Падналият ангел

31.

БЕРЛИН-СЕВЕРНА ДАНИЯ

Иранската освободителна армия, неизвестна по-рано група, решена да свали религиозните водачи на страната, се появи за пръв път на западните радарни монитори късно на следващата сутрин, когато пое отговорността за отвличането на Масуд Рахими - висш агент от иранското разузнаване, базиран в германската столица Берлин. Направиха го в писмен манифест, доставен тайно на Би Би Си в Лондон, и на уебсайта, създаден часове след отвличането. В дългия списък с искания фигурираше прекратяването на иранската програма за ядрени оръжия и освобождаването на всички затворени заради политика, религия, съвест или сексуална ориентация. Моллите разполагаха само със седемдесет и два часа да изпълнят исканията; иначе, кълнеше се групата, те щяха да подложат Масуд на мъчителната смърт, с която той бе отнел живота на толкова много невинни жертви. Сякаш за да покажат колко са сериозни, те пуснаха снимка на пленника си между двама маскирани мъже. Масуд гледаше право в обектива, с вързани зад гърба ръце. По грубоватото му лице не личаха следи от насилие, макар че очите му изглеждаха някак замаяни.

Изненадващата поява на ново иранско опозиционно движение сюрпризира мнозина в медиите и през първите часове от кризата европейските и американските репортери нямаха друг избор, освен да спекулират наслуки за произхода и целите на ИОА. Постепенно обаче се оформи портрет на малка, сплотена група от светски ирански интелектуалци и изгнаници, желаещи да измъкнат страната си от Средновековието и да я приобщят към модерния свят. Но в онази вечер експертите по тероризъм и анализаторите на външната политика от двете страни на Атлантика говореха за нова сила, заплашваща открито властта на иранския режим. И никой не разбра, че всяка новина, която те предаваха с такъв авторитет, бе измислена от група хора, работещи в приземен офис в Тел Авив.

Неколцина от по-добрите експерти по тероризма знаеха името Масуд Рахими, докато онези, които бяха достатъчно възрастни, за да си спомнят иранската криза със заложниците, се зарадваха на тежкото положение, в което бе попаднал. Не беше така обаче в Техеран, където иранците реагираха с предвидима ярост. В официално изявление те отрекоха съществуването на група, наречена Иранска освободителна армия, отрекоха, че Масуд Рахими е бил агент на иранското разузнаване, и отрекоха, че по някакъв начин е бил свързан с тероризма. Нещо повече, обвиниха Израел за създаването на групата от нищото, за да прикрие участието си в отвличането. Израелският министър-председател се изправи пред Кнесета, за да обори иранските твърдения като бълнуване на извратени фанатици. После порица не толкова изтънчено германците за това, че са позволили на Масуд, известен убиец, чиито ръце бяха изцапани с кръвта на стотици невинни, да се маскира като дипломат на немска земя. Германският канцлер заяви, че забележките „не допринасят за нищо“, и пледира към министър-председателя да предприеме стъпки към снижаване на напрежението. Насаме тя каза пред шефовете на разузнавателните си служби, че вярва в почти сигурната намеса на израелци те.

При сложността на операцията не е изненадващо, че мнозина в германската полиция и в службите за сигурност се съгласиха със своя канцлер, макар да не разполагаха с доказателства, подкрепящи подобно твърдение. Ядосаният вътрешен министър се пенеше пред най-близките си помощници, че непременно били израелците, защото никоя друга разузнавателна служба в света не била достатъчно умна - или по-точно казано, хитра - дори да замисли подобна операция. Помощниците на министъра посъветваха мъдро шефа си да не показва тези чувства на следващата пресконференция.

Може да се признае заслугата на германската полиция, че хвърли всичките си налични ресурси в търсене на изчезналия иранец. Преровиха страната от край до край, от баварските планини до скалистите сиви брегове на Балтийско море. Търсиха го в градове и села. Свързаха се с източниците и информаторите си в голямата общност на радикалните ислямисти в Германия и провериха всеки телефон и имейл адрес, за който си мислеха, че може да им даде някаква насока. Обаче след двайсет и четири часа нямаха нищо, което да оправдае усилията им. Онази вечер вътрешният министър информира иранския посланик, че поне според германската полиция, неговият колега е изчезнал от лицето на земята. Това не беше вярно, разбира се. Те просто го търсеха на грешното място.

В северния край на Дания се намира малко колкото котешки нокът полуостровче, където Северно и Балтийско море се сблъскват в една безкрайна война. От балтийската страна на полуострова пясъчният бряг е равен и пуст, но откъм Северно море той се издига в навети от вятъра дюни. Тук се намира малкото селце Кандестедер-не. През лятото то е пълно с датски летовници, но през останалата част от годината сякаш е изоставено заради чума.

В края на селото, скрита в подножието на голяма дюна, се издигаше красива дървена вила с голяма веранда, обърната към морето. В нея имаше четири спални, прос-торна кухня, пълна с прибори от неръждаема стомана, и две широки дневни, мебелирани в минималистичния датски стил. Славеше се и с винарната си в мазето, която от интендантството дискретно бяха превърнали в звукоизолирана арестантска килия. В нея седеше човекът, когото германската полиция търсеше толкова отчаяно - с превръзка на очите, със запушена уста, съблечен по бельо, разтреперен от студа. За двайсет и четири часа не му дадоха нищо за ядене или пиене, не положиха и никакви грижи за него, освен че му инжектираха малка доза успокоително, за да го усмирят. Никой не говореше с него. Масуд си мислеше, че са го оставили да умре от бавна и мъчителна гладна смърт. Наказанието, което заслужаваше. Провидението обаче му бе избрало друга съдба.

Следващият етап от пътуването на Масуд започна в двайсет и шестия час от пленничеството му, когато Михаил и Яков го изведоха по стълбите до трапезарията, без да свалят превръзката му. След като го завързаха здраво за метален стол, те свалиха превръзката и му отпушиха устата. Масуд премигна бързо няколко пъти, преди да огледа стените. Там висяха няколко увеличени снимки на делата му: тук руините от казармите на американската морска пехота в Бейрут, там овъгленият корпус на автобус в Тел Авив, а на другата - пръснатите останки от Еврейския културен център в Буенос Айрес. Той успя да изкриви грубоватото си лице в изражение на недоверие, но когато погледът му най-после се спря върху човека, седнал точно срещу него от другата страна на масата, се дръпна от страх.

- Очакваше някой друг? - попита спокойно Габриел на английски.

- Нямам представа кой си ти - отговори Масуд на същия език.

- Глупости.

- Това няма да ви се размине.

- Вече ни се размина.

На масата пред Габриел лежаха три предмета: кафява папка, „Блекбъри“ и заредена 9-милиметрова „Берета“. Той мръдна беретата на няколко сантиметра с тренирана грижливост, а после бутна телефона през масата, за да може Масуд да види екрана. Там беше първа страница от мобилния новинарски сайт на Би Би Си. Водещата история разказваше за смелото отвличане в сърцето на Берлин.

- Извършили сте огромно нарушение на Виенската конвенция за дипломатическите отношения - заяви Масуд след момент.

- Отвличането ти бе извършено от Иранската освободителна армия. Казват го тук, в Би Би Си - допълни Габриел, почуквайки по екрана. - А както знаеш, в Би Би Си никога не грешат.

- Добре изиграно - отвърна Масуд.

- Не беше толкова трудно - усмихна се Габриел. -Просто заехме една страница от вашия наръчник.

- Коя?

- Такия.

- Няма такова нещо като такия. Това са само злобни клевети, разпространявани от враговете на шиитския ислям.

- Вие използвате такия всеки ден, когато уверявате света, че ядрената ви програма е изключително за мирни цели.

- За това ли е всичко?

- Не. - Габриел си взе телефона и бавно прелисти съдържанието на папката. - Обвинен си в организирането на множество терористични актове, довели до смъртта на стотици невинни хора. Обвинен си и в конспирация за извършване на терористични актове в бъдеще, и в осигуряването на материална подкрепа за група, чиято цел е физическото унищожение на моя народ. - Той вдигна поглед от папката и попита: - Как ще пледираш?

- Аз съм трети секретар в консулския отдел на иранското посолство в Берлин.

- Как ще пледираш? - попита отново Габриел.

- Нарушавате всички дипломатически норми и обичаи.

- Как ще пледираш?

Масуд вдигна брадичката си и заяви:

- Невинен.

Габриел затвори папката. Съдът бе разпуснат.

Тази нощ го връщаха за още две изслушвания, всяко със същия резултат. След това го държаха буден, като редовно го обливаха с леденостудена морска вода и му пускаха оглушителни шумове, отвеждани до звукоизолираната му килия за лично удоволствие на Масуд. Габриел не беше склонен да използват физическо насилие - знаеше, че с достатъчно лишаване от сън и тормоз на сетивата Масуд ще признае дори че е Котаракът в чизми, но нямаше избор. Два часовника тиктакаха неумолимо. Единият отброяваше времето, което им оставаше до атаката; другият - времето, което им оставаше, преди да ги открият. Габриел бе поставил краен срок от седемдесет и два часа за измъкването им от Дания. Шефът на датската разузнавателна служба му беше приятел, но не след дълго щеше да разбере, че Габриел е довел човек като Масуд Рахими на датска земя.

Затова на втория ден те засилиха натиска над своя трофей. Шумът се усили, водата стана по-студена, а заплахите, нашепвани в ушите му, още по-ужасяващи. Когато помоли за храна, му предложиха купа пясък. А когато поиска нещо за пиене, го потопиха в кофа солена вода, направо от морето. За сън и дума не може да става, увериха го те, докато не се съгласи да им сътрудничи.

Бавно, с всеки изминал час, силите на Масуд гаснеха, както и волята му за съпротива. Но преди всичко той осъзнаваше, че този нещастен епизод не трябва непременно да завърши със смъртта му, че може би трябва да сключи сделка. Но как да го убедиш да приеме протегнатата ръка? И кой да я протегне?

- Защо аз? - попита недоверчиво Ели Лавон.

- Защото си най-безобидният в къщата - поясни Габриел. - И защото не си го докоснал с пръст.

- Аз не разпитвам хората. Само ги следя.

- Не трябва да го питаш за нищо, Ели. Само му дай да разбере, че съм готов да обсъдя едно щедро споразумение.

Лавон прекара пет минути насаме с чудовището и се върна горе.

- Как мина?

- Като изключим, че заплаши да ме убие, мисля, че мина добре, както се очакваше.

- Колко време ще му дадем?

- Един час трябва да стигне.

Вместо това му дадоха два.

Следващия път, когато го заведоха в импровизираната съдебна зала, той трепереше неудържимо, а устните му бяха посинели от студ. Габриел сякаш не забеляза това. Очите му виждаха само папката, разтворена върху масата пред него.

- Научихме, че по време на престоя си в Берлин не си ползвал много праволинейно оперативните средства на ВЕВАК - започна Габриел. - Несъмнено това не ни притеснява. Но като колеги се чувстваме задължени да докладваме на шефовете ти в Техеран. Боя се, че когато го направим, те ще поискат безопасното ти освобождаване, но не заради доброто ти здраве.

- Още еврейски лъжи - отговори Масуд.

Габриел се усмихна и продължи да рецитира серия от номера на сметки и съответстващите суми.

- Това са законни сметки, използвани за законни цели - реагира спокойно Масуд.

- Значи, не възразяваш да кажем на шефовете ти във ВЕВАК?

- Аз не работя за ВЕВАК.

- Работиш, Масуд. А това означава, че има начин да се измъкнеш от настоящото си положение. - Габриел спря за малко, после допълни: - И ако бях на твое място, щях да приема.

- Може би не съм толкова разговорлив, колкото теб, Алон.

- А - възкликна Габриел и се усмихна, - значи, в крайна сметка ме позна.

- Имаш навик да показваш лицето си във вестниците.

Габриел обърна една страница в папката си.

- Изправен си пред сериозни обвинения, Масуд. Как ще пледираш?

- Невинен.

- Как ще пледираш?

- Невинен.

- Как ще пледираш?

Мълчание...

Габриел вдигна поглед от папката.

- Как ще пледираш, Масуд? - попита мило той.

- Какво искаш от мен?

- Искам да ми отговориш на няколко въпроса.

- И после?

- Ако ми кажеш истината, ще те освободим. Ако ме излъжеш, ще кажа на шефовете ти в Техеран, че си крал пари от тях. А те ще ти пуснат куршум в главата.

- Защо да ти вярвам?

- Защото в този момент аз съм единственият ти приятел на този свят.

Иранецът не отговори.

- Как ще пледираш, Масуд?

- Какво искаш да узнаеш?

32.

КАНДЕСТЕДЕРНЕ, ДАНИЯ

Позволиха му да вземе горещ душ под дулото на пистолет и го облякоха в синьо-бял анцуг, най-големия номер за едрата му фигура. В трапезарията го чакаше чиния с храна заедно с чаша подсладен персийски чай. Въпреки огромния си глад и факта, че не му дадоха други прибори освен безобидна пластмасова лъжичка, той успя да се нахрани с достойнство.

- За теб нищо? - попита той, кимайки към празната маса пред Габриел.

- Ще я повърна.

- Не прибързвай толкова, Алон. Ние сме професионалисти, ти и аз.

- Ти си убиец.

- Ти също.

Габриел погледна към Яков и той отнесе храната. Масуд не се ядоса.

- Първо правило при разпита, Алон. Не давай на обекта да ти влезе под кожата.

- Второ правило, Масуд. Не вбесявай разпитващия.

- Бих искал да запуша.

- Не.

- Тогава може би ще бъдеш така добър да ме оставиш да се помоля.

- Щом трябва.

- Трябва - отговори Масуд. - Колко е часът?

- Време е за Иша¹.

- Накъде се намира Мека?

Габриел посочи надясно. Масуд се усмихна.

- Трето правило при разпита, Алон. Не казвай на обекта къде се намира.

- Ти си в ада, Масуд. И единственият начин да се измъкнеш е да ми кажеш истината.

Той се моли трийсет минути. Когато приключи, Михаил и Яков понечиха да го вържат за металния стол, но Габриел се намеси и каза на иврит, че това не е нужно. Масуд сбърчи чело, сякаш не разбираше, но Габриел подозираше, че не е така. Позволи на иранеца да изяде остатъка от вечерята си. След това му даде нова чаша топъл чай.

- Колко благородно от твоя страна - отбеляза Масуд.

- Уверявам те, че мотивите ми са напълно егоистични - отговори Габриел. - Чака ни дълга нощ.

- Откъде искаш да започнем?

- От началото.

- В началото - изрецитира Масуд - Бог създаде небето и земята. После създаде евреите и развали всичко.

- Да прескочим няколко години от календара, какво ще кажеш?

- Колко напред?

- Давид Жирар - отговори Габриел, - или Дауд Гандур

Той заяви, че е невъзможно да се разкаже историята на Дауд Гандур, без първо да разкаже историята за злочестата израелска окупация на Ливан. В началото на Габриел не му се искаше да разрешава на Масуд да се тупа триумфално в гърдите, но бързо осъзна, че това е рядка възможност, която не бива да отхвърля. И той седна търпеливо, сплел ръце на масата, докато Масуд разказваше как иранците се възползвали умело от хаоса в Ливан, за да заложат смъртоносен капан за стотици израелски войници.

- Вие дойдохте в Ливан, за да унищожите ООП - заяви той, дразнейки леко Габриел, - а на тяхно място оставихте „Хизбула“.

Докато говореше, Масуд свали маската на оскърбен политически заложник и се превърна в университетски професор, водещ малък семинар. Наблюдавайки го, Габриел разбра защо е преуспял в безмилостния свят на Революционната гвардия и ВЕВАК. В една паралелна вселена, Масуд можеше да стане известен юрист или държавник в някоя нормална страна. Вместо това, бурна-та история на исляма и тази на Близкия изток се бяха сговорили да го превърнат в организатор на масови убийс-тва. Въпреки това, Габриел не можеше да не изпитва неохотно уважение към него. За да потисне това чувство, той поглеждаше към увеличените снимки с делата на Масуд. Масуд също поглеждаше към тях. Изглежда, се гордееше особено с една - онази, на която се виждаше димът от казармите на американската морска пехота в Бейрут. Събитието, каза той, било вододел в историята на американската намеса в Близкия изток. То показало, че Америка е беззъба и ще си плюе на петите веднага щом види кръв. И това направило огромно впечатление на млад ливански шиит на име Дауд Гандур.

— Няколко часа след атаката той отиде при агента на „Хизбула“ в своя квартал в Южен Бейрут. Но имаше един проблем - допълни Масуд. - Наскоро Гандур бе приет в Сорбоната в Париж. Заяви, че вместо това иска да остане в Ливан и да се бие с израелците и американците. Агентът, имаше по-добра идея. Посъветва Гандур да продължи образованието си. А после се обади на мен.

- Значи, Гандур е бил ирански агент от самото начало?

- Имаш твърде праволинейно мислене, Алон. Не забравяй, че ние действахме активно На почти всяко ниво от създаването на „Хизбула“ още от самото начало. Самата „Хизбула“ беше ирански агент.

- Кой го ръководеше?

- Бюрото ни в Париж. Когато не учеше, той ни помагаше да следим иранските изгнаници и дисиденти, които се организираха в Париж след падането на шаха.

- А когато замина за Англия?

- Лондон го ръководеше, докато завърши доктората си в Оксфорд. Докато започне работа в „Сотбис“, аз вече бях захвърлил униформата и станах уважаван дипломат.

- Ти си поел контрола върху него?

Масуд кимна.

- Но той вече не беше Дауд Гандур, бедно момче от Южен Ливан. Беше Давид Жирар, експерт по антики, който пътуваше по света от името на уважавана международна аукционна къща.

- И мечтата ти се сбъдна.

- Сигурно и твоята.

- Как го използваше?

- Внимателно. Той можеше да отиде на места, където аз не можех, и да разговаря с хора, които не биха ме приближили и на километър.

- Значи си го използвал като куриер?

- Той беше личният ми „Федерал Експрес“. Ако ВЕВАК поискаше клетка на „Хизбула“, да кажем, в Истанбул, да проведе атака, можехме да го направим чрез Давид, от разстояние. Той ни служеше като проводник за комуникациите с клетката и се грижеше за финансовите й нужди. В някои случаи дори координираше доставката на експлозиви и други оръжия. Направо съвършено. -Масуд замълча. - А после и парите.

- От търговията с незаконни антики?

Масуд кимна.

- На Давид му хрумна идеята, докато работеше в „Сотбис“. Знаеше, че могат да се направят големи пари от онези, които са склонни да игнорират закона. Знаеше също, че голяма част от търговията се контролира от един човек.

- Карло Маркезе.

- Приятел на Ватикана - допълни презрително Масуд. - Но организацията на Карло имаше един недостатък. Беше много силна в Европа, но се нуждаеше от изделия от Близкия изток.

- Изделия, които „Хизбула“ можеше да достави.

- Не само „Хизбула“. Много от антиките бяха предмети от Персийската империя, изкопани в Иран. За крат? ко операцията печелеше по няколко милиона долара месечно и всички те отиваха директно в хазната на „Хизбула“.

- После един куратор във Ватикана започна да задава твърде много въпроси.

- Да - съгласи се Масуд. - И купонът свърши.

Когато Масуд поиска цигара за втори път, Габриел омекна и му даде едно марлборо от пакета на Яков. Той я изпуши бавно, сякаш подозираше, че няма да получи друга, и внимаваше да не духа пушека към Габриел. Изглежда, ВЕВАК знаеха за отвращението на Габриел от тютюна.

Но това не беше всичко, което знаеха за него. Знаеха, похвали се Масуд, че монсеньор Луиджи Донати, личният секретар на Негово Светейшество папа Павел VII, е помолил Габриел да разследва смъртта на Клаудия Андреати. Знаеха също, че Габриел е открил тялото на грабителя на гробници Роберто Фалконе. Знаеха това, обясни Масуд, защото Карло Маркезе бе споделил с бизнес партньора си Давид Жирар.

- Карло знаеше за твоето разследване още от самото начало - сподели Масуд. - И с основание смяташе, че си заплаха за него. Когато другите членове от мрежата започнаха да се изнервят, той ги успокои, че щял да намери италианско решение за проблема.

- Да ме убие?

Масуд кимна.

- Но първо искаше да научи колко знаеш за дейността му. И организира вечеря в твоя чест. После се опита да те убие, докато ти се прибираше към дома си. - Той поклати бавно глава. - Честно казано, не се изненадахме, когато опитът му не успя. Човекът, когото Карло изпрати да свърши работата, може да е бил достатъчно добър, за да си изкарва хляба в Италия, но не и в нашия свят.

- И ти реши да го направиш лично.

- За нас ситуацията представляваше уникална възможност да предизвикаме скандал относно вашите служби във време, когато те най-малко можеха да си го позволят. Сметнахме я и за шанс да си отмъстим за щетите, които ти нанесе на ядрената ни програма.

- Как разбрахте, че ще намерим Жирар?

- Да кажем само, че имахме голямо доверие в твоите способности, макар да не сме си представяли, че ще носиш в задния си джоб крадена гръцка амфора. Това беше отличен ход, Алон.

- Не мога да ти кажа колко много означава за мен твоето одобрение - кимна Габриел. — Но щеше да ми обясниш как така двамата професионални убийци, които изпрати в Сен Мориц да ме убият, оплескаха работата.

- За нас беше важно да разпознаят тялото ти. Ако беше разкъсан на парчета, службата ти можеше да отрече, че си бил там.

- Колко разумно от твоя страна.

Иранецът не обърна внимание на сарказма му.

- И убихте един от топагентите на „Хизбула“, за да убиете мен при обстоятелства, които биха изложили нашите служби?

Масуд кимна.

- Жирар вече нямаше да ни е полезен след разкриването на връзките на „Хизбула“ с контрабандистката мрежа на Карло. Можехме да го жертваме.

- Теб също - отговори Габриел. - Знаем, че предстои голяма атака, и ти ще ми помогнеш да я спра. Иначе ще постъпя с теб така, както постъпих с онези заводи за обогатяване на уран. Ще те взривя на парченца. А после ще те изпратя в кутия на господарите ти в Техеран.

