Отдай ми любов

ГЛАВА ПЪРВА

Уесекс, 879 година

Той влезе в огромната зала на Уиндхърст и всяка от присъстващите жени изостави работата си и насочи поглед към него. В това нямаше нищо странно. Всеки път, когато този красив мъж беше сред жени — тук, в родината си, или където и да било другаде — те не можеха да се удържат да не го изпиват с очи. Тук, в Уиндхърст, нямаше никакво значение, че той бе викинг, а всички останали — сакси. (Саксите и викингите воюваха от десетилетия.) Не беше изтекла и година от края на последната война, в която сакските воини се сражаваха на север с датските викинги.

Жените не бяха хипнотизирани от страх, въпреки че този викинг беше безстрашен и опитен воин. И не само внушителният му ръст вдъхваше страхопочитание, макар че той бе по-висок дори и от лорд Ройс. Причината бе, че те никога не бяха виждали по-красив мъж от Селиг Хаардрад.

Той не само имаше тяло, за което северните богове можеха само да му завиждат, но и беше благословен с ангелско лице, с очи, които можеха да потъмняват като лятна буря или да блестят като полирано сребро, с изпъкнали скули, които ограждаха съвършено изваян нос, с извити вежди и бухнала разкошна гарваново-черна коса. Устните му бяха толкова чувствени, че всяка жена копнееше да ги вкуси.

Вече шест години жените носеха в сърцата си образа му. Преди шест години той бе нахлул в земите им начело на отряд норвежки викинги и едва не бе загинал в битките. Вече го познаваха добре, но нито една от жените не бе защитена от опасния му чар — нито дори старата Еда, която бе в ъгъла за готвене в дъното на огромната зала, въпреки че тя първа се опомни и се сопна на жените да се залавят веднага за работа. Но младата Меган, която бродираше заобиколена от няколко жени в предния край на залата, не откъсваше поглед от Селиг.

Меган бе едва на четиринадесет години, но вече въздишаше с копнеж и желание по този изключителен викинг, въпреки че той бе с дванадесет години по-голям от нея. Не че тя бе твърде млада, за да се омъжи за него. Ако се изискваше някакъв съюз да бъде подпечатан с брак, можеха да бъдат сватосвани дори и невръстни деца. Но брат й Ройс в момента не се нуждаеше от такъв съюз и вече бе свързан по брачен път с рода на Селиг. Пък и обичаше Меган толкова много, че сърце не му даваше да се раздели с нея за дълги години.

От лявата страна на огромната зала сестрата на Селиг, Кристен, внимателно наблюдаваше брат си. До нея, около дългата маса, бяха насядали неколцина мъже, които пиеха тъмно и гъсто пиво от бурето, поставено пред тях. Кристен обикновено не обръщаше внимание на въздействието, което брат й оказваше върху жените, но сега се сепна от тишината, която се възцари след появата му. От погледа й не убягнаха усмивките, с които Селиг удостои някои от дамите, както и намигванията към тези от тях, с които някога бе имал интимни връзки.

Ройс, който бе застанал до Кристен, също видя тези недвусмислени доказателства за неотразимата привлекателност на младия викинг, но само поклати глава, наведе се и прошепна в ухото й:

— Трябва да се ожени и да се сложи край на тези мъки.

— Какви мъки? — изсумтя Кристен. — Той се раздаде твърде щедро наоколо, така че след себе си би оставил само щастливи въздишки. Мъките ще започнат, след като се ожени. Пък и защо да се жени той, който е съблазнявал безброй жени от всички възрасти в две държави? Където и да се появи, веднага става център на внимание.

— Така ли се държеше и в Норвегия?

— Винаги си е бил такъв — въздъхна тя.

