Пантерата

16.

Беше 2:35 след полунощ и египетският самолет от Кайро приближаваше международното летище на Сана. Летището си имаше име, „Ел Рахаба“, което според арабския ми разговорник означаваше „Бих искал една плодова салата“. Не. Не можеше да е вярно.

Както и да е, бяха минали почти три часа, откакто излетяхме от Кайро, и самолетът се оказа неочаквано пълен — предимно млади мъже, вероятно йеменски гастарбайтери, носещи у дома малко пари, за да имат какво да ядат семействата им. Тъжна страна.

С Кейт бяхме в първа класа. Господата в салона бяха облечени по западната мода, но на външен вид бяха от Близкия изток — може би йеменски и египетски бизнесмени или правителствени служители. Неколцина водеха жените си, които бяха облечени в традиционното облекло. Повечето дами бяха разкрили лицата си по време на полета, но сега самолетът се приземяваше и всички шалове и воали се връщаха по местата си.

За ваше сведение Кейт носеше широк син панталон и синя блуза с висока яка и дълги ръкави. Бък би одобрил избора й — с изключение на това, че не си беше покрила главата и средно дългата й руса коса беше напълно оголена за очите на всеки мъж; същото се отнасяше и за красивото й лице. Също за ваше сведение, си бе сложила лек грим.

Колкото до мен, бях с обичайните си жълто-кафяви панталони, тъмносиньо спортно сако и синя риза на Кристиан Диор. Кристиан, нали чаткате?

Самолетът продължаваше да се спуска. Наведох се към прозореца и надникнах навън. Нощта беше ясна и виждах възвишенията в далечината; под нас се простираше сух пейзаж, окъпан в синя лунна светлина. Недалеч забелязах някакви пръснати светлини, по всяка вероятност на Сана.

Докато прелитахме над границата на летището, забелязах военната му част — два реактивни изтребителя с йеменска маркировка, няколко хеликоптера, чиито знаци така и не видях, както и огромен товарен самолет С–17 на американските ВВС. Аванпостът на Империята.

Кацнахме и самолетът забави, после пое към една площадка на стотина метра от терминала. Двигателят замлъкна.

— Не стигна до портала — отбеляза Кейт.

— Ще продължим пеша.

— Предполагам, че е някаква шега. Доста безвкусна.

Личеше си, че е малко неспокойна, а също така уморена и раздразнителна след продължилото близо трийсет и пет часа пътуване.

— Цялата страна е една тъпа шега — казах й. — Научи се да се смееш, иначе има опасност да се побъркаш.

Не получих отговор.

Всички ставаха. Аз също станах и тръгнах към изхода. Погледнах през люка към терминала, който помнех от предишното ми идване — ниска сграда, не по-голяма от супермаркет, зле осветена от три високо поставени лампи. Видях фаровете на подвижната стълба, следвана от автобус, който се беше насочил към първа класа. Това ме увери, че няма да ми се налага да пътувам със селяците от задните салони.

Върнах се на мястото си, с Кейт си взехме нещата и тръгнахме по пътеката.

Стълбата приближи, без да смачка самолета, вратата се отвори и усетих как свежият нощен въздух нахлува в салона. Йемен.

Слязохме и тръгнахме към очакващия ни автобус. Другите пътници от първа класа вече се бяха настанили на седалките — ние с Кейт вървяхме последни. Кейт беше единствената незабулена жена на борда и мъжете, които не й бяха обърнали особено внимание в самолета, сега я зяпаха. Жените също я зяпаха. Сякаш сме били на нудистки плаж, после сме се облекли и сме се качили на автобус, но една от жените си е останала гола.

Летището на Сана има два портала. Спряхме при втория. Оставихме всички да слязат преди нас и ги последвахме. Дотук добре.

В терминала пътниците от първа класа се насочиха към будките за паспортна проверка. В този час работеха само две, а двете, отбелязани за важни клечки, дипломати и екипаж бяха затворени. Освен това не се виждаше никой, който да се оглежда за нас.

— Може би ще трябва да минем през паспортна проверка — каза Кейт.

— Би трябвало да ни посрещнат тук.

Зачакахме. Автобусите с пътниците от другите салони също пристигнаха и опашките станаха по-дълги. Двама йеменски войници с калашници непрекъснато хвърляха погледи към нас.

— Да се обадим на телефона в посолството — предложи Кейт.

— Телефоните са от другата страна на паспортния контрол, а аз няма да се редя на опашка с простолюдието.

— Не можем просто да висим тук.

— Добре, да се прередим тогава.

Отидох в началото на едната опашка и Кейт ме последва. Никой не възрази и си спомних, че въпреки всичките си недостатъци йеменците са изключително учтиви и толерантни към западняците, от които очакват да са арогантни задници.

Отидохме при проверяващия и представихме дипломатическите си паспорти. Онзи провери визите ни, сравни снимките с лицата ни и зяпна Кейт. Така де, всяка жена от опашката беше забулена, така че човекът би трябвало да е с набито око. Нали така?

Подпечата визите ни и ни даде знак да минаваме. Поради някаква причина — инстинкт може би — хвърлих поглед назад и видях, че е вдигнал телефона си.

Преди да стигнем до двойната врата с надпис ИЗХОД, ни приближи някакъв висок тип с двудневна брада и смачкан костюм, но без вратовръзка.

— Елате насам — каза той, без да се идентифицира, и посочи един страничен коридор.

— Имаме среща с човек от американското посолство — казах аз.

Той като че ли разбра и отвърна нетърпеливо:

— Да, Да. Човекът от посолство е натам. Трябва да обсъдим визите ви.

Звучеше ми като партенка и не исках да напускам публичния район — не че има особено значение къде се намираш, когато те арестуват. Но ако останехме тук, можеше и да видим нашия човек от посолството.

— Както знаете, ние пътуваме с американски дипломатически паспорти, инструктирани сме да чакаме тук и няма да мръднем от това място. Идете да доведете човека от посолството.

Той изглеждаше много раздразнен и в този момент би трябвало да се идентифицира и да поиска паспортите ни, но вместо това ни каза да чакаме и тръгна към коридора.

Двамата войници с калашниците приближиха да ни правят компания. Междувременно йеменците от самолета ни поглеждаха крадешком и бързаха към митницата.

— Виждали ли какво ти се случва, когато се пререждаш? — казах на Кейт.

— Джон, какво става?

— Не знам.

И нямах намерение да чакам, за да разбера. Хвърлих поглед към изхода, водещ към мястото за получаване на багаж и митницата, и реших, че нашият човек може да ни чака там.

— Да вървим — казах на Кейт.

— Той каза да чакаме…

Хванах я за ръка и я поведох към двойната врата.

— Помъчи се да вървиш като египтянка.

На три метра от вратата чух вик и двамата войници внезапно се втурнаха пред нас и се озовахме пред дулата на два автомата.

Нашият йеменски приятел се появи отново и извика:

— Казах ви да чакате тук!

— Да, но казахте също, че човекът от посолството е с вас.

— Да. Ето го.

— Господин и госпожа Кори, предполагам.

Обърнах се. Към нас вървеше някакъв тип с джинси и дълго яке. Разпознах човека от фотографията, Пол Бренър.

— Съжалявам, че не успях да ви посрещна — каза той. — Разговарях с този господин за визите ви.

— Йеменското консулство в Ню Йорк ни увери, че не трябва да плащаме такса — казах аз.

Той се усмихна, протегна ръка на Кейт и се представи.

— Пол Бренър. Приятно ми е да се запознаем, госпожо Кори. Добре дошли в рая. Надявам се, че сте пътували добре.

— Да… благодаря.

Бренър протегна ръка и на мен.

— Репутацията ви ви изпреварва.

— Личи си — казах. И попитах: — А кой е палячото?

Бренър представи палячото като полковник Хаким от Службата за политическа сигурност, както наричат йеменската тайна полиция. Полковник Хаким не се здрависа с нас, а се обърна към Бренър.

— Искам да говоря с колегите ви насаме.

— Казах ви, че това няма да стане, полковник — отвърна Бренер.

— Отказвате ли ми?

— Казвам, че трябва или да арестувате всички ни, или да ни пуснете.

Полковник Хаким като че ли обмисли двете възможности и накрая каза:

— Може да присъствате.

— Това не фигурира във възможностите.

Беше мой ред да се покажа като алфа-мъжкар и се обърнах към полковник Хаким.

— Кажете на онези момчета да свалят автоматите — казах и посочих войниците.

Той се поколеба, после излая нещо на арабски и войниците свалиха оръжията.

— Има проблем с визата ви, както и с визата на жена ви — каза Хаким. — Несъответствие с адреса. Така че мога да ви помоля да напуснете Йемен.

Кой казва, че нямало Бог?

— Не сте вие онзи, който ще вземе подобно решение, полковник — каза му Бренър.

Разбира се, че е той. Млъквай.

Полковник Хаким нямаше какво да отговори.

— Утре посолството ще се обърне с официален протест към външното ви министерство. Приятна вечер, полковник.

Полковник Хаким отново нямаше какво да отговори, но тогава Бренър най-неочаквано му протегна ръка и Хаким се поколеба, обаче я пое.

— Трябва да останем съюзници във войната срещу Ал Кайда — каза Бренър. — Така че престанете с тези глупости. Ас-салаам алейкум.

Полковник Хаким се възползва от шанса да запази достойнството си пред войниците и отговори:

— Уа алейкум ас-салам.

— Обадете ми се, ако минавате през Ню Йорк — казах на полковника.

И поехме към втория кръг на ада — багажа и митницата.

— Какво беше всичко това? — попитах Бренър, докато вървяхме.

— Просто йеменското правителство се опитва да демонстрира властта си — отвърна той. — Мислят си, че те командват тук.

— Нима не командват те? — поинтересува се Кейт.

— Никой не командва — отговори Бренър. — Това е причината да сме тук.

Именно. Природата не търпи празно място. Или, ако искаме да сме по-позитивни, ние сме тук, за да помогнем.

— Всъщност във визите ни като домашен адрес е отбелязано Федерал Плаза двайсет и шест — казах аз.

— На тези клоуни не им е нужен домашният ви адрес.

— Аха. Пък и ние на практика живеем на работните си места.

Бренър си проби път през гъмжилото колички и хора, като дрънкаше нещо на арабски — може би: „Извинете, но ние сме американци и трябва да излезем от този кенеф. Благодаря“.

После посрещачът ни каза нещо на един носач, който кимна.

Въртящият се конвейер не показваше признаци на живот.

— Май ще почакаме — каза Бренър. — Понякога конвейерът не работи. Докарват багажа и настъпва пълна лудница. Голям майтап е да гледаш.

— Откога сте тук? — попитах.

— От твърде дълго.

— И аз така.

Той се усмихна.

Г-н Пол Бренър изглеждаше към петдесетте, висок (но поне един пръст по-нисък от мен), доста добре изглеждащ, с добро телосложение, гъста черна коса и много загорял от слънцето. Под синьото си яке носеше сива тениска, на която видях надпис „Федерален затворник“. Яко. Не толкова смешна бе яката на бронежилетката, която се подаваше над тениската. А и дългото му яке беше издуто от дясната му страна.

— Имаме конвой от три коли, с който ще стигнем до посолството — каза Бренър.

— Оръжие? — попитах го.

— Оръжие? И вие ли искате оръжие?

Май имаше чувство за хумор. Познавам един човек с подобен саркастичен език. Това нямаше да ни направи приятелчета — в шоуто винаги има място само за един готин пич. Не мислех, че г-н Бренър е част от екипа ни, но все пак реших да проверя, така че попитах:

— Заедно ли ще работим?

— Аз съм от ДСС, Дипломатическа служба за сигурност — отвърна той. — Работя за Държавния департамент и осигурявам безопасността на персонала на американското посолство и официалните посетители.

Това не отговаряше на въпроса ми, но реших да не задълбавам.

— Звучи интересно.

— Бях армейски детектив — продължи той. — Специалност убийства. Подобно на вас, господин Кори. Бях подофицер. Вие сте били детектив втора степен от нюйоркската полиция. Сега и двамата сме цивилни и гоним втора кариера.

— Аха. Само дето трудно може да се каже, че гоня втората си кариера.

— Браво на вас.

— Това е единствената кариера, която имам — отбеляза Кейт.

Бренър се усмихна и я погледна.

— Доста сте смела, за да дойдете тук.

Тя не отговори, но за да бъде всичко ясно за протокола, аз казах:

— Идеята беше нейна.

— Назначението е трудно, но ще се справите — уведоми ни Бренър. — И ще можете да решавате сами как да продължите, когато се върнете.

— Таим надежди за Афганистан — споделих.

Той се разсмя.

— Значи сте били тук през август две и първа?

— Да. Цели четирийсет дни. Предимно в Аден.

— Да. Е, оттогава нещата малко се сгорещиха. Ал Кайда е тук.

— Бяха тук и тогава — уведомих го. — Именно те взривиха „Коул“.

— Така е. Сега обаче са навсякъде. Ако изобщо е възможно, това място стана още по-опасно.

Типичен врял и кипял ветеран, опитващ се да сплаши новобранците.

— По мое време, когато вървяхме по улиците на Аден, трябваше да мятаме гранати, за да си вземем вестник — казах аз.

Той отново се разсмя.

— Е, в Сана стреляме от посолството толкова много, че газим до колене в гилзи.

— Моля ви — обади се Кейт.

Това е мъжки разговор, скъпа.

Както и да е, побъбрихме, докато чакахме багажа. Бренър се обърна към Кейт.

— Приемете думите ми като професионално наблюдение. Изглеждате много добре и веднъж видяно, лицето ви не може да се забрави. Което може да се окаже спънка.

Кейт се усмихна сладко.

— Досега никога не е било спънка.

— Позволете да Ви посъветвам нещо — каза г-н Бренър. — Винаги трябва да носите дълъг шал, с който да можете да скриете лицето си. Западните дами тук намират шала за добър заместител на покривалото.

— Благодаря — отвърна Кейт малко хладно.

Най-неочаквано конвейерът тръгна и багажът започна да пада от някаква дупка в стената.

Никога не бях виждал толкова много неща на конвейер в багажното — кутии, щайги, шантави вързопи, увити в найлон, както и най-лошия багаж, на който бях свидетел от времето, когато леля ми Агнес ми беше дошла на гости от Бъфало.

— Надявам се пилетата ни да са оцелели — подметнах.

Йеменците се нахвърлиха върху конвейера като пирани върху труп.

Нашите първокласни куфари бяха сред последните.

— Това ли е целият ви багаж? — попита Бренър.

— От Ню Йорк потегли и един голям товарен кораб с багажа на жена ми — уведомих го.

Кейт се усмихна. Тя обожава сексистките шеги.

Носачът натовари куфарите и саковете ни на количка и понечихме да тръгнем към митническата проверка, но Бренър ни поведе направо към вратата. Някакъв митничар в униформа забърза към него и Бренър извади паспорта си, от който се подаваше официален документ на име банкнота от хиляда риала, което прави около пет долара. Онзи я грабна и ни махна да продължим.

— Това е едно от най-лошите летища на света по отношение на сигурността — отбеляза Бренър. — Няма списък на лица за следене, така че онези от Ал Кайда и други лоши актьори могат да влизат и излизат, както им хрумне. Освен това оттук можеш да пратиш и бомба на някой адрес в Америка.

— Трябва да им дадем домашния адрес на Том Уолш — казах на Кейт.

