Отровителят

13.

Хенри изгаси осветлението в кабината. Сега единствената светлина идеше от реотаните на нагревателите, циферблатите на инструментите и течнокристалните екрани из рулевата рубка. Включи „Знак на крак“ в ход напред и те запъплиха към Сан Франциско с два възела. Седна пред руля и се загледа в екрана на радара, докато не излязоха от мъглата.

— Знаеш ли къде е скочът?

— Да.

— На мен колкото на теб — каза Хенри.

Кейлъб намери бутилката и наля по пръст в две чаши. Донесе едната на Хенри и седна срещу него.

— Кенън дойде да говори с мен — съобщи той. — Два пъти.

Хенри го изгледа остро.

— Какво?

— Бях в „Къщата на щитовете“ в нощта, когато е бил убит Ричард Салазар. Оказа се, че съм бил един от последните, които са го видели жив.

— Почакай… казваш ми, че си свидетел?

— Просто бях в бара. Не съм видял да се случва нищо особено.

Хенри остави питието си на масата за картата, като чукна чашата върху плота. Уискито се плисна през ръба и намокри хартиената карта на залива.

— Ти си свидетел, с когото детектив по убийствата е разговарял два пъти и си забъркан допълнително в това покрай мен? Господи, Кейлъб, какво ще правим, ако те изправят да дадеш показания? Бил си на място, където за последен път е бил видян жив Ричард Салазар. Докосна трупа му в моргата. Изследва негови тъкани и откри причината за смъртта му. Докосна друг труп и го свърза със случая. Сега си тук, откри трети труп и си бил насаме с него цели петнайсет минути. Защитата ще откачи, като се залови с теб.

— Хенри…

— А ако разровят по-надълбоко, Кейлъб? Замислял ли си се върху това?

— Не мисля, че Кенън ще реши, че е нужно — каза той. — Да разравя надълбоко, искам да кажа…

Кейлъб отпи глътка.

— Какво ми казваш? — не разбра Хенри.

— Че може да е бил там — обясни Кейлъб. — Той гони шейсетте. Тогава трябва да е бил патрулиращ полицай. Един от първите на местопрестъплението може би.

— По кое време да е бил? — поиска да уточни Хенри: — За баща ти или по-късно?

Кейлъб мълчаливо поклати глава. Не знаеше отговора.

— Знам, че е…

— Знаеш? Нищо не знаеш! Кога, мамка му, щеше да ми кажеш?

— Просто… не мислех, че има някакво значение. Когато ти помагам, не вдигаме шум. Затова не ми е хрумвало, че може да стане проблем.

— Досега — натърти Хенри. — Сега вече е голям шибан проблем. Защото сме заедно на яхта с труп. Няма как да го изхвърлим обратно в морето и да се надяваме, че някой друг ще го намери. Аз пък, по дяволите, съм шибаният главен съдебен патолог. И трябва да съобщя за него. А Кенън ще ни чака на кея, когато акостираме.

Кейлъб погледна към далечния град. Хенри замълча, изчерпан. Там някъде — сред блещукащите по хълмовете светлинки — беше Бриджит. И Емелин. Не можеше да си спомни кой ден от седмицата беше. Как бе възможно нещата да излязат от контрол с такава бързина? Беше се събудил в събота сутринта с добро предчувствие. Наближаваха празници и щеше да прекара Коледа с Бриджит.

— Извинявай — тихо каза Кейлъб.

— По дяволите!

— Дали не е най-добре да не съм на яхтата, когато стигнеш до кея?

— Какво?

— Да не съм на яхтата? — подсказа Кейлъб. — Ти ще съобщиш за трупа и ще кажеш на Кенън, че си бил сам. Че се прибираш и ще се видиш с него на пристанището.

— А ти къде ще бъдеш?

— Има док за зареждане с гориво в Гасхаус Коув. Ще минем покрай него на път за Кей 39. Дори не се налага да спираш. Закарай ме на плиткото, колкото да скоча във водата. После ти остава още една миля до мястото ти на пристана.

Хенри избарабани с пръсти по руля, после вдигна чашата си и глътна на един дъх половината от съдържанието ѝ.

— Боже, Кейлъб — не можеше да се успокои той.

Помълча известно време, водейки яхтата. Кейлъб знаеше от личен опит, че е най-добре да мълчи. Човекът просто имаше нужда сам да обмисли нещата. Накрая Хенри кимна.

