Падналият ангел

47.

ЙЕРУСАЛИМ

Час след нахлуването на израелците на платото на Храмовия хълм избухна Третата интифада в Палестинските територии и Ивицата Газа. В началото тежковъоръжените сили за сигурност на Палестинската автономия се опитаха да контролират насилието. Но когато картините с израелските войски в Харам аш Шариф се разпространиха като горски пожар в Арабския свят, доброволците от арабските милиции се присъединиха към бунтовниците и влязоха в огнестрелни битки с израелците. Ра-мала, Йерихон, Наблус, Дженин и Хеброн станаха свидетели на тежки сражения, но най-ожесточената схватка се завърза в Източен Йерусалим, където няколко хиляди араби направиха неуспешен опит да превземат отново Храмовия хълм. До залез слънце, когато сирените обявиха настъпването на еврейския шабат, третата светиня на исляма се намираше под израелски контрол, а Близкият изток се приближаваше опасно към нова война.

Кралят на Йордания, самият той пряк наследник на пророка Мохамед, поиска израелците да напуснат веднага Храмовия хълм, но внезапно прекрати апелите си, преди да призове за изгонването им със сила оттам. Обаче това не стана в Кайро, където „Мюсюлманско братство“ - новите лидери на най-многобройната арабска нация в света, призоваха за панислямски джихад като отмъщение за оскърблението. „Хамас“, клон от ислямисткото дърво на „Братството“, незабавно удари Беер Шева и още няколко израелски града с ракетен огън, убивайки десетима израелци. В Ливан обаче „Хизбула“ остана необичайно тиха, както и шиитските й ръководители в Техеран.

Сред множеството предизвикателства, пред които се изправиха израелските власти през тези експлозивни първи часове, бе присъствието на Негово Светейшество папа Павел VII. Сега, когато Старият град на Йерусалим се бе превърнал във военна зона, той намери убежище в един манастир в Ейн Карем, бившето арабско село запад-но от центъра на Йерусалим, което, според християнското предание, бе родното място на Йоан Кръстител. По молба на израелския премиер папата се съгласи, макар и неохотно, да отмени планираната меса във Велика събота на Планината на блаженствата¹, както и службите във Велика неделя - Възкресение Христово, в църквата на Божи гроб. За съжаление, Светият отец нямаше голям избор. Божи гроб, свещената християнска гробница, която Саладин искал да заличи от лицето на земята, бе една от основните цели на мюсюлманската ярост.

Мнозина от папския антураж помолиха Светия отец да се върне в безопасност във Ватикана, но той настоя да остане с празната надежда, че присъствието му може да помогне за успокояване на положението. Прекара повечето си време в медицинския център „Хадаса“, разположен недалеч от манастира. Естествено, честите посещения на папата в болницата породиха спекулации, че той е болен или че е бил ранен в безредиците. Това не беше вярно; той просто помагаше на една душа в нужда.

Въпросният пациент пристигна в болницата в началните минути на размириците с куршум в гърдите, по-скоро мъртъв, отколкото жив. Съобщиха на персонала, че се казва Вайс, но не дадоха никаква друга информация освен приблизителната му възраст и медицинската му история, която включваше множество разстройства, свързани със стреса. Щорите на прозореца му с изглед към стените на Стария град останаха плътно спуснати. Двама въоръжени пазачи стояха на пост пред вратата му, един отдясно и един отляво.

Папата не беше единствената важна личност, посетила ранения. Министър-председателят също дойде на посещение, както и началник-щабът на израелските въоръжени сили, шефовете на различни израелски разузнавателни служби и - поради причини, които така и не станаха ясни за болничния персонал - голяма делегация археолози от Еврейския университет и Израелската дирекция по антики. Един човек обаче изобщо не се откъсна от леглото на пациента. Той не направи опит да скрие самоличността си, защото това би било невъзможно - не и с характерните му посребрени слепоочия и с незабравимите му очи.

