотландски актьор и усърдно пресушаваше чашата си. Стиви отвори уста да каже: „Нали знаеш какви са тийнейджърите“, но усети, че ще прозвучи като петдесетгодишна лелка.

— Слуша с двете уши. Още свиква с обстановката.

Имението Позън имаше неземен интериор. На високите тавани искряха кристални полилеи, луксозни карирани канапета и старинни трикраки масички (имитация на английски мебели от деветнайсети век) красяха мраморния под на хола, по стените висяха огромни огледала с позлатени рамки и плакати на най-прочутите филми на Линъс — екшън кадри на апетитни актриси, хукнали да се спасяват от незнайна опасност. Някой би описал атмосферата като елегантна, но така или иначе й липсваше всякаква индивидуалност.

— Ето го и него! — Биби посочи застарелия си, възпълен възлюбен, който си проправяше път през разнородната тълпа и оглеждаше гостите с недружелюбен поглед.

Стиви не го беше виждала от първата им среща в Ню Йорк, но отново я полазиха тръпки на отвращение. Междувременно той беше качил още няколко килца, а бялата му коса беше остригана почти до кожа, в армейски стил, който подчертаваше розовите му месести бузи.

— О, Стиви Спелър! — поздрави я режисьорът с влажна целувка. — Знаех си, че ще се прочуеш. Не ти ли го казах още на първата ни среща?

Тя не си спомняше да й е казвал подобно нещо, но в съзнанието й изникна визитката, която й беше дал. Същата като на Биби.

— Дай надежда на стареца — продължи той, облизвайки устни и плъзвайки похотлив поглед по тялото й. — Обещай ми, че някой ден ще работим заедно…

Бен се приближи и Биби се зарадва, като протегна ръце за прегръдка.

— Малкото ми братче! Как върви животът с най-добрата ми приятелка?

— Не се оплаквам — сви рамене брат й.

За ужас на Стиви Линъс се възползва от възможността и й зашушна:

— Сериозно ти говоря. Дърк много те хвали. Предложението ми е в сила, когато и да проявиш интерес.

Интересно защо Линъс я обсъждаше с Дърк Майкълс… Излизаше, че я одумват зад гърба й.

— Ще го имам предвид — кимна тя, а Линъс обгърна кръста й с дебелата си ръка. Стиви се дръпна като ужилена.

— Колко хубаво, че най-сетне сме заедно! — възкликна Биби, но сърдечният й ентусиазъм не успя да разсее нито безразличието на Бен, нито отвращението на Стиви от противния допир на Линъс.

Режисьорът стрелна Биби с очи и й нареди, сякаш се обръщаше към домашен любимец:

— Хайде, скъпа, раздвижи се, отивай да посрещаш гостите.

Настъпи неловко мълчание. Стиви остана изумена от снизходителния тон на баровеца и още по-изумена от реакцията на приятелката си, която веднага се запъти към вратата. Предишната Биби, която тя познаваше, никога не би откликнала на подобна арогантност.

Биби Райнър се качи на горния етаж и влезе в една от стаите за гости. Напоследък спеше там. Главата й се въртеше, а устата нагарчаше. Разрови с разтреперани пръсти едно от чекмеджетата и извади бутилката. Разви капачката и отпи голяма глътка.

Преди да се запознае с Линъс Позън, не беше посягала към алкохол. Но напоследък не можеше без него.

Проклет да бъде този Линъс! Биби се намираше на кръстопът между зависимостта и отвращението си от този гаден тип. Беше й обещал целия свят на сребърен поднос: луната, звездите и всичко останало. Вместо това я беше впримчил в съвсем различна, мръсна игра без изход.

Линъс Позън ръководеше доходоносен страничен бизнес в сферата на порноиндустрията. Денем режисираше холивудски хитове, а нощем превключваше на филми със заглавия като „Момичето, което не знаеше не“ и „Шестима в кревата“. Правеше го от години. И не заради парите — отдавна се беше замогнал, — просто му харесваше. Хобито му доставяше истинско удоволствие.

Биби затвори очи и изтръпна. Какви ли неща не я беше насилвал да прави… с мъже, с жени, с предмети… Стиви я беше посъветвала да не му се обажда, но кой да я чуе? Не и Биби. Беше си уредила среща с Линъс още на следващата седмица и му беше позволила да я омае с обещанията си за слава и знаменитост, като я превърне в своя слугиня. Първоначално й се беше ядосал, че е дошла сама, предпочиташе ги двечките в пакет: Биби с необузданата коса и големи, невинни очи и Стиви с хладната, класическа красота. Искаше да сподели потреса от преживяното с приятелката си, но не можеше…

Постепенно се беше стигнало до поквара от най-долна класа. Линъс я беше хванал на въдицата си с напразни обещания за величие и блясък. Докато се осъзнае, Биби беше стигнала твърде далеч и светлината в тунела не се виждаше.

Имаше и добри дни, в които вярваше, че нещата ще се променят. Линъс я уверяваше, че е самороден талант. Постоянно му се молеше да й даде роля поне в един от другите филми. А той обещаваше ли, обещаваше: последно участие, само още веднъж и те изпращам на прослушване… Беше си въобразила, че като официална половинка на Линъс вратите към славата щяха сами да се разтварят пред нея. Напротив. Линъс стартира заснемането на още по-долни и по-перверзни филми, представяйки я на порноиндустрията като „Безликата лисица“. Експериментираше с тялото й по нечувани начини, но лицето й не присъстваше в кадър. Така империята Позън извличаше двойна полза: анонимност на екрана за множеството любители на жените в сянка и в същото време анонимност на бизнеса му.

Най-големият кошмар беше сексът със самия Линъс. Той отсъстваше с дни, а когато се прибираше, беше пиян и потен като прасе. За да го изтърпи, Биби се дрогираше до забрава. Така преживяваше и секса на снимачната площадка. Кокаин и пак кокаин. По изискване на Линъс обличаше ученическа униформа и го чакаше по корем на леглото. Поне имаше късмета (голям късмет, няма що!) да не го гледа в лицето, докато го слушаше да пухти и хрипти зад гърба й.

Мечтаеше да стане актриса — истинска, сериозна актриса, а се беше превърнала в елитна проститутка. Ако обърнеше гръб на Линъс, всичките тези месеци на унижения щяха да се окажат напразно пропиляно време, а тя продължаваше да се надява на помощта му. Как беше стигнала до това падение!

По бузата й се търкулна сълза. Но долу се вихреше купон, гостите я очакваха и не беше време за плач. Шоуто на Биби Райнър трябваше да продължи.

Преди да слезе на долния етаж, смръкна предоволно от кокаина и се почувства малко по-добре.

Стиви разговаряше с Дърк Майкълс, ръководителя на „Сърчбийм Студиос“ и без съмнение близък приятел на Линъс. Събеседникът й беше сравнително привлекателен, с черни очи, гъста, боядисана в махагоново коса и демонстративно я сваляше.

— Как е дъщеря ти? — попита Стиви, за да му напомни, че има семейство. Единственото му отроче, Фара, заедно със свитата си от тийнейджърки старлетки не излизаше от медийното пространство.

— Кротува. За момента. — Той не спираше да я гледа с нескрита похот.

— Радвам се.

Дърк въздъхна и взе по още едно питие от подноса на минаващия келнер.

— Най-добрата й приятелка е голямо зло. На Том Наш най-сетне му дойде умът да я прати в Англия. Вече можем да дишаме спокойно.

— За Аврора Наш ли става дума?

— Да. Записали я в английско училище. Не може да не си чела по вестниците. Такава дандания вдигнала по средата на полета, че се наложило да приземят самолета преждевременно.

Бен се приближи и се обърна към Стиви:

— Няма ли да ни запознаеш? — Интересът му беше насочен към безспорно известния й събеседник.

Двамата се здрависаха и само след миг се чу настоятелно шъткане — Линъс Позън се беше изтъпанчил на голямото стълбище с усмивка на червендалестото лице и чаша в ръка.

— Приятели! Това тържество бележи началото на постоянното ми жителство в Лос Анджелис — ход, който от дълго време се канех да предприема. Бих искал да се възползвам от повода и да отправя специален въпрос към най-специалната жена в моя живот. — Той огледа гостите. — Къде е момичето ми?

Биби се запъти към стълбището със замръзнала усмивка. Стъпваше някак несигурно на високите токчета. Линъс й подаде ръка и тя застана до него. Дребното й телце изглеждаше още по-миниатюрно до огромното му туловище.

— Мила — обърна се режисьорът към гостите вместо към Биби, — двамата сме заедно от доста време. Мисля, че си пасваме, пък и старото куче няма да стане по-младо. — От тълпата се разнесоха лицемерни възклицания на несъгласие, но Линъс махна шеговито с ръка и продължи: — Биб, съгласна ли си да ми станеш съпруга? Да станеш госпожа Позън?

Надигна се вълна от одобрителни възгласи.

Биби потърси погледа на Стиви. В него се четеше паника и шок, истински шок. Разнесоха се поздравителни аплодисменти и Линъс вдигна ръката на бъдещата си съпруга, сякаш бяха станали шампиони в някакво състезание.

Биби мигаше слисано.

— Но тя още не е казала да! — прошепна Стиви.

Бен се прозя до рамото й.

— Ще каже, ще каже, нали е Биб.

21

Лори

Корасон й беше дала достатъчно пари, за да заживее сама. В първия момент Лори не ги прие, но след като стигнаха до споразумението, че ще й ги изплати до последния цент, се съгласи. И така се завърна в Америка с окрилено от надежда сърце.

Сестрите й щяха да пукнат от завист, когато им каза за мистериозната представителка на модната агенция.

— Ти? Модел? — ококориха се те. — Ти за нищо не ставаш! Сигурно са те съжалили!

Когато ги уведоми, че се изнася от къщи и напуска „Трес Ерманас“, направо откачиха и се обърнаха за помощ към Анхелика:

— Мамо, направи нещо! — Мисълта, че Лори ще се отдаде на такова бляскаво поприще, беше потресаваща.

Корасон телефонира на Тони и се застъпи за нея. Момичето не планираше бягство, нито пък беше тръгнало по лош път — просто трябваше да улови шанса и да опознае един друг, нов свят. Откажеше ли й тази свобода, Тони щеше да я загуби завинаги. И не Рико Маркес щеше да му я отнеме, нито пък младежкото бунтарство, наркотиците и сексът, а бавното линеене в оковите на живот, лишен от правото на избор.

След две седмици Тони й помогна с пренасянето в скромен апартамент в западен Холивуд.

— Престоят в Испания ти се отрази добре — отбеляза той. — Променила си се, Лори, пораснала си.

Беше напуснала Ел Ей дете. Сега можеше да се нарече жена.

— Невинаги бях до теб — призна той. — По-лесно ми беше да страня… Това беше недостойно, съжалявам.

Благодарение на Корасон Лори вече го разбираше. Напоследък Тони може и да не беше бащата мечта, но все пак се стараеше.

— Не е нужно да се оправдаваш — каза тя.

Той прокара пръсти през оредяващата си коса. Личеше си, че се разкайва.

— Винаги ще си останеш моята скъпа дъщеричка, най-милото ми нещо на света.

Прегърнаха се. Тони я притисна силно и тя се просълзи.

Апартаментът се състоеше от две стаи, които планираше да обособи в две самостоятелни кътчета. Подреди малкото си лични вещи с любов. Най-сетне имаше свое собствено местенце. Замисли се за именията в Бевърли Хилс — недоумяваше кому са нужни такива огромни халета. Тя самата би се чувствала като прашинка в буркан.

Стените бяха празни платна, готови да приемат отпечатъка й. Окачи две снимки. На едната беше Корасон като млада — усмихната и ведра, тя стоеше на големия мост, на който беше спряла и Лори преди няколко седмици. Втората беше реклама от лъскавото списание, на което беше попаднала по време на полета към къщи. Хареса й снимката — остров Какатра с първокласен спа комплекс за знаменитости насред Индийския океан, притежание на известен южноафрикански бизнесмен. Имаше и статия за най-атрактивните кътчета по света. Заради обширната си площ, златните пясъци и тучната растителност спа комплексът беше наречен „райско бижу“ и стоеше на челна позиция в класацията. Лори откъсна страницата, понеже снимката беше същинско копие на илюзорния остров, който често посещаваше в мечтите и сънищата си. С годините въображението й беше нарисувало картината до най-малката тънкост и приликата беше поразителна. Привличаха я не пищното имение и скъпите яхти, а неземният пейзаж и лазурната вода.

Слънцето залязваше в огнено зарево над Холивуд. Лори се настани на леглото с поръчаната от ресторант храна. Извади папката, която беше съставила по време на гостуването си у Корасон, и се зачете. Беше си записала всичко за непознатия от „Трес Ерманас“ — как изглеждаше, с какво беше облечен и всичко, което си спомняше за мерцедеса му. Прегледа на Гугъл каталога и разпозна модела. Как се проклинаше, задето не беше наизустила номера му! Спомняше си единствено, че започваше с „J“, и от там нататък — нищо. Прозорците бяха затъмнени, а цветът беше графитно сребрист като цвета на мокра шистова скала.

Утре започваше да го издирва. И какво ли щеше да се случи, ако го намереше? Дали щеше да я прегърне и да й каже, че се радва да я види? Фантазираше си за него какво ли не, но се стъписваше при мисълта за среща… Той някак не принадлежеше на реалността, а на един въображаем свят, който беше изградила около онзи мистериозен ден. Къде ли живееше? Какво ли работеше? Думичките „офис“ и „бюро“ не се връзваха с представата й за него. А с какви ли хора дружеше? Какво го радваше? И какво го натъжаваше?

Мислите й все се връщаха към един и същи въпрос — какво можеше да му предложи тя, едно бедно момиче от гетото?

Извади визитката на Десидерия Гомес и прокара палец по гладката й повърхност. Всичко опираше до работата в „Ла Люмиер“: единствено така можеше да си позволи по-нататъшно разследване.

