Островът на съкровищата

Тринадесета главаКАК ЗАПОЧНАХА МОИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА БРЕГА

Когато на следната сутрин излязох на палубата, островът ми се видя съвсем променен. Макар че вятърът беше утихнал, през нощта бяхме изминали дълъг път и сега се движехме спокойно на разстояние около половин миля в югоизточна посока от ниския източен бряг. Гори със сивкав цвят покриваха голяма част от неговата повърхност. Еднообразната сивота се нарушаваше тук-таме от жълтеникавите петна на пясъка в падинките и от някои високи иглолистни дървета, които стърчаха над другите, тук-таме поединично, а някъде на групи. Но общият вид на острова беше еднообразен и мрачен. Хълмовете се издигаха над дърветата като купчини голи скали. Всички имаха особени форми, а „Далекоглед“, който стърчеше три-четиристотин фута над другите хълмове, бе най-странен от всички. Склоновете му бяха стръмни и върхът му бе отсечен, така че образуваше нещо като пиедестал на статуя.

Големи вълни люшкаха „Испаньола“ и стигаха чак до палубата. Утлегарът (Корабно дърво, на което се прикрепя първото платно. Б. пр.) теглеше, кормилото се блъскаше насам-натам и целият кораб скърцаше, стенеше и се люлееше като играчка. Аз трябваше да се хвана здраво за един щаг, (Корабно въже, което крепи мачтата. Б. пр.) защото ми се виеше свят. Въпреки че понасях люлеенето на кораба като добър моряк, когато пътувахме, аз не можах да се науча да издържам, когато корабът стоеше на едно място и вълните го подмятаха като бутилка. Тогава ми се гадеше, особено сутрин, на гладен стомах.

Може би поради това, а може би поради вида на острова с неговите печални сиви гори и голи скалисти върхове или поради грохота на разпенения при-бой, който чувахме и виждахме край отвесните скали на брега, но макар че слънцето грееше ясно и топло, макар че птиците кряскаха и се спускаха да ловят риба наоколо и човек трябваше да се радва, че е стигнал земя след дълго пътуване по море, аз бях със свито сърце и още при първия поглед намразих Острова на съкровищата.

Предстоеше ни тежка работа тази сутрин, защото нямаше никакъв вятър и трябваше да спуснем лодките и да гребем, за да изтеглим кораба на три-четири мили зад носа на острова и в тесния пролив до залива зад Острова на скелета. Аз влязох в една от лодките, където, разбира се, не ми беше мястото. Жегата бе непоносима и моряците роптаеха и проклинаха работата. Андерсън управляваше нашата лодка и вместо да укроти другите, той самият роптаеше наред с тях.

— Е — каза той и изруга, — това няма да трае вечно. Аз реших, че всичко това е лош знак, защото до този ден хората бяха работили усърдно и енергично, а сега само при вида на острова дисциплината отслабна.

През целия път Дългия Джон стоеше до кормчията и насочваше кораба.

Той познаваше пролива като дланта на ръката си и не се смущаваше, когато човекът, който измерваше дълбочината, съобщаваше по-голяма, отколкото беше нанесено на картата.

— На това място течението при отлив е много силно — каза той — и затова проливът е така дълбок, сякаш е прекопаван с лопата.

Ние спряхме точно на мястото, където бе отбелязана котвата на картата — около една трета миля от двата бряга, — островният бряг от едната страна и брегът на Острова на скелета от другата. Дъното беше покрито с чист пясък. Плясъкът от нашата котва вдигна цели облаци птици над гората, които, уплашени от шума, започнаха да се вият и крещят в небето, но след по-малко от минута те пак се спуснаха върху дърветата и отново настъпи спокойствие.

Проливът беше заграден отвсякъде със земя, покрита с гори, които се спускаха чак до ивицата, където стигаше водата при прилив. Бреговете бяха плоски, а недалеч се виждаха върховете на хълмовете, разположени амфитеатрално един над друг. Две малки рекички или по-скоро две мочурища се вливаха в пролива, който приличаше на езеро, а листата край тази част на брега блестяха с някакъв отровен блясък. От кораба не се виждаха оградата и дървената крепост, защото те се губеха сред дърветата, и ако нямахме картата на ръка, можехме да смятаме, че сме първите хора, които са пуснали котва на това място, откакто островът се е издигнал из глъбините на морето.

