Островът на съкровищата

Шестнадесета главаДОКТОРЪТ ПРОДЪЛЖАВА РАЗКАЗА:КАК ИЗОСТАВИХМЕ КОРАБА

Часът беше около един и половина — или по морски: след като камбаната удари три пъти, — когато двете лодки отплаваха от „Испаньола“ към брега. Капитанът, скуайрът и аз се съвещавахме в каютата. Ако лъхаше и най-слаб ветрец, ние щяхме да нападнем шестте бунтовника, оставени на кораба при нас, щяхме да вдигнем котва и да хванем морето. Но никакъв вятър не духаше и това, което още повече върза ръцете ни, бе новината, която Хънтър ни донесе, че Джим Хокинс се е промъкнал в едната лодка и е отишел заедно с другите на брега.

Ние, разбира се, нито за миг не се усъмнихме в Джим Хокинс, но се страхувахме за неговия живот. Като знаехме в какво настроение бяха моряците, имаше изгледи никога вече да не видим това момче. Изтичахме на палубата. Смолата вреше в пролуките на дъските. От отвратителния блатен въздух ми се гадеше. Това омразно заливче миришеше на треска и дизентерия. Шестимата негодници седяха и мърмореха под едно платно на бака. Край брега, близо до мястото, където се втича рекичката, се виждаха вързаните лодки с по един човек във всяка. Един от тях подсвиркваше песента „Лилибулеро“.

Да чакаме беше непоносимо, затова решихме Хънтър и аз да отидем на брега с лодка, за да разберем какво става.

Лодките на брега бяха надясно от кораба, но ние с Хънтър започнахме да гребем направо, по посока към дървената ограда, отбелязана на картата. Двамата пазачи на лодките, изглежда, се смутиха, когато ни видяха. „Лилибулеро“ секна изведнъж и аз забелязах, че те се съветваха какво да правят. Ако бяха отишли да осведомят Силвър, навярно всичко щеше да се развие другояче, но те изглежда бяха получили заповед да си стоят мирно по местата и затова продължиха да си свирят „Лилибулеро“.

На едно място брегът образуваше малък нос и аз насочих нашата лодка така, че той да остане между нас и другите лодки. Още преди да стигнем брега, двете лодки се скриха от погледа ни. Аз изскочих и се затичах, като сложих една копринена кърпа под шапката си, за да ми държи хлад, и заредих два пистолета за всеки случай.

Не бях изминал и сто ярда, когато пред мен се изпречи крепостта.

Ето какво представляваше тя: бистро изворче извираше почти от върха на една могилка. На самия връх бе изградена масивна дървена постройка от дебели дървета, която заграждаше извора. В случай на нужда в нея можеха да се поберат около четиридесет души и от всичките й страни имаше бойници. Наоколо се простираше широко разчистено място, заградено с ограда от дебели колове, около шест фута високи, която нямаше никаква врата или отвор. Тя беше достатъчно здрава и не можеше да се събори лесно, но така рядка, че зад нея не би могъл да се укрие никой нападател. Хората в дървената крепост имаха всички преимущества, защото можеха да си седят вътре в безопасност и да стрелят по другите като по пъдпъдъци. Стига да имаха добри часовои и достатъчно провизии, те биха могли да се отбраняват срещу цял полк.

Това, което особено много ми хареса, беше изворчето. Защото макар че в каютите на „Испаньола“ ни беше доста удобно и разполагахме с достатъчно запас от оръжия, хранителни припаси и превъзходни вина, едно нещо не беше предвидено — нямахме вода. Размишлявах за това, когато над острова се разнесе вик на човек, който загива. Макар че насилствената смърт не беше нещо ново за мен, тъй като съм служил при негово царско величество Къмберландския херцог и самият аз съм раняван при Фонтеной, усетих как сърцето ми започна да бие неравно. „С Джим Хокинс е свършено“ — бе първата ми мисъл.

Да си бил войник е много нещо, но да си и лекар при това е нещо повече. Нашата работа не позволява разтакаване. И така, аз веднага реших да не се бавя повече, върнах се на брега и скочих в лодката.

За щастие Хънтър бе добър гребец. Ние полетяхме към кораба и скоро се намерихме отново на борда.

Всички бяха потресени, както можеше и да се очаква. Скуайрът седеше бял като платно и се разкайваше, загдето ни бе довел до това бедствено положение. Горкият човек! Но и един от шестимата моряци на бака изглеждаше уплашен.

— Ето един човек — каза капитан Смолет, като кимна към него — новак в тези работи. Той почти припадна, докторе, когато чу вика. Малко му трябва, за да мине на наша страна.

Аз разказах плана си на капитана и двамата заедно обмислихме подробностите за изпълнението му.

Поставихме стария Редрът в коридора между каютата и бака, въоръжен с три-четири заредени мускета и един дюшек, зад който да се крие. Хънтър закара лодката до кърмата, а Джойс и аз започнахме да я товарим с бурета барут, мускети, торби сухар, качета със свинско месо, една бъчонка коняк и моята безценна чанта с лекарства. През това време скуайрът и капитанът стояха на палубата и капитанът викна на кормчията, който беше най-старши от шестимата, оставени на борда.

— Мистър Хендз — извика той, — тук сме двамина и всеки от нас има по един чифт пистолети. Ако някой от вас сигнализира по някакъв начин другите на острова, да знае, че с него е свършено. Те останаха като гръмнати, но след кратък разговор всички до един се спуснаха през входника на камбуза, като вероятно мислеха да ни ударят откъм гърба. Но когато видяха, че Редрът ги чака в коридора, те изведнъж удариха назад и една глава отново се показа над палубата.

— Долу, куче! — извика капитанът.

Главата веднага се скри. За известно време и шестимата изплашени моряци нито се чуха, нито се видяха.

През това време ние успяхме бързо да натоварим лодката дотолкова, доколкото смятахме, че ще издържи. Джойс и аз излязохме през кърмовия люк (Отвор в борда на кораба за влизане, товарене и пр. Б. пр.) и се отправихме отново към брега с най-голяма бързина. Това второ отиване изглежда разтревожи часовоите край брега. „Лилибулеро“ отново секна и точно преди да ги изгубим от погледа си зад малкия нос, един от тях скочи на брега и изчезна. Аз бях почти решил да унищожа лодките им, но се боях да не би Силвър и другите пирати да са някъде наблизо и вместо да спечелим, да загубим всичко.

Ние скоро стигнахме брега на предишното място и започнахме да пренасяме провизиите в дървената крепост. Най-напред и тримата, тежко натоварени, се запътихме към крепостта и прехвърлихме нашите припаси през дървената ограда. Като оставихме Джойс да ги пази — сам наистина, но с половин дузина мускети, — Хънтър и аз се завърнахме в лодката и отново се натоварихме. Така продължихме да пренасяме без почивка, докато целият товар бе пренесен. Двамата слуги останаха да пазят дървената крепост, а аз, гребейки с всички сили, отново закарах лодката до „Испаньола“.

Това, че се върнахме да натоварим втори път лодката, изглеждаше по-рисковано, отколкото всъщност беше. Те наистина бяха повече от нас на брой, но пък оръжието беше в наши ръце. Нито един от тези, които отидоха на острова, нямаше мускет и ние мислехме, че преди да успеят да дойдат на разстояние от един пистолетен изстрел, ние щяхме да застреляме поне шест души.