Офисите на „Ла Люмиер“ се помещаваха на Сънсет булевард. Отпред се ширеше огромен паркинг с лъскави автомобили. Лори се чувстваше неловко в семплата си рокля с презрамки и старата кожена чанта на рамо. Трябваше да си купи нова рокля, но след като беше платила депозита за квартирата и заредила хладилника с най-основното, парите й бяха привършили. Доближи се до главния вход, стиснала визитката в ръка.

На рецепцията я посрещна вежливо, червенокосо момиче. На табелката с името й пишеше Хейли. Във фоайето имаше стъклена маса с купчина модни списания и четири стилни канапета, тапицирани в патладжанено лилава кожа. По стените висяха снимки на красиви жени. Бяха черно-бели с различни цветни детайли — вишнева сочна устна, виолетова сянка на клепач, огненооранжев кичур коса.

— Не те ли предупредиха да не се гримираш? — попита Хейли, докато я водеше към асансьора на тънките си високи токчета. Лъскавата й коса се олюляваше на раменете.

— Не съм се гримирала — отвърна Лори. Бяха й казали да се яви в естествен вид. Къдриците й бяха разпуснати и нямаше никакъв грим.

Хейли я изгледа и като че ли не й повярва, защото лицето й беше като изписано. Дори моделите се нуждаеха от разкрасяване…

Десидерия ги очакваше в компанията на ниска жена с късо подстригана черна коса и очила, която ги поздрави със сдържана, професионална усмивка. Представи се като Кристи Белафонте, управляващ директор на агенцията.

— Нали ти казах, че е невиждана хубавица? — възкликна Десидерия. — Сега ми се струва още по-очарователна!

Кристи обхвана с длани лицето на Лори и я огледа отблизо. Момичето се смути. Жената я гледаше от милиметри разстояние все едно се канеше да я целуне.

— Прекрасна е — заключи Кристи с привичния си делови тон.

Двете с Десидерия докоснаха косата и огледаха тялото й. Десидерия изпъна раменете й назад и вдигна брадичката й с пръст.

— Доста е нисичка… — отбеляза Кристи. — Колко си висока — един и седемдесет, един и седемдесет и пет?

— Един и седемдесет.

— За обектива е идеална — обади се Десидерия. — Не е нужно да я пускаме на подиума.

Кристи кимна.

— Добре. Да й направим няколко снимки.

Слязоха с асансьора до сутерена. Един върлинест фотограф провеждаше фотосесия с нацупена брюнетка с кльощави бледи крака.

— Ей сега, кукло! — провикна се той с британски акцент.

Видимо изтощената стилистка дотича и я хвана за ръката.

— Насам! Лориана, много ще съм ти благодарна, ако ускориш крачка. Един куп работа ни чака.

Шмугнаха се зад някаква завеса и тя й посочи закачалките с дрехи. Само дето не бяха дрехи, а по-скоро оскъдни парчета плат. Идеята беше моделите да покажат плът и да разкрият целия си блясък. Наоколо се навъртаха още няколко момичета — и те като нея бяха издирени от търсач на таланти. Успешните кандидатки щяха да имат привилегията да се срещнат със собственика на „Ла Люмиер“, или шефа, за когото Десидерия беше споменала в Мурсия. На него се падаше да реши коя ще остане да работи за престижната му агенция.

Премениха Лори в изрязан розов потник с широко, отпуснато деколте и най-обикновени сини шорти. Колкото и безформено да беше облеклото, тя изглеждаше зашеметяващо. Косата й стърчеше във всички посоки, сякаш обрулена от силен вятър. Когато се появи в студиото, Десидерия ахна. Кристи се усмихна и двете си размениха няколко думи, които Лори не чу.

Първоначално се стесняваше пред обектива, но инструкциите на фотографа — погледни насам, погледни натам, усмихни се, нацупи се, прокарай ръка през косата си, седни, стани, кръстосай крака, обърни се, прехапи устна, наклони глава — й помогнаха да влезе в ритъм и в ролята на модел. Оказаха се най-кратките десет минути в живота й. Фотографът непрекъснато се обръщаше към Кристи и ахкаше:

— Ослепителна! Страхотна! Снимките станаха един път!

Десидерия й помогна да се преоблече и я похвали:

— Справи се отлично. Знаех си, че си самороден талант.

Кръвта й все още кипеше от адреналин, когато слязоха във фоайето.

— Ще ти се обадим веднага щом покажем снимките на шефа. Не се тревожи. Господин Моро не е страшилището, за което хората го имат. Ще го опознаеш и ще видиш.

— Моро ли?

Името й прозвуча познато. Беше го срещана по списания, по сайтове за скъпи маркови стоки и в репортажите за червения килим: „Тоалетът ми е на Моро. Никой не ме облича по-елегантно.“ Собственикът на агенцията беше син на легендарната двойка Пол и Емили Моро. Той беше техен наследник, макар и по неволя. Преди преждевременната си смърт — загинали бяха в трагична злополука по време на океанска почивка — родителите на господин Моро се славеха като дизайнери от класата на Валентино и Лагерфелд. Заради името им на ненадминати модни новатори специалистите се избиваха да работят с тях. Най-прочутите знаменитости дефилираха с техни тоалети — кинозвезди и супермодели, политици и кралски особи. Наследникът им беше известен с това, че избягваше медиите и обществото. Говореше се, че ръководел модната къща задкулисно чрез експертен екип, отговорен за бизнеса.

Едва ли ставаше дума за същия човек…

— Точно така. Моро — подсмихна се Десидерия. — Струваш ми се изненадана.

— Не предполагах, че…

— Добре дошла в професионалната лига, миличка. Почакай само да те види. В случай че не знаеш, Жан предпочита да стои в сянка. Далеч от публичните изяви. Хората от бранша уважават желанието му. Няма да ти предложи нищо даром, но довери ли те се, ще влезе и в огъня за теб. Знам от опит. Така че — спечели го!

Вратата зад Лори се отвори. Чу нечии сдържани, отчетливи стъпки. Толкова познати при това… В гърдите й се надигна вълна с мощта на всепомитащо торпедо.

Десидерия я погледна съзаклятнически.

— Гледай ти! Сякаш сме се наговорили.

Лори се обърна. Първо забеляза белега. После ъгловатата линия на челюстта, сякаш очертана с един замах на добре подострен молив.

Той беше много по-привлекателен от изтъкания във фантазията й образ. Погледът му й подейства като афродизиак.

— Жан Моро — каза Десидерия, — запознай се с Лори Гарсия.

22

Аврора

Аврора прекара пролетната ваканция в „Крийксайд“, тексаското ранчо на баща си. Том Наш беше отраснал в Юга и след пробива в музикалната индустрия беше купил шестстотин акра прерийна земя с хълмове, ферми и езера. Тук поддържаше връзката си с природата и отдъхваше в своя утопичен свят.

Аврора нямаше нужда от такъв покой след месеците на заточение в английския пъкъл. Шерилин беше решила, че холивудският живот може да осуети постиженията на „Света Агнес“, затова я изпратиха директно в Тексас, където Том се трудеше по новия им албум.

Аврора подозираше, че напоследък родителите й не прекарваха много време заедно. Когато им се обаждаше или им пишеше на Скайп, все бяха разделени. Надяваше се да не се разведат. Поне засега опровергаваха медийните клюки за евентуална раздяла.

В ранчото имаше няколко бунгала и крайезерни вили, от които „Крийксайд“ беше най-голямата. Къщата беше несиметрично разположена дървена постройка с мечешки кожи по пода и рогати еленови глави на стените. Аврора намираше интериора за странен, тъй като баща й не си падаше по такъв стил. Той обичаше козметиката и шикозните дрешки, а маниерите му бяха префинени и едва ли не женствени. И все пак като че ли му допадаше да се прави на алфа-мъжкар. Докато твореше, крачеше наперено из стаята с ръце на кръста и каубойска шапка върху чорлавата си глава, гордо оглеждайки ловните трофеи. Мъж с изсветлени кичури, вперил поглед в очите на препариран глиган, единият с пяна по косата, а другият с пяна на устата… Неведоми са пътищата на творческата мисъл.

— Тате, излизам! — провикна се Аврора. Отброи секундите в очакване на отговора му — винаги десет, когато твореше.

— Добре, бонбонче — отвърна той точно на десетата секунда. — Да внимаваш!

„Да внимаваш?“ В какво, за бога, можеше да се забърка в тая пустош? Излезе на просторната веранда. Тревната шир на прерията шепнеше и напяваше. Дива гъска прелетя ниско на хоризонта.

Паскал й липсваше неимоверно. Животът без нея беше скучен и посредствен. Напук на строгия училищен режим приятелката й винаги намираше начин да я разведри. Имаше чувството, че двете могат да се забавляват навсякъде.

Слънцето напичаше безпощадно от високия си пиедестал в топлото синьо небе. Аврора закрачи мудно към поточето, затъжена за най-добрата си приятелка. Сексът беше едно от многото неща, които правеха заедно. Паскал се държеше така, сякаш нищо особено не се беше случило помежду им и че това беше напълно естествено. Отначало Аврора реши, че е обратна. Нищо че беше преспала с толкова много момчета. Да не забравяме за Линдзи Лоън! С Паскал имаше чувството, че може да се изживява и като момче, и като момиче, като опитна и като неопитна, като всякаква. Паскал си беше… Паскал. В нея имаше мистериозна притегателна сила, която увличаше и обсебваше. Тя имаше неколцина любовници в Париж и в момента вероятно палуваше с тях. Ала каквото и да правеше, за Аврора връзката им беше неприкосновена и несравнима с тривиалните любовни взаимоотношения.

Спря на брега на рекичката, коленичи и топна пръсти в сребристите вълнички. Огледа се във водата. Макар английският климат да не се беше отразил положително на кожата й, Аврора изглеждаше много по-добре. Стоманената студенина се беше изпарила от очите й, а лицето й беше загубило циничната си гримаса. Отново приличаше на момиче.

— Ей, какво правиш там? — Гръмкият глас с напевен южняшки акцент я стресна. — Не се навеждай над водата! Опасно е!

Мъжът беше към четирийсетте, широкоплещест и снажен, с карирана риза и работни панталони. Аврора го познаваше — Били Боб, един от земеделските работници, селяндур от класа и дебелоглав за двама, с неподбиращ сексуален нагон и яко, мускулесто тяло. Май селската ваканция не се очертаваше толкова прозаична, колкото очакваше. Аврора се изправи, изтупа босите си колене и му отправи лазурносин поглед.

— Знае ли Том къде се размотаваш? — попита Били Боб. Лицето му беше обрасло в няколкодневна четина, на път да се превърне в гъста брада.

— Много ли е опасно? — заинтересува се Аврора.

— Моля?

Тя пристъпи към него. Колко отдавна не беше виждала мъж…

— Искам да знам кое му е опасното.

Той не помръдна.

— Хайде, малката, да те водим у дома.

Аврора протегна ръка и я опря в гърдите му. Тялото под ризата беше топло и твърдо. Били Боб не се отдръпна.

— Мен опасностите не ме плашат — промълви Аврора и свали поглед към ципа на дънките му. Личеше си, че е надарен. Притисна тяло в неговото. Той вонеше на пот и машинно масло, но кожата му излъчваше и онази ободряваща, свежа миризма на човек, прекарващ дълго време на открито.

Били Боб метна поглед през рамо, позамисли се за момент и разкопча колана си. Аврора се подсмихна. Мъжете бяха толкова леснодостъпни.

Том Наш зяпаше безцелно през прозореца на работната си стая, любувайки се на тревистия склон над реката. По едно време съзря Били Боб Хокър да крачи наперено по брега с вечната си потна карирана риза. Широкоплещестият работник мина покрай конюшнята, спря до чистокръвния жребец на ливадата и го потупа по носа. Том се почувства като затворник, копнеещ за живот, какъвто никога нямаше да има.

Избърса челото си с длан и се замисли за Аврора и кашата, в която се беше забъркала. Де да можеше да изтрие и тревогите си с един-единствен замах. Взе любимата си акустична китара „Гибсън“ и засвири разсеяно и без желание. Съзнаваше, че трябва да прекарва повече време с единствената си дъщеря, но проклетият албум нямаше да се напише сам.

Обикновено творческият процес не му се опъваше. Но сега имаше затруднения, тъй като Шерилин не проявяваше интерес към начинанието му. Беше я обзела пълна апатия. Чакаше да й даде нотите наготово, за да изпее механично песента. Навярно още не се беше съвзела от последните подвизи на Аврора. До ден-днешен краката й трепереха, наложеше ли се да влезе в игралната зала, а и той самият се замисляше, преди да хване някоя от щеките.

Жена му имаше нужда да се откъсне от всичко, да си поеме дъх и да бие шута на онази психиатърка Линди Мартин. Не се съмняваше, че докторката си измисля какви ли не ужаси само и само за да бърка в джоба на Шерилин. Колкото повече небивалици слушаше жена му, толкова повече се навиваше. Като че ли само той беше разумният в това семейство! Жени! Какво да ги правиш…

Двамата с Шерилин наистина се тревожеха за Аврора. Струваше му се, че новото училище беше усмирило дъщеря им, но така или иначе Аврора се нуждаеше най-вече от майка си.

Том остави китарата и извади чековата си книжка от бюрото. Както обикновено, стисна зъби, преди да напише сумата. Предпочиташе цифрите пред думите. Парите биха стигнали за седмичната прехрана на една цяла малка страна. Вдигна писалката и си отдъхна, защото пишеше чек на всеки три месеца и до следващия имаше много време.

Включи радиото с надеждата да го споходи вдъхновение. За негово нещастие улучи песен на така омразния Били Рей Сайръс! Клюмна глава над китарата. Дали това не беше знак, че албумът е прокълнат?