Излязохме в лошо осветената и почти пуста чакалня, която беше точно толкова занемарена, колкото я помнех. Малкото магазинчета бяха затворени, както и единственото бюро за коли под наем и офисът на „Йемения Еър“. Видях голям знак, на който на английски и арабски пишеше ДЪВЧЕНЕТО НА КАТ ЗАБРАНЕНО. Не си го измислям. Пушенето обаче явно беше разрешено, защото един войник беше захапал фас.

Излязохме навън. Отпред ни чакаха три черни „Тойота Ланд Крузър“ със затъмнени стъкла. До всеки джип стояха по двама души с карабини М–4: явно също бяха от ДСС и държаха под око всичко наоколо, особено шестимата йеменски войници с калашници. Как така всички бяха въоръжени, а само ние не?

— Ние сме в средната — каза Бренър.

С Кейт пристъпихме към средната кола, двамата от ДСС отвориха задната врата и се настанихме. Бренър седна отпред, а другите от ДСС взеха багажа ни и го натовариха на предната и задната кола.

— Яла нимше — каза Бренър на шофьора, който бе йеменец.

Спомних си, че това означава „Тръгвай“. Потеглихме.

— Това са напълно бронирани коли, с бронирани стъкла — уведоми ни Бренър. — Издръжливи са като патици. Отзад има две бронежилетки. Съветвам ви да си ги сложите.

Обърнах се и взех двете тежки военни бронежилетки, които можеха да спрат всичко, от куршум до снаряд на противовъздушна отбрана. Помогнах на Кейт да облече едната и си сложих другата.

Всичко това ми се струваше малко прекалено, но си спомних, че и миналия път ме посрещнаха по този начин и че това е стандартната процедура: така посолството си връзваше гащите, ако се случи нещо непредвидено.

Излязохме от Международното летище на Сана за по-кратко време, отколкото бе нужно да кажеш „Международно летище на Сана“. И предишния път бях дошъл в Йемен по същия начин и изпитвах нещо като дежа вю, като се изключи срещата с полковник Хаким. По-важното бе, че това бе добра първа среща с Йемен за Кейт, която вече сигурно си мислеше, че е трябвало да послуша съпруга си.

Бренър ме изтръгна от мислите ми с думите:

— Половината от забавата е да стигнем дотам.

Не, половината от забавата е аз да пускам лафове, а не ти.

Както и да е, най-малкият ми проблем беше един съперник по остроумие.

— Колко още ви остава тук? — попитах го.

— Колкото и на вас — отвърна той. — Всички си заминаваме заедно.

Е, може би това отговаряше донякъде на въпроса кой още е в екипа, чиято грижа е Пантерата.

— Да го сведем до трийсет дни — предложих аз.

— След като и двамата сте тук, това е възможно — отвърна той.

Още не бях съобщил на Кейт добрата новина, че сме в Йемен в ролята на стръв за Пантерата, и тя изпускаше част от нюансите, така че каза:

— Много ни ласкаете, господин Бренър.

— Моля ви, наричайте ме Пол — отвърна той.

А мен — мръвката за примамка.

17.

В този час (вече беше 3:55) нямаше много трафик и се придвижвахме със 120 км/ч. Йеменският шофьор се прозина гръмко. Действието на ката явно беше отшумяло.

— Това е Мохамед — представи ни го Бренър. — Плащаме му по един долар на час, за да ни кара. И по два, за да стои буден.

Мохамед се разсмя, което означаваше, че разбира английски или е чувал шегата толкова много пъти, че знае, че се очаква да се разсмее.

— Защо шофьорът е йеменец? — попитах аз.

— Йеменското правителство настоява да имаме най-малко един йеменски шофьор в конвоите нощем, за по-добра сигурност — обясни Бренър. — Отчасти защото имаме говорещ арабски човек, който да се разправя с идиотите на пропускателните пунктове или да извика полицията или армията за подкрепление, ако попаднем в интересна ситуация.

— Звучи почти убедително — отбелязах.

— Аха. Само че са пълни глупости. Всъщност не знаем за кого работи Мохамед. Нали, Мохамед?

— Аз съм просто шофьор, сър — отвърна Мохамед.

— Да бе. А аз съм културният аташе.

— Точно така, сър.

След като въпросът се изясни, Бренър се обърна към нас.

— Единственият инцидент, който сме имали, се е случил точно в този час.

— Благодаря за споделянето — рече Кейт.

— Оръжие? — попитах аз.

— О, да бе. Оръжие. — Подаде ни черна платнена торба. — Колт четирийсет и пети калибър, модел хиляда деветстотин и единайсета, армейски вариант.

Отворих торбата и видях два автоматични пистолета, пълнители, две кутии с патрони, два кобура за кръста и комплекти за почистване.

— Запознати ли сте с модела?

— Аз да — отвърна Кейт.

Точно така. Много добре запозната. Всъщност навремето дори уби човек с колт 45-и калибър.

— Прострелвали са ме с такъв пистолет — уверих г-н Бренър.

— Добре. Кейт може да ви покаже набързо как да отвърнете на стрелбата.

Многознайник.

Уверих се, че пистолетите са с поставен пълнител, и проверих дали има патрон в цевта и дали предпазителите са спуснати. Оставих ги в торбата, но я сложих отворена между нас. После попитах:

— Ще получим ли автомати?

— Ако ви се наложи да напуснете Сана или Аден.

— Ясно. А как върви гражданската война?

— Не знам. — Бренър се обърна към Мохамед. — Как върви гражданската война?

— О, нямам представа, сър. Знам само онова, което пише във вестника.

— Правителството омаловажава положението и изглежда, че сблъсъците са ограничени на север оттук — уведоми ни Бренър. — Но нищо чудно някоя сутрин да се събудим и да открием бунтовници пред посолството.

— Може вече да са там — предположих аз.

— Мисля, че в такъв случай щяха да ми звъннат от посолството.

Заради Мохамед не разговаряхме много по пътя към града. За известно време Бренър се съсредоточи върху мобилния си телефон, после обясни:

— Пиша доклад.

— Гледайте да не ми объркате името.

Той погледна текстовото съобщение.

— Ще спрем в посолството, преди да продължим към апартамента ви.

Не го попитах за подробности. Нямаше за какво толкова да говорим, докато Мохамед слуша, а казаното от Бренър като нищо можеше да е дезинформация, предназначена за шофьора ни.

Дотук бях наброил пет военни пропускателни пункта и макар че не ни спряха на нито един, не бих се изненадал, ако докладваха за местоположението ни.

Водещата и задната коли се държаха на петнайсет метра от нашата и от време на време Бренър разговаряше с американските шофьори по радиостанцията.

Мохамед каза, че трябвало да се обади по телефона — „така изисква процедурата“, както обясни на Бренър. Не знаех колко добре е Бренър с арабския, но явно не владееше достатъчно езика, за да позволи на Мохамед да се обади на приятелчетата си и да каже нещо от рода на: „Хей, Абдул, къде трябваше да е проклетата засада? Да не съм я изпуснал?“

— Ла — каза Бренър на Мохамед, което явно означаваше „не“.

Мохамед сви рамене.

Хубавият път беше свършил и се намирахме в някакъв гаден квартал. Нямаше много коли и хора, а улиците бяха тъмни и повечето неасфалтирани, тоест неравни, прашни и отлични места за заравяне на взривни устройства.

Бренър изпитваше нуждата да се представи като добър домакин.

— Намираме се недалеч от центъра на Сана, стария укрепен град, който е част от световното наследство. Някои от сградите тук са на повече от хиляда години. Градът обаче се е разпрострял с увеличаването на населението, което сега е почти два милиона души. Повечето от тях живеят в коптори като тези наоколо, без водопровод и канализация.

Вече бях доловил аромати, които бяха достатъчно силни, за да проникнат в брониран джип — явно колите ни не бяха обезопасени срещу газови атаки. Добрата новина бе, че можехме да си пърдим на воля и никой нямаше да забележи.

— Ще ви разведа из старата Сана утре, ако ни остане време — обеща Бренър.

— О, чудесно — отвърна Кейт.

Бях пропуснал обикалянето на стария град при предишното ми идване тук и нямах нищо против да го пропусна отново, така че не споделих ентусиазма й. Сигурен бях обаче, че Мохамед си го е отбелязал, и може би именно това бе причината Бренър да го каже — малко лъжливи следи за другия отбор.

Направихме няколко завоя, които със сигурност имаха за цел само да разнообразят маршрута до посолството.

— Никога не пътуваме два пъти по един и същи маршрут — потвърди подозренията ми Бренър. — Ако ни нападнат, първият ми изстрел попада в главата на Мохамед. Нали така, Мохамед?

Мохамед не отговори.

Погледнах Кейт и видях, че се справя добре. Май не беше време да казвам: „Нали ти казах“. Щях да улуча подходящия момент, когато се появи.

Вече бяхме в източните предградия, които се намираха по възвишенията и бяха по-добрата част от града.

— Още пет минути до посолството, освен ако не попаднем в засада — каза Бренър. — В такъв случай ще трябва да добавим още десет.

Мохамед реши, че това е смешно. Помислих си, че тук всички са побъркани. Май все пак бях попаднал на подходящото място.

Приближихме осветените стени на американското посолство и видях йеменски войници — седяха на бетонните барикади или на бели пластмасови столове.

— Тези типове са от елитната част, известна като Спящата рота, част от Бригадата на скатавките — отбеляза Бренър.

— Кой е почивният им ден? — поинтересувах се.

— Всеки.

Водещата кола спря, един войник стана и се помъкна към страната на шофьора.

Стените на посолството бяха високи към пет метра, с изключение на портала, където украсената част се издигаше на около девет. Над входа беше гравиран Държавният печат на Съединените щати. Приятна гледка.

— Убеден съм, че ако посолството бъде нападнато, тези чудесни йеменски войници ще жертват живота си, за да го защитят — уведоми ни Бренър.

— Те вече изглеждат полумъртви.

Бренър се разсмя.

Електрическата порта се плъзна настрани и двама американски морски пехотинци с карабини М–16, бронежилетки и бойни униформи излязоха навън, докато водещата кола влезе на територията на посолството в така наречения отбраняван входен коридор — оградено тясно място с друга стоманена порта, която се отваря, след като първата врата се затвори.

Дойде и нашият ред и докато минавахме през портала, други двама морски пехотинци застанаха мирно и отдадоха чест. Помислих си, че Кейт изглежда малко облекчена. Двамата дори свалихме бронежилетките си и ги метнахме отзад.

Минахме през втория пропускателен пункт и вече можех да видя сградата на посолството — канцеларията — на петдесетина метра напред.

Сградата на канцеларията бе построена неотдавна и в духа на съобразяването с културните особености приличаше на султански дворец от някой тематичен парк, с големи арки, белокаменна фасада и много ажурна резба.

Помнех, че посолството заема площ от два-два и половина хектара, заобиколени от високи стени. На територията му имаше няколко допълнителни сгради, сред които резиденцията на посланика, казармата на морските пехотинци, квартири за служителите, които живееха тук, и други постройки, съдържащи всичко, което би могло да ти потрябва, ако изведнъж те откъснат от света, в това число генератор на електричество и цистерна за вода. За забавления имаше и малък киносалон, плувен басейн и два тенискорта, играещи ролята и на вертолетни площадки. Освен това сервираха и алкохол.

Първия път, когато видях това място, си бях помислил, че не е зле да живееш и работиш тук. Спомням си обаче, че имаше няколко терористични заговора за ракетни атаки срещу посолството; неотдавна научих, че били планирани не от друг, а от Пантерата. Никое назначение в Близкия изток не е идеално.

— Не виждам сандъци със снаряди — отбелязах.

— Ракетите ги направиха на пух и прах — отвърна Бренър.

Кейт се изкиска. Май намираше този тип за смешен. Ако аз бях казал това, щеше да завърти очи от досада. Какво им става на съпругите?

Спряхме пред парадния вход на подобната на палат сграда, Бренър отвори вратата си и каза:

— Можете да оставите багажа си в колата.

И аз си отворих вратата и се обърнах към Кейт.

— Вземи пистолетите и остави сладките.

Кейт слезе с торбата, връчи ми я да я нося и тръгнахме след Бренър по стъпалата на засводения портик. Трите джипа потеглиха и видях, че багажът ни е оставен до алеята.

— Ще пренощувате тук — каза Бренър. — В случай, че полковник Хаким е решил да ни проследи. По-късно през деня ще продължите към, хотел „Шератон“.

— Защо не към апартамента ни? — попита Кейт.

— Защото няма апартамент. Може да не се задържите за дълго.

— Защо не? — поинтересува се Кейт.

— По-късно ще трябва да обсъдим някои неща.

Ясно. Например искаме ли да играем ролята на стръв за Пантерата? Или да се приберем у дома?

Последвахме Бренър покрай един морски пехотинец, който ни отдаде чест. Бившият старши подофицер Бренър отвърна на поздрава.

Голямото фоайе изглеждаше толкова впечатляващо, колкото и преди две и половина години, с което отново ме увери, че парите ни от данъци работят здравата за нас.

На стената имаше огромно американско знаме, както и портрети на командната верига, от президента до сегашния посланик Едмънд Джеймс Хъл, който се хилеше така, сякаш току-що е научил, че напуска тази адска дупка. Всъщност според сайта на посолството мандатът му изтичаше. Еди Късметлията. Искаше ми се да съм на негово място.

— Между другото, Мохамед вероятно работи за Службата за политическа сигурност на полковник Хаким — каза Бренър, докато прекосявахме празното помещение. — Или може би за така нареченото Бюро за национална сигурност, което беше основано през две и втора. Задачата му е да патрулира основните пътища, да пази туристите на историческите обекти и да защитава нефтените находища и чуждестранните работници в Йемен. Всичко това звучи добре, но те са само клон на СПС.

— Значи истинското му име може и да не е Мохамед — предположих аз.

— В СПС и БНС има инфилтрирани агенти на Ал Кайда от други арабски страни — уведоми ни г-н Бренър. — Йеменското правителство знае това, но като че ли не му пука. С подобни съюзници не ни трябват врагове — заключи той.

Да стоварят бомбата върху всички.

Бренър спря.

— Знам, че сте уморени, но преди да ви покажа стаята ви, предлагам да пием по едно питие за сън и да се срещнем с един човек.

— Нищо против питието — съгласих се. Което означаваше, че може би имам нещо против срещата.

Бренър извади мобилния си и написа есемес.

— Мога да използвам мобилния си в Сана, защото имаме защитена клетка и антена на покрива на посолството — обясни той. — Но извън територията му трябва да използваме сателитни телефони, които ще ви дам по-късно.

— Също като миналия път — казах аз.

— Да. Все забравям, че сте идвали.

— Аз не забравям.

Докато чакахме въпросния човек във фоайето, Кейт се обърна към Бренър.

— Кабинетът ми в сградата на канцеларията ли се намира?

— Да — отвърна той. — Повечето кабинети са на втория и третия етаж. Кабинетът на юридическия аташе в Йемен току-що бе оторизиран от стратегическо рамково споразумение, но ще заработи официално едва след седмица-две.

— Няма да си първият държавен служител без работа — успокоих Кейт.

— Началникът ви се казва Хауард Фенстърман, пристигна преди няколко дни — каза й Бренър. — Той е главен юридически аташе, а вие сте негова заместничка. Подобно на вас, господин Фенстърман е от ФБР.

Естествено. Всеки тук си има две шапки, но държи едната в гардероба.

— Както може би сте чули или прочели, посланикът, Едмънд Джеймс Хъл, току-що напусна Йемен и няма да се връща — продължи Бренър.

