Отдай ми любов

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

През следващите два дни Ерика бе оставена сама в стаята на Селиг. Той не само че бе заключил вратата в деня преди пристигането на краля, но отново я бе приковал към стената. Не искаше да остави нищо на случайността, докато отсъстваше от стаята. Забавляваше я мисълта, че той се опасява да не би тя да скочи през прозореца и да си счупи врата. Или може би се страхуваше да не се удави в коритото с мръсна вода, ако слугите забравят да го изпразнят, заети с високопоставените гости…

На три пъти Ерика чу потропвания на вратата, последвани от гласове на саксонските дами, които бяха дошли да търсят красивия викинг. Младото момиче се питаше колко пъти досега Селиг се бе забавлявал с придворните дами, дошли в тази стая — и трите дами знаеха безпогрешно пътя към стаята му. А къде ли се забавляваше сега, когато спалнята му бе заета и едва ли имаше друга свободна стая в целия замък?

Еда редовно й носеше храна и нощно гърне, защото не можеше да освободи веригите, а Селиг рядко идваше в стаята. Старата слугиня вече не я гледаше така укорително както в началото, дори в погледа й се долавяше състрадание.

Но младото момиче не искаше да я съжаляват.

Предния ден Еда се бе разприказвала за краля и свитата му. Ерика научи, че крал Алфред не е пристигнал с целия двор и вероятно скоро ще отпътува, което съвсем не я зарадва. Но днес Еда каза нещо неочаквано:

— Не можеш да си представиш колко силно ми напомняш за моята Кристен, макар че тя бе по-войнствена.

При тези думи Ерика не можа да се сдържи:

— Искаш да кажеш, че аз не съм войнствена?

— Но ти не протестираш, лейди. Оставила си се този разбойник да прави с теб каквото си ще.

Младото момиче я погледна недоверчиво.

— Но как бих могла да му попреча?

— Мислиш, че не можеш ли? Моят господар, лорд Ройс, беше много по-суров от него. Почти цялото му семейство е било избито от викингите, ала Кристен му завъртя ума и накрая го накара да свали веригите й. Знае ли Селиг, че мразиш тези вериги, или си го накарала да си въобразява, че не те е грижа?

Наистина Ерика бе предпочела да се преструва, че й е безразлично дали ще бъде окована или не.

— Селиг иска да ми отмъсти и само ще се зарадва още повече, ако разбере, че аз ненавиждам тези проклети вериги.

Еда изсумтя презрително.

— Отмъщението му е непознато и аз се съмнявам, че той знае какво иска. Струва ми се, че ти си го накарала да те намрази. Досега винаги е доставял само удоволствия на жените и никога не ги е наранявал. Може би наистина иска да ти причини болка, но няма да е за дълго това негово желание.

Еда излезе и Ерика се замисли над думите й. Навярно Селиг никога досега не е наранявал жена, но бързо се е научил как да измъчва пленниците си. Не, не е точно така. Не беше негова вината, че тя от гордост реши да ходи боса и разрани ходилата си. Селиг не беше виновен и за удара, с който сестра му разкървави лицето й, дори тогава успя да обуздае побеснялата Кристен.

Младият викинг й причини много неудобства и унижения, но с това се изчерпва всичко, което й е сторил, поне досега. Разбира се, най-голямото наказание за нея би била загубата на свободата, ако не успее да се измъкне от замъка. Но нима, Еда правилно преценява Селиг Благословения? Нима той ще се откаже от отмъщението си, ако възникне опасност да й причини болка? Ако тя започне да плаче по цели дни, ако пъшка и хленчи или започне да си удря главата в стената…

Ерика се изчерви само при мисълта за подобно падение. Не можеше да постъпи така, макар и да нямаше на какво друго да разчита. Гордостта й не позволяваше да падне толкова ниско.

Не, все още има една надежда — брат й. Тя ще се махне от това омразно място. Никога повече няма да види тези хора и ще забрави всички мъки, които изпита тук, никога… Не, това не е вярно. Как би могла да забрави мъж като Селиг Хаардрад, чийто образ се запечата завинаги в сърцето й? Страхуваше се, че никога няма да може да го забрави…

По-късно следобед мъжът, който бе обсебил мислите й, дойде при пея. На лицето му бе изписана онази усмивка, от която Ерика толкова се страхуваше. Селиг отвърза веригата й от стената, но не я подаде на пленницата си както обикновено, а я захвърли настрани.

— Имаш късмет, момиче — иронично подхвърли той. — Не е необходимо да изчакваме заминаването на крал Алфред.

Ерика сподави страха, който я обзе. Не разбираше какво иска да й каже.

— Защо няма да чакаме заминаването на краля?

