Отшелника

Глава 7Странен годеж

Ставаше все по-тъмно и по-тъмно. В далечината проблясваше самотна светлина. Идваше от един от високите, тесни прозорци на старата, подобна на кула, постройка, която служеше за жилище на Отшелника. Той отново седеше в спалнята и робуваше на любимото си занимание — броенето на монети. Но ето че вън кучето залая. Дереше се, сякаш се канеше да разкъса някого, и междувременно отекна силен крясък.

— Кой ли може да е? — запита се той. — Вечерта, в тая тъмнилка? Кой се е осмелил да дойде насам? Сигурно някой крадец! Трябва да видя.

Напусна помещението, мина през всекидневната и се спусна по тясното каменно стълбище. Остави лампата на едно от стъпалата и светлината й падна върху дебелото, тежко резе, с което се залостваше масивната врата. Отвори я малко и извика:

— Кой е там?

От кучешкия лай не можа да разбере отговора, но му се стори, че чу женски глас. Заповяда на кучето да млъкне. То се подчини и Отшелника повтори въпроса си.

— Ужасно! Може би сега трябва на всичкото отгоре да бъда и разкъсана! — чу се да вика.

— Жена! — Познаваше този глас. Нещо го разтърси, сякаш през него беше преминал електрически ток. Не смееше да повярва на истината. Ето защо попита: — Как се казвате?

— По-добре ми помогнете, вместо да питате! Ох, какви болки!

Сега той напусна кулата и изтича по двора. Отвори портата в зида, застана до нея и възкликна.

— Милостива фройлайн! Това сте вие, вие!

— Да. Прогонете най-напред тая мастия!

— О, тя няма да ви стори нищо! Не се безпокойте! Но как се озовахте тук?

Беше седнала на един камък близо до портата и издаваше полугласни стенания.

— Разхождах се там отсреща, в окрайнината на гората. Видях една отровна змия и отскочих настрани. Навехнах си крака.

— Олеле! — извика той с тон на съчувствие.

— Не можех да вървя. Зачаках. Надявах се да мине някой, но това не стана.

— Да бях знаел!

— Смрачи се. Цяла нощ ли трябваше да лежа там на земята? Запълзях напред с неизразими болки. Стигнах дотук, но не мога повече!

— Аз съм на ваше разположение! Заповядайте какво да направя?

— Какво да направите? Ох, тези болки!

— Да повикам ли кола?

— Да… не… да… о, Боже, тогава ще остана сама на това уединено място! Ако… ако… Имате ли оцет?

— Оцет? Да, имам.

— Един оцетен компрес може би ще облекчи болката.

— Да, с удоволствие, веднага! Но, милостива фройлайн, в такъв случай ще трябва да си събуете обувката.

— Ах, да, не помислих за това! Да я събуя! Тук… ох!

— Ще си позволя дързостта да ви поканя!

— У вас? Там вътре?

— Да. Не се страхувайте! Ще бъдете като у дома си, като в лоното Авраамово!

Каза го много настоятелно. Красивото момиче при него, в стаята му! Затрепери в очакване, дали ще се съгласи с предложението му.

— Май не върви — отговори тя. — Не, невъзможно, не е допустимо.

— Защо?

— Така сама! При един хер!

— Заклевам ви се с хиляди свети клетви, че няма от какво да се опасявате!

— Ох, каква болка! — изстена тя.

— Виждате ли! Тук ли искате да останете да седите? Да ви нося ли?

— Не, не! — отговори със симулиран страх. — Няма да ме носите!

— Но тогава ще трябва да вървите. Опитайте поне. Моля, аз ще ви подкрепям.

Подаде й ръка и й помогна да стане от камъка.

— Става, нали? — попита. — Опрете се по-здраво на мен! Да вървим!

Тя увисна тежко на ръката му, която той обви около талията й. Крачка по крачка, тя с пъшкане, той с утехи и ободрителни думи, минаха по двора до вратата на кулата и влязоха. Той бутна резето.