— Да. — Официално заминаването му се обясняваше с лични причини, което можеше да означава всичко, от диария до това, че жена му си е събрала партакешите и се е разкарала от този кенеф.

Когато си назначен в малка дипломатическа мисия в малка затънтена страна, ти се налага да се срещаш с по-високопоставените клечки, които изгарят от желание да говорят с човек от Щатите. Дори с такива като мен. При предишното ми посещение се бях срещал с бившия посланик, нейно превъзходителство Барбара Бодин, която беше в Йемен по време на атентата срещу „Коул“. Разговарях на два пъти с нея в посолството и веднъж в Аден, когато тя посети разследващите атаката в хотел „Шератон“ и игра с нас волейбол на плажа, облечена в шорти до коленете и тениска. Хващаше окото и не беше лош човек, но трябваше да споделя мнението на ФБР и другите тук, че тя… да кажем, не се справи добре с кризата с „Коул“. Явно тя също беше стигнала до подобно заключение и се махна през август две и първа, горе-долу по същото време, когато си тръгнах и аз. Това място може с еднакъв успех да те издигне или да те пречупи.

— Не зная кога да очакваме новия посланик и ако трябва да съм честен, нещата вървят по-добре за нас, когато посланикът е в отпуска или подава оставка — сподели Бренър. — Дневният ни ред е доста различен.

И още как. Дипломатите са тук, за да се правят на приятни. Не и ние.

Освен това оставах с впечатление, че работата на Пол Бренър съвсем не е само да посреща хора на летището. Може и да беше от ДСС, но както казах, тук всеки си има и втора работа. Втората работа на Бренър, за която бях сигурен, че се е писал доброволец, беше лов на пантери. Хей, човек е готов на всичко, за да се махне от посолството. Истинският въпрос бе дали мога да работя с този тип? И имам ли изобщо избор?

Бренър получи есемес, стана и ни подкани:

— Насам.

Последвахме го до двойна стъклена врата, която според спомените ми водеше към малка покрита тераса с изглед към парк.

Бренър отвори едната врата и каза:

— Можем да поседим тук. Вечерта е приятна.

Всъщност беше около пет сутринта и дотук нямаше нищо приятно, но заради питието бях готов да седна навсякъде.

На терасата имаше тръстикова мебел. Някакъв мъж се беше настанил с гръб към нас. Докато приближавахме, той стана, обърна се и каза:

— Добре дошли.

Беше тъмно, но разпознах преподавателския глас. Човекът пред нас беше г-н Бъкминстър Харис.

18.

— Бъки! — Двамата с Кейт се хвърлихме в обятията му й заговорихме развълнувано.

Всъщност аз казах:

— Вие пък какво правите тук?

Той се усмихна и отговори:

— Реших да продължим уроците на място.

— Аз пък си помислих, че сме приключили с ученето.

— Човек се учи, докато е жив, господин Кори. — Той пое ръката на Кейт. — Радвам се да се видим. Надявам се, че пътуването е било приятно.

— Беше, докато не се срещнахме с полковник Хаким — отвърна Кейт.

— А, да — рече Бък. — Полковник Хаким е като кози барабонки. Навсякъде е.

Доста остроумно. Както и да е, Бък носеше едно от онези бели ленени сака, които можеш да видиш във филмите за британските колонии от 30-те, и незнайно защо изпитах остра нужда да посетя „Кентъки Фрайт Чикън“.

— С директния полет на военните ли пристигнахте? — попитах го.

— Да. Ужасно пътуване. Неудобно, сервират ти храната в кутия. И никакъв алкохол. Да не сме станали мюсюлмани? — риторично попита той и ни увери: — Вие двамата постъпихте умно, че предпочетохте по-бавния маршрут.

— Е — казах аз, — смятам да използваме бързия маршрут, когато му дойде времето.

— Точно така ще направите.

И тогава си представих сандък човешки останки в трюма на С–17. Човек трябва да внимава какво си пожелава.

Бък се върна на темата за полковник Хаким.

— Пол ми съобщи за забавянето на летището, но няма нищо обезпокоително. Ще подадем официално оплакване.

— Добре — отвърнах аз, макар че не давах и пет пари. — За мен скоч и сода, ако обичате.

Така и така май нямаше да ни предложи.

Бък ни покани да седнем, влезе в ролята на домакин и отиде при подвижния бар.

— А какво ще желае госпожа Кори?

— Само вода, моля.

Бренър също беше на вода. Женчо.

Бък като че ли пиеше нещо като джин с тоник и лайм, но без малко хартиено чадърче.

Седнахме на масата за коктейли, осветена с няколко големи свещи, и Бък вдигна чашата си.

— За успеха на мисията.

Всички се чукнахме.

— Ще участвам в назначението, както и Пол — уведоми ни Бък.

Г-н Бъкминстър Харис не изглеждаше като убиец, но и преди ми се е случвало да ме изненадват. Както бях очаквал, г-н Бренър също беше в екипа.

— Говоря свободно арабски, а това ще ви е нужно — напомни ни Бък. — Пол владее донякъде езика, но не и разговорно. По-скоро може да дава заповеди от сорта на „Разкарай се от пътя ми, кози син такъв“.

Бренър и Харис се изкискаха, сякаш бяха споделяли тази шега и преди. Явно се познаваха и явно Бък работеше тук или пътуваше непрекъснато между Йемен и Вашингтон и/или Ню Йорк. Беше ме баламосал на Федерал Плаза 26 и бях сигурен, че няма да ми е за последен път. За последен път обаче щях да го приема толкова добре.

— Има и пети от екипа, но тази вечер той не е тук.

— А къде е, кой е и кога да го очакваме? — попита Кейт.

Бък я погледна.

— Сега не мога да отговоря на този въпрос.

— В такъв случай може би ще ни кажете кой е шефът — обадих се аз.

— Аз — рече Бък.

— И мога ли да попитам за кого работите?

— За правителството на Съединените щати, господин Кори. Също като вас.

Когато трябва да очистиш или прибереш някого зад граница, винаги има човек от ЦРУ, но както бях заключил в Ню Йорк, Бък не ми приличаше на онези от Управлението, с които бях имал удоволствието да се познавам или да работя, в това число покойния г-н Тед Наш. По-късно ще се спра по-подробно върху г-н Наш. Въпреки всичко попитах за протокола:

— Фирмен човек?

— Не.

Погледнах към Бренър, който поклати глава. Е, аз не бях от ЦРУ и не мисля, че Кейт е от тях, така че ако всички казваха истината, значи човекът им беше петият.

Обичам да зная на кого поверявам живота си и затова отново се обърнах към Бък.

— РДД?

Той кимна. Разузнавателната служба на Държавния департамент е нещо като клуб за джентълмени, така че това му подхождаше.

Погледнах Бренър.

— ДСС, както вече казах — рече той. — Но тази задача ми се стори интересна, така че реших да се включа.

Бък се наведе напред и заговори тихо:

— Прохладната утрин е много приятна, но ще трябва да влезем вътре, за да говорим по-свободно.

Да бе. Стените на посолството може да имаха електронни уши, макар това да бе малко вероятно в Йемен. Така де, Студената война приключи, арабите не са руснаци, а СПС не са КГБ. Въпреки това трябва да следваш процедурите за сигурност и да не допускаш честата грешка да подценяваш тези хора.

Бък се обърна към нас, но всъщност говореше на всеки, който слушаше.

— Разполагаме с много добри следи за местоположението на шестима от организаторите на атаката срещу „Коул“. — Намигна и продължи: — Имаме добри източници от Службата за политическа сигурност. — И добави за по-весело: — Онзи полковник Хаким, с когото се срещнахте на летището, всъщност е на заплата при нас.

Всички се усмихнахме. И ако от СПС ни подслушваха, след около час горкият полковник Хаким щеше да има електроди в топките. Гадно нещо е отмъщението, полковник.

Бък вече беше набрал инерция.

— Освен това успяхме да поставим подслушвателни устройства в щабквартирата на СПС.

Добре, Бък, само гледай да не прекаляваш.

Той явно се наслаждаваше на играта. Не бях очаквал Бък Харис да е толкова възхитително подличък или такъв изпечен измамник. Възрастта му и инстинктът ми ми подшушваха, че г-н Бръшлянена лига от разузнаването на Държавния департамент е стар ветеран от Студената война и че може би тази нова война срещу тероризма е просто начин да запълва времето и ума си в края на кариерата си. Или подобно на мен, Бренър и хиляди други мъже и жени след 11/9, е бил пенсионер, призован отново като нещатен сътрудник, за да попълни редиците в новата война.

— За какво си мислите, господин Кори? — поинтересува се той.

— За вас — отвърнах. — А руски знаете ли?

Той ми отговори на руски.

Не разбрах какво ми каза, но въпреки това казах:

— Впечатлен съм.

— И би трябвало. Когато руснаците бяха чуждоземната сила в Южен Йемен, прекарах много години тук и ги държах под око.

— Значи сте прекарали много време в пиене на водка в онзи руски бардак.

— Нощен клуб — поправи ме той и се усмихна. — Не сте така простоват, за какъвто се представяте. Тъкмо обратното, вие сте много умен и прозорлив.

— Много умно и прозорливо от ваша страна.

— А тъпаците си мислят, че сте като тях, свалят гарда и казват неща, които не бива да казват.

— Може би все още има стотина души в затвора заради тази грешка — отвърнах и добавих за г-н Бренър: — Както и неколцина мъртъвци.

— Не се и съмнявам — рече Бък. — Когато изникна идеята да ви поканим да дойдете в Йемен, се появиха известни съмнения, че не сте подходящ за работата. Натовариха ме да направя преценка на годността ви за това назначение и затова срещата ни в Ню Йорк имаше двойна цел.

— Не знаех, че е било интервю за работа — признах си.

Бък отново се усмихна и продължи:

— Уверих хората във Вашингтон, които ръководят мисията, че не само сте годен за задачата, но и че съм сигурен, че ще се окажете незаменим член на екипа и че с нетърпение очаквам да работя с вас.

— Благодаря, сър. Ще ви бъда вечно благодарен за тази възможност.

Мисля, че на Бък му писна да се усмихва на остроумията ми, защото каза:

— Докажете, че не съм сгрешил. Сега животът на всеки от екипа зависи от другарите му.

— Определено. — Между другото, кога смятаха да ми кажат истинската причина да съм тук? От рода на това, че най-силната ми квалификация за тази работа е, че Пантерата иска да ме захапе за задника?

Бък се обърна към Кейт.

— Вие сте агент от кариерата на ФБР и щяхте да дойдете, ако ви беше наредено, но разбрах, че сте пожелали това назначение, а ентусиазмът и силният дух са незаменими.

Това е вярно, ако си мажоретка, но в този случай нещата бяха малко по-сложни и опасни от викането „Хайде, наш’те!“

Бък разбираше това.

— Досието ви говори само за себе си — продължи той. — В това число и отзивите за отличната ви работа в разследването на атентата срещу посолството в Дар ес Салаам. Знам също, че сте показали голям кураж и самообладание в престрелка и в моменти, когато изгледите за успех са били минимални.

За нейна чест, Кейт не каза нищо, дори не спомена типа, когото беше очистила със своя колт 45-и калибър. Бях сигурен обаче, че Бък вече знае това.

Бък отново насочи вниманието си към мен.

— Вие сте голям късметлия.

Значи това е причината да съм тук?

Усмивката отново се появи на лицето му.

— Между другото, накарахте ме да се замисля за някои възможни медицински приложения на ката. Може би когато приключим с тази работа, ще изследваме въпроса по-подробно? — предложи заговорнически.

Бренър се разсмя и предположих, че Бък е споделил с него някои мои остроумия от класната стая.

— Вие оживихте урока ми, господин Кори — призна Бък.

— Вашият урок, Бък, беше като каране на сърф без водата — отвърнах.

Всички се посмяха добре на това.

Бък погледна Кейт и каза:

— Избрали сте добре облеклото си, но ще ви трябва шал за главата.

И даже й беше донесъл. Подаде й хартиен пакет. Тя го отвори и извади дълъг черен шал.

— О, прекрасен е — възкликна Кейт. — Благодаря ви.

— Нарича се хиджаб — каза Бък. — Изработен е от много фин мохер и е от един магазин в Сана, казва се „Надежда в техните ръце“. Това е кооперация с идеална цел, продава ръчни изделия, изработени от жени от цялата страна. Всички постъпления отиват директно у производителите като помощ за тях и за децата им.

— Много мило — каза Кейт.

— Повечето посолства, работещи тук чужденци и туристи пазаруват оттам колкото се може по-често — уведоми ни Бък. — Качеството е добро, цените също. Както и делото.

Наистина.

— А на мен какво ми купихте? — попитах.

— Нищо. Ще ви дам обаче името на най-добрия магазин за джамбии в Сана.

— Благодаря. Забравих моята у дома.

Кейт омота шала около главата си. Бък се наведе към нея и й показа как да го увие така, че да остане дълга опашка, и я посъветва:

— Използвайте лявата си ръка, за да го държите пред лицето си.

— Обичаят ли е такъв? — попита тя.

— Не, така дясната ви ръка ще е свободна, за да използвате оръжието си.

Майтап? Не.

— Сана всъщност е доста безопасно място в сравнение с по-голямата част от страната — увери ни той. — Престъпността в града е много ниска и политическите или религиозни атаки срещу западняци са рядкост. Все пак се случват. Имаше няколко заговора срещу американското и британското посолство, така че трябва да сте нащрек, докато сте тук.

— Колко време ще останем в Сана? — попитах.

— Не съм сигурен.

— Знам, че сте уморени, но бихме желали да довършим разговора си вътре — каза Бренър.

Още беше мой ред да нося торбата с пистолетите. Върнахме се във фоайето и се качихме с асансьора до етажа, на който се намираше ОССИ — Отделът за съхраняване на секретна информация.

Сигурен бях, че именно в тази стая Бък ще спомене малкия и явно забравен факт, че двамата с Кейт не сме тук, за да открием Пантерата, а за да може Пантерата да открие нас.

19.

ОССИ се намираше на третия и последен етаж и представляваше звуконепроницаемо помещение без прозорци, обшито с олово и криптонит или нещо подобно и недостъпно за насочени подслушвателни устройства и други видове електронни буболечки.

Половината от голямата слабо осветена зала беше заета от комуникационно и криптиращо оборудване, а другата половина, отделена с дебело стъкло — от работни станции и кръгла заседателна маса.

Някаква млада жена се занимаваше с електрониката и когато влязохме, стана и поздрави Бренър и Бък, каза здрасти на нас с Кейт, след което излезе и затвори стъклената врата.

Имахме подобно помещение в хотел „Шератон“ в Аден, но то представляваше опразнена спалня, в която бе издигната обшита с олово шатра. Шпионският свят бе изминал дълъг път от времето, когато джентълмените не четяха имейлите на колегите си и когато беше проява на лош вкус да подслушваш на ключалката или да стоиш пред сградата и да пускаш ухо. Днес дори мърляшки страни като Йемен имат достъп до свободно продавани електронни подслушвателни устройства и дешифриращо оборудване и светът на защитените комуникации се е превърнал в игра. Американците разполагат с най-доброто, но човек никога не знае дали някой не е разработил нещо още по-добро.

Бък Харис прекъсна мислите ми с думите:

— Тук можем да говорим свободно.

Аха. Разбира се, с това изключение, че всяка дума се записваше.

