Отшелника

Глава 3Тайникът

Минаваше полунощ, когато Отшелника потегли. Метна пушката на гръб, взе лампата и се спусна в прохода. Домът щеше да остане под стражата на кучето, което щеше да бди на двора и нямаше да допусне някой да влезе в кулата. Прекоси бързо галерията и се измъкна предпазливо в гората. Беше лунна нощ. Целта на Отшелника беше една далечна, усамотена горска клисура, където наскоро беше открил дивечова пътека.

Беше вече оставил три четвърти от пътя зад себе си и тъкмо се канеше да свърне по един напречен път, когато спря внезапно и внимателно се заслуша. Стори му се, че долови вляво от далечина някакъв глас, който обаче веднага замлъкна. На Отшелника никак не му се искаше да го изненадат. С пушка на гърба веднага щяха да разпознаят в него бракониера. Ето защо се измъкна тихомълком няколко крачки назад и клекна зад гъстите клони на един бор.

Сега чу как нечий крак се спъна в някакъв корен.

— Наистина, идва някой!… Не — коригира се после, — двама са!

Стъпките приближаваха. Точно пред ниския, но клонест бор се кръстосваха двете пътеки По този начин на кръстовището се образуваше открито местенце, където лунната светлина можеше да прониква. И точно там спряха двама пришълци. Отшелника можеше да вижда лицата им и да чува думите им, макар че не говореха високо.

„Чумата го взела! — стрелна се светкавично през ума на Отшелника. — Барон Фон Фалкенщайн! Какво търси посред нощ в гората?“ Другия мъж, който беше избягалият аптекар, той не познаваше.

— Хмм! — изсумтя сега баронът — Мисля, че съм се объркал.

— Ще бъде много глупаво! Скоро ще просветлее, а ние можем да отидем само през нощта. Така ще изгубим един ден.

— Трябва да разсъдя на спокойствие.

— Мислех, че познавате местността!

— Действително я познавам, но човек винаги може да се заблуди. Дотук не сме вървели погрешно. Направо се стига до горското езерце, край което трябва да минем, ако искаме да отидем до шахтовата къщичка.

— Ама и работата по тая проклета въжена стълба продължи толкова дълго! Отдавна можехме да сме прибрали парите от шахтата!

— Е, все още имаме време до настъпване на деня. Сега си спомних. На верния път сме. И така, продължаваме оттук, все направо!

Продължиха в същата посока.

Когато крачките им бяха заглъхнали, Отшелника се изправи.

„Искат да отидат до шахтовата къщичка — помисли си той. — Какво ще търсят там? Непознатият мъж спомена за пари. Някакво съкровище? Трябва точно да го знам! Трябва да отида дотам. Ще стигна преди тях.“ Имаше право с тази констатация, защото въпреки всичко баронът се бе заблудил. Той и придружителят му действително трябваше да минат край горското езерце, само че продължиха по грешен път. Щяха да навлязат твърде далеч надясно в гората, преди да го установят. Тогава той щеше да е вече при шахтата. Пое ускорено в новата посока.

Най-сетне достигна една голяма поляна, от която се издигаше много висока халда. Най-горе, над отвора на шахтата, от която преди много време бяха добивали и сребро, имаше стара, прогнила барака. Шахтата не беше напълно засипана, тъй като къщичката си бе останала над нея и следователно не можеше да се случи някакво нещастие. Халдата пристъпваше от един хълм. Отпред и отдясно се спускаше полегато, но отляво пропадаше много стръмно, така че оттам бе опасно да я катери човек. Не беше гола. С течение на времето тук бе намерил място какъв ли не храсталак, а и горе на върха шубракът приближаваше досами къщичката.

Отшелника се отправи към предната страна на халдата.

— Оттук човек може най-лесно да стигне горе — промърмори си той.

Но трудности си имаше. Трябваше да се катери по мъртъв разхвърлян камънак, да се провира през тръни и шубраци, но в крайна сметка се добра благополучно и сравнително бързо до върха.

Веднага се запъти към къщичката. Бравата отдавна беше заръждавяла и станала негодна. Вратата беше само притворена. Той я отвори и се заслуша навътре. Не се чуваше нищо. Още нямаше никой.

