Отшелника

Глава 9В клопката

След известно време един нощен пазач намери неподвижно лежащия тимпанист. Изсвири за помощ. Хаук беше пренесен в близката болница, където случайно беше идентифициран от един познат. На утрото във вестниците можеше да се прочете:

Малко след обяд Антон и Фредерих се помъкнаха бавно към улицата, на която живееше Менерт.

— Да — рече Антон, — така е, както казах. Якоб Симеон снощи е бил видян. Нощен пазач номер двайсет претендира да го е разпознал. Викнал му, но типът бързо офейкал.

— Действително е възможно да пребивава още в града и да излиза само нощем по улиците. Подочул е нещо за подозрението, което е възникнало срещу него. Фактът, че е продал така ненадейно фирмата и е изчезнал, го прави двойно по-подозрителен. Може би от Менерт ще узнаем нещо.

— Едва ли. Тоя човек също не ми харесва. Той впрочем знае, че сме полицаи, и няма да се изтърве пред нас.

Въпреки това отидоха в магазина му да си изберат венчални халки. Естествено, оставиха му ги да гравира датата и имената. После огледаха и другите пръстени — повече с намерение да подпитат собственика на магазина, отколкото действително да купят нещо.

Не видяха нещо особено примамливо. Онова, което им харесваше, беше твърде скъпо, а евтиното не намираше одобрението им. Накрая забелязаха съвсем настрани избутана една малка кутийка от прост картон, в която бяха сложени върху обикновен памук два пръстена.

— По дяволите! — изруга Антон. — Те са истински!

— Истински? — ухили се Менерт. — Бих ли съхранявал истински камъни по този начин?

— Не са истински? Отрова да ми дадат, ако това не са диаманти!

— Добра имитация, нищо повече.

— Каква е цената?

— Десет гулдена парчето.

— Какво? Десет гулдена? Толкова евтино? Тогава ще взема един.

— Аз също — обади се Фридрих.

— Аз пък ви повтарям, че се касае само за имитация. Ако господата наистина искат да ги купят…

— Е, какво? Ще ги вземем!

— В такъв случай направо ми се иска да помоля за едно удостоверение, че съм им ги продал като имитация. Това е обикновен алансонски планински кристал.

— Ще си имате удостоверението. А ние можем да се изперчим с тези пръстени. Никой няма да може да докаже, че не са истински.

Когато платиха и напуснаха дюкяна с душевно задоволство, Менерт се изсмя подигравателно след тях.

— Влязоха в клопката! Сега Хулда ми е в кърпа вързана. Работата стана изключително лесно, по-лесно отколкото си мислех. За да получа това очарователно момиче за жена, бих свършил и къде по-различни неща. Първо, тя е красива, и, второ, сега е и заможна. Скъпоценностите не представляват някакво богатство, наистина, но все пак струват нещо. Като стане моя жена, ще удвоя състоянието си. Как се радвам на днешната вечер!

Не беше необходимо да чака до другата вечер, защото още в хода на следобеда преживя радостната изненада да види любимата да влиза при него. Когато я попита за причината на неочакваното посещение, тя отговори:

— Не помислих, че тая Йете ще дойде да си иска днес дела от хелфенщайнските скъпоценности.

— У вас ли беше?

— Да. Но аз се направих, че ме няма. Та нали не можех нищо да й дам. Сега идвам да взема нещо от вас, естествено някой фалшификат. Тя се кани привечер пак да дойде. Тогава ще й го дам.

— Какво да бъде всъщност?

— Все едно. Да не струва много. Аз нося нещо за разплащане.

— О, моля, не е необходимо!

— Защо? Сделката си е сделка. Че я сключвате с мен, не променя нещата. Колко би струвала тази гривна?

Измъкна споменатия предмет и той го огледа изучаващо.

— Хм-м-м! — отговори. — Може би струва повече от сто гулдена, но като се има предвид по какъв начин е станала собственост, губи значително от стойността си. Заради сигурността камъкът трябва да се извади, а металът да се стопи. Наистина не мога да предложа повече от петдесет гулдена.

— Достатъчно е. Дайте ми за тези петдесет гулдена разни други дрънкулки, които да дам на Йете.

— Хубаво! А какво ще правите с останалите бижута?

— Естествено, ще ги получите вие като мой чеиз. Ще претопите златото, а камъните ще използвате по свое усмотрение. Веднага щом бъдат тикнати в кауша двамата шпиони, аз съм ваша и получавате нещата. Те бяха ли вече тук?

— Да.

— Наистина ли? Продадохте ли им пръстените?

— Разбира се. Всичко мина много добре.

— Значи планът ни ще успее. Надявам се, че скоро ще дадат пръстените на момичетата си.

— Тая работа ще стане още днес, както подразбрах от приказките им.

— Добре. Сега да задвижим нещата!

Той й даде разни малоценни украшения на обща стойност петдесет гулдена. На сбогуване каза:

— Естествено, ме радва, че ви видях. Но по-добре за мен щеше да бъде да не бяхте идвали.

— Защо?

— Защото иначе щях да се отбия довечера у вас, за да ви съобщя как съм успял да пробутам двата пръстена. Сега сигурно ще искате това посещение да отпадне. А аз толкова много се радвах.

— Е, няма да бъда толкова жестока. Елате!

Едва се прибра и дебелата дъщеря на аптекаря отново пристигна, за да си получи накитите. Йете в никой случай не беше проницателна. Прибра предметите и не помисли, че може да е била измамена.

Тимпанистът Хаук бе лежал целия ден в безсъзнание. Едва вечерта болногледачката, която го бе наблюдавала, съобщи на лекаря, че е отворил очи.

— Говори ли?

— Не, нито дума. Погледът му е безизразен. Изглежда, съзнанието още не се е възвърнало напълно.

Лекарят поклати угрижено глава.

— Веднага ще дойда да го видя.

Но нещата бяха по-добри, отколкото си бе мислила болногледачката. Когато лекарят отиде при пациента, той седеше изправен в леглото и бе сложил ръка на мястото, където бе получил удара. Погледът му вече не беше пуст като преди. Отвърна на поздрава на лекаря.

— Къде се намирам? — попита после.

— В градската болница.

— И защо? Как съм се озовал тук?

— Намерили са ви в безсъзнание на улицата.

— В безсъзнание? Главата ме боли!

— Получили сте удар по главата, който веднага ви е свалил в несвяст.

— Не знам нищо за това.

— Не сте ли влизали в разпра с някого?

— Не. Изобщо не знам къде съм бил.

— Странно! Вече не можете да си спомните мястото?

— Не. Откога съм тук?

— От миналата нощ.

— Какъв ден е днес?

— Вторник.

— Значи вчера трябва да съм бил в „Тиволи“ за да свиря.

— Случаят действително е такъв. Полицията е предприела разследване. Вие сте били в „Тиволи“ но сте се отдалечили и вече не сте се върнали.

— Невероятно!

— Значи не знаете защо сте излезли?

— Не.

— Но сигурно знаете къде сте били?

— Също не. Знам само кой съм и че се намирам тук.

— Това е един крайно интересен случай на загуба на паметта — вероятно следствие удара, който сте получили. Надявам се, че споменът ще се възвърне, когато отокът спадне.

— Ранен ли съм?

— Не точно ранен, а и костта не е строшена, но много вероятно е възникнал кръвоизлив. Когато се разнесе, ще бъдете излекуван. Значи нищо не си спомняте относно вчерашната вечер?

— Ни най-малкото.

— Танцували сте веднъж.

— Танцувал? Това би било кажи-речи чудо! Аз нямам навика да танцувам. И коя е била партньорката ми?

— Още не е известно. Полицаите са почерпили тези сведения от вашия капелмайстор. Той не познавал момичето.

— Но аз трябва поне да съм го помолил да ме освободи временно.

— Не, не сте го сторили. Поръчали сте един валс, който действително е бил изсвирен, когато сте танцували. После сте се върнали на мястото си, за да го напуснете внезапно отново. Излезли сте от залата, без повече да се върнете.

— Странно! Къде може да съм бил?

— Това и на полицията много й се иска да знае. Може би на улицата сте се сдърпали с някой кавгаджия, който после ви е повалил с удар.

— И през ум не може да ми мине! Аз не се спречквам толкова лесно, поне не така, че да възникне сбиване. Освен това съм достатъчно здрав и як, за да се заема в един юмручен бой дори с двамина. Ако на улицата е станало такова нещо, нощните пазачи би трябвало да са чули шума.

— Те действително не са чули нищо. Пазачът, в чийто район сте били открит, е разпитан. В показанията си е казал, че всичко е било спокойно, когато ви е намерил.

— Хм! Склонен съм да вярвам, че съм бил ударен вероломно изотзад.

— Имате ли основание за това?

— Както вече казах, аз съм достатъчно силен да се разправя с двама. Ако съм бил нападнат открито, сигурно съм щял да съумея да се защитя.

— Но при числен превес!

