Падналият ангел

1.

ВАТИКАН

Николо Морети, уредникът в базиликата „Св. Петър“, направи откритието, с което започна всичко. Беше 6,24 сутринта, но поради напълно невинна грешка в преписването, в първото си официално изявление Ватиканът съобщи за 6,42. Това бе само една от многобройните грешки, големи и малки, които щяха да наведат мнозина на заключението, че Светият престол крие нещо, както бе в действителност. Римокатолическата църква, каза един виден дисидент, е само на един скандал разстояние от забвението. Последното нещо, от което се нуждаеше сега Негово Светейшество, бе труп в свещеното сърце на християнския свят.

Скандалът бе и последното нещо, което Николо Морети очакваше да открие онази сутрин, когато пристигна във Ватикана един час по-рано от обичайното. Облечен в тъмен панталон и сиво палто до коленете, той бе едва забележим, докато бързаше през полутъмния площад към стълбите на базиликата. Поглеждайки надясно, той видя, че прозорците на третия етаж на Апостолическия дворец са осветени от запалените лампи. Негово Светейшество папа Павел VII вече бе буден. Морети се учуди дали Светият отец изобщо е спал. Ватиканът кипеше от слухове, че той страдал от болезнени пристъпи на безсъние, че през повечето нощи пишел в личния си кабинет или се разхождал сам из градините. Уредникът бе виждал това и преди. Накрая всички те губеха съня си.

Морети чу гласове зад себе си, обърна се и видя как от мрака изникват двама епископи от Курията. Те разговаряха оживено и не му обърнаха внимание, докато бързаха към Бронзовите врати, а после отново потънаха в сенките. Децата в Рим ги наричаха багароци - черни бръмбари. Морети бе свикнал с думата още от детинство и никой, освен папа Пий XII, не го беше мъмрил за нея. Оттогава не я казваше. Когато човек е наказан от самия наместник на Христа, помисли си Морети, той рядко повтаря грешката си.

Той изкачи стълбите на базиликата и влезе бързо през портала. Пет врати водеха до нефа. Всички те бяха затворени, освен една далеч вляво, Вратата на смъртта. На прага стоеше отец Хакобо, мършав мексикански духовник с посивяла щръкнала коса. Той отстъпи встрани, за да направи път на Морети, после затвори вратата и пусна тежкото резе.

- Ще се върна в седем да пусна твоите хора - съобщи му свещеникът. - Внимавай там горе, Николо. Вече не си млад.

Свещеникът се оттегли, а Морети потопи пръсти в светената вода и се прекръсти, преди да тръгне към центъра на широкия неф. Там, където другите спираха да погледнат с благоговение, Морети пристъпваше с увереността на човек, влизащ в собствения си дом. Като шеф на сампиетрини, официалните уредници на базиликата, той идваше в „Св. Петър“ шест сутрини седмично през последните двайсет и седем години. Именно благодарение на Морети и на хората му базиликата блестеше с небесна светлина, докато другите големи църкви в Европа изглеждаха винаги забулени в мрак. Морети се смяташе не само за слуга на папството, но и за партньор в начинанието. На папите бе поверена грижата за един милиард римока-толически души, но Николо Морети отговаряше за могъщата базилика, символизираща земната им власт. Той познаваше всеки квадратен сантиметър от сградата, от върха на Микеланджеловия купол до дълбините на криптата - всичките четиридесет и четири олтара, двайсет и седем параклиса, осемстотин колони, четиристотин ста-туй и триста прозореца. Знаеше къде има пукнатини и къде има теч. Знаеше кога сградата се чувства добре и кога я боли. Базиликата, когато говореше, нашепваше в ухото на Николо Морети.

В „Се. Петър“ простосмъртните някак си изглеждаха твърде малки и Морети, докато пристъпваше към папския олтар в сивото си палто, забележително наподобяваше оживял напръстник. Той коленичи пред изповедалнята и вдигна лице към небето. Почти на трийсет метра над него се извисяваше „Балдахинът“, четири спираловидни колони от бронз и злато, коронясани с величествен навес. Тази сутрин той бе частично скрит от алуминиевото скеле. Шедьовърът на Бернини, с украсените си фигури, с маслинови и лаврови клонки, привличаше праха и дима като магнит. Всяка година, в седмицата преди началото на Великите пости, Морети и хората му го почистваха грижливо. Във Ватикана се извършваха непрестанно ритуали и в почистването на „Балдахина“ също имаше такъв. Създаден от самия Морети, той гласеше, че след поставянето на скелето той пръв трябва да се покачи на него. Само шепа хора бяха виждали гледката от върха - и Николо Морети, като шеф на сампиетрини, държеше на привилегията да я съзре пръв.

Морети се изкачи до върха на предната колона, а после, след като се завърза с въжето, запълзя бавно на четири крака по стръмния навес. На самия връх се извисяваше кълбо върху четири подпори, увенчано с кръст. Това бе най-свещеното място на Римокатолическата църква, вертикалната ос от самия център на купола, насочена право надолу към гробницата на свети Петър. Тя представляваше самата идея, върху която се крепеше начинанието. Ти си Петър и на тоя камък ще съградя църквата Си. Когато първите бледи слънчеви лъчи осветяваха вътрешността на базиликата, Морети, верен слуга на папите, почти усещаше как Бог го потупва по рамото с пръст.

Както обикновено, той изгуби представа за времето. По-късно, при разпита от ватиканската полиция, не успя да си спомни точно колко време е прекарал отгоре на балдахина, преди да види предмета за пръв път. От високото той му заприлича на птица с прекършено крило. Предположи, че е нещо обичайно, брезент, оставен там от някой друг сампиетрино, или може би шал, изпуснат от някой турист. Те винаги губят вещите си, помисли си Морети, включително и неща, на които не им е мястото в църква.

Въпреки всичко, това трябваше да се разследва и Морети, изтръгнат от опиянението си, се завъртя предпазливо и започна продължителното си спускане към пода. Тръгна по напречния неф, но след няколко крачки осъзна, че предметът изобщо не е захвърлен шал или брезент. Приближавайки, видя засъхнала кръв по свещения мрамор на базиликата и очи, вперени нагоре в купола, не-виждащи - като на неговите четиристотин статуи.

- Господи - прошепна той, докато бързаше по нефа. - Моля те, помилуй бедната й душа.

Обществеността не разбра почти нищо за събитията, последвали непосредствено откритието на Николо Морети, защото те бяха извършени според най-строгата ватиканска традиция, в пълна секретност и с привкус на йезуитско лукавство. Например никой отвъд стените не разбра, че първият човек, когото Морети потърси, бе кардинал-протодяконът на базиликата, придирчив германец от Кьолн с изострено чувство за самосъхранение. Кардиналът беше прекарал тук достатъчно време, за да разпознае неприятностите веднага, което обяснява защо не си направи труда да докладва на полицията за инцидента, предпочитайки да извика истинския пазител на закона във Ватикана.

Пет минути по-късно Николо Морети стана свидетел на необикновена сцена - как личният секретар на Негово Светейшество папа Павел VII пребърква джобовете на мъртвата жена на пода в базиликата. Монсеньорът извади един предмет и тръгна към Апостолическия дворец. Докато стигне до канцеларията си, той вече бе задвижил нещата. Трябваше да се проведат две разследвания, заключи той, едно за пред обществото и едно за самия него. А за да може частното разследване да бъде успешно, то трябваше да се проведе от доверен и дискретен човек. Не е изненадващо, че монсеньорът избра за тази цел човек, който толкова приличаше на него. Един паднал ангел в черно. Един грешник в града на светците.

2.

ПИАЦА ДИ СПАНЯ, РИМ

Реставраторът тихо се облече на тъмно, за да не събуди жената. Легнала така, с разрошената си кестенява коса и разтворени устни, тя му напомни за „Спяща гола жена“ от Модиляни. Той остави заредената берета на леглото до нея. После дръпна юргана, разкривайки пищните й, заоблени гърди, и шедьовърът беше завършен.

Някъде заби църковна камбана. От завивките се надигна ръка, топла и набраздена от съня, и дръпна реставратора надолу. Жената го целуна, както винаги, със затворени очи. Косата й ухаеше на ванилия. По устните й се усещаха леки следи от виното, което пи предната вечер в един ресторант на хълма Авентин.

Жената го пусна, промърмори нещо неразбираемо и отново се унесе. Реставраторът я зави. После пъхна друга берета в колана на избелелите си дънки и излезе от апартамента. Паважът на Виа Грегориана блестеше на слабата светлина като току-що лакирана картина. Реставраторът постоя за миг пред прага на сградата, преструвайки се, че проверява нещо в мобилния си телефон. Трябваха му само няколко секунди да забележи мъжа, който го наблюдаваше иззад волана на паркирания седан „Ланча“. Той му махна приятелски - жест на тежка професионална обида, и тръгна към църквата „Тринита дей Монти“

Най-отгоре на Испанските стълби стара гатара¹ пускаше остатъци от храна на множеството мършави римски котки, които се въртяха в краката й. Облечена в парцали-во палто и забрадка, тя проследи реставратора с поглед предпазливо, докато той слизаше по площада. Среден на ръст, не повече от метър и седемдесет, той беше слаб като велосипедист. Лицето му бе издължено и се стесняваше към брадичката, с широки скули и тънък и изсечен като от дърво нос. Очите му искряха в неестествен нюанс на зеленото; косата му беше тъмна и посребрена по слепоочията. Чертите на лицето му можеха да се дължат на множество вероятни потекла, а реставраторът владееше достатъчно езици, за да се възползва максимално от това. През дългата си кариера той бе работил в Италия и другаде под множество псевдоними и националности. Италианските тайни служби, знаейки за миналите му подвизи, се опитаха да попречат на влизането му в страната, но отстъпиха след дискретната намеса на Светия престол. Поради причини, които никога не станаха обществено достояние, преди няколко години реставраторът прекара известно време във Ватикана, когато тя бе атакувана от ислямски терористи. В онзи ден бяха убити повече от седемстотин души, сред които четирима кардинали и осмина епископи от Курията. Самият папа бе леко ранен. Можеше да се нареди сред мъртвите, ако реставраторът не беше го предпазил от изстрела от ръчен противотанков гранатомет и не беше го отнесъл на безопасно място.

Италианците поставиха две условия за завръщането на реставратора: да пребивава в страната под истинското си име и да се съгласи да го следят. Първото той прие с известно облекчение, защото след цял живот, прекаран на тихия фронт, изгаряше от нетърпение да захвърли многобройните си псевдоними и да заживее някакво подобие на нормален живот. Второто условие обаче се оказа обременяващо. Задачата за следенето му постоянно се падаше на новобранци. В началото реставраторът леко се обиди, но после разбра, че го използват като цел за ежедневното си обучение в техниките на улично следене. Той правеше услуга на студентите си, като от време на време им се измъкваше, но винаги запазваше най-добрите си ходове в резерв, предвиждайки, че може да се озове в ситуация, изискваща измъкването му от италианската мрежа.

И така, когато тръгваше по тихите римски улици, той винаги бе следван най-малко от трима стажанти от италианските тайни служби, които имаха различни умения. Маршрутът му им предоставяше малко предизвикателства и изненади. Той тръгваше на запад през древния център на града и пристигаше, както обикновено, пред портата „Санта Анна“, бизнес входа на Ватикана. Тъй като това технически представляваше международна граница, наблюдателите нямаха избор и трябваше да поверят грижите за реставратора на швейцарската гвардия, която го пропускаше след бегъл преглед на документите му.

Реставраторът махна за сбогом към следващите го, сваляйки шапка, и после тръгна по Виа Белведере, покрай масленожълтата църква „Санта Анна“, покрай ватиканската печатница и централата на Ватиканската банка. До пощата той зави надясно, прекоси няколко двора и накрая стигна до врата без никакви отличителни знаци. Влезе в малко фоайе, където ватикански полицай седеше в стъклена кабинка.

- Къде е обичайният дежурен офицер? - попита реставраторът на бърз италиански.

- Снощи „Лацио“ игра с „Милан“ - обясни полицаят и вдигна апатично рамене.

Той прекара картата на реставратора през магнитното четящо устройство и му махна да минава през детектора за метал. Когато машината избръмча пронизително, реставраторът спря на място и кимна отегчено към полицейския компютър. На екрана, до сериозната снимка на реставратора, се появи специална бележка, написана от шефа на Ватиканската служба за сигурност. Полицаят я прочете два пъти, за да се увери, че я е разбрал правилно, после вдигна поглед и се втренчи в необикновено зелените очи на реставратора. Нещо в спокойствието на изражението му - и едва доловимата дяволита усмивка - предизвика неволното потреперване на полицая. Той кимна към следващите врати и изгледа напрегнато как реставраторът минава през тях, без да издаде и звук.

И така, помисли си полицаят, слуховете се оказаха верни. Габриел Алон, прочутият реставратор на картини на стари майстори, бивш израелски шпионин и екзекутор, и спасител на Светия отец, се беше завърнал във Ватикана. С натискане на един клавиш полицаят изчисти файла от монитора. После се прекръсти и за пръв път от години насам отправи молитва за покаяние. Странен избор, помисли си той, защото нямаше друг грях освен любопитството. Но той със сигурност щеше да му бъде простен. В края на краищата не всеки ден нисш ватикански полицай имаше шанса да се вгледа в лицето на една легенда.

Флуоресцентните лампи, намалени за през нощта, бръмчаха тихо, когато Габриел влезе в главната консервационна лаборатория на Ватиканската картинна галерия. Както обикновено, той пристигна пръв. Затвори вратата и изчака успокоителното тракване на автоматичните ключалки, после тръгна покрай редицата шкафове към черните завеси, спускащи се от тавана до пода в другия край на стаята. Малка табелка предупреждаваше, че помещението зад завесите е забранено за влизане. След като се вмъкна през пролуката, Габриел отиде веднага до количката си и огледа внимателно разположението на материалите си. Кутиите му с боя и разтворител си стояха точно така, както ги беше оставил. Така си стоеше и комплектът му четки със самуров косъм номер 7 на „Уинсър и Нютън“, заедно с онази с издайническото небесносиньо петно на върха, която винаги оставяше точно под ъгъл от трийсет градуса спрямо останалите. Това означаваше, че чистачите още веднъж бяха устояли на изкушението да влязат на работното му място. Съмняваше се дали колегите му биха проявили подобна сдържаност. Всъщност той заяви пред най-висшите власти, че е преместил машината за еспресо от мъничката си територия, прикрита със завеси, в стаята за почивка, най-популяр-ното място за сбирки на музейния персонал.

Съблече коженото си яке и включи две високи халогенни лампи. „Свалянето на Христос от кръста“, смятана от мнозина за най-хубавата картина на Караваджо, блесна под силната бяла светлина. За няколко секунди Габри-ел остана неподвижен пред извисяващото се платно, притиснал длан към брадичката си, наклонил глава на една страна, вперил очи в пленителния образ. Никодим, мускулест и босоног, гледаше настрани, докато смъкваше внимателно бледото, безжизнено тяло на Христос към плочата на надгробния камък, където то щеше да бъде подготвено за погребението. До Никодим стоеше Йоан Богослов, който, в своето отчаяно желание да докосне за последен път любимия си учител, без да иска, бе отворил раната на хълбока на Спасителя. Дева Мария и Мария Магдалина ги наблюдаваха тихо, навели глави, докато Мария Клеопа бе вдигнала ръце към небето и ридаеше. Това бе творба, изпълнена с огромна тъга и нежност, още по-поразителна заради революционното използване на светлината от Караваджо. Дори Габриел, който се труди над платното в продължение на седмици, винаги се чувстваше така, сякаш се натрапва в един сърцераздирателен момент на лична скръб.

Картината бе потъмняла от времето, особено от лявата страна на платното, където някога ясно се е виждал входът към гробницата. Сред изтъкнатите италиански изкуствоведи имаше неколцина - сред които и Джакомо Бенедети, видният специалист по Караваджо от „Иституто Чентрале пер ил Рестауро“, - които се чудеха дали гробницата трябва да се възстанови на това видно място. Бенедети бе принуден да сподели мнението си пред репортер от „Ла Република“, защото реставраторът, избран за проекта, по неведоми причини не бе потърсил съвета му, преди да започне работа. Нещо повече, Бенедети намираше за отчайващ факта, че музеят не бе обявил публично името на реставратора. В продължение на много дни вестниците се надпреварваха да звънят до Ватикана, молейки администрацията да вдигне воала на мълчанието. Как е възможно, беснееха те, национално съкровище като „Свалянето от кръста“ да бъде поверено на човек без име? Бурята най-накрая утихна, когато Антонио Калвези, главният реставратор във Ватикана, призна, че въпросният човек имал безупречна репутация, включително две майсторски реставрации за Светия престол -„Разпятието на св. Петър“ от Гуидо Рени и „Мъченичеството на св. Еразъм“ от Никола Пусен. Калвези пропусна да спомене, че и двата проекта, извършени в отдалечена вила в Умбрия, бяха забавени заради операциите, които реставраторът трябваше да проведе за тайната разузнавателна служба на Израел.

Габриел се надяваше да реставрира Караваджо също в усамотение, но заповедта на Калвези картината да не напуска Ватикана,не му остави друга възможност, освен да работи в лабораторията, заобиколен от постоянния персонал. Той бе обект на неспирно любопитство, но това можеше да се очаква. В продължение на много години те вярваха, че той е един много надарен, но темпераментен реставратор на име Марио Делвекио, а сега научиха нещо напълно различно. Но ако се чувстваха измамени, те не го показваха. Действително, в по-голямата си част, те се отнасяха към него търпеливо, естествено отношение към онези, които се грижат за повредени предмети. Пазеха тишина в негово присъствие, осъзнавайки напълно очевидната му нужда от уединение, и внимаваха да не го гледат дълго в очите, сякаш се страхуваха от онова, което могат да открият там. В онези редки случаи, когато се обръщаха към него, забележките им се ограничаваха предимно до шеги и изкуство. А когато шегите преминаваха към политиката в Близкия изток, те с уважение премълчаваха критиките срещу родната му страна. Само Енрико Бачи, който лобираше силно за реставрацията на Караваджо, възрази срещу присъствието на Габриел поради морални причини. Той нарече черната завеса „Ограда на разделението“ и залепи плакат „Свободна Палестина“ на стената в малкия си офис.

Габриел изля върху палитрата си малка локвичка разтворител, добави няколко гранули сух пигмент и разреди сместа с още разтворител, докато тя достигне желаната консистенция и Наситеност. После си сложи увеличителни очила и фокусира поглед върху дясната ръка на Христос. Тя висеше, както в „Пиета“ на Микеланджело, с пръсти, сочещи алегорично към ъгъла на надгробния камък. От няколко дни Габриел се опитваше да оправи малките драскотини по ставите на пръстите. Той не бе първият художник, борил се упорито с композицията; самият Караваджо бе нарисувал пет други версии, преди най-накрая да завърши картината през 1604 г. За разлика от предишната му поръчка - доста противоречива картина със смъртта на Богородица, която най-накрая била извадена от църквата „Санта Мария дела Скала“, - „Свалянето от кръста“ веднага била прославена като шедьовър и славата й се разнесла бързо из цяла Европа. През 1797 г. картината привлякла погледа на Наполеон Бонапарт, един от най-големите грабители на художествени произведения и антики в историята, и била откарана през Алпите в Париж. Останала там до 1817 г., когато била върната под опеката на папството и била окачена във Ватикана.

За няколко часа лабораторията бе на разположение само на Габриел. После, точно в десет часа римско време, той чу щракването на автоматичните ключалки, последвано от тежкото трополене на Енрико Бачи. Сетне дойде Донатела Ричи, експерт по Ранния ренесанс, която нашеп-на нещо успокоително на поверената й картина. След това се появи Томазо Антонели, една от звездите при реставрирането на Сикстинската капела, който винаги пристъпваше на пръсти през лабораторията с обувките си с каучукови подметки, промъквайки се като нощен крадец.

Накрая, в десет и половина, Габриел чу отчетливото почукване от ръчно изработените обувки на Антонио Калвези по линолеума на пода. Няколко секунди по-кьсно Калвези влезе вихрено през черната завеса като матадор. С рошавия кичур на челото си и с постоянно разхлабената си вратовръзка той приличаше на човек, закъсняващ за среща, на която предпочита да не отиде. Настани се на висока табуретка и задъвка замислено рамката на очилата си за четене, докато разглеждаше работата на Габриел.

- Не е зле - възкликна Калвези с искрено възхищение.

- Сам ли го направи, или Караваджо намина да се справи лично с реставрацията?

- Помолих за помощта му - отговори Габриел, - но него го нямаше.

- Наистина ли? Къде беше?

- Пак в затвора „Тор ди Нона“. Очевидно е бродил с меч по „Кампо Марцио“*.

- Пак ли? - Калвези се наведе по-близо към платното.

- Ако бях на твое място, щях да се замисля дали да не оправя тези пукнатини върху показалеца.

Габриел вдигна увеличителните си очила и подаде палитрата на Калвези. Италианецът реагира с помирителна усмивка. Самият той беше даровит реставратор - всъщност на младини двамата мъже бяха съперници, - но минаха много години, откак бе докоснал платно с четка за последен път. Сега през повечето време Калвези преследваше парите. Въпреки всичките си богатства, Ватиканът бе принуден да разчита на милостта на непознати да се грижат за необикновената му колекция от произведения на изкуството и антики. Нищожното договорено възнаграждение на Габриел беше частица от онова, което той печелеше от частни реставрации. Това обаче бе малка цена за единствената възможност в живота му да почисти картина като „Свалянето от кръста“.

- Някакъв шанс да привършиш скоро? - попита Калвези. - Иска ми се да я върна в галерията за Страстната седмица.

- Кога се пада тази година?

- Ще се престоря, че не съм чул това. - Калвези хвърли разсеян поглед към материалите върху масичката на Габриел.

- Имаш ли нещо наум, Антонио?

- Един от най-важните ни покровители ще мине утре през музея. Американец. С много дълбоки джобове. Джобове, които поддържат функционирането на това място.

- И?

- Помоли да види Караваджо. Всъщност се чудеше дали някой не може да му изнесе кратка лекция по реставрация.

- Пак ли си дишал ацетон, Антонио?

- Няма ли поне да му позволиш да види картината?

-Не.

- Защо не?

Габриел погледна към платното и замълча за момент.

- Защото няма да бъде честно спрямо него - заключи най-накрая той.

- Спрямо благодетеля?

- Спрямо Караваджо. Реставрацията трябва да бъде нашата малка тайна, Антонио. Нашата работа е да идваме и да си отиваме, без да ни видят. И трябва да се върши в уединение.

- Ами ако получа разрешението на Караваджо?