„Къде да се притая! — започна да разсъждава Отшелника. — В храсталака зад къщичката! Двамата носят въжена стълба. Искат да се спуснат в дупката и да извадят нещо. Какво ли може да е то?“ Мина зад дъсчената барака. Там имаше достатъчно храсти да се скрие.

„Ще се наместя удобно, та по-късно да не причинявам шум.“ Мина доста време в напрегнато очакване. Най-после Отшелника чу търкаляне на камъни — шум, който приближаваше. Луната ярко осветяваше откритите от храсталак места на площадката. Отшелника сега видя съвсем ясно от края да се появяват двамата очаквани и да спират там, за да си поемат дъх.

— Дяволско катерене! — изруга аптекарят. — Не съм свикнал на такива разходки.

— И аз не съм! — изръмжа баронът.

— Мислех, че доста често сте се изкачвали тук!

— Не толкова често, а само няколко пъти.

— Веднага ли ще се заловим за работа?

— Да. Но нека преди това се огледаме дали не се навъртат насам таласъми.

— Ба! Кой ще ти дойде тук? Никой!

— Човек никога не може да бъде достатъчно предпазлив. По тези места има контрабандисти и крадци на дърва, колкото щеш. Дори през нощта се скита надзорнически персонал из гората. Не е чак толкова невъзможно на някой такъв тип да му пръкне идеята да се изкатери тук.

— Благодаря много!

— Така че нека обиколим къщичката.

— Ще запалим ли фенера?

— Глупости! На такава височина той ще се види отдалеч. Това е опасно! Можем да светнем едва когато се намерим в бараката.

Тръгнаха около шахтовата къщичка и минаха толкова близо до Отшелника, че можеше да им докосне нозете. Когато завършиха обиколката, спряха и баронът каза:

— Няма никой. За един час можем да свършим.

— Кой ще се спусне? Вие? — попита Хорн.

— И двамата.

— Мислех, че единият трябва да държи въжената стълба!

— Като че ли имате умение и сила да ме удържите! Ще я вържем за гредата. Трябва да слезем и двамата. Само единият няма да може да отмести камъка.

— Кой камък?

— Нещата стоят така. Шахтата сега е дълбока само четирийсет стъпки. Дотам е засипана. По нареждане на Капитана ковачът Волф и синът му са се спуснали и са изкопали долу един малък страничен проход, приблизително десет стъпки дълъг. Входът е затворен с тежък камък. Теглото му е такова, че само двама мъже могат да го отстранят. Така че ще трябва и вие да слезете с мен.

Влязоха в къщичката. Чу се гласът на барона, който каза предупредително:

— Бъдете предпазлив! Гърлото на шахтата зее отворено. Ако се сгромолите долу, свършено е с вас. Затворете вратата, за да не забележи някой светлината.

„Трябва да видя какво правят — каза си наум Отшелника. — Дъските на старата барака са прогнили. Има предостатъчно дупки и пролуки, през които да мога да виждам.“ Когато пропълзя тихо напред, чу драскането на кибритена клечка и между раздалечените дъски на дървената стена се процеди светлината на запаления фенер. Същевременно чу аптекаря да казва:

— Ето го шахтовият отвор. Бр-р! Като входа за Долния свят. Де да можеше вече да бяхме излезли!

— Да не би да се страхувате?

— Откровено казано, да.

— На мен също ми е зловещо. Но въпреки това трябва да се спуснем. Дайте сега въжената стълба!

Аптекарят носеше стълбата. Даде му я.

— Ето гредата — обясни баронът, — за която ще я вържем.

Съгледвачът видя, че Фалкенщайн върза стълбата с голяма грижливост и я опъна с всичка сила, за да изпита здравината й. После започна да я плъзга бавно в шахтовия отвор.

— Сега надолу — каза след време баронът. — Аз съм пръв.

— А аз ще изчакам да слезете и тогава ще ви последвам.

— Така няма да можете нищо да виждате, тъй като фенерът ще бъде с мен. Ще трябва да се спускаме заедно!

— Всички дяволи! Ако стълбата се скъса!

— Няма да се скъса.