Скуайрът ме очакваше на кърмовия люк доста ободрен. Той хвана въжето, здраво върза лодката и ние започнахме да я товарим като бесни. Товарът се състоеше от месо, барут и сухари, по един мускет и по една сабя за скуайъра за мен, за Редрът и за капитана. Останалото оръжие и барут пуснахме в морето. Дълбочината тука беше два и половина сажена, така че можахме да видим лъсналия на слънце метал дълбоко под нас, върху чистото пясъчно дъно.

По това време започваше отливът и корабът се люшкаше на котвата си. Откъм лодките се чуха гласове и макар че ние бяхме спокойни за Джойс и Хънтър, които се намираха доста на изток, това ни накара веднага да тръгнем.

Редрът напусна поста си в коридора и се спусна в лодката, която закарахме на другата страна на кораба, за да може да се качи капитан Смолет.

— Ей, хора — извика той, — чувате ли ме?

Но не получи никакъв отговор откъм бака.

— Ейбръм Грей, на теб говоря! Пак никакъв отговор.

— Грей! — отново викна мистър Смолет, този път малко по-високо. — Аз напускам тоя кораб и ти заповядвам да последваш своя капитан. Зная, че по душа си добър човек и съм сигурен, че нито един от вас не е толкова лош, колкото изглежда. Държа часовника си в ръка, давам ти трийсет секунди да тръгнеш с мен.

Последва мълчание.

— Тръгни, приятелю — продължи капитанът, — не се бави повече. Аз рискувам своя живот и живота на тия добри джентълмени всяка секунда.

Внезапно се чу шум от борба, от удари и Ейбръм Грей изскочи с разрязана от нож буза и се спусна към господаря си.

— С вас съм, сър — каза той.

Следния миг той и капитанът скочиха при нас и ние веднага потеглихме. Ние напуснахме кораба, но все още бяхме далече от нашата дървена крепост.

Седемнадесета главаПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РАЗКАЗА НА ДОКТОРА:ПОСЛЕДНОТО ПЪТУВАНЕ НА ЛОДКАТА

Последното ни пътуване излезе съвсем различно от предишните. На първо място, нашата малка лодка беше претоварена. Петима възрастни мъже, от които тримата — Трилони, Редрът и капитанът — високи над шест фута, представляваха по-голям товар, отколкото тя можеше да носи. Към това трябва да прибавим барута, свинското и торбите със сухар. Кърмата потъваше почти до горния ръб. На няколко пъти трябваше да изхвърляме вода и моите панталони и краищата на жакета ми се измокриха, преди да изминем сто ярда.

Капитанът ни накара да разместим товара и ние уравновесихме лодката донякъде. Въпреки това едва дишахме от страх да не се обърнем.

На второ място, отливът причини силно течение на запад, а след това на юг към открито море, по посока на пролива, през който бяхме влезли сутринта. Дори и най-малките вълни застрашаваха нашата лодка. Но най-лошото беше, че течението ни отклоняваше от посоката, която трябваше да държим, за да слезем от другата страна на носа. Ако се оставехме на течението, то щеше да ни отнесе до двете лодки, където пиратите можеха да се появят всеки момент.

— Не мога да държа курс към дървената крепост, сър — казах на капитана.

Аз бях на кормилото, а капитанът и Редрът гребяха с пресни сили. — Течението я отнася нататък. Не бихте ли могли да наблегнете повече с веслата?

— Това ще потопи лодката — отвърна капитанът. — Моля ви, сър, гледайте да държите курса, докато преодолеем течението.

Аз се опитах да държа курс срещу течението и разбрах, че то ни отнася на запад. Тогава насочих носа на изток или точно под прав ъгъл към мястото, където отивахме.

— С този темп никога няма да стигнем брега — казах аз.

— Това е единствената посока, която можем да държим, сър, и трябва да я държим — отвърна капитанът. — Ние трябва да плаваме срещу течението. Вижте, сър — продължи той, — ако течението ни отнесе далече от определеното място, трудно е да се каже къде ще излезем на брега, а има и опасност лодките да ни нападнат, докато вървим срещу него; то скоро ще отслабне и тогава лесно ще можем да се доберем до брега.

— Течението вече намалява, сър — каза Грей, който седеше на носа. — Може да обърнете малко към брега.

— Благодаря ти приятелю — казах аз, като че ли нищо не се беше случило, защото ние всички мълком бяхме решили да се държим с него като с наш човек. Изведнъж капитанът пак се обади, но гласът му сякаш беше друг:

— Оръдието! — извика той.

— И аз се сетих за това — казах аз, защото бях сигурен, че мисли за вероятността да бомбардират крепостта ни. — Те няма да успеят да го изкарат на брега, а дори и да успеят, не биха могли да го замъкнат през гората.

— Я погледнете към кърмата, докторе — отвърна капитанът. Съвсем бяхме забравили за оръдието и сега с ужас видяхме, че петимата разбойници правят нещо около него и му свалят „жакета“, както наричаха тежкия насмолен брезентов калъф, който го покриваше. Изведнъж се сетих и за гюллетата и барута, които бяхме забравили в склада и които само след един удар на брадва щяха да бъдат в ръцете на злодеите.

— Изреъл е бил топчия на Флинт — каза Грей пресипнало. Въпреки риска насочихме лодката право към мястото, където трябваше да слезем. Бяхме излезли от течението и макар че по необходимост гребяхме леко, аз я насочих право към целта. Но бедата беше там, че след като поехме новия курс, лодката се обърна с борда си вместо с кърмата към „Испаньола“ и представляваше много по-удобна мишена.

Аз можех да чуя, както и да видя как червендалестият негодник Изреъл Хендз търкаля едно гюлле по палубата.

— Кой от нас е най-добрият стрелец? — попита капитанът.

— Без съмнение мистър Трилони — казах аз.

— Мистър Трилони, моля ви, прицелете се в някой от ония там; по възможност в Хендз, сър — каза капитанът.

Трилони беше ледено студен. Той опита спусъка на мускета си.

— Сега — извика капитанът — внимавайте, сър, иначе ще потопим лодката. Да се приготвим да я уравновесим, когато той се прицели.

Скуайрът дигна мускета. Гребците престанаха да гребат, наведохме се на другата страна, за да я уравновесим и всичко премина така, че нито капка вода не влезе в лодката.

Те бяха вече извърнали оръдието си към нас. Хендз, който беше пред дулото с харбията, бе най-изложен. Но не ни провървя, защото точно когато Трилони гръмна, той се наведе, куршумът изсвистя над него и повали един от другите четирима.

Неговият вик бе подхванат не само от другарите му на борда, но и от множество гласове на брега. Като погледнах в онази посока, видях как пиратите изскачат иззад дърветата и се втурват към лодките.

— Лодките сега ще дойдат, сър — казах аз.

— Гребете бързо — извика капитанът. — Сега няма значение дали ще потопим лодката или не. Ако не се доберем до брега, загинали сме.

— Само една от лодките потегли, сър — отговорих аз. — Вероятно хората от другата лодка ще минат по брега да ни отрежат пътя.

— Ще изплезят езици, сър — отвърна капитанът. — Нали знаете как моряк бяга по суша. От тях не ме е страх, а от оръдието. Ние сме играчка в ръцете им, така лесно могат да ни улучат. Кажете ни, скуайър, щом забележите, че палят фитила, за да се приготвим.

