Падналият ангел

17.

ЛЕТИЩЕ „БЕН ГУРИОН“, ИЗРАЕЛ

В залата за пристигащи на летище „Бен Гурион“ има специална приемна стая, запазена за персонала на Службата. Когато Габриел и Киара влязоха в късния следобед на другия ден, те с изненада откриха, че тя е заета от един-единствен човек. Той бе скръстил крака в креслото от изкуствена кожа и четеше съдържанието на кафява папка под светлината на халогенна лампа. Беше облечен с графитеносив костюм, разкопчана на врата риза и чифт стилни сребърни очила, твърде мънички за лицето му. Цялостното впечатление беше на зает чиновник, наваксващ с документацията си между полетите, което не беше далеч от истината. Откакто пое контрола върху Службата, Узи Навот прекарваше много време по самолетите.

- На какво дължим честта? - попита Габриел.

Навот вдигна поглед от папката, сякаш бе изненадан от пристигането им.

- Не всеки ден някой се опитва да убие двама агенти от Службата насред Рим - отговори той. - Всъщност това май се случва винаги, когато ти си в града.

Навот остави папката в секретното си куфарче и бавно се изправи на крака. Беше натежал с няколко килограма от последния път, когато Габриел го видя, доказателство, че не се придържаше към режима на строга диета и упражнения, наложен от взискателната му съпруга, Бела. Или може би, помисли си Габриел, поглеждайки към новите бели косми в късата коса на Навот, той просто усещаше стреса от огромната по обем работа. И правил-но. Държавата Израел се конфронтираше с бъркотията в Арабския свят и се изправяше пред безброй заплахи. На върха в списъка стоеше перспективата иранската ядрена програма да даде плодове въпреки тайната война със саботажи и убийства, водена от Службата и нейните съюзници.

- Всъщност - каза Узи, повдигайки вежди - не изглеждаш толкова зле за човек, който едва е оцелял след опит за убийство.

- Не би го казал, ако можеше да видиш синините по рамото ми.

- Ето какво получаваш заради това, че си влязъл в дома на човек като Карло Маркезе невъоръжен. - Навот се намръщи неодобрително. - Трябваше да си поговориш с Шимон Пацнер, преди да приемеш поканата. Той можеше да ти каже някои неща за Карло, които дори твоят приятел монсеньор Донати не знае.

- Например?

- Да кажем просто, че от известно време Службата следи Карло.

- Защо?

- Защото Карло никога не е бил много взискателен при подбора на компанията си. Но нека да не бързаме -допълни Навот. - Стареца иска да ти разкаже останалото. Брои минутите до пристигането ти.

- Има ли някакъв шанс да ни позволиш да се качим на следващия самолет, излитащ от страната?

Узи отпусна тежката си ръка върху рамото на Габриел и го стисна.

- Боя се, че няма да ходите никъде - натърти той. - Поне не сега.

В сърцето на Йерусалим, недалеч от Стария град, се виеше тиха уличка, потънала в зеленина, известна като улица „Наркис“. Жилищната кооперация на номер 16 беше малка, само на три етажа, и скрита частично зад здрава варовикова стена. Избуяло евкалиптово дърво засенчваше малките балкончета; градинската врата скърцаше при отваряне. Във фоайето имаше панел с три бутона и три табелки с имена. Малцина звъняха на обитателите на най-горния етаж, защото те рядко оставаха у дома си. На съседите бе казано, че съпругът, необщителен човек с посребрени слепоочия и яркозелени очи, е художник, който пътува често и ревниво пази уединението си. Те вече не вярваха, че това е истина.

В дневната на апартамента висяха картини. Имаше три платна от дядото на Габриел, известния немски експресионист Виктор Франкел, и още няколко творби от майка му. Имаше и неподписан портрет в три четвърти на изпит млад мъж, който изглеждаше преследван от сянката на смъртта. Сякаш потънал в спомени, Ари Шамрон се взираше в него. Беше облечен, както обикновено, в изгладени жълтеникавокафяви панталони, бяла памучна риза и кожено яке с незакърпена дупка на дясното рамо. Когато Габриел, Киара и Узи влязоха, той изгаси бързо турската си цигара без филтър и остави фаса в декоративния съд, който ползваше за пепелник.

- Как влезе тук? - попита Габриел.

Шамрон вдигна ключ.

- Мислех, че съм ти го взел.

- Така е - отговори Шамрон и вдигна рамене. - От интендантството бяха тъй добри да ми дадат дубликат.

Интендантството бе отдел в Службата, който се занимаваше със седалищата и други обезопасени имоти. Апартаментът на улица„Наркис“ някога попадаше в тази категория, но Шамрон го повери на Габриел като отплата за извършените услуги - акт на щедрост, който, според Ари, му позволяваше да влиза в апартамента, когато си поиска. Той пъхна ключа в джоба си и изгледа Габриел с воднистите си сини очи. Ръцете му, осеяни със старчески петънца, бяха отпуснати върху дръжката на бастун от маслиново дърво. Сякаш бяха взети назаем от мъж, два пъти по-едър от него.

- Започвах да си мисля, че никога вече няма да се видим - каза той след секунда. - Сега, изглежда, Карло ни събра отново.

- Не знаех, че вие двамата сте на „ти“.

- Карло? - Шамрон присви силно сбръчканото си лице в изражение на дълбоко презрение. - От известно време насам Карло Маркезе заема специално място в сърцата ни. Той е транснационалната заплаха на утрешния ден, престъпник без граници, убеждения, или съвест, който е готов да върти бизнес с всеки, стига да падат пари.

- Кои са партньорите му?

- Както можеш да очакваш, Карло предпочита престъпленията му да бъдат организирани. Също така е нещо като глобалист, от което се възхищавам. Върти бизнес с руската мафия, с японската якудза и с китайските банди, които контролират Хонконг и Тайван. Но онова, което ни тревожи най-много, са връзките му с множество криминални банди от Южен Ливан и долината Бекаа. Техните членове са почти изцяло шиити. Също така са свързани с най-опасната терористична група в света.

- „Хизбула“?

Шамрон кимна бавно.

- Сега, след като привлякох вниманието ти, се чудя дали би ми угодил, изслушвайки останалата част от историята.

- Сигурно зависи от края.

- Тя свършва така, както винаги.

Шамрон се усмихна изкусително, с онази усмивка, която пазеше за вербуването, и запали още една цигара.

Интендантството си бе позволило волността да снабди опразненото килерче с всички провизии, необходими за бойна дружина. Киара се погрижи за кафето, докато Габриел приготви поднос с бисквити и разни други сладкиши. Постави го точно пред Навот, а после отвори френския прозорец, водещ към терасата. Хладният следобеден въздух миришеше на евкалипт и бор, и едва доловимо - на жасмин. Той постоя там за момент, наблюдавайки издължаването на сенките по тихата уличка, докато Шамрон описваше зараждането на сатанинския съюз между Карло Маркезе и шиитските фанатици от „Хизбула“.

Бе започнало скоро след кратката, но унищожителна война между Израел и „Хизбула“ през 2006 г. Конфликтът бе погубил въоръжените сили на „Хизбула“. Разруши и голяма част от широката социална инфраструктура -училищата, болниците и жилищата, които „Хизбула“ използваше, за да си купува подкрепата на традиционно бедните ливански шиити. Лидерите на „Хизбула“ се нуждаеха от голямо финансиране за бързо преустройство и въоръжаване. Не е изненадващо, че се обърнаха към двамата си най-надеждни покровители - Сирия и Иран.

- Парите се изливаха известно време - продължи Шамрон, - но после внезапно земята под краката на „Хизбула“ се разтресе. Тъй наречената Арабска пролет разлюля здравата Сирия. А международната общност най-накрая реши, че е време да наложи реални санкции на Иран заради ядрената му програма. Моллите бяха принудени да цепят стотинката. Някога те финансираха „Хизбула“ с по двеста милиона долара годишно. Сега е само малка частица от това.

Шамрон замълча. Седеше със скръстени на гърдите ръце, навел леко глава на една страна, сякаш току-що бе чул познат глас откъм улицата. Навот седеше до него в идентична поза. Но за разлика от Шамрон, който се взираше в Габриел, Узи гледаше надолу, към чинията с виенски масленки, с изражение на подчертано безразличие. Габриел поклати бавно глава. Бяха минали много месеци от последната му операция заедно със Службата, но изглежда, че в негово отсъствие не се беше променило нищо друго освен цвета на косата на Навот.

- „Хизбула“ осъзна, че има сериозен дългосрочен проблем — обясни Навот, продължавайки оттам, където Шамрон спря. — Тъй като вече не можеха да разчитат на щедростта на покровителите си, те трябваше да намерят независим, надежден източник за финансиране на своите операции. Не им отне много време, за да решат как да процедират.

- Престъпност — намеси се Габриел. .

- Крупна престъпност - поясни Навот и грабна една бисквитка от подноса. - „Хизбула“ е като фамилията Гамбино, подсилват се отвън. Но могат да действат като паразити.

- Което означава, че се вкопчват в други престъпни организации?

Узи кимна и се угости с още една бисквитка.

- Те се включват във всичко — от търговията с кокаин в Южна Америка до контрабандата на диаманти в Западна Африка. Въртят и оживен бизнес с фалшиви маркови стоки - от дамски чанти „Гучи“ до пиратски дивидита.

- И са добри в това - допълни Шамрон. - Сега „Хизбула“ притежава поне осемдесет хиляди снаряда и ракети, способни да достигнат до всеки квадратен сантиметър? в Израел. Можеш да бъдеш сигурен, че не ги получават като късат билети. В голяма степен превъоръжаването им се финансира от глобална престъпна вълна. А Карло е, един от най-надеждните партньори на „Хизбула“.

- Как разбрахте за него?

Шамрон огледа ръцете си, преди да отговори:

- Преди около шест месеца успяхме да идентифицираме един висш агент в апарата на „Хизбула“ за престъпно набиране на средства. Той се казва Мохамед Касем. Тогава работеше в нещо, наречено Ливанска византийска банка. Примамихме го в Кипър с една жена. После го затворихме в сандък и го докарахме тук.

Шамрон изгаси бавно цигарата си.

- При разпита Касем ни даде точни данни за престъпните предприятия на „Хизбула“, включително за партньорството им с неизвестната дотогава италианска фигура от организираната престъпност на име Карло Маркезе. Според Касем връзката е многостранна, но е съсредоточена около търговията с крадени антики.

- А какво внася „Хизбула“ в тази връзка?

- Ти си експертът по незаконна търговия с антики. Кажи ми.

Габриел си спомни какво му каза генерал Ферари на срещата им на Пиаца ди Сант’Игнацио: че мрежата получавала крадени стоки от някого в Близкия изток.

- „Хизбула“ осигурява редовен поток от стоки за партньорството им - заяви той. - Те действат в някои от най-значимите в археологическо отношение райони в света. Например Южен Ливан е съкровищница на финикийски, гръцки и римски антики.

- Но тези антики не струват много, ако не бъдат предложени на пазара с приемливи документи за произход, възрази Шамрон. - Ето къде се намесва Карло и неговата мрежа. Очевидно и двете страни си помагат добре.

- А Карло знае ли с кого върти бизнес?

- Карло е, както казваме, космополит.

- Кой ръководи операцията от страна на „Хизбула“?

- Касем не можа да ни каже това.

- Защо не сте споделили с италианците онова, което знаете?

- Направихме го - отговори Узи Навот. - Всъщност аз го направих лично.

- И каква беше тяхната реакция?

- Карло има приятели на високи постове. Карло е близък с Ватикана. Не можем да пипнем човек като Карло въз основа на показанията на банкер от „Хизбула“, който бе задържан по доста неофициален начин.

- И оставихте нещата така.

- Нуждаехме се от сътрудничеството на италианците по други въпроси - отговори Навот. - Боя се, че оттогава постигнахме само ограничен успех в пресичането на паричните потоци от престъпните мрежи на „Хизбула“. Те са невероятно адаптивни и устойчиви на външно проникване. И също така оперират в страни, които не са точно приятелски настроени към нашите интереси.

- Което означава - намеси се Шамрон, - че твоят приятел Карло ни е предоставил уникална възможност. - Втренчи се в Габриел през облак цигарен дим. - Въпросът е дали ти искаш да ни помогнеш.

Ето я, помисли си Габриел - отворената врата. Както обикновено, Шамрон не му оставяше друг избор, освен да влезе.

- Какво точно имаш предвид?

- Искаме да елиминираш основния източник за финансиране на един враг, който се е заклел да ни изтрие от лицето на земята.

- Това ли е всичко?

- Не - каза Шамрон.— Мислим, че за всички замесени ще е най-добре да извадиш и Карло Маркезе от бизнеса.

18.

ЙЕРУСАЛИМ

Следващият ден беше петък, което означаваше, че Йерусалим, разединената Божия цитадела на хълма, бе по-изнервен от обикновено. По източния край на Стария град, от Дамаскинската порта до Гетсиманската градина, металните барикади искряха под силното зимно слънце, охранявани от стотици израелски полицаи в сини униформи. Зад стените набожни мюсюлмани се тълпяха пред порталите на Харам аш Шариф, третото свято място за исляма, и чакаха да видят дали ще ги пуснат да се молят в джамията „Ал Акса“. Поради последната вълна от ракетни атаки на„Хамас“ ограниченията бяха по-строги от обикновено. Пускаха жените и мъжете на средна възраст, но ал шабаб, младежите, бяха връщани. Те се гневяха в малките дворчета по улицата към Портата на лъва или пред стените на Йерихонския път. Там един брадат салафистки имам ги уверяваше, че дните им на унижение са преброени, че на евреите, бившите и настоящи господари на дважди обетованата земя, времето им тук изтича.

Габриел спря да послуша проповедта, а после тръгна по пътеката, водеща към долината на река Кедрон. Когато мина край гробницата на Авесалом, видя голямо арабско семейство да идва срещу него откъм квартала Силуан в Източен Йерусалим. Всички жени бяха забулени, а най-голямото момче приличаше поразително на палестинския терорист, когото Габриел уби преди много години на една тиха уличка в сърцето на Цюрих. Семейството вървеше в редици по четирима, без да остави място за Габриел. За да не предизвика инцидент на религиозна основа, той отстъпи встрани от пътеката и пусна семейството да мине - акт на публичен етикет, който не предизвика нито поглед, нито кимване, нито благодарност. Забулените жени и главата на семейството се изкачиха по хълма към стените на Стария град. Момчетата останаха отзад, в импровизираната радикална джамия на Йерихонския път.

Молитвите от усилвателите на „Ал Акса“ вече отекваха в долината, смесвайки се с биенето на църковните камбани от Елеонския хълм. Докато две от трите в града Аврамови вери¹ бяха въвлечени в битка с невероятна красота, Габриел се вгледа в безкрайните надгробни камъни в еврейското гробище и се замисли дали би могъл да посети гроба на сина си - Даниел. Преди двайсет години, в една снежна януарска нощ във Виена, Габриел измъкна безжизненото тяло на детето от ада на взривената кола. Първата му съпруга - Леа, оцеля като по чудо след атаката въпреки ужасните изгаряния по цялото й тяло. Сега тя живееше в психиатрична клиника на върха на хълма Херцел, прикована в затвора на спомените и с тяло, осакатено от огъня. Страдаща от комбинация на постгравматичен стресов синдром и психическа депресия, тя постоянно преживяваше взрива. Понякога обаче имаше проблясъци на яснота. По време на един такъв промеждутък, в градината на болницата, тя даде разрешение на Габриел да се ожени за Киара. Погледни ме, Габриел. Нищо не е останало 'от мен. Нищо освен спомени. Това бе само една от гледките, които преследваха Габриел всеки път, когато вървеше по улиците на Йерусалим. Тук, в града, който обичаше, той не можеше да намери покой. Виждаше безкрайния конфликт между арабите и евреите във всяка дума и жест и го чуваше във вика на всеки мюезин, призоваващ за молитва. В лицата на децата той съзираше призраците на хората, убити от него. А от надгробните камъни на Елеонския хълм чуваше последните писъци на дете, жертвано заради бащините си грехове.

Именно този спомен, споменът за Даниел, умиращ в ръцете му, отведе Габриел в гробището. Остана край гроба почти час, мислейки си за това какъв мъж би могъл да бъде синът му, дали щеше да стане художник, както предците си, или щеше да се занимава с нещо по-практично. Накрая, когато църковните камбани удариха един часа, той постави камъчета върху гроба и тръгна през Кедронската долина към Малката порта. Група израелски ученици от Негев чакаха на контролно-пропускателния пункт, а яркоцветните им раници бяха отворени за проверка. Габриел се присъедини бързо към тях. После, след като прошепна няколко думи в ухото на полицая, той се плъзна край магнитните сензори и влезе в Еврейския квартал.

Точно пред него, през широкия площад, се издигаха жълтеникавите камъни на Стената на плача, изградена от Ирод, много оспорваните останки от древната подпорна стена, заобикаляла някога великия Храм на Йерусалим. През 70 г., след безмилостна обсада, продължила много месеци, римският император Тит наредил Храмът да бъде разрушен, а бунтовните евреи от Римска Палестина да бъдат унищожени. Стотици хиляди загинали в последвалото кръвопролитие, докато съдържанието на Светая светих, включително и голямата златна менора, било отнесено в Рим - един от най-позорните епизоди на плячкосване в историята на човечеството. Шест века по-къс-но, когато арабите завоювали Йерусалим, руините на Храма вече не се виждали, а планината Мория - мястото, считано от евреите за жилището на Бога на земята,била малко по-висока от купчина боклук. Арабите издигнали златния Купол на скалата и голямата джамия „Ал Акса“, като по този начин утвърдили ислямската религиозна власт над най-свещения парцел земя в света. Кръстоносците завзели Свещената планина от мюсюлманите през 1099 г. и превърнали светилищата в църкви - тактическа грешка, която израелците решиха да не повтарят след превземането на Източен Йерусалим през 1967 г. Сега израелските власти упражняваха строг контрол върху достъпа до планината, но администрацията на мюсюлманските свети места и на светата земя под тях оставаше в ръцете на ислямската религиозна институция, известна като Вакъф.

Онази част опг Стената на плача, която се виждаше от площада, беше дълга 57 метра и висока 19. Действителната западна подпорна стена под платото на Храмовия хълм обаче е била много по-голяма, спускала се е 13 метра под площада и се е простирала на повече от четиристотин метра в Мюсюлманския квартал, скрита под жилищните сгради. След години на политически и религиозно обагрени археологически разкопки сега бе възможно да се върви почти по цялата дължина на стената през тунела на Западната стена - подземен проход, започващ от площада и стигащ до Виа Долороза. На входа Габриел го очакваше млада жена, облечена в скромна пола и със забрадка на ортодоксална еврейка.

- Той работи непрекъснато на едно място до Пещерата - информира го тя доверчиво. - Очевидно е открил нещо важно, защото е пълна развалина.

— Как можа да го кажеш?

Жената се засмя, а после поведе Габриел към върха на тясна алуминиева стълба. Тя го изведе надолу под Стария град и назад към историята. Той спря за момент под Арката на Уилсън, част от моста, който бе свързвал Храмовия хълм с горния град Йерусалим по времето на Исус, а после 1ръгна по наскоро павираната алея в основата на стената. Масивните камъни в основата блестяха под светлината от лампите и бяха хладни на пипане. Само на няколко метра нагоре се намираха хаотичните пазарни улици на съвременния Мюсюлмански квартал, но тук, в подземието на времето, тишината бе абсолютна.

