ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

Дните бавно отминаваха. Нищо особено не се случваше. Изнервена от всичко около нея, особено от неизменното присъствие на Селиг, Ерика искаше времето да тече по-бързо. Доста скоро се установи новият порядък в живота на замъка, променен от появата на пленницата. Ивар проверяваше веригите й сутрин и вечер, без да пропуска нито ден. За целта разтваряше скобата, която свързваше триметровата верига към клина, забит в стената, но нито веднъж не освободи халката към нашийника й, който тя през деня успяваше да нагласи така сръчно, че едва ли не стоеше на врата й като някаква изящна огърлица. За нейна изненада проклетата гривна около гърлото й не тежеше повече от една истинска огърлица.

Като че ли Кристен мразеше тези вериги дори по-силно от пленницата. На два пъти се скара с брат си за тях, но той не отстъпи.

„Никога няма да се разделиш с тях.“

Селиг не бе казал точно това на сестра си, но онези зловещи думи още звучаха в ушите на Ерика. Не можеше да забрави в какво отчаяние бе изпаднала тогава.

Майка му също бе подхвърлила някаква забележка за оковите, но не с такава ярост като Кристен, а по-скоро от любопитство. Селиг й бе отвърнал по същия начин.

Ерика не можеше да се примири с това наказание. Пръстите й постоянно бяха разранени от безплодните опити да изтръгне веригата от стената, които се повтаряха всяка нощ.

Не изпитваше облекчение, дори когато окачваха веригата от стената, понеже това не й помагаше да се чувствува по-свободна. Наистина, понякога през деня Кристен или Еда я извеждаха до клозета и това бяха единствените минути, когато напускаше тази проклета стая и се отърваваше от присъствието на своя мъчител. На самия Селиг дори и това не бе позволено от строгата му майка, но то бе нещо съвсем различно. Когато укрепнеше, той отново щеше бъде свободен, но тя — никога, ако се сбъднеха заплахите му.

Девойката дори не се осмеляваше да запита каква участ я очаква, когато нейният мъчител оздравее. От една страна се радваше на това принудително отлагане. Но от друга й се искаше всичко да свърши колкото може по-бързо, каквито и мъчения да я очакват, за да може да се възстанови преди да пристигне брат й. Но само при условие, че не я измъчват прекалено много. Ала трябваше да очаква, че Селиг Благословения е замислил да я мъчи безкрайно.

Ерика не можеше да потисне тревожните си мисли. И без това се безпокоеше за още много хора — за Турстон и счупената му ръчичка, за Тургайз, който може би в този миг рискуваше живота си, за да я спаси, за опасността да вехне тук месеци наред преди брат й да узнае къде е отвлечена и да я освободи.

Сигурно стражите от Гронууд са тръгнали да го търсят, но Рагнар вероятно бе отпътувал не само за да й намери подходящ жених. Нищо чудно да е решил да се отбие някъде другаде. Разбира се, навярно ще посети крал Гутрум. Но може и да се е отправил към норвежкия стан, далеч на север или се е спуснал на изток до кралство Мерсия, което все още е едно от най-силните кралства на Острова. Тогава би трябвало да го очаква след няколко месеца.

Въобще не желаеше да разговаря със Селиг. След всеки разговор с него Ерика изпадаше или в силен гняв, или в дълбок страх. Затова избягваше да го пита за каквото и да било. Но понякога Селиг я заговаряше с по-спокоен глас, без заплахи или хапливи забележки, просто така, за да разсее скуката. Тогава пред нея се разкриваха такива страни от характера му, за които многобройните му обожателки дори и не подозираха.

Този мъж наистина умееше да очарова. Ако пожелаеше, можеше да забавлява събеседниците си до зори. И можеше да обезоръжи Ерика само с един поглед, само с една дума и сърцето й започваше бясно да тупа в гърдите й. Мъж като него бе способен да я накара да мечтае и тя неведнъж се улавяше, че тайно бленува по него, дори бе готова да крещи, когато си представяше как нежно я прегръщат силните му ръце, как я докосват чувствените му устни, как сребристосивите му очи галят снагата й, изпълнени с копнеж по нея и само по нея.

