Отровителят

27.

Чак в три и половина сутринта оформиха документите за прехвърлянето му в участъка на Брайънт стрийт. Когато напуснаха участъка на Сосалито, той остана практически празен, макар че няколко души се изправиха в работните си клетки, за да проследят как се изнизват. Гарсия вървеше зад него и сложи ръка на рамото му, когато тръгнаха надолу по стълбите. Колоната се водеше от униформен полицай на име Гедаро.

Слязоха в гаража, където ги чакаше кола на Полицейското управление на Сан Франциско. Патрулният полицай отвори задната врата и натисна надолу главата на Кейлъб.

— Внимавай…

Ръцете му отново бяха оковани на гърба, така че трябваше да се наведе напред и почти да опре лице в металната мрежа, разделяща задната седалка от предната. Не влезе достатъчно навътре. Когато полицаят затръшна вратата, нещо го бодеше в бедрото.

Гарсия седна отпред. Обърна се и погледна Кейлъб през преградната стена.

— Удобно ли е там отзад?

— Добре съм.

Гедаро се настани зад волана и запали двигателя. Потеглиха, завиха надясно и поеха в посока на водата. Гедаро гледаше в огледалото.

— Без ескорт ли сме?

— Не ти ли казаха? — попита Гарсия. — Някакъв пътен инцидент до моста. Почукаха на вратата и ми казаха точно преди всички да се изнесат.

Кейлъб вече се бе отместил от вратата, но нещо продължаваше да се забива в крака му. Беше кламерът във формата на буквата U, който бе използвал, за да запали мотоциклета. Тази нощ го бяха обискирали два пъти, но и Кенън, и Гарсия не бяха намерили кламера. Беше го обвил в лейкопласт и той вероятно се бе вмъкнал под подгъва на джоба му. Те бяха търсили ножове и инструменти, а не джобен мъх.

— Искаш ли сирена? — попита патрулният.

— Няма нужда — отговори Гарсия. — Без сирени. Мисля че на Сосалито му стига за тази нощ.

Кейлъб се наклони към прозореца и изнесе лявата си ръка възможно най-близко до десния си джоб. Това изпрати дъжд от искри в счупеното му рамо, но той не отрони звук. Вкара пръсти в джоба и започна да дърпа подгъва.

Когато подминаха „Трайдънт“ Кейлъб се извърна. Не искаше пак да вижда проклетата сграда. Вместо това видя цифровия часовник на таблото, отразен в тъмния прозорец до Гарсия. Прочете цифрите отзад напред:

3:31.

Беше 3:33, когато се бяха качили в колата.

Скоро, бе обещала Емелин. И при спомена за гласа ѝ, за обещанието в отворената длан той усети парфюма ѝ. Не в колата. В колата миришеше на пот и на измито с белина повърнато. На оръжейно масло. Но тя идваше. Знаеше го. Отново погледна напред в колата. Полицай Гедаро беше висок мъж и задната част на униформената му яка лежеше над горната страна на облегалката и опираше в металната мрежа, която го отделяше от Кейлъб. Част от синьо-черната тъкан се подаваше през мрежата от страната на Кейлъб.

Гарсия не си беше сложил обезопасителния колан.

Когато направиха последния завой на авеню „Алигзандър“ преди подлеза и рампата за вливане в магистрала 101, пред тях се появиха мигащи светлини и светещи конуси за пътна сигнализация.

— О, боже — обади се Гарсия. — Никой не ми каза, че било тук.

— Какво да ти каже?

— Намали. Спри там, до онзи.

Гедаро натисна спирачката. Пръстите на Кейлъб докоснаха кламера. Издърпа го и го остави да падне в дланта му.

Погледна отражението на часовника.

3:30.

Гедаро спря на първата линия сигнални знаци и свали прозореца откъм своята страна. Приближи се патрулен полицай и се наведе вътре. Кимна на Гедаро, но заговори на Гарсия:

— Няма заобиколен път, сър. Някакъв частен бус се преобърнал на завоя. Ако искате да се качите на моста, ще трябва да се върнете в Сосалито, да тръгнете по Спенсър и да се качите на магистралата там.

