Падналият ангел

БЕЛЕЖКИ ОТ АВТОРА

„Падналият ангел“ е художествено произведение. Имената, героите, местата и събитията, описани в този роман, са плод на авторовото въображение. Всяка прилика с действителни лица, били те живи или мъртви, с търговски дейности, компании, събития или места, е напълно случайна.

Онези, които са се изкачвали до купола на базиликата „Св. Петър“, със сигурност ще си спомнят, че по края на галерията за посетители има мрежест парапет, възпрепятстващ самоубийствата. Аз го махнах, за да направя едно убийство и случайно падане по-правдоподобни. Консервационната лаборатория във Ватиканската кар-тинна галерия е представена точно, макар по никакъв начин да не искам да внуша, че има някакви проблеми по отношение на произхода на изключителната антична колекция на Ватикана, дори при днешните взискателни кураторски стандарти. Ватиканската банка обаче има дълго документирана история на финансови нарушения. Последното стана през септември 2010 г., когато италианските власти проследиха при акция за пране на пари 30 милиона долара и започнаха разследване срещу двама от висшите й служители. През следващия месец полицията в Сицилия обяви, че е разкрила схема за пране на пари, използвала банковата сметка във Ватиканската банка на един свещеник, чийто чичо бил осъден по обвинения за връзки с мафията.

Щабът на карабинерите от Артистичния отдел наистина се намира на Пиаца ди Сант’Игнацио в Рим и ролята на екипа в разследването на осъдения контрабандист на антики Джакомо Медичи - и във връщането на вазата на Ефроний от нюйоркския музей „Метрополитън“ - е описана вярно. Действително има галерия за антики на живописния площад в Сен Мориц, макар да съм убеден, че тя по никакъв начин не е свързана с шиитската войнствена групировка „Хизбула“. Ливанската византийска банка не съществува, но съществува Ливанско-Канадската банка - и именно там, според американските власти, „Хизбула“ пере поне част от парите, които печели чрез глобалните си престъпни операции за събиране на средства. Един неназован американски агент, а не Узи Навот, измисленият шеф на израелското разузнаване, говорейки пред „Ню Йорк Таймс“ през декември 2011 г., за пръв път описа „Хизбула“ като „фамилията Гамбино на стероиди“.

Масуд Рахими, офицерът от иранското разузнаване, който се появява в „Падналият ангел“, бе създаден от автора, но близките му връзки с „Хизбула“, група, която често наричат „А отбор от терористи“, са базирани изцяло върху фактите. „Хизбула“ извърши множество терористични актове по заповед на Иран и със сигурност би играла важна роля при реакцията срещу всяка атака на иранските съоръжения за ядрени оръжия. Всъщност има достатъчно доказателства за това, че Израел вече се е превърнал в цел на „Хизбула“ заради опитите му да попречи на иранската ядрена програма чрез саботажи и убийства. През януари 2012 г. властите в Азербайджан разбиха терористична клетка на „Хизбула“, която вече си бе набелязала израелския посланик там и един равин от местното еврейско училище. През февруари едновременно бяха атакувани дипломати в Грузия и Индия. На следващия ден избухна бомба в апартамент в Банкок, разкривайки клетка на Иран-„Хизбула“, която се подготвяше да убие израелски дипломати в тайландската столица. Но това не трябва да ни изненадва. През юли 2006 г. Хосеин Сафиадеен, представителят на „Хизбула“ в Техеран, обяви, че групата възнамерява да убива израелци и евреи, където ги открие, декларирайки застрашително: „Няма да има място, където те да са в безопасност“. Разбира се, забележката спечели благосклонността на върховния ирански лидер, аятолах Али Хаменей - той нарича Израел „раков тумор“, който трябва да бъде отстранен. И това се чува от устата на човек, който търси възможност да направи това само с натискането на един бутон.

Свещеното плато в Йерусалим, наричано Храмов хълм от евреите и Харам аш Шариф от мюсюлманите, действително се контролира от Ислямския вакъф. В южната подпорна стена на Хълма наистина се образува опасна издутина в резултат от строежа на джамията „Маруани“, а описанието на археологически богатите отпадъци, хвърляни в Кедронската долина, за съжаление, е съвсем точно. Използвах работата на видния британски археолог сър Чарлс Уорън, докато писах кулминацията на романа, макар че си позволих свободата да движа героите си, където беше нужно. Например тайният тунел, който Габриел Алон и Ели Лавон използваха, за да стигнат до вътрешността на Хълма, бе създаден от автора и по никакъв начин не се базира върху истината.

