Отшелника

Глава 10По дирята

Предната вечер, един час след полунощ, барон Фон Фалкенщайн отново се появи с дъщеря си близо до фонтана на Алтмаркт, за да чака златаря Якоб Симеон. Владетелят на замъка носеше едно малко вързопче. Двамата разговаряха тихо.

— Любопитен съм дали ще дойде — рече бащата. — Ще бъде крайно неприятно, ако не се яви.

— Ако на дъщеря му и днес се е удало да се добере до ключовете, със сигурност ще дойде. Та нали ще иска да получи и втората половина от парите.

— Все пак двайсет и пет хиляди гулдена! Това е дяволски много!

— А ние ги нямаме.

— Той обаче ще си ги иска. Ние му ги обещахме и той няма да иска да тръгне с нас, докато не му ги дадем.

— Не. Ние се уговорихме да му изплатим първата половина, когато ни даде верижката, и втората, когато имаме в ръцете си детското бельо. Във всеки случай аз възнамерявам да му отнема и парите, които вече получи. Не ги ли даде доброволно, ще му ги иззема със сила. Той е беглец и днес не знае къде ще бъде утре. Следователно е принуден да носи парите постоянно със себе си.

— Какво се каниш да правиш, за да дойдат при теб?

— Това сега ще обсъдим. Да отидем по-близо до фонтана. Ако седнем на някое от стъпалата, няма да се забелязваме така добре както тук.

Той я последва. Тя започна шепнешком да споделя намеренията си. Не след дълго забелязаха фигурата на мъж, който приближи предпазливо и обходи търсещо фонтана. Познаха бижутера и му дадоха знак за присъствието си.

— Имате ли ключовете? — попита баронът.

— Да. Най-напред изработих подправените ключове, върнах оригиналите на дъщеря ми и после си потърсих скривалище.

— При жена си?

— За толкова глупав ли ме смятате? Жена ми сигурно е така добре наблюдавана, че щяха да ме спипат веднага. О, не, каквото имам да й казвам, го научава чрез дъщеря ни. С нея мога да се виждам и говоря с по-малък риск, защото никой не би си помислил, че ще дръзна да отида в жилището на прокурора. Впрочем аз само чакам дъщеря ми да напусне работа. Тя вече е предизвестила. После ще изчезнем зад границата.

— Ще ви заловят — изрази опасение баронът.

— Оставете това да е само моя грижа. Главното е дотогава да си намеря някое сигурно място, където да не ме открият.

— Мислех, че тук имате.

— За съжаление, не. За два-три дни става, но не за по-дълго. Положението тук е такова, че от всеки десет души, които човек среща вечер, девет са тайни полицаи. А и в провинцията вече не съм в безопасност. Днес ми попадна в ръката един вестник. И какво открих, мислите? Публична обява за издирването ми с най-подробно описание на чертите ми.

— В такъв случай трябва незабавно да бягате. Вашата жена и дъщеря ви могат и по-късно да ви последват. Пари за бягството и бездруго имате достатъчно.

— Да, имам действително — отговори той, като посегна към левия вътрешен джоб. — Но само парите не вършат работа. Разсъдливостта тук е поне толкова ценна колкото парите. За себе си не се страхувам. Много лесно мога да изчезна завинаги. Но моите женоря са глупави и неопитни. Ако тръгнат след мен, за полицията ще бъде много лесно да ги проследи тайно и така да ме намери. Ето защо трябва и аз да присъствам, когато напускат града и страната.

— И никакъв изглед ли няма да си намерите скривалище?

— Вече съм помислил за едно-друго, но още нищо сигурно не съм намерил.

Преди малко, когато бе посегнал към вътрешния джоб, дъщерята беше сръчкала баща си. С това необмислено движение Симеон се беше издал, че носи парите в себе си. Ето защо сега Теодолинде каза замислено:

— Хм! Лоша работа. За това, което правите за нас, ние си плащаме, наистина, но въпреки всичко ви дължим благодарност. Имам една идея.

Златарят я погледна изненадано.

— Да не би да искате да ми предложите убежище в къщата си? Това действително би било изключително изгодно за мен. Там никой не би ме търсил.

— Сега, да. Именно това съображение ми навя идеята да ви кажа, че бихте могли да останете при нас. Ти какво ще речеш, татко?

— Хм-м! Не става — отговори запитаният.

— Защо?

— Ами помисли си, един барон и издирван с обява беглец! Това е немислимо!

— Точно защото е немислимо, никой няма да го търси при нас! Ще дойде вечерта, след като се е стъмнило. Ние самите ще го пуснем да влезе.

— Прислугата въпреки всичко ще го усети. Та нали ще му бъдат необходими продоволствия.

— Ще живее в малката стаичка зад твоята библиотека. Там ще може да се заключи. От каквото се нуждае, ще го получава чрез нас.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се извърши.

Баронът, естествено, само си даваше вид, че е против плана на дъщеря си, който само преди малко бяха обсъдили заедно. Якоб Симеон съзнаваше, че нищо по-изгодно не може да му се предложи. Ето защо заговори настойчиво:

— Не се безпокойте, милостиви хер! Ако ме приемете, няма да имате ни най-малка вреда, а само полза.

— Бих желал да се запозная с тази полза.

— О, човек никога не знае по какъв начин може да му бъде полезен някой. С верижката вие преследвате определено намерение, при което… хм, най-малкото от благодарност ще се задържа към най-дълбоко мълчание.

— Дори вашият собствен интерес ви повелява да мълчите. С приказки само ще си навлечете беди и вреди.

Тук дъщерята вметна:

— Най-главното остава още неспоменато. Ако заловят Симеон и намерят парите ни у него, той ще трябва да съобщи от кого е получил една толкова голяма сума.

— Аз не бих ви издал! — врече се споменатият.

— Вярвам, но въпреки това те ще открият. Банкнотите са номерирани и за полицията няма да е трудно с разпитване да издири в чии ръце са се намирали последно. Всеки банкер си записва номерата. Следователно в наш собствен интерес е сегашният притежател да не бъде заловен. Помисли върху това, скъпи татко!

Едва след известна пауза привидно размишляващият барон отговори:

— За съжаление, ти си свикнала във всичко да ми се налагаш!

— Значи си съгласен?

— Охо, толкова бързо тая работа няма да стане!

— Помисли, това са само четиринайсет дена!

— Достатъчно дълго!

Симеон също го удари на молба и понеже дъщерята го подкрепи, баронът даде вид, сякаш тяхната настойчивост е победила колебанията му.

— Е — каза, — няма повече да се противя. Но не поемам никаква отговорност!

Дъщерята се изсмя подигравателно.

— Ха! Нашият повереник ще внимава.

— Това се разбира изцяло от само себе си! — заяви Симеон. — Значи да дойда вечерта?

— Естествено! Няма да вземате да дойдете посред бял ден, я!

— Няма. Ще изчакам тъмнината. Определете ми времето. Утре към полунощ?

— Съгласен — отвърна колебливо баронът. — Видяхте ли липата, дето се издига край пътя за коли, водещ към замъка?

— Да.

— Явете се при това дърво. Аз ще дойда да ви взема оттам. Но не носете никакъв багаж. Всичко, от което се нуждаете, ще намерите при нас. И още едно много важно условие ще поставя. Също вашите близки не бива да знаят, че сте при нас.

— Добре! А сега един въпрос. Как стоят нещата с другите двайсет и пет хиляди, милостиви хер!

— Ще ги получите.

Симеон протегна ръка, като че искаше да ги получи още сега. Но Фалкенщайн каза:

— Можете да ги искате едва когато имаме със сигурност детските неща.

— Та нали сега ще отидем да ги вземем!

— Възможно е да бъдем обезпокоени. Толкова много неща могат да се случат.

— Какво има да се случва тук? Носите ли всъщност парите?

При този така директно отправен въпрос баронът не можеше да отговори с неистина. Нали истината после щеше да излезе налице, а в този случай Симеон най-вероятно щеше да изгуби доверие и на другия ден да не се яви при тях. По тази причина Фалкенщайн отвърна:

— Те са ви напълно сигурни!

— Това и очаквам естествено. Най-сигурни ми са, ако ги носите със себе си. Но думите ви прозвучаха така, сякаш не е такъв случаят. Беше уговорено обаче да ги получа днес.

— Пак ще ги получите. Утре, най-късно вдругиден, ще бъдат в ръцете ви. Вие ще живеете при нас, така че може да ви е все едно дали ще имате парите днес или утре. При всички случаи те са ви гарантирани.

— Щом е така, трябва да се подчиня.

Каза го бавно и с тон, който даваше да се отгатне, че съмненията му още не са отстранени.

— Сега да тръгваме ли, а? — попита баронът.

— От мен да мине! И фройлайн ли ще дойде с нас?

— Да.

— Това всъщност е ненужно и дори опасно. Трима души привличат повече внимание от двама.

— Аз трябва да присъствам — обясни Теодолинде. — Преди да бъдат подменени нещата, е наложително да бъдат внимателно сравнени. А в тези работи женското око е по-остро от погледите на сто мъже.

— Така да бъде! Но нека поне не оставаме заедно, а да се разделим. Ще се срещнем при познатата ни странична врата.

Симеон се измъкна тихо и бързо, без да дочака някакво възражение. Другите двама също се отдалечиха.

— Изглежда, го обхвана подозрение — рече по път дъщерята.

— Направо така прозвуча. Ей, дали няма да ни изиграе някой номер и да не се весне повече?

— Не ми се вярва — отговори дъщерята след известно колебание. — При всички случаи за него е по-изгодно да изчака един ден, отколкото да се откаже от една такава сума. И помисли, че при това положение трябва да се откаже и от убежището, което му предлагаме!

— Много правилно. Но какво сега, ако ни е прозрял?

— За тая работа е твърде глупав.

— О, аз го считам за много умен. Е, така или иначе ще видим. Хайде!

Симеон действително беше на уговореното място. Посрещна ги с думите:

— Сигурно сте си мислели, че няма да дойда.

— Как така? — попита баронът донейде слисано.

— Понеже нямате парите.

— Та нали ще си ги получите пустите му пари!

