Отровителят

14.

Нямаше сребърна лъжичка с прорези, нито „правилна“ тумбеста чаша. Вместо това използва кухненска цедка, подпряна на ръба на висока чаша, а ледената вода наля от обикновена кана. Бучката захар се разтвори в алкохола и зелената течност стана млечнобяла. Остави „постановката“ на плота и отнесе напитката до кухненската маса, като носеше нож за филетиране. Там беше все още неотвореният пакет от Бриджит. Подпъхна острието на ножа под края на опаковъчната хартия, сряза тиксото и разопакова пакета.

Под кафявата хартия имаше платно без рамка, защитено с лист „пуканки“. Махна го и се изправи, загледан в картината. Знаеше отлично какво изобразява тя и къде е мястото — беше го посетил преди малко. А и то през цялото време се намираше в центъра на мислите му. Беше нарисувала плажа, гледан откъм западния край на парка „Голдън Гейт“. Плажът в мъглив ден, така че мокрият пясък се разтапяше в разбиващите се вълни, а зареденият с мъгла въздух откъм океана почти се сливаше с прихлупеното небе. Фокусът на картината беше в центъра ѝ, размиваше се към краищата и приковаваше погледа върху определено място по средата на долната част, където в пясъка стърчеше като зъб на акула парче синьо-зелено стъкло. На фона се виждаше стълба, врязана отляво в преградната стена.

Но… зад първото платно имаше и второ. Извади го и разгъна опаковката от „пуканки“.

Тази картина беше в меко памучнобяло. През платното преминаваха сенки в сиви линии, които придаваха на картината обем. В средата имаше червена S-образна следа, сякаш Бриджит бе топнала ръката си в червената боя и бързо я бе прокарала по картината, което ѝ бе хрумнало в последния момент. Но той разбра какво е — натюрморт. Макар да не я беше надписала, Кейлъб знаеше какво би имало на табелката, ако бе намерил тази картина в арт галерия, а не на кухненската си маса:

Всяка от картините имаше самостоятелна стойност, но двете заедно разказваха тайна история. Идеята ѝ беше той да ги окачи в кабинета си или някъде у дома, където гостите да могат да ги виждат. И хората да се наслаждават на произведенията ѝ — предназначени за него — без да разбират свързаната с тях история. Раната и последвалата интимност. Как плътта ѝ бе разсечена на плажа, а след това тя я бе разтворила за него.

Кейлъб седна на един от столовете и изпи абсента си на един дъх.

Когато се събуди на дивана, беше десет сутринта. Отиде в банята и остана дълго под горещата струя на душа. Погледна датата на часовника си и се опита да пресметне по нея кой ден от седмицата е. Беше говорил с инспектор Кенън в кухнята си в сряда следобед, след това бе отишъл в моргата да погледне осапунения труп на Чарлз Крейн. Четвъртък рано сутринта — малко след като Джъстин Холанд бил забелязан за последно жив — беше с Емелин в онзи бар под Ноб Хил. Бе прахосал по-голямата част от същия ден на дивана, прехвърляйки в съзнанието си вихрушка от изображения. Петъчния ден бе прекарал с Хенри на „Знак на крак“, а вечерта беше с него в лабораторията му.

Следователно… днес беше събота. Една седмица след като Бриджит си бе тръгнала.

Седем дни, които бяха минали като насън. За първи път от миналия уикенд вече десет минути беше напълно трезв и буден. Три неща помнеше кристално ясно и всяко от тях беше свързано с Емелин. Няколко мига в „Къщата на щитовете“. Около час в „Спондюликс“. Половин минута в дневната, парализиран от гласа ѝ по телефона. Тя беше като нещо долетяло на земята от някакво тъмно място в небето. Приковаваща. Всеки път, когато се опиташе да я прогони от съзнанието си и да се върне към живота си от миналата седмица, той се сещаше за гласа ѝ, докато му бе пяла на светлината на свещите. Този отчаян разчувстващ шепот.

Нямам приятели.

Опита се да си я представи като момиченце, спящо на задната седалка на кола, паркирана на черен горски път, оставена самичка да чака някакъв мъж, който не ѝ беше баща. Имаше един момент в „Спондюликс“, когато тя едва не му беше разказала за живота си с него. Но се бе въздържала. Сети се за обещанията, които си бяха дали. Дори сега, през замъглеността на всичко случило се впоследствие, тези клетви не му изглеждаха тривиални, не бяха празни думи. В тях имаше тежест.