Въздухът не трепваше и не се чуваше никакъв звук освен прибоя, който се блъскаше в скалите на половин миля от нас, вън от протока. Особена миризма на застояло изпълваше въздуха — миризма на гниещи листа и трупи. Аз забелязах, че докторът постоянно души въздуха и се мръщи като човек, който опитва развалено яйце.

— Не зная дали ще намерим тук съкровища — каза той, — но аз си залагам перуката, че тук има треска.

Поведението на хората, което ме тревожеше в лодката, стана наистина застрашително, когато се върнаха на кораба. Те лежаха на групички по палубата и си мърмореха нещо. И най-незначителната заповед се приемаше с недоволство и се изпълняваше неохотно и небрежно. Дори и честните хора, изглежда се бяха заразили от лошото настроение. По всичко личеше, че над главите ни като буреносен облак е надвиснал бунт.

Но не само ние схващахме опасността. Дългия Джон се стараеше всячески да ги укроти, като ходеше от група на група да ги съветва и увещава, а самият той беше просто образцов. Той наистина надмина себе си в любезността и готовността си да ни услужва, а усмивката не слизаше от лицето му. Щом се дадеше някаква заповед, Джон мигновено скачаше на патерицата си и извикваше весело: „Тъй вярно, сър!“ А когато нямаше работа, той пееше песен след песен, като че ли искаше по този начин да потули недоволството на хората си.

През този зловещ следобед най-зловещо беше явното безпокойство на Дългия Джон.

Ние се събрахме на съвет в каютата.

— Сър — каза капитанът, — ако издам още една заповед, рискувам всички да се нахвърлят върху нас. Та вие сам виждате, сър, как безсрамно ми отговарят. Ако отвърна, следния миг ще започне боят, а ако премълча, Силвър ще забележи, че тук се крие нещо, и ще си проиграем козовете. Засега само на един човек можем да разчитаме.

— На кого? — попита скуайрът.

— На Силвър, сър — отвърна капитанът. — Той иска не по-малко от нас да потули работите. Хората са възбудени, но ако му се удаде случай, той би ги извадил от това състояние, затова аз предлагам да му дадем тази възможност. Нека ги пуснем да прекарат един следобед на брега. Ако всички отидат, корабът остава в наши ръце. Ако никой не отиде, ще се защищаваме в каютата, пък да видим кой ще надвие. А ако само някои от тях отидат, помнете ми думата, сър, Силвър ще ги върне на кораба кротки като овчици.

Така и решихме. Раздадохме заредени пистолети на всички сигурни хора. Посветихме в нашите планове Хънтър, Джойс и Редрът, които изслушаха новината с по-малко удивление и с по-бодър вид, отколкото бяхме очаквали, след което капитанът излезе на палубата и се обърна към екипажа със следните думи:

— Момчета — каза той, — днес е много горещо и всички сме изморени и в лошо настроение. Една разходка до брега няма да навреди никому. Лодките са спуснати и онези от вас, които желаят, могат да отидат до острова и да прекарат там следобеда. Аз ще дам един топовен изстрел половин час преди залез слънце като сигнал за връщане.

Навярно тези глупави хора са си мислили, че ще нагазят до колене в злато, щом стигнат брега, та мрачното им настроение в миг се изпари и всички дружно извикаха „ура“. Техният вик отекна по далечните хълмове и още веднъж накара птиците да литнат и закрещят над залива.

Капитанът схвана, че не трябва да остава при хората. Той веднага се скри, като остави Силвър да се разпорежда с командата за брега, и мисля, че постъпи добре. Ако бе останал на палубата, едва ли щеше да скрие, че му е известно какво става, защото всичко беше ясно като бял ден. Сега Силвър беше капитанът, който трябваше да се справя с разбунтувания екипаж. Честните моряци — скоро разбрах, че такива има на кораба, — изглежда, бяха доста глупави хора. Или по-скоро може би всички моряци бяха повече или по-малко под влияние на своите главатари и малцината честни по природа хора не можеха да се решат на крайни действия. Защото едно е да лентяйствуваш и да роптаеш, а съвсем друго е да заграбиш кораб и да избиеш невинни хора.