Едва ли. Том Наш принадлежеше към друга лига. Прочул се беше като мегазвезда, като душата и сърцето на кънтри и уестърн музикалната сцена, като дясната ръка на консервативния Чичо Сам. Така и щеше да си остане, стига да попълваше чека четири пъти годишно, за да им държи езика зад зъбите.

Погледна се в огледалото.

Били Рей, пукни! Можеш само да мечтаеш за такава коса.

Месец след завръщането си в пансиона Аврора откри, че е бременна. Една сутрин в трапезарията Юджини заяви:

— Виждаш ми се доста скапана!

Аврора изсипваше лъжици захар върху зърнената си закуска. Чувстваше тялото си изцедено от повръщане.

Изпратиха я в лекарския кабинет. Сестра Кренли я тикна в ужасяваща стая с решетки на прозорците и с печална картина на клоуна Пиеро с жълто цвете в устата.

— Има ли някаква вероятност да си бременна? — попита сестрата още на вратата.

— Не мисля — отвърна Аврора, стискайки устни, за да не повърне.

— Не си? Или не си сигурна?

— Не мисля да съм.

Оставиха я да лежи с леген до кревата. По обяд Паскал я навести с тест за бременност.

— И без теста личи, че си надула корема.

— Ти пък… — измрънка Аврора.

— Личи ти, да знаеш.

— По какво позна?

— По всичко.

Аврора влезе в банята и зачака резултата. Паскал седеше на ръба на ваната. Двете минути изтекоха и на малкото прозорче се появиха две сини линии.

Аврора изхлипа. По-лошо от това здраве му кажи! В „Крийксайд“ беше преспала трикратно с оня селяк, но първия път не бяха използвали презерватив.

— Ще се гръмна! Какво ще правя сега?!

— Аборт, как какво — безцеремонно заяви Паскал.

Твърде млада беше за това. Самата дума й звучеше нечовешки грозно. Тази процедура беше за други жени, не за нея. Ами ако болеше? Ами ако останеше без деца?

От друга страна, не й беше време да става майка. Та тя беше още дете! Паскал имаше право. Абортът беше единственият вариант.

— Родителите ми не бива да научават. Направо ще ме убият.

— Не се безпокой, нашите ще уредят нещата. Остави всичко в техни ръце. Вече са минавали по този път.

— Правила си аборт?

— Дори два. Единственият начин да потулиш истината е да решиш проблема далеч от училище. Ела на гости в Париж този уикенд.

Аврора прехапа устни.

— Наистина ли ще ми помогнеш?

— Разбира се. — Паскал сви рамене и измъкна теста за бременност от ръката й. — Приятелка си ми. Като за начало обаче трябва да се отървем от това.

На момичетата не им беше позволено да прекарват уикендите извън училище, но за семейство Деверо се допускаха изключения. След телефонното обаждане от Арно Деверо и експертно фалшифицираната от Паскал бележка от името на Шерилин Роуз пътуването беше уредено за петък. От Лондон щяха да пътуват първа класа с „Юростар“ и за нула време щяха да бъдат във френската столица. При други обстоятелства Аврора би очаквала с нетърпения малката им екскурзийка, но сега не я ловеше сън при мисълта за предстоящия аборт.

Опитваше да не мисли за микроскопичния живот в тялото си. Замисли се за проблема със зачеването, който имаха Шерилин и Том, и, кой знае защо я обзе чувство за вина. Да не би да се имаше за заместител на майка си?! Бързо отхвърли мисълта като напълно нелепа. Пътуването до Париж и абортът бяха единственият правилен изход.

Вечерта преди заминаването им седяха в общата всекидневна, когато пуснаха един от новите музикални видеоклипове на Том Наш. Всички прихнаха при вида на пристегнатото му в кожени одежди тяло. Баща й се кълчеше пред подивялата публика от възпълни американки, а някои го замерваха с бикините си. Аврора изхвърча от стаята. Многократно се беше забърквала в каши, лошотията й идваше отвътре, но чак толкова никога не беше затъвала. Тук не ставаше дума за някоя от дребните лъжи, с които замазваше очите на баща си от време на време. Дали някога щеше да има очите да го погледне?

Заеха се да стягат багажа в стаята на Паскал. Аврора беше донесла бутиковите си пътнически чанти, но приятелката й я посъветва да вземе само най-необходимото.

— Ще ти дам от моите дрехи, като пристигнем в Париж. Пък и майка ми има огромен гардероб.

Аврора се загледа в снимката на нощното шкафче на французойката. На нея позираха двама мъже и една жена. Единият от мъжете — вероятно Арно Деверо — беше прегърнал жената. И тримата гледаха сериозно, макар и не недружелюбно.

— Това родителите ти ли са?

Паскал кимна.

— А този кой е?

Мъжът встрани от двойката беше доста по-млад, може би към трийсетте. Докато в израженията на Арно и Жизел се долавяше известна добронамереност, от него се излъчваше подчертана строгост, подсилвана от дълбокия, криволичещ белег над горната устна.

— Това е братовчед ми. Жан. Неговите родители починаха.

— Той ли ти разказа онази история?

— Коя история?

— За Дявола в Дордон, дето те следва по петите. Добре те е изплашил, а?

Паскал се усмихна и дръпна ципа на чантата си.

— Историята разказах аз, не той. И не ме е изплашил.

Двете нарамиха багажа и го оставиха в залата на долния етаж, та да е готов за заминаването на другия ден. После отидоха до храсталаците да запалят по цигара. Пушиха мълчаливо, всяка потънала в собствените си мисли.

23

Стиви

Марти я запозна със Зандър Джейкъбсън на обяд в „Айви“. Зандър беше с еврейски произход, трийсет и две годишен сценарист и режисьор, прочул се покрай популярен американски комедиен сериал за лекарската професия. Беше мургав и с изпитателен поглед, сякаш се гласеше да подложи събеседника си на кръстосан разпит.

Новият филм на Зандър предлагаше остроумно представяне на живота по прочутата отсечка „Стрип“ в Лас Вегас. Имаше вероятност Стиви да получи главната роля на вариететна танцьорка с трудно минало, която получава неустоимо предложение от загадъчен непознат. Сценарият грабна вниманието й. Стори й се оригинален, дързък и вдъхновяващ. Зандър беше успял да проникне дълбоко в женската психика и всяка дума звучеше истински. Персонажът на танцьорката съчетаваше преживявания, познати на Стиви от собствения й живот. По думите на Марти филмът й осигуряваше стъпка нагоре към славата.

Следващия петък агентът й я зарадва с новината, че е одобрена за ролята.

— Заминаваш за Вегас?! — възкликна Бен Райнър. В последно време той почти не си показваше носа от апартамента и Стиви едва го издържаше.

— Да — троснато отвърна тя. — Май така е най-добре.

Бен отвори хладилника и огледа полупразните му рафтове.

— И кой ще пазарува?

— Ти ще пазаруваш. Не е толкова сложно.

— Не всички тънем в пари — сопна се той.

Стиви осъзнаваше, че възходът на собствената й кариера подчертава горчивия погром на неговата, но както и да постъпеше, все излизаше виновна. Бен щеше да е доволен само ако и тя се излежаваше безработна в апартамента. Но в такъв случай кой щеше да плаща всички сметки и да задоволява неизчерпаемата му потребност от пица, бисквити „Орео“ и кофи със сладолед, сякаш страдаше от постоянен предменструален синдром!

Актьорският състав и останалите от екипа бяха настанени в хотел „Дезърт Джуъл“, внушителна сграда в северната част на „Стрип“. Стиви беше посрещната от пиарката си Уанда Джерънд — блестяща брюнетка с отличен професионален маниер, но и упорита като ротвайлер.

— Следобед ще се срещнем с пресата — уведоми я Уанда, когато се качиха в апартамента на Стиви. — Така ще си спестим удоволствието да гоним хиените от снимачната площадка.

Стиви беше за пръв път в Греховния град и пищността му надхвърляше всичките й очаквания. Никога досега не се беше потапяла в подобна атмосфера. Хората разправяха, че старият блясък бил избледнял, че в наше време всичко било бутафорно, и въпреки това въздействието на града беше неповторимо. Кичозните кабарета, свръхмодерните хотели и арогантните светещи реклами на казината би трябвало да я смутят и притеснят. Но не, тя беше в този прекрасен хотел, имаше лична пиарка и се чувстваше чудесно сред цялата тази помпозност.

— Като че ли съм в палат! — ахна Стиви при вида на гигантското легло със златиста копринена покривка, претъпканото барче и луксозната баня с джакузи и сауна.

— Добре дошла в Лас Вегас — рече Уанда и продължи да щрака по клавишите на блекберито. Тя познаваше града като дланта си и го намираше за доста неприветлив.

Заснемането на филма се оказа най-интересното приключение в живота на Стиви. Снимаха в специално изграден за целта салон, който беше като скалъпен от евтина пластмаса, но на екрана не отстъпваше на обстановката и в най-изтънчените театри на Вегас. Персонажът на Стиви беше изтъкан от крайности: в единия момент пееше, в следващия — плачеше. Ту танцуваше в брилянтен тоалет, ту плюеше отрова срещу отчуждената си майка. После излизаше на сцената за комедиен етюд и след края му откриваше най-добрата си приятелка с игла във вените… Влюбваше се лудо, но и пропадаше в черната бездна на отчаянието. Стиви играеше зашеметяващо. Партньорите й и снимачният екип бяха удивени от скромността й, от блестящото й сценично излъчване и вродения й актьорски талант.

Зандър изискваше от актьорите си пълна концентрация. Макар и перфекционист, режисьорът винаги подхождаше справедливо. Не допускаше компромиси и отделяше внимание и на най-дребните детайли. Беше положил много труд и по сценария.

Всички в студиото се трудеха усърдно и бяха сплотени. Седмица след началото на снимките Зандър я придърпа и я попита без увъртане:

— Съгласна ли си да се съблечеш от кръста нагоре?

В договора не беше спомената голота, в каквато и да е степен… Струваше й се, че би превъзмогнала и неудобството от снимането на подобна сцена, но… като че ли се притесняваше да се съблече пред Зандър, когото харесваше все повече и повече.

— Ами, аз…

— Сцената не се получава в оригиналния си вариант — обясни той. — Изглежда някак неестествено. Струва ми се, че благоприличието е изкуствено. — Вдигна поглед към нея. — Държа да знаеш, че не си длъжна да го правиш. Не бих искал да те поставя в неловка ситуация. Ролята е твоя, решението — също.

Тя кимна.

— Смятам, че си прав.

Сцената — страстен миг на двама влюбени без описване на плът — изглеждаше добре на хартия, но на лента… оставяше чувство на наложена нравственост.

— Ще говоря с Тайлър и може да направим проба. — Тайлър изпълняваше главната мъжка роля. В реалния живот беше по-гей и от Елтън Джон. — Ако усетиш, че се притесняваш, кажи.

Зандър се оказа прав. Сцената стана добре още първия път. Стиви остана доволна, макар лицето й да пламтеше, докато я изгледа. Сластните целувки на Тайлър, пръстите му върху копчетата на роклята й, свличането на фината материя, голите й гърди… и „Стоп!“. Смущението й идваше от факта, че екстазът по лицето й беше породен от мисълта за Зандър Джейкъбсън и за това, че не друг, а той беше свидетел на този интимен момент. За пръв път след пристигането си в тази страна изпитваше истинско желание да бъде с мъж и да проникне в интригуващата му същност. Зандър нямаше нищо общо с бившия й шеф. Той беше грижовен, интелигентен и откровен. Коренно различен човек.

— Зашеметяваща си — похвали я режисьорът. — Рядко попадам на такива таланти. Сега разбирам защо Марти те е лапнал.

— Много мило от твоя страна. Не е за вярване как стигнах до тук. Никога не съм очаквала подобна кариера.

— Четох, че си работила в някакъв офис в Лондон.

— Да. Много отдавна. — Споменът не й беше приятен. Опита да се усмихне. Зандър не откъсваше поглед от нея. — Е, не чак толкова отдавна, колкото ми се струва…

— Животът се мени светкавично.

— Да.

Стиви се запита дали Зандър беше свободен. Не беше споменавал да има приятелка, но това не означаваше нищо. Човек като него не можеше да остане сам задълго.

— Ще ходиш ли на модните награди утре? — попита тя, колкото да каже нещо. „Фронтлайн Фешън“ беше посещавана от много знаменитости благотворителна галавечеря в помощ на американските войски в чужбина.

— Не — извърна поглед той. — Подобни мероприятия не са по вкуса ми.

— Не обичаш грандиозните приеми? — Стиви се опита да прикрие разочарованието си.

— Ами да. — От предишната му увереност нямаше и следа. — Зависи кой ще е там — смутено добави Зандър.

— Аз ще съм там. — Думите се изплъзнаха от устата й и прозвучаха някак флиртаджийски.

За щастие той й отвърна с усмивка.

— Не от теб се притеснявам.

— А от кого?

Зандър се подвоуми, преди да отговори.

— От някогашни съперници. Дълга история… Организаторът на галавечерята ми е… Накратко възгледите ни се разминават.

Стиви беше виждала снимка на организатора. Ледени очи, изискан костюм. Беше чела за него в едно списание. Фамилията му попадаше сред най-големите знаменитости на модния свят като Версаче, Армани, Лакроа.

Моро. След трагичната смърт на родителите си французинът беше поел фамилния бизнес.

Какво ли минало свързваше Зандър с Жан-Батист Моро? Беше твърде рано да задава такива въпроси.

— Значи ще трябва да внимавам — пошегува се Стиви.

Той не отвърна на усмивката й.

— О, да.

24

Лори

— Запознай се с Лори Гарсия…

Онемяла от смайване, Лори не успя да скалъпи думите, репетирани хиляди пъти.

Жан Моро се престори, че не я познава. Протегна ръка за поздрав, а в спокойните му сини очи не просветна нито една издайническа искрица.