— Сега накъде? — попита тя.

— Нагоре!

— Боже! По това стълбище?

— Да.

— Нима няма долу някаква стая?

— Не. Ще трябва да опитате.

— Ще умра от болки.

Мина доста време, докато стигнаха стаята. Там тя падна на канапето уж съвсем изнемогнала.

— Сега ще донеса оцета — каза той и излезе. Лицето й тутакси се промени. Усмихна се иронично и прошепна:

— Загубеняк! Каква дупка само! Но аз се нуждая от пари, пари!

Той се върна с една купа, в която беше налял оцет.

— Ето, милостива моя! — каза. — Ето и кърпи за компреса. Да го направя ли?

— Да. Аз няма да мога.

— Но обувката! Трябва да я свалите.

— Олеле! Затова не помислих. Сигурно няма да може да се измъкне.

— Ще опитаме. Позволявате ли?

— Трябва, ако искам да се избавя от болката!

Той коленичи пред нея и взе в ръка малкото й краче. Още щом я докосна, тя се разкрещя от болки. И когато започна да я събува, едва можеше да издържа. Скимтеше за милост и накрая отпусна глава. Когато обувката беше свалена, тя лежеше в безсъзнание на канапето.

— Изгуби съзнание! — каза той. — О, пак ще дойде на себе си. А сега най-напред компреса!

Свали и чорапа й.

— Не се вижда никакъв оток! — установи Отшелника. — Или стъпалото в действителност е още по-малко отколкото сега?

Натопи кърпата в оцета и я обви около крака. Тя не помръдваше. Той стана и се заслуша до устата й.

— Не се долавя дишане! — отбеляза. — Е, не е мъртва. Безсъзнанието не е опасно.

Заоглежда красивото момиче с жадни очи. Обви ръка около нея и хич не помисли повече да я освободи от прегръдката си. Забрави всичко около себе си. Тя изглеждаше толкова красива, толкова изкусителна… Не чувстваше нищо друго, освен желанието да се наслади докрай на това щастие. Отдавна беше, когато се бе опитал да спечели една жена, ала тя не искаше да знае за него.

Но той ужасно си бе отмъстил. При тази мисъл лицето му се разкриви в грозна гримаса. Ето че Теодолинде фон Фалкенщайн започна да се раздвижва. Очите й останаха затворени, но устните мълвяха неразбираеми слова.

— Къде съм? — попита тихо.

— При мен — отговори той.

— При теб! — прошушна тя.

Същевременно по лицето й прелетя щастлива усмивка. Това го увлече до такава степен, че прилепи уста към нейната за целувка.

— Любими! — промълви момичето.

Той почувства, че тя отвръща на целувката му. Това едва не го лиши от съзнание. Поиска му се да възкликне, но, разбира се, не го стори. Сигурно го смяташе за някой друг, а той не желаеше насила да прекъсне тази толкова приятна за него заблуда.

Най-сетне тя отвори очи. Погледът й първо се прикова безизразно в лицето му. После в очите й започна да се появява живец. Позна го, стресна се и поиска да се освободи от обятията му Но той я държеше здраво.

— Кой… кой сте вие? — попита несигурно.

— Аз съм, аз! — отговори Отшелника, притискайки я към себе си.

— Къде… къде съм?

Погледът й зашари удивено из стаята.

— При мен, прекрасно момиче!

— При теб… при вас! Боже Господи!

Понечи да скочи, за да се освободи.

— Не — реагира той, — не! Няма да ви пусна! Ще останете да лежите тук, до сърцето ми!

— Пуснете ме! Пуснете ме да си вървя!

Съпротивляваше се, привидно правеше всички усилия да се освободи… напразно! Силите му превъзхождаха нейните. Отпадаше все повече и повече и накрая отпусна безполезно съпротивяващите се ръце.

Той се възползва от това привидно примирение за няколко внимателни целувки. Тя позволи това да се случи. Но внезапно го отблъсна с неподозирана сила, така че бе принуден да свали ръце от нея.