- Само не го питай, докато държи меч в ръката си. - Габриел спусна увеличителните очила и продължи работата си.

- Знаеш ли, Габриел, ти си точно като него. Упорит, самонадеян и прекалено талантлив, което не е за твое добро.

- Мога ли да направя още нещо за теб, Антонио? -попита Габриел, почуквайки нетърпеливо с четката си по палитрата.

- Не мен - отговори Калвези, - а теб те търсят в капелата.

- Коя капела?

- Единствената, която има значение.

Габриел избърса четката и я постави внимателно на масичката. Калвези се усмихна.

- Имаш още една прилика с твоя приятел Караваджо.

- Каква?

- Параноята.

- Караваджо е имал основание да бъде параноик. Аз също.

¹Четвърти централен район на Рим; Марсово поле (итал.). — Б. р.

3.

СИКСТИНСКАТА КАПЕЛА

547-те квадратни метра на Сикстинската капела вероятно са най-посещаваното място в Рим. Всеки ден няколко хиляди туристи се вливат през доста обикновените й порти, за да извият шия в почуда към величествените фрески, украсяващи стените и тавана, надзиравани от жандармите в сини униформи, които сякаш нямат друга работа, освен постоянно да молят за silenzio. Да застанеш сам в храма обаче, означава да го почувстваш, както възнамерявал съименникът му папа Сикст IV. С приглушени светлини и без присъствието на тълпите, бе почти въз-можно да се чуят кавгите от изминалите конклави или да се види Микеланджело върху своето скеле, поставящ заключителните щрихи от „Сътворението“.

Върху западната стена на храма е другият сикстински шедьовър на Микеланджело - „Страшният съд“. Започнат трийсет години след завършването на тавана, той изобразява Апокалипсиса и Второто пришествие на Христос с всичките души на човечеството, издигащи се или падащи, за да срещнат вечната си награда или наказание във вихрушка от цвят и страдание. Фреската е първото нещо, което кардиналите виждат, когато влизат в храма, за да изберат нов папа, и в онази сутрин тя изглеждаше глав-ната грижа на един-единствен свещеник. Висок, слаб и поразително красив, той бе облечен в черно расо с пурпурен пояс и кант, всичко изработено ръчно от църковния шивач до Пантеона. Тъмните му очи излъчваха жестока и непреклонна интелигентност, докато формата на челюстта му показваше, че е опасно да го ядосаш, което си беше и самата истина. Монсеньор Луиджи Донати, личен секретар на Негово Светейшество папа Павел VII, имаше малко приятели зад стените на Ватикана, само временни съюзници и заклети съперници. Те често го наричаха Клерикала Распутин, истинската власт зад папския трон или Черния папа, неласкаво напомняне за йезуитското му минало. Донати нямаше нищо против. Макар да беше предан ученик на Игнаций и Августин, той разчиташе повече на напътствията на един светски италиански философ на име Макиавели, който съветваше, че за един владетел е далеч по-добре да се страхуват от него, отколкото да го обичат.

Сред множеството прегрешения на Донати, поне в очите на някои членове от ватиканския клюкарски папски двор, бяха необичайно близките му връзки с прочутия шпионин и убиец Габриел Алон. Партньорството им не се подчиняваше на историята и вярата - Донати, воинът на Христа, и Габриел, човекът на изкуството, който поради стечение на обстоятелствата, по рождение, бе принуден да води таен живот, изпълнен с насилие. Въпреки тези очевидни различия, те имаха и много общи неща. И двамата бяха мъже с висок морал и принципи, и двамата вярваха, че важните неща се вършат най-добре в уединение. По време на дългото им приятелство Габриел бе действал както като защитник на Ватикана, така и като разобличител на най-мрачните му тайни и Донати, силният човек в черно на Светия отец, бе станал негов охотен съучастник. Така двамата мъже направиха много, за да подобрят тихомълком мъчителните отношения между католиците по света и техните дванайсет милиона далечни духовни братовчеди, евреите.

Габриел застана безмълвен до Донати и вдигна поглед към „Страшния съд“. Край центъра на изображението, до левия крак на Христос, се намираше един от двата автопортрета, които Микеланджело бе скрил във фреските.

Тук той се беше нарисувал като св. Вартоломей, хванал одраната си кожа, може би едно недотам тънко възражение срещу тогавашните критици на неговата работа.

- Предполагам, че си бил тук и преди - обади се Донати, а звучният му глас отекна в празния храм.

- Само веднъж - отговори Габриел след миг. - Беше през есента на 1972 г., дълго преди реставрацията. Представях се за германски студент, пътуващ из Европа. Дойдох тук следобед и останах чак докато пазачите ме принудиха да си тръгна. На следващия ден...

Гласът му пресекна. На следващия ден, с образа на Микеланджело за края на света, все още пресен в съзнанието му, Габриел влезе във фоайето на мръсен блок на площад „Анибалиано“. Пред асансьора, с бутилка смокиново вино в едната ръка и „Хиляда и една нощ“ в другата, стоеше кльощав палестински интелектуалец на име Ваел Абдел Цвайтер. Палестинецът беше член на терористичната група „Черният септември“, подготвила Мюнхенското клане на Олимпийските игри, и заради това тайно бе осъден на смърт. Габриел помоли спокойно Цвайтер да каже името си на глас. После го простреля единайсет пъти, по веднъж за всеки израелец, убит в Мюнхен. През следващите месеци Габриел уби още петима членове на „Черният септември“ - началото на една забележителна кариера, продължила повече, отколкото той възнамеряваше. Работейки по заповед на своя покровител, легендарния супершпионин Ари Шамрон, той проведе някои от най-паметните операции в историята на израелското разузнаване. Сега, изморен и съсипан, той се завърна в Рим - мястото, където започна всичко. И един от малцината хора на света, на които можеше да се довери, бе католическият свещеник Луиджи Донати.

Габриел обърна гръб на „Страшния съд“ и се вгледа по протежение на правоъгълния храм, покрай фреските на Ботичели и Перуджино, към малката тумбеста печка, където изгаряха бюлетините от папските конклави. После изрецитира:

- Трета книга Царства - каза Донати. - Глава шеста, стих втори.

Габриел вдигна лице към тавана.

- Предците ти неслучайно са построили този доста обикновен храм с точните размери на Соломоновия храм. Но защо? Дали са искали да отдадат уважението си на своите по-стари братя, евреите? Или са заявили, че старият закон е изместен от новия закон, че древният храм е бил пренесен в Рим заедно със свещеното съдържание на Светая светих?

- Може би по малко и от двете - отговори философски Донати.

- Колко дипломатично от твоя страна, монсеньор.

- Бях обучен като йезуит. Объркването на хората е силната ни страна.

Габриел си погледна часовника.

- Доста късно сутринта е, а това място е още празно.

- Да - отвърна разсеяно Донати.

- Къде са туристите, Луиджи?

- За момента само музеите са отворени за посещение.

- Защо?

- Имаме проблем.

- Къде?

Донати се намръщи и наведе глава наляво.

Стълбите, водещи от блясъка на Сикстинската капела към най-великолепната църква в християнския свят, несъмнено са грозни. Сиво-зеленият тунел със зацапани циментови стени изведе Габриел и Донати в базиликата, недалеч от параклиса „Пиета“. В центъра на нефа, върху ясно различимата форма на човешко тяло, бе разпънат жълт брезент. Над него стояха двама мъже. Габриел ги познаваше и двамата. Единият беше полковник Алоис Мецлер, комендантът на Папската швейцарска гвардия. Другият беше Лоренцо Витале, шеф на Корпо дела Джен-дармерия, 130 членната ватиканска полиция. В предишния си живот Витале бе разследвал случаи с правителствена корупция за мощната италианска Гуардия ди Финанца. Мецлер беше пенсионер от швейцарската армия. Предшественикът му, Карл Брюнер, бе убит в терористичната атака на Ал Кайда срещу Ватикана.

Двамата вдигнаха поглед едновременно и видяха как Габриел прекосява нефа до втория най-властен човек в Римокатолическата църква. Мецлер определено беше недоволен. Той протегна ръка към Габриел със студената прецизност на швейцарски часовник и кимна веднъж в официален поздрав. На ръст и по фигура той приличаше на Донати, но бе благословен от Всемогъщия с изпъкнало, мършаво лице на хрътка. Беше облечен в тъмносив костюм, бяла риза и сребриста банкерска вратовръзка. Оредяващата му коса бе остригана като стърнище; малки очила без рамки очертаваха чифт критични сини очи. Мецлер имаше приятели в швейцарските служби за сигурност и знаеше за миналите подвизи на Габриел на родната си територия. Присъствието му в базиликата беше интригуващо. Строго погледнато, труповете във Ватикана попадаха под юрисдикцията на жандармерията, а не на швейцарската гвардия - освен, разбира се, ако не засягаха сигурността на папата. Ако случаят беше такъв, Мецлер разполагаше със свободата да си навира носа навсякъде, където поиска. Почти навсякъде, помисли си Габриел, защото зад стените имаше места, където дори на командира на дворцовата гвардия му бе забранено да влиза.

Донати се спогледа с Витале, после нареди на полицейския шеф да махне брезента. Тялото очевидно бе паднало от голяма височина. Останките представляваха безформена маса от изпочупени кости и смазани органи, обвити от разкъсана кожа. Забележителното бе, че привлекателното лице бе останало непокътнато. Също и идентификационната карта на шията. На нея пишеше, че принадлежи на служителка от Ватиканските музеи. Габриел не си направи труда да прочете името. Мъртвата жена беше Клаудия Андреати, куратор в отдела за антики.

Габриел се наведе до тялото с лекотата на човек, свикнал с присъствието на мъртъвци, и го огледа, сякаш то бе картина, нуждаеща се от реставрация. Беше облечена като всички мирянки във Ватикана - професионално, но благочестиво: тъмен панталон, сива жилетка и бяла блуза. Вълненото й палто беше разкопчано и проснато на пода като разгъната пелерина. Дясната ръка бе увита около корема. Лявата бе протегната в права линия от рамото, а китката бе леко сгъната. Габриел повдигна внимателно от лицето няколко кичура от дългата до раменете коса, разкривайки очи, които си оставаха отворени и сякаш бдителни. Последния път, когато ги видя, те го оглеждаха на едни стълби в музея. Срещата стана няколко минути преди девет часа предишната вечер. Габриел тъкмо излизаше след дълъг сеанс пред Караваджо; Клаудия притискаше към гърдите си куп папки и се връщаше към офиса си. Макар да изглеждаше малко притеснена, тя едва ли приличаше на жена, готова да се самоубие в „Св. Петър“. Всъщност, помисли си Габриел, тя дори флиртуваше леко с него.

- Познавате ли я? - попита Витале.

— Не, но знам коя е. — Това бе професионален импулс. Дори оттеглил се от активна служба, Габриел не можеше да престане да съставя мислени досиета за хората около себе си.

- Забелязах, че и двамата сте работили до късно снощи. - Италианецът успя да каже това като уж случайна забележка, но не прозвуча така. - Според дневника от бюрото на охраната, вие сте излезли от музея в 20,47. Доктор Андреати е тръгнала малко след това, в 20,56.

- До това време аз вече съм бил напуснал територията на града държава през портата „Санта Анна“.

- Знам. - Витале се усмихна сухо. - Аз също проверих тези дневници.

- Значи, вече не съм заподозрян за смъртта на моята колежка? - попита язвително Габриел.

- Простете ми, синьор Алон, но когато се появите във Ватикана, често умират хора.

Габриел вдигна очи от тялото и погледна към Витале. Макар да минаваше шейсетте, полицейският шеф притежаваше красивите черти и постоянния тен на застаряващ италиански филмов идол, от онези, които карат със свален гюрук по Виа Венето с млада девойка до себе си. В Гуардия ди Финанца го считаха за непреклонен фанатик, кръстоносец, заел се да унищожи корупцията, бич за италианската политика и търговия от поколения насам. Той не успя и намери убежище зад стените на Ватикана, за да защитава своя папа и неговата Църква. Също като Габриел, той бе свикнал с присъствието на мъртъвци. Но все пак, изглежда, не можеше да погледне към жената върху пода на любимата си базилика.

- Кой я намери? - попита Габриел.

Витале кимна към група сампиетрини, застанали надолу в нефа.

- Пипали ли са нещо?

- Защо питате?

- Тя е боса.

- Намерихме едната й обувка до балдахина. Другата намерихме пред олтара на свети Йосиф. Предполагаме, че са се изхлузили при падането. Или...

- Или какво?

- Възможно е да ги е пуснала от галерията на купола, преди да скочи.

- Защо?

- Може би е искала да види дали наистина има кураж да го направи - предположи Мецлер. - Момент на съмнение.

Габриел погледна нагоре. Точно над латинския надпис в основата на купола се намираше зрителската платформа. По ръба й се издигаше висок до кръста метален парапет. Той бе достатъчен да затрудни самоубийството, но не и да го направи невъзможно. Всъщност през няколко месеца на жандармите на Витале им се налагаше да попречат на някоя бедна душа да се хвърли в благословената бездна. Но късно вечерта, когато базиликата бе затворена за публика, Клаудия Андреати бе разполагала с цялата галерия само за себе си.

- Час на смъртта? - попита тихо Габриел, сякаш задаваше въпроса на самия труп.

- Не е ясно - отговори Витале.

Габриел огледа вътрешността на базиликата, сякаш искаше да напомни на италианеца къде се намират. После попита как е възможно да не са определили часа на'смъртта.

- Веднъж седмично - отговори Витале - Службата за сигурност изключва камерите за рутинно рестартиране на системата. Ние го правим вечер, когато базиликата е затворена. Обикновено не представлява проблем.

- Колко време са били изключени?

- От девет до полунощ.

- Какво съвпадение. - Габриел погледна отново към тялото. - Как предполагате, каква е вероятността да е решила да се самоубие точно когато камерите са били изключени?

- Може би изобщо не е съвпадение - намеси се Мецлер. - Може би е избрала времето нарочно, за да няма видеозапис на смъртта й.- Откъде ще знае, че камерите са изключени?

- Тук всички го знаят.

Габриел поклати бавно глава. Въпреки многобройните външни заплахи - от терористи и други нарушители, мерките за сигурност в границите на най-малката държава в света си оставаха потресаващо небрежни. Нещо повече, хората, работещи зад стените й, се радваха на необикновена свобода на придвижването. Те знаеха вратите, които никога не се заключваха, параклисите, които никога не се използваха, и складовите помещения, където бе възможно да интригантстваш, да сплетничиш или да галиш тялото на любовницата си в пълно уединение. Знаеха също тайните проходи, водещи в базиликата. Самият Габриел знаеше един-два.

- Имало ли е някой друг в базиликата по това време?

- Поне ние не знаем за някого - отговори Витале.

- Но не можете да изключите тази възможност.

- Точно така. Но никой не е докладвал за нещо необичайно.

- Къде е дамската й чанта?

- Оставила я е горе в галерията, преди да скочи.

- Липсва ли нещо?

- Поне ние не знаем.

Но нещо наистина липсваше; Габриел беше сигурен в това. Той затвори очи и за миг видя Клаудия от предишната вечер - сърдечната усмивка, кокетния поглед на кафявите й очи, купчината папки, която притискаше към гърдите си.

И златното кръстче на шията й.

- Бих искал да огледам галерията - заяви той.

- Ще ви заведа горе - отговори Витале.

- Не е необходимо. - Габриел се изправи. - Сигурен съм, че монсеньорът ще бъде любезен да ми покаже пътя.

4.

БАЗИЛИКАТА „СВ. ПЕТЪР“

Имаше два начина да се изкачиш от пода на базиликата до основата на купола - по дългата, виеща се стълба или с асансьора, достатъчно голям, за да побере две дузини охранени поклонници. Донати, заклет пушач, предложи асансьора, но Габриел тръгна към стълбата.

- Асансьорът се затваря следобед, след като пуснат последната група туристи. Няма начин Клаудия да го е използвала късно вечерта.

- Вярно - съгласи се Донати с мрачен поглед към ръчно изработените си мокасини, - но има няколкостотин стъпала.

- И ние ще претърсим всяко едно от тях.

- Какво ще търсим?

- Когато видях Клаудия снощи, тя носеше на шията си златно кръстче.

- И?

- Сега го няма.

Габриел застана на първото стъпало, с Донати по петите, и тръгна бавно нагоре. Внимателното му претърсване на стълбата не доведе до нищо, освен до няколко захвърлени входни билета и смачкана брошура, рекламираща услугите на едно недотам непорочно начинание с участието на девойки от Източна Европа. Най-отгоре на стълбата имаше площадка. В едната посока се намираше терасата на покрива; в другата - наблюдателната галерия към купола. Габриел надзърна през парапета към миниатюрните оттук фигури на Витале и Мецлер, после тръгна бавно по тясната пътечка, свел очи към износения мрамор. След няколко крачки откри кръстчето. Закопчалката беше непокътната, но тънката златна верижка беше скъсана.

- Може да я е скъсала, преди да се покачи на парапета - предположи Донати, разглеждайки скъсаната верижка под светлината на един от шестнайсетте прозореца в купола.

- Всичко е възможно. Но по-вероятното обяснение е, че някой друг е скъсал верижката.

- Кой?

- Онзи, който я е убил. - Габриел замълча за момент. -Вратът й е скършен като клонка, Луиджи. Предполагам, че счупването може да е станало при удара, но смятам, че се е случило тук. Убиецът й вероятно не е забелязал, че е скъсал верижката на кръстчето й. Но е забелязал обувките. Ето защо ги намерихме толкова надалеч една от друга. Навярно ги е хвърлил през парапета, преди да избяга.

- Доколко си сигурен, че е била убита?

- Колкото теб. - Габриел огледа внимателно лицето на Донати. - Нещо ми подсказва, че знаеш повече, отколкото ми казваш, Луиджи.

- Виновен по всички обвинения.

- Има ли нещо, което искаш да изповядаш, монсеньор?

- Да - кимна Донати, поглеждайки към пода на базиликата. - Възможно е човекът, отговорен за смъртта на Клаудия Андреати, да стои точно пред теб.

Те излязоха на терасата върху покрива на базиликат» да се разходят сред апостолите и светците. Черното расо на Донати се издуваше и плющеше от студения вятър. В едната му ръка, навита като броеница, блестеше златнатщ верижка на Клаудия.

- Тя провеждаше... - Донати замълча за момент, сякаш търсеше подходящата дума. - ...разследване - поясни най-накрая.

- Какво разследване?

- От онези, които постоянно правим тук.

- Секретно разследване - кимна Габриел. - Поръчано от теб, разбира се.

- По заповед на Светия отец - допълни бързо Донати.

- А какво е естеството на разследването?

- Както знаеш, в света на изкуството и в кураторската общност се вихреше дебат за това кой е собственик на антиките. От векове насам великите европейски империи са плячкосвали съкровищата на античния свят с безразсъдна страст. Розетският камък, Елгинският мрамор, величествените храмове на Древен Египет - списъкът продължава до безкрай. Сега страните, където са открити находките, искат да им върнат символите на тяхното културно наследство. И често се обръщат към полицията и съда за помощ при връщането им.

- Бояли сте се, че Ватиканските музеи са уязвими?

- Вероятно да. - Донати спря до фасадата на базиликата и посочи към египетския обелиск в центъра на площада. - Той е един от осемте тук, в Рим. Изваяни са от майсторите на една империя, която вече не съществува, и са донесени тук от войниците на друга империя, която също вече не съществува. Трябва ли да ги върнем в Египет? Ами Венера Милоска или Крилатата Нике от Са-мотраки? Наистина ли ще им бъде по-добре в Атина, отколкото в Лувъра? Дали там ще ги видят повече хора?

- По този въпрос ми звучиш малко остро.

- Враговете ми ме бъркат с либерал, който се опитва да разруши Църквата. В действителност, въпреки йезуитското ми образование, аз съм абсолютен доктринер.

Смятам, че великите антични съкровища трябва да се излагат във велики музеи.

- Защо Клаудия?

- Защото ми се противопостави категорично - отговори Донати. - Не исках докладът да бъде потулване на истината. Исках потенциала за най-лошия сценарий, голата истина за произхода на всеки предмет, който притежаваме. Ватиканската колекция е сред най-старите и най-големите в света. И повечето експонати са с напълно недоказан произход.

- Което означава, че не знаете откъде точно са дошли.

- Или дори как са придобити. - Донати поклати бавно глава. - Може да ти е трудно да повярваш, но до 30-те години на XX век Ватиканската библиотека е нямала свястна каталожна система. Книгите са се подреждали по размер и цвят. Размер и цвят - повтори скептично той. - Боя се, че каталозите в музеите не са много по-добри.

- И ти помоли Клаудия да се заеме с преглед на колекцията, за да види дали някои експонати не са компрометирани.

- И специално наблегнах върху египетските и етруските колекции - допълни Донати. - Но трябва да призная, че разследването на Клаудия беше напълно отбранително по своя характер. Нещо като мениджър на кампания, който разследва собствения си кандидат, за да изрови някоя мръсотия, която опонентът му би могъл да открие.

- А ако откриеше проблем?

- Можехме да претеглим внимателно възможностите си - обясни Донати с адвокатска прецизност. - Продължителното обмисляне е наша специалност. Това е една от причините да сме още тук след две хиляди години.

Двамата мъже се обърнаха и погледнаха към купола. Габриел попита колко време Клаудия е работила по проекта.

- Шест месеца.

- Кой още знаеше за него?

- Само директорът на музея. И Светият отец, разбира се.

- Споделяла ли ти е за някакви открития?

- Още не. - Донати се поколеба. - Но имахме планирана среща. Тя обясни, че трябвало да ми каже нещо спешно.

- Какво беше?

- Не уточни.

- Кога трябваше да се срещнете?

- Снощи. — Свещеникът направи пауза и допълни: — В девет часа.

Габриел спря и се обърна към Донати:

- Защо толкова късно?

- Управлението на Църква с един милиард души е тежка работа. Това бе единственото ми свободно време.

- Какво стана?

- Клаудия се обади на помощника ми и помоли да отложим срещата за тази сутрин. Не обясни защо.

Донати извади цигара от елегантна златна табакера и я почука по капака, преди да я запали със златна запалка. Не за пръв път Габриел трябваше да си припомни, че високият мъж в черно всъщност е католически свещеник.

- В случай че се чудиш - продължи Донати, - не съм убил Клаудия Андреати. Нито знам защо някой би искал смъртта й. Но ако се огласи, че съм имал планирана среща с нея във вечерта на смъртта й, ще бъда поставен в затруднено положение, меко казано. Също и Светият отец.

- Поради което ти не спомена нищо за това пред Витале и Мецлер.

Донати замълча.

- Какво искаш от мен, Луиджи?

- Искам да ми помогнеш да защитя моята Църква от още един скандал. И себе си също.