Макар че лодката бе претоварена, гребяхме бързо и бяхме изминали вече доста път. Твърде малко вода беше влязла в лодката. Още тридесет-четиридесет удара с греблата, и щяхме да спрем, защото отливът беше оставил вече тясна пясъчна ивица под надвисналите дървета. Нямаше защо да се плашим повече от пиратската лодка, защото тя вече се беше скрила от погледа ни зад носа. Отливът, който така безмилостно ни беше забавил, сега ни се отплащаше, като забавяше пиратите. Единствената опасност беше оръдието.

— Да смеех — каза капитанът, — бих спрял и бих довършил някой от ония там.

Разбрахме, че нямат намерение да се бавят и че скоро ще стрелят, защото дори и не погледнаха своя паднал другар, въпреки че беше жив, и аз видях как се мъчи да избяга, като пълзи встрани.

— Готови! — извика скуайрът.

— Назад! — като ехо откликна капитанът.

И двамата с Редрът така силно тласнаха веслата, че кърмата гребна вода. В същия миг се разнесе гърмът от оръдието. Това бе първият гръм, който Джим е чул, тъй като изстрелът на скуайъра не е стигнал до ушите му. Никой от нас не можа да определи къде мина гюллето, но предполагам, че то е префучало над главите ни и че навярно въздушната струя, причинена от него, е спомогнала за потапянето ни.

Както и да е, лодката потъна бавно с кърмата надолу в три фута дълбочина, а капитанът и аз останахме прави един срещу друг. Другите трима паднаха във водата с главите надолу и излязоха измокрени, като плюеха вода.

Дотук не бяхме много пострадали. Всички останахме живи и можехме спокойно да прегазим водата до брега. Но всичките ни припаси лежаха на дъното и още по-лошо бе, че само два от петте мускета бяха годни. Аз някак инстинктивно бях грабнал моя мускет от коленете си и го бях вдигнал високо над главата си. Капитанът, който носеше своя, препасан през рамо като опитен човек, го държеше с цевта нагоре. Останалите три потънаха с лодката.

Тревогата ни се усили от гласовете, които идваха откъм крайбрежната гора. Опасявахме се не само че може да ни пресекат пътя към крепостта и да ни оставят в това бедствено положение, а и че, ако половин дузина от пиратите нападнат Джойс и Хънтър, те няма да удържат. Хънтър беше твърд човек, но ние се съмнявахме в Джойс, който беше приятен и възпитан камериер и можеше прекрасно да изчетка дрехи, но съвсем не бе годен за подвизи.

С тия тревожни мисли ние излязохме на брега колкото може по-бърже, като оставихме зад нас нещастната лодка с близо половината от барута и провизиите.

Осемнадесета главаПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РАЗКАЗА НА ДОКТОРАКАК ЗАВЪРШИ БИТКАТА ПРЕЗ ПЪРВИЯ ДЕН

Вървяхме с най-голяма бързина през малката горичка, която ни отделяше от крепостта. С всяка наша крачка гласовете на пиратите се чуваха все по-близо. Скоро чухме стъпките на тичащите пирати и пращенето на клоните, които те чупеха, като си проправяха път през гъсталака.

Разбрах, че ни предстои сериозна схватка и прегледах мускета си. — Капитане — казах аз, — Трилони има точен удар. Дайте му вашия мускет, защото неговият е негоден.

Те си размениха мускетите и Трилони, мълчалив и хладнокръвен както преди, спря за миг, за да провери дали всичко е в ред. В същия миг забелязах, че Грей е невъоръжен, и му дадох сабята си. Зарадвахме се, когато той плю на ръцете си, свъси вежди и така замахна, че острието изсвистя във въздуха. Всички негови движения говореха, че нашият нов съюзник е човек на място.

След около четирийсет крачки излязохме от гората и видяхме крепостта пред нас. Едва стигнахме средата на южната страна на оградата и откъм югозападния ъгъл се показаха седем бунтовника начело с боцмана Джоб Андерсън, които тичаха с всички сили.

Те спряха изненадани, но преди да се окопитят, скуайрът, аз, както и Хънтър и Джойс от крепостта стреляхме по тях. Четирите изстрела се разнесоха почти едновременно и постигнаха целта си. Един от враговете ни падна мъртъв, а останалите веднага се обърнаха и се втурнаха към гората.

Заредихме отново мускетите си и тръгнахме покрай оградата към падналия неприятел. Той бе убит на място с куршум в сърцето.

Докато още се радвахме на успеха си, от гъсталака се чу пистолетен изстрел. Един куршум изсвистя край ухото ми и нещастният Том Редрът се строполи на земята. Скуайрът и аз веднага отвърнахме с изстрели, но тъй като стреляхме наслуки, навярно напразно сме изхабили барута. Отново заредихме мускетите си и насочихме вниманието си към нещастния Том.

Капитанът и Грей го преглеждаха, но аз с един поглед разбрах, че положението му е безнадеждно.

Предполагам, че нашият незабавен залп в отговор на техния изстрел бе разпръснал още веднъж бунтовниците, защото, несмущавани повече от тях, прехвърлихме клетия стар ловец през оградата и го отнесохме в дървената крепост. Той стенеше и губеше кръв.

Нещастният човек не бе продумал ни една дума на изненада, недоволство, страх, дори и на съгласие от самото начало на нашите тревоги до момента, когато го положихме на смъртен одър в дървената крепост. Той бе отбранявал коридора на кораба като троянски воин и бе изпълнявал безмълвно, упорито и добросъвестно всяка заповед. Той беше двадесет години по-стар от всички ни. И сега този тих, стар и верен слуга трябваше пръв да загине.

Скуайрът коленичи до него, целуна ръката му и се разплака като дете.

— Отивам ли си, докторе? — попита той.

— Да, Том, скъпи мой — казах аз.

— Да бях им изпратил поне още един куршум, преди да си отида — отвърна той.

— Том — каза скуайрът, — кажи, че ми прощаваш.

— Не подобава на един слуга да прощава на господаря си — бе отговорът. — Но нека бъде волята ви. Амин.

След кратко мълчание той помоли някой да прочете молитва.

— Така е обичаят, сър — каза той, сякаш се извиняваше. И не след дълго, без да каже нито дума повече, той издъхна. В това време аз забелязах, че дрехите на капитана бяха особено издути, а най-вече джобовете и пазвата му. Оказа се, че там има най-различни предмети: британски знамена, Библия, навито въже, перодръжка, мастило, корабният дневник и цели футове тютюн. Той намери наблизо в двора един дълъг боров ствол с изсечени клони и с помощта на Хънтър го изправи в ъгъла на дървената крепост, където се кръстосват гредите. След това се изкачи на покрива и със собствените си ръце прикрепи британското знаме и го вдигна над крепостта.

Това изглежда много го успокои. Той отново влезе в крепостта и се зае да проверява припасите, като забрави всичко друго. Но все пак той понякога хвърляше поглед към Том и когато последният издъхна, приближи се благоговейно до него с друго знаме в ръка и го просна върху тялото му.

— Не скърбете, сър — проговори той, като стисна ръката на скуайъра. — Той падна при изпълнение на своя дълг. После ме дръпна настрана.