— Може и да се получи — въздъхна той. — При всички положения е по-добро от алтернативата.

— Ще стане. Закарай ме на два метра от дока и изчезвам.

Хенри го изгледа, допи питието си и остави чашата обратно на масата за карти.

— Искам да знам нещо. Но ми кажи истината. Кенън гледаше ли на теб като на заподозрян?

— Заподозрян? Заподозрян? Хенри… аз съм свидетел.

— Каза ли ти го Кенън? — настойчиво попита Хенри. Гласът му беше задавен и напрегнат: — Каза ли ти той, с точно тези думи, че не си заподозрян?

— Той просто ми зададе няколко въпроса. Попита ме къде съм бил и поиска да му помогна да идентифицира хората.

Хенри извърна очи.

— По дяволите — промърмори той, погледна отново към Кейлъб, улови погледа му и го задържа: — Ако дойде отново да говори с теб… внимавай. Разбра ли ме? Обмисляй много добре онова, което му казваш. И не помисляй да го излъжеш!

— Виж, аз просто отидох в „Къщата на щитовете“, след като Бриджит си тръгна. Бях отседнал в „Палас“ и имах нужда да пийна едно на спокойствие. Но се оказах на грешното място в грешния момент. Кенън бил най-добрият детектив в Калифорния? Нали това ми каза ти? Ако е толкова добър, нямам от какво да се безпокоя.

Хенри чукна по лоста на газта, за да забави още хода на яхтата. Пред тях, на около петстотин метра, някакъв танкер пресичаше пътя им на пълен ход към Голдън Гейт и открития океан. Проследиха го… истински град от светлини, преминаващ с десет възела. Когато отмина, „Знак на крак“ се разлюля в килватерната му струя. Хенри се извъртя в креслото и пак се обърна към Кейлъб.

— Кейлъб, ти си учен и мислиш в термините „вярно-невярно“ — каза той. Говореше тихо и спокойно. Гневът в гласа му се бе изпарил: — Не разбираш как работи полицията, затова нека ти обясня нещо. При детектива да е добър и да е прав невинаги съвпадат. И не е необходимо да съвпадат. Кенън е добър. Много е добър. Но това в никакъв случай не означава, че винаги е прав. Затова, ако пак дойде при теб, бъди дяволски внимателен, за бога!

— Вече започваш да ме плашиш.

— Значи си започнал да схващаш за какво става дума.

Кейлъб скочи от борда на „Знак на крак“ върху мократа повърхност на дока за зареждане, в пристанището на Гасхаус Коув и се подхлъзна на колене. Изправи се, изтупа се и намести раницата си. Капачките на коленете и дланите му го боляха. Проследи как се отдалечава „Знак на крак“, оставяйки бяла пенеста струя в черната вода. Подпъхнатият под трупа край на чаршафа се бе измъкнал и отдолу стърчеше ходило. Кейлъб се огледа, но наоколо нямаше никого. Вдигна раницата по-високо, мина по мостика и стъпи на брега.

Пресече парка „Форт Мейсън Грейт Медоу“ пред Гирардели Скуеър и извървя около километър по Бийч стрийт, за да стигне до паркинга, където бе оставил колата си. Пет минути по-късно излезе от него и продължи надолу по Бийч стрийт до „Ембаркадеро“. Кей 39 беше на отсрещната страна на улицата. Бял бус с надписите на патологията бе паркиран до тухления павилион пред Аквариума. Жълтите му светлини мигаха, а задните врати бяха разтворени. От едната му страна имаше полицейска кола, а от другата черен джип. Униформен полицай бдеше над трите коли, но беше твърде студено и мокро, за да се събере тълпа. Кейлъб се вля по трафика на „Ембаркадеро“ в посока югоизток. Шофираше бавно, извил глава наляво, но не видя нищо повече — само трите коли, охраняващия ги полицай и мигащите жълти светлини на колата на моргата пред Аквариума.

Няколко минути по-късно, когато подминаваше Кей 15, две полицейски коли се зададоха на скорост срещу него. Светлинната им сигнализация беше включена, но сирените им мълчаха. Чу рева на двигателите им и мокрото свистене на гумите им през локвите. Колите, движещи се в обратната посока, се изтеглиха към тротоара, за да ги пропуснат.