— Не можеш ли да ни пуснеш?

— Не, сър. Бих го направил, ако можех.

— Добре — въздъхна Гарсия. Погледна мигащите светлини и после Гедаро. — Връщаме се. Минаваме през града, после използваме рампата при Спенсър.

Гедаро направи обратен завой с маневра. Не бяха изминали много, когато проговори:

— Можем да вземем тунела при „Бънкър“. Ще ни спести връщането.

— По „Бънкър“ по-бързо ли ще стане? — поиска да се увери Гарсия.

— Би трябвало.

— Както прецениш. За себе си знам, че не ми се връща по целия път.

След трийсет секунди стигнаха до кръстовище. Кейлъб не можеше да види имената на улиците, но Гедаро зави наляво. Минаха през едно кръгово и пред тях се видя входът на тунела при Бънкър Роуд. Изглеждаше като малка дупка в склона на хълма. След малко ускориха надолу в западна посока през еднопосочния тунел, който беше тесен и тъмен като изкопан на ръка минен забой. Нагъсто разположените светлини в тавана се стрелкаха в щрихована линия, а извитите бетонни стени връщаха обратно към тях ехото от рева на двигателя. Кейлъб работеше над белезниците си и гледаше право през струящия мрак в тила на Гедаро.

Чу я, преди да я види — ръмжащата 8-цилиндрова „Инвикта“ точно зад тях. Кейлъб погледна наляво. Видя хромираните фарове, изправената радиаторна решетка, увенчана със статуетката на рицар с броня. След това се появи капакът — призрачно сив и невъзможно дълъг. За да се намести до тях в тесния тунел, левите ѝ колела сигурно бяха по извивката на долната част на стената на тунела.

Нещо зад гърба на Кейлъб щракна. Лявата му китка изпита моментално облекчение от притока на свежа кръв в пръстите му.

Не му обърна внимание.

Очите му бяха върху Черния принц. Светлините на тунела се отразяваха в прозорците му — трептящи и оранжеви, сякаш някой бе запалил пожар в коженото купе.

Кейлъб отново впери поглед напред.

Гедаро носеше под ризата си позлатен ланец. Част от покритието му се бе обелило около заключващите клипсове над врата му. Под златното покритие прозираше стомана. Закопчалката на ланеца беше извън досега на Кейлъб, далече от преградната мрежа. Но с кламера в ръцете си, той знаеше, че може да го хване като с кука и да изтегли веригата през пролуките на мрежата. Онова, което последва в съзнанието му, не беше план, а картина: той стиска веригата в юмрука си и опъва с всички сили назад. Щеше да е като острие през гръкляна на Гедаро.

Черния принц вече беше редом с него, носеше се през тунела като летящо насекомо, толкова наблизо, че усещаше ритъма на цилиндрите му в червата си. И тогава я видя зад волана. Беше извадила ръка през отворения прозорец и пръстът ѝ с лакиран нокът лежеше върху монтираното във вратата огледало. Въздушното течение в тунела развяваше тъмната ѝ коса над главата като ято скорци при залез.

Емелин.

Устните му беззвучно произнесоха името ѝ и той се наведе към мрежата.

Когато Емелин зави към тях, не можеха по никакъв начин да се противопоставят. Инвиктата беше по-голяма и по-тежка, а и се движеше по-бързо. Полицаят се поколеба между газта и спирачките и това предреши изхода. Бронята на инвиктата се заби в шофьорската врата на патрулната кола и я прикова към стената на тунела. Хоризонтален фонтан от искри се посипа по прозореца на Кейлъб, преди той да се счупи. Кейлъб се удари в преградата зад главата на Гарсия и усети как носът му се забива в плетеницата на дебелата жица. След това десните гуми на колата им се озоваха във въздуха. Кейлъб излетя в ниската половина на колата и се удари в бронирания прозорец.

