Островът на съкровищата

Първа главаСТАРИЯТ МОРСКИ ВЪЛК В СТРАННОПРИЕМНИЦАТА „АДМИРАЛ БЕНБОУ“

Скуайър (Земевладелец. Б. пр.) Трилони, доктор Ливзи и други джентълмени ме помолиха да опиша подробно всичко, каквото зная за Острова на съкровищата, от начало до край, без да скривам нищо освен местонахождението му, и то само поради това, че там и до днес се намира заровено съкровище. Затова вземам перото в 17-а година и се връщам към онова време, когато баща ми държеше странноприемницата „Адмирал Бенбоу“ и когато старият, обгорял от слънцето моряк, с белег от сабя на лицето, се настани под нашия покрив.

Спомням си тъй ясно, като че бе вчера, как тежко пристъпи той към вратата на странноприемницата; след него караха на количка моряшкия му сандък. Беше висок, силен, грубоват човек с ореховокафяв цвят на кожата. Смолисточерната му плитка падаше върху замърсения син мундир. Ноктите на грубите му, покрити с белези ръце бяха черни и изпочупени, а върху едната му буза имаше сив, нечистобелезникав белег от сабя. Спомням си как той оглеждаше заливчето, като си подсвиркваше, и как изведнъж поде с писклив, несигурен глас, сякаш ехтял и угаснал край брашпила (Хоризонтален скрипец за вдигане на котвата. Б. пр.):

Петнайсет души във ковчега на мъртвеца, йо хо-хо, и бутилка ром! — старата моряшка песен, която и по-късно често пееше. После почука на вратата с някаква прилична на лост от корабен скрипец тояжка, която носеше, и когато баща ми излезе, поръча с груб глас чаша ром. Когато му я поднесоха, започна да пие бавно като стар познавач, който опитва вкуса на всяка глътка. Докато пиеше, той поглеждаше ту околните скали, ту фирмата на вратата ни.

— Удобно заливче — каза той най-сетне — и хубаво място за кръчма. Има ли много посетители, драги?

Баща ми отговори, че за съжаление много малко хора ни посещават.

— Така значи — каза той, — тъкмо каюта за мене. Хей, друже — викна той на човека, който караше количката, — карай насам и внеси сандъка. Ще поостана тук — продължи той, — аз съм прост човек: трябва ми само ром, бекон и яйца. И онази скала — да гледам от нея корабите в морето. Как да ме наричате ли? Наричайте ме „капитана“. А-а, виждам какво искате — ето! — и той подхвърли три-четири златни монети на прага. — Обадете се, като се свършат — каза той строго като капитан на кораб.

И наистина, макар че облеклото му беше лошо и езикът — груб, той не приличаше на обикновен моряк, а по-скоро на боцман (Старши сержант или старшина от флотата. Б. пр.) или шкипер (Капитан на търговски кораб. Б. пр.), свикнал да му се подчиняват или да си служи с юмруци. Човекът, който му докара багажа, ни разказа, че предишната сутрин пощенската кола го оставила пред странноприемницата „Ройал Джордж“. Там се осведомил за всички странноприемници по крайбрежието и навярно като чул, че нашата се ползува с добро име и е по-настрана, предпочел да се засели у нас. Това бе всичко, което можахме да научим за нашия нов гост.

Той беше много мълчалив човек. По цял ден бродеше край заливчето или по скалите с бронзов далекоглед в ръка, а вечер сядаше в ъгъла на кръчмата до огнището и изпиваше големи количества ром, разреден с малко вода. Когато му заговореха, той обикновено не отговаряше, само неочаквано хвърляше свиреп поглед и сумтеше с нос като корабна сирена. Както ние, тъй и хората, които ни посещаваха, скоро свикнаха да не го безпокоят. Всеки ден, като се връщаше от своята разходка, той ни запитваше дали не са минали по пътя някакви моряци. Отначало мислехме, че му липсват другари от неговата среда, та ни задава този въпрос, но по-късно разбрахме, че гледа да ги отбягва. Когато се случеше някой моряк на път по крайбрежието за Бристол да отседне в „Адмирал Бенбоу“, той го оглеждаше иззад завесата на вратата, преди да влезе в кръчмата, и винаги в присъствието на моряци се спотайваше като мишка. Поне на мен това не ми се виждаше странно, защото ми бе разкрил отчасти своите страхове. Веднъж ме бе извикал настрана и бе обещал да ми дава по една сребърна монета от четири пенса всяко първо число на месеца, ако само „си отварям очите на четири за някакъв моряк с един крак“ и в случай, че се появи, веднага да му съобщя. Но много често, когато дойдеше първото число на месеца и аз го запитвах за заплатата си, той само сумтеше, свистеше с нос и ме пронизваше с поглед. Преди да изтече седмицата обаче, той сякаш поразмисляше и ми донасяше сам четирите пенса, като ми напомняше „да си отварям очите на четири за моряка с един крак“.

Не мога да ви опиша в какъв кошмар този моряк обръщаше съня ми. През бурните нощи, когато вятърът блъскаше къщата ни от четири страни, а прибоят ревеше в заливчето и отекваше в скалите, виждах моряка в хиляди образи, в хиляди демонични форми. Кракът му биваше отрязан ту до коляното, ту до бедрото или пък той целият се превръщаше в някакво еднокрако чудовище с крак по средата на тялото. Когато ме преследваше и гонеше през плетища и трапове, подскачайки на единия си крак, преживявах най-страшния кошмар. Изобщо с тези ужасни съновидения аз заплащах скъпо монетата от четири пенса, която получавах всеки месец.

Но макар да се боях страшно много от еднокракия моряк, аз се страхувах от капитана много по-малко, отколкото другите, които го познаваха. Имаше вечери, когато той изпиваше много повече ром с вода, отколкото можеше да носи, и тогава започваше да пее своите мръсни, стари, диви моряшки песни, без да обръща внимание на някого от присъствуващите, но друг път поръчваше пиене за всички и принуждаваше цялата разтреперана компания да слуша разказите му или да припява в хор на песните му. Често цялата къща се тресеше от неговото „Йо-хо-хо, и бутилка ром“; посетителите от страх за живота си запяваха с него, като всеки надвикваше другите, за да не предизвика гнева му, защото в пристъп на такова настроение капитанът ставаше най-големият деспот и ту удряше с юмрук по масата, за да млъкнат всички, ту избухваше в яростен гняв при някой въпрос или пък за това, че никой не му задава въпроси, и той смяташе, че не следят разказа му. Той не позволяваше никой да напуска кръчмата, докато сънен от пиянство, не се дотътреше до леглото си.

Това, което най-много плашеше хората, бяха неговите разкази — страхотни истории за бесилки, за разходки по дъската (Пиратите хвърляли жертвите си в морето, като ги карали да ходят с вързани очи по дъска, закрепена над водата, докато паднат. Б. пр.), за морски бури и злодеяния по океанските острови и по бреговете на Карибско море. Според приказките му, той бе прекарал живота си сред най-злите морски престъпници, а езикът му не по-малко от описваните престъпления стисваше нашите простодушни селяни. Баща ми все казваше, че този човек ще ни разори, защото хората ще престанат да идват в странноприемницата, където ги тормозят, заплашват и откъдето се разотиват по домовете си разтреперани от страх. Аз обаче мислех, че неговото присъствие е от полза за нас. На първо време хората наистина се плашеха, но постепенно той започна някак да им се харесва, защото ги възбуждаше и нарушаваше всекидневието на провинциалния живот. Имаше дори група младежи, които явно се възхищаваха от него и го наричаха „истински морски вълк“, „изпечен стар моряк“ и с други подобни имена и казваха, че хора като него са направили Англия страшна по море.

По един начин той сякаш наистина се беше заел да ни разори, защото се заседя седмици и месеци у нас, така че парите, които ни бе дал, бяха отдавна изхарчени, а баща ми не можеше да събере достатъчно смелост да настоява за още. Само да споменеше за това, капитанът започваше така силно да свисти с нос, сякаш ревеше като звяр, и така пронизваше с поглед баща ми, че той веднага напущаше стаята. Виждал съм го да кърши ръце след такива несполуки и съм убеден, че тревогите и ужасът, в които живееше, до голяма степен ускориха неговата мъчителна смърт.

През цялото време, докато беше у нас, капитанът не смени облеклото си, само от един амбулантен търговец си купи няколко чифта чорапи. Единият край на шапката му увисна и той го остави така, макар че при силен вятър му пречеше. Спомням си вида на мундира му, който той сам кърпеше горе в стаята си и който от дълго носене беше целият в кръпки. Писма нито пишеше, нито получаваше и с никого не говореше освен с посетителите, и то обикновено когато се напиеше с ром. Никой от нас не бе виждал отворен големия му моряшки сандък.