— Доктор Ливзи — каза той, — след колко седмици вие със скуайъра очаквате кораба, който ще дойде на помощ?

Отговорих му, че не става въпрос за седмици, а за месеци, и че ако не се върнем до края на август, Бландли ще изпрати кораб да ни търси, но не по-рано.

— Вие сам можете да изчислите колко време остава дотогава — казах му аз.

— Но, сър — отвърна капитанът, като се почеса по главата, — дори и да вземем под внимание всички непредвидени блага, с които съдбата може да ни удостои, сър, струва ми се, че припасите ни ще се окажат недостатъчни.

— Какво искате да кажете? — попитах аз.

— Искам да кажа, че е жалко, загдето последният товар потъна — отвърна капитанът. — Имаме достатъчно барут и куршуми, но храната ни е недостатъчна. Тъй недостатъчна, доктор Ливзи, та може би е по-добре, че сега ще храним едно гърло по-малко.

И той посочи мъртвеца под знамето.

В този миг високо над покрива на крепостта едно оръдейно гюлле силно изсвистя и падна в гората далече от нас.

— Охо-о! — каза капитанът. — Бийте! Бийте! Но барутът ви скоро ще се свърши.

Вторият прицел беше по-сполучлив и гюллето падна отсам оградата на крепостта, като вдигна облак пясък, но не нанесе никаква друга вреда.

— Капитане, крепостта не се вижда от кораба. Те сигурно се прицелват в знамето ни. Няма ли да е по-разумно да го свалим?

— Да сваля знамето ли? — извика капитанът. — Не, сър, това не мога да сторя — и щом изговори тези думи, всички се съгласихме с него. Това не бе само израз на смелост и моряшко достойнство, но показваше на врага, че се отнасяме с пълно пренебрежение към стрелбата му.

Те ни обстрелваха през цялата вечер. Изстрелваха гюлле след гюлле, едни от които минаваха над нас, други падаха пред крепостта, а някои се забиваха в пясъка зад оградата. Но тъй като бяха принудени да се прицелват високо, гюллетата загубваха силата си, докато паднат на земята, и се зариваха в мекия пясък, така че не се бояхме и от рикошет. И макар че едно гюлле веднъж падна през покрива и изскочи през пода, ние скоро свикнахме с тази игра и гледахме на нея като на игра на крикет.

— Добрата страна на цялата тая работа е — забеляза капитанът, — че сигурно в гората пред нас няма нито един пират. А отливът е започнал отдавна и нашите припаси трябва да са вече на сухо. Кой желае да отиде и да пренесе свинското?

Грей и Хънтър първи изявиха желание. Те се въоръжиха добре и предпазливо напуснаха крепостта. Но мисията им се оказа безуспешна. Пиратите бяха по-смели, отколкото предполагахме, или разчитаха на умелата стрелба на Изреъл. Няколко души от тях вече пренасяха нашите припаси до една лодка, която стоеше наблизо, като газеха в плитката вода. Хората в лодката бяха принудени да гребат от време на време, за да не я отвлече течението. На носа седеше Силвър и даваше команди, а всички имаха мускети, с които се бяха снабдили от някакъв таен техен склад.

Капитанът взе корабния дневник, седна и започна да записва следното:

„Александър Смолет — капитан; Дейвид Ливзи — корабен лекар; Ейбръм Грей — помощник-дърводелец; Джон Трилони — собственик на кораба; Джон Хънтър и Ричард Джойс — слуги, земляци на собственика — ето всички, които останаха верни от целия екипаж на кораба — с припаси за десет дни при малки дажби днес стъпиха на брега и развяха британското знаме над дървената крепост на Острова на съкровищата. Томас Редрът, земляк и слуга на собственика на кораба, бе убит от бунтовниците: Джеймс Хокинс — юнга…“

По това време аз мислех за съдбата на нещастния Джим Хокинс.

Някой извика откъм гората.

— Някой ни вика — каза Хънтър, който беше на стража.

— Докторе! Скуайъре! Капитане! Здравей, Хънтър, ти ли си? — викаше някой.

Аз изтичах до вратата и видях Джим Хокинс, здрав и читав, да се прехвърля през дървената ограда.

Деветнадесета главаДЖИМ ХОКИНС ОТНОВО РАЗКАЗВА:ГАРНИЗОНЪТ В КРЕПОСТТА

Щом Бен Гън видя знамето, той спря, хвана ме за ръката и седна.

— Сигурно — каза той — твоите приятели са там.

— Много по-вероятно е да са пиратите — отговорих аз.

— Тъй ли? — извика той. — На остров като този, дето не стъпва никой друг освен джентълмените на сполуката, Силвър щеше да развее черното пиратско знаме, няма защо да се съмняваш. Не, това са твоите хора. Навярно е имало бой и твоите приятели са надвили и ето на, настанили са се в старата крепост, която Флинт изгради преди много години. А-а, умна глава беше Флинт! Да не беше пиянството, нямаше да има друг като него. От никого не се плашеше, само от Силвър — ето какъв хубостник е Силвър.

— Добре — казах аз, — може да е така, тогава да побързаме да се приберем по-скоро при моите хора.

— Не, момчето ми — отвърна Бен. — Не бива. Ти си добро момче, ако не греша, но си все пак още момче и толкоз, а Бен Гън е хитър. И ром да ми обещаеш — няма да ме закараш там. Първо, трябва да видя твоя джентълмен и да чуя неговата честна дума. А ти не забравяй моите думи: „Много по-голямо доверие (това ще кажеш), много по-голямо доверие“ — и тогава ще го щипнеш.

И той за трети път ме ощипа със същия многозначителен поглед.

— А когато потърсят Бен Гън, ти знаеш къде да го намериш, Джим. Точно там, където го намери днес. И този, който идва, трябва да носи нещо бяло в ръка и да бъде сам. О! И това ще кажеш: „Бен Гън, ще кажеш, си има причини“.

— Добре — казах аз, — мисля, че те разбирам. Значи ти искаш да направиш някакво предложение, желаеш да видиш скуайъра или доктора и може да те намерят там, където те срещнах. Това ли е всичко?

— И кога? Ще питаш ти — добави той. — От обед до шестата камбана.

— Добре — казах аз, — а сега мога ли да си отида?

— Нали няма да забравиш? — ме попита той тревожно. — „Много по-голямо доверие и има си причини“, ще кажеш. Но ще наблегнеш на това — има си причини, кажи му го като мъж на мъж. Добре тогава — той все още ме държеше, — смятам, че можеш да си отидеш, Джим. Джим, ако видиш Силвър, нали няма да предадеш Бен Гън? Нали, да те разчекнат, няма да изтръгнат дума от устата ти? Не, казваш ти. Ако тези пирати стануват на брега, Джим, да не мислиш, че няма да оставя до сутринта жените им вдовици?

Силен гръм прекъсна думите му и едно гюлле префуча през дърветата и се заби в пясъка на около сто ярда от мястото, където говорехме. Следния миг и двамата си плюхме на петите и хванахме две различни посоки.

В продължение на около час чести изстрели разтърсваха острова и гюллетата трещяха в гората. Аз бягах и се криех от място на място и все ми се струваше, че тези ужасни гюллета ме преследват. Но към края на обстрелването, макар че още не смеех да тръгна към крепостта, където гюллетата най-често падаха, аз се поокуражих и като направих широк завой към изток, се промъкнах до крайбрежната горичка.