Чуваше двигателя да работи, но не се движеха. Някъде наблизо се строши стъклен панел, но нищо не го удари. Изправи се на седалката и когато го направи, шията му изпука и за миг изчезнаха звук и образ.

И после всичко се върна.

На прозореца до него имаше кръв, наслоена толкова дебело, че не можеше да вижда през напуканото стъкло. Нещо навън се движеше. Чу крачки. Високи токчета по цимент. Но на предната седалка нищо не помръдваше: Гарсия висеше наполовина през отвора на предното стъкло. Краката му още бяха в колата и леко подритваха. Но това беше много повече, отколкото можеше да направи другият полицай. Патрулният беше счупил врата си — главата му висеше извита назад и празният му поглед бе забит в Кейлъб.

Вратата на Кейлъб се отвори и той го усети: замайващия аромат на утринна роса. На цветя, които не можеше да съществуват. Никога не бяха и никога нямаше да съществуват. Погледна ръцете си. Не помнеше да си е свалял белезниците, но тях ги нямаше. Стискаше в левия си юмрук скъсана златна верига. Пусна я и избърса окървавената си ръка в панталона.

— Здравей, Кейлъб — проговори тя. — Бях ти обещала да дойда скоро. Нали?

Обърна се и я погледна. Беше облечена във все същата рокля с черен шлейф, прогорен на дупки. Подаде му ръка. Часовникът показваше 3:28.

— Идваш ли?

Гласът ѝ го достигаше само през едното му ухо. Другото регистрираше пронизително пищене. Изгледа ръката ѝ. Фините черти по дланта ѝ, едва забележимата мрежа от капиляри под гладката ѝ кожа. Беше рисувал тази ръка веднъж. Напрегна се да си спомни кога. Беше картина, която бе носил в себе си толкова отдавна, че не можеше да каже къде я бе видял за първи път.

— Идваш ли?

Когато проговори, думите му прозвучаха така, сякаш идеха през уста, пълна с топящ се лед. Всъщност това трябва да беше кръв. И парченца счупен зъб.

— Ти не стоиш там — каза той. — Ти си… не си направила това.

— Има ли значение, Кейлъб? Пука ли ти какво казва кой да е от тях?

Зрението му раздвояваше образите при всяко помръдване на очите. Затвори ги и с примигване отстрани кръвта. Когато погледна пак, тя продължаваше да стои до отворената врата. Двете ѝ изображения се плъзнаха едно към друго и се сляха в общо. Едно плътно, красиво цяло.

— Обичах те — каза той. — От първия път, когато те видях. Тогава бях малко хлапе.

— Знам.

— И те исках… да те спася… за да ме спасиш.

— Помниш ли кога се намерихме?

Опита се да поклати глава, но вратът му бе възел от извити нерви и дори опитът за помръдване изпращаше болезнени спазми по ръцете му. Изкрещя, докато не му остана дъх. Когато можа, отново я погледна.

— Мога да ти го дам — каза тя. — Искаш ли го?

— Не мога да го направя. Не и сам.

— Затвори очи, Кейлъб. Ще ти го дам. Онази сутрин накарахме времето да спре. Нека ти покажа…

Той затвори очи. Връхчетата на пръстите ѝ докоснаха челото му и начертаха кръг в кръвта. Беше там… споменът. Беше на нейните пръсти и в следващия миг вече се смесваше с кръвта по кожата му, просмукваше се в него. Не се оказа загубен за двайсет и пет години. Емелин му го бе съхранявала. Беше го пазила, докато стане готов да си го вземе обратно. Когато прехвърлянето свърши, тя дръпна ръката си.

— Спомняш ли си сега, Кейлъб?

Слязоха от автобуса и застанаха на тротоара под ръмящия дъжд, докато учителят им и двамата придружители за урока на открито ги брояха. После се качиха по стъпалата и Кейлъб вървеше до Хенри, който избута очилата си нагоре, за да прочете табелката до вратата.