Той опита да се измъкне от примката, но Габриел очакваше това. Отричаше, протакаше, размотаваше и накрая изфабрикува няколко измислици, за които се надяваше, че ще задоволят малобройната му, но внимателна публика. От изражението на Габриел стана ясно, че и преди е виждал подобни представления. Исканията му си останаха ясни и непоколебими. Искаше достоверни детайли за предстоящата атака — време, място, мишена, оръжия, членове на клетката. След предотвратяването на атаката Масуд щеше да бъде освободен тихомълком. Но ако откажеше да даде информацията или ако се опиташе да печели време, Габриел щеше да го унищожи.

- Като единствен твой приятел на света - продължи Габриел, - те съветвам да приемеш щедрото ни предложение. Трябва само да ни дадеш подробности за атаката. В замяна на това ще бъдеш свободен да осакатяваш и убиваш колкото ти душа иска.

- Бъди уверен, че ще оглавиш списъка ми, Алон.

- Ето защо те съветвам да приемеш канцеларска работа в щаба на ВЕВАК в Техеран - възрази Габриел. -

Защото, ако някога излезеш пак от Иран, аз и приятелите ми ще те хванем и ще те убием.

- Как да съм сигурен, че така или иначе няма да ме убиете?

- Защото не сме като теб, Масуд. Когато сключим споразумение, ние го изпълняваме. Освен това-допълни Габриел, - хладнокръвното убийство на заложници никога не е било в наш стил.

Погледът на Масуд се плъзна по снимките с делата му, преди да се впери отново в Габриел.

- Нямам представа кой ден сме.

- Петък - отговори Габриел.

Лицето на Масуд помръкна.

- Колко часа в петък?

- Зависи.

- Централноевропейско време.

Габриел включи телефона си и погледна екрана.

- Два и двайсет през нощта.

- Добре — кимна Масуд. — Това означава, че има още малко време.

- Кога е атаката?

- Довечера, малко след залез.

- Шабат?

Масуд кимна.

- Коя е мишената?

- Един град, който познаваш добре, Алон. Всъщност - усмихна се иранецът - избрахме го в твоя чест.

¹Нощна молитва (араб.); една от петте задължителни ежедневни молитви в исляма. - Б. р.

33.

ВИЕНА

Имаше полет в шест и трийсет от Копенхаген, който пристигна във Виена предобед. След като влезе в Австрия с американския паспорт, който удобно забрави да върне на Ейдриън Картър, Габриел отиде до кафето на летището и цял час чете сутрешните вестници, докато забеляза Михаил, Одед, Яков и Ели Лавон да пресичат залата за пристигащи. Последва ги отвън и ги видя как се качват в четири различни таксита. После отиде до черен седан с виенска регистрация и се отпусна отзад. От другата страна седеше Ари Шамрон. Беше зарязал скъпите костюми от вълна и коприна на хер Хелер и отново бе облечен в жълтеникавокафяви панталони, бяла памучна риза и кожено яке. Хвърли цигарата си през прозореца, а колата потегли.

- Изглеждаш така, сякаш не си спал цяла седмица.

- Не съм.

- Само още няколко часа, синко. И всичко ще свърши.

Колата зави по източния аутобан А4 и се насочи към централна Виена. Времето беше отвратително, лапавица, примесена със ситен град.

- Колко сме казали на австрийците?—попита Габриел.

- Узи събуди Йонас Кеслер, шефа на австрийските служби за сигурност, рано сутринта и му съобщи, че страната му ще стане мишена на терористична атака, която не е провокирала с нищо.

- Как го прие Кеслер?

- След като изнесе задължителната лекция за това как светът ставал все по-опасен заради действията на Израел, той поиска да узнае източника на информацията. Както можеш да очакваш, Узи отговори доста уклончиво, което не се хареса особено на Кеслер.

- Знае ли кога ще стане?

- Знае, че става дума за часове, а не за дни, но Узи настоя да му разкажем останалото лично. Всъщност -допълни Шамрон - решихме, че е добра идея ти да проведеш инструктажа.

- Аз?

Шамрон кимна.

- Някои от капризните ни съюзници тук, в Европа, са останали с впечатлението, че ги захранваме с информация за потенциални заговори само за да засилим позицията си. Но ако предупреждението дойде от теб, ще го възприемат като ясно послание, че говорим сериозно. Адски сериозно.

- Защото знаят, че аз не бих стъпил тук, ако не са застрашени много хора.

- Точно така.

- А когато попитат за източника на информацията?

- Кажи, че едно птиченце ти е нашепнало. И продължи.

Габриел замълча за момент.

- Ако Масуд ни казва истината - обади се най-накрая той, - ситуацията вероятно не е по силите на австрийците. Тук трябва да се пипа точно, Ари. Иначе ще умрат хора. Много хора.

- Можем да стигнем до справедливо решение.

- Колко справедливо?

- Ние спасяваме хората, а те обират лаврите.

Габриел се усмихна. После затвори очи и моментално заспа.

Както обикновено, на срещата имаше спречкване между службите. Узи Навот искаше да организира съвещание в обезопасена стая в израелското посолство, но Йонас Кеслер избра внушителна правителствена сграда в елегантния виенски район Инере Щат, съвсем близо до Виенската държавна опера. Временна табела във фоайето обявяваше, че в този ден помещенията ще се използват за конференция, посветена на екологичното земеделие, но пред входа на главния салон имаше пластмасово кошче, където пристигащите гости трябваше да оставят мобилните си телефони и другите си електронни устройства. Самата зала представляваше хабсбургско чудовище, окичена със златни завеси и кристални полилеи, люлеещи се отгоре като светещи облаци. Когато Габриел и Шамрон влязоха, Навот се навърташе край една маса в бюфета, отрупана с виенски кейкове и пастички със сметана. Кеслер, кокалест мъж с тъмна зализана коса, стоеше в другия край на залата, заобиколен със защитен кордон от помощници. Гледаше си часовника, сякаш се чудеше дали може да приключи навреме за обедната си тренировка.

По предложение на Кеслер те заеха определените си места край официална правоъгълна маса, по-подходяща за конференция на високо равнище от времето на Студената война, отколкото за шпионска сбирка. Габриел, Шамрон и Навот седнаха от едната страна, а австрийците - от другата. Повечето бяха от контраразузнаването, но имаше и няколко висши офицери от Бундесполицай, австрийската национална полиция. Кеслер не отправи уводни думи. Нямаше и проблеми с езика; Габриел, Шамрон и Навот говореха отличен немски. Всъщност Навот дори имаше лек виенски акцент. Предците му бяха живели във Виена, когато германците анексирали Австрия през 1938 г. Онези, които успели да избягат, били лишени от всичко - от всичко, с изключение на виенския си акцент.

- Днес имаме честта да приемем толкова много изтъкнати офицери от вашата служба - започна неубедително Кеслер, почуквайки със сребърна лъжичка по ръба на фина порцеланова чаша като със съдийско чукче. - Особено вас, хер Алон. Мина много време от последното ви посещение във Виена.

- Не толкова много, колкото си мислите - отбеляза Г абриел.

Кеслер успя да се усмихне кисело.

- Бях на работа през нощта, когато ООП взривиха онази бомба под колата ви - сподели той след миг. -Спомням си го като вчера.

- Аз също - отговори спокойно Габриел.

- Предполагам - кимна Кеслер. - Бях на работа и през нощта, когато отвлякохте Ерих Радек от дома му в Първи район и го отмъкнахте в Израел.

- Радек се съгласи доброволно да отиде в Израел.

- Чак след като го заведохте до мястото на престъпленията му в Треблинка. Но това, както се казва, е стара история. - Още една пресилена усмивка. - Хер Навот ми каза, че „Хизбула“ са насочили погледи към Виена.

Габриел кимна.

- Кога ще се проведе тази атака?

- Малко след залез-слънце.

- Целта?

- Градската синагога и Еврейският обществен център. Ако терористите успеят, тази вечер може да загинат повече от сто души. Ако, от друга страна, работим заедно... - Гласът на Габриел пресекна и мисълта му остана недовършена.

- Да?

- Ще загинат само четирима терористи.

- Все още не сме се съгласили да работим с вас, хер Алон. И със сигурност няма да се ангажираме в някаква операция за целенасочено убийство.

- Когато ви разкажа с какво си имаме работа, ще разберете, че нямате друг избор.

- Може би ще бъдете така добър да ни разкриете източника си.

- Правило номер едно в работата със Службата - каза Габриел. - Не задавайте твърде много въпроси.

Ефектът от необичайните уводни забележки на Габриел бе, че той остави публиката си безмълвна. Действително, докато разкриваше информацията, дадена му от Масуд, австрийците не издадоха нито звук, освен по някоя случайна въздишка на недоверие. Габриел едва ли можеше да ги обвини, защото в този момент четиричленен екип от „Хизбула“ се криеше в апартамент на Копщрасе № 34 и се подготвяше да проведе най-страшната терористична атака в австрийската история. Всеки член на клетката щеше да бъде въоръжен с полуавтоматичен пистолет и самоубийствена жилетка, пълна с десетки килограми експлозиви и смъртоносни шрапнели. С пистолетите щяха да елиминират охраната, застанала на пост пред историческия комплекс по време на службата. След неутрализирането на пазачите екипът щеше да се раздели на две — двама за синагогата, двама за обществения център, разположен точно отсреща през тясната уличка. Възнамеряваха да детонират експлозивите си едновременно. Аллаху акбар.

- Защо просто не нахлуем и не ги арестуваме още сега? - попита Кеслер.

- Защото те не са аматьори от мюсюлманските бордеи в Западна Европа. Те са калени терористи от „Хизбула“, обучени в бой с израелската армия в Южен Ливан.

- Какво имате предвид?

- От няколко часа те са напълно готови за операцията. Ако се опитате да влезете в апартамента, те ще детонират експлозивите си. Същото ще се случи и ако опитате да евакуирате тихомълком сградата или ако решите да ги задържите по пътя им към рая.

- Защо просто не отмените службата тази вечер?

- Нищо не би ни ощастливило повече. Но ако терористите пристигнат и намерят синагогата затворена, те ще си потърсят друга мишена. В този час със сигурност няма да имат проблеми да я намерят. Всъщност, ако трябва да гадая, ще отидат на Кернтнерщрасе и ще избият възможно най-много невинни австрийци.

„Кернтнерщрасе“ беше оживен пешеходен булевард, започващ от Държавната опера и стигащ до катедралата „Св. Стефан“. Икономическо и социално сърце на Виена, улицата бе осеяна с кафенета, бутици и универсални магазини. В петък вечер една атака там би била опустошителна. Естествено, Йонас Кеслер разбираше това - ето защо гледаше така, сякаш току-що бе глътнал копчетата си за ръкавели. Когато най-накрая проговори отново, в гласа му изобщо не се усещаше предишният сарказъм. Габриел сякаш дори усети лека нотка на благодарност.

- Какво предлагате, хер Алон?

- Боя се, че има само един възможен ход.

- И той е?

- Чакаме терористите да приближат до синагогата и да обявят намеренията си. А после ги поваляме, преди да успеят да натиснат копчетата на бомбите си.

- Убиваме ги?

Габриел не отговори. Шамрон и Навот - също.

- Имаме много способен тактически полицейски отряд, който е подготвен точно за такава работа.

- „Айнзацкомандо Кобра“ - намеси се Шамрон. - По-известен като „ЕКО Кобра“.

Кеслер кимна.

- Обучени са точно за такъв сценарий.

- С цялото ми уважение, хер Кеслер, но кога за последен път член на „ЕКО Кобра“ е прострелял жир, дишащ терорист в гръбначния мозък, за да не може да детонира бомбата с предсмъртна конвулсия на пръстите си?

Кеслер замълча.

- Така си и мислех - продължи Шамрон. - Случайно да си спомняте кога бе сформиран „ЕКО Кобра“, хер Кеслер?

- Наскоро след Мюнхенското клане на Олимпиадата.

- Точно така - съгласи се Шамрон. - А аз бях там през онази нощ, хер Кеслер. Молехме немците да ни позволят да проведем спасителната операция във военновъздушната база „Фюрстенфелдбрук“, но те отказаха. Наложи ми се да слушам писъците на моите хора, докато ги избиваха. Беше... - Гласът на Шамрон пресекна, сякаш търсеше подходящата дума. Накрая я намери: - Не беше за вярване.

- Хората, които ще влязат в онази синагога довечера, са австрийски граждани.

- Вярно - съгласи се Шамрон. - Но те са и евреи, което означава, че ние сме техните пазители. И ще направим всичко възможно те да излязат живи от тази синагога.

34.

ВИЕНА

След това дебатът приключи и двете страни се захванаха да координират операцията. За няколко минути постигнаха грубите очертания на споразумението си. Габриел и Михаил щяха да се погрижат за неутрализирането; „ЕКО Кобра“ - за наблюдението. По настояване на Кеслер австрийците си запазиха правото да действат срещу терористите във всеки момент преди пристигането им в Еврейския квартал, ако възникне подобна възможност. В противен случай щяха да оставят на екипа от „Хизбула“ възможност за маневриране - или както се изрази Шамрон, тихичко щяха да ги ескортират до вратата на смъртта. Габриел улесни работата на австрийците, споделяйки с Кеслер точния маршрут на терористите до синагогата, включително транспорта, който щяха да използват. Кеслер определено беше впечатлен. Предложи едно кафене на Ротентурмщрасе, което Габриел да използва като стартова точка. Габриел се усмихна и каза, че ще използва съседната сграда.

- Защо?

- Гледката е по-добра.

- Кога точно сте били за последен път във Виена?

- Не си спомням.

Оставаха само подробностите. От този момент нататък нямаше място за спорове. Габриел и Михаил нямаше да предприемат крайни действия, преди терористите да извадят оръжие - а ако убиеха невъоръжени хора, щяха да бъдат преследвани с цялата строгост на австрийските закони и на всички други закони, за които Кеслер можеше да се сети. Габриел се съгласи с условието и дори се подписа под набързо подготвен документ. След като добави и своя подпис под споразумението, Кеслер им даде няколко миниатюрни радиостанции, настроени на честотите на „ЕКО Кобра“.

- Оръжия? - попита Кеслер.

- За мен е още твърде рано - поясни Габриел.

Кеслер се намръщи.

- Информацията ви е много прецизна - отбеляза той. - Да се надяваме, че ще бъде и точна.

- Обикновено е. Така успяваме да оцелеем в една много опасна обстановка.

- Ще издадете ли някога източника си?

- Това само би усложнило нещата.

- Предполагам, че няма нищо общо с изчезналия ирански дипломат.

- Какъв изчезнал дипломат?

Наближаваше обед. Шамрон даде на Габриел магнит-на карта за хотелската стая в Инере Щат и му нареди да си почине два часа. Габриел искаше първо да огледа бойното поле на дневна светлина и тръгна пеш по Кернтнерщрасе, последван недотам дискретно от двойка глупаци от службата на Кеслер. На Щефансплац се трупаха тълпи за уличния фестивал по време на Великите пости. За миг Габриел се замисли дали да не влезе в катедралата и да види олтара, който някога бе реставрирал. Вместо това си проправи път през шарените сергии и тръгна към Еврейския квартал.

Преди Втората световна война лабиринтът от тесни улици и алеи бил центърът на една от най-ярките и забележителни еврейски общности в света. В апогея си тя наброявала 192 000 души, но до ноември 1942 г. останали само 7000, а останалите избягали или били избити в лагерите на смъртта на нацистка Германия. Но холокостът не бил първото бедствие за виенските евреи. През 1421 г. цялото еврейско население било изгорено, покръстено насила или прогонено след цинично обвинение за ритуално убийство, понесло се из града. Изглежда, австрийците се чувстваха морално задължени да избиват евреите си от време на време.

Сърцето на Еврейския квартал бе Градската синагога. Построена в началото на деветнадесети век, когато едикт на император Йозеф II наредил не-католическите молитвени домове да бъдат скрити от очите на хората, тя била сгушена зад фасадите на стари къщи на мъничка калдъръмена уличка, наречена „Зайтенщетенгасе“. В Кристалната нощ, организирания погром срещу евреите, обхванал Германия и Австрия през ноември 1938 г., виенските синагоги избухнали в пламъци, а пожарникарите само гледали и не предприемали нищо. Но Градската синагога се спасила. Подпалването й би обхванало и разрушило съседните сгради, затова тълпите трябвало да се задоволят само с изпочупването на прозорците й и с оскверня-ването на прекрасния й олтар. Това била единствената синагога или молитвена стая, оцеляла в града през онази нощ.

Габриел приближи до синагогата по същия маршрут, по който щяха да поемат терористите вечерта. При залез-слънце повечето богомолци щяха да се съберат вътре, но неколцина сигурно щяха да се скупчат на входа. Защитата им от случайно нараняване щеше да е основното предизвикателство за Габриел. Това означаваше, че той и Михаил трябваше да действат изключително точно и бързо, използвайки огневата си мощ. Габриел пресметна, че ще имат само две секунди за действие, след като терористите извадят оръжията си - две секунди, за да обезвредят четирима калени в битките терористи. Това не можеше да се научи в класната стая или на стрелбището. Бяха нужни години на обучение и опит. А дори и тогава, миг на колебание можеше да е разликата между живота и смъртта не само за мишените на атаката, но и за Габриел и Михаил.

Той остана на улицата, докато запамети всяка подробност, после тръгна към старомодния площад, обграден с ресторанти. Единият бе италианският ресторант, където той изяде последното си ястие с Леа и Дани, а на съседната улица се намираше мястото, където колата им екс-плодира. Габриел постоя неподвижен за момент, парализиран от спомените. Опита се да ги овладее, но не успя; сякаш се бе потопил в ужасното страдание на Леа. Накрая усети нежно потупване по рамото, обърна се рязко и видя напудреното лице на възрастна австрийка. Прецени възрастта й. Това бе другата му болест.

- Изгуби ли се? - попита тя на немски.

- Да - отговори й бързо.

- Какво търсиш?

- Кафе, Дентрал“ - отвърна без колебание той.

Тя посочи на югозапад, към квартал Хофбург. Габриел тръгна натам, докато се изгуби от погледа на жената. После се обърна и тръгна обратно към катедралата. Хотелът, където Службата му беше резервирала стая, се намираше на съседната улица. Когато Габриел влезе, видя Яков и Ели Лавон да пият кафе в лоби бара. Без да им обърне внимание, отиде до портиера да го информира, че ще бъде в стаята си.

- Съпругата ви пристигна преди няколко минути - уведоми го портиерът.

Габриел усети как сърцето му се сви.

- Съпругата ми?

- Да - потвърди портиерът. - Висока, дълга тъмна коса, тъмни очи.

- Италианка?

- Чиста.

Габриел успя да си поеме дъх. Обърна се, мина покрай Яков и Лавон, без да им каже и дума, и тръгна нагоре към стаята си.

От бравата висеше табелка „Не безпокойте“. Габриел пъхна картата си в слота и влезе тихо. От банята се чуваше плискане на вода под душа. Киара си пееше тихо. Мелодията беше меланхолична, а гласът й - нисък и страстен. Габриел приближи до леглото, където бяха сгънати новите му дрехи. До тях имаше пистолет, заглу-шител, кутия с патрони и кобур. Пистолетът беше 45-калиброва „Берета“, по-мощен от 9-милиметровия, който обикновено предпочиташе, но по-подходящ за бързо и решително убийство. Патроните бяха с кухи върхове, което щеше да намали заплахата от случайни жертви, ако куршумът пронижеше целта. Габриел зареди десет патрона в пълнителя и го пъхна в ръкохватката. После зави заглушителя към цевта и изправи ръка, проверявайки баланса на оръжието.

- Как мислиш, какво правят нормалните хора, като дойдат във Виена? - попита Киара.

- Пият кафе и слушат музика.

Габриел свали ръка и погледна към нея. Тя се облегна на вратата на банята, увила се в хавлиен халат, а лицето й пламтеше от горещия дуцг

- Казах ти да останеш в Йерусалим.

-Да-

- И защо си тук?

- Не исках да се връщаш тук сам.

Габриел извади пълнителя от беретата и разви заглушителя.

- Защо правиш това? - попита тя.

- Защото австрийците никога преди не са разигравали такъв сценарий. А дори и да бяха, не бих искал да им поверя живота на толкова евреи.

- Това ли е единствената причина?

- Защо иначе да го правя?

Киара седна в края на леглото и го огледа внимателно.

- Изглеждаш ужасно - отбеляза.

- Благодаря ти, Киара. Ти си прекрасна, както винаги.

Тя не обърна внимание на забележката му.

- Не знам каква наистина е била онази нощ - започна тя, - но имам доста добра представа. Ти я преживяваш отново насън по-често, отколкото предполагаш. Аз чувам всичко. Чувам те как ридаеш над тялото на Дани. Как казваш на Леа, че линейката пристига скоро.

Замълча и избърса една сълза от бузата си.

- Но понякога - продължи - всичко се оказва различ-но. Ти убиваш терористите, преди да успеят да взривят бомбата. Леа и Дани са невредими. И вие си живеете щастливо. Няма експлозия. Няма погребение за детето. - Тя спря за миг. - Няма Киара.

- Това е само сън.

- Но ти би искал да е станало така'.

- Права си, Киара. Наистина искам Дани да не беше загинал онази нощ. И искам Леа...

- Не те обвинявам, Габриел - прекъсна го тя. - Знаех това, когато се влюбих в теб. Винаги съм знаела, че ще заема само част от сърцето ти. Останалото винаги ще принадлежи на Леа.

Габриел се пресегна и докосна лицето й.

- Какво общо има всичко това с тази вечер?

- Защото си прав за едно, Габриел. Това е само сън. Убийството на онези терористи довечера няма да върне Дани. И Леа няма да оздравее. Всъщност единственото, което можеш да постигнеш, е да бъдеш убит в същия град, където е загинал синът ти.

- Единствените хора, които ще умрат довечера, са терористите.

- Може би - въздъхна тя. — Или ти ще сгрешиш, а аз ще си тръгна от Виена като вдовица. - Усмихна се неволно. - Няма ли да е поетично?

- Аз не съм поет. И няма да сгреша.

Тя въздъхна дълбоко, капитулира и пристегна халата върху гърдите си.

- Мисля, че в екипа ти довечера няма място за още един?

Габриел я изгледа безизразно.

- Така си и мислех, че ще ми отговориш. - Хвана го за ръката. - Как ще разбера, Габриел? Как ще разбера дали си жив, или си мъртъв?

- Ако чуеш експлозии, ще разбереш, че съм мъртъв. Но ако чуеш сирени... - Той вдигна рамене.

- Какво?

- Всичко ще е приключило. - Целуна я по устните и прошепна: - А после ще се приберем у дома и ще заживеем щастливо.

