Паломино

41

— И после ще пояздя Дейзи… ще си поиграя с влакчето и пожарната кола и…

— Ще влезеш във ваната — с усмивка довърши Сам, докато пътуваха към дома.

Господи, какъв подарък й бяха направили! Толкова беше щастлива, че се кикотеше едва ли не истерично. И за пръв път след катастрофата, причинила смъртта на Джеф и оставила Мери Джо с изпочупени ръце и крака, виждаше Джош да се смее. Вече бяха казали на Тими за Джеф, когато бе попитал за него. Той се беше разплакал, ала после бе кимнал примирено:

— Също като майка ми… — Но не бе казал нищо повече за нея.

Саманта не искаше да го притеснява. От малкото, което Норман й бе предал, знаеше, че никак не му е било леко. Но тази част от живота на Тими бе вече приключена. Каквото и да останеше в спомените му през идните години, то щеше да бъде балансирано от любовта, с която тя щеше да го обсипе.

Разказа му, че очаква нови деца и че през пролетта ще засадят градина, а сетне се усмихна широко и рече:

— Познай какво ще правиш след няколко седмици.

— Какво? — Независимо от тъмните кръгове около очите, Тими изглеждаше щастлив.

— Тръгваш на училище.

— Защо? — Новината като че не го зарадва особено.

— Защото реших така.

— Но преди не ходех! — изхленчи той, както би сторило всяко нормално дете на негово място, а Саманта и Джош се спогледаха усмихнато.

— Да, защото преди беше по-специален, а сега си като всички.

— Не може ли пак да стана специален? — погледна я с надежда той, а Сам се разсмя и го гушна под мишницата си. Тримата се бяха настанили на предната седалка в голямото комби, Тими в средата.

— Ти винаги ще бъдеш специален, скъпи. Но сега ще заживеем нормално, повече няма да се тревожим, че може да си отидеш или да те вземат от мен. Просто ще ходиш на училище като другите деца.

— Ама аз искам да си седя вкъщи при теб.

— Така и ще бъде в началото, после обаче ще трябва да тръгнеш на училище. Не искаш ли да станеш умен като мен и Джош? — Тя отново се изкикоти.

Изведнъж Тими също се разсмя и отсече:

— Ти не си умна… Сега си само моя майка!

— Много благодаря! — Но бе очевидно, че това не ще накърни ни най-малко любовта между двамата.

Следобед изпекоха курабийки и отидоха при другите деца. Сам го сложи да спи в съседната стая и започна да му чете приказка, ала още преди да стигне до края, чу тихото му похъркване. Остана още дълго край леглото му, гледаше го как спи, милваше косата му и благодареше на Бога, че й го връща.

Две седмици след това, когато Тими най-сетне бе тръгнал на училище и новоприетите деца бяха започнали да се приспособяват, Сам успя да отдели почти цял ден за работата в офиса. Беше отхвърлила три купчини писма, повечето от лекари, между които имаше няколко чак от източното крайбрежие, а това бе ново за нея. Досега им пишеха само от западните градове.

Тъкмо оставяше последното писмо, когато случайно погледна през прозореца и го видя: Тейт Джордан, същия, както винаги, висок и хубав с гарвановочерната си коса, широките рамене, ясно очертаното лице, каубойската шапка и ботушите… Само слепоочията му сребрееха малко повече отпреди, ала това го правеше още по-привлекателен. Саманта затаи дъх, наблюдавайки го как спира да поговори с няколко от децата. Спомни си колко добре бе му прилягала ролята на Дядо Коледа. Но внезапно се дръпна от прозореца като опарена и пусна щорите. С поруменяло лице тя изплашено се заоглежда из стаята, сякаш търсеше къде да се скрие. Извика секретарката и лаконично й нареди:

— Намери Джош!

Той се появи след пет минути, когато, поне външно, беше възвърнала самообладанието си.

— Джош, току-що видях Тейт Джордан.

— Къде? — сепна се той. — Сигурна ли си?

Господи, бяха минали три години, невъзможно бе да не се е променил. Трябва да бе сънувала.

— Сигурна съм. Беше отвън в големия двор и говореше с няколко деца. Иди да го намериш, разбери какво иска и го махни оттук. Ако пожелае да ме види, кажи, че ме няма.