Бяха в кухнята, когато го видя.

Майсторът по ремонта сигурно бе отишъл да обядва. По пода край умивалника имаше разхвърляни инструменти. Гаечни ключове, оксижен за заварки, дълга плоска отвертка с нащърбен връх от въглеродна стомана. Кейлъб стоеше в края на групата. Никой освен Хенри не забеляза, когато той направи крачка към сандъчето за инструменти. Преподавателят говореше за някакви фургони за доставка на лед.

На пода имаше нож с острие черно, извито и остро като тигров нокът. Беше точно като ножа на баща му с разликата, че по този нямаше кръв.

— Кейлъб — прошепна Хенри.

Кейлъб чу гида да извежда класа от кухнята и да го въвежда в трапезарията. Майсторът бе обвил дръжката на ножа в черен изолирбанд, за по-стабилно хващане. Баща му беше направил същото. В края на работата му дръжката би станала много хлъзгава без изолирбанда.

Кейлъб затвори силно очи и ги отвори.

Беше в къщата музей и се намираше сам в кухнята. Не, не можеше да е ножът. Майка му беше в новия апартамент и лицето ѝ беше бинтовано. Останалите деца бяха в съседната стая. Знаеше го, но не ги чуваше. Чуваше само баща си и неговите лаещи викове.

Ножът беше на пода, където го бе хвърлил баща му. Но нещо не беше наред. Той вече не се намираше в мазето. Някакъв мъж се бе появил там и го бе пуснал навън. Беше в музея. В някаква кухня на музей. Ножът си беше, където го бе зарязал майсторът.

Принадлежеше на сметището, където беше отишла пепелта на баща му. Знаеше, че трябва да се отърве от нея. Острието не можеше да бъде изгорено, но поне можеше да бъде заровено.

Кейлъб смяташе, че е сам, докато върху него не падна нечия сянка. Вдигна поглед и бързо стана от колене. Хлапето, взело ножа от пода, се казваше Дрю. До днес той беше само лице в задната част на стаята. От онези деца, които прокарват пръст по думите, докато четат, и които носят обувки с велкро, защото връзките са прекалено сложни за тях. Но сега Дрю държеше ножа така, че извитият му връх сочеше в корема на Кейлъб.

— Такъв ли беше? — прошепна Дрю. — Онзи, който е използвал?

Кейлъб гледаше ножа. Гърлото му беше стегнато, сякаш висеше на бесилка.

— Такъв е бил, нали? — каза Дрю с глас, който прозвуча като съскане. Учителят им беше в съседната стая. — И ти си го искал.

Дори да можеше да проговори, нямаше да го направи. Момчето не бе разбрало нищо, но Кейлъб знаеше, че не му дължи никакви обяснения.

— Хареса ли ти да гледаш? — продължаваше да го разпитва Дрю.

И размаха острието на няколко сантиметра от очите на Кейлъб.

— Хареса ли ти да гледаш как я реже?

Кейлъб усети ръка на рамото си. Не се обърна и не свали поглед от стрелкащото се острие, но знаеше, че ръката е на Хенри.

— Остави го, Дрю — каза Хенри.

Хлапето отстъпи крачка. Хенри беше най-високият в класа им, а това означаваше трийсет сантиметра над Дрю.

— Не съм…

Хенри беше и най-бързият в класа. Той се стрелна покрай Кейлъб, улови китката на Дрю, дръпна ръката му нагоре и я изви. Блъсна го към умивалника и сложи длан върху устата му. Ножът издрънча на пода.

— Ще мълчиш — продължи да шепне Хенри. — Сега ще те пусна и ти ще се върнеш при останалите. Разбра ли ме?

Дрю кимна с ококорени очи.

— Да не си казал гък — прошепна Хенри. — И видя ли те пак да се заяждаш с Кейлъб, няма да кажа на учителя, а лично ще се разправя с теб.

Хенри пусна момчето и го проследи как напуска кухнята с препъване. После сложи ръце на раменете на Кейлъб.

