Островът на съкровищата

Двадесет и осма главаВ НЕПРИЯТЕЛСКИЯ ЛАГЕР

При червеникавата светлина на факела, който освети вътрешността на крепостта, видях, че най-лошите ми предчувствия се бяха сбъднали. Пиратите бяха превзели крепостта и запасите. Бъчонката с коняк, свинското и сухарите бяха на предишното си място. Но това, което най-много ме ужаси, беше, че нямаше и следа от пленници. Реших, че всички са загинали, и ме обзе мъка, задето и аз не бях загинал заедно с тях.

Имаше само шестима пирати — всички останали бяха избити. Петима от тях, внезапно събудени от първия им сън, скочиха на крака, зачервени и подпухнали от пиянство. Шестият се беше подпрял на лакътя си и беше смъртно блед, а от окървавената превръзка на главата му разбрах, че е ранен неотдавна и че скоро е превързан. Аз си спомних човека, по когото бяхме стреляли и който беше успял да се върне в гората през време на голямата атака, и не се съмнявах, че това е той.

Папагалът стоеше на рамото на Дългия Джон и чистеше перата си. Дългия Джон ми се видя по-блед и по-суров от преди. Той все още носеше официалния костюм, с който се беше явил при нас в ролята на парламентьор, но дрехите сега бяха страшно изкаляни и изпокъсани от трънливите храсти в гората.

— Я гледай, това било Джим Хокинс! — каза той. — Като гръм от ясно небе, а? Идеш като приятел, тъй ли?

Той седна върху бъчонката с бренди и започна да си пълни лулата.

— Я дай насам за малко факела, Дик — каза той и след като запали лулата си, добави: — Закрепи го в купа дърва, а вие, джентълмени, си легнете. Няма защо да стоите на крака пред мистър Хокинс. Сигурен съм, че той ще ви извини за това. И така, Джим — продължи той, като запали лулата си, — каква приятна изненада за твоя беден стар приятел Джон. Аз разбрах, че умът ти е бръснач, още като те видях, но как попадна тук — не мога да разбера.

На всички тези приказки аз не отговорих. Бяха ме оставили с гръб, опрян на стената, та гледах Силвър право в лицето, като външно си придавах смел вид, но вътрешно ме бе обзело тежко отчаяние.

Силвър съвсем спокойно смукна един-два пъти лулата си, след което продължи да ми говори:

— Виж какво, Джим, тъй като си дошъл при нас — каза той, — ще ти дам един съвет. Ти всякога си ми харесвал, защото си куражлия момче и защото, когато бях млад и хубав, бях съвсем като тебе. Аз винаги съм искал да станеш от нашите и да вземеш своя дял от съкровището, та да завършиш живота си като истински джентълмен. И така си е редно, момчето ми. Не ще и дума, че капитан Смолет е отличен моряк, но е доста взискателен, щом стане дума за дисциплина. „Дългът си е дълг“ — казва той и има право. Затова ти по-добре не се мяркай пред очите му. А и докторът не ще да те види. „Неблагодарен безделник“ — ето какво каза той за тебе. С една дума, не можеш да се върнеш при твоите хора, защото не те искат, и ако не искаш да образуваш трети екипаж, при което ще си доста самотен, присъедини се към капитан Силвър.

Значи работите не били така зле. Разбрах, че приятелите ми са още живи и макар да повярвах само отчасти на Силвър, че моите хора не искали да ме видят, задето съм дезертирал, аз по-скоро се успокоих, отколкото отчаях от това, което чух.

— Аз не казвам нищо за това, че си в наши ръце — продължи Силвър, — но ето те при нас. Винаги съм смятал, че човек трябва да бъде убеден и че със заплахи нищо добро не се постига. Ако ти харесва тази работа, ще дойдеш при нас, а ако ли пък не, Джим, ти си свободен да откажеш, съвсем свободен, друже. Едва ли ще се намери друг моряк на тоя свят да ти говори по-честно, гръм да ме порази!

— Значи да отговоря — запитах аз с разтреперан глас. Но през любезните приказки, които по-скоро приемах като подигравка, аз прозирах смъртната закана, която бе надвиснала над мене, и страните ми горяха, а сърцето ми тежко биеше.

— Виж какво, момчето ми — каза Силвър, — никой не те насилва. Размисли. Няма какво да бързаме, и без това е приятно с тебе.

— Добре — казах аз, като се окуражих малко, — ако трябва да избирам, смятам, че имам право да знам най-напред какво става, защо вие сте тук и къде са моите приятели.

— Какво става ли? — изръмжа един пират. — И самият дявол не знае какво става.

— Я си затваряй устата, приятелю, когато не те питат — обърна се Силвър свирепо към онзи, който се обади.

После ми отговори с предишния любезен тон.

— Вчера заран, мистър Хокинс — каза той, — пристигна доктор Ливзи на ранина с бяло знаме. „Капитан Силвър — каза той, — останахте на сухо. Корабът е изчезнал. Е, докато си пийвахме и изпяхме някоя и друга песен, изтървахме кораба, не отричам. Ни един от нас не забеляза това. Ние всички отидохме да проверим, но, гръм да го порази, старият ни кораб беше изчезнал. Всички стояхме на брега със зинали уста и, да ти кажа право, надали някога е имало по-големи зяпльовци от нас.“ „Виж какво — каза докторът, — нека се спазарим.“ И ето, че се спазарихме, като те ни оставиха на разположение запасите, брендито, крепостта, дървата, които вие така грижливо пазехте, с една дума, цял кораб от рейовете до кила. А те отидоха нанякъде и не знам къде се дянаха. Той отново смукна лулата си.

— Ама да не мислиш, че теб те включиха в договора? — придаде той. — Ето последните думи на доктора: „Колко души останахте?“ — казвам аз. „Четирима казва той — и единият е ранен. А оня хлапак не го знам къде е — каза той — и не ме интересува. Дойде ни до гуша от него!“ Ето какво каза човекът.

— Това ли е всичко? — попитах аз.

— Всичко, което трябва да чуеш, синчето ми — отвърна Силвър.

— И сега трябва да избирам, така ли?

— Сега трябва да избираш, главата си залагам! — каза Силвър.

— Добре — казах аз, — не съм толкова глупав, да не знам какво ме очаква. Не ме интересува, ако ще и най-лошото да ми дойде до главата. Аз свикнах да гледам смъртта в очите, откакто тръгнах с вас. Искам само едно-две неща да ви кажа — продължих аз много възбудено — и първото е това, че вие сте в безизходица: кораба загубихте, съкровището изпуснахте, загубихте много хора, цялата ви работа е пропаднала и ако искате да знаете кой е виновник за всичко това, ще ви кажа — това съм аз! Аз бях в ябълковата бъчва оная вечер, когато най-напред видяхме земя, и чух всичко, което си говорехте ти, Джон, и ти, Дик Джонсън, и Хендз, който сега е на дъното на морето, и същия час казах всичко до последна дума на нашите хора. А колкото за шхуната, аз прерязах котвеното й въже и убих хората, които бяхте оставили на борда, аз я откарах там, където нито един от вас няма да я види. Сега мога да ви се изсмея, вие ми бяхте в ръцете от самото начало до този момент. Не ме е страх от вас, една муха може да ме уплаши повече. Можете да ме убиете, ако желаете, а можете и да ме пощадите, каквото било — било, а когато ви изправят на съд за пиратство, аз ще ви помогна да се спасите, доколкото мога. Избирайте-Ако ме убиете, нищо няма да спечелите, ако ме пощадите, ще имате един свидетел, който ще ви спаси от бесилото.

Аз млъкнах, защото се запъхтях, и за мое най-голямо учудване нито един от тях не мръдна и всички ме гледаха като овци. Докато още ме гледаха, аз отново заговорих:

— Доколкото виждам, мистър Силвър — казах аз, — вие сте най-добрият човек тук, затова, ако се случи нещо с мен, ще ви помоля да съобщите на доктора как съм посрещнал смъртта.

— Ще запомня — каза Силвър с такъв странен тон, че за нищо на света не бих могъл да кажа дали той се подиграваше на молбата ми, или моята смелост му хареса.

— Аз ще добавя — извика старият моряк с махагонен цвят на лицето, Морган, когото бях видял в кръчмата на Дългия Джон на бристолския кей, — че той позна Черното куче.

— А пък аз се кълна, че това същото момче задигна картата на Били Бонс! Силвър. — От начало до край Джим Хокинс е виновен за всичките ни беди!

— Тогава хайде да му видим сметката! — каза Морган и изруга. И той скокна леко като двадесетгодишно момче и извади ножа си.

— Стой! — извика Силвър. — Ти за какъв се мислиш, Том Морган? Да не смяташ, че ти си капитанът тук? Дявол го взел, аз ще те науча теб! Само се опитай да ми пречиш, и ще те пратя там, където съм изпратил много преди теб през тия трийсет години, дявол ги взел! Някои увиснаха на гредата, а някои изхвърчаха през борда, но всички отидоха да нахранят рибите. Не помня някой да ми се е противопоставил и да е видял бял ден след това. Том Морган, главата си залагам!

Морган остана на мястото си, но другите замърмориха недоволно.

— Том е прав — каза един от тях.

— Мен достатъчно са ме тъпкали — добави друг, — та да се оставя и ти да ме тъпчеш, Джон Силвър.

— Кой джентълмен от вас иска да се разправя с мен? — изрева Силвър, като се наклони напред върху бъчонката, на която седеше със запалена лула в дясната си ръка. — Кажете какво искате, виждам, че не сте неми. Кой каквото иска от мен, ще си го получи. Затова ли съм живял толкова години, та да се оставя някакъв пиян песоглавец да ми се пъчи. Вие знаете как се справяме с такива. Нали всички сте „джентълмени на сполуката“. Аз съм готов. Който смее, нека извади нож. Но преди да изгори тая лула, макар че съм с патерица, ще видя каква му е боята отвътре.

Никой не мръдна, никой не отговори.

— Значи такава стока сте вие, а? — добави той, като сложи лулата в устата си. — Големи смелчаги сте, няма що. За бой не ви бива, но поне езика ми разбирате. Тук аз съм капитанът, вие сами ме избрахте. Аз съм капитанът, защото съм цяла морска миля по-напред от вас. Щом не щете да се биете като джентълмени, тогава ще ме слушате, гръм да ви порази! Това момче ми харесва, не съм виждал друго като него. То струва много повече, отколкото всички вие, които се криете тук като плъхове. Ще ви кажа едно: само да смее някой да го пипне, да му прави сметка!