„Открих Лори в Испания. Вече я снимахме — самороден талант е.“

Устата на Лори пресъхна. Гърлото й се стегна.

— Приятно ми е — кимна мъжът. — Надявам се хората ми да се грижат добре за теб.

Лицето й пламтеше. В съзнанието й изникна споменът за допира му през онзи далечен ден в колата, за необузданото им взаимно привличане, за неописуемото изкушение.

Искаше й се да изкрещи: „Аз съм, не ме ли помниш?“, всичко беше толкова странно… Моро беше известна личност — много по-известна, отколкото очакваше — и нямаше как да се хвърлят в прегръдките си в присъствието на Десидерия. Но от подписването на договора бяха изминали седмици и той не беше направил ни най-малък опит да се срещнат. „Ла Люмиер“ притежаваше армия от дългокраки жени с високо самочувствие и изпитателен взор. В крайна сметка тя не беше единственото момиче в агенцията, обсебено от тъмния чар на Моро. Всички до една си падаха по него.

Но нима не заслужаваше поне едно обяснение? Той беше нахлул в живота й при обстоятелства, които започваха да я озадачават все повече и повече. Опитваше се да проумее отчуждението му, придържайки се към надеждата, че наближава краят на мъчителния й копнеж.

След срещата Лори загуби апетит, напусна я и сънят. Нощем будуваше с часове в тъмния апартамент в полуунес, нареждаше сложния пъзел пак и пак, и пак… Царството на съня й беше мимолетно. Пробудена от огнени желания, Лори се отдаваше на сладострастни мисли. Засищаше възбудата си с ръце и се кълнеше, че е за последно. Единственият лек за болестта й беше бленуваният мъж.

В най-безнадеждните дълбини на нощта я изпълваше увереност, че е срещнала кармата си. Така й се падаше, задето беше изоставила мъжа, до чието рамо трябваше да стои. Рико Маркес линееше зад решетките, защото му отказа помощта си. Вместо да му даде подкрепата си, тя беше хукнала в галоп, без да погледне назад. Егоизмът и страстта по друг мъж бяха затулили и малкото й останало чувство за дълг. Не смееше да свали клетвения пръстен, сякаш очакваше да я споходи проклятието на загърбения оброк.

Десидерия й съобщи, че трябва да заминат на организирано от агенцията парти в Лас Вегас. Откриваше се възможност да се запознае с величията в бранша и да вкуси атмосферата, в която й предстоеше да се потопи.

— Научи се да се любуваш на известността — посъветва я Десидерия. — Може да не е днес, нито утре, но съвсем скоро ще те споходи.

Пристигнаха във Вегас в петъчния следобед. Лори за пръв път посещаваше Греховния град и великолепието му я заплени. Този свят й изглеждаше нереален, като сцена от фантазьорски сюжет, и едва ли не очакваше да се събуди с размит поглед от следобедната дрямка в „Трес Ерманас“ и нетърпимите крясъци на Анита.

Настаниха я в хотел „Мираж“. Няколко от момичетата, представлявани от агенция „Ла Люмиер“, имаха участие в тазвечерното шоу и стаите им се намираха в съседство с тази на Лори. Чернокожи, бели, азиатки, всичките до една бяха високи, ослепително красиви и обезпокоително слаби.

— Доста са притеснени — отбеляза Лори, докато вървяха с Десидерия към един от луксозните барове на хотела.

Вечерното шоу щеше да се състои в „Партенона“ и по план Лори трябваше да се появи на червения килим с деликатно закъснение.

— Има за какво. Очертава се грандиозна нощ. — Най-важната „изложба“ на модна къща „Моро“.

Седнаха и си поръчаха водка с вермут и лимон.

— Не беше ли благотворително мероприятие?

— Да, но освен това е и рекламна маневра — не само за модната линия, но и за моделите. Сега е моментът да направят впечатление. Не всеки ден им се удава възможност да демонстрират дарованията си пред шефа. Знаеш, че рядко се явява на подобни събития.

Лори отпи колебливо от коктейла. Беше силничък.

— Значи искат да впечатлят Жан.

— Момичетата ни знаят какво искат. Амбициозни са и не витаят в облаците. Не си мисли, че са марионетки с гланц за устни. И въпреки това, щом зърнат Моро, оплитат крака. Надявам се, че на теб няма да ти се случи.

Лори се засмя. Гласът й прозвуча странно, като ненастроен музикален инструмент.

— Само щраква с пръсти и дотърчават като кученца. Вероятно е заради акцента: французите са опасна работа. Момичетата го възприемат като мъжа мечта. Богат, красив, амбициозен, преуспял… А още на следващия ден, бам, все едно че ги е нямало.

— С много жени ли е бил? — промълви Лори.

„Не и както беше с мен. С мен беше различно.“

— Ама ти да не би да живееш в деветнайсети век? Бил е с милион жени! Не бих искала и ти да се опариш, защото си добро и свястно момиче. — Десидерия хвана ръката й и я погледна загрижено. — Просто бъди внимателна.

Момичетата взеха такси до „Партенона“. Десидерия размени няколко думи с уредниците, отговорни за червения килим, и подреди Лори между чешки супермодел и звездна холивудска двойка от свитата на Стефано Габана.

Лори беше с един от класическите модели на „Моро“: изящно прилепнала по тялото рокля с паднало рамо. Буйната й коса беше прибрана в свободен кок под едното ухо, а свежото виолетово цвете подчертаваше мургавината й. Тоалетът в цвят пепел от рози насочваше вниманието към екзотичните тъмни очи, разкриващи облика на непорочна хубавица с испански черти, сякаш слязла от иконопис.

Фотоапаратите кръжаха и щракаха неуморно, а папараците я заслепяваха с ярките си светкавици. Десидерия беше обявила името й и отвсякъде се чуваха подвиквания. Влязоха във фоайето. Наоколо циркулираха подноси с шампанско. Елегантните бижута и ефирните материи блестяха като огрени от слънцето ручеи. Телевизионните екипи интервюираха най-отбраните имена. Накъдето и да се обърнеше, Лори виждаше познати лица. Само неговото липсваше.

— Е, започваш ли да вярваш? — попита Десидерия.

— Да вярвам в какво?

— Че ще ги стигнеш и надминеш. Не забравяй, че си неотразима!

Моро имаше причина да избягва подобни нощи.

Светлият кръг на прожектора — това настоятелно облещено око — беше най-самотното кътче на земята. Всички присъстващи, заможни и популярни до един, жадуваха да усетят топлината му, и в същото време ненавиждаха натрапчивия му взор. Жан Моро умееше да се изплъзва от тази коварна клопка. И имаше пълно основание за това.

Отсъствието му подклаждаше хорското любопитство и във вестниците валяха заглавия: „КОЙ Е ЖАН МОРО?“, „НАСЛЕДНИКЪТ МОРО — ЗАБУЛЕН В МИСТЕРИЯ“, „МОРО ЗАМЕСЕН В ТАЙНСТВЕНА СЕКТА“, „ФРЕНСКИ МАГНАТ РАЗПУСКА В КОСМОСА“. Имаше и по-прозаични: „ОСИРОТЕЛИЯТ МОРО СЕ ЗАВРЪЩА ВЪВ ФРАНЦИЯ И ПОСЕЩАВА ЛОБНОТО МЯСТО НА РОДИТЕЛИТЕ СИ“. А миналия месец се пръкна и любимото му: „ЖАН МОРО СТАРТИРА НЕЛЕГАЛНА ДЕЙНОСТ“.

Последното докосваше същината на нещата. Но дебнещото око на медиите не можеше да се добере до истината. Драскачите си бяха драскачи: търсеха пикантни, лесносмилаеми историйки. Дори тайната за Какатра да излезеше наяве, дори заговорът да беше разобличен, те не биха могли да се докопат до необходимата сензационна информация.

За човек, отбягващ обществото, Жан се държеше учудващо уверено. Той си проправяше път през многолюдното фоайе, кимаше и поздравяваше. Дългото отсъствие предполага дългоочаквано завръщане: най-старият трик на света. Белият заек изскача от цилиндъра, когато изобщо не го очакваш.

Жан-Батист беше израснал сред самоуверени и талантливи хора. Още от ранна възраст с него се бяха отнасяли като с мъж. Детинство не помнеше. Прочутите Пол и Емили отсъстваха с месеци заради бизнес или защото бяха на поредната романтична екскурзия. Жан нямаше братя и сестри — едно случайно появило се дете беше предостатъчно неудобство за звездната двойка. Когато навърши пет години, тръгна на училище. И то в чужбина. Време за игри нямаше. Животът беше изпитание и той трябваше да го разбере колкото може по-бързо.

Другата причина, поради която Жан рядко се появяваше на обществени мероприятия, бяха безпощадните разпити около покойните Моро и наследството им. Семейното огнище не беше от любимите му теми на разговор.

Спомняте ли си за тях с умиление? Нали ми бяха родители.

Как се отразява подобна трагедия на едно незряло момче? Трудно ми беше. Споменът е болезнен.

Вдъхновява ли ви творчеството им? Черпя вдъхновение от други места.

Тази вечер попадна в лапите на поривист телевизионен екип. Галавечерята се състоеше в помощ на войските, сражаващи се в други страни. Основната цел беше даване на гласност и набиране на средства.

— Какво цели да постигне „Фронтлайн Фешън“, господин Моро?

Репортерът очевидно беше новак. Жан имаше умението да отсява дилетантите от професионалистите с един поглед. Надушваше неопитността от километри.

— Стремежът ни тази вечер е да демонстрираме подкрепата си към мъжете и жените, рискуващи живота си отвъд океана. Модният свят е нетрадиционен поддръжник, но ние смятаме, че всеки отрасъл трябва да даде своя принос.

— Планирате ли да останете във Вегас?

— Не. — Едното ъгълче на устата му се изви в сдържана усмивка. — Вегас не ми понася особено.

— Обичате ли хазарта?

— Само когато съм сигурен, че ще спечеля.

— Рубен ван дер Мейде беше близък приятел на баща ви. Затова ли ви придружава тази вечер?

Една от асистентките на Жан го побутна напред и се обърна към журналистите:

— Достатъчно за тази вечер.

Докато започваше следващото интервю, Жан забеляза Лори Гарсия в другата страна на залата. Опасявайки се да не проследят погледа му, веднага насочи вниманието си към протичащия диалог. Момичето беше в безопасност в компанията на Десидерия Гомес. Страхът и смущението я възпираха да го заговори, ала той не се самозалъгваше, че това ще продължава вечно.

Жан не искаше да се забърква с нея. Трябваше да й обърне гръб и да я остави на съдбата. Беше непрофесионално от негова страна да подхожда така лекомислено… Но когато я видя за пръв път, тя беше в напълно безпомощно положение. Наложи се да се намеси и да я спаси. После отново позволи на инстинктите да надвият рационалната му мисъл и в разрив с най-стриктните закони на Какатра Лори Гарсия го беше видяла за втори път, бяха разговаряли и вече нямаше връщане назад. Ала момичето имаше нужда от закрила. Налагаше се да подсигури безопасността й и да спази обещанието си.

Един прословут дизайнер го впримчи в разговор. Жан имаше способността да взема дейно участие в подхванат диалог, докато в същото време мислите му работеха по други въпроси. Този случай не беше изключение. Дизайнерът приключи с бръщолевенето, кимна и пое нанякъде. Съпругата му веднага се възползва от удобния случай.

— Ти и аз — прошепна Арабела Клайн в ухото на Жан и той долови сладникавия аромат зад ушите й — след шоуто!

Бяха преспивали няколко пъти и Арабела си я биваше в леглото. Жан пъхна сгънато листче в ръката й.

— Знаеш къде да ме намериш.

Лори беше настанена пет реда зад Моро. Той се появи и залата утихна. Приповдигнатото жужене на стотици гласове, изпълнени с тръпката от предстоящата нощ, се сниши до почтително шушукане. Жан беше от мъжете, които вселяват благоговение, без да полагат усилия. Осанката му излъчваше величие и авторитет. Лори за пръв път осъзна какво точно означава думата харизма.

Той зае почетното място до подиума. От едната му страна седеше жена на средна възраст с каменно изражение и вдигната на тила тъмночервена коса, а от другата се беше настанил — необръснат и небрежно изтупан по последна мода — известният предприемач Рубен ван дер Мейде. Лори го разпозна от снимката в статията за остров Какатра.

— Не подозирах, че Рубен ван дер Мейде проявява интерес към модата — прошепна тя.

— Ван дер Мейде проявява интерес към всичко, което му пълни джобовете — обясни Десидерия. — На ти е с най-големите холивудски играчи.

— С кои например?

— Дърк Майкълс, Линъс Позън… През осемдесетте са се изживявали като великолепната четворка. Влиятелни приятели, алкохол, купони… и леки жени.

— А кой е бил четвъртият?

— Пол Моро. Бащата на Жан. Ван дер Мейде и семейство Моро са стари познайници.

— Как са се сдружили?

— Кои?

— Жан и Рубен.

— Не съм сигурна. Знам, че е бил като част от семейството. Семейство Моро редовно разпускало на частния му остров.

— Какатра изглежда истински рай.

— Да се надяваме, че няма да ти се наложи да го посетиш. — Изражението на Лори я подтикна да продължи: — Какатра е най-луксозният център за рехабилитация, който можеш да си представиш. Любимият курорт на звездите — напълно откъснат от света, пороците и злите езици. Ван дер Мейде всекидневно се отдава на нирвана. Така де, кой е казал, че раят не се купува с пари!

Рубен видимо нервничеше и не можеше да си намери място. Поведението му контрастираше с това на жената от другата страна на Жан, която седеше като восъчна фигура.

— Не ми прилича на голям тузар — заяви Лори. — В него има нещо хлапашко.

Десидерия сложи ръка на коляното й.

— Там е и целият пиниз.

Лори се загледа в тила на Жан, в пепеляворусата коса, прецизно подстригана точно над яката на ризата, и в ъгълчето под ухото му, откъдето започваше ъгловатата челюст.