Слънцето току-що бе залязло. Морският бриз шибаше дърветата и къдреше сивата повърхност на заливчето. Водата се беше отдръпнала от брега при отлива и се откриваха големи пясъчни пространства. След горещия ден хладният вечерен вятър ме пронизваше.

„Испаньола“ още стоеше там, където я бяхме закотвили, но за моя голяма изненада над нея се развяваше „Веселият Роджър“ — черното пиратско знаме. Докато наблюдавах кораба, видях огнен блясък, последван от оръдеен гръм. Ехото многократно повтори гърма и едно гюлле изсвистя във въздуха. Това беше последният топовен изстрел.

Аз лежах известно време и наблюдавах суетнята на пиратите след обстрелването. На брега, близо до крепостта, няколко души разбиваха нещо със секири. По-късно разбрах, че те са унищожили нашата нещастна лодка. В далечината близо до устието на рекичката сред дърветата се червенееше голям огън, а между тази точка на брега и кораба сновеше непрестанно едната лодка, в която пиратите, които бяха тъй мрачни сутринта, гребейки, се провикваха весело като деца. Но в техните гласове имаше нещо, което ми подсказваше, че не са трезви.

Най-после се реших да тръгна към крепостта. Бях доста далеч от нея на ниския пясъчен бряг, който загражда заливчето откъм изток и почти се слива при отлив с Острова на скелета. Когато се изправих, забелязах, че на известно разстояние от брега над ниските храсти се издига доста висока самотна скала с необикновено бял цвят. Сетих се, че навярно това е бялата скала, за която Бен Гън ми беше споменал, и че там мога да намеря лодка, ако ми дотрябва някой ден. Аз се промъквах през гората, докато пред мен се показа задният край на оградата, който е най-близо до морето, и скоро бях сърдечно приветствуван от нашите хора.

Като им разказах приключенията си, взех да се оглеждам. Покривът, стените и подът на дървената крепост бяха направени от неодялани борови трупи. Подът се издигаше на фут, фут и половина над пясъка. Пред входа имаше навес, а под него извираше малкото изворче, чиито води се събираха в изкуствен басейн с доста чудноват вид. Басейнът беше един корабен железен котел с избито дъно, заровен в пясъка чак до „борда“, както се изрази капитанът.

Вътре в сградата не беше останало почти нищо, само в един ъгъл бе сложена каменна плоча, служила за огнище, и една ръждясала желязна кошница за въглените.

Цялото заградено място, както и склоновете на могилката бяха голи — дърветата бяха изсечени и от тях е била изградена крепостта. От дънерите можеше да се види каква хубава стара гора е била унищожена. Почвата беше отмита от пороищата или покрита с нанесен от вятъра пясък след изсичането на дърветата; само там, където течеше поточето, имаше дебел килим от мъх, малко папрат и ниски храсти, които се зеленееха сред пясъка. Много близо до крепостта — толкова близо, че според другите това застрашавало нашата безопасност — растеше висока и гъста гора към вътрешността — само от борове, а в крайбрежната част от борове и вечнозелени дъбове.

Студеният вечерен бриз, за който вече споменах, свиреше във всички пролуки на грубо сглобената сграда и сипеше по пода дъжд от ситен пясък. Очите ни бяха пълни с пясък, зъбите ни скърцаха от пясъка, гълтахме пясък с храната си, а на дъното на изворчето пясъкът приличаше на вряща каша. За комин служеше четвъртита дупка на покрива, през която излизаше много малка част от дима, а останалият се въртеше из стаята и ни задушаваше. Ние непрестанно кашляхме и на очите ни страшно лютеше.

Не стига това, ами Грей, новият ни другар, беше с превързана буза поради раната, получена, когато се мъчел да се изскубне от пиратите, а студеният труп на нещастния стар Том Редрът лежеше непогребан край стената, покрит с британския флаг.

Ако бяхме останали без работа, всички щяхме да изпаднем в мрачно настроение, но капитан Смолет не ни даде възможност за това. Той ни събра и ни разпредели на групи за стража. Докторът, Грей и аз бяхме в едната група, а скуайрът, Хънтър и Джойс в другата. Макар че всички бяхме уморени, двама отидоха за дърва, двама се заеха да изкопаят гроб за Редрът, докторът стана готвач, а мен поставиха на пост до вратата. Капитанът ходеше от човек на човек, поддържаше духа ни и помагаше, където имаше нужда от помощ.

От време на време докторът излизаше на вратата, за да поеме малко чист въздух и да успокои очите си, които се бяха зачервили от дима, и при всяко излизане разменяше по някоя дума с мен.

— Този човек Смолет — ми каза той веднъж — е много по-добър от мене. А щом аз ти казвам това, значи е така, Джим.

Друг път той помълча известно време, после наклони глава и ме погледна.

— Що за човек е този Бен Гън? — ме попита той.

— Не зная, сър — отговорих аз. — Май че не е съвсем с ума си.

— Щом се съмняваш, сигурно не е в ред — отговори докторът. — Човек, който цели три години дивее на един пуст остров, Джим, и само гризе ноктите си, не може да бъде нормален като теб и мен. Това не е по силите на човека. Ти каза, че му се е прияло сирене, така ли?

— Да, сър, сирене — отговорих аз.

— Добре, Джим — каза той. — Виж как понякога е полезно човек да си угажда. Ти нали си виждал моята кутия за емфие? Само че никога не си ме видял да смъркам от нея. Причината е тази, че в кутията има парче пармско сирене — вид сирене, което се прави в Италия и е много хранително. Него ще дадем на Бен Гън.

Преди да вечеряме, погребахме стария Том в пясъка и застанахме за известно време край гроба му гологлави на студения вятър. Макар че бяха донесени доста дърва, капитанът не бе доволен, а поклати глава, като ги видя, и ни каза, че „утре трябва да поработим по-живо“. След като всеки изяде порцията си от свинското и изпи по една пълна чаша грог, тримата ръководители се отделиха в един ъгъл, за да обсъдят положението.

Но изглежда, че и те самите не знаеха какво да правят. Припасите бяха толкова малко, че за да не умрем от глад, трябваше да се предадем дълго преди да дойде помощ. Оставаше само, както решиха, да избиваме пиратите, докато те свалят черния си флаг или избягат с „Испаньола“. От деветнадесет те вече бяха станали петнадесет, двама бяха ранени и човекът, когото застреляхме до оръдието, ако не беше вече мъртъв, най-малко беше тежко ранен. Трябваше да използуваме всяка възможност да стреляме по тях и грижливо да пазим своя живот. Имахме и два добри съюзника — ромът и климатът.

Първият вече вършеше своята работа. Макар че бяхме на половин миля от пиратите, чувахме виковете и песните им до късно през нощта; а що се отнася до втория, докторът залагаше перуката си, че тъй като техният стан бе сред блатата и нямаха никакви лекарства, треската щеше да натръшка поне половината от тях, преди да измине седмица.

— Така че — добави той, — не успеят ли да ни избият, ще са щастливи, ако се измъкнат с шхуната. А на тях е нужен само кораб, за да се заемат отново със своя стар занаят.

— Първия кораб, който ми отнемат — каза капитан Смолет. Бях капнал от умора и преди да заспя, дълго се мятах, след което спах като заклан.