Само един-единствен път видях някой да му противоречи и това се случи, когато нещастният ми баща бе вече пред прага на смъртта. Една вечер доктор Ливзи дойде да посети болния и след като хапна малко от вечерята, която майка ми му поднесе, влезе в кръчмата да изпуши една лула, докато доведат коня му от селцето, защото в стария „Бенбоу“ нямахме яхър. Аз влязох след него и добре си спомням какво впечатление ми направи разликата между спретнатия чист доктор с белоснежната перука, ясни черни очи и приятни маниери и нашите простички селяни и най-вече с мръсното, тромаво, мрачно плашило — пирата, който се бе напил здравата и седеше подпрян с лакти на масата. Внезапно капитанът зарева вечната си песен:

Петнайсет души във ковчега на мъртвеца, йо-хо-хо, и бутилка ром! А дявола и спирта другите довърши! Йо-хо-хо, и бутилка ром!

Отначало мислех, че „ковчега на мъртвеца“ е сандъкът горе в стаята на капитана и често в кошмарите си го свързвах с еднокракия моряк. Но по това време ние вече не обръщахме внимание на песента. Тази вечер тя бе нова единствено за доктор Ливзи и забелязах, че не му хареса, защото, преди да заговори със стария градинар Тейлър за някакво ново лечение на ревматизма, той хвърли за миг сърдит поглед встрани. В това време капитанът, разгорещен от собственото си пеене, удари по масата с юмрук по начин, който, както всички знаехме, означаваше мълчание! Всички гласове моментално стихнаха, само доктор Ливзи продължи да говори ясно и добродушно, като смукваше от лулата си на всеки две-три думи. Капитанът втренчи поглед в него, после отново удари с юмрук по масата и го изгледа още по-свирепо. Накрая той не можа да се стърпи и избухна, като придружи думите си с вулгарна ругатня.

— Я млъкнете там на палубата! — изрева той.

— Към мен ли се обърнахте, сър? — запита докторът.

Грубиянинът потвърди думите си с нова ругатня, а докторът отговори:

— Само едно нещо ще ви кажа, сър, че ако все така пиете ром, светът скоро ще се отърве от един много мръсен негодник!

Капитанът побесня. Той скочи, извади и разтвори моряшкия си сгъваем нож, сложи го на разперената си длан и заплаши доктора, че ще го прикове към стената. Докторът дори не мръдна. Той продължи да му говори през рамо с предишния си висок, но напълно спокоен и твърд тон, така че да го чуят всички в кръчмата:

— Ако още този миг не приберете ножа в джоба си, кълна се в честта си, че ще увиснете на бесилото след първата сесия на нашия углавен съд.

Последва двубой с погледи, но капитанът скоро отстъпи, прибра ножа и зае мястото си, ръмжейки като бит пес.

— А сега, сър — продължи докторът, — след като знам, че в моя район се намира подобен тип, бъдете уверен, че ден и нощ ще ви държа под око. Аз не съм само лекар, а и съдия и чуя ли най-малкото оплакване срещу вас, дори че сте нагрубили някого като тази вечер, казвам ви, ще взема най-строги мерки и ще ви пратя, където ви е мястото, добре помнете.

Малко след това доведоха коня на доктор Ливзи пред вратата и той си отиде, но капитанът си остана тих и кротък през цялата вечер, както и през следващите вечери.

Втора главаЧЕРНОТО КУЧЕ СЕ ЯВЯВА И ИЗЧЕЗВА

Не много време след тази случка последва едно от онези тайнствени събития, които най-после ни избавиха от капитана, но не и от неговите дела, както ще видите по-нататък. Бе люта зима с продължителни тежки мразове и силни ветрове. Бе ясно от самото начало, че бедният ми баща едва ли ще дочака пролетта. Той гаснеше от ден на ден и странноприемницата бе оставена изцяло на мамините и моите ръце. Заети от сутрин до вечер, ние нямахме време да се занимаваме с нашия неприятен гост.

Бе ранно януарско утро. Студът щипеше, а заливчето бе побеляло от скреж. Малките вълни тихо плискаха камъните, а слънцето, още ниско на хоризонта, багреше само върховете на хълмовете и блестеше далече в морската шир. Капитанът бе станал по-рано от обикновено и бе тръгнал към брега. Сабята му се люшкаше под широките поли на извехтелия му син мундир, под мишницата си стискаше бронзовия далекоглед и шапката му бе килната назад. Спомням си как дъхът му оставяше след него димна диря. Когато се закри зад голямата скала, дочух как шумно изсумтя от гняв, сякаш още мислеше за доктор Ливзи.

И тъй, майка ми беше горе при баща ми, аз приготвях масата за закуската на капитана, когато вратата на кръчмата се отвори и влезе един човек, когото никога не бях виждал. Лицето му бе восъчнобледо, на лявата му ръка липсваха два пръста и макар че бе препасан със сабя, той нямаше войнствен вид. Аз винаги си отварях очите на четири за моряци с един или с два крака и си спомням, че този човек ме озадачи. Той не приличаше на моряк, макар че от него някак лъхаше на море.

Аз го попитах какво ще обича и той поръча ром. Когато излизах от стаята, той седна до една маса и ми направи знак да се приближа. Аз спрях, където бях, със салфетка в ръка.

— Я ела, синчето ми — каза той, — ела де, ела по-близо. Аз пристъпих към него.

— Тази маса за моя приятел Бил ли е сложена? — запита той с лукав поглед.

Отговорих му, че не познавам приятеля му Бил и че масата е сложена за един човек, който живее в нашата странноприемница, когото наричаме капитана.

— А-а — каза той, — може моят приятел Бил да се нарича и капитан, защо не. Той има белег на бузата и е голям веселяк, особено когато се напие, такъв си е моят приятел Бил. Да речем, че вашият капитан има белег на бузата и да речем, ако обичаш, че тази буза е дясната. Е-е какво? Казах ли ти! Та моят приятел Бил сега в тоя дом ли е?

Казах му, че е излязъл на разходка.

— В коя посока, синчето ми? В коя посока отиде? Когато му посочих скалата и му казах кога предполагам да се върне капитанът и след като отговорих и на други негови въпроси, той каза:

— А-а, как ще ми се зарадва като на чаша ром приятелят ми Бил. Той изговори тези думи с много неприятен израз на лицето и аз имах основание да мисля, че непознатият греши, дори и да е сигурен в това, което казва. Но помислих, че това не е моя работа, пък и не знаех как да постъпя. Непознатият продължаваше да се върти около вратата на странноприемницата и да назърта зад ъгъла към пътя като котка, която дебне мишка. Аз направих опит да изляза на пътя, но той моментално извика да се прибера и като му се стори, че не изпълнявам достатъчно бързо заповедта му, изразът на восъчнобледото му лице изведнъж стана ужасен и той ме изруга тъй, че подскочих от страх. Но щом се прибрах, той отново взе да се държи полуугоднически-полунасмешливо, потупа ме по рамото, каза ми, че съм добро момче и че много му харесвам.

— И аз имам син — каза той, — приличате си като две капки вода, аз много се гордея с него. Но най-важното нещо за момчетата е послушанието, синчето ми, послушанието. Ако ти беше доплавал по моретата с Бил, нямаше да става нужда да ти повтарям два пъти да се прибереш. Бил нямаше да търпи това, нито пък щеше да се случи с онези, които пътуваха с него. Но я гледай, наистина се задава моят приятел Бил с далекоглед под мишница, да го поживи Господ! Да влезем в кръчмата, момчето ми, да се скрием зад вратата, та да устроим на Бил една малка изненада. Я гледай ти, да го поживи Господ!

Докато говореше, непознатият ме избута в кръчмата и ние се скрихме в ъгъла зад отворената врата. Бях смутен и уплашен, както можете да си представите, а страхът ми се увеличи, когато забелязах, че и непознатият беше изплашен. Той хвана дръжката на сабята си и поразхлаби острието в ножницата. През цялото време, докато чакахме, той преглъщаше, сякаш буца се бе спряла на гърлото му.

Най-после капитанът влезе, блъсна вратата зад себе си и без да погледне вляво или дясно, тръгна направо към масата, където го чакаше закуската.

— Бил — извика непознатият и ми се стори, че той се мъчи да придаде смелост и твърдост на гласа си.

Капитанът се завъртя на тока си и застана с лице срещу нас. Кафявият цвят изчезна от лицето му и дори носът му посиня. Той изглеждаше като човек, който внезапно вижда някакво привидение или самия дявол или пък нещо още по-страшно. Признавам, че ми дожаля за него, като видях как в един миг се състари и посърна.

— Не ме ли познаваш. Бил? Не помниш ли стария си приятел от корабите, Бил? — каза непознатият.

Капитанът не можеше да си поеме дъх.