Най-после командата за брега бе съставена. Шест души трябваше да останат на кораба, а останалите тринадесет, включително Силвър, започнаха да слизат в лодките.

Точно в този миг ми хрумна да направя първата си безразсъдна стъпка, която впоследствие ни помогна да се спасим от смърт. Щом Силвър оставяше шест души на кораба, ние нямаше да можем да го превземем; а тъй като все пак те бяха само шест души, беше ясно, че нашата група в момента нямаше нужда от моята помощ. Изведнъж реших да отида и аз на брега. В миг се прехвърлих през борда и се свих в предната част на най-близката лодка, която веднага потегли.

Никой не ме забеляза, само предният гребец извика:

— Ти ли си, Джим? Дръж главата си ниско.

Но Силвър, който стоеше в другата лодка, веднага се обърна и ме извика по име, за да разбере дали съм аз. От този момент започнах да съжалявам за постъпката си.

Лодките заплуваха в надпревара към брега, но тази, в която бях аз, имаше преимуществото, че тръгна първа, и се оказа по-лека и с по-добри Гребци. Тя бързо изпревари другата и когато носът й опря в обраслия с дървета бряг, аз се хванах за един клон, скочих на брега и се хвърлих към най-близкия гъсталак, докато Силвър и другите бяха още стотина ярда зад нас.

— Джим! Джим! — чух го да вика след мен.

Но аз, разбира се, не му обърнах никакво внимание, а се втурнах между дърветата, прескачах и си пробивах път през храсталаците и тичах право напред, докато краката ми се подкосиха от умора.

Четиринадесета главаПЪРВИЯТ УДАР

Доволен, че се изплъзнах от Дългия Джон, аз се ободрих и започнах да разглеждам с любопитство странната земя, на която бях попаднал.

След като преминах една блатиста местност, в която растяха върби, тръстики и странни, непознати блатни дървета, аз стигнах до открито, неравно място, покрито с пясък, дълго около миля, осеяно с борове и голям брой дървета с криви стъбла, подобни на дъба, но с белезникави листа като на върбата. На отсрещната страна се издигаше хълмът с двата чудновати скалисти върха, които блестяха ярко на слънцето.

За пръв път изпитвах радостта от изследване на непозната страна. Островът не бе населен, моите спътници от кораба бяха останали далеч зад мен, а наоколо живееха само зверове и птици. Аз се движех насам-натам сред дърветата. Виждах нацъфтели непознати растения, тук-там — змии. Една змия си подаде главата от пукнатината в скалите и изсъска срещу мен с шум, подобен на шума, който издава въртящ се пумпал. И през ума не ми мина, че това бе страшната, смъртоносната гърмяща змия.

След малко стигнах до един гъсталак от ония дървета, подобни на дъб, които, по-късно разбрах, се наричат вечнозелени дъбове и растат ниско по пясъка като трънки. Клоните им бяха странно извити, а короната им — гъста като сламен покрив. Горичката се спускаше от върха на една пясъчна могилка и се разширяваше към долния си край, като достигаше до широко, обрасло с тръстика блато, през което един от двата потока се вливаше в заливчето. Блатото се изпаряваше под горещите лъчи на слънцето, а в далечината през трептящата мараня се виждаха очертанията на „Далекоглед“.

Изведнъж нещо прошумоля сред тръстиките и една дива патица излетя с крясък. Друга я последва и в кратко време над блатото се издигна цял облак птици, които крякаха и се виеха във въздуха. Веднага се сетих, че сигурно някой от нашите моряци се приближава покрай блатото. Предположението ми се оказа вярно, защото скоро долових далечен човешки глас и като се вслушах, забелязах, че той става все по-силен и се чува все по-отблизо.

Много се изплаших и изпълзях да се скрия под най-близкия дъб, където се свих и притаих като мишка.

