Паломино

16

На Свети Валентин Сам получи картичка от Чарли Питърсън, в която се споменаваше нейният празен кабинет, и за пръв път се замисли за работата, която я чакаше в Ню Йорк. Каза на Тейт още същата вечер, когато той я взе в прегръдките си. Това вече се бе превърнало във всекидневен ритуал. Идваше тук не по-късно от девет часа, след като е вечеряла с леля Каро и се е изкъпала.

— Как изглежда той? — полюбопитства Тейт.

— Чарли ли? — Тя се хвърли на дивана с щастлива усмивка и погледна с присвити очи мъжа, когото вече чувстваше като съпруг. — Да не ревнуваш?

— А трябва ли? — попита той с равен глас.

— Господи, не! — изсмя се с открито сърце Саманта. — Между нас никога не е имало нещо, освен това Чарли е женен, баща е на трима синове. И съпругата му пак е бременна. Просто го обичам като брат, нали разбираш, той ми е най-добрият приятел. Работим заедно от години.

Тейт кимна, после попита:

— Сам, работата не ти ли липсва?

Тя помълча и помисли, преди да отговори, сетне поклати глава.

— Знаеш ли, колкото и да е странно, не ми липсва. Каролайн казва, че и с нея е било така. Разделила се е със стария си живот и край. Никога не е имала желание да се върне към него. Аз също се чувствам така. С всеки изминал ден агенцията ми липсва все по-малко и по-малко.

— Но все пак ти липсва, нали?

Беше я хванал натясно. Както бе легнала на дивана, а той седеше до нея с гръб към огъня, тя се обърна по корем и го погледна в очите.

— Да, донякъде. Както понякога ми липсват апартаментът, някои от книгите и вещите ми. Ала не и животът там. Нито работата. Повечето от нещата, от които наистина изпитвам потребност, мога да си ги донеса, ако искам. Но работата… Странно, преди работех така упорито и с всички сили се опитвах да се издигна, а сега… — Тя вдигна рамене. Приличаше на много млада, много руса фея. — Това просто не ме вълнува повече. Интересува ме само дали са прибрани всички отлъчили се крави, дали има нещо за вършене, дали Навахо се нуждае от нови подкови, дали оградата на северното пасище не е паднала. Не знам, Тейт, с мен сякаш се случи нещо. Като че станах друг човек, откакто напуснах Ню Йорк.

— Но някъде в теб все още съществува старата Сам. Онази, която иска рекламите й да печелят награди и да бъде сред най-добрите в своя бранш. Един ден това ще ти липсва.

— Откъде знаеш? — изведнъж се разсърди тя. — Защо непрекъснато ме караш да бъда такава, каквато не искам повече да бъда? Защо? Може би предпочиташ да се върна? Може би се боиш от станалото и от последствията, които може да доведе след себе си?

— Възможно е. Позволено ми е да съм изплашен, Сам. Ти си страхотна жена. — Знаеше, че тя не е съгласна вечно да държи връзката им в тайна, че иска всички да знаят за любовта им, и това доста го тревожеше.

— Добре, но не ме притеснявай. Точно сега не желая да се връщам. А ако ми се прииска, ще ти го кажа.

— Надявам се.

Ала и двамата знаеха, че от отпуската й остава само месец и половина. Тя си бе обещала да вземе решение до средата на март. Все още разполагаше с цял месец.

След две седмици, докато яздеха бавно на връщане от хижата, където продължаваха да прекарват идилични недели, Тейт я погледна закачливо и каза, че има изненада за нея.

— Каква изненада?

— Ще разбереш, когато се приберем. — Наведе се от седлото и я целуна по устните.

— Да видим сега… какво ли може да бъде?… — Сам успя да си придаде едновременно палав и замислен вид, изглеждаше много млада. Беше вързала дългите си руси коси с червени панделки на две опашки и носеше нови-новенички червени каубойски ботуши. Тейт я бе взел на подбив заради тях, казваше, че са по-ужасни и от зелените ботуши на Каро, но с пристигането си в ранчото Сам бе изоставила своя гардероб от „Блас“, „Ралф Лорън“ и „Холстън“ и от три месеца това бе единствената й ексцентрична покупка. — Купил си ми още един чифт ботуши? Този път виолетови?

— О, не… — изстена той.

— Розови?

— Струва ми се, че ще повърна.