Всички отдавна бяха станали, закусили и донесли дърва, когато се събудих от някаква тупурдия и глъчка.

— Бяло знаме! — чух някой да казва. И веднага след това вик на изненада:

— Самият Силвър!

Аз веднага скочих, потрих очи и се спуснах към една бойница в стената.

Двадесета главаСИЛВЪР ПАРЛАМЕНТЬОР

И наистина зад оградата стояха двама души. Единият от тях развяваше бяла кърпа, а до него стоеше спокойно самият Силвър.

Беше ранно утро. Не помня през живота си по-голям студ. Студът ни пронизваше до кости. Небето беше ясно и безоблачно, а върховете на дърветата розовееха от лъчите на изгряващото слънце. Но мястото, дето стояха Силвър и неговият спътник, беше още в сянка и те бяха потънали до колене в гъстата мъгла, допълзяла през нощта откъм блатото. Мразът и мъглата показваха ясно, че островът е влажно, маларично и нездравословно място.

— Всички вътре! — каза капитанът. — Сто на сто кроят някаква измама. Тогава той викна към пирата:

— Кой е там? Стой или ще стрелям!

— Бяло знаме! — извика Силвър.

Капитанът се приближи до вратата, като внимателно се притули да не го удари някой предателски куршум. Той се обърна към нас и нареди:

— Командата на доктора да заеме бойниците. Доктор Ливзи, моля ви, застанете на северната страна, Джим — на източната, а Грей — на западната. Другата команда да зарежда мускетите. Живо, момчета, и внимавайте. После той отново се обърна към бунтовниците.

— А вие какво искате с това бяло знаме? — извика той. Този път не отговори Силвър, а другият пират.

— Капитанът Силвър, сър, иска да дойде и да води преговори — извика той.

— Капитан Силвър? Не го познавам. Кой е той? — извика капитанът. И ние можахме да чуем как той добави тихо: „Значи капитан. Виж ти, повишение.“ Дългия Джон отговори сам:

— Аз съм, сър. Тези бедни момчета ме избраха за капитан след вашето дезертьорство, сър — и той особено натърти думата „дезертьорство“. — Ние сме съгласни да се подчиним без много церемонии, ако се споразумеем с вас. Само че искам да ми дадете честна дума, капитан Смолет, че ще ме пуснете да си отида оттук здрав и читав и че няма да стреляте, преди да изляза от обсега на мускетите ви.

— Слушай какво — каза капитан Смолет, — аз нямам никакво желание да говоря с тебе. Ако ти искаш да говориш с мене, можеш да дойдеш тук, това само ще ти кажа. Не ние, а вие вършите предателства, но знайте, че скъпо ще ви излезе.

— Това е достатъчно, капитане — извика бодро Дългия Джон. — Само една дума от вас ми стига. Аз зная, че сте джентълмен, главата си залагам.

Видяхме как пиратът, който носеше бялото знаме, се опита да задържи Силвър. И никак не бе чудно, след като бе чул надменния отговор на капитана. Но Силвър му се присмя и го тупна по рамото, като че ли с това искаше да каже, че е безсмислено да се страхува. После стигна до оградата, прехвърли патерицата, след нея единия си крак и я прескочи бързо и ловко.

Трябва да призная — тази сцена така ме бе погълнала, че съвсем бях забравил задълженията си като часовой. Аз напуснах поста си на източната бойница и застанах зад капитана, който междувременно беше седнал на прага с подпрени на коленете лакти и държеше в длани главата си, загледан във водата, която клокочеше в стария железен котел. Той тихичко си подсвиркваше песента:

„Елате, момци и девици“.

Изкачването на хълма беше истинско мъчение за Силвър. Стръмнината на склона, дънерите и мекият пясък затрудняваха движението му с патерицата и той беше безпомощен като кораб без вятър. Но Силвър юнашки и мълчаливо превъзмогна препятствията и накрая застана пред капитана, като най-учтиво му отдаде чест. Той беше облечен в най-новите си дрехи: дълъг до колене син мундир с много бронзови копчета, а на главата си носеше килната назад, богато извезана триъгълна шапка.

— Значи дойде, приятелю — каза капитанът, като вдигна глава. — Седни.

— Няма ли да ме пуснете да вляза, капитане? — жално попита Силвър. — Тази сутрин е много студено, сър, за да седя вън на пясъка.

— Е, да, Силвър — каза капитанът, — ако беше честен човек, можеше сега да си седиш в кухнята. Ти сам докара работите до това положение. А сега или си моят корабен готвач, с когото ще се отнеса човешки, или си капитан Силвър — бунтовник и морски разбойник, когото ще пратя по дяволите!

— Добре, добре, капитане — отвърна корабният готвач, сядайки на пясъка, както му бе казано, — само че ще трябва после да ми подадете ръка да стана. В какво хубавичко място сте се наредили! А-а, ето и Джим! Добро ти утро, Джим! Докторе, моите почитания! Виж как сте се събрали, така да се каже, като някое щастливо семейство.

— Ако имаш нещо да казваш, приятелю, казвай! — рече капитанът.

— Прав сте, капитан Смолет — отвърна Силвър. — Работата преди всичко. Я слушайте, тая нощ вие добре ни изиграхте, не отричам, че добре ни изиграхте. Някой тук знае майсторски да върти тоягата. Не отричам, че здравата разтресохте някои от нашите хора, дори не само някои, а всички. Да речем, че и мен разтресохте, та може би затова съм тук, да се споразумея с вас. Но запомнете, капитане, това няма да се случи втори път, гръм да ме порази! Ние ще поставим стража и ще намалим рома. Вие сигурно сте смятали, че всички сме мъртво пияни, но аз ще ви кажа, че лично аз бях трезвен — само че бях уморен като куче. Миг по-рано да се бях събудил, щях да ви хвана на местопрестъплението, главата си залагам! А оня още не бе умрял, когато отидох при него.

— Е и? — каза капитан Смолет съвсем хладнокръвно. Всичко, което Силвър му разказа, беше загадка за него, но той не даде да се разбере това от тона му. Аз започнах да се досещам каква ще да е била работата. Припомних си последните думи на Бен Гън и разбрах, че той е посетил пиратите през нощта, когато са спели мъртво пияни около огъня. Сърцето ми трепна от радост, че сега срещу нас оставаха само четиринадесет противника.

— Вижте какво ни интересува — каза Силвър. — Ние искаме съкровището и рано или късно то ще бъде в наши ръце — това искаме ние. А вие навярно гледате да отървете кожите си — това искате вие. Вие имате някаква карта, тъй ли?

— Може и да е тъй — отвърна капитанът.

— А-а, аз зная, че тя е у вас — отговори Дългия Джон. — И вие нищо не печелите, че ми говорите с недомлъвки, главата си залагам. Та вижте какво — на нас ни трябва тази карта. А самият аз никога не съм ви мислил злото.

— Тия приказки не ми минават, приятелю — прекъсна го капитанът. — На нас ни е известно какви са намеренията ти, но това не ни тревожи, защото, както виждаш, няма да ги изпълниш.

И капитанът го изгледа спокойно, като продължи да пълни лулата си.

— Ако Ейб Грей… — започна Силвър.