— Какво става с мен? — попита. — Какво се е случило? Сънувам ли, или съм сънувала?

— Това не е сън, а реалност! — отговори старият. — О, любима, колко щастлив се чувствам!

Тя се вторачи ужасено в него.

— Любима? — попита.

— Да, ти си моето горещо обичано момиче! Моят живот ти принадлежи и заедно с него всичко, което имам.

— Възможно ли е? Къде съм? Как се озовах при вас? Вие сте ме… — Поиска да скочи, ала се свлече с болезнен крясък обратно на софата. — Господи, кракът ми!

— Още ли ви боли? — попита той угрижено.

— Сега, сега се сещам. Болката ми възвърна съзнанието. Бях си навехнала крака…

— И дойдохте при мен да ме помолите за помощ. Аз ви доведох тук. Изпаднахте в безсъзнание и през това време аз ви направих компрес.

Тя трепна уплашено.

— Компрес? Вие? Един мъж! О, дори чорапа сте ми свалили, както забелязвам!

— Не трябваше ли?

— Не, не трябваше! А после почувствах… Признайте, вие ме целунахте!

— Да — отвърна той искрено. В очите й проблесна гняв.

— Каква наглост!

— Простете, кой може да ви устои?!

— Вие злоупотребихте с моето доверие. Това е позорно. Какво оскърбление! Татко ще отмъсти за мен, ще поиска удовлетворение. Веднага ще изтичам до… олеле, олеле!

Отново бе поискала да скочи и отново бе рухнала.

— Седнете спокойно! — каза той. — И бездруго не можете да си тръгнете. Аз ще отида за помощ, ще докарам кола.

— Не, стойте! Не искам да остана тук сама. Страх ме е до смърт.

— Няма защо! — откликна старият с необичайна живост. — Аз имам само едно желание: да станете моя жена!

Теодолинде пребледня.

— Ваша жена? Сега знам защо ме примамихте тук. Аз ви отблъснах, но днес паднах безпомощно в ръцете ви. Вие сте злодей!

Играеше отлично ролята си и той изобщо не се усещаше, че го занася. Гневът само увеличаваше красотата й. Старият се захласна в нея. Улови ръката й и помоли:

— Простете ми! Каквото съм направил, съм го направил от любов!

— Вие ме подведохте и измамихте. Как мога да ви простя? Кой изобщо сте вие? Никой не ви познава!

Неговото некрасиво лице стана сериозно.

— Подигравате ми се — каза, — но неоснователно. Аз може би съм по-достоен, отколкото предполагате. Притежавам повече богатства, отколкото вероятно си мислите!

Тя поклати усъмнено глава.

— Това наистина не го вярвам!

Тогава той стана от софата, застана пред нея и попита сериозно:

— Кажете, бихте ли ми принадлежали, ако съм богат?

— Ако сте достатъчно богат, може би — отговори момичето.

— Колко би трябвало да имам? Колко искате?

— Кой може да посочва тук числа! Каква сума бихте пожертвали например като годежен дар?

— Пет… не, десет хиляди гулдена.

Тя само го погледна възмутено.

— Е, добре! Бих казал двайсет хиляди.

— Направо ослепително!

— Трийсет хиляди гулдена!

— Сега пък си правите майтап.

Тогава той тропна вбесено с крак.

— За Бога, говоря сериозно! Слушайте, аз ви обичам до полуда. Готов съм да направя всичко, за да постигна взаимна любов. Искам да ви прислужвам и да ви се подчинявам като роб. Искам да поставя в нозете ви всичко, което притежавам. Ако благоволите да гледате на себе си като на моя годеница и го подкрепите писмено, с ръкостискане и целувка, ще устоя на думата си. Онова, което притежавам, е далеч повече от трийсет хиляди гулдена!

— Трийсет хиляди като годежен дар?

Погледна го с неподправен интерес.

— Почакайте!

Отиде до спалнята си. Тя чу превъртане на ключ и дрънчене на железа. После той се върна и сложи една пачка банкноти пред нея.