Той пиеше малко, ядеше още по-малко и изобщо не спеше. Когато един лекар му предложи легло и леко приспивателно, се стресна от свирепия му поглед. След това никой не посмя да му каже да си тръгва - дори през втората нощ, когато, в продължение на две ужасни минути, сърцето на пациента престана да бие. През следващите двайсет и четири часа посетителят остана неподвижен в долния край на леглото, с лице, осветено от лампичката на вентилатора, сякаш бе фигура в картина на Караваджо. Понякога сестрите чуваха фигурата да говори нежно. Думите му никога не се променяха.

- Не умирай, Ели - шепнеше той. - Проклет да си, Ели, моля те, не умирай.

Сутринта на Великден биенето на .църковните камбани в Йерусалим едва се чуваше от стрелбата. По обед заблудена палестинска ракета падна в Гетсиманската градина, а следобед куршуми надупчиха външната страна на църквата „Успение Богородично“. Същата вечер Светият отец, притеснен, посети за последен път изпадналия в безсъзнание пациент, преди да се качи на самолета си, за да се завърне у дома. Когато си отиде, друг възрастен мъж зае мястото му. Той също бе познат на персонала от травматологията. Той бе онзи, за когото говореха само шепнешком. Онзи, който бе откраднал тайните, довели до светкавичната победа на Израел в Шестдневната война. Онзи, който бе заловил Адолф Айхман, главния режисьор на холокоста, на една улица в Аржентина. Шамрон...

- Трябва да се прибереш и да си починеш, синко.

- Ще го направя.

- Кога?

- Когато той отвори очи.

Шамрон завъртя запалката между пръстите си. Два пъти наляво, два пъти надясно.

- Трябва ли да го правиш, Ари?

Пръстите на Шамрон се укротиха.

- Трябва да се подготвиш за възможността той да не се оправи.

- И защо?

- Защото това е най-вероятният изход. Докато го качат на операционната маса, той бе изгубил почти всичката си кръв. Сърцето му...

- То е добре.

- Но не е младо като някога - възрази Шамрон. - Както и твоето, синко. Боя се какво ще стане, ако отново бъде съкрушено.

- Заслужавам си го.

- Защо говориш така?

- Трябваше да чуя, че Даруиш приближава.

- И двамата бяхте разсеяни, което е разбираемо. На човек не му се случва всеки ден да мине през хей кал в Първия храм на Йерусалим.

- Мислиш ли, че колоните наистина са от Първия храм?

- Сигурни сме, че са - отговори Шамрон. - Просто чакаме подходящия момент, за да ги покажем на света.

- Защо чакате?

- Защото не искаме да правим нищо, което би влошило положението още повече.

- Колко по-зле може да стане?

- Има деветдесет милиона египтяни. Представи си какво би станало, ако „Мюсюлманско братство“ убеди само десет процента от тях да тръгнат към нашите граници. Ако онази бомба наистина беше избухнала... - Гласът на Шамрон пресекна. - Страшно е да си помислиш колко близо бяхме - или колко несигурно е съществуването ни на тази земя.

- Колко време планираме да останем на Храмовия хълм?

- Ако зависеше от мен, никога нямаше да си тръгнем. Но премиерът възнамерява да го върне на Вакъфа веднага щом археологическият материал бъде изваден благополучно оттам.

- Значи се връщаме към статуквото?

- Боя се, че докато ислямският свят е готов да приеме правото ни на съществуване, статуквото е най-доброто, на което можем да се надяваме.

- Бих искал да направя една промяна, ако нямаш нищо против.

- Каква?

- Масуд.

Шамрон се усмихна.

- Следващия път, когато под колата му избухне бомба, тя няма да е малка.

Габриел стисна ръката на Лавон.

- Ако умре, Ари, никога няма да си го простя.

- Вината не беше твоя.

- Трябваше да го накарам да тръгне.

~ Нямаше начин Ели да си тръгне от Хълма, преди да разбере, че колоните са в безопасност.

- Те са просто камъни, Ари.

- Те са камъните на Ели - коригира го Шамрон. - И сега са окъпани в неговата кръв.

¹ Смята се, че на това място Исус произнася известната си Проповед на планината. От средата на XX век, след построяването на католически храм на хълма Нахум (в непосредствена близост до Табха - местност на северозападния бряг на Тивериадското езеро), той става известен като Планина на блаженствата. - Б. р.