В „Парк Чоу“ на Девето авеню сервираха брънч до два часа, а имаше и камина. Паркира на улицата на пряка от заведението и извървя разстоянието до него с ръце в джобовете и вятър в лицето.

Избра си маса до огъня и зачака яденето си на чаша кафе. Обърнатата към огнището страна на палтото му започна да изпуска пара. Усещаше ланолина във вълната, но парфюмът на Емелин надделяваше. Беше като да излезеш на поляна след среднощно лутане в гората и внезапно да те освети луната. Докосна телефона в джоба си — единствената му връзка с нея — и в същия миг той иззвъня.

Извади го бързо и погледна номера на обаждащия се. Беше може би от автомат. От плещите до пръстите на ръцете му премина електрическа искра. Отговори на повикването и вдигна лявата си ръка, за да заслони устата си. Тя заговори първа.

— Здравей, Кейлъб.

Той затвори очи, за да се изолира от околната обстановка. Искаше да остане насаме с гласа ѝ.

— Емелин.

— Добре ли прекара? На срещата ни?

— Да.

— Беше среща, нали?

— Да.

— Обещах да ти се обадя скоро. Достатъчно скоро ли е?

Кейлъб се наведе към масата в порив да запази този разговор личен. Ледът под кожата му казваше, че ако някой ги подслуша, ако има свидетели на тази връзка с нея, ще я загуби завинаги.

— Можеше да бъде и по-скоро. Исках да ми се обадиш.

— Мислеше ли си за мен?

— Откакто те видях за първи път.

— Искаш ли да ме видиш пак?

— Моля те.

— Довечера в такъв случай. Можеш да ме видиш в полунощ.

Не прозвуча като въпрос и той не го възприе така. Предлагаше му го като дар.

— Благодаря ти — прошепна той. — Ще дойда. Само ми кажи къде.

— Не — каза Емелин. — Ще ти се обадя довечера да ти кажа. Но в полунощ ще бъда гладна. Можеш ли да готвиш, Кейлъб?

— Да.

— Ще ми сготвиш ли нещо за вечеря?

— Бих искал — каза той. Чудеше се дали тя възнамерява да му разкрие къде живее, или отново ще използват някой затворен за други бар. — Там ли ще го сготвя, или искаш да го направя, преди да дойда?

— Бих искала да те наблюдавам. Там ще има добра кухня. С всичко, което би ти потрябвало. И няма да се налага да бързаш — нито ще те припирам, нито ще ти преча. Само ще те гледам.

— Какво да ти направя? — попита Кейлъб. — Какво би искала?

— Каквото ти пожелаеш… аз ще съм гладна. И аз ще донеса виното.

— Добре — каза той. — Ще измисля нещо.

— Естествено, че ще измислиш — прошепна тя.

Почти усещаше дъха ѝ по ухото си. Знаеше, че ако сега седеше до него, бузата ѝ щеше да е на рамото му. И щеше да иска да е по-близко до огъня, понеже щеше да ѝ бъде студено.

— Ще ти се обадя довечера — завърши тя.

Затвори, преди да успее да ѝ отговори.

Когато отвори очи, чинията му беше пред него — сервитьорката беше дошла и си бе отишла, без да я забележи.

Второто ниво на паркинга на „Парнас“ при медицинския център беше почти празно, когато той спря в своята клетка. Изключи двигателя и поседя със затворени очи, преди да слезе от колата. Знаеше защо старателно се опитва да скрие Емелин: шепнеше, когато разговаряха по телефона, беше я изключил от всичко, което бе казал на Кенън. Заради вината. Онова, което причиняваше на Бриджит, беше срамно. Беше го напуснала, но може би това бе израз на опита ѝ да остане. Начин да му покаже как се е почувствала. А той се държеше така, сякаш са разделени от година. Не искаше никой да го знае. Дори самият той не искаше да го знае, но това не беше достатъчно, за да го спре. Защото когато Емелин му се обадеше по-късно довечера, той щеше да приеме повикването. И когато му кажеше къде да отиде, той щеше да изтича там с туптящо сърце.

Най-добре за него сега щеше да бъде да отиде на работа.

Това щеше да задържи мислите му върху други неща. Щеше да го принуди да се концентрира върху проекта на НИЗ и да започне да обработва данните, за да ги доведе в желания от одиторите вид. Отвори очи и слезе от колата. Чу някъде навътре в паркинга да се затръшва вратата на друга кола и после двойния сигнал от заключването. Излезе в пътеката между редиците коли и се насочи към стълбата.