— Тогава щях да викам за помощ и нощният пазач щеше да ме чуе. Ударили са ме отзад с… да, с какво всъщност?

— Изглежда, с така наречения „убиец“.

— Аха! Ето ви го на! Никой честен човек не носи „убиец“ в себе си. А един мъж, който случайно е забъркан в сбиване, не би имал затъкнато едно такова опасно за живота оръжие. Това по-скоро върши някой, който е излязъл на грабеж и убийство.

— Аргументите ви действително са логични. Може би е замислен обир. Знаете ли точно какво се е намирало по джобовете ви?

— Нищо ценно. Аз съм беден. Обикновено нося две-три пури от най-евтино качество, едно портмоне с няколко кройцера и джобния си часовник с цилиндров механизъм, за който съм платил шест гулдена.

— Е, тези предмети са намерени у вас. Там на масата лежат. Три пури, часовникът и портмонето с малко повече от един гулден.

— Повече не съм имал. Следователно за нападение с цел грабеж не може и дума да става.

— Възможно е да са били хвърлили око на някой друг и да са забелязали заблудата си.

— Тогава оня да благодари на Дявола! Щом хвърлят око на някой друг, нека си пребиват него, не мен!

— За съжаление, такива неща се случват.

— Да, но въпреки това не вярвам вчерашният случай да е бил такъв. За мен е рядкост да напусна залата. Значи трябва непременно да съм имал някакви много важни причини. И аз съм склонен да свържа посегателството върху особата ми с тези причини.

— Може би имате право. Само да можехте да си спомните!

Оркестрантът си разчеса косата и каза:

— Сега действително си нямам и най-малка представа. Вие сте лекар, вероятно разбирате и малко от френология?

— Да. Защо питате?

— Тук имам една цицина. Да не би по някакъв глупав начин точно на това място да се намира паметта?

— Не. Приема се, че е локализирана малко по-напред.

— Излиза, че при мен сигурно се е хлъзнала назад, защото ми се губи споменът от вчера. Ще бъде дяволска работа, ако паметта не пожелае да се върне!

— В това отношение няма защо да се опасявате. Когато кръвоизливът се абсорбира, тя отново ще се яви.

— Ама че досада! Ще взема да я пипна за ушите тая памет, та малко да я подпомогна да си дойде!

Изявлението прозвуча така забавно, че лекарят попита ухилено:

— И как се каните да я подхванете тая работа?

— Хм-м! Трябва първо да помисля. Кого другиго са разпитвали във връзка с мен, освен диригента?

— Никого.

— Тъй. Значи наистина не са се насочили към подходящия източник, хер доктор.

— По-добър от него като че ли няма.

— Охо! Мислите, че всичко му поднасяме под носа? За нашите частни работи той не научава нищо. Дори има някои неща, за които не е необходимо да знае. Точно една такава работа е била може би онази, заради която съм напуснал залата. При това положение аз не съм се обърнал към капелмайстора, а към моя приятел.

— Значи този вероятно би могъл да даде информация.

— Много е възможно. Той свири трета виолина и тъй като тя лесно може да отпадне, аз обикновено му поверявам тимпаните, когато ми се налага да напусна мястото си. При всички случаи съм го сторил и вчера.

— Тогава трябва да бъде разпитан. Ще доложа на съдия-следователя.

— Съдия-следователя? Нима от тая работа са направили официално дело?

— Естествено! Все пак се касае за опит за убийство. Ако това не е престъпление, то не знам какво друго би могло да бъде наказуемо.

— Значи и аз ще бъда разпитван?

— Разбира се, и то утре, тук.

— Искате да кажете, че трябва да остана тук?

— Да.

— И през ум не ми идва!

— Не си мислете, че ще ви освободя!

— Тогава ще си тръгна сам.

— Аз пък ще попреча! Не бива да приемате раняването си така лекомислено.

— Ама аз съм си съвсем здрав! Е, главата ми малко бръмчи, наистина, но иначе нищичко ми няма.

— И нямате също така никакъв спомен! Случаят е изключително интересен за медицината. Трябва да бъде наблюдаван много внимателно. Няма да ви пусна да си тръгнете!

— Но аз още днес бих могъл да открия кой ме е ударил!

— Ако вие можете, за съдия-следователя ще бъде още по-лесно. Ще изчакате тук поне докато дойде утре при вас!

Хаук се загледа замислено пред себе си. По лицето му плъзна свойственият за него дяволит израз. После отговори с примиренчески тон:

— Значи трябва да остана да лежа тук и да се подчинявам!

— Да. А и тук ще ви гледаме и ще се грижим за вас по-добре, отколкото това би станало у вас. Пък и, както чух, нямате семейство, за което да тъжите.

— Семейство? Все още ми липсва! Човек, който е бил пребит до смърт, не се нуждае от семейство! Сега нещо съвсем друго ми създава големи грижи, хер доктор.

— Че какво?

— Гладът!

Лекарят се засмя на забавния начин на Хаук да се изразява и го утеши с уверението:

— Тук веднага ще ви помогнем. Ще дам на домакина съответната заповед.

— Но да не направите някоя грешка, моля… защото аз не изпитвам глад за бульони и попари.

— А по какво, обеснико?

— Не пилешко фрикасе, хамбургско пушено месо, полски шаран, лайпцигски постен гювеч и шишчета говеждо със сланинки и гъст пикантен сос.

— Не лошо! Вие, изглежда, сте гастроном.

— Що се отнася до езика и небцето, да. Придобил съм го чрез изследване на листа с менюто. Когато нямам пари, отивам в някой изискан ресторант, купувам си за пет кройцера подсладена вода — както е известно, това е най-евтиното — и сядам възможно по-близо до кухненската врата. После вземам менюто да ми е подръка и чакам, докато вратата се отвори. Разнесе ли се някоя апетитна миризма, поглеждам бързо в листа от кой деликатес произхожда. По този начин обогатявам гастрономическите си познания и финеса, без да банкрутирам от това.

— Много добре! Е, днес, за съжаление, ще трябва да се откажете от деликатесите. Имайте предвид, че се намирате в болница, където омарите с майонеза се числят към рядкостите. Ще видя какво има и същевременно ще ви предпиша едно шише арников спирт.

— Да не би като десерт, за пиене?

— Не, само за мазане.

— Аха, заради подутината на паметта! Е, ще трябва стоически да го понеса.

Лекарят се отдалечи. След като си бе заминал, Хаук си промърмори тихо:

— Да остана тук? В болницата? Не ми и хрумва! Получил съм един по-здрав удар по главата, повече нищо. Нищо ми няма. На паметта още днес ще й се притека на помощ. Ако не по един, то по друг начин. Ей къде лежи костюмът ми. Ще се измъкна тихомълком, щом не ме пускат доброволно.

След известно време дойде домакинът и съобщи:

— Ще имате ядене. Тук вечерята е в седем часа. Тя следователно вече мина и нищо не е останало. Но аз самият искам още нещо да хапна. Ако искате да се включите, с удоволствие ще ви отделя нещичко.

— Е, и какво е вписано в менюто?

— Шпеков салам с картофена салата.

— Чудесно! Донесете ми спокойно една солидна порция, но малко салата и повечко саламец!

Мъжът тръгна ухилено и след известно време му донесе яденето. Беше изпълнил желанието на намиращия се в добро настроение пациент и бе прибавил едно порядъчно парче салам. Ето защо Хаук отбеляза:

— Вие сте много отзивчив! С всички пациенти ли процедирате по тоя начин?

— И през ум не може да ми мине! Главният лекар лекува най-често с диета. Няма да повярвате колко бързо оздравяват нашите болни, след като всеки ден получават само по два бульона.

— Значи и мен няма да задържите дълго. Аз също ще предпочета да се разкарам от пътя на вашите бульони.

— Е, е, само не толкова бързо! Днес няма да си тръгнете.

— Защо?

— Лекарят забрани.

— Значи нищо друго не мога да направя, освен да остана.

Но когато домакинът си бе тръгнал, прибави радостно ухилен:

— Почакайте само! Няма да се оставя да ме задържите. Добре само че се намирам в стая под наблюдение, а не в някоя болнична зала. Нека видим колко високо е разположен прозорецът.

Стана и отвори едното крило.

— Аха! На партера! Колко умно са постъпили. Е, първо ще ям — естествено само картофената салата, салама ще взема за вкъщи. От него утре ще излезе една закуска. С арниката нека домакинът намаже себе си, а после, от мен да мине, също и целия лекарски състав. Аз и без арника ще си възвърна паметта.

Седна на леглото и се зае със салатата. Когато приключи, стана окончателно и бутна резето, за да не бъде изненадан. Облече се по най-бързия начин, запали си една пура, прибра другите заедно със салама, часовника и портмонето, освободи резето на вратата, духна свещта, отвори прозореца и се измъкна. Озова се в градината на градската болница, която граничеше с една малко оживена улица. Лесно прескочи оградата. После размисли накъде най-напред да се отправи.

