19. Спенсър си има почитател…

— Още кафе, госпожице?

Спенсър подскочи и прикри айпада си със салфетка. Дребничка азиатка с розова престилка, на която имаше надпис „При Сю“, държеше в ръцете си кана с кафе.

Спенсър поклати глава.

— Не засега, благодаря.

Тя изчака сервитьорката да се отдалечи, преди отново да погледне в айпада си. Толкова беше погълната от видеонаблюдението, което мяха монтирали предишния ден, че беше забравила, че се намира в едно малко кафене във Филаделфия, а не в спалнята си.

Не че охранителните камери бяха засекли нещо досега. И без това не беше лесно да ги скрият сред клоните на дърветата и само една всъщност успяваше да покаже вътрешността на къщата. Другите три гледаха към верандата, страничния двор и голямата къща — така щяха да уловят всеки, който се приближаваше. Но в нито една от камерите не се забелязваше движение. Само няколко елена минаха наблизо и няколко листа паднаха на земята. Приятелките й също не бяха забелязали нищо по време на техните дежурства.

Наблюдаваме само от един ден, каза си тя, докато нареждаше пакетчетата със захар и захарин в керамичната захарница така, че да сочат в една посока; често го правеше, за да се успокои. Може би Али все още беше в Ню Йорк.

— Какво е всичко това?

Спенсър отново подскочи. Грег се беше надвесил над нея и се усмихваше срамежливо.

— О! — Спенсър прикри екрана на айпада си с длан. — Просто някаква глупост по „Вайн“. Как си? — попита тя, опитвайки се да се държи непринудено.

— Добре. — Грег си придърпа един стол. — Отдавна ли си тук?

— Ами нямаше голямо движение. — Спенсър погледна към екрана на айпада. Нищо. Тя бързо се изключи от сървъра и пъхна компютъра в чантата си. — Между другото това място много ми харесва.

Грег се усмихна.

— Радвам се. Всъщност това е единственото кафене, което знам във Филаделфия. Не излизам твърде много из града.

Предишната вечер й беше пратил есемес, че иска да я види и когато Спенсър му беше отговорила положително, той беше предложил „При Сю“ в десет часа. Заведението беше приятно неподредено, сякаш си пиеха кафето в дневната на някакъв професор.

— Благодаря ти, че дойде чак във Филаделфия — каза Спенсър, след като сервитьорката наля на Грег чаша кафе.

Грег се усмихна.

— Делауеър е на същото разстояние от Филаделфия, колкото е и Роузууд. Всъщност аз трябва да ти благодаря. Не бях сигурен, че ще поискаш да се видим след, нали се сещаш, Ню Йорк.

Една твърде гореща глътка кафе опари гърлото на Спенсър. Тя си мислеше, че Грег няма да поиска да се видят. След като влакът, в който беше Али, се скри в тъмния тунел, Грег я попита какво е искала да му каже. Тогава Спенсър вече се беше усетила, че ако му каже каквото и да било, думите й щяха да прозвучат налудничаво, затова предпочете да замълчи. Но лицето на Али не напускаше мислите й. През остатъка от вечерта беше изключително разсеяна и си тръгна доста рано за Роузууд.

Сега Грег я гледаше напрегнато, може би очаквателно. Спенсър наведе очи.

— Сигурно ти дължа обяснение, а?

— Само, ако сметнеш, че е редно.

Погледът й се плъзна по наредените по рафтовете книги. Смяташе ли? Не беше сигурна.

След това се опита да каже още нещо, но думите заседнаха на гърлото й. Раменете на Грег се раздвижиха в ритъма на въздишката му. Той отпи от кафето си.

— Сега сигурно много хора душат около теб. Но онова, което видях на спирката на метрото, беше… паника. Искам да помогна. Просто искам да се убедя, че си добре.

— Знам. Много мило от твоя страна. — Тя се опита да се усмихне. В живота имаше и по-ужасни неща от това някакъв страхотен младеж да се грижи за добруването й.

— Стори ми се наистина уплашена. Преживял съм го, Спенсър. Знам какво е усещането и как изглежда. Ще ми кажеш ли какво се случи?

