Отдай ми любов

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА

Селиг изведе жребеца от конюшнята. Това не беше неговият жребец — този бе взет временно от Ройс — защото неговият боен кон бе отвлечен от крадците заедно с меча му. Той често си мислеше да тръгне с хората си по следите им, когато възстанови силите си, за да накаже разбойниците и да си върне коня и меча. Все още обмисляше кога да потегли. Може би след като се премести в новия замък…

Не беше избрал най-подходящия момент за преместването от Уиндхърст в своя замък. В двора гъмжеше от слуги, много повече от друг път, поради големия брой гости в замъка. Ройс и Кристен бяха заети с неколцина мъже, непознати на Селиг, които навярно придружаваха краля. Братята му изпробваха новите си мечове в южната част на двора, заобиколени от група воини, сред които се извисяваше Гарик. Майка му говореше с Тургайз Триметровия, застанал както винаги на два-три метра зад Ерика — тя не случайно го наричаше „моята сянка“. Селиг се зачуди за какво ли би могла да приказва Брена с гиганта. Пред него тя изглеждаше като момиченце.

Ерика го чакаше пред вратата. Преди няколко часа тя се бе сбогувала с Рагнар. Селиг бе очаквал да я намери обляна в сълзи, затова бе решил да я натовари с опаковането на вещите му, само и само да разсее тъгата й. Оказа се, че за пореден път бе сгрешил в преценката за чувствата на жена си.

Той й съобщи със загрижен тон, че е време да опакова и нейните вещи, но тя раздразнено му се сопна, че тук няма нищо нейно. Младият мъж се постара да не й остане длъжен, грабна веригите й от пода и ги запрати в раклата. Тя се огледа, за да намери кинжала му, но той презрително се изсмя.

Кристен му махна с ръка и се приближи. С нескривана радост сестра му призна, че най-после в нейния замък ще се възцари спокойствие и след като Селиг се премести в новия си дом, животът отново ще потече в обичайното си русло.

— Дано само не се случи пак някоя беда, която да обърка плановете ни. Синът ми много ще съжалява, ако не изчакаш завръщането му — подхвърли тя.

Двете деца на Ройс и Кристен бяха укрити заедно с бавачката Мегън при братовчеда на Ройс — Алден — като предпазна мярка още когато очакваха Рагнар да нападне Уиндхърст.

— Скоро ще бъдат тук — уточни Кристен.

— Ще се прибирам в новия замък само за да преспивам — успокои я Селиг. — Когато се събира цялото семейство, ще се отбивам тук всеки ден или поне през ден.

— Ще взимаш ли и жена си?

Селиг се намръщи и нищо не отговори. Кристен винаги го бе дразнила с подмятанията си за поредния му успех сред жените в околността. По-добре бе да не й обръща внимание, но не можа да се сдържи и побърза да смени темата:

— Струва ми се, че кралската свита потегля.

Кристен проследи погледа му, насочен към групата непознати мъже, с които Ройс разговаряше оживено.

— Това са съвсем други хора, търговци. Пристигнаха днес, за да преговарят с крал Алфред. Насочили ги към нашия замък, но сега ще трябва да тръгнат по следите му, ако искат да го настигнат до утре вечерта.

Селиг се вгледа замислено в единия от непознатите.

— Онзи конник в средата ми се струва познат от някъде. Идвал ли е преди в замъка?

— Лорд Дъруин? Може би се е отбивал, защото явно Ройс го познава, но трябва да е било преди пристигането ми в Уиндхърст.

Селиг сви рамене. От напрегнатото вглеждане главата отново започна да го боли. Реши по-късно да разпита зет си за лорд Дъруин.

Младият викинг влезе в предверието, където вече го очакваше Ерика. Кристен се присъедини към тях. Разговорът се насочи към младоженката.

— Да не би нещо да притеснява жена ти? Вижда ми се много намръщена. Може би не иска да напуска Уиндхърст?

Селиг си възвърна чувството за хумор.

— Не, само имахме малък спор дали да вземем веригите с нас. Ох! — изохка той, след като Кристен здравата го сръга в ребрата. — Защо ме удари?

— Защото се усмихваше с онази проклета усмивка — изръмжа сестра му. — Знаеш какви чувства навяват в мен…

— Бог Один да ми е на помощ — пресече я той. — Не започвай отново, сестричке. Тя не носи вече веригите, нали?

— Което не означава, че ти няма да й ги сложиш отново, нали?