— Черното куче! — извика той най-сетне.

— Че кой друг? — отвърна другият, малко поокопитен. — Черното куче дошел да види Били, своя стар другар в странноприемницата „Адмирал Бенбоу“. А, Бил, Бил, много нещо мина през главите ни, откак изгубих двата си пръста — и той вдигна осакатената си ръка.

— Слушай — отвърна капитанът, — ти подуши дирите ми. Добре, ето ме; кажи сега, за какво си дошел?

— Ха така, Бил, право казваш — отговори Черното куче, — но преди да седнем на приказки, нека малкият тук, който така ми хареса, ни донесе по чаша ром и тогава, ако обичаш, ще си поговорим като стари приятели, както му е редът.

Когато се завърнах с рома, заварих ги седнали от двете страни на масата със закуската на капитана. Черното куче бе седнал до вратата, но, както ми се стори, така, че с едното си око да може да наблюдава стария си корабен другар, а с другото изхода — откъдето можеше да избяга. Той ми заповяда да напусна стаята и да оставя вратата широко отворена.

— И да не смееш да назърташ, синчето ми — каза той. Аз ги оставих сами и се прибрах зад тезгяха. Макар че напрягах всички сили да мога да дочуя нещо, дълго време не се чуваше нищо друго освен неясен, тих брътвеж. Постепенно гласовете се усилиха и аз почнах да долавям по някоя дума, главно ругатните на капитана.

— Не, не, не, не, и стига по тоя въпрос! — се провикна той по едно време. И след малко:

— Ако стигне до бесило, всички до един да увиснем — ето какво ще ти кажа аз! Внезапно се вдигна страшен шум и избухна взрив от ругатни. Столът и масата полетяха едновременно, последвани от звън на саби и вик от болка. Следния миг видях как Черното куче излетя през вратата, подгонен от разгорещения капитан. Двамата тичаха с извадени саби, а от лявото рамо на първия струеше кръв. Точно на входа капитанът замахна да нанесе на бягащия страхотен решаващ удар, който навярно щеше да го разсече на две, ако не бе попречила голямата ни фирма „Адмирал Бенбоу“. Драскотината, нанесена от сабята, личи и до днес на долния край на рамката.

Този бе последният удар в боя. Щом излезе на пътя, Черното куче така си плю на петите, че за няколко секунди прехвърли хълма и изчезна от погледа ни. А капитанът стоеше на входа, втренчил поглед във фирмата като замаян. След като изтри с ръка очите си няколко пъти, той влезе в къщи.

— Джим — каза той, — ром!

И както говореше, се олюля и подпря ръка на стената.

— Ранен ли сте? — извиках аз.

— Ром! — повтори той. — Трябва да се махам оттук. Ром! Ром! Аз изтичах за ром, но бях така развълнуван от всичко, което се бе разиграло пред очите ми, че счупих една чаша и канелката заяде. Докато още се оправях с тази работа, чух, че някой тежко се строполи на пода в кръчмата. Когато изтичах там, видях капитана да лежи проснат на пода. Точно тогава, уплашена от виковете и боя, надолу по стълбата изтича майка ми, за да ми помогне. Ние повдигнахме главата на капитана. Той дишаше много шумно и тежко, очите му бяха затворени, а цветът на лицето му беше ужасен.

— Боже мой, боже мой — стенеше майка ми, — какъв срам за къщата ни! И тъкмо когато твоят нещастен баща е болен!

Ние стояхме безпомощни, за да помогнем на капитана, предполагайки, че му е нанесен смъртен удар в схватката с непознатия. Аз държах чашата с ром и се опитвах да му налея малко в гърлото, но той здраво стискаше зъбите си, а челюстите му бяха сякаш от желязо. За нас настъпи истинско облекчение, когато вратата се отвори и в стаята влезе доктор Ливзи, който идеше на посещение при баща ми.

— О, докторе — извикахме ние, — какво да правим? Къде е ранен?

— Ранен ли? Глупости! — каза докторът. — Ранен е колкото вие или аз. Човекът е получил удар, както го предупредих. А сега, мисис Хокинс, идете горе при мъжа си и гледайте да не му казвате какво се е случило. Аз, от своя страна, ще направя всичко възможно да спася триж недостойния живот на този човек. Джим, донеси един леген!

Когато се върнах с легена, докторът вече бе разпрал ръкава на капитана и открил голямата му жилеста ръка. Тя беше татуирана на няколко места. Под лакътя се виждаше ясно и грижливо написано: „Това носи щастие“, „Попътен вятър“ и „Мечтата на Били Бонс“, а до рамото беше нарисувана бесилка с увиснал на нея човек. Всичко беше извършено, както ми се стори, с голямо умение.

— Пророческа — каза докторът, като докосна с пръст рисунката. — А сега, драги Били Бонс, ако това ти е името, ще видя цвета на кръвта ти. Джим — обърна се той към мен, — страх ли те е да гледаш кръв?

— Не, сър — отвърнах аз.

— Тогава дръж легена — каза той и отвори една вена с ланцета си. Много кръв изтече, преди капитанът да отвори очи. Той се огледа с помътен поглед. Най-напред позна доктора и както очаквах, свъси вежди, но след това погледът му падна върху мен и, изглежда, се поуспокои. Но внезапно цветът на лицето му се промени и той се помъчи да се надигне, като извика:

— Къде е Черното куче?

— Тук няма никакво черно куче — отвърна докторът — освен това, което ви е дошло до главата. Вие сте пили ром и сте получили удар, точно както ви бях предупредил, и току-що ви измъкнах от гроба, колкото и да не ми се искаше да сторя това. А сега, мистър Бонс…

— Не се казвам така — прекъсна го той.

— Няма значение — отвърна докторът. — Това е името на един пират, мой познат, та и вас назовах като него за по-лесно. Трябва да ви кажа следното: една чаша ром няма да ви погуби, но изпиете ли една, след нея втора, трета и аз залагам перуката си, че ако веднага не спрете да пиете, ще умрете. Ясно ли ви е? Ще умрете и ще се приберете там, където ви е мястото, както пише в Библията. Я се помъчете да станете. Ще ви помогна да се качите до леглото си.

С голяма мъка успяхме да го заведем до стаята на горния етаж и да го сложим на леглото му, където той отпусна глава на възглавницата като човек, който почти губи съзнание.

— Сега запомнете — каза докторът — и с това смъквам от съвестта си всякаква отговорност, че думата „ром“ за вас значи „смърт“.

След тези думи той тръгна към стаята на баща ми, като поведе за ръка и мен.

— Дребна работа — каза докторът, щом затвори вратата зад себе си. — Пуснах му доста кръв, та да кротува известно време. Най-добре и за него, и за вас е да пази леглото една седмица. Но втори удар ще го довърши.

Трета главаЧЕРНИЯТ ЗНАК

По обед спрях на вратата на капитана с разхладителни напитки и лекарства. Той лежеше почти както го бяхме оставили, само малко по-изправен, и изглеждаше отпаднал и възбуден.

— Джим — каза той, — ти си единственият тук, който струва нещо. Знаеш, че винаги съм бил добър към тебе. Нали всеки месец ти давах сребърна монета от четири пенса. А сега виж как загазих, приятелче, и как всички ме изоставиха. Джим, няма ли да ми донесеш една чашка ром? Хайде, момчето ми, донеси ми.

— Докторът… — започнах аз, но той ме прекъсна, като изруга доктора с отпаднал, но гневен глас.

— Всички доктори са негодници — каза той, — какво му разбира главата на тоя тук от моряци? Аз съм ходил в страни, горещи като разтопена смола, където момчетата мряха като мухи от Жълтия Джек (Тропическа жълта треска. Б. пр.), а майчицата земя се люшкаше от земетръс като море — какво знае докторът за тези страни? И да ти кажа, мен ромът ме е крепял. Цял живот ромът ми е бил и хляб, и вода, и жена, и приятел и ако сега не си пийна, ще съм като някой стар кораб, изхвърлен на морския бряг, и ти ще си виновен за моята гибел, Джим, ти и оня негодник докторът. — и той завърши думите си с низ от ругатни. — Виж, Джим, как ми треперят ръцете — поде той отново с умолителен глас. — Не мога да ги спра, истина ти казвам. От сутринта не съм сръбвал капка ром. Оня доктор е глупак, казвам ти. Ако не си сръбна поне глътка ром, Джим, ще почна да виждам призраци, вече ми се явиха някои. Ей там, в оня ъгъл зад теб, видях стария Флинт, ясно, сякаш на хартия отпечатан го видях, а когато ме нападнат кошмарите, аз побеснявам и дигам скандал. Вашият доктор сам каза, че една чашка няма да ми навреди. Златна гвинея ще ти дам, ако ми донесеш една чашка, Джим.