- Какво предлагаш?

- Две разследвания. Едното ще бъде проведено от Витале и жандармерията. То ще бъде кратко по времетраене и ще стигне до заключението, че доктор Андреати е отнела живота си, хвърляйки се от галерията на купола.

- Рим каза; случаят е закрит.

- Амин.

- А второто разследване?

- То ще бъде проведено от теб - заяви Донати. - И резултатите от него ще бъдат представени само на един човек.

- Личния секретар на Негово Светейшество папа Павел VII.

Донати кимна.

- Дойдох в Рим да реставрирам една картина, Луиджи.

- Нямаше да бъдеш в Рим без намесата на моя работодател и на мен. А сега искаме да ни върнеш услугата.

- Каква християнска постъпка от твоя страна, монсеньор.

- На Христос никога не му се е налагало да управлява църква. А на мен ми се налага.

Габриел се усмихна, макар да не му беше до смях.

- Казал си на италианските служби за сигурност, че ти трябвам, за да почистя Караваджо. Нещо ми подсказва, че те няма да останат доволни, ако разберат, че провеждам разследване за убийство.

- Предполагам, че ще трябва да ги заблудим. Довери ми се - допълни Донати, - няма да е за пръв път.

Те спряха до парапета. Точно отдолу, в малкото дворче пред входа на Ватиканския некропол, тялото на Клаудия Андреати бе натоварено в частен микробус. Лорен-цо Витале стоеше на няколко крачки като опечален до открит гроб.

- Трябват ми няколко неща, за да започна - обясни Габриел, наблюдавайки ватиканския полицейски шеф. - И искам да ми ги осигуриш без знанието на Витале.

- Например?

- Копие от твърдия диск на компютъра в офиса й, заедно с телефонните й разпечатки и цялата документация, която е събрала, докато е правила прегледа на ватиканската колекция.

Донати кимна.

- Междувременно - каза той - може би е разумно да огледаме апартамента на Клаудия, преди Витале да получи разрешение от италианските власти и да го направи сам.

- Как предлагаш да се промъкна през входната врата?

Луиджи подаде на Габриел връзка ключове.

- Откъде ги взе?

- Правило номер едно във Ватикана - усмихна се Донати. - Не задавай твърде много въпроси.

5.

ПИАЦА ДИ СПАНЯ, РИМ

Докато пресслужбата на Ватикана потвърди, че доктор Клаудия Андреати, уважаваният куратор в отдела за антики, се е самоубила в базиликата „Св. Петър“, слуховете за кончината й проникнаха навсякъде в малкото клю-карско селце, известно като Светия престол. Работата в реставрационната лаборатория престана, тъй като персоналът се събра край работните маси да се чуди как така са пропуснали признаците за емоционално разстройство у доктор Андреати, как е възможно да работиш с някого толкова години и да знаеш толкова малко за личния му живот. Габриел промърмори няколко подходящи думи на съчувствие, но през повечето време си остана в своя уединен ъгъл в лабораторията. Остана там заедно с Караваджо до късно следобед, когато се върна в апартамента на Пиаца ди Спаня в ледения дъжд. Откри Киара, облегнала се на кухненския плот. Тъмната й коса бе прибрана на тила с кадифена панделка. Очите й не се откъсваха от телевизора, където един репортер от Би Би Си разказваше история за трагично самоубийство, застанал под компютърно генериран надпис, който гласеше

Когато на екрана се появи снимка на Клаудия, Киара поклати бавно глава.

- Такова красиво момиче. Някак си винаги е по-трудно да го разбереш, когато са красиви.

Извади тапата от бутилката „Санджовезе“ и наля две чаши. Габриел посегна към своята, после спря. Тъмно и гъсто, виното бе с цвета на кръв.

- Нещо не е наред ли?

- Донати ме помоли да огледам тялото.

- Че защо ще го прави?

- Искаше второ мнение.

- Не мисли, че се е самоубила?

- Не. Аз също.

Разказа на Киара за скъсаната верижка, за обувките, приземили се твърде далеч една от друга, за тайния преглед на ватиканската антична колекция. Накрая й каза за спешната среща, която е трябвало да се проведе в офиса на Донати.

- Сега разбирам проблема - кимна Киара. - Привлекателна жена, куратор, трябва да се срещне с могъщия личен секретар. Вместо това се оказва мъртва.

- Оставяйки всички привърженици на конспиративните теории по света да спекулират, че могъщият личен секретар някак си е замесен в смъртта й.

- Което обяснява защо те моли да му помогнеш да потулите нещата.

- Не бих го описал така.

- А как?

- Една частна мисия за откриване на факти, като онези, които провеждах на булевард „Цар Саул“.

На булевард „Цар Саул“ се намираше израелското външно разузнаване. То носеше дълго и умишлено подвеждащо име, нямащо почти нищо общо с истинското естество на работата му. Дори бившите агенти, като Габриел и Киара, го наричаха, само Службата и по никакъв друг начин.

- Това притежава всички предпоставки за още един ватикански скандал - предупреди го Киара. - И ако не внимаваш, твоят приятел монсеньор Луиджи Донати ще те спусне право в центъра му.

Тя изключи телевизора, без да каже нищо повече, и занесе чашите им с вино в дневната. Върху масичката за кафе бе поставен поднос с различни видове брускети.

Киара наблюдаваше напрегнато Габриел, докато той избра една, наръсена с артишок и сирене рикота, лапна я и я прокара със „Санджовезе“. Очите й, големи и баде-мовидни, бяха с цвета на карамел, поръсен със златни точици. Те променяха цвета си според настроението й. Габриел видя, че е разтревожена. Имаше право да бъде. Последната им мисия за Службата - срещу джихадистка терористична мрежа, се оказа особено жестока операция, завършила в пустинята Руб ел Хали. Киара се надяваше, че реставрирането на Караваджо ще се окаже финалният етап от продължителното и трудно възстановяване на Габриел, началото на нов живот, свободен от гравитационното притегляне на Службата. Той не трябваше да включва разследване, проведено в интерес на личния секретар на папата.

- Е?-попитатя.

- Беше вкусно - отговори Габриел.

- Не говорех за брускетите. - Киара подреди възглавничките в единия край на дивана. Когато бе ядосана, винаги подреждаше нещо. - Замисли ли се какво ще направят италианските служби за сигурност, ако открият, че работиш за Ватикана? Ще ни изгонят от страната. Отново.

- Опитах да обясня това на Донати.

- И?

- Позова се на името на своя работодател.

- Той не е твой папа, Габриел.

- Какво трябваше да кажа?

- Да си намери някой друг - отговори тя. - Няколко прекрасни думички, които трябва да научиш.

- Нямаше да говориш така, ако беше видяла тялото на Клаудия.

- Не е честно.

- Но по случайност е истина. Виждал съм много трупове в живота си, но никога не съм виждал труп, паднал от повече от петдесет метра върху мраморен под.

- Какъв ужасен начин да умреш. - Киара гледаше как дъждът барабани по малката тераска с изглед към Испанските стълби. - Доколко си сигурен, че Донати ти казва истината?

- За какво?

- За връзката си с Клаудия Андреати.

- Ако питаш дали си мисля, че има нещо романтично, отговорът ми е „не“.

- Израснал си с майка, която никога не ти е казвала какво й се е случило през войната.

- Какво искаш да кажеш?

- Всеки си има тайни. Дори от хората, на които се доверява най-много. Наречи го женска интуиция, но винаги съм усещала, че у монсеньор Донати има нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед. Той си има минало. Сигурна съм в това.

- Всички имаме.

- Но някои от нас имат по-интересно минало от други. Освен това - допълни тя, - колко знаеш в действителност за личния му живот?

- Достатъчно, за да съм сигурен, че никога няма да направи нещо толкова безразсъдно - да върти любов със служителка от Ватикана.

- Предполагам, че си прав. Но не мога да си представя как мъж с външността на Луиджи Донати може да остане целомъдрен.

- Той се справя с това, излъчвайки аура на абсолютна недостъпност. Също така носи дълго черно расо и спи близо до папата.

Киара се усмихна и взе една брускета от подноса.

- Има поне едно странично предимство, ако приемеш случая - замисли се тя. — Това ще ти даде възможност да разгледаш църковната антична колекция. Само Бог знае какво наистина са заключили в складовете си.

- Бог и папите - коригира я Габриел. - Но материалът е прекалено много, за да успея да го прегледам сам. Ще се нуждая от помощта на някого, който разбира нещо от антики.

- Моята помощ?

- Ако Службата не беше те уловила в мрежите си, ти щеше да си професор в някой добър италиански университет.

- Вярно е - отвърна тя. - Но аз изучавах история на Римската империя.

- Всеки, изучавал римляните, знае нещо за техните артефакти. А твоите познания за гръцката и етруската цивилизация са далеч по-добри от моите.

- Боя се, че това не означава много, скъпи.

Киара присви вежди, преди да вдигне чашата с вино към устните си. Видът й се промени забележимо след пристигането им в Рим. Седнала, както сега, с пусната коса до раменете и с блеснала матова кожа, тя забележително приличаше на онази опияняваща млада италианка, която Габриел срещна за пръв път преди десет години в средновековното венецианско гето. Сякаш травмите от толкова много продължителни и опасни операции бяха изтрити. Само леката сянка от загубата падаше върху лицето й. Тя си оставаше там заради детето, което пометна, докато бе отвлечена от руския олигарх и търговец на оръжие Иван Харков. След това не можеше да зачене. Киара тайно се беше примирила с перспективата, че тя и Габриел може никога да нямат деца.

- Има и още една възможност - заговори тя.

- Каква?

- Че доктор Клаудия Андреати се е покачила на върха на базиликата в състояние на емоционално объркване и е скочила към смъртта си.

- Когато я видях снощи, не ми заприлича на объркана жена. Всъщност... - Гласът на Габриел пресекна.

- Какво?

- Стори ми се, че искаше да ми каже нещо.

Киара замълча за момент.

- За колко време Донати ще ни осигури документите й? - попита най-накрая тя.

- Ден-два.

- И какво ще правим междувременно?

- Мисля, че трябва да я опознаем малко по-добре.

- Как?

Габриел й показа връзката ключове.

Тя живееше от другата страна на реката, в Трастевере, в избелял стар дворец, превърнат в жилищна сграда с апартаменти. Габриел и Киара минаха два пъти покрай входа, докато се решат да действат. После, при третото минаване, Габриел приближи до вратата със спокойната увереност на човек, който има работа в сградата, и бутна Киара вътре. Фоайето беше полутъмно и те откриха пощенската кутия на Клаудия, пълна с поща, несъбирана от няколко дни. Габриел извади всичко и го пусна в дамската чанта на Киара. После я поведе към широкото централно стълбище и започнаха да се изкачват заедно.

Не мина много време и Габриел усети как го поглъща познатото усещане. Шамрон, неговият учител, го наричаше „оперативна тръпка“. То го караше да ходи на пръсти, приведен леко напред, и да си поема дъх с равния ритъм на вентилатор. И го караше инстинктивно да предполага най-лошото: че зад всяка врата, край всеки тъмен ъгъл, дебне стар враг с пистолет, чакащ да прибере неплатен дълг. Очите му святкаха неспокойно, а слухът му, внезапно изострен, регистрираше всеки звук, независимо от това колко тих или обичаен бе той - плискането на вода в мивката, заглъхването на цигулков концерт, плача на неутешимо дете.

Именно този звук, на плачещо дете, последва Габриел и Киара до площадката на третия етаж. Габриел отиде до вратата на апартамент ЗВ и бързо прокара пръсти по бравата, преди да пъхне ключа в ключалката. После превъртя безшумно и двамата се вмъкнаха вътре. И веднага осъзнаха, че не са сами. Обляна от светлина, ридаеща тихо, там седеше доктор Клаудия Андреати.

6.

ТРАСТЕВЕРЕ, РИМ

Жената не беше Клаудия, разбира се, но приликата ги изуми. Сякаш Караваджо бе нарисувал портрета на жената куратор, а после, доволен от творението си, бе създал точно копие, до най-малкия детайл същия мащаб и композиция, същите черти, същата пясъчноруса коса, същите бистри сини очи. Сега копието огледа мълчаливо Габриел и Киара миг преди да изтрие една сълза от буза* та си.

- Какво правите тук? - попита тя.

- Аз съм колега на Клаудия от музея - отговори неясно Габриел. Внезапно осъзна, че се взира твърде съсредоточено в лицето на жената. Рано тази сутрин, на излизане от базиликата, Луиджи Донати спомена нещо за сестра, живееща в Лондон, но пропусна да каже, че са еднояйчни близначки.

- Работили сте с Клаудия в отдела за антики? - попита тя.

- Не - отговори Габриел. - Помолиха ме да прибера някои папки, които тя е взела от архива. Ако знаех, че сте тук, никога не бих се натрапил във вашето уединение.

Жената, изглежда, прие обяснението. Габриел усети несвойствен за него пристъп на чувствр за вина. Макар да бе обучен в изящното изкуство на лъжата, той разбираемо се безпокоеше да каже една неистина пред двой-ничката на мъртвата жена. Сега двойничката се изправи на крака и тръгна бавно към него под приглушената светлина.

- Откъде ги взехте? - попита тя, кимайки към ключовете в ръката на Габриел.

- Намериха ги върху бюрото на Клаудия - излъга той, а пристъпът на чувство за вина се надигна бавно в гърдите му.

- Намерили ли са още нещо?

- Например?

- Бележка, оставена преди самоубийството?

Габриел с мъка повярва, че тя не каза моята бележка, оставена преди самоубийството.

- Боя се, че за това ще трябва да попитате ватиканската полиция - обясни той.

- Възнамерявах да го направя. - Тя пристъпи по-наб-лизо. - Аз съм Паола Андреати - представи се тя и протегна ръка. Когато Габриел се поколеба дали да я поеме, очите й се присвиха замислено. - Значи, в крайна сметка е вярно.

- Какво?

- Сестра ми ми каза, че вие сте човекът, който реставрира Караваджо, господин Алон. Трябва да призная, че съм доста изненадана да ви видя тук сега.

Габриел хвана протегнатата ръка и откри, че тя е топла и влажна.

- Простете ми - извини се тя, - но преди да пристигнете, миех съдовете. Боя се, че сестра ми е оставила голяма бъркотия.

- Какво имате предвид?

- Нищо в апартамента не си беше на мястото. - Жената се огледа. - Опитах се да въведа някакво подобие на ред.

- Кога разговаряхте с нея за последен път?

- Преди седмица. В сряда. - Отговорът дойде без колебание. - Звучеше изморена, но напълно нормална, изобщо не приличаше на някой, който се кани да...

Тя спря и погледна към Киара.

- Вашата помощничка? - попита тя.

- Има лошия късмет да е омъжена за мен.

Паола Андреати се усмихна тъжно.

- Изкушавам се да кажа, че сте щастливец, господин Алон, но съм чела достатъчно за миналото ви, за да знам, че това не е точно така.

- Не трябва да вярвате на всичко, което четете във вестниците.

- Аз и не вярвам.

За момент тя изучаващо се взря в Габриел. Очите й бяха напълно еднакви с онези, които бе видял по-рано тази сутрин, втренчени безжизнено в купола на базиликата. Сякаш го оглеждаше призрак.

- Може би трябва да започнем този разговор отново - каза най-накрая тя. - Но този път не ме лъжете, господин Алон. Току-що изгубих сестра си, най-близката си приятелка на света. И няма начин Ватиканът да изпрати човек като вас да прибере няколко забравени папки.

- Няма да ви лъжа.

- Тогава, моля ви, кажете ми защо сте тук.

- Поради същата причина, поради която и вие сте тук.

- Опитвам се да разбера защо сестра ми е умряла.

- Аз също.

Призракът изглеждаше облекчен, че вече не е сам. За момент продължи да отстоява позицията си, сякаш пазеше пътеката към тайните си. После отстъпи встрани и покани Габриел и Киара да влязат.

В дневната цареше академичен безпорядък, с полици, увиснали под тежестта на безброй книги, с ъглови масички, отрупани с оръфани папки и дебели монографии. Излъчваше атмосфера на спешност, сякаш обитателката й е работела нещо и е бързала да спази крайния срок. Паола Андреати бе права за едно; всичко в апартамента изглеждаше странно разхвърляно, сякаш всичко бе местено и после набързо бе върнато отново на мястото му. Габриел отиде до отрупаното бюро и включи лампата.

После се наведе и огледа повърхността на бюрото под яркото осветление. В средата имаше съвършен правоъгълник, около двайсет и пет на четиридесет сантиметра, без никакъв прах. Той вдигна недопитата чаша кафе и я занесе в кухнята, където Киара и Паола Андреати стояха пред мивката, приключвайки с измиването на последните съдове. Никоя от тях не проговори, когато той остави чашата на плота и седна до мъничката маса за кафе.

- Сестра ви вярваща ли беше? - попита той.

- Беше благочестива католичка. Не съм толкова си-гурна дали наистина вярваше в Бога. - Тя вдигна поглед от работата си на мивката. - Защо питате?

- Носеше кръстче.

- То беше на майка ни. Единствената й вещ, която Клаудия поиска. За щастие това бе единственото, което пък аз не исках.

- Вие не споделяте вярата на сестра си?

- Аз съм кардиолог, господин Алон. Аз съм човек на науката, не на вярата. Също така смятам, че в името на религията е извършено повече зло, отколкото в името на всяка друга сила в човешката история. Погледнете ужас-ната съдба на вашия народ. Църквата нечестно ви е дам-госала като убийци на Бога и в продължение на две хиляди години вие страдате от последствията. Сега сте се върнали на родната си земя само за да се озовете вплетени в една безкрайна война. Дали Господ е имал наум точно това, когато е сключил договора си с Авраам?

- Може би Авраам е забравил да прочете написаното с дребен шрифт.

Киара погледна с укор към Габриел, но Паола Андреати успя да се усмихне за малко.

- Ако питате дали сестра ми не би се самоубила заради религиозните си убеждения, отговорът е „да“. Също така смяташе базиликата „Св. Петър“ за свещено място, вдъхновено от Господ. Освен това - допълни тя - аз съм лекар. Мога да позная човек със склонност към самоубийство още щом го видя. А сестра ми не беше такъв човек.

- Някакви неприятности в работата? - попита Габриел.

- Не е споменавала.

- Ами някой мъж? - попита Киара.

- Като много жени в тази страна, сестра ми не успя да намери италианец, подходящ за брак или дори за сериозна връзка. Това е една от причините, поради които аз се озовах в Лондон. Омъжих се за благоприличен англичанин. После, пет години по-късно, той ми даде благоприличен английски развод.

Тя избърса ръцете си и започна да прибира измитите съдове в шкафовете. В действията й се наблюдаваше нещо леко абсурдно, сякаш поливаше градината, докато в далечината се чуваше грохот от гръмотевица, но тези действия, изглежда, й даваха моментно успокоение.

- Близнаците са по-различни - каза тя, затваряйки шкафа. - Споделяхме всичко: утробата на майка ни, детската стая, дрехите. Може да ви се стори доста странно, господин Алон, но винаги съм смятала, че аз и сестра ми ще споделим един и същ ковчег.

Тя отиде до хладилника. Нй вратата, закрепена с магнит, се виждаше снимка на двете сестри, облегнати върху парапета на ферибот. Дори Габриел, който Притежаваше художническа преценка за човешката фигура, едва ли можеше да различи едната от другата.

- Снимаха ни на един круиз по Лаго ди Комо миналия август - обясни Паола Андреати. - Наскоро се бях разделила със съпруга си. Ние с Клаудия тръгнахме сами, само двете. Аз платих, разбира се. Служителите във Ватикана не могат да си позволят да отсядат в петзвездни хотели. Беше най-хубавата ми ваканция от години. Клаудия ми изказа съчувствие за предстоящия ми развод, но подозирам, че тайно е била облекчена. Това означаваше, че отново ще ме има само за себе си.

Отвори хладилника, въздъхна тежко и започна да изсипва съдържанието му в пластмасово кошче за боклук.

- В този момент - продължи тя - няколкостотин милиона души по света вярват, че сестра ми се е самоубила. Но никой от тях не знае, че Габриел Алон, бивш израелски разузнавач и приятел на Ватикана, сега седи до кухненската й маса.

- Бих предпочел да си остане така.

- Сигурна съм, че и хората от Ватикана също го искат. Защото вашето присъствие предполага тяхната убеденост, че в смъртта на сестра ми има нещо повече от една разстроена душа.

Габриел не отговори.

- Вярвате ли, че Клаудия се е самоубила?

- Не - отговори той. - Не вярвам, че Клаудия се е самоубила.

- Защо не вярвате?

Габриел й разказа за скъсаната верижка, за обувките и за съвършения правоъгълник върху бюрото на сестра й, където нямаше прах.

- Вие не сте първата, идвала тук тази вечер - обясни той. - Други са минали преди вас. Били са професионалисти. Взели са всичко, което може да се окаже инкриминиращо, включително и лаптопа на сестра ви.

Паола затвори хладилника и се втренчи мълчаливо в снимката на вратата.

- Забелязали сте, че компютъра го няма, нали?

- Не е единственото нещо - промълви тя.

- Какво още?

- Сестра ми никога не си лягаше вечер, без да напише няколко реда в дневника си. Държеше го на нощното шкафче. Вече го няма там. - Паола Андреати погледна за момент към Габриел, без да каже нищо. - Колко време още ще е нужно да позволяваме разпространяването на тази ужасна лъжа за сестра ми?

- Колкото е нужно, за да открием истината. Но не мога да го направя сам. Нуждая се от помощта ви.

- Каква помощ?

- Можете да започнете да ми разказвате за сестра си.

- А после?

- Ще претърсим този апартамент още веднъж, този път заедно.

- Не казахте ли, че са били професионалисти?

- Така е - съгласи се Габриел. - Но понякога дори професионалистите допускат грешки.

Те отидоха в дневната и се настаниха сред книгите и папките на Клаудия. Паола Андреати говореше за сестра си така, сякаш говореше за себе си. На Габриел му се струваше, че разпитва труп, надарен със способността да говори.

- Използваше ли друг имейл адрес освен ватиканския си?

- Всеки във Ватикана си има личен адрес. Особено свещениците.

Тя изрецитира един адрес в Gmail. На Габриел не му беше нужно да го записва; необичайната му способност да имитира щрихите на старите майстори можеше да се сравни само с точната му памет. Освен това, помисли си той, когато човек се изправи срещу професионалисти, най-добре е да действа като такъв.

След като приключиха разговора, те претърсиха апартамента. Киара и Паола се заеха със спалнята, а Габриел се захвана с бюрото. Сега той търсеше така, както си представяше, че е било търсено в часовете след смъртта на Клаудия - чекмедже по чекмедже, папка по папка, страница по страница. Въпреки прецизността си, не откри нищо, което да му подскаже защо някой би искал да я убие.