Габриел си взе душ и опита да поспи, но без резултат. Главата му пламтеше от твърде много спомени, нервите му бяха опънати от тревога за това какво ще му донесат следващите няколко часа. И той полежа тихо до Киара, докато следобедните сенки на леглото избледняха, слушайки бъбренето по радиостанцията, която му даде Йонас Кеслер. „ЕКО Кобра“ бяха организирали наблюдателен пункт пред блока на Копщрасе и потвърдиха присъствието на четирима души в апартамента, използвайки инфрачервена термографска камера. Още екипи от „ЕКО Кобра“ бяха разположени на различни точки по маршрута от Копщрасе до Инере Щат. Това означаваше, че терористите щяха да минат през шпалир - шпалир, който щеше да ги отведе директно до оръжията на Габриел и Михаил.

Залезът тази вечер бе в 18,12 ч. В четири и половина Габриел изпи две кафета - достатъчно да го държат нащрек, но не и да разтреперят ръцете му - и облече дрехите, които Киара му беше донесла от Йерусалим. Избелели сини джинси, тъмен вълнен пуловер, раменен кобур: униформата на нощен воин. Сглоби и зареди отново беретата, а после я пъхна в кобура. След това, докато Киара го гледаше мълчаливо, упражни няколко пъти ваденето на оръжието и два последователни бързи изстрела, и двата рязко нагоре.

Когато се почувства готов, той прибра пистолета и облече коженото си яке. После свали брачната си халка и я подаде на Киара. Тя не попита защо; нямаше нужда. Вместо това го целуна за последен път и се опита да не заплаче, докато той се измъкваше тихо през вратата. Когато той се отдалечи, тя застана сама до прозореца, с мокро от сълзи лице, и се помоли да чуе воя на сирените.

35.

ВИЕНА

Австрийското Федерално министерство на вътрешните работи се помещаваше във великолепен стар дворец на Хабсбургите на Херенгасе № 7. Дълбоко в недрата на масивната сграда се намираха кризисният център и ситу-ационната зала, построени в напрегнатите дни след 11 септември, когато всички в Европа, включително и австрийците, предполагаха, че са следващата мишена на Ал Кайда. За щастие Ионас Кеслер беше стъпвал в кризисния център само веднъж. Това стана през нощта, когато Ерих Радек беше пленен от същия човек, който сега държеше в ръцете си кариерата на Кеслер.

Центърът представляваше малък амфитеатър. На ниското ниво, в пространството, което персоналът наричаше „ямата“, офицери за свръзка от различни клонове на Австрийската федерална полиция и службите за сигурност седяха край три обикновени маси, отрупани с телефони и компютри. По-старшият персонал седеше в разположените по възходяща линия работни клетки, като най-горното ниво бе резервирано за шефовете, министрите и ако се наложеше, за самия федерален канцлер.

В 17,35 ч. Ионас Кеслер се настани на мястото си, с министъра на вътрешните работи от едната си страна и Узи Навот - от другата. До Навот седеше Ари Шамрон. Въртеше между пръстите си старата си запалка „Зипо“ и се взираше в най-големия образ на видеостената. Там се виждаше блок на Копщрасе № 34. В 17,50 ч., точното време, предвидено от Габриел, четирима млади ливанци се появиха от входа. Лицата им бяха гладко избръснати - знак, че са преминали през ритуалната подготовка за насладите с девствениците, чакащи ги в рая.

Четиримата араби изминаха две преки до Талиащрасе и се спуснаха в станцията на метрото. В 17,55 ч. се качиха - в отделни вагони, точно както Габриел каза, че ще направят. Наблюдавайки ги на видеомониторите, Кеслер изруга под нос. После погледна към Навот и Шамрон.

- Не знам как да ви благодаря - каза той.

- Тогава недей - отговори мрачно Шамрон. - Поне докато свърши.

- Лоша карма? - попита Кеслер.

Шамрон не отговори, а само завъртя нервно запалката между пръстите си. Не вярваше в кармата. Вярваше в Бог. И в своя ангел на отмъщението - Габриел Алон.

За съжаление, това не беше първият път, когато арабски терористи вземаха на прицел историческата виенска синагога. През 1981 г. двама души бяха убити и трийсет ранени, когато палестинци бойци атакуваха тържество за Бар Мицва с автомати и ръчни гранати. Заради тази атака влизащите в синагогата сега трябваше да минават през кордон от енергични охранители, родени в Израел. Членовете на местната еврейска общност обикновено бяха допускани незабавно, но гостите трябваше да изтърпят влудяващ кръстосан разпит и претърсване на вещите. Толкова приятно, колкото да се качиш на самолет на „Ел Ал“.

Повечето охранители бяха ветерани от отряда за защита на дипломати към Шабак, службата за вътрешна сигурност на Израел. Поради това двама от дежурните тази вечер разпознаха Яков Росман, когато той приближи синагогата, следван от Одед и Ели Лавон. Яков дръпна двамата настрани и възможно най-спокойно им каза, че синагогата ще бъде атакувана. После изстреля бърза серия от инструкции. Двамата охранители веднага влязоха в офисите на Еврейския обществен център, оставяйки Яков и Одед да се оправят с безопасността на улицата. Ели Лавон, бивш член на общността, сложи на главата си кипа и влезе в синагогата. „Старите навици умират трудно -помисли си той, - дори по време на война.“

Както обикновено, малка тълпа богомолци се събираше във фоайето. Лавон си проправи път през тях и влезе в красивия овален храм. Вдигайки поглед към женската галерия, той видя лица, осветени от светлината на свещите между йонийските колони. Мъжете седяха на местата си на долното ниво. Когато Лавон мина покрай тях и се качи на бима, няколко глави се обърнаха смутено. После се появиха усмивки. Отдавна не бяха го виждали.

- Добър вечер, дами и господа - започна Ели със спокоен и приятен глас. - Много е възможно някои от вас да ме помнят, но точно сега това не е важно. Важното е, че всички вие ще излезете от храма през задната врата възможно най-бързо и най-тихо.

Лавон очакваше талмудически дебат по въпроса защо е нужна подобна стъпка и дали изобщо е възможна на шабат. Вместо това, с почуда видя как богомолците се изправят на крака и следват буквално инструкциите му. В слушалката си чу глас на немски, който му съобщаваше, че четиримата агенти от „Хизбула“ току-що са се прехвърлили на трета линия на метрото, водеща до Инере Щат. Той погледна часовника си: 18,05. Движеха се точно по разписание.

В другия край на Ротентурмщрасе, на няколко крачки от бреговете на Дунавския канал, се намира кафене, наречено „Аида“. Тентата, хвърляща сянка върху масите му, е розова, както и екстериорът на сградата, и това го превръща в най-грозното кафене в цяла Виена. Все пак може и да се спори за това. В един друг живот, под друго име, почти всеки следобед Габриел водеше сина си в „Аида“ за шоколадов сладолед. Сега седеше там с Михаил Абрамов. Четирима бойци от „ЕКО Кобра“ седяха на съседната маса, незабележими като билборд на Таймс Скуеър. Габриел бе обърнал гръб към улицата и усещаше тежестта на 45-калибровата берета да придърпва рамото му. Михаил барабанеше нервно с пръсти по масата.

- Докога смяташ да правиш това? - попита Габриел.

- Докато видя онези четиримата от „Хизбула“.

- Заболя ме главата.

- Ще оживееш. - Пръстите на Михаил се успокоиха. - Не ми се щеше да го пускаме.

- Масуд?

Михаил кимна.

- Дадох му дума.

- Той е убиец.

- Но аз не съм - контрира го Габриел. - И ти също.

- Ами ако те е излъгал? Няма да успееш да изпълниш своята част от сделката.

- Ако четирима терористи самоубийци от „Хизбула“ се появят на тази улица след няколко минути - кимна Габриел към прозореца, - ще разберем, че ни е казал истината.

Михаил отново забарабани с пръсти.

- Може би не трябваше да го убиваме наистина - заключи философски той. -Можеше просто... да го забравим.

- Какво означава това?

- Означава, че Йоси и другите можеха просто да отпращат от онази къща в Дания, а Масуд да си остане окован към стената. Все някой щеше да намери скелета му.

- Нечестна грешка? Това ли намекваш?

- Стават гафове.

- Все пак щеше да е убийство.

- Не, нямаше. Щеше да е смърт вследствие небрежност.

- Боя се, че няма голяма разлика.

- Точно така. - Михаил си отвори устата да продължи, но видя, че Габриел слуша радиостанцията. - Какво има?

- Слизат от метрото.

- Къде?

- На Щефансплац.

- Точно там, където каза Масуд.

Габриел кимна.

- Все пак мисля, че трябваше да го убием.

- Имаш предвид да го забравим.

- И това също.

- Ние не сме убийци, Михаил. Ние предотвратяваме убийство.

- Да се надяваме. Иначе ще трябва да ни събират с пинсети от улицата.

- По-добре е да мислим позитивно.

- Винаги съм предпочитал да мисля за най-лошия сценарий.

- Защо?

- Мотивация - отговори Михаил. - Ако си представя, че равинът ми източва кръвта за погребение, това ще ме мотивира да си свърша работата както трябва.

- Само чакай да се появят оръжията. Не можем да ги убием, докато не видим оръжие.

- Ами ако не ги извадят? Ако просто се взривят на улицата?

- Мисли позитивно, Михаил.

- Аз съм руски евреин. Позитивното мислене не ми е в природата.

Сервитьорката остави сметката Иа масата. Габриел й даде двайсет евро и й каза да задържи рестото. Михаил погледна към четиримата от „ЕКО Кобра“.

- Изглеждат по-нервни от нас.

- Вероятно е така.

Михаил погледна към улицата.

- Мислил ли си какво ще правиш после?

- Ще поспя няколко дни.

- Не забравяй да си изключиш телефона.

- Това е последният път, Михаил.

- Докато не се появи някой терорист, решил, че иска да намали евреите по света с няколкостотин. И пак ще се озовем тук.

- Боя се, че следващия път ще трябва да се справяш без мен.

- Ще видим. - Михаил погледна към Габриел. - Наистина ли си сигурен, че си готов за това?

- Ако ме попиташ още веднъж, ще те застрелям.

- Много лоша идея.

- Защо?

- Погледни през прозореца.

В кризисния център на Вътрешното министерство на Австрия Ари Шамрон се взираше в мониторите, наблюдавайки напрегнато как четиримата терористи от „Хизбула“ стъпват на тясната калдъръмена уличка, водеща към синагогата, следвани от Габриел и Михаил. И в този момент той изпита смразяващо предчувствие за беда, каквото не бе изпитвал никога преди. „Няма нищо - увери се той. — Синагогата оцеля през Кристалната нощ ще оцелее и сега.“ Щракна запалката си и се втренчи в блестящия като бижу пламък. „Две секунди - помисли си, - може би по-малко. И всичко ще приключи.“

Бяха се подредили в правоъгълна формация - двама отпред и другите двама на няколко крачки отзад. Габриел се възхити от уменията им. Със зимните си палта и престорено небрежно поведение приличаха на четирима младежи, излезли на разходка в прославения виенски Бермудски триъгълник, но не и на терористи самоубийци от „Хизбула“, само на минути от смъртта. Габриел знаеше много за тях. Знаеше имената им, родните им села и обстоятелствата около вербуването им. Засега обаче те бяха просто Алеф, Бет, Гимел и Далет - първите четири букви от азбуката на иврит. Алеф и Бет бяха за Габриел; Гимел и Далет — за Михаил. Алеф, Бет, Гимел, Далет... И всичко ще приключи.

Улицата се издигаше плавно и завиваше леко надясно. След още няколко крачки Габриел видя Яков и Одед, застанали на островче бяла светлина пред входа на синагогата. Одед разпитваше двама американски евреи, които искаха да посетят службата за шабат в града на предците си, а Яков наблюдаваше четиримата младежи, приближаващи към него по улицата. Не се взира в тях много дълго и се насили да извърне поглед. Изглежда, Одед не ги забелязваше. След като пусна двамата американци, сега той си проправяше път през останалите богомолци, чакащи да влязат на малка опашка. Още дузина, сред които и две малки дечица, стояха на улицата, не знаейки за приближаващия ужас.

От момента, когато Габриел и Михаил излязоха от кафенето, те започнаха постепенно да съкращават дистанцията със своите мишени. Сега ги деляха седем-осем метра - четирима терористи, двама тайни воини, всички отдадени на своята мисия, всички убедени в своята кауза и в своя Бог. Тази вечер древната война за контрол над Ерец Израел отново щеше да се разиграе на една красива виенска уличка. Габриел не можеше да се отърси от тежестта на историята, притиснала раменете му, докато вървеше нагоре по калдъръма - собствената му история, историята на неговия народ. Шамрон... Представи си как младият Шамрон дебне Адолф Айхман на безлюдна уличка в северно предградие на Буенос Айрес. Онази нощ Шамрон се спънал в развързаната връзка на обувката си и насмалко не паднал. След това винаги връзваше връзките си по два пъти, когато му предстоеше операция. Габриел направи същото тази вечер в чест на Шамрон. Никакви развързани връзки. Никакви кошмари за кръв и огън в синагогата във Виена.

Габриел и Михаил ускориха леко ход, скъсявайки дистанцията още повече. Когато терористите минаха под светлината на лампата, Габриел забеляза кабела на детонатора върху китката на Алеф. И четиримата терористи бяха закопчали догоре палтата си и неслучайно всички бяха пъхнали десните си ръце в джобовете. Там трябваше да са оръжията им. Извадете ги, помисли си Габриел. Две секунди, може би по-малко. Алеф, Бет, Гимел, Далет... И всичко ще приключи.

Габриел погледна бързо през рамо и видя екипа от „ЕКО Кобра“ да ги следва тихо отзад. Яков и Одед бяха успели да вкарат по-голямата част от множеството вътре, но неколцина богомолци все още се мотаеха на улицата, включително и двете малки деца. Михаил си пое дълбоко дъх в опит да забави пулса си, но Габриел не си направи този труд. Не беше възможно. Не и тази вечер. Втренчи се в дясната ръка на Алеф, а сърцето му биеше като барабан в гърдите, очаквайки появата на пистолета. Накрая обаче едно от децата, малко момченце, го видя първо. Ужасеният му писък възпламени сетивата на Габриел.

Нямаше да има експлозия.

Нямаше да има детско погребение.

Само двама паднали ангели се втурнаха напред с протегнати пистолети.

Две секунди, може би по-малко.

Алеф, Бет, Гимел, Далет...

После всичко приключи.

Киара не чу изстрелите, само сирените. Сама в стаята си, тя помисли, че това е най-красивият звук, който някога е чувала. Послуша няколко минути, после извади мобилния си телефон и набра Узи Навот във Вътрешното министерство. Едва успя да чуе гласа му от шума около него.

- Какво става?

- Свърши - отговори той.

- Някой друг наранен ли е?

- Само лошите.

- Къде е той?

- При австрийците.

- Искам си го.

- Не се безпокой - успокои я Навот. - Сега вече целият е твой.

36.

ВИЕНА-ТЕЛ АВИВ-ВАТИКАН

Както повечето лъжи, и тази не беше съвсем убедителна. Шамрон не намери нищо лошо в това; всъщност той я одобри чистосърдечно. Лъженето, обясни, е присъщо на човека,дори когато се прави от професионалисти. А на една прекалено добре скалъпена лъжа не беше лесно да се повярва.

Първоначално настъпи объркване за това какво точно се е случило по залез слънце на тясната уличка пред синагогата. В първите бюлетини по австрийското радио бе съобщено, че двама стрелци са убили четирима евреи пред синагогата, и действието бе определено като акт на дясноекстремистко насилие. Ситуацията се обърка още повече, когато неизвестна неонацистка групировка гордо пое отговорност за акта. Първоначално Ионас Кеслер пожела инстинктивно да коригира бързо историята. Но Шамрон и Узи Навот го убедиха да остави нещата така до девет вечерта, когато той най-после се появи в залата за пресконференции на Вътрешното министерство, за да разкрие истината — или поне истината, както той я виждаше. Да, започна Кеслер, действително имаше стрелба край синагогата, но четиримата мъртви бяха камикадзета от „Хизбула“, дошли във Виена, за да проведат само-убийствена терористична атака. Австрийските власти, заяви той, бяха предупредени за присъствието на клетката във Виена от чуждестранна разузнавателна служба, която Кеслер, по разбираеми причини, не можеше да назове. Колкото до успешната операция пред синагогата, тя беше чисто австрийска акция, проведена от отдел „ЕКО Кобра“ към Федералната полиция. Това беше, заключи

Кеслер с достойна за възхищение искреност, „звездният час на „ЕКО Кобра“.

Естествено, пресата бе привлечена от онзи аспект в историята, за който Кеслер говореше най-уклончиво - кой е източникът на информацията, довела до успешната операция. Кеслер и останалите висши ръководители на австрийската служба за сигурност твърдо отказаха да коментират, но за четиридесет и осем часа множество „неназовани източници на информация“ дискретно приписваха заслугата на ЦРУ. Телевизионните анализатори, изследващи тероризма, отново оспорваха точността на съобщенията, казвайки, че е много по-вероятно информацията да е дошла от Израел. Израелците отказаха официален коментар. В лични разговори обаче заявиха, че това не е истина.

Това не беше краят на историята. Всъщност тя се разгоря с нова сила още на другата сутрин, когато „Ди Пресе“, един от най-уважаваните австрийски вестници, публикува подробен разказ за операцията, базиран предимно върху свидетелства на очевидци. Най-интригуващият аспект от историята бе описанието на по-дребния от стрелците. Разказваха и за нескопосно облечен мъж, наблюдавал евакуацията на синагогата в минутите преди атаката. Някои мислеха, че той странно приличал на човека, ръководил малка агенция във Виена, разследвала събития от времето на холокоста за осигуряване на компенсации на пострадалите. Израелски вестник незабавно съобщи, че въпросният човек - професор Ели Лавон от Еврейския университет в Йерусалим - по това време работел на разкопки край тунела на Западната стена и нямал никакви връзки с израелското разузнаване. Във всичко това нямаше и грам истина.

Не е нужно да се казва, че по-голямата част от ислямския свят скоро закипя от свещена ярост, насочена срещу Израел, неговото разузнаване и новите му приятели - австрийците. Вестниците в Близкия изток обявиха убийствата за безпричинно заколение и предизвикаха австрийците да покажат бомбените жилетки, които уж носели четиримата „мъченици“. Когато Кеслер го направи, арабската преса обяви, че жилетките били фалшиви. А когато Кеслер публикува внимателно редактирани снимки на труповете, където ясно се виждаше, че четиримата са заредени с експлозиви, Арабският свят обяви и тях за фалшиви. Той видя в убийствата скритата ръка на Израел и поне веднъж бе абсолютно прав.

В тази неспокойна обстановка Масуд Рахими, отвлеченият ирански дипломат, бе намерен да се лута с белезници и превръзка на очите из едно пасище в Северна Германия. Той съобщи на германската полиция, че е избягал от похитителите си, но в свое изявление Иранската освободителна армия обяви, че са пуснали Масуд поради „хуманитарни причини“. На другата сутрин, малко поотслабнал, но иначе в добро здраве, Масуд се появи пред камерите в Техеран, обграден от двете страни от шефа на неговата служба и иранския президент. Масуд изложи малко подробности за пленничеството си и само заяви, че с него са се държали добре. Шефът му изглеждаше скептичен, както и иранският президент, който се закле, че похитителите ще бъдат наказани сурово.

Заплахата от ирански ответни мерки бе приета сериозно, особено по коридорите на булевард „Цар Саул“. Но в по-голямата си част Службата празнуваше успеха на операцията. Беше спасен животът на много хора, стар противник бе силно злепоставен, а доходоносната мрежа за събиране на средства за „Хизбула“ бе разбита. Един фактор обаче разваляше настроението им и това бе фактът, че Негово Светейшество папа Павел VII трябваше да кацне на летище „Бен Гурион“ след по-малко от седмица. При размириците в региона Узи Навот си помисли, че би било разумно Ватиканът да отложи пътуването, чувство, споделяно от министър-председателя и останалите в капризния му кабинет. Но кой щеше да каже на папата да не идва в Светите земи? Имаха само един кандидат. Паднал ангел в черно. Грешник в града на светците.

Отец Марк чакаше Габриел зад Бронзовите врати. Заведе го до стълбите на Скала Реджа, през калдъръма на двора „Сан Дамазо“ и го придружи до личните покои на папата. Донати седеше зад бюро в офиса си. Той представляваше обикновена стая с висок таван, с варосани стени и лавици, пълни с книги по каноническо право. Върху бюфета бяха подредени снимки в рамки. На повечето от тях се виждаше Донати, застанал дискретно до своя водител в исторически моменти за папството. Една снимка обаче изглеждаше любопитно не на място - по-млада версия на Донати, изпоцапан и усмихнат сърдечно, преметнал ръка върху рамото на спретнат млад свещеник.

- Това е отец Хосе Мартинес - обясни Донати. - Тъкмо бяхме построили училището в нашето село в Ел Салвадор. Направена е седмица преди убийството му. - Огледа за момент лицето на Габриел и се намръщи. - Приличаш на мен, когато избягах от Ел Салвадор на крачка пред отрядите на смъртта.

- Бях зает няколко седмици, след като си тръгнах от Рим.

- Четох за това - отвърна Донати. - Кражба на художествени произведения във Франция, експлозия в галерия в Сен Мориц, отвлечен ирански дипломат и смела антитерористична операция в сърцето на Виена. За непосветените тези събития може и да нямат никаква връзка. Но за човек като мен те като че ли имат едно общо нещо.

- Всъщност две неща - коригира го Габриел. - Едното е Службата. А другото - Карло Маркезе.

Наближаваше шест часът и слънцето се спускаше ниско под покривите и куполите в историческия център на Рим. Докато Габриел говореше, меката жълта светлина чезнеше бавно от офиса, докато накрая той остана забулен в изповедален мрак. Облечен в черното си расо, Донати можеше да остане невидим, ако не беше присвет-ването от цигарата му. След като Габриел приключи разказа си, той поседя няколко минути в разкаяно мълчание, а после отиде до прозореца. Точно отдолу се намираше Кулата на Николай V, средновековен бастион, който сега служеше за централа на Ватиканската банка.

- Можеш ли да докажеш това?

- Има доказателства, които могат да издържат в съда. Има и доказателства, които са достатъчни, за да разрешат проблема.

- Какво предлагаш?

