Паломино

27

— Добре съм, майко, наистина… Не ставай глупава… няма защо да идваш… О, за Бога… Да, разбира се, че съм още в гипс, но тук ми е много добре. Не, не искам да ме местят в Атланта. Преди три седмици ме прехвърлиха тук от Денвър, няма нужда повече да се местя… защото тук съм си у дома, майко. В Атланта не познавам никого. Да, разбира се, ще имам теб и Джордж… Стига, майко… моля те! Не го мразя… — Тя завъртя очи, обърнала глава към Мелинда, която тъкмо влизаше в болничната й стая, направи ужасна гримаса и, сочейки слушалката, произнесе само с устни „майка ми“. Мелинда се засмя. — Честно ти казвам, майко, лекарят е чудесен, аз го харесвам… Знам, че е компетентен, защото той ми го каза и майка му го обича. Хайде, мамо, позволи ми да си отдъхна. Добре съм и ще ти позвъня. Можеш да ми се обаждаш. Когато се възстановя достатъчно, ще дойда в Атланта… Не знам кога ще ми позволят да си отида вкъщи… но ще ти кажа. Обещавам… Не, майко, трябва вече да прекъсвам… сестрата ме чака… Не, не може да говориш с нея… Довиждане, майко. — Саманта сложи слушалката и изстена.

— Здрасти, Мели. Господи, какво толкова съм прегрешила, та за капак на всичко да се разправям и с майка ми?

— Тя просто е разтревожена за теб, Сам.

— Знам. Но ме побърква. Иска да дойде да ме види. С Джордж, който много държи да говори с лекаря ми и да обърне цялата болница с краката нагоре. Кажи, с какво може да помогне на натрошения ми гръб мъж от Джорджия, който знае само да слухти, да души и да крещи? — Мели се засмя на дадената от нея характеристика. — Как е животът при вас?

— Добре. А ти как си?

— Отегчена. Искам да си ида у дома.

— Те какво казват?

— Говорят ми някакви глупости за търпение. Как е моята съименница? — Сам цяла засия при мисълта за бебето.

— Много е добре — усмихна се и Мели. — На два месеца прави повече неща, отколкото момчетата правеха на четири.

— От името е — увери я ухилено Саманта. — Внимавай само да стои далеч от конете. — Мели не каза нищо и Сам въздъхна. — Бих искала да знам колко още ще ме държат тук.

Но Мелинда подозираше, че всъщност едва ли ще пожелае да го научи. Чарли й бе споменал, че вероятно ще остане в болницата цяла година.

Всички дойдоха да я видят, включително Харви, който седеше неспокойно на ръба на стола, мачкаше шапката, подмяташе лулата си и гледаше изплашено безпомощната Сам в нейното гипсово корито.

— За Бога, Харви, не се стягай толкова. Няма да те ухапя.

— Ще ми подпишеш ли клетвена декларация?

— С най-голямо удоволствие. — Той се усмихна печално и Сам го попита кога ще му дойде ума, та да я уволни.

— Не мога, Сам. Пазя си те за стари години. Освен това току-що гледах пилотното копие на първия клип от голямото ти приключение на Запад. Сам — той почти се задъхваше от възторг, — дори да не направиш нищо повече в живота си, а само да си лежиш тук и да лапаш шоколадови бонбони, имаш с какво да се гордееш.

— Чак толкова ли е хубав? — удивено попита тя. Харви, общо взето, не беше особено разточителен в похвалите. Но сутринта Чарли също й бе казал, че филмът е изключително сполучлив.

— Нещо повече, невероятен е. А разправят, че останалите ще са още по-добри. Скъпа моя, респектиран съм.

Известно време тя го гледа мълчаливо, после се ухили и рече:

— Трябва да съм на смъртно легло, за да говориш така.

— Едва ли. Ще ти го запишем на касета и ще ти донесем видео, за да го видиш, преди да го излъчим. Опасявам се, че след всичко това наистина ще трябва да те направя директор на творческия отдел и да си взема шапката.

— Не ми излизай с тези номера, Харви — погледна го строго Сам. — Не искам проклетото ти място, така че си стой, където си, или аз ще остана тук.

— Боже, опази!

Той я посещаваше един-два пъти седмично, Чарли прескачаше често през обедната почивка, Хенри Джоунс-Адамс бе идвал да я види вече два пъти, всеки път с кутия от божествените шоколадови бонбони „Годайва“, а приятелят му й бе изпратил красив жакет за над нощницата от „Бъргдорф“, който тя с нетърпение чакаше да облече, веднага щом се отърве от обемистия гипс. Дори от Джорджи, френския пудел, бе получила книга и картичка с пожелания за скорошно оздравяване.