Спенсър бавно разбърка кафето си с лъжичката. Замисли се върху готовността на Грег да я изслуша. Той изглеждаше напълно откровен. Тя осъзна, че макар едва да го познаваше, тя му вярваше.

Момичето леко се наведе напред.

— Добре. Според мен Алисън не е мъртва.

Грег се ококори.

— Алисън Дилорентис. — Думите му прозвучаха като твърдение, а не като въпрос. — Сигурна ли си?

Спенсър преглътна тежко и се огледа, за да се убеди, че никой не ги подслушва. Но точно това му беше хубавото на това кафене — тук нямаше никой.

— Да — прошепна тя. — Убедени сме.

Тя разказа на Грег как Али бе преследвала нея, Хана и дори Ариа, и как едва не бе удавила Емили.

— Имах ужасното чувство, че ще я видя някъде в Ню Йорк — обясни тя. — И точно така стана — в метрото. Никога не бях предполагала, че ще стане на такова оживено обществено място. Започнах да викам, защото исках някой друг също да я види — за да можем да го докажем на ченгетата. Но шумът беше толкова силен… а в Ню Йорк всички смятат останалите за луди и никой не ми обърна внимание. След това влакът потегли и тя изчезна.

Грег сплете пръсти.

— Значи тя просто… се е возила в метрото? И ти изведнъж я видя?

Спенсър поклати глава. Беше го обмисляла доста време.

— Мисля, че се е качила на „Рокфелер Сентър“, също като нас. Искала е да я видя — не виждам смисъл в това да се качва на друга спирка, за да се опита да ни хване в крачка. Може би е обикаляла около „Тайм-Лайф“ и е чакала да приключим. А после, когато отидохме на спирката, тя се е скрила на платформата, докато не е била сигурна, че гледам.

— Но защо не те нападна на спирката? Защо само е решила да те плаши от другия край на платформата? От това, което съм чувал, Алисън е доста по-жестока от това.

— Защото не иска да привлича внимание към себе си. Полицията мисли, че е мъртва — тя не иска никой друг да научава, че е жива. Предполагам, че има план да ми изкара ангелите и да ме предизвика да се опитам да я разкрия. — Спенсър отметна бретона от очите си. — Али го е правила с всички ни — появявала се е просто така, само за да ни покаже, че все още е наблизо. Е, с изключение на Емили — нея наистина я нарани. И уби приятелката й.

Грег зяпна изненадано.

— Така ли?

— Всъщност не знаем със сигурност — отстъпи Спенсър. — Джордан беше в затвора. Но това не може да е просто съвпадение. — Тя сведе поглед, осъзнавайки, че тази част от разказа й звучи налудничаво. Може би не трябваше да я споменава.

Грег завъртя между пръстите си малката лъжичка за кафе.

— Защо не кажете на полицията? — попита той.

Тя сви рамене.

— Ченгетата мислят, че е мъртва. И само аз я видях в Ню Йорк.

— Е, в метрото сигурно има камери. Или на станцията.

Спенсър си беше мислила и за това.

— Сигурно. Но, за да се прегледат, е нужно разрешение от полицията. А както вече казах, според тях тя не е жива. — По същата причина не можеха да отидат в затвора, където беше Джордан, и да поискат записите от охранителните камери. Освен това Али беше твърде умна, за да позволи да я заснемат. Но дали това означаваше, че ще се скрие и от камерите, които бяха монтирали около старата къща?

— Ченгетата са задници — рече гневно Грег.

— Да. — Спенсър се престори, че маха някакво конче от тениската си.

— Е, аз ти вярвам.

Той улови ръката й и Спенсър вдигна глава. Буца се затъкна в гърлото й. Толкова беше хубаво да чуе тези думи от някого.

— Благодаря — рече тихо тя. — Радвам се да го чуя.

Грег поклати глава.

— Ужасно е да знаеш, че няма към кого да се обърнеш и няма кой да те изслуша. Но аз винаги ще слушам. Винаги можеш да говориш с мен. Какъв е планът ви?