— Добре де, значи нещо друго. Да помислим… Форма за вафли? — Тейт поклати глава. — Нов тостер? — Сам се ухили, миналата седмица бе подпалила техния. — Кученце? — Погледна го с надежда и той се усмихна, но отново поклати глава. — Костенурка? Змия? Жираф? Хипопотам? — изброяваше тя със смях, Тейт също се смееше. — Да му се не види, не мога да се сетя. Какво е?

— Ще видиш.

Оказа се, че е нов цветен телевизор. Баджанакът на Джош току-що го бе купил за Тейт от близкия град. Джош бе обещал да го докара в неделя и Тейт му бе заръчал да го остави в къщата, докато го няма. И когато двамата със Саманта влязоха вътре, той й го показа, горд и радостен.

— Тейт, скъпи, чудесен е! — Но бе далеч по-малко ентусиазирана от него. Чувстваше се много добре и без телевизор. После се нацупи престорено свенливо. — Това означава ли, че меденият ни месец вече е приключил?

— Господи, не!

Побърза да й го докаже, ала след това все пак включи телевизора. Вървяха неделните новини, специална подборка от събитията през седмицата, която обикновено се правеше от някой друг, но по някаква причина тази вечер предаването се водеше от Джон Тейлър. Сам внезапно замря и го зяпна, сякаш й бе съвършено непознат. Бяха минали почти три месеца, откакто го бе гледала по телевизията, пет месеца, откакто го бе виждала лично, и изведнъж разбра, че той повече не я интересува. Безкрайната обида и жестоката болка се бяха стопили, останало й бе само някакво леко удивление. Нима това наистина бе мъжът, с когото бе живяла някога? Наистина ли го бе обичала в продължение на единайсет години? Като го гледаше сега, й се струваше изкуствен и помпозен и за пръв път, съвсем неочаквано, я споходи прозрението колко егоцентричен е той. Чудеше се как не го е забелязвала досега.

— Харесваш ли го, Сам? — Тейт я наблюдаваше заинтригувано, ъгловатото му мъжествено лице бе в рязък контраст с гладката като на бебе физиономия на мамино синче от телевизионния екран.

Със странна лека усмивка Сам бавно поклати глава, после се обърна към Тейт.

— Не, не го харесвам.

— Определено го гледаш много внимателно. — И добави закачливо: — Хайде, признай си. Възбужда ли те?

Тя се усмихна широко, освободено, с облекчение, най-сетне почувствала, че всичко е свършило. Вече нищо не я свързваше с Джон Тейлър. Сега сама си беше господарка и Тейт Джордан беше мъжът, когото обичаше. Всъщност дори й бе все едно, че Джон и Лиз ще имат дете, и изобщо не я интересуваше дали ще ги види повече. Лежеше изтегната на леглото, което Тейт бе купил да подслони любовта им, и притискаше към гърдите си светлосиньото одеяло, а той продължаваше да я наблюдава.

— Хайде, Сам, кажи, възбужда ли те?

— Не — отвърна най-сетне тя с нотки на триумф в гласа и игриво го целуна по врата. — За разлика от теб.

— Не ти вярвам.

— Шегуваш ли се? — Задъхваше се от смях. — Не е възможно да се съмняваш след онова, с което се занимавахме цял ден. Тейт Джордан, ти не си с всичкия си!

— Не говоря за това, глупаче. Говоря за него. Погледни го… погледни този красив рус новинар — шегуваше се той и Сам се заливаше от смях. — Виж колко е хубав. Не го ли желаеш?

— Защо? Можеш ли да ми издействаш специално обслужване? Той положително спи с мрежичка на косата, вероятно е на шейсет години и поне два пъти си е правил лифтинг на лицето. — За пръв път в живота си изпитваше удоволствие да се присмива на Джон. Той винаги се бе отнасял така сериозно към собствената си персона. И Саманта му го бе позволявала. Лицето, тялото, имиджът, животът и щастието на Джон Робърт Тейлър бяха от първостепенна важност за тях двамата. А тя? Джон показа ли й поне веднъж, че истински държи на нея? Със сигурност не и накрая, когато избяга с Лиз. При спомена за това лицето й отново стана сериозно.

— Мисля, че го харесваш, но те е бъз да си го признаеш.

— Не. Грешиш, Тейт. Той изобщо не ми харесва. — Каза го с такава убеденост, че той се обърна да я погледне още веднъж, този път сериозно озадачен.

— Познаваш ли го? — Тя кимна. Не изглеждаше нито развълнувана, нито развеселена, а по-скоро безразлична, все едно че говореха за растение или за стара кола. — Добре ли го познаваш?