48.

ЙЕРУСАЛИМ

Трябваше да минат още седемдесет и два часа, преди да се възстанови редът, а това позволи на израелското правителство да обясни на света защо е пратило войски на Храмовия хълм и какво са открили там. За да го направят, те събраха група журналисти и снимачни екипи от най-авторитетните новинарски организации в света и ги поведоха надолу - през мрежата от акведукти и водоеми - към изкопаната наскоро зала на петдесет метра под повърхността. Там началник щабът на израелските въоръжени сили им показа огромната бомба, докато шефът на Израелската дирекция по антики ги разведе из забележителната колекция от артефакти, изровена от Вакъфа през годините на безразсъдно копане. Кулминацията на обиколката бяха двата реда колони от варовик, общо двайсет и две, част oт хейкал в Първия храм на цар Соломон в Йерусалим.

Както се очакваше, реакциите на новината в най-добрия случай бяха разнородни. Видеото с древните колони наелектризира израелската публика и възбуди очакванията на глобалната общност от археолози и историци на древността. Повечето учени веднага приеха колоните за автентични, но в Германия лидерът на археологическата дисциплина, известна като библейски минимализъм, ги отхвърли като „двайсет и две парчета самозалъгване“. Не е изненадващо, че лидерите на Палестинската автономия се хванаха за това изявление, когато оповестиха своята реакция на новината. Те казаха, че колоните били израелска измама. Също и „тъй наречената бомба“.

Но какво бе накарало израелците да влязат в недрата на Храмовия хълм? И кой беше мозъкът, замислил заговора за разрушаването му? Израелското правителство, цитирайки дългогодишния си отказ да коментира проблеми, свързани със събирането на разузнавателна информация, отказа да сподели подробности. Но когато колоните се появиха бавно от земята, в пресата се появи поредица статии, които започнаха малко по малко да хвърлят светлина върху мистериозната верига от събития, довели до тяхното откриване.

В „Монд“ се появи експозе за възпитаник на Сорбо-ната на име Давид Жирар, или Дауд Гандур, съветник на Вакъфа по археологическите въпроси, който, според неназовани служители от силите за сигурност, бил член на престъпна мрежа за контрабанда на антики, свързана с „Хизбула“. В „Нойе Цюрхер Цайтунг“ излезе историята за иранската връзка във взривяването на галерия „Наксос“ в Сен Мориц. В „Дер Шпигел“ бе публикувано проучване, свързващо Давид Жирар с някой си Масуд Рахими, мозъка на иранския тероризъм, отвлечен за кратко в Германия. Историята стана още по-интересна, когато, само дванайсет дни по-късно, същият Масуд Рахими бе убит в Техеран от магнитна бомба, залепена под колата му. Телевизионните анализатори, изследващи тероризма, не се съмняваха в това кой стои зад атентата или какво означава той. Те обявиха, че Масуд е бил мозъкът, замислил заговора за Храмовия хълм, и че израелците просто са върнали услугата.

Но в историята имаше и много аспекти, които пресата никога нямаше да научи, включително факта, че аферата е започнала, когато Габриел Алон, глезеният син на израелското разузнаване, е бил извикан в базиликата „Св. Петър“ да огледа трупа на един паднал ангел. Или че Габриел е прекарал последните две седмици край бол-ничното легло на един археолог, чиято кръв е опръскала колоните от Соломоновия храм. И че още е бил там, когато археологът най-накрая отворил очи.

- Ривка - промърмори Ели Лавон. - Увери се, че някой се грижи за Ривка.

Същата вечер над Йерусалим се спусна напрегнато спокойствие за пръв път след началото на кризата за Храмовия хълм. Габриел отиде до психиатричната клиника на хълма Херцел, за да прекара няколко минути с Леа, преди да се срещне с Киара за вечеря в ресторант, разположен в първия кампус на Художествената академия „Бецалел“. След това я изведе на сладолед и разходка по улица „Бен Йехуда“.