Последва дълго мълчание. Аз стоях до стената и сърцето ми биеше като чук, но у мене се породи слаба надежда. Силвър се облегна с гръб на стената, с кръстосани ръце, с провиснала лула от единия ъгъл на устата и с такъв спокоен вид, сякаш се намираше в черква. Но с крайчеца на окото си той поглеждаше към своя разбунтуван екипаж. Те малко по малко се събраха в един по-далечен ъгъл и започнаха да си шушукат. Един след друг всеки от тях обръщаше глава и поглеждаше към нас и за миг червената светлина на факела осветяваше напрегнатото му лице. Но те не поглеждаха към мен, а към Силвър.

— Изглежда, готвите някаква дълга реч — каза Силвър, като плюна надалеч. — Казвайте, каквото има да казвате, или млъкнете.

— Извинете, сър — отвърна един от тях, — но вие не зачитате някои от нашите обичаи, затова, молиме ви, внимавайте. Екипажът е недоволен, моряците няма да търпят да ги тормозите. Те имат същите права, каквито и всички други моряци, и според нашите правила смятам, че имаме право да се съвещаваме. Прося извинение, сър, засега ви признавам за капитан, но искам да се възползувам от правото си да изляза навън на съвещание.

И като изкозирува стегнато по моряшки, този висок, жълтоок, около тридесет и пет годишен човек със зло лице пристъпи хладнокръвно към вратата и излезе. Един подир друг всички последваха примера му, като всеки на свой ред отдаде чест и избъбра нещо.

— Според правилата — каза един.

— Моряшки съвет — каза Морган.

И така, всички излязоха навън, след като всеки направи някаква забележка. Останахме със Силвър сами при светлината на горящия факел. Корабният готвач веднага извади лулата от устата си.

— Виж какво, Джим Хокинс — заговори той едва чуто, — ти си на косъм от смъртта, дори още по-лошо — от изтезанията. Те ще искат да ме свалят, но запомни, че аз ще се застъпя за теб. Аз съвсем нямах такива намерения, преди да заговориш. Бях почти отчаян от всички несполуки и от мисълта, че накрая ме чака бесилката. Но разбрах, че ти си момче на място, и си казах: „Застъпи се за Хокинс, Джон, и Хокинс ще се застъпи за теб. Ти си последният му коз, Джон, главата си залагам, но и той е твоят последен коз. Един за друг. Ти сега спаси твоя свидетел, а пък той после ще те отърве от въжето.“

Аз започнах смътно да проумявам каква е работата.

— Да не искате да кажете, че всичко е загубено? — попитах аз.

— Ей богу, така смятам — отговори той, — щом изтървахме кораба, няма спасение, това е цялата работа. Като погледнах към залива, Джим Хокинс, и като видях, че шхуната я няма, въпреки че съм корав човек, загубих надежда. А пък онези там, дето се съвещават, слушай ме мене, те до един са кръгли глупаци и страхливци. Ще се опитам да спася живота ти от тях, но слушай, Джим, услуга за услуга. Ти пък ще спасиш Дългия Джон от въжето.

Аз бях смаян. Този стар пират, водачът на цялата шайка, да иска помощ от мен!

— Каквото мога, ще направя — отвърнах аз.

— Значи пазарлъкът е направен! — извика Дългия Джон. — Главата си залагам, дръж се юнашки, и аз ще отърва кожата!

Той закуца към факела, който беше подпрян върху купа дърва, и отново запали лулата си.

— Разбери ме, Джим — каза той на връщане. — Аз имам глава на плещите си, затова сега съм със скуайъра-Зная, че си закарал кораба някъде на безопасно място. Как си успял да го сториш не ми е известно, но важното е, че той е на сигурно място. Хендз и О’Брайън излязоха негодници. Аз никога не съм разчитал много на тях. Забележи, аз не те питам нищо, няма да оставя и другите да те питат. Мога да разбера кога загубвам играта, мога да разбера и на кого да разчитам. Ти си млад и храбър и ние двамата бихме могли да извършим чудеса! Той наля малко бренди в едно тенекиено канче.

— Искаш ли да си сръбнеш, приятелче? — попита той. И когато аз му отказах, той продължи: — Но аз ще си пийна малко, Джим. Трябва да се подкрепя, защото ме чакат тревоги. Та като става дума за тревоги, я да те попитам ти как мислиш: защо докторът ми даде картата, Джим?

На лицето ми неволно се изписа такова удивление, та той разбра, че не е нужно да ми задава повече въпроси.

— Аха… но ето, че ми я даде — каза той. — А тук несъмнено се крие нещо. Тук има нещо, Джим, лошо или добро.

И той пак сръбна бренди и заклати голямата си руса глава като човек, който очаква най-лошото.

Двадесет и девета главаОТНОВО ЧЕРЕН ЗНАК

Съвещанието на пиратите продължи доста време. После един от тях влезе при нас и както ми се стори, иронично поздрави Силвър и поиска разрешение да вземе за момент факела. Силвър се съгласи и пратеникът отново излезе, като ни остави на тъмно.

— Кроят нещо, Джим — каза Силвър, който вече се държеше и говореше приятелски с мен.

Аз отидох до най-близкия бойник и погледнах навън. Въглените на големия огън бяха доста прегорели и едва мъждукаха, та разбрах защо пиратите искат факела. Те се бяха събрали на едно място към средата на склона между оградата и крепостта. Един държеше факела, а друг беше коленичил сред тях и аз видях бляскавия нож в ръката му, който отразяваше ту лунните лъчи, ту светлината на факела. Останалите се бяха навели над него, сякаш следяха какво прави. Аз можах да забележа, че в ръката си той не държеше само нож, а и някаква книга. Докато още се чудех как такава неподходяща за тях вещ е попаднала в ръцете им, този, който коленичеше, стана и цялата група тръгна към крепостта.

— Идат — казах аз и отново заех първоначалното си положение, защото ми се стори недостойно за мене да видят, че съм ги наблюдавал.

— Нека влязат, нека влязат — каза Силвър весело. — Все още имам с какво да ги посрещна.

Вратата се отвори и петимата се струпаха вътре и бутнаха един от тях да излезе напред. При други обстоятелства щеше да е смешно да гледаш как той се колебаеше и едва пристъпяше, като стискаше нещо в дясната си ръка и я протягаше напред.

— По-живо, момче — извика Силвър, — няма да те изям. — Дай тук, каквото носиш! Аз знам правилата и не бих посегнал на един пратеник.

Това окуражи пирата, той тръгна по-бързо, втикна нещо в ръката на Силвър и още по-бързо се върна при другарите си.

Корабният готвач погледна в ръката си.

— Черен знак! Така си и мислех — забеляза той. — Но откъде ли пък взехте хартия? Брей, виж какво сте си докарали до главата; това носи нещастие! Значи от Библията сте съдрали този лист. Кой глупак посмя да реже Библията?

— Ето на! — каза Морган. — Казах ли ви? Нали ви казах, че това няма да ни донесе нищо добро?

— Е, добре се наредихте всичките — продължи Силвър. — Сега няма да избегнете въжето. На кой глупак беше Библията?

— На Дик — каза някой.

— Дик ли? Тогава Дик да върви да се моли — каза Силвър. — Той си изяде късмета, главата си залагам.

Но тук се намеси високият жълтоок пират.

— Я стига дрънканици, Джон Силвър — каза той. — Ние всички решихме, както е редът, след като се съвещавахме, да ти връчим черния знак. А ти си длъжен да прочетеш какво пише на него и тогава да говориш.

— Благодаря ти, Джордж — отвърна готвачът. — Ти винаги си бил припрян в работата и както виждам, знаеш правилата наизуст, Джордж. Е, я да видим. Аха! „Свален“ значи! Много красиво написано. Я гледай ти, сякаш печатано! Този твой почерк ли е, Джордж? Изглежда, че ти ставаш първият човек на този екипаж. Няма да се учудя, ако те изберат за капитан. Я, моля те, подай ми факела, че нещо лулата ми не гори.

— Хайде, хайде — каза Джордж, — няма какво да ни мотаеш повече. Стига си се правил на ударен. Твоите хитрости не ни минават вече. Затова по-добре слез от бъчонката и хайде да гласуваме.

— Мислех, че знаеш правилата — отвърна Силвър презрително. — Но ако ти не ги знаеш, то пък аз ги знам. Аз няма да мръдна от тука и не забравяй, че още съм ваш капитан; докато не чуя обвиненията ви и не им отговоря, засега вашият черен знак не струва пукната пара. А после ще видим.

— А-а, тъй ли? — отвърна Джордж. — Не се страхувай, ще изпълним правилата. Ние играем честно. Първо, ти провали цялото пътешествие и трябва да си много смел, за да отречеш това. Второ, ти остави враговете ни да се измъкнат от този капан, без да разберем защо. Не ни е ясно защо те напуснаха крепостта, но явно е, че по тяхно желание. Трето, ти не ни позволи да ги преследваме. О, ние те разбираме, Джон Силвър. Ти искаш да играеш двойна игра, ето къде е грешката ти! И четвърто, заради това момче.

— Това ли е всичко? — попита Силвър тихо.

— Не е ли достатъчно — отвърна Джордж, — че всички ще увиснем на въжето и ще се сушим на слънце за това, че ти изпорти работата?

Вижте какво, аз ще ви отговоря и на четирите обвинения, точка по точка. Значи аз провалих това пътешествие, тъй ли? А вие всички много добре знаехте какво исках. И много добре знаете, че ако ме бяхте послушали, тая същата нощ всички щяхме да сме на „Испаньола“ здрави и читави, нахранени и напоени, със съкровището в трюма, дявол го взел! Но кажете ми, кой ми попречи? Кой се опита да ме принуждава и да си служи с насилие към мен, вашия законен капитан? Кой ми връчи черния знак още в деня, когато стъпихме на сушата, и започна това дяволско хоро? А-а, хубаво хоро знаете да играете вие, та и мен повлякохте! Но ми мирише, че то ще завърши на Наказателния док в Лондон. А кой е виновен за това? Не са ли Андерсън, Хендз и ти, Джордж Мери? Ти си последният от тази размирна банда и имаш дяволското нахалство да ме изместваш, та да станеш капитан, ти, който за малко не погуби всички ни! Това е върхът на нахалството.

Силвър млъкна, но по лицата на Джордж и останалите от групата му можеше да се разбере, че думите му не бяха казани напразно.

