Отшелника

Глава 4Един тимпанист на име Хаук

В „Тиволи“, широко известния ресторант в столицата, два пъти седмично имаше бална вечер. Тези забави биваха посещавани само от синовете и дъщерите на буржоазни фамилии. От време на време сбъркваше пътя си насам и някоя почтена прислужница.

Капелата тъкмо беше привършила един валс и си позволи една добре заслужена пауза. Танцьорите се върнаха със своите дами по масите, а музикантите станаха, за да поразтъпчат нозе и вземат нещо освежително.

Тимпанистът и третият виолонист си взеха по бира и застанаха до плота на една маса за правостоящи, за да обсъдят последните събития на деня, които днес навсякъде в столицата представляваха главната тема. Отново ставаше въпрос за разобличения Капитан и бившата му банда.

Но най-напред двамата удариха по една порядъчна глътка.

— Ох, как благотворно действа! — каза тимпанистът, като примлясна с наслада език и остави чашата.

Беше пълен млад мъж в началото на двайсетте с огненочервена коса и по момичешки снежнобяло лице. Добродушните, весели черти издаваха шегобиеца. Той изтри пяната от устата си и каза:

— И така, Капитана едва не гушнал чимшира, а? Днес за съжаление още не съм имал възможност да чета вестници, тъй като трябваше да уреждам доста писмена работа.

— Е, нали знаеш, Хаук, че ковачът Волф беше довереникът на Капитана в Хелфенщайн. Предвождал там контрабандистите.

— Да, знам. Но винаги го отричаше.

— Е, сега си признал.

— Поврага! И как така из един път е склонил?

— Обхванало го разкаяние. Но идва и още по-добро. Той изповядал и други неща.

— Какви? Всички дяволи, хайде не ме разпъвай на кръст!

— Само спокойствие, Хаук, едно след друго! Признал, че той запалил преди двайсет години замъка Хелфенщайн. Сигурно си чел за този пожар, или…?

— Изцяло от само себе си се разбира, защото нали името на замъка е това на проклетия Капитан — Хелфенщайн. Историята беше извадена на бял свят от вестника във връзка с неговото арестуване. Та значи тоя ковач Волф е не само бивш контрабандист, но и подпалвач?

— И не само това! В пламъците тогава загинал единственият пряк наследник на Хелфенщайн — тригодишният Роберт. Та разкаянието така силно терзаело Волф, че накрая излял сърцето си. Но и омразата му към Капитана била не по-малко силна. В показанията си пред съдия-следователя казал, че Капитана го държал в ръцете си, понеже при един от контрабандните набези едва не пречукал един граничар.

— Гръм да го тресне! — изплъзна се от Хаук.

— Да, да — продължи цигуларят разказа си. — Оттогава барон Фон Хелфенщайн принуждавал ковача да върши какви ли не скверни деяния. Ето защо в края на своите показания Волф помолил съдия-следователя да му направи очна ставка с човека, съсипал неговия живот, т.е. барона, за да може най-сетне да запрати в лицето му своето презрение.

— И? — попита напрегнато тимпанистът.

— Е, молбата му била удовлетворена, понеже се надявали по този начин да изтръгнат някакво признание от Капитана. Но той си останал непреклонен. Тогава Волф го сграбчил за мишниците — заради едно нараняване не бил окован — и скочил заедно с него от прозореца, от третия етаж! Ковачът починал на място, а баронът, едва е за вярване, преживял падането с тежки увреждания. Синът на ковача, който също бил арестуван, навярно ще бъде освободен. Неговият баща бил поел цялата вина върху себе си. И така, драги ми Хаук и тимпанист, сега те осведомих за всичко, каквото пише днешният вестник.

— Благодаря, любезни мой. Бирата ти ще мине за моя сметка. А, я виж кой идва!

Един добре облечен мъж с висок ръст, пропорционирано телосложение и симпатично, интелигентно лице бе влязъл в залата и сега се запъти към масата на двамата.