- Донати се обади следобед - сподели внезапно тя, сякаш бе изскочило от ума й. - Чудеше се кога се връщаш в Рим да приключиш с Караваджо и работата с Карло.

- Почти бях забравил и за двете.

- Разбираемо е, скъпи. В крайна сметка, ти спаси Израел и света от Армагедон и намери двайсет и две колони от Първия йерусалимски храм.

Габриел се усмихна.

- Ще тръгна вдругиден.

- Идвам с теб.

- Не можеш. Освен това - допълни бързо той - имам работа за теб. Даже две работи.

- Какви?

- Нуждая се от някого, който да се грижи за Ели, докато се върна.

- А другата?

- Правителството е решило да постави колоните в специално крило в Израелския музей. Ти ще бъдеш част от екипа, който ще проектира интериора на сградата и цялостното изложение.

- Габриел! - възкликна тя и се хвърли на врата му. -Как, за бога, успя да го уредиш?

- Като един от откривателите на колоните, имах известно влияние. Всъщност искаха да кръстят изложбата на мен.

- Какво им каза?

- Че крилото трябва да бъде кръстено на Ели Лавон - отвърна той. - Благодарен съм само, че няма да бъде Мемориалното крило „Ели Лавон“.

- Те ще променят ли нещо?

- Колоните?

Киара кимна.

- Чувала ли си какво говорят за тях палестинците?

- Ционистки лъжи.

- Отричане на Храма - допълни Габриел. - Не могат да признаят, че ние сме били тук преди тях, защото това означава, че имаме право да сме тук сега. Според тях ние трябва да си останем чуждестранни нашественици, които ще бъдат прогонени като кръстоносците.

- Кръвта никога не спи - отвърна тихо Киара.

- И я има в изобилие - допълни Габриел. - Нашите приятели на Запад обичат да си мислят, че арабско-изра-елският конфликт може да бъде разрешен с една линия на картата. Но те не разбират историята. Този град е просъществувал в състояние на почти постоянна война в продължение на три хиляди години. А палестинците ще продължат борбата, докато ние не си заминем.

- И какво ще правим?

- Ще се държим здраво - натърти Габриел. - Защото следващия път, когато изгубим Йерусалим, това ще бъде завинаги. И къде ще отидем тогава?

- Задавах си същия въпрос.

Внезапно захладня. Киара се загърна с палтото си и погледна към група тийнейджъри, които се смееха от другата страна на улицата. Бяха към шестнайсет-седем-найсетгодишни. След година-две всички те щяха да са в израелската армия, войници в една безкрайна война.

- Не е толкова лесно, нали, Габриел?

- Кое?

- Да мислиш за заминаване в такова време.

- Другата форма на йерусалимския синдром. Колкото по-зле става, толкова повече го обичаш.

- Ти наистина го обичаш, нали?

- От все сърце - отвърна той. - Обичам цвета на варовика и на небето. Обичам миризмата на бор и евкалипт. Обичам, когато застудее през нощта. Обичам дори харе-дим, които ми крещят, когато карам колата си на шабат.

- Но обичаш ли го достатъчно, за да останеш тук?

- Негово Светейшество мисли, че нямам избор.

- За какво говориш?

Габриел й разказа за разговора си с папата на парапета на ватиканските стени, когато лидерът на милиард католици призна, че е имал видения за Апокалипсиса.

- Смята, че се скитаме твърде дълго - каза той. - Мисли, че страната се нуждае от мен.

- На папата не му се налага да чака в хотелските стаи и да се чуди дали ще оживееш след някоя операция.

- Но той е безпогрешен.

- Не и по въпросите на сърцето. - Киара погледна за момент към Габриел. - Знаеш ли какво ще стане, ако заживеем тук? Всеки път, когато се прибираме, Ари ще седи в дневната ни. ,

- Нямам нищо против, стига да не пуши.

- Сериозно ли говориш?

- Той ми е като баща, Киара. Трябва да се грижа за него.

- А когато Узи те помоли да свършиш нещо за Службата?

- Сигурно ще трябва да науча онези думички.

- Кои думички?

- Да си намери някой друг.

- И какво ще работиш?

- Ще си намеря работа.