За съжаление, същото не може да се каже, когато говорим за убежденията и мненията на някои от онези, които служат като пазители на най-свещеното парче земя на света. През 1999 г. Екрима Саид Сабри, тогава велик мюфтия на Йерусалим, декларира, че „евреинът“ крои планове да разруши Харам аш Шариф. „Евреинът ще накара християните да му свършат работата - обясни Сабри, който е защитил докторат в каирския университет „Ал Азхар“, най-важния учебен център на сунитския ислям. - Такива са евреите. Така се проявява сатаната.“ През 2000 г., малко преди папа Йоан Павел II да направи историческото си поклонение в Израел, включващо посещение на Храмовия хълм, Сабри отрече холокостът да се е случвал някога. „Шест милиона мъртви евреи? Няма начин. Бяха много по-малко. Да престанем с тази измислица, експлоатирана от Израел за печелене на международна солидарност.“ Това не бяха думи на фундаменталистки духовник в незначителна салафистка джамия. Те бяха казани от човек, който контролираше третото свято за исляма място.

В такъв случай не е чудно, че отричането на холокоста сега е общоприето в Арабския и ислямския свят, както и неговият пръв братовчед - отричането на Храма. Буквал-но цялото ръководство на Палестинската автономия -дори някои от онези, които се смятат за „умерени“ на Запад - отрича, че действително някога е имало еврейски храм върху Храмовия хълм. На срещата в Кемп Дейвид през 2000 г., когато президентът Бил Клинтън работи неуморно, за да договори споразумение за арабско-израелския конфликт, Ясер Арафат открито заяви, че Храмът се е намирал не в Йерусалим, а в Наблус. Избухването му слиса президента Клинтън, който отговори: „Като християнин, аз също вярвам, че под повърхността има останки от Соломоновия храм“. Главният преговарящ на Клинтън за Близкия изток, Денис Рос, каза по-късно за представлението на Арафат на срещата: „Той създаде нова митология, казвайки, че Храмът не е съществувал там. Това беше единствената нова идея, която той повдигна за петнайсет дни в Кемп Дейвид“.

През последните дни от президентството си Клинтън направи още няколко опита да постигне мир в Близкия изток, включително тъй наречените Параметри на Клинтън, които той изложи пред израелците и палестинците по време на драматична среща в Кабинета в Белия дом. Неподлежащ на преговори сбор от условия за окончателно споразумение, Параметрите призоваваха за създаване на палестинска държава в Ивицата Газа и 96% от Западния бряг. Платото на Храмовия хълм, свещено за трите Аврамови вери, щеше да бъде включено в Палестинската държава, докато Западната стена (Стената на плача) и Еврейският квартал в Стария град щяха да останат под израелски контрол. Израелският премиер Ехуд Барак прие условията, но Ясер Арафат, след много колебания и увъртане, не ги прие. В своите мемоари президентът Клинтън бе забележително откровен за чувствата си към човека, чиято „колосална грешка“ му попречи да направи едно историческо постижение във външната политика. „Аз съм неудачник - казал той на Арафат по време на труден телефонен разговор. - И вие ме направихте такъв.“

Но дали Храмът на Соломон, както е описан с удивителни детайли в „Царе “ и „Летописи“, наистина е съществувал? Най-добрият начин да отговорим на този въпрос е да се направят цялостни, но внимателни разкопки из цялото плато на Храмовия хълм от израелски и палестински учени, които да работят рамо до рамо, може би под надзора на Обединените нации. Това е малко вероятно, като имаме предвид ислямската чувствителност и настоящите политически реалности. Малко вероятно е и уреждането на арабско-израелския конфликт, поне в близко бъдеще. Наблюдателите на Близкия изток са единодушни, че скоро вероятно ще избухне нова вълна на насилие, Трета интифада. Ще избухват бомби, ще летят куршуми, а децата от двете страни на кървавия спор за дважди обетованата земя ще умират. А като си помислим, че това можеше да приключи преди повече от десетилетие, ако Ясер Арафат бе събрал кураж да каже една-единствена дума: „Да“.

Този роман, както и предишните книги от серията за Габриел Алон, не можеше да бъде написан без помощта на Дейвид Бул, който наистина е сред най-добрите реставратори на художествени творби в света. Всяка година Дейвид прекарва много часове в преглеждане на ръкописите ми за фактически грешки, часове, в които би могъл да стои пред статива и да съживява повредена картина. Дейвид изпълни живота ни с изкуство и хумор и скъпоценното му приятелство може би е най-прекрас-ният и неочакван страничен продукт от серията за Габриел Алон.