— Но все пак е възможно! Ужасна мисъл! Ще се набутаме долу заедно със стълбата и няма да можем да се измъкнем. Ще чезнем окаяно от глад и жажда, бавно, но сигурно.

— Не хленчете!

— Проклета история! Е, хайде спускайте се. Идвам веднага след вас. Черен гологан не се губи!

Изчезнаха в дупката — първо баронът и после аптекарят.

Вън Отшелника се промъкна тихо до вратата и влезе. В къщичката беше напълно тъмно. Той се приведе, защото трябваше пипнешком да стигне до дупката, за да не се сгромоляса в нея. Достигна я и я опипа. Сега залегна и погледна вътре. Фенерът бе оставен на дъното. Светлината му естествено не достигаше до горе. Двамата се бяха заели с отстраняването на споменатия камък. Той поддаде под обединените им усилия и сега се разкри отвор с ширината на човешко тяло. Баронът освети в него.

— Има ли нещо вътре? — попита аптекарят. Гласът му достигаше приглушено до горе.

— Да — отговори баронът.

— Да се надяваме, също и пари. Кой ще пропълзи?

— Аз.

Баронът приклекна, вмъкна двете ръце с фенера в дупката и бавно запровира след тях глава, тяло и крака. Долу сега стана тъмно, така че наблюдателят вече нищо не можеше да види.

Но само след около пет минути отново просветля. Баронът изпълзя обратно с краката напред. Когато излезе напълно, се изкашля шумно и каза:

— Едва не се задуших от въздуха вътре. Главата ми тежи като олово.

— Взехте ли парите?

— Да. Трябваше да ги търся цяла вечност.

— Колко са?

— Вътре, естествено, не съм ги броил.

— Значи сега.

— Защо? Това веднага ли трябва да стане?

— Иска ми се да знам къде съм.

— Да не би да ми нямате доверие? Може би си мислите, че се каня да ви измамя?

— Вие казахте, че ще делим. Какво сега, ако не сте взели всичко, ако в дупката е останала част от парите?

— Взех всичко. Горе можем да ги разделим по-добре отколкото тук. Сега да затворим пак дупката.

— Не е необходимо.

— Охо! Защо? Вътре има още разни ценни неща, които не бих пожелал да отидат в ръцете на друг. На някого може да хрумне авантюристичната идея да се спусне долу. Тогава ще намери всичко, а аз не го считам за целесъобразно. Хайде, помогнете! Непременно трябва да затворим входа!

Те избутаха с доста напрежение камъка отново в отверстието. След това баронът каза:

— Аз ще се изкачвам пръв, а вие ще ме следвате!

Това никак не се понрави на отровителя.

— Тъй ли? — изръмжа той. — И естествено ще вземете и фенера. Сърдечно благодаря, драги ми хер! Достатъчно умен съм да прозра намерението ви! И извадете ръката от джоба! Знам, че имате нож в него. Но и аз имам един. Вижте, вече го държа в ръката. Острието ще проникне между ребрата ви, преди още да сте съумели да употребите своя нож.

— Вие сте пощурели!

— Извадете си ръката, казах!

Аптекарят го извика толкова високо и с такъв заплашителен тон, че баронът, който притежаваше повече коварство отколкото смелост, се подчини. Сега попита удивено:

— Ама какво ви става наистина?

— Какво ми става? Изпитвам подозрение!

— Струва ми се, че фантазирате! Да се качваме! Горе ще ми обясните каква е причината за вашето внезапно подозрение.

Посегна към въжената стълба, ала аптекарят го дръпна бързо за ръката и каза:

— Стой! Аз ще се изкачвам пръв!

— Но защо, по дяволите?

— Вие имахте нужда от мен, понеже сам не можехте да отместите камъка. Но сега имате парите. За да не се налага да делите с мен, искате да се качвате пръв.

— Но аз искам да деля!

— Защо тогава не тук?

— Защото горе имаме по-добри условия.

— Не, а защото горе изобщо няма да е необходимо да делите.

— Не мога да ви избягам!