Кой си ти? Какво криеш?

Преди началото на модното шоу Жан се качи на подиума. Лори се притесни от топлата длан на Десидерия върху коляното си и се отдръпна, кръстосвайки крака. Стиви Спелър седеше отвъд издигнатата сцена. Погледите им се срещнаха и те си размениха усмивки.

Салонът потъна в пълна тишина.

Жан застана под светлия кръг на прожектора, сведе глава и изваяните черти на лицето му изпъкнаха още повече. Когато заговори с магнетичния си акцент, Лори почувства как душата й се отваря като цвете на слънчевите лъчи.

— Бях дете, когато чичо ме попита що е то храброст. — Кратка пауза. — Отговорих му, че храбреците са смели. Добре, каза той, а какво значи да си смел? Да помагаш на беззащитните, отвърнах аз. Като на ранените и болни животни ли? Да, съгласих се аз. Дори ако се боиш? Дори ако не си сигурен, че помощта ти ще ги спаси? Да, заявих аз. Дори тогава, осъзнах аналогията в годините на моето съзряване. Животните се видоизмениха в хора. Болестта прерасна в поквара, мъка, мизерия…

Лори не можеше да откъсне поглед от движенията на устата му, от белега и от грейналите му очи, които сияеха в тъмната зала като ириси на нощна птица. Ако успееше да запомни всяка извивка и всеки контур и ако ги скъташе в паметта си, то останеше ли насаме, щеше да разгърне облика му и да му се любува както само тя си знаеше.

— Идеята за храбростта придоби ново значение. С времето куражът не идваше така лесно, както в детството. Как да е сигурен човек, че е настъпил правилният момент за проява на смелост? Та нали ползата от помощта се определя от възприятията на изпадналия в беда! Тази вечер, докато ние празнуваме, в една далечна страна хора като нас жертват живота си. Като малък не го осъзнавах, но храбростта означава саможертва. Не всеки е готов да окаже помощ. Храбростта е скъпоструваща добродетел. С творческите подвизи, които ще ви представим тази вечер, модна къща „Моро“ и съдружниците й полагат своята клетва за вярност към нея. Вярвам, че ще се присъедините към нашата инициатива.

Публиката избухна в аплодисменти. Жан слезе от подиума. Благодари на гостите със сдържано кимване. За Лори той беше като речен камък — бързеите вилнееха от всички страни, а той оставаше непоклатим на мястото си.

Дефилето започна. Ярки светлини обляха рампата. Музиката закънтя и съвършени свръхвисоки мъже, жени и същества с неясен пол закрачиха гордо по подиума. Спираха, за да позират за снимки — ослепителни светкавици, остри чупки в лакти и рамене, лебедови шии. През цялото време Лори наблюдаваше реакциите на Жан и кои тоалети и манекени привличаха интереса му. Гореше от желание да му припомни за случилото се помежду им, а и да го чуе как подшушна на Ван дер Мейде: „Това е момичето, за което ти разказвах.“

Лори реши да не стои дълго на партито след ревюто. Беше капнала, а и всякаква надежда за контакт с Жан се изпари, когато Десидерия й каза, че щял да вечеря със спонсорите и да се появи на партито късно вечерта. Искаше да се върне в хотела, тъй като денят се беше оказал крайно изтощителен.

Десидерия настоя да я придружи и след като таксито ги остави пред „Мираж“, й предложи по едно питие преди лягане и малко игра на блекджек. Лори отказа, защото едва се държеше на краката си.

Като стигнаха до вратата на стаята й, Десидерия се наведе и я прегърна. Миришеше на цигарен дим и анасон. Лори понечи да се отдръпне от прегръдката, но жената се притисна в нея, зарови устни във врата й и прошепна:

— Искаш ли да остана?

Момичето я побутна внимателно.

— Мисля, че не.

— Знам, че си девствена. Знам много неща за теб, миличка.

Лори направи опит да се измъкне.

— Не искам да те засегна, но…

— Ами тогава недей. Мога да те науча на това-онова. Ще ти покажа неща, които никой мъж не знае. Пожелах те веднага щом те видях. Нима не го усети? Извинявай, но чувствата са си чувства. Жадувам да докосна устните ти и разкошните ти гърди… Да те вкуся и науча на невероятни неща…

— Не. — Лори я бутна назад. — Не споделям чувствата ти… Съжалявам.

Тя наистина беше девствена и не беше готова да откликва на подобни предложения. Възнамеряваше да се опази.

За кого?

За него.

Десидерия се засегна и отсече:

— Разбирам.

— Харесваш ми, но не по този начин — обясни Лори, без да знае защо изобщо се оправдава.

— Не знам какво си въобразих…

— Да го забравим. Лека нощ. До утре.

— Да. До утре.

Лори затвори вратата, Десидерия постоя една минута и си тръгна.

Три часа сутринта. Най-мъртвият час.

Жан Моро стана от леглото и плъзна поглед по голия й гръб. Златистата коса на Арабела Клайн се стелеше по раменете с бронзов загар. Беше потънала в дълбок сън.

Сексът — буен, страстен и изпепеляващ — беше продължил няколко часа. Ала Жан не беше от мъжете, които заспиват сладко след подобна гимнастика. Сексът го оставяше пуст и насаме с мисълта за пълното му безсмислие… С Арабела не го свързваше нищо повече от креватните сеанси, които бяха пламенни и знойни, но не го топлеха в самотните мигове.

Апартаментът му в хотел „Ориент“ гледаше към „Стрип“. Жан обу анцуга си, плъзна тихо вратите и излезе на балкона. Вдиша въздуха с пълни гърди. От върха на най-величествената сграда във Вегас се виждаше всичко като на длан — светлини, казина, реклами. В същото време ничии очи не достигаха до него. Ето така живееше живота си години наред. Един невидим съзерцател.

Мигащата червена светлинка на самолет прекоси нощното небе. Жан опря лакти на парапета и вдигна поглед към звездния купол над главата си.

Още от дете всички го смятаха за някак интровертен. Един летен ден, когато беше във Франция за училищната ваканция, той застана до вратата на гостната, където родителите му пийваха коктейли с джин и го одумваха:

— Това момче е студено като камък…

След фаталната злополука познатите им решиха, че му има нещо, защото всяко друго дете би рухнало и би се съсипало от скръб.

Не след дълго сам повярва в коравосърдечността си. Беше му по-лесно да гледа с равнодушие на спомените от миналото. Да притъпява емоциите си. В него зееше празнота, която стоеше все така незапълнена.

В моменти като настоящия го обземаше чувството, че всичко е наред, че и той има цел в живота. Но точно тогава празнотата заплашваше да го погълне като черна дупка. Мислите му полетяха към Лори. Тя беше толкова различна от останалите себични тигрици. Невинността й сияеше като девствена зора. Привличаше го силно още от първия миг, в който я беше зърнал да се прегръща с приятеля си на пристанището в Сан Педро. Седмици наред я беше следил, ставайки свидетел на трудния й живот. И бариерите, с които се беше оградил, започнаха постепенно да се разпадат.

Нищо чудно, че се беше поддал на изкушението. Колкото и да се мъчеше, не можеше да изгони от съзнанието си допира на устните й и красивите, по-дълбоки от океана очи, в които бе потънал.

Ситуацията беше немислима. Той нямаше да бъде с нея нито в този, нито в следващия си живот. Но и за нищо на света не би позволил да й сторят зло в онзи ужасен ден.

25

Аврора

Аврора и Паскал пристигнаха на парижката „Гар дю Нор“ рано вечерта в петък. Главата на Аврора се беше замаяла от шампанското, което бяха пили във влака по настояване на приятелката й, и макар Аврора да не виждаше повод за празнуване, алкохолът й се отрази добре. Не искаше да си спомня за причината на пътуването и за мръсната думичка с „а“. Но не вървеше да се оплаква пред Паскал — все пак приятелката й беше претърпяла цели два аборта.

Арно и Жизел Деверо бяха изпратили шофьора си, привлекателен млад иранец на име Алекс, да ги вземе от гарата. Двамата с Паскал очевидно се познаваха добре и бърбориха на френски по целия път към апартамента в Монмартър.

Аврора беше свикнала с лукса, но не и във всичките му разновидности. За пръв път се докосна до истинска изтънченост и поразителен финес. Родителите на Паскал обитаваха елегантно обзаведен апартамент на най-горния етаж в стара и красива сграда навръх Монмартър. Жилището беше огромно, отрупано с ценни произведения на изкуството. Големият овален прозорец предлагаше изглед към цял Париж: Айфеловата кула, „Нотр Дам“ и копринената серпентина на река Сена.

Алекс забеляза заплененото изражение на Аврора.

— C’est jolie, n’est-ce-pas?

Аврора нямаше представа какво й говори, но подразбра, защото знаеше, че фамилията на Анджелина Джоли означава „красив“.

— Да… très. Много…

—_ A bientôt!_ — сбогува ce Паскал с Алекс и той си тръгна. После се обърна към Аврора и заяви: — Ще трябва да се постараеш малко повече. Няма нищо по-ужасно от американка, която не си прави труда да научи езика.

Момичето влезе в кухнята и отвори хладилника, който беше голям колкото цяла стая, заредена с хранителни продукти, рафт с шампанско „Вьов Клико“ и малки бурканчета с корнишони и хайвер.

— Родителите ми ще очакват от теб да говориш поне сносен френски.

Аврора се притесняваше от срещата със страховитата двойка Деверо. Изобщо нямаше да се учуди, ако в момента си лафеха с президента. (Франция имаше ли президент? Или… премиер? Нямаше представа.)

— Уи… но… сий ву плее… — занарежда тя с ужасен акцент.

— Случайно аз да съм се появила в Англия, без да разбирам думичка от езика ви? — Паскал грабна две чаши и отвори втората за днес бутилка шампанско. — Това е проява на неуважение.

— Може и така да е.

— Дано наваксаш. — Паскал запали цигара. — Пуши ли ти се?

Покани я в една от стаите за гости — бонбонено розови покои с позлатени канделабри и кралско легло с четири колони, както си му е редът. Родителите й я бяха водили на екскурзия в Париж по време на едно от европейските им турнета преди много години, но през по-голямата част от престоя Аврора се беше окупирала в хотелската стая, нагъвайки френски чипс и зяпайки Ем Ти Ви. Том и Шерилин бяха прекарали цялата почивка в препирни, сякаш и двамата не можеха да се помирят с идеята, че ще трябва да издържат толкова време заедно. Единственият й хубав спомен от цялата екскурзия беше посещението в „Юродисни“ през последния уикенд. Естествено, майка й не беше благоволила да ги придружи.

Силно впечатлена от скъпите антикварни мебели и масивната порцеланова вана с излети чугунени крака, Аврора се питаше откъде ли бяха намерили всички тези красиви неща. Лесно беше да хвърляш пари по коли и тривиални скъпи вещи. Докато тук всичко беше стилно, изтънчено и неприсъщо на американския лукс.

Тъкмо разопаковаше багажа си, когато чу вратата да се отваря и откъм коридора долетяха ентусиазирани поздрави на френски. Тук-там из непознатата реч разпознаваше собственото си име, само дето френското „р“ го караше да звучи като кашлюкане — … рр-орр-а. Аврора излезе от стаята, за да се запознае с домакините.

Паскал пушеше с майка си. Жизел беше с палто и кожени ръкавици в шоколадов цвят. Двете си бърбореха по-скоро като сестри, отколкото като майка и дъщеря. Толкова много си приличаха, че човек наистина можеше да ги сбърка — гарвановочерни коси, дребно телосложение и подчертано експресивен начин на говорене. Арно наливаше бренди. Осанката му беше типично френска: прошарена коса, стройно и стегнато тяло, дълъг нос, бяла ленена риза с разкопчана яка и фина златна верижка на по сбръчканата шия.

Паскал зачурулика въодушевено:

— Maman, papa, запознайте се с Аврора Наш, ma meilleure amie. Моята скъпа приятелка.

Жизел я прегърна.

— Най-добрата приятелка на Паскал е и наша най-добра приятелка. — Гласът й звучеше гальовно, но даваше всекиму да разбере, че в следващия миг може да смени тона и да те изяде с парцалите. — Добре ли пътувахте?

— Oui, merci. Très bien. Merci.

Паскал я изгледа, но Аврора не проумяваше къде е сбъркала. Арно протегна ръка и тя я стисна.

— Bonsoir.

Седнаха да вечерят — с изключение на Жизел, която ги гледаше и пушеше. Паскал им разказа за училище ту на френски, ту на английски, а Аврора я допълваше с дума-две. Не беше свикнала да се чувства така неловко. За пръв път в живота си изпитваше чувство на малоценност. Макар и богаташка дъщеря с множество привилегии, тя самата не беше постигнала нищо в този живот.

Жизел зададе рутинния въпрос за родителите и певци, les chanteurs, и Аврора се притесни. Колкото и ужасно да звучеше, Том и Шерилин изглеждаха една банална и блудкава двойка на фона на семейство Деверо. Жизел и Арно разискваха исторически, политически, художествени теми… Нищо чудно, че дъщеря им беше ерудирано и самоуверено момиче. Докато единствените дискусии в нейния дом се въртяха около касовите албуми на родителите й и съотношението между меденото и канеленото в косата на Том. Освен това не си спомняше кога за последно са вечеряли всички заедно като истинско семейство.

Напрегна се да си спомни уроците по френски на мадам Тейлър. Никога не беше внимавала в клас, а и беше загубила всякакъв интерес към езика след принудителния дебат с Юджини Бофърт относно разликата между croque monsieur4 и croque madame.

— Те са… Ils sont… bon… добре… — подхвана тя, но френският явно не й се удаваше.

