9. Тя се въ-ъ-ърна…

Хана стоеше в средата на празния снимачен павилион и учеше репликите на Наоми, които асистент-режисьорът бе разпечатал по-рано и беше подчертал с маркер. Ханк, режисьорът на „Изгори докрай“, беше дал почивен ден на актьорите и снимачния екип, защото снимането по време на гръмотевична буря беше опасно, но Хана реши да поостане, за да се упражнява. Искаше да е перфектна за следващата си голяма сцена. Макар Ханк да й беше казал, че се справя отлично, тя все още се чувстваше донякъде като измамница. Играеше с хора, които имаха огромен опит… а единственото, с което бе прочута тя, беше онази реклама и тормозът, на който я бе подложила Али.

— И точно затова вече не сме приятелки, Хана Мерин — произнесе тя в тихото помещение, застанала сред застиналите камери, оборудването и прожекторите. Погледна с презрение въображаемата Хейли, която стоеше пред нея. В тази сцена тя, в ролята на Наоми, беше узнала, че Хана едва не е убила братовчедка й в катастрофа. — Защото си луда. И си лъжкиня. А това е повече, отколкото едно момиче може да понесе.

Тя си представи отговора на Хейли. Дали щеше отново да използва онзи противен глас? Да дъвчи въображаемата си дъвка? Малко по-рано през деня Хейли бе изиграла още една сцена като Хейли, която бе също толкова ужасна. За голямо облекчение на Хана, Ханк бе изтичал на сцената и беше казал: „Хейли, не знам дали си разбрала правилно героинята си. Защо не помислиш малко повече върху това, а ние ще прехвърлим сцените ти за утре?“.

Хейли зяпна изненадано и се изчерви. Веднага, щом тонинженерът свали микрофона й, тя изтича вбесена при Хана.

Ти мислиш ли, че се справям добре? Защото само твоето мнение има значение.

Това бе шансът й да каже нещо, но се почувства като вкарана в капан. Усмихна се сдържано на Хейли и кимна, без да се доверява на гласа си.

Хана повтори репликите си няколко пъти, репетирайки всички движения и паузи. При третия опит тя дори усети, че очите й се насълзяват. Доста ме бива в това, помисли си тя, изпълнена със задоволство. След това си събра нещата и се измъкна през страничната врата.

Макар да беше едва пет часа, небето беше изненадващо тъмно. Духаше вятър, който подмяташе сухите лица по земята, а дъждът като че ли се лееше не на капки, а на чаршафи. Хана погледна към дългата улица, която водеше до паркинга. Тя изглеждаше пълна със сенки и внезапно й се стори, че чува тихо подсмъркване. Обърна се рязко и се огледа, но алеята беше празна.

Хана си пое дълбоко дъх и тръгна по металната рампа към колата си. Когато стигна някъде до средата, тя почувства как полита напред и внезапно се озова на земята. Дланите я боляха от удара и тя имаше усещането, че вятърът се опитва да я изблъска към земята. Тя се изправи на колене и погледна нагоре, но единственото, което видя, бе черното небе. Погледна отново към земята и ахна. На паважа с тебешир беше написано. „ДавАй, Хана“. Второто а в давай беше написано с главна буква.

— Какво искаш? — изписка Хана.

В алеята стоеше още някой, скрит в сенките. Когато фигурата излезе на светло, Хана осъзна, че това е Дениъл, странният асистент на Ханк — същият, който се беше промъкнал в гримьорната на Хейли преди няколко дни.

— А ти к-какво правиш тук? — заекна Хана. Той се беше появил сякаш отникъде. — Ти ли ме блъсна?

Дениъл присви очи; сега те изглеждаха още по-малки и хлътнали.

— Не, но те видях как падна. Не трябва да си тук, Хана. Ханк изпрати всички по домовете им.

Тогава ти защо си тук? — искаше да попита Хана, но не го направи.