— Толкова по първа точка! — извика обвиняемият и изтри потта от челото си, защото той говореше така разпалено, че цялата сграда се тресеше. — Давам ви честната си дума, че просто не ми се приказва повече с вас. Нямате нито ум, нито памет и аз се чудя как вашите майки са ви пуснали да тръгнете по море. Това ми било джентълмени на сполуката? Та за море ли сте вие? Шивачи, шивачи трябва да станете.

— Продължавай, Джон — каза Морган. — Отговаряй по другите точки.

— А-а, по другите ли? — отговори Джон. — И те са стока като първата. Та казвате, че пътешествието е пропаднало? Ей богу, не знаете докъде сме докарали работите. Ние сме току-речи на въжето, та само като си помисля, вратът ми се схваща. Сигурно сте ги виждали как висят във вериги и как над тях се вият гарвани, и как моряците, като минават, ги сочат с пръст. „Кой е оня?“ — попита един. „Оня ли? Че това е Джон Силвър, аз добре го познавах“ — отговаря друг. А дрънкането на веригите се чува, докато стигнеш чак до другата шамандура. Ето докъде сме стигнали, майчини синковци, благодарение на този тук, на Хендз, на Андерсън и на други негодни глупаци като тях. А пък ако искате да ви отговоря по четвърта точка, за това момче, дявол ви взел, та не е ли то заложник? И ние да изтървем един заложник? Това няма да го бъде! То може да е последната ни възможност да се отървем. Да убия това момче ли? Не, драги мои, това няма да го бъде! А по точка трета, а-а, тук има доста да се говори! Вие сигурно смятате за нищо това, всеки ден да идва да ви преглежда един истински учен доктор? Ти, Джон, с пробитата глава, или ти, Джордж Мери, дето те тресе всеки шест часа, а очите ти и сега са жълти като лимон, вие ли нямате нужда от него? А сигурно не знаете и това, че скоро ще им пристигне един кораб на помощ. А дотогава остава малко време, та скоро-скоро можем да опрем до заложника. А колкото за точка втора, за това, че съм сключил договор, не дойдохте ли вие самите на колене да ме молите за това? На колене ми пълзяхте тогава, страхливци такива, и щяхте да умрете от глад, ако не бях отишъл да преговарям. Но това са глупости, гледайте защо сключих този договор.

И той хвърли на пода някаква хартия, която веднага познах. Това беше същата онази пожълтяла карта с трите червени кръстчета, която бях намерил, завита в мушама, на дъното на капитанския сандък. Беше ми съвсем непонятно защо докторът му я бе дал.

Ако за мене това беше необяснимо, то появяването на картата хвърли разбойниците в още по-голямо недоумение. Те се нахвърлиха върху нея като котки върху мишка и я задърпаха от ръцете си с ругатни, викове и детински смях. Те я въртяха и я разглеждаха, така че ако някой ги гледаше отстрани, щеше да помисли, че пипат златото и че вън от всякаква опасност, се връщат по море заедно с него.

— Да — каза един, — това е действително подписът на Флинт. Дж. Ф. и завита черта под него. Точно както се подписваше той.

— Чудесно — каза Джордж, — но как ще го откараме, като нямаме кораб?

Силвър изведнъж скочи и като се подпря с ръка на стената, извика:

— Джордж, предупреждавам те, ако кажеш още една дума, ще те викам да се бием. Как ли? Та знам ли как? Ти трябва да кажеш как, ти и ония, които ми изтървахте шхуната. Огън да ви гори! Ти само знаеш да ми пречиш, но нямаш мозък дори колкото една хлебарка. Само че аз ще те науча да се държиш прилично, Джордж Мери, главата си залагам!

— Това си е право — каза старият Морган.

— Право! Разбира се, че е право! — каза готвачът. — Вие изгубихте кораба, аз намерих съкровището. Е, кой тогава е прав? Но аз си давам оставката, гръм да ви порази! Избирайте си, когото щете, за капитан, дойде ми до гуша от вас!

— Силвър! — извикаха всички. — Само Печеното прасе! Печеното прасе капитан завинаги!

— Аха, сега друга песен запяхте, а? — извика готвачът. — Джордж, изглежда, че ще чакаш друг случай, приятелю. Но трябва да благодариш, че не съм отмъстителен човек. Аз не съм от тези. А сега, приятели, какво ще кажете за черния знак? Не е ли вече излишен, а? От цялата тая работа излезе, че Дик си изяде късмета, като съдра Библията.

— Но тя нали е още годна за полагане на клетва? — измърмори Дик, който се чувствуваше явно обезпокоен от проклятието, което си беше навлякъл.

— Библията със съдрана страница! — отвърна Силвър укорно. — Не, не е годна вече! Тя не струва повече от една песнопойка.

— Така ли? — извика Дик някак зарадван. — Значи все пак си струва да я запазя.

— Джим, на ти нещо, което не си виждал още — каза Силвър и ми подхвърли хартийката.

Това беше кръгло парченце хартия, голямо колкото сребърна монета. От едната страна беше бяло, тъй като е било изрязано от последния лист на Библията. От другата страна имаше един-два стиха от „Откровението“, но думите, които ми направиха най-силно впечатление, бяха следните: „А отвън са кучетата и убийците“. Напечатаната страна беше начернена със сажди, които вече се изтриваха и изцапаха пръстите ми. На празната страна беше написана с въглен единствената дума „Свален“. Аз пазя тази хартийка и до днес. Но върху нея няма и следа от написаното, останала е само една драскотинка, каквато човек би могъл да направи с нокътя на палеца си.

Така завърши това нощно приключение. Скоро след това всички поред пийнахме от канчето и си легнахме. За отмъщение Силвър сложи Джордж Мери за часовой и го заплаши със смърт, ако не изпълни добре службата си.

Аз дълго не можах да мигна, защото умът ми бе зает с мисълта за човека, когото бях убил през деня, и за опасното положение, в което сам бях изпаднал. Но най-вече мислех за удивителната игра, която Силвър играеше, като с едната си ръка държеше разбойниците в подчинение, а с другата се хващаше за всички позволени и непозволени средства, за да спаси мизерния си живот. Самият той спеше спокойно и силно хъркаше, но колкото и черен да ми се струваше, сърцето ми се свиваше за него, като си помислех за всички опасности, които го обкръжаваха, и за позорното бесило, което го очакваше.

Тридесета главаПОД ЧЕСТНА ДУМА

Аз се събудих — а и ние всички се събудихме, защото забелязах, че дори часовоят се надигна от мястото, където беше заспал до вратата — от един ясен, звучен глас, който долиташе откъм края на гората.

— Ей, там, в крепостта, ставайте! — викаше някой. — Докторът пристига. И това наистина беше докторът. Макар че гласът му ме зарадва, в радостта ми се примесиха и други чувства. Аз си спомних тревожно за моето непокорно и непочтено поведение и като виждах до какво ме докара то, сред какви хора попаднах и от какви опасности бях обкръжен, просто ме беше срам да го гледам в очите.

Той навярно беше станал още преди зори, защото едва се бе разсъмнало. Когато изтичах до бойницата и погледнах навън, аз го видях да стои, както неотдавна Силвър беше стоял, до колене в пълзящите мъгли.

— Вие ли сте, докторе? Добро утро, сър — извика бодро Силвър, като сияеше от добро настроение. — Много сте подранили днес! Но нали казват, че ранно пиле рано пее. Джордж, я се поразмърдай малко, синчето ми, и помогни на доктор Ливзи да се качи през борда. Всичките ви пациенти добре вървят. Всички са здрави и весели.

Той продължи да бъбре от върха на хълма, с патерица под мишница, с другата ръка подпрян на стената — предишният Джон, с предишния глас, държане и смях.

— Ние имаме хубава изненада за вас, сър — продължи той. — Едно гостенче ни е дошло, хе-хе! Едно ново пансионерче и квартирантче, сър. Бодро като кукуряк. Спа като агне цяла нощ. Гръб с гръб до Джон.

През това време доктор Ливзи беше прескочил оградата и се беше приближил до готвача, та можах да чуя как изведнъж гласът му се промени, като каза:

— Да не е Джим?

— Същият Джим, какъвто си го знаете — каза Силвър.

Докторът се стъписа и няколко секунди не можа да мръдне.

— Добре — каза той най-после. — Но първо дългът, после удоволствието, както сам казвате, Силвър. Най-напред нека да прегледам пациентите.

Следния миг той вече беше в крепостта и като ми кимна хладно, се зае с болните. Той не издаваше своето вълнение, макар да знаеше, че животът му виси на косъм между тези коварни демони, и бърбореше с пациентите, като че ли бе на посещение в някое тихо английско семейство. Държането му, изглежда, повлия на болните, защото те се държаха с него, като че ли нищо не се бе случило, сякаш той все още беше техният корабен лекар, а те — верни моряци.

— Ти се оправяш, приятелю — каза той на пирата с вързаната глава. — Друг на твое място нямаше да оцелее, но, изглежда, че главата ти е твърда като желязо. А ти, Джордж, как си? Хубава боя си пуснал, няма какво. Черният ти дроб е болен. Взимаш ли лекарството? Я кажете, взима ли лекарството?

— Да, да, сър, взима го — отвърна Морган.

— Защото, откакто станах доктор на бунтовници, или по-точно на затворници — каза доктор Ливзи шеговито, — смятам, че ще ми направи чест да не загубя нито един човек за крал Джордж (да бъде благословен!) и бесилката.

Разбойниците се спогледаха, но преглътнаха шегата мълчаливо.

— Дик не се чувствува добре, сър — каза един от тях.

— Тъй ли — отвърна докторът. — Дик, я ела насам да ти видя езика. Никак не се учудвам, че не се чувствува добре. Езикът му може да уплаши човека. Още един случай от треска.

— Ето — каза Морган, — това ти се пада, загдето скъса Библията. — Това ви се падна, както се изразявате, за това, че сте глупави магарета — отвърна докторът — и че нямате достатъчно разум да различите свежия въздух от заразения и сухата земя от отровното, заразно блато. Вероятно доста време ще мине, преди да се очистите от маларията, поне аз така мисля. Лагер в блато! Как е възможно, Силвър? Аз ви се чудя. Смятам ви за по-умен от другите във всяко отношение, но, струва ми се, че нямате и понятие от правилата за опазване на здравето.

— Добре — добави той, след като беше дал лекарства на всички и те бяха приели неговите предписания с комично покорство, присъщо по-скоро на деца от някое сиропиталище, отколкото на кръвожадни разбойници и пирати, — добре, достатъчно за днеска. А сега бих желал да поприказвам с това момче с ваше разрешение.