— Не можете? Сега ще тръгнете, ако съм толкова глупав, да се изкачвате напред. Стигате горе, прерязвате в миг въжената стълба, аз се стоварвам долу и бавно и окаяно загивам. Вие обаче си тръгвате с парите и се подхилвате.

— Ама че абсурдна идея!

— Една много правилна идея! Само внимавайте!

— Гръм и мълния! — извика баронът. — Какво ви скимна?!

Аптекарят беше бръкнал светкавично в джоба му и също така бързо извади ръка. Сега държеше ножа на барона и каза ухилено:

— Взех ви ножа. Сега имам два, а вие сте обезоръжен. Така ще избегна една битка, от която щях да изляза победител, наистина, но можеше все пак да ми коства някоя рана. Сега нека си поговорим разумно. Изисквам две неща и вие ще ги изпълните, защото иначе ще ви намушкам!

— Вие сте сатана!

— А вие — негов брат. Никой не струва повече от другия. И така, най-напред изисквам да се изкачвам пръв.

Едва след известна пауза баронът отговори.

— Е, щом наистина си мислите подобни дивотии за мен, качвайте се пръв, в трите имена на Дявола!

— И другото: да делим още тук, долу.

— Ще се пазя от това!

— Виждате значи колко добре съм ви прозрял!

— За дележа винаги има време.

— Само че той трябва да стане тук, аз го желая! Разбрано?

— И ако не се съглася?

— Тогава ще ви ръгна двете остриета в тялото и ще прибера всичко. Можете да бъдете сигурен в това.

— Няма да посмеете!

— О, напротив!

— Помислете, че съм по-силен от вас!

— Може и да притежавате мъничко физическа сила повече от мен, но сте страхлив. Аз имам повече кураж и за разлика от вас имам оръжия. Глупаво е впрочем да спорим. Моето време е скъпоценно. Преди да се сипне денят, трябва да бъда далеч оттук. Така че да процедираме късо. Какво избирате: веднага да делим парите или два удара с нож?

— Нито едно от двете!

— В такъв случай сам си произнесохте присъдата. Броя до три. Ако и след това още не сте решили, вие сте изгубен човек. И тъй: едно… две… тр…!

— Стой! — извика баронът уплашено, защото видя, че аптекарят говори сериозно.

— Е, какво?

— Ще делим! Но нека вашата половина се превърне за вас във вечно проклятие!

— Я стига! Аз ще съумея да я употребя много добре. Тогава тя ще се превърне в благословия. Вадете парите!

Баронът извади една пълна торбичка от джоба на панталоните и каза:

— Да броим тогава!

— Това ли е всичко?

— Да, естествено!

— Отворете! Аха, сребърни гулдени! Отброявайте! Всеки път по пет гулдена. Нямаме място.

Всеки получи по двайсет и пет гулдена.

— И наистина ли това е цялото съкровище, което намерихте вътре? — запита аптекарят.

— Цялото.

— Не ме баламосвайте!

— Заклевам се!

— Само не ме смятайте за толкова глупав да повярвам на клетвата ви! Покажете си джобовете!

— Всички дяволи! Държите се като пладнешки разбойник!

— Какъвто сте и вие, но къде-къде по-голям!

— Няма да го допусна! — заплаши Фалкенщайн.

— А аз ви казах, че ще ви наръгам, ако не правите това, което искам.

— Не отивайте твърде далеч! Дайте си ми ножа!

— Ще си го получите, но в тялото! Сега ще ви претърся. Ако се опънете, много-много няма да се церемоня с вас.

Посегна към вътрешния джоб на барона.

— Охо! — извика онзи. — Тая няма да я бъде!

— Добре! Много ти здраве тогава, стари грешнико!

Сграбчи го с лявата ръка за тила и замахна с дясната за удар. Баронът разпери уплашено ръце и извика:

— Стойте! Разрешавам ви!

— За ваш късмет! Миг по-късно щяхте да бъдете труп!

Сега претърси, без да срещне съпротива, джобовете на барона и извади втора, по-голяма торбичка и един портфейл.

— Чумата го взела! Злато! — изруга, когато отвори торбичката. — Бяхте си избрали по-добрата част, ала за съжаление той отново ви бе отнет. А какво има в портфейла?