Секцията от тунела, известна като Пещерата, всъщност представляваше мъничка синагога с вид на пещера, разположена в част от стената, за която се смяташе, че е най-близката точка до древното място на Светая светих. Както обикновено, малка групичка ортодоксални еврейки се молеха в синагогата, а пръстите им бяха притиснати набожно към камъка. Габриел мина тихо покрай тях и тръгна към брезентовата завеса, висяща на няколко метра оттам. Вдигна завесата и надзърна надолу в рова на разкопките, дълбок около шест метра. На дъното, окъпан в блясъка от ярки бели светлини, един самотен археолог чоплеше нежно черната пръст с мъничка лопатка.

- Какво е това? — попита Габриел, а гласът му отекна в бездната.

- Не е това - коригира го Ели Лавон и се отмести, за да разкрие фокуса на труда си - рамото, ръката и дланта на човешки скелет. - Наричаме я Ривка —поясни той. - И освен ако не греша, което е малко вероятно, тя е умряла в една и съща нощ с Храма.

- Доказателства, професор Лавон - настоя Габриел, предизвиквайки го закачливо. — Къде са доказателствата?

- Навсякъде около нея. — Лавон посочи към правоъгълните камъни, забити в пръстта. — Те са от самия Храм и лежат тук, защото римляните са ги метнали през стената в нощта, когато са опустошили Дома на Бога. Фактът, че останките на Ривка лежат сред камъните, а не под тях, предполага, че е била хвърлена през стената по същото време. Също и фрактурите по цялото й тяло.

Ели огледа почтително останките, без да каже нищо.

- Според Йосиф Флавий, единствения ни извор за случилото се през онази нощ, няколко хиляди евреи се втурнали в Храма, след като римляните го подпалили. Подозирам, че Ривка е била сред тях. Кой знае? - допълни с въздишка той. - Възможно е да е видяла самия Тит да влиза в Светая светих, за да вземе свещената си плячка. След това... е настъпил адът на земята.

- Тит не е бил първият грабител на света - отбеляза Габриел. - И за жалост, не е бил и последният.

- И аз така чувам. - Лавон вдигна поглед. - Чувам също, че някой се опитал да те застреля онази нощ в Рим.

- Всъщност си мисля, че се целеше в жена ми.

- Много неразумно. Жив ли е още?

- За момента.

- Някаква представа кой го е пратил?

Габриел пусна парчето гръцка керамика в ямата. Лавон го хвана сръчно във въздуха и го огледа под блясъка на работните си лампи.

- Червенофигурна, атическа, пети век преди Христа, вероятно от майстор Менелаос.

- Много впечатляващо.

- Благодаря ти - отговори Ели. - Но не го пускай пак така.

Старият Йерусалим бе свързан с новия град отново с пешеходен мост. Той се простираше от портата Яфа до лъскавия мол „Мамила“, едно от малкото места в страната, където арабите и евреите се смесваха със сравнително малко напрежение. Както обикновено, Габриел и Лавон се сдърпаха по въпроса къде да хапнат, преди най-накрая да се спрат на едно модно кафене в европейски стил. Израел от тяхната младост беше земя без телевизия. Сега си имаше всичките материални блага на Запада, всичко друго освен мир.

Разговорът вътре беше невъзможен заради усилената до дупка техно-поп музика и те седнаха на осветената от слънцето тераса, на маса, от която стените на Стария град се виждаха от птичи поглед. Вятърът развяваше рядката коса на Лавон. Той глътна таблетка антиацид, преди да докосне храната.

- Все още? - попита Габриел.

- Това е вечно, като Йерусалим.

Габриел се усмихна. Понякога дори на него му беше трудно да си представи, че книголюбивият хипохондрик, седнал пред него, се смяташе за най-добрия специалист по проследяване, създаван някога от Службата. За пръв път работи с Лавон в операцията „Божи гняв“. В продължение на три години те бяха почти постоянни спътници, убивайки както нощем, така и посред бял ден, живеейки в страх, че всеки момент ще бъдат арестувани от полицията в Европа. Когато екипът им най-сетне беше разформирован, Лавон вече страдаше от множество стресови разстройства, включително и пословичния нервен стомах. Той се установи във Виена, където отвори малко детективско бюро за разследвания на събития от времето на войната. Оперирайки с минимален бюджет, той успя да проследи авоари, плячкосани по времето на холокоста, на стойност милиони долари и изигра важна роля при изкопчването на мултимилиардни споразумения от швейцарските банки. Но когато една бомба разруши офиса му и уби двама негови служители, Лавон се върна в Израел, отдавайки се на първата си любов, археологията. Сега работеше като професор по библейска археология в Еврейския университет в Йерусалим и редовно участваше в разкопки из страната, като тези в тунела на Западната стена.

- Почти не мога да си спомня как изглеждаше това място преди Шестдневната война - замисли се Лавон, сочейки към долината под терасата. - Родителите ми ме водеха тук да видя бодливата тел и йорданските артилерийски платформи по линията на примирието от четиридесет и девета. На евреите не им беше позволено да се молят пред Стената на плача или да посещават гробището на Елеонския хълм. Дори християните трябваше да представят кръщелно свидетелство, преди да ги пуснат да посетят техните свети места. А сега нашите приятели на Запад искат от нас да предадем суверенитета над Стената на палестинците. - Той поклати бавно глава. - Заради мира, разбира се.

- Това са купчина камъни, Ели.

- Тези камъни са напоени с кръвта на нашите предци. И именно заради тези камъни ние имаме право на отечество тук. Палестинците разбират това, което обяснява претенциите им, че Храмът не е съществувал никога.

- Отричане на Храма - каза Габриел:

Лавон кимна замислено.

- То е пръв братовчед на отричането на холокоста и сега е широко разпространено в Арабския и в ислямския свят. Сметката е много проста. Няма холокост, няма Храм...

- Няма евреи в Палестина.

- Точно така. Но това не са само приказки. Използвайки религиозната институция на Вакъфа, палестинците се опитват систематично да заличат всички доказателства, че на Храмовия хълм някога действително е имало храм. Тук, в Йерусалим, ние всеки ден водим археологическа война. Едната страна се опитва да съхрани миналото, а другата се опитва да го разруши под маската на строителни проекти като джамията „Маруани“.

С капацитет да побере седем хиляди богомолци, джамията бе разположена в югоизточния край на Храмовия хълм, в древна подземна кухина, известна като Конюшните на Соломон. Грандиозният строителен проект дестабилизира свещеното плато и създаде опасна издутина в южната стена. По договорено споразумение между израелското правителство и Вакъфа, една инженерна фирма от Йордания направи ремонт, оставяйки грозна бяла кръпка, която се виждаше ясно от целия град.

- Естествено - продължи Лавон, - строителен проект с размерите на джамията „Маруани“ измести няколко тона пръст и отломки. И какво мислиш, че прави с тях Вакъфът? - И бързо отговори на собствения си въпрос:

- Изхвърлят ги на общинското сметище или просто ги хвърлят през стените в Кедронската долина. Аз участвах в екипа, който ги пресяваше. Намерихме стотици артефакти от времето на Първия и Втория храм. Липсваше им подходящият археологически контекст, разбира се, защото бяха откъснати от оригиналната си среда. - Той спря за малко, после допълни: - Точно като това парче гръцка керамика, с което се разхождаш.

- Човек като теб често може да разбере много неща от един-единствен фрагмент.

- Откъде го взе?

- От дома на един грабител на гробници в Черветери.

- Роберто Фалконе?

Габриел кимна.

- Моля те, кажи ми, че не си го бутнал в онази вана с царска вода.

- Киселината не е в моя стил, Ели. Много бавно действа.

- И става голяма бъркотия - допълни Лавон и кимна.

- Сега, предполагам, ще ми кажеш, че има връзка между Фалконе и жената, която падна от купола в базиликата.

- Името му е Карло Маркезе - поясни Габриел. - Карло контролира глобалната търговия с крадени антики. И е близък с „Хизбула“. Ние ще го изкараме от бизнеса.

- Ние?

- Не мога да го направя сам, Ели. Нуждая се от археолог, който може да разчете счетоводния баланс и знае как да проследи мръсните пари. Би било добре, ако умее и да се оправя на улицата.

- Мислех, че си се пенсионирал.

- И аз така мислех - отговори Габриел, - но поради някаква причина, изглежда, никога не оставам задълго в пенсия.

Лавон погледна към стените на Стария град.

- За какво си мислиш, Ели?

- Не за какво. А за кого.

- Ривка?

Лавон кимна.

- Тя е чакала две хиляди години - каза Габриел. - Може да почака още малко.

¹ Християнството, ислямът и юдаизмът — и за трите религии Йерусалим е свещен град. - Б. пр.

19.

БУЛЕВАРД „ЦАР САУЛ“, ТЕЛ АВИВ

Още едно нещо не беше се променило в отсъствието на Габриел: сградата на булевард „Цар Саул“. Тя беше сива, безлична и най-доброто от всичко - анонимна. Над входа не висеше никаква емблема, никакви месингови букви не обявяваха самоличността на нейните обитатели. Всъщност там нямаше нищо, което да предполага, че това е щабът на една от най-страховитите и уважавани разузнавателни служби в света. Един по-близък оглед на зданието обаче би разкрил съществуването на сграда в сградата, със собствено електрическо захранване, водоснабдяване, канализация и със свои собствени сигурни комуникационни системи. Служителите носеха по два ключа. Единият отваряше немаркираната врата във фоайето; другият задвижваше асансьора. Онези, които извършеха непростимия грях да изгубят един от двата си ключа, бяха прогонвани в Юдейската пустиня и никой нито ги виждаше, нито ги чуваше повече.

Габриел беше минавал през фоайето само веднъж, в деня след първата си среща с Шамрон. От този момент нататък той влизаше в сградата само „от задния вход“, през подземния гараж. И сега мина оттам, с Киара и Ели Лавон до себе си. Те слязоха по три стьлбищни площадки, след това продължиха по празен коридор до врата, маркирана с 456В. Стаята от другата страна някога беше склад за остарели компютри и износени мебели и често се използваше от нощния персонал като тайно място за романтични срещи. Сега на булевард „Цар Саул“ бе известна като Бърлогата на Габриел. Кодът за шифрованата ключалка бе рождената му дата. Според един шегаджия от Службата, това бе най-добре пазената тайна в цял Израел.

- Какво не е наред? - попита Ели, когато ръката на Габриел се поколеба върху клавиатурата.

- Моментна загуба на паметта.

- Не можеш да си спомниш кога е рожденият ти ден?

- Не - отвърна Габриел и набра кода. - Просто не мога да повярвам, че беше толкова отдавна.

Той влезе в стаята, включи осветлението и огледа стените. Те бяха покрити с останки и призраци от минали операции. Всичко бе довело до спасяването на невинни и всичко бе просмукано с кръв, повечето от нея - на Габриел. Той отиде до черната дъска, последната черна дъска в цялата сграда, и видя бледи следи от собствения си почерк - очертанията на операция, известна под кодовото име „Шедьовър“. Тя доведе до успешен саботаж на иранските съоръжения за обогатяване на уран и осигури на Израел и на Запада още няколко години от така необходимото им време. Сега, изглежда, времето изтичаше. Иранците отново бяха на прага да реализират ядрените си мечти. И изглежда, възнамеряваха да накажат всеки, който се опита да застане на пътя им, използвайки „Хизбула“, пламенния си помощник, като свой инструмент за отмъщение.

- Ако Службата някога построи музей - каза Лавон, - той няма да е пълен, ако не съдържа копие на тази стая.

- Как ще нарекат изложбата?

- Селото на прокълнатите.

Отговорът не дойде от Лавон, а от висок мъж, облечен в туид, застанал на прага с тънка папка под мишница. Йоси Гавиш беше старши офицер от „Проучване“, аналитичния отдел на Службата. Роден в Лондон и завършил колежа „Ол Соулс“, той все още говореше иврит с подчертан английски акцент и не можеше да работи без редовни доставки на чай „Ърл Грей“ и бисквити „Маквити“, подпомагащи храносмилането.

- Не мога да повярвам, че отново съм тук-възкликна той.

- Аз също. - Габриел кимна към папката и попита: - Какво имаш там?

- Всичко, което Службата знае за Карло Маркезе. - Йоси остави папката върху една от работните маси и се огледа. - Да не би Узи да очаква ние четиримата сами да се заемем с Карло и с „Хизбула“?

- Не се безпокой - усмихна се Габриел. - Другите ще дойдат скоро.

Почти цяла сутрин от „Личен състав“ издирваха останалите членове от екипа на Габриел и веднага му ги пращаха долу, в малката му тъмница без прозорци. През повечето време измъкването им минаваше гладко, но в няколко случая срещнаха твърда съпротива. Всички оплаквания бяха препращани директно до Узи Навот, който даваше да се разбере, че няма да толерира никакви разногласия.

- Това не е Арабският свят - каза той на един недоволен шеф на отдел. - Това е Службата. И при нас все още цари тоталитаризъм.

Те пристигнаха на неравни интервали, като членове на подривен екип, завръщащ се в базата след успешен нощен набег. Пръв дойде Яков Росман, сипаничав бивш специалист по антитероризъм от Шабак, израелската служба за вътрешна сигурност, който сега ръководеше агенти в Сирия и Ливан. После се появи двойка универсални полеви агенти - Одед и Мордекай, последвани от Римона Щерн, бивш офицер от военното разузнаване, която сега се занимаваше с въпроси, свързани с иранската ядрена програма. Рубенсов тип жена с пясъчноруса коса, Римона по случайност беше и племенница на Шамрон. Габриел я познаваше още от дете. Най-скъпите му спомени от Римона бяха за едно безстрашно малко момиченце на тротинетка, спускащо се надолу по стръмната алея в двора на къщата на вуйчо си.

После на прага се появи дребничка тъмнокоса жена на име Дина Сарид. Жива база данни, тя можеше да изрецитира времето, мястото, извършителите и жертвите на всеки терористичен акт, извършен срещу израелски и западни цели, включително и дълъг списък със зверствата, извършени от висококвалифицираните убийци от „Хизбула“. В продължение на много години тя фокусираше значителните си аналитични умения върху Имад Мугния, военен командир на ,Хизбула“ и висш жрец на терора. Действително, до голяма степен благодарение на работата на Дина, Мугния срещна заслужения си край в Дамаск през 2008 г., когато една бомба се взриви под колата му. Дина отбеляза кончината на Мугния с посещение на гробовете на майка си и на двете си сестри. Те бяха убити на 19 октомври 1994 г., когато терорист самоубиец от „Хамас“, другия съюзник на Иран, се взриви в автобус № 5 на улица ,Дизенгоф“ в Тел Авив. Дина бе сериозно ранена при атаката и все още накуцваше леко.

Както обикновено, Михаил Абрамов пристигна последен. Висок като върлина и рус, с фино лице и очи с цвят на глетчер, той бе емигрирал от Русия в Израел още като тийнейджър и бе постъпил в Саярет Маткал, елитния отряд за специални операции към израелските въоръжени сили. Ари Шамрон го описа веднъж като „Габриел без съвест“. Той лично бе убил неколцина от мозъците на терора от „Хамас“ и от палестинския „Ислямски джихад“. Сега изпълняваше подобни мисии за Службата, макар огромният му талант да не се ограничаваше строго до оръжията.

В коридорите и заседателните зали на булевард „Цар Саул“ деветимата мъже и жени, събрани в стая 456В, бяха известни под името „Барак“ - думата на иврит за светкавица — заради тяхната способност да се събират и да удрят бързо. Бяха се сражавали заедно, често в условията на непоносим стрес, на тайни бойни полета, простиращи се от Москва до Карибите или до пустинята Руб ел Хали в Саудитска Арабия. Габриел извади късмет да оцелее при последната им операция, но сега отново стоеше пред тях, на вид не по-зле отпреди, запленявайки ги с една история. В нея се разказваше за жена музеен куратор, чийто баща бил грабител на гробници, за свещеник с опасна тайна и за важен мафиот на име Карло Маркезе, който въртял бизнес с най-опасната терористична група в света. Целта на операцията, обясни Габриел, ще бъде проста. Те ще съставят досие, което да съсипе Карло, и междувременно ще ударят в сърцето на „Хизбула“. Но нямаше да е достатъчно просто да докажат, че Карло Маркезе е престъпник. Щяха да открият кордата - въжето, свързващо го директно с „Хизбула“. И тогава щяха да му го закачат на шията.

Те бяха разнородно семейство и както във всички семейства, имаше дребнава завист, неизказано негодувание и обичайните дрязги между братя и сестри. Въпреки това, успяха да се разделят на подгрупи и да се захванат за работа с минимум препирни. Йоси, Киара и Мордекай се захванаха с Карло, докато Дина, Римона, Яков и Михаил се заеха с мрежите за престъпно набиране на средства за „Хизбула“. Габриел и Ели Лавон се носеха някъде по средата, защото тяхната задача бе да открият връзката между двете организации - или както се изрази Лавон, венчалната халка, която съединяваше Карло и„Хизбула“ в престъпен брачен съюз.

Не след дълго стените на стая 456В отразяваха уни-калното естество натяхното начинание. От едната страна бяха окачени схеми на публичната бизнес империя на Карло Маркезе; от другата - известните елементи от търговската организация на „Хизбула“. Тя имаше една-единствена задача: да осигурява стабилен паричен поток към най-опасната терористична група, която светът бе виждал някога. Именно „Хизбула“, а не Ал Кайда, първа превърна човешки същества в бомби и „Хизбула“ първа достигна истински глобален капацитет за действие. Всъщност в два случая тя успя да протегне пипалата си през Атлантика и да атакува цели в Буенос Айрес: първо през 1992 г., когато взриви бомба в израелското посолство, убивайки двайсет и девет души, и отново през 1994 г., когато разруши Еврейския културен център в Аржентина, където загинаха деветдесет и пет души. Редиците на „Хизбула“ бяха пълни с няколко хиляди изключително добре обучени терористи, мнозина от тях скрити сред световната ливанска диаспора, а огромният й арсенал от оръжия, включващ няколко ракети „Скъд“, я превръщаше в единствената терористична група в света, притежаваща балистични ракети. Накратко, „Хизбула“ имаше способността да извърши ужасяващи терористични атаки когато и където си поиска. Изискваше се само благословията от шиитските им духовни водачи в Техеран.

Аллах даваше вдъхновението на „Хизбула“, но простосмъртните се грижеха и за финансовите си нужди. Лицата им гледаха навъсено от ъгълчето на Дина в стаята. В центъра на паяжината тя постави Ливанската византийска банка. После, с помощта на Подразделение 8200, сглоби разклоненията на комуникационната матрица и телефонните обаждания, които се простираха от Бейрут до Лондон и до Триграничната зона¹ в Южна Америка, където цареше беззаконие. Ливанската византийска банка - или ЛВБ в речника на екипа - беше лепилото, което свързваше всичко. Благодарение на кибердетективите от Подразделение 8200, екипът преглеждаше счетоводната й документация, когато си поиска. Всъщност Яков се шегуваше, че знае повече за операциите и инвестициите на ЛВБ дори от самия президент на банката. Бързо стана ясно, че институцията - „А аз използвам термина много свободно“, присмя се Яков - не е нищо повече от фасада на „Хизбула“. „Следвайте парите - инструктира ги Габриел - и с малко късмет, те ще ни заведат до човека на „Хизбула“ вътре в мрежата.“

През повечето време Габриел прекара тези дни, промъквайки се по опасния път на глобалната търговия с незаконни антики - и по-специално го интересуваше това как великолепните съкровища от миналото изминаваха пътя от мръсните ръце на грабителите на гробници до законния пазар. Повечето работа включваше скучен преглед на монографии, каталози, музейни бази данни, записи от аукционни къщи и публикуваните описи на търговците на антики от цял свят. Но понякога отскачаше до музея „Рокфелер“, с Ели Лавон по петите си, за да отдаде почитта си на един експерт по плячкосването от Израелската правителствена дирекция по антики. Освен това телефонираше на стар приятел в лондонския артистичен свят, който имаше много познати, забъркани в нещо, което той обичаше да нарича „непристойната страна на търговията“. Накрая поднови дискретно контактите си с генерал Ферари, който веднага му изпрати копия от някои от най-строго охраняваните си файлове, въпреки факта, че Габриел отказа категорично да разкрие мишената си. Операцията започна и трябваше да се прилагат оперативните правила.