— Но не днес, а до вдругиден какво ли не може да се случи. Но ще ви кажа откровено, че съм свикнал да разчитам единствено на себе си. След като не сте платежоспособен, то сигурно ще имате добрината да ми дадете някаква гаранция. Ще ми издадете една асигнация под формата на вексел, с падеж вдругиден!

— Това наистина е крайно ненужно!

— В сделките човек трябва да бъде точен.

— Е, добре! Ще си получите асигнацията.

— Хубаво. Идвайте!

Извади ключа и отвори. Когато влязоха, заключи отново вратата и запали, точно както вчера, донесения фенер. Достигнаха напълно необезпокоявано съответната стая, където с помощта на втория ключ се добраха до детските неща. Баронът отвори пакета си и сега започнаха да сравняват оригиналните дрешки с наподобените. Естествено, имаха грижата светлината да не може да бъде забелязана отвън.

— Е? — попита Фалкенщайн, след като дъщеря му приключи със сравнението.

— Справила съм се отлично — отговори тя. — Имитацията е толкова сполучлива, че е невъзможно да възникне предположение за извършена подмяна. — Много добре! Да сложим тогава твоите неща и да вземем другите!

— Стой! Не толкова бързо! — обади се златарят, като хвана ръката на дъщерята.

— Защо? — попита баронът.

— Всички условия трябва да бъдат честно изпълнени. Вие трябваше да ми платите другата половина от уговорената сума веднага щом тези неща се намерят в ръцете ви. Сега те са наистина в ръцете ви, но аз нямам парите. Вместо тях трябваше да получа асигнация. Аз се съгласих. И така, асигнацията, моля, а после си вземайте нещата!

— Да не ви е обсебил Дявола? — запита баронът гневно.

— Не, но аз съм точен! Ние трябва да останем заедно само докато това е неизбежно необходимо. Долу на улицата ще се разделим. Следователно само тук имаме възможност да съставим документа. Мастило, пера и хартия сигурно има предостатъчно.

— Я стига! Тук няма да ви издавам никаква асигнация — противопостави се баронът и сви юмруци.

Двамата мъже стояха така враждебно един срещу друг, че Теодолинде я хвана страх. Тя съзна колко е необходимо да не се възбужда подозрението на златаря. Ето защо даде на баща си един бърз, само от него забелязан знак и каза:

— Без кавги! Хер Симеон е прав. Вярно, в никой случай не е желателно да се застояваме тук повече от безусловно необходимото, но ти му обеща полицата, така че си длъжен да му я дадеш.

Баронът отстъпи.

— Е, ще ти изпълня волята. Но ако идем по Дявола, ти ще бъдеш виновна!

Седна на писалището, а Симеон му светеше така, че светлината да пада само върху масата. Фалкенщайн взе един лист от купчинката за съдебни преписки и започна да пише. Погледът на Симеон следеше изтичащите от перото букви.

— Сега доволен ли сте? — попита Фалкенщайн, когато свърши.

— Още не съвсем — отговори златарят и продължи: — От съдържанието на написаното съм доволен. Но какво ще стане, ако се отречете от тези редове?

— И през ум не може да ми мине!

— В сделките човек винаги трябва да проявява предпазливост! Аз не познавам почерка ви и не е изключено някой да заяви, че съм го имитирал и фалшифицирал. Ето защо за моя сигурност е необходимо да имам необоримо доказателство, че този документ действително е изготвен от вас.

— Да не би да искате да имате щемпела ми?

— Виждам, че сте надянали един пръстен-печат. Тук при приборите за писане има цяла пръчица восък. Ще подпечатате написаното под масата. Плотът ще служи като сенник. До прозореца няма да стигне и лъч светлина.

Баронът хвърли един въпросителен поглед на дъщеря си. Тя му кимна успокоително, така че той подпечата полицата и я подаде на бижутера. Онзи я прибра със задоволство и каза:

— Благодаря! Сега всичко е наред и можете да правите с нещата каквото си искате.

Подмяната бе извършена и те се отправиха надолу към малката врата. Когато стигнаха там, Симеон угаси светлината, прибра фенера и прошепна:

— Вън се разделяме веднага. Аз напускам града. Вие железницата ли ще използвате?

— Естествено.

— Остава ли в сила уговорката да дойда в полунощ?

— Е, всъщност би трябвало да ви пратя по дяволите. Елате в полунощ!

— Добре, благодаря! Ще предам ключовете на дъщеря ми и веднага се отправям на път, защото пеша е… стой! Тихо, съвсем тихо!

Вече бе възнамерявал да пъхне ключа в ключалката. Но ето че отвън прозвучаха стъпки, които спряха точно пред вратата. После чуха двама мъже да разговарят полугласно. Макар разговорът да се водеше с приглушен тон, можеха ясно да долавят всяка дума. Не е трудно да си представи човек как се заслушаха Симеон, Фалкенщайн и дъщеря му, когато чуха, че става дума за тях.

Двамата мъже бяха Фридрих и тимпанистът, които искаха да подпомогнат изгубената памет на музиканта, както вече знаем. Бяха спрели при вратата, понеже Хаук си бе спомнил, че оттук бяха излезли трима души, които срещнаха после другия, Менерт.

Тримата престъпници слушаха с напрежение и затаен дъх всяка изговорена вън дума. Не смееха да мръднат, докато не се убедиха, че Хаук и Фридрих са се отдалечили.

— Чумата го взела! — изруга сега златарят. — Миг по-късно, един-едничък, и щяха да ни спипат!

— Кои ли бяха? — попита баронът.

— Как? Не знаете ли?

— Не. Да не би да мога да надзъртам през вратата, сякаш не е от масивно дърво, а от стъкло?

— Това не е необходимо. Единия глас трябва вече да съм го чувал. Мисля…

Спря, размишлявайки. А Фалкенщайн отбеляза:

— Аз не съм от столицата. Да не би да очаквате да познавам гласовете на всичките й жители?

— Това не. Но съдържанието на разговора би трябвало да ви подскаже с кого сме си имали работа.

— Нямам никаква представа.

— Единият беше мъжът, когото се наложи да ударя.

— Всички дяволи! Онзи ли? Значи тимпанистът, музикантът!

— Музикант ли е?

— Да. Нали така пишеше във вестника.

— В моето скривалище не достигат вестници. Какво всъщност пишеше?

— Че този музикант Хаук е бил намерен в безсъзнание.

— Много хубаво, че е жив. Значи не съм убиец. Само паметта му явно е пострадала от удара. Значи не е шпионин или полицай. Следвал ни е от глупаво любопитство! Но днес като че нещата са други. Той търсеше някаква следа, а другият… о, по дяволите! Сега се сещам. Познах го по гласа. Той е един много опасен тип, таен полицай на служба при княз Ван Зоом. На него и колегата му князът дължи своите сензационни разкрития. Проклятие! Нали чухте, че оня музикант спомена имената ни?

— За съжаление — отговори баронът. — Той ги е чул и ги е запомнил. Вчера онзи Менерт има глупостта да ги спомене.

— Значи съзнавате, че ни грози опасност. Полицаят нали каза, че ще се осведоми дали барон фон Фалкенщайн и дъщеря му вчера са били в столицата.

— Няма начин да го разбере — ухили се Фалкенщайн. — В книгата за посетители ние се записахме с фалшиви имена.

— Това е добре, много добре. Но как уреждате преобличането на милостивата фройлайн?

— Много просто. Върху мъжкия костюм дъщеря ми носи рокля и дамско наметало. Сваля ги за минута.

— По път естествено?

— Разбира се. От нашия хотел до Алтмаркт минаваме покрай дълга и обширна градина, граничеща със задните къщи на улицата. Там явно има малко минувачи. Дъщеря ми сваля роклята, наметалото и шапката. За мен не представлява някаква трудност да прехвърля ниската желязна ограда и да скрия нещата под група храсти. После ги вземам пак оттам, Теодолинде ги облича, качваме се на някой файтон и се прибираме, както сме излезли. Никой в хотела не заподозира, че дъщеря ми междувременно е носила мъжко облекло.

— Умно и хитро замислено! Но човек никога не бива да вярва на Дявола. Тоя полицай е по дирята ни. Ще гледам час по-скоро да оставя столицата зад гърба си.

Вмъкна ключа нечуто в ключалката и отвори вратата до тесен прозорец, после започна бавно да го разширява, докато накрая излезе да се огледа.

— Можете да идвате — каза. — Двамата наистина са си отишли.

— Добре! Значи довечера?

— Да, в полунощ при липата.

— Ще дойда да ви взема оттам. Лека нощ!

— Лека нощ!

Разделиха се. Баронът хвана дъщеря си за ръката. Улиците бяха пусти. Само тук и там срещаха по някой среднощен пешеходец. Когато стигнаха въпросния парк, той беше толкова самотен, сякаш не се намираше в централните райони на столичния град. Спряха да се ослушат.

— Чу ли нещо? — попита той.

— Не — отговори тя.

— А на мен ми се стори, сякаш чух пясъка да изхрущява под нечий крак.

— Заблудил си се. Страхът въздейства на въображението. Не е било нищо.

— Да се надяваме! Почакай тук, докато се върна! Ще отида да взема нещата.

Баронът не беше се измамил. Шумът, за който говореше, не беше плод на въображението му, а действително произхождаше от крак. Двамата бяха подслушвани.

Просторният, самотен парк се простираше край задните къщи на „Шилерщрасе“. В една от тези постройки живееше семейство Холм. Хилда Холм се намираше, както знаем, с баща си в Бад Райтценхайн. Той се лекуваше там. Доктор Холм, брат й, бе останал сам вкъщи. Седеше на масата и пишеше. Като сътрудник на „Регирунгсжурнал“ беше започнал да изготвя нова поредица статии, които трябваше да се появят в най-близко време в ежедневника под заглавието „Писма за изкуството от Америка — 2 част“. Първата част на „Писмата“ беше отпечатана преди време анонимно в „Резиденцблат“ за който Холм работеше тогава само като репортер.

Работата му не беше спешна. Но вчера Елън Стартън, годеницата на Холм, също бе заминала за Бад Райтценхайм, за да посети Хилда и бащата, и ето как сега Макс бе съвсем сам. Вечерта беше седнал да се захване с първата статия от поредицата.