Бренър включи интеркома, свърза се с йеменците в кухнята и поръча на арабски.

Бък пристъпи направо по същество.

— Около мисията има още нещо, което може би не ви е било съобщено.

Не отговорих.

— Или може би ви е било съобщено.

Отново не отговорих. Бък се мъчеше да разбере какво знаем, а аз чаках да видя дали наистина ще ни каже защо сме в Йемен.

Бък хвърли поглед към Бренър, после се обърна към нас с Кейт.

— Е, добре тогава, ще ви кажа. — Поколеба се за момент. — Една от причините да бъдете избрани за назначението е, че ЦРУ има сведения или смята, че Булус ибн ал Дервиш, Пантерата, най-вероятно ще ви набележи за свои мишени, ако знае, че сте в Йемен.

— Всъщност — отвърнах аз — това е единствената причина да ни изберат. — Обърнах се към Кейт. — Пантерата иска да си отмъсти за Лъва. — И за да съм сигурен, че е разбрала, добавих: — Ние сме примамка за Пантерата.

Кейт ме погледна, после погледна Бък и накрая Бренър.

— Разбирам.

— Добре — казах аз. — И това ни прави най-подходящите хора за работата. Точно както ни каза Том.

Тя се замисли над думите ми, но вместо да каже: „Копеле такова“, попита:

— Мислиш ли, че Том го е знаел?

Господи! Скъпа, твоето приятелче е гадно измамно копеленце.

— Ами… не че съм сигурен, но…

Бък прекъсна сарказма ми.

— Никой от нас няма представа дали е знаел, или не, пък и това всъщност е несъществено.

Не и за мен, така че се обърнах към Бък и Бренър.

— Би било хубаво, ако Том Уолш или някой друг ни беше съобщил това в Ню Йорк, за да можем да вземем информирано решение дали искаме да играем ролята на стръв за един терорист. Не сте ли съгласни?

— Съгласен — призна Бък. — Но вече сте тук, знаете защо сте тук и сега ви остава само да решите дали искате да останете, или да се качите в самолета на ВВС и да се приберете у дома.

Бренър реши да ни помогне в решението с въпроса:

— Има ли всъщност значение кой е преследвачът и кой преследваният? Това не променя особено тактическия подход.

Всъщност го променя, ако се случи да си преследваният. Все пак разбирах довода.

— Ясно. Но все пак става дума за истината в обявата за работа. От самото начало тръгнахме накриво.

— Никога не съм ви лъгал — отвърна Бренър. — И никога няма да го направя.

Погледите ни се срещнаха и инстинктът ми подсказа да му повярвам.

Погледнах Кейт, която несъмнено бе раздразнена, че е разбрала последна. Колкото до мен, аз съм си свикнал федералните да ме лъжат, но Кейт все още бе способна да се разстрои от всички глупости и идеята, че трябва да ти казват само онова, което ти е нужно да знаеш.

— Явно си знаел и въпреки това не ми каза — сопна ми се тя.

Знаех какво предстои и отвърнах:

— Исках да го чуеш тук. И не от мен.

Тя кимна и този път не каза нищо.

— Можем да ви оставим сами, за да го обсъдите — предложи Бък.

— Всяка дума тук се записва — напомних му. — Нищо не пречи да го чуете на живо и да си спестите пускането на записа.

— Просто ни съобщете решението си, ако обичате — нетърпеливо рече Бренър. — Вече знаете какво искате да направите. Така че ни кажете.

Е, това не би трябвало да е от сложните решения. Оставаме ли в този опасен кенеф, за да увиснем на куката за месо и да привлечем Пантерата? Или се връщаме у дома и вечеряме в някой приятен ресторант?

Естествено, оставаше и въпросът с кариерата, но това не беше прекалено важно за мен, макар че подобно нещо не можеше да се каже за Кейт.

В основата бяха всъщност жертвите от „Коул“, войната срещу тероризма, задникът, който се наричаше Пантерата, както и може би малко отмъщение за 11/9. Когато нещата се свеждат само до теб, правиш онова, което е най-добро за теб. Но когато става въпрос за нещо по-голямо, правиш необходимото, а не най-доброто.

Знаех защо съм тук, така че казах:

— Участвам.

— Аз също — без колебание рече Кейт.

— Добре — каза Бък. — Няма да съжалявате… Е, може и да съжалявате, но с малко късмет и добра екипна работа Пантерата ще съжалява за решението ви, както и за собствените си погрешни стъпки.

— Както казах, щом вече сте тук, имаме добри изгледи да приключим бързо и успешно — добави Бренър и се усмихна. — И аз ще мога да се разкарам от това място.

Бък се съгласи с думите му, после погледна към нас.

— Учих в Йейл, випуск шейсет и пета. В онези дни, преди във Виетнам да стане грозно и преди да изгубим вяра в себе си и да изгубим невинността си, вярвахме в училищното мото — „За Бог, за Страната, за Йейл“. — Усмихна се. — Е, на Йейл изобщо не му пука, не ми се вярва и на Бог да му пука, но правим това за страната си. Не за правителството, а за хората и за невинните жертви на тероризма. Няма друга причина да сме тук.

Не можех да споря с това. Искам да кажа, парите си ги бива, но те не са достатъчни, за да те накарат да рискуваш живота си на предната линия. Егото се нуждае от подхранване от време на време, но моето отдавна е преяло. Приключенията и опасностите са интересно нещо, но се сблъсквам с тях всеки ден. Така че какво остава, за да мотивира хора като мен? Може би Бък имаше този прост, но рядко казван на глас отговор — патриотизмът. А също и нещо друго, което обикновено не се споменава в любезното американско общество.

— Не забравяйте отмъщението — казах му.

Бък кимна.

— Когато си имахме работа със Съветите, изобщо не помислях за отмъщение. Сега обаче често си мисля за него.

— Отмъщението е хубаво нещо — съгласи се Бренър.

— Предпочитам да се придържам към Бог и страната — рече Кейт.

Интеркомът избръмча.

— Закуската — каза Бренър. — След това можем да обсъдим плана.

Хубаво е да разбереш, че има план. Сигурен бях, че няма да ми хареса, но това се отнася за всяка примамка.

20.

ОССИ беше забранена зона за йеменци, така че Бренър излезе да посрещне човека от кухнята в коридора. Възползвах се от възможността и се обърнах към Бък.

— Каква е неговата квалификация за тази работа?

— Пол е ветеран от Виетнам — отвърна Бък. — Два тура, един като пехотинец и един като военен полицай. Награден е за храброст и има бакалавърска степен по наказателно право. Освен това след войната е участвал в тайна мисия във Виетнам.

— И как всичко това го прави подходящ за тази мисия?

Бък като че ли поизгуби търпение.

— Той разбира полицейската работа също като вас, а това, което ще правим тук, е в общи линии да търсим човек, който бяга от закона. Освен това по Пол са стреляли, така че ако нещо подобно се случи тук, знае как да се прикрие. И по-важното, знае как да отвърне на огъня.

— Добре. — В общи линии Пол Бренър не беше по-пригоден за секретна операция от мен самия, но квалификациите му все пак не бяха лоши. Аз обаче имах едно предимство — бях с мишена на гърба.

— Мисля, че дотук сме добър екип — рече Кейт.

— Така е — потвърди Бък. — И когато спипаме заподозрения, вие, като агент от ФБР с правото да арестува, както и в качеството си на юридически аташе, ще извършите официалния арест в името на народа и правителството на Съединените щати.

— Очаквам с нетърпение този момент — каза Кейт.

Аз също го очаквах. Момента, в който ще пусна куршум в главата на оня тип и ще спестя куп неприятности на всички.

Бренър се върна с количка, на която имаше чай, кафе и кифлички.

Взехме си.

— Йемен е мястото, откъдето произлиза кафето мока — уведоми ни Бък и ме попита: — Това как е?

— Сигурно е било добро миналата седмица — отвърнах.

Продължихме по същество.

— Ще очертая някои от нещата, които си мислим, но петият член на екипа има по-подробен план — каза Бък.

Е, ако бе план на ЦРУ — в което нямаше съмнение, — вероятно бяха прекалили с планирането, мисленето и сложността. Все пак беше по-добре да остана непредубеден. Тревогата ми бе, че планът може да разчита твърде много на г-н и г-жа Кори в ролята на стръв.

— Първо, знаем със сигурност, че Булус ибн ал. Дервиш се намира някъде в Йемен — започна Бък. — Именно затова сме тук. Не знаем дали той знае, че прочулите се с Лъва Джон Кори и Кейт Мейфийлд са тук. И трето, не можем да сме сигурни, че Пантерата ще се опита да посегне на живота ви, ако знае. Това ще се доуточни въз основа на информацията от ЦРУ.

— Колкото до това дали Пантерата знае, че сте в Йемен, информацията за имената на всички пристигащи в страната американци се смята за стока — каза Бренър. — Което важи особено за американците с дипломатически паспорти. Разбира се, имената им се съобщават на правителството, на местната полиция и на СПС. А както ви казах, в СПС има внедрени членове и симпатизанти на Ал Кайда, така че не е никакъв проблем терористите да научат, че сте тук.

На пък мен ми звучеше като проблем. Но предполагам, че идеята беше тъкмо в това.

Бък пое топката и продължи:

— Надяваме се и предполагаме, че АКАП, Ал Кайда в Арабския полуостров, е достатъчно компетентна, за да идентифицира пристигналите Джон Кори и Катрин Мейфийлд като хора, които биха искали да убият.

— Господи. Надявам се да е така.

Дори Кейт се разсмя. Така де, както вече казах, налага се да се смееш.

Кейт имаше добър въпрос.

— Не мислите ли, че Ал Кайда ще заподозре, че това е опит Пантерата да бъде примамен в капан?

— И двамата имате добро прикритие и основателни причини да сте тук — напомни ни Бък. — Джон се е върнал да продължи разследването около „Коул“. Вие сте назначена към новия ни Правен отдел. Не е необичайно съпруг и съпруга да се назначават заедно, когато това е възможно. Да се надяваме, че Ал Кайда няма да си помисли, че има нещо повече.

Кейт не беше особено убедена.

— Изглежда доста нагласено.

Бък мина на философска или може би метафорична вълна.

— Пантерата или лъвът знаят ли, че месото е примамка? — И отговори на собствения си риторичен въпрос: — Мисля, че знаят на някакво инстинктивно ниво. Нали сте гледали онези научнопопулярни филми, в които голямата котка приближава живата примамка, завързаната коза или агне? И как не се нахвърля върху жертвата. А дебне и приближава предпазливо. Важното обаче е, че го прави. Всеки път. Защо ли? Защото е гладна, защото е на върха на хранителната верига и защото е силна и уверена. — Замълча за момент. — И после попада в капана. Или умира.

— А какво става с козата? — поинтересувах се между другото.

— На кого му пука? — отвърна Бък. — Козите са заменяеми. Хората обаче не са. Винаги ще имате покритие — увери ни той. — И по-важното е, че и двамата можете да мислите за себе си и да се защитавате. За разлика от козите и агнетата.

Погледнах си часовника.

— Можем ли все още да хванем онзи самолет?

Бък прие думите ми като шега, усмихна се и не отговори.

— И двамата имате свобода да променяте окончателния план, ако смятате, че е прекалено рискован — каза ни Бренър.

Това се подразбираше. Освен това ми се струваше, че ЦРУ всъщност няма да има нищо против Пантерата да изяде козата, ако това означаваше, че ще попадне в ръцете им. Параноя? Може би. Но ние вече бяхме излъгани, а лъжите са като хлебарките — видиш ли една, значи има и други.

Бък продължи:

— Също като нас, хората на Ал Кайда в Йемен все още са малко. Имат около четиристотин-петстотин твърди членове. Разполагат обаче и с хиляди симпатизанти и активни поддръжници, в това число и в СПС, както вече казах, както и в армията, полицията, а може би и в правителството.

— А колко симпатизанти и поддръжници имаме ние? — поинтересувах се просто за информация.

— Двама — отвърна Бък. — Дамата, която върти магазина с ръчните изделия, и човекът, който ме подстригва. Макар че не съм съвсем сигурен за него.

Това беше добро, Бък.

— Но както ви казах в Ню Йорк, като цяло населението не е враждебно настроено към Запада или американците — продължи Бък. — Не можем обаче и да очакваме някаква помощ от обикновения гражданин, освен може би от някой евреин или християнин. Освен това някои племена могат да бъдат наети краткосрочно, с неизвестна крайна дата.

— Шейховете начело на племената са предимно клиенти на саудитските власти и уговорките с тях и плащането минават през саудитското кралско семейство — каза Бренър. — Саудитците са наши съюзници и ни помагат — освен в случаите, когато не го правят.

— Както казах в Ню Йорк в отговор на въпрос на Кейт, племената недолюбват Ал Кайда и чувството е взаимно — напомни ни Бък. — Някои от тях обаче от време на време приемат парите или услугите на Ал Кайда, така че не можем да им се доверяваме напълно.

— Имам чувството, че племената са част от плана — отбелязах.

— Няма как иначе — отвърна Бък. — Те контролират по-голямата част от страната.

— Това означава ли, че ще ходим в племенните територии? — попита Кейт.

— Такъв е планът — отвърна Бренър и обясни: — Силите за сигурност на правителството са най-силни в градовете, а ние не искаме да ни се пречкат, нито пък да започваме престрелки с Ал Кайда в сложна градска обстановка. Извън големите населени места можем да се възползваме от помощта на племената или поне от неутралитета им. Имаме също и голямото предимство на безпилотните самолети с техните ракети.

Ясно. Вече знаех, че играта ще се играе в Индианската територия, но все пак попитах:

— А откъде можем да сме сигурни, че Пантерата ще пожелае да се срещне с нас на наш терен?

— Не можем да сме сигурни — отвърна Бренър. — Но ако той иска да ви пипне, ще отиде там, където се намирате.

— Намираме се в Сана — напомних му.

— Както вече посочих, няма да останем тук — отвърна Бренър. — До двайсет и четири часа ще тръгнем по суша за Аден и с малко късмет ще си навлечем неприятности.

Идеята на Пол Бренър за късмет май се различаваше от моята.

— Не съм сигурен, че Пантерата лично ще поведе фронтална атака срещу конвоя ни — уведоми ни Бък. — Възможно е обаче да го направи. Възможно е също да заловим някой, който знае местоположението му.

Аха. Ти осигуряваш водата, аз — дъската.

— Освен това не знаем дали Пантерата ще иска да ви убие или да ви залови живи — продължи Бък и ненужно добави: — Убиването е по-лесно, но залавянето и на двама ви ще е истински удар за Ал Кайда и Пантерата. Голямо унижение за Съединените щати.

— Да не споменаваме, че ще бъде и голямо неудобство за мен и Кейт — отбелязах. — Разбирам, че сте премислили всичко, но не виждам никакъв оперативен план, основан на конкретна информация.

— Както казах, петият член на екипа ще осигури това — отвърна Бък.

— Добре.

— Доколкото разбирам, господин Кори, вие не сте много по плановете — каза Бък. — Стреляте напосоки и импровизирате в движение. Затова не би трябвало да сте толкова загрижен за подробен план. Всъщност това е една от причините да бъдете поканен тук.

— Ясно. — Другата причина беше същата, поради която пуйката се кани на вечеря в Деня на благодарността. — Е, аз съм от гъвкавите.

Кейт беше в един от редките моменти, в които споделяше мнението на съпруга си.

— Джон е много добър в преценяването на ситуацията и промяната на тактиката в последния момент — каза тя. — Но понякога променя правилата.