Дълбоко съм задължен на отец Марк Хайду, международния директор на „Покровителите на изкуството“ във Ватиканските музеи, за безценния му принос към този проект. Задължен съм и на Сара Саводело, Каролина Реа, Лорна Ричардсън и доктор Габриела Лалата, блестящ историк на изкуството, която отведе мен и семейството ми от славата на Сикстинската капела до сутерена на Ватиканската картинна галерия, където щатните реставратори се грижат за великолепната колекция от картини на папата. Там се срещнахме със забележителната Фран-ческа Персегати, която изобщо не се притесни, когато й казах, че прочут със своята интровертност израелски убиец скоро ще работи зад завесите в пещерата под галерията. Специални благодарности на отец Кевин Ликси, който вървеше до нас, докато пресичахме римските улици на празника Корпус Кристи, на няколко крачки зад папа Бенедикт XVI. Вечерята ни на свещи в онази нощ бе кулминацията на пребиваването ни в Рим.

Докато подготвях този ръкопис, разговарях с много израелски и американски разузнавачи и политици и сега им благодаря анонимно, защото те предпочитат така. Фред Зайдман, бившият председател на Американския съвет в Мемориала на холокоста, ми отвори много врати в Израел и ежедневно ме вдъхновяваше със своята отда-деност да съхрани паметта за убитите в Шоа. Блестящият Максуел Л. Андерсън, директор на Художествения музей в Далас, търпеливо отговори на множеството ми въпроси за кураторските рискове при придобиване на антики с новите закони, приети, за да защитят културно-то наследство на тъй наречените страни първоизточници. Както винаги, Роджър Креси, бивш член на Съвета за национална сигурност, сега на консултантската фирма „Бууз Алън Хамилтън“, ми помогна да разбера по-добре начина, по който наистина се развива светът. Скъпият ми приятел Джордж Уейгъл ми даде ценни данни за историческото посещение на папа Йоан Павел II в Светите земи през 2000 г. и повлия мисленето ми за връзките между римокатолиците и държавата Израел. М. и Б. ми дадоха консултации за размирния Близък изток със специални данни, които само те можеха да осигурят.

Майкъл Орън, известният учен по въпросите на Близкия изток и писател, който сега е посланик на Израел в Съединените щати, ми даде много важни уроци за великите империи, оставили своя белег и кръвта на своите войници в земята на съвременен Израел. Красивата му съпруга - Сали, и трите им удивителни деца - Йоав, Лия и Ноам, бяха до мен много пъти по време на пътуването ми и бяха постоянен източник на радост и любов. Скъпите ни приятели Лиор и Талия ни отвориха дома си в предградията на Тел Авив и се притекоха на помощ, когато се сблъскахме с логистичен проблем на военния пропускателен пункт край Хеброн на Западния бряг. Габриел Моцкин и Емили Билски, които имаха лошия късмет да живеят в съседство със семейство Алон на улица „Наркис“, ни придружиха при първото ни посещение в Израел преди две десетилетия и нашите две семейства прекараха много приятни вечери заедно по време на последното ни пътуване. Рахел и Елиот Абрамс споделиха необикновените си познания за израелската политика на вечеря в Абу Гош; Авнер ни заведе на късно нощно сафари на Голанските възвишения, което включваше скоростно преследване на глиган и чакали. Иехуда Дойч ни заведе на незабравима обиколка из разкопките в Давиловия град. Всъщност все още го чувам да пее величествената „Алилуя“ на Ленард Коен, за да успокои нервите ни, докато вървяхме през тъмния тесен проход на Тунела на Езекия, а хладната йерусалимска изворна вода се стичаше в краката ни.

Сърдечни благодарности на Ийц Апелбаум, Йоги Лошински и Мири Сак от Фондацията за наследството на Западната стена заради това, че ни позволиха да погледнем удивителния свят, потопен в края на Храмовия хълм. Археолозите, които разкопават древната земя край тунела, вършат работата си с голям професионализъм и чувствителност, а техният дух бе отразен в измисления Герой Ели Лавон. Докато международната кампания за отхвърляне на законността на държавата Израел набира инерция, усилията на археолозите да изровят древното еврейско минало в Йерусалим придобива голямо значение. Да заема фразата на Ари Шамрон, те „водят война“ в онези тунели. За щастие това е единствената война в Близкия изток, в която не се пролива кръв.