Някакъв друг глас отговори и после първият глас, който познах, че е на Силвър, отново поде разговора и продължи да говори още дълго, прекъсван само от време на време от другия. От звуците, които долавях, можех да разбера, че разговорът се води сериозно и разпалено, но не чух ясно нито една дума.

Най-после и двамата спряха да говорят и трябва да бяха седнали, защото гласовете им повече не се приближаваха и дори птиците започнаха да се смълчават и да се връщат отново по местата си в блатото.

Но аз започнах да чувствувам, че пренебрегвам задълженията си. След като тъй неблагоразумно бях дошел на брега с тези главорези, трябваше поне да подслушам техния заговор, като на всяка цена се промъкна колкото може по-близо до тях под удобното прикритие на ниските дървета.

Аз можах точно да определя посоката на разговарящите не само по гласовете им, но и по поведението на последните птици, които все още тревожно се виеха над главите на нежеланите гости.

Като запълзях на четири крака, аз бавно се отправих към тях, докато през една пролука между листата можах да видя ясно Дългия Джон Силвър и един друг моряк да разговарят, седнали на малка зелена морава край блатото.

Слънцето ги огряваше ярко. Силвър си беше хвърлил шапката на тревата и широкото му гладко лице, лъснало от жегата, бе вдигнато някак умолително към човека, седнал до него.

— Драги — казваше той, — само защото за мен си чисто злато, говоря ти така, главата си залагам! Ако не държах на тебе, щях ли сега да седя тук и да те предупреждавам? Всичко е свършено — няма друг изход за теб; за да спася кожата ти, те съветвам. А ако някой от нашите юнаци случайно открие това, къде ще се дяна, Том, я ми кажи, къде ще се дяна?

— Силвър — отвърна другият и аз забелязах, че не само лицето му беше пламнало, но и гласът му беше дрезгав и трептеше като тетива, — Силвър — каза той, — ти си възрастен и си честен човек, поне минаваш за такъв: ти имаш пари, каквито много бедни моряци нямат; ти също си смел човек, ако се не лъжа. И не мога да повярвам, че ще се оставиш да те поведе тази шайка негодници. Ти не си човек за подобна работа. Кълна се, че по-скоро бих загубил ръката си, отколкото да изменя на дълга си…

Внезапен шум прекъсна думите му. Бях открил току-що един от честните хора и ето че в същия миг долетя гласът на още един. Далеч откъм блатото внезапно се разнесе гневен вик, последван веднага от друг, и малко след това се чу продължителен предсмъртен писък. Ехото от скалите на „Далекоглед“ го повтори многократно. Всички блатни птици изведнъж излетяха и запълниха небето. Дълго кънтя в ушите ми предсмъртният вик, после тишината отново се възцари. Само шумът от крилата на птиците, които се спускаха над водата, и далечният тътен на прибоя нарушаваха тежкия покой на следобедния час.

Том подскочи като ужилен при вика, а Силвър и не мигна. Той остана, където беше, облегнат на патерицата, без да отделя очи от събеседника си, като змия, готова да се хвърли.

— Джон! — каза морякът, като протегна ръка към него.

— Долу ръцете! — извика Силвър и отскочи назад, както ми се стори, с бързината и ловкостта на трениран атлет.

— Ще ги сваля, щом искаш, Джон Силвър — отвърна другият, — но само човек с нечиста съвест може да се плаши от мен. За бога, кажи ми, какво беше това?

— Какво беше това ли? — отвърна Силвър, като се подсмиваше и го наблюдаваше по-предпазливо отвсякога, а очите му бяха свити като топлийки на широкото му лице и блещукаха като стъклени мъниста. — Какво беше това ли? Предполагам, че това бе Алан.

При тези думи бедният Том пламна от благородно негодувание.

— Алан! — извика той. — Мир на душата му! Той загина като истински моряк. А ти, Джон Силвър, до днес беше мой приятел, но знай, че отсега нататък нямам нищо общо с теб. Може да умра като куче, но ще остана верен на дълга си. Значи ти уби Алан! Убий и мен, ако можеш, но аз те презирам!