Ето това е моето момиче.

Бренър и Бък мислено си отбелязаха това, след което Бренър продължи:

— Не искаме да движим мисията от посолството, тъй като това може да създаде проблеми. Затова оперативната ни база ще е Аден. Оттам ще продължим в посоката, която сметнем за нужна. Освен това Ал Кайда има много очи и уши в Аден. — Той ме погледна. — Вие помните това и положението не се е променило особено. Важното е, че ще сме в тамошния „Шератон“. Пантерата ще знае това. Пък и Аден е мястото, където би трябвало да се намирате покрай разследването на атентата срещу „Коул“.

— Схванах.

Прекарахме следващите десет минути в уточняване и въпреки липсата на сън бях бодър. Може би заради кафето мока. Или заради темата. Войната и разговорите за война фокусират ума и тялото ти като нищо друго, освен може би секса.

Помислих си, че покрай ЦРУ Бък и Бренър знаят нещо, което аз не знам — като засечена информация от радиостанции или сателитни телефони, платен информатор или някой по-енергично разпитван задържан — че Ал Кайда наистина вече знае, че с Кейт сме тук, и че Пантерата задължително ще нанесе удара си.

Помислих си също, че заявката за визите ни от страна на Държавния департамент, преди изобщо да разберем, че ще пътуваме за Йемен, е била сигналът, който е задействал Ал Кайда много преди да кацнем на летището в Сана. Във всеки случай, с каквато и информация да разполагаше, ЦРУ надали щеше да я сподели точно сега с г-н и г-жа Кори. А Пантерата щеше да сподели своята информация във време и на място, избрани от самия него.

Бък и Бренър приключиха.

— Сигурно сте много уморени — каза Бък. — Така че ви благодаря за вниманието. — Усмихна се. — Надявам се, че това беше по-интересно от лекцията ми в Ню Йорк.

Уверих го, че е точно така, с изключение на информацията за ката.

— Едно нещо не ми дава мира и това е Булус ибн ал Дервиш — казах, преди да се оттеглим в стаите си. — Така и не се спряхме върху него, а аз още се опитвам да проумея защо един роден в Америка мюсюлманин ще избяга от родината си. Така де, повечето изменници бягат в Америка, нали така? Какво мотивира този тип? Какъв е проблемът му?

— Не знам, а и не ми пука — отвърна Бренър. — Когато го натикаме в стаята за разпити, ще можете да го попитате.

— В този момент и на мен не ми пука. Но ако знаехме сега защо се е обърнал срещу страната си и ако можехме да влезем поне мъничко в главата му, това би могло да ни помогне да предвидим какво ще направи и кои са силните и слабите му страни.

— Всъщност ЦРУ разполага с негов психологически профил — каза Бък. — Скоро ще се запознаем с него и нищо чудно да се окаже полезен.

— Добре. — Трябва да си луд, за да познаваш лудостта. Не че искам да кажа, че в ЦРУ са побъркани. Или имах предвид точно това?

— Знаете ли, че родителите на заподозрения са подали иск пред Федералния съд синът им да бъде изваден от черния списък на ЦРУ? — попита ме Бък.

— Знам.

— Това е една от причините да положим всички усилия, за да го заловим жив — каза г-н Бренър.

Всъщност това бе основателна причина да го очистим бързо, преди някой федерален съдия да е успял да се намеси.

Погледнах Бренър, който посочи към тавана, за да ми напомни, че всичко се записва. После прокара пръст пред гърлото си.

Великите умове мислят сходно. Този тип започваше да ми харесва.

21.

На територията на посолството имаше къща за гости. Бренър каза, че била пълна, но сме можели да поспим няколко часа в основната сграда, преди да отидем в „Шератон“, и ни заведе в една спалня на втория етаж, където вече бяха занесли багажа ни.

— Наложи се да преустроим няколко кабинета в спални — обясни той. — Ако степента на опасност се повиши, персоналът на посолството, който живее извън територията му, трябва да се премести тук, така че става малко пренаселено, докато бурята отмине.

— Затова ли къщата за гости е пълна? — попитах аз.

— Да.

Е, радвах се, че се махаме от Сана. За съжаление обаче отивахме в Аден.

Както и да е, стаята изглеждаше достатъчно удобна за всеки служител в посолството, бягащ от побъркан джихадист. Две звезди.

— Банята и тоалетната са в дъното на коридора — уведоми ни Бренър.

Една звезда.

— Ще се регистрирате в „Шератон“ днес следобед — каза Бренър. — Хотелът е добре охраняван и има доста повече удобства, отколкото тук.

— Освен това — добавих аз, — ще искате да излезем, за да видите дали няма да привлечем вниманието на лицето, което търсим.

— Точно така. По-нататък ще ви осигуря сателитни телефони, но засега спокойно можете да използвате телефона в стаята, макар че винаги напомням, че записваме всичко от съображения за сигурност. СПС също записва от свои съображения. И да отговоря на следващия ви въпрос: в стаята ви няма електронни буболечки, само истински. — И се усмихна.

Повярвах му, защото всички знаехме, че ако с Кейт намерим подслушвателно устройство в стаята си, визитата ни в Йемен ще приключи.

— Вие в посолството ли живеете? — попита го Кейт.

— Не. Имам апартамент недалеч оттук.

— И оставате там дори когато степента на опасност е повишена?

Той се усмихна.

— Предпочитам да рискувам с терористи, отколкото да живея с хора от Държавния департамент.

Аз също.

— Сам ли сте там? — попита го Кейт.

Той я погледна и отвърна:

— Да.

— Извинете… не исках да задавам лични въпроси.

— През следващите няколко седмици или месеци ще се опознаем доста добре — увери я той и добави: — Имам близък човек в Щатите.

Добре. И тъй като така или иначе тук не можеш да изчукаш нещо странично, значи си добро момче. Всъщност между служителите на посолството и емигрантите има доста връзки, но Пол Бренър имаше вид на верен мъж. Значи това също беше наша обща черта, наред с хапливия език. Но най-вече общото бе в това, че и двамата бяхме ченгета. А веднъж ченге — винаги ченге.

Бренър смени темата.

— Бих искал да се срещнем във фоайето в, да речем, единайсет часа. Става ли?

С Кейт се съгласихме.

— В единайсет в приемната ще бъде отслужена църковна служба без значение на вероизповеданието. Ако искате, може да присъствате — уведоми ни той.

Кейт реши, че ще е хубаво да присъстваме, а аз се помъчих да измисля някакъв довод против.

— Можете да решите, когато слезете долу — каза Бренър. — Вземете си и багажа и ще идем в „Шератон“, след което може да се разходим из града, ако искате. — Усмихна се. — Надявам се, че някой ще се опита да ни убие или да ни отвлече.

Особено ако Мохамед е подшушнал за нас. Може би щеше да е по-добре да идем на църква.

— Сана е относително безопасно място — напомни ни той. — Но все пак си носете оръжията.

Това се подразбираше.

— Чуете ли сирена, незабавно слезте в подземието — приключи той.

— За дегустация на вино ли? — попитах.

Той реши, че това е смешно. Май бях по-добър от него.

— Долу има обезопасено помещение. Бомбоубежище. Използвайте стълбите, не асансьора. И не губете време да се обличате. Вземете само оръжията.

Инструктира ни как да намерим бомбоубежището (като следваме всички останали), пожела ни приятни сънища и ни остави.

— Не знаех какво да очаквам тук, но определено не очаквах това — каза Кейт.

— В смисъл?

— Не знам… Май не отчетох ситуацията със сигурността.

— Разбира се, че си я отчела.

— Може би… Освен това си мислех, че ще получим апартамент, а после ще се настаня в кабинета си…

— Ти всъщност не си юридически аташе — напомних й.

Тя кимна.

— Изненадах се да видя Бък тук и още повече се изненадах, че сме примамка за Пантерата.

— Нима?

— Всъщност не. Ти как разбра?

Бях почти сигурен, че в стаята няма бръмбари, но не исках да споменавам Ал Расул.

— Досетих се — казах, което отчасти бе истина. — Също като теб.

Тя отново кимна и попита:

— Какво мислиш за Пол?

— Усещам началото на едно чудесно приятелство.

— Харесва ми и му имам доверие — каза тя.

— Да видим как двамата с Бък ще се оправят с човека от ЦРУ. Това може да промени играта.

— Не се поддавай на предразсъдъци от миналия ти опит с Управлението.

— Разбира се, че няма да се поддам. Умът ми е открит за чудеса.

Извадих двата пистолета от торбата.

— Кой си избираш?

— Те са еднакви, Джон.

— Серийните номера са различни.

Тя не отговори, така че хвърлих пистолетите на леглото.

Кейт огледа стаята и надникна през прозореца. Небето започваше да изсветлява.

— Градът се вижда чудесно — каза тя. — Посолството е на хълм.

— Аха. — А на околните хълмове имаше типове с минохвъргачки и гранатомети, които можеха да ни улучат и със затворени очи.

Кейт сякаш прочете мислите ми.

— Ако чуя сирена, да те събудя ли, или да те оставя да спиш?

Нужен ли ни е трети умник?

— Експлозиите ще ме събудят — отговорих.

Отидох до телефона на нощното шкафче и вдигнах слушалката.

— На кого се обаждаш? — попита Кейт.

— На Том.

— Но… — Тя си погледна часовника. — Сега там минава единайсет.

— ФБР никога не спи. — Набрах нула, свързах се с телефониста на посолството и му дадох мобилния номер на Уолш.

— Това не е сигурна… — започна той.

— Знам.

Той ме свърза и бях прехвърлен на гласовата поща на Том Уолш.

— Том, Джон се обажда. Реших, че очакваш да ти се обадя. Е, както вероятно вече си чул, пристигнахме. И знаеш ли какво научихме току-що? Не мога да кажа, защото линията не е сигурна, но се сещаш какво имам предвид. Котешка храна, Том. Много е вълнуващо и исках да ти благодаря за предоставената възможност. — За да го пообъркам, добавих: — Може да се върнем със следващия полет и да ти благодарим лично. Не давай бюрата ни на други.

Затворих.

— Това беше ли необходимо? — риторично попита Кейт.

— Том искаше да чуе новини от нас.

— Вече нямаме работа с Том, нито той с нас — напомни ми тя.

— Това беше лично обаждане.

Тя нямаше други мисли по темата и започна да се съблича. Последвах примера й. В стаята нямаше гардероб, така че метнахме дрехите си на един стол. Сложих пистолетите на двете нощни шкафчета.

Кейт се просна гола на леглото и каза:

— Трябва да изгорим тези дрехи. И искам да се изкъпя.

— В дъното на коридора — напомних й. — Ако завие сирената, отиваш в скривалището, без да губиш време да се обличаш.

Тя се усмихна.

— Ще е забавно.

— Леглото кораво ли е? — попитах.

— Не.

— Е, аз съм.

— О… Господи. Как можеш да си мислиш за секс точно сега?

— Глупав въпрос от една гола дама.

Тя отново се усмихна и ми направи знак да скачам на борда.

22.

Слязохме във фоайето с багажа си, облечени в най-доброто си неделно облекло — Кейт в жълто-кафяв костюм с панталони, аз в чисти панталони цвят каки, леко черно сако и друга риза на Диор. Кристиан Диор.

За краката си и двамата бяхме избрали маратонки — белег на градските бойци. Като аксесоари носехме колтовете — Кейт под широкото горнище, а моят кобур беше дискретно завързан за колана на панталона. Кейт носеше и новия си шал, наметнат през раменете; моята премяна щеше да е пълна, след като си купех джамбия.

Пол Бренър, облечен все така със синьото си яке, черни панталони и спортна риза, ни чакаше. С него имаше друг мъж — тип на трийсет и нещо с мустак и тъмен костюм. Помислих си, че може да е нашият човек от ЦРУ.

— Това е Хауард Фенстърман, новият юридически аташе — представи ни го Бренър.

Ръкувахме се с г-н Фенстърман.

— С нетърпение очаквам да работим заедно — каза той на Кейт.

— И аз с огромно вълнение очаквам отварянето на новия отдел — отвърна Кейт.

Значи може би тя наистина беше помощник легат, а аз щях да отпътувам за Аден, за да участвам в разследването на атентата срещу „Коул“. Страхотно. По-добре, отколкото да съм стръв за Пантерата.

Г-н Фенстърман обаче изясни нещата.

— Ще ви осигурявам всякаква юридическа помощ, която може да ви е необходима за мисията ви в Йемен. Спокойно можете да ми се обаждате, когато напуснете Сана, ако имате някакви въпроси или колебания относно процедурите.

— Благодаря — каза Кейт.

Чудно ми е дали Джордж Патън е имал адвокат в щаба си? Хей, съветник, Трета армия може ли вече да прекоси Рейн? Или още чакаме мнението на юристите?

Г-н Фенстърман ни помоли да го наричаме Хауард и продължи:

— Работя в тесни връзки с Държавния департамент и Министерството на правосъдието относно процедурите по екстрадиране и от министерството ме държат в течение относно иска, подаден от родителите на заподозрения.

— Надявам се, че работите и върху покриването на задниците ни, ако заподозреният случайно бъде застигнат от ненавременен край по време на задържането — обадих се аз.

— Ще се заема с този казус ако и когато се случи — отвърна Хауард. — Всичко е малко сложно, защото, както знаете, заподозреният е американски гражданин. И има конституционни права.

— Разбира се. — Аз пък имах отговор на всички тези досадни права. В кобура на кръста ми.

— Ще отида на службата в приемната — каза Хауард. — Вие ще дойдете ли?

— Не — отвърнах аз. — Въоръжени сме и освен това сме езичници.

— Това не е проблем — увери ни Хауард. — Аз пък съм евреин.

Ъ?

— В петък вечер ходя в една от джамиите, в които пускат неверници. В събота отивам на служба в дома на един йеменски евреин. А днес посещавам християнската служба тук, в посолството.

— Значи сте много набожен? — попитах го. Или объркан? Или може би си връзваш гащите по всички възможни начини?

— Трите религии имат много общо — отвърна той. — Не, всъщност съм отегчен.

Пробвай кат.

Хауард наистина искаше компания, а също така и след службата да покаже на Кейт кабинета й. Кейт пък не искаше да разочарова новия си шеф, Бренър не бързаше за хотела, така че тримата съпроводихме Хауард до приемната.

В голямото слънчево помещение имаше петдесетина души — служители от посолството и десетина униформени морски пехотинци. Всички седяха на тапицирани или сгъваеми столове и бяха облечени прилично. Американските данъкоплатци, които бяха тук духом, бяха осигурили вази с цветя.

Проповедникът — или както там се нарича — стоеше зад катедрата, облечен в небесносин костюм. Поздрави ни и се представи като Ед Питърс, след което добави:

— Винаги е хубаво да видим нови лица и съм радостен, че господин Бренър отново е сред нас.

Докато търсехме свободни места, видях Бък настанен удобно в едно кресло, все така с бялото си сако. Седнах най-отзад на един сгъваем стол, на който имаше ксерокопие на някаква програма, заемаща само четири страници. Слава богу.

Г-н Питърс започна:

— Добре дошли на всички, които са се успали и са пропуснали службата в британското посолство.

Някои от паството се разсмяха.

Помислих си, че може би половината от тези хора никога не са ходили на църква у дома, но когато се намираш в шантава страна, религията става част от теб или може би просто искаш да подчертаеш разликата между себе си и хората от другата страна на стените на посолството. Това може ли да се нарече проникновен анализ?