— Не към къщи! Следва да се опасявам, че лекарят счита този случай на изгубване на паметта за толкова интересен, че ще ме върне дори с полиция. Не, не към къщи. Ще отида най-напред при моя цигулар. Може би той знае накъде ме е духнал вятърът.

Третият виолинист си седеше вкъщи и преписваше ноти. Като съгледа Хаук, възкликна удивено:

— Човече, ти! Мислех, че лежиш без всякакъв разум в болницата!

— Какво ти хрумна! Може ли човек като мен някога да бъде без разум?

— Всички го казват и дори във вестника може да се прочете.

— Само не вярвай какво те баламосват ежедневниците! Аз бях в безсъзнание, но от това не следва, че вече не ми е останал никакъв разум!

— Добре, че си дошъл отново на себе си!

— Глупости! Не при себе си, а при теб съм дошъл, както, естествено, виждаш!

— Ти си и ще си останеш все старият чешит!

— Най-доброто е това, което съм. Всичко друго не струва. Ще поседна малко. Бягството наистина не беше така лесно, както си мислех. Главата ме цепи, а крайниците ми са омекнали.

— Ама ти да не си избягал от болницата? — предположи цигуларят.

— Че откъде другаде? Искаха да ме задържат, защото загубената ми памет била много интересна. Да, бе, представи си, следствие удара, който вчера получих, не мога да си спомня нищо от вчерашните събития. Знам само, че свирих в „Тиволи“ и едва скоро днес се събудих от безсъзнание.

— Значи не знаеш кой те е ударил?

— Изобщо! Не знам дори, че веднъж съм танцувал. Хората ми го казаха.

— Това действително е много интересно!

— Слушай, за мен щеше да е много по-интересно да знаех всичко. Предполагам, че съм те питал, преди да танцувам.

— Естествено. Та нали трябваше вместо теб да бия тимпаните.

— Познаваш ли партньорката ми?

— По-късно научих името й, и то от един колега. Беше Лаура, дъщерята на театралния слуга Вернер, сега касиер.

Хаук поклати глава и рече:

— Въобще не я познавам!

— Но непрекъснато я гледаше. Да, така се беше захласнал, че постоянно правеше грешни паузи и излизаше от такт.

— Ей, я стига! Това никога не ми се е случвало!

— Но беше така. Изигра един валс с нея и после продължи да гледаш към съседното помещение, където тя седеше. След това наблюдаваше други две момичета и излезе заради тях.

— Още две. Значи три? Та аз съм бил направо като някой турски паша! Как стана работата всъщност?

Цигуларят разказа каквото знаеше.

— Чуй — каза после тимпанистът, — от това не можах да поумнея. Трябва да имам яснота по въпроса, а при това положение ще бъде най-добре да отскоча до Вернер.

— Прав си. Знаеш ли къде живеят? Аз знам. „Алтмаркт“ номер тринайсет, четвъртия етаж в задната къща.

— Хубаво! Може би ще намеря паметта си да лежи на някой от тези четири етажа.

Тръгна. Паметта си не намери, а срещна домоуправителя.

— Добре ли сте запознат с квартала? — попита го.

— Да — отговори оня намусено.

— Тогава сигурно ще можете да ми кажете дали хер театралният касиер живее там горе?

— Той ли? Какво искате от него?

— Желаете да го знаете?

— Да.

— Е, питайте после самия него. Аз именно не съм го научил наизуст и следователно не мога да ви го издекламирам.

Продължи да се качва и се изхили на острите изрази, с които го изпрати домоуправителят. Когато влезе горе в жилището, завари обитателите да седят във весело настроение. Фридрих, годеникът на Емили Вернер, беше при тях. Тук беше и Лаура.

— Хер Хаук! — удиви се Фридрих. — Вие тук? Вие?

Тимпанистът не отговори. Дълго време стоя безмълвен, вторачил поглед в Лаура.

— Пусто да остане! — изруга накрая. — Сега идва!

— Какво идва? — попита Вернер озадачено.

— Паметта!

— Не ви разбирам.

— Но аз го разбирам — обади се Фридрих, полицаят.

— Вие? Разбирате ме?

— Да. Поне предполагам какво имате предвид. Вие сте били така ударен, че сте изгубили съзнание и в следствие на това паметта.

— Да, така е. Не знам абсолютно нищо от това, което ми се е случило. Вчерашната вечер е изтрита от паметта ми. Казаха ми, че съм танцувал. Веднага дойдох насам, та евентуално при вида на моята партньорка да намеря отново изгубената нишка.

Спря по средата. Виждаше се, че се бори със себе си. Мъчеше се да задържи някаква мисъл, която все му се изплъзваше.

— Дайте си малко спокойствие! — посъветва Фридрих. — Седнете и изпийте чаша грог с нас.

— Да, ако позволите, ще приема поканата. Може би фройлайн все още си спомня какво сме говорили. Това би могло да ми послужи като напътствие.

Лаура отговори с изчервяване:

— Ние разменихме съвсем маловажни думи, хер Хаук, както си е обичайно между танцьори, които не се познават отблизо.

— Хм-м! Струва ми се, че е имало няколко думи, които съм искал специално да запаметя.

— Аз не знам нищо.

— Наистина ли нищо? Не казах ли, че ще напусна залата?

— Не.

— Също така нито дума, от която можете да заключите защо съм тръгнал?

— Не.

— Значи съм дошъл съвсем напразно — отбеляза тимпанистът разочаровано.

— Може би не — рече полицаят. — Вие искате да подпомогнете спомените, но като че го правите по обратния начин. Искате да вървите напред, а би трябвало да тръгнете назад.

— Какво искате да кажете?

— Вие изхождате оттам, където е започнало вчерашното събитие, а може би би трябвало да започнете оттам, където е свършило.

— В болницата?

— Не, на улицата, където са ви намерили. Когато видите въпросното място, може би ще си спомните с какво намерение сте отишли дотам.

— Ах, това е вярно! Това си е истински полицейски трик! Трябва веднага да потегля, за да последвам съвета ви.

Стана от стола. Фридрих обаче го хвана за ръката, дръпна го обратно и каза:

— Знаете ли точното място, на което са ви намерили?

— Не. Е, ще му се намери леснината. Ще питам.

— Не е необходимо. Аз знам мястото и ще ви заведа, ако позволите да ви придружа.

— Естествено, с най-голямо удоволствие!

— Аз именно също вече търсих и разследвах, но без всякакъв резултат. Нощните пазачи не са разпознали малкото минувачи, които е имало в този късен час. Четирима души, които срещнали там наблизо един нощен пазач, отговорили на поздрава му. Повече и той нищо не знаеше.

— Четирима… — изговори бавно Хаук. — Четири души! Имам усещането, като че това е във връзка с… четирима души! Кой би помислил, че ще съм толкова тъп да изгубя спомена си от вчерашната вечер?

— Защо не? Това не е тъпотия. Намерите ли веднъж правилната нишка, ще се доберете до цялата тъкан.

— Май съвсем се обърках. Като заговорихте за четири души, ми се стори, сякаш съм си имал работа с тях. А, от друга страна пък, нещо ми подсказва, че съм напуснал залата заради фройлайн Лаура. Точно така.

— Заради мен? — попита тя смутено. — Нямам си никаква представа. Нищо не знам.

— Това е вярно. Заплашваше ви опасност, някаква опасност, която исках да отклоня от вас.

— Нищо не ми се е случило.

— Може би тепърва ще дойде. Чух нещо, някакви думи, които, за съжаление, вече не мога да си спомня. После тръгнах. По-късно бях повален с удар. Това е доказателство, че споменатата опасност наистина съществува, че дори е много сериозна.

— Каква би могла да бъде? — запитаха се наоколо. Всички бяха започнали вече да се тревожат, но полицаят ги успокои:

— Това са хипотези. Хер Хаук се бори с неясноти, които сега не бива да ни безпокоят. Да почакаме, докато стане наясно със себе си.

— Само че аз не съм почитател на чакането — заяви тимпанистът. Онова, което човек може да стори веднага, не бива да отлага. Ще вървим ли?

— Да изчакаме още — отговори Фридрих. — Сегашният час не е подходящ.

— Защо?

— Ако наистина искате да си спомните случилото се, трябва възможно по-малко да бъдете смущаван. Сега обаче има прекалено голямо движение по улиците. Така че нека почакаме още малко.

— Сигурно имате право. Но междувременно биха могли да ме вземат оттук и да ме сложат под ключ, понеже си тръгнах без разрешение от болницата.

— Нямате грижа за това. Вие можете да се лекувате където си искате.

Сега Хаук се успокои. Впрочем желанието му да тръгне бързо не беше чак толкова сериозно. Външността на Лаура беше разбудила от съня вчерашните пориви. Спомни си въздействието, което му беше оказала, а днес то се засилваше толкова повече, колкото по-дълго седеше на масата. Очите й бяха големи, дълбоки и тъмни като някое езеро, криещо в дълбините си непреходни тайни. Бяха изпълнени с влажни проблясъци, сякаш всеки миг щеше да се разплаче.

