Островът на съкровищата

Двадесет и втора главаКАК ЗАПОЧНАХА МОИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ ПО МОРЕ

Бунтовниците вече не се върнаха, нито се опитаха да стрелят от гората. „Те си получиха пая за днес“ — казваше капитанът и ние можехме спокойно да превържем ранените и да приготвим обяда. Скуайрът и аз готвехме вън въпреки опасността, за да сме по-далече от охканията на ранените, за които докторът се грижеше.

От осемте, които бяха паднали в боя, само трима все още дишаха — пиратът, който бе ранен при бойницата, Хънтър и капитан Смолет. Положението на първите двама беше безнадеждно: пиратът издъхна, докато докторът го оперираше, а Хънтър въпреки всичките ни усилия не можа да дойде в съзнание. Той живя през целия ден, като дишаше шумно, също като стария пират у нас, след като получи апоплектичен удар. Костите на гръдния му кош бяха счупени от удара, а черепът му — пукнат от падането. През следната нощ, без да издаде нито звук, той издъхна.

Раните на капитана бяха тежки, но не опасни. Нито един важен орган не беше тежко засегнат. Куршумът на Андерсън — защото Джоб беше първият, който го рани — бе счупил ключицата му и засегнал леко белия му дроб, а вторият куршум беше само разкъсал и разместил някои мускули в прасеца му. Докторът беше сигурен, че той ще се възстанови, но казваше, че в течение на няколко седмици не трябва да ходи, да движи ръката си или да говори много.

Случайната рана на пръстите ми беше като ухапване от бълха. Доктор Ливзи ми сложи лейкопласт и приятелски ми издърпа ушите.

Рано следобед скуайрът и докторът седнаха до капитана да се съвещават и след като се наприказваха, докторът си взе шапката и пистолетите, препаса сабя, сложи картата в джоба си и с мускета на рамо прехвърли оградата откъм северната страна и бързо се отдалечи между дърветата.

Грей и аз бяхме седнали в един далечен ъгъл, за да не чуваме разговора на нашите ръководители. Грей извади лулата от устата си и забрави да я сложи отново, така се смая, като видя, че докторът излиза.

— Що за дяволска работа — каза той, — доктор Ливзи да не е полудял?

— Не мисля така — казах аз, — той ще е последният човек от нас, на когото може да се случи подобно нещо.

— Може, приятелю — каза Грей, — но тогава, ако той не е луд, то а з съм луд.

— Предполагам — отвърнах аз, — че докторът си има някакъв план и ако не се лъжа, той сега отива да се срещне с Бен Гън.

Не се лъжех, както по-късно разбрах. Междувременно в крепостта се задушавахме от горещина, а отвън пясъкът беше нажежен от обедното слънце и в главата ми започна да се промъква една мисъл, която съвсем не беше разумна. Аз започнах да завиждам на доктора, че се разхожда в хладната сянка на дърветата, че слуша пойните птици и диша приятната миризма на боровете, докато аз седях и се пържех от горещина с дрехи, залепнали за смолата на трупите, сред кръв и мъртви тела. Обхвана ме чувство на силно отвращение към това място, чувство почти равно по сила на страха ми.

През цялото време, докато почиствах пода и миех съдовете от обеда, това чувство на отвращение и завист ме завладяваше все по-силно, докато най-после, като се намерих близо до един чувал със сухари и забелязах, че никой не ме наблюдава, реших да направя първата стъпка към моето бягство и напълних двата джоба на жакета си със сухари.

Може да ме смятате за глупак, защото действително щях да извърша една безумна и крайно рискована постъпка, но аз бях решил да взема всички възможни предохранителни мерки. Ако нещо ми се случеше, тези сухари щяха да ми помогнат да не премалея от глад поне до края на следния ден.

Взех също един чифт пистолети и тъй като имах вече барут и куршуми, се почувствувах добре въоръжен.

Планът, който бях замислил, сам по себе си не беше лош. Аз смятах да сляза до пясъчната ивица, която откъм изток отделя залива от откритото море, и да намеря Бялата скала, която бях забелязал предишната вечер, за да разбера дали Бен Гън наистина крие лодката си там — нещо, което си заслужаваше риска. Но тъй като бях сигурен, че няма да ми позволят да напусна крепостта, нищо друго не ми оставаше, освен да се измъкна незабелязано — една лоша и неоправдана постъпка. Но тогава бях още момче и правех това, което си намислех.

Скоро обстоятелствата така се стекоха, че удобният миг настъпи. Скуайрът и Грей бяха заети с превързване на раните на капитана и тъй като пътят беше открит, аз се прехвърлих през оградата и се отправих през дърветата и преди да забележат моето отсъствие, толкова се отдалечих, че не бих могъл да чуя виковете им.

Тази беше втората ми неразумна постъпка, много по-лоша от първата, защото оставях само двама здрави хора да пазят крепостта, но както първата, така и тази спомогна впоследствие за нашето спасение.

Аз се запътих право към източния бряг на острова, защото бях решил да вървя по пясъчната ивица откъм страната на морето, за да избягна възможността да ме забележат от залива. Беше късно следобед, но слънцето все още припичаше силно. Като вървях под високите дървета, чувах не само непрестанния тътен на прибоя в далечината, но и шумоленето на листата и блъскането на клоните, което показваше, че духа по-силен морски бриз от обикновено. Скоро ме лъхна прохладна струя и след няколко крачки стигнах до края на гората. Пред мен до самия хоризонт блесна синьото море, чиито вълни се блъскаха и пенеха в брега.

Морето никога не беше спокойно около Острова на съкровищата. Слънцето можеше да блести, въздухът да не трепва, а морето да е гладко и синьо, но големите вълни се разбиваха край брега деня и нощя и едва ли имаше място на острова, където да не се чува техният грохот.

Аз вървях по пясъка и изпитвах голямо удоволствие, но като сметнах, че съм слязъл доста на юг, скрих се сред гъстите храсти и запълзях внимателно нагоре към хребета на пясъчната ивица.

Морето остана зад мен, а пред мен беше заливът. Морският бриз, след като се беше надухал вече, утихваше. Смениха го леки въздушни течения от юг и югоизток, които носеха гъсти мъгли. Заливът, заграден от Острова на скелета, лежеше неподвижен и оловносив, като в деня, когато за първи път влязохме в него. „Испаньола“, на която се развяваше черното пиратско знаме, се отразяваше съвсем ясно в гладката огледална повърхност от върха на мачтите до ватерлинията.

До нея стоеше една от лодките със Силвър на кърмата — него можех всякога да разпозная, — а двама пирати се бяха надвесили от кърмовия фалш-борд към него. Единият от тях имаше червено кепе — същият разбойник, когото преди няколко часа бях видял да прескача оградата. Те, изглежда, разговаряха и се смееха, макар че от това разстояние — повече от миля, разбира се, не можех да чуя нито дума. Изведнъж се разнесе страхотен, необикновен крясък, който най-напред ме уплаши силно, но веднага си припомних, че това е гласът на Капитан Флинт и дори ми се стори, че видях пъстрокрилата птица, кацнала на рамото на своя господар.

Скоро лодката се отдалечи от кораба в посока към брега, а човекът с червеното кепе и неговият другар се спуснаха към каютата.

По това време слънцето залезе зад хълма „Далекоглед“ и тъй като мъглата бързо се сгъстяваше, започна да се стъмва. Аз разбрах, че не трябва да губя минута, ако искам да намеря лодката тази вечер.

Бялата скала, която се виждаше над храстите, се намираше на разстояние около една осма от миля долу на пясъчната ивица и аз вървях доста време, а често трябваше да пълзя сред храстите, докато стигна до нея. Беше се почти стъмнило, когато докоснах грапавата й повърхност. Точно под скалата имаше една много малка долчинка, покрита със зелен мъх, скрита сред пясъчни насипи и гъсти ниски храсти, които стигаха до колене, а в средата на долчинката действително имаше малка палатка от кожи на диви кози като тези, които скитниците цигани в Англия носят със себе си.