Ройс се усмихна иронично, защото отлично разбираше, че съпругата му всъщност не бе разгневена от неизброимите завоевания на брат си, включително и сред присъстващите в замъка дами. Братът и сестрата бяха прекалено близки, за да си завиждат за каквото и да е. Ройс знаеше, че Кристен се бе заклела да отмъсти за Селиг, когато бе плъзнал слухът, че Алден, братовчедът на Ройс, е убил брат й при нахлуването на викингите преди шест години — тогава тя и Селиг за пръв път се бяха озовали в полетата на Уесекс.

Ройс не искаше да си припомня онзи период от живота им. Той беше готов да осъди на смърт пленниците, заловени от хората му. В онзи ден едва не погуби жената, която после бе обикнал с цялото си сърце. Съпругата му, която сега седеше на стола до него, тогава бе сред онези пленници, преоблечена като мъж. И едва ли щяха да разберат, че е жена, защото тя бе висока почти колкото останалите мъже, дори се извисяваше над главите на много от неговите воини. Но неволно я издадоха нейните сънародници, които не проявиха предпазливост и продължиха да се държат с нея като към жена — закриляха я, помагаха й, грижеха се за нея, докато истината се разкри в онзи незабравим ден, когато Ройс разкъса дрехите й с камшик в ръка.

Той веднага я отдели от останалите пленници и я доведе в замъка. Отначало бе помислил, че тя е блудницата на племето им, иначе не можеше да си обясни присъствието й сред суровите викингски воини. Бе го оставила да се заблуждава, дори се бе забавлявала с тази роля с дързост, каквато той не бе очаквал от една жена, и го бе съблазнила още първата нощ. Ако не бе рискувала, той може би щеше да устои на красотата и обаянието й, защото дълбоко ненавиждаше викингите.

Омразата му към нашествениците бе избухнала с пълна сила преди единадесет години, макар че воюваше с тях от петнадесет години. Беше подложен на жестоко наказание — привързан към стената, трябваше да гледа как датските викинги убиват баща му и братята му, изнасилват и убиват годеницата му. Бяха го оставили да умре, прикован към гредите, заобиколен от труповете на любимите му хора. Навярно щеше да изгние там, ако датчаните не се бяха втурнали да плячкосат един манастир във вътрешността на страната. Тогава на помощ му се притекоха оцелелите слуги.

Да, Ройс имаше защо да ненавижда всички викинги. Но се бе влюбил в една от техните жени и затова проявяваше търпимост към нейния род. Те го посещаваха понякога по време на дългите плавания от Норвегия към бреговете на Западна Европа. Особено често му гостуваше брат й Селиг, всъщност през последните шест години той прекара тук повече от половината месеци.

През първата година от брака между Кристен и Ройс Селиг бе останал само за да се убеди, че ще се отнасят добре със сестра му. Бе прекарал зимата в Англия, но се бе завърнал в Норвегия заедно с родителите си, които бяха дошли да навестят дъщеря си. Родителите му бяха престанали да посещават Кристен през лятото, но Селиг идваше с новия си кораб, тъй като предишният бе изгорен от Ройс. Почти винаги го придружаваше някой от по-младите му братя, а често и двамата.

На съседната маса петгодишният Алфред се опитваше да подражава на зрелите бойци и точеше дървената си сабя. Момчето забеляза вуйчо си и изтича към него. Селиг се засмя, наведе се, сграбчи го и го подхвърли високо, почти до тавана на залата. Кристен затвори очи и занемя от уплаха, но радостните викове на сина й я успокоиха. Отвори очи и видя как детето весело се люлееше върху мощните рамене на Селиг, който бавно пристъпваше към нея и Ройс.

Тригодишната Тора, която до този момент кротко седеше в скута на Кристен, внезапно протегна ръчички към вуйчо си. Той с радост се втурна към момиченцето и посегна да го вземе на ръце, но сестра му го отблъсна с думите:

— Назад, ако ти е мил животът.

Селиг се засмя, издърпа ръцете си и прегърна племенницата си. Но не се осмели да я подхвърли над главата си, а само я целуна по бузата толкова силно, че звукът отекна в цялата зала заедно с радостния детски смях. После седна на пейката до родителите на Тора, но без да изпуска момиченцето от прегръдката си. Детето се бе настанило удобно в ръцете му. Изглеждаше трогателно в мощните обятия на вуйчо си и Кристен не можеше повече да му се сърди. Знаеше колко много обича дъщеря й, която като че ли му бе одрала кожата.