Той говореше все по-възбудено и аз се тревожех зарад баща ми, който се чувствуваше много зле този ден и се нуждаеше от спокойствие. Освен това думите на доктора, които капитанът сега повтори, че една чаша няма да му навреди, ме успокоиха. Чувствувах се и донякъде обиден, загдето ми предлага подкуп.

— Не ми трябват вашите пари — казах аз — освен онези, които дължите на баща ми. Ще ви донеса една чаша, но нито капка повече.

Когато му донесох чашата, той я грабна жадно и я изпи на един дъх.

— Да, да — каза той, — сега ми е малко по-добре наистина. Сега слушай, момчето ми, каза ли докторът колко време трябва да лежа в тая стара каюта?

— Най-малко една седмица — отговорих.

— Гръм да го удари! — извика той. — Цяла седмица. Няма да го бъде — дотогава ония ще ми изпратят черния знак. Негодниците още сега ще ми тръгнат по дирите. Тези некадърници не могат да запазят своето, а искат да отмъкнат чуждото. Така ли трябва да се държат истински моряци? Но аз съм пестелив човек. Досега не съм прахосвал пари и не мисля да ги губя. Аз и този път ще ги надхитря. Не ме е страх от тях. Ще се измета от тоя залив, момчето ми, и пак ще ги оставя с пръст в устата.

Докато говореше, той се надигаше от леглото с голяма мъка и стискаше рамото ми така силно, че ми идваше да извикам, а краката му се влачеха, като че не бяха негови. Гневните му думи не отговаряха на жалкия и отпаднал глас, с който ги произнасяше. Когато успя да седне на края на леглото, той спря да говори.

— Тоя доктор ме е довършил — измърмори той. — Ушите ми пищят. Помогни ми да легна.

Но преди да сторя това, той се отпусна, както беше преди, и замълча.

— Джим — каза той най-после, — ти нали видя оня моряк днес?

— Черното куче ли? — попитах аз.

— Да, Черното куче — каза той. — А-а, лош човек, но ония, които го пращат, са още по-лоши. Ако не успея да се измъкна оттук някак си, те ще ми връчат черния знак, но знай, те искат да пипнат моряшкия ми сандък. Ти веднага възсядай някой кон, нали можеш да яздиш? Та казвам, възсядай някой кон и бягай при — кого, да речем, — е при тоя проклет негоден доктор и му кажи да събере всичко живо — съдии и тям подобни, за да пипнат в „Адмирал Бенбоу“ цялата шайка на стария Флинт от първия до последния човек, всички, които са останали живи. Аз бях пръв помощник-капитан на стария Флинт и единствен зная къде се намира онова място. Той сам ми предаде всичко в Савана, когато лежеше на смъртно легло, както аз сега, разбираш, нали? Но ти, Джим, нищо няма да правиш, преди да ми връчат черния знак или пък преди да си видял Черното куче или оня, еднокракия моряк, най-вече еднокракия моряк.

— Но какъв е този черен знак, капитане? — попитах аз.

— Това е призовка, момчето ми. Ако ми я връчат, ще ти обясня. Но ти дръж очите си отворени на четири, Джим, и аз давам честна дума — ще деля всичко по равно с теб.

Той продължи да говори унесено и гласът му все повече отпадаше. Аз му дадох лекарството, което той прие като дете и каза:

— Да знаеш, че съм първият моряк, който взема лекарство. Най-после той потъна в дълбок сън и аз си отидох. Не зная как щях да постъпя, ако всичко бе вървяло добре. Вероятно щях да разкажа цялата история на доктора, защото изпитвах смъртен ужас при мисълта, че капитанът може да се разкае, загдето ми е разкрил всички тези тайни, и да ме убие. Но така се случи, че бедният ми баща същата вечер внезапно почина и аз забравих всичко останало. Нашата покруса, посещенията на съседите, уреждането на погребението и цялата работа в странноприемницата, която трябваше да продължи, ме бяха погълнали изцяло, та нямах време и да помисля за капитана, нежели да се страхувам от него.

На следната сутрин той слезе и закуси, както обикновено, но яде по-малко и струва ми се, пи повече ром, отколкото всеки друг път, защото сам се обслужваше в бюфета. През цялото време ръмжеше сърдито и така сумтеше с носа си, че никой не посмя да му се бърка. Вечерта преди погребението той бе пиян, както винаги. Колко отвратително звучаха дивите му моряшки песни в този опечален дом! Но макар че бе така отпаднал, ние всички изпитвахме смъртен страх от него, а и докторът внезапно бе повикан надалеч при един болен. Той не се бе мярвал в къщи от смъртта на баща ми.

Казах, че капитанът беше отпаднал. И наистина, вместо да възстанови силите си, той от ден на ден все повече линееше. Движеше се с мъка и по стълбите, ходеше из кръчмата до тезгяха и обратно, а понякога си подаваше носа от вратата да вдъхне морския въздух, като се подпираше на стената. Дишането му бе тежко и бързо като на човек, който изкачва стръмна планина. Той почти не ми говореше, което ме караше да вярвам, че бе забравил какво ми бе доверил, обаче бе станал още по-избухлив и по-груб въпреки слабостта си. Сега имаше неприятния навик, когато се напие, да изважда сабята си и да я слага пред себе си на масата. Но въпреки всичко той почти не обръщаше внимание на хората и имаше вид на вглъбен в себе си, унесен човек. Веднъж, за наше голямо учудване, той запя една съвсем непозната мелодия — някаква селска любовна песен, която вероятно бе научил на младини, преди да тръгне по море.

Така вървяха нещата до деня след погребението на баща ми. Беше мрачен, мъглив и мразовит ден около три часа следобед и както си стоях до вратата, потънал в тъжни мисли за баща си, забелязах, че някой бавно се приближава по пътя. Бе явно, че човекът е сляп, защото вървеше, като почукваше пред себе си с тояжка. Очите и носът му бяха покрити с голям зелен сенник. Той бе прегърбен от старост или болест и бе наметнат с една широка съдрана моряшка пелерина с гугла, която съвсем го обезформяше. Никога в живота си не бях виждал по-страшен човек. Той спря близо до странноприемницата и обърнат към празното пространство пред себе си, заговори със странен глас:

— Ще се намери ли милостив човек да осведоми един нещастен слепец, загубил зрението си в благородна защита на своята родина Англия и в служба на крал Джордж, къде или в коя част на тази страна се намира сега?

— Вие сте пред „Адмирал Бенбоу“, до заливчето Черния хълм, добри човече — казах аз.

— Чувам глас — каза той, — младежки глас. Подайте ми ръка, добри ми приятелю, и ме отведете в този дом.

Аз му подадох ръка, но ужасното безоко същество, което ми говореше така сладкодумно, я сграбчи в миг като с клещи.

Аз тъй силно се изплаших, че направих усилие да се изтръгна, но слепецът ме дръпна силно към себе си.

— Сега, момче — каза той, — заведи ме при капитана.

— Сър — казах аз, — честна дума, не смея.

— Не смееш ли? — присмя ми се той. — Веднага ме заведи или ще ти счупя ръката.

И както говореше, той така силно я изви, че аз извиках от болка.

— Сър — казах аз, — не смея от страх за самия вас. Капитанът не е, какъвто беше преди. Сега седи с извадена сабя на масата. Един друг джентълмен…

— Тръгвай веднага — ме прекъсна той. Никога не бях чувал такъв жесток, студен и отвратителен глас. Той ме изплаши повече, отколкото болката. Аз веднага се подчиних, като тръгнах към кръчмата, където нашият болен стар пират седеше на масата, замаян от рома. Слепецът здраво се бе вкопчил в мен с железните си пръсти и се облягаше отгоре ми, че едва издържах тежестта му.

— Заведи ме право при него, а когато ме види, извикай: „Ето ви един приятел, Бил!“ Ако не извикаш, ще направя така — и той тъй силно ми изви ръката, че едва не припаднах от болка. Аз бях така ужасен от слепия просяк, че забравих страха си от капитана. Като отворих вратата на кръчмата, аз високо и с разтреперан глас изговорих думите, които ми бе заповядано да изрека.

Бедният капитан вдигна очи и още при първия поглед ромът се изпари от него и той изтрезня. Лицето му придоби израз не толкова на ужас, колкото на смъртна мъка. Той се помъчи да стане, но, изглежда, силите го бяха напуснали.

— Стой си на мястото, Бил — каза просякът. — Макар че не те виждам — ще усетя, само пръст да мръднеш. Та на въпроса. Я подай лявата си ръка. А ти, момче, хвани лявата му ръка за китката и я доближи до моята дясна.

И двамата му се подчинихме. Забелязах как той извади нещо от ръката си, с която стискаше тояжката, и го втикна в дланта на капитана, който сви пръсти.