— Хер доктор Холм! — викна тимпанистът. — Много мило, че ни навестявате.

Тримата господа се поздравиха.

— Как сте, как е ръката ви? — поиска да знае Хаук.

— От ден на ден все по-добре. Надявам се, скоро отново ще мога да свиря на виолина.

Макс Холм, доктор по философия, беше изключително интересен мъж. Като виртуоз на виолина той беше спечелил с концерти в Америка много пари, но изгуби всичко при фалита на своята банка. Освен това в Щатите се беше влюбил в една известна, необичайно атрактивна и талантлива балерина. Името й беше Елън Стартън. Заради нея беше отишъл на дуел, при което лявата му ръка бе ранена, така че се бе наложило да се откаже от свиренето на виолина.

Върна се беден в родината и припечелваше като репортер в „Резиденцблат“. Заплащането беше недостатъчно. За да изкара някое допълнително парче хляб, започна да държи виолината в дясната ръка. Упражняваше се дотогава, докато вече бе възможно отново да се появи официално. Действително неговият талант сега достигаше само да свири като втори цигулар в „Тиволи“ за танци. Оттам познаваше тимпаниста Хаук и всички останали членове на капелата при ресторанта. Но неуморно бе продължил да се упражнява, с цел отново да стане виртуоз.

Най-сетне щастието отново му се усмихна. Стана сътрудник на „Регирунгсблат“, най-значителния журнал на столицата, и сега печелеше добре. Елън Стартън го беше последвала след известно време, стигна се до обяснение помежду им и те взаимно признаха любовта си. Чрез посредничеството на княз Ван Зоом той се запозна с един лекар, който оперира лявата му ръка, така че сега хранеше основателна надежда след окончателното възстановяване от интервенцията да възвърне пълните възможности на ръката си и отново да стане онзи виртуоз на виолината, какъвто беше преди време.

Тази операция имаше предвид Хаук, когато попита Холм как е ръката му.

— После пак ли ще свирите с нас в „Тиволи“? — попита третият виолинист.

Холм се усмихна, а Хаук отговори вместо него:

— Няма да му се наложи. Докторът е сътрудник на „Регирунгсблат“. Апропо, какво ново из журналистическите кръгове?

— Е, пак постъпи едно сензационно сведение относно бандата на Капитана. След броени часове ще бъде публикувано с излизането на сутрешните издания.

— Разкажете!

— Аптекарят Хорн е отново заловен.

— Какво, старият отровител, дето офейка като труп от панделата?

— Точно той! Заловили го на границата при подозрителни обстоятелства: спял в копа сено. Тъй като не можал да се легитимира, задържали го и телеграфирали до столицата. По съвет на княз Ван Зоом съдия-следователят изпратил своите помощници, тайните полицаи Фридрих и Антон. Те идентифицирали подозрителния като аптекаря Хорн и го докарали обратно в столицата. Сега е отново върнат в затвора. Имал значително количество пари в себе си.

— Знае ли се откъде ги е взел?

— Кълнял се в мило и драго, че това били негови спестявания, които заделил настрана за тежки времена.

— Тоя тип е лисица. От него всичко може да се очаква, дори това.

— Така е.

Танцовата пауза свърши и музикантите се върнаха отново по местата си. Хаук, който от известно време се чувстваше по-тясно свързан с Холм, все още нямаше желание да прекрати разговора с него. Ето защо помоли третия виолинист:

— Виолини сега има достатъчно в капелата. Какво ще кажеш, ако застанеш за малко зад тимпаните? Така аз ще мога още мъничко да си побъбря с доктора. Ще те черпя с още една бира. Освен това биенето на тимпаните страшно ще разшири образованието ти.

Третият виолинист се съгласи ухилено и седна на мястото на Хаук в оркестъра. Музикантите започнаха с полка и дансингът отново се изпълни с двойки. Един келнер донесе на Хаук и Холм бира и двамата продължиха да разговарят за събитията на деня.