Това продължи дванайсет дни и дванайсет сякаш безкрайни нощи, през които всяка група се трудеше да събере своите парченца от мозайката. Лавон, библейският археолог, постоянно сравняваше търсенето им с построяването на древния подземен водопровод под Давидовия град, свързващ извора Гйон с водоема Силоам. Дълъг повече от петстотин метра, той бил издълбан много бързо в скалната основа през VIII век преди Христа, докато градът се подготвял за обсадата на приближаващата асирийска армия. За да ускори процеса, цар Езекия наредил на две групи да копаят едновременно една срещу друга. Те успели да се срещнат по средата и животоспасяващата вода потекла в града.

Екипът преживя подобен епизод малко след полунощ на тринайсетия ден, когато групата на Габриел получи редовния нощен пакет с материали от Подразделение 8200. Той включваше списък с всички парични трансфери до и от сметките на Ливанската византийска банка през този ден. Документът разкриваше, че в 16,17 часа ЛВБ бе получила трансфер от един и половина милиона евро от галерия „Наксос“ в Сен Мориц, Швейцария. После, няколко минути след пет часа бейрутско време, сума от сто и петдесет хиляди евро, десет процента от първото плащане, бе изпратена от ЛВБ до сметка на Института за религиозни дейности, известен иначе като Ватиканската банка. По-късно Ели Лавон щеше да опише атмосферата в стаята като момента, когато работниците на Езекия чули за пръв път дялането на другите през скалата. Габриел нареди на екипите си да се разровят още и до зори те вече знаеха, че са засекли своя човек.

¹ Граничният район между Бразилия, Аржентина и Парагвай, смятан за една от базите на „Хизбула“. - Б. р.

20.

БУЛЕВАРД „ЦАР САУЛ“, ТЕЛ АВИВ

- Той се казва Давид Жирар. Но както почти всичко друго за него, това е лъжа.

Габриел пусна папката върху абсурдно голямото бюро на Узи Навот. Беше модерно, с плот от опушено стъкло и разположено до бронираните прозорци от пода до тавана с изглед към центъра на Тел Авив и морето. Слънцето се процеждаше едва-едва през вертикалните щори, пленявайки НавЬт в решетките на сенките си. Той не докосна папката и махайки с ръка, подкани Габриел да му разкаже подробностите.

- Истинското му име е Дауд Гандур. Роден е в селцето Тайр Диба в Южен Ливан, на същото място, където е роден и Имад Мугния, което означава, че вероятно са се познавали и са израснали заедно.

- И как така е стигнал от дупка като Тайр Диба до галерия за антики в Сен Мориц?

- По ливанския начин - отговори Габриел. — През 1970 г., когато Арафат и ООП се установиха в Южен Ливан, семейство Гандур се мести в Бейрут. Очевидно Дауд е бил изключително умно дете. Когато му дошло времето да влезе в университета, той се преместил в Париж да изучава антична история в Сорбоната.

- Тогава ли Дауд Гандур става Давид Жирар?

- Не, чак когато се мести в Оксфорд - отговори Габриел. - След като завършва докторската си дисертация по класическа археология, той започва работа в отдела за антики на „Сотбис“ в Лондон. Бил е там в края на деветдесетте, когато „Сотбис“ бяха обвинени в продажба на антики с недоказан произход. Напуска Лондон и изпада в немилост.

- И започва да работи за себе си?

Габриел кимна.

- Колко струва да отвориш галерия в Сен Мориц?

- Много.

- Откъде е взел парите?

- Добър въпрос.

Габриел извади една снимка от папката и я плъзна по бюрото. Там се виждаше строен мъж към петдесетте, облегнал се на стъклена витрина, пълна с гръцка и етруска керамика. Беше облечен в тъмен пуловер и тъмно сако. Погледът му беше кротък и замислен. Престорената му усмивка успяваше да изглежда истинска.

- Красив дявол - отбеляза Навот. - Откъде взе снимката?

- От уебсайта на галерията. В официалната му биография има няколко явни празноти, като рожденото му име и мястото на раждане.

- Какъв паспорт има сега?

- Швейцарски. И е женен за швейцарка.

- От коя област?

- Немскоговоряща.

- Колко космополитно. - Навот се намръщи към снимката. - Какво знаем за пътуванията му?

- Като повечето хора в търговията с антики, той прекарва много време по самолетите и хотелските стаи.

- Ливан?

- Появява се в Бейрут поне два пъти месечно. - Габриел спря, после допълни: - Прекарва и доста време тук, в' Израел.

Навот вдигна рязко поглед, но не каза нищо.

- Според приятелите на Ели в Израелската дирекция, по антики, Дауд Гандур, познат и като Давид Жирар, чест посетител на Храмовия хълм. Всъщност - коригира се Габриел - той прекарва повече време под Хълма.

- И какво прави?

- Той е доброволен съветник на палестинските власти и на Вакьфа по въпроси, свързани с археологията. Между другото, това също го няма в официалната му биография.

Навот се втренчи за момент в снимката.

- Каква е твоята теория?

- Мисля, че той е човекът на „Хизбула“ в мрежата на Карло. Продава крадени стоки чрез галерията си в Сен Мориц, праща печалбите обратно у дома чрез ЛВБ и дава десетпроцентов дял на своя кръстник Карло Маркезе.

- Можеш ли да го докажеш?

- Още не. Ето защо предлагам да започнем бизнес с него.

- Как?

- Ще му предложа нещо неустоимо и ще видя дали ще захапе.

- Вероятно не трябва да питам - въздъхна Навот, - но откъде смяташ да вземеш това неустоимо нещо?

- Ще го открадна, разбира се.

- Разбира се - усмихна се Навот. - Нуждаеш ли се от нещо от мен?

- Пари, Узи. Много пари.

Официалната доктрина диктува, че полевите агенти, тръгващи на мисия в чужбина, прекарват последната си нощ в Израел, в убежище, известно като място за скок. Там, свободни от разсейването на съпруги, любовници, деца и домашни любимци, те приемат самоличността, която ще използват като броня, докато не се завърнат отново у дома. Само Габриел и Ели Лавон решиха да не участват в този установен оперативен ритуал, защото, според техните изчисления, бяха прекарали повече време в живота си под фалшиви имена, отколкото под собствените си.

Както се оказа, и двамата решиха да прекарат поне част от тази последна вечер в компанията на наранени жени. Лавон тръгна към тунела в Западната стена, за да прекара няколко часа с любимата си Ривка, докато Габриел направи поклонение в психиатричната клиника на хълма Херцел, за да види Леа. Както обикновено, той пристигна след обичайните часове за посещения. Лекарят на Леа чакаше във фоайето. Мъж с вид на равин, с кипа¹ на главата и с дълга сива брада, той бе единственият човек в Израел без връзки със Службата, който знаеше с подробности какво се е случило през онази нощ във Виена.

- Мина доста време от последното ви посещение. - Докторът се усмихна опрощаващо. - Тя очаква да ви види.

- Как е тя?

- Все същото. На този етап от живота й това е най-доброто, на което можем да се надяваме.

Докторът хвана Габриел за ръката и го поведе по коридора от йерусалимски варовик до обикновена стая с изглед към болничната градина. Именно там, под сянката на бора, Габриел поиска разрешението на Леа да се ожени за Киара. Моментът бе само частично запечатан в обърканата памет на Леа. Понякога тя сякаш разбираше, че Габриел вече не е неин съпруг, но през повечето време си оставаше затворничка на миналото. За обърканото съзнание на Леа в продължителните отсъствия на Габриел нямаше нищо необичайно. Благодарение на Шамрон, той винаги бе влизал и излизал от живота й почти без никакво предупреждение.

Тя седеше в инвалидната си количка със скръстените останки от ръцете си, отпуснати в скута й. Косата й, някога дълга и тъмна като на Киара, сега бе подстригана късо и в нея се виждаха бели кичури. Габриел целуна хладния, твърд белег на бузата й, преди да се отпусне на малката табуретка, която докторът постави до нея. Леа сякаш не забеляза присъствието му. Взираше се невиж-дащо в смрачаващата се градина.

- Обичаш ли това момиче? - попита внезапно тя, все още вперила поглед напред.

- Кое момиче? - попита Габриел. А после, когато осъзна, че Леа просто преживява разговора, който разтрогна брака им, сърцето му подскочи. - Обичам теб -промълви нежно той, стискайки леденостудените й ръце.

- И винаги ще те обичам, Леа.

За кратко усмивка озари устните й. После за момент го погледна с израз на съпружеско неодобрение.

- Пак работиш за Шамрон - заключи тя.

- Как разбра?

- Виждам го в очите ти. Ти си някой друг.

- Аз съм Габриел - натърти той.

- Само част от теб е Габриел. - Тя се извърна към прозореца.

- Не си тръгвай още, Леа.

Обърна се пак към него.

- С кого се сражаваш този път? „Черният септември“?

- Вече няма „Черен септември“.

- С кого тогава?

- „Хизбула“ - отговори той след моментно колебание.

- Сега са „Хизбула“, Леа.

Изглежда, името не означаваше нищо за нея.

- Разкажи ми - настоя тя.

- Не мога.

- Защо?

- Защото е секретно.

- Както преди?

- Да, Леа, както преди.

Тя се намръщи. Мразеше тайните. Тайните разрушиха живота й.

- Къде ще ходиш този път?

- В Париж - отговори искрено Габриел.

Изражението й помръкна.

- Защо в Париж?

- Там има един човек, който може да ми помогне.

- Шпионин?

- Крадец.

- Какво краде?

- Картини.

Тя изглеждаше искрено разтревожена.

- Защо човек като теб ще иска да работи с някого, който краде картини?

- Понякога е необходимо да работиш с лоши хора, за да извършиш добри неща.

- Този човек лош ли е?

- Всъщност не.

- Разкажи ми за него.

Габриел не виждаше как това може да му навреди, така че изпълни молбата й. Но след момент тя, изглежда, изгуби интерес и лицето й отново се обърна към прозореца.

- Погледни снега - каза тя, втренчена в безоблачното вечерно небе. - Не е ли красиво?

- Да, Леа, красиво е.

Ръцете й се разтрепериха. Габриел затвори очи.

Когато се върна на улица „Наркис“, Габриел намери Киара изпъната на дивана в полумрак, с чаша червено вино върху корема си. Тя му подаде виното и го наблюдаваше внимателно как пие, сякаш търсеше доказателство! за измяна. После го заведе в спалнята и съблече безмълвно дрехите си. Тялото й бе трескаво и топло. Прави любов така, сякаш й беше за последен път.

- Вземи ме със себе си в Париж.

- Не.

Тя не го притиска повече. Знаеше, че няма смисъл. Не и след онова, което се случи в Рим. И след онова, което се беше случило във Виена преди това.

- Тя позна ли те този път?

- Позна ме.

- Коя твоя версия?

- И двете - отговори той.

Киара замълча за момент. После попита:

- Тя знае ли, че ме обичаш, Габриел?

- Знае.

Пауза.

- А обичаш ли ме? - попита тя.

- Какво?

- Обичаш ли ме?

- Киара...

Тя му обърна гръб.

- Съжалявам - каза след миг.

- За какво?

- За бебето. Ако не бях изгубила бебето, нямаше да заминеш в Париж без мен.

Габриел не отговори. Киара легна бавно отгоре му.

- Обичаш ли ме? - попита отново тя.

- Повече от всичко.

- Покажи ми.

- Как?

Тя го целуна по устните и прошепна:

- Покажи ми, Габриел.

¹ Традиционна еврейска мъжка шапка. - Б. пр.

21.

„Научни антики“ заемаше уединено местенце в края на Рю дьо Мироменил, където туристите рядко се решаваха да отидат. Имаше неколцина в парижката антикварна търговия, които подканваха собственика, изтънчения Морис Дюран, да се премести на Рю дьо Риволи или дори на „Шан-з-Елизе“. Но мосю Дюран винаги се съпротивляваше от страх, че по цял ден ще гледа как дебели американци опипват безценните му старинни микроскопи, фотоапарати, очила, барометри и топографски инструменти само за да излязат от магазина с празни ръце. Освен това Дюран винаги бе предпочитал подредения си живот в тихия край на арондисмана¹. От другата страна на улицата имаше добро и евтино ресторантче, където той си пиеше кафето сутрин и виното вечер. А там беше и Ан-желик Бросар, продавачката на стъклени фигурки, която винаги бе готова да смени табелката на витрината си от ОТВОРЕНО на ЗАТВОРЕНО, когато Дюран й се обадеше.

Но имаше и друга причина, поради която Морис Дюран устояваше на изкушението от по-оживените парижки улици. „Научни антики“, макар и на добра печалба, служеше предимно като фасада за основното му занимание.: Той се беше специализирал в предаването на картини й; други произведения на изкуството от частни домове, галерии и музеи в ръцете на колекционери, на които не им пукаше за досадните подробности като доказателство за чист произход. В силите на реда имаше хора, които биха описали Дюран като крадец на художествени творби, макар че той би възразил на подобна характеристика, тъй като от много години не беше откраднал лично нито една картина. Сега действаше единствено като брокер в процеса, известен като поръчкови кражби - или както Дюран обичаше да го описва, той направляваше придобиването на картини, които технически не бяха за продан. Клиентите му бяха хора, които не обичаха да ги разочароват, и Дюран рядко ги подвеждаше. Работейки с подбран екип от професионални крадци, базирани в Марсилия, той беше важната клечка в някои от най-големите обири на художествени творби в историята. На върха в списъка с постиженията му, поне от парична гледна точка, беше „Автопортрет с отрязано ухо“ от Ван Гог. Открадната от лондонската галерия „Кортоулд“, сега тя висеше в двореца на саудитски шейх, който имаше склонност към насилие, включващо ножове.

Но връзката на Морис Дюран с една по-неизвестна творба - „Портрет на млада жена“, масло върху платно, от Рембранд ван Рейн - доведе до необичайния му съюз с тайните разузнавателни служби на Израел. След като прие поръчка за кражба на картина, Дюран откри, че в нея беше скрит списък с кодирани швейцарски банкови сметки, пълни със заграбени авоари по времето на холо-коста. Списъкът позволи на Габриел да изнуди швейцарския милиардер Мартин Ландесман, карайки го да изпрати товар със саботирани индустриални центрофуги на редовните си клиенти в Ислямска република Иран. В края на операцията Габриел реши да не предприема никакви действия срещу Дюран. Все пак Службата някога можеше да му поиска услугите на професионален крадец.

Всичко това по някакъв начин обяснява защо двайсет и четири часа след пристигането си в Париж Ели Лавон се появи пред входа на малкото магазинче на Рю дьо Мироменил № 106. Когато натисна звънеца, той издаде негостоприемен вой. После резетата се отвориха с тъп звук и Лавон, изтърсвайки дъжда от подгизналото си палто, се вмъкна вътре.

- Да сте откраднали нещо наскоро, мосю Дюран?

- Нито дори целувка, мосю Лавон.

Известно време двамата мъже се оглеждаха, без да говорят. Грубо погледнато, те бяха еднакви на ръст и като телосложение, но приликите свършваха дотук. Докато Лавон беше облечен в конфекция, която той наричаше „революционен шик от Западния бряг“, Дюран беше пременен безупречно в тъмен раиран костюм и лавандулова вратовръзка. Плешивото му теме блестеше като полирано стъкло под слабата светлина отгоре. Тъмните му очи бяха безизразни и непоколебими.

- Как мога да ви помогна? - попита той, сякаш помощта за Лавон бе последното нещо на света, което му се искаше да направи.

- Търся нещо специално - отговори Лавон.

- Е, тогава със сигурност сте дошли на точното място. - - Дюран отиде до витрината, пълна с микроскопи. - Това пристигна току-що - обясни той, прокарвайки длан по един от уредите. - Произведен е от „Наше и синове“ в Париж през 1890 г. Оптиката и механиката са в добро състояние. Също и ореховото сандъче.

- Не такова нещо, мосю Дюран.

Ръката на Дюран все още не помръдваше от оксидираната повърхност на микроскопа.

- Изглежда, е дошло време да плащам дълга си - пред положи той.

- Говорите за нас като за изнудвачи - каза Лавон, пускайки в ход най-любезната си усмивка. - Но мога да ви уверя, че не става дума за това.

- Какво искате?

- Вашето експертно мнение.

- То е скъпо.

- Не се безпокойте, Морис. Парите не са проблем.

Дъждът ги преследваше по площад „Конкорд“ и по кейовете на Сена. Това не беше приятният парижки дъжд на композиторите и поетите, а леден порой, който пронизваше палтата им, сякаш забиваше ноктите си в тях. Дюран, съвсем нещастен, молеше за топлината на някое такси, но Лавон искаше да се увери, че не ги следят, затова продължиха да трамбоват нататък. Накрая влязоха във фоайето на луксозен блок с изглед към Пон Мари и се качиха по витите стълби до един апартамент на четвъртия етаж. Габриел седеше в дневната, настанил се удобно и отпочинал. С едва доловимо движение на сма-рагдовите си очи той покани Дюран да седне до него. Французинът се поколеба. После, след едно сръчкване от Лавон, той приближи бавно, като осъден на смърт, когото водят към бесилката.

- Очевидно ме разпознахте - каза Габриел, наблюдавайки втренчено Дюран, докато той сядаше. - Това обикновено е пречка в нашия бизнес. Но не и в този случай.

- Как така?

- Защото вие знаете, че съм професионалист като вас. Знаете също, че не съм някой, който ще си губи ценното време, отправяйки празни заплахи.

Габриел сведе поглед към масичката за кафе. Върху нея имаше две еднакви кожени куфарчета.

- Бомби с часовников механизъм? - попита Дюран.

- Вашето бъдеще. - Габриел сложи ръка върху едното куфарче. - Това съдържа достатъчно доказателства, за да пъхне човек в затвора до края на живота му.

- А другото?

- Един милион евро в брой.

- Какво трябва да направя за него? Габриел се усмихна.

- Онова, което умеете най-добре.

¹ Административна единица в повечето френскоговорещи държави. -Б. пр.

22.

КЕ ДЕ СЕЛЕСТЕН, ПАРИЖ

На бюфета имаше бутилка „Армаияк“. След като чу предложението на Алон, Дюран си наля много голяма чаша. Поколеба се, преди да отпие.

- Не се тревожи, Морис - успокои го Габриел. - Пазим отровното бренди за специални случаи.

Дюран отпи предпазливо.

- Не разбирам едно нещо - заговори той след миг. -Защо просто не откраднете този предмет сам или не заемете някой експонат от вашите музеи?

- Защото ще разказвам история - отговори Габриел. - И като всички добри истории, тя изисква правдоподобност. Ако един предмет с огромна стойност се появи внезапно, като гръм от ясно небе, нашата мишена с право ще заподозре капан. Но ако повярва, че предметът е бил откраднат наскоро от крадци с богата история...

- Ще предположи, че търгува с професионални крадци, а не с професионални шпиони.

Габриел не каза нищо.

- Колко умно - възкликна Дюран, вдигайки чашата си едва-едва в неискрен тост. - И какво точно търсите?

- Червенофигурен атически съд от четвърти или пети век преди Христа, нещо достатъчно голямо, за да възбуди духовете на незаконния пазар.

- От обществен източник или от частен?

- Частен - отговори Габриел. - Никакви музеи.

- Не е толкова трудно, колкото си мислите.

- Да ограбиш музей?

Дюран кимна.

- Но би било проява на лоши маниери.

- Както искате. - Дюран седна и се втренчи замислено в питието си. - Има една вила край Сен Тропе. Разположена е в залива Кавалер, недалеч от имението на онзи руски олигарх. Името ми се губи.