В лабораторията беше тъмно. Но в кабинета на Джоан Тремонт светеше и светлината изпод вратата ѝ осветяваше сивия линолеум. Кейлъб остави раницата в кабинета си, после излезе обратно в коридора и почука на вратата на Джоан.

— Да?

Той отвори вратата и се подпря на рамката.

— Кейлъб…

— Търсила си ме?

— Всички те търсят. Започвах да губя търпение, когато чух.

— Какво си чула?

— През август, когато започнах работа, ти ми даде няколко номера за връзка — обясни Джоан. — Спомняш ли си? Така че, след като не успях да се свържа с теб, пробвах резервния.

Той направи въпросителен жест към един от двата стола пред бюрото ѝ и тя кимна. Той влезе и седна.

— Говорила си с Бриджит?

— Да.

— Съжалявам… не беше нужно да се забъркваш в тази история.

— Тя не сподели с мен нищо лично. Каза ми, че не знаела къде си. Не те била виждала от събота. Така че се досетих.

— Съжалявам.

— Стига си го повтарял. И след като съобразих, започнах да те прикривам.

— Пред НИЗ?

Тя кимна и погледна за момент монитора на компютъра си. Той не можеше да види какво е изобразено на екрана.

— Все още имаме време до края на януари да набавим допълнителните данни, които те искат от нас. Така че не е кой знае какво — обясни Джоан.

— Слава богу.

— Не е кой знае какво, нали така? Ясно ли ти е какво искат те?

— Ясно ми е. Ще го имам.

Тя се облегна на стола си и се прозя.

— Хубаво, защото тук стигаме до онова, за което не знам много. Мога да обясня теорията и процеса. Но всички данни са у теб. И когато поискат да задълбаят в тях, аз вече не съм в свои води.

— Остави на мен — успокои я Кейлъб. — Знам, че искат много…

— Двайсет?

— Но не е непреодолимо. Изминали сме половината път. Болницата за ветерани ни изпраща нови тъканни проби на всеки две седмици. Помисли каква е базата им от пациенти — не само онези с вида болка, който ни интересува, но и хора с тежки рани, които нямат нищо против да се включат в програмата.

— Нашите хора — каза тя.

Кейлъб кимна.

— Аз ще ги обработя, когато постъпят. Говоря за пробите от ветераните. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Всичко се подрежда, както ги уверявахме, че ще бъде.

— И ще се вместим?

— Имаме време до края на януари.

— Последният петък на януари.

— Това е следващата година — ненужно напомни Кейлъб. — Време колкото искаш.

Тя се усмихна. И на двамата беше ясно, че става дума за седмици. Той стана и се обърна да излезе.

— Кейлъб?

— Да?

— Наистина съжалявам за Бриджит. Знам колко я харесваше.

Той кимна и тихо затвори вратата. Преди да се върне в кабинета си, запали осветлението в главната лаборатория и включи масспектрометъра за газова хроматография. Провери в дневника до апарата за използването му. Единствените инициали за миналата седмица бяха на Джоан. Себе си не бе вписвал. Джоан беше съвестна и спазваше всички предписания. Въпреки това той прегледа и дневника с протоколите за превантивна поддръжка, за да се увери, че всеки блок на анализатора е почистен и приведен в начално състояние.

Неговото оборудване идваше от далечния край на спектъра за качество и цена, в сравнение с което малката токсикологична лаборатория на Марси изглеждаше като набързо скалъпена постановка за проект в средното училище. Имаше причини, поради които научните доклади, излизащи от лабораторията на Кейлъб, се превръщаха в златния стандарт на конференции и специализирани списания. Оборудването му беше една от тези причини. Той беше кеширал лицензионните отчисления от ранните си патенти и ги бе реинвестирал в лабораторията си, така че сега тя — и то още преди да го поканят в КУСФ — беше несравнима с никоя друга. Но основната причина беше по-проста: Кейлъб имаше контролни списъци за проверка на всичко. И ги използваше всеки път.

— Кейлъб…?

Вдигна поглед. Джоан стоеше в далечния край на лабораторията.

— Да?

— Провери ли записите от непрекъсваемото захранване?

— Не още.

— Погледни ги, преди да използваш апаратурата. Когато дойдох, вратата на шкафа със захранващия блок беше отворена, а когато я затворих, забелязах че сервизният тунел също е отворен.

Той кимна.