— Мислиш ли, че е честно? — Джош я гледаше с укор. — Няма и пет седмици, откакто синът му умря в ранчото, и е погребан тук — махна той към хълмовете. — Не е ли редно да го оставим поне да поседи до гроба му?

Сам затвори за миг очи, после се взря в стария си приятел.

— Добре. Прав си. Покажи му гроба и после го махни оттук, моля те. Няма нищо за гледане. Изпратихме му всички неща на Джеф. Няма защо да се мотае повече в ранчото.

— Може би иска да те види, Сам.

— Аз не искам да го виждам. — Забеляза как я гледа възрастният човек, ядоса се и завъртя стола си, за да е с лице към него. — И не ми приказвай за честност, по дяволите. Честно ли беше, когато ме изостави преди три години? Виж, това не беше честно. Сега не му дължа абсолютно нищо.

Джош спря за миг на вратата и я погледна със съжаление.

— Дължиш нещо на самата себе си, Сам.

Искаше й се да го прати по дяволите, но премълча.

Остана да чака в офиса, без да знае дори какво. Седеше и размишляваше. Тейт трябваше да се махне и да я остави на спокойствие. Сега ранчото беше нейният живот, той нямаше право да се връща и да я преследва като призрак от миналото. Все пак не можеше да не признае, че Джош донякъде е прав. Тейт имаше право да знае къде е погребан синът му.

Старият каубой се върна след половин час.

— Дадох му Слънчев танц да отиде и види момчето си.

— Добре. Той излезе ли от конюшнята? — Джош кимна. — Тогава ще се прибера вкъщи. Като видиш Тими, кажи му, че съм там.

Но след училище детето имаше урок по езда с неколцина от приятелите си, тя остана сама и мислите й отново се понесоха към Тейт. Питаше се дали вече си е отишъл. Съзнанието, че е толкова близо и стига да иска, може да излезе навън и да го види, да го докосне или да говори с него, я караше да се чувства странно. Дори не разбираше от какво се бои. От собствените си чувства? От онова, което би казал той? Може би, ако бе прекарала известно време с него, сега нямаше да изпитва абсолютно нищо, може би раната бе останала отворена толкова дълго само поради факта, че Тейт я бе изоставил без истинско обяснение, без да й даде възможност да се противопостави. Беше нещо като внезапна смърт, пред която човек е безпомощен. И ето че след три години той се бе върнал, а тя нямаше вече какво да му каже. Или по-точно нямаше нищо, което си заслужава да му каже, което би си позволила да му каже.

Почти беше се стъмнило, когато Джош потропа на входната врата и тя предпазливо отвори.

— Отиде си, Сам.

— Благодаря ти.

Известно време се гледаха мълчаливо, после Джош кимна.

— Той е добър човек, Сам. Поговорихме доста. Направо е съсипан от смъртта на сина си. Тази вечер ще се отбие в болницата да види Мери Джо и да й каже, че съжалява. Сам… — Погледна я въпросително, но тя поклати глава. Досещаше се какво ще последва и инстинктивно вдигна ръка да го спре.

— Не. — И тихо попита: — Той знае ли… за мен? Каза ли нещо?

— Не вярвам. Нищо не спомена. Поинтересува се къде си и аз отговорих, че си заминала за целия ден. Мисля, че разбра, Сам. Не можеш да зарежеш една жена и да се върнеш след три години. Каза само да ти благодаря. Бе искрено трогнат от мястото, което сме избрали за гроба на Джеф. Иска всичко да си остане така. Знаеш ли — въздъхна тихо той и погледна навън към хълмовете, — говорихме за много неща… За живота, за хората… за Каролайн и Бил… За няколко години животът наистина се променя, нали? — Тази вечер Джош изглеждаше тъжен, нещо му беше станало от срещата със стария приятел. Саманта не го попита, но той сам й разказа и останалото, което бе научил. — Когато заминал оттук, отишъл в Монтана. Работил в ранчо, спестявал, а после взел заем, купил малко парче земя и сам станал ранчер. Пошегувах се с него на тази тема, а той каза, че го правел, за да остави нещо на сина си. И му потръгнало. Но Джеф вече го няма и миналата седмица Тейт продал всичко.

— Какво ще прави сега? — сепна се Сам. Ами ако остане някъде наблизо или започне работа в „Третата бариера“?

— Утре сутринта се връща в Монтана. — Джош бе забелязал страха в очите й. — Сам, ако случайно промениш решението си, довечера ще се видя с него.