— Нямаме план — отвърна автоматично Спенсър. В никакъв случай нямаше да му разкаже за охранителните камери, разположени около старата къща. Но гласът му беше толкова нежен, че на очите й избиха сълзи. — Но ти благодаря. Затова… че си тук.

— Няма за какво.

Двамата се спогледаха многозначително. Грег се премести на съседния стол и устните му леко докоснаха нейните. Ароматът на кафе и тихата френска музика изчезнаха и единственото, което Спенсър усещаше, бяха меките му устни. Главата й пулсираше от удоволствие. Тя придърпа Грег към себе си и твърдите му, силни гърди се притиснаха към нейните. Усещаше бицепсите му под тениската. Дори тялото й се чувстваше в безопасност. Той наистина щеше да я защити. И може би, за разлика от останалите момчета, които познаваше, нямаше да избяга, когато нещата станеха по-страшни.

Двамата се отдръпнаха един от друг и се усмихнаха. Спенсър потърси някакви мили и остроумни думи, които да каже, но после просто избъбри:

— Ще дойдеш ли на едно събиране в Роузууд с мен?

Грег изглеждаше поласкан.

— За мен ще бъде чест. За кога става дума?

— Утре. — Спенсър се намръщи извинително. — Съжалявам, че те каня толкова късно, но ще съм изключително щастлива, ако успееш да дойдеш. Това е благотворително парти за събиране на средства за непривилегированите и проблемни младежи в Роузууд. Очевидно аз съм почетният им гост — може би защото съм толкова проблемна. — Тя потрепна.

— Уф — каза Грег. — Е, в моята книга ти винаги ще си почетния гост.

Спенсър се накани да го смушка игриво, но в този миг телефонът й изжужа. Тя погледна към отворената си чанта. „НОВ ИМЕЙЛ ОТ ДОМИНИКФИЛИ“.

Момичето изпъшка. Какво искаше пък сега? Тя знаеше, че не трябва да му обръща внимание, но все още не можеше да забрави за присъствието му в Ню Йорк. Особено думите му, когато излизаше от залата: Дано си доволна, малка лъжкиньо.

— Извини ме — каза тя на Грег и извади телефона си. Бавно натисна бутона и прочете съобщението. Лицето й посърна.

— Какво има? — попита Грег.

Спенсър преглътна тежко.

— Нов имейл от Доминик.

— Онова момче, което се заяде с теб?

Тя кимна и му показа телефона си. Веждите на Грег се сбърчиха, докато гледаше екрана.

Можеш да избягаш във Филаделфия — прочете той на глас, — но не можеш да се скриеш от факта, че си измамница. — Младежът стисна зъби. — Как е разбрал, че си във Филаделфия?

Спенсър потърка лицето си с длани.

— Не знам — отвърна тя с разтреперан глас. Погледна през прозореца, очаквайки да го види от другата страна на улицата. Но единствените посетители в парка бяха гълъбите. — Може би ме следи.

— Но… защо?

Внезапно я връхлетя ужасяваща мисъл. Тя се обърна към Грег.

— Чувал ли си за Котетата на Али?

Грег се намръщи.

— Онзи фен клуб на Али?

— Да. Не ми се вярваше, че са опасни, но кой знае? Може би Доминик е един от тях. — Спенсър беше пренебрегвала теорията на Емили, докато не препрочете отново онази публикация. Човекът, който беше казал, че мразят всички врагове на Али, наистина звучеше доста разпалено. В света беше пълно с луди хора — и Доминик като че ли беше един от тях.

— Значи е решил да те преследва? — Грег я погледна скептично.

— Не знам. — Направо й се плачеше. Тя примигна няколко пъти, опитвайки се да прогони от съзнанието си намръщения образ на Доминик.

Грег обхвана ръцете й в своите.

— Аз знам, Спенсър. — После я прегърна през раменете и я придърпа към себе си. — Няма да позволя на никой да те нарани — каза той с топъл, тих глас.

Спенсър зарови лице в гърдите му и го притисна силно към себе си, пожелавайки си никога да не го пуска.

Загрузка...