При тези думи този смел човек се обърна с гръб към готвача и тръгна право към брега. Но не успя да отиде далеч. С вик Джон се улови за един клон, измъкна патерицата изпод мишницата си и запрати това необичайно оръжие с все сила към нещастния Том. Патерицата го удари с острия си край право в гърба между плещите. Той вдигна ръце и се строполи със сподавен стон на земята.

Никой не би могъл да каже колко тежко бе засегнат, но ако се съди по шума, който чух, гръбнакът му се счупи от удара. Силвър не му даде възможност да се съвземе. Пъргав като маймуна, макар че беше с един крак и без патерица, той скочи върху него и два пъти заби ножа си чак до дръжката в безпомощното тяло. От скривалището си можах да чуя тежкото му пухтене, когато нанасяше ударите.

Не зная какво точно значи да припаднеш, но знам, че следните няколко минути всичко потъна в някакъв въртоп от мъгла. Силвър, птиците и високият връх на Далекоглед се завъртяха пред очите ми и се обърнаха с главата надолу, а в ушите ми звъняха разни камбани и кънтяха далечни гласове.

Когато отново дойдох на себе си, видях, че чудовището се беше изправило и стоеше с шапка на глава, подпряно на патерицата си, сякаш нищо не се бе случило. Пред него върху моравата лежеше безжизненият труп на Том, но той не му обръщаше никакво внимание и спокойно си избърсваше окървавения нож със снопче трева. Всичко наоколо ми беше, както преди. Слънцето все така безпощадно грееше блатото, над което се носеха гъсти изпарения, и високия връх на хълма. Аз просто не можех да повярвам, че само миг по-рано пред очите ми наистина бе извършено убийство и един човешки живот бе жестоко покосен.

Но ето че Джон бръкна в джоба си, извади свирка и свирна неколкократно. Звукът й отекна далеч в нагорещения въздух. Аз не можех да разбера какво значи този сигнал, но той мигновено събуди страха ми. Тук щяха да дойдат хора. Можеше да ме открият. Те вече бяха убили двама от честните моряци, а след Том и Алан не идваше ли моят ред?

Пълзешком, колкото може по-бързо и като се мъчех да не вдигам шум, веднага започнах да отстъпвам към гората. Докато пълзях, чувах подвикванията между стария пират и неговите хора. Тези гласове сякаш ми дадоха крила. Щом се измъкнах от гъсталака, аз хукнах напред и тичах, както не бях тичал никога в живота си, без да гледам посоката, в която бягах, достатъчно беше, че тя ме отвеждаше по-далеч от убийците. Аз тичах и страхът ми все повече растеше, докато се превърна в истински ужас.

И наистина, имало ли е някой в по-отчаяно положение от моето? Как щях да посмея да сляза при лодките сред тези злодеи, от чиито ръце още капеше човешка кръв, когато се разнесе топовният гръм? Нямаше ли още първият от тях, който ме съзре, да ми извие врата като на пиле? А моето отсъствие нямаше ли да им докаже, че се страхувам от тях и значи, че съм разбрал коварните им планове? „Всичко е свършено с мен — си мислех аз. — Сбогом, «Испаньола»! Сбогом, скуайъре, сбогом, докторе, и сбогом, капитане! Мен ме очаква гладна смърт или смърт от ръката на убийците.“

През цялото това време аз тичах, без да гледам накъде отивам, и неусетно бях стигнал до подножието на хълма с двата върха. Той се намираше в онази част на острова, където вечнозелените дъбове растат по-нарядко и големината им е като на обикновените горски дървета. Между тях тук-таме имаше високи борове, някои от които се издигаха до петдесет, а други почти до седемдесет фута. А и въздухът тук беше много по-свеж и приятен, отколкото долу при блатото.

Но тук отново бях принуден да спра като закован с разтуптяно от страх сърце.

