Отровени

3. Авторски материал

Понеделник вечерта служителят в бяла риза и червени панталони протегна ръката си на Спенсър Хейстингс, за да й помогне да слезе от рейнджроувъра на пастрока й.

— Добре дошли в „Четирите сезона“, госпожице — каза той с учтив глас. — Имате ли нужда от помощ за нещо?

Спенсър се усмихна. Обожаваше луксозните хотели.

— Всичко е наред — отвърна тя и се обърна, за да погледне към майка си, пастрока си, господин Пенитисъл, петнайсетгодишната си доведена сестра Амилия, по-голямата й сестра Мелиса и приятелят на Мелиса, Дарън Уайлдън, които слязоха след нея от колата. Изглеждаха като излезли от реклама на „Бруукс Брадърс“, мъжете в тъмни костюми, жените в изискани черни коктейли рокли — дори Амилия, която обикновено се обличаше в стила на куклите от „Америкън Гърл“.

Семейството тръгна към голямата бална зала, където щяха да присъстват на празненството в чест на петдесетте най-изтъкнати филаделфийци. Господин Пенитисъл беше в списъка, защото строителната му компания беше построила много нови комплекси в предградията. Спенсър не харесваше творенията на пастрока си, снети като по шаблон от „Степфордските съпруги“, но й беше много приятно да види името му в голямото каре в списание „Филаделфия“. А и след изминалите кошмарни месеци, едно изискано парти с танци и питиета щеше да я поразсее малко.

— Коктейл? — попита ги една сервитьорка, която носеше поднос с мартинита.

Спенсър погледна към майка си. Госпожа Хейстингс кимна.

— Само едно.

Спенсър се ухили и грабна една чаша от подноса. За нейно огромно удоволствие господин Пенитисъл поклати глава, преди Амилия да успее да попита.

После се обърна към сестра си, за да я попита дали би желала питие. Мелиса намръщено гледаше телефона си.

— Какво има? — попита Спенсър, приближавайки се по-близо до нея.

Лицето на Мелиса се сбърчи от тревога.

— Една статия, в която пише, че из цялата страна е пълно с фалшиви Алита.

Дарън също се намръщи.

— Казах ти да престанеш да четеш тези неща.

Мелиса махна с ръка и се взря в екрана.

— Тук пише, че група момичета в Охайо са получили толкова много съобщения от А., че едното от тях убило момичето, което ги изпращало.

— Уф… — Спенсър се наведе към нея, за да погледне екрана. Отстрани светеше банерът на „Котетата на Али“, психарският фенклуб на Али. „Членовете на «Котетата на Али» от цялата страна проведоха бдения на свещи, молейки се Алисън Дилорентис да е още жива“. „Както обикновено, медиите представиха тази история само от едната й страна“, каза една жена, която предпочете да остане анонимна. „Но Алисън е смела, уникална личност, която е жертва на стигмата, предразсъдъци и нетърпимост. Всички, които не го разбират, трябва да се засрамят“.

А. Жертва на предразсъдъци и нетърпимост? Какво е пушила тази жена?

Това беше крайно неприятно. Спенсър бе казала на приятелките си, че иска да забрави за Али — преди да започне цялата тази бъркотия, тя беше приета в Принстън и наскоро беше получила известие от приемната комисия, че ако успее да вземе годишните си изпити, има много голяма вероятност да постъпи там. Но да каже, че иска да забрави Али, беше много по-просто, отколкото да го направи; името й непрекъснато изскачаше отнякъде. И тези Котета на Али — каква лудост! Как можеха да боготворят някой, който практически бе избил половината Роузууд?

Още щом откри Котетата на Али, тя се изпълни с желание за отмъщение. Нямаше как да свали страницата — те имаха пълното право да организират каквато ненормална групичка си пожелаеха. Вместо това създаде своя собствена уебстраница за хората, които бяха тормозени, безопасен форум, където да споделят преживяванията и чувствата си. Беше получила добър отклик; имаше почти две хиляди „лайкове“ на Фейсбук страницата на блога. Всеки нов, сърцераздирателен отговор, свързан с тормоз, който получаваше във Фейсбук, Туитър, или на имейла си, потвърждаваше необходимостта от такава страница. Имаше толкова много хора, които бяха тормозени, а някои от тях бяха платили по-висока цена, отколкото Спенсър. Може би публикуването на тези истории на страницата щеше по някакъв начин да помогне за прекратяването на нападките. Или поне да забави процеса.

— Иска ми се хората да си изберат някаква друга мания — изрече гневно Мелиса, прибирайки телефона в чантата си.

Спенсър кимна. Искаше й се да поговори с Мелиса за това, че Али все още е жива, но сестра й като че ли нямаше настроение за подобен разговор. Спенсър напълно я разбираше. На Мелиса сигурно също й бе писнало да мисли за това.

Внезапно очите на сестра й блеснаха.

— О, боже, ето я Ким от Уортън! Трябва да я поздравим!