— Няма да го променя.

Тими се прибра, тя още веднъж благодари на Джош и отиде да приготви вечерята. Неизвестно защо, тази вечер не й се искаше да се храни в голямата трапезария, а Тими и без това бе прекарал целия ден с децата. Но беше неспокойна и напрегната. През нощта, докато лежеше будна в тъмното, не можеше да мисли за нищо друго, освен за Тейт. Неправилно ли постъпваше? Дали не трябваше да се види с него? Всъщност какво ли значение имаше. Вече бе твърде късно и тя го знаеше. Но внезапно, за пръв път, откакто се бе върнала в ранчото, й се прииска да иде до старите им места, да ги погледне още веднъж… Къщичката отвъд овощната градина, хълмовете, сред които яздеха, хижата край езерото. Беше тук вече повече от година и през цялото това време нито веднъж не бе ходила натам. Докато не погребаха наблизо Джеф. Но от мястото, където бяха гробовете, хижата не се виждаше. Сам от месеци си обещаваше някой ден да отиде, просто за да прибере вещите на Каролайн. Наистина трябваше да разчисти всичко, ала така и не събра смелост да го направи, та дори и само да навести свързаното с толкова прекрасни моменти кътче. Там щяха да я връхлетят спомените за Тейт… Тейт… Тейт… Името му кънтя в ушите й през цялата нощ.

На сутринта беше уморена и неспокойна, по време на закуската в голямата трапезария Тими я попита дали не е болна. Почувства облекчение, когато момчето замина на училище с другите деца и я остави сама с мислите й. Бавно пое към конюшнята да види Черния красавец. Понякога излизаше да го язди, но от доста време не бе го правила и държеше жребеца повече от сантименталност, отколкото от някакви други съображения. Той беше прекалено нервен и почти никой не се осмеляваше да го язди, каубоите не го обичаха. Джош не харесваше такива коне, а за уроците с децата на нея й трябваше по-кротко животно, като Хубаво момиче.

Но когато беше сама, от време на време все още излизаше с него. Той беше много чувствителен и, сякаш за да й угоди, вече не препускаше толкова буйно. Сам не се боеше от него, дори след злополуката със Сивия дявол в Колорадо.

Докато гледаше красивия жребец, тя най-сетне се реши. Помоли един от мъжете да го оседлае и човекът я вдигна на седлото. Бавно изкара коня на двора и със замислено изражение се насочи към хълмовете. Може би беше дошъл моментът да погледне истината в очите, да отиде до хижата и най-сетне да разбере, че всичко това не я засяга, защото вече не е част от живота й. Тя от години не беше и никога повече нямаше да бъде онази жена, която Тейт Джордан беше обичал. Сам премина в бавен тръс, вдигна поглед към небето и се запита дали някога ще се влюби отново. Ако веднъж завинаги приемеше фактите такива, каквито са, и позволеше на спомените за Тейт да избледнеят, може би имаше шанс да обикне някого: мъж от ранчото, лекар, с когото се е запознала покрай работата с децата, адвокат като Норман или… Но колко безцветни изглеждаха всички те в сравнение с Тейт. Представи си го такъв, какъвто го бе видяла предишния ден на двора, усмихна се нежно, а сетне, малко по малко, си припомни времето, когато бяха заедно, когато яздеха из тези хълмове, когато работеха рамо до рамо, взаимното им уважение, нощите в неговите обятия… Изцяло под въздействието на онова, което бе изпитвала към него, тя превали последния хълм, заобиколи дърветата и пред нея се откриха малкото езеро и хижата, където идваха заедно.

Нямаше желание да се приближава повече, сякаш се боеше, че в някогашното им тайно убежище сега витаят призраци. То бе свързано с друг живот, с хора, които вече не бяха същите, но тя му се полюбува отдалеч и го поздрави. Сетне бавно обърна силния черен жребец и се понесе в тръс през малкото възвишение към мястото, където бе погребан Джеф. Спря край гробовете и се замисли за хората, които почиваха тук: мъж, жена и момче, които искрено бе обичала. Както стоеше с обляно в сълзи лице, Черният красавец неочаквано отскочи встрани и изцвили. Сам се огледа и зърна Тейт Джордан, както винаги горд и изправен на седлото, яхнал новия апалуса, който наскоро бе купила. Беше дошъл да се сбогува със сина си.