Но хората, идвали преди Габриел, действително бяха дойуснали грешка; бяха излезли от сградата, без да изпразнят пощенската кутия на Клаудия. Сега Габриел извади пощата от дамската чанта на Киара и бързо я прегледа, Докато намери една сметка за кредитна карта. Разходите бяха бърз поглед в един типичен римски живот, съхранен завинаги, като археологически останки, в паметта на централния банков компютър. Всички разходи му се сториха обикновени, с изключение на един. Изглежда, че две седмици преди смъртта си Клаудия бе прекарала една нощ в хотел в Ладисполи, скучен морски курорт, северозападно от Рим. В един друг живот Габриел бе минавал веднъж през градчето. Не си спомняше нищо друго за мястото освен посредствените ресторанти и плажа с цвят на асфалт. Той върна сметката в плика и поседя няколко минути, а в главата му се въртеше един-едйнствен въпрос. Защо жена като Клаудия Андреати ще прекарва нощта в хотел на италианското крайбрежие, само на трийсет минути път от апартамента й, при това посред зима? Можеше да се сети само за две правдоподобни обяснения. Първото бе свързано с любов. Второто бе Причината за смъртта й.

7.

ВАТИКАН

Отслужиха опелото на третия ден в църквата „Санта Анна“. Светият отец не присъстваше, но след много тайни дебати някъде в залите на Апостолическия дворец беше решено, че личният секретар на папата ще изпълни богослужението. Габриел влезе в църквата, Когато Донати, облечен в бели одежди, приканваше опечалените заедно да четат молитвата за покаяние. Паола Андреати седеше тихо на втория ред с безизразно лице. Присъствието й предизвика видимо безпокойство у колегите на Клаудия; сякаш душата на починалата бе решила да присъства на собственото си погребение. След приключването на месата, докато следваше бавно ковчега към Виа Белведере, тя мина покрай Габриел, без да го погледне. Няколко секунди по-късно Донати направи същото.

В този ден реставрационната лаборатория бе офици-ално затворена, но Габриел реши да се възползва от възможността да прекара няколко спокойни часа насаме с Караваджо. Малко след четири часа той получи съобщение от отец Марк, помощника на Донати, който го молеше да отиде в едно кафене зад Стените на Ватикана, на „Борго Пио“. Когато Габриел пристигна, младият свещеник съзерцаваше дисплея на своето „Блекбъри“, седнал на маса до прозореца. Отец Марк беше американец от Филаделфия. Лицето му излъчваше детска невинност, а очите му бяха като на човек, който никога не е губил на карти, поради което работеше за Донати.

- Подарък от монсеньора - заяви той и подаде на Габриел малък найлонов плик от книжарницата на Ватикана.

- Сборник с папските писма на Негово Светейшество?

Отец Марк се намръщи. Не харесваше шегите за Негово Светейшество. Не харесваше много и Габриел.

- Това е пълното изследване на доктор Андреати за цялата антична колекция, точно както поискахте.

- Всичко в тази малка чантичка? Какво чудо.

- Флашки - обясни педантично свещеникът. Може би някога отец Марк бе имал чувство за хумор, но то бе закърняло за осем години обучение в семинарията.

- А телефонните разпечатки?

- Работя по въпроса.

- Имейли?

- Става дума за Ватикана. Тези неща отнемат време. -Ангелското лице на младия свещеник не издаваше нищо. Дори Габриел не можеше да отгатне дали държи флош или чифт двойки. - Монсеньорът би искал да знае как възнамерявате да процедирате с вашето разследване - съобщи той, поглеждайки своето „Блекбъри“.

- Първо ще ослепея от четенето на няколкостотин страници документация за произхода на вашата антична колекция.

- А после?

- Кажи на монсеньора, че той ще узнае пръв.

Свещеникът стана рязко и извинявайки се със спешен въпрос, изискващ вниманието му, тръгна обратно към Ватикана. Габриел пъхна найлоновата чантичка в джоба на палтото си, поколеба се за момент, а после набра автоматично един номер на своето „Блекбъри“. Дрезгав мъжки глас отговори на иврит. Габриел промърмори няколко думи на същия език и бързо прекъсна връзката, преди мъжът от другия край да успее да възрази. После седя там, докато над тясната уличка падне мрак, чудейки се дали току-що не е направил първата си грешка.

Имаше малко по-неблагодарни длъжности от това да си шеф на централа, работеща за Службата, в Западна Европа. Шимон Пацнер, шеф на щедро осигурения с персонал разузнавателен пост в израелското посолство в Рим, бе носил това бреме по-дълго от всички останали. Периодът на службата му съвпадна с бързото сриване на израелската обществена репутация сред всички европейци. Докато някога страната му се смяташе за дребен дразнител, сега европейците възприемаха ционистката инициатива с почти всеобщо презрение и неуважение. Израел вече не се славеше като маяк на демокрацията в неспокойния Близък изток; той се превърна в разбойник извън закона, окупатор и заплаха за световния мир. Пос-ловично нетактичен, Пацнер не направи почти нищо в помощ на своята кауза. Високо в списъка с италиански оплаквания стоеше поведението му по време на събрания. Стандартният му отговор, когато му задаваха въпроси за израелската тактика и операции, бе да напомни на братята си, че без гибелното поведение на европейците Израел изобщо нямаше да съществува.

Габриел намери Пацнер да седи сам на каменна пейка пред галерия „Боргезе“. Нисък и набит, той имаше стоманеносива коса и сипаничаво лице. Поздрави Габриел формално на италиански, после предложи да се разходят. Тръгнаха на запад през градината по пътека, обрамчена с пинии. Студеният въздух бе силно напоен с миризма на влажни листа, пушек от изгорели дърва и готвено - миризмата на Рим в една зимна вечер. Пацнер развали аромата, запалвайки цигара. Настроението му изглеждаше по-лошо от обичайното, но той винаги бе труден за разгадаване. Рим го дразнеше. Поне за Пацнер той винаги си оставаше столицата на една империя, разрушила Втория храм и разпръснала евреите по целия свят. Беше злопаметен. Няколко пъти Габриел бе изпитвал това на гърба си.

- Предполагам, че си се обадил случайно - каза най-накрая Шимон. - Ние трябваше да си поговорим с теб.

- Ние?

- Не се изнервяй, Габриел. Никой на булевард „Цар Саул“ няма намерение да прекъсва отново оттеглянето ти, не и след всичко онова, което преживя в Саудитска Арабия. Дори Стареца изглежда доволен този път да те остави на мира.

- Кога го видя за последно?

- Преди няколко седмици, когато бях в Тел Авив за ежегодната среща на шефовете на централи. Шамрон се появи традиционно на вечеря чак последната вечер. През цялото време стоя прав, угощавайки ни с истории за доброто старо време, но този път имах чувството, че върши всичко механично. Аз си мислех само за онези времена, когато бяхме хлапета. Спомняш ли си какво ставаше тогава, Габриел? Сякаш земята трепереше, когато Стареца влезеше в стаята.

- Спомням си - отговори сдържано Габриел и за миг се озова в двора на Художествената академия „Бецалел“ в Йерусалим в един слънчев септемврийски ден на 1972 г. Сякаш отникъде, там се появи дребен здрав мъж с отвратителни тъмни очила и зъби като стоманен капан. Той не каза името си, защото не беше необходимо. Той бе онзи, за когото говореха само шепнешком. Онзи, който бе откраднал тайните, довели до светкавичната победа на Израел в Шестдневната война. Онзи, който бе заловил Адолф Айхман, главния режисьор на холокоста, на една улица в Аржентина.

Както обикновено, онзи ден Шамрон бе дошъл добре подготвен. Знаеше например, че Габриел произхожда от род с поколения даровити художници, че говори свободно немски с подчертан берлински акцент и че е женен за своя колежка, студентка по изкуствознание, на име Савир. Знаеше също, че Габриел, отгледан от майка, оцеляла в нацисткия лагер на смъртта Биркенау, умее да пази тайни.

- Операцията ще бъде наречена „Божи гняв“ - каза му той онзи ден. - Не е за справедливост. Тя е чисто и просто за отмъщение - отмъщение за единайсетте невинни жертви в Мюнхен. - Габриел посъветва Шамрон да си намери някой друг. - Не искам някой друг - заяви Ари. - Искам теб.

Това бе един от многото спорове, които Шамрон щеше да спечели. Той винаги успяваше да манипулира Габриел да изпълни заповедта, винаги излизаше с някакво извинение, някаква дребна оперативна поръчка, за да може да държи талантливия си възпитаник в хватката на Службата. Шамрон желаеше Габриел да заеме полагащото му се място в директорския кабинет на булевард "Дар Саул“. Но Габриел, в един последен акт на неподчинение, отхвърли предложението, осигурявайки по този начин поста на стария си съперник Узи Навот. Известно време изглеждаше, че Навот ще действа като марионетка на Шамрон. Но сега, затегнал хватката си над Службата, Навот бе прогонил Шамрон в Юдейската пустиня, прерязвайки връзките на Стареца с разузнавателната служба, създадена от него по негов образ и подобие. Сега Шамрон живееше в нещо като вътрешно изгнание във вилата си с изглед към Галилейско море. Политиците и генералите, които някога търсеха съветите му, вече не биеха път до прага му. За да запълни свободното време, той ремонтираше стари радиоапарати и се опитваше да измисли някакъв начин да убеди Габриел, когото обичаше като свой син, да се завърне отново у дома.

- Колко често се обажда да проучи нещата за мен?

- Никога - отговори Пацнер и поклати глава изразително.

- Колко често, Шимон?

- Два пъти седмично, понякога три. Всъщност точно преди да звъннеш, бях приключил разговора си с него.

- Какво искаше?

- На булевард „Цар Саул“ ври и кипи. Убедени са, че се задава нещо. Нещо голямо.

- Има ли нещо специфично за мишената?

Пацнер дръпна за последен път от цигарата си и запрати тлеещия фас в мрака.

- Може да е посолство или консулство. Може да е синагога или обществен център. Мислят, че ще стане на юг, вероятно в Истанбул или Атина, но не отхвърлят и Рим. Едва приключихме с ремонта след последния удар. - Пацнер погледна към Габриел и допълни: - Нещо ми подсказва, че си спомняш добре тази атака.

Габриел не отговори директно.

- Ал Кайда ли е?

- След последната ти операция вероятно вече няма мрежа на Ал Кайда, способна да извърши голяма атака в Европа. И тъй като палестинците нямат интерес да ни удрят тук в момента, остава само един кандидат.

- Иранците.

- Действайки чрез любимия си довереник, разбира се. Хизбула...

Бяха стигнали до края на Пиаца ди Сиена. Широкият прашен овал грееше окъпан в лунна светлина, а шумът от трафика по „Корсо“ се чуваше като шепот. Човек можеше да повярва, че те са последните две живи души в древния град.

- Какъв е източникът? - попита Габриел.

- Източниците - възрази Пацнер. - Една разузнавателна мозайка, хора и сигнали. Изглежда, че бригадите „Ал Кудс“ от Революционната гвардия ръководят операцията. Очевидно е замесен и Пети отдел от ВЕВАК.

ВЕВАК беше абревиатура за Министерството на разузнаването и националната сигурност, страховитата иранска разузнавателна служба. Пети отдел бе сред най-важните, защото се занимаваше изключително с Израел.

- Според един от агентите ни в Южен Ливан - продължи Пацнер, - екип от агенти на „Хизбула“ е напуснал Бейрут преди около шест седмици. Мислим, че това е операция за отмъщение. Честно казано, от известно време насам очакваме нещо такова. Имат основателна причина да са ни ядосани.

През по-голямата част от изминалото десетилетие Службата водеше една недотам тайна война против иранската ядрена програма. Бяха избивани учени, в лабораториите бяха пускани унищожителни компютърни вируси, а в иранската верига за доставка на ядрени материали хитро бяха вмъквани дефектни части - включително и няколко дузини саботирани индустриални центрофуги, които разрушиха четири тайни съоръжения за обогатяване на уран. Операцията бе сред най-добрите за Габриел. И получи подходящото кодово име - „Шедьовър“.

- Моето име появявало ли се е в някоя от разузнавателните сводки?

- Нито дума. Но това не означава, че не те подозират. Всеки, който подценява иранците, го прави на свой риск, включително и ти.

- Никога не съм ги подценявал. Но нямам намерение да се крия през остатъка от живота си.

- Никой не предлага това.

- А какво предлагаш?

- Йерусалим е прекрасно място през този сезон.

- Всъщност е отвратително. Но това не е важно. Твърде зает съм, за да напусна Рим.

- И аз така чух. Чух също, че твоят приятел монсеньорът те е помолил да огледаш самоубийството в базиликата още докато тялото не е било преместено.

- Много впечатляващо, Шимон. Как разбра, че съм бил там?

- Защото Лоренцо Витале казал на един от старите си приятели от Гуардия ди Финанца. А този приятел казал на един от своите приятели в италианските служби за сигурност. А приятелят от италианските служби за сигурност каза на мен. Каза ми също, че ако престъпиш границата, той ще те качи на първия самолет, излитащ от града.

- Кажи му, че спазвам буквално нашата уговорка.

- Заради това ли помощникът на Донати те покани на кафе днес следобед?

- Виждам, че пак следиш мобилния ми телефон.

- Какво те кара да мислиш, че изобщо съм спирал? -Пацнер повървя за малко в мълчание. - Предполагам, че жената не се е хвърлила наистина от купола на базиликата, нали?

- Не, Шимон, не е.

- Някаква представа защо е била убита?

- Имам теория, но не мога да я докажа без помощ.

- Каква помощ?

- Експертна технологична помощ - отговори Габриел. - Нуждая се от Подразделение 8200 да я разнищи.

Подразделение 8200 беше Израелската служба за радиоелектронно разузнаване, еквивалентът на Агенцията за национална сигурност в Съединените щати. Макар и формално подчинена на началник-щаба на армията, тя вършеше своите задачи за всички израелски разузнавателни агенции и служби за сигурност, включително и за Службата. Сред бившите й служители се нареждаха неколцина от най-успешните предприемачи в процъфтяващата израелска индустрия за високи технологии.

- Да видя дали съм разбрал правилно - обади се Пацнер. - Държавата Израел понастоящем е изправена пред безброй смъртоносни заплахи, а ти искаш Подразделението да похаби ценно време и усилия за проучване на една мъртва италианка?

Габриел не отговори. Шимон въздъхна тежко.

- Колко назад искаш да се върнат?

- Шест месеца. Имейли, история на търсене в интернет, събиране на информация.

Пацнер запали друга цигара и издиша дима към луната.

- Ако имах грам здрав разум, щях да пусна това в някоя много дълбока дупка заедно с теб. Но сега си ми длъжник, Габриел. А аз никога не забравям за дълговете си.

- Как бих могъл да ти се отплатя, Шимон?

- Можеш да започнеш, като кажеш на жена си да не се измъква от наблюдателите ми, когато си върши работата. Пратил съм ги там за нейно добро.

- Ще видя какво мога да направя. Нещо друго?

- Ако случайно забележиш екип от агенти на „Хизбула“ да се разхожда из Рим, обади ми се. Но направи ми една услуга и дръж пистолета в джоба си. Имам си достатъчно проблеми.

8.

ПИАЦА ДИ СПАНЯ, РИМ

Те подходиха към случая по начина, по който правеха повечето неща в живота си, с бдителността и оперативното спокойствие на таен екип, работещ на вражеска територия. Целта им беше убиецът на Клаудия Андреати. А сега, с пристигането на документите й от Ватикана, те разполагаха със средствата, за да започнат търсенето. Но все пак се подготвиха и за перспективата на разочарованието. Документите приличаха малко на разузнавателна информация. А Габриел и Киара знаеха, че разузнавателната информация често е непълна, противоречива, подвеждаща или комбинация of трите.

Работеха, предполагайки, че други хора наблюдават всяка тяхна стъпка, и винаги действаха според това предположение. Габриел нямаше друг избор, освен да поддържа натоварената си дневна програма. Той бе човек с много лица и множество различни мисии. За младите швейцарски гвардейци, които го поздравяваха всяка сутрин пред портата „Санта Анна“, той бе колега войник, таен страж и понякога съюзник. За колегите си в реставрационната лаборатория бе талантлив, но меланхоличен самотник, прекарващ дните си зад черната завеса, сам със своя Караваджо и със своите демони. А за италианските наблюдатели, които го следяха до дома му всеки следобед, той беше легендарният агент с толкова объркано минало, че те знаеха само отделни частици от историята му. На влизане в апартамента той неизменно намираше Киара, надвесена над куп разпечатки. Габриел работеше до нея още няколко часа, преди да я изведе по римските улици за късна вечеря. Хранеха се само в малки ресторантчета, посещавани от местните, и никога не разговаряха за случая извън стените на апартамента си.

С всеки изминал ден Клаудия Андреати се изплъзваше все по-надалеч от обществения интерес. Съмненията относно публично обявените обстоятелства около смъртта й намаляваха, историите изчезнаха от вестниците и дори най-конспиративно настроените уебсайтове неохотно заключиха, че е време да позволят на неспокойната душа да почива в мир. Но в малкия апартамент над Испанските стълби въпросите оставаха. За съжаление, файловете от отец Марк не дадоха нито един отговор. Институцията, която описваха, беше благословена от факта, че повече от хилядолетие папите управляваха като директни суверени на Папската държава - археологически плодородна земя, изобилстваща с етруски, гръцки и римски антики. Но все пак, като традиционните музеи, Ватиканът бе допълвал огромната си собственост със закупуване или наследяване на частни колекции. Тук беше потенциалната сфера за безпокойство. Ами ако например някоя частна колекция съдържаше материали, изкопани незаконно и без ясни документи за произход? Но след подробно разследване, изглежда, Клаудия не бе открила нищо, което би изправило Ватикана пред законови или етични проблеми. Всъщност, според документите, ръцете на Светия престол бяха забележително чисти.

- Предполагам, че за всичко си има пръв път — каза Киара. - Изглежда, че Ватиканът има единствения музей в света без открадната статуя, скрита някъде в мазетата му.

- Те си имат достатъчно други проблеми - припомни й Г абриел.

- И какво ще правим сега?

- Ще чакаме Подразделението да запълни липсващите парчета от мозайката.

Чакането не се оказа дълго. Следващата вечер един от подчинените на Шимон Пацнер приближи до Габриел на

Виа Кондоти и му подаде флашка, съдържаща имейлите от адресите на Клаудия Андреати за последните шест месеца. На другата вечер той получи историята със сърфирането от IP адресите й, заедно с пълен списък на интернет търсенето й. Материалът осигури шокиращо интимен прозорец в живота на една жена, която Габриел познаваше едва мимоходом - новините, които е чела, видеоклиповете, които е гледала, тайните желания, които е изповядала пред малката бяла кутийка на „Гугъл“. Видяха, че е предпочитала френското бельо пред италианското, че е харесвала музиката на Даяна Крол и Сара Барейлис и че е била редовен читател на „Ню Йорк Таймс“, както и на блога на известен католически дисидент. Изглеждаше заинтригувана от перспективата за пътуване до Нова Зеландия и до западното крайбрежие на Ирландия. Страдаше от хронична болка в гърба. Искаше да отслабне с пет килограма.

Където беше възможно, Габриел и Киара извръщаха очи, но през повечето време се задълбаваха в онлайн размишленията й, сякаш бяха фрагменти от каменни мемориални плочи на някоя изгубена цивилизация. Не откриха нищо, което да предполага, че тя обмисля самоубийство или че някой може да иска смъртта й - нямаше ревнив любовник, нямаше дългове, нямаше никакви лични или професионални кризи. Изглежда, Клаудия Андреати бе най-доволната жена в цял Рим.

Финалната партида с материали от Подразделението съдържаше разпечатки от мобилния телефон на Клаудия. Те разкриха, че през последните седмици от живота си тя се бе обаждала няколко пъти до един номер в Черветери, неголямо италианско градче на север от Рим, известно със своите етруски гробници. Може би неслучайно, то се намираше само на няколко километра във вътрешността от морския курорт Ладисполи. По молба на Габриел Подразделението откри името и адреса на човека, свързан с номера: Роберто Фалконе, Виа Ломбардия № 22.

Късно на следващата сутрин Габриел и Киара отидоха до претъпканата Стационе Термини¹ и се качиха на влак за Венеция. Една минута преди тръгването те излязоха спокойно от вагона и се върнаха в пълната с народ чакалня. Както се очакваше, двамата наблюдатели, които ги следяха от Пиаца ди Спаня, бяха изчезнали. Сега, освободили се от наблюдателите си, те тръгнаха към близкия закрит паркинг, където Шимон Пацнер паркираше служебния мерцедес на Службата. Цели двайсет минути минаха, преди колата най-накрая да излезе със свирене на гуми на уличната рампа, но Габриел не пророни и дума на възражение. Да бъдеш автомобилист в Рим, означаваше да търпиш мълчаливо някои дребни унижения.

След като преминаха над реката, Габриел последва ватиканските стени до входа на Виа Аурелия. Пътят ги отведе на запад, километър след километър невзрачни блокове, до магистрала А12. Оттам оставаха около двайсет километра до Черветери. През повечето време Габриел гледаше в огледалото за обратно виждане.

- Следи ли ни някой? - попита Киара.

- Само петима от най-лошите шофьори в Италия.

- Какво мислиш, че ще стане, когато влакът пристигне във Венеция, а нас ни няма в него?

- Предполагам, че ще има обвинения.

- Към тях или към нас?

Един пътен знак предупреждаваше, че наближава отклонението за Черветери. Габриел излезе от магистралата и кара няколко минути през древния градски център, преди да завие към къщата, разположена точно на края на града, на Виа Ломбардия № 22. Видяха скромна двуетажна вила, встрани от пътя, с олющени стени в охра и избелели зелени кепенци, увиснали като пияни. От едната страна се виждаше овощна градина; от другата - малко лозе, подрязано за зимата. Зад вилата, до порутена постройка в двора, стоеше очукано комби с прашни прозорци. Една немска овчарка им се зъбеше и ръмжеше от отъпканата предна градина. Сякаш не беше яла от няколко дни.

- В крайна сметка - каза Габриел, поглеждайки навъсено към кучето - не е място, където човек очаква да намери музеен куратор.

Набра номера на Фалконе от мобилния си телефон. След пет позвънявания без отговор той прекъсна връзката.

- Сега какво? - попита Киара.

- Ще му дадем един час. После ще се върнем.

- Къде ще чакаме?

- Някъде, където няма да бием на очи.

- Не е лесно в такова градче - отбеляза тя.

- Някакви предложения?

- Само едно.