Аз се спуснах в долчинката, вдигнах края на палатката и наистина намерих лодката на Бен Гън. Това беше най-недодяланият предмет, който бях виждал — крива, грубо издялана рамка от жилаво дърво, на която бяха опънати кози кожи с козината навътре. Тя беше извънредно малка дори за мен и не можех да си представя, че може да плава, ако в нея има възрастен човек. На дъното й имаше малка пейка, подпора за краката и весло с двойна лопата.

Дотогава не бях виждал плетена рибарска лодка, каквито са си правели древните британци. По-късно можах да видя подобна лодка, но не мога да ви опиша лодката на Бен Гън, освен като ви кажа, че тя наподобяваше най-първобитната и лошо изработена плетена рибарска лодка, правена някога от човешка ръка. Но тя имаше голямото преимущество, че беше извънредно лека и удобна за пренасяне.

Сега, като намерих лодката, човек би казал, че моето скитничество трябваше да завърши, но в главата ми дойде друга идея, която така ме въодушеви, че бях в състояние да я изпълня дори пред очите на самия капитан Смолет. Аз реших да се възползувам от тъмнината на нощта, да доплавам до „Испаньола“ и да прережа котвеното въже. Така корабът щеше да остане на произвола на вълните, които щяха да го изхвърлят някъде на брега. Аз си помислих, че след като бунтовниците получиха такъв отпор сутринта, щяха да гледат на всяка цена да вдигнат котва и хванат морето. Сметнах, че трябва непременно да им попреча, и като видях, че вахтените на кораба останаха без лодка, реших, че ще мога да изпълня плана си без особен риск.

Аз седнах и зачаках да се стъмни напълно, като хубаво се нахраних със сухарите. Нощта беше изключително тъмна и подходяща за моя план. Цялото небе беше забулено в мъгла. Когато последните лъчи на деня угаснаха, пълен мрак се спусна над Острова на съкровищата. И когато най-после вдигнах лодката на рамо и едва изпълзях из тъмната долчинка, където бях вечерял, забелязах, че над целия залив блещукаха само две светли точки.

Едната от тях беше огънят на брега край блатата, около който претърпелите поражение пирати лежаха и пиянствуваха. Другата беше бледа светлинка в мрака, която показваше мястото на закотвения кораб. Течението го беше обърнало с кърмата към мен. Единствената светлина на борда идеше от каютата. Това, което виждах, беше само отражение в мъглата на лъчите, които излизаха от кърмовия прозорец.

Отливът беше започнал доста отдавна, така че трябваше да прегазя широка ивица мокър пясък, в който понякога краката ми потъваха чак над глезените. Когато стигнах до отдръпващата се вода, нагазих в нея, потопих лодката и с известно усилие я задържах с кила надолу.

Двадесет и трета главаОТЛИВЪТ

Скоро се убедих, че лодката е съвсем безопасна за човек с моя ръст и тегло. Тя бе лека и подвижна във водата, но когато се опитвах да я управлявам, тя най-упорито отказваше да ме слуша, като се накланяше или извърташе на една страна. Както и да се мъчех да я насоча, тя неизменно се отклоняваше от посоката и само се въртеше в кръг. Самият Бен Гън дори ми беше казал, че „с нея трудно можеш да се оправиш, ако не й разбереш навиците“.

И аз действително „не бях разбрал навиците й“. Ту се насочваше във всички други посоки, само не в тази, в която исках. Най-често се обръщаше напред с широката си страна. Сигурно никога нямаше да стигна кораба, ако отливът не ме беше поел. За щастие той ме носеше независимо от моето гребане по посока към „Испаньола“, която се намираше във фарватера, (Фарватер — безопасен път за плавателен съд. Б. пр.) така че неизбежно щях да се натъкна на нея.

Отначало шхуната се виждаше като някакво по-черно от тъмнината петно, но постепенно мачтите и корпусът й започнаха да се очертават и следния миг (защото колкото по-навътре навлизах, толкова течението се ускоряваше) аз се намерих до котвеното въже и се хванах за него.

Въжето беше опънато като тетива на лък, така силно шхуната теглеше своята котва. Вълните клокочеха и шумяха около корпуса като буен планински поток. Прережех ли въжето с джобното си ножче, „Испаньола“ щеше да се понесе по течението.

Дотук всичко мина добре, но следния миг се досетих, че котвеното въже, прерязано изведнъж, е така опасно, както силно ритване от кон. И ако се окажех толкова неблагоразумен да прережа въжето изведнъж, бях повече от сигурен, че и аз, и моята лодка с един удар щяхме да бъдем потопени.

Тази мисъл ме накара да спра. И ако щастливият случай отново не ми се беше притекъл на помощ, щях да се откажа от намеренията си. Леките ветрове, които бяха започнали да духат откъм югоизток и юг, след като се стъмни, задухаха от югозапад. Докато седях и обмислях нещата, вятърът духна, подхвана „Испаньола“ и я понесе срещу течението. За моя най-голяма радост аз почувствувах как въжето се отпусна и ръката ми, с която го стисках здраво, се потопи за миг във водата.

Това ме накара да взема окончателно решение. Аз бързо извадих ножчето си, отворих го със зъби и започнах да прорязвам една по една нишките на въжето, докато „Испаньола“ остана да се държи само на две нишки. Тогава зачаках нов повей, за да прережа и тях, когато се отпуснат.

През това време от каютата се чуваха силни гласове, но, да си кажа правото, така бях погълнат от други мисли, че не им бях дал ухо. Но сега, когато нямах друга работа, почнах да се вслушвам в тях.

Единият глас беше на кормчията Изреъл Хендз, който някога бил топчия на Флинт. Другият принадлежеше несъмнено на вече познатия ми приятел с червеното кепе. И двамата явно бяха много пияни и продължаваха да пият, защото единият с вик отвори кърмовото прозорче и изхвърли нещо, навярно празна бутилка. Но те не само бяха пияни, но очевидно бяха и бясно разгневени. Ругатните им се сипеха като град, от време на време избухваха като взрив и бях сигурен, че следния миг ще се хвърлят един срещу друг. Но всеки път разпрата стихваше и не се стигаше до бой.

Виждах на брега червеното сияние на големия лагерен огън, което проблясваше през крайбрежните дървета. Някой пееше стара, монотонна моряшка песен с ниски трилери на края на всеки стих. Песента сякаш нямаше край и щеше да свърши само когато се изчерпи търпението на певеца. Аз много пъти я бях слушал на кораба, но си спомних само следните думи:

Седемдесет и пет поеха с капитана, един-едничък жив остана…

Помислих си колко подхожда тази тъжна песен на хора, които бяха претърпели такива загуби сутринта. Но от това, което видях по-късно, аз се убедих, че всички тези пирати бяха безчувствени като морето, в което плаваха.

Най-после вятърът задуха. Шхуната отново се приближи към мен в тъмнината и аз почувствувах, че въжето се отпусна. С голямо усилие прерязах последните нишки. Вятърът не оказваше влияние на лодката, но течението в миг ме отнесе под носа на „Испаньола“. В същото време шхуната започна да се носи по течението и да се върти около оста си.

Аз гребях с всички сили, защото очаквах всеки миг да бъда потопен, но веднага след като разбрах, че няма да мога да се отдалеча встрани от кораба, се отправих към кърмата на кораба. Накрая успях да се поотдалеча от опасността, но тъкмо когато правех последни усилия, напипах някакво въже, което висеше през борда на кърмата. Аз моментално го сграбчих.

Защо сторих това — не мога да кажа. В първия момент го хванах инстинктивно, но когато го дръпнах и разбрах, че е здраво вързано, любопитството ми надделя и реших да надникна през прозорчето в каютата.

Аз теглех въжето с две ръце и когато сметнах, че съм достатъчно близо до кърмата, с голям риск се приповдигнах и успях да видя тавана и част от каютата.

В това време шхуната и нейният малък спътник се носеха доста бързо по течението, та вече се бяхме изравнили с лагерния огън. Корабът, както казват моряците, високо „се разбъбри“, като шумно пореше безбройните малки вълни, и ако не бях надникнал през прозорчето, нямаше да мога да разбера защо хората, които бяха оставени да охраняват кораба, не бяха вдигнали тревога. Но един поглед ми бе достатъчен и аз наистина не посмях да се надигна втори път от моята неустойчива черупка. Хендз и другарят му се бяха хванали здравата за гушите в отчаян двубой.