Той дълго не проговори. И по неговите страни се стичаха сълзи, ала очите му бяха впити в нейните и Сам почувства, че дъхът й секва. Не можеше да реши дали да каже нещо, или просто да си тръгне. Вместо това стегна юздите на Черния красавец, който грациозно танцуваше насам-натам, и кимна.

— Здравей, Тейт.

— Вчера исках да те видя, за да ти благодаря. — Лицето му излъчваше безкрайна нежност. А едновременно и сила. Ако не си личеше колко е добър, сигурно щеше да вдъхва страх. Но телосложението му беше толкова мощно, раменете му толкова широки, очите му — разположени така дълбоко, че имаше вид на човек, който може да вдигне Саманта заедно с коня и леко да ги постави на някое друго място.

— Няма за какво да ми благодариш. Ние го обичахме. — Очите й бяха като синьо кадифе и надничаха в неговите.

— Той беше добро момче. — Тейт бавно поклати глава. — Но е направил голяма глупост. Снощи видях Мери Джо. Боже, колко е пораснала!

Сам тихо се засмя.

— Минаха три години.

Той кимна, после я погледна въпросително и бавно приближи коня си до нейния.

— Сам? — За пръв път произнасяше името й и тя се помъчи да не чувства нищо. — Ще пояздиш ли с мен няколко минути?

Досещаше се, че Тейт иска да види хижата, но мисълта да се върне там с него й беше непоносима. Трябваше да мобилизира цялата си воля и на всяка цена да запази дистанцията, да не подава ръка на нежния великан, който стоеше оттатък делящите ги безкрайни три години и я гледаше. И щом понечеше да каже нещо, да прошепне името му, да прекрачи пропастта помежду им, докато не е станало късно, поглеждаше краката си, здраво вързани за седлото, и си напомняше да не отстъпва. Пък и нали преди три години той я бе изоставил, по свои съображения. По-добре бе всичко да си остане както досега.

— Трябва да се връщам, Тейт. Имам много работа. — Предпочиташе да не му дава време да се досети за какво служат ремъците около краката й. Ала той сякаш не ги забелязваше. Цялото му внимание бе съсредоточено върху лицето й.

— Страхотна школа си създала. Как ти дойде тази идея?

— Споменах ти в писмото си, такова беше завещанието на Каролайн.

— Но защо ти?

Значи не знаеше. Сам почувства огромно облекчение.

— А защо не?

— Изобщо ли не си се връщала в Ню Йорк? — Това, изглежда, го шокираше. — Мислех, че ще го сториш.

„Така ли? Затова ли ме изостави, Тейт? За да се върна там, където ти считаше, че ми е мястото?“

— Върнах се. За известно време — въздъхна Сам. — Дойдох отново тук, след като Каролайн почина. — Погледът й се рееше над хълмовете. — Тя все още ми липсва.

— На мен също — тихо промълви той и отново предложи: — Защо не пояздим? Само няколко минути. Няма да идвам тук дълго време. — Гледаше я почти умолително.

Безсилна да удържи порива на сърцето си, Саманта кимна и го последва. Заобиколиха възвишението и спряха до малкото езеро.

— Няма ли да слезеш за минута, Сам?

— Не — решително тръсна глава тя.

— Нямах предвид да влизаме в хижата. Не бих си го позволил. — После я погледна въпросително. — Нещата им още ли са там?

— Не съм ги пипала.

Тейт кимна.

— Бих искал да поговорим, Сам.

Тя поклати глава.

— Има много неща, които никога не съм ти казвал.

Очите му я гледаха умолително, ала нейните бяха спокойни.

— Излишно е, Тейт. Мина толкова време. Вече няма значение.

— За теб може би. Но за мен има. Няма да ти досаждам с дълги речи. Държа да знаеш само едно. Не бях прав.

Тя го погледна изненадано.

— Какво искаш да кажеш?