— Господин Мадокс…

Спря и се обърна към човека, който също бе излязъл на пътеката.

— Инспекторе… — изненада се той. — Къде е Гарсия?

Кенън не отговори, докато не скъси разстоянието помежду им, и тогава махна с ръка, сякаш за да обозначи някакво далечно място.

— Събота е — отговори той. — Предполагам е със семейството си.

— При вас има ли почивни дни?

— За него има — натърти Кенън. Може и да се бе поусмихнал, но беше трудно да се каже. Сивите му мустаци скриваха подобни промени в изражението му. — Може ли да седнем в кабинета ви за минутка?

— За какво става дума?

— Марси Хенсли.

Кейлъб кимна и бръкна в джоба си за картата за достъп.

— Разбира се, инспекторе — каза той. — След мен…

В стаята за почивка имаше кафе. Кейлъб не беше сигурен кой го е направил, още по-малко преди колко време, защото лабораторията беше празна. Но то беше неопределено топло и миришеше приемливо. Наля в две чаши, затопли ги в микровълновата и поведе Кенън към кабинета си.

— Седнете на дивана.

Кейлъб заобиколи бюрото си и седна. Кенън метна палтото си върху страничната облегалка на дивана и постави бомбето си върху него. Седна и извади хванатия със спирала бележник от задния си джоб. В спиралата имаше забоден къс молив, но Кенън не го извади.

— Познавате я — започна той. — Нали?

— Марси ли?

Кенън кимна.

— Познаваме се от Станфорд. Тя беше в магистърската програма, а аз бях започнал аспирантура, така че ползвахме обща лаборатория. И дори написахме заедно статия.

— И продължавате оттогава?

— Искате да кажете, че поддържаме връзка?

— Да, връзка.

— Не е кой знае какво. Виждал съм я по научни конференции и когато се натъкнем един на друг, държим се приятелски, така че знам с какво се занимава сега — отговори Кейлъб и изгледа Кенън. — Какво става?

— Какво можете да ми кажете за масспектрометрите? — смени темата Кенън.

Кейлъб изгледа намръщено подложката за писане на бюрото си, сякаш се примиряваше с това, че остава в неведение. Имаше доста ясна представа за какво бе дошъл Кенън, но не биваше да се издава.

— Какво искате да знаете?

— За начало… как работят. Какво правят.

— Подробностите ли ви интересуват, или… как да се изразя… картината от самолет?

— Да започнем с общата картина — каза Кенън. — Представете си, че нямам докторска степен от Станфорд. Че току-що съм станал бакалавър по криминология и имам един семестър в правния факултет.

Кейлъб си спомни гласа на Хенри, докато се връщаха през залива към Сан Франциско. Бъди дяволски внимателен, посъветвал го бе той. Кенън вече бе извадил молива от спиралата и го държеше над разграфената на редове страница на разтворения бележник.

— Добре… представете си, че стоите по средата на моста Голдън Гейт — започна Кейлъб. — Откъм океана духа постоянен силен вятър. Държите топка за боулинг и волейболна топка. Пускате ги едновременно. Къде ще падне топката за боулинг?

— Точно под мен — отговори Кенън. — Право надолу.

— Точно така. А къде ще падне волейболната топка?

— По-далече. Вятърът ще я отнесе от моста.

Кейлъб кимна.

— Това е всичко, което трябва да знаете за масспектрометрията. Вземам проба и я слагам в камера за загряване. Молекулите се йонизират от източник на електрони — тоест получават електрически заряд — и се отнасят с магнитно поле по дължина на „състезателна писта“. Има електромагнит, който ги отклонява така, че да завият на ъгъла, също както вятърът излиза изпод моста. По-леките частици се отклоняват повече от по-тежките. Те попадат в йонен капан в края на пистата и детектор на частици измерва къде са попаднали.

— И после?

— После получаваш невероятно количество данни. Спектър от молекулни тегла. Ако ги вкараш в диаграма, тя ще заприлича на ЕКГ на човек, взел кокаин — безумни пикове и пропадания. Но пуснеш ли тези данни през софтуер, използващ библиотеки, създадени на база известни еталонни мостри, тогава ще можеш да разбереш молекулния състав на практически всичко. Е, малко по-сложно е от това, но нали искате общата картина.