— Работата е свършена — каза слепецът и при тези думи той изведнъж ме пусна и изскочи с невероятна точност и ловкост от кръчмата на пътя. Аз все още стоях неподвижен и се вслушвах в заглъхващото в далечината почукване на тояжката му.

Измина доста време, преди капитанът и аз да се опомним. Накрая почти едновременно аз пуснах китката му, която все още държах, а той прибра ръката си и погледна право в нея.

— В десет часа! — извика той. — Имам шест часа. Ще ми стигнат. Той скочи на крака, но веднага се олюля и се хвана за гърлото. Това трая само миг, после той издаде някакъв странен звук и тежко се сгромоляса на пода.

Веднага се спуснах към него и извиках майка си. Но бързането ни беше напразно. Капитанът бе получил удар и беше мъртъв. Чудно ми е, че аз, който не обичах този човек, макар че напоследък бях започнал да изпитвам съжаление към него, се облях в сълзи, когато го видях мъртъв. За втори път срещах смъртта, а скръбта от недавнашната смърт на баща ми не беше затихнала в сърцето ми.

Четвърта главаМОРЯШКИЯТ САНДЪК

Разбира се, веднага разказах на майка си всичко, което знаех и което може би трябваше да разкрия много по-рано. Ние се намерихме изведнъж в трудно и опасно положение. Част от парите на този човек — ако той изобщо имаше пари, — разбира се, ни се полагаше като негов дълг. Но приятелите на капитана, особено двамата, които вече бях видял — Черното куче и слепият просяк, — не ми изглеждаха от ония хора, които биха се отказали от плячката си, за да изплащат дълговете на покойника. А да отида веднага на кон при доктор Ливзи, както беше наредил капитанът, беше немислимо, защото трябваше да оставя майка си съвсем сама и беззащитна. Невъзможно беше също така да останем в къщи, защото и най-малкият шум от падането на някой въглен през желязната решетка в кухнята, дори тиктакането на часовника ни караше да изтръпваме. Струваше ни се, че отвсякъде долита шум от приближаващи стъпки. Като си помислех само, че на пода в кръчмата лежи мъртвото тяло на капитана и че онзи отвратителен сляп просяк се върти някъде наблизо и може да се върне всеки момент, тръпки ме побиваха от страх. Трябваше веднага да предприемем нещо, затова решихме да отидем заедно и да потърсим помощ в близкото селце. Решихме и тръгнахме. Бързо изскочихме гологлави на пътя в припадащия вечерен здрач и мразовита мъгла.

Селцето се намираше на няколкостотин ярда от нас, но не се виждаше, защото бе разположено на брега на съседното заливче, и обстоятелството, което най-много ме окуражаваше, бе, че то лежеше противоположно на мястото, откъдето се бе появил слепецът и накъдето по всяка вероятност си бе отишъл. Ние не вървяхме дълго, макар че от време на време спирахме да се уловим за ръка и да се ослушаме. Но не се чуваше нищо друго освен познатия тих плясък на прибоя и граченето на гаргите в гората.

Стигнахме селцето, когато в къщите вече горяха свещите. Никога няма да забравя как се зарадвах, когато видях жълтата им светлина в прозорците и вратите. Но скоро разбрахме, че тази бе единствената помощ, която щяхме да получим тук. Срам и позор за жителите на селцето — нито един човек не се съгласи да се върне с нас в „Адмирал Бенбоу“. Колкото повече говорехме за нашите тревоги, толкова повече всички — и мъже, и жени, и деца — се свиваха и не искаха да мръднат от къщите си. Името на капитан Флинт, дотогава непознато за мен, беше добре известно на някои хора в селото и ги караше да тръпнат от ужас. Неколцина мъже пък си спомниха, че веднъж, когато работели в полето оттатък „Адмирал Бенбоу“, видели някакви чужди хора по пътя и като ги сметнали за контрабандисти, търтили да бягат, А един двама забелязали напоследък малък кораб в тъй нареченото „Заливче на Кит.“ Ето защо достатъчно беше да чуят за някои от приятелите на капитана, за да се изплашат до смърт. В края на краищата няколко души се съгласиха да отидат на кон до дома на доктор Ливзи, който живееше в съвсем друга посока, докато нито един не пожела да дойде с нас да ни помогне да отбраняваме странноприемницата.

Казват, че страхът е заразителен, но пък понякога основателните доводи може да насърчат човека. И така, когато всеки си бе казал думата, майка ми им отговори. Тя заяви, че не желае да изгуби парите, които принадлежат на осиротелия й син.

— Ако никой от вас не се реши, Джим и аз ще намерим достатъчно смелост в себе си да се върнем по пътя, по който сме дошли, но срам за вас, едри и здрави мъже с пилешки сърца. Ние ще отворим сандъка, та дори това да ни струва живота. А вас, мисис Кросли, ще помоля да ми заемете вашата чанта, в която да пренеса парите, на които имаме законно право.

Аз, разбира се, казах, че ще придружа майка си, а всички те, както можеше и да се очаква, викнаха в един глас, че това е безумие. И все пак нито един мъж не се реши да тръгне с нас. Единствената помощ, която ни оказаха, бе, че ми дадоха зареден пистолет, който да използувам в случай на нападение, и обещаха да оседлаят за нас коне, за да можем да избягаме, ако ни гонят, когато се връщаме, а един младеж препусна на кон при доктора за въоръжена помощ.

Сърцето ми бясно заудря, когато тръгнахме в студената нощ по опасния път. Пълната луна вече изгряваше и се червенееше през горния слой на мъглата, което ни накара да ускорим стъпките си. Явно бе, че преди да тръгнем обратно, навън щеше да е светло като ден и нямаше да успеем да се укрием от погледа на преследвачите. Ние се движехме край живите плетове бързо и безшумно. По пътя не чухме нищо, което можеше да усили страха ни, и най-после с голямо облекчение стигнахме „Адмирал Бенбоу“ и затворихме вратата след себе си. Аз веднага я залостих, но бяхме така запъхтени, че спряхме за миг да си поемем дъх в тъмното, сами с трупа на капитана. Майка ми взе от бюфета свещ и я запали. Влязохме в кръчмата, хванати за ръце. Капитанът лежеше в същото положение, в което го бяхме оставили, по гръб, с отворени очи и с ръка, просната встрани.

— Пусни пердето, Джим — прошепна майка ми, — да не би да дойдат да ни следят отвън. А сега — каза тя, след като пуснах пердето — да вземем ключа от него, но кой да се реши да го докосне — каза тя, като изхлипа.

Аз веднага коленичих до трупа. На пода до ръката му имаше малка кръгла хартийка, начернена от едната страна. Не се съмнявах, че това е черният знак. Когато го вдигнах, видях, че от едната страна бе написано ясно и красиво:

„Даваме ти срок до десет часа тая вечер“.

— Срокът е до десет часа вечерта, мамо — казах аз. В същия момент часовникът ни започна да бие. Този внезапен шум ужасно ни стресна, но за наше успокоение удари само шест часа.

— А сега, Джим — каза тя, — търси ключа. Аз претърсих един след друг джобовете му. Няколко дребни монети, напръстник, конци и дебели игли за шев, къс тютюн, изгризан от единия край, неговият нож с крива дръжка, джобен компас и кутийка с прахан и огниво бе всичко, което намерих в тях. Започна да ме обзема отчаяние.

— Може да е на врата му — каза майка ми.

Като надделях чувството си на силно отвращение, разкопчах яката на ризата му и действително на една насмолена връв, която прерязах с неговия собствен нож, висеше ключът. Този успех изпълни сърцата ни с надежда и ние изтичахме незабавно горе в малката стая, където капитанът бе спал толкова време и където стоеше моряшкият сандък от деня на пристигането му.

Отвън той не се различаваше по нищо от обикновените моряшки сандъци. Върху капака му бе издълбана с нажежено желязо буквата „Б“, а ъглите му бяха изтъркани и очукани от дългогодишна немарлива употреба.

— Дай ми ключа — каза майка ми и макар че ключалката трудно се отваряше, тя успя да я отключи и вдигна незабавно капака.

Лъхна ни силна миризма на тютюн и смола. Най-отгоре не се виждаше нищо друго освен костюм от хубав плат, изчеткан и старателно сгънат. Майка ми каза, че изобщо не е обличан. Под него цареше бъркотия: квадрант, (Старинен уред за измерване височината на небесните тела. Б. пр.) тенекиено канче, няколко къса тютюн, два чифта изящни пистолети, кюлче сребро, стар испански часовник и няколко малоценни дребни предмети, повечето изработени в чужди страни, чифт компаси с медни рамки и пет-шест необикновени раковини от Западните Индий. По-късно често се питах защо капитанът, който е водил престъпен, скитнически живот на преследван човек, е носел със себе си тези мидени черупки. Но ние не намерихме нищо ценно освен кюлчето сребро и дреболиите, които за нищо не можеха да ни послужат. На дъното на сандъка имаше стара моряшка пелерина, побеляла от солената вода по далечни морета. Майка ми я издърпа нетърпеливо и ние видяхме последните предмети в сандъка: пакет, обвит в мушама, наглед като връзка книжа, и торба от платнище, в която, ако се съди по звънтенето, имаше злато.