Докато тихомълком правеше тези наблюдения, през главата му из един път се стрелна ярка светкавица. „Имам си всички причини да се откажа за дълго в живота от смеха.“ Това бяха загадъчните думи, които вчера му беше казала. Сега изведнъж отново ги знаеше. Лаура беше нещастна, това беше ясно. Но по каква причина? Твърдо реши да разбере. Но не заради тези думи бе напуснал залата. Те не съдържаха заплаха. Беше ли споменала изобщо Лаура някаква заплаха? Могла ли е да изрече заплаха, насочена срещу самата нея? Мисли, мисли. Напразно. Най-сетне, към полунощ, Фридрих предложи да тръгват.

Преднамерено или не, Лаура взе свещта, за да изпрати двамата до вратата. Фридрих пръв й подаде ръка и бавно се отдалечи, вероятно от тактичност. Хаук също й протегна ръка и попита полугласно:

— Вчера наистина ли говорихме само общи неща?

— Да — отвърна тя.

— Много ви моля да бъдете откровена! Една-единствена дума би могла да ми донесе желаната светлина.

— Наистина не мога да се сетя за нещо необичайно.

— Но нещо все пак ми се струва необичайно. Не споменахте ли, че сте преживели неща, които са способни за цял живот да ви откажат от смеха?

— Да, намекнах нещо — отговори тя колебливо.

— Въпросът ми е неучтив и досаден. Зная го много добре. Но трябва да помоля за отговор, необходим ми е. Защо ми казахте тези думи?

— Защото вие подхвърлихте колко съм била сериозна.

— Не от някаква друга причина?

— Не.

— Да не би защото сте мислели, че ви застрашава опасност?

— О, не! Нямам представа, каква опасност би могла да ме застрашава.

Хаук размисли за миг, после заговори твърдо:

— Това ме успокоява донякъде. Но тази опасност наистина е налице, знам го точно. Заради вас тръгнах от „Тиволи“… Хайде стига! Простете за разпита! Но наистина го правя само за ваше добро!

Все още държеше ръката й. Ако оставаше на него, щеше завинаги да я задържи. Не каза нищо повече. Възприемайки възникналата пауза като мъчителна, Лаура отбеляза:

— Как бих могла да ви се сърдя? Та нали разследвате, както казахте, за мое добро. Лека нощ, хер Хаук!

Помъчи да изтегли ръката си.

Хаук обаче не го допусна, а продължи:

— Навярно ви се струва, че тимпанистът е просто един дързък тип. Но той не е такъв, а само откровен. Аз много бързо ви обикнах най-сърдечно. Казвам ви го, без намерение да ви оскърбя. Ако ме отпратите, ще си тръгна, но въпреки това винаги, винаги ще мисля за вас.

Наистина поиска да си тръгне. Но сега сякаш тя поиска да задържи ръката му.

— Не бива да го правите, хер Хаук! — каза бързо, почти тревожно.

— Защо? Сгодена ли сте?

— Не.

— Но вече не сте свободна?

— Също не.

— Аха, тогава не можете да ме понасяте?

— Господи, колко мъчително е всичко това! Още ли не сте чували да се говори за мен?

— Какво би трябвало да съм чувал?

— Нещо много, много лошо!

— Глупости! Вие и лошо! Та това са несъвместими неща, сега и никога!

— О, напротив! Това е… най-лошото, което може да се каже за едно момиче. Не бива да мислите за мен и аз за вас… въобще за никого. Лека нощ!

Сега издърпа ръката си и заключи пътната врата.

— Доста дълго сбогуване! — отбеляза Фридрих, който бе чакал Хаук.

— Обратното, твърде късо!

— Та това звучи така, сякаш двамата сте се харесали.

— Аз нея, да. Но не и тя, за съжаление, мен! Каза, че не било желателно да мисля за нея. Това не е ли ясно?

— Не го приемайте толкова дословно — засмя се полицаят. — Лаура е почтено, добродушно момиче. Тя притежава всички качества да направи един мъж щастлив и все пак…

— Какво „все пак“ може да има тук?

— Нещо от голямо значение! Или бихте били готов да се ожените за едно момиче, което вече е довело дете на бял свят?

— Какво е довела на бял свят?

— Е-е, дете!

— Дете? По дяволите! Хм-м!

— И това дете е било умъртвено…?

— Умъртвено? Господи Исусе!

— И затова е лежала в затвора?

— Затвора…? Лежала…

Хаук беше спрял. Беше се вцепенил от изумление.

— Да — рече полицаят. — Но отговорете!

— Какво да отговоря?

— На това, за което любопитствам.

— Момичето, за което говорите, въобще не може да ме интересува!

— Така ли? Аз говоря за Лаура Вернер.

Хаук отстъпи крачка назад и извика:

— Наистина имам голямо желание да ви перна шапката от главата, макар че не носите такава! Човече! Какви бесове са ви прихванали? Лаура вече да е… да е… по дяволите!… да е довела на бял свят дете? Бог да ме пази! Истина ли казвате?

— За жалост, да.

— Тогава адио на всичко, което си бях мислил и представял. Момичето толкова бързо ми допадна. Бог знае, че щях да си дам труда да я направя щастлива. А сега ми се иска изгубената памет да си беше останала там, накъдето беше отишла. Иде ми да пречукам оня тип! Кой всъщност е бил бащата?

— Барон Фон Хелфенщайн.

— Тоя дявол в човешки облик! Не му ли са били достатъчни другите, които е направил нещастни? Например онова клето момиче, дето е било осъдено невинно?

— Познавате ли го?

— Чувал съм да се говори за него.

— Чували ли сте и името му?

— Не. Чух само, че прислужвало на баронесата и оня го нападнал, без то да може да се отбранява.

— И не бихте се оженили за това нещастно момиче, понеже има зад себе си такова минало?

— Хер, за някой безсърдечен човек, нехранимайко и мошеник ли ме смятате? Ако тя е добра към мен, ще се оженя и ще бъда горд с нея. Ще я взема за жена точно напук на безразсъдните. Не всеки може да има съпруга, към която законът е толкова задължен!

— Е, тези разсъждения ви правят чест. Но защо така из един път не искате да знаете повече за Лаура? Историята, която сега споменахте, е именно историята на Лаура.

Мина много време, преди Хаук да проговори.

— Лаура Вернер! Я ме погледнете!

— И защо?

— Не съм ли целият фаянс, порцелан или мрамор? Попитайте ме!

— Е, за щастие, напипвам само плът.

— Тъй ли? Вече си мислех, че от удивление съм се превърнал в статуя… в някаква Венера или Минерва. Не, не! Значи Лаура е била онова момиче?

— Да, тя е била.

— Това действително придава на работата съвсем друг обрат! Значи затова тя каза, че за дълго в живота си трябва да се откаже от смеха?

— Само затова!

— Слушайте, имате ли време?

— Защо този въпрос?

— Защото бих желал да знам дали днес имате още много задължения.

— Съвсем не. Ще ви придружа, а после ще отида да спя.

— Чудесно, чудесно! Тогава ме почакайте малко, моля, докато се върна. Трябва веднага да отида до Вернер!

— Но с каква цел?

— Трябва час по-скоро да й кажа, че може да се смее, в името Божие, колкото си иска.

— Толкова ли е спешно?

— Естествено. Човек никого не може да направи достатъчно бързо щастлив.

— Това е вярно. Но имайте предвид, че Лаура се е отрекла от щастието. Тя е особен характер, уединена и дълбоко затворена в себе си. Към едно такова създание човек трябва да подходи по съвсем различен начин от този, който вие възнамерявате да приложите. С това момиче трябва да се постъпва не настойчиво, а с такт и нежност.

— Хм-м! Май имате право.

— Нали? Защо следователно да връхлитате като ураган? Нима още утре трябва да получите съгласието за женитба?

— Не. Мога да почакам до вдругиден. Дотогава ще се отнасям по най-нежния начин.

— Виждате ли! Няма защо да бързате и никой няма да дойде да ви грабне Лаура изпод носа. Аз ще бдя за това. Вие желаете да опознаете по-добре Лаура. Аз ще ви въведа в семейството и тогава ще можете…

— Благодаря, благодаря! Не е необходимо! Аз сам вече се въведох. А сега да приключим с тази тема! От четвърт час стоим тук, без да мръднем от мястото си.

— И това си има своите причини. Та нали точно това място търсехме.

— Как? Тук ли съм лежал?

— Да, и съдейки от положението на тялото, сте дошъл оттам и сте отивал натам.

Посочи с ръка двете направления. Хаук погледна замислено в едната и другата посока и каза:

— Тогава да тръгнем натам, откъдето съм дошъл.

Направиха го. При следващия ъгъл той спря, размишлявайки. Фридрих не каза нито дума, за да не смути работещия му дух.

