Островът на съкровищата

Седма главаАЗ ОТИВАМ В БРИСТОЛ

Подготовката за морското ни пътешествие отне повече време, отколкото скуайрът предполагаше, и нито един от първоначалните ни планове — дори този на доктор Ливзи, да не се отделям от него — не можа да се осъществи. Докторът трябваше да отиде в Лондон, за да намери лекар, който да поеме пациентите му, а скуайрът развиваше трескава дейност в Бристол. Аз живеех в имението под надзора на стария горски пазач Редрът почти като затворник, изпълнен с мечти за морето и жажда за приказни острови и приключения. Прекарвах цели часове над картата и успях добре да запомня и най-големите подробности. Седнал край камината в стаята на домоуправителя, аз пристигах във въображението си на острова от всички възможни посоки, проучвах всеки акр земя и мислено се изкачвах хиляди пъти на високия хълм, наречен „Далекоглед“, от чийто връх се любувах на най-различни чудновати гледки. Понякога островът се изпълваше с диваци, с които трябваше да се бием; друг път — с опасни животни, които ни дебнеха, но моите фантазии бяха нищо в сравнение с ония странни и трагични приключения, които после преживяхме наистина.

Така се нижеха седмица след седмица, когато един прекрасен ден пристигна писмо, адресирано до доктор Ливзи с добавка: „В случай, че лицето отсъствува, да се отвори от Том Редрът или младия Хокинс“.

Изпълнявайки това нареждане, ние прочетохме или по-право аз прочетох — защото горският пазач можеше да чете само печатно писмо — следните важни новини:

— Редрът — казах аз, като прекъснах четенето, — това няма да хареса на доктор Ливзи. Както изглежда, скуайрът се е раздрънкал.

— Че защо да не приказва? — изръмжа горският. — Хубава работа — да не приказва, защото на доктор Ливзи не се харесвало!

След тези негови думи аз се отказах да правя повече забележки и продължих да чета:

Можете да си представите какво възбуждение ме обзе, когато прочетох това писмо — просто не бях на себе си от радост. Тогава изпитах и голяма неприязън към стария Том Редрът, който само знаеше да мърмори и да се оплаква. Всеки от помощник-пазачите с удоволствие щеше да отиде вместо него, но скуайрът не желаеше това, а неговата воля бе закон за тях. Никой освен стария Редрът не би посмял да мърмори.

Следната сутрин ние се отправихме пеша към „Адмирал Бенбоу“, където намерих майка си в добро здраве и с бодър дух. Капитанът, който тъй дълго ни бе създавал тревоги, се бе преселил там, откъдето не бе в състояние да ни създаде грижи. Скуайрът се бе погрижил да се ремонтира всичко в къщи, а стаите и фирмата да бъдат отново боядисани. Той бе набавил и някои нови мебели, но най-хубаво от всичко бе новото кресло за майка ми при тезгяха. Той беше намерил и едно момче, което да помага на майка ми, докато ме няма.

Едва когато видях това момче, аз за пръв път съзнах какво ми предстои. До този момент бях мислил само за приключенията, но не и че напускам родния си дом. Сега, като видях това тромаво чуждо момче, което трябваше да заеме моето място край майка ми, за първи път очите ми се наляха със сълзи. Боя се, че направих живота на това момче много тежък, докато бях в къщи, защото то не бе свикнало още с работата и аз имах хиляди възможности да му правя забележки и не пропусках нито един случай да сторя това.

Но нощта премина и на следния ден следобед Редрът и аз тръгнахме отново на път. Сбогувах се с майка си и със заливчето, край което бях живял от деня на раждането ми; сбогувах се и с милата стара фирма „Адмирал Бенбоу“, която, откак бе боядисана отново, не ми беше вече така скъпа. А накрая си спомних и за капитана с белега от сабя на бузата, който така често скиташе по брега с триъгълната си шапка и със стария си бронзов далекоглед. Следната минута ние завихме зад ъгъла и нашият дом изчезна от погледа ми.

Привечер пощенската кола ни взе от пътя край странноприемницата „Роял Джордж“. Аз бях притиснат между Редрът и един пълен стар джентълмен, та въпреки бързото движение на колата и студения нощен въздух съм заспал още в самото начало и съм спал като заклан през целия път, когато колата се е изкачвала по хълмове, когато се е спускала в долини, спирала, тръгвала отново. Някой ме блъсна в ребрата и ме събуди. Когато отворих очи, видях, че бяхме спрели пред някакво голямо здание на една градска улица и че отдавна се бе разсъмнало.

— Къде сме? — попитах аз.

— В Бристол — отвърна Том. — Слизай!

Мистър Трилони бе наел квартира в една странноприемница чак долу при доковете, за да надзирава работата на шхуната. Ние тръгнахме нататък и пътят ни за моя голяма радост водеше по кейовете край множеството кораби от най-различна големина, снаряжение и националност. На един кораб моряците пееха, като работеха; на друг няколко души се бяха качили толкова високо над нас, та ми се стори, че висят на конци, тънки като паяжина. Макар през целия си живот да бях живял на крайбрежието, стори ми се, че едва сега се доближавам до морето. Миризмата на смола и сол бе съвсем нова за мен. Видях най-чудноватите дървени фигури, които някога са кръстосвали океана, по носовете на корабите. Видях и много стари моряци с халки на ушите, с къдрави бакенбарди и катраненочерни плитки и тяхната тромава моряшка походка. Да бях видял такъв брой царе или архиепископи, нямаше да изпитвам по-голямо удоволствие, отколкото от тази гледка.

И аз самият тръгвах по море — по море с кораб, в който щеше да има боцман с тръба и весели моряци с плитки! По море, на път към непознат остров, за да търся заровено съкровище!

Докато вървях, унесен в тези приятни мечти, внезапно стигнахме пред голяма странноприемница, където ни посрещна скуайър Трилони, облечен в тъмносини дрехи, съвсем като морски офицер. Той излизаше от вратата усмихнат, като подражаваше превъзходно походката на моряк.

— Ето ви и вас! — извика той. — Докторът пристигна снощи от Лондон. Браво! Целият екипаж е вече налице!

— О, сър — извиках аз. — Кога тръгваме?

— Кога тръгваме ли? Тръгваме утре!

Осма главаПОД ФИРМАТА „ДАЛЕКОГЛЕД“

Когато закусих, скуайрът ми даде една бележка, адресирана до Джон Силвър в кръчмата „Далекоглед“. Той ми каза, че лесно ще намеря мястото, ако вървя все покрай доковете и гледам внимателно — ще стигна до малка кръчмичка, на чиято фирма е нарисуван голям бронзов далекоглед. Аз тръгнах, бях радостен, че пак ще мога да разгледам корабите и моряците, проправях си път сред тълпи хора, между каруци и бали, тъй като по това време доковете бяха в разгара на работата, и най-сетне намерих кръчмата, която търсех.

Тя бе малка, но много уютна и приятна. Фирмата й беше скоро боядисана; на прозорците висяха спретнати червени перденца, а подът бе посипан с чист пясък. От двете й страни имаше улици, към които бяха отворени две врати. Това даваше възможност да се види ясно широката ниска стая въпреки облаците тютюнев дим, които я изпълваха.