- Разговор - отвърна Габриел. - Ще кажа на Карло всичко, което знам. А после ще му обясня, че ти и Негово Светейшество искате той да се оттегли незабавно от поста си в надзорния съвет на Ватиканската банка. Ще му кажа също, че ако някога пристъпи отново през Бронзовите врати, ще му се наложи да отговаря пред мен.

- Цената изглежда ужасно малка за две убийства.

- Но ти искаше точно това. - Габриел погледна към силуета на Донати в рамката на прозореца. - Това искаше, нали, Луиджи?

- Най-етично би било да разкажеш на генерал Ферари всичко, което знаеш.

- Може би. Но ако италианското правителство повдигне обвинения срещу Карло за търговия с крадени антики, пране на пари и убийство, това ще бъде ужасно за репутацията на Църквата. И за теб, Луиджи. Всичко ще излезе наяве. Ще бъдеш съсипан. - Габриел замълча и допълни: - Също и Вероника.

- Ами ако Карло откаже да се оттегли тихомълком?

- Ще му дам да разбере, че няма избор. Повярвай ми - допълни Габриел, - ще разбере посланието.

- Няма да подкрепя убийство. Трябваше да кажа, още едно убийство.

- Никой не говори за убийство. Но ако има някой, който заслужава...

Донати вдигна изящната си длан и накара Габриел да замълчи.

- Просто поговори с Карло.

- Кога?

- Другата седмица. Така ще изключим възможността нещо да изтече в пресата преди пътуването до Израел. - Той погледна през рамо и попита: - Предполагам, че не си имал време да огледаш предохранителните мерки?

- Всъщност ги прегледах много подробно.

- И?

- Имам само една препоръка.

- Каква?

- Пиши го дъждовно, Луиджи.

Донати се обърна бавно.

- Да не искаш да отменя пътуването?

- Не. Просто искаме да го отложиш, докато нещата се уталожат.

- Вие?

- Идва от най-високо място.

- От министър-председателя?

Габриел кимна.

- Ако твоят министър-председател не е готов да помоли официално лидера на един милиард католици да не идва в Израел, няма начин да го отменим.

- Тогава някой трябва да каже на Светия отец какво мислим.

- Съгласен съм - усмихна се Донати. - Но няма да съм аз.

Ватиканските градини бяха потънали в мрак, когато Габриел излезе от двореца Белведере. Мина покрай Фонтана на тайнствата и Етиопския колеж, после тръгна към едно място край ватиканската стена, където неколцина цивилни швейцарски гвардейци стояха замръзнали като статуи. Минавайки покрай тях, без да обели и дума, той изкачи каменните стъпала и тръгна бавно към парапета. Пиетро Лукези, известен иначе като Негово Светейшество папа Павел VII, го чакаше сам. Рим се вълнуваше в краката му - прашен, мръсен, вечният Рим. На Габриел никога не му омръзваше да го гледа. Нито на Светия отец.

- Спомням си първия път, когато дойдохме заедно на това място - започна папата. - Беше след скандала с „Крукс Вера“. Ти спаси папството ми, да не говорим за живота ми.

- Това бе най-малкото, което можехме да направим, Ваше Светейшество - отговори Габриел. Взираше се през Тибър към купола на Голямата синагога и за миг видя Пиетро Лукези да стои на билю, изричайки думи, които никой папа не бе изричал преди.

- Беше нужна огромна смелост да направите това в онзи ден, Ваше Светейшество.

- Нямаше да е възможно без теб. Но моята работа не е довършена, раните между двете ни вери не са излекувани, ето защо е толкова важно да направя това пътуване до Израел.

- Никой не желае идването ви в Израел повече от мен.

- Но?

- Смятаме, че сега не е безопасно.

- Тогава направете каквото трябва, за да стане безопасно. Защото за мен въпросът е приключен.

- Да, Ваше Светейшество.

Папата се усмихна.

- Това ли е всичко, Габриел? Очаквах да поспориш повече.

- Не искам да ми става навик да споря с наместника на Христос.

- Добре. Защото искам да ми служиш като личен бо-дигард по време на пътуването.

- За мен ще бъде чест, Ваше Светейшество. Играл съм тази роля и преди.

- Със значителен успех.

Папата се усмихна за кратко и вятърът развя расото му. Въздухът вече не миришеше на зима; долавяше се аромат на бор и топла земя. Негово Светейшество, изглежда, не забеляза. Определено бе ангажиран с проблеми, по-важни от смяната на сезоните.

- Вярно ли е, че Карло Маркезе има нещо общо със смъртта на бедното момиче от музея? - попита най-накрая той.

Габриел се поколеба.

- Нещо не е наред ли, Габриел?

- Не, Ваше Светейшество. Но може би е по-добре, ако...

- Ако ми бъдат спестени неприятните подробности? - Папата се усмихна заговорнически. - Ще те посветя в една тайна, Габриел. Наместникът на Христос не се явява на пресконференции. И не му се налага да отговаря на призовки. Това е една от малкото странични ползи в тази професия.

- Ами луксозният апартамент в центъра на Рим?

- Всъщност никога не ми е харесвало да живея над работното си място. - Папата погледна към римските хълмове. Градът сякаш бе осветен от милион свещи. -

Оправянето на кашата във Ватиканската банка беше един от главните ми приоритети. Изглежда, сега един човек с отдавнашни връзки с Ватикана е провалил цялата ни добра работа.

- Той ще си отиде, преди да сте разбрали.

- Искаш ли нещо от мен?

- Стойте възможно по-надалеч от това.

Помежду им се възцари дружелюбно мълчание. Папата огледа внимателно Габриел, както Донати преди него.

- Мислил ли си какво ще правиш по-нататък?

- Трябва да довърша Караваджо.

- А после?

- Ще положа усилия да направя жена си щастлива.

- А като си помислиш, че ако не бях аз, щеше да й позволиш да ти се изплъзне - каза папата. - Може би трябва да посветиш времето си на едно дете.

- Сложно е.

- Мога ли да помогна с нещо?

Сега беше ред на Габриел да се усмихне.

- Какво имате предвид?

- Като глава на Римокатолическата църква, се боя, че възможностите ми се ограничават единствено до молитва.

- Молитвите ви ще бъдат оценени високо.

- А съветите ми?

Габриел замълча. Папата го огледа внимателно за момент, преди да заговори:

- Много години се скиташ, Габриел. Може би е време да си отидеш у дома.

- Работата ми е тук, в Европа, Ваше Светейшество.

- Картините?

Габриел кимна.

- Някои неща в живота са по-важни от изкуството -отбеляза папата. - Боя се, че твоята страна я чакат мрачни дни. Сънят ми е разстроен напоследък. Имам... видения.

- Какви видения, Ваше Светейшество?

- Вероятно ще бъде по-добре, ако не отговоря на този въпрос - кимна папата и положи ръка върху рамото на Габриел. - Но слушай внимателно. Завърши този Караваджо, Габриел. А после си върви у дома.

37.

ИЗТОЧЕН ЙЕРУСАЛИМ

В същия момент в Източен Йерусалим имам Хасан Даруиш подкара очуканото си комби нагоре по стръмна-та отсечка, водеща от Йерихонския път до Портата на лъва. Както обикновено, дежурният израелски полицай огледа бегло колата, преди да пусне имама да влезе в Мюсюлманския квартал на Стария град. Имам Даруиш произлизаше от семейство на знатни палестинци от град Хеброн на Западния бряг. И по-важното, беше член на Върховния съвет на Ислямския вакъф, официалните пазачи на Храмовия хълм още от времето, когато Саладин го завоювал обратно от кръстоносците през 1187 г. Постът означаваше, че Даруиш е почти недосегаем, доколкото това бе възможно за арабин в Източен Йерусалим, защото само с няколко подстрекателски думи той можеше да превърне Свещената планина във врящо гърне. Всъщност го беше правил многократно.

Той остави комбито си в малкия вакъфски паркинг на уличка до Портата на лъва и влезе в офиса си в северния край на пътя край Храмовия хълм. Куп телефонни съобщения го чакаха на старото му бюро в османски стил. Като неофициален говорител на Вакъфа, той всеки ден получаваше дузини обаждания за интервюта по проблеми, свързани с Храмовия хълм и други свещени места в Йерусалим. Повечето оставяше без внимание, особено ; онези от американски и израелски репортери - и не без основателна причина. Работейки първо с Ясер Арафат, а после и с наследника му, Махмуд Абас, Даруиш бе водил непреклонна кампания за отслабване на еврейските претенции към Палестина, отричайки съществуването на Еврейския храм в Йерусалим. Но войната на Даруиш срещу истината се простираше отвъд думите. Под прикритието на строителните проекти той систематично лишаваше Свещената планина от всички доказателства за съществуването на древния Храм. Неофициалният му съветник в това начинание, антикварен експерт от Швейцария, наскоро бе обявен за мъченик, загивайки при експлозия в своята галерия. Даруиш се надяваше да не го споходи същата съдба. Въпреки че редовно говореше за красотата на мъченичеството, той все пак предпочиташе да остави умирането за другите.

Както обикновено, Даруиш разпредели набързо молбите за интервюта, пускайки ги безцеремонно в кошчето за боклук. Остана само едно непретенциозно на вид съобщение от господин Фарук, гласящо, че от печатницата на университета „Ал Азхар“ в Кайро пристигнала поръчка за Корани. Даруиш се взира няколко минути в съобщението, чудейки се дали има куража, или вярата, необходими да преживее това. После взе връзка ключове от горното чекмедже на бюрото си и тръгна към свещения хълм.

Фамилията Даруиш беше свързана с йерусалимския Ислямски вакъф от векове и като дете Хасан Даруиш по цели дни бе запаметявал Корана под сенките на дърветата в северния край на Храмовия хълм. Но дори сега, на средна възраст, той не можеше да мине покрай Купола на скалата, без да усети присъствието на Аллах и пророка Мохамед. В центъра на колоритната осмоъгьлна структура се намираше основният, крайъгълният камък, свещен за всичките три Аврамови вери. За евреите и християните той бе мястото, където архангел Г авраил попречил на Аврам да заколи сина си Исак; за мюсюлманите бележеше мястото, където Гавраил придружил Мохамед в неговото нощно пътуване до рая. Под самия камък има естествена пещера, известна като Кладенецът на душите - мястото, където според мюсюлманите държали временно душите на прокълнатите, преди да ги хвърлят в ада Като момче Даруиш се промъкваше сам в пещерата късно вечер. Седеше там с часове върху плесенясалите молитвени черджета и му се струваше, че чува как душите вият от болка. Във въображението му те никога не бяха мюсюлмани, само евреите, които Бог бе наказал заради това, че са откраднали палестинската земя.

Известно време Даруиш вярваше, че е възможно евреите и мюсюлманите да си поделят земята и да живеят мирно едни до други. Сега, след десетилетия на смазваща израелска окупация и неспазени обещания, той стигна до заключението, че палестинците никога няма да са свободни, докато ционистката държава не бъде унищожена. Той вярваше, че ключът към освобождението на Палестина е самият Храмов хълм. Израелците от глупост позволиха на Вакъфа да запази властта си над Харам аш Шариф след Шестдневната война. С това те несъзнателно решиха собствената си съдба. Като специалист по древна история на Близкия изток, Даруиш разбираше, че конфликтът между арабите и евреите е нещо повече от обикновена борба за земя; това беше религиозна война и Харам се намираше в центъра й. Арафат използва Храмовия хълм, за да подпали кървавата Втора интифада през 2000 г. Сега имам Хасан Даруиш възнамеряваше да го използва, за да започне друга. Но тази интифада, третата, щеше да затъмни предишните две. Тя щеше да бъде катастрофална, окончателното решение. А когато свършеше, в палестинските земи нямаше да остане и един евреин.

С ярки образи от настъпващия апокалипсис в мислите си, имамът мина под арката на Югозападен Канатир и пресече широкия двор към сребристите кубета на джамията „Ал Акса“. От източната страна на масивната сграда се намираше новопостроеният вход към подземната джамия „Маруани“. Даруиш се спусна по терасовид-ните стълби, извади ключовете и отвори главната порта. Като директор на строителния проект, той знаеше колко зле бе отслабен Харам след изкопаването на няколко тона пръст и скали. Цялата южна половина от платото можеше да се срине. Действително, на Рамазан и на други свети празници, Даруиш почти чуваше как Свещената планина стене под тежестта на вярващите. Само едно малко по-бутване и голяма част от най-свещеното място на земята щеше да се срине в долината Кедрон, повличайки със себе си джамията „Ал Акса“, третото най-свещено място на исляма. И какво щеше да стане тогава? Само за часове ислямските армии щяха да стигнат до границите на Израел, заедно с десетки милиони разярени мюсюлмани. Това щеше да бъде джихад, който да сложи край на всички джихади, интифада с една-единствена цел: пълното унищожение на държавата Израел и на нейните жители.

Засега в огромната подземна джамия, с дванайсетте й реда колони и арки, цареше мъртвешка тишина и тя бе огрята от мека, божествена светлина. Сам вътре, Даруиш тръгна тихо по сводестия проход, докато стигна до ма-сивната дървена врата, заключена здраво с тежък катинар. Имамът притежаваше единствения ключ. Отключи вратата и я отвори, разкривайки каменни стълби. В подножието им имаше още една заключена врата. Даруиш притежаваше единствения ключ и за нея, но когато я отвори, мракът вътре беше абсолютен. Той извади от джоба на робата си малко фенерче, включи го и освети първите петнайсет метра от древния тунел, не по-широк от раменете на човек. Изкопан по времето на Първия еврейски храм, той бе сред множеството древни чудеса, изровени от палестинските работници при строежа на джамията. Даруиш не информира нито Израелската дирекция по антики, нито Обединените нации за съществуването на тунела. Никой не знаеше за него - никой освен имам Хасан Даруиш и шепа работници, които се заклеха да мълчат.

Някои хора, естествено, биха се опасявали да влязат в древен тунел посреднощ, но не и Даруиш. Като дете той бе прекарал безброй часове, изследвайки с радост скритите пещери и тунели на Храмовия хълм. Този се спускаше под коварно стръмен ъгъл в продължение на стотина метра, преди да стане равен. След това продължаваше така около четиристотин метра и отново се издигаше рязко. В края му имаше наскоро поставена стоманена стълба. Леко изморен от трудния преход, Хасан Даруиш се хвана за парапета и се изкачи бавно към дървения капак отгоре. Отвори го и се озова в апартамент в Силу-ан, квартала в Източен Йерусалим, съседен на Давидовия град. На една от стените висеше плакат на френски футболист; на друга - снимка на Яхия Аяш, майстора на бомби от „Хамас“, известен като Инженера. Даруиш отвори килера. Вътре бяха Кораните, които господин Фарук споменаваше в съобщението си - няколкостотин килограма експлозиви и детонатори, прекарани тайно през египетската граница от „Хизбула“ и „Хамас“ и внесени в Израел от бедуините. Имаше още някъде другаде в Силуан. Още много.

Даруиш затвори вратата на килера. После се измъкна от спалнята и тръгна из тесните стаички на апартамента към малко балконче с изглед към Кедронската долина. От другата страна, извисяващи се над каменните стени на Ирод с цвят на мед, се издигаха два купола - единият сребърен, другият златен.

- Аллаху акбар - промълви тихо имамът. - И нека да се смили над душата ми заради онова, което ще направя в Негово име.

38.

ВАТИКАН

През следващата седмица бурният живот на Габриел се сведе до приятно, макар и самотно ежедневие. Тъй като апартаментът на Виа Грегориана сега бе забранено място, той намери убежище в малък свещенически апартамент в Апостолическия дворец, един етаж под Донати и папата. Всяка сутрин ставаше рано, закусваше с монахините от домакинството на Светия отец, а после отиваше в консервационната лаборатория и работеше по няколко часа над Караваджо. Антонио Калвези, главният реставратор, рядко се отделяше отработното място на Габриел, заприличало на пещера. На втория ден той най-накрая събра кураж да попита за причината за отсъствието му.

- Трябваше да посетя една болна леля.

- Къде?

- В Палм Бийч.

Калвези се смръщи скептично.

- Носят се слухове, че ще придружаваш папата на поклонението му в Светите земи.

- Всъщност ние предпочитаме да ги наричаме Израел - отговори Габриел, потупвайки нежно с четката си по стелещата се червена мантия на Йоан Богослов. - И да, Антонио, заминавам с него. Но не се безпокой, ще довърша Караваджо, като се върна.

- Колко време?

- Може би седмица, може би месец.

- Правиш го само за да ме ядосаш, нали?

-Да.

- Да се надяваме, че леля ти ще е здрава.

- Да - въздъхна Габриел. - Да се надяваме.

Точно в десет часа Габриел излезе от лабораторията и мина покрай казармите на швейцарската гвардия за ежедневния инструктаж за предохранителните мерки по време на пътуването на папата. В началото Алоис Мецлер изглеждаше раздразнен от присъствието на Алон. Но опасенията му скоро се изпариха, когато Габриел посочи няколко крещящи проблема в плана за охрана, останали незабелязани от другите. След края на особено продължителното съвещание той покани Габриел в офиса си.

- Ако ще служиш с нас - каза му, като погледна към сините джинси и коженото яке на Габриел, - ще трябва да се обличаш като нас.

- Изглеждам дебел с униформения панталон - възрази Габриел. - И никога няма да разбера как да прекарам алебарда през детектора за метал на летището.

Мецлер натисна бутона на интеркома. След десет секунди адютантът му влезе, носейки три тъмни костюма, три бели ризи, три вратовръзки и чифт официални обувки с връзки.

- Откъде взехте мерките ми? - попита Габриел.

- От жена ти. - Мецлер отвори горното чекмедже на бюрото си и извади 9-милиметров пистолет. - Ще се нуждаеш и от това.

- Аз си имам.

- Но ако искаш да минеш за швейцарски гвардеец, ще трябва да носиш стандартното оръжие на швейцарската гвардия.

- „Зиг Зауер Р226“.

- Много впечатляващо.

- Минавал съм насам един-два пъти.

- И аз така съм чувал. - Мецлер се усмихна. - Само ще трябва да минеш изпита на стрелбището, за да ти изпиша оръжието.

- Шегуваш се.

- Аз съм швейцарец, което означава, че никога не се шегувам. - Мецлер стана. - Предполагам, че помниш пътя.

- Надясно покрай доспехите и по коридора до двора. Вратата към стрелбището е от другата страна.

- Да вървим.

След по-малко от две минути влязоха в стрелбището, където четирима швейцарци - на не повече от двайсет години - стреляха, а въздухът бе изпълнен с гъст дим. Мецлер им нареди да излязат, преди да даде зигзауера на Габриел заедно с празен пълнител и кутия с патрони. Габриел зареди бързо петнайсет патрона в пълнителя и го пъхна в ръкохватката на пистолета. Мецлер си постави очила и слушалки против шума.

- Ти? - попита той.

Габриел поклати глава.

- Защо не искаш?

- Защото, ако някой се опита да убие Светия отец, няма да имам време за защита на очите и ушите си.

Мецлер закачи една мишена и я отдалечи на двайсет метра по-надолу.

- По-далеч - нареди Габриел.

- Колко?

- До края.

Мецлер го направи. Габриел зае класическа позиция за стрелба и заби всичките петнайсет куршума в очите, носа и челото на мишената.

- Не е зле - похвали го Мецлер. - Да видим дали ще можеш да го направиш пак.

Мецлер придвижи още една мишена до края на стрелбището, а Габриел презареди бързо оръжието. Изпразни го за секунди. Този път, вместо петнайсет дупки, групирани около лицето, имаше само една голяма дупка в центъра на челото.

- Мили боже - възкликна Мецлер.

- Добър пистолет - отбеляза Габриел.

По обед Габриел се измъкна извън границите на Ватикана на задната седалка в официалния седан на Донати и отиде до израелското посолство да прегледа днешната информация от булевард ,ДДар Саул“. Ако му останеше време, щеше да се върне до консервационната лаборатория за още няколко часа работа. После, в седем, щеше да се срещне с Донати и папата за вечеря в личната папска трапезария. Габриел разбираше, че не трябва да повдига отново въпроса за сигурността, и използва необичайната възможност да помогне на папата да се подготви за най-важното задгранично пътуване в папството му. Държавният секретариат, еквивалент на Външно министерство във Ватикана, бе написал серия предсказуемо безопасни изявления, които папата да направи на различни етапи от посещението си в Израел и Палестинските територии. Но с всеки изминал ден ставаше все по-ясно, че папата възнамерява да промени радикално исторически напрегнатите взаимоотношения между Светия престол и еврейската държава. Пътуването щеше да бъде нещо повече от поклонение; То щеше да се превърне в кулминацията на един процес, който папата започна преди повече от десетилетие с акта си на покаяние в Голямата синагога в Рим.

В последната нощ Габриел слушаше как Негово Светейшество се бори с бележките, които смяташе да прочете в „Яд Вашем“, израелския музей и мемориал на холокоста. След това неспокойният Донати настоя да съпроводи Габриел до апартамента му. Едно отклонение ги заведе пред врата, водеща към Сикстинската капела. Донати се поколеба, преди да отключи.

- Вероятно е по-добре този път да влезеш без мен.

- Кой е вътре, Луиджи?

- Единственият човек на света, който може да накаже Карло така, както той заслужава.

Вероника Маркезе стоеше зад олтара, скръстила отбранително ръце и вперила очи в „Страшния съд“. Те си останаха втренчени там, когато Габриел приближи тихо до нея.

- Мислите ли, че ще изглежда така? - попита тя.

- Краят?

Тя кимна.

- Надявам се да не е така. Иначе здравата съм загазил.

Вероника го погледна за пръв път. Той видя, че е плакала.

- Какво стана, господин Алон? Как така човек като вас стана един от най-изящните реставратори в християнския свят?

- Дълга история.

- Мисля, че ми е необходима - настоя тя.

- Помолиха ме да свърша някои неща за моята страна и заради тях не можех да рисувам. Научих италиански и отидох във Венеция под фалшиво име да изучавам реставрация.

- При Умберто Конти?

- При кого другиго?

- Липсва ми Умберто.

- И на мен. Той имаше връзка ключове, отварящи всяка врата във Венеция. Късно нощем ме измъкваше от леглото да гледам картини. „Човек, който е доволен от себе си, може да стане добър реставратор - казваше ми той, - но само човек, чието собствено платно е увредено, може да стане наистина велик реставратор.“

- Как успяхте да го поправите?