Ала след седмица Сам има посещение, което сложи край на всички други. Без да се съобразява с нейните протести, майка й пристигна със съпруга си от Атланта и направи каквото можа да обърне цялата болница наопаки. Прекара няколко часа, опитвайки се да убеди Саманта да съди агенцията, защото ако не били смешните им клипове, тя нямало да предприеме това пътуване. Възложената й работа била явно опасна, тях изобщо не ги било грижа за нея, а шефът й без съмнение бил някакъв ненормалник, който не давал и пет пари, че сега е прикована към леглото. Саманта бе така вбесена от цялото й поведение, че й каза да си върви. Ала се наложи да отстъпи, защото тя се разплака и я нарече садистка и неблагодарница, готова да разбие сърцето на собствената си майка. С една дума, срещата беше изтощителна и Саманта остана бледа и разтреперана, но далеч не така съсипана, както след второто посещение на другия ден. Двамата с Джордж влязоха в болничната стая с погребални физиономии, виждаше се, че майка й е плакала, и още щом седна, отново се разрева.

— За Бога, майко, какво има? — Саманта се изнервяше само като ги гледаше, и без това беше вече разстроена.

Сутринта се беше обадила на Каролайн Лорд да попита как е Бил и бе разбрала, че той е получил втора сърдечна криза, по-сериозна от първата. А тя беше в гипсово корито, прикована към леглото в „Ленъкс Хил“, и не можеше да помогне с нищо. Изведнъж се почувства безполезна и безпомощна. Беше решила да не казва на Каро за сполетялото я нещастие, тя бе насъбрала в сърцето си достатъчно болка. Но Чарли я бе изпреварил и й бе съобщил. Възрастната жена бе луда от притеснение, тревожеше се много повече за нея, отколкото за Бил. Както всички, които се занимават с коне, Каролайн беше наясно с опасностите, които крие ездата, ала въпреки всичко не можеше да се примири със злата съдба на Саманта. Накара я да обещае, че пак ще й се обади. В противен случай щяла сама да я потърси, когато успее да се откъсне за малко от Бил.

Но мислите за леля Каро бяха изтласкани от съзнанието й, пред нея седеше собствената й майка, както винаги елегантна. Беше облечена в син ленен костюм и бяла копринена блуза и носеше спретнати обувчици на токчета, три реда перли и перлени обеци. Макар да бе възпълна шейсетгодишна жена, косата й все още беше необикновено красива. Сега снежнобяла, тя някога бе имала същия златист цвят като косата на Сам. Съпругът й бе висок, хубав мъж и повече приличаше на морски капитан, отколкото на лекар. Беше червендалест, с гърди като каца и буйна бяла коса.

— О, Саманта — проплака майка й и немощно се отпусна на облегалката, а Джордж държеше ръката й.

— За Бога, какво е станало? — Внезапно я връхлетя странното смразяващо чувство, че всеки момент ще й се случи нещо ужасно. Или може би вече се бе случило?

— О, Саманта…

— Господи. — Ако можеше, би изпищяла или просто би тропнала с крак. Но откакто тялото й бе стегнато в тази, сякаш циментова обвивка, краката само я сърбяха и висяха като мъртви. Известно време се бе тревожила, че са безнадеждно натрошени. Ала всички сестри й казваха, че било нормално да се чувства така в гипсовото корито, и тя се успокояваше с това. — Какво става бе, хора? — Гледаше ги ядосано и враждебно. Нямаше търпение да си заминат. — Не ме дръжте в напрежение.

Но майка й само заплака още по-силно. Вторият й баща беше този, който направи първата стъпка.

— Саманта, тази сутрин говорихме на дълго и на широко с лекаря ти.

— С кого от тях? Аз имам четирима. — Чувстваше се като сприхава дръзка хлапачка и ги наблюдаваше подозрително. Искаше само да си отидат и да я оставят на мира.

Ала вторият й баща бе свикнал да довежда нещата докрай.

— Всъщност говорихме с двама от тях, доктор Уонг и доктор Джоузеф. И двамата бяха много любезни и ни обясниха всичко. — Той я гледаше с явно съжаление, а жена му обърна към него скръбни очи и отново зарила.

— Казали ли са нещо, с което да предизвикат тази истерия? Нещо, което трябва да знам? — Саманта погледна майка си с раздразнение и отново се взря в Джордж.

— Да. И колкото да е мъчително за нас, мислим, че е време да го научиш. Лекарите просто са изчаквали… подходящия момент. Но след като вече сме тук… — Звучеше като добре отрепетирано въведение към заупокойно слово и на Саманта й се прииска да се обърне и да погледне кой лежи в ковчега. Реши, че Джордж прилича на предприемач, а не на морски капитан, и се опита да си придаде любезно изражение. — Сега, когато сме тук, считаме, че е време да го научиш.