— Да — заговори внезапно тимпанистът. — Оттам дойдох. В малката кръчмица там още светеше. Спомням си го много добре.

— Тогава да навлезем в тази улица! Мислете!

Поеха по споменатата улица и още не бяха я преминали изцяло, Хаук каза:

— И дойдохме там вдясно отпред от ъгъла. Там трябваше за малко да спра, понеже четиримата мъже много бавно… Мътните го взели, четирима мъже! Да, сега се сещам! Бяха четирима мъже!

— Но откъде дойдоха?

— Не мога да си спомня.

— Помислете къде най-напред сте срещнали четиримата!

— Може би ще разберем, ако продължим в същата посока. Елате!

Продължи да върви и Фридрих го последва с крайно напрежение. След известно време Хаук спря, посочи една пътна врата и каза:

— Със сигурност съм минал оттук, защото някакъв пияница човъркаше по тази врата с ключа си, за да може да влезе. Четиримата, които следвах, му се присмяха. А сега нататък! На правилния път съм.

Продължиха в поетата посока и достигнаха площада, едната страна на който образуваше Съдебната палата. Хаук спря сякаш озадачено за известно време, после се насочи с удвоена бързина към сградата, зави зад единия ъгъл и каза:

— Искате ли да знаете откъде дойдоха четиримата?

— Да, естествено!

— Тримата излязоха оттук, а аз следвах четвъртия. Той зави около този ъгъл, спря и каза… Ах, слава Богу, ето, че се появиха и думите, които той каза, и имената, които спомена! Колко добре, че ви хрумна идеята да ме заведете там, където съм бил намерен.

— Сега трябва да се заблуждавате! Тук дори през деня няма официален вход и изход. За тази врата имат ключ само мъже, които не биха посегнали на никого.

— Но аз мога да ви кажа имената им!

— Добре! Направете го!

— Единият беше наречен Симеон.

— Всички дяволи! Може би Якоб Симеон, златарят?

— Не знам.

— Това би било върхът! Тоя Симеон го търсим навсякъде и все не можем да го спипаме! Кои бяха другите имена?

— Барон Фон Фалкенщайн.

— Глупости!

— И фройлайн дъщеря му.

— Двойна глупост!

— Носеше мъжки дрехи.

— Вие сте сънували.

— Събудих се. Сега знам съвсем точно какво съм вършил тук. Стоях там зад ъгъла и всичко чух. Онзи, когото следвах, попита тримата какво правят тук. Симеон отговори, щял да научи, но сега да си държи устата затворена и да не споменава имена. После тръгнаха нататък, откъдето сега дойдохме ние.

— Хм-м! Тайна върху тайна! Ако наистина е така, както казвате, четиримата трябва да са усетили, че ги следвате. Един или двама са останали в тъмното и са ви проснали.

— Да, сигурно е било така.

— Барон фон Фалкенщайн! По дяволите! Ще проверим дали този хер изобщо е в града.

— Поне вчера беше. Мога да се закълна с колкото клетви искате.

— Нека временно оставим този въпрос настрана. Сега кажете откъде сте дошъл с четвъртия.

— Иззад ъгъла, значи при всички случаи от онази улица.

Посочи въпросната улица.

— Със сигурност ли го знаете? — попита Фридрих.

— Не. Тук увереността ми се губи. Но въпреки това нека продължим! Може би все пак ще открия каквото търся.

Когато стигнаха ъгъла, каза:

— Разпознах фонтана. Сега знам, че се изкачих там отляво, след като бях завил съвсем долу там надясно около ъгъла.

Продължи по-бързо надолу по улицата и зави после около споменатия ъгъл. Не беше стигнал кой знае колко далеч, когато спря, изпускайки полугласен възклик на изненада.

— Какво има? — попита Фридрих.

— Ние сме тук! Тук беше, тук!

— Какво беше тук?

— При тази порта стоях дълго, за да наблюдавам двама души в жилището там горе, след което тръгнах след един тип.

— Кой живее там?

— Не знам, но исках да разбера. Той влезе с една жена.

— Кой? Кой?

— Това, за съжаление, сега не мога да кажа. Имам предвид четвъртия, който после подвикна на четиримата при Съдебната палата.

— А тя? Коя е тя?

— Това също не знам. Исках да го разбера. Той се качи там заедно с нея, естествено като любовник.

— Откъде дойдоха те всъщност?

— Ах, ето че мизерната памет пак ме напусна точно когато най-много се нуждая от нея.

— Може би от „Тиволи“?

— Не… което ще рече, не директно от „Тиволи“. Първо се случи нещо друго, което събуди подозрението ми. Ей, не идва ли някой тихо там?

— Да, това е един от пазачите. Да почакаме!

Мъжът бавно приближаваше. Наистина беше нощен пазач. Двамата така добре се бяха притиснали към тъмната врата, че едва не ги отмина, без да ги забележи. Но тогава закачи Хаук.

— Кой е тук? — попита. — Остани на място!

— Полиция! — отговори Фридрих.

— Охо! — рече нощният пазач недоверчиво, но все пак с приглушен глас. И в същия миг беше вече извадил от джоба сигналния фенер. Освети Фридрих в лицето. — А! Това сте вие — каза. — Извинете!

— Стига! Ще ми бъде приятно, ако знаете кой живее там отсреща.

— Една бивша камериерка, която сигурно и вие познавате. Напоследък беше при баронеса Фон Хелфенщайн.

— Аха! Аз съвсем я изгубих от очи.

— Невъзможно! — позасмя се тихо нощният пазач. — Нали се знае, че… сте я сваляли, за да…

— Добре, добре! Как живее тук?

— Доволно! Все по късното се прибира вкъщи.

— Вчера кога се прибра?

— Това не знам. Вчера бях свободен.

— Има ли посещения?

— Още нищо не съм забелязал.

— Нищо? Я погледнете нататък, към завесите!

— А, вярно! Тя е с някакъв мъж. Вижда се по сянката.

— Да. Мъжът е станал, много вероятно за да си тръгва. Продължете бързо пътя си, пазач! Не е необходимо да ви забележат, когато отворят.

Нощният пазач тръгна. Горе един мъжки и един женски силует се движеха насам-натам. Фридрих каза:

— Сега се притиснете възможно по-плътно към вратата и си прикрийте лицето с яката на сакото, за да не светлее чак толкова.

— Нима тая камериерка е опасна?

— Много! Сега съм почти склонен да вярвам, че преди малко казахте истината. Фалкенщайн е именно сродник на Хелфенщайн. Какво е търсел с дъщеря си в Съдебната палата? Трябва да разбера! Вижте! Тръгват. Прозорецът стана тъмен. Внимавайте!

Сега просветна стъклото над вратата. Тя се отвори. Оставената на стълбите свещ освети застаналите на входа двама души, които предпазливо огледаха улицата дали не се мярка някой.

— Дяволите да го вземат! — прошепна Фридрих изненадано.

— Познавате ли го? — попита Хаук.

— Да, много добре. Слушайте!

— Никой не се вижда — каза Хулда. — Значи можеш незабелязано да си тръгнеш.

— Колко жалко! На драго сърце бих поостанал още!

— Човек не бива да прекалява с добрината. Беше достатъчно богато възнаграден.

— Да. Онези двама тъпанари полицаите доста ми улесниха работата да им продам пръстените.

— Ето писмото до обержандарма. Мислиш ли, че добре го съставихме?

— О, разбира се!

— И почеркът е така преправен, че никой не би отгатнал кой го е писал?

— Бих желал да видя онзи, който ще го открие!

— Тогава не го забравяй!

— Ще го пусна в най-близката пощенска кутия. Хайде, лека нощ!

— Лека нощ! Утре по това време двамата ще са тикнати в кауша!

— Може би и техните момичета.

— Да, Ландрок и Вернер. Чуй!

При последните думи Хаук не беше съумял да потисне един звук на изненада.

— Какво има? — попита Менерт.

— Стори ми се, че чух нещо.

— Наблизо няма жива душа. Ела, още една целувка!

Целунаха се, после той си тръгна, а тя заключи вратата.

— За Бога! Какво ви стана? — попита Фридрих тихо. — Беше от радост! Сега най-сетне знам всичко.

— Добре! Тук явно става въпрос за някакъв рафиниран план. Трябва да тръгна след този човек, за да видя в коя пощенска кутия ще пусне писмото. Вие не сте така обигран в проследяването като мен. Следователно ще се разделим. Но пак ще се срещнем, и то след броени минути, при фонтана на Алтмаркт.

— Добре! Това ми е много приятно!

Фридрих се запромъква безшумно след Менерт, а тимпанистът се запъти бавно към Алтмаркт. Не беше чакал много дълго при фонтана, когато полицаят се присъедини отново към него и каза:

— Видях пощенската кутия и дори знам кой е този човек. Казва се Менерт и е собственик на фирмата, която преди принадлежеше на покрилия се Якоб Симеон. Сега очевидно е любовник на тая камериерка и заедно с нея е измъдрил някакъв план за отмъщение.