— Пребройте ги — каза. — Трийсет хиляди гулдена.

Започна да брои. Ръцете й трепереха. Страните й бяха бледи. Имаше каквото беше пожелала, че и още пет хиляди отгоре. Сега оставаше само да се измъкне с парите от кулата! По-късно щеше да му мисли за другото.

— Толкова ли са? — попита той.

— Да, да!

— Виждате, че държа на думата си. Сега как ще постъпите?

Тя помълча известно време. После попита:

— Искате да гледам на себе си като на ваша годеница?

Той я дръпна към себе си и така я обгърна, сякаш се канеше да я задуши. Тя не само изтърпя прегръдката, но и отвърна. Целуна го доброволно и му зашепна нежни изрази, за да не се породи някакво подозрение у него. „Увреденият“ крак беше напълно забравен. Седяха един до друг интимно прегърнати. Но въпреки щастието си той извади един лист, на който тя трябваше писмено да потвърди годежа.

— Баща ти какво ще каже? — попита загрижено.

— Той не бива веднага да научи — отговори момичето. — Ще му дойде много ненадейно. Той има съвсем други планове за мен.

— Искаш да кажеш, че нашият годеж на първо време трябва да остане в тайна?

— Да.

— Колко дълго?

— Да речем два месеца.

— Добре, но повече няма да чакам. Тук се сещам за крака ти. Много ли те боли още?

— Не толкова много както преди. Компресът помогна. Нека видим дали ще мога отново да вървя!

Тя стана и, гледай ти… тръгна. Вярно, симулира още болка, но заяви, че според нея кола няма да й бъде необходима.

Той обаче настоя да я придружи. Момичето не биваше да отблъсне това предложение. Обу обувката си и закуцука към имението с израза на жена, измъчвана от болки. В градината спряха да се сбогуват.

— Кога ще те видя отново? — попита мъжът.

— Сега още не знам. Аз ще дойда при теб — отвърна тя бързо.

— Добре! Кога мога да те очаквам?

— Веднага щом ми се удаде възможност. Но ти обещавам, че от парите ти ще си купя една брошка с диаманти и ще я сложа за пръв път в деня на годежа. Лека нощ!

Побърза да се отдалечи. Когато беше достатъчно далеч, спря, пое си дълбоко дъх и каза:

— Какви сцени! Но аз съм красива, а въздействието на женската красота върху мъжете трябва да е страшно, че дори стари скъперници броят такива суми. Естествено, сега с него и с мен е свършено. Той повече никога няма да ме докосне.

В своята стая отдели петте хиляди гулдена за себе си. После потърси баща си.

— Излязла ли беше? — попита той. — Да не би при него?

— Да.

— С какъв резултат?

— С този.

Сложи в ръката му двайсет и петте хиляди. Той подскочи от изненада.

— Как е възможно? — извика. — Цялата сума!

Тя се усмихна саркастично.

— Тези пари са годежният ми дар от стария Винтер. Владетелят на замъка трепна.

— За Бога!

— Толкова ли е страшно?

— Годеж? Такова нещо не може да стане!

— Няма и да стане. Аз няма да сдържа думата си.

— Той има думата ти?

— Дори писмено.

— Каква непредпазливост!

— Примири се! Ние трябваше да имаме парите. Работата ще се уреди.

— Ако Хагенау разбере нещо!

— Нищо няма да разбере — успокои го тя. — Любопитна съм дали ще ми хареса. Ти каза, че бил наричан от приятелите си Жерава. Значи при всички случаи не е хубав!

— Но имал добро сърце.

— Това е най-главното. Аз не се стремя към брак, в който съпружеската двойка се мръщи до смъртта. Искам да имаме пълна взаимна свобода. Аз съм красива, е, добре, значи не трябва да принадлежа само на един. Лицето на моя мъж не ме интересува. Но той трябва да е такъв, че да мога да живея с него.

С това разговорът беше приключен и тя се върна в стаята си, изключително доволна от своята рафинираност.