— Аз ще покажа на тези разбойници, че съм честна жена — каза майка ми. Ще си взема само това, което той ми дължи, и нито фартинг (Английска дребна монета. Б. пр.) повече. Дръж чантата на мисис Кросли.

И тя започна да брои парите, като ги прехвърляше от моряшката торба в чантата, която държех. Но това беше дълга и трудна работа, защото монетите бяха от кои ли не страни и с най-различна стойност: дублони, луидори, гвинеи, пезети и не знам още какви — всички безразборно наблъскани в торбата. При това гвинеите бяха най-малко на брой, а майка ми познаваше само тях и само тях можеше да пресмята.

Когато бяхме стигнали докъм средата на броенето, внезапно хванах ръката й, защото долових някакъв шум в тихия студен въздух, който накара сърцето ми да замре — дочух почукването на тояжката на слепеца по замразения път. Шумът идеше все по-отблизо и ставаше все по-ясен, докато ние притайвахме дъх. Изведнъж се чу силен удар по вратата на странноприемницата, а след това натискане на дръжката и тракане на резето, когато окаяникът се опитваше да влезе. Последва продължителна тишина отвън и отвътре, след това отново се чу почукването на тояжката, което за наша неописуема радост бавно замря в далечината.

— Мамо — казах аз, — вземи всичко и да вървим.

Аз бях сигурен, че залостената с резе врата се е видяла подозрителна на слепия и че той скоро щеше да домъкне тук цялата си глутница. Но никой, който не е срещал страхотния слепец, не би могъл да си представи колко се радвах, че бях залостил вратата.

Макар и изплашена, майка ми не се съгласяваше да вземе нито монета повече от това, което й се полага, а същевременно упорито отказваше да се задоволи с по-малко. Тя твърдеше, че няма още седем часа, че имаме достатъчно време, че тя знае своите права и че ще ги използува докрай. Ние още спорехме, когато кратко тихо изсвирване, което идваше от отсрещния хълм, стигна до ушите ни. Това бе предостатъчно, за да турим край на спора.

— Ще взема само това, което вече съм преброила — каза тя и скочи на крака.

— А аз ще взема това, за да уравня сметката — казах аз, като взех пакета, завит в мушамата.

В един миг ние се намерихме долу, като оставихме свещта до празния сандък, отворихме бързо вратата и хукнахме към селото. Тъкмо навреме! Мъглата бързо се разпръсваше и луната ясно осветяваше цялата околност. Само в дъното на близката долчинка и около вратата на странноприемницата все още висеше тънка завеса от мъгла, сякаш да ни потули в първия момент на бягството. Преди да стигнем средата на пътя до селцето, малко над подножието на хълма, ние щяхме да попаднем в напълно осветено от луната пространство, А ето че до ушите ни долетя шум от стъпките на няколко души. Когато погледнахме в посоката на шума, видяхме, че някаква светлина се люшка и бързо се приближава. Някой носеше фенер.

— Мило дете — внезапно извика майка ми, — вземи парите и бягай. Усещам, че ще припадна.

Помислих си, че сигурно е настъпил краят ни. Как проклинах страхливостта на нашите съседи; как обвинявах бедната си майка за нейната честност и алчност, за предишното й безразсъдство и за сегашната й слабост!

Но за щастие ние бяхме близо до малкото мостче и аз й помогнах да се довлече до края на брега, където тя въздъхна и се отпусна на рамото ми. Не мога да си обясня как намерих сили, но макар и несръчно, успях да я притегля до падинката и да я прикрия до свода на мостчето. Да я придвижа по-нататък бе невъзможно, тъй като мостчето бе толкова ниско, че едва можах да изпълзя под него. И така, ние трябваше да останем в това положение недалеч от странноприемницата, като майка ми беше почти цялата навън.

Пета главаКРАЯТ НА СЛЕПЕЦА

Моето любопитство, тъй да се каже, взе връх над страха ми, защото не се стърпях да остана там, където се бях скрил, а допълзях отново до брега на падината и притулих главата си зад един храст от метличина, откъдето можех да наблюдавам пътя пред нашата врата. Едва бях заел това място, когато враговете ни се появиха. Седем-осем души тичаха по пътя, тежките им стъпки неравно топуркаха. Човекът с фенера бързаше на няколко крачки пред другите. Трима души вървяха хванати за ръце и аз дори през мъглата можах да различа, че средният бе слепият просяк. Следния миг чух гласа му и се убедих, че наистина е той.

— Разбийте вратата! — извика той.

— Ей сега, сър! — отвърнаха няколко души и всички се втурнаха към вратата на „Адмирал Бенбоу“. Човекът с фенера ги следваше. Видях, че те се спряха на вратата и започнаха да си шушукат нещо, вероятно учудени от това, че я намират отключена. Но след кратко затишие слепецът отново започна да дава команди. Гласът му ставаше все по-силен и по-писклив, сякаш нетърпението и гневната му възбуда все повече се разпалваха.

— Вътре! Вътре! Вътре! — крещеше той и ги проклинаше, загдето се бавят. Четири-пет души веднага изпълниха заповедта му, а двама останаха на пътя със зловещия просяк. За миг всичко утихна, но след това се чу вик на изненада и някой изкрещя отвътре:

— Бил е мъртъв!

Но слепецът отново ги изруга, загдето се бавят.

— Да го претърсят някои от вас, негодници такива, а другите веднага горе за сандъка! — крещеше той.

Чух топуркането на тежките им стъпки по старата стълба, от което цялата ни къща се разтресе. Миг по-късно отвътре се разнесоха нови викове от изумление. Прозорецът на стаята на капитана се отвори с трясък, издрънкаха счупени стъкла и на него се показа човек, чиято глава и рамене бяха осветени от луната. Той се провикна към слепия просяк на пътя:

— Пю, някой е влизал преди нас и всичко в сандъка е обърнато наопаки.

— Там ли е онова? — изрева Пю.

— Парите са тук.

— По дяволите парите! Мен ми трябват книжата на Флинт-изкрещя Пю.

— Няма ги никакви — отвърна човекът.

— Хей там долу, я вижте да не са у Бил! — извика отново слепият. Друг се появи на входа — вероятно онзи, който бе останал в кръчмата да претърси капитана.

— Някой е претърсил Бил преди нас — извика той, — нищо няма!

— Това са сигурно ония от странноприемницата — оня хлапак. Да бях му извадил очите! — развика се слепият Пю. — Те ей сега бяха вътре и вратата беше залостена, когато се опитах да я отворя. Я се пръснете, момчета, и ги намерете!

— Те са били, оставили са свещта си тук! — провикна се човекът от прозореца.

— Хайде, пръснете се и ги намерете! Обърнете цялата къща наопаки! — повтаряше Пю и гневно удряше с тоягата по земята.

Настъпи голяма бъркотия в старата ни странноприемница. Чуваше се такова думкане на тежки стъпки, хвърляне на мебели, чупене на врати с ритник, че чак отсрещните скали проехтяха. След малко всички излязоха на пътя един по един и заявиха, че не могат да ни намерят. Точно в този момент същата свирка, която така бе изплашила майка ми и мен, когато брояхме парите на мъртвия капитан, отново прониза нощната тишина, но сега два пъти. Тогава помислих, че това е нещо като боен зов на слепеца, който събира хората си за нападение, но сега разбрах, че сигналът иде от хълма към селцето. От начина, по който пиратите го посрещнаха, разбрах, че това трябва да е знак, който ги предупреждава за близка опасност.

— Дърк пак свирна — извика един. — Два пъти! Веднага да се омитаме оттук, момчета.

— Омитай се, пъзльо! — изрева Пю. — Дърк открай време е глупак и бъзливец, не му обръщайте внимание. Ония трябва да са някъде наблизо, далеч едва ли са отишли. Всичко е в ръцете ви! Пръснете се и ги търсете, кучета! Дявол го взел — викаше той, — да имах очи!

Този призив изглежда донякъде подействува, защото двама веднага се раздвижиха и започнаха да назъртат тук и там из дървата, но, както ми се стори, с нежелание, като че ли през това време мислеха повече за опасността, която ги грози, докато другите стояха нерешително на пътя.