- Тук изпитвам клаустрофобия.

- На мен го кажи.

- Трябва да пътуваме, Габриел.

- Ще те заведа, където поискаш.

- Винаги съм искала да прекарам една есен в Прованс.

- Знам точното село.

- Бил ли си в Шотландия?

- Не съм.

- Ще ме заведеш ли поне веднъж на ски?

- Навсякъде, освен в Сен Мориц и Гщаад.

- Липсва ми Венеция.

- И на мен.

- Може би Франческо Тиеполо ще ти даде някаква работа.

- Той ми плаща трохи.

- Обожавам трохите. - Тя отпусна глава на рамото му. Косата й ухаеше на ванилия. - Мислиш ли, че ще се задържи? - попита го.

- Спокойствието?

Тя кимна.

- За известно време - отговори Габриел, - ако имаме късмет.

- Колко време ще бъдеш в Рим?

- Зависи изцяло от Карло.

- Само не приближавай до него без пистолет в джоба.

- Всъщност - подметна той - планирах да накарам Карло да дойде при мен.

Киара потрепери.

- Трябва да вървим - подкани я Габриел. - Ще премръзнеш до смърт.

- Не — възрази тя, - и аз го обожавам.

- Нощния студ?

- И миризмата на бор и евкалипт - допълни тя. - Мирише на... - Гласът й пресекна.

- На какво, Киара?

- На дом - отвърна тя. - Толкова ми е добре най-после да съм у дома.

49.

ПИАЦА ДИ САНТ'ИГНАЦИО, РИМ

Когато след два дни Габриел се озова на Пиаца ди Сант’Игнацио, слънцето грееше ярко от безоблачното римско небе, а масите на „Ле Каве“ стояха чинно върху паветата. На една от тях, засенчена с чадър, седеше генерал Ферари от Артистичния отдел. До лакътя му се виждаше сутрешният брой на „Кориере дела Сера“ и той го подаде на Габриел. Уводната статия разказваше за Париж и за неочакваното откриване на две откраднати художествени творби. Сезан бе основната атракция; гръцката ваза, прекрасна хидрия от майстор Амикос - нещо второстепенно.

- Бях прав за едно - започна генералът. - Със сигурност мислиш като престъпник.

- Нямам нищо общо с това.

- А дясната ми ръка е цяла и невредима. - Генералът огледа за момент Габриел със здравото си око, преди да попита дали е откраднал лично картината и вазата.

- Оперативната обстановка изискваше да използвам услугите на професионалист.

- Значи е било поръчкова кражба?

- Може да се каже.

- Крадецът практикува ли занаята си в Италия?

- Винаги, когато може.

- Колко би трябвало да платя за името му?

- Боя се, че не е за продан.

Габриел върна вестника на генерала, а той махна с него към приближаващия сервитьор.

- Прочетох с голям интерес новините от твоята страна - каза той, сякаш държавата на Габриел бе място, което трудно можеше да се намери на картата. - Вярваш ли, че онези колони наистина са от Първия храм на Соломон?

Габриел кимна.

- Видя ли ги?

- И бомбата, която трябваше да ги взриви.

- Лудост - заключи генералът и поклати бавно глава. - Това поставя в съвършено нова светлина усилията ми да запазя културното наследство на Италия. Аз трябва да се боря само с крадци и контрабандисти, но не и с религиозни маниаци, опитващи се да хвърлят Близкия изток във война.

- Понякога религиозните маниаци получават помощ от крадците и контрабандистите. - Габриел помълча, после допълни: - Но вие вече знаехте това, нали, генерал Ферари?

Ферари го фиксира със стъкления поглед на протезата си, но не каза нищо.

- Заради това ме пратихте при Вероника Маркезе -продължи Габриел. - Защото вече знаехте, че съпругът й контролира глобалната търговска мрежа с плячкосани антики. Знаехте също, че работи с крилото на „Хизбула“, осигуряващо криминалното й финансиране. Знаехте всичко това - заключи той, — защото от моята служба ви го казаха.

- Всъщност - отговори генералът - аз знаех за Карло много преди твоят шеф да ни даде досието му.