Тя сграбчи ръката на Дарън и двамата се изгубиха в тълпата. Спенсър отново огледа залата. Някой се изкиска зад гърба й и момичето внезапно усети как ръцете му настръхват. Тук имаше толкова много народ, а охрана почти липсваше. Али можеше идеално да се скрие в тълпата.

Престани да мислиш за нея, смъмри се на ум Спенсър, приглади косата си и отново отпи от мартинито. След това тръгна към бара. Само едно от бар столчетата беше свободно; тя се настани върху него и загреба шепа ядки от малката купичка. Погледна към отражението си в огледалото зад бара. Русата й коса сияеше, сините й очи блестяха, а кожата й имаше златист загар от седмицата, която беше прекарала във Флорида. Но тук от това нямаше почти никаква полза — всички гости бяха над четирийсетте. Освен това Спенсър не искаше да започва нова връзка. Досега всички момчета й бяха носили само неприятности и й бяха разбили сърцето.

— Извинете, вие ли сте Спенсър Хейстингс?

Спенсър се обърна и се взря в очите на млада жена със сив раиран костюм и кафяви класически обувки деколте.

— Да, но не си спомням вашето име — отвърна тя; реши, че това е някоя от бизнес-сътрудничките на господин Пенитисъл. На коктейлните партита около него се въртяха най-различни делови хора.

— Защото още не съм ви го казала. — Жената се усмихна. — Аз съм Алиса Блум. — Тя остави чашата си с бяло вино на бара. — Господи, скъпа. Вие преживяхте толкова ужасни неща.

— Е, ами, нали знаете… — Спенсър почувства как бузите й се изчервяват.

— Какво е усещането сега, когато най-после всичко свърши? — попита Алиса Блум. — Предполагам, че сте във възторг.

Спенсър прехапа устни. Искаше й се да каже, Не, още не е свършило.

Госпожица Блум отпи малка глътка от чашата си.

— Предполагам, че сте чули за групитата на Алисън? Как им беше всъщност името?

— Котетата на Али — автоматически простена Спенсър.

— И имитаторите й из цялата страна? — Жената изсумтя. — Ужасно е. Хората не са си научили урока.

Спенсър кимна.

— Никой не трябва да преминава през онова, което преживях — призна тя. Това бе отговорът, който често даваше на децата, които изпращаха историите си в нейния блог.

Изражението на жената подсказваше, че й се иска Спенсър да каже още нещо. Но внезапно момичето получи поредния пристъп на параноя. Коя беше тази Алиса Блум? Напоследък Спенсър получаваше безброй обаждания от хитри, дебнещи журналисти, които се опитваха да я примамят в разговор, само за да я накарат да каже нещо глупаво.

— Простете, а вие с какво се занимавате? — избъбри тя.

Госпожица Блум бръкна в джобчето на сакото си и й подаде визитната си картичка. Спенсър я погледна. Алиса Блум, пишеше на нея. Редактор. Издателска къща Харпър Колинс, Ню Йорк.

За миг Спенсър остана без дъх.

— Вие работите в издателство?

Госпожица Блум се усмихна.

— Точно така.

— Тоест издавате книги? — Искаше й се да си удари шамар; толкова идиотски прозвуча въпросът й. — Съжалявам — произнесе бързо тя. — Просто никога досега не съм разговаряла с редактор. И всъщност винаги съм гледала на себе си като на писател. — Началото бе поставено още преди години, с идеята за поредица романи за Кортни. Щеше да се разказва за играещи хокей феи, които се превръщат в супермодели, и Спенсър и Кортни бяха написали почти половината от първата книга. Всъщност Спенсър я беше написала. Кортни ръководеше процеса отстрани.

Госпожица Блум се облегна на бара.

— Всъщност, ако имате някакви идеи, с удоволствие бих ги изслушала. Освен това ми се иска да поговорим и за вашия блог.

Спенсър се ококори.

— Чували сте за блога ми?

Госпожица Блум кимна.

— Разбира се. Тормозът е гореща тема, а вие започнахте нещо много интересно. — В този миг телефонът й иззвъня и тя се усмихна напрегнато на Спенсър. — Извинете. Трябва да се обадя. — Тя посочи към визитката в ръката на момичето. — Обадете ми се някой път. Беше ми приятно.

След това редакторката се отдалечи, притиснала телефона към ухото си. Мислите препускаха в главата на Спенсър. Ако напишеше книга, Принстън със сигурност щеше да я приеме. Дори Мелиса не го беше правила.

— Желаете ли нещо?

Барманът й се усмихваше от другата страна на бара. Спенсър усети как настроението й се вдига още повече. Внезапно всичко й се стори толкова блестящо и ново. Възможно. Невероятно.

— Можете да ми дадете още едно мартини. — Тя плъзна празната си чаша към него. Какво пък? Току-що бе получила визитната картичка на редакторка от голяма издателска къща.

Абсолютен повод за празненство.