— Млъкни! — изрева капитанът. — Грей нищо не ми е разправял, а и аз нищо не съм го питал. Нещо повече — ще ми се да хвърля и теб, и него, и целия този остров във въздуха. Ето какво мисля, приятелю, по този въпрос.

Този гневен изблик, изглежда, подействува като студен душ на Силвър. Той бе започнал да се разпалва, но сега се овладя.

— Така да е — каза той. — Не е моя работа да казвам кое джентълмените трябва да смятат за редно и кое не. Но както виждам, вие се готвите да запушите, капитане, и аз ще си позволя същото.

И той си напълни лулата и запуши. Двамата седяха мълчаливо и пушеха, като ту си разменяха погледи, ту натъпкваха тютюна в лулите си или пък се навеждаха напред да плюнат. Да ги гледа човек беше интересно като на театър.

— Та сега на въпроса — каза най-после Силвър. — Вие трябва да ни дадете картата, за да намерим съкровището, и да спрете да стреляте по нещастните моряци и да им разбивате главите, когато спят. Ако се съгласите, ще ви дадем възможност да избирате: или да дойдете с нас на кораба, след като сме натоварили съкровището, и да ви оставим на някой бряг невредими, за което ще получите гаранция и честната ми дума; или, ако това не ви харесва, понеже някои наши хора имат да уреждат стари сметки с вас, че сте ги тормозили при пътуването насам, ще ви оставим тук на острова. Ще си разделим припасите поравно и аз ви гарантирам, както и при първото условие, че ще съобщя на първия срещнат кораб да дойде да ви вземе. Сега признайте, че ви предлагам добри условия. По-добри никой няма да ви предложи. И аз се надявам — тук той повиши гласа си, — че всички, които са вътре, ще чуят моите думи, защото това, което ви говоря, се отнася до всички.

Капитан Смолет стана от мястото си и тръсна пепелта от лулата в лявата си длан.

— Това ли е всичко? — попита той.

— До последна дума, гръм да ме порази! — отговори Джон. — Откажете ли, вече ще ви говоря с куршуми.

— Много добре — каза капитанът. — А сега ти ме изслушай. Ако дойдете тук един по един, невъоръжени, ще ви окова и ще ви откарам на съд в Англия. Ако не дойдете, аз, Александър Смолет, верен на своето родно знаме, ще ви пратя до един при самия дявол! Вие няма да намерите съкровището. Не можете да управлявате и кораба, защото нито един от вас не е годен за тази работа. Не можете и да се биете с нас, защото ето Грей сам се изтръгна от петима. Вашият кораб е вързан, мистър Силвър, и здравата е затънал, това скоро ще разберете. Аз стоя тук и ти говоря, но това са последните човешки думи, които чуваш от мене, защото кълна се, че ще забия куршум в гърба ти, когато те срещна втори път. А сега марш! Веднага се омитай оттук!

Лицето на Силвър се изкриви от злоба. Очите му изскочиха от орбитите. Той гневно изтърси пепелта от лулата си.

— Подайте ми ръка да стана! — извика той.

— Няма да ти подам — отвърна капитанът.

— Кой ще ми подаде ръка? — изрева Силвър.

Нито един от нас не се помръдна. Като забълва най-грозни ругатни, той запълзя по пясъка, докато стигна подпората на навеса, с помощта на която се изправи на патерицата си. Тогава той плюна в извора.

— На ви! — извика той. — Това е мнението ми за вас. Преди да изтече час, ще стегнем крепостта в железен обръч като някоя ромова бъчва. Смейте се, смейте се, дявол ви взел! След малко ще се смеете на оня свят. Щастлив ще е оня, който не остане жив.

Той изтърси една безобразна ругатня и се спусна бързо по склона, като забиваше патерицата в пясъка. Долу направи няколко несполучливи опита да прескочи оградата, човекът с бялото знаме му помогна и в миг се скриха между дърветата.

Двадесет и първа главаАТАКАТА

Щом Силвър се скри, капитанът, който го беше наблюдавал внимателно, влезе в крепостта и видя, че никой освен Грей не беше на поста си. И тогава за пръв път го видяхме разгневен.

— По местата си! — изрева той.

След като изпълнихме заповедта му, той каза:

— Грей, ще запиша името ти в корабния дневник. Ти изпълни дълга си като истински моряк. Мистър Трилони, вие ме изненадвате, сър. Докторе, смятах, че сте носили военна униформа. Ако така сте изпълнявали дълга си при Фонтеной, сър, по-добре да бяхте останали да си лежите в койката.

Групата на доктора зае местата си на бойниците, а останалите започнаха да зареждат мускетите. Лицата на всички ни горяха от срам.

Капитанът ни наблюдаваше мълчаливо известно време, после отново заговори:

— Момчета — каза той, — аз здравата наредих Силвър, като нарочно го предизвиках, та както той сам каза, преди да е изтекъл и час, ще бъдем нападнати. Те ни превишават по брой, както ви е известно, но ние се бием от защитено място, а преди минута мислех и че сме дисциплинирани. Не се съмнявам, че ще ги бием, ако вие сте твърдо решени на това.

Тогава той обходи крепостта и сам каза, че всичко е в ред. На двете къси стени на крепостта — към изток и запад — имаше само по една бойница; на южната страна, откъм навеса, имаше две, а на северната — пет. Имахме точно двадесет мускета за седмината. Дървета бяха струпани на четири купчини — нещо като маси, по една към средата на всяка стена, върху които наредихме бойните припаси и по четири заредени мускети, за да бъдат подръка на защитниците. В средата бяха наредени ножовете.

— Изгасете огъня — каза капитанът. — Вече не е студено и в очите ни не бива да влиза пушек.

Мистър Трилони сам изнесе желязната кошница с горещите въглени, които загаси в пясъка.

— Хокинс не е закусвал. Хокинс, вземи си закуската и я яж на поста си — продължи капитан Смолет. — По-бързо, момчето ми, не бива да останеш гладен. Хънтър, раздай на всеки по чашка бренди.

Докато се извършваше всичко това, капитанът обмисли докрай плана за отбраната.

— Докторе, вие ще стоите до вратата — каза той. — Само внимавайте и не се показвайте. Не излизайте под навеса, а стреляйте отвътре. Хънтър, дръжте източната страна. А вие, Джойс, застанете на западната страна. Мистър Трилони, вие сте най-добрият стрелец затова заедно с Грей ще отбранявате дългата северна страна с петте бойника, защото оттам ще дойде опасността. Ако успеят да се доберат до тази стена и започнат да стрелят върху нас през собствените ни бойници, ще загубим играта. Хокинс, тъй като нито ти, нито аз умеем да стреляме, ще зареждаме мускетите и ще помагаме, където трябва.

Както капитанът каза, студът бе преминал. Щом слънцето се издигна над горския пояс около крепостта, то започна силно да припича откритата част на хълма и в миг разпръсна мъглата. Пясъкът бързо се нажежи, смолата в трупите започна да се топи. Ние хвърлихме всички жакети и палта, разкопчахме и ризите си и навихме ръкави. В треска от горещина и напрежение всеки застана на своя пост.

Измина час.

— Дявол ги взел — каза капитанът. — Отегчително като затишие в морето. Грей, я засвири нещо, за попътен вятър.

Точно в този миг разбрахме, че атаката е предстояща.

— Моля ви, сър — каза Джойс, — ако видя някого, трябва ли да стрелям?