— Аз… аз просто си преговарях репликите — отвърна тихо тя, изправяйки се на крака. Погледна отново към тебеширеното А и сърцето й се разтуптя. — А сега си тръгвам.

— Добре. — Хана не можеше да определи точно изражението на лицето му. — Момиче като теб не трябва никъде да ходи само. След всичко, което ти се е случило, човек би си помислил, че ще си по-внимателна.

Хана кимна и забърза към колата си. Едва след като заключи вратите отвътре, тя осъзна, че изражението му беше доста зловещо. Спомни си отново русата коса, която беше мярнала в тълпата предишния ден. Възможно ли бе Дениъл да й помага? Възможно ли бе в снимачния екип на „Изгори докрай“ да има някой от Котетата на Али?

Телефонът на Хана, който лежеше в скута й, изпиука. Тя погледна към екрана.

Али току-що ме нападна в училище — пишеше Емили. — Ела веднага!

Хана подкара колата си и умът й веднага превключи на друга скорост. Определено не можеше точно сега да се тревожи за Дениъл. Единственото, за което мислеше, бе как да стигне до Емили колкото се може по-бързо.

Когато Хана влезе в паркинга на „Роузууд Дей“ и спря колата си до волвото на Емили, небето имаше грозно сив цвят и периодично се разнасяше нисък тътен. В далечината видя Емили, която седеше на една от люлките на детската площадка. Беше навела глава, косата й бе мокра и лъщеше и като че ли беше по бански. Хана отново потръпна нервно.

Междувременно на паркинга се появиха и колите на Спенсър и Ариа, и момичетата вкупом забързаха към площадката. Емили не ги погледна, забила поглед в земята. Краката й бяха боси и кални. Кожата й леко синееше. В ръцете си държеше сгънат на топка суичър, който незнайно защо не беше облякла.

— Какво се случи? — извика Хана, отпусна се на колене до приятелката си и я хвана за ръката. Кожата на Емили беше съвсем студена и настръхнала. Тя миришеше силно на хлор.

— Добре ли си? — Спенсър седна на съседната люлка.

— Наистина ли беше тя? — Ариа прегърна Емили през раменете.

Емили показа лилавеещата синина на шията си.

— Със сигурност беше тя. — В гласа й се долавяше ридание. — Опита се да ме убие.

Тя разказа на момичетата какво се беше случило. С всяко следващо изречение сърцето на Хана биеше все по-бързо. Когато Емили стигна до онази част, в която Али я бе натиснала под водата, тя вече едва дишаше.

— Не трябваше да плувам сама — простена Емили, когато завърши разказа си. — Това бе идеалното място, където Али можеше да ме открие.

— И после тя просто те пусна? — повтори Спенсър.

— Точно така. — Емили сви рамене. — Внезапно се отдръпна и побягна.

— И изчезна? — попита Ариа.

Емили кимна нещастно.

— Не знам как е възможно, но нея просто я нямаше.

— Как… изглеждаше тя? — попита задъхано Хана.

Едва сега Емили вдигна главата си. Очите й бяха зачервени, а устните трепереха.

— Приличаше на труп. — Тя се намръщи и погледна към суичъра, който държеше в ръцете си. — Успях да отмъкна това нещо, преди тя да избяга.

Хана затвори очи. Може би момичето, което бе видяла на снимачната площадка, не беше плод на въображението й — и може би самата Али бе написала онова съобщение с тебешир на паважа. Къде ли още бе успяла да отиде през последните две седмици? Може би никога не бе напускала Роузууд. Може би през цялото време ги беше следила.

Дъждът се усили. Ариа крачеше около люлките и ботите й шльопаха в калта.

— Добре. Добре. Всяко нещо по реда си. Емили, трябва ли да те откараме в спешното?

Емили поклати глава.

— Не.

— Сигурна ли си? — Спенсър изглеждаше изненадана. — Али едва не те е удавила. Синините по шията ти са големи като сливи. И ужасно трепериш. Може би си в шок.

