Паломино

12

В сребристия мрак на ранната утрин Тейт Джордан даде сигнал и двайсетината каубои пришпориха конете и го последваха към главната порта. Днес повечето от тях щяха да карат млади бичета на кастрация и Тейт, придружен от малка група, пое към тесния каньон наблизо да провери дали мостът не е паднал. След час стигнаха на мястото и установиха, че всичко е наред, ала на връщане откриха две ударени от мълния дървета, които бяха съборили покрива на навес и бяха повредили инструментите и трактора под него. В продължение на два часа разчистваха клоните, проверяваха инструментите и се опитваха да подкарат трактора. Накрая пуснаха в действие огромен трион, за да махнат падналите дървета. Работата бе ужасно тежка, особено за Саманта, и когато най-сетне направиха почивка за обяд, дългата й руса коса бе прогизнала от пот, а дебелата фланелена риза се бе лепнала за гърба й.

— Кафе, Сам?

Тейт й подаде канче както на всички останали и за част от секундата й се стори, че в погледа му е спотаено нещо, предназначено само за нея. Ала след малко, когато започна да й нарежда какво да прави с повредените инструменти, реши, че вниманието му е било плод на собственото й въображение. Очевидно отношенията им отново бяха строго служебни. Към края на деня Сам напълно се увери в това. Тейт се държеше с нея добре, както и с всички останали, подхвърли й една-две шеги и й нареди да си почине, като видя, че е на края на силите си. Ала не й отдели специално внимание, не й каза една насърчителна дума, въпреки че тя се стараеше да работи наравно с мъжете. Когато се прибраха и оставиха конете в преградите им, Тейт не спря да поговори с нея, а веднага излезе от конюшнята и се запъти към своята къщичка недалеч от голямата трапезария.

— Труден ден беше днес, а, Саманта — извика й през рамо Джош, който сваляше седлото от коня си.

Тя кимна в отговор и хвърли поглед към отдалечаващия се гръб на Тейт, чудейки се дали миговете в далечната хижа не са били един вид отклонение, кратко припламване, при което и двамата са загубили контрол над себе си, а сетне отново са влезли в релсите.

Изведнъж изпита облекчение, че не се бе поддала на мощното притегляне, което почувства тогава. Сега той положително щеше да й се надсмива. Тази мисъл проблесна в съзнанието й и отлетя, докато се мъчеше да си спомни какво й бе казал Джош.

— Изглеждаш като пребита.

— Всички сме така. Работата тук винаги е тежка. — Ала това очевидно не я огорчаваше. Радваше се, че й бяха спестили целодневното кастриране на младите бикове. Доколкото си спомняше от своите предишни посещения тук, то бе доста неприятно, свързано с много кръв. Определено предпочиташе да прекара деня, както го бе прекарала: борейки се с клоните на поразените дървета и земеделските сечива под съборения навес. — До утре! — помаха му с уморена усмивка и се запъти към голямата къща, изведнъж закопняла да вземе горещ душ, да хапне нещо и веднага да се пъхне в топлото легло. С всеки изминал ден животът й в ранчото ставаше сякаш все по-прост. Спеше, ставаше, хранеше се и работеше до пълно изтощение. Но тъкмо това й беше необходимо. Почти не й оставаше време за размишления. Макар че напоследък явно не можеше да се отърве от някои мисли: непрекъснато си представяше лицето на Тейт, когато стояха един до друг в хижата и разговаряха за Бил и Каро… и за самите себе си.

Саманта влезе в приветливата селска къща и извика на Каролайн, но я посрещна само тишина. След няколко минути намери в кухнята бележка, в която се казваше, че Каролайн и Бил Кинг са заминали на сто и петдесет километра. Имало проблеми с някои от данъчните документи, които не можели да се обяснят по телефона, тъй че двамата отишли да се срещнат със счетоводителя. Щели да се върнат или късно вечерта, или на другата сутрин. Очевидно и в двата случая беше излишно да ги чака. Във фурната имаше печено пиле, до него голям печен картоф, а в хладилника — салата. Ала въпреки тежката работа през деня Сам откри, че не е толкова гладна, колкото й се бе сторило преди малко. Перспективата да вечеря сама не й се виждаше особено привлекателна. Реши, че по-късно ще си направи сандвич, бавно влезе в дневната и почти без да мисли, включи телевизора. И веднага бе разтърсена от нещо като токов удар: гласът на Джон изгърмя в уютната стая и миг след това на екрана се появиха надутият корем и усмихнатата физиономия на Лиз. Случилото се отново я завладя с пълна сила и докато ги гледаше, в очите й се появи същата тъга, която бе донесла със себе си от Ню Йорк. Седеше като омагьосана от двамата усмихнати водещи на вечерните новини, неспособна да се откъсне от болезнената гледка.