— Добре ли си?

Кейлъб не отговори. Примката на врата му се беше дозатегнала. Но Хенри можеше да го разчете със или без думи.

— Дишай — каза му той. — Така ще се оправиш по-бързо, нали?

Вече успокоен, Хенри го насочи към вратата. Влязоха в трапезарията и се присъединиха към класа. Няколко от децата се обърнаха, когато ги усетиха, и го изгледаха с тъмните си очи.

И тогава той разбра, че никога няма да може да се върне изцяло при тях. Дрю го знаеше, знаеха го и другите. И може би най-добре го знаеше Хенри. За тях той беше кошмар, чудовище. Намираха се в безопасност, защото всичко вече беше приключило. Беше история, приказка. И макар на Кейлъб да не му беше писано никога да бъде част от тях, сега част от него им принадлежеше. Те можеха да откъснат историята му, да я изрежат от него, преди да спре да бъде жива. Можеха да си присвоят неговата тъмнина. Нещо, на което да се дивят, преди да го захвърлят.

Беше много трудно да посрещне погледите им. Огледа се в новата стая. Гърлото му продължаваше да бъде запушено и не знаеше дали беше вдишвал, откакто бе видял ножа. Имаше камина, а над нея — картина. Млада жена го гледаше, но нейният поглед не го нараняваше. Болката напусна гърлото му. От картината струеше светлина. Докато я гледаше, жената помръдна лявата си ръка. Той отстъпи и се блъсна в Хенри.

— Кейлъб — настойчиво му прошепна Хенри, — трябва да дишаш.

Обърна се към приятеля си с широко разтворени очи и отново погледна картината. Сега жената използваше единия си лакът, за да се подпре на сламения дюшек. Лявата ѝ ръка бе протегната към него с дланта напред. Тя сви три пъти показалец. Искаше от него да се приближи, но Хенри го отведе.

Знаеше, че сега е разумно да мълчи.

Но в следващата стая се изплъзна от Хенри и се премести в задната част на групата. На горната площадка изостави съучениците си. Там чу шепот. Тя го викаше от перваза. Произнасяше името му като две прошепнати от вятъра срички.

Кей-лъб.

Слезе при нея. Можеше ли да не го направи?

Долу изглеждаше така, сякаш слънцето бе залязло. Сякаш беше минал някой от персонала и бе запалил невидими свещи. Над него гласовете на децата изтъняваха и ставаха все по-слаби. А когато напълно изчезнаха… къщата въздъхна.

Прекоси стаята и застана пред нея. Моментът се разтегна в безкрайност. Дори не усети да пресича хоризонта, защото беше сам с нея. Само Кейлъб и Емелин във водопада. Изкривено пространство и зациклена памет. Времето беше толкова омекнало, че часовниците висяха като влажни парцали. Бяха на една стъпка разстояние и не отместваха поглед един от друг. Желаеше я толкова силно, че чак го болеше.

Беше натрапчиво прекрасна. И ѝ предстоеше да бъде обесена.

Не се изплаши, когато тя се надигна в седнала поза в картината, прехвърли се на перваза и скочи леко долу като танцьорка. Взе възглавниците от дивана и ги разхвърля по пода. Това беше образът, който щеше да остане толкова вероломно, толкова неизличимо в мислите и най-дълбоките му спомени и щеше да чака точния момент да разцъфти наново. Очите ѝ бяха притворени, на устните ѝ играеше намек за усмивка. Чакаше го, молеше го да я докосне. Умоляваше го да накара часовниците да вървят назад, за да може да се върне при нея. За да може да я отведе. Да я спаси от утринта. Този път никакви вериги не можеха да го спрат. Нямаше железни халки в пода.

Камината се запали зад нея и тя разтвори ръце, за да го приеме.

Преди да отиде при нея, той отново погледна перваза на камината. Затворническата килия в рамката беше празна. Падна на колене пред нея, разтърсен от ридание, което не се налагаше да обяснява, защото знаеше, че тя е…

— Кейлъб?