И той небрежно ми кимна. Джордж Мери седеше до вратата и плюеше някакво лекарство с лош вкус, но още при първите думи на доктора той се обърна с пламнало лице и извика:

„Не може!“, след което измърмори някаква ругатня. Силвър удари бъчонката с дланта си.

— Млъкни! — изрева той и лъвски го изгледа. — Докторе — продължи той с предишния тон, — аз тъкмо си мислех за това, като знам колко много обичате момчето. Ние всички сме дълбоко благодарни за любезността ви към нас и, както виждате, ви имаме доверие и гълтаме лекарствата, сякаш са грог. И аз намислих как да стане срещата ви, та всички да са доволни. Хокинс, ще ми дадеш ли честната си дума като млад джентълмен — защото си такъв, макар роден от бедни родители, — че няма да духнеш нанякъде?

Аз му дадох с готовност честната си дума.

— Тогава, докторе — каза Силвър, — застанете извън оградата и аз веднага ще доведа момчето, което може да стои отсам оградата, и смятам, че ще можете да си побъбрите свободно. Довиждане, сър, и много поздрави на скуайъра и капитан Смолет.

Щом докторът си отиде, бурята от негодувание, която Силвър беше задържал само със заканителни погледи, избухна с пълна сила. Пиратите обвиниха Силвър, че играе двойна игра и иска да уреди своите лични работи, като жертвува интересите на всички останали, което, с една дума, беше точно това, което той вършеше. За мене работата бе така ясна, че се чудех как този път ще укроти гнева им. Но той беше два пъти по-умен от всички тях, взети Заедно, и победата, която бе удържал предишната вечер, му даваше големи предимства. С какви ли не обидни имена не ги нарече, загдето не могат да разберат, че е необходимо да говоря с доктора, размахваше картата пред очите им и ги питаше имат ли интерес да развалят договора тъкмо в деня, в който трябва да тръгнат за съкровището.

— Не, гръм да ви порази! — ревеше той. — Ние ще нарушим договора, когато му дойде времето, а дотогава аз ще угаждам на доктора, та ако трябва, и ботушите му ще чистя с бренди.

Тогава той ги накара да накладат огъня и се заклати на патерицата си с ръка върху рамото ми, като ги остави съвсем объркани. Той по-скоро им беше затворил устата с многословието си, отколкото със своите доводи.

— Полека, полека, момчето ми — каза той. — Те може да се нахвърлят върху нас, ако забележат, че бързаме.

Ние бавно се спуснахме по пясъчния склон до мястото, където ни очакваше докторът зад оградата, и щом се приближихме, Силвър спря.

— Вземете си бележка и за това, докторе — каза той, — че аз спасих живота на това момче, за което то ще ви разкаже, и че бях дори свален за това. Докторе, когато човек плава срещу вятъра като мен и залага живота си на карта, не мислите ли, че заслужава поне една насърчителна дума? Не забравяйте, че не става дума само за моя живот, а и за живота на това момче, затова, заклевам ви, дайте ми малко надеждица, та да има за какво да се боря.

Щом се отдели от приятелите си и се обърна с гръб към крепостта, Силвър стана друг човек. Страните му сякаш хлътнаха, а гласът му се разтрепера и лицето му придоби страдалчески израз.

— Какво има, Джон, страх ли ви е? — попита доктор Ливзи.

— Докторе, аз не съм чак такъв страхливец, окото ми не мига от нищо — и той щракна с пръсти, — ако бях такъв, щях да си кажа, но трябва да ви призная, че треперя при мисълта за бесилото. Вие сте добър и честен, по-добър човек от вас никога не съм виждал! Недейте забравя доброто, което съм ви сторил, както знам, че няма да забравите и злото. Ето на, вижте, аз ви оставям насаме с Джим и това запомнете, защото ви правя голяма услуга!

Като каза това, той се отдалечи толкова, че да не може да чува разговора ни, седна на един пън и започна да си подсвирква. Само от време на време се обръщаше да хвърли поглед ту към мен и доктора, ту към непокорните негодници, които шареха насам-натам между крепостта и огъня, който палеха, като изнасяха свинско и сухари, за да приготвят закуската.

— И така, Джим — каза тъжно докторът, — ето те най-после. Каквото си надробил, това ще сърбаш, момчето ми. Не мога да намеря сили в себе си да те обвиня, но ще ти кажа само това, което съм длъжен да ти кажа. Ако капитан Смолет беше здрав, ти нямаше да посмееш да избягаш, но понеже е ранен и безпомощен, дявол да го вземе, ти постъпи съвсем нечестно.

Трябва да призная, че при тези негови думи аз се разплаках.

— Докторе — казах аз, — поне вие не ме корете, защото аз достатъчно съм се корил. Животът ми виси на косъм, аз съм заложник, а вече щяха да ме убият, ако Силвър не се бе застъпил за мен. Повярвайте ми, докторе, мен не ме е страх от смъртта и, да си призная, заслужил съм си я, но ме е страх да не започнат да ме изтезават, защото, ако започнат да ме изтезават…

— Джим — прекъсна ме докторът и гласът му беше променен, — Джим, аз няма да допусна това. Бързо прескачай оградата и да бягаме.

— Докторе — казах аз, — дал съм честна дума.

— Зная, зная — извика той. — Сега това няма значение, Джим, аз ще поема цялата вина върху плещите си, момчето ми, но тук не мога да те оставя. Скачай! Един скок, и си вън оттук. Ще препуснем като антилопи.

— Не — отговорих аз, — вие много добре знаете, че нито вие, нито скуайрът, нито капитанът бихте постъпили така. Силвър ми се довери и аз му дадох честната си дума, затова трябва да се върна. Но, докторе, вие не ме оставяте да се доизкажа. Ако започнат да ме изтезават, може би ще издам къде се намира корабът, защото аз успях да го превзема отчасти благодарение на добрия случай, а отчасти на риска, който поех. Сега той се намира заседнал на южния бряг на северния залив. При отлив сигурно остава на сухо.

— Корабът ли? — възкликна докторът.

Аз набързо му описах моите приключения и той мълчаливо ме изслуша.

— Тук съдбата се намесва — забеляза той, когато спрях да говоря. — На всяка крачка ти спасяваш живота ни и може ли да си помислиш, че ще те оставим на произвола на съдбата? Така ли ще ти се отплатим, моето момче? Ти откри заговора, а после Бен Гън — най-доброто дело, което си извършил или можеш да извършиш, дори да доживееш до деветдесет години. Но да не говорим за Бен Гън. Та той е самата несрета! Силвър — извика той, — Силвър! Елате да ви дам един съвет — продължи той, когато готвачът отново се приближи към нас, — не бързайте да търсите съкровището.

— Вижте, сър, аз ще направя всичко, каквото мога, но простете ми, вие искате нещо невъзможно — каза Силвър, — защото единственият начин да спася своя живот и живота на това момче е да тръгнем час по-скоро да търсим съкровището, главата си залагам.

— Добре, Силвър — отвърна докторът, — щом е така, ще ви кажа и това — очаквайте буря, когато го намерите.

— Сър — каза Силвър, — да ви кажа право, вече нищо не разбирам. Каква е вашата цел, защо напуснахте крепостта, защо ми дадохте тази карта? Нищо не разбирам. И при това аз изпълнявам вашите нареждания с вързани очи, а вие досега нито искра надежда не сте ми дали. Това е вече твърде много. Ако не ми кажете просто и ясно какво значи това, аз ще се откажа да ги командувам.

— Не — каза докторът замислено, — аз нямам право да ви кажа нито една дума повече, защото това не е моя тайна, иначе, давам ви честната си дума, Силвър, всичко щях да ви разкажа. Но ще отида само дотам, докъдето имам право, и дори малко по-далеч. Иначе капитанът здравата ще ме хока. Най-напред ще ви дам малко надежда, Силвър, като ви кажа, че ако успеем да се измъкнем живи от тоя вълчи капан, ще сторя всичко, което е по силите ми, да ви спася, стига да не трябва да давам лъжлива клетва.

Лицето на Силвър просия.

— Дори и майка ми не би ме насърчила повече, сър, отколкото вие — извика той.

— Това е първото нещо, което мога да ви кажа — добави докторът. — Второто е един съвет: дръжте момчето винаги при себе си и когато имате нужда от помощ, викайте. Аз отивам да направя, каквото мога за вас и сами ще се убедите дали говоря истината, или не. Довиждане, Джим!

И доктор Ливзи се ръкува с мен през оградата, кимна на Силвър и забърза към гората.

Тридесет и първа главаТЪРСЕНЕ НА СЪКРОВИЩЕТОПЪТЕПОКАЗАТЕЛЯТ НА ФЛИНТ

— Джим — каза Силвър, когато останахме сами, — аз спасих твоя живот, но ти спаси моя и аз няма да забравя това. Аз забелязах как докторът те караше да избягаш, с крайчеца на окото си забелязах. Джим, ти само печелиш от това. Тази е първата ми искрица надежда, откакто пропадна атаката ни, и аз я дължа на теб. А сега, Джим, ще тръгнем да търсим съкровището, но не знам какво ще намерим и това никак не ми харесва. Затова ти и аз трябва да се държим заедно, ако искаме да спасим главите си въпреки всичко, което ни готви съдбата.

Точно тогава някой подвикна, че закуската е готова, и ние насядахме по пясъка да закусим сухари и пържено месо. Бяха наклали огън, на който можеше да се опече цял вол. Огънят гореше така силно, че можеха да го приближат само откъм страната на вятъра, и то съвсем предпазливо. Те бяха сготвили също така разточително, като бяха приготвили три пъти повече храна, отколкото можехме да изядем. Един от тях хвърли с безсмислен смях остатъка от храната в огъня и той пламна още по-буйно от това необичайно гориво. През живота си не бях виждал хора, които да мислят по-малко за утрешния ден. Те явно живееха ден за ден, не пестяха храната, а часовоите им заспиваха на пост. Аз разбрах, че тези хора са способни само на еднократни смели действия, но че не биха могли да издържат при продължителна борба.

Дори Силвър, който се хранеше с Капитан Флинт, кацнал на рамото му, не им направи забележка, че са разточителни. Това ме учуди извънредно много, но неговото поведение показваше изключителната му хитрост.

— Така, момчета — каза той, — вие сте щастливи, че Печеното прасе мисли за вас с ей тази глава. Аз разбрах, каквото ми трябваше. Наистина корабът, е в техни ръце, още не съм разбрал къде го крият, но щом пипнем съкровището, ще поразтършуваме и ще го намерим. И тогава, приятели, у когото са лодките, той ще спечели.