- На порции — отговори Габриел след замислено мълчание. - Но се боя, че частите са увредени непоправимо.

Тя не каза нищо.

- Къде е Карло?

- В Милано. Поне си мисля, че е в Милано. Неотдавна открих, че Карло невинаги ми казва истината за това къде е или с кого се среща. Сега разбирам защо.

- Какво ви разкри Донати?

- Достатъчно, за да разбера, че предишният ми живот е свършил.

Помежду им се възцари напрегнато мълчание. Габриел си спомни как Вероника се появи в онзи следобед в музея „Вила Джулия“, как можеше да мине за много по-млада. Сега внезапно установи, че изглежда точно на петдесет. Но дори и така беше забележително красива.

- Трябва да сте разбрали, че съпругът ви не е такъв, какъвто изглежда - обади се най-накрая той.

- Знаех, че Карло печели много пари по начини, които невинаги разбирах. Но ако ме питате дали съм знаела, че е шеф на международна престъпна организация, контролираща търговията с незаконни антики... - Гласът й пресекна. - Не, господин Алон, не знаех за това.

- Той ви използваше, Вероника. Вие бяхте неговата врата към Ватиканската банка.

- А моята репутация в света на антиките му създаде маска на почтеност. - Косата й падна върху лицето. Тя нарочно я отметна настрани, сякаш искаше Габриел, реставраторът, да оцени вредата, причинена от коварството на Карло.

- Защо се омъжихте за него? - попита той.

- Съдите ли ме, господин Алон?

- Не бих си и мечтал. Просто се чудех как след Луиджи сте избрали мъж като него.

- Не знаете много за жените, нали?

- Така са ми казвали.

Усмивката й беше искрена. Но угасна бързо, докато изброяваше причините, поради които се бе омъжила за мъж като Карло Маркезе. Карло бил красив. Карло бил вълнуващ. Карло бил богат.

- Но Карло не е бил Донати - намеси се Габриел.

- Не — отговори тя, - има само един Луиджи. И щях да го имам целия за себе си, ако не беше Пиетро Лукези.

Тонът й внезапно стана остър, сърдит, сякаш Негово Светейшество носеше вината за това, че се е омъжила за убиец.

- Вероятно е било за добро - каза внимателно Габриел.

- Че Луиджи се върна към свещеничеството, вместо да се ожени за мен?

Той кимна.

- Лесно ви е да го кажете, господин Алон. - После допълни тихо: - Вие не сте били влюбен в него.

- Той е щастлив тук, Вероника.

- И какво ще стане, когато свалят пръстена на Рибаря от пръста на Лукези и положат тялото му в криптата под базиликата? Какво ще прави Луиджи тогава? - И побърза да отговори на въпроса си: - Предполагам, че ще преподава канонично право в папски университет няколко години. И ще прекара остатъка от живота си в дом за пенсионери, пълен със застаряващи свещеници. Толкова самотен — допълни след миг. — Толкова ужасно тъжен и самотен.

- Този живот си е избрал.

- Той е бил избран за него, точно както вашия. Вие двамата много си приличате, господин Алон. Сигурно затова се разбирате толкова добре.

Габриел я погледна за момент.

- Все още сте влюбена в него, нали?

- Това е въпрос, на който няма да отговоря - поне тук вътре. - Тя вдигна лице към тавана. - Знаехте ли, че Клаудия ми е звъняла в офиса ми във „Вила Джулия“ в деня на смъртта си?

- В 20 и 47 - уточни той.

- Значи, знаете, че е звъняла и на друг номер минута по-рано.

- Знам. Но така и не успяхме да го идентифицираме.

- Можех да ви помогна.

Тя му подаде една от визитките си. Номерът, набран от Клаудия, бе мобилният телефон на Вероника.

- Бях излязла от офиса, когато ми се е обадила там, и чак до другия ден не разбрах, че ми е звъняла и на мобилния.

- Защо?

- Защото цял ден го нямаше. Намерих го на другата сутрин на пода в колата си. Нищо не сй помислих до деня, в който дойдохте да ме видите в музея. После осъзнах как Карло го е направил. След като ви оставих в онзи порой, отидох във Вила Боргезе и плаках цял час, преди да се прибера у дома. Карло забеляза, че нещо не е наред.

- Защо не ми казахте на вечерята?

- Боях се.

- От какво?.

- Че съпругът ми ще убие и мен. - Погледна към Габриел, а после към „Страшния съд“. - Надявам се да е красив като това.

- Краят?

-Да.

- Някак си се съмнявам, че ще извадим такъв късмет - отвърна той.

Габриел й каза колкото можеше да си позволи, а после я изпрати до Бронзовите врати. Докато тя изчезваше сред колонадите, той си представи как Донати върви до нея - не онзи Донати, окован от клетвите за целомъдрие, а Донати, какъвто щеше да е, ако Бог не беше го призовал да стане свещеник. Когато тя се изгуби от очите, той тръгна обратно към покоите си, но нещо го върна назад към капелата. Постоя там няколко минути сам и неподвижен, очите му обхождаха фреските и един стих от Свещеното писание се открояваше в мислите му.

39.

ВАТИКАН-ЙЕРУСАЛИМ

Като глава на суверенна държава, папата имаше пощенска служба, монетен двор, малка армия, държавен музей от световна класа и посланици, назначени в посолствата му по света. Обаче си нямаше самолет. Затова трябваше да разчита на благоразположението на „Алиталия“, закъсалите италиански авиолинии. За полета до Израел те му отпуснаха „Боинг 767“ и го прекръстиха на „Сион“ в чест на пътуването. В личното му отделение имаше четири въртящи се стола, масичка за кафе, отрупана със сутрешните вестници, и сателитна телевизия, която позволяваше на папата да наблюдава излитането си от летище Фиумичино на живо по RAI, италианската телевизионна мрежа.

Антуражът на папата от Курията и охранителният екип седяха точно зад него в бизнес класата на самолета, докато пресслужбата на Ватикана се ограничаваше в ико-номична класа. Когато се качиха на борда, натоварени с фотоапарати и багаж, неколцина носеха черно-бели карирани палестински куфии като шалове. Втората спирка от натоварения маршрут на папата щеше да бъде бежанският лагер в Дехейше. Очевидно ватиканските експерти смятаха за важно да направят добро впечатление на домакините си.

Въпреки че излетяха рано сутринта, „Алиталия“ сервира разкошен обяд. Свещениците и епископите погълнаха яденето, сякаш не бяха виждали храна от дни насам, но Габриел бе твърде зает, за да се храни. Седнал до Алоис Мецлер, той прегледа за последен път плановете за охрана, правейки си мислен списък на всичко, което можеше да се обърка. Когато броят на кошмарните сценарии достигна двайсет, той затвори книгата с инструкции и се загледа през илюминатора, докато самолетът прелиташе ниско над Средиземно море към зелената крайбрежна равнина на Израел. Пет минути по-късно, когато колелата се плъзнаха по пистата на летище „Бен Гурион“, един от ватиканските журналисти изкрещя:, Добре дошли в окупирана Палестина!“. На което архиепископ доктри-нер от Държавния секретариат промърмори: „Амин за това“. Ясно бе, помисли си Габриел, че в Курията има хора, които не са доволни от решението на папата да прекара великденските празници в Светите земи, контролирани от евреите.

По нареждане на Донати Габриел щеше да е част от основния охранителен екип на папата, което означаваше, че никога няма да се отдалечава на повече от няколко метра от него. И така, когато Негово Светейшество папа Павел VII, епископ на Рим, върховен понтифекс и наследник на св. Петър, слезе от наетия си самолет, той бе последван от единственото дете на Оцелелите от холокоста от Долината на Израил. Следвайки традицията, създадена от предшественика му, папата веднага падна на колене и целуна земята. Стана, приближи до очакващия го израелски министър-председател и се ръкува енергично с него. В продължение на няколко минути двамата си разменяха любезности, заобиколени от концентрични кръгове охрана. После министър-председателят ескортира папата до хеликоптера. Габриел се качи и седна между Донати и Алоис Мецлер.

- Дотук добре - въздъхна Донати, когато хеликоптерът се издигна бързо във въздуха.

- Да - кимна Габриел. - Но сега започва веселбата.

Полетяха на изток към Юдейските хълмове, над виещата се като стълба клисура, разделяща Йерусалим от морето. Габриел се вгледа в някои от селата, превърнали се в арена на най-ожесточените сражения по време на Войната за независимост на Израел; после пред тях се появи Йерусалим, ефирен, сякаш понесен от ръката на Бога. Папата се втренчи съсредоточено през прозореца, докато прелитаха над града от запад на изток, от новия към стария. Докато минаваха над Храмовия хълм, златният Купол на скалата блестеше под обедното слънце. Габриел показа на папата църквата на Божи гроб, църквата „Успение Богородично“ и Гетсиманската градина.

- А синът ти? - попита папата.

- Там - поясни Габриел, докато прелитаха над Елеон-ския хълм.

Хеликоптерът зави плавно на юг и полетя над Зелената линия от 1949 г., която сега всички наричаха границата отпреди 1967 г. От въздуха се виждаше ясно как границата е изчезнала напълно в резултат от четиридесет години израелска окупация. За няколко секунди прелетяха над смесения йерусалимски квартал Абу Тор, над малкото еврейско селище Хар Хома на Западния бряг и над арабското село Бейт Джала. В съседство с Бейт Джала се намираше Витлеем. Площад „Мангер“ се виждаше ясно в далечината, защото бе претъпкан с няколко хиляди души, като всеки от тях размахваше малък палестински флаг. По пътищата, водещи към града, не се движеха коли, само камионите и джиповете на израелската армия.

- Тук нещата ще добият политическа окраска - каза Габриел на Донати. - Важно е да сме постоянно в движение, особено след като почетният гост ще бъде единственият мъж, облечен от главата до петите изцяло в бяло.

Когато хеликоптерът кацна, президентът Махмуд Абас и лидерите на Палестинската автономия чакаха на подиум пред църквата „Рождество Христово“.

- Добре дошли, Ваше Светейшество, в древната земя на Палестина - възкликна Абас достатъчно силно, че поздравът му да се чуе от застаналите наблизо репортери. - И добре дошли във Витлеем и Йерусалим, вечната и неделима столица на Палестина.

Папата отговори с уклончиво кимане, а после поздрави останалите от делегацията. Повечето видимо бяха доволни от присъствието му, но един, Ясер Абед Рабо, бившият лидер на терористичния „Народен фронт за освобождение на Палестина“, изглеждаше далеч по-за-интригуван от бодигарда, който стоеше неотлъчно на няколко сантиметра от рамото на папата.

Влизайки в църквата, папата прекара няколко минути в мълчалива молитва пред Рождественския олтар. После помоли Абас да му покаже щетите в църквата, нанесени през 2002 г., когато група палестински терористи превзеха християнската светиня, опитвайки се да избегнат залавянето. След края на деветдесет и три дневната патова ситуация израелските войски откриха четиридесет експлозивни устройства, скрити в църквата, а францискан-ските духовници, държани като заложници по време на обсадата, описаха как палестинските терористи плячко-сали златните икони в църквата и използвали страници от християнската Библия за тоалетна хартия. Всичко това обаче очевидно бе новина за Махмуд Абас.

- Единствените щети в църквата — настоя той - бяха нанесени от израелците. Както знаете, те дълбоко ненавиждат християнството.

- Ако е така - отговори хладно папата, - защо християнското население във Витлеем е паднало от деветдесет и пет процента до едва една трета? И защо християните напускат териториите, контролирани от Палестинската автономия, с тревожни темпове?

Абас се усмихна неубедително и си погледна часовника.

- Може би, Ваше Светейшество, моментът е подходящ да посетим Дехейше.

Лагерът се намираше на около километър и половина южно от Витлеем, върху парче земя, взето под наем от йорданското правителство след приключването на Войната за независимост. Първоначално само три хиляди палестинци, предимно от Йерусалим и Хеброн, живееха там на палатки. Сега, след повече от шейсет години, палатките бяха заменени от сгради, построени от големи сиви тухли от сгурия и цимент, а населението в лагера бе нараснало до почти тринайсет хиляди регистрирани бежанци. Заради огромната безработица повечето бяха под постоянната опека на Обединените нации, а лагерът се бе превърнал в развъдник за терористична дейност. Въпреки това, жителите приветстваха папата, докато той вървеше по тесните улички, с Габриел до себе си.

В края на обиколката, на прашния централен площад в лагера, папата оплака онова, което сам нарече „ужасното страдание на палестинския народ“. Но във внезапно отклонение от предварително подготвения си текст той критикува остро неуспеха на три поколения арабски лидери да постигнат справедливо и надеждно решение на бежанската криза.

- Онези, които продължават човешките страдания заради политически цели - заяви сериозно той, - трябва да бъдат осъдени толкова сурово, колкото и онези, които ги причиняват.

След това папата благослови множеството с кръстен знак и се качи в бронирана лимузина за краткото си пътуване до Йерусалим. Влизайки в Еврейския квартал през Малката порта, той пъхна молба за мир между камъните на Стената на плача, преди да тръгне пеш по улиците на Мюсюлманския квартал до Верижната порта, един от източните входове към Харам аш Шариф. Табела, поставена от главното равинство на Израел, предупреждаваше, че според институцията, на евреите се забранява да стъпват на Хълма поради неговата святост.

- Не бях разбрал - обади се папата.

- Сложно е, Ваше Светейшество - обясни Габриел. - Но в Израел повечето неща са такива.

- Сигурен ли си, че искаш да дойдеш с мен?

- Бил съм тук и преди. -

Папата се усмихна.

- Потрепервам от мисълта какво би се случило с бедния малък Исак, ако не беше ти.

- Бог спаси момчето. Архангел Гавраил¹ бе само негов пратеник.

- Надявам се да сметне за уместно да спаси и мен.

- Ще го направи, стига да ме слушате - напомни му Габриел. - Тук нещата бързо могат да се объркат. Ако видя нещо, което не ми харесва...

- Тръгваме - прекъсна го папата.

- Бързо — уточни Габриел.

Макар че Вакъфът контролираше самия Храмов хълм, той не контролираше входовете, което означаваше, че израелското правителство можеше да наложи молбата на Ватикана Харам да бъде затворен за краткото посещение на папата. В резултат от това делегацията от ислямски сановници, чакаща на стълбите към Купола на скалата, наброяваше едва четиридесет души. Сред тях бяха великият мюфтия, членовете от Върховния съвет на Вакъфа и няколко дузини въоръжени бодигардове, мнозина от които имаха връзки с палестински и ислямски военни групировки. Минути след пристигането на папата мюфтията го покани да се помоли в Купола на скалата въпреки уверенията от страна на Вакъфа, че подобна покана няма да бъде отправяна. Папата отказа дипломатично и прекара няколко минути, възхищавайки се от великолепните мозайки и прозорци на сградата. Габриел посочи дискретно към надписите на арабски, които открито осмиваха християнската вяра и приканваха всички християни да се покръстят в исляма, което мюсюлманите считаха за последно и решително разкриване на словото Божие.

- Четете ли на арабски? - попита мюфтията.

- Nein — отговори Габриел на немски.

След края на обиколката папата и мюфтията се оттеглиха в градината на чай. Останал насаме с най-властната религиозна фигура на света, пазителят на третата светиня на исляма използва възможността да изложи често повтаряната си теория, че холокостът не се е случвал никога и че евреите тайно заговорничели да разрушат Купола на скалата с помощта на християнски фундаменталисти от Америка. Папата слушаше със стоическо мълчание, но в публичните си забележки след това той нарече разговора „много поучителен“. После, след като поднесе планираното извинение за убийствените ексцесии по време на кръстоносните походи, той посочи,jie израелците са първите завоеватели в историята на Йерусалим, оставили непроменено статуквото на Свещената планина. В резултат на това, обяви той, ислямът има специалното задължение не само да се грижи за джамиите на Храмовия хълм, но и да защитава свещените руини под тях.

- В крайна сметка - заяви папата, качвайки се в лимузината на улицата пред Портата на лъва, - мисля, че всичко мина доста добре.

- Не съм сигурен, че мюфтията ще се съгласи - усмихна се Г абриел.

- Има късмет, че не избухнах. Трябваше да чуеш какво ми каза.

- Чуваме го всеки ден, Ваше Светейшество.

- Но не и аз - отговори папата. - Мога само да предположа, че Бог е имал основателна причина да ме накара да изслушам тези глупости.

Поглеждайки към маршрута на Светия отец, Габриел се учуди дали това е вярно.

Следващата им спирка беше „Яд Вашем“.

Донати не беше уточнил часа на посещението, но минаха деветдесет минути, преди папата да завърши самот-ната си обиколка из новата изложба за историята на холокоста. Оттам той отиде в Залата с имената - мрачното хранилище с информация за мъртвите, а после тръгна по Алеята на праведните и през Долината на общностите. В „Мемориала на децата“, тъмно, призрачно място с отразена от свещите светлина, той се обърка за миг.

- Насам - насочи го тихо Габриел. А когато папата излезе отново под яркото йерусалимско слънце, по бузите му се стичаха сълзи.

- Деца - въздъхна той. - Защо, за бога, са убивали малките дечица?

- Нуждаете ли се от минута да съберете мислите си?

- Не - отговори папата. - Време е.

Минаха покрай високата Колона на героизма и стигнаха до Залата на спомените. На площада отвън няколкостотин израелски сановници и оцелели от холокоста седяха с лице към простия подиум, откъдето папата щеше да произнесе най-важните бележки в своето пътуване. Поради мрачното местоположение настроението беше траурно. Не се вееха флагове и когато папата влезе в залата, не се чуха аплодисменти. Следвайки го в хладните сенки, Габриел изпита усещане за покой за пръв път след пристигането им на израелска земя. Тук, в тази свята зала на паметта, Светият отец беше в безопасност.

Вечният огън на спомените бе загасен временно. С помощта на Донати папата го запали отново и коленичи за малко в мълчалива, болезнена молитва. Накрая стана и излезе на площада, където сега множеството се вълнуваше в очакване. Когато папата приближи подиума, Донати махна черната папка с подготвения текст и остави на нейно място навит бял лист. Върху него Светият отец бе написал на ръка рвоите бележки по време на разговора си с Габриел в Апостолическия дворец. Папата щеше да произнесе едно от най-важните изказвания в папство-то си без предварителен сценарий.

Той стоя дълго върху подиума, сякаш останал безмълвен от уникалната комбинация от ужас и красота на „Яд Вашем“. След като помогна на папата да излезе от „Ме-мориала на децата“, Габриел знаеше, че чувството е искрено. Но знаеше също, че Негово Светейшество ще започне проповедта си с поанта за думите срещу делата. Поради това мълчанието му бе целенасочено.

- На това място на непоносима болка - започна най-накрая той - простите думи не могат да опишат дълбините на нашата скръб и на нашия срам. Тази красива градина на спомените е нещо повече от церемониален надгробен камък за шестте милиона деца на Бог и Аврам, загинали в пламъците на холокоста. Тя ни напомня, че злото, истинското зло, съществува на света. Тя също ни напомня, че като християни, ние приемаме част от отговорността за случилото се по време на холокоста и че трябва да молим за прошка. Преди десетилетие, в Голямата синагога в Рим, ние говорихме за нашето съучастие в престъплението, отбелязвано от „Яд Вашем“. И днес ние пак потвърждаваме нашата скръб и отново молим за прошка. Но сега, в тези времена на ескалиращо напрежение в Близкия изток, нашата скръб се смесва със страх. Страхът, че това може да се повтори.

Изречението предизвика мърморене в тълпата. Неколцина репортери от ватиканската пресслужба се взираха объркано в своите копия от речта. Папата отпи от водата си и зачака за тишина. После погледна за кратко към Габриел и Донати, преди да продължи проповедта си:

- След нашата поява в Голямата синагога в Рим Църквата предприе сериозни стъпки към премахване на анти-еврейските чувства от нашите учения и текстове. Помолихме нашите ислямски братя да се заемат с подобна преоценка, но за съжаление, това не се случи. В ислямския свят мюсюлманските духовници редовно проповядват, че холокостът не се е случил, докато в същото време радикални джихадисти обещават да извършат следващия холокост. Противоречието е забавно за някои, но не и за мен - не и когато една нация, заклела се да изтрие Израел от лицето на земята, непреклонно увеличава възможностите си да направи точно това.

Публиката отново се развълнува в очакване. Очите на Габриел се плъзнаха по обърканите членове от делегаци-. ята на Курията, преди да се вперят в дребната фигура, която се канеше да твори история.

- Някои лидери ме уверяват, че Израел може да живее с един въоръжен с ядрено оръжие Иран - продължи папата. - Но за някой, преживял лудостта на Втората световна война, това звучи като думите на онези, които казваха, че евреите няма защо да се страхуват от Герма-ния, водена от Хитлер и нацистите. Тук, в свещения град Йерусалим, ние си спомняме на всеки ъгъл, че великите империи и великите цивилизации могат да изчезнат за миг. Техните ценни старинни предмети изпълват нашите музеи, но много често ние не се учим от грешките си. Изкушаваме се да мислим, че сме достигнали до края на историята, че това не може да се случи никога вече. Но историята се твори всеки ден, понякога от хората на злото. И твърде често историята се повтаря.

Неколцина репортери вече шепнеха в мобилните си телефони. Габриел подозираше как информират редакторите си, че Негово Светейшество току-що е направил важно отклонение от рутинната си реч за възпоминание в „Яд Вашем“.

- И така - поднови проповедта си папата, - в този тържествен случай, на това свято място, ние правим нещо повече от това да си спомним за шестте милиона, страдали и загинали по време на холокоста. Ние подновяваме своята връзка с техните наследници и ги уверяваме, че ще направим всичко по силите си, за да сме сигурни, че това няма да се случи отново.

Папата направи последната си пауза, сякаш сигнализираше на репортерите, че предстои най-важната част от обръщението му. Когато заговори отново, гласът му вече не беше обагрен със скръб, а само с решителност.

- За тази цел - разпери широко ръце той, а думите му отекнаха сред монументите на, Дд Вашем“ - ние даваме обет на израелския народ, на нашите по-стари братя, че този път, когато се изправите пред предизвикателство за съществуването си, Римокатолическата църква ще застане до вас. Предлагаме нашите молитви и ако желаете да го приемете, нашия съвет. Молим ви само да продължите с изключителна предпазливост, защото вашите решения ще засегнат целия свят. Земята на този свещен град е пълна с останки от империи, взели погрешни решения. Йерусалим е градът на Бога. Но той е и надгробен камък на човешката глупост.