Повечето от посетителите бяха моряци и всички говореха така високо, че аз застанах до вратата и просто ме беше страх да вляза.

Докато чаках там, от една странична стая излезе човек. От пръв поглед разбрах, че е Дългия Джон. Левият му крак бе отрязан чак до бедрото, а под лявата си мишница стискаше патерица, с която си служеше с чудна сръчност, подскачайки на нея като птиче. Той бе много висок и силен, с лице, голямо колкото свински бут, плоско и бледо, но умно и усмихнато. Изглежда, беше в много весело настроение, защото свиреше с уста, като се движеше между масите, и подхвърляше по някоя шеговита дума или потупваше по рамото онези посетители, към които, изглежда, имаше по-добро разположение.

Да ви призная, в първия момент, когато прочетох в писмото на скуайър Трилони името на Дългия Джон, изпитах неприятно предчувствие, че той ще се окаже същият онзи еднокрак моряк, чието появяване бях очаквал тъй дълго в „Адмирал Бенбоу“. Но сега един поглед ми бе достатъчен. Аз вече познавах капитана, Черното куче и слепия Пю и смятах, че имам съвсем ясна представа как изглежда един пират — съвсем не като този чист, приятен и весел съдържател на кръчмата.

В миг се окуражих, прекрачих прага и се запътих право към мястото, където, подпрян на патерицата си, бе застанал този човек и говореше с един от посетителите.

— Мистър Силвър, сър? — попитах аз, като подадох бележката.

— Да, момчето ми — каза той, — тъй ми е името. А ти кой си? Стори ми се, че трепна, като видя писмото на скуайъра.

— О — каза той с доста висок глас, докато ми подаваше ръка. — Значи ти си нашият юнга? Драго ми е, че те срещам.

И той силно ми стисна ръката с широката си груба длан. Точно в този миг един от посетителите в отсрещния край на кръчмата внезапно скочи и се спусна към вратата. Той седеше близо до нея, така че за миг се намери на улицата. Но неговото бързане привлече моето внимание и аз го познах. Той бе същият оня човек, който веднъж дойде в „Адмирал Бенбоу“ с восъчен цвят на лицето, на чиято ръка липсваха два пръста.

— О — извиках аз, — спрете го! Това е Черното куче!

— По дяволите кой е! — извика Силвър. — Но той не си е платил сметката! Хари, тичай да го заловиш!

Един от ония, които седяха близо до вратата, скочи и хукна да го гони.

— Ако ще да е и адмирал Хок, той трябва да си плати сметката! — извика Силвър и като ми отпусна ръката, ме попита: — Кой казваш, че бил? Черното какво?

— Черното куче, сър — казах аз. — Мистър Трилони не ви ли е разправял за пиратите? Този беше един от тях.

— Тъй ли? — извика Силвър. — И то в моята къща! Бен, тичай да помогнеш на Хари! Един от ония нехранимайковци ли бил? Ти ли пиеше с него, Морган? Я ела насам!

Човекът, когото той нарече Морган — един стар моряк, с посивяла коса, с махагонов цвят и тъп израз на лицето, се заклати бавно към нас, като дъвчеше тютюн.

— Я слушай, Морган — каза Дългия Джон с много строг тон, — виждал ли си някога това Черно… Черно куче, а?

— Не, сър — отвърна Морган, като отдаде чест.

— А случайно да си чувал името му?

— Не, сър.

— Късмет имаш, Том Морган, че не го познаваш — извика съдържателят, — защото, ако имаш вземане-даване с такива хора, кракът ти да не е стъпил вече в моята кръчма! Я казвай, какво ти разправяше той?

— Да ви кажа право, и аз не знам, сър — отвърна Морган.

— Та ти глава ли носиш на плещите си, или макара за корабни въжета! — извика Дългия Джон. — Не знаеш, а, не знаеш? Да не би да не знаеш и с кого току-що говореше? Казвай, казвай, какво ти дрънкаше оня — за пътешествия, за капитани, за кораби ли? Отваряй си устата де! За какво говорехте?

— Говорехме за прекарване на моряците под кила с въже — отговори Морган.

— Под кила с въже ли? Що за дрънканици! Ех, че си негодник. Я си върви на мястото, Том.

Докато Морган се тътреше към стола си, Силвър поверително ми прошепна на ухото — и това ми се стори твърде ласкателно:

— Той е честен човек, този Том Морган, само че е глупавичък. А сега — продължи той и отново повиши гласа си — да видим кой е този — Черното куче ли каза? Не, това име не ми е познато. Но ми се струва, че… Да, аз съм виждал тоя негодник и по-рано! Той по едно време идваше тук с един сляп просяк, да, спомням си.

— Сигурно е идвал — казах аз. — Аз и слепия познавам. Казва се Пю.

— Точно така! — извика Силвър, но този път много възбудено. — Пю! Тъй беше името му. А, той имаше вид на истинска акула! Ако хванем това Черно куче, ще има интересни новини за капитан Трилони. Бен е добър бегач, малко моряци могат да го надбягат. Той веднага ще го стигне, да го вземат дяволите! Приказвал за прекарване на моряците с въже под кила, а? Ако го пипна, ще ме помни, докато е жив!

През цялото време, докато изговаряше възбудено тези откъслечни фрази, той подскачаше насам-натам на патерицата си, удряше по масите с ръка и се показваше така разгневен, че дори някой съдия от Стария Бейли (Седалище на Централния углавен съд в Лондон. Б. пр.) или някой полицейски чиновник биха повярвали в искреността му. Моите предишни подозрения отново се бяха събудили, когато видях Черното куче в кръчмата и следях готвача внимателно. Но той бе много прикрит, много хитър и много находчив за мене, а и когато двамата мъже се върнаха запъхтени и казаха, че са изгубили дирите на Черното куче в тълпата, той така грубо ги наруга, че аз бих се заклел в искреността на Дългия Джон Силвър.

— Гледай, гледай, Хокинс — каза той. — Брей, че проклетия ми дойде до главата! Какво ще си помисли капитан Трилони за мен! Това проклето куче идва в собствената ми кръчма, сяда и пие от моя ром! Ето че влизаш ти и ми казваш ясно кой е той, а пък аз го оставям да се измъкне под носа ми! Виж, Хокинс, ти нали ще ме оправдаеш пред капитана? Ти си момче, но умът ти е остър като бръснач. Това разбрах още щом влезе. Виж сега: какво можех аз да направя, нали ме виждаш как се влача на тая стара цепеница-Когато бях годен за моряк, щях веднага да го настигна и щеше да ми падне в ръцете, но сега…

Внезапно той спря да говори и широко отвори уста, като че ли си спомни нещо. — Сметката! — викна той. — Три чаши ром! Дявол да го вземе, аз съвсем забравих сметката!

И като се тръшна на една пейка, той така се разсмя, че сълзи потекоха по бузите му. Аз се заразих от смеха му и двамата така силно се разсмяхме, че цялата кръчма прогърмя.