— Не знам дали някой не е влизал там — каза тя.

— Ще имам грижата — обеща Кейлъб. — Преди да пусна някакъв анализ.

— Мога да изпратя имейл до всички лабораторни техници и да им напомня да изключват всичко, преди да напускат.

— Добра идея — съгласи се той. — Действай. Имаме нови попълнения, които още не са в течение на всичко.

— И стари служители, които забравят правилата — въздъхна тя.

— Най-добре го прати с копие до целия персонал.

Тя излезе обратно в тъмния коридор. Докато пробата се загряваше, той отиде в кабинета си и започна да съставя план за анализите.

Към полунощ си тръгна и телефонът в джоба му издаде сигнал точно когато се качваше в колата си. Затвори вратата и го извади. Погледна го — беше есемес от Хенри.

Обади ми се.

Сложи телефона в държача между седалките, запали и излезе от паркинга на „Парнас“. На първия червен светофар размисли и сложи телефона в скута си. Набра номера на Хенри и го сложи на високоговорител.

— Получих съобщението ти — каза той, когато Хенри вдигна. — Удобно ли е?

— Да… вече си тръгнаха.

— Още ли си на Брайънт стрийт?

Светофарът светна зелено, той включи на първа и отпусна педала на съединителя. Не беше сигурен къде отива, но нямаше да е нагоре по хълма. Нямаше да се прибира у дома.

— Почиствам. Завърших аутопсията.

— Какво става?

— Тук беше голяма лудница. И не само заради онова, което извадихме от водата. Ти беше прав за Марси. Тя се оказа добър учен. Не трябваше да се съмнявам в нея.

Кейлъб зави надясно и тръгна по тихите улички към „Линкълн Уей“, която минаваше успоредно на парка Голдън Гейт по целия път до океана.

— Какво се случи?

— Докато сме били из залива, Марси прекарала деня в лабораторията. Разглобила цялата си апаратура два пъти, но не открила никакви хардуерни проблеми. Затова този път извикала софтуерист от „Хюлет-Пакард“.

— И…?

— Той открил вирус.

— Господи, къде?

Кейлъб едва не пропусна стопа. Видя го в последния миг, колкото да закове с поднасяне на колата по мократа пътна настилка. Телефонът падна в междината между седалките. Когато колата спря, бръкна и го намери.

— Наред ли е всичко там? — усети Хенри.

— Няма проблем.

— Шофираш ли?

— Да… вирусът… къде е бил?

— В приложението на „Хюлет-Пакард“ за управление на масспектрометъра. Специалистът на фирмата демонтирал твърдия диск и го взел в Сан Хосе с надежда там да разбере що за вирус е това.

Кейлъб отново включи на скорост и измина останалото разстояние до Линкълн. Зави наляво на светофара и продължи на запад, към океана.

— Оборудването ѝ — имам предвид компютъра, свързан към спектрометъра — вързан ли е в мрежа?

— Не, и точно това е странното — отговори Хенри. — Машината е напълно офлайн. За да бъде инфектирана, трябва някой да е дошъл в лабораторията и да го е инсталирал на ръка. Ти чувал ли си някога за такова чудо?

— Вируси в софтуер на спектрометър? Не.

— И аз — подчерта Хенри.

— Мислиш ли, че е свързано с убийствата?

— Не знам какво да мисля — призна Хенри. — Може би ще разберем повече, когато стане ясно за какво става дума. И какво точно прави.

На кръстовището на „Линкълн“ и „Сънсет“ Кейлъб опря в стена от мъгла. Намали от четиресет километра в час на двайсет и пет и после под петнайсет. Последните тринайсет преки до океана щяха да бъдат пълзене слепешком.

— Как мина аутопсията? — сети се да попита той.

— Като останалите.

— Идентифицирахте ли го вече?

— Имаме съвпадение на отпечатъците с базата данни на Управлението по регистрация на автотранспорта. Името е Джъстин Холанд — архитект или нещо такова. Обявен за изчезнал преди две нощи. Говорих с приятеля му, за да получа потвърждение.

— И пак е изчезнал след посещение на бар? — подсказа Кейлъб.

— Още не са го проследили, но е най-вероятно — каза Хенри. — Ако не е използвал кредитна карта като останалите, може така и да не научим. Приятелят му знае само, че е имал среща с клиент на делова вечеря някъде около Ноб Хил. Но така и не се върнал.