Жизел се засмя. Аврора искаше да им обясни, че само защото по някаква случайност Том Наш и Шерилин Роуз й бяха родители, това не означаваше, че е тяхно копие и че ще тръгне по техните стъпки, наследявайки кариерата им на сладникави изпълнители на американски рок балади за безмозъчни домакини. Стига да пожелаеше, един ден тя можеше да бъде част от творческия или политическия елит на страната.

Причината за посещението й и мръсната думичка с „а“ не бяха споменати. Аврора предполагаше, че е редно да благодари за грижите, но подобни теми не се сервираха току-така с десерта тарт татен. Пък и Паскал все я уверяваше, че „а“ не е кой знае какво и няма защо да прави от мухата слон. Тя не беше от най-състрадателните, но пък и нямаше защо да очаква съжалението й. Грешката беше изцяло нейна.

Арно беше споменал нещо за docteur и толкова. Когато си легна, Аврора положи огромни усилия да прогони страха от утрешния ден.

Всичко се случи на следващата сутрин, събота. Паскал я придружи до частната клиника, въоръжена с купчина френски клюкарски списания и пълна невъзмутимост. Докторът беше изтъкнат лекар с посребрели коси и керамични зъби.

Използваха някакъв вакуум, подобен на прахосмукачка. Докторът непрекъснато повтаряше думата bèbè. Колко ли такива процедури беше извършил? Включително и на Паскал…

Аврора съсредоточи погледа си в тавана. През цялото време тръпнеше в ужасено очакване да чуе паническия крясък на доктора при вида на шесткракото изчадие, засмукано от прахосмукачката. Но не се стигна дотам. Беше най-обикновено бебе. Или поне щеше да бъде бебе.

От ъгълчето на едното й око се търкулна самотна сълза. Какво ли би било един ден да роди и да стане майка… Слушайки историите за момичета, отървали се от нежелана бременност, Аврора винаги се поставяше на друго, по-високо ниво. Що за жени бяха това! А ето че по ирония на съдбата лежеше по гръб във Франция, докато й правеха аборт.

В този момент Аврора се закле да промени живота си. Вече не беше хлапачка, а жена. Беше сглупявала многократно и беше преследвала моментната тръпка, без да я е грижа за околните. Само защото носеше името Аврора Наш. Но това… това bèbè вещаеше промяна. Какъв беше този идиотски свят! Създаваш живот и го хвърляш на боклука, без да ти мигне окото, докато най-добрата ти приятелка чака отвън, нагъва кроасан с шоколад и прелиства „Пари Мач“!

Дадоха й хапчета и я предупредиха, че ще има болки в корема. Върнаха се в апартамента и Аврора потъна в неспокоен сън.

По някое време усети, че Жизел и Арно се прибират. Минаха часове, небето притъмня. Вратата на стаята се отвори. Беше Жизел, която притисна ръка към челото й и прошепна нещо на френски. Паскал легна до нея и погали косата й. Спохождаха я странни сънища, сънища за реки, поели към океана… Събуди се в четири сутринта, седна на тоалетната и видя струйката кръв. Къде ли беше bebe? В някоя боклукчийска кофа? Опаковано в найлонова торба? Осъзнаваше, че не е нищо повече от дребно мекотело, че не е човешко същество и все пак, и все пак…

В неделя се почувства по-добре. Паскал трябваше да се връща в „Света Агнес“, а Жизел телефонира на госпожа Стокър-Лийч, че грипът на Аврора се е влошил и ще се наложи да остане още няколко дни в Париж.

— Идвай си по-скоро, че ще откача без теб — каза Паскал на тръгване.

— Ще се видим след няколко дни — обеща Аврора.

Паскал я гушна набързо, взе си довиждане с Жизел и изчезна. В този момент Аврора проумя, че настъпеше ли денят, в който нямаше да прекарват всяка една минута заедно, а той несъмнено наближаваше, Паскал щеше да й се изплъзне като вода между пръстите.

Аврора стана по обед, отиде в хола и седна на дивана до Жизел. Продължаваше да я мъчи чувството, че ако стои дълго права, вътрешностите й ще се изсипят на пода.

Пийнаха по едно горчиво, гъсто кафе с бисквити и Жизел й разказа за деня, в който за пръв път срещнала Арно. Били осемнайсетгодишни студенти. Звучеше така романтично, така… интелектуално.

— Любов от пръв поглед? — попита Аврора.

Жизел се облегна на лакът и се загледа през прозореца.

— В началото се влюбих в брат му. В Пол.

— Скараха ли се за теб?

— Не — засмя се тя. — Пол обичаше Емили. Арно и Пол бяха неразделни, но и крайно различни. До ден-днешен вярвам, че Пол и Емили гледаха на нас като на ужасно скучна двойка. Ние обичахме да говорим за социология, история и революционни промени. Те пък си падаха по мода, музика, пари и купони. И все пак Пол беше голям чаровник. Нали казват, че противоположностите се привличат. — На лицето й изгря усмивка. — Е, поне моят случай се оказа такъв.

— И какво стана после?

Жизел пийна глътка кафе.

— Пол ме запозна с брат си, Арно. Вероятно ме съжаляваше. — Аврора не можеше да си представи кой би съжалил жена като Жизел. — И така, двамата с Арно се сприятелихме, влюбихме и се оженихме.

— Виждате ли се още с брат му?

— Пол и Емили загинаха. — Аврора си спомни, че Паскал й беше разказала за злополуката. За трагичната смърт на родителите на братовчед й. Същият онзи братовчед с белега върху горната устна.

— О…

— Не си ли чувала за Пол и Емили Моро?

— Чувала съм. — Модна къща „Моро“ беше номер едно и тя имаше техни тоалети с инфарктни цени.

— Двамата с Арно са от различни бащи, затова и фамилиите им са различни.

Значи Паскал не беше просто дъщеря на световноизвестни френски политици, но и племенничка на модната икона Пол Моро!

— До леглото на Паскал в пансиона има една снимка. Вие двамата с Арно и един мъж. Той ли е синът им?

— Да — рязко отвърна Жизел. — Макар че напоследък не се срещаме често.

— Не сте ли близки?

— Бяхме. Някога. Или поне двамата с Арно бяха. Съпругът ми открай време мечтае за син. Още кафе?

— Не, благодаря.

— Когато Жан беше малък — продължи Жизел, отправяйки се към кухнята, където гласът й заглъхна отвъд междинната стена, — често изпадаше в мрачно настроение. Вечно търсеше уединение. Личеше си, че в надарения му мозък се мътят дълбоки, но несподелени мисли. Струва ми се, че харесваше единствено Паскал. Арно се опитваше да ме убеди, че е дете и че ще се промени.

— Кога починаха родителите му?

— Когато беше на четиринайсет. Били заедно на яхтата. Голяма трагедия.

— Ти май никога не си го харесвала…

— Той не ми даваше възможност да го опозная. Жан Моро присъства в живота ми от трийсет години, а до ден-днешен не мога да заявя, че го познавам.

— Двамата с Арно срещат ли се?

— Преди няколко години Жан се замеси в дейност, която не одобряваме. Оттогава Арно не търси контакти с него.

— Но нали е поел управлението на бизнеса на родителите си?

— Има и други неща.

— Какви неща?

— Не ми се говори за това.

— И все пак?

— Не и не! — Резкият отказ на Жизел я стъписа. — По-добре да не знаеш!

26

Стиви

Апартаментът й гънеше в мрак. Щорите бяха дръпнати до долу и наоколо витаеше неприятна миризма на отпадъци и неизмити съдове. Очевидно нищо не се беше променило след заминаването й. Остави ключовете и се подготви за познатата гледка: братът на Биби изпружен с одеялото на дивана, заровил ръка в кутия пуканки и забол очи в телевизора.

Звуците, които я посрещнаха, бяха пъшкане и виене, придружени с кратки порно реплики. Стиви пристъпи тихомълком в стаята и замръзна с отворена уста и втрещен поглед. Лицето на жената не се виждаше — такава беше „идеята“, но гласът й, колкото и пресилено да звучеше, беше до болка познат. Моментално разпозна слабото телце и татуираната пеперуда на гърба на Биби.

Дъхът й секна, сякаш я бяха ритнали в корема. Милата, любвеобилна, забавна Биби — порнозвезда?!

Скована от ужас, Стиви се обърна към Бен, който беше зает с ръка в джинсите си и не беше забелязал появата й. Гласът й прозвуча като грачене на гарван.

— Искам да знам какво става тук?

Бен скочи от дивана и трескаво закопча ципа си.

Стиви захвърли пълните торби и изключи телевизора.

— Из-извинявай — измрънка Бен. — Мислех, че ще се прибереш утре…

— Бен, как не те е срам!

— Няма да се повтори. Ама нали уж апартаментът беше на мое разположение?

Той изобщо не подозираше кого беше гледал.

— Откъде намери тази гадост? — попита Стиви със сдържан гняв.

— Свалих го от интернет — смотолеви Бен и погледна към лаптопа, който беше включен под масичката на телевизора. До него имаше цял куп дивидита. На обложките им се мъдреше голият гръб на главната „актриса“, украсен с татуировка на пеперуда, както и розов надпис „Безликата лисица“. Въпросната лисица не си поплюваше. Срещала се беше с киборги от бъдещето в „Еякулаторът“ позабавлявала се беше с жезъла на магьосника във „Властелинът на девствените“, беше обладавана и от духа на Коледа в „Гола нощ, скверна нощ“.

— Излез! — процеди Стиви.

— Какво? Заради някакво си тъпо порно?

Умът й трескаво работеше. Как се беше стигнало до тук? Как не се беше досетила? От колко ли време Биб се подвизаваше в тази мръсна индустрия? В колко ли филма беше участвала: пет, десет, двайсет? Повече? И кой я експлоатираше?

— Бен, тази жена… Тази Безлика лисица е… сестра ти.

Той примига и прихна.

— Я стига!

— Това е Биби.

Лицето му пребледня и придоби нездрав зеленикав цвят като на грахова супа.

— Откъде ти хрумна?

— Просто познавам Биб. — Стиви щеше да се разплаче и едва продължи: — Учудвам се, че не си я познал. Гледай! — Грабна едно от дивидитата и тикна обложката в лицето му. — Виж хубаво! Аз познавам татуировката й. Погледни раменете и ръцете й! Тя все увърташе, когато станеше дума за работата й, а сега ще се омъжва за оня плужек! Не е нужно да сме гении, за да видим очевидното!

Той се олюля и притаена ръце към устата си.

— Ще повърна!

После хукна към банята, разтърсван от конвулсии. След секунда бълваше в тоалетната чиния.

Стиви стискаше дивидитата, а лицето й беше обляно в сълзи.

Ето над какво се беше трудил Линъс Позън през цялото това време… Всичката тази гнусотия обясняваше угнетеното настроение на Биби Райнър и потиснатия й дух.

Обезглавеното й тяло, голо, опошлено, вулгарни, брутални, извратени кадри. Млади, стари, кльощави и дебели, мъже и жени отпред, отзад, отвсякъде.

Естествено, името на Позън не фигурираше. Нищо чудно и най-печените холивудски играчи да бяха заровили мазните си ръце в делвата с мед. Този бизнес носеше много пари. Спомни си безсрамните погледи на Дърк Майкълс на партито в къщата на Позън. За такива мъже нямаше закони. Особено законите на щата Калифорния, където се пристъпваха основните принципи на човешко благоприличие и зачитане на личността.

Стиви се посвести и влезе в стаята на Бен. Намери го легнал по корем на леглото с възглавница върху главата.

— Дано си се засрамил достатъчно!

Бен хвърли възглавницата. Очите му бяха червени от плач, но колкото и да рови за съчувствие в сърцето си, Стиви не го съжали. Това откритие би сразило всеки, но мъж, който намираше подобни зверства за възбуждащи, заслужаваше безмилостно наказание.

— Откъде можех да знам? — изхленчи той. — Откъде да знам, че онази жена е… Шибана работа. Не искам да имам нищо общо с това.

— Така значи! А защо не питаш Биб как се чувства?

Бен се изправи и взе комплекта за свиване на цигари от чекмеджето на шкафа.

— Остави ме на мира. Трябва да премисля нещата.

— Благодарение на хора като теб тази гнусотия продължава! Вие сте виновни, че изобщо съществува!

— Моля? Обвиняваш мен за цялата порноиндустрия?

— Търсене и предлагане.

— Я се разкарай! Тя поне получава чек. Някои и с толкова не можем да се похвалим.

Стиви едва се въздържа да не го зашлеви. Такова арогантно, гадно копеле!

— На теб ти излезе късметът — продължи той. — Но не и на Биби! Славата трябваше да е нейна, а ти я открадна под носа. Затова недей да ми прехвърляш вината!

— Не смей да обръщаш нещата в моя посока. Забрави ли в какво положение те спипах? Седеше като омагьосан от тая долна гнус!

— Така ли било? А ти къде беше през това време, невинна ми Стиви? Да чуем! Сред хайлайфа във Вегас, докато приятелката я чукаха няколко души едновременно! Ако не бях свалил точно този филм, изобщо нямаше да разбереш!

— Дотук бяхме с приказките!

— Изчезвай от стаята тогава!

— Тази стая не е твоя. Веднага се изнасяй.

— Няма да стане.

— Никой не те пита.

— Как ще го обясниш на Биб, а? Истината ли ще й кажеш? Че си ме хванала да се забавлявам на последното й творение?

— Ако се наложи, ще й кажа.

Всъщност едва ли би го сторила. Биби щеше да рухне. И Бен го знаеше.

— Виж, трябва да намерим решение на проблема и да й помогнем — промълви Стиви.

Той запали цигарата с марихуана.

— Аз не участвам. Какво очакваш да направя? Ако не забравя за случилото се, ще откача.

— Замисляш ли се някога за друг човек, освен за себе си?!

— Остави ме на мира.

Бен включи телевизора и засили звука, за да не я чува какво му говори. Тя излезе от стаята и затвори вратата. В главата й се блъскаха хиляди мисли.