— Ей, че хапльо излязох аз, старият моряк! — каза той най-сетне, като избърсваше сълзите от бузите си. — Ние двамата добре ще се погодим, Хокинс, защото, кълна се, че и аз мога да мина за юнга. Но сега да не се бавим повече. Службата си е служба, момчета. Аз ще си сложа старата триъгълна шапка и ще дойда с теб при капитан Трилони, за да му доложа за случката. Виж какво, въпросът е сериозен, млади момко, нито ти, нито аз излязохме с чест от тая работа. Не, и ти, и аз се изложихме! Ама че оня ме завлече, е върхът на всичко!

И той отново се разсмя така силно, че макар да не виждах нищо смешно, аз пак избухнах в смях.

По късия ни път покрай кейовете той се оказа много забавен събеседник — разказваше ми разни неща за корабите, край които минавахме. Той ме осведомяваше за тяхната екипировка, за тонажа им и от коя държава идват, като обясняваше работата, която се извършва на тях: как едни се разтоварят, а други товарят с разни стоки, а пък трети се готвят да отплават. Той ми разказваше весели истории за кораби или моряци или пък повтаряше по няколко пъти някой морски израз, докато го науча. Започнах да мисля, че Силвър е един от най-добрите другари по море, които човек може да срещне.

Когато стигнахме в странноприемницата, скуайрът и доктор Ливзи седяха на една маса и довършваха закуската си, състояща се от бира и препечен хляб. Те се готвеха да отидат на кораба и да видят как върви работата.

Дългия Джон разказа случката от начало до край с голямо остроумие и съвършена точност.

— Нали беше така, Хокинс? — обръщаше се той към мен от време на време и аз всеки път потвърждавах думите му.

Двамата джентълмени съжаляваха, че Черното куче се бе изплъзнал, но всички бяхме на мнение, че нищо повече не може да се направи. След като го похвалиха, Дългия Джон взе патерицата си и си тръгна.

— Всички на борда в четири следобед! — извика скуайрът подире му.

— Тъй вярно, сър! — извика готвачът при входа.

— Е, скуайър-каза доктор Ливзи, — обикновено вашият избор не ми вдъхва доверие, но трябва да си призная, че този Джон Силвър ми допада.

— Славен човек! — заяви скуайрът.

— А сега — добави докторът — може ли да заведем и Джим на борда?

— Разбира се — отговори скуайрът. — Вземи си шапката, Хокинс, и да идем да видим кораба.

Девета главаБАРУТ И ОРЪЖИЕ

„Испаньола“ беше доста далеч от брега. За да стигнем до нея, трябваше да минем под украсените носове и край кърмата на много кораби. Въжетата стържеха кила ни или пък висяха високо над главите ни. Най-после пристигнахме. Щом стъпихме на борда, приветствува ни с отдаване на чест помощник-капитанът мистър Ероу — обгорял стар моряк, малко кривоглед, с обици на ушите. Скуайрът се беше сприятелил с него. Скоро забелязах, че отношенията между мистър Трилони и капитана бяха съвсем други.

Капитанът беше навъсен човек, който, изглежда, се дразнеше от всичко на борда. Той скоро ни разкри причините за това. Щом влязохме в каютата, един моряк дойде подире ни.

— Капитан Смолет иска да говори с вас, сър — каза той.

— Аз съм винаги на разположение на капитана, нека влезе — каза скуайрът. Капитанът, който чакаше отвън, веднага влезе и затвори вратата след себе си.

— Е, капитан Смолет, какво ще ни кажете? Надявам се, че всичко е в ред и че корабът е готов за път?

— Какво ли, сър — каза капитанът. — Ще ви кажа направо, макар че рискувам да ви обидя. Не ми харесва това пътешествие, не ми харесват моряците, не ми харесва и помощникът ми. Това е — кратко и ясно.

— Може би, сър, и корабът не ви харесва? — попита скуайрът, както забелязах, много ядосано.

— За това не мога да говоря, сър, докато не съм го проверил — отвърна капитанът. — Има вид на добре построен кораб, повече нищо не мога да кажа.

— А възможно е, сър, да не ви се харесва и стопанинът? — каза скуайрът. Но тук се намеси доктор Ливзи.

— Чакайте, чакайте — каза той. — Няма смисъл да се задават въпроси, които само дразнят. Капитанът каза твърде много или твърде малко и затова настоявам той да обясни думите си. Казвате, че не ви се харесва пътешествието. Защо?

— Аз бях нает, сър, както казваме ние, при запечатана заповед да откарам кораба към целта, която този джентълмен ще ми посочи — каза капитанът. — Дотук — добре, но сега откривам, че всеки прост моряк знае повече от мен. Кажете сега, право ли е това?

— Съвсем не — каза доктор Ливзи.

— После — продължи капитанът — научавам, че отиваме да търсим някакво съкровище. Чувам го от собствените си хора, забележете това. Търсенето на съкровища е рискована работа. Не ги обичам аз тия пътешествия, особено когато са тайни и когато (да ме извини мистър Трилони) тайната е раздрънкана и на папагала.

— Папагалът на Силвър ли? — попита скуайрът.

— Така се казва — отвърна капитанът. — Искам да кажа, че е раздрънкана навсякъде. Струва ми се, че на никого от вас не му е ясно за каква работа се е заловил. Но ще ви кажа аз какво мисля — това ще е борба на живот и смърт и едва ли ще отървем кожите си.

— Всичко това ни е ясно и вие имате право — отвърна доктор Ливзи. — Ние поемаме риска, но не сме чак толкова невежи, както мислите. После споменахте, че не харесвате екипажа? Не смятате ли хората за опитни моряци?

— Не ми харесват, сър — отвърна капитан Смолет. — И да ви го кажа направо, смятам, че трябваше аз сам да си подбера хората.

— Може би имате право — отвърна докторът. — Приятелят ми е трябвало да свърши тази работа заедно с вас, но аз съм сигурен, че той не ви е пренебрегнал умишлено, ако изобщо може да става дума за пренебрегване. Казахте, че не ви харесва мистър Ероу.

— Не ми харесва, сър. Вярвам, че той е опитен моряк, но намирам, че държи хората си много хлабаво. А да бъдеш добър щурман, трябва да стоиш на известно разстояние от подчинените си, а не да ядеш и пиеш с тях.

— Искате да кажете, че той пие ли? — извика скуайрът.

— Не, сър — отвърна капитанът. — Искам да кажа, че много ги разпуска.

— Е, сега, капитане? — каза докторът. — Кажете ни накратко какво искате.

— Отговорете ми, джентълмени, вие твърдо ли сте решили да предприемете това пътешествие?

— Безусловно — отвърна скуайрът.

— Добре тогава — каза капитанът. — След като търпеливо ме изслушахте да ви разправям неща, които не мога да докажа, изслушайте ме докрай. Хората в момента поставят барута и оръжието в предния трюм. А под вашата каюта има много удобно място за тях. Защо да не ги сложим там? Това — едно. След това — вие водите с вас четирима ваши хора. Казват ми, че някои от тях щели да бъдат настанени на бака. Защо не им наредите каюта до вашата рубка? Това е второто, което имам да ви кажа.

— Има ли трето? — попита мистър Трилони.

— Последно — каза капитанът. — Някой е раздрънкал всичко.