— Глупци, в ръцете си държите хиляди, а се двоумите! Ако намерите книжата, ще забогатеете като царе! Знаете, че са тук, какво се мотаете и бездействувате! Нито един от вас не посмя да се срещне с Бил и трябваше да отида аз — слепецът! И заради вас сега да губя всичко! Искате да се влача по земята като просяк и да подлагам ръка за чаша ром, когато мога да се возя в карети! Да имахте смелост дори на червей в сухар, щяхте да ги хванете.

— По дяволите, Пю — изръмжа един от тях, — нали намерихме дублоните!

— Сигурно са скрили тия дяволски книжа — добави друг.

— Вземи гвинеите, Пю, и престани да беснееш!

При тези думи Пю действително побесня. Обхвана го такава неудържима ярост, че той започна да удря с тоягата си наляво и надясно и в слепотата си я стоваряше тежко върху всеки, който му паднеше. Те, от своя страна, отвръщаха, като ругаеха слепия изрод, сипеха върху него най-ужасни заплахи и напразно се мъчеха да хванат и изтръгнат тоягата, която той здраво стискаше.

Тази разпра ни спаси, защото, докато още беснееха, откъм хълма по посока на селото се чу тропот от галопиращи коне. Почти в същото време се чу пистолетен изстрел, който блесна и отекна край плетищата. Това бе явно последният сигнал за опасност, защото пиратите изведнъж се разбягаха във всички посоки кой към морето по брега на залива, кой през хълма, така че след половин минута от тях не остана нито следа. Единствен Пю не успя да избяга. Дали го оставиха сам в суматохата, или за да си отмъстят за лошия му език и за ударите с тоягата, не мога да кажа, но, изоставен от всички, той се луташе като обезумял, чукаше по пътя и с протегната ръка викаше другарите си. Най-после той обърка пътя и мина на няколко крачки от мен в посока към селото, като викаше: — Джони, Черно куче, Дърк! Не оставяйте стария Пю, момчета! Не оставяйте стария Пю!

Точно в този момент четири-пет ездача изкачиха възвишението, появиха се в ярката лунна светлина и се спуснаха в стремителен галоп по склона на хълма. Пю разбра, че е сбъркал посоката, и като се обърна, се втурна с вик право към канавката край пътя, където се търколи. Но в миг той отново скочи на крака и се хвърли съвсем замаян право под първия кон.

Ездачът се опита да го спаси, но напразно. С писък, който отекна в нощта, Пю се повали и четирите копита го прегазиха и отминаха. Той падна на едната си страна, после бавно се отпусна по очи и повече не мръдна.

Аз скочих на крака, викнах към ездачите, които спираха конете си, ужасени от нещастието, и скоро успях да ги разпозная. Последен яздеше младежът от селцето, който отиде у доктор Ливзи. Другите бяха митничари, които бе срещнал на пътя си и се бе досетил веднага да доведе. Слуховете за кораб в „Заливчето на Кит“ бяха стигнали навреме до митническия началник Данс, който тази вечер се бе отправил насам. Благодарение на това обстоятелство майка ми и аз се спасихме от явна смърт.

Пю беше убит на място. Майка ми отнесоха в селцето и скоро я свестиха със студена вода и амоняк. Въпреки току-що преживения ужас тя се чувствуваше добре, но продължаваше да съжалява за остатъка от сумата, която не бе успяла да вземе. През това време началникът се носеше с най-голяма бързина към „Заливчето на Кит“. Но хората му били принудени да слязат от конете си и да ги поведат за юздите по стръмния склон на падината, като понякога дори ги подпирали, при постоянен страх от засада, та когато най-сетне стигнали заливчето, никак не се изненадали, че корабът бил вече на път, макар и недалеч от брега. Началникът извикал да спрат, но един глас му отговорил, че ако не се махне от осветеното от луната място, ще стреля и същевременно един куршум изсвистял край рамото му. Веднага след това корабът завил зад носа и изчезнал. Мистър Данс останал на брега, както сам се изрази, „като риба на сухо“. Това, което успял да направи, било да изпрати човек до Б…, за да предупреди катера.

— А това — каза той — е все едно нищо. Те вече успяха да офейкат. Но аз съм доволен, че поне можах да настъпя мазолите на мистър Пю — добави той, след като изслуша разказа ми.

Аз се върнах с него в „Адмирал Бенбоу“, но човек едва ли може да си представи толкова опустошена къща. Тия разбойници, след като бяха претърсили цялата къща, бяха хвърлили дори часовника на пода от гняв, че не са ни намерили. Макар че не бяха отнесли нищо друго освен торбата с парите на капитана и няколкото сребърни монети от чекмеджето на тезгяха, аз в миг разбрах, че сме разорени. Мистър Данс беше в пълно недоумение.

— Казваш, че взели парите, тъй ли? Е, тогава, Хокинс, какво са търсили? Сигурно още пари?

— Не, сър, не пари — отговорих аз. — Мисля, че това, което са търсили, е във вътрешния джоб на палтото ми. Да ви кажа право, бих искал да го скрия някъде на сигурно място.

— Разбира се, момчето ми, прав си — каза той. — Ако искаш, дай аз да го прибера.

— Помислих, че може би доктор Ливзи… — започнах аз.

— Точно така — ме прекъсна той с готовност, — точно така, той е джентълмен и съдия. Тъкмо ми дойде наум, че и аз самият би трябвало да отида и да доложа всичко на него или на скуайъра. В крайна сметка Пю е убит, не че съжалявам за това, но не е чудно някои хора да хвърлят вината за това убийство върху един служител в кралската митница. Виж какво, Хокинс, ако искаш, да отидем заедно.

Аз сърдечно му поблагодарих за поканата и ние се върнахме пеша в селцето, където чакаха конете. Докато разказах на майка си какво съм намислил да правя, всички се качиха на конете.

— Догър — каза мистър Данс, — твоят кон е добър, качи този момък зад теб.

Щом се качих на коня и се хванах за колана на Догър, началникът даде команда и групата ни препусна в шумен тръс по пътя към дома на доктор Ливзи.

Шеста главаКНИЖАТА НА КАПИТАНА

Ние препускахме бързо през целия път, докато спряхме пред портата на доктор Ливзи. Цялата фасада беше потънала в мрак.

Мистър Данс ми каза да скоча от коня и да почукам, а Догър ми подаде стремето да сляза по-лесно. Почти веднага след като почуках, прислужницата отвори вратата.

— В къщи ли е доктор Ливзи? — попитах аз. Тя отговори, че той се бил върнал в къщи следобед, но отишъл в имението на скуайъра да вечеря и да прекара вечерта с него.

— Тогава хайде нататък, момчета — каза мистър Данс.

Но този път разстоянието бе късо и аз не се качих на коня, а като се хванах за стремето на Догър, тичах до портата на пазача. После продължихме нагоре по дългата обезлистена, обляна в лунна светлина алея до белеещата се редица на зданията, обкръжени от просторен старинен парк. Тук мистър Данс слезе и ме поведе със себе си. Веднага ни пуснаха да влезем.

Слугата ни поведе по един постлан с килим коридор, който водеше към голяма библиотека. По стените имаше шкафове с книги, а над тях бяха поставени бюстове. Скуайрът и доктор Ливзи седяха с лули в ръце от двете страни на една голяма, запалена камина.

Никога не бях виждал скуайъра така отблизо. Той бе широкоплещест човек, висок над шест фута, с едро и открито лице, загрубяло и придобило червен цвят и покрито с бръчки от дълги пътешествия. Веждите му бяха черни и подвижни, което му придаваше вид на сприхав човек — избухлив и надменен, но не и лош.

— Влезте, мистър Данс — каза той с достойнство и снизходително.

— Добър вечер, Данс — каза докторът, като кимна. — Добър вечер и на теб, драги Джим. Какъв попътен вятър ви носи насам?

Началникът застана мирно и разказа цялата случка като заучен урок. Да можехте само да видите с какво напрегнато внимание го слушаха двамата джентълмени! От време на време те се споглеждаха и дори забравиха да пушат от удивление и любопитство. Когато чуха как майка ми се върнала в странноприемницата, доктор Ливзи се удари по бедрото от възторг, а скуайрът извика „браво“ и така чукна дългата си лула в решетката на камината, че тя се счупи на две. Много преди да завърши разказът, мистър Трилони (спомняте си, че тъй се казваше скуайрът) бе станал от стола си и ходеше с широки крачки нагоре-надолу из стаята, а докторът, за да може да слуша по-добре, бе свалил напудрената си перука и изглеждаше много странен със собствената си ниско подстригана черна коса.

Най-после мистър Данс свърши разказа си.

— Мистър Данс — каза скуайрът, — вие сте наистина много благороден човек. А колкото че сте прегазили оня престъпен тип, смятам това за благородно дело, сър. Все едно, че сте смазали някоя хлебарка. Този момък Хокинс ми изглежда юнак. Хокинс, ако обичаш, дръпни звънеца. Трябва да почерпим мистър Данс с малко бира.