— Ройс заведе краля и свитата му на лов. Ще отсъстват няколко часа от замъка. Останали са само няколко лорда и повечето от дамите.

— Защо и ти не отиде с него? Или си прекалено зает да забавляваш дамите?

— Страхувам се, че трябва да те разочаровам — извинително рече той, но гласът му прозвуча подигравателно. — Просто предпочитам да прекарам времето си с… теб.

— Не споделям желанието ти.

Селиг се засмя. Той бе в отлично настроение, изпълнен с надежда. И тя знаеше към какво бяха насочени очакванията му. Викингът дори не се интересуваше дали девойката ще се съгласи, или ще му откаже — и двата отговора нямаше да му попречат да осъществи намеренията си.

— Имаше предостатъчно време да мислиш за това, което ти бях казал.

— Въобще не съм мислила за него — побърза да го излъже Ерика.

Но отлагането на решението й не можа да й помогне.

— Твърде жалко, но всъщност няма значение — отвърна й той с неприкрито злорадство. — Не се изисква много мислене, за да решиш дали да ме наричаш или не „господарю мой“. Дали да носиш, или да не носиш вериги. Какво избираш, Ерика Безсърдечната?

— Нито едното, нито другото.

— Ще се съгласиш ли, паднала в нозете ми, да ядеш от ръката ми? Повече няма да ти предлагам такава възможност за избор, поне в близките дни.

— Не приемам нито едно от предложенията ти.

— Точно обратното, бих казал, че съвсем ясно ми подсказа какво си избрала.

Ерика се опита да отстъпи крачка назад, но веригата й попречи да се отдалечи от него. Селиг я придърпа към себе си с помощта на веригата.

— Казах ти, че няма да приема унизителните ти предложения — извика уплашената девойка.

Младият викинг започна бавно, едва ли не ласкаво. Тя за пръв път го чуваше да говори с такъв тон — навярно го пазеше за недоразвити деца.

— Няма трета възможност. Трябва да избираш между двете възможности, които вече ти предложих, а тъй като вече си взела решение…

— Не съм!

— Тогава те моля да приемеш извиненията ми, но мога да се закълна, че не чух от устните ти да се отронят думите „господарю мой“. Ще призная, че съм се заблудил, ако сега ги повториш.

В отговор устните й се стиснаха тъй плътно, че дори побеляха. Но Селиг не се огорчи от този отказ, дори точно обратното — избухна в смях.

— Не? — опита се да отгатне отговора й. — Тогава излиза, че не съм сгрешил преди малко. Беше си наумила да се перчиш с оскъдните си прелести пред свитата на краля. Сигурен съм, че всички в залата щяха добре да се позабавляват. А сега можеш да свалиш дрехите си.

Викингът наистина бе избрал най-жестокия начин да я унижи. Младото момиче ненавиждаше опитите му да я превърне в послушна играчка, както и удоволствието, което младият мъж изпитваше, докато я мачкаше като глина. Но този път Ерика реши да не отстъпва.

— Никого не смятам да забавлявам — хладно отсече тя, — най-малко пък теб.

Той изглеждаше изненадан, освен ако действително бе очаквал отказ. Със сигурност не беше доволен от думите й. Може би се бе намръщил престорено, но тя се усъмни и побърза да отпъди тази мисъл.

— Отказваш да ми се подчиняваш?

Тя кимна.

— Това е твоя идея. Ти искаш да съблека дрехите си. Тогава ти сам трябва да ги свалиш. Но не очаквай от мен да ти се покоря.

Челото му остана смръщено още няколко мига, преди да избухне внезапно в радостен смях:

— Със сигурност съм по-опитен от теб в това отношение. Но ти си в неизгодно положение — цялата си окована. Подай ми ръцете си, за да ти сваля веригите.

Благородство и справедливост? Нима този викинг е способен на такива пориви? Трябва да е нащрек й тя наистина настръхна, но съблазънта да бъде свободна се оказа прекалено силно изкушение, за да може да му устои. Може би нейният похитител наистина желае само да я предизвиква, но и този път проклетата му игра ще включва и физически допир. Дори може би ще има предимство, ако движенията й не са сковани от веригите.

Младото момиче покорно му поднесе китките си. Но твърде късно разбра, че трудно би могла да бъде смъкната дрехата й, ако преди това не се освободи веригата поне от едната й ръка. Ала преди да осъзнае това и да прибере ръцете си зад гърба си, едната скоба бе откопчана и увисна, свързана към другата. Изразът на самодоволство, изписан на лицето му, й подсказа, че опасенията й се оправдават. Клопката му бе излязла сполучлива.