- Защо не направихте нищо по въпроса?

- Защото това щеше да съсипе кариерата на една жена, която много уважавам, да не споменаваме близкия й приятел, който живее в съседство с Негово Светейшество на третия етаж на Апостолическия дворец.

- Знаели сте, че Донати и Вероника са били любовници?

- И Карло знае - кимна генералът. - Знае също, че монсеньорът е напуснал ордена си след две убийства в

Ел Салвадор. Ето защо толкова много искаше да е член на надзорния съвет на Ватиканската банка.

- Знаел е, че това ще е идеалното място да пере парите си, защото Донати никога нямаше да посмее да предприеме нещо срещу него.

Генералът кимна замислено.

- Миналото на монсеньора го правеше уязвим - заяви той след малко. - Много неподходящо за свещеник във Ватикана.

- А когато чухте, че Клаудия Андреати е била открита в базиликата?

- Нямах никакви съмнения за това кой стои зад смъртта й.

- Защото вашият информатор Роберто Фалконе ви е казал за посещението й при него в Черветери - каза Габриел. - А когато аз намерих тялото на Фалконе в киселинна баня, вие разбрахте, че имате перфектното решение за проблема си с Карло. Италианско решение.

- Ненапълно, но... да, разбрах. -Непремигващото око огледа Габриел за момент. - А сега като че ли стигнахме дотам, откъдето започнахме. Какво да правим с Карло?

- Аз знам какво искам да направя.

- Колко надеждни доказателства имаш?

- Достатъчно, за да стегна кордата около мършавия му врат.

- Как искаш да се справиш с това?

- Ще му кажа да напусне незабавно поста си във Ватиканската банка. Но първо ще му дам възможност да изповяда греховете си.

Генералът се усмихна.

- Винаги съм смятал, че изповедта е нещо добро за душата.

Следобед Габриел прекоси реката до избелелия стар дворец в Трастевере, превърнат в избелял стар блок с апартаменти. Все още пазеше ключа. Влизайки във фоайето, той отново провери пощенската кутия. Този път тя беше празна.

Тръгна нагоре и влезе в апартамента. Беше същият, какъвто го остави преди почти четири месеца, с едно изключение: електричеството беше прекъснато. Той седна зад бюрото й, наблюдавайки как пълзящите следобедни сенки бавно завземат вещите й. Накрая, в шест и пет, чу превъртането на ключ в бравата. После вратата се отвори и доктор Клаудия Андреати се понесе към него в здрача.

Смъртта на сестра й бе спасила света от катаклизъм и Паола Андреати заслужаваше да узнае цялата истина за случилото се. Не версията на Службата за истината, помисли си Габриел, и със сигурност не и версията на Ватикана. Трябваше да бъде истината без увъртане и без съобразяване с чувствата на силните на деня и могъщите институции. Истина, която можеше да занесе на гроба на сестра си и един ден - в своя.

И Габриел й разказа цялата история за забележителното си пътуване от купола на базиликата „Св. Петър“ до дупката в сърцето на Свещената планина, където откри двайсет и двете колони от Първия храм на Соломон и бомбата, която би могла да предизвика конфликт с библейски размери. Тя мълча през цялото време, скръстила ръце в скута си. Очите, които го наблюдаваха от вечерните сенки, бяха същите като онези, които се взираха в него от пода на базиликата. Гласът, когато накрая проговори, бе същият глас, който му говори за кратко на стълбите във Ватиканския музей в нощта преди смъртта й.

- Какво ще правите с Карло?

Отговорът на Габриел сякаш й причини физическа болка.

- И това ли е всичко? - попита тя.

- Ако италианските прокурори повдигнат обвинения срещу него...

- Знам как работи правосъдната система в Италия, господин Алон - прекъсна го тя. - Делото ще се влачи с години и е много възможно той никога да не влезе в затвора.

- Какво искате, доктор Андреати?

- Справедливост за сестра ми.

- Не мога да ви я дам.

- Тогава защо ме доведохте в Рим?

- За истината - отговори той. - Исках да чуете истината. И не само от мен. Също и от него.

- Кога? - попита тя.