— И тъй, Джим — каза докторът, — казваш, че това, което са търсили, е у теб?

— Ето го, сър — казах аз и му подадох пакета в мушамената обвивка. Докторът го разгледа от всички страни, като че ли гореше от нетърпение да го отвори, но вместо това спокойно го прибра в джоба на палтото си.

— Скуайър — каза той, — след като Данс изпие бирата си, ще трябва да отиде да си гледа службата на негово величество, но аз смятам да оставя Джим Хокинс да спи в моя дом и ако разрешите, предлагам да му донесат студена баница с месо за вечеря.

— Както кажете, Ливзи — каза скуайрът. — Хокинс заслужава днес и нещо повече от студена баница.

Веднага донесоха голяма баница с месо от гълъби, която сложиха на масичка пред мен. Аз бях гладен като вълк и ядох с голям апетит. В това време, след като получи още няколко похвали, Данс си отиде.

— Е, скуайър? — каза докторът.

— Е, Ливзи? — каза скуайрът в същия миг.

— Един след друг, един след друг — се засмя доктор Ливзи. — Сигурно сте чували за прочутия Флинт?

— Да съм чувал за Флинт ли? — извика скуайрът. — Как да не съм чувал за него! Той бе най-кръвожадният пират, който някога е кръстосвал моретата. Черната брада бе невинен младенец в сравнение с Флинт. Испанците така трепереха от него, че, право да ви кажа, сър, понякога изпитвах гордост, че е англичанин. Веднъж видях върха на платната му със собствените си очи близо до Тринидад, а страхливият ни капитан, най-големият пияница, с който съм плавал, взе, че върна кораба ни в пристанището Порт ъв Спейн. (Столица на остров Тринидад в Карибско море. Б. пр.) Да, сър, върна кораба ни обратно в пристанището!

— И аз съм слушал за него тук, в Англия — каза докторът, — но пита се, имал ли е пари?

— Пари! — извика скуайрът. — Не чухте ли разказа? Нима тези злодеи са търсили друго освен пари? Какво друго ги интересува освен парите? За какво биха рискували мръсната си кожа, ако не за пари?

— Скоро ще разберем това — отвърна докторът. — Но вие така се разгорещихте и разприказвахте, че не ми давате възможност да кажа дума. Това, което ме интересува, е следното: да предположим, че тук, в джоба ми, се намира някакъв ключ на загадката, къде Флинт е криел съкровището си, това съкровище дали възлиза на голяма сума?

— Голяма сума ли, сър? — възкликна скуайрът. — Ето на какво възлиза: ако имате такъв ключ, за какъвто говорите, веднага приготвям кораб на Бристълския док, вземам вас и Хокинс и отивам да открия това съкровище, та ако ще и цяла година да го търся.

— Чудесно — каза докторът. — А сега, ако Джим е съгласен, да отворим пакета — и той го сложи пред себе си на масата.

Пакетът бе здраво зашит, затова докторът извади кутията си с инструменти и преряза шевовете с хирургическата си ножичка. Той съдържаше две неща — една тетрадка и запечатан плик.

— Първо да разгледаме тетрадката — каза докторът.

Скуайрът и аз назъртахме през рамото му, докато той отваряше пакета, защото докторът любезно ме бе повикал да се приближа и споделя с тях това удоволствие, след като станах от масичката, където вечерях. На първата страница имаше само някакви драскулки с мастило, каквито всеки човек с перо в ръка може да надраска, когато си няма друга работа или пък се упражнява да пише. Един надпис бе същият като татуировката на ръката на капитана: „Мечтата на Били Бонс“; други гласяха: „Мистър Б. Бонс, пръв помощник-капитан“, „Никога вече ром“, „Получи си го до Палм Кей“ и други драсканици, повечето от по една дума и съвсем неразбираеми. Аз се чудех кой ли си го е „получил“ и какво ли е било то. Вероятно нож в гърба.

— Нищо не се разбира — забеляза доктор Ливзи и обърна листа. Следните десет-дванайсет страници бяха изпълнени със странна поредица от сметки. На единия край на реда имаше дата, а на другия — сумата, както в обикновените счетоводни книги. Но между тях вместо обяснителни бележки имаше различен брой кръстчета. Например на 12 юни 1745 година една сума от седемдесет фунта явно бе постъпила от някого, но вместо каквото и да е обяснение имаше само шест кръстчета. В редки случаи бе добавено името на някое място, като „До Каракас“ или само географската ширина и дължина, като „62 градуса 17′ 20″, 19 градуса 40″“.

Данните бяха вписвани в течение на около двайсет години, като отделните приходи нарастваха с течение на времето, а на края след пет-шест погрешни изчисления бе вписан огромният сбор и бяха добавени думите: „Делът на Бонс“.

— Нищо не мога да проумея! — каза доктор Ливзи.

— Всичко е ясно като бял ден — извика скуайрът. — Това е счетоводната книга на онова мръсно псе. Тези кръстчета заместват имената на корабите или градовете, които са потопили или ограбили. Сумите означават дяловете на злодея, а където се е опасявал, че няма да е ясно, той е добавял по някое пояснение. Ето например „До Каракас“ — вероятно са потопили някой нещастен кораб близо до този бряг. Нещастните моряци — отдавна изгнили сред коралите!

— Вярно! — извика докторът. — Виж какво значи да си пътешественик. Вярно! Сумите нарастват според повишението му по чин.

Друго нямаше в тази тетрадка освен няколко сведения за географски местоположения, отбелязани в празните листа към края на тетрадката, и една таблица за пресмятане на стойностите на френските, английските и испанските монети.

— Пестелив човек! — извика докторът. — Не е бил човек, когото можеш да измамиш.

— А сега — каза скуайрът — да видим какво има в плика.

Пликът беше запечатан на няколко места с напръстник вместо печат, вероятно със същия онзи напръстник, който бях намерил в джоба на капитана. Докторът внимателно разчупи печатите и отвътре изпадна картата на някакъв остров с географската му ширина и дължина, с дълбочините на морето около него, с имената на хълмовете, заливите и заливчетата и всички необходими подробности, които биха позволили безопасно да се стигне до бреговете му с кораб и да се хвърли котва. Островът бе около девет мили дълъг и пет мили широк, а по форма наподобяваше тлъст дракон, изправен на задните си крака. Бяха отбелязани две добре защитени за пристан места, а в средната част имаше хълм, наречен „Далекоглед“. Няколко подробности бяха нанесени върху картата с по-късна дата. Хвърляха се в очите трите кръстчета с червено мастило — двете в северната част на острова и едното в югозападната, до което със същото червено мастило, написани с ясен, дребен почерк, съвсем различен от грозния почерк на капитана, се четяха думите: „Главната част на съкровището, тук“.

На гърба на картата бяха написани със същия почерк следните обяснения:

Това бе всичко, кратко и непонятно за мен, но то изпълни скуайъра и доктор Ливзи с възторг.

— Ливзи — каза скуайрът, — захвърлете веднага жалката си практика. Утре заминавам за Бристол. След три седмици — какви три седмици! — след две седмици… след десет дни ще имаме най-хубавия кораб, сър, и най-отбрания екипаж на Англия. Хокинс ще дойде като юнга. Ти ще си прекрасен юнга, Хокинс. Вие, Ливзи, ще сте корабният лекар, а аз — адмирал. Ще вземем и Редрът, Джойс и Хънтър. Попътният вятър ще ни помогне да стигнем бързо острова. Не ще бъде никак трудно да намерим мястото и ще имаме толкоз пари, че цял живот не ще можем да ги изядем, ще се търкаляме в тях и ще ги хвърляме да подскачат като плоски камъчета във водата.

— Трилони — каза докторът, — тръгвам с вас. Аз ви гарантирам, а също и Джим, че ще оправдаем доверието ви. Страхувам се обаче само от един човек.

— От кого? — извика скуайрът. — Назовете това куче, сър!

— Вие — отвърна докторът, — защото не умеете да си държите езика. Не само ние знаем за тези книжа. Онези разбойници, които нападнаха странноприемницата тази вечер, по всичко личи, са отчаяни смелчаги; и останалите, които избягаха с кораба, а навярно и много други недалеч оттук, всички до един сигурно са твърдо решени пред нищо да не спрат, докато не докопат това съкровище. Никой от нас не трябва да се движи сам, докато не тръгнем по море. Джим и аз ще бъдем неразделни през това време. А вие вземете Джойс и Хънтър да ви придружат до Бристол и отсега нататък никой от нас не трябва да споменава нито дума за това, което открихме.

— Ливзи — отвърна скуайрът, — вие всякога сте прав. Ще бъда ням като гроб.