— Сгреших, като си отидох. — Въздъхна тихо. — Смешното е, че дори се скарах с Джеф заради това. Е, не заради теб, а задето бягам от ранчото. Той ме обвини, че през целия си живот съм бягал от важните неща, от нещата, които имат значение. Каза, че ако съм искал, съм можел да стана управител и дори собственик на ранчо. Около шест месеца двамата с него се местехме от място на място, докато накрая отношенията ни станаха нетърпими. Тогава заминах за Монтана и купих онова малко ранчо. — Тейт се усмихна. — Наистина беше страхотно добра инвестиция, и то направена със заем. Купих го, за да покажа на Джеф, че не е прав. А сега — вдигна той рамене — всичко губи смисъла си. С изключение на поуката, която си взех. Разбрах, че няма никакво значение дали си ранчер или наемен работник, дали си мъж или жена, стига да живееш пълноценно, да обичаш силно и работата ти да върви. Само това е важно. Виж тези двамата — кимна към хижата, — накрая ги погребаха един до друг, защото се обичаха. И никой не пита дали са били женени и дали Бил е пазил любовта си в тайна цял живот. Толкова безсмислено пропиляно време! — Изглеждаше ядосан на себе си.

Сам му подаде ръка.

— Всичко е наред, Тейт. — Очите й бяха влажни, но хубавото й лице бе озарено от усмивка. — Благодаря, че ми го каза.

Той пое ръката й и я вдигна към устните си.

— Трябва да ти е било безкрайно тежко, когато заминах, Сам, и съжалявам. Дълго ли стоя тук след това?

— Търсих те навсякъде в продължение на близо два месеца, а после Каро, направо казано, ме изхвърли оттук.

— Права е била. Не заслужавах да си правиш този труд. — И добави ухилен: — Тогава.

Тя се разсмя.

— Да разбирам ли, че сега заслужаваш?

— Не знам. Но и аз вече съм ранчер. — Сега и двамата прихнаха. Колко приятно бе да се говори с него! Почти, ала само почти, както в началото, когато бяха започнали да се сприятеляват. — Спомняш ли си, като дойдохме тук за пръв път?

Тя кимна. Даваше си сметка, че навлизат в опасна територия, и без това бяха стигнали достатъчно далеч.

— Да, но беше много отдавна, Тейт.

— И вече си стара жена.

Тя го погледна странно и каза:

— Да, така е.

— Мислех, че ще се омъжиш повторно.

— Сгрешил си — отвърна и за миг погледът й стана суров.

— Защо? Толкова силно ли съм те наранил? — скръбно попита той, но Саманта поклати глава и не каза нищо. Тейт отново й подаде ръка. — Хайде да се поразтъпчем, Сам.

— Извинявай, сега не мога. — Гласът й звучеше тъжно, ала неотстъпчиво. — Трябва да се връщам.

— Защо?

— Защото трябва.

— Защо не ми позволяваш да ти кажа какво чувствам? — Очите му изглеждаха много зелени и много дълбоки.

— Защото е твърде късно — тихо отвърна Саманта.

При тези думи той отчаяно сведе очи и погледът му случайно падна на седлото й. Свъси вежди и тъкмо щеше да я попита, когато тя се възползва от случая и подкара коня си.

— Сам… какво… — И тогава, докато я наблюдаваше да язди, изведнъж откри отговора, липсващото зрънце от мозайката, което през последните два дни не му бе позволявало да разбере защо се е върнала тук, защо не се е омъжила повторно, защо е твърде късно… — Сам! — Но тя не спря. Сякаш почувствала нещо по-различно в тона му, шибна с юздите врата на Черния красавец и го накара да ускори стъпката. Продължавайки да я гледа, Тейт се увери напълно. Петите, които преди три години стъпваха толкова здраво на стремената и притискаха хълбоците на жребеца, висяха безжизнено, а пръстите на краката бяха насочени надолу. Тя никога не би си позволила това, ако можеше да ги контролира. Сега си обясняваше и странната форма на седлото й. Толкова бе зает да я гледа, че бе пропуснал да забележи най-важното. Ала нямаше време за губене, трябваше да пришпори кобилата и да я догони. Най-сетне, малко преди последния хълм, делящ ги от главния комплекс, той накара своя апалуса да препуска като състезателен кон, протегна ръка и хвана юздите на жребеца.

— Спри, по дяволите! Имам да те питам нещо. — Зелените му очи потърсиха нейните, но бяха посрещнати от гневен син пламък.

— Пусни ме!

— Не, искам да разбера нещо и ти ще ми кажеш истината, защото иначе ще те смъкна от проклетия ти кон, който винаги съм мразил, пък да видим какво ще стане!

— Само опитай, негодник такъв! — Погледна го предизвикателно и се помъчи да му изтръгне юздите.