Едва през деня му бе съобщено, че може да си даде малко свобода във времето. Ето защо искаше да последва Елън Стартън, за да изненада годеница, сестра и баща и да прекара един-два дни с тях. Вече беше стегнал куфара си. Възнамеряваше да пише през цялата нощ, докато стане време да потегли за гарата.

Неуморно се плъзгаше перото по хартията. Холм не поглеждаше часовника, изгуби мярка за времето и се изненада немалко, когато забеляза, че вече минава два часът след полунощ.

Беше вече приключил поредната статия. Стана и отиде до парка да се поразтъпче и да подиша чист въздух. Смяташе после да продължи с писането. Беше свикнал на нощна работа. Върна се мислено назад във времето, когато още свиреше в „Тиволи“ за танци. Случвало се беше цяла нощ да се упражнява в гардеробното помещение на увеселителното заведение, понеже хазаинът му не понасяше звуците на цигулката.

В единия ъгъл на парка земята малко се издигаше. Няколко стъпала водеха до открита беседка. Холм вече се канеше да се отправи към нея, когато долови приближаващи крачки.

Ясно различи, че идваха двама души. Поколеба се и замря на място. Само една крачка бе направил неволно към перилата на беседката, за да хвърли един поглед на минувачите. Тогава изхрущя пясъкът под крака му и този звук бе чул баронът.

Те спряха и той долови какво си говореха. Единият мъж прескочи оградата и се запъти към група храсти. Но Холм беше по-впечатлен от обстоятелството, че другият мъж имаше висок, сопранов глас.

Сега първият се върна с някакъв пакет в ръка. Прехвърли се отново на улицата.

— Лежеше си така, както го оставих — каза. — Ето, сложи най-напред роклята. Ще ти помогна.

— Дай я! Да не дойде някой?

— Едва ли!

— Човек все го е страх. Добре, че всичко мина!

— Да, слава Богу! Сега нека посмеят да тръбят, че оня хлапак е барон Роберт фон Хелфенщайн! Ще им сложим такъв кръст на сметките, по-голям от който не би могъл да има.

— Ако успеем!

— Я стига! Имаме истинската верижка и също истинското бельо на детето. Трябва да победим. Дори княз Ван Зоом не може да ни попречи.

— Но това ни костваше и много пари, двайсет и пет хиляди гулдена. Да се надяваме, че ще успеем да си ги приберем пак от тоя Симеон, вместо да му дадем другите уговорени двайсет и пет хиляди, когато дойде днес в Грюнбах.

— Да, да се надяваме! Аз при всички случаи ще го чакам в полунощ при липата, дето се издига край пътя за замъка.

— Кога си заминаваме?

— Най-добре веднага. В четири и половина тръгва първият влак за спирка Вилдау. Можем да ползваме него. Колкото по-скоро се махнем, толкова по-спокойно ще можем да дишаме. Ще бъде дяволски неприятно, ако барон Фон Фалкенщайн бъде спипан тук по съмнителни пътища. Готова ли си?

— Да. Вземи пакета!

— Хайде!

Тръгнаха.

Нито една дума не беше се изплъзнала на подслушвача. Той остана още няколко секунди неподвижен — не преднамерено, а от изненада.

От това, което беше чул, не можеше да проумее нищо. Но двете споменати имена — Фон Хелфенщайн и Ван Зоом — го бяха накарали да наостри слух. Съдържанието на послушания разговор трябваше да има някаква връзка със събитията около Капитана. Вярно, не беше споменат той, Франц, а Роберт фон Хелфенщайн, който навремето бе загинал в пламъците… Хлапак… истинска верижка… детско бельо… Сякаш мълния озари Холм. Беше попаднал на следите на ново престъпление, свързано с тъмните машинации от миналото… Бързо излезе на улицата и тръгна с възможно по-приглушени стъпки след двамата.

Не бяха се отдалечили много. След двайсетина минути ги видя да влизат в една малка страноприемница. Тя се числеше към увеселителните заведения на столицата и беше отворена през цялата нощ.

Холм накрая така бе ускорил крачки, че когато мина през вратата, забеляза двамата да изкачват стълбището. Оттам тъкмо слизаше пиколото. Холм чу, че двамата му дадоха някаква заповед. Влезе в общия салон, където седна тихо и незабележимо. Не смяташе веднага да започне да разпитва, щеше да е твърде очебийно. Едва след известно време излезе. Завари пиколото в коридора, където лъскаше ботуши.

Пъхна му един гулден в ръката и попита:

— Познавате ли хера, който преди десетина минути се върна с дамата?

Запитаният погледна гулдена, направи един дълбок, изпълнен с респект, поклон и отговори:

— Познавам ги, естествено. Та нали са отседнали при нас.

— Откога?

— От онзи ден следобеда.

— Кой е херът?

— Търговец от Кирхенбах. Името му е Мосберг. Изглежда богат мъж.

— Дамата негова жена ли е?

— Опазил Бог! Дъщеря му! — И разбрал сякаш защо Холм се осведомява за двамата, каза: — Тя не е омъжена! Хубавичко момиче! Много хубавичко, нали?

Присви око и кимна хитро на Холм. Този отговори:

— Колко дълго ще останат тук?

— Ще отпътуват след час. Трябва да ги закарам с файтона до гарата.

Сега Холм знаеше достатъчно. Тръгна си. Нито за миг не се поколеба какво трябва да направи. Отправи се директно към къщата на княз Ван Зоом, за да му докладва. Той щеше да знае как най-сигурно да действа и какви мерки да вземе. Холм няма късмет. Малкото файтони, които срещна, бяха все заети, така че трябваше да измине целия път пеш. Когато стигна най-после до къщата на княза, видя, че при портиера още свети.

Позвъни. Портиерът го позна. От него научи, че князът е излязъл по никаква спешна работа и може би няма да се прибере до разсъмване. За какво се касаеше, портиерът не можеше да каже. Знаеше само, че в късните часове тайният полицай Фридрих и един млад мъж са пожелали да говорят с княза. След кратък разговор тримата мъже заминали с един файтон. Предполагаше, че отново са предприели някаква полицейска акция.

Холм не виждаше смисъл да чака завръщането на княза. Написа му кратка бележка и тръгна към вкъщи. Подслушаният барон Фон Фалкенщайн и дъщеря му възнамеряваха, както и той, да напуснат столицата с ранния влак в четири и половина. Следователно до Вилдау и после с пощенската кола до Бад Райтценхайн щяха да имат общ път. При това положение може би щеше да му се удаде случай да узнае нещо повече за тях и плановете им.

Когато се прибра, веднага се приготви за път. После си взе куфара и потегли. Пред пътната врата размисли за миг дали да помоли в полицията за придружител. Но пък нали нямаше в ръце нищо конкретно срещу барона и дъщеря му. Те при всички случаи щяха да отрекат всичко, което знаеше и можеше да изложи в момента срещу тях. Не, трябваше да ги наблюдава и първо да събере доказателства за тъмните им планове. Така реши.

Още размишляваше, когато по улицата се зададе един хер. Газовите фенери не светеха много ярко. Херът подмина, без да поздрави. Холм вдигна поглед. Фигурата му се стори позната.

— Хер Хаук, вие ли сте? — попита. Младият тимпанист се обърна.

— Мен ли викате?

— Да, естествено!

— А-а, хер докторе! Добро утро! Да заминавате ли се каните?

— Да, за Райтценхайн. А вие? Какво правите тук толкова късно или по-скоро толкова рано? Мислех, че лежите в болницата! Поне така пишеше във вестника.

— През ум не ми минава. Междувременно разбрах кой ме е ударил. Някакъв си златар на име Симеон или някой си барон Фон Фалкенщайн, един от двамата. По дирите съм на една съмнителна работа. Тъкмо идвам от княз Ван Зоом.

Бяха тръгнали заедно. Сега Холм спря изненадано. Сметна, че не бива да вярва на ушите си, и попита:

— Фалкенщайн? Та това е името на барона, когото се каня да преследвам! Подозирам някаква връзка! Аха, там идва един празен файтон. Имате ли още време? Бихте ли ме придружили до гарата, за да ми разкажете по-подробно нещата? Непременно трябва да знам всичко за този Фалкенщайн! После ще можете да се приберете с файтона до вкъщи. Аз плащам.

Хаук в никой случай не се чувстваше уморен. Все още се намираше в плен на събитията от тази нощ, а намеците на Холм възбудиха любопитството му. Той, от своя страна, също искаше да научи нещо по-точно и затова се съгласи с предложението на Холм.

С помощта на файтона стигнаха много бързо до гарата. Малкото информация, която обмениха по път, стигаше, за да подтикне Холм към въпроса:

— Не искате ли да дойдете с мен до Райтценхайн и Грънбах?

Хаук веднага стана огън и пламък. Сега отново му се предлагаше възможност да осуети едно наказуемо деяние, още повече че работата, изглежда, бе свързана с коварните интриги на камериерката и нейния любовник Менерт. Но… проблемът беше неговото портмоне, което, както знаем, съдържаше само някой и друг кройцер.

На повдигнатата в това отношение забележка Холм отвърна:

— Аз ще плащам. Другото ще си дойде от само себе си. Не се безпокойте.

Хаук се съгласи. Отидоха в чакалнята и седнаха в един усамотен ъгъл. Холм изтъкна най-напред същинската причина за пътуването си до Бад Райтценхайн, че иска да посети близките си. После повтори какво беше подслушал.

— Двамата бяха мъж и жена — каза той. — Баща и дъщеря Фон Фалкенщайн, както скоро узнах. Дъщерята носеше мъжки дрехи. Защо, не знам. После навлече отгоре рокля и дамска пелерина. Стана дума за много пари, двайсет и пет хиляди гулдена, които били платили за някаква верижка и детски дрешки, и за една също толкова голяма сума, която довечера трябвало да наброят на някой си Симеон. Двамата говореха със загадки за мен. Но очевидно искат да попречат на някакъв сирак да бъде разпознат като Роберт фон Хелфенщайн. Накратко казано, трябва да се доберем до дъното на тази тайна. При всички случаи в полунощ ще се намираме при липата край пътя за замъка. После ще видим какво ще правим по-нататък.