— Имате ли представа какъв?

— Не съм наясно. Аз и моят колега Антон днес купихме при него по един пръстен. Сметнахме ги за истински. Той го оспори. Но както сега чухте, те са били изрично определени за нас. А сега едно писмо тръгва за обержандарма! Нещата изглеждат така, сякаш планът е свързан с тези пръстени и е насочен срещу мен и Антон.

— Защо ще искат да ви отмъщават?

— Антон само за вид бе станал любим на камериерката, с намерението да проникне зад тайните на фрау Нора.

— А вие, вие какво сте престъпили?

— Съвсем същото. Аз имах да подпитвам едно друго момиче, но не проумявам защо и аз съм въвлечен в тая работа тук. Директно все пак нищо не съм направил на камериерката! Тя трябва да е организирала комплота с дебелата Йете, с която вчера в „Тиволи“ действително говори дълго време.

Каза го повече на себе си отколкото на Хаук. Но този попита с жив тон:

— Дебелата Йете? Аха, камериерката вчера беше в „Тиволи“, нали?

— Да и Менерт бе доста зает с нея.

— С Йете да не би да имате предвид ниската дебелана, дето седеше заедно с камериерката?

— Да.

— И после тръгна заедно с нея?

— Как? Тръгнала е с нея?

— Да.

— Но аз по-късно видях дебеланата, докато камериерката отдавна беше излязла.

— Защото тя се върна.

— Тъй, тъй! Но вие говорите много възбудено. Какво ви е? Защо преди малко, когато Менерт се сбогуваше с камериерката, толкова малко се владеехте, че едва не ни издадохте?

— Това се случи от радост, както казах. Една дума, която чух, ми възвърна целия спомен от вчера. Естествено, бях щастлив, от това.

— Каква дума?

— „Вернер в кауша“!

— Аха, така значи! Сега започва да ми просветва!

— Вчера в „Тиволи“ минах покрай камериерката и Йете и чух, че Вернер трябвало да иде в пандиза. Това бяха думите, които ме накараха да напусна залата, а днес все ми убягваха.

— Вие, естествено, сте сметнали, че заплахата е насочена към Лаура?

— Не бях сигурен.

— Случаят не е такъв. Работата касае нейната сестра Емили, която ми е годеница. Двете момичета искат да си отмъстят на мен и на Антон, защото сме ги зарязали. Как се канят да подхванат нещата, разбира се, не знам. Във всеки случай споменатите пръстени и пуснатото преди малко в кутията писмо имат отношение към това. Аз още през нощта ще наредя да отворят кутията. Тогава ще си проличи какво възнамеряват.

— Може би аз мога да ви дам едно сведение, което да осветли донякъде нещата.

— Какво сведение? — Хулда Нойман и Йете Хорн снощи бяха в палата на барон Фон Хелфенщайн.

Полицаят пусна една снизходителна усмивка и каза:

— Добри приятелю, тук много се лъжете. Всички налични ключове се намират на съхранение при мен и Антон. Ние сега живеем в палата.

— Така ли? Но момичетата също имаха ключ.

— Не знам какво да мисля. Говорите с такова спокойствие и убеденост. Но аз не мога да повярвам, че Хулда… о, като камериерка тя действително е могла по някакъв начин да се снабди с ключ!

— Виждате ли?

— Тя е видяла мен и Антон в „Тиволи“. Следователно е била сигурна, че няма да бъде изненадана тук. Но какво си е била наумила?

— Това наистина не знам.

— Две момичета ей така сами вечер в просторната, тъмна и покрита с лоша слава постройка! Би трябвало ужасно да ги е страх.

— Когато се касае за ревност и отмъщение, едно момиче обикновено не мисли за страха.

— Това действително е вярно. И коя врата отвориха?

— Малката портичка там зад ъгъла.

— Аха! Това беше секретният вход на Капитана. Наистина ли ги видяхте да влизат там?

— Не да влизат, а да излизат. Вървях след тях. Но когато стигнах до онзи ъгъл, те бяха изчезнали. Нямаше друго обяснение, освен че са влезли през портичката в палата. Започнах да наблюдавам прозорците и скоро наистина забелязах светлина от фенер, който е едва-едва отворен. Беше на първия етаж, петия и шестия прозорец.

— Там е будоарът на баронесата. Там се намират също украшенията и бижу… По дяволите!

— Какво има?

— Сега ми просветна не една свещ, а цяла стеаринова фабрика. Те са задигнали двата пръстена, които любовникът на камериерката е трябвало да ни пробута, за да може да се каже, че ние сме ги откраднали. Добре замислено! Също и на визитата в Съдебната палата ще влезем в дирите. Може би двете неща са свързани. Трябва да събудя княза!

Побързаха към жилището на княз Ван Зоом. То още светеше. Когато камбанката иззвъня, портиерът стана да ги попита за желанието им. Позна Фридрих и веднага го пусна. Князът изслуша внимателно историята и попита:

— Антон в течение ли е вече на нещата?

— Не.

— В такъв случай ще трябва да го посветим. Идвам веднага.

Един файтон откара тримата мъже до централната поща, където подбраха един дежурен служител да отвори въпросната пощенска кутия. Това стана. Намериха писмото. То беше веднага отворено, след като пощенският служител бе освободен с препоръка за дискретност. Беше донос, според който Анна Ландрок и Емили Вернер носеха пръстени, откраднати от любимите на двете момичета от палата Хелфенщайн.

— Чудесно! — отбеляза князът. — Веднага ще проверим съдържанието на ковчежето. Тръгваме за палата.

Антон спеше. Беше възбуден и немалко се учуди, когато чу каква е работата. Ковчежето беше отворено. Бяха предполагали, че са взети само двата пръстена, но го намериха изцяло празно.

— Всички дяволи! — изруга Антон. — Това е прекалено! Веднага ще навестим тая хубостница камериерката, за да ни върне откраднатите дрънкулки.

— Не, няма да го направим — отвори князът. — По-скоро ще й дадем възможност да си изиграе ролята докрай. По този начин ще разберем доколко навътре се е забъркал Менерт в тази история.

— Но ако междувременно продадат предметите!

— Толкова бързо това няма да стане. За да узнаем онова, което искаме да узнаем, е достатъчно да си подсигурим добрата Йете Хорн. Тайно ще я арестуваме заедно със сестрите й. Камериерката и онзи Менерт няма да разберат, че са прибрани на топло. По-скоро ще сметнат, че са заминали някъде.

Князът се обърна после към тимпаниста:

— Хер Хаук, благодаря ви за дейната подкрепа. Без вашата помощ нямаше така бързо да разкрием машинациите на тази безукоризнена двойчица. Благодарение на вас задушихме интригата още в зародиш. А сега трябва да си отидете вкъщи и да си отпочинете Останалото е рутинна работа и не ви засяга. Ние ще се отбием само още до прокурора.

Хаук се сбогува, а князът, Антон и Фридрих се качиха отново във файтона. Четвърт час по-късно прокурорът бе събуден и информиран за събитията. Четиримата продължиха заедно. Но преди да достигнат съвсем съответната улица, оставиха файтона и се отправиха пеша към къщата на аптекаря Хорн. Прокурорът, Антон и Фридрих се прилепиха към вратата на съседната сграда, а князът почука. Повтори го няколко пъти, но тихо и предпазливо, сякаш се опасяваше, че някой неканен може да чуе. Едва след известно време горе, където спяха сестрите, се отвори един прозорец.

— Кой е? — попита тих глас.

— Мога да кажа едва когато знам кой пита — отговори князът също така тихо.

— Аз съм Йете Хорн. Какво искате посред нощите?

— Не мога да ви го кажа под открито небе. Идвам от затвора, от баща ви!

— А! О! Почакайте, слизаме веднага!

Горе бе запалена свещ. После се чу скърцането на стъпалата, вратата на всекидневната се отвори, а после и външната.

— Елате! — прошепна Йете. — Сестрите ми са вече в долната стая.

Княз Ван Зоом влезе, но заедно с него пристъпиха бързо и тримата му придружители.

— Вие не сте сам? — попита Йете с подозрение.

— Както виждате! — отвърна князът несмутимо, отвори вратата на стаята, бутна момичето вътре и го последва с другите трима.

Светлината падна върху него.

— Князът! — извика Йете уплашено и сестрите й пригласиха.

— Много правилно. Дойдохме да ви зададем няколко въпроса. И още от началото искам да ви предупредя, че отричането нищо няма да ви помогне. Всичко вече излезе на бял свят.

Седна и загледа ниската дебелана проницателно. Тя си даде труда да издържи погледа. Но се виждаше какъв голям страх бере.

— Къде бяхте снощи? — попита той.

— В „Тиволи“.

— Иначе никъде другаде?

— Не.

— Това май не е вярно.

— Вярно е. Мога да го докажа.

— И как?