Беше се вторачила в тях и слушаше обичайното им дърдорене, когато изведнъж си даде сметка, че от няколко минути се чука на вратата. Щракна бутона, те изчезнаха от екрана и леко присвила очи от болка, тръгна да види какво има. Предпазливото нюйоркско „Кой е?“ беше забравено. Тук можеха да се очакват само работници от ранчото или приятели, злосторници просто нямаше. Щом отвори, погледът й опря в морскосиня карирана риза и познато дочено яке и бързо запълзя нагоре, докато стигна до лицето на Тейт Джордан.

— Здрасти, Тейт. — Застанала на прага, тя изглеждаше уморена и разсеяна, мислите й все още се въртяха около образите на бившия й съпруг и неговата нова жена.

— Случило ли се е нещо? — Той веднага се разтревожи от вида й, но Сам поклати глава. — Имаш вид на човек, получил лоши новини.

— Не — отвърна неопределено тя. Дори да се чувстваше отвратително, това едва ли можеше да се нарече „новина“. — Няма такова нещо. Предполагам, че просто съм уморена.

Усмихна му се, но това не бе непринудената спокойна усмивка, с която Тейт бе започнал да свиква, и той се запита какво ли я е огорчило така. Помисли си, че може да е разговаряла по телефона с Ню Йорк или пък да е получила гадно писмо от бившия си съпруг.

Познаваше това състояние от кавгите с жена си преди години.

— Днес се съсипа от работа, малка Паломино. — Усмивката му идваше като награда в края на труден ден и този път Сам му я върна от все сърце.

— Радвам се, че си го забелязал. — Но вече й бе известно, че Тейт Джордан вижда всичко. Това бе едно от качествата, заради които беше толкова ценен за ранчото. Той познаваше всичките си хора, знаеше как работят, доколко са лоялни и всеотдайни, какво получават и какво дават на ранчото във всяко едно отношение. Сам го погледна въпросително и отстъпи встрани. — Няма ли да влезеш?

— Не исках да те притеснявам, Сам — моментално се сконфузи той и се отдръпна. — Просто разбрах, че Бил и Каролайн са заминали да се срещнат със счетоводителя. Казах си, че няма да е зле да проверя как си. Не искаш ли да отидем до трапезарията и да вечеряме?

Сам беше трогната от неговата загриженост и изведнъж й се стори, че усмивката му изразява нещо повече. Ала никак не беше лесно да се разгадаят мислите на Тейт Джордан. Имаше моменти, когато дълбоките зелени очи не издаваха абсолютно нищо, още по-малко пък набразденото му лице. — Вечеряла ли си вече?

Миризмата на печеното пиле във фурната достигаше чак дотам и Сам поклати глава.

— Не. Каролайн ми е оставила пиле, но не бях… нямах време да… — Неочаквано се изчерви при мисълта, че бе седяла и гледала вечерните новини, вместо да се нахрани. Сетне махна с ръка към кухнята и наклони глава настрани, отмятайки назад гъстите руси коси.

— Искаш ли да вечеряме тук, Тейт? Има много ядене. — Можеха да си разделят картофа, разполагаха с цяло пиле, а салатата бе достатъчно голяма да нахрани половината мъже в ранчото. Каролайн винаги готвеше като за цяла армия — навик от годините, прекарани сред каубои и приятели.

— Няма ли да те затрудня? — Той очевидно се колебаеше, сякаш изведнъж се бе почувствал твърде висок за ниските тавани в къщата, ала Саманта бързо поклати глава.

— Не бъди глупав. Каролайн е оставила храна, която ще стигне за десет души.

Тейт се засмя и я последва в кухнята. Докато бъбреха за ранчото и за работата през деня, тя сложи масата и след няколко минути двамата се заеха с пилето и салатата, все едно че вечеряха заедно всеки ден.

— Как е в Ню Йорк? — погледна я той с усмивка, когато се нахрани.

— О… лудница. Предполагам, че тази дума го характеризира най-точно. Твърде многолюдно, твърде шумно, твърде мръсно, но в същото време и възбуждащо. Като че всеки непрекъснато е зает с нещо: да ходи на театър, да започва нов бизнес, да играе балет, да фалира, да забогатява, да печели слава. Ню Йорк наистина не е град за простосмъртни.

— А ти? — Сам бе станала да налее кафето и той я наблюдаваше внимателно.

— Преди мислех, че това ми харесва — вдигна рамене тя. Сложи на масата двете чаши димящо кафе и седна на мястото си. — Но вече не съм толкова сигурна. В момента всичко ми изглежда ужасно далечно и не особено важно. Странно, преди не можех дори да изляза да си подстрижа косата, без да се обадя поне три пъти в офиса, за да се уверя, че нещата са наред. А сега ме няма почти от три седмици, и свърши ли се светът? Нито за тях, нито за мен. Сякаш никога не съм живяла там. — Ала знаеше много добре, че ако тази нощ отлети обратно, още на другата сутрин ще й се струва, че никога не е заминавала, и отново ще е убедена, че за нищо на света не би заминала. — Според мен работата е там, че Ню Йорк действа като наркотик. Когато се пребориш с пристрастяването, всичко е наред, ала докато си зависим — внимавай! — топло му се усмихна тя.