— Много добре! — одобри Хаук и прибави: — Само по себе си е вече забележително, че преди да подслушате Фалкенщайн, аз ги видях да излизат от страничната врата на Съдебната палата заедно с този Симеон. Дъщерята беше преоблечена като мъж. Явно са скалъпили някаква дяволщина.

— Сега в главата ми започна да се прояснява. Дали хлапакът, за когото стана въпрос, действително е Роберт фон Хелфенщайн? В такъв случай той трябва навремето да е бил спасен от пламъците и днес да е още жив. А Хелфенщайн искат да му попречат да встъпи във владението на наследството.

— Но защо? Тайна след тайна! Но въпреки това ние ще проникнем до всички тях, ако…

— Шт! Тихо! — прекъсна го Холм.

Посочи към входа. Там се бяха появили един хер и една дама.

— Кои са те?

— Барон Фон Фалкенщайн и дъщеря му. Вярно, аз видях мъжа само отзад и на измамливата светлина на лампите, но смятам, че не се лъжа.

— Да, той е. Сега и аз го разпознах. В едно купе ли ще пътуваме с тях?

— Нека помислим. Не смятате ли, че и той може да си спомни за вас, в случай че самият той ви е ударил?

— Не. По-скоро мисля, че извършителят е онзи Симеон.

— Хм-м! Може би ще бъде добре да се явим при него, но вероятно ще бъде още по-добре той да не знае нищо за нас. Най-разумно май ще бъде да вземем вагон с друга класа. Ще пътуваме в трета!

— Добре! Колкото по-далеч от него се държим, толкова по-малко ще може да предположи, че се занимаваме с бакиите му.

Така и стана. Качиха се на влака. По време на пътуването използваха възможността за кратък сън. При Холм това бе по-скоро дрямка. Когато стигнаха Вилдау, той разбуди Хаук. Слязоха и веднага си извадиха билети за пощенската кола. Тъй като бяха първите, получиха най-добрите места — номера едно и две.

Холм предаде куфара си на пощенския колар, след което седнаха в ресторанта на пощенската станция, за да прекарат там времето до тръгването на колата. Малко по-късно дойдоха също баронът и дъщеря му. Не удостоиха другите двама с поздрав. Теодолинде се настани с високомерна поза, а баронът отиде да се погрижи за билети.

— Най-добрите места са вече взети — извести той, когато се върна. — Това е неприятно.

— Как така неприятно? — попита тя.

— Е, да не би да те удовлетворява една второкласна седалка?

— Това не, но аз ще заема именно най-добрата. Това се разбира изцяло от само себе си.

— Няма да ти я отстъпят.

— Охо! Бих искала да видя кой ще дръзне да прояви неучтивост към Теодолинде фон Фалкенщайн!

Холм и Хаук дадоха вид, че тези думи не ги засягат. Другите двама изобщо не ги сметнаха за пътници. Когато бе даден първият сигнал, баща и дъщеря излязоха. Холм и Хаук ги последваха по-късно и действително намериха местата си заети. Поздравиха много вежливо, но не им бе отвърнато. Бяха решили да се задоволят с двете по-задни седалки. Но там лежаха чадърите, шапките и останалият багаж на Фалкенщайн.

— Майне хершафтен, мога ли да ви помоля за малко място? — попита докторът.

Не получи отговор. Повтори думите си, но и сега не чу дори сричка. Тогава той просто взе пречещите предмети и ги тръсна в скута на двамата.

— Простотия! — реагира Теодолинде.

— Нещо забелязахте ли, фройлайн? — попита Холм. Тя сви презрително рамене, но не отговори. Ето защо той продължи:

— Помислих, че искате да кажете нещо. Обичам това да става ясно, че човек да може да го разбере. Защото тогава поне би могъл да даде отговор.

— Отговор от нас въобще не очаквайте — избърбори владетелят на замъка.

— Аха, значи не е ставало дума за нас и ако съм чул правилно, както предполагам, определението „простотия“, явно се е отнасяло само за вас. Моля за извинение!

Поклони се много учтиво и се подсмихна в себе си. Баронът много се ядоса за върнатата му по този начин хаплива забележка и зачака сгоден случай да си отмъсти. Но той така и не се явяваше. Ето защо, когато вече бяха минали първата спирка, го създаде сам. Пътят бе станал лош, колата се мяташе насам-натам и ето как докосването на пътниците от време на време беше неизбежно. При един такъв досег баронът се сопна на тимпаниста:

— Хер, какво сте се забутали? Едва ли не излиза, че сте ми хвърлили мерак.

— Това е вярно — отговори Хаук спокойно, — само че не в това отношение, което си мислите.

— Безсрамие! — извика Фалкенщайн. — Какво искате да кажете? Я си затваряйте устата и седете спокойно!

А след кратка пауза се обади Теодолинде:

— Татко, моля те! Да не би да се намираме в някой хаван, та се канят да ни счукат на брашно?

— Внимавайте и вие! — излая следствие на това баронът към доктора. — Не се намирате в някоя кръчма, в каквито явно сте свикнали да се отбивате!

— Там ли сте ме виждали? — попита Холм, връщайки му по този начин оскърблението.

— Селяк! — гласеше отговорът.

Това вече дойде прекалено на доктора. Той почука на предния прозорец, нареди на пощенския колар да спре и слезе.

— Какво има? — попита онзи.

— Спътниците ни нещо са сбъркали местата.

— Как така?

— Поискайте да ви покажат билетите си.

Същевременно тикна в ръката му пари за почерпка. Мъжът веднага слезе от капрата, свали шапка и каза на барона:

— Мога ли да помоля хера и дамата за билетите?

— За какво?

— Заради местата.

— Я стига! Двамата си имаме места!

— Но може би грешни.

— Това не ни интересува. Ние първи се качихме.

Тогава Холм се обади:

— Тези две особи, изглежда, никога не са пътували с пощенска кола, защото иначе щяха да знаят по какъв начин се дават местата.

— Мълчете, безсрамнико! — отреагира Фалкенщайн. — През целия път ни досаждахте.

— Това действително е вярно. Ние ви поздравихме. Това е досаждане, което вие очевидно не заслужавате.

— Това е вече върхът! Пощальон, освободете ни от тези двама мъже!

Споменатият разчеса смутено косата си и отговори:

— Този въпрос може да се уреди на следващата станция. Дали някой е недостоен да пътува с друг, не мога аз да решавам. Но дали всеки пътник е седнал на правилното си място, съм длъжен да проверя. И така, билетите, моля!

— Не е необходимо.

— Съвсем правилно — кимна Холм. — Не е необходимо да гледате билетите на другите. Ето ви моя — номер едно. Виждате ли? А моят приятел има номер две.

— Хм-м! Глупава работа — промърмори коларят.

— Защо глупава? Другите пътници следователно имат номера три и четири. Ние щяхме, да си премълчим, но понеже на вежливостта ни бе отвърнато с грубост, искаме си полагащите ни се места.

— Проклятие! — изръмжа в брадата си пощальонът.

— Няма защо да ругаете, а изпълнете дълга си!

— Тук наистина сте прав. Значи настоявате?

— Да.

Коларят познаваше барона и дъщеря му. Сега се обърна сервилно към тях:

— Да, майне хершафтен, в случая не мога да помогна. Трябва да седнете отсреща.

— Да не фантазирате? — запита Фалкенщайн.

— Не, все още нямам нервна треска. Но лесно мога да я хвана, ако продължава все така. Моля, освободете номера едно и две!

— Никога! През ум не ни минава. Продължавайте! На следващата станция обаче ще се оплача. Който не е доволен от мястото си, да слиза и да върви пеша.

— Е, какво да правим? — попита пощенският колар, като погледна безпомощно Холм.

— Изпълнете задълженията си — отговори този. — Ние сме си платили местата и искаме да си ги получим. Който ни ги оспорва, ще види какво ще се случи. И така, за последен път моля местата ни да бъдат освободени.

— Не знаете кой съм аз!

— Много добре го знам. Вие сте търговец от малкото селище Кирхенбах и се казвате Мосберг.

Баронът трепна, а пощенският колар рече усъмнено:

— Знаете ли го със сигурност?

— Да. Той сам се е записал така в регистрационната книга. Попитайте го! Впрочем моят приятел е човек на изкуството, а аз съм доктор по философия. Имената в случая са без значение. Но стига сме спорили. Аз си искам мястото. Не го ли получа доброволно, сам ще си го взема. Махайте се!

Хвана барона с непреодолима сила, дръпна го нагоре и го запрати към срещуположната седалка. Теодолинде сега последва баща си доброволно. Коларят се качи и пътуването продължи:

Повече не бе казана нито дума. Но толкова по-красноречиви бяха очите на двамата Фалкенщайн. На следващата станция баща и дъщеря слязоха.

— Сега ще направи донесение — рече Хаук.

— Не ме е грижа за това. Ние дойдохме с враждебни намерения към него и сега му дадохме да го разбере. Нека знае какво може да очаква от нас.

Вместо шефа на пощенската станция дойде коларят. Каза:

— Успях да уредя нещата.

— И той повече не се интересува от нас?

— Не. Те си поръчаха специален екипаж. Сега ще пътуваме сами.

Пътуването продължи и протече без всякакви произшествия. Когато стигнаха в Райтценхайн, потърсиха къщата, в която бяха отседнали бащата, сестрата и годеницата на Холм. Радостта на тримата при неговата поява беше голяма, изненадата ги ощастливи. От само себе си се разбира, че на Хаук също бе казано „добре дошъл“. Той после отиде да следи за пристигането на барона и дъщерята. Когато пристигнаха, се зае незабелязано да ги наблюдава. Видя, че Фалкенщайн отиде в аптеката и после се отправи с дъщеря си към замъка на граф Хагенау. В аптеката Хаук разбра, че баронът е купил приспивателен прах, а по-късно научи, че бащата и дъщерята са останали около час в замъка Хагенау, след което са продължили пътуването до Грюнбах.

— Кога тръгваме за Грюнбах? — попита Хаук доктора.

