Отдай ми любов

ГЛАВА ПЕТА

Волската каруца се влачеше едва-едва по обраслия с трева път между дърветата. Поводите държеше стара жена с възлести ръце и чорлави сиви коси. До каруцата накуцваше младо момиче. Единият й крак по рождение бе по-къс от другия. Злокобният мирис на труповете ги бе застигнал много преди да открият телата на избитите пратеници. Старата Велда добре познаваше този мирис. Младото момиче, племенницата й Блайт, ненавиждаше тази миризма, но се бе научила да я понася.

Когато най-после съзря телата на убитите, Велда отби каруцата от пътя и бързо скочи на земята. За възрастта си бе доста пъргава. Само след секунди тършуваше из джобовете на мъртвите, без да пропуска нито един от труповете.

Не след дълго Блайт я чу как възкликна недоволно:

— Тфу! Скитниците пак са ни изпреварили!

Трябваше да каже „другите скитници“, тъй като тя изхранваше себе си и племенницата си с остатъците храна и вещи, останали от живите или мъртвите. Войниците вече години наред опустошаваха страната. Това бяха богати години за дрипльовците като нея. Тя упорито вървеше по следите на датчаните. Оправдаваше се, че уж търси изгубения си син и никой не й обръщаше внимание, когато претърсваше падналите из бойните полета.

Ала този път наистина я бяха изпреварили. Други, по-пъргави скитници, вече бяха пребъркали джобовете и кесиите на тези мъртъвци. Бяха задигнали ботушите, кожените им наметки, мечовете, секирите и кинжалите. Бяха оставали само ризите на двама от убитите. Около тях се носеше миризма на кръв и смърт. Двама от мъжете бяха напълно съблечени от мародерите. Изчезнали бяха дори долните им дрехи. Сигурно са били хубави и скъпи. Навярно мъжете са били лордове.

Блайт стоеше зад нея и бе извърнала поглед от кървавата поляна. Трябваше да изчака леля си. Велда не беше на себе си от яд, че нищо не бе останало за оплячкосване и в гнева си задърпа с всички сили ризата на единия от все още неразсъблечените мъртъвци. Блайт знаеше, че тя щеше да изпере дрехата, щеше я закърпи и после щеше да я размени на пазара срещу нещо за ядене.

Младото момиче не можеше да се престраши да докосне някой от труповете и затова леля й не настояваше да й помага в тази работа. Блайт й беше благодарна за това. Но в замяна тя беше тази, която продаваше плячката, а ако времената бяха по-трудни, продаваше и себе си. Велда я беше отгледала от бебе и младото момиче бе свикнало с този начин на живот. Но Велда бе остаряла и се надяваше в скоро време да се сдобие с покрив над главата си, вместо да скита с волската каруца и да мръзне нощем в дрипавите завивки под открито небе.

Тази надежда можеше да се сбъдне, тъй като старата скитница бе научила, че наскоро бе починала съпругата на един от нейните братовчеди. Затова сега двете с племенницата й пътуваха към Бедфорд, където живееше овдовелият й братовчед Алдрих. Покойната му съпруга никога не ги бе допускала в дома си, но вече си бе отишла от този свят и Велда се надяваше да омъжи Блайт за Алдрих и двете да се настанят в дома му. Вдовецът бе много по-стар от племенницата й, но не беше грозен, не беше и скъперник и Блайт бе съгласна да стане негова жена. Надяваше се, че очакванията на старата и хитра Велда ще се сбъднат. Пък и той винаги беше мил с нея въпреки недъга й. Щеше да бъде толкова хубаво да има свой дом и да не трябва да се безпокои всеки ден дали ще има нещо за ядене.

Погледът й блуждаеше наоколо, докато чакаше леля й да свърши с огледа. Девойката ненавиждаше смъртта, беше се нагледала на трупове, но нещо в тези бе привлякло вниманието й. Отново и отново поглеждаше към един от лежащите на пътя мъже. Накрая не издържа и се приближи.

Той бе един от двамата, които бяха напълно разсъблечени от неизвестните мародери. Велда го бе обърнала по гръб, с проклятия и пъшкане, тъй като той бе доста едър. Искаше да провери дали не е останал някой пръстен по ръцете му. Но навярно не бе имал пръстени, защото нито един от пръстите му не липсваше. Това бе най-бързият начин, по който крадците вземаха пръстените на мъртъвците. Не губеха време да ги измъкват от подутите им стави.

Тялото му беше младо и стройно. Блайт не откри рани по него, а само многобройни белези от минали битки. Сигурно е бил храбър воин, участвал в много сражения. Но лицето му бе като на ангел и тя не можеше да откъсне поглед от изящните му черти. Странникът бе толкова красив, че дъхът замря в гърдите й. И за пръв път от толкова години, похабени в скитане сред безчет трупове, очите й се наляха със сълзи.

Той въздействаше така на всички жени и Блайт, която дори не го познаваше, се отпусна на колене и заплака. Ръката й неволно докосна лицето му. За нейно учудване кожата му бе топла и мека. Тя рязко отдръпна ръката си и извика от изненада, когато усети дъха му.