Едното от децата бе кръстено на краля на саксите — Алфред. Ройс се бе погрижил за това. Другото носеше името на богинята на викингите — Кристен се беше погрижила за това, въпреки раздразнението на съпруга си. Но нито едно от двете деца не бе наследило тъмнорусите коси и светлосините очи на майката. Алфред бе с тъмнокафява коса и зелени очи, като баща си, а малката Тора бе наследила, както и самият Селиг, гарвановочерната коса и сивите очи на Брена, майката на Кристен и Селиг. Вуйчото и племенницата приличаха повече на келти, отколкото на сакси или норвежци. Всъщност Брена беше от келтски род.

— Всичко вече е почти готово — каза Селиг и се усмихна.

Кристен и Ройс не се нуждаеха от повече обяснения. Преди две години Селиг им бе съобщил за решението си да се засели в Уесекс. Той бе наследник на баща си Гарик, но едва ли скоро щеше да наследи замъка и земите в Норвегия. Досега живееше в замъка на баща си. Вече бе закопнял за свой дом и бе решил да го построи в имението, което бе купил от Ройс, недалеч от Уиндхърст. Строежът трябваше да приключи миналата година, но саксите отново воюваха с датчаните и Селиг, за изненада на всички освен на Кристен, която знаеше колко силно брат й обича битките, се бе присъединил към войската на зет си.

В най-важната битка през миналата година Селиг бе ранен сериозно и бе останал да лежи в безсъзнание на бойното поле, докато датчаните отстъпваха в паника. Най-забавното в цялата история, която младият викинг обичаше да разказва, бе, че датчаните, които се изтегляли, превързали раната му и спасили живота му, защото помислили, че Селиг е от тяхната войска та той по нищо не приличал на саксите. И тъй като Селиг измърморил в несвяст няколко думи на северните езици, датчаните така и не разбрали, че са спасили вражески воин. Когато се съвзел, Селиг успял да се добере до стана на саксите преди края на битката.

Строежът на новата къща трябваше да бъде отложен за месеците след края на войната и Кристен знаеше колко бе ядосан брат й. Но през пролетта строителството бе възобновено, наистина с доста бавни темпове, защото и на полето не достигаше работната ръка. Младият викинг си бе купил земи, които трябваше да бъдат засети.

Ройс временно бе отстъпил на зет си своя майстор строител Лиман и неколцина крепостни селяни, от които можеше да се лиши по време на най-напрегнатите пролетни работи. Когато се бе завърнал предната година от Норвегия, Селиг бе успял да купи още пет-шест крепостни. Бе купил само мъже, които не бяха сакси. Възнамеряваше да ги използва за строежа на новата си къща и за обработването на земите. Преди да потегли от родината си, баща му бе благословил начинанието му и му бе дал още няколко мъже. Гарик бе доволен, че Селиг ще живее близо до Кристен и ще може да я защитава и да се грижи за нея. Все още не се бе отърсил от недоверието, което изпитваше към зет си Ройс.

Сега Селиг им съобщаваше, че домът му е почти готов. Очевидно брат й беше много щастлив и тя се радваше заедно с него.

— И кога ще бъде празненството в чест на новия ти дом? — попита тя.

Той се засмя.

— Няма да бъде преди да се върне Ивар, който замина да купи няколко слугини, които ще се погрижат за всичко.

Ивар бе най-близкият му приятел, който бе заловен в плен заедно с Кристен и останалите воини. Всичките бяха превърнати в роби и цялото лято трябваше да носят вериги, докато пристигнаха бащата и чичото на Кристен, за да ги освободят. Оттогава Ивар всяко лято потегляше с кораба на Селиг на север, докато Селиг оставаше да пази сестра си.