Г-н Питърс ни помоли да станем и да изпеем „Твърдина на вековете“, чийто текст беше записан в програмата. В приемната имаше малък роял и една приятна дама с рокля на цветя докосваше нежно клавишите.

Кейт стоеше до прозореца. Изглеждаше като ангел, докато пееше в слънчевата светлина, озарена от посткоитално сияние.

Бък пееше, без да гледа програмата си, а Хауард се стараеше така, сякаш кандидатстваше за място в църковния хор. Бренър беше на две места от мен и движеше устни все едно говори на глухонеми. Колкото до мен, аз мънках с останалите.

Както и да е, преминахме изпитанието, седнахме и г-н Питърс зачете от Стария завет, Трета книга Царства: „Савската царица, като чу за славата Соломонова в името на Господа, дойде да го изпита с гатанки“. И любимата ми част: „Цар Соломон залюби и много жени чужденки“. Последва и пасаж от Новия завет, Матей: „Ще чувате боеве и вести за войни“.

Изпяхме още два химна и казахме две молитви, след което г-н Питърс изнесе беседа или проповед за жертвите, които всички правим тук в служба на американския народ, и за трудните времена, в които живеем.

Призова ни също да гледаме на това време като на период на растеж и учение и предсказа, че когато погледнем назад към службата ни в Йемен, ще оценим по достойнство дните, прекарани в този кенеф. Само дето използва друга дума.

После заговори за това как трябва да подадем ръка на йеменския народ, как сме гости тук, както и за толерантността на страната домакин, макар тя да е преебана до неузнаваемост. Или нещо в този смисъл.

Според програмата ми нямаше причастие, така че щяхме в общи линии да приключим веднага щом речта свърши. Сирена ли чух?

После обаче г-н Питърс призова за минута мълчалива молитва за нашите военни и цивилни, служещи в Ирак, Афганистан и по целия свят, в това число и в тази дупка. Амин.

След минутата мълчание г-н Питърс ни покани във фоайето да се освежим и да поговорим дружески.

— Вървете в мир — завърши той.

Не бях дошъл тук за това, но жадувах за чаша кафе, така че с Кейт, Бренър и Хауард Фенстърман излязохме във фоайето и се смесихме с другите.

Имаше кафене за служители, което предлагаше добри подобия на американски курабийки и кейкове. Предлагаха дори кравайчета, което ме изпълни с носталгия по родината.

Паството на Първата и единствена църква на Иисус Христос в Сана, изглежда, бе съставено от приятни хора. Сред тях бяха не само служители на посолството и малкото им половинки, но също и работещи в страната, както и други, търсещи компания, Бог или мъничка част от Америка. А може би и трите.

Забелязах, че няма деца — сигурен знак, че това място е опасно.

Животът в Дипломатическия отдел се различаваше от всяко друго задгранично изживяване, може би с изключение на военните или мисионерите. Как правеха това тези хора? После обаче се замислих за Пол Бренър и Дипломатическата служба за сигурност. Може би трябваше да поискам такава работа, ако спипаме нашия човек. Няколко години в Париж, Лондон или Рим. Кейт пък щеше да е легат. Струваше си да си помислим за това.

Побъбрих с неколцина морски пехотинци. Всички се показаха като истински професионалисти, обръщаха се към мен със „сър“ и изглеждаха готови за действие. Увериха ме, че ако посолството бъде нападнато, двайсетимата морски пехотинци и десетте момчета от ДСС могат да удържат до пристигането на йеменската армия.

— После ще имаме нови мишени — йеменските войници — обясни един. Всички се разсмяха. Всичките бяха смахнати.

Отидох при Бък, който беше в стихията си и се смесваше с братята и сестрите от Дипломатическия отдел, повечето от които несъмнено имаха подобно на неговото минало. Неколцина имаха и шантави малки имена като Ливингстън, Келвин и Уинтроп — за по-кратко Ливи, Кел и Уини. Такива неща не се измислят.

— Рано тази сутрин е имало атака на Ал Кайда недалеч от Мариб — тихо ми каза Бък. — Охраната убила шестима от нападателите и заловила един ранен, който казал, че е от Ал Кайда. Компанията разпитва пленника за нашия човек.

Петролната компания ли? Не, ЦРУ.

— Къде е Мариб? — попитах.

— На двеста километра източно оттук. Възможно е това да е знак, че Ал Кайда започва атаки срещу американските и западните интереси в Йемен — предположи Бък. — А нападенията на Ал Кайда рядко са изолирани.

— Аха.

— Бунтовниците на ал Хути са устроили засада на военен конвой северно от града — добави той.

— Тази сутрин няма ли добри новини?

— Има. Долетях с нова пратка „Будълс“ и сух вермут. Довечера ще се сервира мартини.

Моето двойно, ако обичате. Без вермут.

Както и да е, най-сетне си получих кафето и кравайчето с крема и докато дъвчех, при мен дойде г-н Питърс и ме поздрави:

— Добре дошли в Сана.

— Благодаря. Добра служба, падре.

От кратките.

— Аз съм дилетант проповедник — уведоми ме той. — Не се интересувам от верските различия.

— Аз също.

Той реши, че това е смешно, и продължи:

— В делниците работя като шеф на ДСС.

— Сериозно? Как мога да си уредя работа в ДСС?

— Кандидатствайте. Имаме недостиг на хора из целия Близък изток. Никой не иска тази работа. Всички се натискат за Париж, Лондон и Рим.

— Женчовци.

— Пол е заместникът ми — каза той. — Добър човек.

— Аха.

— Никак не ми се иска да го изгубя.

— Къде отива?

— С вас. После у дома.

Не знаех какво точно знае Питърс, така че не отговорих.

Г-н Питърс каза, че искал да ме запознае с някого, и ме поведе към някакъв едър тип, който изглеждаше като щангист, облечен в костюма си за първото причастие.

— Джон Замойски от ДСС — представи го Питърс. — Може би го помните от летището.

— Да. — Беше един от онези във водещата кола.

Здрависахме се и Замойски стисна ръката ми така, сякаш бе последната студена бира в ада.

— Наричайте ме Замо — каза Джон Замойски.

— Бива. Аз пък съм Джон.

По-нататък ще се сменим — ти ще си Джон, а аз — Кори.

— Замо ще е с вас, когато тръгнете за Аден — каза г-н Питърс.

— Добре.

— Ще е с вас и ако се наложи да пътувате в Лошите земи.

— Още по-добре.

— Замо е бил снайперист в Афганистан — продължи г-н Питърс.

Погледнах Замо. Все още имаше военна прическа (никой не иска косата да му пада пред оптичния мерник) и лице, което не се движеше много. Не беше на повече от трийсет и забелязах, че черните му очи не мигат. Явно не беше ням, но остави г-н Питърс да говори вместо него.

— Освен това Замо е експерт по бойни изкуства — каза Питърс.

— С изкуствени войници ли?

Устните на Замо се извиха в усмивка. Харесваше ме. Добро момче, Замо. Седни!

Бренър се присъедини към нас и предложи да тръгваме.

— Ще дойдеш с нас до „Шератон“ — каза на Замо.

Замо дояде чашата си за кафе и кимна.

Реших, че Замо ще е снайперистът на екипа. Добре е да имаш обучен убиец в групата. При това от онези, които ходят на църква.

Замислих се за преживяното, откакто се приземихме, и изпитах същото чувство като при миналото ми идване тук: бях се озовал в Огледалния свят и всички от другата страна бяха луди, при това от толкова отдавна, че се разбираха един друг, но не разбираха никой от новопристигналите.

Както и да е, с Бренър намерихме Кейт, която беше в една група с Хауард.

— Време е да тръгваме — казах й аз.

— Исках да покажа на Кейт кабинета й — напомни ни Хауард.

— Това може да стане утре — предложи Бренър.

Не бях сигурен каква е йерархията тук, но на подобни места хората от сигурността имат известна тежест, така че Хауард отстъпи.

— Добре. Ще се видим в девет. Трябва да ви дам копие от разрешителното за арест на заподозрения.

— А аз може ли да получа копие от заповедта за убийство на ЦРУ? — попитах.

Хауард не отговори.

С Кейт си взехме багажа и излязохме. Бренър ни чакаше с един „Ланд Крузър“. Беше ярък слънчев ден, но вече започваше да става горещо.

— Какъв прекрасен ден — рече Кейт. — Няма ли да се съгласиш, че е по-добре от Ню Йорк през февруари?

— Няма.

Замо натовари багажа ни и се настани зад волана. Бренър седна отпред, а ние с Кейт заехме задната седалка.

— Къде е Мохамед? — попитах аз.

— Вземат му мярка за колан на самоубиец — отвърна Бренър.

Смешно. Това място наистина започваше да ми пасва.

Потеглихме и отбелязах, че този път няма водеща и следваща кола.

— До „Шератон“ са не повече от шестстотин метра, а и не е разумно да привличаме внимание на улицата или в хотела — каза Бренър.

Ясно. Значи беше достатъчен само един брониран джип, двама въоръжени мъже от охраната и двама въоръжени пътници. Никой нямаше да ни забележи.

Стигнахме до портала, който се отвори, и излязохме на улицата. Йеменските войници още се мотаеха наоколо.

Бренър и Замо държаха оръжията си в скута, така че ние с Кейт последвахме примера им.

Срещу посолството видях друг ограден и охраняван район. От миналия път помнех, че по някаква причина го наричат Града на туристите, макар че всъщност представляваше комплекс от жилищни сгради и магазини за постоянно и временно пребиваващи западняци, някои от които работеха в различни посолства. В Града на туристите живееха също работещи в помощния персонал и неколцина нещастници, прехвърлени тук за бизнес, най-вече петрол. Може би с Кейт щяхме да живеем там, ако останехме в Сана.

Спомних си, че в Града на туристите не се допускат йеменци, с изключение на доверени прислужници, макар да се носеха слухове, че някои от тях са от Ал Кайда, което не би трябвало да учудва никого. По мое мнение това бе най-опасното място в Сана — направо плачеше за терористична атака.

Най-хубавото нещо в Града на туристите е руският клуб, притежаван и въртян от двама предприемчиви джентълмени от Москва, чиято лична мисия бе да доставят алкохол, дрога и проститутки в Йемен и по този начин да разпространяват благата на западната цивилизация в тази тънеща в невежество страна. Руският клуб имаше филиал и в Аден, както бе споменал Бък в лекцията си. При предишното ми идване в Йемен бях канен и на двете места, но бях отказал. Честна дума.

Завихме надясно по тясна улица, от двете страни на която растяха дървета.

— Ако сваля прозореца, някой ще метне ли граната в купето? — поинтересувах се.

— Възможно е — отвърна Бренър. — Само гледай да я метнеш обратно.

Всички се разсмяхме.

Това назначение се очертаваше да бъде голяма веселба.

23.

Бренър ни даде найлонова торба.

— Два сателитни телефона със зарядни и две радиостанции. Телефоните са програмирани с номера за бързо набиране, които ще ви потрябват. Радиостанциите са настроени да работят на двайсет честоти, но ние използваме само две — зона едно и зона две. Има също списък на радио позивни. Радиостанциите са за къси разстояния, защото нямаме антени и ретранслатори.

— Нашият отсъстващ член на екипа програмиран ли е? — попитах аз.

— Още не. Ако смъртта или залавянето ви изглеждат неизбежни, унищожете телефоните и радиостанциите. Един куршум ще е достатъчен.

Ако ми оставаше един патрон, нямаше да стрелям по телефона си.

— Радиопозивната ни е „Чистка“ — информира ни Бренър. — Заради „Коул“. Бойните кораби, които се връщали в базите си след сражение, често връзвали на мачтата си метла, което означава „Чистка“. С други думи, „Отвяхме ги кучите синове“. Името на тази операция също е „Чистка“.

Всяка операция се нуждае от кодово име, което да не дава никаква информация на врага. „Чистка“ беше добра находка. Отмъщение за „Коул“.

Пол Бренър, който явно си падаше по многото торби, ни подаде следваща, този път голяма и синя.

— Две бронежилетки. Добре е да ги носите.

— В торбата ли? — попитах.

— Смятах да ви дам и торба курабийки, но засега няма да го направя.

Кейт се разсмя.

Бренър продължи:

— Тук живеят хората от посолствата на Щатите и Великобритания, които не се намират постоянно в посолствата и не са отседнали в Града на туристите.

— И вие ли живеете тук? — поинтересува се Кейт.

— Не, аз живея при централния кат сук. Наблизо е.

— Кат сук? — попита Кейт.

— Най-големият открит пазар на дрога на света. Продават и други неща — кокошки, крави, дърва и оръжия.

— Значи можеш да се надрусаш, да си купиш крава, да я застреляш и да я сготвиш, и всичко това на едно място — замислено отбелязах аз.

— Точно с това се занимавам през повечето съботни вечери.

Излязохме на кръгово и се насочихме към портала на „Шератон“, чиято фасада бе имитация на близкоизточен стил, подобно на посолството.

Бях прекарал две нощи в този „Шератон“ при предишната ми визита в Сана, която по онова време смятах за първа и последна.

Замо остана в колата, а ние слязохме и тръгнахме към входа, където стояха двама мъже със сини камуфлажни униформи и калашници.

— Това са момчета от БНС, Бюрото за национална сигурност — каза Бренър. — Тази вечер нищо чудно да са и от Ал Кайда.

— Да им бутнем бакшиш?

Благодарение на климатиците във фоайето беше прохладно. Ние с Кейт отидохме на рецепцията, а Бренър се забави при входа.

— Добре дошли, сър и лейди — каза рецепционистът.

Дадохме му паспортите си, той ни потърси в компютъра и ни увери:

— Стаята ви има прекрасен изглед към планините. Не пропускайте изгрева.

— Страхотно. — А през нощта можем да гледаме проблясъците на минохвъргачките, преди снарядите да улучат сградата.

— Ще останете при нас четири нощи — добави рецепционистът.

Виж, това беше новина.

Сметките бяха предплатени, макар рецепционистът да не знаеше от кого. Аз също не знаех. В нашия бизнес има стара поговорка — „Не е важно да знаеш кой стреля, а кой е платил мунициите“.

Ако трябваше да отгатвам плащащия, щях да заложа на Управлението, известно също като Компанията или Фирмата, а не на посолството или ФБР. Което ме доведе до Златното правило — който държи златото, определя правилата.

Докато правеше ксерокопия на паспортите и визите ни, рецепционистът ни запозна с удобствата на хотела — фитнес център, сейф за оръжията ни, медицински услуги, ако ни ранят, тенискортове, коктейлбар и т.н.

— Мога ли да дъвча кат при басейна?

— Да. Само ще ви помоля да не плюете.

Звучеше приемливо.

Бренър дойде при нас и каза:

— Можете да останете тук или, както споменах снощи, можем да се разходим из Стария град.

— Благодаря, но…

— С удоволствие бих разгледала Стария град — изчурулика Кейт.

— Добре. Ще се срещнем тук. След половин час?

Или никога? Така става ли?

— Добре — каза Кейт.

— Пистолети и бронежилетки — посъветва ни Бренър и се обърна към Кейт. — А също шал и фотоапарат, ако имате.

Последвахме пиколото до асансьорите, където някакъв тип от БНС с калашник седеше на бял пластмасов стол и съзерцаваше пъпа си. Качихме се на петия етаж на шестетажната сграда. Имаше един етаж между нас и падащите снаряди.