— Мога да назова момичетата, с които отидох дотам и после също се прибрах вкъщи.

— Това не е доказателство. Та нали сте могли междувременно да напуснете залата.

— Не съм го направила.

— Но някои претендират да са ви видели и другаде!

— Това е лъжа!

— Танцувахте ли?

— Много малко.

— С кого най-много говорихте?

Тя спомена имената на няколко момичета.

— Но като че ли има и една друга! Вие много дълго сте седели и порядъчно сте си побъбрили с някоя си там Хулда Нойман.

— Не е вярно.

— Глупости! Много глупаво от ваша страна да го отричате. Има стотина свидетели, които са ви видели с това момиче. А че въпреки това го отричате, е глупост, която дори от вас не съм очаквал. Ако продължавате по този начин, ще наредя да ви арестуват.

— И какво съм била направила? — попита тя сплашена.

— Така, преди всичко говорили ли сте с камериерката?

— Да — призна Йете сега.

— За какво?

— За танците.

— Не само за това. Ще ви насоча към правилния отговор. Говорили сте за бившите си ухажори и малко за отмъщение.

— Не знам нищо такова.

— В играта се е замесил и някой си Менерт.

— Това също не ми е известно.

— Но иначе го познавате?

— Не.

— Тъй, тъй! Той е бижутер и ви е снабдил с някакви пръстени за някои си лица.

Тя ставаше ту червена, ту бледа. Откъде знаеше този опасен мъж всичко това? Да отрича като че ли беше най-доброто и тя продължи да отрича.

— Значи до тръгването си не сте напускали „Тиволи“!

— Не.

— За да отидете до палата Хелфенщайн?

— Не.

— И да откраднете бижутата?

— Нищо не съм крала — извика Йете упорито.

— В такъв случай ще трябва да потърсим украшенията, които сте получили като ваш дял — каза князът.

— Нищо не съм получила!

Това беше само едно предположение от негова страна, но улучи вярното. Фридрих и Антон се заеха с претърсването. Първият като бивш обожател на Йете познаваше всяко кътче от къщата. Скоро донесе ухилен едно прастаро боне, вързано като торба, и каза:

— Тая бохча ми се струва подозрителна, Ваша светлост. Нещо подрънква вътре. Да я отворя ли?

— Да.

Жизнерадостният полицай развърза с труд многократно вплитащите се възли.

— Злато! — обяви после. — Много накити! Шест пръстена, три гривни, три брошки, няколко игли за коса. Всичко с… с… аха!

Приближи камъните до свещта и продължи:

— „Всичко гарнирано с истински камъни“, исках да кажа, но не е така. Вижте, Ваша светлост!

Другите също огледаха камъните, а князът каза, свивайки рамене:

— Всичко това е само стъкло. Е, фройлайн Йете, престанете да отричате! Жертвате се съвсем безполезно, с което ще утежните наказанието си, без с това да помогнете на някого. Вие сте измамена от камериерката и Менерт, недостойно измамена. Баронеса фон Хелфенщайн носеше само истински камъни. Тези тук са фалшиви, а това, което смятате за злато, е месингово тенеке и до няколко седмици ще потъмнее. Ясно е, че другите двама са ви измамили с вашата част и сега се присмиват на глупостта ви.

Това подейства. Нищо друго не можеше да ядоса Йете така, както определението „глупав“. Тя стана от мястото си и попита жарко:

— Камъните наистина ли са фалшиви?

— Да, това е стъкло.

— Значи наистина са искали да ме измамят!

— Това е ясно. Менерт е задържал истинските камъни, а ви е пробутал от евтините си дрънкулки, които берат праха по рафтовете на дюкяна му. В замяна на това вие можете да се поразходите до затвора.

— Аз? О, не! Те трябва да влязат, онези двамата! Сега всичко ще кажа.

Разказа какво се бе случило. Князът изпитваше съчувствие към момичето. Беше подведена. А че Фридрих бе заставен да симулира любов пред нея и да я измами, при всички случаи бе за нея едно много смекчаващо вината обстоятелство. Ето защо каза, когато тя свърши:

— Вашият баща вече ви стовари едно голямо нещастие. Аз не бих желал да го уголемявам. Всъщност сега би трябвало да ви арестуваме. Но няма да го направим, ако обещаете да си мълчите засега по отношение на цялото събитие.

— Няма да кажа думица! — обеща Йете, силно зарадвана от това неочаквано милосърдие.

— Въпреки обещанието ви ще оставя тук Антон, който ще ви надзирава и ще определя с кого можете да общувате и с кого — не. Съвсем безнаказано, разбира се, няма да минете, но ви обещавам, че ще процедират с вас възможно по-меко. Украшенията, естествено, ще взема.

Сега господата, с изключение на Антон, се върнаха пак в палата, където намериха двата скрити от Хулда пръстени имитация. Йете беше издала скривалищата.

Още в предиобеда златарят Менерт получи съдебна призовка. Той побърза да отиде при любимата, за да я уведоми.

— Но да не би да те е страх? — попита тя.

— Страх? Мен? Как ти хрумна тази мисъл?

— Толкова си възбуден.

— От радост, че типовете хлътнаха здраво в капана.

В интерес на истината сърцето му бе много свито, но не искаше да си го признае.

— Да, хлътнаха — каза тя. — Запомни всяка дума, която ще се каже. Много е важно да науча всичко.

— Веднага ще дойда и всичко ще ти разкажа.

— Не, не! Това ще направи впечатление. И бездруго сега пристигна по необичайно време. Мога да изчакам до вечерта, макар че ще изгарям от любопитство.

— Добре ли скри нещата?

— Да съм ги скрила? Какви си ги мислиш! На кого ще дойде на ум да ги търси при мен? Антон и Фридрих са ги задигнали. Аз стоя извън всяко съмнение. Ако потърся скривалище, това само ще привлече вниманието. Въобще няма да ги крия, това е най-доброто и най-сигурното.

Тази дързост и самоувереност разпръснаха по такъв начин съмненията му, че следобед отиде с най-голямо душевно спокойствие при асесор Фон Шуберт. В съседната стая седяха незабелязани от него няколко господа, за да слушат разпита.

— Хер Менерт — заговори асесорът с доверителен тон, — имам един особен случай, който мога да разреша само с ваша помощ. Ето защо си позволих да ви помоля да дойдете при мен за кратко време.

В резултат на това въведение самочувствието на младежа порасна. Той отговори:

— С удоволствие се поставям на вашите услуги. Само ми кажете за какво се касае.

— За едно анонимно писмо, което един от нашите обержандарми получи тази сутрин. Той ми го връчи, за да проуча нещата. Ето редовете. Прегледайте ги и ми кажете после какво мислите за тая работа!

Менерт прочете собствените си писаници и поклати глава, давайки вид, че размисля.

— Сигурно се касае само за някаква мистификация.

— Най-напред и аз наистина си помислих това, но мой дълг беше все пак да проверя нещата, и тогава констатирах… О, всъщност не би следвало да говоря по този въпрос. Но вие трябва да ми помогнете да изляза от затрудненото положение, така че преспокойно мога да ви доверя една важна служебна тайна!

— Естествено! Никой няма да може дума да измъкне от мен!

— Добре! Та представете си, аз наистина намерих ковчежето на баронесата напълно празно!

— Какво говорите! Кой може да е извършителят?

— Кой? Забравяте, че тук са споменати имена.

— Това са честни мъже!

— Така си мислех и аз досега. Но се вслушах в дадения ми тук съвет и действително намерих у двете момичета два пръстена, които принадлежаха към откраднатите бижута. Знаете ли всъщност, хер Менерт, защо трябваше да дойдете при мен?

— Не, изобщо не — излъга този.

— Помислих си го! Сега за двамата полицаи. Много боли да откриеш рафинирани престъпници в хора, които толкова дълго време са се ползвали с пълно доверие. Но най-много ме заболя, че въпреки всички доказателства те упорито залагат на отричането.

— Отричат? А откраднатите пръстени са намерени при техните годеници?

— Да.

— Това наистина е нагло!

— Те признават, че са подарили пръстените на момичетата си, но твърдят, че не са ги откраднали, а са ги купили, и то от вас!

— Хм-м! Вчера малко след обяд те действително бяха при мен. Поръчаха си венчални халки и купиха два пръстена с алансонски планински кристал по за десет гулдена парчето.

— Но намерените при момичетата пръстени имат истински диаманти! Ето ги. Разгледайте ги!

Менерт огледа двата пръстена и каза:

— Това са истински диаманти. Такива пръстени никога не съм имал. Впрочем аз поисках от двамата полицаи гаранционно писмо, че закупените от мен пръстени са имитация. И освен това притежавам описанието им. Нека добре претърсят жилищата им. Убеден съм, че ще намерят моите пръстени у тях.

— Ще зачета този добронамерен жест. Значи притежавате удостоверението и описанията?

— Да. И съм ги донесъл.