За щастие Селиг Благословеният не разкриваше доброто в себе си дотолкова често, че да я накара да забрави за жестокостта му, която, изглежда, той пазеше единствено за нея.

След първата седмица Селиг започна да става от леглото, но винаги скришом от майка си. Не излизаше от стаята, разтъпкваше се само вътре в нея, за да раздвижи мускулите си. Понякога откачваше от стената веригата на Ерика и я теглеше из просторната стая след себе си като куче на синджир.

— Трябва да свикваш. — Това бе всичко, което бе получила като обяснение, когато го бе погледнала безмълвно, с въпросително повдигнати вежди, при първата им „разходка“.

— С какво трябва да свиквам?

Той бе замълчал, макар че тя бе повторила въпроса си. През цялото време тя си стоеше в ъгъла, час след час, като се страхуваше да направи каквото и да е без разрешението му, но й беше противно дори да го помоли за най-дребната услуга.

В този ден за пръв път той и тя се озоваха близо един до друг и Ерика като че ли чак сега откри колко висок бе този викинг — почти достигаше два метра. Разбира се, че вече го бе виждала изправен, но никога досега не бе заставала до него, а ръстът на всеки човек въздействаше най-силно от непосредствена близост. Тя самата не беше от ниските, поне що се касае до саксонките, които до една бяха поне с половин глава под нея. В този замък Ерика отстъпваше по ръст само на Кристен, но Селиг бе по-висок от сестра си. И сега, когато бе обърнал широкия си гръб към нея, ръстът му изглеждаше още по-внушителен.

Девойката никога нямаше да забрави онзи следобед, когато бяха сами в стаята и той започна да бълнува. Тя беше задрямала, времето беше горещо и задушно, през отворения прозорец не нахлуваше освежителен бриз.

Ерика чу как Селиг изохка от болка и веднага отвори очи. Това не се беше случвало откакто бяха пристигнали в замъка. Дори когато болката в главата му се усилваше, Селиг не издаваше нито звук, само лицето му се изкривяваше в болезнена гримаса. Девойката вече много добре познаваше кога го измъчваше раната на тила.

Но този път младият викинг бе простенал тъй силно и остро, че Ерика се втурна към леглото, без да се замисли. Веригата издрънча, повлече се след крака й и тя се сепна, рязко се обърна и примирено се прибра в своя ъгъл. Нека боговете се погрижат за него. Тя не би помръднала и пръста си, за да го…

Глухо изръмжаване я накарва отново да се втурне към леглото му. Но в следващия миг разбра, че Селиг бълнува в съня си. Измъчван от кошмари, той се гърчеше и мяташе глава, като че ли в знак на несъгласие с невидим събеседник. Ерика потрепери, когато юмрукът му се стовари върху леглото.

Реши да го събуди, преди да се е контузил сам. Не се бе загрижила за благоприличието, не се бе замислила дали няма да влезе някой слуга и да я завари надвесена над главата му. Нито пък се тревожеше, че трябва да облекчи страданията му. Причината беше съвсем егоистична — Ерика не желаеше той да се нарани в съня си, защото това би удължило престоя й в тази стая, която за нея се бе превърнала в затворническа килия. Тази тревожна мисъл се оказа най-силната подбуда да се престраши и да посегне към рамото му, за да го събуди.

Но когато се наведе над обления в пот викинг, тя успя да долови трескавия му шепот:

— Стига… стига… стига с този смях… Спри… трябва да спреш.

Ерика изстина, защото разбра, че той си припомня мъченията, на които бе подложен в нейния замък. Нали й се бе заканил, че тя вече никога няма да се засмее. Значи това е била целта му — да й причинява такива мъки, че тя да няма нито един повод за радост. Но изглежда, че в съня си не бе успял да постигне злокобната си цел и затова бе тъй отчаян.

Внезапно осъзна, че най-тежкото наказание за него ще бъде да го остави да се измъчва в кошмарните си съновидения. Но ако пострадаше по-силно, тя отново щеше да стои прикована в ъгъла. Затова, макар и неохотно, грубо го раздруса по рамото и успя да го събуди. Но последствията се оказаха съвсем неочаквани за младото момиче.