- Иван Харков?

- Да, точно той. Познавате ли го?

- Знам само репутацията му.

- Беше убит пред любимия си ресторант в Сен Тропе. Много мътна история.

- И аз така чух. Но ти ми говориш за съседната къща.

- Не е толкова голяма, колкото палата на Иван, но собственикът й има безукорен вкус.

- Кой е той?

- Белгиец - отговори презрително Дюран. - Наследил е богатство в индустриални размери и прави всичко възможно да го изхарчи до последния сантим. Преди две години го облекчихме с един Сезан. Беше замяна.

- Оставили сте копие.

- Всъщност много добро. Очевидно нашият белгийски приятел все още вярва, че картината е автентична, защото, доколкото знам, не е докладвал за кражбата в полицията.

- Коя беше картината?

- „Къщата в Жа дьо Буфан“.

- Кой изработи фалшификата?

- Вие си имате своите тайни, господин Алон. Аз си имам моите.

- Продължавай.

- Белгиецът има още няколко картини на Сезан. Притежава и много внушителна колекция от антики. Един експонат е наистина прекрасен - теракотена хидрия от майстор Амикос, пети век преди Христа. Нарисувани са две млади жени, поднасящи дарове на двама голи атлети. Много чувствено.

- Очевидно познаваш гръцката керамика?

- Тя е моята страст.

- А белгиецът колко често отсяда във вилата?

- През юли и август - уточни Дюран. - През останалата част от годината е необитаема, с изключение на един пазач. Той си има малка къща в имота.

- Ами охранителната система?

- Човек като вас със сигурност знае, че не съществува такова нещо като охранителна система. И за да няма изненади, моите хора ще влязат и ще излязат от къщата за няколко минути. И вие бързо ще получите своя гръцки съд.

- Мисля, че ще искам и един Сезан.

- Правдоподобен?

- Всичко е в детайлите, Морис.

Дюран се усмихна. Самият той беше човек на детайла.

Той отправи само една молба: те да устоят на изкушението да го следят, докато си върши работата, изпълнявайки договора им. Те се съгласиха с готовност въпреки факта, че нямаха абсолютно никакво намерение да спазват своята част от сделката. Някога Морис Дюран бе откраднал картини на стойност няколкостотин милиона долара само за едно лято. Човек можеше да използва услугите на престъпник като Дюран, но само глупак би му обърнал гръб.

В продължение на три дни той остана в своя beau quartier*(Красив квартал (фр.). - Б. пр.) в северния край на осми арондисман. Програмата му, както и магазинът му, беше изпълнена с приятни странности от едно отминало време. Всяка сутрин пиеше две кафета съе сметана - винаги на една и съща маса в едно и също ресторантче, без друга компания освен куп вестници, които купуваше от едно и също магазинче. След това прекосяваше тясната уличка и щом удареше десет, изчезваше в позлатената си малка клетка. Понякога трябваше да отвори вратите си за клиент или доставчик, но през повечето време затворът на Дюран си оставаше самотен. Обядваше от един до два и половина, когато се връщаше в магазина за остатъка от следобеда. В пет посещаваше за кратко мадам Бросар. После се връщаше на масата си в ресторантчето за чаша „Кот дю Рон“¹, което винаги пиеше с изражение на върховно задоволство.

За онези нещастни души, принудени да наблюдават този очарователен живот, Морис Дюран бе обект както на безкрайно обаяние, така и на страстно негодувание. Не е изненадващо, че неколцина от екипа, особено Яков, смятаха, че Габриел е сгрешил, оставяйки началния етап от операцията в ръцете на такъв човек.

- Погледнете докладите от наблюдението - настоя Яков на вечеря в обезопасения апартамент на екипа край Булонския лес. - Очевидно е, че Морис е прибрал нашия милион евро и няма никакво намерение да ни достави стоката.

Габриел обаче не се тревожеше. В миналото Дюран се беше проявил като човек с известни принципи.

— Той също така е роден крадец - поясни Габриел. - А няма нищо, което да доставя по-голямо удоволствие на един крадец от това да открадне от много богатите.

Вярата му бе възнаградена на следващата сутрин, когато Подразделение 8200 подслуша как Дюран си ангажира място в първа класа в обедния експрес до Марсилия. Яков и Одед пътуваха с него и в пет часа следобед наблюдаваха как тяхната мишена отива на тайна среща с местен рибар в Старото пристанище. По-късно щяха да идентифицират „рибаря“ като Паскал Рамо, лидер на една от многото марсилски престъпни организации.

Именно в този момент операцията сякаш набра инерция за първи път, защото двайсет и четири часа след посещението на Дюран бандитите на Рамо вече проучваха разкошната вила на белгиеца. Габриел знаеше това, тъй като двама от неговия екип, Йоси и Римона, бяха наели една вила на хълмовете над имота и наблюдаваха постоянно с помощта на дългофокусни обективи и видео-устройства. Никога вече не видяха хората на Рамо. Но две нощи по-късно, когато над целия Лазурен бряг се изви силна буря, те бяха събудени от воя на сирени по крайбрежния път. През следващите няколко часа наблюдаваха как сините лампи присветват безнадеждно в алеята пред крайбрежната вила на белгиеца. Полицейският скенер им казваше всичко, което искаха да знаят. Един Сезан, една гръцка ваза, никакви арести. C’est la vie².

Историята излезе във всички вестници, точно както се надяваха. Сезан беше главната атракция; гръцката ваза, прекрасна хидрия от майстор Амикос - просто нещо второстепенно. Обезумелият белгийски собственик предложи солидна награда за информация, която би допринесла за откриване на притежанията му, а застрахователите му, великите „Лойдс“ от Лондон, дискретно дадоха да се разбере, че биха обмислили плащането на откуп. Френските полицаи почукаха на няколко врати и разпитаха неколцина от обичайните заподозрени, но след седмица решиха, че имат по-важни неща за вършене, отколкото да търсят парче платно и някакви много стари грънци. Освен това, и преди си бяха имали работа с тази банда. Хората бяха професионалисти, не авантюристи, и когато откраднеха нещо, то никога не се появяваше на бял свят.

Кражбата предизвика обичайния трепет на опасения в парижките художествени галерии, но в света на Морис Дюран тя бе само камъче, хвърлено в иначе спокойната вода. Те го чуха да обсъжда случая с любимата си сервитьорка в ресторантчето, но иначе животът си вървеше със същия монотонен ритъм. Той отваряше магазинчето си в десет. Обядваше в един. А точно в пет часа се отдаваше на удоволствия с мадам Бросар и после пиеше червеното си вино, за да дари наслада на невинното си сърчице.

Накрая, една седмица след кражбата, той звънна на Габриел на предварително уговорен номер, за да го информира, че исканите предмети - джобен швейцарски барометър от началото на двадесети век и телескоп от месинг и дърво от „Мерц“ в Мюнхен - са пристигнали непокътнати. По молба на Габриел още същата вечер Дюран достави предметите в един апартамент с изглед към Пон Мари и си тръгна възможно най-бързо. Картината, пейзаж от любимата на Сезан планина Сен Виктоар, беше свалена вещо от подрамника си и поставена в картонен цилиндър. Хидрията беше прибрана в найлонова спортна чанта „Адидас“. Ели Лавон я извади и я постави внимателно върху кухненската маса. После поседя няколко минути до Габриел - и двамата втренчени в образите на гръцките девици, прислужващи на голите атлети.

- Някой трябва да го направи - обади се най-накрая Лавон, - но няма да съм аз.

- Аз съм реставратор - каза Габриел. - Не бих могъл.

- А аз съм археологопита да се защити Ели.- Освен това, никога не съм обичал грубостите.

- Аз никога не съм убивал ваза.

- Не се безпокой. - Лавон махна с ръка. - За разлика от предишната ти работа, тази ще е само временна.

Габриел въздъхна тежко, върна хидрията в спортната чанта и я бутна нежно към ръба на масата. Звукът при удара бе като от счупване на кости. Ели отвори бавно ципа и надзърна скръбно вътре.

- Убиец - прошепна тихо той.

- Някой трябваше да го направи.

Сезан обаче не получи подобно грубо отношение. Напротив, през последните часове от престоя на екипа в Париж Габриел се погрижи нежно за раните му, сякаш картината беше пациент в интензивно отделение. Целта му беше да запази изображението така, че един ден картината да бъде върната на собственика й в същото състояние, в което е била намерена. Никой обикновен крадец на художествени творби не би предприел такава стъпка, но всеотдайността на Габриел към оперативната правдо-подобност стигна дотам. Преди всичко той беше реставратор и грижите за Сезан му помогнаха да превъзмогне вината си заради счупването на вазата.

Замисли се за кратко дали да не върне платното върху подрамника, но отхвърли тази процедура, защото така щеше да им е много по-трудно да преместят картината на сигурно място. Вместо това залепи върху повърхността защитен пласт хартия, използвайки лепило от заешка кожа, което свари в кухнята на обезопасения апартамент край Булонския лес. На другата сутрин, когато лепилото изсъхна, той внимателно върна платното в картонения цилиндър и го пренесе до израелското посолство на улица „Рабле“ № 3. Шефът на парижката централа на Службата разбираемо се опасяваше да приема крадени вещи, но бързо омекна след едно обаждане от Узи Навот. Габриел пъхна картината в един сух ъгъл в трезора на централата и постави термостата на подходящите двайсет градуса по Целзий. После тръгна към Лионската гара и се качи на обедния влак за Цюрих.

Прекара четиричасовото пътуване в кроежи за следващата фаза от операцията, а в шест вечерта вече завиваше с ауди под наем по красивата цюрихска Банхофщрасе. До него, със спортната чанта „Адидас“ в краката си, седеше Ели Лавон.

- Швейцария - обади се той, втренчил се мрачно през прозореца си. - Защо винаги трябва да е Швейцария?

¹ Френско вино, произведено в областта Прованс. - Б. пр.

² Такъв е животът (фр.). - Б. пр.

23.

СЕН МОРИЦ, ШВЕЙЦАРИЯ

Вече беше март, което означава, че Сен Мориц, старомодният спа курорт в долината Горен Енгадин, отново бе попаднал в хватката на лудостта. На Виа Серлас, може би най-скъпата търговска улица в света, повехнали аристократи се шляеха безцелно от „Шопар“ до „Гучи“, а после до „Шанел“ и „Булгари“, заедно с кинозвезди, су-пермодели, политици, магнати и целите им антуражи от най-различни хрантутници. Бореха се да получат най-добрите маси в „Ла Мармит“ или на „Терасата“, а вечер си проправяха път с усмивки в частните помещения на „Дракула“ или „Кралския клуб“. Само шепа от тях си правеха труда да сложат ски. В Сен Мориц скиорството беше развлечение за онези, които нямаха какво друго да правят.

Но сгушен в една тиха странична уличка, нещо като островче на здравия разум, се криеше старият и величествен хотел „Йегерхоф“. Той беше старомоден и строг, ала преди всичко - демодиран, което ни най-малко не го притесняваше. Всъщност той сякаш се наслаждаваше на това. Ресторантите му бяха без предварителна резервация; удобствата му - винаги на второ място. Нямаше спа комплекс или закрит плувен басейн, нямаше нощен клуб да привлича онези, които обичаха да виждат имената си, изписани с получерен шрифт. Единствената музика, която можеше да се чуе в „Йегерхоф“, бе звукът от струнния квартет, който свиреше в салона всеки следобед, през сънливото затишие, наричано евфемистично „парти след ски“.

Стаите му, както маниерите, бяха прашни реликви от едно отминало време. Постоянните гости често искаха по-ниски етажи, защото асансьорът редовно се повреждаше, докато онези, които търсеха евтинията, гравитираха към тесните тавански стаички. В една такава беше отседнал висок като върлина руснак със сиви очи и бледа като снега на връх Бернина кожа. За съжаление, той навехна жестоко коляното си още през първия ден от ваканцията си и оттогава насам пазеше стаята. Понякога сядаше до мъничкото прозорче и се взираше с копнеж в улицата, но през повечето време си оставаше в леглото, вдигнал нависоко наранения си крак. За да убие времето, той гледаше филми и слушаше музика от лаптопа си. Камериерките го описваха като изключително учтив, нещо необичайно за руснак.

Същото обаче не можеше да се каже за лекаря, който се появи в „Йегерхоф“ четири дни след злополучния инцидент с руснака. Той беше среден на ръст, с буйна сребриста грива и зорки кафяви очи, частично скрити зад дебели очила. Онези членове от персонала на „Йегерхоф“ които имаха нещастието да се срещнат с него по време на краткия му престой, по-късно щяха да отбележат, че повече му отивало да нанася рани, отколкото да ги лекува.

- Как е коляното ти? - попита Габриел.

- Още боли, като го натоваря повече.

- Не изглежда добре.

- Трябваше да го видиш преди два дни.

Коляното беше подпряно върху две възглавници, на които бе избродиран дискретно гербът на „Йегерхоф“. Габриел премигна леко, докато оглеждаше подутината.

- Откъде са всички тези синини?

- Трябваше да го ударя няколко пъти.

- С какво? С парен чук?

- Използвах бутилката с безплатно шампанско.

- Как беше?

- За тъп инструмент беше добре.

Габриел отиде до прозореца и надзърна надолу към перфектния като пощенска картичка швейцарски площад. От едната страна лимузина паркираше бавно, като луксозен лайнер, пред входа на един от най-скъпите хотели в курорта. От другата три жени, натруфени с кожи, позираха на фотограф пред конска каляска. След момент каляската потегли с тихо тракане на заглушените от снега копита, разкривайки скромния вход на галерия „Наксос“. През голямата предна витрина Габриел видя Давид Жи-рар, който разговаряше с клиент за един от най-добрите експонати в галерията - римска статуя от първи век, останала без крайници, на полегнал юноша. Звукът от разговора, който се провеждаше на немски, се чуваше тихо от колоните в лаптопа на Михаил.

- Къде е скрит предавателят?

- На бюрото му.

- Как успя да го направиш?

- По време на единственото си посещение в галерията оставих там много скъпа златна писалка. Мосю Жирар бе достатъчно добър да я задържи, докато намеря възможност да намина отново. Единственият проблем е, че се намира точно до телефона. Всеки път, когато някой звъни в галерията, тук се чува като пожарна аларма.

- Как е бизнесът?

- Крета. Обикновено се вижда с един-двама клиенти сутринта и с още няколко през късния следобед, когато ски пистите започват да затварят. До пет часа мястото се превръща в мъртвило.

- Някакви служители?

- Съпругата обикновено прекарва по няколко часа в галерията, след като остави Хензел и Гретел в детската градина. Те живеят на няколко километра от Сен Мориц, в едно градче на име Замедан. Приятно местенце. Имам чувството, че Дауд е единственият член на „Хизбула“, който живее там.

- Името му е Давид - натърти Габриел. - И за момента не можем да докажем, че е член на нищо друго, освен на Швейцарската асоциация на търговците на художествени творби и антики.

- Докато не види това красиво гръцко гърне.

- Може и да не захапе.

- Ще захапе - увери го Михаил. - После ще го изпържим до хрупкаво и ще го обърнем от другата страна, точно както ти го нарисува върху черната дъска на булевард „Цар Саул“.

- Понякога операциите не минават по план,

- На мен го кажи. - Михаил огледа Габриел за момент. - Може би не е добра идея точно сега да се заиграваш с някого от „Хизбула“.

- Аз самият едва се познавам в тази премяна.

- Популярното ти лице не е единствената причина, поради която трябва да се замислиш дали да влизаш в галерията.

Габриел се обърна и погледна Михаил право в очите.

- Не мислиш, че ме бива за това? Това ли искаш да кажеш?

- Не е минало много време, откакто Надия ал Бакари умря в ръцете ти в Руб ел Хали. Може би трябва да позволиш на някого другиго да отиде там и да пусне примамката.

- На кого например?

- На мен.

- Ти едва вървиш.

- Ще глътна малко аспирин.

- Колко разбираш от червенофигурни атически вази?

- Абсолютно нищо.

- Това може да се окаже проблем.

Михаил замълча.

- Приключихме ли? - попита Габриел.

- Приключихме.

Габриел отвори алуминиевото куфарче, което донесе със себе си в хотела. Вътре имаше един фрагмент от хидрията, грижливо увит в сукно, заедно с няколко снимки осем на десет на останалите парчета от съда. Той щракна малък ключ вътре и активира системите за аудио- и ви-деопредаване. После затвори куфарчето и погледна към Михаил.

- Хващаш ли сигнала?

-Да-

Габриел отиде до огледалото и огледа непознатото лице, отразено в стъклото. Доволен от вида си, той излезе от стаята, без да каже нищо повече, и тръгна надолу по стълбите към празното фоайе на „Йегерхоф“. Докато излезе на улицата, вече не беше мълчаливият лекар, дошъл да лекува ранения руснак; той беше Антон Дрекслер от „Антикварни услуги“, Хамбург, Германия. Десет минути по-късно, след внимателна проверка за следене, той се изправи пред входа на галерия „Наксос“. Зад витрината лежеше осакатеното римско момче. То много приличаше на жертва от самоделна бомба. Хер Дрекслер огледа статуята за момент с проницателен поглед на професионалист. После, след като натисна звънеца и обяви намеренията си, той бе пуснат да влезе без по-нататъшно забавяне.

24.

СЕН МОРИЦ, ШВЕЙЦАРИЯ

Изложбената зала беше блестящо осветена и подредена артистично, за да се избегне впечатлението за претру-паност - тук сбирка от гръцки кратери и амфори, там няколко египетски бронзови котки, тук колекция от мраморни тела без крайници и глави без тела, с цена, която се уточняваше при поискване. В задния ъгъл на галерията се виждаше лакирана китайска маса, където Давид Жирар, или Дауд Гандур, седеше и чакаше да го приеме. Беше облечен в тъмно сако, пуловер с цип и елегантен панталон, сякаш ушит от кадифе. Лъскава черна телефонна слушалка бе пъхната между рамото и ухото му и той драскаше нещо неразбираемо върху лист хартия, използвайки скъпата златна писалка на Михаил. Габриел можеше да си представи гадния звук, който се чуваше в таванската стаичка на хотел „Йегерхоф“.

Накрая Жирар промърмори няколко думи на френски в слушалката и я остави на мястото й. За момент огледа мълчаливо посетителя със спокойните си кафяви очи, после, без да става, поиска визитката му. Габриел изпълни желанието му, без да каже и дума.

- На картичката ви няма нито адрес, нито телефонен номер - отбеляза Жирар на немски.

- Аз съм нещо като минималист.

- Защо не съм чувал за вас?

- Опитвам се да не вдигам шум - отговори Габриел със смирена усмивка. - Това затруднява работата ми.

- И каква точно е тя?

- Откривам разни неща. Изгубени кучета, изгубени монети зад възглавничките на дивана, скрити скъпоценни камъни по мазета и тавани.

- Вие сте търговец?

- Не като вас, разбира се - отговори възможно най-скромно Габриел.

- Кой ви изпрати?

- Един приятел от Рим.

- Приятелят има ли си име?

- Приятелят е като мен - каза Габриел. - Обича тихите води.

- И той ли открива разни неща?

- Може и така да се каже.

Жирар му върна визитката и само с поглед посочи, че иска да види съдържанието на куфарчето на хер Дрекслер.

- Може би имате някое по-уединено място - предложи Габриел, поглеждайки за кратко към голямата витрина на галерията с изглед към многолюдния площад.

- Има ли проблем?

- Не, никакъв - отговори Габриел с най-уверения си тон. - Само че Сен Мориц не е такъв, какъвто беше.

