Паломино

21

Позвъни в ранчо „Лорд“ в шест часа същата вечер. Бе седнала в своя апартамент по хавлия и погледът й, за кой ли път вече, се луташе по безрадостния декор. Докато чакаше някой да вдигне телефона, реши, че ако остане тук, ще трябва да направи нещо за вида на жилището си.

— Ало? — Беше Каролайн и Сам веднага се усмихна.

— Господи, колко ми е приятно да чуя гласа ти!

— Сам? Добре ли си?

— Добре съм. В момента работя по страхотен проект. И освен че исках да разбера как сте всички там, трябва да те помоля за една услуга, но ако не ти е по вкуса, няма да настоявам.

— Първо кажи ти как си и как се чувстваш в Ню Йорк.

Саманта забеляза, че гласът на Каролайн звучи уморено, но го отдаде на напрегнатата работа през деня и подробно разказа за завръщането си, колко мрачен й се е сторил апартаментът, как се е почувствала в агенцията след толкова време. Сетне, преливаща от вълнение, се похвали с успеха си и сподели, че следващата седмица тръгва да търси нови места за снимки.

— Разбираш какво означава това, нали? — Гласът й направо трептеше. — Означава, че има вероятност, само вероятност, нищо повече, ако ми провърви… — не посмя да го изрече високо и завърши изречението шепнешком — да намеря Тейт. Господи, ще пребродя цялата страна…

Каролайн замълча за момент.

— Заради това ли го правиш, Сам? — Усещаше се, че й е мъчно за приятелката й. Искаше й се Сам да забрави този мъж. В последна сметка така щеше да е най-добре за нея.

— Не, не заради това — поохлади се Саманта. Бе доловила неодобрението в гласа на по-възрастната жена. — Но то е причината да съм толкова развълнувана. Открива ми се страхотна възможност.

— Във всеки случай — в професионално отношение, бих казала. Ако клиповете станат толкова хубави, колкото, изглежда, очакваш, може да напреднеш много в кариерата.

— Надявам се да станат, обаждам ти се отчасти и заради тях. Лельо Каро, какво ще кажеш, ако снимаме в ранчото?

Въпросът беше прям и честен, ала в другия край на линията настъпи кратко мълчание.

— Нищо, Сам, много би ми било приятно. Ако не друго, поне бихме имали повод да се видим. Но се опасявам, че точно сега не може да става и дума за такова нещо. — Гласът й леко потрепна и Саманта се намръщи.

— Случило ли се е нещо, лельо Каро?

— Да. — Тя изхлипа тихо, ала бързо се взе в ръце. — Всъщност не. Аз съм добре. Бил прекара лека сърдечна криза миналата седмица. Нищо сериозно. Той вече се прибра от болницата и лекарят казва, че няма защо да се безпокоим излишно, но… — Изведнъж отново се разплака. — О, Сам, мислех, че ако нещо се случи… Не знам какво бих правила. Не бих могла да живея без него. — Призракът на смъртта за пръв път пресичаше пътя им и Каролайн бе ужасена, че може да загуби най-близкия си човек. — Ако нещо се случи с Бил, аз няма да го преживея. — В слушалката се чуваха тихите й ридания.

— Боже мой, защо не ми се обади? — Саманта беше потресена.

— Не знам, всичко стана толкова бързо. Останах с него в болницата, а откакто го изписаха, съм ужасно заета. Държаха го само една седмица и лекарят каза, че няма нищо сериозно… — Каролайн се повтаряше в притеснението си.

Сам почувства, че и в нейните очи напират сълзи.

— Искаш ли да дойда?

— Не ставай глупава.

— Говоря сериозно. Тук не им трябвам. Живели са без мен цялата зима, ще се справят чудесно. Особено сега, след като им свърших основната работа. Трябва само да намерят подходящи места за снимките и после ще наемат продуцент. Мога да бъда при теб още утре, лельо Каро. Искаш ли ме?

— Винаги те искам, скъпа — усмихна се през сълзи по-възрастната жена. — И много те обичам. Но ние сме добре, наистина. Ти се грижи за своите реклами, а аз ще се грижа за Бил и той ще се оправи. Просто не мисля, че е разумно точно сега да се нарушава…

— Разбира се, че няма. Извинявай, че те помолих, но всъщност не съжалявам. Ако не бях те попитала, така и нямаше да науча за Бил. Не е честно, че не ми се обади. Сигурна ли си, че ще се справиш?

— Определено. И ако ми трябваш, ще те повикам.

— Обещаваш ли?

— Най-тържествено. — Каролайн отново се усмихна. Тогава Саманта попита тихо:

— Той в къщата ли е? — Надяваше се да е отстъпил, така щеше да е по-лесно за леля Каро и много по-приятно за него. Ала отсреща се чу въздишка.

— Не, разбира се, че не е. Толкова е опърничав, Сам! Стои си в старата къщурка. Сега аз влизам и излизам тайно по цяла нощ.

— Това е смешно. Не можеш ли да кажеш пред хората, че ще го сложиш в стаята за гости? Господи, та той е управител там почти от трийсет години, толкова ли ще е шокиращо?

— Бил мисли така, а аз не бива да го разстройвам, тъй че правя, каквото иска той.

— Мъже! — изсумтя Сам и Каролайн прихна.

— Напълно съм съгласна с теб.

— Е, поздрави го от мен и му кажи да я кара по-кротко. Ще ти се обадя след няколко дни да видя как е. — И преди да затвори, извика на старата си приятелка: — Обичам те, лельо Каро.

— И аз те обичам, Сам.

Вече ги свързваше и общата тайна, съдбата на жени, влюбени в наемни работници в ранчо и принудени да живеят под тежестта на безумните правила на ухажване, разграничаващи двете съсловия. Сега, след като едва не загуби възлюбения си управител, Каролайн изведнъж разбра колко голяма е мъката на Сам.