След тези думи публиката избухна в оглушителни овации. Габриел и останалите от охранителния екип застанаха бързо до папата и го ескортираха до чакащата лимузина. Когато автоколоната тръгна надолу по хълма Херцел към Стария град, папата подаде на Габриел бележките за обръщението си.

- Прибави ги към колекцията си.

- Благодаря ви, Ваше Светейшество.

- Все още ли мислиш, че трябваше да отменя пътуването?

- Не, Ваше Светейшество. Но можете да сте сигурен, че точно в този момент иранците определят награда за главата ви.

- Винаги съм знаел, че ще го направят - отговори той. - Само внимавай никой да не я получи, преди да напусна Йерусалим.

¹ Името Габриел е разновидност на Гавраил. - Б. р.

40.

ЙЕРУСАЛИМ

Донати и Светият отец щяха да прекарат нощта край портата Яфа, в резиденцията на латинския патриарх. Габриел ги изпрати до вратата, провери за последно мерките за сигурност и тръгна на запад през Йерусалим в сенките на късния следобед. Завивайки зад ъгъла по улица „Наркис“, той веднага видя бронираната лимузина „Пежо“, паркирана пред блока на номер 16. Собственикът й стоеше до парапета на балкона на третия етаж, скрит частично от клюмналите клони на евкалипта, страж на едно безкрайно нощно дежурство.

Когато влезе в апартамента, Габриел усети отчетливия аромат на патладжан с марокански подправки, специалитета на многострадалната съпруга на Шамрон - Геула. Тя стоеше в кухнята до Киара, с престилка на цветя на кръста си. Киара бе облякла свободна блуза с бродирано деколте. Косата й се стелеше по раменете, а когато целуна устните й, те ухаеха на мед. Преди да го целуне отново, тя оправи възела на вратовръзката му. После кимна към телевизора и обяви:

- Изглежда, че ти и приятелят ти сте предизвикали голямо объркване.

Габриел погледна към екрана и се видя, следвайки папата на няколко крачки, на излизане от Залата на спомените в „Яд Вашем“. Новинарски анализатор в Лондон говореше за мащабното преразглеждане на ватиканската политика към държавата Израел. Габриел превключваше от един новинарски канал на друг и навсякъде чуваше едно и също. Изглежда, Негово Светейшество папа Павел VII бе променил фундаментално динамиката на конфликта в Близкия изток, а Ватиканът открито заставаше на страната на израелците в конфликта им с Иран и радикалния ислям. И според всички коментатори, по-забележителното бе това, че Ватиканът успя да скрие намеренията на Светия отец до тръгването му от Рим.

Габриел изключи телевизора и влезе в спалнята да се преоблече. После, след като взе две чаши шираз от Киара, излезе на малката тераса. Шамрон тъкмо палеше цигара. Габриел я дръпна от устните му, преди да седне.

- Наистина трябва да ги спреш, Ари.

- Защо?

- Защото те убиват.

- Предпочитам да умра от пушене, вместо от ръката на някой враг.

- Има и други възможности, нали знаеш. - Габриел се намръщи, смачка цигарата и подаде на Шамрон чаша вино. - Изпий го, Ари. Казват, че е полезно за сърцето.

- Аз оставих моето на склад, когато започнах работа в Службата. А сега, когато отново си го имам, то ми носи безкрайна скръб. - Той отпи от виното, когато лек полъх раздвижи евкалипта. - Помниш ли какво ти казах, когато ти дадох този апартамент?

- Каза ми да го напълня с деца.

- Имаш добра памет.

- Не е като твоята.

- Моята не е каквато беше и предполагам, че това е за мой късмет. В живота си съм направил много неща, които предпочитам да забравя, а повечето от тях включват и теб. - Погледна сериозно към Габриел и попита: -Помогна ли ти изобщо?

- Кое?

- Виена.

- Не го направих за себе си. Направих го, за да не се налага някой друг да погребва дете или да посещава любимата си в психиатрична клиника.

- Току-що отговори утвърдително на въпроса ми. Съжалявам само, че изпратихме Масуд обратно в Техеран. Заслужаваше да умре от позорна смърт.

- Направихме най-добре, като изгорихме прикритието му.

- Иска ми се само пламъците да бяха истински, а не алегорични. - Шамрон отпи от виното си и попита Габриел как се е почувствал на Храмовия хълм.

- Променил се е от последното ми посещение.

- Почувства ли се близо до Бога?

- Твърде близо.

Шамрон се усмихна.

- Посещението не мина точно по плана, поне от позицията на мюфтията. Но от нашата... - Гласът му пресекна. - Думите на подкрепа от папата не можеха да дойдат по-своевременно. И трябва да ти благодарим за това.

- Това бяха негови думи, Ари, не мои.

- Но не съм сигурен дали щеше да ги каже, ако не беше приятелството ви. Само се надявам да застане до нас, когато неизбежното се превърне в реалност.

- Имаш предвид атака срещу Иран?

Шамрон кимна.

- С колко време разполагаме?

- Приятелят ти Узи ще трябва да вземе това решение. Но ако трябва да гадая, ще бъде някъде догодина. Според мен - допълни Шамрон - вече чакахме твърде дълго.

- Но дори ти не си сигурен дали една атака срещу техните съоръжения ще бъде успешна.

- Но съм сигурен какво ще стане, ако не правим нищо — натърти Шамрон. — Не се страхувам най-много от ядрена атака^ А от това, че нашите врагове ще се възползват от защитата на иранския ядрен чадър, за да направят живота ни непоносим. Ракети от Газа, ракети от Ливан, цели части от страната останаха необитаеми. После какво? Хората се изнервят. И бавно започват да си тръгват.

А сетне красивата страна, за чието създаване помогнах и която защитавах, рухва.

- Може би гледаш твърде песимистично.

- Всъщност ти предложих най-добрия си сценарий.

- А най-лошият?

Той обърна глава и погледна към Стария град.

- Всичко може да изригне като огнено кълбо, както в нощта, когато Тит е обсадил Втория храм.

Смехът на Киара се понесе от кухнята и стигна до терасата. Той смекчи мрачното настроение на Шамрон.

- Има ли напредък на детския фронт?

- Папата се моли за нас.

- Аз също - кимна Ари. - Неотдавна прочетох една интересна статия за безплодието. Пишеше, че честото пътуване понякога пречи на зачеването. Пишеше също, че двойката трябва да си остава у дома възможно по-често, обградена от роднини и любими хора.

- Не те ли е срам?

- Никак. - Шамрон се усмихна и отпусна ръка върху рамото на Габриел. - Щастлив ли си, синко?

- Ще бъда, щом кача Негово Светейшество обратно на самолета.

- Предполагам, че планираш да го придружиш?

Габриел кимна.

- Трябва да си поговоря с Карло Маркезе. И трябва дг довърша Караваджо.

- Нито миг скука.

- Всъщност човек убивам за един такъв момент.

- А когато приключиш в Рим? Тогава какво?

Габриел се усмихна.

- Пий си виното, Ари. Казват, че е полезно за сърцето.

Както предсказа Шамрон, изявленията на папата при посещението му на Храмовия хълм не се приеха добре от мюсюлманския свят. Същата вечер по „Ал Джазира“ коментаторите се изреждаха да ги заклеймяват като обида, която не може да остане без отговор. Наблюдавайки репортажите в офиса си, имам Хасан Даруиш сметна, че гневът е леко забавен. Знаеше, че само след няколко часа думите на папата ще заприличат на празни приказки, казани от старец в бяло. Не отлепяйки очи от екрана, той посегна към телефона и набра един номер. Човекът, когото познаваше като господин Фарук, вдигна веднага.

-Да.

- Достави Кораните на адреса, който ти дадох.

- Аллаху акбар.

Даруиш остави слушалката и прекоси пътя към Купола на скалата - не към голямата зала в храма, а към пещерата под основния камък, известна като Кладенецът на душите. Там коленичи върху плесенясало молитвено килимче, вслушвайки се в стоновете на мъртвите. „Скоро те ще бъдат свободни - помисли си той, - защото скоро няма да има Кладенец на душите. Всъщност, ако Аллах позволи всичко да мине по план, няма да има нищо.“

41.

СТАРИЯТ ГРАД, ЙЕРУСАЛИМ

Беше Разпети петък, което означаваше, че Йерусалим, разединената Божия цитадела на хълма, се намираше в състояние, близко до истерия. В преобладаващо еврейските квартали в Новия град сутринта напредваше с обичайните последни приготовления за предстоящия шабат. Но в Източен Йерусалим хиляди мюсюлмани се отправяха към Харам аш Шариф за петъчната молитва, докато в същото време множество католици от цял свят се подготвяха да отбележат разпъването на Христос заедно с човека, за когото вярваха, че е негов представител на земята. Не е изненадващо, че полицията и медиците докладваха за необичайна вълна от случаи на т.нар. йерусалимски синдром - внезапна религиозна психоза, предизвикана от гледката на безбройните свещени места в града. В един случай гост на хотел „Цар Давид“ се появил във фоайето, облечен само в чаршаф, обявявайки, че краят на света наближава.

- Къде е той сега? - попита Донати.

- Почива си удобно под въздействието на силно успокоително - отговори Габриел. - Очаква се да се възстанови напълно.

- Някой от нашите ли е, или е от вашите?

- Боя се, че е от вашите.

- Откъде е?

- Сан Франсиско.

- И е изминал целия път до Йерусалим, за да получи психотичен пристъп?

Донати се усмихна и запали цигара. Бяха седнали в официалния салон в резиденцията на латинския патриарх.

На масата помежду им бе разпъната голяма карта на Стария град с Виа Долороза, Пътя на страданието, маркиран с червено. Тесен римски път със стръмни калдъръмени стълби на места, той се точеше на шестстотин метра през Стария град - от бившата крепост Антония до църквата на Божи гроб, смятана от християните за мястото на Христовото разпятие и погребение. Като повечето израелци, Габриел избягваше улицата заради агресивните палестински магазин ери, които се опитваха да примамят всяка преминаваща душа, независимо от вярата й. Обикновено магазинчетата им оставаха отворени на Разпети петък, но не и днес. Габриел нареди да ги затворят всичките.

- Трябва да призная, че това е денят, който ме тревожи най-много. - Той се втренчи в картата. - Папата трябва да върви по много тясна уличка и да спре на четиринайсет от най-прочутите места в религиозната история.

- Боя се, че не можем да направим нищо за маршрута... или пък за историята. Негово Светейшество трябва да мине по същия път, който е извървял Христос на път към разпятието. И той настоява да го направи възможно най-достойно.

- Няма ли поне да размисли за бронежилетката?

- Не.

- Защо не?

- Защото Нашият Господ не е носил бронежилетка на път към смъртта си. Моят водител също няма да я носи.

- Това е само инсценировка, Луиджи.

- Не и за него. Когато Светият отец стъпи на Виа Долороза, той ще бъде въплъщението на Исус Христос в очите на своето паство.

- С една важна разлика.

- Каква?

- Негово Светейшество трябва да оцелее.

Папата слезе от покоите си десет минути по-късно, покрил ослепителнобялото си расо с алена одежда, и се качи отзад в лимузината си. Тя потегли по северния край на Стария град, покрай безкрайно множество от изпаднали във възторг християнски поклонници, и накрая стигна до Портата на лъва. Журналистите от Ватикана чакаха там заедно с голяма делегация от духовници и католически сановници, които щяха да следват папата, докато той вървеше по Кръстния път. Когато Габриел и Донати помогнаха на Негово Светейшество да слезе от колата, тълпата избухна във възторжени аплодисменти. Те обаче бързо бяха заглушени от обедната проповед, гръмнала от извисяващото се минаре на джамията „Ал Акса“.

- Какво казва? - попита Донати.

- Би изгубило смисъл в превода - отговори Габриел.

- Толкова ли е зле?

- Боя се.

Първата спирка по Кръстния път се намираше на малко стълбище до началното училище „Умария“, ислямско медресе, където някога учил прочутият палестински терорист Абу Нидал. На това място, според Евангелията и християнската традиция, Пилат Понтийски, префект на тогавашната римска провинция Юдея, осъдил Христос на смърт чрез разпъване на кръст. Сега, почти две хилядолетия по-късно, Негово Светейшество папа Павел VII стоеше на същото място със затворени очи и каза:

- Прекланяме се пред теб, о, Христе, и те възхваляваме.

Донати и останалите от делегацията, заобиколила папата, коленичиха незабавно и отговориха:

- Защото чрез Светия кръст ти изкупи греховете на света.

Габриел си погледна часовника. Дванайсет и пет. Една мина, още тринайсет.

Офисът на имам Хасан Даруиш имаше два прозореца. Единият гледаше на юг - към Купола на скалата и джамията „Ал Акса“; другият гледаше на запад - към Виа Долороза и към кубетата на църквата на Божи гроб. Обикновено Даруиш пускаше плътно щорите на втория прозорец, за да не му се налага да гледа онова, което смяташе за гнусен храм на политеизма. Но сега, в най-трагичния ден от християнския църковен календар, той стоеше там сам, наблюдавайки глупавия дребосък в червено и бяло, водещ процесия от маймуни и прасета¹ по улицата на скръбта. Миг по-кьсно, когато папата влезе в „Църквата на бичуването“, Даруиш пусна щорите с доволно трясване и отиде до другия прозорец. Куполът на скалата, символът на ислямското господство над Божия град, изпълваше хоризонта. Даруиш хвърли поглед към часовника си. После завъртя нервно броеницата си и зачака земята да се раздвижи.

На булевард „Цар Саул“ Дина Сарид бдеше по съвсем различни причини. Стаята, където работеше, нямаше прозорци и никакъв изглед освен към стените. В момента те бяха отрупани с фрагментите от операцията, току-що приключила успешно във Виена. Всичко беше там, подредено от начало до край, стъпка по стъпка, връзка по връзка - от Клаудия Андреати до Карло Маркезе, от Карло Маркезе до Давид Жирар, от Давид Жирар до Масуд Рахими, от Масуд Рахими до четиримата терористи от „Хизбула“, умрели пред виенската синагога. Но дали операцията на Иран и „Хизбула“ наистина беше свършила? И дали историческата синагога във Виена бе истинската й цел? След часове на трескаво изследване и анализ сега Дина се страхуваше, че отговорът и на двата въпроса е категорично „не“.

Проучването й започна малко след седем часа предишната вечер, когато Подразделение 8200 засече и разшифрова приоритетно предаване от щаба на ВЕВАК до всички ирански централи и бази по света. Съобщението съдържаше само четири думи:

Думите не означаваха нищо за математиците и компютърните гении от Подразделението, но Дина, специалист-ка по ислямска история, веднага разбра, че иранците са взели фразата от Саладин. Казани на любимия му син, Захир, думите представляваха предупреждение срещу използването на ненужно насилие. „Предупреждавам те да не проливаш кръв, да не се опиваш от нея и да не свикваш с това - беше казал Саладин, - защото кръвта никога не спи.“

Както повечето бащи обаче, Саладин невинаги се бе вслушвал в собствените си съвети. След победата над кръстоносците в битката при Хатин, край бреговете на Галилейско море, той предложил на двеста от победените рицари възможността да се спасят, приемайки исляма, а когато отказали, наблюдавал щастливо как придворните му мистици и учени несръчно ги подложили на заколение. При влизането си в Йерусалим три месеца по-късно той смъкнал веднага християнския кръст, поставен върху Купола на скалата, и го влачил из града. Първичният инстинкт му подсказал да разруши църквата на Божи гроб - наричал я „купчина тор“, - но накрая позволил да остане отворена, стига камбаните й да замлъкнат завинаги. И наистина до деветнайсети век биенето на църковни камбани в Йерусалим било забранено с мюсюлмански едикт. Създаването на държавата Израел - и превземането на Стария град по време на Шестдневната война през 1967 г. - сложило край на ислямското господство в Йерусалим, наложено със завоюването му от Саладин. Да, Харам аш Шариф останал под контрола на Вакъфа. Но той се превърнал в оградена ислямска крепост в един град с еврейско мнозинство.

Но защо иранците използваха фразата в кодирано предаване? И какво означаваше тя? Дали не беше една не толкова завоалирана заплаха срещу папата? Може би, но Дина се притесняваше от нещо друго. Защо членовете на йерусалимския Вакъф, пазителите на третата светиня в сунитския ислям, са ангажирали един шиит от Южен Ливан като съветник по проблемите, свързани с археологическото минало на Храмовия хълм? Може би Вакъфът не е знаел, че Давид Жирар в действителност е бил Дауд Гандур. Може би връзката на Жирар с Вакъфа е била чисто съвпадение - възможно, помисли си Дина, но малко вероятно. Като всички добри анализатори от Службата, тя винаги предвиждаше най-лошото. А най-лошото възможно обяснение за честите посещения на Жирар на Храмовия хълм бе, че там го е изпращал иранският му контролиращ офицер - Масуд, късметлията.

Той можеше да отиде на места, където аз не можех, и да разговаря схора, които не биха ме приближили и на километър... Той беше личният ми „ Федерал Експрес “...

Точно тази разяждаща тревога накара Дина да помоли Подразделение 8200 спешно да подложи цялата електронна информация, свързана с Давид Жирар, на стеганограф-ски анализ - стеганографията бе практика за скриване на важни кодирани съобщения в привидно безобидни послания. Използването й датираше още отпреди Саладин. Думата „стеганография“ бе с гръцки произход и първата употреба на „тайнопис“ датираше от V век пр.Хр., когато Демарат, царят на Спарта, криел тайната си кореспонденция под слой пчелен восък. В дигиталната епоха секретните съобщения можеха да се предават моментално по интернет, маскирани като нещо напълно безобидно. Маскирани снимки за терористична атака можеха да бъдат скрити в снимки на момичета по бански костюми; съобщение до активна терористична клетка - в рецепта за говеждо по бургундски. Декодирането беше прост процес, включващ премахването на определен брой битове от цветния компонент на забулващия образ. Натиснете няколко клавиша на клавиатурата - и красивите момичета се превръщат в снимки на правителствени сгради или на метростанции в Ню Йорк.

След 11 септември израелски фирми за високи технологии излязоха начело в разработването на сложен софтуер, способен бързо да претърси огромни количества информация за стеганографски материал. Поради това на Подразделението му трябваха само няколко часа да открие два интригуващи образа, изпратени до същия Gmail адрес в същия ден. Първият, скрит в привидно безобидна снимка на египетска бронзова котка, показваше Давид Жирар, застанал пред две антични колони в тъмна зала, с един имам до него. Вторият образ, скрит в снимка на жена му, беше фотография на трапец, скициран на око в бележник. Трапецът беше празен, с изключение на малко кръгче в долния край. До кръгчето се виждаше трицифрено число: 689.

Трапецът смътно напомняше външните граници на платото на Храмовия хълм, което правеше трицифреното число още по-интересно; 689 бе годината, когато Абд ал Малик, петият халиф от династията на Омеядите, започнал строежа на Купола на скалата. Дина разигра няколко възможни сценария, включващи числото, но никой нямаше смисъл за нея. После постави двата образа един до друг и си зададе прост въпрос. Ами ако числото няма нищо общо с историята и всичко е свързано с мястото -по-специално, с височината на залата, където е застанал

Жирар? Храмовият хълм се издигаше на 740 метра над морското равнище. Значи, шестстотин осемдесет и девет метра бяха 51 метра под Храмовия хълм.

Сега, сама в подземната бърлога на екипа, тя се втренчи в тайната снимка на Давид Жирар, застанал в тъмната зала. И в лицата на четиримата терористи от „Хизбула“, убити във Виена. И в Масуд Рахими в цюрихския трамвай. И в текста на приоритетното съобщение, изпратено предишната вечер до всички ирански разузнавателни централи и бази. И най-накрая се втренчи в очукания телевизор на екипа, където дребен мъж в бяло слизаше бавно по Виа Долороза към църквата, наречена от Саладин „купчина тор“.

Кръвта никога не спи...

И тогава разбра. Не можеше да докаже нищо, точно както не можеше да докаже, че човекът в трамвая е Масуд, но го знаеше. Тя вдигна телефона си и набра номера на Узи Навот. Орит, неотзивчивата му секретарка, вдигна след първото позвъняване. На булевард „Цар Саул“ я наричаха Железния купол* заради несравнимата й способност да отхвърля всички молби за среща с шефа.

- Невъзможно - заяви тя. - Той е затрупан с работа.

- Спешно е, Орит. Нямаше да се обаждам, ако не беше.

Секретарката на Навот знаеше, че не трябва да пита за какво се отнася.

- Ще ти отпусна две минути - заключи тя.

- Толкова ми трябват.

. - Качвай се тук. Ще те вмъкна, когато мога.

- Всъщност искам той да дойде при мен.

- Ставаш нахална, Дина.

- Кажи му, че ако иска Израел да го има и другата седмица, да остави всичко и да слезе веднага.

Дина затвори телефона и се втренчи в телевизора.

Папата току-що бе пристигнал на шестата спирка по Кръстния път, мястото, където Вероника избърсва лицето на Исус с кърпа.

- Прекланяме се пред теб, о, Христе, и те възхваляваме.

¹ Според радикалните ислямисти неверниците, „нечистите народи“, произлизат от „маймуни и прасета“. - Б. пр.

42.

ТЕЛ АВИВ-ЙЕРУСАЛИМ

- Шегуваш ли се, Дина?

От изражението й стана ясно, че не се шегува.

- Разкажи ми - нареди Навот.

- Няма време.

- Намери време.

Тя посочи към снимка на разрушената галерия „Наксос“ в Сен Мориц.

- Какво за нея?

- Според Масуд, Давид Жирар е знаел, че Габриел разследва убийството на Клаудия Андреати във Ватикана и че е стигнал близо до Карло Маркезе.

- Продължавай.

- Защо Жирар все още е бил в Европа? Защо не си е плюл на петите и не се е върнал в земите на „Хизбула“?

- Защото са искали да го оставят като примамка за Г абриел.

- Точно така. Но защо?

- Защото са искали да го убият заради това, че взриви центрофугите им.

- Възможно е, Узй. Но не мисля така. Мисля, че са искали Габриел да отиде в Сен Мориц поради друга причина.

- Каква?

- Такия. - Дина посочи към друга снимка - иранския убиец Али Монтазери и момичето на Ел Греко, неговата съучастница. - Дали са задачата на човек, когото ще познаем. Искали са да знаем, че те стоят зад това.

- Защо?