Вдигна поглед. Бяха в тунела. Подаваше му ръка с дланта нагоре. Пръстите ѝ бяха черно-червени от кръвта по челото му.

— … част от мен — довърши мисълта си той.

— Затова ела — каза тя. — Моля те, ела. Сега трябва да побързаме. Ти ще шофираш полицейската кола. Изкарай я от тунела. Ще те чакам.

— Хенри ми разказа за мен… за нас.

— Трябва да побързаш, Кейлъб. Тръгни на север. Скрий телата и смени колата. Ще те пресрещна. Но трябва да побързаш.

Отново затвори очи и посегна за ръката ѝ. Трябваше да е там, лесна за хващане. Беше намерил ръката ѝ с превръзка на очите. Беше я намерил в тъмната половина на Сан Франциско, разполагайки само с парфюма ѝ и със спомена на пръстите ѝ върху китката му. Беше намерил тайната ѝ стая… тяхната тайна стая.

Но сега, като посегна за нея, пръстите му срещнаха само въздух. Когато вдигна поглед, видя само стената на тунела.

Беше си тръгнала. Черния принц го нямаше.

— Емелин?

Всички звуци в тунела бяха изчезнали. Вентилацията и двигателят на колата работеха, без да издават звук. Дори краката на Гарсия подритваха таблото безшумно. Единственият шум беше сухо стържене… звукът, който есенните листа издават, падайки по тротоара под котешката лапа на вятъра.

Наведе се през отворената врата и погледна назад.

Някакво парче хартия се търкаляше към него по настилката, носено от въздушното течение в тунела. Още не можеше да прочете текста на страницата, но знаеше какъв е и кожата му настръхна от предчувствието. Знаеше, че е от Емелин. Тя искаше да го види, както бе искала да намери тайната врата. Не му беше трябвал ключ, за да влезе в стаята зад камината; стаята не изискваше ключ, защото самата тя беше ключ. Тя знаеше, че ако той се вмъкне в нея и подиша десетилетните прах и мухъл, ако види разхвърляните скици и покритата с паяжини кушетка, това ще отвори още по-дълбоко скрита врата. И сега искаше от него да отвори още една.

Надигна се от задната седалка и се изправи, после застъпи с крак листа, преди да го е подминал.

Беше листовка. Същата като онези, които беше видял по Хейт стрийт и до рибарския кей, и по бог знае колко булеварди през последните няколко месеца. От септември насам ги лепяха по уличните стълбове и забождаха по дърветата. Беше ги виждал залепени по витрините на магазини пряка след пряка. Стени от хартия, покриващи цели фасади на магазини, обгръщащи дебели дървета и стигащи до най-високите им и тънки клони. Беше виждал тълпи от хора да ги подминават, без да обърнат поглед и на милиметър и без да забавят ход дори за секундата, която щеше да им отнеме да прочетат имената на изчезналите.

Наведе се и взе листовката в ръка. Над трите черно-бели фотографии имаше текст в получер шрифт:

Първите две снимки бяха невъзможни. Лицето на Гарсия беше смазано и насечено, едното му око беше пробито от все още стърчащо в очната му кухина парче стъкло. Полицай Гедаро беше с гръб към фотоапарата, но някак гледаше в обектива, понеже шията му бе счупена и главата му бе извъртяна на сто и осемдесет градуса. Кожата по гърлото му бе извита в спирала като нишките във въже. Последната снимка показваше мъжа, който лежеше на матрака в „Трайдънт“, лицето му все така заключено в металната маска. Кейлъб хвърли листа и го проследи да отлита от него по лекия завой на тунела и да се разтапя в дебнещата отвън мъгла.