Асесорът откликна с предразполагащ, приятелски тон:

— Скъпи Менерт, не беше толкова спешно. Тази работа спокойно можеше да почака.

— О, не! Когато се касае за честта ми, аз не пропускам нито миг. Донесох удостоверението и описанията, за да не се усъмните и за минута в моята порочност.

Все така любезно асесорът попита:

— Това е много добре, много добре! Значи сте ги донесли, за да мога веднага да се уверя във вашата невинност?

— Да, естествено, хер асесор.

Тогава асесорът внезапно промени тона си. Извика заплашително:

— А преди малко заявихте, че изобщо не знаете каква е работата! Лъжец!

— А… о…! — изломоти слисаният златар. — Аз си помислих… аз исках… аз имах намерение…

— Имали сте намерение да направите нещастни едни почтени, невинни хора! Само че много, много погрешно сте подхванали нещата!

— Аз съм невинен и моля да потърсите пръстените ми в палата Хелфенщайн, където живеят двамата.

— Защо там? Откъде знаете, че пръстените се намират там, а не в частните жилища на двамата мъже?

— Така предполагам!

— Не, вие го знаете! Знаете, че пръстените са скрити там, за да бъдат погубени двама честни служители. Ето пръстените. Вижте ги!

— Да, това са те, моите.

— Тези пръстени вие сте занесли на любовницата си в „Тиволи“ за да ги скрие в палата Хелфенщайн.

Лицето на Менерт пребледня при подхвърлените обвинения, но той бързо се окопити и отговори:

— Това е една жалка клевета!

Асесорът позвъни. Влезе един хер в цивилно облекло.

— Бяхте ли там, хер комисар? — попита Шуберт.

— Да.

— Намерихте ли нещо?

— Това тук.

Сложи гривната, която вчера Менерт беше получил от Хулда като заплащане.

— Как стигна до вас този предмет? — попита Шуберт. Златарят беше станал смъртноблед. Преглътна:

— Тази гривна аз… аз… аз…

— Хайде развържете си езика!

— Вчера я купих.

— От кого?

— От един непознат.

— А, ето, че най-сетне прочутият непознат отново се появи! Много се радвам да чуя пак за него. Вече се опасявах, че е умрял. Честна ли беше всъщност сделката?

— Да, напълно.

— Защо тогава сте скрили гривната под старите керемиди на вашия двор, както току-що ми прошепна хер криминалният комисар?

— Защото… защото…

— Защото тя е от вашата любовница. Тя ви е дала гривната срещу почти безстойностните предмети, с които е била измамена Йете Хорн.

— Не знам нито дума за това!

— Я стига! Погледнете тези неща тук! Ще отречете ли, че са от вашия дюкян?

— Да. Не са мои.

— Е, вие сигурно притежавате списък на наличните бижута, от който ще съумеем да си изясним положението. Но междувременно ще ви приведем едно друго доказателство.

Позвъни. Влезе Йете Хорн.

— Познавате ли това момиче? — попита асесорът.

Като съгледа свидетелката, Менерт се изплаши. Веднага си каза, че повече не може да се съмнява в своето изобличение. Но все още вярваше в един изход, а именно отричането. Беше твърдо убеден, че Хулда няма да признае нищо. През главата му дори се стрелна мисълта да обвини в лъжлива клетва ниската дебелана, ако даде показания срещу него. Ето защо отговори, овладявайки слисването си:

— Не, не я познавам.

— Вие сте един много неблагоразумен човек — отбеляза служителят. — Не е полезно да се изказват очевидни лъжи, защото после дори и истината се поставя под съмнение.

— Аз не лъжа!

— Не си въобразявайте, че можете да ме заблудите! С това ви приканвам, и то за последен път, да признаете истината!

— Вече я казах. Никой не може да изисква от мен да правя преднамерени признания в моя собствена вреда.

— Е, добре! Тук ние не се занимаваме с предположения, а само с факти. И така, вие оставате на показанията си?

— Да.

— Отново крайно глупаво от ваша страна. Вие сте говорили с това момиче в „Тиволи“.

— Не.

— Дори сте отишли да я вземете от мястото й, за да седне до вашата любовница.

— Не знам нито дума за това. А пък и нямам любовница.

— Може би дори не сте били в „Тиволи“, имам предвид по-предната вечер.

— Тогава не съм бил.

— Това твърдение е отново много глупаво. На мое разположение стоят свидетели, които ще удостоверят, че сте били там.

— Те ще са лъжесвидетели.

— Чуйте, драги мой, само не си мислете, че си имате работа с някой детински глупав човек! Свидетелите, за които говоря, са хора, чиято дума има повече тежест от сто ваши клетви. Впрочем фройлайн Хорн веднага ще каже, че лъжете!

И обръщайки се към момичето, попита:

— Познавате ли този мъж?

— Да.

— Беше ли онзи ден в „Тиволи“?

— Да.

— Говори ли с вас?

— Не само говори, а донесе и двата пръстена, които ние после скрихме. Накрая изпрати камериерката до квартирата й, а аз трябваше да остана в „Тиволи“, за да могат несмущавано да уговорят как да ме измамят с моя дял от украшенията!

— Лъжа, нищо друго, освен лъжа! — заяви Менерт.

— Глупост, нищо друго, освен глупост от ваша страна — забеляза служителят. — Ще ви представя още една личност.

Позвъни и отново влезе един мъж в цивилно облекло. Беше попитан:

— Имахте ли успех?

— Много голям. Ще позволите ли?

Върна се до вратата и я отвори. По даден знак от негова страна влезе прислужникът на учреждението с някакво куфарче в ръка. Предаде му го и се отдалечи. Господата огледаха съдържанието му на една съседна маса, така че Менерт да не може да го види. Последно влезлият, който беше детектив, направи тихо доклад и след това отново отиде до вратата и тикна вътре Хулда Нойман. Тя изглеждаше много бледа и смутена. Бяха я навестили съвсем неочаквано, бяха намерили откраднатите предмети и заедно с тях я бяха докарали направо тук. Съдия-следователят се обърна към нея, посочвайки Менерт:

— Познавате ли този мъж?

Менерт се опасяваше, че тя ще даде утвърдителен отговор. Ето защо не й даде време да отговори, а бързо вметна:

— Откъде накъде ще ме познава? Аз никога не съм…

— Мълчете! Ще отговаряте само когато ви попитат. И така, фройлайн Нойман, познавате ли този мъж?

— Не.

Беше възнамерявала да отговори утвърдително. Но понеже от поведението на Менерт заключи, че той не го желае, постъпи обратното.

— Бяхте ли завчера в „Тиволи“? — прозвуча следващият въпрос.

— Не.

— А къде се намирахте?

— Цялата вечер си бях вкъщи.

— Сама?

— Съвсем сама.

— Кой беше мъжът, който напусна снощи жилището ви между три и четири часа?

— Не знам нищо такова. По това време аз спях.

— Странно! Но още по-странна е надеждата, че можете да се спасите с подобни лъжи. Ние разполагаме с достатъчно свидетели да ви разобличим. При вас са намерени бижута, на които не сте законна собственица. Как всъщност попаднаха у вас?

По път беше измислила претекст и сега го представи.

— Нещата не са откраднати, а милостивата баронеса ми ги предаде за съхранение.

Асесорът беше свикнал да слуша какви ли не глупави извъртания, но сега изгуби равнодушието си. Каза ухилено:

— Великолепно! Този отговор съдържа една наистина класическа, завладяваща безочливост. Кога получихте от господарката си украшенията за съхранение?

— Малко преди да бъде откарана в Роленбург.

— Как е стигнала до идеята да ги повери на вас?

— Сигурно за да ги спаси от посегателството на други. По онова време тя вече хранеше някакво подозрение към мъжа си, така че се е видяла принудена да вземе тази предпазна мярка.

— И къде се намираха оттогава нещата?

— Под мое съхранение.

— А откакто напуснахте палата?

— Взех ги с мен.

— Не ги ли прибрахте едва онзи ден?

— Не.

— Какви са онези ключове, които полицейският служител е намерил у вас?

— Главният ключ за палата и ключът за ковчежето със скъпоценностите — нямаше как да не признае тя.

— Защо не ги предадохте, когато бяхте освободена?

— Забравих.

— Е, нека вече престанем да разиграваме комедии. Досега ви слушах просто ей така и следователно показанията ви няма да бъдат протоколирани. Това, което казахте, е толкова смехотворно, че би било чиста глупост да бъде записано. Вие двамата се намирате в забавно настроение и си мислите, че са ви поверили роля в някоя комедия или фарс. Но тъй като случаят не е такъв, ще ви дам възможност да добиете сериозността, която положението на нещата и това място изискват от вас. Когато се намерите в подходящо настроение, ще ви повикам. Сега ще отидете зад решетките да поразмислите!

Менерт и Хулда бяха отведени. После служителят сне показанията на Йете на протокол. Тя прояви желание за откровеност, така че арестът й беше спестен.