— И какво ще стане, ако опитам?

— Ще сляза и ще си ида пеша. — Молеше се да й повярва.

— Нима? Нима, Сам? Е, тогава май ще трябва да опитаме… — Посегна да я бутне леко от седлото и тя накара коня да отстъпи встрани.

— Престани, да те вземат мътните!

— Защо не искаш да ми кажеш? Защо? — Никога не бе виждала по-зелени очи, а на лицето му се четеше неизмерима болка. — Обичам те, по дяволите, не го ли знаеш? Обичал съм те всяка минута, откакто заминах оттук преди три години. Направих го заради теб, не заради себе си. За да се върнеш, където ти е мястото, при хората, които ти подхождат, и да ме заличиш от живота си. Но никога, никога не съм те забравял, Сам. Мечтал съм за теб всяка скапана нощ през последните три години и ето че неочаквано те намирам тук, десет пъти по-хубава. Желая те все така силно, а ти не ме допускаш до себе си. Защо? Друг ли има? Кажи ми, ще си замина и никога повече няма да чуеш за мен. Ала не е това, нали? И ти си като останалите, като децата тук, прав ли съм? И си точно толкова глупава, колкото аз навремето. Тогава си бях втълпил, че не съм достоен за любовта ти, защото съм работник в ранчо, а сега ти мислиш, че за мен има някаква разлика, като не можеш да ходиш. Не можеш да ходиш, нали, Сам? По дяволите, отговори ми! — изрева той с пресипнал от мъка глас, а по лицето му бавно се стичаха сълзи.

Разкъсвана между отчаянието и гнева, тя кимна нерешително и сълзите й рукнаха неудържимо. Изтръгна юздите от ръцете му и подкара жребеца. Но преди това го погледна през рамо и рече:

— Да, така е. Позна, Тейт. Смешното обаче е, че беше прав. О, не навремето, а сега. Някои неща променят всичко. И това е от тях, повярвай ми. — Сам бавно обърна коня. — Сбогува се със сина си и каза каквото имаше да ми казваш, а сега ми направи тази услуга и си върви. Така ще е най-добре и за двама ни.

— Не — категорично отсече той. — Няма да си отида, Сам. Не и този път. Ако не ме искаш, кажи ми го и ще видим. Но не заради проклетите ти крака. Изобщо не ме интересува дали вървиш, дали пълзиш, или изобщо не можеш да помръднеш. Обичам те. Обичам главата, обичам сърцето, обичам ума и душата ти. Обичам онова, което ми даде, което си дала на сина ми и което даваш на тези деца. Той, Джеф, ми каза, знаеш ли? Писа ми за изключителната жена, която ръководи ранчото. Най-глупавото е, че аз така и не разбрах с какво се занимава. И изобщо не подозирах, че става дума за теб. Знаех само, че работодателката му е жена. Мислех си, че някоя благочестива ненормалница се е захванала с нещо ново в ранчото на Каро. Но не предполагах, че си ти, Сам… А сега няма да мръдна оттук.

— Напротив. — Лицето й бе сурово. — Не искам съжаление. Не искам помощ. Вече не искам нищо повече от това, което имам: децата и моя син.

Тейт за пръв път чуваше за Тими. Преди тя му бе казвала, че не може да има деца, и той не бе го забравил.

— Ще ми обясниш това по-късно. Сега какво ще правиш? Ще ме изгониш от хълмовете? От конюшните? От пътя? Няма да те оставя, Сам.

Тя го прониза с гневен поглед, а сетне, вбесена до краен предел, препусна обратно към възвишенията в луд галоп, почти непосилен за коня на Тейт. Но накъдето и да се насочеше, каубоят бе винаги зад нея. Накрая, когато дори Черния красавец се умори, Сам разбра, че трябва да спре. Бяха в най-далечния край на ранчото и като премина на бавен ход, тя го погледна отчаяно.

— Защо го правиш, Тейт?

— Защото те обичам. Как се случи това, Сам?

Спря и започна да му разказва, а той за момент закри очи от слънцето. Каза му всичко: как го е търсила навсякъде, за пътуванията и рекламните клипове, за Сивия дявол и фаталната езда.

— Защо, Сам?

— Защото бях отчаяна, че няма да те намеря… — И тихо прошепна: — Защото те обичах така безмерно… Не вярвах, че ще мога да живея без теб.