— И аз мисля така — съгласи се докторът.

— Да ви кажа какво чух със собствените си уши — продължи капитан Смолет. — Че сте имали карта на някакъв остров, че на картата имало кръстчета, които сочели къде е заровено съкровището, и че островът се намира…

И тогава той каза точната географска ширина и дължина на острова.

— Това не съм казвал никому! — извика скуайрът.

— Но моряците го знаят, сър! — отвърна капитанът.

— Ливзи, това сте или вие, или Хокинс! — извика скуайрът.

— Няма значение кой точно го е казал — отвърна докторът. Аз забелязах, че нито той, нито капитанът обърнаха голямо внимание на оправданието на мистър Трилони. И аз не му обърнах внимание, защото знаех, че е голям дърдорко. Но в този случай вярвах, че той има право и че никой не бе издал местонахождението на острова.

— Вижте какво, джентълмени — продължи капитанът. — Аз не знам у кого се намира тази карта, но настоявам това да се държи в тайна дори от мен и от мистър Броу. Инак да си подам оставката.

— Разбирам — каза докторът. — Вие искате да пазим всичко това в тайна и да укрепим кърмата на кораба с доверените хора на моя приятел и с всичкото оръжие и барут на кораба. С други думи, вие се страхувате от бунт.

— Сър — отвърна капитан Смолет, — без да се обиждаме, смятам, че нямате право да ми приписвате думи, които не съм казвал. Няма оправдание за такъв капитан, сър, който би тръгнал по море, ако има достатъчно основания да се съмнява в подобно нещо. Колкото за мистър Ероу, смятам, че е съвсем честен човек, както и някои други хора от екипажа, а може всички да са такива. Но аз отговарям за безопасността на кораба и за живота на всички момчета на борда. Струва ми се обаче, че не всичко върви както трябва. И аз ви предупреждавам — вземете мерки или приемете оставката ми. Това е всичко.

— Капитан Смолет — започна докторът с усмивка. — Знаете ли баснята за планината и мишката? Ще ме извините, но вие ми напомнихте за тази басня. Когато влязохте, залагам перуката си, че идвахте с намерението да искате нещо повече от това.

— Докторе — каза капитанът, — вие сте проницателен човек. Когато влязох, смятах да подам оставката си, защото не можех и да си представя, че мистър Трилони ще ми позволи да кажа дори една дума.

— Разбира се, нямаше да позволя това. — извика скуайрът. — Ако Ливзи не бе тук, щях да ви пратя по дяволите. Както виждате, аз ви изслушах. Ще сторя това, което желаете, но знайте, че ми паднахте в очите.

— Ваша воля, сър — каза капитанът. — Ще разберете, че само изпълнявам дълга си.

И след тези думи той си отиде.

— Трилони — каза докторът, — противно на това, което мислех, вие сте успели да наежете на кораба двама честни хора — този човек и Джон Силвър.

— За Силвър имате право — отвърна скуайрът, — но смятам, че поведението на този непоносим лъжец не подобава нито на мъж, нито на моряк, а най-малко на англичанин.

— Ще видим — отвърна докторът.

Когато излязохме на палубата, моряците вече изнасяха оръжието и барута, подвикваха „Йо-хо!“, като работеха, а капитанът и мистър Ероу ги надзираваха.

Новата подредба ми харесваше. Целият кораб беше преустроен. На кърмата, където по-рано се помещаваше задната част на главния трюм, сега направиха шест каюти. Тези каюти се свързваха с кухнята и предната палуба посредством един коридор, преграден с греди откъм бакборда. (Лява страна на кораба от кърмата към носа. Б. пр.) Отначало тези шест каюти бяха предназначени за капитана, мистър Ероу, Хънтър, Джойс, доктора и скуайра, но после решиха да дадат две от тях на Редрът и на мен, а мистър Ероу и капитанът да се настанят в рубката на бака, (Носовата част на палубата. Б. пр.) която беше разширена от двете страни така, че можеше да мине за наблюдателна кабина. Макар че беше ниска, в нея спокойно се поместваха две койки, (Легла в параход. Б. пр.) та дори и помощник-капитанът остана доволен от тази наредба. Може би и той се е съмнявал в екипажа, но както ще видите по-нататък ние нямахме възможност да чуем мнението му.

Докато всички работехме трескаво по разместването на барута и каютите, с лодка пристигнаха последните няколко души заедно с Дългия Джон.

Готвачът се покатери на кораба с ловкостта на маймуна и като видя какво правим, извика:

— Ей, момчета, какво значи това?

— Преместваме барута, приятелю — му отговори някой.

— По дяволите всичко това — извика Дългия Джон, — ще изпуснем сутрешния отлив!

— Аз командувам тук! — каза строго капитанът. — Слез долу, приятелю! Моряците ще искат вечеря.

— Тъй вярно, сър — отвърна готвачът и като отдаде чест, изчезна моментално по посока към кухнята.

— Разбран човек, нали, капитане? — каза докторът.

— Възможно е, сър — отвърна капитан Смолет. — Ей, момчета, по-полека — подвикна той на моряците, които преместваха барута.

Тогава, като забеляза внезапно, че разглеждам оръдието сред палубата, той ми извика:

— Юнга, марш оттам! Слизай веднага при готвача и се хващай на работа! Когато се спуснах бързо към кухнята, аз го чух да казва с висок глас на доктора:

— Не искам никакви любимци на моя кораб! Бъдете уверени, че напълно споделях мнението на скуайъра за капитана и го намразих от все сърце.

Десета главаПЪТУВАНЕТО

През цялата нощ на кораба беше истинска бъркотия. Ние намествахме всички неща по местата им. С лодката пристигнаха приятелите на скуайъра, като мистър Бландли, за да му пожелаят добър път и успешно завръщане. Не помня да сме работили някога в „Адмирал Бенбоу“ дори наполовина на това, което свършихме тая нощ. Бях капнал от умора, когато малко преди зори боцманът изсвири с тръбата си, а екипажът хвана лостовете на брашпила. Да бях дваж по-уморен, пак нямаше да напусна палубата. Така ново и интересно ми се виждаше всичко — кратките команди, пронизителният звук на тръбата и моряците, които бързаха по местата си под трепкащите светлинки на корабните фенери.

— Я подхвани някоя, Печено прасе — подкани един от моряците.

— Старата, старата — извика друг.

— Дадено, момчета — каза Дългия Джон, който стоеше отстрана с патерица под мишница, и изведнъж запя песен, мелодията и думите на която ми бяха така добре познати:

Петнайсет души във ковчега на мъртвеца. И целият екипаж поде в хор:

Йо-хо-хо, и бутилка ром!

На третото „хо“ всички едновременно наблегнаха лостовете на брашпила.

Дори в този вълнуващ миг песента ме пренесе в нашата стара странноприемница „Адмирал Бенбоу“ и ми се стори, че чувам Капитана да се провиква в общия хор. Но скоро котвата бе вдигната и докато водата още се стичаше по нея, закачиха я на носа. Вятърът наду платната и брегове, и кораби се понесоха бързо край нас. Не можах да дремна и час, и „Испаньола“ бе вече в открито море — на път към Острова на съкровищата.

