Отровителят

4.

Кейлъб седеше в колата си с пуснато отопление. Остана така, докато не спря да трепери и докато дъждът не се изпари от косата и палтото му.

— Просто се прибери у дома — каза си той.

Прибери се у дома, отиди на работа сутринта и чакай Бриджит да ти се обади. Постой малко край камината и си легни в леглото си. Ако не можеш да заспиш, ако миризмата на косата ѝ по възглавниците не ти позволи, стани и си налей едно добро питие. Или две. Напий се. Но се прибери у дома.

Слезе от колата и я заключи, след което извървя пряка и половина до „Къщата на щитовете“. Влезе вътре и се задържа до вратата, изчаквайки я да се затвори и очите му да се адаптират към тъмнината. Тази нощ барманът беше друг. Беше сам. А Кейлъб бе единственият посетител. Прекоси помещението — подметките му тракаха по плочките на пода — и зае мястото си от предната нощ. Прокара леко два пръста по кожената повърхност на столчето до себе си.

Барманът се приближи.

— Още ли е отворено? — попита Кейлъб.

— До два. Но нищо не разчиства едно заведение така, както полицията. Дори добро заведение. Запалиш ли осветлението, хлебарките се разбягват. Спряха ли те отвън?

— Да.

— Мисля, че те забелязах. Дълго те задържаха.

— Интересуваха се от всичко. Признавам им го.

— Снощи не бях на смяна — обясни барманът. — Така че не можах да им помогна много. Но онзи съм го виждал често. Странно е… имам предвид изчезването му. И после… мъртъв.

— Казаха ли ти нещо?

— Казаха само, че са го намерили. Тялото му, искам да кажа. И че изглеждало подозрително. Опитвали се да разберат с кого и къде е бил снощи.

— Какъв е бил?

— Банкер. Може би адвокат — каза барманът и поклати глава. — Само че аз така и не го попитах. Казва се Ричард. Не се ли познавахте?

— Снощи влязох тук за първи път.

— Не е обичайно, знаеш ли? Да намират клиентите ни мъртви. Да ти призная… малко съм изплашен.

Той вдигна поглед от винената чаша, която бършеше, и Кейлъб забеляза онова движение на очите, с което започваше да свиква: бавно преместване на погледа от челото към пръстите му и обратно. И после прещракване в мозъка: звукът на една мисъл, съединяваща се с друга.

— И аз — каза Кейлъб.

Сви рамене и забеляза бармана да се отпуска. Мъжът остави чашата и напрежението слезе от плещите му. Обърна се пак към Кейлъб.

— Знаеш ли кое е най-странното?

— Не се досещам.

— Колата му. Той винаги идваше тук с кола и паркираше отпред. Изпиваше две питиета и си тръгваше с колата. Виждал съм я… колата му. Когато излизах да изпуша цигара. Беше беемве, един от онези джипове.

— Ясно.

— Но когато идвах на работа днес, я видях на пет преки оттук надолу по улицата.

— На „Ню Монтгомъри“?

Мъжът кимна.

— Но не си помислих нищо, защото още не знаех, че е изчезнал. После дойдоха полицаите, настана хаос, а аз заведох единия от детективите…

— Кенън?

— Да, Кенън… Та заведох Кенън по улицата да му покажа колата. Те провериха регистрационната му табела в компютъра и я вдигнаха с паяк.

— Добре.

— И знаеш ли кое е странното?

— Не.

— Върнаха се след два часа, започнаха да разпитват хората, а аз ги подслушвах. И от онова, което чух, излиза, че разбрали от приятелите му, че Ричард — сещаш се, убитият — заредил на бензиностанцията на Харисън точно преди да дойде.

— На километър от тук — каза Кейлъб.

Погледна наляво към столчето, което тя бе използвала снощи. Искаше му се пак да сложи ръка върху него, но се въздържа.

— Точно така. А странното беше, че детективите откарали беемвето в гаража за вдигнати коли, след като им го показах. Но когато се върнаха и започнаха да разпитват редовните ни клиенти, се изпуснаха, че той бил изминал над трийсет километра след зареждането.

— Да?

— А тялото му било открито наблизо.

— Къде са го намерили?

— Не знам… но не тук — обясни барманът. — Така че който го е убил, трябва да го е причакал отвън, нали така? После е отпрашил нанякъде с колата му. Пичът убива Ричард, захвърля трупа му, връща се и зарязва колата му. Ето това си мисля аз.

— Звучи логично — съгласи се Кейлъб. — Но защо да се връща?

— Нямам представа. Може самият той да е паркирал наблизо и да е искал да си вземе колата — каза барманът. — Та какво ще поръчаш?

Кейлъб изгледа пак празното барстолче.

— Berthe de Joux.

Барманът наклони глава и го погледна.

— По френски?

— Да.

След малко се върна с подноса и постави пред него чашата и лъжичката. Наля питието без водата, която остави на Кейлъб. Когато Кейлъб приключи, разбърка с лъжичката и погледна бармана. По лицето на мъжа бе изписано колебание.

Сякаш се досещаше, че Кейлъб ще отвори специална тема. Забранена тема.

— Сигурно познаваш едно момиче, което идва тук и си поръчва същото. Тъмнокоса със зелени очи? Трябва да я открия.

Барманът сведе поглед и пъхна ръце в джобовете си. После отново погледна Кейлъб.

— И ти ли си полицай?

— Нее… — Кейлъб вдига ръце с дланите към него. — Честно. Просто искам да я видя пак, нищо повече.

Барманът взе чаша от задната стена и си наля един пръст „Фернет-Бранка“. Изпи го на един дъх, избърса устата си с ръкав и наля в чашата си джинджър ейл от постмикса за безалкохолни.