— Попадал съм на такива жени! — Очите му гледаха закачливо над поднесената към устните му изящна бяла чаша с димящо кафе.

— Така ли, господин Джордан? Би ли ми разказал за тях?

— Не. — Той отново се усмихна. — Ами ти? Имаш ли си някого, който те чака в Ню Йорк, или си избягала и от това?

След този въпрос очите на Сам за момент станаха сериозни, после тя поклати глава.

— Не съм бягала, Тейт. Заминах. На ваканция… — Отново се поколеба и добави: — Прекъсване. Струва ми се, така го нарекоха в службата. И не, там не ме чака никой. Мислех, че онзи ден си разбрал всичко.

— Никога не е излишно човек да попита.

— Не съм излизала с никого след мъжа ми.

— От август? — Сам бе изненадана, че е запомнил, но кимна. — Не намираш ли, че вече е крайно време?

Не искаше да му казва, че тъкмо в този момент мисълта за това не й е съвсем чужда.

— Може би. Всичко ще стане, когато му дойде времето.

— Тъй ли? — нежно промълви той, наведе се към нея и я целуна както преди. Сърцето на Сам лудо заблъска срещу масата, тялото й се устреми към него. Едната ръка на Тейт нежно повдигна лицето й, докато другата милваше копринените й коси. — Господи, толкова си хубава, Сам. От теб ми спира дъхът, знаеш ли? — Целуна я отново, после избута чиниите в другия край на масата и я притисна към себе си. Накрая и двамата останаха без дъх. Тогава Сам внимателно се отдръпна и на устните й се появи лека смутена усмивка.

— Леля Каро би била шокирана, Тейт.

— Нима? — Не изглеждаше убеден. — Не знам защо, но се съмнявам в това. — И двамата мислеха за Каролайн и Бил Кинг и тяхното малко пътуване. Те сигурно щяха да прекарат нощта заедно някъде по пътя. Сам отново си спомни за тайното им убежище, Тейт бе понесен от въображението си в същата посока и на устните му се появи усмивка. — Ако не беше толкова тъмно, можехме да вземем конете и да отидем. Там ми беше хубаво с теб, Сам.

— В хижата ли? — Веднага разбра за какво й говори той.

— Онзи ден имах чувството, сякаш тя е направена само за нас — каза Тейт с милващ глас и се изправи. Сам му се усмихна, той бавно я издърпа за ръцете и тя застана пред него, чувствайки се смалена: редом с Тейт високата й стройна фигура изглеждаше дребна. Той изведнъж я притегли към себе си, гърдите й се притиснаха в неговите и устните й жадно се впиха в устните му. Нежно милваше косите й, гърба й. После се отдръпна и каза шепнешком: — Знам, че звучи откачено, Сам, но те обичам. Разбрах го още когато те видях за пръв път. Исках да те докосна, да те прегърна и да прокарам ръце през тези коси като грива на паломино. — Усмихна й се нежно, ала Саманта изглеждаше замислена. — Вярваш ли ми, Сам?

Големите й сини очи намериха неговите, но погледът им беше тревожен.

— Не знам в какво да вярвам, Тейт. Мислех си за онова, което ти казах в хижата: че за мен няма да е достатъчно само да се любя с някого. Затова ли ми говориш тези неща?

— Не — отвърна той, все още шепнешком. Устните му бяха близо до ухото й, целуваха я по шията. — Говоря ги, защото ги мисля. От онзи ден непрекъснато мисля за теб. Това, което искаш ти, не се различава от онова, което чувствам аз. — Тейт хвана ръцете й и гласът му стана по-силен. — Само че ти очакваш от мен да изразя чувствата си с думи. Аз не съм свикнал да го правя. По-лесно ми е да кажа „Искам да те любя“, отколкото „Обичам те“. Но никога не съм срещал жена, която да съм желал така силно, както желая теб.

— Защо? — попита тя с дрезгав шепот и сякаш цялата болка, която й бе оставил Джон, се събра в очите й. — Защо ме желаеш?

— Защото си толкова хубава… — Той протегна силните си, ала много внимателни ръце и нежно докосна гърдите й. — Защото ми харесва как говориш и как се смееш… и как яздиш онзи проклет кон на Каро… как работиш като вол наравно с мъжете, въпреки че не си длъжна… Защото ми харесва — ухили се той и ръцете му се плъзнаха надолу — дупето над тези стройни крака. — Тя се разсмя и нежно го отблъсна. — Това не е ли достатъчна причина?