— Има нещо такова. — Видя как Тейт подскочи, но искаше да го подразни малко. Сложи ръка на силните му голи гърди и се усмихна. — Не се вълнувай толкова, скъпи. Не беше нищо специално. Само бяхме женени седем години.

За момент всичко в малката стая сякаш замря. Сам почувства как цялото тяло на Тейт се напряга, той седна в леглото до нея и я погледна ужасено.

— Майтапиш ли се с мен, Сам?

— Не. — Гледаше го открито, беше разстроена от неговата реакция, но не знаеше какво означава тя. Вероятно беше само от шока.

— Той ти е бил съпруг?

— Да — отвърна Сам, а после реши, че случаят изисква повече обяснения. Не беше трудно да излезеш от релсите, ако преди да си легнеш, видиш по телевизията бившия съпруг на любовницата си. Разказа му всичко.

— Но най-странното е — и тъкмо това си мислех, докато го гледах, — че вече пет пари не давам за него. В Ню Йорк всяка вечер пусках проклетото му предаване. Двамата с Лиз предвзето поднасяха всекидневната си програма и дрънкаха за скъпоценното си бебе, сякаш целият свят се вълнува, че тя е бременна, а на мен всичко ми се обръщаше. Веднъж заварих Каро да ги гледа и едва не се поболях. А знаеш ли какво стана тази вечер, когато порцелановото му лице се появи на екрана? — Тя погледна с очакване Тейт, но не получи отговор. — Абсолютно нищо не стана. Нищо. Не почувствах нищичко. Нито ми прилоша, нито се разтревожих, нито се разстроих. Нищо. — Усмихна се широко. — Просто ми е все едно.

Тогава Тейт се изправи, прекоси стаята и изключи телевизора.

— Смятам, че това е очарователно. Била си съпруга на един от най-красивите млади идоли на Америка, ослепителната телевизионна звезда Джон Тейлър, и след като той те изоставя, си намираш уморен застаряващ каубой, някъде десет-дванайсет години по-възрастен от нашия герой, без пукната пара в джоба, който рине тор в ранчото. И се опитваш да ме убедиш, че за теб това е щастие? И не само, че е щастие, но и че е завинаги? Така ли, Саманта? — Кипеше от гняв, а тя го гледаше безпомощно. — Защо не си ми казала?

— Защо? Какво щеше да се промени? Та той не е и наполовина толкова известен и преуспяващ, колкото си мислиш. — Но това не беше съвсем вярно.

— Глупости. Искаш ли да видиш банковата ми сметка, малката, и да я сравниш с неговата? Колко печели той годишно? Сто хиляди? Двеста хиляди? Триста хиляди? А знаеш ли колко получавам аз, Саманта? Да ти кажа ли? Осемнайсет хиляди, преди да съм си платил данъците. И за мен това беше голямо повишение, защото съм помощник-управител. На четирийсет и три години съм, за Бога, а в сравнение с него вземам стотинки.

— И какво от това? На кого му пука? — Тя изведнъж се разкрещя като него, но разбираше, че е от страх. На Тейт направо му стана нещо, като научи, че е била съпруга на Джон, и това я плашеше. Не очакваше, че ще го приеме толкова зле. — Важното е… — Сам опъна одеялото върху краката си и направи съзнателно усилие да говори по-тихо, докато той крачеше из стаята. — Важното е какво е имало между нас, що за хора сме били, как сме се държали един към друг, какво се е случило накрая, защо ме е изоставил, какви са били моите чувства към него, към Лиз и тяхното бебе. Това има значение, а не колко пари печели или че е водещ в телевизията. Впрочем те се явяват на екрана, не аз. Дори да ревнуваш от него, само го погледни, по дяволите, та той е глупак. Студентче с вид на пластмасова кукла, което е постигнало успех. Провървяло му е, и толкоз. Има руси коси и хубаво лице, които се харесват на жените в Америка. Е и? Какво ни засяга това? Ако питаш мен, изобщо не ни засяга. Джон Тейлър ме интересува колкото ланшния сняг. Аз обичам теб.

— Защо тогава не ми каза кой е бившият ти съпруг? — В гласа му се долавяше подозрителност. Сам се отпусна в леглото и задърпа косите си, мъчейки се да не изкрещи, после седна и му отправи поглед, не по-малко свиреп от неговия.

— Защото не мислех, че е важно.