Кейлъб трябваше да заобиколи кола, спряла в неговата лента с включени аварийни светлини. Беше се появила в гъстата мъгла толкова неочаквано, сякаш някой я бе извадил изпод черна пелерина. Кейлъб успя да извие волана рязко наляво и пропусна калника ѝ на сантиметри. Измина още една пряка, подаде мигач и се върна в дясната лента. Намали на три километра в час и тогава си спомни, че Хенри още е на линия.

— Нещо за причината за смъртта?

— Онзи от Ейч Пи23 сменил твърдия диск на Марси с нов. Така че тя пусна токсикологията. Преди около час установи всичко, което ти вече ми беше казал.

— Векуроний?

— Да — потвърди Хенри — И туйон. Е, не стигна като теб до метаболитите и реда на дозите. Но имаме общата картина.

— Мога да ти дам още малко — каза Кейлъб.

Погледна в огледалото. Зад него бе имало кола, когато бе излязъл на „Линкълн“, но след като навлезе в мъглата, колата изчезна. И онази, която бе заобиколил, за да не се блъсне в нея, бе потънала в мъглата.

— Пусна ли анализа на утайките? — предположи Хенри.

— Сигурно се досещаш какво разбрах. Имайки предвид къде намерихме трупа.

— Станцията при Сосалито, нали?

— Сосалито. Без никакво съмнение.

Хенри въздъхна и Кейлъб се досети, че обмисля последиците. Опитваше се да измисли как да предаде тази информация на Кенън, без да намесва Кейлъб по никакъв начин.

— Ето какво трябва да направиш — опита се да му помогне Кейлъб. — Нека Марси анализира пробите от кожата на Чарлз Крейн. След като спектрометърът ѝ вече работи както трябва, тя без проблем ще открие содата каустик. Може би ще открие и синтетичния естроген. Когато го види, ще се досети, че Крейн е бил в близост до станция за пречистване на отходни води. Тогава вече ще можеш да предложиш на Кенън да изпрати лабораторен техник с полицейска лодка, за да се вземат проби от утайките. После нека Марси ги изследва. Тя ще открие съвпадението със Сосалито и аз ще бъда чист.

— Това може да сработи — съгласи се Хенри. — И сега, след като Марси вече може да работи нормално, ще я накарам да анализира пробите от другите потенциални жертви.

— Знам, че за теб е важно аз да остана в сянка — съгласи се Кейлъб, — но дали би било възможно да продължа да бъда информиран?

— Ще опитам. Но вече усещам, че това ще се превърне в голяма каша.

— А Кенън? — подсказа Кейлъб. — Какъв ще бъде следващият му ход?

— Не знам, но внимавай с него. Помни какво…

Хенри прекъсна и Кейлъб долови в говорителя звъна на телефон някъде при него. Чу Хенри да отговаря, но думите му бяха твърде приглушени, за да ги разбере. След малко гласът му се разнесе отново с нормална сила:

— Ей… трябва да вървя. — И затвори.

Кейлъб сложи телефона обратно на държача и завърши бавното си придвижване до брега. Паркира до защитната стена срещу холандската вятърна мелница и слезе от колата. Тръгна покрай бетонната стена, стигна до водещите надолу към плажа стъпала и седна на онова, на което бе седяла Бриджит, когато бе извадил парченцето стъкло от ходилото ѝ. Беше толкова мъгливо, че не виждаше водата, но чуваше как се разбиват вълните в брега. Постави възглавничката на показалеца си точно върху мястото, където беше паднала капчицата кръв. Петното вече бе изличено от пясъка и дъжда, но той помнеше съвсем точно къде е било.

Когато студът се просмука под шлифера му въпреки пуловера, който бе облякъл, той стана и се върна при колата. Запали двигателя и пусна отоплението. Не беше спал от толкова време, че лицето му бе станало безчувствено. Изтегли се на заден ход, тръгна на север покрай океана, после на зигзаг по улиците, които вместо имена имаха само номера, над парка Голдън Гейт, докато не стигна до булевард „Гиъри“. Паркира пред входа на магазин за алкохол, който бе посещавал вече няколко пъти — същия, от който бе купил за Хенри бутилката „Лафройг“ — и светещите прозорци му подсказаха, че още е отворен.

Слезе от колата, влезе в него и поиска Berthe de Joux.