Некрополът Бандитача² се намираше на север от града, в края на дълга тясна уличка сред кипариси. На паркинга имаше павилион за кафе и заведение. На няколко крачки, в безлична, временна на вид сграда, се намираха билетният офис и малко магазинче за сувенири. Единствената уредничка, жена с птича физиономия и с огромни очила, изглежда, се стресна, като ги видя. Очевидно те бяха първите посетители за деня.

Габриел и Киара платиха скромната входна такса и получиха карта, нарисувана на ръка, която се очакваше да върнат в края на посещението си. Преструвайки се на туристи, те се спуснаха в първата гробница и се втренчиха в студените, празни погребални камери. След това излязоха и забродиха из лабиринта от гробници с форма на кошери, сами в древния град на мъртвите.

За да мине времето по-бързо, Киара изнесе тиха лекция за етруските - мистериозен народ, религиозен, но според слуховете, сексуално разпуснат, третиращ мъжете и жените като социално равни. Високоразвити в изкуствата и науките, етруските занаятчии научили римляните как да павират пътищата си и да строят своите акведукти и канали - дълг, който римляните върнали, заличавайки етруските от лицето на земята. Сега, освен гробниците, не бе останало почти нищо от процъфтяващата им някога цивилизация, точно както те искали. Етруските строели домовете си от временни материали, но некрополите им били изградени така, че да останат завинаги. В стаите на мъртвите те оставяли съдове, прибори и бижута - съкровища, които сега можеха да се видят в световните музеи и в приемните на богаташите.

След като завършиха обиколката, те върнаха послуш-но картата и тръгнаха навън към паркинга, където Габриел набра за втори път номера на Роберто Фалконе. И отново нямаше отговор.

- Сега какво? - попита Киара.

- Обяд - отговори той.

Отиде до павилиона и купи половин дузина предварително приготвени сандвичи в найлонови опаковки.

- Гладен ли си? - попита Киара.

- Не са за нас.

Те се качиха в колата и подкараха обратно към вилата на Фалконе.

¹ Централната гара на Рим. — Б. пр.

² Етруски некропол край Черветери. - Б. пр.

9.

ЧЕРВЕТЕРИ, ИТАЛИЯ

В общността на западното разузнаване страхът на Габриел от кучета бе легендарен почти колкото подвизите му. Това не беше ирационален страх; той бе подкрепен от множество емпирични доказателства, събрани при безброй жестоки сблъсъци. Сякаш в самия вид на Габриел имаше нещо - котешките му маниери, блестящите му зелени очи, - което караше и най-хрисимото куче да се върне към дивите праисторически зверове, от които всички те произлизаха. Беше гонен от кучета, хапан от кучета, газен от кучета и веднъж, в заснежена долина в швейцарските планини, едно елзаско куче пазач на виден банкер му счупи ръката. Габриел оцеля при атаката само защото застреля кучето в главата със своята берета. Стрелбата определено не беше за предпочитане тук, в Черветери, но Габриел не изключваше напълно тази възможност, имайки предвид колко възбудено бе кучето на Фалконе. Настроението на овчарката, изглежда, се беше влошило, откакто я видяха за последен път преди час. Имаше само една причина да държиш такова противно същество: Роберто Фалконе очевидно криеше нещо в имота си и задачата на кучето бе да държи любопитните надалеч. За щастие на Габриел, животното изглеждаше тормозено, тоест узряло за вербуване. Съответно за голямата торба със сандвичи от павилиона край етруския некропол.

- Може би ще ме оставиш аз да го направя - предложи Киара.

Габриел я изгледа смразяващо, но не каза нищо.

- Само си мислех...

- Знам какво си си мислила.

Габриел зави в имота и потегли бавно нагоре по чакъ-лената пътека. Кучето веднага скочи към колата - не отдясно, разбира се, а откъм страната на Габриел. Тичаше край предната гума, спирайки от време на време да се наежи агресивно и да оголи свирепите си зъби. После, когато колата спря, то се хвърли като ракета към прозореца на шофьора и се опита да го ухапе през стъклото. Габриел се отнесе към животното спокойно, което го разяри още повече. То го гледаше с бледожълтите си вълчи очи и устата му се пенеше, сякаш беше бясно.

- Може би трябва да опиташ да го уговориш - предложи Киара.

- Не преговарям с терористи.

Габриел въздъхна тежко и свали найлоновата обвивка на един от сандвичите. После отвори малко прозореца и бързо пъхна сандвича през пролуката. Петнайсет сантиметра пармска шунка, сирене и хляб изчезнаха само на едно лакомо захапване.

- Очевидно не пости - отбеляза Киара.

- Това добър или лош знак е?

- Лош - отговори тя. - Много лош.

Габриел пъхна още един сандвич през прозореца. Този път предният зъб на кучето докосна върха на пръста му.

- Добре ли си?

- Добре че ме бива и с двете ръце. - Той бързо хвърли на кучето още три сандвича като на конвейер.

- Бедното същество е умряло от глад.

- Хайде да не започваме да съжаляваме кучето.

- Няма ли да му дадеш и последния?

- По-добре да го запазя за резерва. Така ще имам какво да му подхвърля, ако реши да скочи към гърлото ми.

Габриел отключи вратата, но се поколеба.

- Какво чакаш?

- Декларация за намеренията му.

Той отвори вратата само няколко сантиметра и стъпи с един крак на земята. Кучето изръмжа ниско и гърлено, но остана неподвижно. Ушите му бяха вирнати, което Габриел възприе като позитивно развитие на нещата. Обикновено, когато някое куче се опитваше да го разкъса на парчета, ушите му винаги бяха присвити назад и надолу, като крилете на атакуващ самолет.

Габриел остави последния сандвич на земята и излезе бавно от колата. После, все още фиксирал поглед в челюстите на животното, той инструктира Киара да излезе. Направи го на скорострелен иврит, така че кучето да не го разбере. Частично заситено, то излапа храната по-благоприлично, втренчило жълтите си очи в Габриел и Киара, докато те пристъпваха към задната врата на къщата. Габриел почука два пъти, но не получи отговор. После пробва дръжката на вратата. Беше заключено.

Извади малкия метален инструмент, който винаги носеше в портфейла си, и го пъхна внимателно в ключалката, докато механизмът поддаде. Когато пробва втори път, езичето щракна. Вътре видяха разхвърляно антре, пълно със стари работни дрехи и високи гумени ботуши със засъхнала кал. Мивката беше суха. Ботушите - също.

Той направи знак на Киара да влезе и я въведе в кухнята. Плотовете бяха отрупани с мръсни съдове, а във въздуха се носеше неприятен мирис на нещо изгоряло. Габриел отиде до кафе машината. Лампичката за захранването все още светеше, а на дъното на каничката имаше петно от изгоряло кафе с цвят на смола. Ясно бе, че машината е останала включена няколко дни - същия брой дни, прецени Габриел, колкото кучето е изкарало без храна.

- Извадил е късмет, че не е подпалил къщата - обади се Киара.

- Не съм много сигурен.

- За какво?

- За това, че Фалконе е извадил късмет.

Изключи кафе машината и влязоха в трапезарията.

Полилеят, както кафе машината, беше оставен да свети, а пет от осемте му крушки бяха изгорели. В единия край на правоъгьлната маса имаше остатъци от храна, а в другия край стоеше кашон с името на местна винарна, отпечатано от едната страна. Габриел вдигна единия му капак и погледна вътре. Кашонът бе пълен с предмети, грижливо увити в страници от „Кориере дела Сера“. Това бе твърде интелектуален вестник за човек като Фалконе, помисли си той. Габриел си го представяше да чете „Га-дзета дело Спорт“.

- Май е излязъл набързо - предположи Киара.

- Или може би е бил принуден да излезе.

Той извади един предмет от кашона и разви предпазливо вестника. Вътре имаше вдлъбнат керамичен фрагмент, горе-долу с размерите на дланта му, украсен с частичен образ на млада жена в полупрофил. Беше облечена в надиплена рокля и свиреше на някакъв инструмент, подобен на флейта. Кожата и дрехите й бяха нарисувани в цвета на теракотата, но фонът бе в блестящо плътно черно.

- Мили боже - възкликна тихо Киара.

- Прилича на част от атически съд от червенофигурна керамика.

Киара кимна.

- Съдейки по формата и образите, бих казала, че е от горната част на стамнос, гръцка ваза, използвана за транспортиране на вино. Жената определено е менада, спътничка на Дионис. Инструментът е двутръбна свирка, известна като авлос.

- Може ли да е римско копие на гръцки оригинал?

- Предполагам. Но най-вероятно е произведена в Гърция преди две хилядолетия и половина специално за износ за етруските градове. Етруските са били големи почитатели на гръцките вази. Ето защо в гробниците им са открити толкова много важни находки.

- А какво прави в кашон върху масата на Роберто Фалконе?

- Това е лесното. Той е томбароло.

Грабител на гробници.

- Това обяснява кучето - каза Габриел.

- И калните ботуши до задната врата. Очевидно е копал, вероятно много скоро. - Тя вдигна вестника. - От миналата седмица е.

Габриел бръкна отново в кашона и извади друг предмет във вестник. Вътре имаше още една част от ваза. Лицето на втората менада се виждаше, заедно с киликс - плитка купа за пиене на вино, която тя държеше в ръка. Габриел изследва мълчаливо образа, преди да погледне към вестника. Той също съдържаше фрагмент - фрагмент от история за жена, куратор във Ватикана, която се самоубила, хвърляйки се от купола на базиликата „Св. Петър“. В статията не се споменаваше, че тя е провеждала тайна инвентаризация на ватиканската колекция от антики. Изглежда, че нейното разследване я беше довело тук, в дома на томбароло. Може би само това е било достатъчно, за да я убият, но Габриел подозираше, че имаше нещо повече.

Погледна керамичния фрагмент и го вдигна към носа си. Имаше остатък от миризма на химикали, като миризмата на разтворителя, който той използваше, за да сваля стария лак от картините. Това предполагаше, че фрагментът наскоро е бил почистен от пръстта и други налепи, вероятно с разтвор на царска вода¹. Дори на старец, живеещ сам в занемарена къща, би му било трудно да остане повече от няколко минути край такава миризма. Трябваше да поддържа отделно помещение, където предметите да се оставят за дълго, без да се страхува, че ще бъдат намерени.

Габриел пусна керамичния фрагмент в джоба на палтото си и погледна през прозореца към порутената постройка в задния двор на имота. Отвън, с наведена глава и клепнали уши, обикаляше кучето на Фалконе. Габриел въздъхна тежко. После влезе в кухнята, намери голяма купа за миксер и започна да я пълни с нещо, което едва ли ставаше за ядене.

Габриел отключи двата немски катинара, ръждясали от дъжда, докато кучето лапаше лакомо от тенджерата с консервирана риба тон, грах, артишок и кондензирано мляко. Когато вратата се отвори, животното вдигна поглед за кратко, но не обърна внимание на Габриел и Киара, когато те се вмъкнаха вътре. Тук вонята на киселина беше непоносима. Габриел опипа слепешката, покрил носа и устата си с една ръка, докато намери ключа за осветлението. Над главите им блесна ред флуоресцентни лампи, разкривайки професионална лаборатория, построена за обработка и съхранение на откраднатите антики. Редът в нея контрастираше рязко с останалата част от имота. Един предмет изглеждаше сякаш не на място, подобен на копие железен шип, закачен хоризонтално на две куки. Габриел огледа следите от кал по върха му. Тя беше със същия цвят и консистенция като калта по ботушите.

- Това е спило - обясни Киара. - Томбароли го използват да сондират за подземни гробници. Пъхат го в земята, докато чуят издайническото тракане от гробница или от римска вила. После вкарват в действие лопатите и мотиките и плячкосват всичко, което намерят.

- А после го носят тук.

Габриел се огледа и отиде до работната маса на Фалконе. Чиста и бяла, тя приличаше на масите в реставрационната лаборатория на Ватиканските музеи. В единия й край имаше куп научни монографии за антиките в Римската, Гръцката и Етруската империя - същите книги, каквито Габриел видя в апартамента на Клаудия Андреати. Един от томовете беше разтворен на изображение на червенофигурна атическа ваза стамнос, украсена с ме-нади.

Габриел засне отворената страница със своето „Блекбъри“, преди да отиде до складовите лавици на Фалконе. Хромирани и безупречно чисти, те бяха обсипани с антики, подредени по тип: керамика, домакински прибори, инструменти, оръжия и железни парчета, сякаш извадени от мазето на времето. Доказателство за мащабно пляч-косване. За жалост, това престъпление не можеше да бъде поправено. Откъснати от оригиналната си среда, сега тези антики не можеха да кажат много за хората, които ги бяха направили и използвали.

В другия край на сградата имаше четири големи вани от неръждаема стомана с диаметър приблизително метър и половина и около метър височина. Първите три вани бяха пълни с керамика, скулптури и други предмети, които се виждаха ясно в червеникавата течност. Но в четвъртата киселината не прозираше и сякаш съвсем скоро щеше да прелее. Габриел взе спило и го пъхна внимателно в течността. Точно под повърхността напипа нещо меко и гъвкаво.

- Какво е? - попита Киара.

- Може и да греша - смръщи се Габриел, - но мисля, че току-що открихме Роберто Фалконе.

¹ Смес от 1 част концентрирана азотна киселина и 3 части концентрирана солна киселина. - Б. пр.

10.

ПИАЦА ДИ САНТИГНАЦИО, РИМ

В сърцето на Рим, между Пантеона и Виа дел Корсо, се намира приятно площадче, наречено „Пиаца ди Сант’Игнацио“. От северната му страна се издига църква със същото име, известна най-вече с великолепните фрески на тавана си, нарисувани от йезуитския монах Андреа Поцо. На южната страна на застлания със сиви павета площад се намира украсеният с орнаменти дворец с фасада в кремаво и бяло. Два официални флага се веят от балкона на третия етаж, а над парадния вход стои гербът на карабинерите. Малка табелка съобщава, че помещенията са заети от Отдела за защита на културното наследство. Но в света на органите на реда отрядът е известен просто под името Артистичен отдел.

При формирането си през 1969 г. той бе единствената полицейска организация в света, занимаваща се изключително с борба срещу доходната търговия с крадени произведения на изкуството и антики. Италия със сигурност се нуждаеше от такъв отдел, защото бе благословена както с изобилие от произведения на изкуството, така и с безброй професионални престъпници, готови да откраднат и последното от тях. През следващите две десетилетия Артистичният отдел повдигна обвинения срещу хиляди хора, заподозрени в кражба на произведения на изкуството, и намери множество ценни експонати, сред които творби на Рафаело, Джорджоне и Тинторето. После настъпи криза в институцията. Персоналът намаля до няколко дузини офицери пред пенсия - много от които не разбираха нищо от изкуство, - а вътре в изящния дворец работата продължаваше неизменно в ленив ритъм.

Множеството критици на отдела говореха, че там губят повече време да обсъждат къде ще обядват, отколкото в търсене на ценните картини, изчезващи в Италия всяка година.

Това се промени с назначението на генерал Чезаре Ферари. Син на учители от бедния регион Кампания, Ферари бе прекарал цялата си кариера в борба с неразрешимите проблеми в страната. През 70-те години, време на смъртоносни терористични бомбени атентати в Италия, той помогна за неутрализирането на комунистическите „Червени бригади“. После, по време на мафиотските войни през 80-те години, той служи като командир на военната полиция в Неапол, почти превзета от камората. Назначението беше толкова опасно, че съпругата на Ферари и трите му дъщери бяха принудени да живеят под двайсет и четири часова охрана. Самият Ферари стана мишена на множество опити за убийство, включително и атентат с писмо бомба, при който загуби два пръста на ръката и дясното си око. Очната му протеза, с неподвижната си зеница и неотстъпчив поглед, внушаваше у някои* от подчинените му усещането, че са се втренчили във всевиждащото око на Господа. Ферари използваше окото много ефикасно, убеждавайки дребните престъпници да предават своите шефове. Един от босовете, които Ферари най-накрая закова, беше мозъкът на писмата бомби. След осъждането на мафиота Ферари си направи труда да го ескортира лично до килията му в ужасния неаполски затвор „Поджореале“, където той щеше да прекара остатъка от живота си.

Назначението му в Артистичния отдел трябваше да бъде нещо като награда за дългата му и впечатляваща служба. „Ще се ровиш в документите няколко години -каза му шефът на карабинерите, - а после ще се пенсионираш, ще се оттеглиш в селото си в Кампания и ще отглеждаш домати.“ Ферари прие назначението и продължи да прави точно обратното. Няколко дни след пристигането си в двореца той информира половината персонал, че вече не се нуждае от техните услуги. После се захвана да модернизира една организация, атрофирала цяла вечност. Попълни редиците с агресивни млади офицери, обърна се към властите за разрешение да подслушва телефоните на известни престъпни фигури и откри офиси в онези части на страната, където крадците действително плячкосваха художествени произведения, особено на юг. И най-важното, възприе много от техниките, които бе използвал срещу мафията в Неапол. Ферари не се интересуваше много от уличните разбойници, които се замесваха в кражбите на художествени произведения; искаше големите риби, босовете, които изкарваха крадените стоки на пазара. Не мина много време и новият подход на Ферари даде дивиденти. Повече от дузина крупни грабители се озоваха зад решетките, а статистиките за кражби на произведения на изкуството, макар и все още тревожно високи, показаха подобрение. Дворецът вече не беше дом за пенсионери; превърна се в място, където отиваха мнозина от най-добрите и способни карабинери, за да си спечелят репутация. А онези, които не се справяха със задачите си, се озоваваха в офиса на Ферари, втренчени в безпощадното око на Господа.

След кариера в италианските органи на реда, продължила повече от четири десетилетия, малко неща можеха да изненадат генерала. Въпреки това, той трябваше да признае, че се изненада неприятно, когато видя легендарния Габриел Алон да влиза през прага на офиса му рано онази вечер, последван от красивата си и доста по-млада от него венецианска съпруга - Киара. Веригата от събития, която ги заведе там, бе задвижена няколко часа по-рано, когато Габриел, втренчил поглед в частично разтвореното тяло на Роберто Фалконе, стигна до обезсърчителното заключение, че се е натъкнал на местопрестъпление, от което не може да избяга. Вместо да контактува директно с властите, той звънна на Донати, който на свой ред се свърза с Лоренцо Витале от ватиканската полиция. След един неприятен разговор, продължил около петнайсет минути, беше решено Витале да разговаря с Ферари, с когото бе работил по множество случаи. В късния следобед Артистичният отдел пристигна на място в Черветери заедно с екип от регионалния отдел за тежки престъпления на Лацио. А по залез-слънце Габриел и Киара, лишени от оръжията си, седяха на задната седалка в седана на карабинерите на път към двореца.

По стените в офиса на Ферари бяха окачени картини - някои много зле увредени, някои без рамки и подрамници, - иззети от крадци и нечестни колекционери. Те щяха да останат тук, понякога за много седмици или месеци, преди да ги върнат на законните им собственици. На стената зад бюрото, блеснала, сякаш току-що реставрирана, висеше „Рождество със св. Франциск и св. Лав-рентий“ на Караваджо. Тя беше копие, разбира се; оригиналът бе откраднат от църквата „Сан Лоренцо“ в Палермо през 1969 г. и оттогава никой не беше го виждал. Намирането му се бе превърнало във фикс идея за Ферари.

- Преди две години - започна той - мислех, че най-накрая съм я намерил. Един незначителен крадец на художествени творби ми каза, че знаел къщата в Сицилия,, където била скрита картината. Предложи да ми каже в замяна на това да не го пращам в затвора за кражба на олтарна резба от една селска църква край Флоренция, Приех предложението и нахлухме в имота. Картината я нямаше там, но открихме тези. - Ферари подаде на Габриел куп полароидни снимки. - Сърцераздирателно.

Габриел прелисти снимките. На тях се виждаше картина, която изглеждаше зле, след като повече от четирийсет години не бяха полагани грижи за нея. Краищата на платното бяха оръфани зле - резултат от това, че картината бе отрязана от подрамника с бръснач, - а прекрасните някога образи бяха обезобразени от дълбоки пукнатини и драскотини.

- Какво стана с крадеца, който ви насочи към нея?

- Пратих го в затвора.

- Но информацията му е била добра.

- Вярно е. Но не беше навременна. А в тази работа синхронизацията е всичко. - Ферари се усмихна за кратко, но усмивката не успя да стигне до протезата на окото му. - Ако все пак успеем да я открием някога, реставрацията очевидно ще бъде трудна работа, дори за човек с вашите умения.

- Ще ви предложа сделка, генерале. Ако я откриете, аз ще я поправя.

- Все още не съм в настроение за сделки, Алон.

Ферари взе снимките на изгубения Караваджо и ги

върна в папката. После се втренчи замислено през прозореца като фигурата в „Портрет на дожа Леонардо“ от Белини, сякаш разсъждаваше дали да не прати Габриел по Моста на въздишките до стаите за мъчения за няколко часа.

- Ще започна този разговор, като ви кажа всичко, което знам. Така може би няма да сте толкова изкушен да ме лъжете. Знам например, че вашият приятел монсеньор Донати ви е уредил да реставрирате „Свалянето на Христос от кръста“ за Ватиканската картинна галерия. Знам също, че ви е помолил да видите тялото на доктор Клаудия Андреати, докато то все още е било в базиликата - и че след това сте започнали частно разследване на обстоятелствата около злощастната й смърт. Това разследване ви е завело до Роберто Фалконе. И сега ви доведе тук - заключи Ферари, — в двореца.

- Бил съм на много по-лоши места от това.

- И пак ще бъдете, ако не ни сътрудничите.

Генералът запали американска цигара. Пушеше я трудно с лявата си ръка. Дясната, без два пръста, бе скрита в скута му.

- Защо монсеньорът се тревожи толкова за тази жена? - попита той.

Габриел му разказа за прегледа на ватиканските антики.

- Накараха ме да повярвам, че там няма нищо друго, освен една рутинна инвентаризация.

- Може и да е започнало така. Но изглежда, че някъде в процеса на работата Клаудия е открила нещо друго.

- Знаете ли какво?

- Не.

Ферари изгледа внимателно Габриел, сякаш не му вярваше напълно.

- А вие защо душехте край къщата на Фалконе?

- Доктор Андреати е контактувала с него малко преди смъртта си.

- Как разбрахте това?

- Намерих номера му в разпечатките й.

- Тя му се е обадила от офиса си във Ватикана?

- От мобилния си телефон - коригира го Габриел.

- А как така вие, чужденец, пребиваващ временно в тази страна, сте успели да се сдобиете с разпечатките от мобилния телефон на италианска гражданка?

Когато Габриел не отговори, Ферари го изгледа над върха на цигарата си като стрелец, подготвящ се за труден изстрел.