Искам да благодаря на скъпия си приятел Дорон Алмог и на прекрасната му съпруга, Диди, заради това, че се грижиха толкова добре за нас, докато бяхме в Израел. Преди да се пенсионира от израелските въоръжени сили,

Дорон служи като началник на Южното командване и през 1976 г. беше първият израелски военен, стъпил на земята на Уганда при операция Ентебе. Но Дорон е нещо много повече от заслужил войник за страната си; той е хуманист, посветил живота си на грижи за най-слабите израелски граждани, независимо от това дали са араби или евреи. Никога няма да забравя следобеда, който прекарахме заедно в Алех Негев, селището, което той основа в Южен Израел, за да се грижи за тежко ранените. Няма да забравя и петимата членове от семейството на Дорон, които бяха убити от палестинска терористка самоубийца в ресторант „Максим“ в Хайфа на 4 октомври 2003 г. При тази атака бяха убити още шестнайсет невинни.

Докато подготвях този ръкопис, се консултирах със стотици книги, със статии във вестници и списания, с уебсайтове, твърде много, за да ги спомена тук. Обаче би било проява на небрежност, ако не спомена изключителната ерудиция и репортажите на Питър Уотсън и Сесилия Тодешини, на Шарън Уоксман, Роджър Етууд, Доур Голд, Пол Джонсън, Хершел Шанкс, Лийн и Катлийн Ритмайер и Симон Себаг Монтефоре, чиято магистратура „Йерусалим: Биографията“ може би е най-добрата книга, написана някога за историята на толкова оспорвания град на хълма. Луис Тоскано, мой скъп приятел и дългогодишен личен редактор, направи безброй подобрения в ръкописа ми, както и коректорката ми -Кати Кросби. Очевидно отговорността за някои факто-логични и печатни грешки, попаднали в завършената книга, е изцяло моя, а не тяхна.

Благословени сме с много приятели, които изпълват живота ни с любов и смях при критични обстоятелства по време на писането, особено равин Давид Волпе, Джейн и Бърт Бакарах, Стейси и Хенри Уинклър, Джой и Джим Зорн, Моли и Джак Блейдс, Анджелик и Джим Бел, Стийв Кейпъс и София Фаскианос, Енола и Стивън Картър,Андреа и Тим Колинс, Маргарита и Ендрю Пейт, Мирела и Даниел Левианс, Джейн и Роб Линч, и страхотното семейство Кобак. Бившата първа дама Барбара Буш и президентът Джордж X. У. Буш бяха постоянен източник на подкрепа през цялата ми писателска кариера, както и удивителният шеф на персонала им - Джийн Бекьр, която наистина върти света от офисите си в Хюстън и Кенебънкпорт. Дъг Бенкър направи всичко възможно времето, което прекарвам далеч от бюрото си, да е пълно с възможно най-много забавления и музика. Доктор Бенджамин Шафър, видният вашингтонски ортопед, вещо оправи нараняването на рамото ми, от което писането на романа бе по-болезнено от обикновено; доктор Дейвид Джейкъбс показа на семейството ни как трябва да се практикува медицина. Боб Барнет, Майкъл Джендлър и Линда Рапапорт бяха източник на мъдри юридически съвети и на много смях.

Специални благодарности на забележителния екип от професионалисти в „ХарпърКолинс“, особено на Джонатан Бърнам, Брайън Мъри, Майкъл Морисън, Дженифър Барт, Джош Марвъл, Тина Андреадис, Леели Коен, Леа Василевски, Марк Фъргюсън, Кати Шнайдер, Бренда Сигъл, Керълайн Бодкин, Дъг Джоунс, Карън Джеконски, Арчи Фъргюсън, Дейвид Уотсън, Синди Ейчър, Дейвид Коръл и Леа Карлсън-Станисик.

Искам да изкажа дълбоките си благодарности и любовта си на моите деца - Николас и Лили. Те не само ми помогнаха с окончателната подготовка на ръкописа, но и бяха до мен по време на забележителното изследователско пътуване, което ни отведе от купола на базиликата „Св. Петър“ до етруските гробници в Черветери и до древния акведукт под Йерусалим. Накрая трябва да благодаря на съпругата си, блестящата журналистка от „Ен Би Си Нюз“ Джейми Гангъл, която умело редактира всяка моя чернова и слушаше със забележително търпение, докато аз работех по сюжета и темите на този дванадесети роман от серията за Габриел Алон. Ако не беше нейното търпение и вниманието й към детайлите, „Падналият ангел“ нямаше да бъде завършен до крайния срок. Дългът ми към нея е неизмерим, както и любовта ми.