— Не ми се иска да губим време. Трябва да поразузнаем около замъка и да се запознаем с околността. Да потеглим след храна?

— За мен е удобно.

Така и стана. След приключване на обяда двамата се сбогуваха с другите. Тръгнаха към Грюнбах, описаха една дъга около селото и се насочиха после към липата, която стърчеше между селището и замъка. Но внимаваха и го вършеха възможно по-небиещо на очи. По тази причина минаха край дървото, без да спрат, и изчезнаха после в един храсталак, който се проточваше към гората.

— Дървото е много подходящо — отбеляза докторът. — Дънерът е толкова дебел, че човек лесно може да се скрие зад него.

— От това май ще трябва да се откажем.

— Защо?

— Защото там лесно могат да ни спипат. Оня Симеон ще дойде и ще чака. Не, не бива да се крием зад стеблото, а ще се качим горе. Вярно, за катерене дървото е прекалено дебело. Сигурно е на повече от хиляда години. Но с помощта на въже, което ще метнем през някой клон, става. А въже все ще намерим отнякъде.

— Да. А когато седнем там горе, няма да чуем и думица от това, което се говори долу.

— Хм-м! Най-долният клон се намира най-малкото на дванайсет лакти от земята.

— Защо да се катерим? Това изобщо не е необходимо. Липата е куха.

— Наистина ли? Не го забелязах.

— Защото минахте от другата страна. От моята аз видях една пролука, достатъчно голяма да мога изцяло да пропълзя вътре.

— Тогава ще видим дали ще можем да се възползваме от тази възможност. А сега нека огледаме замъка.

Обиколиха го от всички страни, докато се ориентираха съвсем точно. При това съгледаха и кулата, в която живееше Отшелника Винтер. Приближиха да огледат съоръжението. Така стигнаха до една височинка, от която човек имаше доста просторен панорамен изглед. По едно време Хаук спря и каза:

— Не се обръщайте, а давайте вид, все едно разглеждате старата кула!

— Хубаво! Но защо?

— Погледнете косо надясно там отсреща. Виждате ли трите израснали една до друга череши?

— Да. Аха, някой клечи там на земята.

— Да.

— Нещо необичайно ли намирате в това?

— Не присъствието на този мъж, а начинът, по който се е снишил, е доста странен. Създава впечатление, че иска да се скрие.

— А, да! Значи има нечиста съвест!

— Изкачи се там по синора, приведено и крадешком. Тогава ни забеляза. Веднага направи няколко бързи скока, за да достигне дърветата, и приклекна зад тях.

— Това наистина е фрапиращо. Сега е изцяло залегнал, така че изобщо да не можем да го видим. Ще го поогледаме ли по-отблизо?

— Имате предвид да отидем нататък?

— Не. В този случай той ще офейка, ако има причина да избягва хората. Ще обходим мястото в широка дъга, така че и той да не може да различи лицата ни, и ще се вмъкнем после в гората — там, където навлиза в нея този тесен път. Но вместо да го следваме, ще се върнем бързо зад дърветата до мястото, където синорът достига окрайнината на гората. Човекът сигурно ще мине оттам. Съгласен ли сте?

— Естествено.

— Хайде тогава.

Запридвижваха се по посочения начин, докато стигнаха гората, след което бързо се върнаха зад прикритието на първите дървета. Когато се озоваха на мястото, където синорът се натъкваше на храстите и се губеше сред тях, отново видяха мъжа.

— Виждате ли, че имах право? — попита Холм. — Сега стана от земята.

— Но как! Като шпионин, когото всеки поглед може да убие. Този мъж наистина има нечиста съвест.

— Ще се позанимаем малко с него. Виждате ли, че идва по синора право към нас? Да залегнем зад онзи лещак Оттам ще можем добре да го наблюдаваме и удобно да се измъкнем надясно или наляво, за да не ни забележи.

Така и постъпиха. Мъжът приближаваше бавно. Беше златарят Якоб Симеон. Когато достигна периферията на гората, спря да размисли. Мърдаше устни, сякаш сам си говореше. Бавно и замислено продължи да крачи. На минаване двамата го чуха да казва:

— Не, няма да ме хване той. Ще заровя всичко, докато си изясня нещата с него. После…

Повече не чуха.

— Разбрахте ли го? — попита Холм.

— Да. Кани се да зарови нещо.

— Може би нещо важно за нас. Трябва непременно да го последваме.

— Да, но предпазливо! Да почакаме. Там спря. Наблюдава замъка. Струва ми се странно познат. Трябва да съм го виждал в столицата.

— На мен не само ми се струва познат, а аз наистина го познавам. Едва сега се сетих. Знам, че е много изкусен златар, само името му не съм знаел. Но сигурно е търсеният Якоб Симеон.

— Затова и аз го познавам! Мъжът, който вероятно ме е ударил, когато следях него и другите трима!

— Тук ще направим добър улов. Елате, все зад него. Само да не допуснем да ни види!

Последваха го сред дърветата, представляващи окрайнината на гората. Той, изглежда, търсеше нещо.

— Какво ли търси? — попита Хаук.

— Някое подходящо място да зарови нещо. Трябва да е сигурно, но и лесно да може после да го открие.

— Стой! Там спря!

— Да, като че ли е взел някакво решение.

— Как предпазливо и мнително се озърта! Аха, оглежда цялата околност дали няма някой. Да се изтеглим още малко назад.

— Не е необходимо. Сега коленичи там, до онази бреза. Извади ножа. Вероятно просича чима, та да почне да копае.

Двамата бяха клекнали, за да могат по-добре да наблюдават Симеон. Златарят работи може би в продължение на четвърт час. Подробности не можеха да виждат. После се изправи. Хвана два тънки, близко растящи един до друг клона от брезата и ги сплете.

— Прави си белег, за да може лесно да намери пак мястото — отбеляза Хаук. — Сега буквално изгарям от любопитство, какво е скрил там.

— Скоро ще разберем. Само да не ни види. Нека по-добре се вмъкнем по-навътре в храсталака, където по-трудно би ни забелязал!

— Да, бързо, оня се връща!

Скриха се. Симеон отмина бавно и спря после за няколко секунди да запомни точно мястото, където беше заровил своето съкровище. След това продължи.

Двамата почакаха доста време, после Хаук подхвърли:

— Сега сигурно вече се е измел!

— Да се надяваме. Нека хвърлим едно око. Чакайте тук!

Запромъква се в посоката, в която беше изчезнал Симеон, и се върна чак след дълго време с извинението:

— Исках да бъда съвсем сигурен. Видях го да върви през полето, нагоре по отсрещната страна на селото. Сега няма кой да ни обезпокои.

Отправиха се към брезата. Не се забелязваше и най-малка следа, че тук е копано. Симеон много добре си бе свършил работата. Но понеже Холм и Хаук внимателно го бяха наблюдавали, скоро мястото беше открито.

Под брезата растеше нежна горска трева, от която Симеон беше изрязал един четвъртит чим. Те го извадиха и предпазливо отстраниха рохкавата пръст. В един момент Холм нададе вик на радост.

— Ето! — каза. — Вижте! Един портфейл. Гръм и мълния! Има банкноти! И то все хилядарки.

— Истински?

— Така мисля. — Вдигна една от банкнотите проучващо срещу светлината и каза: — Бих се обзаложил, че банкнотите са истински. Да ги преброим… охо, чумата го взела! Двайсет и пет хиляди гулдена! Та това е цяло състояние!

— И отговаря точно на сумата, която сте подслушали. Днес той се кани да прибере още толкова.

— Но за какво? Срещу какво?

— Кой може да ти знае точно!

— Естествено, срещу верижката и другите там неща.

— Вероятно. Дали в портмонето няма да се намери някакво насочващо указание?

Холм започна да търси. Намери разни книжа, но безполезни. Най-сетне, когато вече започна да губи търпение, откри в една добре закътана преградка някакъв лист, който очевидно беше нов.

— Хубава, плътна хартия за съдебни преписки — отбеляза докторът. — Как е попаднала у този човек? Вижте водния знак, с който бива отбелязвана хартията, употребявана в съдебните канцеларии. Хм-м! Има някакъв текст, а отдолу се намира печатът на барон Фон Фалкенщайн. Вижда се, че е ползвал пръстен-печат.

— Прочетете, моля — подкани го Хаук.

— Слушайте!

Докторът прочете следните редове:

— Значи полица под формата на вексел — забеляза Хаук.

— Какво ще кажете, да задържим ли парите?

— Естествено! Ще запазим портфейла заедно със съдържанието, за да го предадем на властите.

— Тогава нека затворим пак дупката, но внимателно и чисто, както го беше направил Симеон.

— Той ужасно ще се изплаши, когато се върне и намери гнездото празно.

— Ние трябва следователно да бъдем предпазливи. Възможно е да се върне още днес. Намери ли дупката празна, ще се усъмни и всичко пропада.

— Имате предвид да оставим портфейла пак вътре?

— Опазил Бог! Това ще бъде най-голямата щуротия, която бихме могли да извършим. Не, трябва така да нагласим нещата, че да не може да намери мястото. Ще запълним грижливо дупката и ще разпръснем отгоре шума. Там, където е прерязал с ножа чима, тревата ще увехне. Следователно четириъгълникът на всеки ще се набие на очи, ако не го направим невидим с опадали листа. Но трябва да изглежда така, сякаш те са навети тук от вятъра.

— А клоните, които е сплел? — изрази съмнение Хаук.

— Ще ги разединим.

— Хубаво, тогава няма да му е толкова лесно да открие дървото.

— О, той се огледа още веднъж. Опасявам се, че въпреки всичко ще открие дървото, ако не направим още нещо. Ще сплетем именно клоните на някое друго дърво.

— Или клоните на две дървета. Това съвсем ще го обърка. Няма да знае къде е. Ще търси под тези дървета и ще намира само недокосната почва. Това така ще го уплаши, че и наум няма да му дойде, че съкровището му е задигнато. Елате. Тук свършихме. Да потърсим на известно разстояние някое подходящо място.

Идеята беше веднага осъществена. Тъкмо бяха приключили и се канеха да се отдалечат, когато чуха някой да се прокашля. Незабавно възприеха възможно по-непринудени пози и тръгнаха, сякаш търсеха нещо сред дърветата.