Петнадесета главаЧОВЕКЪТ ОТ ОСТРОВА

По стръмния каменист склон на хълма се сринаха камъчета, които изшумоляха и заподскачаха сред дърветата. Инстинктивно погледнах в тази посока и видях, че нещо скочи и бързо се скри зад ствола на един бор. Мечка ли бе това, човек или маймуна, не можех да кажа. Забелязах само, че е тъмно и рунтаво. Но ужасът, който изпитах от неговата неочаквана поява, ме закова на място.

Сега значи пътят ми бе затворен отвсякъде — зад мен разбойниците, а пред мен това неизвестно, дебнещо същество. И в този миг предпочетох известната опасност пред неизвестната. Дори Силвър ми се видя не тъй страшен, както този горски обитател. Аз се обърнах кръгом и като хвърлих бърз поглед назад, хукнах по посока към лодките.

Непознатото същество се появи отново и като ме заобиколи отдалече, понечи да ми пресече пътя. Аз и без това бях капнал от умора, но по всичко личеше, че и сега да ставах от леглото, безполезно бе да се надбягвам с такъв противник. Чудовището приближаваше от дърво до дърво, леко като сърна, и тичаше на два крака като човек, но не приличаше на човек по това, че когато бягаше, се превиваше почти до земята. И все пак това беше човек, повече не можех да се съмнявам.

Започнах да си припомням историите за канибали, които бях чувал. За малко щях да извикам за помощ, но само мисълта, че това все пак беше човек, макар и див, ме спря, а и страхът от Силвър отново оживя в съзнанието ми. Затова аз се спрях и започнах да обмислям по какъв начин да се изплъзна. Изведнъж си спомних, че нося пистолет. При мисълта, че не съм безпомощен, сърцето ми отново се изпълни със смелост и аз безстрашно, с твърда стъпка се запътих към човека от острова. В това време той се криеше зад едно дърво, но трябва да ме е наблюдавал внимателно, защото, щом се отправих към него, отново се показа и пристъпи да ме посрещне. После се поколеба, отново се върна, пак тръгна към мен и накрая за мое най-голямо удивление падна на колене пред мен и издигна умолително ръце.

При този негов жест спрях в недоумение.

— Кой си ти? — попитах аз.

— Бен Гън — отговори той и гласът му прозвуча диво и дрезгаво като скърцането на ръждясала брава. — Аз съм нещастният Бен Гън и цели три години не съм приказвал с човек.

Сега успях да видя, че той е бял човек като мен и че чертите на лицето му са дори приятни. Кожата му, където не бе защитена, беше силно обгоряла от слънцето, дори устните му бяха почернели, а светлите му очи изпъкваха на тъмното му лице. Никога не бях виждал, дори не можех да си представя по-окъсан просяк. Той беше облечен в парцали от стари корабни платна и моряшки дрехи и всички тия дрипи се крепяха по всевъзможни начини — с бронзови копчета, клечици и насмолени върви. През кръста бе препасан с кожен колан, закопчан с бронзова тока — единствената здрава вещ от цялото му облекло.

— Три години! — извиках аз. — Навярно си преживял корабокрушение?

— Не, друже — каза той, — изоставиха ме.

Аз бях чувал за това страшно наказание, което бе нещо обикновено сред пиратите, при което виновният се изоставя на някой пуст, далечен остров с малко барут и куршуми.

— Изоставиха ме преди три години — продължи той — и оттогава се храня само с козе месо, диви плодове и стриди. Аз винаги съм казвал, че където и да попадне човек, може някак си да преживее. Но, друже, страшно ми се иска да хапна по човешки. Случайно нямаш ли някое парченце сирене? Не? Ех, много нощи съм сънувал сирене, и то повечето с препечен хляб, а като се събудя — сиренето го няма.

— Ако успея да се върна на кораба — казах аз, — ще получиш сирене, и то на буци.

През цялото време, докато говорехме, той опипваше плата на моя жакет, галеше ръцете ми, разглеждаше обущата ми и изобщо, щом спреше да говори, проявяваше детска радост, че се намира в присъствието на себеподобен. Но при последните ми думи той някак си плахо се сепна.

— Казваш „ако успея да се върна на кораба“? — повтори той. — Та кой ти пречи?

— Сигурно не ти — бе отговорът ми.