Баронът отбеляза сплашен:

— Беше сложен в една ламаринена кутия, за да не плесеняса.

— Чудесно! А-а! Банкноти! В торбичката и портфейла сигурно има общо към шест хиляди гулдена, а?

— Повече.

— Аха, вие вече сте ги преброили там в дупката. Прекрасно! Сега, драги ми бароне, ще ви покажа колко съм снизходителен и тактичен. Преди малко вие така настоявахте да се качвате пръв, а аз не се съгласявах. Сега с удоволствие ще ви го позволя. Хайде поемайте!

— Защо? Струва ми се, щяхме да делим.

— По-късно! Имаме още време! Така казахте одеве и сега съзнавам, че бяхте прав.

— Но се надявам, че не таите лоши намерения?

— О, не! Само си мисля доброто.

— Доброто си мислите?

— Да. Нали не ми се сърдите?

— Изисквам да делим сега!

— А аз изисквам да тръгвате моментално нагоре, иначе ще ви подпомогна с ножа!

— По-добре да не бях се захващал с вас!

Подслушващият Отшелник беше разбрал всяка дума.

Сега незабавно се изтегли зад вратата и я притвори.

Остави един процеп, през който можеше да поглежда. В този миг баронът се измъкна от гърлото на шахтата. Остана непосредствено до ръба, докато аптекарят излезе. После каза:

— Сега трябва да отвържем въжената стълба.

— Защо? — ухили се Хорн.

— Вече не ни е необходима.

— На мен — не, но на вас!

— Защо?

— За да можете да слезете пак долу и да си приберете останалите предмети. Защото хич не си мислете, че ще получите нещо обратно от банкнотите или златото!

— Какво? Как? Въпреки всичко ще делим!

— Ние вече делихме!

— Не!

— Да. Парите са мои, а всичко, което се намира още там долу, принадлежи на вас. Ето как подялбата е извършена.

— Човече! По този начин ли искате да ме измамите?

— Аз само се отплащам със същата монета. Вие искахте да ме лишите от моя дял и на всичкото отгоре да ме оставите да чезна от глад и жажда. Сега аз ви отнемам вашата половина, ама пък ви оставям живота. Следователно постъпвам много милостиво с вас.

— И сериозно си мислите, че ще го допусна?

— Съвсем сериозно!

— Е, само че тук се заблуждавате! Аз си искам полагаемата част и няма да си отдъхна, докато не я получа.

— Вие много скоро ще си отдъхнете, защото моят нож ще ви достави почивка, която ще бъде по-дълга, отколкото може да ви е приятно.

— Подлец! Мошеник!

— Ние свършихме един с друг, повече нямаме съвместна работа, никаква. Само още едно искам да ви кажа. Сега си тръгвам и ви забранявам да ме следвате. Ако въпреки всичко хукнете подире ми, ще пусна в употреба двата си ножа. Отбележете си това!

Обърна се да си върви, но в същия миг баронът го улови за ръката.

— Стой! — извика. — Не тръгвайте! Нито крачка повече!

Тогава аптекарят се обърна отново, вдигна ръка за удар и заплаши:

— Пусни ме, иначе…

Баронът наистина го пусна и нададе вик на ужас. Погледът му беше паднал на вратата, където сега се появи Отшелника. Но аптекарят, който бе с гръб към нея, помисли, че той самият му е вдъхнал този страх. Изсмя се подигравателно:

— Пъзлива баба! Едва си я заплашил и в следващия миг вече се тресе от страх. Хер Фалкенщайн, теб дълго още няма да те прибере Дявола. Твърде жалък си за него. Мен той може по-добре да използва.

— Ето защо ще те подбере още сега! — прозвуча зад него.

Той се извъртя стреснато, изтърва ножа и отстъпи толкова назад, че едва не се изсипа в шахтата. Отшелника беше влязъл. В едната ръка държеше пушката, а в другата — фенера, който беше запалил вън, без някой от двамата в шахтовата къщичка да го е забелязал.

— Пресвети Боже! — избълва аптекарят.

— Не викай Небето, след като си казал, че си притрябвал на Дявола, негоднико! — прогърмя Винтер към него.