— От нея ще зависи…

Селиг не успя да довърши, защото вниманието му бе привлечено от суматохата пред вратата. Пристигнаха децата на Ройс и Кристен заедно с бавачката и неколцина мъже. Малкият Алфред, който яздеше своето пони начело на групата, пръв скочи на земята и се втурна към баща си, после прегърна баба си, а накрая се затича към преддверието, за да се хвърли в прегръдките на любимия си вуйчо. Последна с вниманието му бе удостоена майка му, но Кристен разбираше, че синът й вече бе поотрасъл и мъжете му бяха по-интересни.

Селиг се разсмя, когато малката Тора изостави бавачката си и последва примера на брат си, като се втурна към него без дори да забележи майка си. Разбира се, той не можеше да устои на порива да грабне на ръце прелестната си племенница.

И преди беше изпитвал копнеж и той да има такава очарователна дъщеричка. Погледът му като че ли случайно попадна на Ерика, смълчана до стената, и като че ли нещо разтърси душата му. Жената, да, жената, всяка жена е създадена да ражда, да отглежда деца, както и да се грижи за мъжа си, да пази домашното огнище, да се моли на бога за рожбите си и съпруга си. Но не и неговата жена, езичница като всички датчани, неверница, която бе изтръгнала от него обещанието да не я докосва. От тяхното споразумение нямаше да се родят деца.

— Може би е най-добре да тръгваш.

Раздразнението от думите на сестра му попречи на Селиг да осъзнае веднага смисъла им.

— Не ставай ревнива, Крис — усмихна й се той. — Жената на Алден е отрупала Тора с прекалено много обич и затова сега дъщеря ти не иска да погледне нито една жена, дори и собствената си майка.

— Никога не съм забелязала да ти липсва любовта на околните.

— За мен няма по-голямо щастие.

На лицето му се изписа толкова похотливо изражение, че Кристен прихна от смях. Брат й си оставаше все същия, само че вече беше женен. Внезапно се запита дали характерът му няма да създаде куп проблеми на Ерика. На нейно място тя не би била щастлива.

Селиг обсипа с целувки малката Тора, като успя да накара детето да вика от радост, след което се обърна към Кристен, целуна я за сбогом и с нетърпелив жест подкани жена си да тръгва с него. Ерика бавно закрачи към оседланите коне, но не прие поканата му да се качи зад него на коня му.

— Предпочитам да седна зад Тургайз — процеди тя през зъби.

Гласът му веднага се втвърди.

— Не, ще се качиш на моя кон.

— Няма ли някой свободен кон за мен?

— Не виждам защо трябва да оседлаваме още един кон — замъкът ми е наблизо. Или може би отново предпочиташ да ходиш пеш?

— Хайде, деца, стига сте се заяждали — намеси се Брена и застана между тях. — Нима искате да уплашите внучката ми?

Брена хвана Тора за ръчичката и я поведе към къщата. Почервеняла, Ерика мълчаливо се качи на коня. Също зачервен, Селиг последва примера й и потегли към крепостната врата без дори да погледне към Кристен. Неизменният Тургайз завършваше мрачната процесия.

Ерика съжаляваше, че й се налага да пътува в такава близост със съпруга си. Както често й се случваше напоследък, отново започна необяснима промяна в усещанията й, особено след току-що преживяната трогателна сцена между Селиг и невръстното момиченце. Това дете е негово. Нямаше почва за съмнение — нали Брена бе споменала, че е нейна внучка.

В далечината се появиха очертанията на нейния бъдещ дом и Ерика повече не можеше да мълчи, макар че започна доста нерешително:

— Аз не съм първата ти съпруга, нали?

— Не, първата си, не съм се женил досега.

— Тогава коя е майката на онова дете?

— Кое дете?

— Момиченцето.

— Имаш предвид Тора? Ах, да, разбира се, че говориш за нея — захили се той. — Наистина прилича на мен, нали?

— Напълно — едва не се озъби тя.

Той се извърна на седлото и я погледна развеселено.

— Ако се каниш да си премериш силите с майка й по-добре се откажи още отсега. Тя е много по-добра от теб в ръкопашните схватки.

— Повтарям: коя е нейната майка?

— Сестра ми, разбира се.

Кристен? О, да, как може да се заблуди толкова от приликата между Селиг и Тора? Как можа да не се досети и отново да стане за смях!

Идеше й да се засмее и същевременно едва се сдържаше да не го удари, но се опомни от мисълта, че не трябва да се държи прекалено свободно с него. Този негодник отново се подигра с нея, но тя няма да му отвърне по същия дебелашки начин. Внезапно й се прииска да може да се държи с него непринудено и тази мисъл я въодушеви. Сватбата не промени много техните отношения въпреки очакванията й. Трябва да направи нещо против тези смехотворни изблици на ревност, които очевидно забавляват съпруга й. Може ли да ревнува един мъж, когото въобще не обича?