- Най-логичното обяснение е, че сте се обадили на приятели от старата си служба да ви снабдят с разпечатките. Ако е така, вие сте нарушили споразумението между вас и нашите служби за сигурност. Боя се, че това ви поставя в опасно положение.

Това е заплаха, помисли си Габриел, но лека.

- Вие лично говорили ли сте някога с Фалконе? - попита генералът.

- Опитах.

- И?

- Не си вдигаше телефона.

- И решихте да проникнете с взлом в имота му?

- От притеснение за сигурността му.

- О, да, разбира се - усмихна се саркастично Ферари.

- И щом влязохте, открихте огромно скривалище за антики.

- Заедно с томбароло, къкрещ във вана с царска вода.

- Как се оправихте с ключалките?

- Кучето се оказа по-голямо предизвикателство от ключалките.

Генералът се усмихна като професионалист на професионалист и изтръска замислено цигарата си в пепелника.

- Роберто Фалконе не беше обикновен томбароло - обясни той. - Той беше капо дзона, шеф на регионалната мрежа от мародери. Дребните крадци му носеха стоката си. После Фалконе придвижваше продукта нагоре по йерархията на контрабандистите и дилърите на крадени творби.

- Май знаете доста много за човек, чието тяло беше открито едва преди няколко часа.

- Защото Роберто Фалконе беше и мой информатор

- призна генералът. - Моят най-добър информатор. А сега, благодарение на вас, той е мъртъв.

- Нямам нищо общо със смъртта му.

- Вие го казвате.

Един униформен помощник почука дискретно по вратата на Ферари. Генералът му махна да си върви с властен жест и отново зае позата си на дож, потънал в сериозен размисъл.

- Както виждам нещата - каза най-накрая той, - пред нас има две различни възможности. Възможност номер едно: действаме според правилата. Това означава да ви хвърля на вълците от службите за сигурност. Може да се стигне до негативна публичност не само за вашето правителство, но и за Ватикана. Нещата могат да станат опасни, Алон. Много опасни.

- А втората възможност?

- Вие започвате да ми разказвате всичко, което знаете за смъртта на Клаудия Андреати.

- А после?

- Аз ще ви помогна да намерите убиеца й.

11.

ПИАЦА ДИ САНТИГНАЦИО, РИМ

Едно от допълнителните предимства на работата в двореца беше „Ле Каве“. Считан за един от най-изиска-ните ресторанти в Рим, той се намираше само на няколко крачки от входа на сградата, сгушен в едно тихо ъгълче на площада. През лятото масите бяха подредени елегантно по паважа, но в тази февруарска вечер те бяха струпани и изоставени до външната стена. Генерал Ферари пристигна без предварително предупреждение и веднага го заведоха, заедно с двамата му гости, на една маса в задната част на залата. Един сервитьор донесе плато с аранчини ди ризо¹ и червено вино от Кампания, родината на Ферари. Генералът вдигна тост за един брак, който, поне за момента, все още не беше консумиран. После, след като си взе от крокетите ризото, той заговори презрително за човек на име Джакомо Медичи.

Макар да нямаше никаква родствена връзка с флорентинската банкова династия, Медичи споделяше семейната им страст към изкуствата. Брокер на антики, базиран в Рим и Швейцария, в продължение на десетилетия той тайно доставял ценни предмети на някои от най-видните търговци, колекционери и музеи по света. Но през 1995 г. доходният му бизнес започнал да се разбулва, когато италианските и швейцарските власти атакували склада му в женевската безмитна зона и открили съкровищница от антики без документи за произход, някои от които очевидно били изкопани наскоро. Откритието възбуди международно разследване, водено от Артистичния отдел, което впоследствие вкара в клопката някои от най-крупните имена в света на изкуството. През 2004 г. италиански съд осъди Медичи за търговия с крадени антики и му даде най-тежката присъда, налагана някога за по-добно престъпление - десет години затвор и глоба от десет милиона евро. Тогава италианските прокурори използваха доказателствата срещу Медичи, за да осигурят връщането на откраднатите артефакти от няколко прочути музея. Сред предметите бе известната ваза на Ефроний, която нюйоркският музей „Метрополитън“ неохотно се съгласи да върне на италианците през 2006 г. Медичи, който беше обвинен, че е играл ключова роля в кражбата й, позира елегантно пред вазата в „Метрополитън“ с ръце на хълбоците. Генерал Ферари имитира позата му в деня, когато вазата бе поставена триумфално на новото си място в римския музей ,3ила Джулия“.

- В крайна сметка - продължи Ферари - Медичи е виновен за кражбата на хиляди антики от италианска земя. Но не го е направил сам. Операцията му беше като кордата — въже, което се опъва от томбароли до капи дзони, после до търговците и аукционните къщи, и най-накрая — до колекционерите и музеите. Но нека не забравяме и добрите ни приятели от мафията - допълни той. - Нищо не излиза от земята без тяхното одобрение. И нищо не отива на пазара, без да се плати на босовете.

Ферари съзерцава за момент осакатената си ръка, преди да продължи изложението си:

- Не сме пропилели десет години и милиони евро само за да заловим един човек и неколцина от помощниците му. Целта ни беше да унищожим една мрежа, която бавно плячкосваше съкровищата, завещани от дедите ни. И успяхме въпреки неблагоприятните обстоятелства. Но се боя, че победата ни беше само временна. Плячкосването продължава. Всъщност нещата са по-зле от всякога.

- Нова мрежа е заместила тази на Медичи?

Ферари кимна и отпи глътка вино.

- Престъпниците приличат малко на терористите, Алон. Ако убиеш един терорист, мястото му със сигурност ще бъде заето от друг. И той непременно ще е по-опасен от предшественика си. Тази нова мрежа е много по-сложна от мрежата на Медичи. Тя наистина е глобална. И очевидно е много по-безмилостна.

- Кой я ръководи?

- Бих искал да знам. Може да е консорциум, но инстинктът ми подсказва, че е един човек. Бих се изненадал, ако има явни връзки в търговията с антики. Това би било под нивото му - допълни бързо генералът. - Той е крупен престъпник, който се занимава с нещо повече от продажба на грънци. И има сили да контролира всички, което означава, че е свързан с мафията. Тази мрежа има възможността да изрови статуя от земята в Гърция и да я продаде в „Сотбис“ няколко месеца по-късно 'заедно с напълно чист документ за произход. - Генералът спря, после допълни: - Взема предмети и от вашия регион.

- От Близкия изток?

- Някой го снабдява с артефакти от места като Ливан, Сирия и Египет. В онази част на света има много гадни хора. Да се чудиш къде отиват всичките пари.

- И как Фалконе се вписва в картината?

- Преди няколко години се натъкнахме на него и аз го убедих да работи за мен. Не беше трудно - допълни Ферари, - тъй като алтернативата бе да прекара дълги години в затвора. Няколко седмици го обучавахме тук. После го пратихме обратно в Черветери и му позволихме да поднови дейността си.

- Но вече сте му дишали във врата - отбеляза Киара.

- Точно така.

- Какво ставаше, когато томбароло му занесеше ваза или статуя, която е намерил?

- Понякога ние я измъквахме тихичко от пазара и я прибирахме за съхранение. Но обикновено позволявахме на Фалконе да я продаде по веригата. Така можехме да проследим как се движи по кръвоносната система на незаконната търговия. И искахме всички в бизнеса да мислят, че Роберто Фалконе е човек, с когото трябва да се съобразяват.

- Особено човекът на върха в тази нова контрабандна мрежа.

- Очевидно и вие сте го правили един-два пъти - отбеляза генералът.

Габриел игнорира забележката.

- Колко високо в мрежата успяхте да го издигнете? - попита той.

- Само на първото стъпало - отговори Ферари и се намръщи. - Тази нова мрежа се е поучила от грешките на предишната. Хората на върха не говорят с такива като Роберто Фалконе.

- А защо Клаудия Андреати е говорила с него?

- Очевидно е открила нещо при прегледа си на ватиканската колекция, което я е завело до вратата на Фалконе. Нещо достатъчно опасно, за да я убият. Фактът, че Фалконе също бе убит, предполага, че това има нещо общо с мрежата. Честно казано, не бих се изненадал, ако скоро се появят още няколко трупа.

- Осъзнавате ли какво намеквате?

Ферари насочи невиждащото си око към Габриел и се наведе през масата.

- Това не е намек. Казвам, че доктор Андреати е открила връзка между мрежата и Ватикана. А това означава, че вашият приятел монсеньор Донати има много по-голям проблем от един мъртъв куратор. Означава също, че вие и аз преследваме една обща цел.

- Ето защо искате да се престорите, че аз и жена ми днес не сме били в Черветери - кимна Габриел. - Защото, ако открия кой е убил Клаудия, това ще ви спести труда да разбивате мрежата.

- Това е едно доста елегантно решение на нашата дилема - съгласи се Ферари.

- Защо просто не ме предадете на службите за сигурност и не водите делото сам?

- Защото сега, когато Фалконе е мъртъв, единствената врата към тази нова мрежа се затръшна в лицето ми. Почти няма възможност да внедря друг информатор на неговото място. Те вече са добре запознати с методите и техниките ми. Познават и персонала ми, поради което е трудно да им пратя някого под прикритие. Нуждая се от някой, който да ми помогне да разруша мрежата отвътре, някой, който може да мисли като престъпник. - Генералът направи пауза. - Някой като вас, Алон.

- Това комплимент ли трябваше да бъде?

- Само изтъкване на факта.

- Надценявате способностите ми.

Генералът се усмихна с разбиране.

- По-рано в кариерата ми, когато работех в антитерористичното звено, бях назначен по едно дело тук, в Рим. Един палестински преводач беше застрелян във фоайето на блока си. Оказа се, че не бил обикновен преводач. Колкото до убиеца, ние никога не успяхме да открием свидетел, който да си го спомни. Сякаш беше призрак. - Ферари помълча. - А сега той седи пред мен, в ресторант в сърцето на Рим.

- Никога не бих се досетил, че сте изнудвач, генерале.

- Не бих и мечтал да се опитвам да ви изнудвам, Алон. Просто казвах, че пътищата ни са се пресичали и преди. Сега, изглежда, съдбата ни е събрала отново.

- Не вярвам в съдбата.

- Нито пък аз - отговори Ферари. - Но вярвам, че ако има някой, който е способен да разбие тази мрежа, това сте вие. Освен това - допълни той, - фактът, че вече сте се установили във Ватикана, ви дава определено предимство.

Габриел замълча за момент.

- Какво ще стане, ако успея? - попита най-накрая той.

- Ще взема вашата информация и ще изградя дело, което ще издържи в италианските съдилища.

- А ако това дело унищожи приятелите ми?

- Много добре знам за близките ви връзки с папата и с монсеньор Донати - обясни спокойно генералът. - Но ако Ватиканът е замесен в престъпления, ще трябва да изкупи греховете си. А и винаги съм смятал, че изповедта може да е полезна за душата.

- Ако е направена в уединение.

- Това може да не е възможно. Но най-добрият начин да се погрижите за интересите на вашите приятели е да приемете предложението ми. Иначе не е ясно каква мръсотия може да изскочи.

- Това много ми прилича на изнудване.

- Да - замисли се генералът, - предполагам, че е така.

Усмихваше се едва-едва, но изкуственото му око се взираше безизразно в пространството. Все едно да гледаш окото на фигура в картина, помисли си Габриел, всевиж-дащото око на непрощаващия Господ.

И така, оставаше само Роберто Фалконе - или по-точно, какво да се каже на обществото за злощастната му смърт. Накрая се стигна до избор на тактика. Въпросът можеше да се уреди тихо или както се изрази Габриел, можеха да обявят смъртта на Фалконе с фанфари и тромпети и така да подпомогнат своята кауза. Ферари избра втората възможност, защото, както Габриел, той бе предразположен към оперативна показност. Освен това настъпваше време за одобряване на бюджета в сезон на строги икономии, а Ферари се нуждаеше от победа, дори измислена, за да осигури завидните средства за Артистичния отдел, от които той се нуждаеше, за да продължи работата си през следващата фискална година.

И така, късно на другата сутрин Ферари свика медиите в двореца, за да направи обещаното си важно изявление. То започна в един иначе слаб новинарски ден и те пристигнаха на тълпи, надявайки се за нещо, което наистина би могло да продаде вестника им или да примами телевизионния зрител да се загледа за няколко секунди, преди да превключи на друг канал. Както обикновено, генералът не ги разочарова. Безупречно облечен в своята синя карабинерска униформа, той крачеше по подиума и продължаваше да разказва една история, стара колкото самата Италия. Тя беше за човек със скромни средства, който всъщност се оказал един от най-големите крадци на антики в Италия. За съжаление, човекът бил убит жестоко, може би в спор за пари със свой колега. Генералът не уточни как е било открито тялото, макар да сподели достатъчно страховити детайли, за да гарантира публикация на първа страница в по-скандалните таблоиди. После, с безупречната синхронизация на умел изпълнител, той дръпна черната завеса, разкривайки съкровищницата от артефакти, намерена в работилницата на том-бароло. Репортерите ахнаха като един. Ферари грейна с присветването на камерите.

Не е нужно да се казва, че генералът не спомена за ролята, която изигра бившият израелски шпионин и реставратор на художествени произведения Габриел Алон, или за макиавелианското споразумение, което те двамата сключиха на вечеря в „Ле Каве“. Не разкри и името, което прошепна в ухото на Габриел, когато се разделиха на тъмното площадче. Габриел изчака края на генералската пресконференция, преди да й звънне. От тона й стана ясно, че е очаквала обаждането му.

- На събрание съм до пет - обясни тя. - Какво ще кажете за пет и половина?

- При вас или при мен?

- При мен е по-безопасно.

- Къде?

- Вазата - поясни тя. А после линията замлъкна.

¹ Хрупкави топчета ризото, поднесени със зелева салата. - Б. пр.

12.

„ВИЛА ДЖУЛИЯ“, РИМ

В град, пълен с музеи и археологически чудеса, „Вила Джулия“, италианското национално хранилище за етруско изкуство и антики, някак си успява да остане незабелязана. Посещавана рядко и пропускана често, тя се помещава в края на градините на Вила Боргезе, в невзрачен дворец, който някога е бил вила на папа Юлий III. През шестнадесети век вилата гледала отвисоко към градските стени на Рим и към полегатите златистокафяви склонове на хълма Париоли. Сега склоновете бяха осеяни с блокове, а под прозорците на старото папско убежище минаваше широк оживен булевард, който пешеходците пресичаха на свой риск. Буренясалият преден двор бе превърнат в паркинг от персонала. Очуканите калници и избелялата от слънцето боя бяха свидетели за ниските заплати на онези, които се трудеха неуморно в държавните музеи в Италия.

Габриел пристигна в 17,15 ч. и се качи на втория етаж, където в проста стъклена витрина стоеше вазата на Ефроний, смятана за един от най-големите шедьоври, създавани някога. Малко информационно табло разказваше заплетената история на съда - как е била открадната от гробница край Черветери през 1971 г. и продадена на музея „Метрополитън“ за изумителната цена от един милион долара, и как, благодарение на неуморните усилия на италианското правителство, тя най-накрая била върната в законния си дом. Културното наследство беше защитено, помисли си Габриел, оглеждайки празната зала, но на каква цена? Почти пет милиона души посещаваха „Метрополитън“ всяка година, а тук, в пустите зали на „Вила Джулия“, вазата стоеше сама с унинието на дреболийка, събираща прах на лавицата. Ако мястото й бе някъде, помисли си той, то бе гробницата на богатия етруск, който я бе купил от гръцки търговец преди две хиляди и петстотин години.

Чу потракването на високи токчета, обърна се и видя висока елегантна жена да идва по коридора откъм съседната галерия. Тъмната коса се стелеше нежно върху раменете й, а големите кафяви очи грееха интелигентно на лицето й. Кройката на костюма й предполагаше източник на доходи извън музея, както и бижутата, искрящи върху загорялата й от слънцето ръка, която тя протегна към Габриел. Задържа дланта му миг повече от необходимото, сякаш известно време бе очаквала да го види. Изглежда, добре осъзнаваше въздействието на външния си вид.

- Очаквахте някого с бяла лабораторна престилка?

- Познавам само един археолог - призна Габриел - и той винаги е изцапан с пръст.

Доктор Вероника Маркезе се усмихна за миг. Беше почти на петдесет, но дори под неласкавата халогенна светлина в музея тя лесно можеше да мине за трийсет и пет годишна. Името й, когато бе прошепнато от генерал Ферари, изведнъж се стори познато на Габриел, защото се появяваше много пъти в имейлите на Клаудия. Сега той осъзна, че и лицето му е познато. Видя я за пръв път пред църквата „Санта Анна“, след приключването на погребалната меса за Клаудия Андреати. Тя стоеше малко встрани от другите опечалени, а очите й бяха фиксирани не в ковчега, а в Луиджи Донати. Нещо в погледа и спомни си Габриел, сякаш излъчваше някакво неясно обвинение.

Сега тя мина плавно покрай Габриел и надзърна през блиндираното стъкло на витрината към образа от едната страна на вазата. Там бе нарисувано безжизненото тяло! на Сарпедон, сина на Зевс, отнасяно за погребение от персонификациите на Съня и Смъртта. Изображението приличаше поразително на композицията от „Свалянето на Христос от кръста“.

- Никога няма да ми омръзне да я гледам - промълви доктор Маркезе. - Тя е почти толкова красива, колкото Караваджо, който вие реставрирате за Ватикана. - Погледна през рамо и попита: - Не сте ли съгласен, господин Алон?

- Всъщност не съм.

- Не харесвате гръцките вази?

- Не съм казал такова нещо.

Очите й се плъзнаха бавно по него, сякаш той беше статуя, издигната върху пиедестал.

- Гръцките вази са сред най-необикновените предмети, създавани някога - отбеляза тя. - Без тях нямаше да има Караваджо. И за жалост, по света има хора, готови на всичко, за да притежават някоя от тях. - Замълча, замислена. - Но вие не сте дошли тук да дебатираме за естетическите достойнства на древното изкуство. Тук сте заради Клаудия.

- Предполагам, че сте гледали пресконференцията на генерал Ферари?

- Както обикновено, пак накара репортерите да ядат от ръката му. - Не изглеждаше впечатлена. - Но той очевидно взема уроци по извъртане от Ватикана.

Генералът бе предупредил Габриел за язвителното остроумие на доктор Маркезе. Възпитаничка на римския университет „Ла Сапиенца“, тя се смяташе за водещ авторитет в Италия по етруската цивилизация и бе работила като експерт-консултант в Артистичния отдел по много дела, включително и по разследването на Медичи. След атаката срещу склада на Медичи в Женева, в продължение на няколко седмици тя изследва съдържанието му, опитвайки се да определи произхода на всеки експонат и ако е възможно, да разбере кога е бил изровен от земята от грабителите на гробници. Рамо до рамо с нея бе работило надареното й младо протеже Клаудия Андреати.

- Генералът ми каза, че по ваше настояване Клаудия е получила работата във Ватикана.

- Тя беше най-добрата ми приятелка - отговори Вероника Маркезе, - но не cq нуждаеше от помощта ми. Клаудия беше един от най-талантливите хора, работили някога за мен. Получи работата със собствени сили.

- Знаели сте, че се е заела с преглед на ватиканската антична колекция. Всъщност тя редовно се е консултирала с вас.

- Виждам, че сте чели имейлите й.

- Както и телефонните й разпечатки. Знам, че преди смъртта си е контактувала с Роберто Фалконе. Надявах се да можете да ми кажете защо.

Вероника Маркезе помълча.

- Клаудия каза, че е открила проблем с колекцията - поясни най-накрая тя. - Мислеше, че Фалконе може да помогне.

- Какъв проблем?

- Очевидно са липсвали някои неща. Много неща.

- От хранилищата?

- Не само от хранилищата. И от галериите.

Габриел се приближи към витрината, вперил очи във вазата.

- И когато Ватиканът обяви, че Клаудия се е самоубила в базиликата?

- Това беше съмнително, меко казано.

- Но вие си замълчахте.

Това беше твърдение. Тя отговори не на Габриел, а на трупа на Сарпедон.

- Беше трудно - промълви. - Но да, замълчах си.

- Защо?

- Защото ме помолиха.

- Кой?

- Същият човек, който ви помоли да разследвате дискретно смъртта й.

- Монсеньор Донати?

- Монсеньор? - Тя се усмихна меланхолично. - Все още ми е трудно да го наричам така.

Кафенето на музея се намираше в старата зимна градина срещу главния двор на вилата. Сервитьорката, жена около шейсетте, с фиби в сивата си коса, тъкмо приключваше касата, когато те влязоха, но Вероника успя да я придума да приготви две последни чаши капучино. Те седнаха в ъгъла край малка масичка от ковано желязо, до дървената решетка, по която се виеше цвете. Дъждът плющеше над главите им по стъкления покрив, докато тя разглеждаше керамичния фрагмент, който Габриел взе от къщата на Фалконе в Черветери.

- Съпругата ви има отлична преценка. Фигурата със сигурност е спътничка на Дионис. Ако трябваше да гадая, това вероятно е творба на майстор Менелаос, което означава, че трябва да бъде тук, във „Вила Джулия“, а не върху кухненската маса на томбароло.Върна фрагмента на Габриел. - За жалост, той вероятно е бил непокътнат, преди да попадне в ръцете на Фалконе и на хората му.

- Как е счупен?

- Понякога керамичните съдове се чупят от спили, които томбароли използват, за да намират гробниците. Но друг път томбароли и техните посредници чупят вазите нарочно. После пускат фрагментите на пазара един по един, за да не привличат нежелано внимание. След като всички парчета се съберат в ръцете на един търговец, те се преструват, че отдавна изгубената ваза изведнъж се е появила. - Тя поклати бавно глава с отвращение. - Те са боклуци. Но са много умни.

- И опасни - допълни Габриел.

- Така изглежда. - Вероника понечи да запали цигара, но спря. - Съжалявам - извини се, връщайки я обратно в пакета. - Луиджи ми каза колко много мразите тютюневия дим.

- Какво друго ви е казал?

- Каза, че сте един от най-забележителните хора, които някога е срещал. Каза също, че от вас би станал отличен свещеник.

- Аз се грижа за картини, не за души. Освен това -допълни, - аз съм грешник без надежда за избавление.

- Свещениците също грешат. Дори най-добрите.

Тя изсипа три пакетчета захар в капучиното си и отпи внимателно. Габриел трябваше да мисли за случая, но не можеше да престане да се чуди как така животът на личния секретар на Негово Светейшество се беше пресякъл с жена като Вероника Маркезе. Представи си няколко сценария, но никой от тях не му се стори добър.