Той бъбреше непрестанно, като тъпчеше устата си с горещ бекон, и с тези думи успя да им възвърне доверието и да събуди надеждата им, като в същото време, сигурен съм в това, той сам насърчаваше себе си.

— А що се отнася до нашия заложник — продължи той, — смятам, че това е последният му разговор с тези, които са му близки. Посредством него успях да се добера до това, което ми бе нужно, и му благодаря, но стига толкова. Аз ще го вържа за въже и ще го водя със себе си, когато тръгнем за съкровището. Трябва да го пазим като злато, та да ни е подръка, ако стане нещо. Но доберем ли се веднъж до кораба и до съкровището и тръгнем по море като весела компания, тогава другояче ще си поприказваме с мистър Хокинс и той ще получи наградата за всичко, което ни докара до главите.

Никак не се учудих, че настроението на пиратите се повиши, но моето страшно се понижи. Ако плановете, които кроеше Силвър сега, се сбъднеха, този двоен предател нямаше да се поколебае да изпълни заплахите си. Той беше стъпил с по един крак в двата лагера и несъмнено щеше да предпочете богатството и свободния пиратски живот пред една гола надежда за спасение от бесилката — единственото, което можехме да му предложим.

Но дори и събитията да се развиеха така, че той да бъде принуден да удържи думата си пред доктор Ливзи, все пак какви големи опасности ни грозяха! Когато подозренията на пиратите се окажеха основателни, какъв тежък момент щяхме да преживеем тогава — той — сакат човек, а аз — слаб юноша, трябваше да се борим на живот и смърт срещу петима здрави и силни моряци.

Като се прибави към тези мои двойни опасения и тайната, която все още забулваше поведението на моите приятели, необяснимото им напускане на крепостта, непонятният им отказ от картата и още по-непонятното последно предупреждение на доктора към Силвър: „Очаквайте буря, когато го намерите“, вие лесно ще разберете защо закуската ми се видя така безвкусна и с какво свито сърце тръгнах след моите поробители, които се отправиха да търсят съкровището.

Ние представлявахме любопитна гледка. Всички бяха с изкаляни моряшки дрехи и всички с изключение на мен — въоръжени до зъби. Силвър бе нарамил две пушки — една отпред и една отзад, със сабя на кръста и по един пистолет във всеки джоб на мундира. За да допълни неговия странен вид, Капитан Флинт бе кацнал на рамото му и непрестанно бърбореше несвързани моряшки приказки. Аз бях превързан с въже през кръста и следвах покорно корабния готвач, който държеше края на въжето ту със свободната си ръка, ту със здравите си зъби. Мен наистина ме водеха като вързана мечка.

Останалите бяха натоварени с най-различни предмети: някои носеха търнокопи и лопати — първите вещи, които пренесоха от „Испаньола“, други носеха свинско, хляб и бренди за обед. Аз забелязах, че всички тези продукти бяха от нашите припаси, и разбрах, че Силвър ми е казал истината предишната вечер. Ако Силвър не беше сключил договор с доктора, той и цялата му разбойническа шайка щяха да останат само на бистра водица и на това, което можеха да си набавят чрез лов. Водата съвсем нямаше да им е по вкуса, а моряците обикновено са лоши стрелци. При това, незапасени с храна, те едва ли имаха и достатъчно барут.

И тъй, екипирани по този начин, ние тръгнахме на път и дори човекът с вързаната глава, който трябваше да остане на сянка, тръгна с нас. Всички един подир друг се промъкнахме към брега, където ни чакаха двете лодки. Но и лодките носеха следи от пиянската немарливост на пиратите. На едната беше счупена дъската за сядане, а и двете бяха изкаляни и водата в тях не беше изгребана. Като взехме и двете лодки за по-голяма сигурност и се разделихме на две групи, ние навлязохме в залива. Когато потеглихме, се породи спор за картата. Червеното кръстче беше много голямо, за да покаже точното място, а бележката на гърба беше доста неясна. Читателят може би ще си спомни следните думи: „Високо дърво на хребета на «Далекоглед», което сочи към ССИ.

Остров на скелета ИЮИ и на И. Десет фута.“

Значи главният белег беше високото дърво. А точно пред нас заливът бе заграден с плато, към двеста-триста фута високо, което се свързваше на север с южния склон на „Далекоглед“ и което към юг се превръщаше в скалистото възвишение, наречено „Гротмачта“. Платото бе гъсто осеяно с борови дървета с различна височина. Тук-таме някой по-особен вид бор се издигаше четиридесет-петдесет фута над останалите, тъй че кое точно е „високото дърво“ на капитан Флинт, можеше да се определи само на мястото, и то с помощта на компаса.

Въпреки това всеки си хареса по едно дърво, докато бяхме още насред пътя. Само Дългия Джон вдигаше рамене и им казваше да почакат, докато стигнат на мястото.

Силвър караше моряците да гребат леко, за да не се изморяват преждевременно, и след доста дълго плаване спряхме при устието на втората река — онази, която тече през гористата седловина на хълма „Далекоглед“. Оттам, като завихме вляво, ние започнахме да се изкачваме към платото.

В самото начало мочурливата, покрита с блатна растителност почва много забавяше движението ни, но по-нататък малко по малко хълмът стана по-стръмен и почвата по-камениста, а гората все по-рядка. Ние действително се приближавахме към една от най-хубавите местности на острова. Тук нямаше трева, а благоуханни ракитаци и най-различни цъфнали храсти. Храсталаците от зелените мускатови дървета тук-таме бяха прошарени от червеникавите стебла на боровете и от техните сенки и дъхът на тези храсти се смесваше с боровия дъх. Имаше вятър, въздухът беше свеж, слънцето ярко грееше и всичко това извънредно много ни освежи.

Групата вървеше, пръсната в широк полукръг, като всеки подвикваше и тичаше насам-натам. Към средата, доста зад другите, вървяхме ние със Силвър, аз — вързан за въже, а той — запъхтян, едва се движеше по свличащите се камънаци. От време на време аз трябваше да го подпирам, защото се подхлъзваше и можеше да се търколи надолу по склона.

Бяхме изминали около половин миля и вече се изкачвахме на платото, когато онзи, който вървеше на левия край, извика като уплашен. Той продължи да вика и всички се втурнаха към него.

— Не може да е намерил съкровището — каза старият Морган, който мина тичешком край нас, — защото оттам започва платото.

И наистина, когато стигнахме мястото, видяхме нещо съвсем друго. В подножието на голям бор с покрито от пълзящи зелени растения стебло, които бяха поразместили някои от малките кости, беше проснат човешки скелет с останки от изгнило облекло. Тръпки побиха всички.

— Моряк е бил — каза Джордж Мери, който като по-смел от другите бе приближил скелета и разглеждаше останките от облеклото му. — Носил е моряшки дрехи.

— Да, да — каза Силвър, — разбира се, че е бил моряк. Да не очакваш да намериш някой епископ тук. Но защо скелетът лежи в такова неестествено положение?

И наистина трупът не заемаше естествено положение, а лежеше съвършено изопнат, като краката му сочеха една посока, а ръцете, протегнати над главата като на плувец, който се хвърля — точно обратната посока. Само някои кости бяха разместени от птиците, които са го кълвали, и от пълзящите растения, които постепенно го бяха обвили.

— Моята стара кратуна сякаш започва да се досеща — забеляза Силвър. — Това е компасът. Ето че той е обърнат точно към най високата точка на Острова на скелета, която стърчи като зъб. Я сверете посоката, която сочат тези кости.

Погледнаха компаса. Тялото сочеше право към острова, а компасната стрелка показваше ИЮИ и към И.

— Така и смятах! — извика готвачът. — Това е пътепоказател. Точно натам се пада посоката към Полярната звезда и лъскавите парички. Но само като си помисля за Флинт, дявол да го вземе, целият изстивам. Това е една от неговите шеги, така ми се струва. Той беше тук с шестима души и ги изби до човек, а този тук го е домъкнал и го е поставил за компас, главата си залагам. Костите му са дълги, а косата му е била руса. А-а, това сигурно е бил Алардайс! Ти помниш ли Алардайс, Том Морган?

— Да, да — отвърна Морган, — помня го. Той ми дължеше пари и ми завлече ножа, когато слезе на брега.

— Като е така — каза друг, — нека потърсим твоя нож! Флинт не беше човекът, който би пребъркал джобовете на един моряк. А и птиците сигурно не са го отнесли.

— Ей богу, вярно! — извика Силвър.

— Нищо не е останало — каза Мери, като тършуваше из костите, — няма ни пари, ни табакера. Тая работа ми се струва подозрителна.

— Да си кажа правата, и на мен така ми се струва — съгласи се Силвър. — Тук има нещо нередно, казваш, а? Брей, момчета, ако Флинт беше жив, нямаше да смеем да припарим тук. Те са били шестима, и ние сме шестима. Само кости са останали от тях.

— Аз го видях мъртъв със собствените си очи — каза Морган. — Били ме заведе при него. Видях го проснат и очите му бяха затворени с монети.

— Мъртъв е, разбира се! Отдавна е умрял той и гние в земята — каза пиратът с вързаната глава. — Но ако духовете бродят, сигурно и духът на Флинт витае из тия места. Ама грозна смърт го сполетя тоя Флинт!

— Вярно — отбеляза друг. — Той ту беснееше, ту крещеше за ром, ту пееше. Знаеше само „Петнайсет души“ и да ви кажа право, оттогава не обичам да я слушам. Беше страшна жега и прозорецът му беше отворен, та можех ясно да чуя как пее, когато смъртта вече го душеше.

— Хайде, хайде — каза Силвър, — стига дрънканици. Той е мъртъв. Никой не броди тук, пък и да бродеше, духовете бродят нощем, главата си залагам! Страхът и дявола може да умори, напред към дублоните!

И ние тръгнахме. Но макар че беше светъл ден и знойно слънце припичаше, пиратите вече не се движеха разпръснато, не подвикваха из гората, а вървяха един до друг и говореха с притаен дъх. Сянката на мъртвия пират бе вледенила сърцата им.

Тридесет и втора главаТЪРСЕНЕ НА СЪКРОВИЩЕТОГЛАСЪТ СРЕД ДЪРВЕТАТА

Отчасти поради обезсърчителното въздействие на страха, а отчасти и заради умората на Силвър и болните, щом се изкачихме на платото, всички насядахме.