— Глупости. Мислела си, че ще се почувствам като нищожество. И знаеш ли какво, сестро? — Тейт отиде в другия край на стаята и започна да си обува панталоните. — Имала си право. Точно така се чувствам.

— Тогава си луд. — Вече бе изоставила опитите да се придържа към по-цивилизован тон и крещеше, надявайки се истината да разруши неговите илюзии. — Защото ти струваш колкото петдесет, колкото сто Джон Тейлъровци. Той е егоистичен малък негодник, който ме нарани, за Бога. Ти си зрял мъж, умен и мил. Откакто се познаваме, винаги си бил добър с мен. — Тя обиколи с поглед стаята, в която от три месеца прекарваха всичките си вечери: Тейт бе купил картините, които развеселяваха жилището, удобното легло, хубавите чаршафи, на които се любеха, книгите, които бе решил, че ще й харесат, а сега и телевизора, за да й създаде развлечение. Очите й се спряха на цветята, които й береше, когато мислеше, че никой не го гледа, плодовете, които бе донесъл специално за нея от овощната градина, скицирания портрет, който й бе направил една неделя край езерото. Спомни си прекараните заедно мигове и часове, филмите, които бяха заснели, и тайните, които бяха споделяли, и за стотен път си каза, че Джон Тейлър не може да стъпи и на малкото пръстче на Тейт Джордан. Когато отново заговори, в очите й блестяха сълзи, а гласът й беше дълбок и дрезгав. — Аз не те сравнявам с него, Тейт. Аз те обичам. Него вече не го обичам. Само това има значение. Моля те, опитай се да го разбереш. За мен е важно единствено това. — Коленичила гола в леглото, Сам протегна към него ръка, но той не помръдна от мястото си. Ръката й се отпусна безсилно и сълзите бавно се затъркаляха по лицето й.

— Нима мислиш, че след пет години всичко това ще означава нещо за теб? О, госпожо, не бъди толкова наивна. След пет години аз ще съм просто един от многото каубои, а той ще е между най-изтъкнатите личности в американската телевизия. И всяка вечер, докато миеш чиниите, ще зяпаш в телевизора и ще се питаш как се е получило така, че си се озовала при мен? Това не ти е театър, малката. Това е самата реалност. Реалността в ранчото. Тежка работа. Липса на пари. Няма нищо общо с твоите реклами.

Стъписана от неговото ожесточение, Сам се разплака още по-силно.

— И за мен е реалност.

— Невъзможно е, за Бога. Невъзможно е, Сам. Виж само откъде идваш ти и как живея аз. Какъв е апартаментът ти в Ню Йорк? Мансарда на Пето авеню? В някоя префърцунена сграда с портиер, с френски пудел и мраморни подове?

— Не, на последния етаж в обикновена градска къща без асансьор, ако това ще ти помогне да се почувстваш по-добре.

— И е пълен със стари мебели.

— Имам няколко.

— Тук сигурно ще изглеждат много ефектно. — Изрече го с горчивина и се обърна да обуе обувките си.

— Защо, по дяволите, си толкова ядосан? — Тя отново крещеше и същевременно плачеше. Извинявай, задето не ти казах, че съм била омъжена за Джон Тейлър. Излиза, че ти си много по-впечатлен от него, отколкото аз. Просто не мислех, че е толкова важно, както очевидно смяташ ти.

— Да си скрила още нещо от мен? Например, че баща ти е президент на „Дженерал Мотърс“, че си израсла в Белия дом, че си богата наследница? — Гледаше я враждебно и както си беше гола, тя скочи от леглото като голяма пъргава котка.

— Не, епилептичка съм и ти си на път да ме докараш до припадък.

Той дори не се усмихна на опита й да прогони неговото раздразнение с шега. Влезе в банята и затвори вратата, оставяйки Сам да чака отвън, а когато излезе, я погледна нетърпеливо.

— Хайде, обличай се.

— Защо? Не искам да се обличам. — Усети как сърцето й се свива от ужас. — Няма да си тръгна.

— Напротив, ще си тръгнеш.

— Не, няма. — Тя седна на ръба на леглото. — Не и докато не поговорим за това. Искам веднъж завинаги да разбереш, че за мен този човек не означава нищо и че те обичам. Мислиш ли, че ще можеш да вкараш това в дебелата си глава?

— Има ли значение?

— За мен има голямо значение. Защото те обичам, глупак такъв — тихо каза Сам и нежно му се усмихна.