— Стой! — прозвуча насреща им. — Какво дирите тук в гората ми?

Пред тях стоеше баронът. Носеше на рамото двуцевна пушка. Оръжието явно му придаваше необичайна самоувереност, защото изгледа триумфиращо двамата млади мъже и продължи, без да дочака отговор:

— Сега още ли се съмнявате, че съм барон Фон Фалкенщайн?

— Да — отговори Холм. — Вие сте се представили в столицата като Мосберг. Това е сигурно истинското ви име.

— О, това беше псевдоним. Аз се намирах инкогнито в столичния град. Каква работа имате тук, в моя район?

— Вашия район? Да допуснем, че това наистина е така. Но тук минава пешеходна пътека. Кой ще ми забрани да я използвам?

— Аз — произнесе онзи гордо. — Не съм прокарал частните си пътища за всекиго. Впрочем вие изобщо не ползвахте пътеката. Измъкнахте се там отляво измежду дърветата. За трети път питам какво търсите тук.

— Растения. Правим си хербарий.

— И го вършите ей така, където ви падне?

— Там, където по Божията воля растат интересни екземпляри.

— Хубаво! Тогава ще взема и аз да се захвана с хербаризиране.

— Нямаме нищо против.

— Вие сте растенията, от които се интересувам.

— А, тъй, тъй! И по-нататък, хер… Мосберг?

— Следователно ще ви подбера със себе си към къщи — продължи баронът с повишен тон.

— Благодарим!

— Нищо няма да помогне. Вие днес ми посегнахте. Сега аз ви залавям на моята ловна територия.

— Да не би като бракониери?

— Кой може да знае? Както и да е. Тук аз съм владетел и полицай. Арестувам ви и вие сте длъжни да се подчините. Напред!

Нагласи по военному пушката и с поверителен жест ги подкани да тръгнат пред него.

— За Бога, тоя говори сериозно! — отбеляза Холм.

— Ха, да не би да си мислите, че ще седна с такава пасмина да си правя майтап? Ако не се подчините доброволно, ще ви вържа един за друг!

Хаук го бе погледнал втрещено. Сега се изсмя с глас и отговори:

— Човече, вие наистина сте откачили! Хайде, докторе!

Хвана Холм за ръката, за да се отдалечи с него. Но тогава владетелят на замъка застана на пътя им и изкомандва:

— Стой! Без мое разрешение няма да се отдалечавате оттук нито крачка. Такива самонадеяни хлапаци човек освобождава едва когато ги е научил на ред. Заповядвам ви… ау, по дяволите!

Прекъсна и се хвана с две ръце за лицето, защото едва беше изрекъл оскърбителните думи, ръката на Хаук изплющя първо по едната и после по другата му буза.

— Ето ти на, тъпако! Така постъпват самонадеяните хлапаци. Той щял да ни арестува!

Сега баронът се сети за пушката си. Смъкна я рязко от рамото, насочи я и извика вбесено:

— Падай на колене и моли за прошка, иначе моментално ще ти пратя един куршум в главата! Аз от майтап не разбирам!

— И въпреки това си правиш майтап, дърто магаре! Нима не виждаш, че предпазителят на пушкалото ти е спуснат? Стреляй! Това ще бъде короната на славата ти!

Дръпна ухилено Холм със себе си.

Баронът не понечи да ги спре. Беше изцяло объркан. Фактът, че бе искал да стреля с блокиран затвор, му се стори и на него толкова глупав, че не намери думи да даде воля на гнева си.

А на другите двама им трябваше много време, докато овладеят веселостта си.

— Ако знаеше какво сме наумили срещу него, щеше още повече да се ядоса — отбеляза Холм. — До половин час ще настъпи нощта. Хайде да потърсим още веднъж липата, за да преценим дали ще намерим във вътрешността й място.

— Това би могло да направи впечатление. Идете сам. Ако само един се завърти покрай липата, ще привлече по-малко внимание.

— Ама вие сте направо криминален полицай! Но имате право. Отидете в селската гостилница и ме чакайте там. Аз ще дойда по-късно.

Разделиха се. Хаук намери гостилницата, в която не се наложи дълго да чака. Холм дойде, седна и каза:

— Работата ще се уреди. Мисля дори, че в хралупата ще има място за двама. Но какво ще стане, ако на онези им хрумне да претърсят дървото дали няма някой?

— Ще бъде много глупаво.

— Да. Но срещу това няма средство, трябва да рискуваме. В полунощ ще се разбере. Как ще прекараме времето дотогава?

— Там има билярд. Ще поиграем известно време и после тръгваме!

Така и направиха. Когато удари десет, потеглиха и стигнаха в близост до липата. Тя се издигаше смълчана и самотна. Никой не можеше да види двамата в мрака на вечерта, така че пробваха с цялото си спокойствие дали ще намерят място във вътрешността на дървото. Стана, но положението, което трябваше да заемат, беше толкова неудобно, че не можеха да изтраят вътре до пристигането на Симеон. Ето защо седнаха на тревата, обграждаща дървото, и се заслушаха безмълвно във всеки шум.

Най-сетне, малко преди полунощ, чуха от шосето да приближават стъпки и веднага пропълзяха в хралупата. Един мъж дойде и седна точно там, където преди малко бяха седели те. Минаха няколко минути, после отново се чуха стъпки. Дойде втори. Приближи към първия и поздрави.

— Отдавна ли сте тук? — попита.

— Не, едва от пет минути.

— Видяха ли ви?

— Боже опази! Аз съм тук още от следобеда, но вървях по скрити пътища и се придържах все към гората.

— Това е много добре. Не е необходимо да ви виждат.

— Как стоят нещата с парите? Получихте ли ги?

— Още не. Но утре преди обяд ще ги получа. Няма защо да се безпокоите, тъй като и бездруго ще останете при мен.

— Надявам се. Сега да тръгваме ли?

Отдалечиха се.

Двамата подслушвачи изпълзяха от дървото и ги последваха.

— Дяволски малко си говориха — рече тихо Холм. — Мислех, че ще чуем по-важни неща.

— И аз. Но може би ще имаме щастието да чуем повече.

— Едва ли. Те се отправиха към замъка. Там няма да можем да подслушваме. Но едно поне със сигурност знаем, че баронът приютява един преследван от полицията престъпник. Това е достатъчно да го изправи пред властите. Да не ги изпускаме от очи.

Беше тъмно, наистина, но не толкова, че да не могат да различават крачещите отпред. Те не вървяха по твърдото шосе към замъка, а по меката ливада. Тя заглушаваше стъпките и за Холм и Хаук бе възможно да остават близо зад тях.

Баронът подмина с потайния си гост главния вход на замъка до намиращото се по-назад разклонение на гората, така че приближиха постройката откъм фронтонната страна.

Между замъка и гората тук растяха стари овощни дървета, под чиито гъсти корони беше напълно тъмно. Това даде възможност на преследвачите да се придържат в непосредствена близост зад двамата.

Те спряха за миг и баронът каза:

— Всички спят, само дъщеря ми будува.

— Сигурно там зад единствения осветен прозорец?

— Да. Това е стаята, определена за вас. Там ще живеете, докато ви се удаде възможност безопасно да напуснете със семейството си местността. Елате!

Поведете го към един от страничните входове, който заключиха след себе си.

Холм и Хаук ги бяха следвали дотук.

— Сега оставаме тук — каза докторът. — Невъзможно е да чуем нещо повече.

— Хм-м! Може би не, все пак! На едно от овощните дървета е облегната стълба. Не можем ли да я използваме? Двамата сигурно ще се отправят към стаята, за която говориха. Там е и дъщерята на барона. Ако опрем стълбата до прозореца, може би ще чуем какво си говорят.

— Нека поне опитаме.

Върнаха се при овощните дървета и отнесоха стълбата до фронтонната стена. Облегнаха я на нея. Холм тръгна да се изкачва пръв, но веднага се върна. Каза:

— Забелязах нещо от много голямо предимство за нас. До осветената стая има втора, тъмна, чийто прозорец е отворен. Ако се вмъкнем в нея, вероятно ще можем всичко да чуваме.

— Би било чудесно! Но ако ни спипат?

— Главното е да се вмъкнем безшумно и незабелязано. Може би ще съумеем да бутнем резето, така че да не могат да ни изненадат.

Облегнаха стълбата до отворения тъмен прозорец. Точно когато Холм го достигна, от съседната стая се разнесоха високи гласове и шум от местене на столове. В така възникналата шумотевица двамата успяха нечуто да се вмъкнат през прозореца.

Стаята, в която се озоваха, беше малка. Мебелите също бяха малко. Имаше само една врата и тя водеше към стаята, в която се говореше. Холм я проучи пипнешком.

— Има ли резе? — попита Хаук шепнешката.

— Да, ключ и резе. Тикнах го напред. Сега не могат да ни спипат.

— Но ще изпитат подозрение, ако забележат, че е зарезено.

— Тогава ще ми бъде все едно. Да слушаме! Там има един стол и тук още един. Да седнем съвсем близо до вратата. Така ще разбираме всяка дума.

Разположиха се с цялото си удобство и се заслушаха. Другите говореха толкова високо, че не им убягваше и сричка. Златарят тъкмо попита:

— Обмислихте ли как да подхванете нещата? Ние успяхме благополучно да подменим верижката и детското бельо на малкия Роберт фон Хелфенщайн. Прокурорът си няма понятие, че дъщеря ми на два пъти му задига ключовете за Съдебната палата и шкафовете с папките. Сега се иска само да се измисли някоя фабула, с която да можете да докажете, че истинският Роберт фон Хелфенщайн е бил поверен на вас и на никой друг.

— Това предоставете на нас, хер Симеон! Вие се погрижете най-напред за себе си.

— Но аз бих могъл да ви бъда от помощ.

— Вие не. Не можете да ни послужите като свидетел. Та нали не бива да се показвате. Ще бъдете радостен, ако сегашното ви скривалище не бъде открито и съумеете да напуснете страната, когато дъщеря ви приключи със слугинството си при прокурора. Ние и сами ще се оправим. Но тук има нещо за хапване. След тоя дълъг поход сигурно сте огладнели.