Разтреперана, Ерика вдигна освободената скоба над главата му. Металната гривна можеше да бъде използвана за отбрана, но тя нямаше нужните умения. Селиг ловко хвана скобата и посегна към другата й китка с втората скоба, която девойката криеше зад гърба си.

За нещастие този опит за защита го улесни още повече и докато тя се опитваше да го отблъсне със свободната си ръка, той успя да развърже възела на връвта, която Ерика използваше вместо колан. Преди да успее да се отдалечи от натрапчивите и ловки мъжки ръце, младият викинг вече бе успял да сграбчи края на дрехата й и рязко я повдигна нагоре. Широката роба бе издърпана с лекота до раменете, но Ерика отказа да повдигне ръцете си, за да бъде съблечена докрай.

За миг девойката си помисли, че ще успее да се отскубне от похитителя си, но той не бързаше, доволен, че бе успял да я накара да се мята безпомощна с робата, увита около главата и ръцете й, докато той освобождаваше втората верига, преметната през раменете й. Ръцете й бяха сковани от ръкавите на робата, а лицето закрито от полите. Вбесена, Ерика, изкрещя и се опита да се извърти и да побегне. Но силна мъжка ръка я обгърна през кръста и осуети опита й за бягство. Тогава девойката се опита да освободи поне ръцете си, за да се брани по някакъв начин. Но ръцете и главата й отново се оказаха омотани, защото Селиг бе започнал да повдига долната й риза.

Девойката се вбеси от мисълта, че дори и да бе освободила ръцете си, пак щеше да бъде и безизходно положение. Опита се да ги прилепи до тялото си, за да не може да съблече долната й риза, но силният воин сграбчи двете й китки с едната си ръка, а с другата започна трескаво да изхлузва ризата през главата й. За миг освободената скоба се закачи в единия ръкав на робата, но Селиг отстрани и тази пречка с последното дръпване.

Като робиня, на Ерика не й се полагаха нито бельо, нито чорапи. Сега Ерика стоеше гола пред него. Но бе толкова разгневена, че дори не почувствува неудобство. Веригата й пречеше да избяга, но тогава тя се нахвърли срещу него с юмруци. Ала младият мъж остана невъзмутим и само леко повдигна вежди, когато девойката го удари по гърдите. Тя се запита колко ли силно трябва да го цапардоса, за да го накара да изпита болка. Но когато отново замахна този път с веригата, той спря да се усмихва подигравателно, хвана здраво ръката й, изви я зад гърба й заедно с другата й ръка и я притисна плътно до себе си.

Загубила равновесие, Ерика бе принудена да остане плътно до гърдите му. Сега викингът успя да плъзне другата си ръка от рамото й до китката на свободната й ръка, след което я изви зад гърба й, за да стегне и двете й китки в желязната си десница като в менгеме.

Но когато бавно плъзна лявата си ръка по веригата, която все още не беше откачена, очите на девойката се разшириха от ужас. Едва сега тя се досети за намеренията му. И той успя да освободи скобата от китката й. Ерика изтръпна, когато чу зловещото изщракване.

Селиг отстъпи крачка назад. Тя веднага се опита да прикрие с ръце голотата си, но веригата, преметната зад гърба й, не позволяваше да премести ръцете си по-напред от заоблените си хълбоци. Тя се оказа гола и беззащитна пред алчния му поглед, неспособна дори да покрие с длани изящните си гърди. Така ли мислеше да я покаже пред гостите, изпълнили залата, които щяха да бъдат безкрайно доволни да видят една датчанка, изпаднала, в такова унизително положение.

Гордостта й бе сломена и сега, без всякаква съпротива от нейна страна, Селиг би могъл да я изведе от стаята като куче за синджир. Ако се опиташе да протестира, нищо не би спечелила. Тя не се опита, дори и когато ръцете му се отдръпнаха от тялото й, тези ръце, които я бяха накарали да се почувства унизена както никога досега. В гърдите й се надигаше силен гняв, какъвто не помнеше да е изпитвала някога.

Още не бяха достигнали стълбището, когато тя се съвзе и даде воля на гнева си:

— Страхлив мерзавец! Противен нерез! Долен мошеник!

Преди да изрече последната дума, Селиг вече бе успял да се извърне към нея и просъска с почерняло от ярост лице:

— На колене, щом си позволяваш да ме наричаш така!

Без дори и за миг да се поколебае, нещастната пленница се отпусна на колене, наклони се напред и го ухапа за крака. Младият викинг изрева от болка. Наведе се да я удари, но изгуби равновесие. Сграбчи я за раменете, за да не падне, но се подхлъзна и двамата се озоваха на пода. Ерика се задъха и се опита да го отблъсне от себе си, но ръцете й бяха вързани за гърба. Тогава се напъна да го изтласка с раменете си и бедрата си, ала това се оказа фатална грешка.