Добре съм — настоя Емили, скръствайки ръце на гърдите си.

Но зъбите й затракаха.

— Да я отведем в колата ми — нареди им Хана.

Тя я повдигна под мишниците. Останалите се втурнаха да помагат; тръгнаха бързо под дъжда и настаниха Емили на предната седалка в приуса. Хана запали двигателя и пусна парното. Ариа намери одеяло на задната седалка и зави с него краката на Емили. Спенсър съблече сакото си и го уви около раменете й.

След малко устните на Емили вече не бяха толкова сини.

— Казах ви, че съм добре — настоя тя.

— И все пак, това е нещо сериозно. Не ми се иска да занимавам други хора, но няма да успеем да се справим сами. — Спенсър бръкна в чантата си с каменно изражение на лицето и извади оттам телефона си. Сбърчила вежди, тя прегледа контактите си. От говорителя се разнесе тихо звънене.

— На кого се обаждаш? — попита настоятелно Хана.

Спенсър вдигна предупредително показалеца си. На лицето й застина съсредоточено изражение, когато някой се обади от другата страна.

— Агент Фуджи? — каза тя в телефона. — Обажда се Спенсър Хейстингс.

Спенсър! — прошепна Емили, опитвайки се да измъкне телефона от ръката й.

Спенсър се извърна, настрани и направи физиономия. Трябва да го направим, произнесе само с устни тя.

Но Хана също не беше уверена, че това е правилно решение. Джасмин Фуджи беше агент от ФБР, която водеше случая по убийството на Табита Кларк. Тя като че ли беше застанала на тяхна страна, когато й разказаха за А., но след това ги беше арестувала за убийството на Табита, когато се появи онзи фалшив клип. Вярно, че след появата на Ник се беше разкаяла, но Хана не й вярваше.

Спенсър кимна към телефона.

— Вижте, случи се нещо, което бих искала да обсъдя с вас. Става дума за Алисън. Всъщност Емили може да ви обясни по-добре.

Тя тикна телефона в ръцете на Емили, включвайки го на говорител. Емили яростно поклати глава, но Спенсър направи умолителна физиономия. Говори, произнесе само с устни тя.

Емили отпусна рамене и преразказа историята. Хана затвори очи. И втория път звучеше също толкова ужасно, колкото и първия.

— Случайно видя ли къде избяга този човек? — прогърмя гласът на Фуджи през говорителя, след като Емили приключи разказа си.

Момичето се прокашля.

— Не. Когато стигнах в коридора, тя вече беше изчезнала.

— Но със сигурност е била Алисън — намеси се Ариа. — Емили не би си измислила нещо такова. Всъщност ние всички усещахме присъствието й, но никоя не беше съвсем сигурна. Но Емили я е видяла. Алисън е разговаряла с нея.

— Точно така — отвърна Емили. — Тя каза: „Наистина ли си мислеше, че съм си отишла завинаги?“.

Настъпи продължителна пауза. От телефона се чуваше единствено пропукването на статически смущения и Хана си помисли, че връзката се е разпаднала. След това Фуджи въздъхна.

— Добре. Ние, разбира се, ще се отнесем напълно сериозно към това, че някой е нападнал Емили. Още сега ще изпратя екип в „Роузууд Дей“ и трябва да разберем точно какво се е случило…

— Какво се е случило? — прекъсна я Спенсър. — Нали току-що ви казахме!

— Момичета — рече Фуджи с неочаквано твърд глас, — вие преживяхте много. И аз напълно разбирам защо сте си помислили, че сте видели Алисън заедно с Ник онази нощ в мазето, когато бяхте упоени. Но колко пъти трябва да ви повтарям: Алисън е мъртва. Тя умря в Поконос. Край басейна сте видели някой друг. Може би някой, който се представя за нея. Може би някой от тези клубове с нейни почитатели. Но не самата Алисън.