- Смятах, че шпионите трябва да умеят да прикриват мислите си - отбеляза тя.

- Официално съм пенсиониран.

- Добре. Защото очевидно сте любопитен за това откъде се познавам с Луиджи. Достагьчно е да се каже, че сме приятели от дълго време. Аз първа предложих прегледа на църковната колекция.

- Били сте загрижена, че може да има нещо незаконно?

- Да кажем просто, че при настоящите политически реалности, сметнах за разумно Луиджи да знае повече от потенциалните си врагове.

- От вас би станал добър адвокат.

- Аз съм адвокат - коригира го тя, - както и археолог.

- Защо не поискахте лично да направите прегледа?

- Колекцията не е моя. Освен това, Луиджи си имаше съвършен кандидат за работата и тя работеше на щат в музея.

- Клаудия.

Вероника Маркезе кимна бавно.

- Тя беше роден детектив. Работата й беше безупречна.

- Но когато прегледах бележките и изследователските й файлове, там не се споменаваше за никакви проблеми. Всъщност изглеждаше, че е дала чист сертификат на колекцията.

- Така е, защото я посъветваха да не записва откритията си.

- Кой я посъветва?

- Аз.

- Тя каза ли ви какво липсва?

- Нищо специфично, само че не може да даде обяснение за няколко десетки експоната. Нищо голямо - допълни бързо тя, - но те бяха с висока стойност, точно такива неща, които могат светкавично да осигурят престиж на някой арабски шейх или руски олигарх. Състави списък на експонатите и го занесе на стар приятел, който може би знаеше къде да ги намери.

- Роберто Фалконе?

- Точно така.

- А как така Клаудия е познавала човек като Фалконе?

- Той беше колега на баща й.

- Да не би да казвате, че бащата на Клаудия е работил за Роберто Фалконе?

- Не - отвърна Вероника Маркезе, поклащайки бавно глава. - Бащата на Клаудия никога не би работил за човек като Роберто Фалконе. Фалконе работеше за него.

Жената зад бара извъртя очи, за да покаже, че вече иска да затваря. Габриел и Вероника Маркезе допиха бързо капучиното си и излязоха. Падаше мрак, а в колонадата се вихреше бурен влажен вятър. Вероника замислено запали цигара и продължи да разказва на Габриел разни неща за Клаудия Андреати, които не бяха попаднали в личното й досие във Ватикана. Че е израснала в Тарквиния, древен етруски град на север от Черветери. Че баща й, Франческо Андреати, бил наемен селскостопански работник и допълвал оскъдните доходи на семейството със спило и лопата. Изглежда, е бил надарен с уникален талант за изравяне на антики от хълмовете на Лацио, талант, който можел да се сравни само със способността му да държи на разстояние карабинерите и мафията. Забогатял от разкопките си, макар че всички в Тарквиния го мислели за обикновен каменоделец. Така смятали и двете му дъщери.

- Кога са научили истината за него?

- Признал греховете си, докато умирал от рак. Разказал им също за закопания стоманен контейнер, където пазел находките си. Клаудия и Паола изчакали погребението му, преди да известят карабинерите. Тогава те били едва на шестнайсет години.

- Изглежда, че цялата тази случка се е изтрила от паметта на Паола.

- Не се изненадвам, че не ви е казала. Не е нещо, за което една дъщеря обича да си мисли. За нещастие, всички ние си имаме по някой престъпник някъде в семейната история. Боя се, че това е проклятието на Италия.

- Ирония на съдбата, не мислите ли?

- Че дъщерята на един томбароло се е посветила на грижите за антиките и на съхранението им?

Габриел кимна.

- Всъщност това не беше случайно. Клаудия много се срамуваше от баща си и искаше да компенсира някои от вредите, които той бе нанесъл. Не е нужно да казвам, че ревниво криеше миналото си. Ако в кураторската общност се разчуеше, че баща й е бил крадец, това щеше да я опетни завинаги.

- Но вие знаехте.

- Тя ми каза, докато разследвахме Медичи. Сметнала е, че трябва, защото работехме с генерал Ферари. - Вероника Маркезе замълча, а после допълни: - Клаудия имаше изострено чувство за добро и зло. Това бе едно от нещата у нея, които обичах най-много.

- Знаете ли какво й е казал Фалконе?

- Тя не сподели. Заяви, че трябва да запази тайната на разследването си.

Минаха покрай затворената музейна книжарница и излязоха през централния портал. Дъждът се лееше като порой. Тя измъкна от чантичката си връзка ключове, натисна дистанционното и запали двигателя на лъскав „Мерцедес SL“.

- Бих предложила да ви откарам - извини се тя, - но се боя, че имам друга среща. Ако има още нещо, с което мога да помогна, моля, не се колебайте да ми се обадите. И много поздрави на Луиджи.

Тръгна към колата си, после внезапно спря и се обърна към него.

- Струва ми се, че едно нещо работи във ваша полза - заяви тя. - Генерал Ферари наскоро отне антики на стойност милиони евро от хората, които убиха Клаудия. Това означава, че те ще бързат да попълнят запасите си. Ако бях на ваше място, щях да намеря нещо неустоимо.

- А после?

- Начупете го на парчета - отвърна тя. - А после им го подавайте бавно.

Тя подкара колата и се включи в безумния трафик на римския вечерен час пик. Габриел постоя там за момент, чудейки се защо Луиджи Донати пропусна да спомене, че се познава с най-добрата приятелка на Клаудия Андреати. Свещениците грешат, помисли си той. Дори най-добрите.

13.

АПОСТОЛИЧЕСКИЯГ ДВОРЕЦ, ВАТИКАН

- Каква е супата за деня? - попита Габриел.

- От камъчета - отговори Донати.

Той вдигна лъжица с редкия бульон и го опита предпазливо. Бяха седнали в аскетичната трапезария на Светия отец на третия етаж в Апостолическия дворец. Покривката на масата беше бяла, чиста и невинна като навиците на монахините от домакинството, които се носеха край тях, влизайки и излизайки безшумно от съседната кухня. Негово Светейшество го нямаше; той работеше на бюрото в малкия си личен кабинет, разположен от другата страна на коридора. Бяха минали четиринайсет години, откак дребничкият патриарх на Венеция се възкачи на трона на св. Петър, но той все още имаше претоварена дневна програма, която би изтощила далеч по-млад човек. Правеше го отчасти за да запази властта си. Църквата се изправяше пред много предизвикателства и нейният абсолютен монарх не можеше да изглежда неспособен заради възрастта си. Ако кардиналите забележеха, че Негово Светейшество започва да губи сили, позиционирането за следващия конклав щеше да започне на сериозно. А папството на папа Павел VII, едно от най-бурните в историята на съвременната Църква, щеше да спре на място.

- Защо са тези наказателни дажби? - попита Габриел.

- В резултат от редуцираните ни финансови възможности таксите за някои от колежите и религиозните домове в Рим започват да страдат. Негово Светейшество помоли епископите и кардиналите да избягват разточителните ястия. Боя се, че нямам друг избор, освен да давам пример.

Той вдигна чашата си с червено вино към слънчевата светлина, процеждаща се през прозореца, и отпи предпазливо.

- Как е?

- Божествено. - Донати остави внимателно чашата върху масата и бутна към Габриел дебела черна папка. - Това е окончателният ни маршрут за пътуването до Израел и Палестинските територии. Решихме да пътуваме през Страстната седмица, което ще позволи на Негово Светейшество да направи една безпрецедентна стъпка, отбелязвайки смъртта на Христос и възкресението му в града, където те действително са се случили. Той ще отбележи мъките Христови на Виа Долороза и ще отслужи великденска меса във „Възкресение Христово“, църквата на Божи гроб. Програмата включва и спиране във Витлеем, както и посещение на учтивост в джамията „Ал Акса“, където той възнамерява да поднесе недвусмислено извинение за кръстоносните походи. Кръстоносците са избили десет хиляди души на Храмовия хълм, когато разграбили Йерусалим през 1099 г., сред които и три хиляди, намерили убежище в „Ал Акса“.

- А по пътя са загрявали, избивайки няколко хиляди невинни евреи в Европа.

- Смятам, че вече сме се извинили за това — отговори лукаво Донати.

- Кога планирате да обявите пътуването?

- Другата седмица, на общата аудиенция.

- Много скоро.

- Чакахме възможно най-дълго. Искам да погледнеш мерките за сигурност. Светият отец попита също дали би искал да му служиш като личен бодигард по време на пътуването.

- Нещо ми подсказва, че идеята не е била негова.

- Не беше - призна Донати.

- Най-добрият начин да поставиш Негово Светейшество в опасност е аз да застана до него.

- Помисли за това.

Донати вдигна още една лъжица бульон към устните си и духна към нея замислено - странно, помисли си Габриел, защото неговата супа вече беше хладка.

- Имаш ли нещо друго наум, Луиджи?

- Носят се слухове, че вчера си посетил „Вила Джулия“.

- Пълна е с много красиви експонати.

- И аз така съм чувал. - Донати снижи глас и допълни: - Трябваше да ми кажеш, че ще се срещаш с нея.

- Не разбрах, че се нуждая от позволението ти.

- Нямам предвид това.

- Когато поех този случай — започна Габриел, притискайки го леко, - ти ме увери, че всички врати ще бъдат отворени.

- Не и вратата към моето минало - отговори спокойно Донати.

- Ами ако твоето минало има нещо общо със смъртта на Клаудия?

- Моето минало няма нищо общо със смъртта й.

Думите на монсеньора бяха изречени с тон на литургична окончателност. Липсваше само кръстният знак и благославящото амин.

- Искаш ли още малко супа? - попита той, опитвайки се да смекчи напрежението.

- Ще се въздържа - отговори Габриел.

Две монахини влязоха и прибраха съдовете. Върнаха се миг по-късно с ордьовъра - тънък резен телешко, варени картофи и зелен боб, поръсен със зехтин. Донати използва смяната на ястията като възможност да събере мислите си.

- Помолих те за помощ-каза най-накрая той,-защото исках това разследване да се проведе с определена дискретност. Сега са замесени генерал Ферари и карабинерите, а точно тази развръзка се надявах да избегна.

- Те са замесени, защото моето разследване ме отведе до един мъртъв томбароло на име Роберто Фалконе.

- Разбирам това.

- Би ли предпочел да избягам от местопрестъплението?

- Бих предпочел - заяви Донати след момент на размисъл - тази каша да не попада в ръцете на италианските власти, които невинаги защитават интересите на Светия престол.

- Развръзката щеше да е такава независимо от моите действия - поясни Габриел.

- Защо? .

- Защото на генерал Ферари нямаше да му е нужно много време да свърже Фалконе и Клаудия чрез телефонните им разпечатки. А следващата му спирка щеше да е при Вероника Маркезе. Освен ако не е подготвена да лъже заради теб, тя щеше да каже на генерала, че след смъртта на Клаудия ти си я помолил да си мълчи. А тогава генерал Ферари щеше да почука на Бронзовите врати на Апосто-лическия дворец с призовка в ръка.

- Ясно. - Донати започна да човърка храната си без апетит. - Как предполагаш, защо Ферари ти е предложил да се срещнеш с нея?

- Аз си задавам същия въпрос - отговори Габриел. -Подозирам, че като всеки добър следовател, той знае повече, отколкото е склонен да сподели.

- За приятелството ми с Вероника?

- За всичко.

Отвън облак закри слънцето и върху лицето на Донати падна сянка.

- Защо не ми каза за нея, Луиджи?

- Това започва да звучи като разпит.

- По-добре аз, отколкото карабинерите.

Донати, все още в сянката, не каза нищо.

- Може би ще е по-лесно, ако отговоря вместо теб.

- Направи го, моля те.

- Цялата история попада в категорията, че никое добро дело не остава ненаказано - заговори Габриел. - Започнала е невинно, когато Вероника е предложила да се заемеш с преглед на ватиканската колекция. Но смъртта на Клаудия те е изправила пред два проблема. Първият е бил мотивът за убийството й. Вторият - връзката ти с Вероника Маркезе. Едно щателно разследване на смъртта й би разкрило и двете, поставяйки те в опасно положение. Така ти насърчи официалното обявяване на самоубийство и ме помоли да открия истината.

- И сега ти си открил една малка частица от нея. - Донати побутна чинията си към средата на масата и се втренчи през отворената врата към личния офис на своя ръководител.

- Колко знае той? - попита Габриел.

- Повече, отколкото можеш да си представиш. Но това не означава, че иска да се разкрие публично. Клюките и личният скандал могат да се окажат фатални на едно такова място. А ако аз бъда опетнен по някакъв начин, това може да навреди на папския му авторитет. - Замълча, а после допълни сериозно: - Не мога да позволя това да се случи.

- Най-добрият начин да го предотвратиш е да започнеш да ми казваш истината. Цялата истина.

Донати въздъхна тежко и погледна часовника си.

- Имам трийсет минути до следващата среща на Негово Светейшество. Може би ще е по-добре да се поразходим. Тук и стените имат уши.

14.

ВАТИКАНСКИТЕ ГРАДИНИ

Говори се, че растенията във Ватиканските градини пърроначално били засадени в пръст от Голгота, транспортирана до Рим от света Елена, майката на император Константин и според християнската легенда, откривателка на Истинския кръст. Сега, седемнайсет века по-късно, градините бяха истински рай на площ от двайсет и три декара, осеян с пищни дворци, подслонили различни отдели на ватиканската администрация. Мрачното време беше в унисон с настроението на Донати. Навел глава, сплел пръсти зад гърба си, той разказваше на Габриел за сериозен младеж от малко градче в Умбрия, който усетил призванието си да стане свещеник. Младежът се присъединил към интелектуално бунтовническото Общество на Иисус, йезуитите, и станал отявлен проповедник на противоречивата доктрина, известна като теология на освобождението. В началото на 80-те години на XX век, период на насилие и революции в Латинска Америка, той бил изпратен в Ел Салвадор да ръководи здравна клиника и училище. И именно там, в планините на провинция Морасан, той изгубил вярата си в Бога.

- Теолозите на освобождението вярват, че земната справедливост и вечното спасение са тясно свързани, че е невъзможно да спасиш една душа, ако тялото, което тя обитава, е оковано във веригите на бедността и потисничеството. В Латинска Америка подобно мислене ни поставяше директно на страната на левите революционери. Военните хунти ни смятаха за нещо повече от комунистически подривни елементи. Също и папата - допълни Донати. - Но това е история за някой друг път.

Той спря да върви, сякаш обмисляше в коя посока да продължи. Накрая се обърна към боядисаната в охра централа на Радио Ватикана. Издигната във висините, предавателната кула бе единствената грозотия в града държава, която излъчваше църковните новини и програми до световното паство, все по-объркано от земните проблеми.

- Имаше един свещеник, който работеше с мен в Морасан - поднови разказа си Донати, - испански йезуит на име отец Хосе Мартинес. Една вечер ме извикаха в друго село да помагам при раждане. Когато се върнах, отец Хосе беше мъртъв. Горната част на главата му беше отсечена, а мозъкът му беше изгребан от черепа.

- Бил е убит от ескадроните на смъртта?

Донати кимна бавно.

- Ето защо са му взели мозъка. Като символ за онова, което режимът и богатите му поддръжници мразеха най-много у нас — нашата интелигентност и всеотдайността ни към социалната справедливост. Когато помолих военните да разследват смъртта на отец Хосе, те буквално ми се изсмяха в лицето. После ме предупредиха, че ако не си тръгна, ще бъда следващият.

- Вслуша ли се в съвета им?

- Трябваше, но след смъртта му бях още по-твърдо решен да остана и да завърша мисията си. След около шест месеца един бунтовнически лидер дойде да ме види. Знаеше самоличността на човека, отговорен за смъртта на отец Хосе. Казваше се Алехандро Калдерон - потомък на семейство земевладелци с близки връзки с управляващата хунта. Настанил любовницата си в апартамент в град Сан Мигел. Бунтовниците планираха да го убият следващия път, когато отиде да я види.

- Защо те информираха предварително?

- Защото искаха благословията ми. Аз им отказах, разбира се.

- Но и не им каза да не го убиват.

- He - призна Донати. - И не предупредих Калдерон. Три дни по-късно тялото му беше намерено да виси надолу с главата от един електрически стълб на централния площад в Сан Мигел. След часове друг ескадрон на смъртта се насочи към нашето село. Но този път търсеха мен. Избягах през границата в Хондурас и се скрих в една къща на йезуити в Тегусигалпа. Когато стана безопасно да се придвижвам, се върнах в Рим и незабавно бях призован от главата на нашия орден. Той ме попита дали знам нещо за смъртта на Калдерон. После ми напомни, че като йезуит, съм се заклел да бъда послушен perinde ас cadaver - буквално, да нямам повече воля от своя труп. Отказах да отговоря. На другата сутрин помолих да ме освободят от обета ми.

- Напуснал си свещеничеството?

- Нямах избор. Позволих един човек Да бъде убит. И най-важното, вече не вярвах в Бога. Сигурно е, казвах си, че един справедлив и всеопрощаващ Бог не би позволил човек като отец Хосе да бъде убит толкова ужасяващо.

Група кардинали от Курията се появиха от входа на Радио Ватикана, последвани от екипа си от свещеници. Донати се намръщи и поведе Габриел към Кулата на св. Йоан.

- Предполагам, че напускането на свещеничеството е като да напуснеш разузнавателните служби - продължи Луиджи след малко. - Това е един преднамерено продължителен и тромав процес, даващ на вятърничавия свещеник достатъчно възможности да промени решението си. Но най-накрая аз се озовах обратно в Умбрия и заживях сам в едно селце край Монте Куко. По цял ден се катерех по планините. Предполагам, че съм се надявал да открия Бог там горе сред върховете. Но вместо това открих Вероника.

- Тя е жена, която може да върне вярата на един мъж в божественото.

- И в известен смисъл го направи.

- Какво е правила тя в Умбрия?

- Тъкмо бе завършила доктората си и правеше разкопки на една римска вила. Сблъскахме се съвсем случайно на градския пазар. И след няколко дни станахме неразделни.

- Ти каза ли й, че си бил свещеник?

- Казах й всичко, включително и какво се беше случило в Салвадор. Тя се зае да излекува раните ми и да мй покаже истинския свят - света, минал покрай мен, докато бях заключен в семинарията. Не след дълго заговорихме за женитба. Вероника щеше да преподава. Аз щях да работя като защитник на човешките права. Бяхме планирали всичко.

- И какво се случи?

- Срещнах един човек на име Пиетро Лукези.

Пиетро Лукези бе рожденото име на Негово Светейшество папа Павел VII.

- Това стана скоро след като той бе назначен за патриарх на Венеция - продължи Донати. - Търсеше някого, който да му служи като личен секретар. Беше чувал за един бивш йезуит, който живеел като отшелник в Умбрия. Пристигна неочаквано и каза, че няма намерение да си тръгва, докато не се съглася да се върна към свещеничеството. Прекарахме една седмица заедно, разхождахме се из планините, спорихме за Бог и за тайнствата на вярата. Не е нужно да казвам, че Лукези надделя. Най-трудното беше да споделя новината с Вероника. Тя е единствената жена, която някога съм обичал или ще обичам.

- Някакви съжаления?

- От време на време човек се чуди, но не, не изпитвам съжаления. Предполагам, че щеше да е по-лесно, ако не бяхме се виждали отново, но не стана така.

- Кажи ми, моля те, нали нямаш романтична връзка с нея?

- Аз приемам обета си сериозно - заяви високомерно Донати. - Също и Вероника. Ние сме добри приятели, това е всичко.

- Разбирам, че е омъжена.

- Срамно. Съпругът й е Карло Маркезе. Той е един от най-преуспелите бизнесмени в Италия. - Донати спря и погледна мрачно към Габриел. - Той също така е причината за смъртта на Клаудия Андреати.

Някъде зад стените на Ватикана ауспухът на някаква кола изгърмя като пушечен изстрел. Ято врани се вдигнаха шумно в дърветата, преди да отлетят във формация към купола на базиликата. Габриел ги наблюдава, докато осмисляше изводите от историята, която Донати току-що му разказа. Почувства се като изгубен под орнаменти на олтар, препъвайки се в частични образи, скрити под пластове избеляла боя - тук жена лежи мъртва на пода в църква, там крадец на гробници страда заради греховете си във вана с киселина, а някъде разпопен свещеник търси Бог в прегръдките на любовницата си. Имаше въпроси, хиляди въпроси, но знаеше, че не трябва да разваля магията, в плен на която бе попаднал Донати. И той продължи да върви до рамото на монсеньора със строгото мълчание на изповедник, чакайки приятелят му да изповяда докрай греховете си.

- Карло произлиза от Черната аристокрация - поясни Донати, - аристократичните римски фамилии, останали верни на папата след завоюването на Папската държава през 1870 г. Баща му е бил сред най-приближените на Пий Дванадесети. Поддържал и близки връзки с ЦРУ.

- Какви по-точно?

- Бил член на Християндемократическата партия. След Втората световна война работил съвместно с ЦРУ, за да попречат на комунистите да вземат властта в Италия. Тайни фондове на ЦРУ на стойност няколко милиона долара минали през ръцете му преди изборите през 1948 г. Карло разказва, че давали на баща му куфари, пълни с пари, във фоайето на хотел „Хаслер“.

- Струва ми се, че вие с Карло се познавате доста добре.

- Така е - отговори Донати. - Както баща си, Карло е почетен член на папския двор. Служи също и в мирянския надзорен съвет на Ватиканската банка, което означаващ че знае за финансите на Църквата толкова, колкото и аз. Карло е от хората, които не трябва да спират на пропуска, преди да влязат в Апостолическия дворец. Обича да ми напомня, че ще остане във Ватикана дълго след като аз си замина.

- Кой го е назначил в банката?

- Аз.

- Защо?

- Защото Вероника ме помоли. И защото Карло изглеждаше най-точният човек за тази работа, човек с отдавнашни връзки с папството, който се смяташе за един от най-честните бизнесмени в страна, пословична със своята корупция. За съжаление, не се оказа така. Карло Маркезе контролира международната търговия с незаконни антики. Но това е само върхът на пословичния айсберг. Той е на върха на глобална престъпна империя, която се занимава с всичко: от наркотици до трафик на оръжие. И пере мръсните си пари във Ватиканската банка.

- А ти, личният секретар на Негово Светейшество папа Павел Седми, му помогна да получи поста.

- Неумишлено - опита да се защити Донати. - Но този малък детайл няма да има значение, ако от това избухне още един скандал.

- Кога научи истината за Карло?

- Не бях я научил, докато не помолих един талантлив куратор да направи преглед на ватиканската антична колекция - отговори Луиджи. - Първо тя откри, че от Ватиканските музеи са изчезнали десетки експонати. После откри връзка между крадците и Карло Маркезе.