Изпитваше силна нужда да поговори с Биби, но положението беше много деликатно. В крайна сметка стигна до решението да потърси единствения друг човек, на когото имаше вяра: Зандър Джейкъбсън. Бяха се разбрали да поддържат връзка след сближаването си по време на снимачния период и въпреки чувствата си към него Стиви беше стигнала до заключението, че ще бъде доволна да го има поне като приятел.

Уговориха си среща в закътан бар в центъра. Зандър изслуша търпеливо цялата история — за Биби, за Линъс и накрая за Бен.

— Собственият й брат?

— Да.

— Божичко! — Зандър поклати глава и прокара пръсти по необръснатата си брада. — Жал ми е за нея. Човек би си помислил, че в наши дни подобни неща вече са излезли от мода…

— Можем ли да направим нещо?

Той вдигна чаша. Беше приятно изненадана, че си беше поръчал наливна бира.

— Би могла да разобличиш Линъс. Но ще отприщиш голям бент. Тези хора са едри риби…

— А аз съм попова лъжичка?

— Нещо такова. Порнографията е стара индустрия, а в наши дни продуктите й са по-леснодостъпни от всякога. Не казвам, че е нормално. За съжаление все повече се залага на насилието и извращенията, но това върви на пазара. Не е изключено мръсните филмчета да допринасят повече за джоба на Позън, отколкото общоизвестните му проекти.

— Май не си особено изненадан.

— Не е като да не съм чувал за игричките на Позън и другарчетата му. Дърк Майкълс е един от тях.

— Но той е злоупотребил с доверието на Биби. Беше й обещал съвсем различен живот.

— Не е изключено и да й го подсигури. Все пак е в негов интерес.

— Защо?

— Ако един ден приятелката ти изгради успешна кариера в сферата на сериозното кино, участието й в тези странични проекти ще му донесе солидни приходи.

— Не се бях замислила. Чувствам се ужасно.

— Вината не е твоя. А и не е късно да й помогнеш. Съветвам те да поговориш с нея.

— И какво да й кажа?

— Че искаш да я откъснеш от този тип. А след това ще прецениш обективно дали си готова да се впуснеш във война. Не всички битки си струват.

— Май говориш от личен опит.

— За съжаление…

— Тя ще се омъжва за него.

— Освен ако не я спреш. Лесно е да се мъдрува, когато не си забъркан в кашата. — Зандър поиска сметката и добави: — Но ти би могла да намериш изход.

Помълчаха умислени и Зандър каза:

— Така и не те попитах как мина шоуто на „Фронтлайн Фешън“.

— Нормално. Даже ми доскуча. Първите пет минути бяха забавни, след това моделите като че ли започнаха да стават еднакви. Дрехите не паснаха на вкуса ми.

— Видя ли най-важния човек?

— Жан Моро ли? Да.

— Как ти се стори?

Спомняше си го до най-малката подробност. Осанката на Моро беше необичайна комбинация между поразителна красота и студенина, граничеща с бездушие. Тази двойственост я навеждаше на мисли за болка, съчетана с чувство на удоволствие, за силни емоции и страдание, което води до усет към извисеното.

— Чаровен мъж — кратко каза тя.

— Кой беше с него?

— Не ги познавам. Но видях Рубен ван дер Мейде.

— Моя приятелка работи за агенцията. Говори много ентусиазирано за новото си протеже, момиче с испански произход. Лори Гарсия.

— И нея видях. — Стиви си спомни прелестното момиче, което седеше от другата страна на подиума, няколко реда зад Моро. В нея се съчетаваха чарът на Ева Мендес и красотата на Натали Уд в „Уестсайдска история“.

— Приятелката ми е запленена от красотата й.

— Има защо. Трябваше и ти да дойдеш…

— Не бях в настроение.

Донесоха им сметката и двамата си я поделиха.

Стиви се престраши и най-накрая му зададе въпроса, който я измъчваше от известно време.

— Познаваш ли Жан Моро?

Зандър предпочете да не отговори, взе сакото си и каза:

— Радвам се, че те видях.

Дали беше чул въпроса й? Най-вероятно не. Така или иначе не й влизаше в работата. Беше проявил достатъчно отзивчивост към нея.

— И аз се радвам, че ми отдели време.

— Дръж ме в течение с положението на приятелката ти.

— Разбира се. — Сърцето й се сви при мисълта за клетата Биби. Как щеше да я измъкне от калта? — Е, довиждане — кимна тя. — Звънни ми следващия път, когато дойдеш в Ел Ей.

— Ще бъда тук и утре. Знам един прекрасен ресторант. Искаш ли да вечеряме заедно?

27

Лори

Мак Валъри — не кой да е, а Мак Валъри от „Валъри Козметикс“ — искаше среща с нея. Десидерия звънна рано сутринта, за да й съобщи новината.

Лори онемя от удивление. Мак Валъри беше най-голямото име в бизнеса. Ако работеше за него, светът щеше да е в краката й.

А заедно със света — и мъжът на мечтите й.

Взе такси до имението в Бел Еър, където се подвизаваше повелителят на красотата. Десидерия я чакаше издокарана в черно, с тънка ментолова цигара в ръка. Нито веднъж не беше повдигнала въпроса за онази нощ във Вегас. И оттогава насетне се беше превърнала в олицетворение на деловитостта.

С нея имаше още една жена — към двайсетте, с руса коса, проницателни зелени очи и трапчинка на брадичката. Десидерия я представи като Жаклин Спарк, пиарка с големи перспективи в агенция „Един щрих“, с която работеха „Ла Люмиер“. Жаклин стисна ръката на Лори с професионален маниер и я удостои с вежлива усмивка.

— Изглеждаш прекрасно. Готова ли си?

— Винаги. Какво се очаква от мен?

— Да бъдеш себе си — посъветва я Десидерия и загаси цигарата. — Мак има среща с още три момичета, така че трябва да му направиш силно впечатление. Не говори, освен ако не те пита нещо. Запомни — от теб лицето, от мен и Жаклин — останалото.

— Лично аз смятам, че зърне ли те, другите момичета нямат шанс — любезно рече Жаклин.

Имението на Мак Валъри беше оградено с палми. Листата им шумоляха приятно на калифорнийския бриз. До вилата имаше луксозен басейн във формата на полумесец. Лори се мъчеше да запази спокойствие, макар стомахът й да беше свит на топка. Навлизаше в територията на големите момчета. Само постройката на портиера беше по-голяма от бащиния й дом.

Тройка бели къдрави пудели с розови панделки се изстреляха по алеята, дращейки с дълги нокти по размекнатия асфалт.

— Трикси! Тиара! Тили! Тук! Веднага!

Жена с кораловочервен гащеризон и коса с цвят на захарен памук се спусна след тях, олюлявайки се на чехли с тънки токчета и цикламени перца отпред. Гушна кучетата под мишница и лакираните й нокти потънаха в гъстата им козина. Две от животинките я облизаха по лицето с пъргавите си езичета. Независимо от всичките пластични операции жената беше към шейсетте. Белезникавият фон дьо тен се беше наслоил в бръчките под очите й като суха глина.

— Вал Валъри! — представи се тя. — Съпругата на Мак. Елате с мен. Ти си Лориана, нали?

Минаха през главното преддверие и излязоха от другата страна на къщата, където смаяният поглед на Лори се плъзна по безкрайната шир на зеленото голф игрище. Тантурест мъж с хавайски шорти и изпъчени космати гърди разговаряше с двама играчи в традиционно голф облекло. Като видя гостите, веднага дотърча запъхтян и протегна ръка.

— Мак Валъри.

Явно не си падаше по празните приказки, защото ги поведе делово към широката кремава шатра, която му служеше за кабинет. На масата бяха разхвърляни купища документи.

— Та значи искаш да те направим момиче на „Валъри“, тъй ли? — Той сложи слънчевите си очила и се отпусна на стола, преплитайки месести пръсти върху внушителния си тумбак.

Десидерия пое инициативата.

— Нашата Лори е много чаровна. Истинска красавица!

Мак махна към верандата на къщата и се провикна:

— Лимонадааа! — После се обърна към жените: — Обичате ли лимонада?

— Разбира се — усмихна се пресилено Десидерия. — Кой не обича лимонада?

Той свали очилата си и се загледа в Лори.

— Какво те кара да мислиш, че си най-подходяща? Знаеш ли колко фусти ми се молят за тоя договор! При това все известни имена.

— Лори може и да е нова — намеси се Жаклин, — но отзивите за нея са само положителни. Тя е истинска жена от плът и кръв, а не от кожа и кости. Такава е целевата публика на „Валъри“. Ето защо смятаме, че партньорството ви ще е безкрайно плодотворно.

— Простете, мадам, но ми се струва, че не попитах вас.

Подозренията на Жаклин се бяха потвърдили — Мак Валъри беше поредният кретен. От къщата излезе едрогърда блондинка с поднос. Жълто-зеленикавият й бански беше с твърде оскъдно долнище. Като сервира питиетата и се обърна да си ходи, Мак я шляпна по задника.

— Е? — обърна се той към Лори.

Тя държеше на този договор. Имаше нужда от него. С подписването му щеше да направи още една стъпка към бленувания живот. Пое дъх и подхвана:

— Жаклин казва истината. Образът на кльощавата жена не изглежда добре. По мое мнение продуктите на „Валъри“ се стремят да постигнат онзи естествен вид, който кара жените да се чувстват уютно в кожата си и да подчертават природните си надарености. А чувстваме ли се добре, то и изглеждаме добре, независимо от формите си. Вярвам, че мога да изразя и внуша тази идея от името на вашата компания.

Мак сръбна лимонада. Без всякакви уговорки щракна Лори с полароида си и заразмахва снимките под топлото слънце. Ръцете му бяха космати чак до кокалчетата на пръстите. Същински върколак. Масивни златни пръстени жълтееха тук-там между козината. За сметка на това главата му беше почти напълно плешива и темето му лъщеше от пот. Той проучи снимките и заключи:

— Не е зле. Имаш поглед „ала най-добра приятелка“. Но пък зависи как ще го разтълкуваш, прав ли съм?

— Поглед „ала най-добра приятелка“, добре казано! — ахна Жаклин.

— Ако бях момиче, бих споделяла всичко с нея. А ако бях младеж, честно казано, щях да съм й много наточен…

— Подписваме дванайсетмесечен договор и Лори става представително лице на „Валъри“ — намеси се Десидерия. — Получаваш изключителни права и мога да ти гарантирам, Мак, че тази година ще бъде бомбастична за нашата Лори. Линията ти се нуждае от свеж стил, от подмладяване! Време е да й влееш нов живот.

Лори стискаше притеснено ръце. Спомни си лепкавите стени в салона за красота, мухите над тезгяха, неспирните атаки на доведените си сестри. Всичко това се намираше на километри зад гърба й. Сети се за баща си и за Корасон, която седеше на верандата в далечна Испания, заслушана в радиото. И за Рико, момчето, което обожаваше, но така й не бе обикнала. А дали изпитваше обич към Жан Моро?

— Одобрявам я — обяви Мак. — Пък и е крайно време да подхвана партньорство с Моро. Няма да се срещам с другите момичета. Вземам нея.

След седмица Жан ги покани да отпразнуват договора.

— Моро не урежда току-така срещи със служителите — каза Десидерия. — Голяма късметлийка си, да знаеш.

Лори не го беше виждала от ревюто във Вегас. Договорът с Мак им даваше основателна причина да поговорят. Жан Моро, магнатът на модния свят, се беше появил в живота й в онзи съдбовен ден, но кой би очаквал, че същото това момиче ще се изправи на прага му след броени месеци! Най-вероятно и него го бяха разяждали същите мисли… Но поканата за обяд бележеше промяна във възгледите му. Дори беше сключила този договор в името на бъдещите им отношения.

Цяла вечност се чуди какво да облече. Новият й гардероб предлагаше разкошни тоалети, за каквито не беше мечтала. И макар че всеки един имаше свое собствено очарование, никой не подхождаше на случая.

В крайна сметка избра семпла кремава блуза без ръкав, копринен панталон с висока талия и затворени обувки. Косата върза на конска опашка.

Имаха резервация за изискан ресторант в Ел Ей на име „Ла Кут“. В колата пръсна парфюм зад ушите си и опита да се успокои. Дотук срещите й с Жан бяха епизодични — бегъл поглед в агенцията, мимолетна реплика на някое парти или подочута от тук от там клюка. А сега щяха да вечерят заедно. Какво щеше да й каже? Как щеше да му отвърне? Щеше ли да им се удаде възможност да поговорят насаме?

„Ла Кут“ се славеше с лазурния изглед към Венис Бийч и искрящия зеленикав хоризонт на Тихия океан. Помоли шофьора да я остави на една пресечка преди ресторанта. Сърцето щеше да изскочи от гърдите й. Едва събра сили да тръгне към входната алея.

Минувачите се любуваха на калифорнийското слънце, златните пясъци и океанската синева, караха кънки по крайбрежната алея и ближеха сладоледи.

„Спомни си как те целуна. Не забравяй, че вложи сърцето си в тази целувка… Хайде, действай, преди да си размислила.“

Жан седеше на терасата в компанията на Десидерия, Жаклин и Мак. Забеляза ги още в първия момент, но се направи на разсеяна, докато Десидерия не й махна. Пътят към масата й се стори безкраен.

Жан стана, за да я посрещне. Беше с широка бяла риза с навити ръкави и разкопчана яка, а косата му й се стори по-тъмна, отколкото я помнеше. Косъмчетата на ръцете му бяха изсветлели от слънцето, а усмивката му едва ли не прикриваше белега.

— Лори.

От неговата уста името й прозвуча като търкулната перла. Целуна я по двете бузи — истински, не като въздушните целувки за поздрав, с които започваше да свиква напоследък, — и мъжкото му ухание я подлуди.

— Заповядай, седни, изчакахме те, за да поръчаме заедно.