Аз се спуснах към пейката в лодката последния миг, преди да се преобърна. Пред очите ми се въртяха двамата разярени пирати с пламнали лица, които се мятаха, вкопчани един в друг, при светлината на опушената лампа. Аз затворих очи, за да привикна отново към тъмнината.

Безкрайната балада най-после беше свършила и малкото хора около огъня бяха подели в хор добре познатата ми песен:

„Петнайсет души във ковчега на мъртвеца, йо-хо-хо, и бутилка ром! А дявола и спирта другите довърши! Йо-хо-хо, и бутилка ром!“

Тъкмо си мислех какво вършат в този миг пиянството и дяволът в каютата на „Испаньола“, когато внезапен тласък на лодката ме накара да изтръпна. В същото време тя се завъртя и промени курса си. Течението неочаквано беше станало по-бързо.

Веднага отворих очи. Наоколо ми шумяха и се пенеха безброй малки, леко фосфоресциращи вълни. „Испаньола“, която ме подмяташе на няколко ярда зад себе си, се олюля. Забелязах как се заклатиха мачтите й, които едва се очертаваха в нощната тъмнина. Като се вгледах, се убедих, че корабът също поема курс към юг.

Аз погледнах през рамо към брега и сърцето ми силно затуптя. Точно зад мен светеше лагерният огън. Течението се беше обърнало под прав ъгъл и носеше голямата шхуна и моята малка нестабилна лодчица. Все по-бързо и по-шумно силното течение ни влачеше през устието на пролива към открито море.

Внезапно шхуната пред мен направи рязък завой от около двадесет градуса. В същото време от кораба долетяха викове. Чух топуркането на нозе по стълбичката и се уверих, че, усетили грозящата ги опасност, двамата пияни най-после бяха прекъснали разпрата си.

Аз цял се проснах на дъното на жалката лодчица и се оставих в ръцете на съдбата. Бях сигурен, че при излизането ни от пролива ще попаднем на прибоя на разярените вълни, които бързо щяха да сложат край на всичките ми мъки. Макар че бях готов да посрещна смъртта, беше ми непоносимо да я очаквам.

Така навярно съм лежал в продължение на няколко часа, непрекъснато тласкан насам-натам от вълните, чиито пръски ме мокреха, и през цялото време очаквах следната вълна да сложи край на всичко. Но постепенно ме обхвана тежка умора, умът и тялото ми започнаха да се вцепеняват от ужаса, който преживявах. Най-после сънят надделя и в моята люшкана от вълните лодчица засънувах бащиния си дом и старата странноприемница „Адмирал Бенбоу“.

Двадесет и четвърта главаВ ЛОДКАТА

Беше се разсъмнало, когато се събудих и видях, че вълните ме носят към югозападния край на Острова на съкровищата. Слънцето беше изгряло, но още се криеше зад големия масив „Далекоглед“, чиито огромни отвесни скали от тази страна се спускаха почти до морето.

Хълмовете „Гротмачта“ и „Бизанмачта“ се намираха от едната ми страна. Хълмът „Гротмачта“ бе обграден с отвесни скали, четиридесет-петдесет фута високи, а в основата му беше натрупана грамада сринати скали. „Бизанмачта“ се издигаше гол и мрачен. Бях едва на четвърт миля от брега и първата ми мисъл беше да започна да греба към него и да сляза на някое по-удобно място. Но скоро се отказах от това намерение. Вълните се разбиваха с рев сред падналите скали. Всеки миг разпенени струи се издигаха с огромна сила, падаха и се разбиваха. Разбрах, че ако се приближа до този скалист бряг, вълните ще разбият моята лодка в него или пък напразно щях да се мъча да се покатеря по отвесните каменни стени.

Не стига това, ами по плоските като площадки скали забелязах да пълзят и да се спускат в морето със силен лай някакви огромни чудовища с лъскава кожа, подобни на големи охлюви с невероятни размери. Около четиридесет-петдесет от тия чудовища седяха на групи и огласяха с лая си цялата околност.

По-късно разбрах, че това са морски лъвове, които са съвсем безобидни. Но страшният им вид и непристъпният скалист бряг, в който непрестанно се разбиваха вълните, ме накараха да се откажа от намерението си и да се отправя по-нататък. Предпочитах да умра от глад в морето, отколкото да се изложа на подобна опасност.

В това време си спомних за една друга възможност да сляза на брега. Северно от „Фокмачта“ брегът е нисък и при отлив по него остава дълга ивица жълт пясък. А по на север се намира един нос, обозначен на нашата карта под името „Горския нос“, защото е обрасъл с високи борови гори, които стигат до самото море.

Спомних си какво беше казал Силвър за течението, което се движи край западния бряг на Острова на съкровищата в северна посока, и тъй като то вече ме носеше, реших да оставя зад себе си „Фокмачта“ и да запазя последните си сили, за да се опитам да сляза на много по-приветливия бряг на „Горския нос“.

По това време в морето имаше мъртво вълнение. Лекият вятър, който духаше непрекъснато от юг, съвпадаше с посоката на течението и вълните плавно се издигаха и спускаха, без да образуват гребени.

Ако не беше така, отдавна щях да загина, но при това положение аз се удивявах с каква лекота и сигурност се движи малката ми лодка. От време на време, легнал по гръб на дъното й, поглеждах над борда и виждах голяма синя вълна, подобна на планински връх, да се надига край мен, но лодката леко се издигаше, клатеше се като на пружини и се спускаше плавно като птица по гладкия и гръб.

Постепенно аз се окуражих и като седнах, опитах се да греба. Но и най-малката промяна в равновесието оказва влияние върху движението на една плетена лодка. Едва се бях изправил, когато лодката, нарушила плавното си движение, се спусна така стремглаво по една висока вълна, та ми се зави свят, и заби носа си в следната вълна, като вдигна облак от пръски.

Измокрен и изплашен, аз веднага заех предишното си положение, а лодката сякаш се опомни и ме понесе по вълните леко, както преди. Стана ми ясно, че тя няма да се остави да я командуват, но в такъв случай можех ли да се надявам, че някога ще стигна брега?

Обхвана ме ужасен страх, но въпреки това се мъчех да не губя присъствие на духа. Най-напред се заех да изгреба внимателно с моряшката си шапка влязлата в лодката вода; след това, като хвърлих поглед над борда, започнах да проучвам как тя успява да минава така лесно през вълните.

Открих, че всяка вълна, която се вижда от брега или от кораба като голяма гладка планина, всъщност напълно наподобява низ от хълмове със своите върхове, гладки места и долчинки. Лодката, като се обръщаше насам и натам, сама се движеше по ниските места, като избягваше големите хлътнатини и високите гребени на вълните.

„Много добре — си помислих аз, — явно, трябва да лежа, за да не нарушавам равновесието й, но също така ясно е, че мога да спусна веслото от едната страна и на гладките места да я побутвам от време на време към брега.“ И аз веднага реших да се заема с това. Повдигнат на лакти в уморителна поза, аз от време на време гребвах и насочвах носа й към брега.

Тази работа беше мъчителна и бавна, но аз явно напредвах. Когато приближих „Горския нос“, макар че щях да го отмина, бях се придвижил около сто ярда към изток. Вече бях съвсем близо до брега и виждах как свежите зелени върхове на дърветата се поклащат от вятъра. Разбрах, че няма да отмина следния нос.

Времето напредваше. Мъчеше ме страшна жажда. Слънцето жарко припичаше и се отразяваше хилядократно във вълните, а солената вода, която ме пръскаше, веднага изсъхваше на лицето ми, та устните ми бяха закоравели от сол. От всичко това гърлото ми гореше, а главата ми се пръскаше от болка. Дърветата, които видях така наблизо, само разпалваха желанието ми да стъпя на брега, но течението бързо ме отнесе оттатък носа. Когато се намерих отново пред открито море, аз забелязах нещо, което даде съвсем друга насока на мислите ми.