— Прав си — извика той. — Но виж какво, я ми кажи, как се казваш, друже?

— Джим — казах аз.

— Джим, Джим — произнесе той с явно задоволство, — виж какво, Джим, аз водех лош живот, ще те е срам да ти го опиша. Например ти не би помислил, че съм имал благочестива майка, като ме гледаш такъв, нали? — попита той.

— Наистина, не — отговорих аз.

— Да — каза той, — а майка ми беше крайно благочестива жена. Аз самият бях възпитано, набожно момче и можех да казвам наизуст целия катехизис тъй бързо, че не би могъл да различиш думите една от друга. А виж докъде стигнах, Джим. И всичко това започна с комар върху плочите на гробищата. Така започнах, но още по-далече отидох. Майка ми предвиждаше всичко и ме предупреждаваше, благочестивата жена! Но провидението ме доведе тук. Аз всичко размислих в този самотен остров и се разкаях. Вече няма да ме видиш да пия ром като едно време, но ако някога ми падне случайно, ще си пийна, разбира се, но само една глътчица, ей тъй, за здраве. Решил съм да стана добър човек и зная как ще го постигна. И, Джим — той се обърна встрани и ми пошепна, — аз съм богат.

Сега вече се уверих, че нещастният човек се е побъркал от самотата, и навярно лицето ми е изразило тази увереност, защото той повтори разпалено:

— Богат! Богат! Богат, ти казвам! Слушай какво ще ти кажа — аз ще те направя човек, Джим. А-а, Джим, ще благославяш часа, в който си се родил, че пръв ме намери!

Но внезапно мрачна сянка покри лицето му, той стисна ръката ми и заканително вдигна пръст.

— Слушай, Джим, кажи ми истината, това не е ли корабът на Флинт? — попита той.

Щастлива мисъл ми хрумна при тези негови думи. Аз започнах да вярвам, че съм намерил един съюзник, и веднага му отговорих:

— Това не е корабът на Флинт и Флинт отдавна е умрял, но щом ме питаш, ще ти кажа истината — някои от хората на Флинт са на кораба за наше най-голямо нещастие.

— Там няма ли… човек… с един крак — попита той и дъхът му спря.

— Силвър ли? — попитах аз.

— А-а, Силвър! — каза той. — Тъй беше името му.

— Той е наш готвач и е водачът на шайката.

Той все още ме стискаше за китката, но при тези думи я изви до болка.

— Ако си изпратен от Дългия Джон — каза той, — свършено е с мене. Но ти знаеш ли къде се намираш?

Реших вместо отговор да му разкажа цялата история на нашето пътуване и опасното положение, в което се намирахме. Той ме изслуша с най-голямо внимание и когато свърших разказа си, ме погали по главата.

— Ти си славен юнак, Джим — каза той. — И всички сте в капана, а? Но доверете се на Бен Гън — само Бен Гън ще ви отърве. Ти смяташ ли, че вашият скуайър ще излезе щедър човек, ако ви помогна, тъй като според твоите думи и той е в капана.

Аз му казах, че скуайрът е един от най-щедрите хора.

— Да, но разбери ме — отвърна Бен Гън, — аз не искам да ме направи портиер на някое имение или да ме облече в ливрея или нещо такова. Не това искам аз, Джим. Аз искам да зная би ли ми дал той, да кажем, хиляда фунта от парите, които и без това са в ръцете ми.

— Сигурен съм, че би дал — казах аз. — Бяхме се разбрали всички моряци да получат своя дял.

— И да ме върне в къщи — добави той с изпитателен поглед.

— Разбира се — извиках аз, — скуайрът е джентълмен. А освен това, ако се отървем от другите, ще имаме нужда от твоята помощ при завръщането.

— Ах, значи ще ме вземете — каза той с голямо облекчение.