— Благодаря. — Уравновесеността на гласа й я смая. — Извинете, че закъснях.

Жан се облегна и протегна ръка към бутилката в кофичката с лед. Един от келнерите се спусна да му помогне, но той го отпрати с деликатен жест.

— Идваш точно навреме за шампанското.

— Всяко уважаващо себе си момиче на „Валъри“ трябва да закъснява — усмихна се Жаклин и протегна празната си чаша към Жан. — Права ли съм, Мак?

Мак Валъри намигна. Топчестата му, мургава глава се подаваше от яката на риза с крещящ десен.

— Няма нищо по-пленително от драматичната поява — отвърна той и метна една маслинка в отворената си уста.

— За новото момиче на „Валъри“ — вдигна тост Жан с чаша в ръка. Докато отпиваше, очите му наблюдаваха Лори. — И за светлото й бъдеще.

Тя извърна очи. Нямаше сили да го гледа, защото се чувстваше като гола. Трепереше като ученичка, а самоувереността и куражът, които си беше наложила на идване, се бяха изпарили.

Двете жени подхванаха разговор с Мак. Жан привика келнера и поръча стриди. После насочи вниманието си към Лори.

— Предполагам, че си била доста изненадана.

Думите му я озадачиха.

— Моля?

— Очакваше ли всичко това или не?

Ако съдеше по тона на гласа му, Жан нямаше предвид договора.

— Не.

— Аз също.

Сините му очи просветнаха и тя си спомни думите на Десидерия: „Само щраква с пръсти и дотърчават като кученца… А още на следващия ден, бам, все едно че ги е нямало…“

Лори не знаеше какво да каже и затова посочи незаетото място на масата.

— Кого чакаме? Вал?

Мак отвори менюто и заяви:

— Слава богу — не! Ще си устроя пиршество и майната му на холестерола.

Десидерия направи физиономия, отпи глътка и каза:

— Ребека закъснява.

Лори забеляза как светлината в очите на Жан загасна и тихо попита:

— Коя е Ребека?

В този миг донесоха стридите и лъхна на море. Жан ги подкани да започват и каза:

— Ребека е съпругата ми.

28

Наши дни

Остров Какатра, Индийски океан

Три часа до отплаване

— Мамка му!

Рубен ван дер Мейде излезе от душа, псувайки под нос. Не му ли се полагаха поне десет минутки спокойствие преди голямото събитие? Явно не. Още не беше подредил в главата си информацията от кризисната среща с Жан, а вече му бяха съобщили по интеркома, че един от високопоставените гости е подранил. Шибани звезди!

Рубен слезе гол по стълбището. Предпочиташе да се разхожда из къщата както майка го е родила. Кърпите му се пречкаха в краката.

— Госпожице Дженсън — извика той и икономката се появи моментално. Голотата му не я изненада. Но може би детето беше наблизо.

— Господин Ван! — неодобрително рече тя и тутакси му подаде един от комиксите на Ралф, за да се прикрие. Тялото на Рубен я отвращаваше — как не го беше срам да се шляе насам-натам в такъв вид! Да не би да си въобразяваше, че е привлекателен! Изглеждаше отвратително. Чак й се догади при спомена за преплетените им голи тела. Беше преди много години и ако не друго, тогава поне го биваше в леглото. А и не изглеждаше така.

— Ще бъда готов в седем и нито минута по-рано — заяви той, дръпна комикса от протегнатата й ръка и го хвърли на пода.

Маргарет кимна.

— Очаквате ли подранили гости? — Тя се надяваше човекът й да не е оплел конците. Младостта му леко я притесняваше. Дори най-беглата мисъл, че Рубен е надушил нещо, я ужасяваше.

— Вече имаме един. Познай кой!

Маргарет отвори уста да отговори, но от стълбището към двора долетяха разговори и приближаващи се стъпки.

— Да му се не види! — Рубен се завъртя на пети и се втурна нагоре по стълбището, вземайки стъпалата по две, по три, досущ маймуна в джунглата. — Задръж ги! Ще сляза след малко.

След пет минути се появи на двора в изряден вид, с бели шорти и пусната памучна риза с разкопчани горни копчета. Очите му се спряха на загледания в океана почетен гост — едър мъж, изтупан в ленен костюм с цвят на ванилия. До него кудкудякаше свита от десетина-петнайсет раболепни служители.

— Джакс Джаксън! — извиси глас Рубен, протягайки ръка към олимпийския мегашампион. — Каква приятна изненада!

Почетният гост се обърна с маниера на човек, уверен, че всеки срещнат му завижда и мечтае да бъде на неговото място.

— Как е, Руб? Екстра местенце, няма спор!

Двуметровият атлет се облегна на мраморния парапет. Тялото му беше изваяно като скулптура — съвършени, яки мускули и физика на бог. Същинско превъплъщение на изяществото. Той се славеше като най-бързия човек на планетата, притежател на световния рекорд за стометров спринт. Олимпийската тренировъчна програма на Джакс включваше чести посещения на спа комплекса за отмора и възстановяване на силите и това обясняваше фамилиарниченето му с Рубен.

— Доволен си от престоя си, нали?

— Иска ли питане? Разпускам юнашки.

Рубен продължаваше да мисли за разговора тази сутрин и не успяваше да се отърси от чувството на страх. Едно бренди несъмнено щеше да му дойде добре.

— Леле, че жега! — Джакс вдигна ръце и подуши първо едната, после другата си мишница. Гледката наподобяваше на куче, препикаващо дърво. — Хей, Руб, хайде да ни поразведеш из имението преди купона!

Рубен едва сдържа негодуванието си. Ала от Джакс нямаше отърваване. Боже мили, колко звездни задници беше целувал през последните трийсет години! А уж и той самият беше знаменитост! Кой целуваше неговия задник?! Кой?

Усмихна се вежливо и каза:

— С най-голямо удоволствие.

По-незабележима и от сянка, Маргарет Дженсън се шмугна в къщата. Да бъдеш никой има своите предимства. Свободен си да действаш напълно незабелязано. Питаше се защо Рубен бе така притеснен. Един-единствен човек знаеше за плана й, а той се очакваше да пристигне поне след час. Имаше нещо друго… Шефът й неслучайно провеждаше срещи с Жан и се скиташе из имението като преследвано животно…

Очакваше с нетърпение качването му на яхтата заедно с всички останали надменни богаташи, заради които островът тънеше в поквара. Възмездието й нямаше да се стовари само върху главата на господин Ван. Щеше да отмъсти заради всички жени по света, заради всички майки. Престъплението срещу самата нея оставаше в сянката на една всеобхватна неправда, на която бе станала неволен свидетел. Беше изпитала последствията върху гърба си — никоя майка не заслужава да бъде манипулирана по такъв долен начин и лишена от най-скъпото в живота си. Коварният господин Ван използваше думи като „хуманитарен принос“ и „благотворителна дейност“, прибирайки парите от нечестния бизнес до последен цент. Нищо чудно, че се къпеше в разкош. Крал беше от наивните и доверчивите, от хора, които на драго сърце ръсеха пари, за да защитят безценните си репутации, а нощем спяха спокойно с увереността, че помагат на клетите жени. Единствено тя имаше щастието да остане в живота на момчето, понеже господин Ван беше решил, че иска наследник на империята си.

Дали в последния момент щяха да осъзнаят какво се случва? Дали щяха да имат няколко секунди за угризения и разкаяния? Или смъртта щеше да ги връхлети мигновено?

Маргарет приготви бутиковия костюм на модна къща „Моро“, в който щеше да се преоблече господин Ван след обиколката с Джакс. Няколко минути в компанията на олимпийския идол й бяха достатъчни да определи що за човек е. През живота си беше срещала множество известни лица, но този като че ли беше най-заблуденият от всички. За какъв се имаше, за божество ли? Дори не благоволи да я погледне. Икономката беше вън от неговия радар — не беше богата и знаменита, нито пък млада и красива. Джакс беше всеизвестен женкар. Една колежка от спа комплекс „Риф“ й беше казала, че прочутият атлет се лекува на острова не от друго, а от пристрастеност към секса. Цялата тази работа с релаксацията и възстановяването на силите си беше чиста заблуда на противника. Ако остров Какатра можеше да говори… Миналия месец им беше гостувал световноизвестен аренби изпълнител за лечение на манията му по вдигане на тежести. Нарамвал каквото му падне — шкафове и маси в мебелни магазини, коли по улиците… Тежестите във фитнес залата били за слабаци и много леки за него. Терапевтът му се принудил да закове мебелите в пода на кабинета си!

Веднъж да свършеше всичко, като нищо щеше да издаде книга. Маргарет погледна часовника си. Появеше ли се Енрике Маркес след час, връщане назад нямаше. Една мъничка частица от нея протестираше срещу дръзките й планове. Мисълта, че всички тези хора ще измрат, ще се издавят като плъхове… А оцелелите? Тях ги очакваха акулите. Тази част на океана гъмжеше от акули. Беше виждала как черните им перки порят водната повърхност, тихо, смъртоносно и опасно близо до брега. Представяше си как зъбите им разкъсват на парчета съвършените холивудски тела, раздират дизайнерските рокли, как дълго обгрижваната кожа подпухва и посинява, как ужасените им писъци огласят нощното небе…

Не трябваше да я гризе съвестта. Тук думата „съвест“ беше съвършено непозната. Тя принадлежеше на речник, изчезнал преди дълги години и гниещ на океанското дъно. Господин Ван беше създал игра без правила, без милост и без състрадание.

Планът трябваше да бъде осъществен. В името на Ралф и на общото им бъдеще. В името на всички жени, изпаднали в нейното положение. И на онези, на които не им беше провървяло.

Дълго време беше отлагала — от нерешителност и страх, че властта е в ръцете на господин Ван. А всъщност беше в нейните ръце. От самото начало.

Настъпи мига да си върне отнетото.

От другата страна на острова, във вилата, където прекарваше повечето си дни, Ребека Щутгарт наблюдаваше съпруга си. Неотдавна със смайваща яснота я бе споходило странно прозрение: вече не го мразеше.

Омразата й към Жан Моро имаше дълги корени, но не можеше да се опише като омраза в общоприетия смисъл. Беше го ненавиждала, защото го обожаваше. Боготвореше го от мига на първата им среща, но дори след десет години брак не бе успяла да породи същите чувства и у него.

Погледът й го следваше, докато плуваше дължина след дължина в басейна под прозореца. Силните му ръце пореха водата с тихи, спокойни движения, а тялото му се плъзгаше като копринена лента, носена от вятъра. Веднъж й беше споделил, че месеци наред след злополуката плувал всяка божа сутрин. Борел се с вълните с километри, докато мускулите му не откажели. Срещата с океана се превърнала в мания.

Периодът на ухажване беше минал като миг. Жан, младеж на двайсет и три, а тя — по-възрастна с цяло десетилетие. Баща й ги беше сватосал чрез серия от обеди и банкети. Ребека реши да пренебрегне факта, че трети човек дирижираше връзката им. Вярваше, че въпреки машинациите на баща й в отношенията им с Жан има и нещо истинско.

Моро беше най-сексапилният мъж, когото познаваше. Излъчваше съблазън и страст. Те надничаха от очите му, от тези сини ириси, които меняха тоновете си като океан в разгара на буря. Струяха от устните му. От кожата му. От уханието му, свежо и чисто като утринен сняг.

Но това не беше всичко. В основата на увлечението й стоеше ранената му душа. Бе повярвала, че може да я достигне и утеши. Постара се да намери път към изстиналото му от липса на нежност сърце. Имаше усещането, че го разбира както никой друг — далеч по-дълбоко от равнодушните му родители, вкаменили душата му с престъпната си небрежност. Представяше си безрадостното му детство, лишено от топла грижа и привързаност, крехките младежки години, в които никой не го беше ценял и обичал и в които се беше чувствал едва ли не като грешка на природата и нежелан резултат от случайно невнимание. Ребека се надяваше, че с времето у него ще се събудят чувства, горещи и нестихващи като нейните.

В началото на връзката им правеше любов с нея като за последно.

Правеше любов…

Поривът, който погрешно беше взела за страст, въплъщаваше стремежа му към триумф, към придобиване на нещо, което му се полагаше като даденост. Дали наистина не го правеше, за да запълни липсата на обич в живота си?

С времето осъзна, че в сърцето на Жан Моро цареше зима, и никое слънце във Вселената не можеше да го стопли.

След партито на Рубен Ребека щеше да напусне острова завинаги. Бракът им беше приключил. Жан се отнасяше добре с нея, проявяваше и състрадателност. Когато баща й почина, съпругът й я притисна в обятията си и я обсипа я с целувки, докато тялото й престана да се тресе. Но Ребека знаеше, че не я обича. Знаеше, че се е съгласил на брака единствено защото не вярваше, че светът може да му предложи друго.

Чудно ли беше, че двамата търсеха убежище в различни посоки? Ребека — вечно устремена към пламенност, а Жан — към нещо, в чието съществуване се съмняваше, но за прашинката вероятност беше готов да стигне накрай света.

Не се примири никак лесно, когато научи за другите жени. Заживя с тази лъжа, която не спря да я измъчва.

Години наред опитваха да си родят детенце. В нейните очи това щеше да е преломната точка в живота на Жан, събитието, което щеше да го промени. Бленуваното дете така и не дойде на бял свят.

Ужасена от мисълта да го загуби, Ребека бе изрекла фаталната самоизмама, че той е отговорният за безплодието им. Жадувала беше да го нарани заради студенината му. Омразата, породена от любов, е най-пагубна.

Появата на испанката я беше разтърсила. След всичките тези момичета Жан беше за пръв път толкова запленен. Отначало Ребека се изненада, че щяха да работят заедно, но сега съзнаваше, че Лори и тайната й бяха път към спасението.

Някога Ребека Щутгарт беше могъща жена. И може би все още беше… Ако знанието беше сила, тя я държеше в ръцете си.