Точно пред мен, на не повече от половин миля, видях „Испаньола“, която плаваше с издути платна. Сега непременно щяха да ме забележат и да ме хванат, но жаждата така ме измъчваше, че не знаех дали да скърбя, или да се радвам на това. Но много преди да реша този въпрос, аз изпаднах в такова изумление, че забравих всичко друго освен онова, което ставаше пред погледа ми. Фокът на „Испаньола“ беше изопнат заедно с двата кливера. (Предно триъгълно корабно платно. Б. пр.) Белите платна блестяха като сняг или като сребро на слънцето. Когато забелязах кораба, платната му бяха издути и той се движеше в северозападна посока. Предположих, че хората на борда са обиколили острова и се връщат отново в залива. Но после корабът започна да се движи все по на запад, което ме накара да мисля, че са ме забелязали и са се насочили към мене, за да ме хванат. Обаче „Испаньола“ зави точно срещу вятъра и застана безпомощно на място с увиснали платна.

— Негодници! — казах си аз. — Сигурно още не могат да си отворят очите от пиене. — И аз си представих как капитан Смолет би ги разсънил.

В това време шхуната постепенно се извъртя, вятърът изду платната и и за минута-две заплава бързо, но изведнъж отново спря и се обърна срещу вятъра. Това нещо се повтори многократно. „Испаньола“ плаваше напред-назад ту устремно, ту бавно и всеки път, когато спреше, платната й лениво се отпускаха. Разбрах, че никой не я управлява. Но в такъв случай какво беше станало с хората? Помислих си, че те навярно са мъртво пияни или пък са напуснали кораба и че ако успея да се кача на борда, може би щях да го върна отново на неговия капитан.

Течението носеше и лодчицата, и шхуната на юг с еднаква скорост. Но шхуната така се въртеше и бавеше всеки път, когато променяше курса, че не напредваше, а може би дори се връщаше назад. Бях сигурен, че ще я настигна, ако само имам достатъчно смелост да седна и да хвана греблото. Възприех тази идея, защото в нея имаше нещо героично, а и мисълта за бъчвата с вода на борда удвои смелостта ми.

Веднага седнах и в същия миг върху мен се изля порой от пръски, но аз упорито преследвах целта си и се заех с всички сили да греба колкото може по-предпазливо към неуправляваната шхуна. Веднъж лодката ми гребна толкова много вода и така натежа, че трябваше да се спра и да я изгреба, докато сърцето ми биеше като на птичка. Но аз постепенно свикнах да я направлявам между вълните и сега само от време на време някоя вълна я удряше встрани и изплискваше лицето ми с пяна.

Приближавах се бързо към шхуната. Вече можех да забележа блясъка на бронзовия румпел, (Лост за завъртване на кормилото. Б. пр) който се въртеше насам натам, но никакъв човек не се виждаше на палубата. Започнах да мисля, че корабът е изоставен. Ако ли пък не, пиратите сигурно лежаха пияни долу, където можех да ги затворя и да разполагам с кораба, както си искам.

За известно време той извърши това, което беше най-лошото за мен — застана неподвижно. Тогава носът му се обърна почти право към юг, после отново започна да се върти. При всяко негово обръщане платната му се издуваха и той тръгваше за момент по посока на вятъра. Аз казах, че това беше най-лошото за мен, защото в своята безпомощност, когато платната плющяха като оръдейни залпове, а скрипците скърцаха и стенеха по палубата, корабът се отдалечаваше от мен, понесен не само от бързото течение, но и тласкан от вятъра.

Най-после ми се удаде удобен случай. Вятърът намаля за няколко секунди и течението постепенно обърна кораба така, че той бавно се завъртя на оста си и застана с кърмата към мен. Прозорчето на каютата беше още отворено, а лампата мъждееше над масата, макар че отдавна бе настъпил денят. Гротът беше провиснал като знаме. Корабът явно дрейфуваше. (Дрейфувам — нося се по вятъра. Б. пр.)

През последните минути аз никак не бях напреднал, но сега удвоих усилията си и отново започнах да се приближавам към него.

Оставаха ми около сто ярда, когато внезапно духна силен вятър. Платната се издуха, корабът зави вляво и полетя като лястовица.

Най-напред се отчаях, но после се зарадвах. Той направи кръг и заплава право срещу мен. Ето че вече бе изминал половината, после две трети, после три четвърти от разстоянието, което ни делеше. Аз можех да видя как кипят и се пенят вълните под носа му. Колко огромен изглеждаше той от мъничката ми лодчица!

Тогава изведнъж схванах опасността. Не ми оставаше време да мисля, а трябваше да действувам, ако исках да се спася. Аз бях на гребена на една вълна, когато шхуната се спусна от следната. Бушпритът (Предна хоризонтална или наклонена мачта. Б. пр.) беше над главата ми. Аз скочих на крака и от това лодката гребна вода. С едната си ръка се хванах за продължението на бушприта, а единият ми крак попадна между двете въжета, които се спускаха от мачтата. Докато аз още висях задъхан, от един тъп удар разбрах, че шхуната беше блъснала и потопила лодчицата ми и че вече нямах никаква възможност да напусна „Испаньола“.

Двадесет и пета главаАЗ СВАЛЯМ „ВЕСЕЛИЯТ РОДЖЪР“

Едва се бях хванал за бушприта, и кливерът изплющя като оръдеен изстрел, когато се изду на обратната страна. Това внезапно движение разтърси шхуната чак до кила, но следния миг, когато другите платна се издуха, кливерът отново се отпусна и провисна.

Това сътресение за малко щеше да ме събори в морето. Без да губя време, аз изпълзях по бушприта и се търкулнах с главата напред върху палубата.

Аз бях на онази страна на бака, от която духаше вятърът, и гротът, който беше издут, скриваше известна част от палубата. Наоколо нямаше жива душа. По дъските, които не бяха мити от бунта насам, личаха следи от много стъпки. Само една празна бутилка със счупено гърло се търкаляше насам-натам в шпигата. (Дупка в борда за оттичане на водата от палубата. Б. пр.) Внезапно „Испаньола“ започна да дрейфува. Платната зад мен силно заплющяха, кормилото се завъртя и целият кораб се разтърси. В същия момент гротът с гръм се изду на другата страна, скрипците изстенаха и кърмата се откри пред очите ми.

Действително двамата пазачи лежаха там — пиратът с червеното кепе, вцепенен като пън, бе проснат възнак, с ръце прострени встрани като на разпятие, а зъбите му се виждаха през зиналата уста; Изреъл Хендз се беше подпрял на фалшборда, забил брада в гърдите, с отпуснати върху палубата ръце и въпреки обгорелия си тен — блед като восъчна свещ.

Известно време корабът скачаше като див кон, платната се издуваха ту на едната, ту на другата страна, а рейовете (Закрепена напречно на мачтата греда, към която се привързва платното. Б. пр.) се люшкаха насам-натам, докато грот-мачтата застена под силния напор. От време на време разбитите вълни хвърляха облаци от пръски чак над булварка или пък корабът се удряше ребром във вълните и цял се разтърсваше. Колко по-тежко се движеше тази голяма шхуна по развълнуваното море от моята ръчно изработена крива лодчица, която вече се намираше на дъното.

При всяко подскачане на шхуната пиратът с червеното кепе се премяташе на едната или другата си страна, но най-ужасяващото беше това, че както и да го подмятаха тласъците на шхуната, озъбената усмивка беше замръзнала на лицето му. При всяко силно разтърсване Хендз пък се свличаше все по-ниско по палубата, краката му се плъзгаха към кърмата, — а и цялото му тяло постепенно се придвижваше нататък, така че след малко от лицето му остана да се вижда само едното му ухо и една къдричка от бакенбарда му. В същото време забелязах около тях петна от засъхнала кръв по дъските, което ме накара да мисля, че в пиянската си ярост и двамата са паднали мъртви в двубоя.