Жирар огледа посетителя, преди да се изправи и да отиде до вратата, защитена с код. От другата страна имаше склад с климатик, пълен с инвентар, очакващ да намери пътя си до главната изложбена зала в галерията, но това вероятно нямаше да стане никога. Габриел обиколи набързо, преди да въведе комбинацията на куфарчето. После разгъна сукното върху фрагмента от хидрията с жест на магьосник и го постави внимателно върху работ-ната маса, за да може Жирар да види ясно образа.

- Не търгувам с фрагменти - поясни той.

- Аз също.

Габриел му подаде купчината снимки. На последната хидрията се виждаше сглобена.

- Тук-там липсват няколко мънички фрагмента от повърхността - обясни Габриел, - но това може да се поправи от добър реставратор. Имам човек, който може да свърши работата, ако сте заинтересован.

- Предпочитам да използвам своя реставратор - възрази Жирар.

- Предполагам, че така ще стане.

Жирар надяна чифт гумени ръкавици и огледа керамичния фрагмент с професионална лупа.

- Прилича на работа от майстор Амикос. Вероятно около 420 година преди Христа.

- Съгласен съм.

- Къде го намерихте?

- Тук-там - отговори Габриел. - Повечето парчета са от стари семейни колекции в Германия и тук, в Швейцария. Трябваха ми пет години да проследя всичките.

- Наистина ли?

Жирар му върна фрагмента и без да каже и дума повече, отиде до компютъра. След като натисна няколко клавиша, от цветния принтер изскочи лист хартия. Това бе сигнал за тревога, издаден от Швейцарската асоциация на търговците на художествени творби и антики. Предметът беше червенофигурна атическа хидрия от майстор Амикосг, открадната преди две седмици от частен дом в Южна Франция. Жирар постави предупреждението до снимките на масата и погледна към хер Дрекслер, очаквайки обяснение.

- Както знаете - започна Габриел, рецитирайки думите, които му бе написал Ели Лавон, - майстор Амикос е бил плодовит художник, създал множество шаблонни фигури, които се появяват многократно в творбите му. Моята хидрия просто е копие на съда, откраднат във Франция.

- Значи е съвпадение?

- Напълно.

Жирар се позасмя сухо.

- Боя се, че вашият приятел в Рим ви е заблудил, защото тази галерия не търгува с крадени антики. Това е нарушение на етичния кодекс на нашата асоциация, да не споменаваме швейцарските закони.

- Всъщност швейцарските закони ви позволяват да придобиете експонат, ако повярвате добросъвестно, че не е краден. А аз ви давам моите уверения, хер Жирар, че тази хидрия е резултат на пет години работа от моя страна.

- Простете ми, че не съм склонен да приема думата на човек, който няма нито адрес, нито телефонен номер.

Това бе впечатляващо представление, но губеше от факта, че очите на Давид Жирар сега бяха фиксирани в керамичния фрагмент. Габриел бе прекарал достатъчно време покрай търговци на художествени произведения, за да види, че неговата мишена вече изчислява предложението си. Нуждае се само, помисли си той, от едно леко смушкване.

- Право да ви кажа, хер Жирар - продължи Габриел, - няма да скрия от вас, че и други са заинтересовани да се сдобият с хидрията. Но аз дойдох в Сен Мориц, защото ми казаха, че вие имате способността да задвижите подобна стока само с едно телефонно обаждане.

- Боя се, че надценявате способностите ми.

Габриел се усмихна, сякаш искаше да му каже, че не се хваща на това.

- Списъкът ви с близкоизточни клиенти е легендарен в занаята, хер Жирар. Вие със сигурност разполагате със средства да изработите документ за произход, който би задоволил всеки от тях. По моя оценка, събраната и реставрирана хидрия е на стойност четиристотин хиляди швейцарски франка. Аз бих -приел сто хиляди за фрагментите, оставяйки ви печалба от триста хиляди. - Още една усмивка. - Не е лошо като цена за едно международно обаждане до Рияд или Дубай.

Търговецът потъна в замислено мълчание, отказвайки се от всички преструвки, че не иска да се занимава с хид-рията.

- Петдесет хиляди - контрира той, - платими при завършване на продажбата.

Габриел върна фрагмента в сукното.

- Ако искате хидрията, хер Жирар, ще ми платите предварително. Цената не подлежи на пазарлък.

- Нуждая се от малко време.

- Имате двайсет и четири часа.

- Как да се свържа с вас?

- Недейте. Аз ще ви се обадя утре в пет следобед за отговора. Ако е „да“, ще доставя фрагментите в шест и очаквам цялата сума. Ако отговорът е „не“, ще затворя и никога вече няма да ме чуете.

За седалище бяха наели красива дървена вила на заснежен планински хълм над красиво селце, сделка за пет хиляди швейцарски франка на вечер. Когато Габриел пристигна, целият екип го поздрави с овации на крака. После пуснаха запис на телефонния разговор, който Давид Жирар току-що бе провел със свой колега в Хамбург, търсейки информация за самостоятелен играч на име Антон Дрекслер.

- Може и да греша - усмихна се Ели Лавон, — но ми звучи така, сякаш със сигурност сме в играта.

Изглежда, никой не беше чувал за него. Никакви слухове в Цюрих. Нито дума в Женева. Не беше се появявал в Базел или Ню Йорк. Всъщност най-близкото нещо, което Давид Жирар успя да открие за това, че някой е виждал човек, наречен Антон Дрекслер, беше мъглява история за някой, отговарящ на описанието му, който преди няколко години се опитал да продаде две фалшиви гръцки богини в „Сотбис“. „Дали пък не се нарече Дрезден? Съжалявам, не мога да ти помогна повече, Давид. Да обядваме заедно следващия път, когато си в града?“

След като не откри нищо обезсърчаващо, Жирар започна нови проучвания, търсейки потенциален купувач за потенциалната си нова придобивка. Както Габриел бе предвидил, трябваше само едно-единствено обаждане до Рияд, където незначителен принц веднага хвърли своята куфия на манежа, предлагайки триста хиляди швейцарски франка. Недоволен да остане на това ниво, Жирар се обади на колекционер в Абу Даби, който каза, че участва в играта с триста и двайсет. Едно следващо обаждане до Москва включи в играта руски търговец на петрол с триста и четиридесет и тук започна истинското наддаване. То приключи няколко часа по-късно, като саудитският принц победи с оферта четиристотин двайсет и пет хиляди, платими при доставката.

Тогава Жирар се обади на своя човек в клона на банка , Дoлиус Бер“ в Сен Мориц, за да поиска сто хиляди швейцарски франка в брой. Той взе парите в четири и до четири и петнайсет се върна в галерията, почуквайки нервно по бюрото със скъпата златна писалка на Михаил. Това звучеше като парен чук в таванската стаичка на хотел „Йегерхоф“.

- Колко дълго мислиш, че ще прави това? - изпъшка Михаил.

- Предполагам, че докато му се обадя в пет часа - отговори Г абриел.

- Защо просто не приключваш с това?

- Защото хер Дрекслер държи на думата си. И каза, че ще се обади в пет.

И те продължиха да седят заедно, Михаил—опънат на леглото, а Габриел — кацнал върху рамката на малкото прозорче, докато Давид Жирар чукаше по бюрото сй, очаквайки обаждането на хер Дрекслер. Накрая, когато удари пет, Габриел набра номера на галерията на мобилен телефон за еднократна употреба и зададе прост въпрос на лаконичен немски:

- Да или не? - След като чу отговора на Жирар, той каза: - Ще бъда там след час. Уверете се, че когато пристигна, наоколо няма да има никой.

Габриел прекъсна връзката и извади симкартата от телефона. За момент в стаята се възцари тишина. После стакато почукването започна отново, още по-силно отпреди.

- Ако не спре - закани се Михаил, - ще отида там и ще го застрелям.

- Нуждаем се от него. Той трябва да влезе в мрежата за финансиране на „Хизбула“ - напомни му Габриел. - После можеш да го застреляш.

През следващите шейсет минути Габриел и Михаил на два пъти си отдъхнаха от чукането. Първият бе в 17,10, когато швейцарската съпруга на Жирар се отби неочаквано за чаша шампанско, за да отпразнуват продажбата на хидрията. Вторият бе в 17,40, когато гост от съседния хотел, очевидно нямайки какво да прави, попита дали може да огледа стоката. Той беше висок, френскоговорещ и със силен тен, а на ръката му, като бижу, висеше очарователно младо момиче с къса тъмна коса и лице, което изглеждаше така, сякаш бе нарисувано от Ел Греко. Те останаха вътре петнайсет минути, но момичето отдели повече време да изучава отражението си във витрините на Жирар. Излизайки от галерията, те, изглежда, се скараха за кратко, докато няколко думи, прошепнати право в ухото на момичето, събудиха усмивка върху детското й лице. Докато прекосяваха площада, хванати за ръце, те се разминаха с Антон Дрекслер, търговец на подозрителни антики, сякаш той бе невидим.

След едно последно поглеждане към часовника си, Габриел застана пред входа на галерията точно в шест и притисна палец към звънеца. Очакваше да чуе успокояващото мъркане от звънеца на Жирар, но вместо това видя блясък от ослепителнобяла светлина. После осакатеното римско момче се хвърли към него през стена от огън и те заедно потънаха в мрак.

25.

СЕН МОРИЦ, ШВЕЙЦАРИЯ

Бомбата беше сглобена експертно и поставена там внимателно. Първоначално швейцарската федерална полиция заключи, че е била детонирана с часовников механизъм, само за да открие по-късно, че е била взривена с мобилен телефон. Експлозията изпочупи стотици прозорци в центъра на курорта, предизвика серия лавини по най-високите ски писти и събори витрина с бутилки „Дом Периньон“ в пищното фоайе на хотел „Бадрут Палас“. Счупените стъкла бяха почистени с типична швейцарска експедитивност и скоро редът беше възстановен. Въпреки това, всички споделяха мнението, че Сен Мориц, старомодният спа курорт в долината Горен Енгадин, никога вече няма да бъде същият.

Въпреки силата на експлозията, само трима души изгубиха живота си, включително и собственикът на галерията за антики, където бе поставена бомбата. Още петдесет и четирима души бяха ранени, сред тях и президентът на голяма швейцарска банка, прочут английски футболист и чешки супермодел, която бе дошла в Сен Мориц да се утеши след разтрогването на третия си брак. Повечето от ранените се бяха отървали само с дребни порязвания и охлузвания, но имаше и доста счупени кости на онези, които бяха съборени от ударната вълна.

Не успяха да идентифицират една от най-сериозно ранените жертви. При експлозията той не носел паспорт или кредитни карти, а след това, изглежда, не си спомнял името си или пък защо изобщо е бил в Сен Мориц. Получил множество разкъсни рани и силно сътресение на мозъка, той остана в болницата за няколко дни след инцидента, без да знае, или поне така изглеждаше, че е обект на засилен интерес от страна на швейцарската полиция.

Като начало имаше видеозапис, показващ как той стои на входа към галерията точно в момента, когато избухва бомбата, носейки перука и фалшиви очила, хванал в ръка алуминиево куфарче - всички тези неща по-късно бяха прибрани от екипа, разследващ местопрестъплението. После идваше високият сивоок мъж с руски акцент, който се опита да го извлече от площада, преди да бъде спрян от полицията. И голямата многоезична група туристи, която напусна внезапно луксозна вила на склона само след три нощи при резервация за цяла седмица. При щателното претърсване на вилата не бе открито нито едно листче хартия, което да насочи полицията към имената и самоличността на отседналите там. Същото се случи и в таванската стаичка на руснака в хотел „Йегерхоф“.

Най-интригуващото доказателство обаче беше характерното лице на ранения, което се разкриваше бавно със спадането на отоците и когато синините започнаха да избледняват. То бе добре познато на швейцарското разузнаване; всъщност в архивите на DAP, швейцарските служби за сигурност, имаше цял рафт с папки, посветени единствено на неговите подвизи на територията на благословената им малка страна. А сега, най-после, той бе доставен безпомощен в ръцете им. Някои искаха да хвърлят мрежа отгоре му, да не би да се изплъзне отново през пръстите им, но по-разумните глави надделяха. И сега те наблюдаваха пред вратата му и чакаха раните му да заздравеят. А когато се оправеше достатъчно, за да могат да го изпишат от болницата, щяха да му щракнат белезниците и да го отведат.

Натовариха го в хеликоптер, без да си правят труда да съобщят на местните kantonspolizei, и отлетяха с висока скорост към щаба на швейцарската федерална полиция на Нусбаумщрасе в Берн. След като му снеха отпечатъците и заснеха лицето му от всеки възможен ъгъл, те го заключиха в единична килия. Там имаше малък телевизор с плосък екран, бюро, отрупано с моливи и хартия, и удобно легло с колосани чаршафи. Дори в швейцарската полиция, помисли си Габриел, бяха отлични хотелиери.

Оставиха го сам за няколко часа да обмисли безнадеждното си положение, а после, без предупреждение и без адвокат, го закопчаха с белезниците и го отведоха в стаята за разпити. Там го чакаше офицерът, натоварен със случая му. Той се наричаше Циглер. Без малко име, без чин, без празни приказки - просто Циглер. Беше висок и едър, червендалест, с широки, яки рамене на състезател по ски бягане. На масата пред него бяха разхвърляни много снимки на Габриел от различни етапи в кариерата му и с различна дегизировка. Виждаше се как влиза в банки и излиза от тях, как пресича хотелски фоайета и държавни граници, а на една от тях - как върви по кея на мрачен цюрихски канал в компанията на известната швейцарска цигуларка Анна Ролф. Циглер изглеждаше особено горд с изложбата си. Очевидно я беше обмислял дълго.

- Имаме една теория — започна той, когато Габриел седна.

- Нямам търпение да я чуя.

Лицето на Циглер остана спокойно като бездънно швейцарско езеро.

- Изглежда, че преди да дойдете в Сен Мориц, вие сте спрели за кратко във Франция, където сте откраднали картина на Сезан и гръцка хидрия на две хиляди години. После сте транспортирали вазата на парчета през границата и сте се опитали да я продадете на Давид Жирар от галерия „Наксос“. Онова, което Жирар не е разбрал обаче, е, че вие не сте имали никакво намерение да му доставите вазата, тъй като истинската цел на вашата малка хитра война е била да го убиете.

- И защо ще искам да убивам един швейцарски търговец на антики?

- Защото, както вече знаете, този търговец на антики не е бил швейцарец. Е - допълни Циглер с ксенофобска гримаса, - не истински швейцарец. Роден е в Южен Ливан. И от онова, което научихме, той очевидно все още е въртял доста бизнес там. Поради което израелското разузнаване е искало смъртта му.

- Ако искахме смъртта му, щяхме да направим това по начин, при който нямаше да загинат двама невинни.

- Колко благородно от ваша страна, хер Алон.

- Изглежда, забравяте една дребна подробност - подхвърли отегчено Г абриел.

- Каква?

- Бомбата за малко не уби и мен.

- Да - отговори сухо Циглер. - Може би легендарният Габриел Алон е изгубил формата си.

Габриел бе върнат в килията си и нахранен с прилично швейцарско ястие от картофи с топено сирене, наречено раклет, и телешко, панирано в галета. След това изгледа вечерните новини на немски по SF1. Минаха петнайсет минути, преди да стигнат до репортажа за взрива в Сен Мориц. Беше специално изследване за това как цялата тази история повлияла неблагоприятно върху ваканционните резервации. В историята не се споменаваше за връзките на Давид Жирар с „Хизбула“. Не се говореше и за никакви арести по случая, което Габриел възприе като окуражаващ знак.

След вечеря един лекар прегледа мълчаливо раните му и смени превръзките. После го върнаха в стаята за разпити за вечерната сесия. Този път Циглер го нямаше там. На неговото място седеше слаб офицер, блед като човек, който няма време за занимания на открито. Представи се като Кристоф Бител от отдела за антитероризъм на DAP, което означаваше, че е повече шпионин, отколкйто полицай. Още един окуражаващ знак. Полицаите извършваха арести. Шпионите сключваха сделки.

- Преди да започнем - каза спокойно той, - трябва да знаете, че Циглер, Федералното министерство на правосъдието и полицията възнамеряват да ви повдигнат официални обвинения утре сутринта. Разполагат с повече от достатъчно доказателства, за да осигурят престоя ви в швейцарски затвор до края на живота ви. Трябва също така да знаете, че тук, в Берн, има много хора, които с удоволствие биха се възползвали от честта да ви съпроводят до килията ви.

- Нямам нищо общо с поставянето на бомбата.

- Знам.

Бител взе дистанционното и го насочи към видеомонитор в ъгъла на стаята. Няколко секунди по-късно на екрана се появиха две фигури - високият френскоговорещ мъж и момичето с лице на Ел Греко. Габриел видя отново как мъжът шепне интимно в ухото й.

- Тези са истинските бомбаджии - поясни Бител и натисна копчето за пауза. - Момичето е скрило устройството в тоалетната на галерията, докато колегата й е отвличал вниманието на Жирар.

- Кои са те?

- Надявахме се вие да ни кажете.

- Не съм ги виждал никога преди онази вечер.

Бител поизгледа със съмнение Габриел, преди да изключи монитора.

- Вие сте късметлия, Алон. Изглежда, имате доста приятели по високите етажи. Един от тях се намеси във ваша полза.

- Това ли е всичко? Свободен ли съм?

- Още не. Нарушили сте множество закони, закони, забраняващи чуждестранната шпионска дейност - закони, които ние приемаме много сериозно. Ние сме гостоприемна страна - допълни той, сякаш споделяха строго секретна информация, - но настояваме нашите посетители да бъдат така любезни да се подписват в книгата за гости на влизане, за предпочитане с истинските си имена.

- А какво щяхте да направите, ако бяхме помолили за помощта ви?

- Щяхме да ви отпратим и да се справим сами - отговори Бител. - Ние сме швейцарци. Не обичаме външни хора да се месят в работите ни.

- Ние също. Но за нещастие, ни се налага да търпим това ежедневно.

- Боя се, че това означава да си израелец - кимна философски Бител. - Историята ви е раздала отвратителна ръка, но това не означава, че имате право да третирате тази страна като някакъв разузнавателен курорт.

- Посещенията ми във вашата страна никога не са били много приятни.

- Но винаги са били продуктивни. И само това има значение. Вие сте усърден, Алон. Възхищаваме се от това.

- И какво искате от мен?

- Искаме да закриете швейцарските си сметки.

- Какво означава това?

- Аз задавам въпроси за миналите ви операции, а вие отговаряте. Искрено, за разнообразие - натърти той.

- Това би отнело доста време.

- Аз нямам друга работа. Вие също, Алон.

- А ако откажа?

- Ще бъдете обвинен официално в шпионаж, тероризъм и убийство. И ще прекарате трудно заслуженото си пенсиониране тук, в Швейцария.

Габриел мигновено обмисли предложението.

- Боя се, че това не е достатъчно.

- Какво не е достатъчно?

- Сделката. Искам по-добра сделка.

- Не сте в положение да предявявате искания, Алон.

- Никога няма да ме изправите на процес, Бител. Знам твърде много за греховете на вашите банкери и индустриалци. Това би било едно публично бедствие за Швейцария, точно като скандала със сметките от холокоста. - Замълча за момент. - Спомняте си го, нали? Гръмна по всички вестници.

Този път Бител се замисли.

- Добре, Алон. Какво искате?

- Мисля, че е време да отворим нова глава в израелско-швейцарските отношения.

- И как можем да го направим?

- Вие очевидно сте наблюдавали Давид Жирар от известно време - каза Габриел. - Искам копия от вашите файлове, включително от подслушването на телефона и имейлите му.

- Дума да не става.

- Това е един прекрасен нов свят, Бител.

- Ще се нуждая от одобрението на шефовете си.

- Мога да почакам - отговори Габриел. - Както сам казахте, аз нямам друга работа.

Бител стана и излезе от стаята за разпити. Върна се след две минути. Швейцарците наистина бяха експедитивни.