Преди двайсет и пет години баща му може би също бе видял листовки. На неговата съвест тежаха изчезнали хора, петнайсет на брой, като се започне от деня, в който се бе родил Кейлъб. Лицата им покриваха стените на мазето по време на последните три дни от касапската му работа. Листовки, бележки, брошури, разхвърляни като след потоп. Баща му, окървавен до лактите, пеещ, докато оформяше последната си скулптура с дървен чук и импровизирано длето, буквално газеше в море от листовки и ги разчистваше пред лицето си, когато спираше, за да размаха ръце към тавана, или се завърташе в кръг и нанасяше крошета във въздуха, докато крещеше на езици, на които никой не говореше.

Може би колекционерите, които купуваха картините му, искаха да съзрат в тях някакви намеци. Искаха да застанат пред тях в тихите си стаи и да ги изучават за знаци и предупреждения. За скрити изображения с тъмен потенциал, като заровени семена. По същия начин Хенри и останалите щяха да ровят из дома и лабораторията му, щяха да препрочитат статиите му за намек на генезиса на мрака, наречен Кейлъб, когото бяха открили като плевел в редиците си. Щяха да каталогизират откритията си, да пишат за тях в научни списания и може би някой ден друг вид колекционери щяха да започнат да търгуват с въгленовите му скици, да наддават за тях на тайни търгове и да ги отнасят по домовете си, за да изучават полусенките в поредицата актови снимки на Бриджит Лорънт, надявайки са да разпознаят момента, в който спектърът бе почернял изцяло.

Погледна надолу по празния тунел.

— Емелин? — прошепна той.

Не му отговори. Нямаше как да му отговори, защото си беше отишла.

Пак затвори очи и се хвана за покрива на колата, за да не падне. Трябваше да диша и да се съсредоточи. Това беше пътят назад. Да се концентрира върху нея. Да се концентрира върху каквото и да било, но най-вече върху нея.

— Емелин.

Прошепнато бавно, името ѝ прозвуча като три ниски вълни, целуващи гостоприемен бряг. Пусна думата на воля в съзнанието си и я остави да го промие.

Дори след като си бе тръгнала, продължаваше да усеща уханието ѝ.

Твоя съм, беше му казала, а досега никога не го беше лъгала. Всичко беше истина, всяко обещание удържано. Парфюмът ѝ, стелещ се над огънатия метал и горящата гума, беше ново обещание. Обещание, че ако всичко друго си отиде, ако не остане никаква надежда за някакво правдоподобно бъдеще, ще остане Емелин.

Отвори очи, обърна се и затвори вратата на колата откъм страната на пасажера. Отиде до шофьорската врата и погледна полицай Гедаро през напукания прозорец. После погледна към предницата на колата. Разбитото предно стъкло бе разпръснато ветриловидно по капака и в косата на Гарсия. Парчето в дясното око на инспектора проблясваше в кехлибарената светлина. Но двигателят продължаваше да работи. Ако я изтеглеше на заден ход от стената и включеше на предна предавка, Кейлъб сигурно щеше да успее да я подкара. Може би нямаше да стигне далече, но на него не му трябваше да стига надалече. Първата задача беше да се измъкне от тунела.

Отвори вратата на шофьора и изблъска полицай Гедаро зад висящите крака на Гарсия. Емелин беше негова. Това беше най-голямата истина от всички. И щеше да го чака, където и да отиде той. Седна на седалката и затръшна вратата. Остатъкът от стъклото падна от рамката на прозореца. Кейлъб изтегли колата от стената, изправи волана и погледна в страничното огледало. Не се виждаха фарове, но щяха да се появят и появяха ли се, щяха да се движат бързо.

Сега трябваше да бърза. Емелин не го беше излъгала и за това.

Включи на скорост, натисна педала на газта и се пресегна над волана, за да разчисти стърчащите отломки в отвора на предния прозорец. И тогава вятърът ги зашиба през лицето му.

Проснат на предния капак, Гарсия го гледаше със здравото си око. Примигна и се вторачи, после пак примигна. Краката му продължаваха да подритват ритмично таблото.

— На север — обясни Кейлъб на детектива. — Тя ще бъде там. Ще видиш.