Докато ги наблюдавах удивено, по едно време, когато корабът беше за миг в покой, Изреъл Хендз се пообърна и като изпъшка, с мъка се намести в предишното положение. Едва чутият стон, който показваше, че той е ранен и смъртно изтощен, а и начинът, по който се бе отпуснала долната му челюст, ме накараха да изпитам съжаление към него. Но когато си спомних разговора, който бях подслушал от ябълковата бъчва, всяко чувство на страдание ме напусна.

Аз тръгнах към кърмата и спрях до гротмачтата.

— Ето ме на борда, мистър Хендз — казах аз подигравателно. Той едва обърна очи към мен, но на лицето му не се появи дори следа от изненада. Като напрегна всички сили, той можа да изговори само една дума:

— Бренди!

Разбрах, че няма време за губене, и като избягнах един удар от рея, който в този момент отново се преметна на другата страна, аз се спуснах към кърмата и слязох по стълбичката в каютата.

Не мога да опиша какъв хаос цареше долу. Всички ключалки бяха разбити, навярно когато са тършували за картата. Целият под бе покрит с дебел слой кал, домъкната от блатата, когато са идвали на кораба да пиянствуват или да се съвещават. Вътрешните преградки, боядисани с чиста бяла боя и с позлатени рамки, носеха следите от мръсни ръце. Десетки празни бутилки тракаха по ъглите при всяко поклащане на кораба. Една медицинска книга на доктора стоеше отворена на масата. Повече от половината й листа бяха изподрани, вероятно за да си палят лулите. Над всичко това опушената лампа все още гореше и осветяваше каютата с мрачна светлина, тъмна като кехлибар.

Аз слязох в склада и видях, че всичките бъчонки бяха празни и почти всички бутилки — изпити и захвърлени. Сигурно от бунта насам нито един от пиратите не бе изтрезнявал.

Като разтършувах, намерих бутилка бренди, която взех за Хендз, а за себе си можах да открия малко сухари, захаросани плодове, цял куп сухо грозде и парче сирене. Изкачих се на палубата и скрих моя запас зад кормилото, доста далеч от мястото, дето лежеше кормчията. После отидох и здравата се напих с вода от бъчонката. Чак тогава отнесох на Хендз бутилката бренди.

Той изгълта на един дъх близо четвърт пинта, преди да измъкне гърлото на шишето от устата си.

— Дявол го взел — въздъхна той, — умирах за една глътка. Аз седнах в ъгъла и започнах да се храня.

— Зле ли сте ранен? — го попитах аз. Той изръмжа или по-право залая:

— Ако докторът беше тук, за две минути щеше да ме вдигне, но не ми върви, там е работата. А оня глупак по-добре, че пукна — добави той, като кимна към пирата с червеното кепе. — Никакъв моряк не беше той. А ти отде се взе?

— Аз дойдох, мистър Хендз, да поема командуването на този кораб и вие сте длъжен да ме считате свой капитан до второ разпореждане.

Той ме изгледа кръвнишки, но нищо не каза. Цветът на лицето му започна да се възвръща, макар че все още изглеждаше зле и продължаваше да се свлича безпомощно при всяко сътресение на кораба.

— И тъй — продължих аз, — не ще позволя да се развява тук повече това знаме и с ваше разрешение, мистър Хендз, ще го сваля. По-добре без флаг, отколкото с такъв.

И като избягнах отново удара на рея, аз се отправих към въжетата, свалих проклетото им черно знаме и го запратих през борда.

— Боже, пази краля! — извиках аз и размахах шапка. — Долу капитан Силвър!

Той ме наблюдаваше внимателно и лукаво, допрял брада до гърдите си.

— Предполагам — каза той най-после, — предполагам, капитан Хокинс, че ще поискате да се върнем на брега. Елате да си поговорим.

— Разбира се, на драго сърце — казах аз. — Говорете, мистър Хендз. И аз отново седнах на мястото си и продължих да закусвам с голяма охота.

— Този човек — започна той, като кимна леко към трупа на мъртвеца — се казваше О’Брайън — чист ирландец. Та той и аз вдигнахме платната да откараме кораба обратно в залива. Но той е мъртъв и вече гние и не виждам кой може да управлява този кораб. Вие без моя помощ, доколкото разбирам, не сте годен за тая работа. Я вижте какво, дайте ми нещо да си хапна и пийна и ми превържете раната с някой стар парцал или носна кърпа, а пък аз ще ви покажа как да управлявате кораба. Съгласен ли сте с тая сделка?

— Искам да ви кажа — казах аз, — че по никой начин няма да се върна в залива на капитан Кид. Искам да откарам кораба в северния залив и да пристана спокойно край неговия бряг.

— Разбира се! — извика той. — Аз не съм чак такъв глупак, дявол да го вземе, разбирам всичко. Аз си проиграх козовете и сега съм във ваша власт. Северния залив ли? Добре, както кажете. Нямам избор. Бих ви помогнал да закарате кораба, ако ще и до Наказателния док. Гръм да ме порази, ако не го сторя, щом кажете.

Стори ми се, че думите му не бяха лишени от здрав смисъл. Ние веднага се споразумяхме. След три минути „Испаньола“ вече се носеше леко с попътния вятър край брега на Острова на съкровищата и аз се надявах, че ще успеем да заобиколим Северния нос преди пладне, да стигнем северния залив, преди да започне приливът, да спрем на безопасно място и да изчакаме отлива, за да слезем на брега.

Аз закрепих румпела и слязох долу да извадя от моя сандък една мека копринена кърпа, подарък от майка ми. С моя помощ Хендз превърза голямата кървяща рана на бедрото си и след като си хапна малко и отново глътна няколко глътки бренди, той явно се посъвзе, поизправи се, заприказва с по-силен и ясен глас и изобщо стана друг човек.

Вятърът беше попътен. Корабът се носеше като птица, а брегът бързо минаваше край нас и все нови гледки се нижеха пред погледите ни. Скоро отминахме хълмовете и пред нас се разкри песъчлив бряг, осеян тук-таме с нискостеблени борове. Но ние бързо отминахме и него и завихме край скалистия хълм на северния край на острова.

Управляването на кораба извънредно много ми повдигна духа. Аз се радвах на ясното слънчево време, на живописния бряг. Имах достатъчно вода и храна. Угризението, което изпитвах поради моето дезертьорство, се стопи пред голямото завоевание. Мисля, че щях да бъда напълно щастлив, ако не бяха очите на кормчията, които не изпускаха нито едно мое движение по палубата, с насмешлив поглед, докато на лицето му играеше някаква странна усмивка. Това беше уморена, болезнена, старческа усмивка, но в същото време лицето му издаваше насмешка и подлост, докато той дебнеше и дебнеше, и дебнеше всяко мое движение.

Двадесет и шеста главаИЗРЕЪЛ ХЕНДЗ

Вятърът, който духаше сякаш по наше желание, сега задуха от запад. Ние се понесохме още по-леко от североизточния край на острова към устието на северния залив. Но тъй като не можехме да закотвим кораба и не смеехме да спрем на брега преди прилива, бяхме принудени да чакаме. Кормчията ми показа как да задържам кораба на едно място. След много опити аз най-после успях да го задържа и без да разменим дума, и двамата седнахме отново да се храним.

— Капитане — каза той най-сетне със същата лукава усмивка, — ей там лежи старият ми приятел О’Брайън, няма ли да го хвърлиш през борда? Мен не ми пречи, а и съвестта не ме гризе за това, че си разчистих сметките с него, но не смятам, че той краси кораба. Ти как мислиш?

— Аз не съм достатъчно силен и тази работа никак не ми допада, нека си лежи там — отвърнах аз.

— Ама че нещастен кораб излезе „Испаньола“, Джим — продължи той, като премигна. — Сума народ бе избит на него. Колко нещастни моряци загинаха, откакто тръгнахме от Бристол. Никога не съм виждал такава орисия, не, никога! Гледай, и тоя О’Брайън — и той лежи тук мъртъв. Аз съм неук човек, а ти можеш и да четеш, и да смяташ, та да те попитам, знаеш ли дали човек, като умре, си остава мъртъв или пък може отново да се съживи.

— Човек може да убие тялото, мистър Хендз, но не и духа, сигурно това вече ти е известно — отвърнах аз. — О’Брайън е в другия свят и вероятно ни наблюдава сега.