Не ще се впускам в подробни описания на пътуването. То беше напълно благополучно. Корабът се оказа добър, екипажът — от способни моряци, а капитанът отлично разбираше работата си. Но преди да стигнем Острова на съкровищата, се случиха две-три събития, които трябва да разкажа.

Най-напред мистър Ероу се оказа дори по-лош, отколкото капитанът бе предполагал. Той нямаше никакъв авторитет сред моряците и всеки правеше, каквото си иска. Но това не беше най-лошото, защото едва бяха минали един-два дни от тръгването ни, и той започна да се появява на палубата с помътени очи и зачервени страни, езикът му се заплиташе и изобщо проявяваше всички признаци на пиянство. Много пъти позорно го изпъждаха в каютата му. Понякога той падаше и се нараняваше, а понякога лежеше по цял ден в каютата си. В редки случаи по за ден-два той почти изтрезняваше и вършеше работата си задоволително.

Никой не можеше да разбере откъде взема пиене. Това беше загадка за всички на кораба. Колкото и да го следяха, нищо не можахме да открием, а когато някой направо го попиташе, той само се изсмиваше, ако бе пиян, а пък ако се случеше да е трезвен, твърдеше тържествено, че никога не е вкусвал нищо друго освен вода.

Той беше не само безполезен като помощник-капитан и влияеше зле на хората, но по всичко личеше, че както върви, сам ще се убие, така че никой особено много не се изненада или натъжи, когато през една тъмна, бурна нощ той изчезна и повече не го видяхме.

— Паднал е през борда — каза капитанът. — Е, джентълмени, това ни спестява труда да го поставяме във вериги.

И тъй, останахме без помощник-капитан. Наложи се да го замести някой от екипажа. Боцманът Джоб Андерсън беше най-подходящият човек на борда и при все че се водеше пак на старата си длъжност, влезе в ролята на помощник-капитан. Мистър Трилони бе пътувал много и познанията му се оказаха много ценни, защото той често поемаше вахта при добро време. А в краен случай можехме да разчитаме и на кормчията Изреъл Хендз — старателен и опитен, но лукав стар моряк, който можеше да върши всякаква работа.

Той беше много близък с Дългия Джон Силвър и тъй като го споменах, нека разкажа за нашия корабен готвач, когото всички наричаха Печено прасе.

На кораба той носеше патерицата си, вързана за един ремък около врата, за да може свободно да движи двете си ръце. Струваше си да го наблюдава човек, здраво облегнат на патерицата си, която закрепяше на някоя преграда, как умело устоява на люшканията на кораба и готви, като че ли се намира на твърда земя. Още по-интересно беше да го гледаш как прекосява палубата в бурно време. Той бе вързал въжета на две-три места, с помощта на които пресичаше най-широките места на палубата — наричаха ги „обиците на Дългия Джон“. Така той се движеше бързо, както всеки друг, като ту си помагаше с патерицата, ту я влачеше след себе си за ремъка. Някои моряци, които бяха плавали с него по-рано, го съжаляваха, като го гледаха изпаднал в такова положение.

— Печено прасе не е обикновен човек — ми казваше кормчията. — На младини той се е учил и когато иска, може да говори като по книга. А е смел! Лъвът е нищо пред Дългия Джон! Виждал съм го да се справя с четирима с голи ръце, като им блъска главите една в друга.

Всички от екипажа, го уважаваха и дори му се подчиняваха. Той знаеше какво да каже на всеки и винаги бе готов да услужи. Към мен се държеше изключително любезно и се радваше, когато влезех в кухнята, която той поддържаше винаги чиста и спретната. Закачените съдове блестяха, а в един ъгъл висеше клетката с неговия папагал.

— Влез, влез, Хокинс — казваше той, — влез да си побъбреш с Джон. На никой не се радвам като на теб, синчето ми. Седни и чуй какво ново имам да ти кажа. Я виж Капитан Флинт — аз съм кръстил моя папагал Капитан Флинт на името на прочутия пират, — та Капитан Флинт предсказва, че нашето пътешествие ще е успешно, нали, Капитане?

И папагалът започваше да повтаря с такава голяма бързина: „Злато! Злато! Злато!“ — че човек се чудеше как не се задъхва, докато Джон не хвърлеше носната си кърпа върху клетката.

— Тази птица — казваше той — е положително на двеста години, Хокинс. Папагалите са дълголетни и вярвам, че само дяволът е видял повече злодеяния от него. Той е странствувал с прочутия пират капитан Ингланд. Ходил е в Мадагаскар и в Малабар, и в Суринам, и в Провиденс, и в Порто Бело. Той е гледал как вадят потънали кораби, натоварени със злато. Там се е научил да казва „Злато!“ и никак не е за чудене, защото тогава са извадили триста и петдесет хиляди жълтици, Хокинс! Този папагал е свидетел на нападението на кораба „Вицекралят на Индия“, недалеч от Гоа. А като го гледаш, ще кажеш, че е младенец. Ти си мирисал доста барут, нали, Капитане?

— Хайде, момчета! Завивай в друг галс! — изкрещяваше папагалът.

— Ах, умен ми е той — казваше готвачът и му подаваше захар от джоба си. Тогава папагалът започваше да кълве пръчките на клетката и да сипе безобразни ругатни.

— Виждаш ли — добавяше Джон, — не може да пипаш катран, без да се оцапаш, момчето ми. Гледай как тази бедна и невинна стара птица ругае като самия дявол, без да съзнава какво прави. Обзалагам се, че по същия начин би ругала и пред някой свещеник.

И Джон докосваше челото си с такъв тържествен вид, че ме караше да го смятам за най-безупречния човек.

Скуайрът и капитан Смолет продължаваха да се държат студено един към друг. Скуайрът не скриваше своето презрително отношение към капитана. Капитанът от своя страна приказваше с него само когато трябваше да му отговори на някакъв въпрос и отговорите му бяха къси, отсечени и сухи, без нито една излишна дума. Само когато го поставеха натясно, той признаваше, че сигурно не е бил прав по отношение на екипажа, тъй като някои моряци се оказаха работливи и поведението на всички беше задоволително. А от шхуната той просто се възхищаваше. Казваше за нея, че се подчинява на кормилото по-добре, отколкото жена на собствения си мъж.

— Обаче — добавяше той — мога само да кажа, че още не сме се върнали в къщи и пътешествието не ми харесва. При тези думи скуайрът му обръщаше гръб и почваше да крачи нагоре-надолу по палубата с вирнат нос.

— Още малко и ще избухна! — казваше той.

Тия дни морето беше бурно и това само доказа, че нашата „Испаньола“ е издръжлив кораб. Всички на борда изглеждаха доволни, а и нямаше причини да не са, защото, бях убеден, че едва ли от времето, когато Ной е пътувал по море, някой екипаж е бил глезен повече. При най-малкия повод на моряците се раздаваше двойна порция грог, а когато скуайрът чуеше, че някой има рожден ден, веднага се приготвяше гощавка с пудинг за десерт, а насред палубата винаги стоеше една бъчва с ябълки, та всеки да си вземе, когато пожелае.