- Утре вечер.

Паола замълча за момент.

- Ако имаше Бог - каза най-накрая тя, - той щеше да умре от същата смърт като сестра ми.

Да, помисли си Габриел. Ако имаше Бог.

50.

ВАТИКАН

Донати звънна на Карло Маркезе късно следобед и му каза, че Христовият наместник иска да говори с него.

- Кога? - попита Карло.

- Довечера.

- Имам ангажимент.

- Отмени го.

- В колко часа?

- Девет - поясни Донати. - Бронзовите врати.

Времето не беше избрано случайно, но Маркезе сякаш

не обърна внимание. Не му се стори странно и това, че там го чакаше отец Марк. Карло беше от хората, които не трябваше да спират за проверка на влизане в сградата. Карло можеше да намери пътя от Бронзовите врати до папските покои.

- Насам - упъти го отец Марк и стисна Карло за лакътя, сякаш вдигаше потир за причастие. Поведе го по Скала Реджа към Сикстинската капела. Там минаха под „Страшния съд“ на Микеланджело с главозамайващата гледка на Апокалипсиса и Второто пришествие на Христа, преди да се отправят надолу през сиво-зеления тунел към базиликата. Когато преминаха от другата страна на извисяващия се кораб, Карло прояви първите признаци на тревога. Тя се засили рязко, когато отец Марк го информира, че няма да използват асансьора, а ще се изкачат по стълбите до купола. Стълбите бяха идея на генерал Ферари. Той искаше Маркезе да страда, макар и малко, по пътя си към опрощението.

Изкачването им отне малко повече от пет минути. Когато стигнаха до най-горната площадка, Карло опита да спре и да си поеме дъх, но отец Марк го сръга към галерията на купола. До парапета стоеше фигура в шлифер и се взираше надолу към пода на базиликата. Когато Карло се появи, фигурата се обърна и го изгледа безмълвно. Маркезе замръзна намясто, а после отстъпи назад.

- Нещо не е наред ли, Карло? Сякаш току-що видя призрак.

Карло се завъртя и видя Габриел, застанал точно там, където стоеше отец Марк.

- Какво става, Алон?

- Съд, Карло.

Габриел застана до Паола. Тя отново се взираше надолу и сякаш не забеляза присъствието на Габриел.

- Точно тук е стояла Клаудия преди смъртта си. Убиецът й е приближил отзад и е счупил врата й, преди да я хвърли през предпазния парапет, за да прилича на самоубийство. Трудното е било да я примами горе в галерията. - Габриел замълча. - Но ти си успял да уредиш това, нали, Карло?

- Нямам нищо общо със смъртта й, Алон.

Декларацията за невинност отекна високо в купола,

преди да заглъхне, както заслужаваше. Сега Карло се загледа втренчено във врата на Паола. Габриел постави нежно ръка на рамото й.

- Онази вечер е трябвало да се срещне с Донати и да му каже, че ти ръководиш престъпната си империя от Ватиканската банка. Но е отменила срещата без обяснение. Тя я е отменила - допълни многозначително Габриел, - защото някой я е извикал в купола на базиликата. Този човек е щял да й даде информацията, от която се е нуждаела, за да те унищожи. Бил е някой, на когото е вярвала, някой, с когото е работила. - Отново направи пауза. - Някой като жена ти.

Карло се опитваше да запази самообладание, но присъствието на Паола не му позволяваше. Той продължаваше да се взира във врата й. Заради това не забеляза генерал Ферари, застанал на няколко метра зад него.

- По някое време онази вечер - продължи Габриел -Клаудия е получила текстово съобщение от Вероника с покана да дойде тук. Тя е звъннала на мобилния телефон на жена ти малко преди девет часа, но никой не е отговорил. Защото телефонът не е бил у Вероника. Бил е у теб, Карло.

- Нищо не можеш да докажеш, Алон.

- Не забравяй къде си застанал, Карло.

Паола изгледа обвинително Маркезе, преди да тръгне бавно из галерията.