Тъй като платото беше малко наклонено на запад, от мястото, където седяхме, се откриваше просторна гледка. Пред нас, зад върховете на дърветата, се зеленееше „Горският нос“, очертан от пяната на прибоя. На изток, ниско зад нас, се виждаше не само проливът с Острова на скелета, а и безкрайната морска шир зад тясната пясъчна ивица. Сякаш над самите ни глави се извисяваше хълмът „Далекоглед“, прошарен тук-там със зелени борове, а на места зееха черни пропасти. Чуваше се само глухият тътен на прибоя и бръмченето на безбройните насекоми из цъфналите храсти. А по гладката морска шир — никакъв признак на живот, нито едно бяло платно! Какво чувство на самота навяваше този пуст безкрай!

Докато почиваше, Силвър правеше някакви измервания с компаса си.

— Там има три „високи дървета“ — каза той, — разположени в права линия към Острова на скелета. Предполагам, че хребетът на „Далекоглед“ е ей там. Да намерим съкровището сега е детска игра. Хайде да си похапнем най-напред.

— Мен нещо не ми се яде — измърмори Морган. — Само като си помисля за Флинт, всичко ми се отщява.

— Ех, синко, ти благодари, че не е жив — каза Силвър.

— Грозен дявол беше тоя Флинт — извика трети пират, като потрепера — с онова посиняло лице!

— Ромът го докара дотам — добави Мери. — Ти право каза. Син като патладжан беше станал.

След намирането на скелета, което ги наведе на тоя род мисли, всички започнаха да говорят по-тихо, та гласовете им вече не нарушаваха горската тишина.

Внезапно от гората пред нас някакъв тънък, висок, трептящ глас подхвана познатата песен:

Петнайсет души във ковчега на мъртвеца, йо-хо-хо, и бутилка ром!

Не бях виждал по-изплашени хора. И шестимата пирати пребледняха като платно. Някои скочиха, други се хванаха един за друг. Морган запълзя по земята.

— Това е Флинт, за…! — извика Мери.

Песента внезапно секна, тъй внезапно, както бе започнала, сякаш някой изведнъж затули с ръка устата на певеца. Песента се лееше леко и нежно из зеления лес, а денят беше слънчев и ясен, та не можех да разбера защо моите спътници така силно се изплашиха.

— Ставайте — каза с усилие Силвър с посивели като пепел устни, — не може така! Хайде, момчета! Завивай в друг галс! Чудна работа наистина. Някой се шегува тук с нас, не мога точно да кажа чий е гласът, но това не е никакъв дух, а е човек от плът и кръв, главата си залагам!

Смелостта му се възвърна, докато говореше, а и цветът на лицето му се промени. Пиратите започнаха постепенно да се окопитват, насърчени от думите му. Изведнъж същият глас отново се разнесе, този път не като песен, а като някакъв далечен вик, който още по-неясно отекна от скалите на „Далекоглед“.

— Дарби Мак Гроу! — стенеше гласът. — Дарби Мак Гроу! Дарби Мак Гроу!

Този вопъл се повтори безброй пъти, а накрая, като се повиши, гласът изрече една ругатня, която аз изпускам, и завърши с думите:

— Донеси ми ром, Дарби!

Пиратите застанаха като заковани, очите им изскочиха от страх. Гласът отдавна бе заглъхнал, но те все още стояха безмълвни, вперили поглед в празното пространство.

— Всичко е ясно — каза някой задъхано. — Да бягаме!

— Тези бяха последните му думи — простена Морган, — последните му думи, преди да издъхне.

Дик бе извадил Библията си и четеше молитви. Той бе отрасъл в добро семейство, преди да тръгне по море и да попадне сред лоши другари.

Само Силвър все още се държеше. Макар че зъбите му тракаха, той не се предаваше.

— Никой на този остров не е чувал за Дарби — промърмори той, — никой освен нас. И след като направи усилие над себе си да се овладее, той извика насърчително:

— Момчета, аз съм дошъл за съкровището и няма човек, нито дявол, който може да ме спре. Аз не се страхувах от Флинт приживе, та сега ще седна да се плаша от духа му — по дяволите Флинт! Тук на по малко от четвърт миля ни чакат седемстотин хиляди фунта. Де се е чуло и видяло някой джентълмен на сполуката да обърне гръб на такъв куп злато от страх пред някакъв си пиян стар моряк със синя мутра — и при това отдавна заровен!

Но въпреки думите му пиратите не се окуражаваха, дори страхът им се увеличи от неговото подигравателно отношение към духа на умрелия.

— Млъкни, Джон! — каза Мери. — Не дразни духа!

Останалите бяха занемели от ужас. Ако имаха достатъчно смелост, те щяха да се разбягат кой накъде види, но страхът ги караше да се държат един за друг и да стоят по-близо до Джон, който единствен им вдъхваше смелост. Той от своя страна се беше вече доста окопитил.

— Дух ли? Да речем, че е Така — каза той, — но едно нещо не ми е ясно. Гласът имаше ехо. Чували ли сте някога дух да има сянка? Как е възможно тогава да има ехо, това ми кажете. Значи тука има нещо нередно.

Това доказателство ми се видя доста слабо. Но човек може ли да знае кое ще подействува на суеверните и за мое голямо учудване Джордж Мери веднага се успокои.

— Точно така е — каза той. Ти имаш глава, Джон, няма съмнение в това. Ставайте, момчета! Сбъркали сме курса. Гласът приличаше на Флинтовия, вярно, но не съвсем. Той ми напомни друг един глас — чакайте, — той ми напомни гласа на…

— Дявол го взел, на Бен Гън! — изрева Силвър.

— Да, на неговия глас — извика Морган, като скочи на колене, — такъв беше гласът на Бен Гън!

— Какво значение има това? — попита Дик. — И Бен Гън е там, където е Флинт.

Но по-старите моряци приеха тази забележка с презрение.

— Кой се интересува от Бен Гън — извика Мери, — жив или мъртъв — все едно.

Интересно беше да наблюдава човек как тези хора постепенно се окопитваха и как естественият цвят обливаше отново лицата им. Скоро те се разбъбраха, като от време на време спираха да се ослушат, и тъй като гласът не се повтори, отново нарамиха сечивата и тръгнаха на път. Мери вървеше най-напред с компаса на Силвър, за да държи правата линия към Острова на скелета. Той беше казал истината: никой не се интересуваше от Бен Гън, жив или мъртъв.

Само Дик още държеше Библията си и от време на време страхливо се озърташе. Но никой не му съчувствуваше, а Силвър дори се присмя на молитвите му.

— Нали ти казах, че си осквернил Библията си! Да не мислиш, че след като и за клетва не става, ще изплашиш някой дух с нея? Не си въобразявай! — и той щракна с дебелите си пръсти, като спря за миг, подпрян на патерицата си.

Но това не успокои Дик. Ясно ми беше, че момчето е болно. Жегата, умората и уплахата бяха усилили треската, за която доктор Ливзи ги беше предупредил.

Както вече споменах, платото беше наклонено на запад и ние слизахме, а нямаше и много дървета, та се вървеше лесно. И високите, и ниските борове растяха далече един от друг, а дори и между мускатовите храсти и азалиите се откриваха големи просеки, където слънцето силно припичаше. Като се движехме към северозапад, ние се приближавахме все повече и повече към хребета на „Далекоглед“. В същото време пред нас все по-широко се откриваше западният залив, където аз неотдавна треперех в малката лодка.

Първото високо дърво, до което стигнахме, не излезе това, което търсехме. Така стана и с второто. Третото се издигаше близо двеста фута над горичката. Това беше растение великан с огромно червено стъбло и огромна корона, която хвърляше толкоз голяма сянка, че цял взвод можеше да марширува в нея. Този бор се виждаше от морето както от изток, така и от запад и можеше спокойно да се нанесе като мореплавателен знак на картата.

Но не неговите огромни размери вълнуваха моите спътници, а мисълта, че някъде под неговата грамадна сянка лежат заровени седемстотин хиляди фунта чисто злато. Тази мисъл изличи всичките им предишни страхове, когато наближиха мястото. Очите им горяха, а те се движеха с все по-бързи и с по-леки стъпки. Тяхното съзнание бе заето изцяло от съкровището, удоволствията и разкоша, които ги очакваха до края на живота им.

Силвър подскачаше на патерицата си с издути, трепкащи ноздри и ругаеше с бяс мухите, които кацаха по разгорещеното му, лъскаво от пот лице. Той ядосано дръпваше въжето, с което ме водеше, и от време на време хвърляше смразяващи погледи към мен. Дори не се мъчеше да скрие лошите мисли, които се четяха по лицето му като по книга. Близостта на златото изличи всичко друго от ума му-и обещанието, което беше дал, и предупреждението на доктора, всичко това беше забравено. Не се съмнявах, че след като намери съкровището, той ще открие къде се намира „Испаньола“, през нощта ще изколи всички честни хора на острова и ще отплава с тежък товар от престъпления и богатства.

Потресен от тези тревожни мисли, аз едва следвах търсачите на съкровището, които сега се движеха бързо. Аз често се препъвах и именно тогава Силвър дръпваше грубо въжето и ми хвърляше кръвожадни погледи. Дик, който беше останал назад, вървеше последен и ту бъбреше някакви молитви, ту ругаеше, а треската му ставаше все по-силна и по-силна. И това ме караше да страдам още повече. Като връх на всичко взех да си представям трагедията, която някога се е разиграла на това плато. Представих си онзи отвратителен пират със синьо лице, който умрял в Савана, като пеел песни и се молел за ром, как със собствената си ръка е погубил шестимата си съучастници. Как ли е ехтяла от страшните им викове тази гора, която сега бе тъй тиха! Само при мисълта за това чувах сякаш виковете им.

Ние вече бяхме стигнали края на гората.

— Ура, момчета, всички напред! — извика Мери и тези, които вървяха първи, хукнаха.

Но не изминали и десет ярда, те внезапно спряха. Чуха се сподавени викове — Силвър удвои крачките си и заподскача на патерицата си като побеснял. Следния миг обаче и той, и аз замръзнахме на местата си.

Пред нас зееше голяма яма, не прясно изкопана, защото стените бяха свлечени, и дъното — обрасло с трева. В нея бяха разхвърляни дъски от сандъци и дръжка от търнокоп, счупена на две. На една дъсчица бе издълбан с горещо желязо надписът „Морж“ — името на Флинтовия кораб.

Всичко беше ясно като бял ден. Някой бе изровил съкровището — седемстотинте хиляди фунта бяха изчезнали!