— Нищо добро няма да излезе от това — каза капитанът на доктор Ливзи. — Глезиш ли моряците, зло те чака, така мисля аз.

Но от бъчвата с ябълки излезе нещо добро, както след малко ще разберете, защото, ако не беше тя, нямаше да усетим навреме, че ни грози смърт от предателска ръка.

Ето какво се случи.

Ние използувахме пасатите, плавахме право към острова и бързо се приближавахме към нашата цел — не мога да дам по-точни сведения за местонахождението му, — като денонощно следяхме и очаквахме да го забележим на хоризонта. Според изчисленията това беше последният ден от пътуването. Същата нощ или най-късно до обед на следния ден трябваше да видим Острова на съкровищата. Ние държахме юг-югозападен курс, духаше постоянен вятър и морето беше тихо. Корабът се движеше плавно, само от време на време потапяше носа си във вълните, които се разбиваха в бяла пяна и се плъзгаха по корпуса. Платната бяха издути и всички бяхме в повишено настроение, защото наближаваше краят на първата половина от нашето пътешествие.

Точно преди залез слънце, когато свърших всичката си работа и щях да си лягам, ми се прияде ябълка. Изтичах на палубата. Вахтените седяха на носа и чакаха да се появи островът. Кормчията поддържаше ъгъла към вятъра и тихо си подсвиркваше. Това бе единственият звук, който можеше да се чуе освен плясъка на вълните, които се разбиваха в носа на кораба и се плъзгаха край бордовете.

Бъчвата бе почти изпразнена. Аз влязох целият в нея. Седнал на дъното й в тъмнината, може би от плясъка на вълните, може би от люшкането на кораба се бях унесъл в дрямка, когато някой седна тежко и се облегна на бъчвата. Тя се разтърси, когато той се облегна, и аз тъкмо се канех да изскоча, когато човекът започна да говори. Познах гласа на Силвър и преди да доловя десетина думи, реших, че за нищо на света не трябва да се показвам. Свих се на дъното, цял разтреперан, и се вслушах, обзет от страх и любопитство. От първите няколко думи разбрах, че животът на всички честни хора на борда е в ръцете ми.

Единадесета главаКАКВО ЧУХ В ЯБЪЛКОВАТА БЪЧВА

— Не, не аз — каза Силвър, — Флинт беше капитанът. Аз бях квартирмайстер (Домакин на кораб. Б. пр.) заради дървения си крак. В същата оная работа, в която загубих крака си, старият Пю изгуби зъркелите си. Хирургът, който ми ампутира крака, излезе голям майстор — той бе учил в колеж и кратуната му беше пълна с латински и какво ли не още. Но и него обесиха като куче и той изсъхна на слънце заедно с другите в Корсо Касъл. Това бяха хората на Роберто и всички загазиха за това, че смениха имената на корабите си — „Кралско щастие“ и други. Затова аз казвам, както е кръстен един кораб — така да си остане докрай. Така стана с „Касандра“ — който ни докара всички благополучно от Малабар, след като Ингланд превзе „Вицекралят на Индия“, така беше и със стария „Морж“ — стария кораб на Флинт, който съм виждал целия изцапан от кръв и претоварен със злато, та чак щеше да потъне.

— А! — извика с възхищение най-младият моряк на кораба. — Юнак е бил този Флинт!

— От това, което съм чувал — каза Силвър, — и Дейвис е бил смелчага. Но аз никога не съм плавал с него, а най-напред пътувах с Ингланд, след това с Флинт — това е цялата ми история, — а сега плавам, тъй да се каже, за моя сметка. Когато бях с Ингланд, можах да туря настрана деветстотин лири стерлинги, а с Флинт — две хиляди. Не е малко за обикновен моряк. Всичко е в банките. Човек не от спечеленото, а от спестеното трупа пари. Къде са сега хората на Ингланд? Не знам. А Флинтовите? Ето ги, повечето от тях са тук на борда, доволни, че ги тъпчат, след като се нагладуваха, а някои бяха стигнали до просяшка тояга. Старият Пю, който загуби очите си, не се срамуваше да харчи хиляда и двеста фунта годишно като някой лорд от парламента. А къде е сега? Мъртъв и гние в земята. А през последните две години умираше от глад. Той просеше, крадеше, режеше гърла и пак гладуваше, дяволът проклет!

— Значи в края на краищата и от това няма полза — каза младият моряк.

— Ако си глупак, няма да имаш никаква полза, главата си залагам — извика Силвър. — Но слушай ме мене, ти си млад, но умът ти е остър като бръснач. Щом те зърнах, разбрах това и ще ти говоря като на мъж.

Можете да си представите какво изпитах, когато чух този отвратителен стар разбойник да се обръща към друг човек със същите ласкателни думи, които бе казал на мен. Ако можех, бих го застрелял през бъчвата-Той продължи да приказва, без да подозира, че го подслушват.

— Такъв е животът на джентълмените на сполуката. Живот суров, рискуваш да увиснеш на бесилото, но ядат и пият като царе и когато завърши някое пътешествие, джобовете им са пълни не с някакви си фартинги, а със И той предъвка тютюна си и плюна.

— Виж какво, Печено прасе — продължи той, — слушай какво ме интересува: докога ще се мотаем и лашкаме насам-натам като лодка без кормило? Тоя капитан Смолет ми дойде до гуша. Стига ме е тормозил, гръм да го удари! Ще ми се вече да се изтегна в неговата каюта и да си хапна и пийна от техните мезенца и вина.

— Изреъл — каза Силвър, — главата ти е куха, но, както виждам, ушите ти са на място и са доста дълги, та смятам, ще чуеш, което имам да ти кажа. Слушай: ще стоиш, където си, ще търпиш всичко, ще говориш кротичко и ще бъдеш винаги трезвен, докато аз кажа. Разчитай на мене, момчето ми.

— Е, аз казвам ли нещо против това — изръмжа кормчията. — Искам само да знам — кога, това ме интересува.

— Кога ли? Дявол го взел! — извика Силвър. — Щом искаш да знаеш, ще ти кажа кога. Последния възможен момент, ето кога. Сега нека капитан Смолет ни кара кораба. Той е първокласен моряк и си разбира от работата. А ония, скуайрът и докторът, имат някаква карта, която не знам къде е, а и самият ти не знаеш. Та, казвам, скуайрът и докторът нека намерят съкровището, нека ни помогнат да го натоварим на кораба, па тогава ще видим. Да бях сигурен във всички вас, негодници такива, щях да оставя капитан Смолет да ни докара до половината път обратно и тогава щях да ударя.

— Та не сме ли всички на борда моряци? — каза младият Дик.

— Всички сме прости моряци, искаш да кажеш — му отвърна рязко Силвър. — Всеки от нас може да държи посоката, но кой може да я определи? Нито един от вас, джентълмени, не е годен за тая работа. Аз бих оставил капитан Смолет да ни докара поне до пасатите, тогава можем да избегнем опасността от криви изчисления и да стигнем до лъжичка вода на ден. Но аз знам що за стока сте. Мога да ги пречукам на острова, щом натоварим златото, но ще бъде жалко. А на вас умът ви е само в пиенето. Тежко ми и горко! Сърцето ми се къса, като си помисля, че трябва да пътувам с такива като вас.