Той не отвърна на усмивката й, погледна я остро и си взе пура, която не запали, а започна да върти между пръстите си.

— Би трябвало да се върнеш в Ню Йорк.

— Защо? За да тичам подир съпруга, когото не желая? Ние сме разведени, не помниш ли? Сега се радвам, че е така. Влюбена съм в теб.

— Ами работата ти? И от нея ли ще се откажеш заради селския живот?

— Фактически… — Тя дълбоко пое въздух и едва не се разтрепери. Онова, което се готвеше да каже сега, беше най-голямата крачка в живота й, а знаеше, че още не го е обмислила добре. Но трябваше да го каже тази вечер. Нямаше повече време за размисли. — … Тъкмо това смятах да направя. Да напусна работа и да остана завинаги тук.

— Това е смешно.

— Защо?

— Мястото ти не е тук — уморено отвърна той. — Трябва да се върнеш в своя апартамент, на своята изпълнена с напрежение работа и да си намериш мъж от своята среда. Няма какво да правиш при каубой, който живее в едностайна барака, рине конски тор и гони отлъчили се от стадото говеда. Та ти си дама, за Бога!

— От твоите уста звучи много романтично, няма що! — Отново се опитваше да бъде саркастична, но сълзите пареха очите й.

— Тук няма и помен от романтика, Сам, там е цялата работа. Животът в ранчото няма нищо общо с идилията, която ти си представяш. И аз не съм принцът от приказките, а реален човек.

— Аз също. Тъкмо в това е проблемът. Ти не искаш да повярваш, че съм от плът и кръв, реална жена с реални потребности, че мога да живея далеч от Ню Йорк, от своя апартамент и работата си. Отказваш да приемеш, че наистина желая да променя начина си на живот, че в Ню Йорк вече не се чувствам добре, че тук ми е по-хубаво и точно това ми трябва.

— Ами купи си ранчо като Каролайн.

— И какво ще стане? Тогава ще повярваш ли, че съм истинска?

— Може да ме вземеш на работа.

— Върви по дяволите!

— Защо не? Така ще мога да влизам и излизам тайно от спалнята ти през следващите двайсет години. Това ли искаш, Сам? Да се докараме до тяхното положение, с хижа за тайни срещи, която ще сме твърде стари и уморени да посещаваме, останали единствено с неосъществените си мечти? Ти заслужаваш нещо повече и ако нямаш достатъчно ум да го разбереш, аз имам.

— Какво означава това? — Сам го гледаше ужасено, но той избягваше погледа й.

— Нищо. Означава просто да си облечеш дрехите. Ще те изпратя до вкъщи.

— В Ню Йорк ли? — Опита се да го каже насмешливо, ала не се получи.

— Зарежи остроумията и просто се облечи.

— Защо? Ами ако не искам? — Приличаше на изплашено, но нежелаещо да отстъпи дете.

Тейт отиде до купчината дрехи, захвърлени в бързината, преди да се пъхнат в леглото, събра ги и ги тръсна в скута й.

— Не ме интересува какво искаш. Аз искам да се обличаш. Както изглежда, аз съм единственият зрял човек тук.

— Как не! — Тя скочи на крака и дрехите се изсипаха на пода. — Ти просто си заслепен от старомодните си идеи за ранчери и наемни работници. Не желая да слушам повече тези глупости! Това е бягство от отговорност, тъпо е и ти не си прав. — Сам се разплака на глас, наведе се, събра дрехите си парче по парче и започна да се облича. Ако той възнамеряваше да се държи така, предпочиташе да се върне в голямата къща. Нека тази нощ си го изкарва на себе си.

След пет минути беше вече облечена, Тейт стоеше и я наблюдаваше с отчаяние и почуда, сякаш тази вечер бе открил в нея нещо, за което дори не бе подозирал, сякаш тя внезапно бе станала друг човек. Сам го погледна тъжно и бавно тръгна към вратата.

— Искаш ли да те изпратя?

За момент тя се изкуши да отстъпи, ала размисли.

— Не, благодаря, ще се справя и сама. — Поспря на прага, опитвайки се да се успокои. — Знаеш ли, Тейт, не си прав. — После не се сдържа и прошепна нежно: — Обичам те.

Затвори вратата и с плувнали в сълзи очи се затича към къщи, благодарна, че Каролайн отново я няма. В неделя тя често гостуваше на съседите си и Саманта беше доволна, че когато влезе, нямаше кой да види подпухналото й от плач лице.