Тридесет и трета главаПРОВАЛЯНЕТО НА ГЛАВАТАРЯ

Никой не е виждал по-голям крах от този, който претърпяха пиратите. И шестимата бяха като поразени от гръм. Единствен Силвър се окопити веднага. Всичките му помисли до този миг бяха устремени към една-единствена цел — златото, и сега в един миг всичко бе загубено. Но той не изгуби присъствие на духа, успя да се овладее и промени плана за своите действия, преди другите да бяха осъзнали своето разочарование.

— Джим — ми пошепна той, — вземи това и бъди готов.

И ми подаде един двуцевен пистолет.

В същото време той започна да се придвижва спокойно към север така, че след няколко крачки ямата остана между нас и останалите петима пирати. След това Силвър ме погледна и кимна с глава, като че ли искаше да каже: „Натясно сме“. И аз мислех точно това. Той отново се държеше приятелски с мен, но аз така бях възмутен от неговото постоянно изменничество, че не можах да се въздържа и му пошепнах: „Значи вие отново минахте на другата страна?“

Но не му остана време да ми отговори. Пиратите наскачаха в ямата с ругатни и викове и започнаха да ровят с ръце пръстта и да изхвърлят дъските встрани. Морган намери една златна монета. Той я вдигна и взе да сипе порой от ругатни. Монетата бе на стойност две гвинеи и за кратко време мина от ръка на ръка.

— Две гвинеи! — изрева Мери, като я разтърси в ръката си към Силвър. — Това са твоите седемстотин хиляди фунта, а? Ти си знаел да сключваш договори, тъй ли? Ето какво излезе от твоя договор, кратуна такава!

— Ровете, ровете, момчета — каза Силвър със спокойно насмешлив тон, — няма да се учудя, ако изровите няколко фъстъка.

— Фъстъци! — яростно повтори думата му Мери. — Чухте ли го, момчета? Аз се обзалагам, че тоя човек е знаел цялата работа от самото начало. Погледнете му лицето — там е изписано всичко.

— А-а, Мери — забеляза Силвър, — отново се гласиш за капитан, така ли? Ти си наистина упорито момче.

Но този път всички бяха изцяло на страната на Мери. Те изскочиха от ямата един след друг, като хвърляха яростни погледи към нас. Единственото успокоително нещо беше, че те изскачаха от отсрещната страна на ямата.

И така ние застанахме двама от едната страна на ямата срещу петима от другата страна и никой не се осмеляваше да нанесе първия удар. Силвър стоеше неподвижно, подпрян на патерицата, и ги наблюдаваше с по-голямо хладнокръвие отвсякога. Без съмнение той беше храбър човек.

Най-после Мери изглежда, реши, че едно слово би подтикнало хората му към действие.

— Момчета — започна той, — виждате ли ги онези двама, дето са застанали сами отсреща — единият, стар и сакат, който ни доведе тук и ни докара до това положение, а другият — онова вълче, чието сърце сам ще изтръгна. Затова, момчета…

Той повиши глас и вдигна ръка с явното намерение да стреля срещу нас. Но точно в този миг — бум! бум! бум! — изтрещяха три пушечни изстрела от гората. Мери се търкулна с главата надолу в ямата; пиратът с вързаната глава се завъртя като пумпал и се просна смъртно ранен, но още агонизиращ, а другите трима удариха на бяг.

В миг Дългия Джон изпразни двуцевния си пистолет върху гърчещия се Мери и когато той обърна предсмъртен поглед към него, Силвър му каза:

— Джордж, най-после сме квит.

В същия миг докторът, Грей и Бен Гън изскочиха с димящи мускети из мускатовите храсти.

— Напред! — извика докторът. — Тичайте бързо, момчета. Трябва да им пресечем пътя към лодките.

Ние се спуснахме с всички сили, като минавахме право през храстите, в които някога потъвахме чак до рамене.

Силвър правеше невероятни усилия да се движи с нас. Той така скачаше на патерицата си, че гръдните му мускули сякаш щяха да се разкъсат. Според доктора, никой здрав човек не би могъл да издържи това напрежение. Но той изостана около тридесет ярда зад нас и почти се задушаваше, когато стигнахме склона.

— Докторе — извика той, — вижте! Няма нужда да бързаме! И наистина не беше нужно да бързаме, защото в една открита част на платото ние видяхме тримата бегълци още да тичат право по посока на хълма „Гротмачта“. Ние вече се намирахме между тях и лодките и затова седнахме да си поемем дъх, докато Дългия Джон, бършейки лицето си, бавно се приближи към нас.

— Покорно благодаря, докторе — каза той. — Вие дойдохте в последния миг да ни спасите с Хокинс. Значи това си бил ти, Бен Гън! — добави той. — Ах, юначага излезе ти!

— Да, аз съм Бен Гън — отвърна изоставеният на острова, извивайки се като змиорка от смущение. След доста дълга пауза той добави: — Как сте, мистър Силвър? Благодаря, добре, ще отговорите вие.

— Бен, Бен — промърмори Силвър, — като си помисля само как ме нареди ти!

Докторът изпрати обратно Грей да вземе един от търнокопите, които пиратите бяха оставили при бягството си, и докато ние спокойно се спускахме по склона към лодките, той накратко разказа какво се бе случило. Историята силно заинтересува Силвър, в която полуидиотът Бен Гън бе героят от начало до край.

В своите скитания из острова самотният изоставен човек открил скелета и го претършувал. Той също открил съкровището и го изровил (счупената дръжка била от неговия търнокоп). Той дълго пренасял съкровището на гръб, като много пъти, тежко натоварен, преминавал разстоянието от подножието на високия бор до една пещера под двуглавия хълм в североизточния край на острова, където го скрил на сигурно място два месеца преди пристигането на „Испаньола“.

Докторът изтръгнал тази тайна от него още същия следобед, когато бе извършена атаката, а следната сутрин, като забелязал, че корабът е изчезнал, отишъл при Силвър и му дал картата, която вече била съвсем ненужна, както и всичките припаси, защото в Бен Гъновата пещера имало достатъчно количество солено козе месо, приготвено от самия него. Той дал всичко, само и само да може да се изместят безопасно от крепостта до двуглавия хълм, където нямало малария и където можели да пазят съкровището.

— А за теб, Джим — каза той, — ми беше много тежко, но дългът ми налагаше да сторя всичко, което можех, за онези, които останаха верни докрай на дълга си, а кой е виновен, че ти не остана между тях.

Тази заран, като разбрал, че гневът на пиратите, след като преживеят тежкото разочарование, ще се излее върху мен, той изтичал до пещерата и като оставил скуайъра да пази капитана, взел със себе си Грей и Бен Гън и тримата ударили косо през острова, за да стигнат навреме големия бор. Скоро обаче докторът забелязал, че вашата група ще го изпревари, и тъй като Бен Гън бил голям бързоходец, изпратил го напред да направи сам, каквото може. Бен Гън се сетил да се възползува от суеверието на своите бивши другари, като ги сплаши, и тази мисъл излязла тъй сполучлива, че Грей и докторът могли да стигнат мястото и да се прикрият, преди да пристигнат търсачите на съкровището.

— Какво щастие — каза Силвър, — че с мен беше Хокинс, иначе вие, докторе, щяхте да оставите да нарежат стария Джон на парчета и дори и окото ви нямаше да мигне.

— Вярно, дори и окото ми нямаше да мигне — отвърна весело доктор Ливзи.

В това време ние стигнахме при лодките. Докторът разби едната на парчета с търнокопа си. Всички се качихме на другата и потеглихме към северния залив.

Дотам имаше около осем-девет мили. Макар да бе капнал от умора, Силвър седна до едното весло и загреба наедно с нас. Ние се понесохме бързо по гладката повърхност на морето. Не след дълго излязохме от пролива и заобиколихме югоизточния край на острова, покрай който само преди четири дни бяхме минали с „Испаньола“.

Когато минавахме край двуглавия хълм, забелязахме черния отвор на Бен Гъновата пещера, до който стоеше, подпрян на мускета, някакъв човек. Това бе скуайрът и ние му замахахме с кърпа и извикахме три пъти „ура“, при което гласът на Силвър гърмеше така мощно, както и на всички останали.

Три мили по-нататък ние влязохме в северния залив, където видяхме „Испаньола“. Последният прилив я бе подел и тя се носеше насам-натам по водата. Ако вятърът или течението бяха излезли по-силни, както в южния залив, ние никога вече нямаше да я видим или пък щяхме да я намерим разбита на някой бряг. За наше щастие обаче корабът бе останал невредим, като изключим счупената гротмачта. Ние стъкмихме другата котва и я спуснахме на дълбочина сажен и половина във водата. След това се отправихме към „Ромовия залив“, който се намираше най-близо до пещерата на Бен Гън. Грей бе изпратен сам обратно с лодката на „Испаньола“, за да я пази през нощта.

От брега до пещерата стигнахме по един полегат склон. Горе ни посрещна скуайрът. Той се държа много любезно и сърдечно с мен, не спомена нито дума за моето бягство, като нито ме укори, нито ме похвали. Но когато Силвър учтиво му отдаде чест, той пламна:

— Джон Силвър — каза той, — вие сте безподобен престъпник и негодник — чудовищен негодник, сър. Казаха ми да не ви преследвам и аз дадох съгласието си. Но мъртъвците, сър, тежат на шията ви като воденични камъни.

— Покорно благодаря, сър — отвърна Дългия Джон и отново отдаде чест.

— Не искам благодарностите ви! — извика скуайрът. — Аз грубо нарушавам своя дълг. Стойте настрана!

Влязохме в пещерата. Тя беше просторна и проветрива. В нея извираше бистро изворче, което образуваше езерце, заградено от папрати. Подът беше пясъчен. Край голям огън лежеше капитан Смолет. В един далечен ъгъл, слабо осветен от пламъка, аз видях как блещукат купища златни монети и кюлчета злато. Това беше съкровището на Флинт, за което бяхме изминали такъв дълъг път и за което бяха загинали седемнадесет души от екипажа на „Испаньола“. А колко човешки жертви, колко кръв и страдания, колко потопени кораби, колко наказания и жестокости над смели и честни хора, колко топовни гърмежи, колко позор, лъжа и беди струваше това съкровище, едва ли някои би могъл да каже. И все пак имаше трима на острова — Силвър, старият Морган и Бен Гън, които бяха участвували в тези престъпления и напразно се бяха надявали да получат своя дял от съкровището.

— Ела, Джим — каза капитанът. — Ти си добро момче по своему, Джим, но не мисля, че ние двамата ще тръгнем втори път заедно по море. Ти си от породата на любимците. А това ти ли си, Джон Силвър? Какво те води насам?