Преживелицата, която така приятелски бе сближила Хаук и Холм, беше един съвместно изпълнен номер, при който бе съдействал и княз Ван Зоом. Когато Елън Стартън замина след доктора за Стария континент и пристигна в града, кандидатства за място в „Столичен театър“. Така встъпи в конкуренция с танцьорката Леда. Двете трябваше една след друга да изиграят един спектакъл, за да може публиката да реши коя от тях е по-добрата. Леда подкупи шефа на клакьорите при „Столичен театър“ с пари и обещанието за един любовен час, ако постави на нейно разположение срещу Елън Стартън своите хора. Когато Ван Зоом и Холм научиха за това, режисираха една комедия, така че шефът на клакьорите прекара скъпо струващата супе (вечеря) не с Леда, а с преоблечения тимпанист, и стана за посмешище.

— Вие имахте късмет — каза Хаук сега. — Намерихте си един път жена. Нашего брата трябва ден и нощ да се скита все сам по тоя красив свят.

Холм се засмя.

— Вие също ще си намерите дамата на своето сърце. А пък и едва ли ще сте толкова самотен дотогава. Та вие сте още толкова млад и си имате семейство.

— Нямам.

— Какво? Нямате баща, майка?

— Не. Вече не са живи. А братя и сестри никога не съм имал.

— Съжалявам. — Холм стана сериозен. — Не знаех. В никой случай не съм искал да ви причиня болка.

— Нищо не сте ми причинили. Човек трябва да гледа фактите в очите. Освен това ви считам за приятел.

— Но сигурно имате други роднини?

— Също не.

— Никакви?

— Всички са мъртви! Всички измряха!

— Това действително е печално.

— Единственият роднина, който може би още е жив, е в Сибир.

— Какво прави там?

— Търговец на кожи е. Само за да ни ядоса, беше писал по-рано за богатството си. Тоя тип трябва да има много пари!

— В каква степен сте сроден с него?

— Той ми е чичо. Брат на баща ми.

— И в Сибир?

— Да. Това си има своите причини. Тоя тип е негодяй. Той и баща ми, двамата братя, се влюбили до ушите в едно и също момиче. Не е ли това дивотия? Добре че нямам брат, който да се заплесне някой път в същото момиче като мен.

Около устата на Хаук затрептя своеобразен, дяволит израз.

— Ама аз бих му дал да се разбере! Якичък съм си и като едното нищо ще се разправя не с един, а с двама братя!

— За Бога — ухили се Холм. — Я оставете на мира неродените си братя!

— Да, и бездруго не мога нищо да им направя, след като не съществуват. И така, двамата искали една и съща. Разбира се, можел да я спечели само единият, и това бил баща ми. Аз съм синът от този съюз. Но другият страшно се озлобил. Търсел начин да си отмъсти и чакал подходяща възможност. Двамата братя бяха кожухари. Бяха закупили голям запас от кожухарски изделия и бяха превърнали цялото си състояние в свободен капитал, за да ги платят. Чичо взе парите, за да ги предаде. Замина и повече не се върна. После се установи, че е духнал не само с тази сума, но е препродал и закупените кожухарски изделия. Запрашил през руската граница. Татко буквално се претрепа от работа и гладува до смърт, за да възстанови честта си. Не му се удаде. Почина преждевременно, от изтощение. От време на време идваше по някое писмо от Русия, напоследък от Сибир. В тях пишеше, че чичо е станал баснословно богат, но никога не биваше посочван адресът му. Искаше само да ни ядосва.

— Една не особено красива история — отбеляза Холм. — Нямах си и представа, че живеете толкова самотно. И толкова повече ме учудва, че сте винаги така разположен. Благодаря, че ми се доверихте.

— И на мен ми подейства благотворно веднъж да поговоря от душа. Но мисля, че вече трябва да се отправям към оркестъра и да се включа в свиренето.

Допиха си бирата и се сбогуваха с крепко ръкостискане. Хаук се върна при своите тимпани, а Холм напусна „Тиволи“.