— Достатъчна причина за какво, господин Джордан? — Тонът й вече бе шеговит.

Сам се отдръпна и започна да разтребва масата, но той нетърпеливо грабна чиниите от ръцете й и ги остави. Сетне я вдигна с лекота, изнесе я от кухнята, прекоси дневната и стигна до дългия коридор, който водеше към нейната стая.

— Това ли е пътят, Саманта? — Гласът му беше по-нежен от всякога, а очите му изгаряха нейните. Тя искаше да му каже да спре, да се върне, ала откри, че не може. Само кимна и посочи с ръка нататък по коридора, а после внезапно прихна и се дръпна от него.

— Хайде, Тейт… стига. Пусни ме долу!

Той се разсмя заедно с нея, ала не я послуша. Вместо това спря пред една полуотворена врата в края на коридора.

— Твоята ли е?

— Да. — Сгушена в прегръдките му като малко дете, тя кръстоса ръце. — Обаче не съм те канила да влизаш, нали?

— Така ли? — Веждата му се изви нагоре, той прекрачи прага и се огледа с интерес. После без повече приказки я сложи на леглото, притисна я към гърдите си и я целуна жадно по устните. Изведнъж играта бе свършила и надигналата се страст завари Саманта съвсем неподготвена. Тя бе стъписана от силата, с която Тейт я притискаше към себе си, от ненаситността на устните, на ръцете и тялото му, неудържимо устремено към нейното. Само след миг той вече лежеше до нея и дрехите сякаш се топяха от телата им. Сетивата й бяха отворени само за велурения допир на неговата кожа, за нежността на ръцете му — все така търсещи и все така вълнуващи, за дългите крака, обвити около нейните, и устата, която изпиваше нейната. Прегръщаше я все по-силно, а тя се притискаше в него, стенейки тихо, копнеейки да му принадлежи. Тогава той се отдръпна, в настоятелния му поглед се четеше безмълвен въпрос. Тейт Джордан никога не бе обладавал жена, нямаше да обладае и тази, нито сега, нито когато и да било, ако и тя не споделяше желанието му, ако не беше сигурен в това. Сам бавно кимна и след миг неговата плът мощно и неудържимо навлезе в нейната. Изстена силно от удоволствие, когато Тейт проникна още по-дълбоко, и с нов стон се предаде на екстаза, до който той я довеждаше отново и отново.

Сякаш бяха минали часове. Стаята бе тъмна, къщата — притихнала, и Саманта усещаше до себе си дългото му силно тяло, спокойно, задоволено. Той нежно докосна с устни шията й.

— Обичам те, Паломино. Обичам те.

Думите му звучаха искрено, но тя изведнъж изпита желание да попита „Наистина ли?“ Възможно ли беше? Как да повярва, че някой отново ще я обича от все сърце? Ще я обича напълно съзнателно, ще я обича, без да я наранява, ще я обича и няма да я напусне? От ъгълчето на окото й неочаквано се отрониха няколко сълзи и тупнаха на възглавницата. Тейт я погледна тъжно и кимна с разбиране. После я взе в прегръдките си и я залюля леко, напявайки й ласкави безсмислени думи като на ранено животно или беззащитно дете.

— Всичко е наред, малката ми. Вече всичко е наред, аз съм тук с теб…

— Извинявай… — приглушено промълви тя. Сдържаните сякаш цял живот ридания внезапно се отприщиха и насъбралата се болка излетя от нея като ято подплашени птици.

Останаха така, вкопчени един в друг, почти цял час, а когато сълзите й секнаха, Сам усети до себе си познато раздвижване, усмихна се и протегна ръка да го докосне и да го насочи към същото място.

— Добре ли си вече? — дрезгаво прошепна той и тя кимна в мрака. — Отговори ми!

— Добре съм.

Но Тейт не се решаваше да отиде по-далеч. Очите му бяха приковани към нейните.

— Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм.

Не намираше думи да изрази своята благодарност, затова му я показа с тялото си. То се изви към него като дъга и в пълна мяра му върна получаваното удоволствие. Преди да срещне Тейт Джордан, Саманта не бе познавала подобно абсолютно сливане. Когато заспа редом с него, на устните й играеше щастлива усмивка.

На другата сутрин будилникът до леглото й иззвъня в обичайното време, тя се усмихна и бавно отвори очи, очаквайки да намери Тейт до себе си, ала откри само пъхнатата под часовника бележка. Той я бе оставил в два часа сутринта, когато тихо се бе измъкнал от леглото. Бе нагласил будилника и бе написал няколко думи на парче хартия: ОБИЧАМ ТЕ, ПАЛОМИНО. Саманта ги прочете и отново се отпусна на възглавницата, затвори очи и се усмихна. Този път нямаше сълзи.