— Нито пък аз. — В гласа му се бе събрала цялата тъга от трите самотни години. — Работех денонощно и не можех да мисля за нищо друго, освен за теб, Сам. Всяка нощ лежах буден и копнеех за теб.

— Аз също.

— Колко време беше в болницата?

— Близо десет месеца. — После вдигна рамене. — Странно, вече дори не съжалявам. Станалото — станало. Мога да живея и така. Но не желая да го натрапвам другиму.

— Имаш ли си някого? — попита след кратко колебание той, а Сам се усмихна и поклати глава.

— Не, нямам и няма да имам.

Тейт долепи коня си до нейния.

— Ще имаш. — И без всякакво предупреждение я притисна до себе си, целуна я и вплете пръсти в разкошните златни коси. — Паломино… о, моя Паломино… — При тези думи, за които бе жадувала толкова дълго, тя се усмихна. — Никога повече няма да се отделя от теб, Сам. Никога. — Очите му бяха приковани в нейните и, пратила по дяволите цялата си предпазливост, тя промълви:

— Обичам те. Винаги съм те обичала. — Гласът й преливаше от обожание, погледът й го изпиваше. Тейт Джордан най-сетне се бе завърнал. И когато я целуна отново, тя промърмори: — Добре дошъл у дома.

Той я хвана за ръка и бавно поеха през хълмовете към къщи, яздейки колкото бе възможно по-близо един до друг.

Джош чакаше в големия двор, но когато наближиха, влезе в конюшнята и се престори, че не ги е видял. Сам вкара вътре красивия жребец и се обърна към Тейт. Бавно, тържествено, той слезе от коня, застана пред нея и впери поглед в лицето й. Очите му й задаваха хиляди въпроси, а сърцето му преливаше в нейното. Тя се поколеба за миг, но бързо се усмихна, когато чу познатите думи:

— Обичам те, Паломино — промълви Тейт и продължи съвсем тихо: — Искам да помниш това всеки ден, всеки час, всяка сутрин, всяка вечер до края на живота си. Отсега нататък ще съм тук до теб, Сам.

Без да откъсва очи от него, тя бавно, много бавно започна да развързва ремъците, които стягаха краката й към седлото. Поседя още малко така, питайки се дали може да му се довери след онези безкрайни три години. Наистина ли се беше върнал? Или всичко бе само илюзия, сън? Нямаше ли отново да избяга? Тейт усети колко е изплашена, застана до нея и протегна ръце.

— Довери ми се, скъпа… — След миг добави: — Моля те. — Ръцете му не трепнаха, докато тя седеше неподвижна, изправена и горда на коня си. Сам ни най-малко нямаше вид на победена, на саката, на пречупена. Не беше някакво подобие на жена, а жена и половина. Но и Тейт Джордан беше мъж на място.

— Сам? — Докато се гледаха, разделящите ги години сякаш се стопиха и когато тя внимателно сложи ръце на раменете му, възстановяването на връзката помежду им бе почти осезателно.

— Помогни ми да сляза. — Думите й бяха спокойни и прости, той с лекота я вдигна от седлото и в същия момент Джош, който бе наблюдавал всичко отстрани, неочаквано се появи със стола й. Тейт я сложи да седне с едва доловимо колебание, боеше се, че когато отново срещне очите й, ще види в тях мъка и болка. Но Сам се усмихна и безмълвно завъртя колелата.

— Хайде, Тейт — подкани го, сякаш нямаше нищо по-естествено от това, и той изведнъж разбра, че е настъпила промяна. Тя не бе крехко и съкрушено същество, което ще трябва да спасява, а силна, красива, достойна за любов жена. Побърза да я пистите и когато тръгна редом с нея, в очите му се бе изписала щастлива усмивка.

— Къде отиваме, Сам?

Тя вдигна към него поглед, изпълнен със спокойствие и безмерна радост. Усмихна му се, без да престава да върти колелата, и прошепна:

— У дома.

И ето че стигнаха до голямата къща. Изпреварвайки го, Сам се засили, за миг изкачи наклонената пътека, отвори вратата и се взря в неговите разнежени от спомена очи. Постояха така, припомняйки си онова отминало време и онзи отминал живот. Тейт поиска да я пренесе през прага, но тя не му позволи, още не бе готова за това. Той влезе тихо, Саманта го последва с инвалидната си количка и затвори вратата.