— Откъде знаете? — проплака Хана, чието сърце биеше ускорено. Адската жега от климатика я караше да се чувства така, сякаш всеки момент щеше да припадне. — Емили я видя. Винаги ли отхвърляте показанията на жертвите си или това се случва само с нас?

Спенсър я ощипа по ръката, но Хана смяташе, че се е изказала напълно обосновано. Вече адски й беше писнало от Фуджи и всички останали възрастни, които ги смятаха просто за уплашени, параноични хлапета, които виждат призраци. Али беше някъде там. Тя представляваше реална, жизнеспособна, ужасяваща заплаха. Ако смятаха просто да бездействат, тя щеше извърши нещо ужасно… вероятно с някоя от тях.

— Суичърът й е у мен — каза тихо Емили и погледна към блузата, която държеше в ръцете си. — Тя го съблече, за да се измъкне от ръцете ми. Можете ли да го тествате за нейно ДНК?

Фуджи въздъхна.

— Добре. Донесете го в участъка. — В гласа й се промъкна раздразнение. — Можете ли да дойдете сега?

Всички отговориха утвърдително, въпреки че офисът на Фуджи се намираше в другия край на града. След това агентът затвори, без да се сбогува.

Момичетата мълчаха. В далечината забръмча косачка. Спенсър погледна намръщено телефона си.

— Каква кучка.

Ариа се прокашля.

— Според вас защо Фуджи продължава да настоява, че Алисън е мъртва? Смятате ли, че разполага с някакво доказателство, за което не ни казва?

— Едва ли — отвърна с остър тон Хана. — Просто не иска да си признае, че не е права. — Тя се пресегна и взе суичъра. Когато топлината го лъхна, Хана усети миризмата на нещо кисело, пот и ванилия. Догади й се при мисълта, че това е миризмата на Али.

Тогава забеляза един самотен рус косъм върху ръкава.

— Мацки, вижте!

Ариа също го забеляза.

— Внимавайте! Това може да е единствената връзка към Али!

Хана внимателно постави суичъра на пода, но пръстите й докоснаха нещо, което изшумоля. Приличаше на хартия. Тя пъхна ръката си в джоба и извади малка квитанция.

„Търки Хил“ — пишеше най-отгоре с лилаво мастило. Това беше името на местния минимаркет — Хана обожаваше домашно приготвения им чай с лед. Отдолу беше отпечатан адрес в Ашлънд, град, който се намираше на около четирийсет и пет минути път от Роузууд, заедно дата и час отпреди няколко дни. Бяха купени няколко стоки, които се оказаха само напитки и хранителни продукти. Сметката беше платена в брой.

— Мама обожава аутлетите в Ашлънд — каза тихо Емили. — Според вас какво е търсила там Али?

— Едва ли е пазарувала из аутлетите — сериозно отвърна Хана. После очите й грейнаха. — Смятате ли, че може би се крие там?

— В това има смисъл — отвърна бавно Спенсър. — Никой няма да я търси чак в Ашлънд. Но все пак градът не е чак толкова далеч, че да не може да прескача дотук.

— Освен това дотам ходят междуградските автобуси, в случай, че няма кола — рече Ариа.

— Но къде спи? — попита Емили. — В някоя плевня? — Тя направи физиономия.

Ариа сви рамене.

— Не забравяйте, че двамата с Ник бяха отседнали в онази порутена колиба до офиса на Ханиния татко. Плевнята сигурно би й изглеждала като „Четирите сезона“.

Момичетата се спогледаха. Хана беше сигурна, че всички мислят едно и също.

— ДНК тестовете ще отнемат известно време — рече предпазливо Ариа.

— Но щом Али е посетила веднъж „Търки Хил“, тя може да отиде отново там — додаде Емили.

Хана кимна въодушевено. Спенсър въздъхна.

— Очевидно ще се наложи да попътуваме — каза примирено тя.

Момичетата се хванаха за ръце, защото знаеха какво следва.

Загрузка...