— Лельо Велда, този мъж е още жив!

Велда продължи да сгъва ризата, която бе съблякла от другия мъртвец, погледна към нея и разсеяно промърмори:

— И какво от това? Навярно скоро ще умре.

— Но той няма рани по тялото си!

Старата жена се приближи и погледна към мъжа. Вече го бе преобръщала и не бе видяла рани по красивата му снага. Повдигна главата му и напипа една подутина на тила му. После пусна главата му на твърдата земя, без да се притеснява, че може да му причини силна болка. Мъжът дори не изохка.

— Ударен е бил по главата — равнодушно рече тя. — Едва ли ще се свести.

— Но ако все пак оживее?

— Е, може и да оживее, ако някой се грижи ден и нощ за него, но едва ли ще се намери такъв. Хайде да тръгваме, аз свърших…

— Аз мога да се грижа за него.

Велда я изгледа ядосано.

— Как смяташ да се грижиш за него? Нямаме какво да ядем утре и не можем да останем тук. Пък и нямаме време за губене. Той е по-скоро мъртъв отколкото жив.

Блайт отново погледна към мъжа и повтори упорито:

— Ако има и най-малката надежда да оживее, аз ще се опитам да го спася.

— Вече ти казах, че не можем да останем тук. Трябва да стигнем до следващото село и да потърсим храна.

— Тогава ще го вземем с нас.

Велда безпомощно разпери ръце.

— Да не си си изгубила ума, момиче? Защо трябва да правим това?

— За да го спасим.

— Но ние дори не го познаваме.

Внезапно Блайт се досети как може да накара леля си да се съгласи.

— Ако оживее, той ще ни възнагради богато за това, че сме спасили живота му. Той е лорд. Иначе защо ще му задигнат дрехите? Няма ли да е по-добре да имаме някоя монета в кесията, когато се появим пред очите на Алдрих?

Велда намръщено се замисли, но все още се колебаеше.

— Никак не е лесно да се грижиш за един полумъртъв. Та той дори няма да може да преглътне овесената каша. Може да се съвземе, но може и да издъхне в ръцете ни.

— Може да изкараме двеста златни монети…

— Тогава ми помогни да го качим в каруцата. Но те предупреждавам, момиче, че ако не се свести преди да стигнем в Бедфорд, ще го изхвърля на пътя. Не можем да заведем този непознат при Алдрих — няма дори да ни позволи да прекрачим прага му. Братовчед ми не иска да привлича вниманието на благородниците, дори и те да са милостиви. Нищо добро няма да излезе от тази работа. Затова трябва да ми обещаеш, че ще правиш каквото ти кажа или този полумъртъв хубавец ще остане да лежи тук. Не искам да ми възразяваш, ако се наложи да се отървем от него.

Блайт веднага кимна в знак на съгласие. Тайно се надяваше да го изцери за две седмици, а точно толкова време щяха да се клатушкат с тази каруца до Бедфорд. Едрият мъж не можа да се побере в каруцата. Краката му стърчаха навън и при всеки тласък се удряха в земята, но нищо не успя да наруши дълбокия сън на непознатия.

Дните отминаваха. Велда не спираше да мърмори, макар че научи Блайт как да налива вода в гърлото му без да го задави. Успяваше да го накара да преглътне малко вода и храна. Надяваше се, понеже мъжът беше едър и мускулест, че може би щеше бързо да се възстанови.

Младото момиче се грижеше всеотдайно за него и винаги се стараеше да има месо в бульона. Вярваше, че ще живее, макар че младият мъж не помръдваше и нито веднъж не отвори очи.

Блайт правеше всичко, което беше по силите й; но нито тя, нито Велда знаеха как да го лекуват. Вече приближаваха Бедфорд, но състоянието на мъжа не се променяше. Блайт измоли от леля си да починат два дни преди да продължат, но не можеше да се надява на повече. На карта се поставяше бъдещето й, възможността да заживее по-охолно. Велда не преставаше да й натяква, че не могат да рискуват всичко заради един непознат.

Никога през живота си младото момиче не бе изпитвало такава мъка както сега, когато трябваше да изостави този красив мъж. Но поне успя да се пребори със скъперничеството на леля си и го облече с най-хубавите дрехи, задигнати от мъртъвците в крайпътните канавки. Сърцето не й позволяваше да го захвърли гол сред безлюдното поле. Това беше последното, което можеше да стори за него. Гледаше го и плачеше, но беше безпомощна. За последен път се опита да го накара да дойде в съзнание. Удари му няколко плесника, изкрещя му, че трябва най-после да се събуди, но той не помръдваше. Обзе я гняв. Бе положила толкова усилия да го спаси, но не бе успяла. Трябваше да се подчини на леля си.

Накрая Велда го свали от каруцата, като не спираше да мърмори, че Алдрих няма да хареса Блайт като види подутите й от плач очи. Но девойката не мислеше за бъдещия си жених. Навярно никога повече нямаше да срещне този непознат, но знаеше, че ще го помни до края на живота си.