- Мисля, че ще е по-лесно, ако направим това в обратен хронологически ред - заяви Бител и отвори тетрадката си. - Преди няколко месеца жител на Цюрих е бил обезглавен в хотелска стая в Дубай. Чудехме се дали можете да ни кажете защо.

Преди много години швейцарски дисидент на име Емил Якоби бе дал на Габриел разумен съвет. „Когато си имаш работа с Швейцария - обясни му той, - най-добре е да имаш едно наум. Швейцария не е истинска държава. Това е бизнес и се управлява като бизнес.“

Поради това Габриел не се изненада, че Бител провеждаше разпита със студената официалност на финансова трансакция. Маниерите му бяха като на частен банкер - учтиви, но дистанцирани, щателни, но дискретни. Той влагаше необходимото усърдие, но без ненужна злонамереност. Габриел остана със смътното впечатление, че офицерът от сигурността не иска в писмен вид нищо, което би му създало проблеми по-късно, че просто проверява сейфовете и преглежда счетоводната книга. Но това бе типично за един швейцарски банкер. Банкерът искаше парите на клиента, но не се притесняваше откъде идват те.

Двамата мъже се разходиха назад във времето, докато стигнат до аферата Август Ролф, първата намеса на Габриел в жалкото поведение на швейцарските банки през Втората световна война. Той внимаваше да не каже нещо уличаващо и още повече - да не предаде източниците на Службата или нейните разузнавателни методи. Когато Бител го притискаше да разкрие нещо повече, той отвръщаше спокойно на натиска. А когато го заплашваше, той пускаше в ход своите заплахи. Не се извиняваше за действията си и не търсеше опрощение. Изповедта му не съдържаше вина или покаяние. Това беше бизнес трансакция, нищо повече.

- Пропуснах ли нещо? - попита Бител.

- Не очаквате от мен наистина да отговоря на това, нали?

Бител затвори тетрадката и извика надзирателя да заведе Габриел в килията му. Чакаше го прилична швейцарска закуска, комплект тоалетни принадлежности и чисти дрехи. Той хапна, докато гледаше сутрешните новини. Отново не се споменаваше нищо за задържането му. Всъщност единствената новина от Сен Мориц съобщаваше за важно ски състезание от Световната купа.

След закуска той бе ескортиран до душовете и му съобщиха, че разполага с един час да се изкъпе и да се облече. Когато се върна в килията си, Бител го чакаше там. Носеше две алуминиеви куфарчета швейцарско производство. В едното бяха материалите, за които Габриел го помоли. В другото бяха фрагментите от счупената хидрия.

- Ако предпочиташ така - предложи Бител, - можем да кажем на френската полиция, че сме го намерили в шкафче на летището.

- Благодаря - кимна Габриел, - но аз ще се погрижа за него.

- По-добре го направи по-бързичко - посъветва го Бител. - Да вървим. Превозът ти е тук.

Качиха се до главното фоайе на сградата. Отвън на алеята чакаше мерцедес седан, а ауспухът му пушеше леко. Бител стисна сърдечно ръката на Габриел, сякаш цяла нощ бяха гледали стари филми заедно. После Габриел се обърна и се вмъкна на задната седалка. Срещу него, с мобилен телефон, притиснат до ухото му, седеше Узи Навот. Погледна превръзките по лицето на Габриел и се намръщи.

- Изглежда, някой те е подредил добре.

- Струваше си.

- Какво взе?

- Куфарче, пълно с помощ от новите ми най-добри приятели в DAP.

- Добре - похвали го Навот. - Защото в този момент се нуждаем от всякаква помощ.

26.

БЕРН, ШВЕЙЦАРИЯ

Габриел и Навот предположиха, че швейцарците са поставили предаватели в двете куфарчета, и не си казаха нищо повече, докато не се почувстваха в безопасност в израелското посолство. То се помещаваше в мрачна стара къща в дипломатическия квартал, на тясна уличка, затворена за обичайния цивилен трафик. Очаквайки пристигането им, персоналът беше заредил стаята за сигурни комуникации с хапки сандвичи и швейцарски шоколади. Навот изруга тихо под носа си, докато отпускаше едрата си снага на един стол.

- Когато Шамрон ръководеше Службата, местните шефове на централи винаги гледаха да набавят по няколко пакета турски цигари. Но когато пристигна аз, те вадят плата с храна. Понякога оставам с ясното впечатление, че ме охранват за заколение.

- Ти си най-популярният шеф след Шамрон, Узи. Войските те обожават. И по-важното, уважават те. Също и министър-председателят.

- Но всичко това може да се промени само за миг, ако не се оправя с Иран - отбеляза Навот. - Благодарение на теб успяхме да ги позабавим за известно време, но саботажите и убийствата няма да вършат работа вечно. В един момент в близко бъдеще иранците ще прекосят някоя червена линия, отвъд която ще бъде невъзможно да спрем превръщането им в ядрена сила. Аз трябва да кажа на премиера кога ще се случи това. И ако сгреша с повече от няколко дни, няма да имаме друг избор, освен да живеем под заплахата от иранска бомба. - Погледна сериозно към Габриел. - Харесва ли ти такова нещо да ти виси над главата?

- Не. Ето защо посъветвах Шамрон да те издигне за шеф вместо мен.

- Някакъв шанс да размислиш?

- Боя се, че ще ги разочаровам след теб, Узи.

- Оценявам вота на доверие. - Навот блъсна подноса с храм към Габриел. - Хапни нещо. Сигурно си умрял от глад след всичко, през което премина.

- Всъщност те се грижеха добре за мен.

- С какво те хранеха?

Габриел му разказа.

- Добро ли беше?

- Раклетът беше вкусен.

- Винаги съм харесвал раклет.

- Това са картофи, задушени в топено сирене. Защо да не го харесваш?

Навот взе от подноса сандвич с яйце и кресон и го пъхна в устата си.

- Съжалявам, че се наложи да те оставя в Сен Мориц, но прецених, че ще е по-лесно да измъкна един агент от швейцарския арест, отколкото деветима. Слава богу, че получихме малко помощ.

- От кого?

- От твоите приятели във Ватикана.

- Донати?

- По-нависоко.

- Моля те, не ми казвай, че си замесил в това и Негово Светейшество.

- Боя се, че той сам се замеси - обясни Навот.

- Как?

- Накара Алоис Мецлер от швейцарската гвардия да проведе няколко дискретни разговора с Берн. След като Мецлер се намеси, беше само въпрос на време да те освободят. Службата само наблюдаваше развитието на нещата.

- Трябваше да платя такса, за да се измъкна.

- Колко голяма?

Габриел му разказа за разпита.

- А онова, което им каза, вярно ли беше?

- Много малка част.

- Добро момче. - Още един сандвич изчезна в устата на Навот.

- Предполагам, че не сте успели да идентифицирате двамата, които пристигнаха в галерията преди мен.

- Разбира се, че го направихме - отговори Навот, отърсвайки трохите от пръстите си. - Момичето е новобранец, но гаджето й ни е познато добре. Казва се Али Монтазери.

- Иранец?

Навот кимна.

- Али е горд випускник на „Кудс“. Сега работи във ВЕВАК като наемен убиец. Отговорен е за смъртта на десетки ирански дисиденти в Европа и Близкия изток. Всъщност той се опита да ме убие веднъж, когато работех в Париж.

- Че защо иранците ще пращат един от най-добрите си убийци в Швейцария да очисти агент на„Хизбула“?

- Добър въпрос. - Навот замълча за миг. - Докато ти си хапваше телешко и раклет в швейцарската си килия, Службата бе затрупана с нова вълна от разузнавателна информация, подсказваща, че „Хизбула“ се кани да ни удари. Говорим за нещо голямо, Габриел.

- Колко голямо?

- Колкото кулите близнаци - обясни Навот. - Доста-тъчно голямо, за да подпали война. И въз основа на онова, което виждаме в Южен Ливан, изглежда, че„Хизбула“ се подготвя за война. Разполагат калените си бойци близо до нашата граница. Ракетите им също са задействани.

- Знаем ли нещо повече за потенциалните мишени?

- Всички приказки все още сочат към Европа - ето защо моментът, избран за смъртта на Давид Жирар, е толкова интересен. Дина изпитва странното чувство, че може да има някаква връзка.

- Аз се изнервям, когато Дина изпитва странни чувства.

- Аз също.

- Доколко сте сигурни, че човекът, поставил онази бомба, е бил Али Монтазери?

- Сто процента.

- Предполагам, че вероятно трябва да споделим това с новите си швейцарски приятели.

- Би било почтено - съгласи се Навот. - Но засега предпочитам да заема една страница от иранския наръчник.

- От кой?

- Khod’eh.

- Да надхитриш врага си, мамейки го за истинската си позиция.

- Правилно.

- Какво имаш предвид?

- Първо измамваме иранците, карайки ги да си мислят, че им се е разминало с атаката в Сен Мориц. После вземаме материалите, които ни дадоха швейцарците, носим ги на булевард, Дар Саул“ и ги оставяме в ръцете на Дина.

- Трябва да направим още нещо - подсети го Габриел.

- Какво?

- Намери някой да сглоби гръцката ваза.

- Ти не можеш ли?

- Няма място за сравнение с моята работа.

Навот сведе поглед към подноса със сандвичи.

- Сигурен ли си, че не си гладен? Наистина са много хубави.

- Давай, Узи.

- Може би трябва да си ги увием за из път. Храната в „Ел Ал“ не е каквато беше.

Те хванаха полета в 12,45 от цюрихското летище Кло-тен и в пет и половина вече кацаха на „Бен Гурион“. Бронираната лимузина „Пежо“ на Навот чакаше на пистата, заобиколена от два пъти повече от обичайния брой телохранители. Облегната върху капака, кръстосала глезени, обута в джинси и скръстила ръце, чакаше Киара. Тя прегърна Габриел мълчаливо и продължително, а просълзеното й лице се зарови в шията му. После го целуна по устните и докосна .нежно превръзките по бузите му.

- Изглеждаш ужасно.

- Всъщност се чувствам много по-зле.

- Бих те посъветвала да се прибереш у дома и да поспиш няколко часа, но се боя, че няма време за това.

- Какво не е наред?

Тя подаде на Навот листче хартия. Той го прочете на светлината от фаровете на лимузината.

- Военният командир на "Хизбула“ нарежда на войските си да се подготвят за масирана израелска ответна атака през следващите две седмици. - Навот смачка съобщението на топка. - Значи е истина. Те ще ни ударят, Габриел. Много мощно. И много скоро.

Оказа се, че офицерът от швейцарските служби за сигурност, разпитвал Габриел, удържа на думата си, че и нещо повече. Ели Лавон оприличи съкровищницата с разузнавателна информация с откриването на крепост от непозната дотогава цивилизация. Още по-забележително е, заяви той, че е доставена от служба, която винаги е била настроена доста враждебно към израелските интереси, дори към самото съществуване на държавата.

- Може би все пак не сме сами - сподели той с екипа по време на вечерята. - Щом швейцарците ни отварят вратите си в час на нужда, значи, всичко е възможно.

Изглежда, че Давид Жирар, или Дауд Гандур, бе засечен от вътрешния радар на DAP скоро след като бе получил яркочервения си швейцарски паспорт, позволяващ му да влиза и да излиза от страните в Близкия изток, когато поиска. В материалите беше включена и ориги-налната бележка от шефа на „Оникс“ - високотехнологичната служба за електронно подслушване в Швейцария, която повдигаше тревожни въпроси, свързани с телефонния и имейл трафика от галерия „Наксос“, да не говорим за финансовите й трансакции. DAP бяха достатъчно любезни да включат и приложения доклад, заедно с цялата следваща информация от „Оникс“. Добавени към разузнавателната информация, която екипът вече притежаваше, материалите осигуряваха неопровержимо доказателство, че галерия „Наксос“ е била нещо повече от фасада за събиране на средства за „Хизбула“. Изясняваше се обаче и връзката между галерията и Карло Маркезе. Екипът успя да проследи не по-малко от петдесет трансфера, изпратени от Давид Жирар чрез Ливанската византийска банка до сметки, контролирани от Карло във Ватиканската банка. Тук беше кордата, която търсеше Габриел — въжето, свързващо Карло с терористите от „Хизбула“. Швейцарците през цялото време бяха разполагали с доказателството. Просто не притежаваха ключа, за да разбият кода.

За момента обаче Карло отстъпи на второ място в грижите на екипа, защото с всеки изминал ден ставаше все по-очевидно, че Давид Жирар е бил замесен в нещо повече от събиране на средства. Преди шест месеца той бе провел телефонен разговор с номер от долината Бекаа в Ливан, който Службата свързваше с местен главатар от „Хизбула“. А обаждането две седмици по-късно - до номер в Кайро, бе свързано с една от многобройните клетки на „Хизбула“, пуснали корени в хаотичния пост-революционен Египет. Беше платил и двеста хиляди долара на търговец на тайландски антики в Банкок, свърталището на „Хизбула“ в Югоизточна Азия.

- Ако трябва да гадая - обади се Дина, - покойният Давид Жирар е бил пощальон. Използвал е работата си в антикварния бизнес като прикритие, за да доставя секретна поща до клетките на „Хизбула“, пръснати по света.

- Защо тогава иранците са поискали смъртта му?

- Може би пощата, която е разнасял, е имала нещо общо с предстоящата атака. Или може би...

- Какво, Дина?

- Може би е имала пощенска марка от Техеран.

Накрая не високите швейцарски технологии дадоха отговора, а една хубава старомодна снимка от наблюдение. Щракната със скрита камера, тя показваше как Давид Жирар се вози на трамвай в Цюрих, очевидно сам. В продължение на три дни тя вися върху отрупаната стена в стая 456В, повече за украса, отколкото за нещо друго, докато Дина мина покрай нея на път към архива и внезапно замръзна намясто. Откъсвайки снимката от стената, тя се втренчи не в Жирар, а в брадатата фигура, седнала до него. Главата на мъжа бе извърната от Жирар, както и силните му рамене, а слънцето, струящо през прозорците на трамвая, сякаш бе подпалило кристала на тежкия водолазен часовник на дясната му китка. Това привлече погледа на Дина към опакото на ръката му, където тя забеляза превръзката.

- Това е той - прошепна тя. - Самият дявол.

Те сравниха снимката на мъжа от цюрихския трамвай с всеки известен образ, съхранен в библиотеката им, но компютрите заключиха, че няма достатъчно информация за позитивна идентификация. Дина вирна решително деликатната си брадичка и обяви, че компютрите грешат. Това беше той; тя беше сигурна в това. Би заложила кариерата си.

- Освен това - допълни тя, - не гледайте лицето. Погледнете ръката. - Ръката, която бе пронизана от израелски куршум в Ливан, когато той помагаше за превръщането на сбирщина шиити в най-страховитата терористична групировка на света. Ръката, подгизнала в кръв. - Това е Масуд - заяви тя. - Масуд, късметлията.

И Габриел я съпроводи на горния етаж, където й позволи да представи тезата си директно пред Узи Навот. Той пребледня от думите й, а очите му се стрелнаха неволно към последната купчина с разузнавателна информация, внушаваща, че атаката предстои скоро. След приключването на съвещанието Навот помоли за съвет и Габриел му даде един. Сподели, че в него има очевидни рискове, но те далеч превъзхождат рисковете от седенето със скръстени ръце.

Навот побърза да отскочи до Йерусалим, за да поиска одобрението на премиера, и след час разполагаше със своята оперативна програма. Оставаше само задължителното любезно уведомяване на американците - задача, която той с радост възложи на Габриел.

- Каквото и да правиш - посъветва го той по пътя към „Бен Гурион“, - не ги моли за позволение. Само разбери дали не са заложени някакви мини, които да избухнат в лицето ни. Не говорим за някаква фракция от ООП. Това е шибаната Персийска империя.

27.

ХЪРНДОН, ВИРДЖИНИЯ

Това някога е било обработваема земя, но много отдавна тя била погълната от безспирната експанзия на запад на метрополиса Вашингтон. Сега единственото, което растеше тук, бяха големите еднотипни къщи с намаляваща стойност и здравите на вид деца, които губеха твърде много време да бродят из тъмните кътчета на интернет. Имената на лъкатушещите задънени улички говореха за безграничния американски оптимизъм -„Слънчев край“ и „Ябълков цвят“, „Ясно поле“ и „Гледка от билото“, - но те не можеха да скрият факта, че Америка, последният израелски приятел в света, е навлязла в процес на упадък.

Двуетажният тухлен дом в края на „Стилуотър Корт“ се различаваше от съседните жилища само по това, че прозорците му бяха бронирани. В продължение на много години съседите бяха убедени, че човекът, който живееше там, работи в една от високотехнологичните компании в Технологичния коридор Дълес. После дойде повишението, което изискваше от него да пътува в брониран „Кадилак Ескалейд“, а не след дълго съседите разбраха, че сред тях живее шпионин. Но не какъв да е шпионин; Ейдриън Картър беше шеф на Националната тайна служба, оперативния отдел на ЦРУ. Всъщност Картър бе заемал поста по-дълго от всеки свой предшественик - постижение, за което той допринесе повече с упоритостта, отколкото с таланта си. Но това бе типично за Картър. Един от последните ръководители в Управлението, произхождащ от протестантски род в Нова Англия, той вярваше, че суетата е грях, по-страшен само от маменето на голф.

Въпреки че едва бе настъпил март, топлото слънце напичаше врата на Габриел, докато той пресичаше широката морава пред къщата, редом до охранител от ЦРУ. Картър чакаше пред отворената врата. Косата му бе раз-рошена и оредяваща като на университетски професор, а мустаците му бяха излезли от мода заедно с диско музиката, електрическите тенджери и ядреното разоръжаване. Кафявият му панталон се нуждаеше от гладене. Памучният му пуловер бе започнал да се изтърква на лактите.

- Прости ми, че те накарах да биеш път до дома ми - извини се той, стискайки ръката на Габриел, - но това е първият ми свободен ден от месец насам и не ми се ходи до Лангли или до някоя от нашите обезопасени къщи.

- За мен ще е щастие никога вече да не видя вътрешността на някоя обезопасена къща.

- Е, защо се върна? - попита сериозно Картър. - И какво, по дяволите, е станало с лицето ти?

- Стоях твърде близо до една швейцарска антйкварна галерия, когато вътре избухна бомба.

- Сен Мориц?

Габриел кимна.

- Знаех си, че ще е нещо добро.

- Все още не си чул най-добрата част.

Картър се усмихна.

- Заповядай вътре - покани го той, затваряйки вратата след тях. - Изпратих жена си на дълга разходка. И не се безпокой. Тя взе Моли със себе си.

- Коя е Моли?

- Бау-бау.

На остъклената веранда с изглед към зеления парцел от американската мечта, принадлежащ лично на Картър, ги чакаше шведска маса. Габриел напълни послушно чинията си със студени мезета и салата с макарони, но не ; я докосна, докато разказваше за странното пътуване, отвело го от базиликата „Св. Петър“ до дома на най-главния шпионин в Америка. В заключение той извади две снимки. На първата се виждаше как Али Монтазери и момичето на Ел Греко излизат от галерията „Наксос“ в Сен Мориц. Втората показваше собственика на галерията, седнал в цюрихски трамвай, очевидно сам.

- Погледни внимателно човека, седнал отляво - помоли го Габриел. - Познаваш ли го?

- Не бих казал.

- А сега?

Подаде му друга снимка на мъжа. Този път на нея се виждаше как той влиза в иранското посолство в Берлин.

Картър вдигна рязко поглед.

- Масуд?

- От плът и кръв.

Макар и син на епископален свещеник, Картър изруга под носа си.

- И ние така мислим.