— Благодаря, нямам апетит. Снабдил съм се с провизии.

— Тогава изпийте поне чаша вино. Теодолинде, вън има една бутилка, там са и чашите. Налей, моля те!

Чу се подрънкване на чаши. После баронът каза:

— Така! Наздраве!

Възникна пауза. Златарят не отговори веднага. Подслушвачите не можеха да видят, че той мнително проучваше срещу светлината чашата, която беше получил от дамата.

— Какво сте се вторачили? — попита баронът.

— Имам някакво подозрение — отвърна запитаният. — Това вино ми се струва доста особено. В него има нещо, някаква утайка.

— Какво ви скимна! Няма да взема да подобрявам най-хубавото си вино с подслаждащ прашец, я!

— Това не. Но не искате ли да си сменим чашите? Пийте вие от моята!

— Не ви разбирам!

Сега Хаук нашепна на доктора:

— Дали дъщерята не е забъркала във виното на Симеон от приспивателния прах, с който се снабди баронът в Бад Райтценхайн?

— Възможно. Но тоя златар наистина е умен тип. Нека слушаме!

Якоб Симеон тъкмо казваше:

— Ето, сравнете двете чаши! Моята е много по-мътна от вашата. Във виното има нещо, на което не му е мястото там.

— Ще ви обясня — опита Теодолинде да разсее подозренията му. — Това си е нашето обичайно домашно вино. Ние двамата сме му свикнали. За един външен човек то идва малко тръпчиво. Ето защо сложих във вашето захар.

— Захар? В такива случаи е прието захарта да се слага пред госта, за да си взема по усмотрение. Благодаря!

Тогава баронът каза с гневен тон:

— Хер Симеон, изявлението ви е крайно оскърбително за мен!

— А вашата притурка е крайно опасна за мен. Една глътка няма да ме събори веднага. Ще го опитам.

Допря чашата до устните си и го пробва.

— Аха! — рече. — Това да е захар?

— Да, естествено!

— Откога захарта е горчива? Този вкус ми е познат. Той изцяло наподобява този на прахче за сън, на сънотворно. Склонен съм да твърдя, че във виното има доста голяма доза опиум или морфин.

— Хер, какви бесове ви прихващат?!

— Никакви, уважаеми хер, но аз съм предпазлив. А и защо не? Вие бихте могли съвсем тихомълком да ми опразните джобовете. Познавам ви. Вие сте мошеник най-чиста проба. Искате да сложите ръка на Хелфенщайнските имения. Години наред сте участвали в контрабандните далавери на Капитана. Дъщеря ви не само е водела книгите, но е била душата на вашите начинания. Какво ще кажете за това? Да не би да е почтеност?

— Само че не ми го подхвърляйте вие, който самият бяхте член на бандата и на когото давам покрив и убежище.

— Вашата сънотворна напитка във всеки случай нищо нямаше да ви ползва. Аз проявих предпазливостта да не вземам парите със себе си.

Двамата се уплашиха, но не позволиха това да се забележи. Владетелят на замъка каза с възможно по-равнодушен тон:

— Какво ме интересуват вашите пари?

— Много! Ще ви кажа откровено, че временно скрих парите и полицата, за да не ви въведа в изкушение. Двете неща са заровени в гората.

Тук баронът стисна юмруци и извика:

— Човече, дали да не те изхвърля веднага?

— О, няма да го направите! В противен случай ще изпратя полицата ви на прокурора и ще обясня по какъв начин съм я получил. И тогава край на богатото наследство, което искате да пипнете. Ще кажа също, че вие сте ударили музиканта Хаук, макар това да бях аз. Но не чука ли там някой на вратата?

— Наистина! — отговори баронът. — Кой ли може да е? Мислех, че всички спят.

Отвори зарезената врата и излезе в тъмната библиотека.

— Кой е? — попита.

— Аз, милостиви хер!

Позна гласа на своя слуга Даниел.

— Какво искаш? Защо ме безпокоиш? — запита невъздържано. — Мислех, че си в леглото?!

— Наистина бях, но бях разбуден от оня самотник Винтер, Отшелника.

— Той къде е?

— В предзалата. Имал нещо изключително важно да ви съобщи.

Баронът напусна без бавене помещението и завари в предзалата очакващия го Винтер. Попита го гневно:

— Какво ви скимна да молите след полунощ за аудиенция?

Запитаният не показа и следа от смущение. Фиксира барона с поглед на превъзходство и отговори:

— Правя го във ваш интерес. Знаете ли, че наскоро дъщеря ви беше при мен?

— Не.

— Тъй, тъй! Днес научих, че щяла да се омъжва за оберлейтенант Фон Хагенау.

— Това ни най-малко не ви засяга!

— Дори твърде много! Вашата дъщеря е моя годеница. Тя се нуждаеше от пари. Подарих й трийсет хиляди гулдена. В замяна на това тя ми даде писмена декларация, че е моя годеница.

— Непредпазливката! — изплъзна се на барона.

— Ако наистина не сте знаели нищо за това, сега вече го знаете. Аз имам правото да се интересувам за годеницата си. Вярно, тя ми забрани да я посещавам, но понеже чух, че се кани да се омъжва за някакъв друг, излязох малко да шпионирам. Наблюдавах замъка. Видях един осветен прозорец, при който стоеше Теодолинде. После дойдохте вие с един мъж и минахте тайно през задната врата…

— Гръм и мълния! Вие сте подслушвали, дяволите да ви вземат!

— Благодарете на Бога, че го сторих! Така забелязах, че се намирате в опасност. Зад вас вървяха именно други двама мъже. Аз стоях зад едно дърво. Чух какво си говорите с вашия придружител, чух също и какво си казаха онези двамата. Искаха да разберат какво ще приказвате тук горе. Типовете взеха една стълба, облегнаха я на стената и сега се намират непосредствено до стаята, в която разговаряте.

— Значи са крадци!

— Не, те са подслушвачи. Нали чух всяка тяхна дума. Впрочем аз ги видях още в следобеда. Намираха се близо до моята кула и следяха мъжа, който преди малко дойде с вас.

— Опишете ми тези двама души!

Винтер го направи и баронът разбра за кои става дума. И сега се убеди действително, че е само подслушван, но няма да бъде ограбен. Един човек на изкуството и един доктор по философия? Не вярваше в това. По-скоро бе склонен да ги сметне за предрешени полицаи. Завладя го неимоверен страх. Те сигурно бяха чули всичко. Непременно трябваше да ги обезвреди. В тая работа Отшелника можеше да му бъде от полза. Ето защо каза:

— Вярно ли е това, което разправихте за дъщеря ми?

— Да, естествено!

— Хм! Може би няма да се възпротивя да изпълня желанието ви в това отношение, тъй като смея да вярвам, че ще действате в моя полза. А пък и веднъж вече го направихте, преди време в шахтовата къщичка. Ще ми помогнете сега отново?

— С удоволствие! Какво трябва да направя?

— Тези двама мъже са чули неща, които никой не бива да чуе. Трябва да ги накарам завинаги да замлъкнат. Но как да подхвана работата?

— Нищо по-лесно от това — отвърна Отшелника. — Типовете са се промъкнали в дома ви, следователно са апаши и разбойници. Можете да ги застреляте. Това си е чисто и просто неизбежна самоотбрана. Но, чакайте. Аз ще се заема с тая работа, ако твърдо ми обещаете, че ще ми дадете дъщеря си за жена.

На барона и през ум не му минаваше да приеме този човек като зет. Но въпреки това можеше да му го обещае. Ето защо каза:

— Искате да застреляте двамата?

— Да. Само ми дайте една двуцевка.

— Добре! В замяна ще получите Теодолинде.

— Да! Ще ги прострелям. Но вие трябва да бъдете с мен в градината. Нещата няма да могат да останат скрити, така че ние взаимно трябва да си послужим като свидетели. Но имате ли двуцевка?

— Да. Веднага ще я донеса. Почакайте.

Върна се в стаята, в която се намираха дъщеря му и златарят, и им прошепна:

— Не разговаряйте! В съседното помещение са се вмъкнали подслушвачи!

После побърза — нямаше време за губене — до шкафа с оръжията и измъкна една заредена двуцевка и един ловджийски нож. Незабавно се отправи с тях към Отшелника.

— Ето пушката. Заредена е с куршуми — каза. — Ето и един нож, ако пушката се окаже недостатъчна.

— Добре! Елате!

Въпреки спешността на положението направиха малка обиколка, за да не бъдат чути. Когато стигнаха граничещите с горския „език“ овощни насаждения, навлязоха сред дърветата и тихо се отправиха към фронтонната страна.

— Тук ще останем — каза сега Отшелника, — за да не ни забележат. Аз съм добър стрелец, а стената е бяла. Когато двамата типове започнат да се спускат, тъмните им фигури ще се очертаят на нея толкова ясно, че няма начин да пропусна. Можете да бъдете сигурен, че всеки ще получи куршум в главата. Да внимаваме!

Зачакаха, твърдо приковали погледи към стълбата и въпросния прозорец.

— Гледайте! — прошепна баронът.

— Да — отговори тихо другият.

— Това е единият. Но, мътните го взели! Той се изкачва! Кой ли е?

— Да не би да има и трети? Ще го сваля с един изстрел!

Вдигна пушката и се прицели. Но в мига, в който натискаше спусъка, цевта му беше избита настрани и един женски глас извика:

— На помощ, хер оберлейтенант! Бързо, бързо!

— А, още една! — изрева вбесено Отшелника. — Е, отпътувайте тогава заедно за Преизподнята!

Отърси се и от другата, която в същия миг бе притисната от барона. Кураж да се залови с една жена, той имаше достатъчно.

Възникна кратко боричкане между двете слаби същества и двамата мъже. Последните не забелязаха, че мъжът, който се бе изкачвал по стълбата и бе вече достигнал прозореца, когато изстрелът отекна, бързо се плъзна надолу. Също от прозореца се измъкнаха с най-голяма бързина две фигури и се спуснаха по стълбата. И тримата се завтекоха насам.