Стаята ни беше приятна и наистина предлагаше изглед към планината и минибар. Имаше си дори баня. Три звезди. Четири, ако прозорецът е с бронирано стъкло.

Дадох два долара бакшиш на пиколото.

— Можем да случи да се сблъскаме с Ал Кайда, но не и с Пантерата — казах на Кейт, докато разопаковахме багажа си. — Положението не е като с Лъва, който искаше да ни убие лично.

— Предполагам, както споменаха Бък и Пол, че ЦРУ знае нещо, което ние не знаем.

— Винаги е така — съгласих се аз.

Е, вече се бях установил и очаквах с нетърпение работата. Нещо обаче ме тормозеше. Нещо, за което не бях помислил в Ню Йорк и което бе свързано с ЦРУ. Те са коварни, не стават за работа в екип, имат си свой дневен ред и приоритети. И това са добрите им страни.

По-важното е, че имат дълга памет и обичат да си го връщат. Официалното мото на компанията им е „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“. Неофициалното мото също е библейско: „Око за око, зъб за зъб“. Напълно го споделям, стига да не искат моето око или зъб.

Ще попитате, и защо му е на ЦРУ да иска да се разплаща с мен или Кейт? Е, едно време двамата с Кейт неволно издънихме мащабен план на ЦРУ — операция „Горски пожар“, която, ако беше успяла, вече щеше да е превърнала Сана и други ислямски градове в радиоактивна пепел. Планът беше хитър, сатанински, незаконен и много опасен за човешкия живот на Земята. Като се изключи това, беше доста добър. Всъщност не беше.

Нямаше значение какво си мисля — както казах, двамата с Кейт бяхме хванати насред осъществяването му и без да се впускам в подробности, ще кажа, че се озовахме срещу дулото на един глок, държан от преждеспоменатия г-н Тед Наш, офицер от ЦРУ и ако не се лъжа, бивш любовник на Кейт, което може да имаше, а може и да нямаше отношение към случилото се по-нататък. С две думи, Кейт се оказа с половин секунда по-бърза от Тед и Тед умря. Самозащита. Като не се броят следващите седем изстрела. Полицията и ФБР замазаха енергичните й упражнения по стрелба. ЦРУ обаче не го направи и от Управлението изобщо не бяха щастливи.

Не се безпокоях особено, че Кейт или моя милост фигурираме в някой черен списък на ЦРУ — тоест мислех си за това, но от онзи инцидент беше минала година и половина, официално всичко беше приключило и ЦРУ бяха посъветвани да забравят за случая. Има обаче само един начин да излезеш от черните списъци на ЦРУ.

В Щатите беше малко вероятно аз или Кейт да станем жертви на нещастен случай. Зад граница обаче, особено на място като това, където ЦРУ действа по свои закони, имаше всички изгледи Джон Кори и Кейт Мейфийлд да бъдат сполетени от нещастен случай. Разбира се, стига Пантерата да не се добереше пръв до нас. Двоен успех за Управлението щеше да е мъртва Пантера, мъртъв Джон и мъртва Кейт — като смъртта и на тримата бъде забулена от пушилката на войната.

Пълна лудост, знам. Дори не биваше да помислям подобни неща. Така де, да, това е операция на ЦРУ и да, Управлението искаше двамата с Кейт да дойдем в Йемен, но не за да си урежда стари сметки. Не, искаха ни тук, за да примамим Пантерата в капан, а не ние да попаднем в него. Нали така?

Както и да е, реших, че не е разумно точно сега да споделям тези мисли с Кейт. Може би трябваше да изчакам, докато не се срещнем с човека от ЦРУ и не видя дали няма да попадна на нещо, което намирисва.

— За какво си мислиш? — попита Кейт.

— За това, че ЦРУ иска да ни убие.

Не, не казах това. А:

— ЦРУ е виновно, че не е успяло да предвиди, заподозре или предупреди за атаката срещу „Коул“. Пълен провал на разузнаването.

— Вината може да се хвърли върху всички — отвърна Кейт. — Военноморското разузнаване, Военното разузнаване и самите Военноморски сили заради това, че не са въвели по-добри процедури по сигурността при влизане във враждебно пристанище.

— Така е. Но ЦРУ винаги опира пешкира. Затова мисля, че може би са мотивирани и изгарят от желание да си го върнат. Никога не забравят провал, особено ако той доведе до смърт на американци.

Това дали щеше да посее мисъл в главата й?

Кейт помълча за момент, после каза:

— При ФБР нещата не са много по-различни. Какво се опитваш да кажеш?

— Не съм сигурен. Просто си мисля.

Облякохме бронежилетките, оставихме някои неща в сейфа и през следващите петнайсет минути се запознавахме със сателитните телефони и радиостанциите.

Проблемът със сателитните телефони е, че ти трябва небе над главата и не бива да има препятствия за антената, така че устройствата не работят добре в гора и изобщо не работят в помещения. Това, както и ограниченият обхват на радиостанциите, можеше да доведе до някои интересни ситуации, ако се разхвърчат лайна.

Както беше казал Бренър, сателитните телефони имаха по десетина номера за бързо набиране, всички идентифицирани с инициали в случай, че устройствата попаднат в неподходящи ръце. Прелистих списъка: Б.Х. — Бък Харис; Д.К. — Джизъс Крайст или Джон Кори; К.К. — Кейт Кори; П.Б. — Пол Бренър и М.Д., което можеше да е най-близкият „Макдоналдс“ или медик. При предишното ми идване обикновено имахме медик, когато пътувахме някъде. Идеята не беше лоша.

Номерът на посолството също беше на бързо избиране, както и пет-шест други съкращения, сред които Х.Ф., най-вероятно Хауард Фенстърман. Винаги е добре да имаш адвокат в бързия списък, когато си на работа и се опитваш да очистиш някого.

Престорих се, че се обаждам.

— Здрасти, Хауард? Виж, тези типове стрелят по нас с картечници. Можем ли да отвърнем на огъня? Какво? Ще се обадиш във Вашингтон и после ще ни звъннеш? Добре, ще изчакам.

Кейт се разсмя.

— Бъди добър с Хауард.

Не успях да разпозная другите съкращения, но предположих, че са на нашите шофьори от БНС и на стрелците. Според Бренър никой от тях не беше нашият човек от ЦРУ, който искаше да остане неизвестен, докато не ни се разкрие. Управлението обожава секретността и драмите.

След това погледнах списъка на радиопозивните. На първа честота бяха повечето от хората, които фигурираха в списъка на сателитния телефон. Бък беше Първа чистка, Бренър — Втора чистка, а аз Трета. Кейт беше Четвърта и така нататък.

Втората честота трябваше да се използва от и за Командния център — американското посолство в Сана и хотел „Шератон“ в Аден, иначе казано — базите. Но както ни беше предупредил Бренър, обхватът беше малък, така че веднага щом излезехме от Сана, щяхме да изгубим връзка с посолството; същото се отнасяше и за хотела в Аден. Това можеше да е добре, тъй като началниците нямаше да ни седят на главите. Но можеше и да е зле, ако ни потрябва помощ.

След това Кейт ми показа как да препасвам колта, както и няколко трика с прицелването и стрелбата.

Сигурен съм, че оръжието събуди лоши спомени за момента, когато видя сметката на Тед. Всъщност, докато слизахме с асансьора, тя каза:

— Не сме работили с ЦРУ от онзи път.

— Аха. И какво се получи тогава?

Кейт не отговори, но след миг каза:

— Просто неприятна мисъл.

— Не я забравяй.

Тя кимна.

24.

Срещнахме се с Бренър във фоайето и отидохме до джипа. Замо още чакаше зад волана. Казах, че искам да съм с пушката, така че Кейт и Бренър седнаха отзад и потеглихме.

— Няма да останем дълго в Сана — каза Бренър. — Няма да е зле обаче да получите обща представа за града, ако случайно стане нещо и се наложи да се задържим повечко време.

— Освен това искаме да видим дали някой няма да се опита да ни убие — напомних му.

— Да. Това също. Трябва да обявим гръмко присъствието ви в Сана.

— Може би с билборд?

Замо се разсмя.

— Значи затова спомена пред Мохамед, че днес ще посетим Стария град.

— Правилно.

Е, посмей само да ми кажеш, че не съм проницателен. Той обаче не го направи, така че продължих:

— Регистрирани сме в хотела за четири дни.

— Това обикновено означава един или два дни — уведоми ме Бренър и обясни: — Не бива да издаваме информация на йеменците.

— Ясно. — Както и на мен.

Докато се спускахме към Стария град, Бренър обяви:

— Сана е била основана от Сим, сина на Ной, след като водите на потопа се оттеглили.

Сигурно тогава градът е бил на първа линия на плажа.

— Местните твърдят, че Сана е най-древният обитаван град на света — продължи Бренър.

— Изумително — каза седящата до екскурзовода ни Кейт.

— Няма ли да обядваме? — поинтересувах се аз.

— Ще обядваме в Стария град — отвърна Бренър и посочи един ограден район отляво. — Това е новото британско посолство. Ако попаднете в сложна ситуация и не можете да стигнете до нашето посолство или то се намира под обстрел, британците ще ви пуснат.

— Ами ако те също са атакувани?

— Продължавате с план Б.

— Ясно. — План Б е да си целунеш задника за сбогом.

— Отдясно е хотел „Мьовенпик“, където също имате резервация. За объркване на врага — поясни Бренър.

Не толкова на врага, колкото на мен.

Освен това Бренър ни обясни:

— Хълмовете на изток, които можете да видите от стаята си, са добри места за атаки с ракети и миномети срещу американското и английското посолство, както и срещу Града на туристите и хотелите.

— Това го пишеше в брошурата на хотела.

Замо се разсмя отново. Този тип ми харесваше.

— През миналата година бяха осуетени шест заговора на Ал Кайда, сред които и един за засада на британския посланик, когато конвоят му излезе от посолството — продължи Бренър. — Друг предвиждаше вкарване на камион бомба през портала на американското посолство.

— Аз пък останах с впечатление, че районът е безопасен.

— Май казах, че е силно охраняван.

— Схванах. — Навремето имах подобен брокер на недвижими имоти.

— Колкото по на изток към Мариб отивате, толкова по-навътре навлизате в териториите на племената и Ал Кайда — осведоми ни г-н Бренър. Посочи един знак и продължи: — Пътят към град Мариб е станал много опасен и едноименната провинция като че ли е центърът на активността на Ал Кайда в Йемен.

— Чу ли за атаката на Ал Кайда в Мариб срещу инсталацията на „Хънт Ойл“? — попитах го.

— Чух.

— Бък спомена сутринта — казах на Кейт.

Бренър нямаше какво да каже по темата и продължихме мълчаливо. Запитах се дали няма да заминем за Мариб. Нищо чудно.

Бренър продължи запознаването ни със страната:

— Докато пътувате на юг към Аден, което ще стане скоро, за известно време ще бъдете в племенни територии. Когато приближите Аденския залив, отново попадате на територия на Ал Кайда, а също и на сепаратистите от Южен Йемен, които още се опитват да се отделят от Севера. — Инструктажът завърши с: — На запад, към брега на Червено море, пак има агенти на Ал Кайда, които действат заедно със сомалийските пирати.

Казано накратко, бунтовници на ал Хути на север, Ал Кайда на юг и изток, Ал Кайда и пирати на запад, сепаратисти на юг и племенни главатари насред всичко това. Не остава много място за къмпинг, планинарство и ветроходство.

— А правителството какво контролира? — попита Кейт.

— Предимно основните пътища и градовете — отвърна Бренър. — Но това се променя и трябва да правиш справки с военните, а те лъжат.

— В такъв случай защо изобщо да си правиш труда да проверяваш?

— Заради протокола.

Замо спря на един широк завой и Бренър предложи да слезем и да погледаме града.

Слязохме и застанахме край пътя: Замо остана до джипа.

Използвахме възможността да проверим сателитните телефони и радиостанциите. Винаги е добре да проверяваш осигурената от правителството екипировка.

Старият ограден град на Сана се намираше на по-малко от километър на запад, а по-новите части се бяха пръснали из високото плато, достигайки чак до околните възвишения и планини.

— Старата Сана е прочута с жилищните си кули, някои от които се издигат на десет етажа над градските стени — каза Бренър. — Хиляди са, някои са построени още през единайсети век и се твърди, че били първите небостъргачи на света.

Кейт направи няколко снимки и настоя двамата с Бренър да позираме. Направихме го, без да се прегръщаме през раменете. После Кейт ми даде фотоапарата и я снимах с Бренър, който този път я прегърна.

Фотографската операция приключи и Бренър продължи с разказа си:

— До началото на шейсетте цялата Сана се е ограничавала в рамките на Стария град и населението е било само около шейсет хиляди души. Сега тук живеят около два милиона. Питейната вода намалява бързо и храната се превръща в проблем. Сана стана политически и социално нестабилна и градът е пълен с войници и хора от службите за сигурност, които да държат нещата под контрол.

— Могат да опитат с повечко кат.

— Катът не е решението — отвърна г-н Бренър. — А част от него.

Всъщност беше и двете, но не исках да влизам в спорове с екскурзовода ни.

— Ал Кайда употребяват ли кат? — попитах вместо това.

— Добър въпрос. Отговорът е не. Повечето членове на Ал Кайда в Йемен не са йеменци, а на онези, които са, им е забранено да го употребяват. Така че Ал Кайда са с акъла си по цял ден, а всички други са надрусани още в ранния следобед. Това е една от причините да смятам, че Ал Кайда ще победи тук. Освен ако не успеем да ги спрем.

Да бе. Също като във Виетнам, Пол. Как свършиха нещата там според теб?

Г-н Бренър отново влезе в ролята си на екскурзовод:

— Ако погледнете на запад, зад жилищните кули ще видите някогашните еврейски и турски квартали. Турците отдавна са си отишли, евреите почти ги няма, а малцината останали християни живеят тук горе, където е по-безопасно.

— Май каза, че било силно охранявано.

— Точно така. — Бренър продължи: — През четирийсет и осма, по време на някаква гражданска война, северните племена обсадили града и нахлули в него, грабели, опустошавали и опожарявали дни наред и голяма част от Стария град още носи следите от разрухата. Точно тогава новообразуваният Израел организирал така наречената операция „Вълшебно килимче“ и евакуирал по въздуха около петдесет хиляди йеменски евреи.

— Изумително — рече Кейт.

Обяд?

— Сана многократно е била завладявана от чужденци — продължи Бренър. — Основната заплаха обаче винаги са били племената, за които градът е като прасенце касичка, пълно със злато, подправки, произведения на изкуството и други неща, с които те не разполагат. Населението на Сана още се бои от племената, които са обсаждали за последен път града през шейсет и осма. А сега се появиха племената на ал Хути, който стигна на шейсет километра от столицата.

— Звучи така, сякаш сме попаднали в Средновековието — отбеляза Кейт.

Всъщност звучеше забавно. Искам да стана главатар.

Бренър смени темата.

— Тук долу можете да видите болницата „Ат-Таура“, или „Революционната болница“, а в другия край на града се намира кувейтската болница. Ако не можете да се доберете до посолството, не е зле да знаете къде са болниците, ако сте болни или ранени.

— Приемат ли Син кръст? — попитах.

— Не, но ще ти вземат часовника.

Това беше добро.

— Има също и традиционни лечители и местни церове — продължи Бренър и се усмихна. — Например, ако пипнете малария, можете да продадете болестта си на мравките.

— Моля?

— Лягаш върху мравуняк и обявяваш намерението си да продадеш маларията.