Колата се движеше с две спукани гуми. Ако вдигнеше над петнайсет километра в час, нямаше да може да овладее поднасянето. Излязоха с клатене от тунела — ранената кола и товарът ѝ от мъже — и когато се забиха в стената от мъгла навън, той видя как ще бъде, когато отиде на север и я намери пак. След седмица или може би месец можеше да спи в дренажна тръба под някое шосе, но когато се събудеше нощем, нямаше да види цимент. Нямаше да види клони и стари кости, които трябва да разбутва, за да си направи легло.

Нищо такова.

Щеше да види свещ в желязна клетка за птички, кристалната стойка за торти с изсъхнала роза и препарирания орел, замръзнал в крясъка си. Дъсченият под щеше да е застлан с персийски килим. Някъде из сенките щеше да чуе часовника с махало да отмерва времето назад.

Можеше да е откраднал старо одеяло от обществена пералня, но когато се събудеше под светлината на хванатата в клетка свещ на Емелин, когато чуеше движенията на махалото и щракането на добре смазания часовников механизъм, щеше да бъде уютно сгушен в бяло вместо в сплъстена вълна. Ако бръкнеше под постелките, щеше да намери хълбока на Емелин и щеше да гали с пръсти гладката фина извивка, докато тя не се събуди и обърне към него.

Щяха да пътуват нощем.

На север и по-нататък, докато не намерят гора, достатъчно гъста, за да ги задържи в себе си. Той можеше да се намира в кабината на камион, който се бе осмелил да спре на автостоп, до възрастен шофьор, миришещ на пот и на тютюн за дъвчене, усмихнат на своите тайни мисли. Но затвореше ли очи, громоленето на камиона щеше да затихне, докато не се превърне в унасящия шум на носещи се по гладки релси колелета. Ревът на двигателя щеше да се усмири в мъркане на добре настроени осем цилиндъра. Ако отвореше очи, Емелин щеше да се обърне към него и щеше да се усмихне с ръка на кожения волан в Черния принц.

Не поглеждай към задната седалка, Кейлъб, моля те, можеше да му каже тя. Не искаш да ми се сърдиш. Старецът…

Гарсия го гледаше от капака.

— Тя ще се погрижи за мен — каза му Кейлъб. — Това е всичко.

Видя пред себе си отбивка, широко място на банкета, където колата можеше лесно да се провре през дупка в мантинелата и да полети надолу по склона. Оставаше да направи само още едно нещо. Посегна към Гедаро, разкопча кобура му, извади пистолета му и го хвана в дясната си ръка. Изключи колата от скорост, насочи я към ръба, където хълмът пропадаше в обрасъл с храсти дол, измъкна се навън и се дръпна от пътя ѝ. Проследи я да полита надолу и да изчезва от погледа му. Последният звук беше слаб вик и му се прииска да не го беше чувал.

Но всичко щеше да е наред, разбира се.

Щеше да го даде на Емелин и тя щеше да му го пази, без да му го дава. Тя можеше да понесе много писъци вместо него. Но имаше и друг начин. Баща му грешеше във всичко, но последното му решение със сигурност беше правилно. Никой никога не се бе усъмнил в този му избор. Погледна в краката си. Докато се бе отдръпвал от пътя на колата, беше изпуснал пистолета на Гедаро. Потърси по банкета и го намери.

Наведе се и го взе.

Така или иначе, този пистолет щеше да му потрябва. Избърса го, пъхна го под колана си и се замисли как да стигне до най-близкото населено място. Ако побърза, можеше да намери мотоциклет преди зазоряване и с него да стигне далече на север, когато слънцето изгрее. Тя щеше да го чака някъде там, където най-гъстата гора отблъсква дори следобедните слънчеви лъчи, а утринната мъгла се заплита в короните на дърветата и пада на земята, миришеща на влажна кора и море. Щеше да е добро място за тях, за онова, което трябваше да направят. А може би тя щеше да донесе абсент и щяха да изпият по едно последно питие под дърветата, преди да се спусне мракът.