— Сега слушай какво ще ти разкажа — продължи той. — Само това ще ти разкажа и нито дума повече. Аз бях на кораба на Флинт, когато той зарови съкровището. С него имаше шест души — шест силни моряка. Те стояха на брега около седмица, а ние ги чакахме на стария кораб „Морж“ и плавахме край брега. Един прекрасен ден се даде сигнал и ето че Флинт пристигна сам в една малка лодка, а главата му превързана със синя кърпа. Слънцето изгряваше, та видяхме, че лицето му е смъртно бледо, когато наближи носа на кораба. Но той бе сам, забележи това, а шестте моряка, които отидоха с него, бяха мъртви и заровени. Как бе успял да стори това — никой от нас не можа да разбере. То трябва да е било страшна битка, клане и сеч, и при това един срещу шестима. Били Бонс бе помощник-капитанът; Дългия Джон бе квартирмайстер и те го попитаха къде е съкровището. „А-а! — отговори той. — Вие можете да слезете на брега, ако желаете, и там да си останете, но моят кораб тръгва на лов за нова плячка, гръм да ви удари!“ Така им каза той.

А преди три години бях на друг кораб, когато съзряхме този остров. „Момчета — казах аз, — тук е заровено съкровището на Флинт, да слезем на брега и да го намерим.“ Капитанът не бе доволен от това, но всички моряци бяха с мене и слязохме. Търсихме го цели дванадесет дни и от ден на ден те все повече ме ругаеха, докато една сутрин всички се върнаха на кораба. — „А ти, Бенджамин Гън — думат, — ето ти пушка, лопата и търнокоп, остани тук и намери парите на Флинт за себе си“ — казаха те.

— Ех, Джим, от три години съм тук и оттогава до този ден не съм сложил хапка човешка храна в уста. Но виж какво, я ме погледни. Имам ли вид на прост моряк? Не? — казваш ти. И никога не съм бил такъв — казвам аз.

И той ми намигна и силно ме ощипа.

— Ти кажи само тези думи на твоя скуайър, Джим — продължи той. — „И никога не е бил такъв“ — тези думи. От три години той е единственият човек на този остров. Ден и нощ, в слънце и буря, а понякога може би си е мислил за молитви (така му кажи) или пък си е спомнял за своята стара майка, сякаш е още жива (ще кажеш ти). Но най-голямата част от времето на Гън (това ще кажеш) — най-голямата част от времето си е прекарал в друга работа. И тогава ще го щипнеш ей така.

И той отново ме щипна най-приятелски.

— Тогава — продължи той, — тогава ще кажеш така — Гън е добър човек (ще кажеш) и той има много по-голямо доверие, много по-голямо доверие, забележи това, в един роден джентълмен, отколкото в тези джентълмени на сполуката, сам е бил такъв джентълмен.

— Виж какво — казах аз, — не разбирам дума от това, което ми говориш. Обаче това сега няма никакво значение, тъй като не знам как да стигна до кораба.

— А-а — каза той, — ето че си в капан. Но аз имам лодка, която съм направил с тези две ръце. Пазя я под бялата скала. Ако нещата се влошат още, може да се опитаме да тръгнем с нея, след като се стъмни. Чакай! — извика той. — Какво е това?

Защото точно в този миг, макар че оставаше още час-два до залез слънце, над острова проехтя оръдеен изстрел.

— Боят е почнал! — извиках аз. — Тичай с мен! И аз се спуснах бегом към заливчето, забравил всичките си предишни страхове, а до мен леко и пъргаво тичаше облеченият в дрипи човек от острова.

— Вляво! Вляво! — викаше той. — Дръж вляво, Джим! Мини под дърветата! Ето къде убих първата си коза. Те вече не слизат тук, а бягат по върховете, защото ги е страх от Бенджамин Гън. А, ето и брогището — Той навярно искаше да каже гробището. — Виждаш ли могилките? Аз понякога идвах тук да се моля, когато мислех, че може да е неделя. То не е като в черква, но мястото е по-тържествено. Ти сигурно ще кажеш, че службата не е била истинска, щом е без пастор, без Библия или знаме.

Докато тичахме, той все бърбореше, без да получава или да очаква някакъв отговор.

Оръдейният изстрел след доста дълга пауза бе последван от пукотевица.

След още една пауза аз съгледах на по-малко от четвърт миля пред мен нашия Юниън Джек1 да се развява над една горичка.