- Защото са искали да намерим и това. - Тя сочеше към друга снимка - Масуд и Жирар, един до друг в цюрихски трамвай. - Проверих какво е било времето в Цюрих в деня, когато е направена снимката. Било е слънчево, но много студено.

- И защо е важно времето?

- Защото Масуд не носи ръкавици. - Тя посочи към бинта на дясната му ръка. - Не е носил ръкавици, защото е искал да видим това. - Замълча, а после прошепна: -Искал е аз да видя това.

- Казваш, че Масуд е искал да разберем, че е свързан с Давид Жирар и взрива в галерията?

- Точно така.

- Защо?

- Такия - повтори тя.

Скептицизмът изчезна от лицето на Навот.

- Продължавай.

- Иранците ни пускат Масуд като примамка и ни карат да захапем, бомбардирайки ни с приказки за предстояща терористична атака, а в същото време задействат силите на„Хизбула“ в Южен Ливан. Класическа заблуждаваща маневра. С една-единствена цел. Такия.

- Показват едно намерение, а крият друго.

Дина кимна.

- Но клетката във Виена беше истинска.

- Вярно. Но нямаше да й позволят да изпълни задачата си. Масуд винаги е планирал да ни разкрие съществуването й по драматичен начин, оставяйки ни достатьчно време за реакция.

- Казваш, че клетката е била такия?

Тя кимна.

- Нещо като призрачната армия на генерал Патън през Втората световна война, онази, която Съюзниците разположили в Източна Англия, за да заблудят германците, че нахлуването във Франция ще започне в Кале, а не в Hopмандия. Британските и американските експерти по дезинформация наситили радиовълните с фалшиви сигнали, защото знаели, че германците ги слушат. Дори след като първите войски дебаркирали на плажовете, германската армия е била парализирана от нерешителност, защото са вярвали, че решителната битка във войната ще се води в Кале.

- Значи, според твоя сценарий Виена е Кале.

- Сценарият не е мой. На Масуд е.

- Докажи го.

- Не мога.

- Дай всичко от себе си, Дина.

Тя показа на Навот двата стеганографски образа, открити от Подразделение 8200. Узи сбърчи чело.

- Давид Жирар стои в пещера и карта, която сякаш е нарисувана от петгодишно хлапе.

- Но виж какво става, когато сравниш грубата карта с това.

Дина отиде до компютъра и наложи образа върху карта на Храмовия хълм.

- Близо - отвърна Навот.

- Достатъчно близо. - Дина бързо обясни теорията си за значението на числото 689, че то представлява дълбочината на подземната пещера, където Давид Жирар е застанал на снимката.

- Сигурна ли си, че той е изпратил тези образи на Масуд?

- Не. Но нямаме избор, трябва да приемем, че е станало точно така.

- Защо ще го прави?

- Защото е класически археолог, а не геолог или инженер. Нуждаел се е от някого, който да му направи изчисленията.

- Какви изчисления?

- Искал е да знае колко експлозиви ще му трябват, за да срути Храмовия хълм.

Лицето на Навот пребледня като на смъртник.

- Кой е другият на снимката?

- Имам Хасан Даруиш - обясни Дина. - Той надзирава разширяването на джамията „Маруани“. Смята се и за най-радикалния член на Вакъфа.

Тя задържа на монитора съобщението от ВЕВАК, изпратено предишната вечер.

- Саладин? - попита Навот.

Дина кимна.

- Мисля, че е сигнал да се подготвят за жестокото въстание, което ще обхване ислямския свят в мига, в който бъдат разрушени Куполът на скалата и джамията „Ал Акса“. Ако нещо се случи с тези сгради... - Гласът й пресекна. - Всичко свършва, Узи. Всичко угасва.

- Дори иранците не са чак толкова луди - махна с ръка Навот. - Защо моллите да взривяват две от най-важните светини за исляма?

- Защото те не са техни светини - отговори Дина. -„Ал Акса“ е сунитска светиня, а всички знаем какви са чувствата, които таят едни към други шиитите и сунитите. Иранците се нуждаят само от помощта на един потаен маниак във Вакъфа.

- Мислиш, че Даруиш е техният маниак?

- Прочети досието му.

Навот се замисли и замълча.

- Не можеш да докажеш и думичка от това - заключи той.

- Искаш ли да се обзаложиш, че греша?

Той не искаше.

- С колко време разполагаме?

Тя погледна към телевизора.

- Ако трябва да гадая, Храмовият хълм ще се срине в три часа, докато Негово Светейшество е на Божи гроб.

- Часът, в който Христос е умрял на кръста?

- Точно така.

Навот си погледна часовника.

- Остават ни деветдесет минути.

- Кажи на Орит да ме свърже следващия път, като звънна.

Узи прокара нервно ръка през късата си прошарена коса.

- Знаеш ли колко хора има сега на Храмовия хълм?

- Десет хиляди. Може би повече.

- А знаеш ли какво ще стане, ако се качим там и започнем да търсим бомба? Ще започнем Третата интифада.

- Но ние не трябва да търсим бомбата, Узи. Ние вече знаем къде е.

- На петдесет и един метра под повърхността, някъде между Купола на скалата и джамията „Ал Акса“?

Дина кимна.

- Ели Лавон все още ли работи в тунела на Западната стена?

- Не е излизал оттам, откак се върнахме в града.

- Телефоните работят ли там долу?

- Понякога.

Навот въздъхна тежко.

- Не мога да пратя Ели на Храмовия хълм без одобрението на министър-председателя.

- Тогава трябва да му се обадиш - предложи Дина. - И можеш да измислиш някаква помощ за Ели.

Навот погледна към телевизионния екран и видя Габриел да върви на една крачка зад папата по Виа Долороза. После посегна към телефона.

Габриел усети вибрациите на мобилния си телефон, когато папата пристигна на осмата спирка по Кръстния път, мястото^ където Христос спрял да успокои плачещите жени от Йерусалим. Погледна номера, който му звънеше, и бързо вдигна телефона към ухото си.

- Може би имаме проблем - съобщи му Навот.

- Папата?

- Не.

- Къде, Узи?

- На единственото място в Йерусалим, където не можем да си позволим проблеми.

- За какво говориш?

- Тръгни към тунела на Западната стена. Дина ще ти разкаже останалото по пътя.

43.

СТАРИЯТ ГРАД, ЙЕРУСАЛИМ

Габриел не вървя дълго. Всъщност, докато стигне до Лутеранската църква на Спасителя, той тичаше колкото му държаха краката. Из тесните улички в Християнския квартал поклонниците препречваха пътя му, но след като влезе в Еврейския квартал, тълпите се разредиха. Той зави на изток - нагоре и надолу по каменни стълби, под сводове и през тихи площади, - докато накрая пристигна до един от порталите към Западната стена. Тъй като беше петък, площадът бе по-оживен от обикновено. Няколкостотин души, мъже и жени, се молеха точно пред Стената, а Габриел прецени, че има поне още стотина в синагогите под Арката на Уилсън. Той спря и опита да си представи какво би станало, ако само един от гигантските камъни на Ирод се откъсне от стената. После приближи до офицера с най-висок чин от полицията, когото успя да открие.

- Искам да затворите Стената и площада.

- Кой си ти, по дяволите? - попита офицерът.

Габриел повдигна панорамните си слънчеви очила. Офицерът се изпъна в стойка „мирно“.

- Не мога да затворя без директна заповед от шефа си - отвърна нервно той.

- От този момент нататък аз съм ти шеф.

- Да, сър.

- Затвори площада и Арката на Уилсън. И го направи възможно най-тихо.

- Ако кажа на онези харедим, че трябва да си тръгват, няма да е тихо.

- Просто ги разкарай оттук.

Габриел се обърна без нито дума повече и тръгна към входа на тунела в Западната стена. Същата ортодоксална еврейка го посрещна там.

- Той долу ли е? - попита Габриел.

- На същото място - кимна жената.

- Колко хора има в тунела?

- Шейсетима туристи и около двайсет души персонал.

- Изкарай всички оттам.

- Но...

- Веднага.

Габриел спря за кратко да свали на телефона си един имейл от Дина. След това продължи надолу в земята и назад във времето, докато накрая се изправи над разкопките на Ели. Лавон клечеше над костите на Ривка, облян от ослепителнобяла светлина. Чувайки Габриел, той вдигна поглед и се усмихна.

- Хубав костюм. Защо не си с Негово Светейшество?

Габриел пусна телефона в изкопа. Лавон го хвана сръчно във въздуха и се втренчи в дисплея.

- Какво е това?

- Излез от тази дупка, Ели, и ще ти разкажа всичко.

На километър и половина на запад, в апартамента на улица „Наркис“, Киара гледаше директното предаване на процесията на Разпети петък по израелската телевизия. Преди малко, докато папата водеше делегацията на молитва към осмата спирка по Кръстния път, тя забеляза, че Габриел държи мобилния телефон до ухото си. Сега, докато Светият отец вървеше тържествено от осмата към деветата спирка, Габриел вече не се виждаше до него. Киара се взира в екрана още няколко секунди, преди да грабне телефона и да набере офиса на Узи Навот на булевард „Цар Саул“. Орит отговори:

- Той тъкмо ти звънеше, Киара.

- Какво става?

- Той пътува за Йерусалим. Задръж така.

Киара усети как я присвива стомахът, докато Орит я задържаше на линията. Навот вдигна след няколко секунди.

- Къде е той, Узи?

- Сложно е.

- По дяволите, Узи! Къде е той?

Макар Навот да не знаеше, в този момент Габриел се бе настанил на ръба на изкопа и разговаряше с Ели Лавон. Под тях блестяха тебеширенобелите кости на Ривка, свидетелка на римската обсада на Йерусалим и на разрушаването на Втория храм на Ирод. Засега Лавон не й обръщаше внимание; очите му се взираха единствено в малкия образ върху дисплея на телефона. Той показваше Давид Жирар, известен и като Дауд Гандур, застанал в някаква подземна зала до имам Хасан Даруиш, мюсюлманския духовник от Върховния съвет на йерусалимския Вакъф.

- Това отзад колони ли са?

- Точно сега колоните не са ни грижа, професоре.

- Съжалявам.

Лавон огледа втория образ - трапеца с кръгчето и цифрата 689 в долния край.

- Има смисъл - каза той.

- Кое?

- Че залата, в която стоят, е разположена в тази част на Хълма. Земята под Купола на скалата и входа към джамията „Ал Акса“ е осеяна с тръбопроводи, шахти и водоеми.

- Откъде знаем това?

- Защото Чарлс Уорън ни го каза.

Сър Чарлс Уорън беше талантливият офицер от Британските кралски инженерни войски, провел първото и единствено изследване на Храмовия хълм между 1867 и 1870 г. Педантично подробните му карти и рисунки си оставаха стандартният източник на информация за съвременните археолози.

- Уорън е открил трийсет и седем подземни постройки и водоеми под Храмовия хълм - обясни Лавон, - да не говорим за множеството акведукти и тунели. Най-големите се намират на мястото, отбелязано на тази карта. Всъщност в този район има огромен водоем, наречен Голямото море, издълбан във варовика. Нарисуван е от художник на име Уилям Симпсън. - Лавон вдигна поглед.

- Възможно е Давид Жирар и имамът да стоят точно там.

- Можем ли да стигнем дотам?

- Илюстрацията на Симпсън ясно показва наличието на поне три големи акведукта, водещи до другите водоеми и до постройките в комплекса. Но също така е възможно Вакъфът да е прокопал нови тунели и проходи, маскирани като строителни проекти.

- Това да или не означава, Ели?

- Задаваш ми въпроси, на които не мога да отговоря - отвърна Лавон. - Истината е, че нямаме представа какво действително се намира под Хълма, защото ни е забранено да стъпваме там.

- Вече не.

- Знаеш ли какво ще стане, ако Вакъфът ни намери там?

- Всъщност съм по-загрижен от това какво ще стане, ако в подземната пещера между Купола на скалата и джамията „Ал Акса“ избухне бомба.

- Ясно.

- Какво ще стане, Ели?

- Сигурно зависи от размера на бомбата. Ако е с размерите на обикновена самоубийствена жилетка, Свещената планина няма да усети нищо. Но ако е нещо голямо...

- Масуд разруши казармите на морската пехота в Бейрут с най-голямата неядрена експлозия, която светът бе виждал от поколение насам. Той умее да събаря.

Лавон се изправи и отиде до гигантските каменни блокове на Западната стена. Туристите бяха евакуирани; малката синагога, известна като Пещерата, беше празна. Бяха останали съвсем сами.

- Ти сигурно си намерил нещо повече там долу, не само тези стари кости, професоре.

- Сигурно — отговори разсеяно Лавон.

- Можеш ли да ни заведеш там, Ели?

- В Храмовия хълм? - Лавон се усмихна. - Право оттук.

Те минаха покрай Пещерата и поеха надолу по стълбите към древен каменен свод, преграден със сиви тухли и хоросан. До него, върху осветена съвременна табела, пишеше

- Кръстен е на Чарлс Уорън, разбира се - обясни Лавон. - По времето на Втория храм е водел от улицата, където стоим сега, в подземен проход. Този проход е водел до стълби. А стълбите...

- ...са водели до Храма.

Лавон кимна.

- През 1981 г. главният равин на Западната стена от глупост наредил на работниците да отворят отново портата, но щом започнали да дълбаят, шумът от чуковете се понесъл през проходите, кънтял във водоемите и се чул горе на Хълма. Арабите го чули много ясно. Веднага се втурнали в тунелите и се разразила малка битка. Израелската полиция дошла на Хълма да възстанови реда. След това Проходът на Уорън бил преграден и си остава така до ден днешен.

- Но очевидно той не е единственият подземен проход до Хълма.

- Не - отговори Ели и поклати глава. - Има поне още един тунел, за който знаем. Открихме го преди две години. Намира се на около четирийсет и пет метра нататък. - Той посочи на север по протежение на стената. - И планът му е идентичен с Прохода на Уорън.

- Защо не е бил обявен публично?

- Защото не искахме да започне друг бунт. Шепа израелски археолози получиха разрешение да прекарат няколко минути вътре, преди да бъде запечатан.

- Ти един от тях ли си?

- Щях да бъда, но имах друг ангажимент.

- Къде?

- В Москва.

- Иван?

Лавон кимна.

- Колко е дебела преградата на новия тунел?

- Не е като тази - отговори Ели, потупвайки по грапавите тухли. - Дори археолог с капризен стомах може да мине безпроблемно. А корав тип като теб трябва само да размаха чука няколко пъти.

- Ами шумът?

- Проповедта ще го заглуши - поясни Лавон. - Но има друг проблем.

- Какъв?

- Ако бомбата избухне, докато сме в недрата на Храмовия хълм, ще Свършим като Ривка.

- Има и по-лоши места за погребение, Ели.

- Ти не каза ли, че това място е само куп камъни?

- Казах - отвърна Габриел. - Но те са моите камъни.

Лавон замълча.

- За какво си мислиш?

- За колоните.

- Дай ми чук и фенерче, Ели, и ще те заведа да видиш колоните.

44.

ЙЕРУСАЛИМ

Пътят от булевард „Цар Саул“ до офиса на премиера в Йерусалим обикновено отнемаше половин час, но в този следобед автоколоната на Узи Навот успя да стигне от врата до врата само за двайсет и две минути. Докато Навот влезе в сградата, радиостанцията на Габриел бе изключена от мрежата за защита на папата и включена на сигурната честота, запазена за охранителния персонал от Службата. Така Навот чуваше как Габриел и Ели Лавон нахлуват в складовото помещение в тунела на Западната стена за инструментите, които им трябваха, за да проникнат в Храмовия хълм.

Министър-председателят чакаше в залата на кабинета заедно с министъра на отбраната, външния министър и колегата на Навот от Шабак. Кабелната телевизия показваше на живо Стария град на видеостената. В един кадър наместникът на Христос приближаваше към църквата на Божи гроб. В друг няколко хиляди мюсюлмани се събираха върху Харам аш Шариф. А в трети дузина израелски полицаи охраняваха изпразнения площад до Западната стена. „Това е — помисли си Узи - Разпети петък от ада.“

- Е? - попита премиерът, когато Навот се настани на обичайното си място.

- Само чакат заповедта ви.

- Един-единствен анализатор казва, че в Храмовия хълм е поставена бомба, която може да разруши цялото плато, и ти предполагаш, че нямам друг избор, освен да й повярвам.

- Да, господин премиер.

- Знаеш ли какво ще стане, ако палестинците открият Габриел и Ели там вътре?

- Възможно е някой да си изпати - отговори Навот.

- А после Арабската пролет идва в Йерусалим.

Премиерът се втренчи във видеоекраните, преди да кимне веднъж. Навот бързо предаде заповедта на Габриел. Няколко секунди по-късно той чу шума от силни удари.

Алеф, Бет, Гимел, Далет...

И всичко приключи.

От склада Габриел и Ели взеха ковашки чук, кирка, две намотки найлоново въже, две каски с халогенни лампи и всякакви ръчни инструменти, за да обезвредят бомбата. Преди да наложи каската, Лавон покри главата си с кипа. Габриел си свали сакото, вратовръзката и кобура. Деветмилиметровият зигзауер, който взе от Алоис Мецлер, сега беше пъхнат отзад в колана на панталона му. Остави микрофона на миниатюрната радиостанция включен, за да може Навот да чува всяка тяхна стъпка.

След като пробиха циментовата преграда, те влязоха в сводест проход, който ги отведе до основата на западната подпорна стена и в самия Хълм. Паветата на древната улица бяха гладки като стъкло. Три пъти годишно - на Песах, Шавуот и Сукот - евреите от древните царства на Израел минавали по тези камъни на път към Храма. Дори Габриел, на когото не му беше много до история, почти усети присъствието на предците си, но Ели Лавон се впускаше стремглаво в мрака, останал без дъх от вълнение.

- Виж обработката на тези камъни. - Той прокара ръка по студената стена в прохода. - Няма начин да не са от времето на Ирод.

- Нямаме време да гледаме камъни - скара му се Габриел и го побутна през прохода с дръжката на кирка* та.

- Съществува реална възможност ние с теб да сме последните евреи, стъпили тук.

- Ако бомбата избухне, определено ще бъдем.

Лавон ускори ход.

- Къде точно се намираме? - попита Габриел.

- Ако бяхме на повърхността, щяхме да минаваме през Портата на мрака, насочвайки се директно към източната фасада на Купола на скалата. - Лавон спря и обърна лампата си към двойка колони в камъните. - Тбзи са дорийски - обясни той. - От времето на Ирод са, няма съмнение.

- Продължавай напред, Ели - натърти Габриел и отново го смушка с кирката.

Лавон се подчини.

- В края на този проход - обясни той - има водоем, открит от Чарлс Уилсън, другия велик британски изследовател на древния Йерусалим.

- Като Арката на Уилсън.

Лампата на Лавон се поклати утвърдително.

- Според Уилсън, водоемът е дълъг трийсет метра, широк е пет метра и половина и е дълбок десет метра. След това трябва да видим стълби.

- И ако стълбите са там?

- Ще ни отведат по-близо до повърхността. Оттам трябва да успеем да влезем в мрежата от водоеми и акве-дукти. От инцидента с Прохода на Уорън през 1981 г. знаем, че всички те са свързани. Трябва само да намерим правилните връзки.

- Преди бомбата да експлодира - добави мрачно Габриел.

Повървяха още няколко крачки. После Лавон замръзна.

- Какво има?

Ели отстъпи настрани и разкри груба сива стена, блокирала края на прохода.

- Нещо ми подсказва, че не е от времето на Ирод.

- Не е - съгласи се Лавон. - Според експертното ми мнение, тя е палестинска, от около две хиляди и десета година.

- Колко е дебела? - попита премиерът.

- Няма да разберат, докато не започнат да я разбиват - отговори Навот. - А ако започнат да разбиват...

- Палестинците ще ги чуят от Хълма.

Навот кимна.

На премиера му трябваха само няколко секунди, за да вземе решение.

- Кажи им да съборят преградата. Но ако не намерят бомбата до два и трийсет, ще наредя да арестуват имам Хасан Даруиш и да влязат със сила отгоре.

- Израелски войски и полиция на Храмовия хълм?

Премиерът кимна решително.

- Ако го направите - каза Навот, - ще подпалите Третата интифада, докато цял свят ни гледа заради папата.

- Разбирам това, Узи, но е по-добре от алтернативата.

Навот нареди на Габриел да започнат да разбиват.

Алеф, Бет, Гимел, Далет...

А те едва бяха направили вдлъбнатина.

В същия момент имам Хасан Даруиш стоеше върху западната подпорна стена на Храмовия хълм, вперил поглед в празния площад отдолу. Тревогите във връзка със сигурността бяха нещо обичайно в Йерусалим, но израелците блокираха достъпа до най-святото за юдаизма място само когато вярваха, че предстои неизбежна атака.

Блокирането можеше да е заради съвсем различна заплаха, но Даруиш подозираше друго. Някъде, някак си, заговорът бе компрометиран.

Даруиш се обърна и тръгна по уличката към Купола на скалата. Както обикновено, за петъчните молитви в Харам бяха допускани само жени и старци; Даруиш поздрави неколцина от тях и им пожела мир, преди да се спусне в Кладенеца на душите. Там отвори заключената врата и продължи надолу по стълбите в сърцето на Свещената планина. Миг по-късно той стоеше в един от най-големите водоеми на Храмовия хълм, вслушвайки се в шума от далечно почукване.

Това можеше да означава само едно.

Евреите идваха.

В продължение на пет минути те биха по стената без прекъсване, Лавон - с чука, а Габриел - с кирката. Габриел проби пръв, отваряйки пролука в тухлите с размерите на юмрук. Свали лампата от каската си и освети пространството от другата страна.

- Какво виждаш? - попита Лавон.

- Водоем.

- Колко голям? '

- Трудно е да се каже, но изглежда около трийсет метра дълъг и пет метра и половина широк.

- Нещо друго?

- Стълби, Ели. Виждам стълбите.

Шефът на сигурността от йерусалимския Вакъф беше четиридесет и пет годишен ветеран от „Фатах“ и „Бригадите на мъчениците от „Ал Акса“ на име Абдула Рамадан. Имам Даруиш му звънна на мобилния и му нареди да отиде при водоема под Купола на скалата. Не беше нужно да обяснява шума от почукването.

- Проходът на Уорън?

- Може би - отговори Даруиш. - Или пък е някой от новите, които намериха при незаконните си разкопки.

- Какво искате да направя?