— Не се горещи толкова, Дълги Джон — извика Изреъл. — Някой възразява ли ти?

— Ех, да знаехте колко големи кораби са потъвали пред очите ми и колко смелчаги са съхнали по бесилките на Наказателния док — извика Силвър — само поради това бързане, бързане и бързане. Разбирате ли ме? Та, както виждате, все съм видял нещичко, като съм кръстосвал моретата. Само да умеехте да плавате право към целта, щяхте да се возите в карети, но вие не сте способни на такова нещо, добре ви познавам аз. Утре ще се нагълтате с ром и ще пратите всичко по дяволите.

— Всички знаем, че си нещо като проповедник, Джон, но и други са управлявали кораби като теб — каза Изреъл. — И все са разбрали нещо от живота, не са били такива моралисти, а са обичали да си похапват и попийват с другарите си.

— Тъй ли? — каза Силвър. — Но я ми кажи къде са сега? Пю беше от тоя вид хора, но умря като последен просяк. И Флинт беше такъв, но ромът го умори в Савана. А славни момчета бяха те, но какво остана от тях!

— Ами като ги хванем — попита Дик, — какво ще ги правим?

— Ето такива хора обичам! — извика възхитено готвачът. — Това наричам аз делови човек. Ти как мислиш? Да ги оставим на някой необитаем остров ли? Така щеше да постъпи Ингланд. Или пък да ги изколим като свине? Така щяха да направят Флинт или Били Бонс.

— Били беше само за тая работа — каза Изреъл. — „Мъртвите не хапят“ — казваше той. — Но сега и той е мъртъв, та сам може да провери думите си. В тия работи нямаше равен на него.

— Право казваш — отвърна Силвър. — Били винаги знаеше как да се справи — бързо и смело. Не прощаваше никому. Но аз съм кротък човек, постъпвам джентълменски, обаче този път работата е сериозна. Дългът си е дълг, момчета. Аз гласувам — смърт. Когато вляза в парламента или се возя в каретата си, никак не ми се иска да се вмъкне някой от тия дърдорковци в къщата ми като дявола, когато четеш молитва и най не го очакваш. Та сега, казвам, чакайте, но когато му дойде времето, пипай здраво и не губи миг.

— Джон — извика кормчията, — ти си славен човек!

— Ще се убедиш в това, Изреъл, когато видиш — каза Силвър, — само едно нещо искам — искам да ми падне Трилони. Ще му изтръгна телешката глава със собствените си ръце. Дик! — извика той, като прекъсна речта си. — Я скокни като послушно момче и ми дай една ябълка от бъчвата, да си поразквася гърлото.

Можете да си представите ужаса, който преживях! Щях да изскоча и да побягна в същия миг, ако бях намерил сили в себе си, но сърцето и краката ми не се подчиниха. Чух как Дик бавно се надигна, но някой като че ли го спря и Хендз се провикна:

— Я зарежи това, какво ще смучеш тоя боклук, Джон! Дай да се почерпим с ром.

— Дик — каза Силвър, — аз ти имам доверие. Държа бъчонката си заключена, но ето ти ключа. Напълни една кана и я донеси.

Въпреки ужаса ми аз веднага се сетих откъде мистър Ероу е вземал рома, който го погуби.

Дик се позабави малко и през време на отсъствието му Изреъл пошепна нещо на ухото на готвача. Аз едва долових няколко думи, но между несвързаните откъслеци чух ясно това, което беше важно за мен: „Нито един от тях не е съгласен“. Значи на борда имаше още честни хора.

Когато Дик се върна, тримата пиха поред от каната: единият за „сполуката“, другият за „стария Флинт“, а Силвър някак си напевно изговори думите:

Аз пия за нас и за наш късмет, за много богатства и пари безчет.

Точно в този миг някаква светлина озари бъчвата и като вдигнах глава, видях, че луната бе изгряла и обливаше със сребристата си светлина върха на гротмачтата (Фтората мачта от носа. Б. пр.) и издутата част на фока. (Долно платно на предната мачта. Б. пр.) В същия миг се разнесе гласът на вахтения:

— Земя!

Дванадесета главаВОЕННИЯТ СЪВЕТ

На палубата се вдигна голям шум. Чух топуркането на хората, които изскачаха от рубката и от кубрика. В миг изскочих от бъчвата, спуснах се зад гротмачтата към кърмата и се намерих на палубата точно когато Хънтър и доктор Ливзи тичаха към бака.

Целият екипаж се бе струпал там. Почти едновременно с изгряването на луната се бе вдигнал и мъгливият пояс от хоризонта. Далеч на югозапад се виждаха два ниски хълма на разстояние около две мили един от друг, а зад единия от тях се издигаше трети, още по-висок, чийто връх се губеше в мъглата. И трите хълма бяха остри и конусообразни.

Всичко това сякаш виждах насън, защото още не бях се съвзел от току-що преживения ужас. Тогава чух гласа на капитан Смолет, който даваше команди. „Испаньола“ изви няколко румба към вятъра и пое курс право към източния край на острова.

— А сега, момчета — каза капитанът, след като платната бяха нагласени, — виждал ли е някой от вас тази земя преди?

— Аз, сър — каза Силвър. — Аз съм взимал вода оттам, когато служех като готвач на един търговски кораб.

— Вероятно най-удобно е да пуснем котва край южния бряг зад островчето, нали? — попита капитанът.

— Да, сър, наричат го Островът на скелета. Едно време той бил сборище на пиратите и един от нашите моряци знаеше всичките имена, с които го назовавали. Онзи хълм откъм север се казва Фокмачта; (Предна мачта. Б. пр.) трите хълма са наредени един след друг в южна посока-Фокмачта, Гротмачта и Бизанмачта, (Най-задна мачта. Б. пр.) сър. Но Гротмачтата — онзи, големия хълм, чийто връх е в мъглата, обикновено наричат „Далекоглед“ поради наблюдателния пост, който стоял там, когато закотвяли някой кораб за ремонт. Те обикновено поправяли тук корабите си, сър, с ваше позволение.

— Аз имам една карта — каза капитан Смолет. — Вижте дали това е същото място.

Очите на Дългия Джон светнаха, когато взе картата, но аз знаех, че той ще се разочарова, като види, че хартията е нова и че това не е истинската карта. И наистина това не беше картата, която бяхме намерили в сандъка на Били Бонс, а едно точно копие с всичките й подробности, названия, плитчините и дълбочините, но без червените кръстчета и ръкописните бележки. Въпреки голямото си разочарование Силвър се овладя и съумя да го прикрие.

— Да, сър — каза той, — това е този същият остров и колко хубаво е нарисуван. Кой ли е извършил това? Пиратите, доколкото знам, са невежи хора. А ето и „Пристанът на капитан Кид“ — същото име, с което един мой приятел моряк го наричаше. Тук има силно течение към юг, което по западния бряг взима северна посока. Вие бяхте прав, сър — каза той, — като натегнахте платната по вятъра и се отправихте към острова. Ако имате намерение да влезете в залива и да хвърлите котва, наистина няма по-подходящо място.