— Дългът ме върна при вас, сър — отвърна Силвър.

— А-а! — каза капитанът и не продума нищо повече.

С каква охота ядох тази вечер, заобиколен от приятелите си! Колко вкусно ми се видя соленото козе месо на Бен Гън и бутилката старо вино, останало от „Испаньола“! Сигурен съм, че никога не е имало по-весели и щастливи хора от нас. А и Силвър, седнал малко настрана от светлината на огъня, лакомо ядеше и скачаше, готов за услуга, когато имаше нужда от някаква помощ. Той дори се смееше тихичко заедно с нас и във всяко отношение беше същият любезен, учтив и услужлив човек, както през време на пътуването.

Тридесет и четвърта главаИ ПОСЛЕДНА

Следната сутрин ние се заехме отрано с пренасянето на огромния куп злато. Голямото разстояние, което до брега беше близо миля и до „Испаньола“ три мили с лодка, правеше трудна нашата работа, тъй като бяхме малко на брой. Тримата пирати, които още скитаха свободно из острова, не ни създаваха големи безпокойства. Един часовой на върха на хълма бе достатъчен, за да ни предпази от каквото и да било внезапно нападение, но ние смятахме, че те вече бяха се наситили на кръвопролития.

Всички работехме енергично. Грей и Бен Гън пренасяха товара с лодката, а докато те пътуваха, ние трупахме съкровището на брега. Две златни кюлчета, вързани за краищата на въже, преметнато през рамо, представляваха голям товар. Дори един възрастен човек едва можеше да се движи с този товар. Като не бях способен да нося такива тежести, аз останах през целия ден в пещерата, за да опаковам монетите в сухарени торби. Монетите представляваха чудновата сбирка, подобна по своето разнообразие на онази, която бяхме намерили в сандъка на Били Бонс. Но тази сбирка беше много по-голяма и по-разнообразна, така че аз изпитвах истинско удоволствие, когато сортирах монетите. Английски, испански, френски, португалски, гвинеи и луидори, дублони и двойни гвинеи и муадори и цехини, върху които бяха-изобразени всички крале на Европа през последните сто години; странни ориенталски монети с всевъзможни изображения сякаш на клъбца от конец или паяжина, кръгли и квадратни монети, монети, продупчени в средата, за да се носят като огърлици; мисля, че в тази колекция се намираха всички видове монети в света. Те бяха неизброими като есенните листа, така че гърбът ме заболя от навеждане и пръстите ми изтръпнаха от сортиране.

Ден след ден работата продължаваше. Всяка вечер на кораба се стоварваше цял куп злато и все оставаше още за пренасяне. През цялото това време не узнахме нищо за тримата пирати, които бяха останали живи.

Но една вечер, струва ми се — третата вечер, когато докторът и аз се разхождахме по склона на хълма, обърнат към низините на острова, от дълбоката мрачина под нас долетяха някакви гласове, подобни на викове и пеене. Чухме този шум само за миг, след което отново всичко утихна.

— Това са ония нещастници, пиратите — каза докторът.

— И всичките са пияни, сър — добави Силвър, който стоеше зад нас. Силвър се ползуваше с пълна свобода и въпреки нашето хладно държане към него той, изглежда, както преди, се чувствуваше привилегирован и приближен слуга. Наистина той понасяше забележително добре пренебрежението ни и с неуморима учтивост се стараеше да спечели нашето разположение. Но мен ми се струваше, че всички го третираха като куче с изключение на Бен Гън, който все още изпитваше голям страх от стария си квартирмайстер, и аз, който имах за какво да му благодаря. Но в същото време имах и достатъчно причини да го третирам по-зле от всички останали, тъй като последен бях изпитал вероломството му горе на платото. Ето защо докторът доста грубо отвърна на неговата забележка:

— Пияни или бълнуват от треска.

— Прав сте, сър — отговори Силвър, — но това не засяга нито вас, нито мен.

— Предполагам, че не очаквате да ви смятам за благороден човек — отвърна докторът презрително. — И зная, че моите чувства може да ви изненадат, приятелю Силвър. Но ако аз съм убеден, че те бълнуват или че някой от тях е болен от треска, аз бих напуснал този лагер, бих рискувал кожата си, за да им окажа помощ.

— Извинете, сър, но ще сгрешите — отвърна Силвър. — Вие непременно ще изгубите ценния си живот, главата си залагам. Аз съм вече на ваша страна и телом, и духом; та никак не ми се иска да изгубим още един човек, и то вас, на когото съм така задължен. Ония хора долу не държат на думата си. Не, те дори не могат и да си представят такова нещо и няма да ви повярват.

— Ние знаем — каза докторът — как вие удържахте на думата си. Не узнахме нищо повече за тримата пирати. Един път само чухме в далечината мускетен изстрел и предположихме, че са на лов. Събрахме се на съвещание и решихме да ги оставим на острова за голяма радост на Бен Гън и пълното одобрение на Грей. Оставихме им голям запас барут и куршуми, солено козе месо, някои лекарства и необходими инструменти, дрехи, едно корабно платно, въже и по личното желание на доктора доста тютюн.

Това беше последната ни работа на острова. Ние вече бяхме натоварили кораба и със злато, и с достатъчно вода, и с остатъка от козето месо за всеки случай. Най-после през едно ясно утро вдигнахме котва и потеглихме през северния пролив, като развяхме знамето, което капитанът беше издигнал над крепостта и под което се бяхме били.

Тримата пирати, изглежда, ни бяха наблюдавали по-внимателно, отколкото си мислехме, както скоро разбрахме. Когато минавахме през пролива и се приближихме до южния край на острова, видяхме и тримата коленичили на пясъчната ивица с умолително протегнати към нас ръце. Беше ни много тежко че трябва да ги оставим на пустия остров, но не можехме да се излагаме на опасността от нов бунт. При това щеше да бъде жестоко от наша страна да ги върнем в родината ни, където ги чакаше бесилка. Докторът викна към тях и им съобщи къде сме им оставили припасите и как да ги намерят, но те продължиха да ни зоват по имена, да ни заклеват и да ни молят да не ги оставяме да умрат на това място. Най-после, като видя, че корабът продължава пътя си и скоро няма да чуваме гласовете им, един от тях — не зная точно кой — скочи на крака, с дрезгав вик вдигна мускета си и като се прицели, гръмна. Куршумът изсвири над главата на Силвър и продупчи грота. След това ние всички се скрихме зад фалшборда и когато отново погледнах, те вече не се виждаха на пясъчната ивица, която се губеше в далечината. Това беше краят; преди пладне за моя неизразимо голяма радост и най-високата скала на Острова на съкровищата бе потънала в далечния син хоризонт.

Ние бяхме толкова малко хора на борда, че всеки от нас трябваше здравата да работи, само капитанът лежеше на един дюшек на кърмата и даваше своите разпореждания. Макар че силите му се възстановяваха, той все още се нуждаеше от спокойствие. Насочихме кораба към най-близкото пристанище на Южна Америка, защото трябваше да наемем нови моряци. Въпреки лошите ветрове, бурите и другите несгоди успяхме най-после да стигнем пристанището, капнали от умора.

Слънцето залязваше, когато хвърлихме котва в един прекрасен, добре защитен залив и бяхме веднага заобиколени от лодки, пълни с негри, мексикански индианци и мулати, които продаваха плодове и зеленчуци и се гмуркаха за дребни монети под водата. Приветливите лица (особено черните), вкусът на тропическите плодове и най-вече светлините на града ни се сториха очарователни след нашето мрачно, пълно с кръвопролития пребиваване на острова. Докторът и скуайрът ме взеха на брега да прекараме вечерта. Тук ние срещнахме капитана на един английски боен кораб, разприказвахме се с него, отидохме на кораба му и изобщо прекарахме така приятно и неусетно нощта, че когато се върнахме отново на „Испаньола“, вече се зазоряваше. Бен Гън беше сам на палубата и щом стъпихме на борда, той започна с най-странни гримаси и гърчения да се самообвинява. Силвър си бил отишъл. Той самият му помогнал да избяга на брега с лодка само преди няколко часа и сега ни убеждаваше, че сторил това само за да запази нашия живот, който непременно щял да бъде в опасност, ако „този еднокрак човек останел на борда“. Но това не бе всичко. Корабният готвач не избягал с празни ръце. Той успял, незабелязан от никого, да пробие една от преградките и да измъкне торбичка със златни монети на стойност около три-четиристотин гвинеи, за да може да продължи понататъшните си скитания.

Мисля, че всички бяхме доволни, загдето се отървахме така евтино от него.

Накратко, ние успяхме да наемем няколко моряка и се завърнахме благополучно. „Испаньола“ пристигна в Бристол точно когато мистър Блендли смятал да изпрати кораб на помощ. Само пет души от тези, които бяхме тръгнали с него, се завърнахме обратно. „А дявола и спирта другите довърши“ — наистина думите на песента се бяха сбъднали, но нашето положение не бе тъй лошо, като в пиратската песен:

Седемдесет и пет поеха с капитана, един-едничък жив остана.

Всеки от нас получи богат дял от съкровището и го използува умно или глупаво, според своята природа. Капитан Смолет напусна морската служба. Грей не само запази парите си, но обхванат от силно желание да се издигне, изучи морското дело и сега е помощник-капитан и съпритежател на един много хубав, добре обзаведен кораб, при това е женен и глава на семейство. А що се отнася до Бен Гън, той получи хиляда фунта, които изхарчи или пропиля за три седмици, или по-точно — за деветнадесет дни, защото на двадесетия ден той се върна да проси още. Тогава го направиха пазач на едно имение. С Бен Гън стана точно това, от което се страхуваше на острова. Той и днес е жив и е голям любимец на селските момчета, макар че някои гледат на него с насмешка, а също е и известен певец в черквата през неделните дни и празниците.

За Силвър не чухме нищо повече. Този страшен еднокрак човек изчезна най-после завинаги от живота ми, но аз предполагам, че той е намерил своята стара негритянка и вероятно и до днес си живее хубаво с нея и със своя Капитан Флинт.

Доколкото ми е известно, кюлчетата сребро и оръжието стоят все още там, където Флинт ги беше заровил, и ако питате мен, най-хубаво е там да си останат. Няма сила в света, която би ме накарала да се върна отново на този проклет остров. И днес най-лошите ми сънища са ония, в които чувам грохота на прибоя в скалистия бряг или когато скачам в леглото си, сепнат от силния крясък на Капитан Флинт, който звъни в ушите ми:

— Злато! Злато!