— Нали така ти казах! — извика капитанът.

— Благодаря ви, сър — отвърна Джойс пак така спокойно и учтиво. Известно време не се чуваше нищо, но въпросът на Джойс ни държеше нащрек, ние напрягахме слух и зрение, стрелците стискаха мускетите си, готови за стрелба, а капитанът стоеше в средата на крепостта със стиснати устни и свъсени вежди.

Така изминаха няколко секунди. Внезапно Джойс се прицели и гръмна. Ехото едва бе замряло, когато от всички страни проехтя разкъсан залп, изстрелите следваха един след друг като непрекъсната пукотевица. Няколко куршума се забиха в стените, но нито един не проникна вътре. Когато пушекът се разсея, крепостта и горите наоколо придобиха отново предишния си тих и спокоен вид. Нито едно клонче не се поклащаше, нито пък се мярваше някое лъскаво дуло, за да издаде присъствието на нашите врагове.

— Можа ли да го уцелиш? — попита капитанът.

— Не — отвърна Джойс. — Мисля, че не успях, сър.

— И това не е лошо, да си кажа правото — промърмори капитан Смолет. — Зареди му мускета, Хокинс. Колко смятате, че са били откъм вашата страна, докторе?

— Мога да ви кажа, че бяха точно три изстрела от моята страна — каза доктор Ливзи. — Видях трите блясъка — двата един до друг, а другият по на запад.

— Три! — повтори капитанът. — А колко от вашата страна, мистър Трилони?

Но на този въпрос не можеше така лесно да се отговори. Откъм север, според скуайъра, бяха седем, а според Грей — осем или девет. От изток и запад бе отправен само по един изстрел. Явно, че атаката щеше да се развие от северната страна, а от другите три страни щяха да водят мнима атака, за да отвлекат вниманието ни. Но капитан Смолет не направи никакви размествания. Той твърдеше, че ако нападателите успеят да прехвърлят оградата, те ще превземат неотбраняваните бойници и ще ни избият като плъхове в собствената ни крепост.

Но ние нямахме много време да разсъждаваме. Внезапно със силни викове малка група пирати изскочи от северната страна на гората и се втурна право към оградата на крепостта. В същия миг от гората отново откриха огън и един куршум изсвистя през входа и пръсна на парчета мускета на доктора.

Нападателите се покатериха по оградата като маймуни. Скуайрът и Грей непрекъснато стреляха. Трима пирати паднаха, един отсам оградата, двама отвън. Но от тях единият, изглежда, беше повече уплашен, отколкото ранен, защото веднага скочи на крака и мигом изчезна в гората.

Двама лежаха на земята, един избяга, а четирима успяха да прехвърлят благополучно оградата, докато останалите седем осем души, всеки от които вероятно беше снабден с по няколко мускета, непрекъснато ни обстрелваха. Но тяхната стрелба по крепостта беше безполезна.

Четиримата нападатели се втурнаха с викове право към крепостта, като непрекъснато стреляха. Пиратите, останали в гората, също викаха за насърчение. Ние дадохме няколко изстрела, но в бързината стрелците, изглежда, не улучваха целта. Следния миг четиримата пирати изкачиха хълма и ни нападнаха.

На средната бойница се показа главата на боцмана Джоб Андерсън.

— Бийте ги! Бийте ги! — ревеше той гръмогласно.

В същия миг друг един пират грабна мускета на Хънтър за дулото, което се подаваше от бойницата, изтръгна го от ръцете му и със силен удар просна нещастния човек безчувствен на земята. В това време трети пират, който беше успял да обиколи оградата невредим, се появи внезапно на входа и нападна със сабя доктора.

Сега нашето положение изведнъж се измени. Само миг по рано ние стреляхме от прикритие върху неприкрити врагове, а сега бяхме изложени на техните удари, без да можем да им отвърнем.

— Всички навън, на открито! На нож! — викаше капитанът. Аз грабнах една сабя от купа дърва, но в същото време някой друг също грабна сабя оттам и ме поряза по кокалчетата на пръстите, което почти не усетих. Аз се втурнах през вратата и изскочих вън на светло. Някой тичаше по петите ми, но не знаех кой е. Точно пред мен докторът гонеше пирата, който го нападна, надолу по хълма, и в момента, когато погледнах към него, той изби с удар сабята му и го простря на земята по гръб с разсечено лице.

— Около къщата, момчета! Около къщата! — викаше капитанът и въпреки суматохата долових някаква промяна в гласа му.

Аз се подчиних машинално, обърнах се към изток и с вдигната сабя се втурнах зад ъгъла на къщата. В следния миг се намерих лице с лице с Андерсън. Той изрева и вдигна ножа високо над главата си, който блесна на слънцето. Нямах време дори да се уплаша и тъй като ударът идеше отсреща ми, аз отскочих встрани, но кракът ми се плъзна на мекия пясък и се търкулнах с главата надолу по склона на хълма.

Когато излязох през вратата, другите пирати вече се бяха втурнали към оградата, за да ни довършат. Един от тях с червено нощно кепе и нож в уста се беше покатерил вече на нея и бе прехвърлил единия си крак. Всичко стана толкова бързо, че когато отново скочих на крака, картината бе същата. Пиратът с червеното кепе все още беше на оградата, а главата на друг се подаваше над нея. И все пак в този кратък миг боят бе завършил и победата бе на наша страна.

Грей, който тичал след мене, успял да посече големия боцман, когато той напразно замахнал към мене. Друг пират беше застрелян на самата бойница в момента, когато стрелял вътре, и сега агонизираше, а пистолетът пушеше в ръката му. Сам видях как докторът с един удар се беше справил с третия. От четиримата, които прескочиха оградата, само един беше невредим, но той, като остави сабята си на полесражението, се мъчеше да прехвърли оградата, обезумял от страх.

— Стреляйте! Стреляйте отвътре! — извика докторът. — А вие, момчета, всички веднага в заслона!

Но никой не обърна внимание на думите му, отвътре не последва никакъв изстрел и последният нападател успя да избяга и изчезна с другите в гората. За няколко секунди нищо не остана от нападателите освен петимата убити, четирима отвътре и един извън оградата.

Докторът, Грей и аз се спуснахме с всички сили към закритието. Останалите живи пирати сигурно скоро щяха да се върнат там, където бяха оставили мускетите си, и можеха всеки миг отново да открият огън.

Пушекът се беше вече поразнесъл и с един поглед ние видяхме цената, с която бяхме платили победата. Хънтър лежеше безчувствен до своята бойница; Джойс бе мъртъв, застрелян в главата, а в средата скуайрът придържаше капитана. И двамата бяха бледи.

— Капитанът е ранен — каза мистър Трилони.

— Избягаха ли? — попита мистър Смолет.

— Всички, които успяха — отвърна докторът, но петима от тях никога вече няма да бягат.

— Петима! — извика капитанът. — Това е добре. Петима убити срещу трима наши, значи оставаме четири срещу девет. Сега сме по-добре, отколкото в началото. Тогава бяхме седем срещу деветнадесет или поне мислехме, че са толкова.

Бунтовниците скоро останаха само осем души на брой, защото човекът, когото мистър Трилони застреля на борда на шхуната, умря същата вечер от раната си. Но това, разбира се, узнахме по-късно. Б. а.