- Слез долу с трима от най-добрите си хора и разбери дали се опитват да стигнат до Харам.

- И ако е така?

- Накажи ги - нареди имамът.

Премиерът погледна стенния часовник в залата на кабинета. Два и десет. Погледна към Навот и попита:

- Колко е голяма тази дяволска дупка?

Навот зададе въпроса на Габриел, а после предаде отговора му на премиера и на останалите в залата:

- Не е достатъчно голяма.

- Колко време още ще им трябва?

Навот предаде отново въпроса.

- Не са сигурни.

- Кажи им да побързат.

- Работят с всички сили, господин премиер.

- Кажи им, Узи.

Навот предаде нареждането на премиера да ускорят темпото. После, след като чу отговора на Габриел, се усмихна.

- Какво каза? - попита министър-председателят.

- Каза, че работи с всички сили, господин премиер.

- Истината ли ми казваш, Узи?

- Не, господин премиер.

Премиерът се усмихна неволно и погледна часовника.

Беше 14,12.

До 14,15 дупката нарасна до около трийсет сантиметра в диаметър, а до 14,20 бе достатъчно голяма, за да побере раменете и ханша на строен мъж. Габриел се промъкна пръв, ожулвайки ръцете си, а Лавон го последва след няколко секунди. След като наложи отново кипата и каската, той постоя неподвижно за момент, онемял от благоговение. Пред тях се намираше водоемът, а зад него в мрака се извисяваха първите стълби на Ирод.

- Има само една причина този водоем да е тук - обясни Лавон, потапяйки ръка във водата на дългия правоъгълен басейн. - Това е била микве². Очиствали са се ритуално, преди да тръгнат нагоре към Храма.

- Всичко това е много интересно, професоре, но трябва да продължим.

- Остави ме поне да направя няколко снимки.

- Ще спрем на излизане.

Лавон заобиколи края на басейна и хукна нагоре по първата част от древните стълби, а лъчът от лампата му подскачаше по стените и тавана на сводестия проход. Най-отгоре той замръзна отново.

- Виж това! — възкликна, сочейки към няколко реда на древен иврит, издялани в стената. - Пише, че на неверниците е забранено да влизат в дворовете на Храма. Защо да има такъв надпис, ако изобщо не е имаЛо Храм?

Логичен въпрос, но в този момент мислите на Габриел бяха другаде. Питаше се защо четирима едри араби с електрически фенерчета слизат към тях по следващите стълби. После куршум опърли ухото му и той получи отговор на въпроса си. Изглежда, съседите бяха чули ударите. „Едва ли е изненадващо - помисли си Габриел. - Кръвта никога не спи.“

45.

ЙЕРУСАЛИМ

Всичко продължи само четиридесет и четири секунди, но по-късно Узи Навот твърдeшe, че му се е сторило като повече от час. От ограниченото му място за наблюдение му се стори, че Габриел и Ели са нападнати от цял арабски легион. Обаче Навот бе поразен най-много от дишането на Габриел. То нито веднъж не наруши нормалния си ритъм. И той не проговори, освен на два пъти, когато нареди на Лавон да си наведе главата.

Записите показаха, че Габриел не е отвърнал на огъня почти двайсет секунди след началото на схватката. След първия му изстрел се чу агонизиращ вой, който сякаш се надигаше от самите дълбини на Кладенеца на душите. Пет секунди по-късно Габриел стреля за втори път, след което интензивността на огъня от другата страна рязко намаля. Третият и четвъртият изстрел бяха произведени бързо един след друг и още веднъж някъде в тунела се чу болезнен писък. Още два изстрела в бърза последователност. После огънят престана и се чуваше само мъжки глас, молещ за милост на арабски.

- Кой ви прати тук долу? - Навот чу спокойния глас на Габриел.

- Върви по дяволите! - изкрещя глас на арабски.

Узи чу още един изстрел, последван от писък.

- Кой ви изпрати? - повтори Габриел.

- Имамът - отговори през зъби арабинът.

- Кой имам?

- Даруиш.

- Хасан Даруиш?

- Да... той беше... Хасан.

- Къде е бомбата?

- Каква бомба?

- Къде е, по дяволите?

- Не знам нищо... за бомба!

- Истината ли ми казваш?

- Да!

- Сигурен ли си?

- Да! Кълна се.

Навот чу още един изстрел. После не се чуваше нищо освен тежкото дишане на Габриел.

- Още ли сме в играта? - попита премиерът.

- Засега - отвърна Навот.

- Предполагам, че това отговаря на въпроса дали бомбата наистина е някъде горе.

- Да, господин премиер, предполагам, че е там. Но сега имаме друг проблем.

- Какъв?

- Габриел Алон е в Храмовия хълм само с Ели Лавон за подкрепление.

- Знаеш ли какво ще стане, ако ги докопат?

- Да, господин премиер — отговори Навот, вперил очи в телевизора, в тълпите, изливащи се от джамията „Ал Акса“. - Ще ги разкъсат на парчета.

- Да им наредим ли да излизат?

- Боя се, че е твърде късно.

Тъкмо влизаха в първия акведукт.

Беше 14,23 ч.

Той не беше по-широк от телефонна кабинка и висок едва колкото да вървят изправени. Тук-там от пукнатините в стената струяха малки ручейчета, но иначе основата бе суха като костите на Ривка. Лавон се ориентираше по компаса. После започна да брои тихо крачките им.

Каналът се извиваше през варовика като серпентина, което означаваше, че имаха само смътна представа какво ги чака напред. Въпреки че сега се намираха само на няколко метра под повърхността на Хълма, те не чуваха друг звук освен собствените си стъпки и равномерното броене на Лавон. Точно след двеста крачки стигнаха до следващия водоем. Ели спря и се огледа в почуда. Сетне вдигна пръст към устните си, за да предупреди Габриел да пази тишина.

- Позна ли го? - прошепна Габриел.

Лавон кимна енергично.

- Формата на буквата Т съвпада с водоема, който Уорън е намерил тук - отговори той с дрезгав шепот. -Вероятно е изкопан по времето на Ирод. Камъните, извадени от това място, може би са били използвани за строежа на самия Храм.

- Къде на Хълма се намираме?

- Точно пред входа за „Ал Акса“. - Ели посочи надолу по хоризонталната част от буквата Т. - Ей там трябва да има още един малък водоем с формата на Т. А после...

- Голямото море?

Лавон кимна и поведе Габриел през горната част на древния водоем. От другата страна се намираше входът на друг акведукт, по-тесен от последния. Както очакваше, той ги отведе до следващия водоем. Този път стигнаха до дъното на Т и влязоха в следващия акведукт. След няколко крачки огромната като катедрала бездна на Голямото море се отвори пред тях.

И беше напълно празна.

- Е? - попита премиерът.

Навот поклати глава.

- Какво ще правят сега?

- Работят по въпроса.

В покрива на залата имаше отверстие - като кръглия отвор на Пантеона в Рим. През него струеше сноп ярка слънчева светлина и се чуваше звукът от усилвателите, предаващи проповедта от минарето на джамията „Ал Акса“.

- Колко под повърхността се намираме? - прошепна Г абриел.

- Четиридесет и три фута.

- Или тринайсет метра - отбеляза Габриел.

- Тринайсет метра и десет сантиметра - коригира го Лавон.

- Ако Дина е права - продължи Габриел, - бомбата се намира в зала на повече от трийсет метра под нас.

- Логично - кимна Лавон.

- Защо?

- Защото, ако аз исках да взривя платото на Храмовия хълм, бих поставил взрива по-ниско.

- Има ли път надолу оттук?

- Никой никога не е бил под това ниво - поне ние не знаем за никого. - Обърна се и огледа далечната страна на пещерата. Там имаше още три акведукта, всеки водещ в различна посока. - Избери един - предложи той.

- Аз съм реставратор, Ели. Ти избери.

Лавон затвори очи за няколко секунди, а после посочи към десния акведукт.

В същия момент имам Хасан Даруиш се намираше на по-малко от трийсет метра, във водоема под Кладенеца на душите. В ръката си държеше пистолета „Макаров“, който Абдула Рамадан му даде, преди да поеме към дълбините на Храмовия хълм, за да пресрещне нахлулите евреи. Шумът .от кратката, но интензивна битка се понесе по акведуктите и стигна право до ушите на Даруиш. Той чу всичко, включително и собственото си име, изкрещяно в агония. Сега чуваше тихите, приглушени стъпки на поне двама мъже, приближаващи до тайно изкопаната от него зала в Свещената планина. Точно там той бе скрил бомбата, която щеше да я разруши и така да унищожи държавата Израел. Но в залата имаше още нещо освен експлозивите-тайна, която никой, особено евреите, не трябваше да види.

Той погледна часовника си: 14,27. Инструктиран от Даруиш, човекът, известен като господин Фарук, беше настроил таймера на бомбата за три часа. Избра времето, предполагаемия час на Христовата смърт на кръста, като преднамерена обида към целия християнски свят, но това не беше единствената причина. До три часа петъчната молитва в „Ал Акса“ щеше да е приключила, а тълпата от правоверни мюсюлмани щеше да си тръгва от Храмовия хълм. Но за момента трийсет и петте хиляди квадратни метра на голямата джамия бяха препълнени с повече от пет хиляди души. Даруиш нямаше друг избор, освен да превърне всички тях в свети мъченици. Заедно със себе си.

Остана още за секунда във водоема под Кладенеца на душите, изричайки последните молитви на шахид. После, с пистолет в едната ръка и с фенерче в другата, тръгна по тесен древен проход. Той го отведе надолу в земята и назад във времето. Това бе времето преди исляма и Пророка. Време на невежество, помисли си той. Времето на евреите.

Първият акведукт свършваше след около петнайсет метра в малък като аквариум водоем, затова те бързо се върнаха обратно до Голямото море и влязоха във втория канал. Само след няколко стъпки Лавон се натъкна на отвор отдясно, водещ до още един проход. Земята бе осеяна с парчета варовик. Ели ги огледа под светлината на лампата си и прокара ръка по ръбовете на отвора.

- Нов е.

- Колко нов?

- Съвсем нов - отвърна Лавон. - Сякаш е издълбан много скоро.

Без да говори повече, той тръгна надолу през прохода, а Габриел го последва. След няколко крачки се появи широка виеща се стълба, очевидно издълбана със съвременни каменоделски инструменти. Лавон се втурна бяс-но напред, а Габриел се опита да го догони, тичайки на няколко крачки отзад. В дъното на стъпалата имаше свод с няколко арабски букви, издълбани в камъка над върха му. Те преминаха под него, без да им обърнат внимание. После, в страхопочитание, се заковаха намясто.

- Какво, по дяволите, е това? - попита Габриел.

Лавон сякаш бе онемял.

- Ели, какво е това?

Лавон пристъпи предпазливо напред.

- Не ги ли познаваш, Габриел?

- Какво да познавам, Ели?

- Колоните — отвърна той. - Колоните от снимката.

- И откъде са колоните?

Лавон се усмихна, останал без дъх.

- Какво е това, Узи? - попита премиерът.

- Няма да ми повярвате, ако ви кажа.

- Пробвай.

- Ели мисли, че току-що е открил останките от Първия храм. И между другото - добави Навот, - открили са и бомбата.

Премиерът вдигна поглед към видеомонитора и видя хиляди мюсюлмани да се изливат като поток от джамията „Ал Акса“. После погледна към хората, седнали около него, и даде заповед да изпратят полицията и армията.

- По-добре е от алтернативата - заключи Навот, наблюдавайки как първите израелски войски влизат на Храмовия хълм.

- Ще видим.

46.

ХРАМОВИЯТ ХЪЛМ, ЙЕРУСАЛИМ

Пещерата беше с размерите на училищен физкултурен салон. Насочил лампата си нагоре, Габриел забеляза грубата електрическа инсталация, увиснала от покрива, и кабела, спуснат надолу по стената до голям ключ. Натисна го и широкото пространство грейна, окъпано в божествено бяла светлина.

- Мили боже - въздъхна Ели Лавон. - Не виждаш ли какво са направили?

Да, помисли си Габриел, прокарвайки ръка по гладката като стъкло повърхност на наскоро изсечената стена. Действително видя какво са направили. Бяха изкопали огромна дупка в сърцето на Божията планина и я бяха превърнали в частен музей, пълен с всички археологически артефакти, изровени през годините на безразсъдно строителство и тайни разкопки: строителни камъни, ка-пители, колони, остриета от стрели, шлемове, керамика и монети. А сега, поради мотиви, които дори Габриел не можеше да разбере напълно, имам Хасан Даруиш възнамеряваше да взриви всичко това на парчета - а заедно с него и Храмовия хълм.

Обаче за момента Ели Лавон сякаш бе забравил за бомбата. Изпаднал в транс, той вървеше бавно сред артефактите към двата паралелни реда от счупени колони, оформящи центъра на изложбата. Спря и погледна компаса.

- Ориентирани са от изток на запад - отбеляза той.

- Точно като Храма?

- Да - потвърди той. - Точно като Храма.

Ели отиде до източния край на колоните, докосна благоговейно една от тях и продължи още няколко крачки по-нататък.

- Олтарът трябва да е бил тук - заключи той, посочвайки с малката си ръка към празното пространство в края на пещерата. - До олтара е имало ям¹, голямото бронзово корито, където свещениците се измивали преди и след жертвоприношението. В седма глава на „Царе“² е описано много подробно. Казва се, че било десет лакти от единия до другия край и пет лакти високо. Стояло върху дванайсет вола.

- „Три гледаха към север - цитира Габриел, - три гледаха към запад, три гледаха към юг и три гледаха към изток; морето стоеше върху тях.“

- „И заднищата им бяха обърнати навътре под него“ - довърши Лавон. - Имало е още десет по-малки корита, където измивали жертвите, но ям бил запазен за свещениците. Вавилонците го разтопили, когато изгорили Първия храм. Същата съдба сполетяла двата големи бронзови стълба, които се издигали пред входа на улам, притвора.

- Единият отдясно, а другият отляво - допълни Габриел.

- Десният се наричал Яхин.

- А левият - Воаз.

Габриел чу пращене в слушалката си, последвано от гласа на Узи Навот.

- Опитваме се да стигнем до вас възможно най-бързо

- уведоми ги Навот. - Полицията и армията влязоха в комплекса на Храмовия хълм през източните порти. Срещат съпротива от силите за сигурност на Вакъфа и от арабите, излизащи от, Ал Акса“. Над главите ви се разиграва една много грозна сцена.

- Ще стане много по-грозна, ако тази бомба експло-дира.

- Сапьорите идват с втората вълна.

- След колко време, Узи?

- Няколко минути.

- Намери Даруиш.

- Вече го търсим.

Когато Навот замълча, Габриел погледна към Лавон. Той се взираше към тавана на пещерата.

- Яхин и Воаз са били увенчани с капител, украсен с кринове и нарове - обясни той. - Сред учените се водят дебати дали са били самостоятелни, или са подкрепяли трегер или покрив. Аз винаги съм бил привърженик на втората теория. В крайна сметка, защо Соломон ще сложи портик пред къщата на Бога и ще го остави непокрит?

- Трябва да се махаш оттук, Ели. Аз ще остана с бомбата, докато пристигнат сапьорите.

Лавон сякаш не го чу. Направи две тържествени стъпки напред, все едно че влизаше в самия Храм.

- Вратата, водеща отулам в хей кал, основната зала на Храма, била изработена от кипарисово дърво, но стълбовете при входа били от маслинено дърво. Те изгорели, когато Навуходоносор подпалил Първия храм. - Спря и постави нежно ръка върху едната колона. — Но не е успял да изгори тези.

Габриел мина покрай скована набързо маса, отрупана с монети и древни инструменти, и се вмъкна между двете колони. Докосна едната и попита Лавон какво е станало с тях, след като Навуходоносор е разрушил Храма.

- Светото писание е неясно, но винаги се приема, че вавилонците са ги хвърлили през стените на Храмовия хълм в долината Кедрон. - Погледна Габриел с печална усмивка. - Звучи ли ти познато?

- Много - отговори Габриел.

Лавон отиде до другата колона. Тя бе висока около два метра и половина и обгоряла от едната страна.

- „Предадоха на огън Твоето светилище - цитира той Псалом 74*; - съвсем оскверниха жилището на Твоето име.“

- Трябва да тръгваш, Ели.

- Къде да отида? Горе при бунта?

- Проправи си път през акведуктите обратно до тунела в Западната стена.

- И какво да правя, ако се натъкна на още една група воини на Саладин? Да се бия с тях с кирката си като кръстоносец?

- Вземи пистолета ми.

- Не знам какво да правя с него.

- Бил си в армията, Ели.

- Бях фелдшер.

- Ели - възкликна отчаяно Габриел, но Лавон вече не го слушаше. Придвижваше се бавно от колона до колона със смесено изражение на удивление и гняв.

- Трябва да са ги измъкнали от долината през 538 г. пр.Хр., когато Персийската империя е позволила строителството на Втория храм. И когато Ирод е обновил мястото пет века по-късно, той вероятно ги е използвал като част от основите, което обяснява защо Вакъфът ги е намерил, когато са разкопавали тук. Били са твърде големи, за да ги занесат до сметището или да ги хвърлят отново в Кедройската долина, и са ги скрили тук, заедно с всичко останало, което са отмъкнали от планината.—Той огледа широката пещера. - Дори ако можехме да измъкнем този материал оттук, той вече не притежава подходящия контекст. Сякаш е бил...

- Плячкосан — довърши мисълта му Габриел.

- Да. Плячкосан.

- Ще го измъкнем, Ели, но ти наистина трябва да тръгваш.

- Няма да оставя тези неща тук - отговори Лавон. Носеше се от колона до колона, вдигнал лице нагоре. -Съвременните макети и рисунки на Първия храм често слагат покрив над хей кал, но не е имало такъв. Било е открит двор с два етажа стаи от трите страни. А в западния край на сградата е бил давир, Светая светих, където са държали Ковчега на Завета.

Лавон приближи мястото бавно, защото именно там имам Даруиш бе решил да постави бомбата. Не бе обикновена бомба, помисли си Габриел. Цялата Западна стена бе заредена с експлозиви, чакащи да бъдат детонирани. Ако беше нещо по-малко, Габриел може би щеше да успее да го обезвреди, докато някой сапьор му нашепваше в ухото. Но не и това.

- Как, мислиш, са успели да го направят?

- Сигурен съм, че имам Даруиш ще ни разкаже с удоволствие.

Лавон поклати бавно глава.

- Големи глупаци бяхме, когато ги оставихме да контролират това място. Кой знае? Може би трябваше да се държим като всяка друга армия, завоювала Йерусалим.

- Да съборим Купола и „Ал Акса“? Да възстановим Храма? Със сигурност не вярваш, че това щеше да е пра-вилно, Ели.

- Не - призна той, — но в такъв момент ми е позволено да си представя какво би могло да е.

Габриел си погледна часовника.

- Колко минути остават?

- Ако Дина е права...

- Дина винаги е права - прекъсна го Лавон.

- Двайсет и пет минути - отговори Габриел. - Ето защо трябва да се махаш оттук.

Лавон обърна гръб на бомбата и вдигна ръце към колонадата.

- Няма нито един автентичен артефакт от Първия или от Втория храм. Нито един. Поради тази причина палестинските лидери успяват да убедят хората си, че Храмовете са мит. И поради тази причина те крият тези колони в една дупка на петдесет метра под земята. - Погледна към Габриел и се усмихна. - И поради тази причина аз няма да напусна планината, докато не се уверя, че колоните са в безопасност.

- Те са просто камъни, Ели.

- Знам - отвърна той. - Но са моите камъни.

- Наистина ли искаш да умреш заради тях?

Лавон замълча за момент. После се обърна към Габриел.

- Ти имаш красива жена. Може би някой ден ще имаш и красиво дете. Друго красиво дете - допълни. - За мен... тези камъни са всичко, което имам.

- Ти си ми като брат, Ели. Няма да те оставя.

- Значи, ще умрем заедно - заключи Лавон - тук, в къщата на Бога.

- Сигурно има и по-лоши места за умиране.

- Да - съгласи се той. - Сигурно има.

В този момент имам Хасан Даруиш стоеше на прага към подземната структура, построена по негово нареждане, слушайки как двамата евреи си говорят на древния си език. Даруиш познаваше и двамата. Единият беше видният библейски археолог Ели Лавон, критик на Вакъфа и на строителните му проекти. Другият, с посивелите слепоочия и зелените очи, беше Габриел Алон, убиецът на палестинските герои. Даруиш не можеше да повярва на късмета си. Присъствието на двамата щеше да затрудни задачата му. Но щеше и да подслади пътуването му към рая.

Имамът извърна поглед от двамата и погледна към експлозивното устройство, положено в руините на Първия еврейски храм. Мъжът, наречен господин Фарук, бе инсталирал ръчен спусък за детонатора за подобен сценарий и бе инструктирал Даруиш как да го задейства. Трябваше само едно щракване на ключа.

Точно тогава Даруиш чу тропота от ботуши по акве-дукта. Изглежда, евреите бяха проникнали през защитата на Вакъфа. Опит за повторение на историята. Този път светилищата на исляма нямаше да паднат в ръцете на неверниците, както през 1099 г., когато кръстоносците бяха обсадили Йерусалим. Този път щеше да е различно. Трябваше само едно щракване на ключа.

Имамът затвори очи и мислено рецитира стиха на меча от Корана: „Убивайте съдружаващите, където ги сварите, и ги хващайте, и ги обграждайте, и ги причаквайте на всяко място за засада!“*. После нахлу в музея на древните евреи и откри огън.

Първите изстрели улучиха древните колони и запратиха парченца горещ варовик във врата на Габриел. Вдигайки поглед, той видя как Хасан Даруиш тича по пода на пещерата, изкривил лице в омраза, родена от вярата, историята и от хилядите унижения, големи и малки. Габриел вдигна веднага оръжието си и стреля по имама, докато куршумите свистяха в ушите му. Стреля както на стрелбището във Ватикана, изстрел след изстрел без пауза, докато от лицето на имама не остана нищо. После се обърна и видя Ели Лавон грохнал на земята, прегърнал основата на едната колона. Габриел притисна длан към огнестрелната рана на гърдите му и я държа така, докато животът напускаше очите му. „

- Не умирай, Ели - прошепна той. - Проклет да си, Ели, моля те, не умирай.

¹ Думата на иврит за „море“. - Б. пр.

² В Библията - „Трета книга Царства“, 7:23, 25-26. - Б. р.