Ейдриън остави снимката до другите на масата и се втренчи мълчаливо в нея. Масуд Рахими бе един от онези редки обитатели на тайния свят, които не се нуждаеха от представяне. Всъщност повечето хора не си правеха труда да произнасят фамилията му. Той беше просто Масуд, човек, чиито дири можеха да се проследят при всеки голям терористичен акт, свързан с Иран - от взрива в казармите на морската пехота в Бейрут през 1983 г. досега. Напоследък Масуд работеше в иранското посолс-

тво в Берлин, което изпълняваше и ролята на главна западна оперативна база на ВЕВАК за терор. Разполагаше с дипломатически паспорт под фалшиво име и твърдеше, че е нископоставен служител в консулския отдел. Дори германците, които поддържаха неудобно близки търговски отношения с Иран, не вярваха и на дума от това.

- Е, каква е вашата теория? - попита Картър.

- Просто не вярваме да е съвпадение това, че Масуд и Давид Жирар са се возили в един и същ трамвай в Цюрих.

- Мислите ли, че Масуд е наредил бомбения атентат в Сен Мориц?

- Това е почеркът на Масуд - кимна Габриел. - Никога не се е свенял да причини малко мъки на своите, когато трябва да защити важна тайна.

- А сега вие искате да разберете какво е естеството на тази тайна.

- Точно така.

- Как?

- Надявахме се Масуд да се съгласи да ни каже.

- Мислите да опитате да го подкупите?

- Масуд по-скоро би си прерязал вените, отколкото да приеме пари от евреи.

- Принудително дезертьорство?

- Няма време.

Картър замълча.

- Не е нужно да ти напомням, че Масуд има дипломатически паспорт - въздъхна той след малко. - И това го прави недосегаем.

- Никой не е недосегаем. Не и когато е заложен животът на много хора.

- Масуд е - възрази Картър. - И ако падне и косъм от главата му, ще се открие ловният сезон за всички израелски дипломати по света.

- В случай че не си забелязал, Ейдриън, той вече е започнал. Освен това - допълни Габриел, - не съм дошъл тук за съвет.

- Защо тогава си тук?

- Искам да знам дали теренът е чист.

- Категорично мога да заявя, че Управлението не се намира на терена - отсече Картър. - Но трябва да знаеш, че преди няколко години германците мислеха да го подгонят.

- Как да го подгонят?

- Очевидно Масуд си пада по удоволствията. Редовно обира каймака от оперативния си бюджет и го крие в банки из цяла Европа. Германското разузнаване го хванало по бели гащи. Те планирали да седнат и да си побъб-рят с Масуд, а накрая да му предложат прост избор: работи за нас или ще кажем на господарите ти в Техеран, че злоупотребяваш с държавни средства.

- Откъде знаеш за това?

- Защото германците дойдоха при мен и ме попитаха дали Управлението иска да участва. Дори ми предоставиха копие от доказателствата, които имаха срещу него.

- И какво стана?

- Нищо - отвърна Картър. - Беше в период, когато Белият дом си мислеше, че може да уговори иранците да се откажат от ядрената си програма. Президентът и екипът му не искаха да правят нищо, което би могло да предизвика гнева на иранците. Германският канцлер също не направи нищо. Тя се боеше, че това може да засегне бизнеса на фирмите й в Иран.

- И всичко замря - допълни Габриел. - А убиецът си седи в Берлин и крои атака срещу моята страна.

- Така изглежда.

- Къде са тези материали от германското разузнаване?

- Заключени са в архивите на Лангли.

- Искам ги.

- Можеш да ги вземеш - отговори Картър, - но ще ви струва скъпо.

- Колко?

- Имам дълъг списък с въпроси и искам отговорите им.

- Защо просто не се присъединиш към нас заради забавлението?

- Защото не искам да съм и на сто мили от забавлението. - Картър погледна сериозно към Габриел. - Ще ми позволиш ли да ти дам два съвета?

- Щом трябва.

- Измислете добро прикритие - настоя Картър. - И каквото и да правите, не го прецаквайте. Иначе съществува реална възможност да подпалите Трета световна война.

Картър изиска германските документи по начин, който остави само малка следа в атмосферата на Лангли, и за час те бяха доставени на прага му от куриер на Управлението. Тъй като Картър не можеше да предаде документите и да прикрие действията си, Габриел прекара остатъка от топлия следобед на верандата на къщата, запаметявайки детайлите от финансовите престъпления на Масуд: Ейдриън му обясни някои от най-деликатните подробности, но посвети повечето си време на списъка с въпросите, които искаше да зададе на Масуд. Написа ги на ръка, а после изгори неизползваните страници от бележника си. Картър беше шпионин на шпионите, чиято всеотдайност към изпитаните методи в занаята граничеше с педантичност. Според шегаджиите в Лангли, той поставял знаци с тебешир на леглото си, когато искал да прави любов с жена си.

Наближаваше четири, когато Габриел приключи с прегледа на всички документи, и му остана достатъчно време да хване вечерния полет на „Луфтханза“ до Берлин. Когато излязоха отвън да чакат кадилака, Картър изглеждаше разочарован, че Габриел си тръгва. Всъщност беше толкова учтив, че Габриел дори се изненада, когато не му напомни да закопчае предпазния си колан.

- Тревожи ли те нещо, Ейдриън?

- Тъкмо се чудех дали наистина си готов за това.

- Следващият човек, който ме попита за това, е...

- Честен въпрос - прекъсна го Картър. - Ако някой от моите хора бе преживял онова, което преживя ти в пустинята Руб ел Хали, той щеше да получи постоянна ваканция.

- Опитах.

- Може би следващия път трябва да опиташ по-сериозно. — Картър стисна ръката на Габриел. - Прати ми една картичка от Берлин. И ако случайно те арестуват, моля те, опитай да забравиш откъде си получил информацията за страничните занимания на Масуд.

- Това ще си остане наша малка тайна, Ейдриън. Като всичко друго.

Картър се усмихна и затвори вратата. Габриел го видя още веднъж, застанал до бордюра и вдигнал ръка, сякаш махаше на такси. После кадилакът изръмжа на един завой и Картър се скри от погледа му. Габриел се втренчи през матовите стъкла към окосените ливади и младите дръвчета, обсипани с цвят, но в мислите му се въртяха само цифри. Цифрите от тайните сметки на Масуд. И на часовете, Оставащи, докато Масуд залее улиците с кръв.

28.

ВАНЗЕЕ, БЕРЛИН

Една от множеството неизменни загадки в операцията бе как така обезопасеното седалище на екипа в Берлин се намираше точно във Ванзее. Шефът на интендантството твърдеше, че това било просто съвпадение, че избрал имота поради неговата достъпност и функционалност. Чак по-късно, когато официалната версия на историята щеше да бъде записана черно на бяло, той щеше да признае, че решението му било повлияно лично от Ари Шамрон. Шамрон искал да припомни на Габриел и на екипа какво се е случило във Ванзее през януари 1942 г., когато петнайсет висши нацисти се събрали на обяд във вила край езерото да изяснят бюрократичните подробности при унищожаването на хора. И може би, както всички се съгласиха, той бе искал да напомни на екипа за потенциалната цена на провала им.

Самото седалище се намираше на около километър южно от мястото, където се бе провела конференцията във Ванзее, край уличка в гъста гора, кръстена подходящо „Линденщрасе“¹. Къщата бе оградена с две високи стени, едната от изронени тухли, а другата - от избуял жив плет. Празните стаи миришеха на влага, прах и едва доловимо на бренди. Тлъст петнист шаран дремеше под ледената покривка на рибарника.

Членовете на екипа се представяха за служители в нещо, наречено „ВижънТех“ - монреалска фирма, съществуваща само във въображението на агента от булевард „Цар Саул“. Според легендата им, те бяха дошли в Берлин, за да започнат съвместен бизнес с германска фирма, което обясняваше необичайния брой компютри и друго техническо оборудване, пристигнало заедно с тях. Държаха повечето техника в голямата официална трапезария, служеща им за оперативен център. Само часове след пристигането им стените й бяха покрити с големи карти и снимки от наблюдения на човек, който се преструваше на нископоставен служител в иранското посолство, но всъщност беше главният организатор на международния терор в своята страна.

Дина доволно прие задачата си да подготви въпросите за отдавна закъснелия разпит на Масуд, а да влезе на работното си място за нея, означаваше да влезе в класна стая, посветена на еволюцията в съвременния тероризъм. Масуд Рахими се намираше в центъра й, започвайки през ноември 1979 г., когато бе сред студентите и бойците, щурмували американското посолство в Техеран. Няколко от петдесет и двамата заложници по-късно щяха да го идентифицират като най-жестокия от техните мъчители. Любимото му забавление били мнимите екзекуции. Още тогава Масуд се наслаждавал най-много, когато видел как американец се моли за живота си.

Следващият му звезден миг бе в Ливан през 1982 г., когато бе започнал да работи с новата войнствена шиит-ска група, известна като Организация на потиснатите на земята. Говореше се, че Масуд съкратил името на групата до Партия на Бога, или „Хизбула“. Говореше се също, че той лично помогнал за сглобяването на петтонната бомба, поставена в камион и разрушила казармите на американската морска пехота на летището в Бейрут в 6,22 часа на 23 октомври 1983 г. Експлозията - най-големият неядрен взрив след Втората световна война - бе убила 243 американски войници и бе променила завинаги лицето на глобалния терор. Последваха още атаки. Терористите отвличаха самолети, вземаха заложници, бомбардираха посолства. Във всички имаше едно общо нещо.

Те бяха провеждани по заповед на човека, който сега работеше в иранското посолство в Берлин, защитен с бронята на дипломатическия си паспорт.

Но как да убедиш човек като Масуд да разкрие най-убийствените си тайни? И на първо място, как да се добереш до него? Трябваше да използват изпитаната във времето шиитска практика, известна като такия, показваща едно намерение, а криеща нещо съвсем друго. Габриел поясни, че те няма да отвличат Масуд. Щяха да бъдат неговите спасители и защитници. А когато го изстискат докрай, щяха да го пуснат да си върви по пътя. Хващане и освобождаване, така го нарече той. Никакви щети, никаква мръсна игра.

Биха предпочели да го наблюдават още месец, но това не беше възможно; червените светлини на булевард „Цар Саул“ светеха и цялата разузнавателна информация сочеше към голяма атака, предстояща след по-малко от седмица. Трябваше да приберат Масуд преди избухването на бомбите или преди Техеран да си намери извинение и да го извика у дома. Габриел се страхуваше най-много от това, че ВЕВАК ще скрият Масуд преди атаката, че той ще стане недостижим за Службата и за всеки друг. Затова той постави краен срок от три дни - три дни, за да планират и изпълнят отвличането на иранския дипломат в сърцето на Берлин. Когато Ели Лавон прецени шансовете им на едно към четири, Габриел го заведе в импровизирания офис на Дина да види снимките на онова, което можеше да се случи, ако те се проваляха.

- Не искам вероятности - натърти Габриел. - Искам Масуд.

Задачите им се улесниха заради факта, че Масуд очевидно се чувстваше в безопасност на немска земя. Програмата му - поне през краткото време, когато можеха да го наблюдават - бе строго определена. Прекарваше повечето си време в бюрото на ВЕВ АК в посолството, което по случайност се намираше в съседство с Германския археологически институт, добър знак според екипа. Пристигаше не по-късно от осем часа сутринта и оставаше до късно вечерта. Апартаментът му се намираше на три километра северно от посолството, в квартал на Берлин, известен под името Шарлотенбург. Официалната му кола, изглежда, не беше бронирана, но това не се отнасяше за главореза от ВЕВАК, който му служеше като шофьор и бодигард. Задачата за неутрализиране на бодигарда в нощта на отвличането се падна на Михаил. Не че той се нуждаеше от много убеждаване. След години избягване на ирански куршуми, докато служеше в израелската армия, той изгаряше от нетърпение да им върне услугата.

Но къде да го направят? На някоя оживена улица? На тиха уличка? На светофар? Пред прага на Масуд? Габриел отсъди, че мястото трябва да се определи от един-единствен фактор. То трябваше да им осигури чист маршрут за бягство в случай на успех или провал. Ако изберяха място, твърде близо до иранското посолство, можеше да попаднат в престрелка с германската полиция, която го охраняваше денонощно. Но ако оставеха Масуд да стигне близо до апартамента си, можеше да заседнат в оживения трафик на Шарлотенбург. Накрая изборът стана ясен за всички. Габриел отбеляза мястото на картата с кървавочервена топлийка. На Ели Лавон тя му заприлича на надгробен камък.

С това операцията бе задействана към фаза, която екипът нарече „последен подход към приземяване“. Имаха своята цел, имаха план, имаха и задачите си. Сега трябваше само да приземят самолета, без да убият себе си или някого другиго на борда. Нямаха компютри да ги насочват, така че трябваше да се справят по старомодния начин, с инстинкти и кураж, а може би и с малко късмет. Опитаха да сведат упованието си в провидението до минимум. Габриел вярваше, че късметът при операция е нещо, което трябва да се спечели, а не да се разчита на него. И той обикновено идваше в резултат от безупречно планиране и подготовка.

Според речника на Службата, операцията беше „авто-мобилоемка“, което означаваше, че щеше да изисква няколко превозни средства от различни марки и модели. Транспортният отдел на Службата, който се грижеше за подобни неща, взе повечето коли от приятелски настроени европейски агенти, предлагащи коли под наем, и то така, че автомобилите да не могат да бъдат проследени обратно до никой член на екипа. Най-важното превозно средство обаче бе собственост на Службата. Микробус „Фолксваген“ с тайник за хора, който бе изиграл звездна роля в една от най-знаменитите операции на Габриел: залавянето на нацисткия военнопрестъпник Ерих Радек в дома му в Първи район на Виена. В онази нощ Киара беше зад волана. Радек все още се появяваше редовно в най-гадните й кошмари.

За неин ужас, Киара не беше сред екипа в Берлин, макар ролята й в операцията да си оставаше централна. Задачата й беше да координира сложната мозайка на такия, която щеше да прикрие дирите на екипа и при успех - да прати по лъжливи следи както германците, така и иранците. Както всички добри лъжи, и тази беше правдоподобна и съдържаше елементи наистина. И може би, каза Габриел, тя съдържаше и нишка на надежда за бъдещето — бъдеще, в което Иран вече нямаше да е в хватката на клика религиозни маниаци. Моллите и техните последователи в Революционната гвардия не бяха рационални актьори. Те бяха непредвидими и апокалиптични. А Близкият изток никога нямаше да познае истинския мир, докато те не бъдат пратени в историята.

Имаше и други лъжи - като платнената раница, пълна с бяла глина, жици, часовников механизъм и малка като мида мина, само дим без огън. Но всичко това щеше да е напразно, ако не успееха да измъкнат Масуд от колата му с минимум насилие. След усилен размисъл беше решено, че Яков ще бъде острието на меча, а Одед ще играе спомагателна роля. Опитен в разпита на терористи, Яков имаше лице и поведение, които не оставяха съмнение, че говори сериозно. И по-важното, Яков бе наследник на германски евреи и както Габриел, говореше немски сво-бодно. Яков щеше да уговори Масуд да излезе от колата. А ако думите не помогнеха, Одед щеше да го принуди.

Не посмяха да репетират на публично място и проведоха безброй миниатюрни сухи тренировки в убежището си във Ванзее. В началото поведението на Габриел беше делово, но с проточването на практическите упражнения той стана избухлив. Михаил се боеше, че той страда от оперативен стрес след взрива в Сен Мориц или може би още от кошмара в Руб ел Хали. Но Ели Лавон знаеше, че не е така. Това е заради Берлин, поясни той. За всички тях Берлин беше град на призраци, но особено за Габриел. Този град бе домът на дядо му и баба му по майчина линия. И най-вероятно щеше да стане и дом на Габриел, ако не беше онази банда убийци, събрали се във вилата край езерото малко по-нагоре по пътя.

И те слушаха с изключително търпение как той оспорва всеки аспект от плана може би за стотен път. И си позволиха леки усмивки, когато нахока хубаво Яков и Одед след една ужасна финална репетиция. Те внимаваха да не му се натрапват, когато оставаше сам, защото, макар и прекарал целия си Живот в занаята, той страдаше от необичаен нервен срив. И накрая, през последния им следобед в Берлин, когато вече не понасяха ужасния му нрав, те боядисаха отличителните му посребрени слепоочия и скриха незабравимите му зелени очи зад чифт очила. После го увиха в палто и шал и го изхвърлиха от| къщата с нежно побутване да се разходи сред душите на мъртвите.

Полевият агент у него искаше да види всичко поне веднъж със собствените си очи: посолството, наблюдателните постове, резервните позиции, точката на отвличането. След това се качи на Ес-Бана, който го откара от другата страна на Берлин, до Бранденбургската врата. Тогава, в старата източногерманска част от града, той тръгна по „Унтер ден Линден“, под голите клони на липите. На Фридрихщрасе, център на развратния берлински нощен живот през 20-те години на XX век, той зави надясно и навлезе в района, известен като Мите. Тук-там зърна останки от сталинското минало на квартала, но в по-голямата му част архитектурните петна от комунизма бяха изчистени. Сякаш Студената война, както и истинската война преди нея, никога не бяха се случвали. В съвременния Мите нямаше спомени, само просперитет.

На Кроненщрасе Габриел зави отново надясно и тръгна на изток по улицата, докато стигна до модерен блок с големи квадратни прозорци, грейнали като плочи от оникс. Много отдавна, още преди комунизма, преди войната, на това място се издигала красива неокласическа сграда от сив камък. На втория етаж живеел немски художник експресионист на име Виктор Франкел със съпругата си и дъщеря им - Ирене, майката на Габриел. Габриел не беше виждал снимка на апартамента, но веднъж, когато беше малко момче, майка му се опита да го скицира, преди да избухне в плач. На това място те бяха водили един очарователен буржоазен живот, изпълнен с изкуство, музика и следобеди в Тиргартен. На това място бяха останали, докато примката се е затягала бавно около шиите им. Накрая, през есента на 1942 г., те били натъпкани от своите съотечественици в конски вагон и депортирани на изток към Аушвиц. Дядото и бабата на Габриел били изпратени в газовите камери още при пристигането им, но майка му била пратена в женския трудов лагер Биркенау. Тя никога не разказа на Габриел за изпитанията си. Вместо това ги записа и ги заключи в архивите на „Яд Вашем“.

Габриел затвори очи и видя улицата такава, каквато е била преди лудостта. А после видя и себе си като дете, дошло на гости при баба си и дядо си, на които бе позволено да остареят. И си представи колко различен би могъл да е животът му, ако бе израснал тук, в Берлин, вместо в Долината на Израил. А после облак лютив дим го лъхна в лицето като пушек от далечен крематориум и той чу зад гърба си познат глас.

- Какво се надяваше да намериш тук? - попита Ари Шамрон.

- Сила - отговори Габриел.

- Майка ти ти е дала сила, когато те е кръстила - каза Шамрон. - А после те даде на мен.

¹ Linden (нем.) - липа. - Б. пр.

29.

БЕРЛИН

Шамрон се беше регистрирал в хотел „Адлон“ под името Рудолф Хелер, един от любимите му европейски псевдоними. Габриел искаше да избегне охранителните камери, затова минаха по края на Тиргартен. Внезапно застудя, а вятърът свистеше през колоните на Бранденбургската врата. Шамрон бе облечен в кашмирено палто, с мека шапка и носеше тъмни очила. Така приличаше на бизнесмен, печелещ парите си по съмнителен начин, който никога не губи на бакара. Той спря пред новия берлински мемориал на холокоста - потискащ пейзаж с правоъгълни сиви блокове, и се намръщи, вцепенен от ужас.

- Приличат на контейнери, чакащи да ги натоварят на кораба.

- Архитектът е искал да създаде атмосфера на неудобство и объркване. Трябвало е да представи методичното изтребление на милиони сред хаоса на войната.