Селиг отвори очи и се огледа с мътен поглед. Внезапно повдигна ръце и я прегърна през врата, притисна я плътно до себе си и страстно я целуна, преди тя да успее да отблъсне ръцете му.

Ерика се разтрепери. Никога не бе изпитвала такова разтърсващо чувство — нито насън, нито наяве. Раздразнението изведнъж я напусна. Новите емоции, нахлули в душата й, изтласкаха досегашните й горчивини. Устните му се притискаха към нейните, търсеха ги и ги отблъскваха, обхождаха и разтваряха, за да сторят път на езика му.

Кръвта й закипя, кожата й настръхна. Дори дъхът й замря. Дори не се досети да го прегърне и да се сгуши в прегръдките му.

Може би затова той изведнъж се пробуди напълно, опомни се и я изтласка от леглото. После се вгледа в нея с обезумял поглед.

— В името на бог Тор, какво се опитваше да ми сториш?

— Аз? — Тя скочи на крака толкова възмутена, че не можеше да говори. — Само се опитвах да те събудя. Сънуваше някакъв кошмар, не, всъщност сънят ти не беше лош, преди да се нахвърлиш върху мен като звяр.

— Не си спомням да съм сънувал — задъхано изрече той и избърса устните си с опакото на ръката си.

Ерика побърза на свой ред да изтрие вкуса на милувките му от своите устни и едва тогава процеди с унищожителен блясък в очите:

— Жалко.

— Предупреждавам те, момиче, ако…

— Не се тревожи — пресече го Ерика. — Грешката не е моя. И ако още веднъж се опиташ да ме целунеш насила, ще се увериш колко остри са зъбите ми.

Селиг пребледня като платно, вбесен и обиден.

— Можеш да бъдеш напълно спокойна — няма да има следващ път. По-скоро ще целуна някоя свиня по задника.

Сега лицето на девойката придоби същия цвят като неговото.

— Думите ти съвсем точно изразиха и моите чувства.

Той отметна гневно завивките. Но този път Ерика бе толкова обидена, че реши да не отстъпва. Опря ръце на кръста си и решително вирна брадичка. Той набързо намъкна ризата си и я обсипа с проклятия, но този път тя не се сви уплашено в ъгъла си.

— Какво става тук?

Ерика никога не узна какво би могло да се случи. По-късно, когато се успокои, тя бе изпълнена с благодарност към майка му, която в същия миг бе отворила вратата. Самата Брена съвсем не изглеждаше очарована от вида на двамата, настръхнали един срещу друг.

Селиг уморено се отпусна на възглавницата.

— Малък спор. Нищо особено, мамо — въздъхна той и преглътна ядосано.

— Малък? — изсумтя Брена. — По-скоро доста шумен. Но поне вече даваш повече признаци на живот.

Селиг се надигна на лакът. На лицето му бе изписана толкова силна надежда, че дори предизвикваше смях:

— Значи вече мога да напусна стаята?

— Вероятно в най-скоро време. — Сега гласът й прозвуча по-строго. — Макар че бих искала да изчакаме, докато се оправиш напълно.

Селиг се ухили.

— Нима не си щастлива, че вече няма да съм принуден по цял ден да пазя леглото?

— До нас достигна слух, че кралят ще пристигне със свитата си в замъка навярно след час. Ройс очаква кралят да го разпита за нападението и за смъртта на епископа. Затова, ако се чувстваш по-добре, трябва да слезеш в залата…

— Достатъчно главоболия ми се струпаха тази седмица.

— Знам, че още не са изтекли две седмици, Селиг. Ако можех да…

— Много добре те разбирам, мамо — отново я прекъсна той и се усмихна. — Май не остана много време за преобличане. Ще те помоля да излезеш, за да мога да се приготвя. Сигурен съм, че едва ще ми стигне един час. Нали каза, че крал Алфред ще пристигне след около час?

Брена сви рамене и излезе от стаята. Селиг веднага отиде до раклата.

Ерика поклати глава.

— Би трябвало да се засрамиш, че излъга майка си, без да ти мигне окото.

— Защо? — ухили се той. Очевидно бе забравил за спречкването им. — Та майка ми много добре знае, че след десет минути ще бъда в залата. Въпреки мнението ти, наистина е невъзможно някой да излъже милата ми майка.

Загрузка...