- Защо е искала да те види в нощта на смъртта си?

- Каза ми, че притежава доказателство за участието на Карло. На другата сутрин тя беше мъртва, а доказателството й бе изчезнало. - Донати поклати глава. - Всъщност Карло ми звънна в офиса онзи следобед да ми поднесе съболезнованията си. Имаше благоприличието да не покаже лицето си на погребението.

- Трябвало е да присъства при разрешаването на други проблеми.

- Какви?

- Убийството на един томбароло на име Роберто Фалконе.

Те минаха покрай Кулата на св. Йоан и се отправиха към хеликоптерната площадка в югозападния ъгъл на града държава. Донати се втренчи за момент в стените, сякаш изчисляваше как да ги изкачи, преди да седне на една пейка в края на асфалта. Габриел седна до него и започна да сортира наум бележките от своето разследване. Една от тях изпъкваше: последното телефонно обаждане на Клаудия Андреати в нощта на смъртта й. Беше звъняла до „Вила Джулия“, до съпругата на мъжа, който не трябваше да спира на пропуска, преди да влезе в Апос-толическия дворец.

- Какво знае Вероника за съпруга си?

- Ако питаш дали си мисли, че Карло е престъпник, отговорът е „не“. Тя вярва, че съпругът й произлиза от стара римска фамилия и е вложил скромното си наследство в успешен бизнес.

- А този преуспял бизнесмен знае ли, че си бил сгоден за жена му?

Донати поклати глава сериозно.

- Сигурен ли си?

- Вероника никога не би проронила и дума за това пред него.

- Ами за Ел Салвадор?

- Знае, че съм служил там и че като повечето йезуити съм имал неприятности с ескадроните на смъртта и с техните приятели в армията. Но няма представа, че съм напускал свещеническия си сан. Всъщност много малко хора вътре в Църквата знаят за този мой малък творчески отпуск. Всяко споменаване за това бе изчистено от личните ми документи, след като отидох на работа при Лукези във Венеция. Сякаш никога не се беше случвало.

- Почти като убийството на Клаудия.

Донати не отговори.

- Ти ме излъга, Луиджи.

- Меа кулпа, меа кулпа, меа максима кулпа.

- Не Искам извинението ти. Просто искам обяснение за това защо ми позволи да разследвам убийство, когато вече си знаел кой е убиецът.

- Защото исках да разбера колко можеш да откриеш сам, преди да преминем към следващата стъпка.

- И каква ще е тя?

- Бих искал да ми донесеш неопровержимо доказателство, че Карло Маркезе ръководи глобален престъпен бизнес от моята банка. А после искам да го прогониш дискретно.

- Има само един проблем с това - прекъсна го Габриел. - Подозирам, че изгубих елемента на изненада след посещението си във „Вила Джулия“.

- Съгласен съм. Всъщност съм сигурен, че Карло знае. с какво си се заел.

- Защо?

- Защото утре вечер си поканен на вечеря в тесен кръг в неговия дворец. Аз вече приех от твое име. Но се опитай да си намериш някакво представително облекло. - Донати се намръщи на коженото му яке и на джинсите, изцапани с боя. - Аз нямам нищо против да се разхождаш така в двореца, но Черната аристокрация държи на формалностите.

15.

ПИАЦА ДИ СПАНЯ, РИМ

Габриел имаше само един костюм. Италиански по кройка, произведен в Службата, той имаше скрити отделения за фалшиви паспорти и кобур, зашит в колана на панталона, достатъчно голям да побере берета и резервен пълнител. След дълъг размисъл той реши, че няма да е разумно да носи огнестрелно оръжие на вечерята у Карло Маркезе. Завърза светлосинята вратовръзка, която Киара му купи този следобед от един магазин на Виа Кондоти, и артистично пъхна копринена кърпичка в джобчето на гърдите си. Киара оправи изящно и двете, преди да се вмъкне в банята и да довърши грима си. Беше облечена с черна официална рокля и дълги черни чорапи. Косата й падаше свободно по голите й рамене, а на дясната й китка блестеше перлено-смарагдовата гривна, която Габриел й подари за последния й рожден ден. Изглеждаше изумително красива, помисли си той, и прекалено млада, за да се движи под ръка със съсипана развалина като него.

- По-добре облечи някакви дрехи - посъветва я той. - Тръгваме след няколко минути.

- Не харесваш как съм облечена?

- Какво да не харесвам?

- Е, какъв е проблемът?

- Доста е провокативно - отбеляза Габриел, а очите му блуждаеха свободно по тялото й. - В крайна сметка ще вечеряме със свещеник.

- У дома на бившата му любовница. - Тя сложи малко пудра на скулите си, която подчерта искриците от мед; и злато в големите й кафяви очи. - Трябва да призная, че съм любопитна да видя жената, успяла да пробие бронята на Донати.

- Няма да се разочароваш.

- Каква е тя?

- Щеше да е много подходяща за Луиджи, ако той беше избрал друга професия.

- Това е нещо повече от професия. Сигурна съм, че Донати няма почти нищо общо с избирането й.

- Вярваш, че е истинско призвание?

- Аз съм дъщеря на равин. Знам какво е призвание. - Киара се огледа за момент в огледалото, преди да поднови работата върху изящното си лице. - Между другото, бях права за Донати още от самото начало. Казах ти, че има минало. И те предупредих, че крие нещо.

- Нямаше избор.

- Наистина ли?

- Ако ми беше казал истината, че иска да поведа война срещу отявлен мафиот като Карло Маркезе, щях да приключа с Караваджо и да напусна града възможно най-бързо.

- Все още имаш такава възможност.

Габриел погледна в огледалото и даде да се разбере, че няма такава възможност.

- Нямаш представа в какво се забъркваш, скъпи. Аз съм израснала в тази страна. Познавам ги по-добре от теб.

- Никога не съм знаел, че еврейското гето във Венеция е такъв развъдник на мафиоти.

- Те са навсякъде - отговори Киара и се намръщи. - И убиват всеки, който се изпречи на пътя на парите им - съдии, политици, полицаи, всички. Карло вече е убил двама души, за да запази тайната си. Няма да се поколебае да убие и теб, ако те сметне за заплаха.

- Аз не съм политик. Не съм и полицай.

- Какво означава това?

- Означава, че те трябва да играят според правилата. А аз - не.

Габриел извади кърпичката от джобчето си и заглади предницата на сакото си.

- Преди ми харесваше повече — отбеляза Киара.

- На мен не.

- Напоследък са много модерни.

- Точно заради това не ги харесвам.

Киара върна кърпичката в джобчето на сакото му, без да каже и дума.

- Никога не съм мислила, че ще срещна жена, чийто любовен живот да е по-заплетен от моя - каза тя и огледа работата си. - Първо Вероника се влюбва в свещеник, който е изгубил вярата си в Бога. После, когато свещеникът я зарязва, тя се омъжва за мафиотски бос, който ръководи глобален престъпен синдикат.

- Донати не я е зарязал — възрази Габриел. — А Вероника Маркезе няма представа как съпругът й печели парите си.

- Може би — отговори колебливо Киара. - Или може би вижда точно онова, което иска да види, и извръща поглед от останалото. Така е по-лесно, особено когато са намесени много пари.

- Ти заради това ли се омъжи за мен? Заради парите?

- Не - отвърна тя. — Омъжих се за теб, защото обожавам фаталистичното ти чувство за хумор. Винаги се шегуваш ужасно, когато си разстроен за нещо и се опитваш да го скриеш.

- Че защо да съм разстроен?

- Защото дойде в Рим да реставрираш една от любимите си картини. А сега си на път да си създадеш враг който може да те убие само с едно телефонно обаждане

- Не съм лесен за убиване.

Киара прибра косата си нагоре и обърна гръб към Габриел. Той вдигна бавно ципа на роклята й, а после притисна устни във врата й. Видя в огледалото как очит< й се притварят.

- Как предполагаш, защо ни покани на вечеря? - попита Киара.

- Сигурно иска да ми отправи послание.

- Какво ще правиш?

- Ще слушам много внимателно - отговори Габриел, целувайки врата й за последен път. — А после аз също ще му отправя едно.

16.

ВИА ВЕНЕТО, РИМ

Семейство Маркезе живееха на няколко минути пеш от Пиаца ди Спаня, на тиха уличка до Виа Венето, където непрестанният марш на времето сякаш бе спрял, макар и за кратко, в една епоха на елегантност. Това беше онзи Рим, за който пътешествениците мечтаеха, но рядко виждаха, Рим на поетите, на художниците и на приказно богатите. В малкото частно ъгълче на Карло във Вечния град la dolce vita продължаваше, макар и само за момента.

Домът му не беше истински дом, а голям дворец в охра, разположен насред огромен парк. Отвсякъде бе ограден с желязна ограда, върху която се виждаха много охранителни камери - всъщност толкова много, че често бъркаха имота с посолство или правителствена сграда. Голям бароков фонтан плискаше вода в предния двор, а в антрето се извисяваше безръката статуя на Плутон, владетеля на подземния свят. До нея стоеше Вероника Маркезе, облечена в надиплена рокля от зелена мачкана коприна. Тя поздрави сърдечно Габриел и Киара, а после ги поведе по широк коридор, върху чиито стени висяха италиански ренесансови картини в резбовани рамки. Между платната, балансирани върху релефни пиедестали, високи до рамото, стояха римски бюстове и статуи. Картините бяха с музейно качество. Също и антиките.

— Семейство Маркезе са колекционери от много поколения - обясни тя с нотка на неодобрение в гласа си. - Нямам нищо против картините, но антиките са източник на известно притеснение за мен, тъй като съм известна с мнението си, че колекционерите са истинските мародери.

Много е просто. Ако спрат да купуват антики, томбароли ще престанат да ровят за тях.

- Съпругът ви има отличен вкус - отбеляза Киара.

- Той си има експертен съветник - отговори закачливо Вероника. - Но ние не сме допринесли за някои от тези придобивки. Предците на Карло са ги купили дълго преди приемането на закони, ограничаващи търговията с древни артефакти. Въпреки това, аз се опитвам да го убедя да дари поне част от колекцията си, за да може публиката най-сетне да я види. Боя се, че все още имам доста работа по този въпрос.

В края на коридора имаше широк двоен портал към огромна гостна, чиито стени бяха покрити с гоблени. Мебелите бяха величествени и елегантни, както и гостите, пръснати сред тях. Габриел очакваше скромна вечеря за шестима, но стаята бе изпълнена с не по-малко от двайсет души, сред които италианският министър на финансите, водещият на влиятелно телевизионно токшоу и една от най-популярните сопрани в страната. Донати се беше уединил в края на диван, тапициран с брокат. Облечен в двуреден църковен костюм, той споделяше добре отрепетирани клюки от Курията с две жени, окичени с бижута, които, изглежда, оставаха без дъх от всяка негова дума.

В другия край на стаята, заобиколен от проспериращи на вид бизнесмени, стоеше Карло Маркезе, широкоплещест мъж, очевидно звезда в училищния спортен отбор и издокаран като за снимка. Малките му очила без рамки придаваха на чертите му свещеническа сериозност и той жестикулираше замислено с ръка, която не бе въртяла никакъв друг инструмент освен писалка „Монблан“ или сребърна вилица. Приликата му с Донати беше поразителна. Сякаш Вероника, изгубила Луиджи заради Църквата, се беше сдобила с друга негова версия, но без свещеническата якичка и съвестта.

Когато Габриел и Киара влязоха в стаята, няколко глави се обърнаха в унисон и разговорът затихна за няколко секунди, след което бе подновен с приглушен шепот. Габриел прие две чаши „Просеко“¹ от сервитьора в бяло сако и подаде едната на Киара. После се обърна и осъзна, че се взира в лицето на Карло.

- За мен е удоволствие най-накрая да се срещнем, господин Алон. - Едната ръка се здрависа с ръката на Габриел, а другата го стисна точно под лакътя. - Бях на площад „Св. Петър“, когато терористите атакуваха Ватикана. Никой от нас, които стояхме наблизо до Светия отец, няма да забрави какво направихте през онзи ден.

- Той пусна ръката на Габриел и се представи на Киара.

- Ще ми позволите ли да заема съпруга ви за момент? Имам малък проблем, който искам да обсъдя с него.

- Предполагам, че това зависи от естеството на проблема.

- Мога да ви уверя, че е от напълно артистично естество.

Без да дочака отговор, Карло Маркезе поведе Габриел нагоре по широката централна стълба до втория етаж на двореца. Пред тях се откри безкрайна галерия с родови съкровища: картини и гоблени, скулптури и часовници, всякакви антики. Карло играеше ролята на гид, забавяйки ход на всеки няколко крачки, за да посочи някой ценен експонат. Говореше с ерудицията на човек, който знае много за изкуството, но също и с нотка на неудобство, сякаш тези предмети бяха голямо бреме за него. Дори Габриел се изуми от наличието на толкова много произведения на изкуството на едно място; все едно да крачиш из хранилища, пълни с плячката от някоя отдавна отминала война. Той спря пред Канапето. Картината, лъчезарен пейзаж от площад „Сан Марко“, му се стори смътно позната. После Габриел се сети къде я е виждал преди. Няколко години по-рано картината беше открадната. Успешното й откриване, обявено с много фанфари от генерал Ферари, се смяташе за един от най-триумфалните успехи на Артистичния отдел.

- Сега разбирам защо генералът отказа да оповести името на собственика - кимна Габриел.

- Направи го по моя молба. Бояхме се да не бъдем нападнати отново, ако крадците узнаят какво е качеството на експонатите, съдържащи се в нашата колекция.

- Навремето имаше съобщения, че собственикът изиграл значителна роля в откриването на картината.

- Имате добра памет, господин Алон. Аз Лично водих преговорите за откупа. Всъщност дори не казах на генерал Ферари, че картината е била открадната, до сключването на сделката. Той арестува крадците, когато те се опитаха да вземат парите. Не бяха опасни професионалисти.

- Спомням си - каза Габриел. - Спомням си също, че бяха убити наскоро след пристигането им в затвора „Реджина Коели“.

- Очевидно в някаква борба за затворническа територия.

Или може би ти си наредил да ги убият заради това, че са откраднали от боса, помисли си Габриел.

- Има ли нещо специално, което искате да ми покажете? - попита той.

- Това - каза домакинът, посочвайки с глава към голямото платно в най-далечция край на галерията. Образите от „Поклонението на пастирите“ едва се виждаха под гъстия слой повърхностна мръсотия и пласта от силно обезцветен лак. Карло щракна един ключ и освети картината. - Предполагам, че разпознавате художника.

- Гуидо Рени - отговори Габриел, - със значителната помощ на един-двама от най-добрите му помощници, ако не греша.

- Не, не грешите. Картината е в семейната ми колекция от над два века. За жалост, са минали много години от последната й реставрация. Чудех се дали не бихте се заели с нея, след като приключите с Караваджо.

- Боя се, че имам друг ангажимент.

- И аз така чух. - Карло погледна към Габриел. - Знам, че монсеньор Донати ви е помолил да разследвате смъртта на Клаудия. - Той снижи глас и допълни: - Ватиканът е нищо, едно село, господин Алон. А селяните обичат да клюкарстват.

- Клюките може да са опасни.

- Също и секретните разследвания във Ватикана.

Карло наведе глава и се втренчи непоколебимо в Габриел. Повечето хора избягваха да го гледат директно в очите, но не и Карло. Той притежаваше хладна, аристократична увереност, граничеща с арогантност. Той също така, реши Габриел, не изпитва физически страх.

- Ватиканът е като лабиринт - продължи Маркезе. -Трябва да знаете, че има сили в Курията, които смятат, че монсеньор Донати неволно е отворил кутията на Пандора и че това ще увреди репутацията на Църквата във време, когато тя не може да си го позволи. Също така негодуват от факта, че е решил да повери този проблем в ръцете на външен човек.

- Предполагам, че вие споделяте тяхното мнение.

- Аз официално съм скептик по този въпрос. Но от опит съм научил, че когато става дума за Ватикана, често е по-добре да не повдигаш неприятни въпроси.

- Ами мъртвата жена?

Това беше преднамерена провокация. Карло изглеждаше впечатлен от куража на Габриел.

- Мъртвите жени са като банковите трезори - отговори той с изненадваща откровеност. - Почти винаги съдържат неприятни тайни. - Извади визитка от сребърна кутийка. - Надявам се да обмислите отново предложението ми за Рени. Мога да ви уверя, че ще ви възнаградя добре.

Докато Габриел пускаше визитката в джоба си, се чу звънец, призоваващ гостите на вечеря. Карло положи ръка върху гърба на госта си и го поведе към стълбището. Миг по-късно той заемаше мястото си до Киара.

- Какво искаше той? - попита тя тихо на иврит.

- Мисля, че се опитваше да ме включи в платежната ведомост на семейство Маркезе.

- Това ли е всичко?

- Не - отвърна Габриел. - Искаше да се увери, че не нося оръжие.

Те излязоха от двореца малко след полунощ, за да открият, че въздухът е пълен с меки, пухкави снежинки с размера на нафора за причастие. Един седан с ватикански номер чакаше до бордюра; последва ги бавно отзад, докато Донати, Габриел и Киара вървяха по опустелия паваж на Виа Венето. Киара хвана здраво ръката на Габриел, а косата й побеля от снега. Донати вървеше безмълвно до нея. Минута по-рано, когато се сбогуваше с Вероника с формална целувка по бузата, той се усмихваше. Сега, изправен пред перспективата за една дълга, студена и самотна нощ, настроението му видимо се помрачи.

- Дали така съм си въобразил - попита Габриел, - или ти наистина се забавляваше тази вечер?

- Винаги се забавлявам. Това е най-трудната част, когато прекарвам времето си с нея.

- Тогава защо го правиш?

- Вероника е убедена, че това е едно малко известно йезуитско изпитание на вярата, че нарочно отивам наблизо до изкушението, за да видя дали Бог ще се пресегне надолу да ме хване, ако падна.

- Така ли е?

- Няма нищо общо с йезуитството. Просто харесвам нейната компания. Повечето хора никога не виждат по-надалеч от свещеническата якичка, но Вероника изобщо не я забелязва. Кара ме да забравя, че съм свещеник.

- Какво ще стане, ако не издържиш изпитанието?

- Никога няма да позволя това да се случи. Вероника също. — Донати направи знак към колата си. После се обърна към Габриел и попита: - Как мина срещата ти с Карло?

- Делово.

- Той спомена ли моето име?

- Говори само най-добри неща за теб.

- Какво искаше?

- Мисли, че би било добра идея да изоставя разследването.

- Предполагам, не ти е признал, че е убил Клаудия Андреати.

- Не, Луиджи, не е.

- А сега какво?

- Ще намеря нещо неустоимо - отговори Габриел. - А после ще го счупя на парчета.

- Само гледай да не е моята Църква — или мен.

Донати направи две тържествени движения с дългата си ръка, едно вертикално и едно хоризонтално, и изчезна на задната седалка в колата си.

Докато Габриел и Киара стигнат до Виа Грегориана, снегът престана. Габриел спря в края на улицата и надзърна нагоре по хълма към църквата „Тринита дей Монти“. Уличните лампи бяха угаснали - още едно усилие на правителството да спести ценни ресурси. Изглежда, Рим отстъпваше назад във времето. Габриел едва ли би се изненадал, ако видеше някоя колесница да трополи към тях в мрака.

Колите бяха паркирани нагъсто до тесните тротоари и те вървяха, като повечето римляни, в средата на улицата. Моторът на раздрънкан фиат чукаше като трошачка за лед, но иначе не се чуваха никакви звуци, само рит-мичното потракване от токчетата на Киара. Габриел усещаше силната топлина от гръдта й, притисната в ръката му. Представи си я легнала гола в леглото им, неговия личен Модиляни. Частица от него искаше да я задържи там, докато в утробата й се появи дете, но това не беше възможно; случаят се беше вкопчил в него. Да го изостави бе равносилно на това да изостави частично реставриран шедьовър. Той щеше да търси истината не заради генерал Ферари, нито дори заради своя приятел Луиджи Донати, а заради Клаудия Андреати. Образът й, лежаща мъртва на пода в базиликата, сега висеше в кошмарната галерия на паметта му - „Смъртта на девата“, маслено платно от Карло Маркезе.

Мъртвите жени са като банковите трезори. Почти винаги съдържат неприятни тайни...

Бръмченето от приближаващ мотоциклет разми образа в мислите на Габриел. Набираше скорост директно към тях, а лъчът от фара му трептеше по паветата. Габриел побутна Киара по-близо до паркираните коли и насочи поглед към фигурата с каска върху мотора. Той управляваше машината с една ръка. Другата, дясната, бе пъхната в предницата на коженото му яке. Когато я извади, Габриел видя ясния силует на пистолет със заглушител, завит на цевта. Първо пистолетът се насочи към гърдите на Габриел. После се завъртя на няколко градуса и се прицели в Киара.

Габриел усети внезапна празнота на гърба си, където обикновено носеше своята берета. Като студент по крав мага, израелската дисциплина по бойни изкуства, той бе обучен на много техники за неутрализиране на въоръжен противник. Но почти всички те включваха противник, застанал наблизо, а не препускащ с висока скорост на мотоциклет. Габриел нямаше друг избор, освен да разчита на един от основните принципи от арсенала на Службата: когато имаш няколко прилични възможности, импровизирай и го направи бързо.

Той вдигна лявата си ръка и събори Киара върху паветата. После, с жесток удар с десния си лакът, счупи страничното огледало на най-близката кола. Хвърлянето, макар и без нужната скорост, бе поразително точно. Убиецът сви инстинктивно, за да избегне огледалото, и така премести пистолета от целта си за една-две съдбоносни секунди. Габриел веднага клекна. Сетне, когато моторът се спусна към него, той заби рамо във визьора на каската, разделяйки човек, мотор и пистолет. Убиецът се пльосна върху паветата, а пистолетът остана на няколко сантиметра от хватката му. За всеки случай Габриел му счупи китката и изрита каската от главата му. Убиецът имаше тен на калабриец. Дъхът му вонеше на тютюн и страх.

- Имаш ли някаква представа кой съм аз? - попита спокойно Г абриел.

- Не - изпъшка убиецът, стискайки счупената си ръка.

- Това означава, че си най-тъпият наемен убиец, стъпвал някога по земята. - Габриел вдигна пистолета, „Хеклер и Кох“, 45 калибър, и го насочи в лицето на убиеца. - Кой те изпрати?

- Не знам - отговори запъхтяно убиецът. - Никога не съм знаел.

- Погрешен отговор.

Габриел допря края на заглушителя в коляното на убиеца.

- Хайде да опитаме още веднъж. Кой те изпрати?

¹ Италианско пенливо вино. — Б. пр.