— Има… — Той замлъкна и погледна към вратата, после обратно към Кейлъб. — Нека го кажа така… Има един определен тип момичета. Нямам предвид никого конкретно. Говоря за типа: влизат в скъпи заведения като това, поръчват си неща като абсент. Идват сами и обикновено си тръгват сами. Разбираш ли ме?

— Не съвсем.

— Такова момиче посещава само определени места. „Къщата на щитовете“ е едно от тях. „Флейтистът“ отсреща е подобно, но е малко голямо за този тип. По-оживено е. Така че не е съвсем подходящо.

Кейлъб сведе очи към питието си. Прокара пръст по ръба на чашата. Може би тя бе използвала същата преди. Беше я докосвала с устните си. Нямаше никакви следи, естествено, но докато галеше ръба, хладния, гладък кристал, ставаше все по-сигурен, че е така. Но нямаше никаква представа за какво му говори барманът.

— А кои са другите? Говоря за местата, които този тип момичета посещават?

Вдигна чашата до устните си и отпи глътка. Беше съвършено. Вкусно и хладно… всичката сила на билките, извлечена от алкохола със студената вода.

— Можеш да опиташ „Бърбън и клонка“, „Дрейк“ — половин час преди да затворят. „Слайд“… места като тези. Разбираш ли ме?

— Казваш, че тези момичета са част от сцена?

— Ако е сцена, тя е толкова нова или толкова авангардна, че няма да намериш нищо за нея. И ако има име, аз не го знам. Такива момичета… те просто се появяват понякога.

— Налей си още едно от мен.

Мъжът си наля шот с цвят на кафе в чиста чаша. Остави бутилката на бара.

— Тя няма да посети едно и също място две последователни нощи. Тя… те… дори може да не излязат две последователни нощи. Може да не попаднеш на тях цял месец. Така че ако търсиш една от тях… не знам.

— Какво не знаеш?

— Може би тя трябва да дойде при теб.

Този човек му беше безполезен. Кейлъб не търсеше някакъв тип момиче, той търсеше онова, което бе седяло на барстола до него. Но барманът или не ѝ бе обърнал внимание, или не искаше да му каже.

— Добре.

Кейлъб стана и се наведе през барплота, за да вземе химикалката от нагръдния джоб на бармана. Вдигна питието си от хартиената салфетка и я обърна на другата страна, за да напише на нея:

Добави номера на мобилния си телефон и се подписа. Сигурно имаше по-добър начин да го направи — нещо, което да я накара да го потърси, да я извади от сенките. Но засега това стигаше. Сгъна салфетката на триъгълник и извади петдесетдоларова банкнота от портфейла си. Подаде бележката и химикалката на бармана.

— Когато я видиш — помоли той, — дай ѝ това.

Допи питието си на една глътка, подпъхна банкнотата под чашата и си тръгна.

Но дори и сега не се прибра у дома.

Тръгна с колата през притихналия град, мина покрай бездомниците, сгушили се до количките си край решетките на входа на метрото на Маркет стрийт, и пое нагоре по Ноб Хил, където спря за половин час, без да гаси двигателя, точно под стъпалата към входа на катедралата „Грейс“ с филигранните каменни рамки, ажурите и тъмните отвътре стъклописи, мокри от мъглата.

Покрай него мина някаква ретро кола и остави облак от изгорели газове. Белосаните бордове на гумите и опушените странични прозорци се стрелнаха през мокрото предно стъкло на колата на Кейлъб. Проследи я с поглед. Не се чуваше нищо друго освен чаткането на дъждовните капки по покрива и съскането на гумите на ретро автомобила по мокрия паваж.

После той се скри и остана пак само дъждът.

Кейлъб се спусна до Юниън Скуеър и направи кръг около безлюдната ледена пързалка и блещукащата елха, около която се бяха събрали мигриращи групи бездомници. После, десет минути по-късно, без да бе имал никакво намерение да го прави, се озова паркирал пред студиото на Бриджит на Буш стрийт. От мястото си можеше да надникне в задръстения с контейнери за смет тесен проход между нейната сграда и съседната, обрамчен от тухлени стени, нашарени със зигзагите на външни стълби за евакуация при пожар. Бриджит имаше четири прозореца на третия етаж — два с лице към Буш и други два към прохода и нейната противопожарна стълба.

Прозорците светеха.

Тя беше вътре, сигурно бе включила радиаторите, а стативът ѝ бе в центъра на малката стая. Платната сигурно бяха натрупани на куп до едната стена и сега там щеше да бъде доста неподредено, защото беше взела толкова много от общия им дом. Може би си бе купила спален чувал отнякъде — зад ъгъла на пряката имаше магазин за разпродажба на армейска екипировка — но дори с включени на пълна мощност радиатори сега там щеше да е студено. Не че имаше някакво значение — Бриджит носеше огън в себе си. Можеше да легнеш до нея в снега, без да го усетиш.

Помисли си дали да не ѝ се обади. Дори извади телефона си и въведе паролата за отключване. Но се спря. Обадеше ли ѝ се, тя можеше да погледне през прозореца и да го види… какво щеше да си помисли? Може би това, което правеше той, беше незаконно. Не знаеше със сигурност. Просто искаше да я види. За момент забрави за „Къщата на щитовете“ и жената, чието име още не знаеше.

Просто искаше Бриджит.

Искаше да бъде поканен да се качи и тя да го приюти с топлината си.

Беше след четири, когато си тръгна, и почти пет часът, когато се прибра у дома. Паркира колата си под ъгъл в гаража, изчака ролетната врата да се спусне и едва тогава влезе в къщата. Беше забравил камината запалена, но нямаше нищо лошо в това — поне беше топло.

Наля си последно питие и го занесе до дивана.