— Благодаря — каза капитан Смолет, — по-късно ще потърся вашата помощ, а сега сте свободен.

Аз бях удивен от хладнокръвието, с което Джон издаде, че познава острова, и да си призная, уплаших се, когато видях, че се приближава към мен. Той, разбира се, не знаеше, че бях подслушвал от ябълковата бъчва как заговорничи, но бях така ужасен от неговата жестокост, двуличие и властност, че изтръпнах, когато той сложи ръка на рамото ми.

— Ах — каза той, — този остров е чудесно място за момче като тебе. Като слезем, ти ще се къпеш, ще се катериш по дърветата, ще ходиш на лов за кози и сам ще се изкачваш по хълмовете като козичка. Ах, тази гледка ме кара да се чувствувам отново млад. Почти забравих, че съм с патерица. Колко хубаво е да си млад и да имаш десет пръста на краката си! Когато искаш да разгледаш острова, кажи на стария Джон и той ще ти приготви закуска за път.

И като ме тупна по рамото най-дружелюбно, той се заклати и се отдалечи. Капитан Смолет, скуайрът и доктор Ливзи беседваха заедно на юта и макар че горях от нетърпение да им съобщя час по-скоро, каквото зная, не смеех да прекъсна разговора им пред всички. Докато още се мъчех да измисля някакъв подходящ повод да ги заговоря, доктор Ливзи ме извика при себе си. Той си бе забравил лулата в каютата и тъй като беше роб на тютюна, искаше да ме изпрати да му я донеса. Щом го приближих и забелязах, че никой не може да ме чуе, аз му прошепнах:

— Докторе, искам да ви съобщя нещо. Повикайте капитана и скуайра в каютата си и намерете някакъв предлог да ме извикате. Имам ужасни новини. Докторът трепна, но веднага се овладя.

— Благодаря ти, Джим — каза той доста високо, като даде вид, че ме бе питал нещо, — това е всичко, което исках да зная.

След тия думи той се обърна и се присъедини към другите двама. Известно време те говореха нещо, без да повишават глас или да показват каквито и да е признаци на смущение, но беше явно, че доктор Ливзи им бе предал моята молба, защото веднага чух как капитанът заповяда на Джоб Андерсън да събере всички моряци на палубата.

— Момчета — каза капитан Смолет, — искам да ви кажа една-две думи. Сушата, която виждаме, е островът, към който пътувахме досега. Мистър Трилони, щедър джентълмен, както на всички е известно, току-що ми зададе един-два въпроса и аз му съобщих, че всички на борда са изпълнявали добре службата си и че повече не бих могъл да желая, затова той, аз и докторът ще слезем в каютата да пием за ваше здраве и добра сполука, а на вас ще бъде поднесен грог, за да пиете за наше здраве и добра сполука. Мисля, че това е много любезно от страна на мистър Трилони и ако сте съгласни с мене, нека всички извикаме дружно „ура“ за този джентълмен.

Всички в един глас извикаха „ура“, както трябваше да се очаква, но то прозвуча така мощно и сърдечно, че, да си призная, трудно можех да повярвам, че същите тези хора правят заговор да ни погубят.

— Сега „ура“ за капитан Смолет! — викна Дългия Джон, когато първият възглас утихна.

И този път всички възторжено извикаха „ура“.

След това тримата джентълмени слязоха в каютата и след малко изпратиха да повикат Джим Хокинс.

Аз ги намерих седнали около една кръгла маса пред бутилка испанско вино и малко стафиди. Докторът пушеше нервно и бе свалил перуката на коленете си, което показваше, че е възбуден. Кърмовото прозорче бе отворено, защото нощта беше топла, и през него се виждаше блесналата на лунната светлина водна бразда зад кораба.

— И тъй, Хокинс — каза скуайрът, — какво има да ни кажеш? Говори! Аз им разказах с колкото може по-малко думи целия разговор, който Силвър бе водил. През цялото време всички ме слушаха, без да ме прекъсват и без да мръднат, като не сваляха очи от мен.

— Джим — каза доктор Ливзи, — седни!

И те ме накараха да седна на трапезата при тях, като ми наляха чаша вино и ми напълниха ръцете със стафиди, след което и тримата с поклон пиха за моето здраве, за щастливия случай и моята смелост.

— Капитане — каза скуайрът, — вие имахте право, а не аз. Признавам, че съм бил магаре, и чакам вашето разпореждане.

— И аз не излязох по-малко магаре от вас, сър — отговори капитанът. — За пръв път виждам екипаж да прави заговор за бунт, без да проявява някакви признаци, които да позволят да се вземат предохранителни мерки. Този екипаж — добави той — ме надхитри.

— Капитане — каза докторът, — с ваше разрешение, Силвър ви е надхитрил. Той е наистина забележителен човек.

— Ще ми изглежда забележителен, като увисне на някой рей, сър — отвърна капитанът. — Но празни приказки не водят до нищо. Аз мога да направя само три-четири извода и ще ги изложа, ако мистър Трилони разреши.

— Вие, сър, сте капитанът и имате думата — каза тържествено мистър Трилони.

— Първо — започна мистър Смолет, — ние трябва да продължим пътуването, защото да се върнем е невъзможно. Ако дам команда за връщане, те ще се разбунтуват веднага. Второ, ние разполагаме с още време, най-малко докато се намери съкровището. И, трето, на кораба има още честни хора. Вижте, сър, рано или късно ние ще стигнем до бой, но аз предлагам да не бързаме, а да ги нападнем някой прекрасен ден, когато най-малко очакват. Смятам, че може да разчитаме на вашите хора, мистър Трилони.

— Както на мене — заяви скуайрът. Капитанът започна да пресмята:

— Те са трима и ние четирима — всичко седем души, като броим и Хокинс. А кои ли са честните хора от екипажа?

— Най-вероятно, които Трилони бе избрал — каза докторът, — преди да попадне на Силвър.

— Не — отговори скуайрът. — Хендз е един от тези, които аз избрах.

— А пък аз смятах, че може да се разчита на Хендз — добави капитанът.

— И помислете си само, че това са англичани! — извика скуайрът. — Сър, ще ми се да вдигна целия този кораб във въздуха.

— И така, джентълмени — каза капитанът, — много нещо не бих могъл да кажа освен това, че засега нищо не трябва да предприемаме, а само зорко да бдим. Знам, че това е много трудно; по-приятно би било да ги нападнем веднага, но ние не можем да направим нищо, докато не разберем кои са с нас. А сега да внимаваме и да чакаме благоприятния момент, това е моето мнение.

— Джим — каза докторът — може да ни бъде по-полезен от всеки друг. Моряците не се стесняват от него, а Джим е наблюдателно момче.

— Хокинс, разчитам много на тебе — добави скуайрът. Аз се боях, че може да не оправдая доверието му, но обстоятелствата така се стекоха, че чрез мене дойде спасението. Междувременно, колкото и да разсъждавахме, от двайсет и шестте души на борда само седем бяха хора, на които можехме да разчитаме, а от тези седем единият бях аз, така че от възрастните само шест души бяха на нашата страна срещу деветнадесет.