— Какво да науча?

— Истината.

При тези думи някъде до сърцето й внезапно звънна тревожен сигнал. Сякаш знаеше, сякаш, без да подозира, го бе разбирала през цялото време, сякаш чувстваше точно какво ще й кажат.

— О?

— Да. Злополуката… Виж, Сам, последствията са тежки. Гръбначният ти стълб е счупен на две места. Цяло чудо е, че не си умряла от шока и травмите, а също и че не си получила мозъчни увреждания, каквито, разбира се, вече е сигурно, че нямаш.

— Виж ти! Благодаря. Това е хубаво. Да чуем сега и останалото. — Сърцето й биеше лудо, но лицето й не издаваше нищо.

— Както ти е известно, в останалото не ти е провървяло толкова, иначе нямаше да си в това злощастно гипсово корито. — Джордж въздъхна леко и продължи: — Онова, което не знаеш обаче и което ние с майка ти, както и лекарите, считаме, че трябва да научиш, дори бих казал, че вече е крайно време да научиш, онова, което не знаеш, Саманта, е — той се поколеба само за секунда, преди да изплюе камъчето, — че сега си паралептичка.

За момент настъпи тишина, тя се бе вторачила в него.

— Какво точно означава това, Джордж?

— Че никога повече няма да ходиш. Ще владееш напълно горната част на тялото си, ръцете, раменете и така нататък, но най-сериозните увреждания са в областта на кръста ти, виждат се много ясно на рентгеновите снимки — заобяснява той нашироко със самочувствието на специалист. — Оттам нататък няма нищо. Може да се появят някакви усещания, каквито, предполагам, вече имаш, но това е всичко. Сигурно е, че няма да можеш да контролираш мускулите си и да си служиш с краката. Ще трябва, разбира се, да използваш инвалидна количка. — Ала това не бе всичко, дойде ред и на най-приятната новина: — Но, разбира се, тази сутрин майка ти и аз решихме, че ще дойдеш да живееш при нас.

— Не, няма да дойда! — ужасено изкрещя тя.

Двамата й посетители изглеждаха слисани.

— Разбира се, че ще дойдеш, скъпа. — Майка й протегна ръка и Сам се дръпна от нея като ранено животно, на което отчаяно се иска да избяга. Гледаше ги диво. Те нямаха право да й го казват. Не беше вярно… не беше възможно… никой друг не й го бе споменавал…

Но още преди да го чуе, знаеше, че това е самата истина. Онази истина, която бе крила от себе си едва ли не от момента, когато бе дошла в съзнание в Денвър. Онази истина, за която никой никога не бе й говорил. Освен тези двамата. Те бяха дошли да й я кажат, сякаш изпълняваха мисия, а тя не желаеше да знае нищо от онова, което току-що бе научила.

— Не искам, майко. — Говореше през стиснати зъби, ала те отказваха да разберат.

— Но ти вече не можеш да се грижиш за себе си. Ще бъдеш безпомощна като малко дете.

При мисълта за това на Сам й се дощя да умре.

— Няма да дойда, няма, по дяволите… По-скоро ще се убия! — закрещя тя.

— Саманта! Как смееш да говориш така!

— Това си е моя работа! Няма да се примиря с ограниченията на подобен живот, с живота на инвалид. Не желая да съм безпомощна като бебе и на трийсет и една година да живея с родителите си в Атланта. Как можа да ми се случи такова нещо, по дяволите… Не е възможно, няма да позволя!

Майка й стоеше безпомощно отстрани, докато Джордж, заел най-професионалната си поза, се опитваше да я успокои. Но само я накара да закрещи още по-силно и възрастната дама погледна умоляващо съпруга си, подканвайки го да си вървят.

— Може би трябва да дойдем и поговорим за това по-късно… — Те бавно заотстъпваха към вратата. — Сега е по-добре да останеш сама, за да свикнеш с тази мисъл, Саманта… Имаме предостатъчно време да го обсъдим, до утре няма да си заминем, а лекарите са на мнение, че и без това няма да излезеш оттук преди май или юни.

— Какво? — Това бе последният удар.

— Саманта… — За момент майка й сякаш понечи да се приближи и единственото, което можеше да направи Сам, за да се защити, бе да изръмжи от леглото:

— Махайте се оттук, за Бога… Моля ви… — Тя се разплака истерично. — Вървете си…

Те се подчиниха и Сам остана сама в празната стая с ехото от техните думи. След половин час една сестра я намери да стърже отчаяно китките си с тъпия ръб на пластмасова чаша.

Раните, които си бе причинила, се оправиха с няколко шева, ала, за да се затворят другите, онези, които, й бяха нанесли нейната собствена майка и вторият й баща, трябваше да минат месеци.