Изведнъж забеляза, че той не помръдва, а само я гледа втренчено. Това че бе легнал върху гола жена може би нямаше да го възбуди толкова, но нейните движения запалиха страстта му. Сивите му очи заблестяха и а следващия миг тя усети нещо твърдо между бедрата си.

Обхвана я паника. Изкрещя, преди устните му да заглушат вика й.

— Забрави ли, че ме мразиш!

В този момент омразата му сякаш бе изчезнала и страстта му бе заглушила всички останали чувства. Ерика усети как желанието започна постепенно да замъглява и нейната глава.

Селиг знаеше как да целува жените. Нежно прекара език по устните й, засмука ги, после леко ги захапа и накрая езикът му проникна в устата й. Девойката никога не бе целувана от мъж и за секунди опитните му ласки успяха да я замаят. Но целувките му не бяха единственото, което я караше да потръпва в прегръдките му.

Ръцете на младия мъж бяха достигнали до най-интимните части на тялото й. Погали гърдите й, притисна ги, а след това пръстите му започнаха да разтриват зърната, докато не усети, че се втвърдяват от възбуда. Като че ли тялото й бе обхванато от огън. Ерика простена.

Никой от тях не чу приближаващите се стъпки, но сухият глас отекна в ушите им:

— Предполагам, ще ми кажеш, че тези две седмици, които прекара в леглото, са те изпълнили с отвращение към него и затова сега си на пода.

— Върви си, мамо — изрева Селиг.

— Искаш да кажеш, че не желаеш да те безпокоят? Ти се подиграваш с мен!

— Мамо!

Молбата му бе посрещната с възглас на отвращение. Отново се чу шум от стъпки, но този път затихващи.

Селиг въздъхна и отпусна главата си върху нейната. В първия миг дори не осъзна, че е легнал върху голото й тяло, после внезапно се вцепени и се отдръпна назад. Лицата и на двамата пламтяха от срам и неудобство.

— Може би не те е видяла — опита се той да я успокои.

— Какво значение има това? — горчиво отвърна Ерика. — Ти си този, който би трябвало да се срамува.

Той я изгледа намръщено, преди да се изправи, след което хвана веригата, свързана към нашийника, и помогна на девойката да стане.

— Ти ме предизвика, когато ме ухапа по крака — рязко изкрещя той.

— Постави ме отново на колене и аз ще ти покажа на какво съм способна.

Лицето му потъмня от гняв.

— Ти се държа като разгонена кучка — припомни й той.

— А ти пожела една жена, за която казваше, че я мразиш! — не му остана длъжна Ерика.

От нейна страна не беше много разумно да му се надсмива. Селиг протегна ръка и повдигна нашийника й. Лицето й се доближи до неговото.

— Презирам те, момиче, можеш да бъдещ сигурна в това. — Гласът му звучеше заплашително. — Презирам дори леда, който тече във вените ти. — И злобно се усмихна. — Но той се разтопява, когато някой мъж те докосне, нали?

Девойката трябваше да му бъде благодарна, че той не направи нищо повече, освен да я оскърби. Но тя беше прекалено разгневена, за да чувствува благодарност към своя мъчител.

— Най-малко пък съм склонен да ти се извинявам…

Той се отдръпна от нея и злобно процеди през зъби:

— Прибери се в стаята, момиче. Ще изпратя Еда да ти помогне да се облечеш. Появата ти в залата може да бъде отложена за друг ден.

— Когато майка ти няма да ти попречи да се нахвърлиш върху мен?

Тя рязко се обърна, без да изчака ефекта на язвителната си забележка. Кръвта се отдръпна от лицето му. В сърцето му бушуваше гняв. Няколко минути не можеше да помръдне от място, като се опитваше да се успокои, но не успя. Вместо да слезе по стълбите, той тръгна към стаята си.

Вратата бе отворена, понеже Ерика не можа да я затвори с вързани ръце. Девойката седеше свита в ъгъла си, с глава наведена над коленете, а косата й покриваше почти изцяло голотата й. Унилата й поза така силно му подейства, че той яростно ритна вратата и злобно изруга, защото бе обул меките си ботуши и кракът го заболя. Как се осмелява да го кара да изпитва жалост към нея? И в същото време как е възможно да я желае така страстно?

Тя се сепна. В кобалтовосините й очи нямаше сълзи, но нямаше и гняв. Единственото, което видя в тях, бе страдание. А той никога не можеше да гледа страданието в женските очи, без да почувствува желание да го изтрие завинаги от тях. Селиг се обърна и се отдалечи, преди да е направил някоя глупост, за която после щеше да съжалява.