— А-а — възкликна той, — що за беда! Значи да убиваш е само губене на време. Обаче духовете нищо не могат да ти направят според това, което аз знам за тях. Аз ще се справя с духовете, Джим. А сега, като си толкова откровен, бъди така добър да изтичаш до каютата и да ми донесеш… а… дявол го взел! Забравих как му казват… да ми донесеш бутилка вино, Джим. Това бренди е доста силно за болната ми глава.

Запъването на кормчията ме изпълни с подозрение, а и не повярвах, че той може да предпочете вино пред бренди. Всичко това беше само предлог да напусна палубата. Но не можах да разбера защо искаше да я напусна. Той избягваше да срещне погледа ми и очите му постоянно блуждаеха. Той ту поглеждаше небето, ту хвърляше бегъл поглед към мъртвия О’Брайън и през цялото време се усмихваше и вадеше езика си така гузно и неловко, че дори и едно дете би се сетило, че крои нещо. Аз обаче веднага му отговорих, защото видях изгодата от това положение. Смятах, че тъй като е доста тъп, ще успея докрай да укрия подозренията си от него.

— Вино ли каза? — запитах го аз. — Много добре. Бяло или червено?

— Все ми е едно, друже — отвърна той, — важното е да е силно и повечко. — Добре — отвърнах аз, — ще донеса портвайн, мистър Хендз. Но ще трябва доста да поровя, докато го намеря.

Аз се спуснах по стълбичката, като нарочно тропах силно, но щом слязох, свалих обувките си, прекосих тихичко коридора и се качих по стълбичката на бака, откъдето надзърнах на палубата. Бях сигурен, че той най-малко очаква да ме види там, но въпреки това бях крайно предпазлив. И наистина моите най-лоши подозрения се оправдаха.

Видях го как пълзи по палубата и макар че кракът, изглежда, го болеше при движение — защото го чух как сподави един стон, — той се влачеше по палубата с доста голяма бързина. В един миг той стигна до шпигатите и извади от един куп навити въжета дълъг нож или по-скоро кама, изцапана с кръв чак до дръжката. Той я разгледа за миг, като издаде долната си челюст, опита острието на ръката си и като я скри в пазвата си, допълзя обратно и зае предишното си положение до булварка.

Разбрах всичко, което ми беше нужно. Изреъл значи можеше да се движи и беше въоръжен. И това, че той бързаше да се махна от палубата, ми подсказа, че крои да ме погуби. А какво смяташе да прави след това — дали мислеше да пресече острова пълзешком от северния залив до лагера сред блатата, или смяташе да даде оръдеен изстрел с надеждата, че неговите хора първи ще му се притекат на помощ, разбира се, не можех да отгатна.

По един въпрос обаче знаех, че може да му се доверя, тъй като в това нашите интереси съвпадаха, а именно, да закараме кораба до брега. Ние и двамата желаехме да спрем кораба на някое удобно и добре защитено място, така че когато настъпи подходящият момент, да бъде отново изведен без големи усилия и опасности. Смятах, че дотогава той няма да посегне на живота ми.

Докато обмислях всичко това, аз не стоях празен, а се промъкнах отново в каютата, нахлузих обувките си, грабнах първата бутилка вино, която ми падна, за оправдание и се върнах на палубата.

Хендз лежеше превит в същото положение, в което го бях оставил, притворил очи, сякаш не можеше да понася слънчевата светлина. Когато го приближих, той вдигна глава и както беше свикнал, с един удар пречупи гърлото на бутилката, изрече обичайното „Наздраве“ и хубаво се нагълта. След това той постоя неподвижно и като извади пръчка тютюн, ме помоли да му отрежа едно късче.

— Я ми отрежи малко — каза той, — защото нямам нож, а дори и да имах, едва ли щяха да ми стигнат силите за тази работа. А-а, Джим, свършено е с мен! Отрежи ми едно късче, момчето ми, че сигурно ще е последното, защото съм пътник за оня свят, както по всичко личи.

— Добре — казах аз, — ще ти отрежа късче тютюн, но ако аз бях на твое място в това тежко положение, в което си ти, щях да се покая.

— Защо? — попита той. — Защо трябва да се покая?

— Защо ли? — извиках аз. — Ти си изневерил на своя дълг, живял си в грях, лъжа и убийства, дори и в този момент в краката ти лежи трупът на човек, когото си убил, а още ме питаш защо. Заради всички тези престъпления, мистър Хендз, ето защо.

Аз говорех доста разпалено, като си мислех за окървавената кама, която криеше в джоба си с престъпното намерение да ме убие. От своя страна той само отпи голяма глътка вино и заговори със съвсем неприсъщ нему тържествен тон:

— Цели трийсет години — каза той — аз съм кръстосвал моретата, видял съм и добро, и зло, хубаво и лошо, и слънце, и бури, глад и сеч с ножове и какво ли не още. Не да ти кажа право, досега не съм видял някой да е получил добро за добрината си. Който забие пръв ножа, той печели, мъртъвците не хапят — ето ти моята вяра, амин, тъй да бъде. А сега слушай ме — добави той, като внезапно промени тона, — стига сме се занимавали с тия глупости. Приливът вече започна, затова изпълнявай моите нареждания, капитан Хокинс, за да откараме кораба на брега и да турим край на тая работа.

Оставаха ни всичко на всичко една-две мили до брега, но плаването Беше трудно, защото устието на този северен залив не само беше тясно и плитко, но се простираше от изток към запад, така че трябваше да караме шхуната много внимателно, за да успеем да влезем в него. Аз бях добър и точен, изпълнителен подчинен, а Хендз беше действително отличен командир, защото ние така умело лавирахме и с такова умение се движехме покрай брега, че беше удоволствие да ни гледа човек.

Едва бяхме отминали двата носа, и се намерихме обградени от земя. Бреговете на северния залив бяха също така гъсто обрасли с гори, както и на южния, но този залив беше по-дълъг и по-тесен, та по-скоро наподобяваше устието на река. Точно пред нас, на южния край, видяхме остатъци от изхвърлен на брега разбит кораб. Някога той е бил голям тримачтов плавателен съд, но с течение на времето бе обрасъл с водорасли, а на палубата му растяха някакви сухоземни храсти, отрупани с цвят. Той представляваше печална гледка, но показваше, че заливът е напълно подходящо място за спиране.

— Виж — каза Хендз, — ето ти едно чудесно място, дето можем да заседнем. Гладък пясък, никакво вълнение, наоколо дървета, а онзи стар кораб — цяла цветна градина.

— Ами ако корабът заседне в пясъка — попитах аз, — как ще го изкараме после оттам?

— Ето как — отвърна той, — ще прекарате едно въже до отсрещния бряг при отлив, ще го преметнете около някой от големите борове, ще изтеглите края му и ще го завиете около брашпила. После ще чакате. Като дойде приливът, всички ще се хванете за въжето, ще дърпате и корабът леко ще се измъкне оттам. А сега внимавай, момчето ми, вече сме близо до брега, а се движим много бързо. Завий малко вдясно — така — полека — надясно — малко наляво — дръж, дръж така!

Той даваше команди, които аз изпълнявах с притаен дъх, докато внезапно извика:

— А сега, драги, обърни носа по вятъра!

Аз силно налегнах румпела и „Испаньола“ се изви бързо и се устреми право към брега, обрасъл с ниски дървета.

Последните маневри така ме погълнаха, че съвсем забравих да наблюдавам и да се пазя от кормчията. Възбуден от очакването на момента, когато корабът ще опре земя, аз съвсем бях забравил за опасността, която висеше над главата ми. Наведен над десния булварк, аз наблюдавах играта на вълните, които се образуваха от движението на кораба. Аз щях да загина без всякаква борба, ако някакво безпокойство не бе ме обхванало внезапно. То ме накара да се обърна назад. Може би бях чул някакво скръцване или пък с края на окото си бях забелязал сянката на Хендз да се движи към мен, може би това беше инстинкт, подобен на котешкия, но наистина, когато погледнах назад, забелязах, че той се приближава към мене с кама в дясната си ръка.