— Кой сте вие? Какво искате? — попита въпреки всичко Хорн.

Отшелника остави светкавично фенера на земята и взе пушката за стрелба.

— Дявола съм и се каня да те прибера! — извика същевременно. — Стой, нито крачка повече! Пусни ножа, инак ще получиш куршум!

И обръщайки се към барона, каза:

— Милостиви хер, чух част от разговора ви с тоя хубостник. Следователно знам, че искаше да ви ограби и намушка. Той е наш пленник. Вземете му парите!

Това беше за барона един неочаквано щастлив обрат на нещата. Той стоеше до Хорн и бе вперил невярващо очи в Отшелника. Онзи му смигна. Тогава той преодоля объркването си и застана пред аптекаря.

— Да, ти си наш пленник!

С тези думи поиска да бръкне в джоба на Хорн.

Последният не беше мръднал от мястото си. Баронът сега стоеше така, че Отшелника не можеше да се прицели добре в Хорн. Двата фенера пръскаха по-голяма светлина отколкото единият преди малко и аптекарят видя, че две изцяло прогнили дъски се държат съвсем халтаво на местата си. Проблесна му една спасителна мисъл. Само навън в нощта! Озовеше ли се веднъж вън, със сигурност вече нямаше да го открият.

Баронът тъкмо се канеше да му бръкне в джоба, когато той извика:

— Аз — ваш пленник? Още не!

Избута барона настрани, направи един скок напред и блъсна така силно дървената стена, че гнилите дъски излетяха навън. Възникна достатъчно голям отвор за него. В миг се промуши и изчезна.

Баронът понечи да се спусне след него.

— Зарежете го — каза Отшелника. — В тая тъмнина не можете да го спипате.

— Аз си искам парите, трябва да си ги върна! — изохка баронът.

Докато подслушваше двамата, Отшелника си бе мислил и за своята изгода. Сега реши да използва ситуацията за своите цели. От послушването бе разбрал, че баронът се е забъркал в криминални машинации. Но това не му направи особено впечатление. Много по-важна за него бе констатацията, че владетелят на замъка е затънал в безпаричие. Тук отбягваният самотник можеше да се намеси и да си извоюва изгодна позиция, като предразположи барона. Необходимо беше само да му предложи пари. Та нали за разлика от барона имаше достатъчно. Това щеше да го приближи до целта — дъщеря му Теодолинде. Отшелника знаеше, че с пари може да се купи почти всичко, може би и любовта на тази жена!

Ето защо каза:

— Успокойте се, милостиви хер! Аз ви спасих от оня герой на ножовете, мога да ви бъда в помощ и по-нататък.

— Вие… нали не сте бракониер?

Едва сега, изглежда, баронът забеляза, че неговият спасител е въоръжен с пушка.

— Забравете тази некрасива дума, както аз вече забравих странните приказки, които чух преди малко, когато се разправяхте в шахтата.

Баронът отправи пронизващ поглед към Отшелника. Очевидно онзи смяташе, че го държи в ръцете. От друга страна, даде да се разбере, че иска и по-нататък да му помогне. Това възбуди любопитството на владетеля на замъка.

— Е, добре! Какво да разбирам под вашето предложение?

— Чух, че става дума за шест хиляди гулдена. Вие сега ги изгубихте.

— И по-нататък?

— Аз мога да ви заема тази сума.

— Изненадвате ме. Нима можете да се лишите от толкова много пари?

— Защо не? Аз съм богат, много богат.

— Какво искате в замяна?

— Нищо. Давам ви парите и вие само ми давате съответната разписка.

— И за колко време ще ми ги предоставите на разположение?

— Докато сте в състояние да ми върнете сумата.

— Това би било върхът на всичко! Кога мога да имам парите?

— Ако имате добрината да ме придружите до вкъщи — веднага!

Сговорчиво тръгнаха към жилището на Отшелника. Изцяло от само себе си се разбира, че Винтер не се възползва от подземния проход. Той не възнамеряваше да издава тази тайна дори пред барона. Достигнаха старата кула преди зазоряване. Отшелника наброи на владетеля на замъка шест хиляди гулдена на масата, а онзи му даде разписка.