- Това ли виждаш?

- Виждам едно малко чудо в това, че такъв мемориал изобщо съществува на това място. Можеха да го забутат на някоя поляна извън града. Но го поставиха тук, в сърцето на Берлин, точно до Бранденбургската врата.

- Твърде много им се доверяваш, синко. След войната всички те се преструваха, че не са забелязали как съседите им изчезват посреднощ. Чак когато заловихме човека, работил ей там, Германия и светът наистина осъзнаха ужаса на холокоста.

Той сочеше през Тиргартен към Курфюрстенщрасе. Именно там, във внушителна сграда, подслонявала някога Еврейското общество за взаимопомощ, Адолф Айхман бе установил своята щабквартира. Очите на Габриел обаче продължаваха да се взират в мемориала, в сивите камъни с форма на вагони.

- Трябва да напишеш всичко това. - Помълча и погледна към Шамрон. - Докато не е станало твърде късно.

- Все още не съм тръгнал за никъде.

- Дори ти няма да живееш Вечно, Ари. Трябва да прекараш малко време с писалка в ръката.

- Винаги съм считал мембарите на шпионите за скучно четиво. Освен това, каква полза от тях?

- Ще напомнят на света защо живеем в Израел, а не в Германия или в Полша.

- На света не му пука - отвърНа Шамрон и махна с ръка. - А хблокостът не е единствената причина, поради която си имаме дом в Ерец Израел¹. Ние сме там, защото е била наша от самото начало. Там ни е мястото.

- Дори някои от приятелите ни вече не са толкова сигурни.

- Защото палестинците и техните съюзници успяха да убедят голяма част от света, че ние сме заграбили арабска земя. Обичат да претендират, че древното царство Израел е само мит, че Йерусалимският храм не е нищо повече от библейска история.

- Звучиш ми като Ели.

Шамрон се усмихна.

- По свой начин, твоят приятел Ели води война в онези разкопки, в онези окопи под Стената на плача. Нашите мюсюлмански братя удобно са забравили, че техният велик Купол на скалата и джамията „Ал Акса“ са построени върху руините на Първия и на Втория храм. Политическата битка за Палестина се превърна в религиозна война за Йерусалим. И ние трябва да докажем на света, че сме били там първи.

Сред камъните на мемориала се изви вихрушка. Шамрон вдигна яката на палтото си и зави зад ъгъла на улица, носеща името на Хана Арент - философ и политолог, съчинила фразата „баналността на злото“, за да опише ролята на Айхман в изтреблението на шест милиона европейски евреи. Шамрон, който бе прекарал часове насаме с убиеца в една сигурна квартира в Буенос Айрес, смяташе тази характеристика, меко казано, за объркваща. Влезе в едно кафене, но след като забеляза табелата „Пушенето забранено“, седна отвън.

- Здрави германци - промърмори той и запали цигара. - Точно от каквото се нуждае светът.

- Мислех, че си им простил.

- Да - съгласи се Шамрон, - но се боя, че никога няма да забравя. Иска ми се също тяхното правителство да размисли и да се дистанцира от Ислямска република Иран. Но отдавна научих да не се моля за невъзможни неща.

Шамрон замълча, когато сервитьорката, красиво момиче с млечнобяла кожа, донесе кафетата им. Когато тя си тръгна, той огледа оживената улица и си позволи усмивка.

- Какво е толкова смешно? - попита Габриел.

- Когато ти излезе от онзи саудитски затвор, ми каза, че никога вече няма да работиш за Службата. А сега си на път да изпълниш една от най-дръзките операции, провеждани някога, само защото някакво момиче паднало гадно в базиликата „Св. Петър“.

- Тя си имаше име - отговори Габриел. - И не е паднала. Била е блъсната от Карло Маркезе.

- Ще се оправим с Карло, когато приключим с Масуд.

- Предполагам, че си прегледал плана?

- Задълбочено. И инстинктът ми подсказва, че не разполагаш с повече от трийсет секунди да пъхнеш Масуд в първата кола.

- Репетирахме го за двайсет. Но според опита ми, нещата винаги стават по-бързо на живо.

- Особено когато ти участваш - подхвърли саркастич-но Шамрон. - Но довечера ще бъдеш само зрител.

- Много нервен зрител.

- Трябва да е така. Ако нещата се объркат, това ще е дипломатическо бедствие* да не говорим за огромната пропагандна победа на иранците. Светът, изглежда, не забелязва или просто не му пука, че те атакуват нашите хора, когато си поискат, Но ако реагираме, нас ни дам-госват като злобни убийци,

- Могат да ни нарекат и по-зле.

- Как например?

- Слаби - отговори Габриел.

Шамрон кимна и разбърка замислено кафето си.

- Измъкването на Масуд от колата му и вкарването му в твоята ще бъде най-лесната част от задачата. Йо съвсем друго ще е да го убедим да говори,

- Сигурен съм, че имаш предложение. Иначе нямаше да си тук.

Шамрон прие забележката с кимване.

- Масуд не е човек, който се плаши лесно. Единственият начин да успееш е да му покажеш съдба, по-лоша от смъртта. Тогава трябва да му хвърлиш спасителния пояс и да се надяваш, че ще се хване за него.

- А ако го направи?

- Ще се изкушиш да изкопчиш от него цялата информация, която можеш. Но според моето скромно мнение» това ще бъде грешка. А и - допълни той - няма време зй това. Вземи нужната информация, за да спреш тази атака. А после...

Гласът на Ари заглъхна. Габриел довърши мисълта му:

- ...го пусни.

Шамрон се намръщи и кимна бавно.

- Ние не сме като враговете си. И това означава, че не убиваме хора с дипломатически паспорти - дори ако ръцете им са изцапани с кръвта на нашите деца,

- Дори ако знаем, че и в бъдеще ще убива?

- Нямаш избор. Ще трябва да сключиш сделка с дявола. Масуд трябва да ти повярва, че няма да го предадеш. Боя се, че такава вяра не може да се спечели с използването на маскировка. Ще трябва да му покажеш прочутото си лице и да го погледнеш право в очите. - Шамрон спря, а после допълни: - Освен ако не искаш някой друг да заеме мястото ти на масата за разпити.

- Кой?

Шамрон не каза нищо.

- Ти?

- Аз съм най-логичният избор. Ако Масуд погледне над масата и види теб, ще има основателна причина да се страхува, че може и да не оцелее. Но ако види мен...

- Душата му ще се стопли?

- Ще знае, че си има работа с много високо ниво от израелското правителство - отговори Шамрон. - И може да стане по-разговорлив.

- Оценявам духа на предложението, абба (Баща (ивр.). - Б. пр).

- Но не възнамеряващ да го приемеш. - Ари помълча, после попита: - Осъзнаваш ди, че през целия си живот оттук нататък той ще се опитва да те убие?

- Ще трябва да се нареди на опащката.

- Винаги можеш да се върнеш в Израел.

- Никога не се отказваш, рали?

- Не е в природата ми.

- С какво ще си изкарвам хляба?

- Можещ да ми помогнеш да напиша книгата си.

- Двамата ще се избием.

Шамрон изгаси бавно цигарата си, давайки знак, че му е време да тръгва.

- Много подходящо, не мислиш ли?

- Какво?

- Че последната ти операция трябва да се проведе в града на шпионите.

- Това е град на мъртвите - коригира го Габриел. - И искам да се махна оттук възможно най-бързо.

- Вземи си Масуд за сувенир. И каквото и да правиш, гледай да не те хванат.

- Единадесетата заповед на Шамрон.

- Амин.

¹ Земята на Израел (ивр.); страната, обитавана от евреите в древността. - Б. р.

30.

Те се разделиха под Бранденбургската врата. Шамрон тръгна към стаята си в хотел „Адлон“; Габриел - към пътеките в Тиргартен. Остана там, докато се увери, че не го следят, после се върна в обезопасената къща във Ванзее. Влизайки, той свари членовете от екипа си да правят последните приготовления. По здрачаване те започнаха да се измъкват на точни интервали и до шест часа всички се намираха на окончателните си позиции. Габриел обходи стаите в старата къща, търсейки някаква следа от присъствието им. След това седна сам в мрака, с лаптоп в скута си. На монитора се показа образ с висока резолюция на иранското посолство благодарение на миниатюра ната камера, скрита в кола, паркирана от другата страна на улицата. В осем и дванайсет охраняваната врата на посолството се отвори бавно и от нея се показа черен, мерцедес. Зави наляво и мина на няколко сантиметра oт камерата — толкова наблизо, че Габриел се почувства така,, сякаш можеше да се пресегне и да издърпа единствени^ пътник от задната седалка. Вместо това, той вдигна радиостанцията към устните си и информира екипа си, че дяволът е на път към тях.

Гакад започна две минути по-късно, в 20,14 ч. местно време, когато в берлинската полиция се получи обаждане за подозрителен пакет, намерен в „Европа Център“, закрития търговски и административен комплекс, разположен до останките от Мемориалната църква „Кайзер Вилхелм“. Пакетът всъщност представляваше окъсана платнена раница като онези, които често носеха мета-листите, скинхедс, анархистите, радикалните защитници на околната среда и разни други размирници. Беше поставена под пейка на няколко метра от прочутия воден часовник в центъра, популярно място за сбирки, особено на малки деца. По-късно свидетели описаха човека, оставил раницата там, като мюсюлманка към трийсетте. Бяха прави за възрастта й, но не и за етноса. Грешката им можеше да бъде простена, тъй като тогава тя носеше хиджаб.

Човекът, който се обади да докладва за подозрителната раница, описа съдържанието като някакъв експлозив и първите униформени полицаи, пристигнали там, се съгласиха с това. Те наредиха незабавна евакуация на района около водния часовник, след това на целия мол и на всички околни с!ради. До 20,25 ч. няколко хиляди души се стекоха по улиците, а полицейски екипи от цял Берлин се събираха на мястото.

Дори във Ведрия и величествен хотел „Адлон“ стана ясно, че Берлин е в извънредно положение. В прочутия лоби бар и във фоайето, където висшите нацисти някога пирували като царе, изнервени гости търсеха обяснение от управата, а неколцина излязоха на тротоара да гледат как полицейските сирени вият по „Унтер ден Линден“. Един гост обаче изглеждаше безразличен към цялото това вълнение. Добре облечен джентълмен в напреднала възраст, той се подписа спокойно за уискито, което почти не беше докоснал, и се заизкачва с асансьора към апартамента си на най-горния етаж. После застана до прозореца, наблюдавайки светлинното шоу, сякаш всичко това бе организирано за негово лично забавление. След секунди извади мобилния телефон от предното джобче на костюма си и набра предварително записан номер, запаметен в телефона от едно момче, което разбираше от тези неща. Чу серия прищраквания и сигнал. После мъжки глас го поздрави със сумтене.

- Какво гледам? - попита Ари Шамрон.

- Прелюдията - отговори Узи Навот.

- Кога се вдига завесата за първо действие?

- След минута, може би по-малко.

Шамрон прекъсна връзката и се втренчи в сините светлини, блеснали из града. „Красива гледка - помисли си той. - И с измама ще водиш войната си.

В същия момент, на около пет километра западно от необикновения наблюдателен пост на Шамрон, Йоси Гавиш и Михаил Абрамов седяха върху два мотоциклета в края на малък парк на Хагенщрасе. В този час паркът отдавна бе опустял, но приглушена, мека светлина се процеждаше през витражите на миниатюрните тевтонски замъци по улицата. Михаил разтриваше болното си ког ляно. Йоси седеше толкова неподвижно, че приличаше на статуя, излята от бронз.

- Отпусни се, Йоси - прошепна Михаил. - Трябва да се отпуснеш.

- Ти не носиш бомба в джоба си.

- Тя ще експлодира десет секунди след като я прикрепиш към колата.

- Ами ако не сработи добре?

- Това никога не става.

- Винаги има пръв път.

Покрай тях профуча зелено-бял полицейски микробус с виеща сирена. Йоси не помръдна и мускул.

- Дишай - нареди му Михаил. - Иначе полицаите ще си помислят, че се каниш да отвлечеш ирански дипломат.

- Не знам защо аз трябваше да прикрепя бомбата.

- Някой трябва да го направи.

- Аз съм анализатор - възрази Йоси. - Не взривявам коли. Чета книги.

- Да не би да предпочиташ да неутрализираш шофьора?

- И как да го направя? Да го смая с ума и интелекта си?

Преди Михаил да успее да отговори, чу пращене в миниатюрната си слушалка, последвано от три кратки звука. Погледна нагоре по улицата и видя фаровете на приближаващ мерцедес. Докато профучаваше покрай тяхната позиция, той видя Масуд на задната седалка да чете документи под светлината На вътрешната лампа. Няколко секунди по-късно се появи БМВ. Караше го Римона, а Яков и Одед седяха отзад, изпънати като пружини. Накрая изтрополи Ели Лавон с пасат комби, стиснал волана, сякаш превеждаше петролен танкер през заледени морета. Михаил и Йоси се подготвиха за тръгване и зачакаха следващия сигнал.

Бяха стигнали до точката, която Шамрон обичаше да описва като оперативен кръстопът. Досега не беше прекосена никаква граница, не беше извършено престъпление, с изключение на дребна бомбена заплаха » „Европа Център“. Екипът все още можеше да се откаже, да се прегрупира, да преосмисли ситуацията и да опита друга вечер. В много отношения това бе по-лесното решение - решението да приберат меча, вместо да го размахат. Шамрон го наричаше „пожарният изход на страхливеца“. Също така вярваше, че много повече операции са били провалени от колебание, отколкото от безразсъдство.

Тази вечер обаче не Шамрон трябваше да вземе решението. То бе в ръцете на каления таен воин, седнал сам в празната къща във Ванзее. Той се взираше в монитора на компютъра си, наблюдавайки своя екип и мишената си, докато те приближаваха до точката, от която нямаше връщане назад. Тя беше „Кьонигзале“ - улица, водеща от парка Грюневалд към оживената „Курфюрстендам“ - и щом Масуд я прекосеше, щеше да е недостижим за тях. Габриел настрои обезопасената си радиостанция и попита дали някой няма възражения в последния момент. Не чу нищо и им нареди да продължат. После затвори очи и се заслуша в сирените.

След това на булевард „Цар Саул“ имаше хора, които се оплакваха, че не е направен видеозапис. Шамрон обаче зае противоположната позиция. Той смяташе, че one* ративните видеозаписи, както и самоубийствените мисии, трябва да си останат за враговете на Израел. Освен това; каза той, никой видеозапис не можеше да улови съвършенството на маневрата. Тя бе като епическа поезияу приказка, която да бъде разказвана на бъдещите поколе* ния край пламъка на пустинния лагерен огът

Тя започна с почти незабележимото придвижване на две превозни средства - едното шофирано от Римощ| другото— от Ели Лавон. И двете едновременно забавиха ход и се преместиха леко вдясно* оставяйки на Йоси чистЬ път до задната броня на мерцедеса. Той го настигна!

пълна скорост и след няколко секунди се взираше над лявото рамо на дявола. Бръкна внимателно в джоба на палтото си и дръпна скобата на магнитната граната. После се втренчи право напред и изчака младата жена да излезе на улицата.

Тя бе облечена в неоновозелено яке с отражателни ленти на ръкавите и буташе велосипед със светната лампа върху дръжките. Час по-рано тя носеше платнената раница, причинила такъв смут в Централен Берлин. Сега, докато навлизаше върху добре осветената пешеходна пътека, накуцвайки леко, тя носеше само фалшив паспорт и таеше безкрайна омраза към човека, возещ се на задна-та седалка в приближаващия мерцедес.

За миг всички те се уплашиха, че шофьорът на Масуд възнамерява да се възползва от дипломатическия си имунитет и да я прегази. Но накрая той натисна спирачките и голямата черна кола спря рязко в облак от синьо-сив дим. Йоси сви наляво, за да избегне задната броня на колата, и изстреля няколко ругатни през шофьорското стъкло, преди да прикачи тайно гранатата над предното колело. Младата жена вече бе стигнала невредима до другия край на улицата. Шофьорът на Масуд й махна за извинение и продължи. Тя прие извинението с усмивка, докато се отдалечаваше необичайно бързо.

Шест секунди по-късно устройството експлодира. Грижливо оформеният му и калибриран заряд изпрати цялата сила на детонацията навътре, без шанс за случайни жертви. Лаят му определено беше по-страшен от ухапването, макар взривът да бе достатъчно силен, за да разкъса предната лява гума на колата и да отвори капака. Сега, заслепен и объркан, шофьорът сви инстинктивно надясно. Колата се качи на бордюра и огъна желязната ограда, преди да заседне на „Хагенплац“, малък триъгълник от зеленина, който екипът с любов наричаше „Сладоледеният площад“.

Ако в плана имаше някаква слабост, тя бе покритата автобусна спирка на няколко метра от кръстовището. Тази вечер петима души чакаха там: възрастна двойка германци, двама младежи от турски произход и жена над двайсетте, толкова слаба и бледа, сякаш току-що бе излязла от сграда, бомбардирана от Съюзниците. Онова, което те видяха, после им заприличала акт на вежливост от страна на трима добри самаряни, озовали се случайно на мястото. Единият от мъжете - висок, строен мотоциклетист, веднага се втурна на помощ към паникьосания шофьор, поне така се стори на свидетелите от автобусна-та спирка. Те обаче не забелязаха, че мотоциклетистът бързо извади пистолета от раменния кобур на шофьора. Не забелязаха и това, че той инжектира доза силно успокоително в лявото му бедро.

Другите добри самаряни насочиха вниманието си към мъжа на задната седалка в мерцедеса. Тъй като нямаше предпазен колан, той бе доста замаян от удара. Инжекцията с успокоително влоши състоянието му, макар че свидетелите не видяха и това. Спомняха си само как двамата мъже вдигат ранения пътник от разбитата му кола и го оставят внимателно в своята. За миг колата се стрелна напред и зави наляво към дебрите на Грюневалд - странно, тъй като най-близката болница се намираше надясно. Мотоциклетистът ги последва, както и пасатът, шофиран от кротка на вид душица, която изглеждаше безразлична към целия епизод. По-късно, на разпита в полицията, свидетелите щяха да осъзнаят, че операцията е била проведена почти безшумно. Всъщност само един от добрите самаряни, мъж с тъмна коса и сипаничави бузи, каза нещо на ранения пътник.

- Ела с нас - прошепна му той. - Ние ще те защитим от евреите.

Както предсказа Габриел, отвличането отне по-малко от очакваното време - само тринайсет секунди от началото до край, като измъкването на Масуд от колата отне само осем. Сега, сам в къщата във Ванзее, той слушаше как екипът сменя първата кола за вечерта, а после видя как фаровете им светят на север по аутобан Е51. Сега времето беше ценна стока. Нуждаеха се от всяка капка, от всяко зрънце. Няколко секунди тук-там можеха да са разликата между успеха и провала, между живота и смъртта. Габриел не можеше да направи нищо повече. Той вече бе подпалил града на своите кошмари. Оставаше му само да го гледа как гори.

Изпрати светкавично съобщение до булевард „Цар Саул“, потвърждаващо, че първата фаза от операцията е минала по план. После излезе отвън и се качи в едно ауди. След като мина покрай призрачната вила край езерото, където бе планирано убийството на баба му и дядо му, той се насочи към аутобана. Берлинската полиция все още се стичаше към „Европа Център“. Но колко време още?

На най-горния етаж в хотел „Адлон“, Ари Шамрон стоеше сам до прозореца, наблюдавайки как сините полицейски светлини примигват под краката му. През последните няколко минути всички се стичаха към една и съща точка в Западен Берлин. Но в 20,36 ч. той забеляза отчетлива промяна в модела. Не си направи труда да търси обяснение от булевард, Дар Саул“. Измамата беше приключила. Следваше надпреварата към границата.