И двамата нададохме вик, когато погледите ни се срещнаха, аз — пронизителен вик на предсмъртен ужас, а той — гневен рев на нападащ бик. В същия миг той се хвърли към мен, но аз успях да отскоча встрани към носа. Като изпуснах румпела, той силно се завъртя и благодарение на него спасих живота си, защото той удари Хендз право в гърдите и го повали.

Преди той да се свести, можах да се измъкна от ъгъла, където бях в капан, и сега можех да бягам по цялата палуба. Точно пред гротмачтата се спрях, извадих пистолета от джоба си и се прицелих в него, тъй като той беше вече станал и отново идеше право към мен. Натиснах спусъка, но не последва никакъв гръм, защото беше измокрен. Аз проклинах своята небрежност. Защо по-рано не бях прегледал и заредил единственото си оръжие? Тогава нямаше да бъда, както бях сега, същинска овца, която бяга от касапин.

Макар че беше ранен, той се движеше с удивителна бързина. Сивите му коси бяха разпилени по лицето, зачервено от гняв и напрежение. Нямах време да пробвам другия пистолет, а и не желаех, защото бях сигурен, че и той е мокър. Едно нещо ми беше ясно: че не трябва постоянно да бягам пред него, защото той бързо щеше да ме залости на бака, както ме беше залостил на кърмата. Ако попаднех в такова положение, той непременно щеше да забие десетинчовата си окървавена кама в мен и това щеше да е последното ми преживяване. Аз се хванах за гротмачтата, която беше доста дебела, и започнах да го причаквам с крайно изопнати нерви.

Като забеляза, че се готвя да бягам около нея, той също спря. Еднъж-дваж се престори, че ме напада, но аз умело го отбягнах. Това ми приличаше на една игра, която често бях играл из скалите около залива Черния хълм у нас, но никога сърцето ми не бе удряло така бясно. Все пак това беше момчешка игра и аз смятах, че ще надиграя възрастния моряк, ранен в бедрото. Аз така се окуражих, че дори започнах да се питам как ли ще завърши тази игра. Бях сигурен, че ще издържа дълго време, но не виждах изход от това положение.

Докато стояхме така, „Испаньола“ внезапно се разтърси и се вряза в пясъка, като същевременно силно се килна на лявата си страна, така че палубата се наклони под ъгъл към четиридесет и пет градуса, а през шпигатите нахлу толкова много вода, че се образува цяла локва между фалшборда и палубата.

И двамата се търкулнахме почти един до друг и паднахме в улея. Мъртвецът с червеното кепе, все още с проснати ръце, се затъркаля бавно след нас. Бяхме толкова близко, че аз силно си ударих главата в краката на кормчията и зъбите ми изтракаха. Въпреки силния удар, който ми бе нанесен, аз пръв скочих на крака, защото мъртвецът беше паднал върху Хендз. Поради силния наклон вече не можех да тичам по палубата и трябваше да намеря друг начин за самоотбрана, и то незабавно, защото моят враг ме следваше по петите. С трескава бързина се хванах за вантите (Въжета, които свързват мачтата за борда. Б. пр.) на бизанмачтата и се покатерих по тях. Преди да си поема дъх, стигнах по стенгата, (Първо продължение на мачтата. Б. пр.) където се наместих.

Бързината ми ме спаси, защото ножът му, вместо да се забие в мен, удари мачтата на половин фут под краката ми. Изреъл Хендз замръзна, втренчил поглед в мен, със зинала уста и израз на недоумение и недоволство.

Без да губя нито миг, аз отново заредих пистолета, а за още по-голяма сигурност изпразних другия и отново го заредих.

Когато Хендз забеляза, че зареждам пистолетите, съвсем се стъписа, сякаш започна да съзнава, че губи играта. След кратко колебание и той се метна и увисна тежко на въжетата с кама в уста, после започна бавно и с мъка да се катери нагоре. Той се движеше с невероятни усилия и стенеше от болка всеки път, когато повличаше ранения си крак. Докато измина едва една трета от разстоянието, аз спокойно се подготвих. Тогава, държейки по един пистолет във всяка ръка, заговорих:

— Още една крачка, мистър Хендз, и ще ти пръсна черепа! Мъртъвците не хапят, както знаете! — добавих аз и се изкикотих.

Той моментално спря. По израза на лицето му разбрах, че се мъчи да мисли, но мисълта му се движеше така бавно и трудно, че от своето безопасно място аз високо се разсмях. Най-после, като преглътна един-два пъти, той заговори, а на лицето му, както и преди, бе изписан израз на пълно недоумение. За да може да говори, той извади камата от устата си, но не помръдна от мястото си.

— Джим — каза той, — и двамата сме натясно, та ще трябва да сключим някакъв договор. Ти щеше да ми паднеш в ръцете, ако не беше се килнал корабът, но мен не ми върви, не? Ще трябва да се предам. А стар, опитен моряк да отстъпи на един юнга като тебе, Джим, не е лесна работа.

Аз поглъщах думите му и се усмихвах самодоволно, оперен като петел на високо, когато в миг той замахна с дясната си ръка. Нещо свирна като стрела из въздуха, аз почувствувах удар, остра болка и се намерих с рамо, приковано към мачтата. От острата болка и изненадата — едва ли мога да кажа съзнателно, — но без да се прицеля, аз гръмнах с двата пистолета едновременно и ги изпуснах. Те не паднаха сами, защото кормчията нададе сподавен вик, изпусна въжетата и полетя с главата надолу в морето.

Двадесет и седма глава„ЗЛАТО!“

Корабът беше наклонен, мачтите бяха наведени над водата и под моето място на стенгата нямаше нищо друго освен водата на залива. Хендз, който не се беше изкачил много високо и беше по-близо до кораба, падна между мен и фалшборда. Той се появи само един път на повърхността на водата в кървава пяна и отново потъна завинаги. Когато водата се успокои, аз го забелязах свит върху чистия пясък на дъното в сянката на кораба. Една-две рибки се стрелнаха край трупа му. От време на време поради трептенето на водата той сякаш се размърдваше, като че ли се опитваше да стане. Но той беше двойно мъртъв — застрелян и удавен, и се беше превърнал в храна за рибите на същото онова място, където възнамеряваше да убие мен.

Малко по малко аз започнах да чувствувам, че ми се вие свят и ми прилошава от страх. Гореща кръв се стичаше по гърба и гърдите ми. Камата, която бе приковала рамото ми за мачтата, ме гореше като нажежено желязо. Но не физическите страдания ме ужасяваха. Струваше ми се, че мога да ги изтърпя безропотно — изпитвах истински ужас при мисълта, че може да падна от стенгата в спокойната зелена вода до трупа на кормчията.

Впих ноктите си в мачтата силно, до болка и затворих очи, за да не виждам опасността. Но постепенно главата ми се избистри, пулсът ми се успокои, стана по-умерен и аз отново се овладях.

Първата ми мисъл беше да измъкна камата, но тя се бе забила много дълбоко или пък нервите ми не можеха да издържат, та аз силно трепнах. Странно, но това трепване свърши работа. Камата била едва засегнала тялото ми, като бе закачила само кожата, и от трепването се откъсна от нея. Кръвта шурна по-силно, но аз отново бях свободен. Само жакетът и ризата ми бяха приковани за мачтата.

Като се дръпнах силно, аз се откачих и слязох на палубата по вантите откъм десния борд. За нищо на света не бих се качил отново по въжетата, от които Изреъл току-що беше паднал.

Слязох в каютата да превържа раната си, която доста ме болеше и от която още струеше кръв, но не беше нито дълбока, нито опасна, нито пък ми пречеше да движа ръката си. Аз се огледах и като си спомних, че корабът е вече в известен смисъл мой, се замислих как да махна от него и последния пътник, мъртвия О’Брайън.