— Изпратил си Ивар да купи жени?

— Не мога да препускам до теб всеки път, когато се нуждая от топла вечеря или трябва нещо да се закърпи, Крис — опита да се оправдае той, тъй като бе доловил изненадата в гласа й.

Но сестра му не бе толкова разстроена. Робството беше неизбежна част от тогавашния живот и както християните, така и варварите не виждаха нищо нередно в поробването на победените. Нейното семейство винаги бе притежавало роби — някои бяха пленени при набезите, други бяха купени. Роби притежаваше и нейният съпруг, макар че беше много свободолюбив и рядко ги оковаваше във вериги — класическо наказание според законите на саксите. Робите му живееха почти както многобройните му крепостни селяни.

Майката на Кристен е била пленена и продадена на баща й като робиня. Самата Кристен също бе пленена и превърната в робиня на Ройс за няколко месеца — преди баща й да пристигне и да я освободи. Макар че, ако трябва да се каже истината, Ройс вече бе решил да се ожени за нея и нямаше нужда от намесата на разгневения й баща, който бе дошъл със стотина викинги.

— Разбира се, ти имаш нужда от жени, които да се грижат за теб и дома ти — изрече Кристен. — Но по-добре остави на мен да ти подбера прислуга. Ивар, доколкото го познавам, ще избере само хубавици, независимо дали могат да готвят или да шият.

— Така ли мислиш наистина?

Раздразнението в гласа му предизвика смеха на Ройс. Кристен щеше да запрати нещо по главата на брат си, ако той все още не държеше малката й дъщеря в ръцете си.

— Имаш повече жени, отколкото се нуждаеш, Селиг. Мисля, че трябва да си намериш опитни слугини, които ще си заслужат парите.

Двамата мъже избухнаха в смях, а младата жена се намръщи и добави:

— А не да стават само за леглото.

— Да се надяваме, че ще бъдат умели във всичко, иначе ще трябва постоянно да навестявам замъка ти, сестро — каза той все още смеейки се.

— Откога си станал толкова придирчив? — подигра му се тя.

Той сви рамене и на лицето му се появи онази усмивка, която обезоръжаваше женските сърца.

— Познаваш ме твърде добре.

Тя наистина го познаваше. Брат й обичаше всички жени, така както и те го обожаваха, и се отнасяше към тях по еднакъв начин. Нямаше да се възползва от една робиня, защото тя не можеше да му откаже, а щеше да я ухажва като свободна жена. Жените, които Ивар щеше да купи за него, нямаше да се чувстват като безправни робини и сестра му знаеше това.

— Кога очакваш да се завърне Ивар? — попита тя.

— Той отплува към Бирка и Хедеби и не го очаквам по-рано от две седмици, може би и месец.

Кристен искаше да му предложи жени от своята прислуга, но знаеше, че той ще изчака завръщането на Ивар и останалите за освещаването на новия си дом. Седмина от хората на Ивар също щяха да се заселят в Уесекс, включително и приятелят й Торолф. Останалите, заедно с Ивар, щяха да се приберат у дома в Норвегия преди да настъпи зимата и отново щяха да се завърнат на следващото лято.

Младата господарка въздъхна и се огледа наоколо. Видя, че всички жени бяха забравили за ръкоделията си и се бяха втренчили в брат й.

— Виждам, че нищо не мога да променя. — Обърна се към съпруга си и го попита: — Не можеш ли да го изпратиш някъде на война?

— Ако го направя, ще ми отрежеш главата — изсумтя Ройс.

И сигурно беше прав. Миналата година, когато трябваше да воюват с датчаните, Кристен бе преживяла много тежко отпътуването на съпруга си и брат си.

Тъкмо щеше да се съгласи с него, когато един от слугите на Ройс се втурна в залата и задъхано изрече:

— Насам идват петима конници, господарю, като единият от тях изглежда полумъртъв. Носят кралския флаг.

Младата жена изтръпна, обзета от предчувствието, че войната отново бе на прага на дома им.