- Но на кого да се довериш за убийството на най-добрата приятелка на жена ти? - попита Габриел. - Трябва да е бил някой, който е имал свободен достъп до Ватикана, някой, който не е спирал на пропуска, преди да влезе в двореца. - Усмихна се. - Познаваш ли някой такъв, Карло?

- Не вярваш, че лично съм убил бедното момиче, нали?

- Знам, че си го направил. И тя знае - допълни Габриел и погледна към Паола. - Помогни на душата й да намери покой, Карло. Кажи й, че си убил сестра й, за да защитиш поста си във Ватиканската банка. Изповядай греховете си.

Маркезе определено се поокопити от присъствието на Паола. Сега той гледаше Габриел със същата арогантна усмивка, както вечерта, когато се опита да ги убие. Отново бе Карло недосегаемият, Карло, мъжът, неизпитващ физически страх.

- Ти си член на един много малък клуб - продължи Габриел. - Ти си единственият човек, опитал се да убие жена ми, който все още ходи по земята. Ако искаш нещата да останат така, те съветвам веднага да подадеш оставката си във Ватиканската банка. Но първо - допълни, поглеждайки отново към Паола, - искам да й кажеш защо уби сестра й.

- Можеш да получиш оставката ми, но...

- Жена ти вече знае - прекъсна го Габриел. - Казах й всичко, преди Светият отец да тръгне за Йерусалим. Тя ми повярва, защото си спомни, че вечерта, когато Клаудия умря, не е успяла да открие мобилния си телефон.

Включването на съпругата на опонента в играта нарушаваше етичния кодекс на Габриел, но тактиката постигна желания ефект. Алон се възползва от предимството си.

- Тя ще те напусне, Карло. Всъщност, ако трябва да гадая, вероятно го е обмисляла от известно време. В края на краищата никога не те е обичала така, както е обичала Донати.

Това бе достатъчно - Карло вече не можеше да контролира гнева си. Той се втурна към Габриел в сляпа ярост, с неузнаваемо от гнева лице, с разперени ръце. Габриел отскочи светкавично настрани и Карло политна над парапета. Протегна колебливо ръка. Габриел се опита да я хване, но беше твърде късно. Затова сграбчи Паола и запуши ушите й, за да не чуе падането на Маркезе върху мрамора долу. Чак когато генерал Ферари я изведе на терасата на покрива, Габриел погледна надолу. Там видя личния секретар на папата, коленичил върху пода на базиликата, а пръстите му се движеха бавно над челото на Карло. Ego te absolve. И всичко свърши.

През следващите два дни Габриел остана затворник зад завесите на малката си гробница в далечния край на реставрационната лаборатория. Другите от персонала го виждаха рядко. Той беше там, когато пристигаха сутринта, и оставаше там, заобиколен от корона блестяща хало-генна светлина, дълго след като те си тръгваха вечер.

Плъзнаха слухове за някаква злополука зад завесите -неочаквана загуба на оригиналния рисунък на Караваджо или може би лошо ретуширане. Енрико Бачи, който все още беснееше, че не можа да си осигури поръчката, настоя за намеса на персонала, но Антонио Калвези отказа. Калвези бе чувал историите за безкрайните сеанси пред платното, когато се виждаше краят. Всъщност преди много години стана свидетел на подобно изпитание във Флоренция, когато Габриел, тогава работещ под фалшива самоличност, се труди двайсет часа без прекъсване, за да завърши Мазачо преди крайния срок.

- Няма проблем - успокои невярващия си персонал Калвези. - Той просто приключва. Благодарете се само, че е картина, а не човек.

И така дойде сутринта на третия ден, когато персоналът се промъкна в лабораторията и видя, че завесите на работното му място са отворени, а картината, подпряна на статива, изглежда така, сякаш току-що е била завършена от самия Караваджо. Единственото, което липсваше, бе реставраторът. Калвези го търси безуспешно цял час, преди да се отправи към двореца, за да съобщи лично новината на монсеньор Донати. Караваджо най-накрая бе завършен, докладва той. А Габриел Алон, прочутият реставратор на картини от старите майстори, пенсиониран израелски шпионин и екзекутор, и спасител на Светия отец, беше изчезнал без следа.