— Това беше гласът на Елън! — изрече Холм. — А другият очевидно на сестра ми Хилда. Напред!

Бяха съгледали боричкащите се. Холм тутакси улови единия.

— А, хер Фон Фалкенщайн! — извика. — Точно вас търсим. Арестуваме ви, в името на закона!

— Още не! — извика онзи. Отскубна се и офейка сред храстите.

Хаук и третият мъж — беше оберлейтенант Фон Хагенау — бяха хванали Отшелника. Той пусна пушката, от която сега нямаше никаква полза, и измъкна ножа.

— Ето ти, куче! — извика.

Острието прониза рамото на Хагенау. Отшелника се освободи и се понесе след избягалия барон.

— Елън? — попита Холм.

— Макс — отговори тя. — Ранен ли си?

— Не.

— Ох, слава Богу!

— Коя е другата?

— Хилда.

— За Бога! Как се озовахте тук?

— Това не може да се разкаже просто с няколко думи. Днес ти и хер Хаук толкова дълго нещо си шепнахте. Споменахте за Грюнбах, за барона. Чух няколко думи, които ме угрижиха. После тръгнахте. Стана почти полунощ, а вие не се връщахте. Обхвана ни голям страх. Оберлейтенант Фон Хагенау беше дошъл при баща ти и остана до късно. Решихме да дойдем насам и го помолихме да ни придружи и закриля.

— Каква непредпазливост!

— Сега щеше да си мъртъв, ако не бяхме дошли, скъпи Макс.

— Значи херът, който ни помогна, е оберлейтенант Фон Хагенау? Къде е той сега?

— Не зная. Мисля, че се втурна след бегълците.

— Но как се озовахте тук?

— Огледахме замъка от всички страни. Никъде не се виждаше светлина освен на този прозорец. Ако имаше нещо да се случва, щеше да се случи тук. Хер оберлейтенантът ни остави за миг, за да разузнае. Тогава дойдоха двамата мъже. Искаха да ви застрелят. Оберлейтенантът се изкачваше по стълбата. Те го видяха и единият се прицели в него. Хилда посегна към пушката и отклони изстрела. Тя му спаси живота.

— Колко храбро! Вие изобщо сте си нямали представа на каква опасност се подхвърляте, като идвате насам. Но да не бъбрим сега повече. Трябва да си подсигурим Симеон и момичето. Елате, хер Хаук!

— За Бога! — извика Елън. — Опасно ли е?

— Никак. Тръгнете към главния вход отпред. После ще ви пуснем оттам.

— Не може ли да дойдем с вас?

— Не. Ние ще се качим сега по стълбата. Така веднага ще пипнем и двамата.

Побърза с Хаук към стълбата. Вмъкнаха се в стаята, дръпнаха резето и влязоха в осветеното помещение. Седящият там златар се вторачи изплашено в двамата млади хора.

— Добро утро, хер Симеон! — поздрави Холм. — Къде изгубихте фройлайн фон Фалкенщайн?

— Преди минута напусна стаята.

— Ще я намерим. Но нека по-напред си подсигурим вашата персона.

Симеон измъкна рязко револвера от джоба, но в същия миг Холм вече го бе пипнал и му изтръгна оръжието. Хаук чевръсто откъсна два кордона от завесите и пленникът бе вързан.

— Сега при двамата! — каза Холм.

Взе светлината със себе си. Напуснаха стаята, заключиха я и извадиха ключа. Прекосиха бързо библиотеката, салона и приемната. Всички помещения бяха пусти. Но в преддверието стоеше слугата Даниел.

— Къде е господарката ви? — попита Холм.

— Това не ви интересува!

Слугата зае заплашителна поза.

— Загубен човек! — ухили се Холм. — С теб много-много няма да се разправяме. Ето ти, на!

Замахна светкавично с юмрук и угости слугата с такъв крепък удар в лицето, че оня се изсипа на земята. Незабавно коленичи върху него. За броени мигове и слугата беше вързан. Заключиха го в преддверието и прибраха ключа. Междувременно замъкът се беше оживил. Останалата прислуга се бе събудила. Всички се застичаха насам.

— Някой от вас виждал ли е фройлайн? — осведоми се Холм.

— Да — отговори готвачката.

— Къде.

— Носеше един пакет в ръка и се спусна бързо с милостивия хер по стълбите към портата.

— Останете всички тук. Никой да не мърда от мястото си!

Холм и Хаук също изтичаха сега надолу по стълбите към портата. Там стояха Елън и Хилда. Те осведомиха, че баронът и дъщеря му преминали с най-голяма бързина край тях. Още докато говореха, приближи един мъж. Беше оберлейтенант Фон Хагенау. Тримата господа се представиха един на друг. После Хагенау каза:

— Елате! Имам крайно необходима нужда от вас. Знам къде са баронът и другият мъж. Гоних двамата бегълци, докато спряха, без да ме забележат. Бяха вече изплезили езици и поради това говореха високо и непредпазливо. Баронът каза, че е издаден и изгубен, че трябвало да бяга, ама не знаел накъде. Тогава другият му каза да отиде бързо да вземе дъщеря си и да я заведе в кулата. Там никой нямало да ги намери. Така че идвайте!

Поиска да тръгне, но Хилда улови ръката му и заговори, изпълнена със страх:

— Стойте, хер оберлейтенант! Трябва да останете! Та вие сте ранен!

В коридора бяха запалили лампа. На нейната светлина, която достигаше до портата, видяха, че Хагенау кърви.

— Ранен? — попита той, като се огледа. — Вярно, изобщо не съм забелязал. Но не може да е опасно, иначе щях да го чувствам. Така че идвам с вас.

— Не, не! — възпротиви се красивото момиче. — Няма да ви пусна. Ще останете! Трябва да бъдете превързан!

— Да, хер оберлейтенант, сестра ми има право — обади се Холм. — И без вас ще пипнем бегълците. По-добре вижте раната си. Ако не е опасна, толкова по-добре. В този случай ще можем да ви поверим двамата пленници. Ето ключовете!

Инструктира го бързо и се отдалечи с Хаук.

— Е, ще трябва да се подчиня на дамите! — отбеляза Хагенау. — Влезте, моля. Ще проверя и си подсигуря двамата пленници. Това засега е най-важното.

Влезе с двете дами в коридора на замъка. Прислугата стоеше горе до стълбището. Всички го познаваха като син на съседния феодален владетел. Знаеха, че е офицер, и изпитваха респект пред него. А и неговата съобразителност на военен веднага се прояви. Той заповяда на един от хората:

— Ти сигурно ме познаваш и ще трябва следователно да ми се подчиниш. Тук се случиха неща, които могат да станат опасни за вас, ако не изпълнявате акуратно и незабавно това, което искам. Изтичай бързо до селото и събуди кмета. Нека измъкне от леглата всички мъже и младежи и да се яви възможно по-скоро при мен. Който има оръжие, нека го вземе, защото тези хора ще трябва да поемат стражата на замъка.

Мъжът се отдалечи по най-бързия начин, за да изпълни заповедта. Готвачката беше натоварена да донесе ленено сукно за превръзка, а другите трябваше да отидат в преддверието, където лежеше вързаният слуга Даниел.

Беше така здраво пристегнат, че не можеше крайник да помръдне. Златарят Якоб Симеон бе присъединен към него. Трябваше да го носят, защото не само ръцете, но и краката му бяха вързани. Двамата пленници лежаха един до друг на пода. Прислугата получи своето разпореждане да остане при тях и добре да ги охранява. Едва сега Хагенау помисли за себе си. Готвачката бе донесла превързочни материали и той се отправи с Елън и Хилда в съседната стая, за да се повери на грижите им. В коридора, по стълбището и в преддверието — навсякъде, където беше ходил — се виждаха кървави следи. Хилда беше цялата пребледняла. Показваше голяма угриженост към ранения, докато опитната и практична американка прояви умението си в третиране на рани.

— Леко, леко, внимателно! — помоли Хилда приятелката си. — Сигурно страшно много го боли.

— Ами! — отвърна Хагенау. — Едно малко кръвопускане е полезно срещу хрема и главоболие.

— О — отговори Елън, — прободът не е толкова безопасен, както, изглежда, си мислите. Много е дълбок.

— Възможно. Но не е смъртоносен.

— Да се надяваме. Трябва веднага да пратим някого да повика лекар.

— Сега още не. Тук съм необходим.

— Трябва да ви прегледа лекар и ако се наложи, да бъдете превозен.

— Е-е, нещата едва ли ще са толкова опасни. Аз преспокойно ще си се прибера вкъщи.

— Да изчакаме! Така, сега съм готова. Надявам се превръзката да държи. Сложете си пак сакото, после се настанете удобно тук на канапето и останете да седите съвсем спокойно!

— Милостива фройлайн, аз не съм голям любител на заседяването по разни канапета!

— Това не ме засяга. Докато дойде някой друг, аз съм ваш лекар и вие сте длъжен да ми се подчинявате!

— Ама че строг командир сте!

Като видя, че той въпреки това не сяда, Хилда сложи малката си ръка върху неговата и каза умоляващо:

— Хер оберлейтенант, останете тук! И мен ли няма да искате да послушате?

По лицето му премина сякаш ярка слънчева светлина, а иначе гърленият глас сега прозвуча с необикновена мекота:

— Бих желал през целия си живот да принадлежа единствено на вас, но дългът ме зове. Вие не знаете какво трябва да се прави в такива случаи. Аз трябва да сляза долу!

И вече излизаше от вратата.

Двете дами чуха долу да прокънтява високият му заповеден глас. След това по коридорите отекнаха твърди мъжки крачки и едва след продължително време той се върна отново при тях.

— Така — извести. — Сега изпълних дълга си. Всички врати, проходи и прозорци се пазят. Сега ще се подчиня на желанието ви и ще си устроя на канапето главната си квартира. Знаете ли какво означава това?

— В случая не — отговори Елън.

— Е, главната квартира е противоположното на самостоятелната квартира. Аз няма да седна сам на канапето, а вие също ще заемете места до мен — едната отдясно, другата отляво. Така ще можете по-добре да се грижите за мен, отколкото ако седите на столове на мили разстояние от моя милост!