Кенън писа известно време в бележника на коляното си. После вдигна поглед към Кейлъб:

— Този софтуер… откъде идва?

— Зависи от лабораторията и от апаратурата. Има три начина да се снабдиш: купуваш готов софтуер, който струва от пет до десет хиляди долара; намираш си безплатен такъв; има държавна лаборатория в Швейцария, която поддържа добра безплатна програма, наречена SpecServe.

— А ако не ползваш някой от тези начини? — поинтересува се Кенън.

— Някои от нас ползват специализиран потребителски софтуер.

— Както е при вас, предполагам?

Кейлъб се усмихна. Неговата лаборатория беше предмет на всеобща завист. Поне веднъж месечно той развеждаше учени от цял свят и чуждестранни делегации из петте декара, с които разполагаше.

— Аз използвам готова програма, наречена Spectral Wave. Има имам три Крей-клъстера, на които пускам паралелна обработка. Имам и модифицирана версия на швейцарската програма, която съм приспособил за моите нужди.

Кенън пишеше бързо. Когато свърши, пак го погледна:

— Какво е Крей-клъстер?

— Модулен суперкомпютър. Можеш да купиш колкото искаш блокове и да ги свържеш в едно.

— Кой е модифицирал швейцарската програма?

— Аз.

— Написали сте и потребителската програма, предполагам?

Кейлъб кимна.

— Мислех, че сте химик, токсиколог или нещо подобно — отбеляза Кенън. Наблюдаваше Кейлъб внимателно. Сивите му очи не примигваха зад очилата с телени рамки.

— Имам бакалавърска степен по компютри. А и повечето природни науки в наши дни се застъпват с компютрите — обясни Кейлъб. — Няма спасение.

— Значи използвате три програми, така ли? За какво? Всяка да проверява останалите две?

— Така мога да верифицирам резултатите си с едно пускане. Но аз продължавам да не разбирам какво общо има всичко това с Марси. Да не би тя… разбирате ли, не схващам какво става. Тя неприятности ли има?

Кенън заби молива си в спиралата на бележника. Отгърна ревера на сакото си и Кейлъб видя под мишницата му кобур. Този път прибра бележника във вътрешния джоб на сакото си.

— Не, няма неприятности — отговори му той. — Имате ли нещо против да ми покажете лабораторията си? Апаратурата?

— Разбира се — съгласи се Кейлъб. — Ще ви разведа. Само че апаратурата не е включена, така че ако искате демонстрация, ще отнеме известно време да се загрее.

— Искам само да разгледам.

— Ще е различно от лабораторията на Марси — предупреди го Кейлъб. Стана, заобиколи бюрото си и поспря на вратата, изчаквайки да пропусне Кенън пред себе си. — Нейната лаборатория е за работа. И е малка. Това тук е изследователски център.

Кенън стана и само за секунда, докато инспекторът беше в профил, в десния джоб на панталона му проблесна червена светлина. Късо примигване, което веднага изчезна. Там се виждаше тънка правоъгълна издатина. Кейлъб побърза да отмести поглед към лабораторията. Реши, че Кенън не го е забелязал.

— Значи сте били в нейната тогава?

Кейлъб беше тръгнал да излиза, така сега бе с гръб към Кенън. Никога не му казвай лъжа. Натисна на стената ключовете за осветлението и вентилацията в тавана. После отговори, без да обръща глава, тихо, но достатъчно силно, за да го чуе Кенън над бученето на вентилаторите.

— Разбира се… С Хенри сме приятели.

— Хенри Нюком? Съдебният патолог?

— Да… израсли сме заедно — обясни Кейлъб и се обърна да погледне Кенън: — Какво?

— Нищо — каза Кенън. — Само дето… аз често разговарям с него. А той никога не ми е споменавал за вас.

— Странно.

— Нали? И се знаете, откакто се помните?

— Да.

— Значи, с изключение на двата месеца, когато вие и майка ви сте били в „Лангли Портър“, и двете седмици по-късно, когато сте изчезнали, сте се виждали редовно?

Знаеше, че ще се стигне до това. Още когато бяха говорили с Кенън на задната седалка в полицейската кола пред „Къщата на щитовете“, разбра, че ще се стигне дотук. Сега Кенън бе извадил цялата истина наяве и я беше проснал на пода пред двама им, за да я гледат.

— Така ли е, господин Мадокс?

Кейлъб сви рамене и влезе в лабораторията пред Кенън, за да не вижда той лицето му.