Той се беше натъкнал, както казах, на фалшборда, където лежеше като страхотна грозна кукла с човешки ръст, но колко чужди й бяха багрите и красотата на живота! В това положение можех лесно да се справя с него и свикнал вече на трагични приключения, не изпитвах страх от мъртъвците. Вдигнах го през кръста като чувал с трици и го прехвърлих през борда. Той падна във водата със силен плясък. Червеното му кепе отхвръкна и заплава. Щом повърхността се успокои, аз го видях, че лежи до Изреъл и двамата сякаш потрепваха при всяко движение на вълните. Макар че О’Брайън беше млад човек, главата му бе съвсем плешива. Той лежеше на дъното с глава върху коленете на човека, който го беше убил, а рибките бързо се стрелкаха около труповете и на двамата.

Сега бях сам на кораба. Отливът току-що бе започнал. Залязващото слънце беше така ниско на хоризонта, че дългите сенки на боровете по западния бряг се простираха по целия залив и стигаха чак на палубата. Задуха вечерен бриз и макар че хълмът с двата върха го спираше откъм изток, въжетата започнаха да свирят, а увисналите платна — да плющят. Аз видях, че корабът е застрашен, затова веднага смъкнах кливерите върху палубата, но да сваля грота беше трудна работа. Когато шхуната се беше наклонила, реят бе провиснал през борда и краят му се беше потопил един-два фута във водата с част от платното. Това увеличаваше тежестта и правеше положението още по-опасно, затова аз не посмях да го тегля. Най-после реших да извадя ножа си и да прережа фаловете. (Тънки въжета за вдигане на корабното платно. Б. пр.) Реят веднага падна и платното заплава като голям тулум по водата. Колкото и да теглех, аз не можех да вдигна платното, затова оставих „Испаньола“ на произвола на съдбата. В същото положение се намирах и аз.

По това време целият залив вече бе потънал в сянка и аз си спомням как последните лъчи на слънцето, които се провираха през една просека в гората, блестяха ярко като скъпоценни камъни върху пъстрата мантия на останките от разрушения кораб. Застудяваше, а водата се оттегляше бързо към морето и шхуната се накланяше все повече и повече на една страна.

Аз си проправих път до бака и погледнах надолу. Стори ми се, че мястото е плитко и като се хванах за по-голяма сигурност с две ръце за прерязаното въже, полека се спуснах. Водата едва стигаше до кръста ми, пясъкът беше твърд и вълнообразно нашарен от течението и аз излязох на брега с бодър дух, като оставих „Испаньола“ наклонена на едната страна с грот във водата. В същото време слънцето се скри зад хоризонта, а вятърът тихо зашумя сред боровите дървета.

Най-после моето морско приключение завърши и аз не се връщах с празни ръце. Корабът отново беше наш, очистен от пирати и готов да ни понесе по морската шир. Сега нищо не желаех по-силно от това да се завърна отново в крепостта и да се похваля с моите успехи. Сигурно щяха да ме укорят малко за дезертьорството ми, но за оправдание щеше да послужи превземането на „Испаньола“ и аз се надявах, че дори капитан Смолет щеше да признае, че не съм си изгубил времето напразно.

С тези мисли и в прекрасно настроение аз се запътих към крепостта, където очаквах да видя приятелите си. Спомних си, че най-източната от рекичките, които се вливат в Залива на капитан Кид, извира от двуглавия хълм вляво, затова тръгнах в тази посока, та да пресека реката там, където е още плитка. Гората беше доста рядка и като вървях по падините, скоро завих край хълма и малко подир това прегазих реката, която не стигаше и до колене.

Така наближих мястото, където бях срещнал Бен Гън, човека от острова, и започнах да се движа по-внимателно, като се оглеждах. Беше се стъмнило и през седловината между двата върха забелязах някакво трептящо, светло отражение в небето. Предположих, че островитянинът е запалил голям огън, за да готви вечерята си. И все пак се учудих, че е така лекомислен. Щом аз можех да забележа светлината на неговия огън, не можеше ли тя да стигне до погледа на Силвър в лагера край блатата?

Постепенно стана съвсем тъмно и аз едва следвах избраната от мене посока, тъй като очертанията на двуглавия хълм и „Далекоглед“ от дясната ми страна, които ми служеха като пътепоказатели, ставаха все по-неясни и по-неясни. Виждаха се само няколко бледи звезди, така че аз постоянно се препъвах в храстите или се търкулвах в пясъчни дупки из низината, по която се движех.

Внезапно някаква светлина ме озари. Погледнах нагоре и видях, че лунните лъчи бяха залели върха на „Далекоглед“. След малко видях нещо голямо, сребристо да се движи ниско зад дърветата и разбрах, че луната е изгряла.

С нейна помощ изминах бързо пътя, който ми оставаше, като понякога вървях, а понякога тичах от нетърпение да стигна по-скоро в крепостта. Но когато стигнах горичката, която я окръжава, аз се сетих, че трябва да забавя крачките си и да се движа внимателно, защото моите приключения биха свършили печално, ако хората от крепостта ме сметнеха за враг. Рискувах да ме застрелят.

Луната се издигаше все по-високо и по-високо. Светлината й падаше на широки ивици в по-откритите места на гората. Точно пред мен, сред дърветата, забелязах някакво сияние с друг цвят. То беше по-червено и по-топло, а от време на време потъмняваше подобно на тлеещите въглени на голям огън. Колкото и да се мъчех, не можех да проумея какво е това. Най-после стигнах края на горичката. Западният край на оградата беше огрян от луната. Останалата част, както и крепостта бяха в сянка, прошарена тук-таме от дълги ивици сребриста светлина. От другата страна на крепостта догаряше голям огън. Разпалените въглени излъчваха силна червеникава светлина, съвсем различна от мекото бледо сияние на луната. Тук цареше покой и тишина. Долавяше се само нощният бриз.

Аз спрях учуден и малко уплашен. Ние не кладяхме големи огньове, дори по нареждане на капитана пестяхме дървата. Започнах да се опасявам, че нещо лошо се е случило през време на моето отсъствие.

Промъкнах се откъм източния край, като гледах да се движа в сянка. На едно място, където тъмнината беше най-гъста, прескочих оградата. За по-голяма сигурност запълзях тихичко на четири крака към ъгъла на дървената крепост. Като я приближих, в един миг всичкият ми страх изчезна. Шумът от хъркането винаги ми е бил неприятен, но точно тогава той прозвуча като музика в ушите ми, като си представих, че моите приятели спят дълбок, спокоен сън. Аз се успокоих, сякаш чух гласа на нашия корабен вахтен: „Всичко е в ред!“

Но в едно нещо не можех да се съмнявам — не бяха взели никакви мерки за охрана на крепостта. Ако случайно Силвър и неговата шайка се промъкнеха крадешком при тях, нито един нямаше да осъмне. „Ето какво значи да е ранен капитанът“, си помислих аз. И отново дълбоко се упрекнах, задето ги бях напуснал в такъв опасен миг с толкоз малко хора за охрана.

Вече бях стигнал вратата, затова се изправих. Вътре беше съвсем тъмно, така че нищо не можах да видя. Чуваше се само равномерно хъркане и някакъв необясним звук, подобен на пърхане или кълвене.

С протегнати напред ръце аз влязох. „Ще си легна на моето място — помислих си аз и се усмихнах при тази мисъл, — та да видя израза на лицата им, като се събудят утре заран и ме видят тук.“

Аз настъпих нещо — това бе кракът на един от спящите. Той се обърна и изпъшка, без да се събуди.

Внезапно остър крясък прониза нощната тишина:

— Злато! Злато! Злато! Злато! Злато! — и така нататък безспир и без промяна на тона, като тракането на воденичка.

Зеленият папагал на Силвър, Капитан Флинт! Значи него бях чул, като е кълвял парче от дърво! Той бе пазил спящите по-добре от всякаква охрана, като обяви пристигането ми с еднообразния си крясък.

Нямах време да се съвзема, защото острият креслив глас на папагала събуди заспалите, които веднага скочиха. Чух гръмкия глас на Силвър, който изрева някаква ругатня и викна:

— Кой е?

Аз се обърнах назад да бягам, но се блъснах силно в някакъв човек. Като се опитах да се изтръгна от него, аз попаднах право в ръцете на друг, който здраво ме сграбчи.

— Донеси един факел, Дик! — извика Силвър, когато бях вече пленен. Един от хората излезе от дървената къща и скоро се завърна с горяща главня.