Не бях сигурен, че съм го чул правилно, но все пак попитах:

— Че защо им е на мравките да купуват малария?

— Не съм сигурен — призна Бренър. — Има обаче съобщения за мнозина излекували се по този начин. Може би е свързано по някакъв начин с мравчената киселина.

— А на кого да продам хемороидите си? — поинтересувах се аз.

— На някой друг задник.

Не го каза, но зная, че си го мислеше.

Както и да е, Бренър ни показа някои други гледки и характерни особености, в това число и кат сука, до който живееше, а също и едно място на име крепостта Гумдан, построена в източната стена на града.

— Това е мястото на прочутия дворец Гумдан, построен преди почти две хиляди години — съобщи ни той. — Твърди се, че бил висок двайсет етажа и покривът му бил от алабастър, толкова тънък и прозрачен, че можело да се видят прелитащите птици.

— Как ли са почиствали курешките от алабастъра? — попита Кейт.

Всъщност аз зададох въпроса, а Кейт каза:

— Джон, моля те.

Винаги го казва. Междувременно бяхме останали тук достатъчно дълго, на пет-шест метра от бронирания джип, и поне десетина коли минаха покрай нас, като забавяха ход. Замо стоеше между джипа и пътя със своята вярна М4.

Бренър, който изобщо не забелязваше тревогите ми, продължи:

— Дворецът Гумдан бил разрушен през седми век от ислямските армии, помели Арабския полуостров. Камъните били използвани за изграждането на Голямата джамия, която можете да видите ето там. Катедралата Калис също била разрушена, както и синагогите. — Замълча за момент и поясни: — Настъпило времето на исляма.

Аха. И както каза Ал Расул, онова, което виждахме сега, бе връщане към тъмното и кърваво минало.

— Крепостта била построена на мястото на двореца от турците по времето на Османската империя и сега там има казарма и затвор за политически затворници — продължи Бренър. — По-късно имаме среща с един затворник.

— Имаш предвид онзи от Ал Кайда, дето бил заловен при атаката срещу „Хънт Ойл“ ли?

— Точно така.

— Добре.

Обичам да разпитвам умиращи от глад затворници, след като съм обядвал обилно.

Качихме се в джипа и продължихме по виещия се път към града.

— Благодаря за интересния урок по история — каза седящата до Бренър Кейт.

— Това е много интересно място — отвърна Бренър. — Просто враства в теб.

Не и в мен, Пол. Не и ако мога да окажа съпротива.

Беше неделя и като си мислех за Ной, Сим, Сана и всичко останало, попитах:

— След като Бог пратил потопа, за да изчисти земята от грешните и покварените, дали не е бил бесен, че хората, които са населили земята след потопа, отново са тръгнали по лошия път?

Никой не отговори на задълбочения ми въпрос и никой не си направи труда да защити земните жители. Амин.

25.

Спуснахме се на платото и се озовахме в сив квартал с модерни бетонни сгради, натикани между хълмовете и източната стена на Стария град.

Бренър посочи през улицата.

— Аз живея ето там. — Сочеше триетажна бетонна постройка, която определено бе виждала и по-добри дни. — Построена е в края на шейсетте, когато градът е започнал да се разпростира извън стените. Има топла вода, а количеството гадини може да се контролира. Наемът е десет долара месечно за йеменци и четирийсет за мен.

— Това включва ли паркинг? — попитах аз.

— Включва. Държа мотоциклета си във фоайето.

Значи г-н Точен си има мотоциклет. Виж ти.

— Това е най-добрият начин да се придвижваш из града и така мога да отида на места, където убийци с коли не могат — обясни той. — Ако се наложи, мога да стигна до посолството за пет минути.

Помислих си, че г-н Бренър малко преувеличава заради г-жа Кори. Ние момчетата сме си такива.

Както и да е, Замо спря до една бетонна стена.

— Ще минем през кат сука и оттам ще влезем в Стария град — каза Бренър и се обърна към Замо. — Ще се обаждам на всеки половин час, в противен случай ти се обаждай.

И тъй, оставихме Замо в хубавия брониран джип с климатик и тръгнахме към бетонната стена и един портал, до който седеше някакъв тип, гушнал АК–47.

— Сукът е сравнително нов, може би от седемдесетте — каза Бренър. — Намира се извън стената на Стария град, но манталитетът е бил все още здраво свързан със стените, така че сукът е ограден, както виждате.

Аха. Стените са хубаво нещо. Рововете също. Помагат ти да държиш отрепките по-далеч. Особено отрепките с пушки.

— Няма да е зле да увиете лицето си с този шал — обърна се Бренър към Кейт.

Тя се подчини.

— Една цигара? — предложих й.

Тя измънка през шала нещо като „муйнатати“. Да не би да беше проговорила арабски?

Минахме през портала и се озовахме в кат сука, който беше нещо като селски пазар, пълен с паянтови сергии на малък открит площад и заобиколен от постоянни постройки покрай оградната стена.

Мястото беше претъпкано с облечени в бели роби мъже с джамбии, които деляха пространството с магарета, крави и камили. Някои от кравите бяха разфасовани и покритите им с мухи части висяха от мръсни греди. И споменах ли, че земята беше покрита с лайна?

— Тук е сравнително безопасно, но все пак е по-добре да се движим в група.

Ние бяхме единствените западняци, ако не се брояха някакви младежи с джинси и тениски, снимащи купчини зелени листа, за които подозирах, че не са спанак. Така де, това все пак бе раят за наркоманите. Изпитах внезапно желание да се кача на черешата.

Не видях никакви жени в сука, с изключение на Кейт. Странно, но като че ли никой не ни обръщаше особено внимание. От време на време обаче, когато се озъртах през рамо, улавях как хората ни гледат.

Бренър спря при една сергия с кат и каза нещо на арабски на собственика, който изглеждаше много щастлив от работата си.

— Има десетки разновидности кат — обясни ни Бренър. — Този господин твърди, че предлага най-добрия кат в цял Йемен, отглеждан в Уади Дахри и доставян свеж всеки ден. Кълне се също, че бил личен доставчик на президента.

— Значи Джордж Буш дъвче кат?

Това предизвика смях.

Както и да е, поразходихме се из сука, като се мъчехме да заобикаляме кравешките пайове и магарешките бомби. Бренър взе фотоапарата на Кейт, за да снима, и даде десетина цента на едно хлапе, което направи страхотна снимка на трима ни, застанали пред висока до рамото купчина смешна трева. С нетърпение очаквах да изпратя снимката на родителите на Кейт с кутийка кат и бележка: „Дегустация на кат с Кейт. С обич, Джон“.

След като се възхитихме на краварниците и купчините дърва, се отбихме в магазина за спортни стоки. Покрай стените бяха наредени маси, отрупани с автомати.

— Повечето от тези калашници са евтини имитации, някои от по-добрите са произведени от кикомите (китайските комунисти), но понякога могат да се открият и истински, от Майка Русия. Те вървят по пет стотака, което е годишният доход на един работещ мъж.

Но пък добра инвестиция в бъдещето.

— Имам един в апартамента си — уведоми ни Бренър. — Добра пушка. — Взе един АК–47 и се загледа дълго в него, после каза, сякаш на себе си: — Много добра пушка.

Аха. И очевидно събуждаше у Пол спомени за друга адска дупка.

Той остави автомата на масата.

— За теб петстотин — предложи собственикът на английски. — И дава сто патрона безплатно.

— Добави една крава и си стискаме ръцете — отвърнах аз.

Излязохме от спортния магазин и тръгнахме към портата във високата стена на Стария град.

Бренър избра бърз номер на сателитния си телефон и каза:

— Излизаме от кат сука и влизаме в Стария град. — Заслуша се. — Добре. В четири и трийсет при джамията ал Махди. — Затвори и се обърна към нас. — Срещата ни в затвора Гумдан е за пет следобед. Ще се срещнем със Замо при джамията в другия край на Стария град, след което ще продължим с колата до Гумдан. — И добави: — Кейт трябва да остане в колата.

В тая страна момичетата изпускат целия купон.

Минахме през отвора в градската стена и сякаш буквално се върнахме във времето. Огромни жилищни кули с богато украсени фасади закриваха слънцето на тесните, подобни на алеи улички, а нивото на шума премина от оглушителния грохот на двигатели с вътрешно горене до приглушеното мърморене на хора и теглени от животни каруци.

— Това е най-големият и най-непокътнат град със стени в Близкия изток, с площ от над един квадратен километър. Старите еврейски и турски квартали в западната част заемат още един квадратен километър. Източната и западната половини на града са разделени от Уади ас Саила. Когато е сухо, както сега, дерето се използва като пътна артерия.

— А когато е мокро, как слагат осевата линия?

Бренър се усмихна любезно и продължи:

— Джамията Махди е недалеч от дерето. Ако се разделим, ще се срещнем там.

— Добре. Махди при уади. — Апетитът ми се беше оправил от лайняния сук. — Къде е обядът?

— Нататък в една кула, превърната в странноприемница.

Продължихме през лабиринта алеи и тесни криволичещи улички, някои от които водеха до малки площади, пълни с хора, животни и моторни скутери.

Забелязахме сградите, повредени или унищожени от нападението на племената през 1968 г.

— Племената могат да се върнат — каза Бренър. — Или да бъдат заместени от Ал Кайда. И това може да се случи скоро.

Ясно. Но първо да обядваме.

Както и да е, бях сигурен, че нямаме опашка, а и мястото изглеждаше достатъчно безопасно, но нямах нищо против тежестта на ютията и бронежилетката.

Бренър посочи жилищните кули.

— Както виждате, първите няколко етажа са от камък, а горните са от кирпич. Партерът се използвал за животни и събиране на човешки екскременти от горните етажи.

— Също като Федерал Плаза двайсет и шест.

— Всяка кула има шахта за екскременти и друга, по която се качвала питейна вода — продължи Бренър. — Това е представлявало санитарен проблем.

— Мислиш ли? Ресторантът на партера ли е? При животните и лайната?

— Не. На два етажа нагоре. Мястото се нарича диван и там се приемат гости — обясни той.

И никой не би разбрал, ако пръднеш.

— Над дивана са етажите, където живее голямото семейство, което дели само една кухня. Най-горният етаж се нарича мафраж, което буквално означава стая с изглед. Там се събират почетните гости, за да дъвчат кат и да съзерцават залеза.

Искам такава стая. Хей, пичове, я да се качим в мафража, да позяпаме слънцето и да си махнем главите. После ще скачаме с бънджи в лайняната шахта.

Както и да е, Кейт изглеждаше замаяна от изживяното, направи куп снимки и зададе куп въпроси на Бренър, който с радост споделяше познанията си или просто си измисляше. Ако беше паун, опашката му сигурно щеше да е напълно разперена.

Продължихме да вървим, без да откриваме следи от двайсет и първи век. Имаше само неколцина други западняци, бродещи по уличките, така че не предизвиквахме задръствания. Имаше обаче досадни хлапета, които непрекъснато ни следваха и искаха „бакшиш, бакшиш“, което според спомените ми от Аден означаваше или милостиня, или пари, за да се разкарат. Бренър ни каза да не им обръщаме внимание, но Кейт искаше да завърже разговор с тях или да ги снима, което струваше пет цента.

— Ако хлапетата внезапно изчезнат, може би имаме проблем — каза също Бренър.

А така. Хей, Абдул, искаш ли да пояздиш свиня?

Както и да е, като детектив незабавно забелязах какво липсва. Жени. Жените по улиците бяха по-малко от мъртвите плъхове.

Попитах Бренър за това.

— Жените излизат по задачи сутрин, обикновено съпровождани от мъже, след което прекарват деня у дома в готвене, чистене и грижи за децата.

— Звучи скучно — отбеляза специален агент на ФБР Кейт Мейфийлд.

Бренър имаше майтап по темата.

— В четвъртък има вечер на мократа бурка в дерето. Носете си прането.

Смешно. Кейт обаче не се разсмя, така че и аз се въздържах. Човек трябва да внимава, дори тук.

Неделя не беше почивен ден, така че всеки, който имаше някаква работа, си я вършеше. Забелязах обаче, също както бях забелязал миналия път в Аден, че по улиците и сокаците има стотици или по-точно хиляди младежи, които явно нямаха работа и просто убиваха времето. Бъдещето им най-вероятно щеше да продължи в една от трите посоки — на дребни престъпници, емигранти или Ал Кайда. Или може би някой ден просто щяха да се разбунтуват срещу правителството с надеждата, че онова, което последва, ще е по-добро от настоящето. Тези младежи наистина бяха демографска бомба със закъснител, която чакаше да се взриви.

— Ето го и ресторанта — каза Бренър.

— Беше завладяващо — рече Кейт.

— Ако утре не заминем за Аден, мога да ви покажа останалата част от града — предложи той.

Помислих си, че вече изпитваме късмета си повече, отколкото е разумно. Но с нас имаше тип, изкарал две смени във Виетнам. Пък и от друга страна, все някъде трябва да умреш.

26.

Ресторантът носеше подходящото име „Старата Сана“, също като кулата гостилница, в която се намираше.

Предположих, че Бренър е идвал тук и не е умрял от E. coli или огнестрелна рана, така че го последвахме през арката в голямото помещение с висок таван, осветено единствено от слънчевата светлина, проникваща през тесни процепи в каменните стени. С облекчение открих, че са разкарали добитъка и екскрементите, макар че във въздуха все още витаеше намек за тях.

Изкачихме се по спирална стълба до нивото на дивана. Някакъв мъж в бяла роба седеше зад маса, на която имаше купчина автомати. Предполагам, че тук трябваше да предадем оръжията си. Мъжът се усмихна, реши, че най-вероятно говорим английски, и каза:

— Добре дошли. Обяд или стая?

— В ресторанта, ако обичате — отвърна Бренър.

Оберкелнерът/метр-д-апартаментите стана, взе три менюта и го последвахме през една от онези арки тип „Казабланка“ с висящи мъниста в голяма осветена от слънцето зала, заемаща целия етаж на кулата. Мъжът ни ескортира до една ниска кръгла маса с големи възглавници вместо столове, разположена до отворен прозорец, и каза:

— Добре изглежда.

Не бях сигурен дали има предвид гледката, мен или Бренър. Кейт беше забулена, така че бе вън от играта.

— Благодаря — отвърнах любезно. — Това е риза на Кристиан Диор.

— Да?

Седнахме с кръстосани крака на ужасно натъпканите възглавници и аз се огледах. Мястото беше сравнително приятно, с вентилатори на тавана, газени лампи на масите и килими по пода — нещо като смесица между „При Рик“ и свърталището на Али Баба и четирийсетте разбойници.

— Често ли идваш тук? — попитах Бренър.

— От време на време. Не е добра идея западняк да е редовен посетител, където и да било в Сана — обясни той.

— Ясно. — Може би с изключение на руския клуб.

Погледнах през прозореца към задните дворове на няколко жилищни кули. Бяха заети от зеленчукови градини, кози и кокошки. Нямаше пързалки или люлки, но няколко босоноги хлапета се забавляваха, като си играеха на гоненица с птиците. Някаква жена с черно балто и забулена глава переше в меден леген. По някакъв шантав начин сцената ми напомни за жилищния блок, в който бях израснал — като не се броят козите. Сцената беше толкова обикновена и мирна, че бе трудно да повярваш, че останалата част от страната затъва в насилие и хаос.

— Това е спасителният ни изход, ако ни потрябва — каза Бренър.

— Аха. — Скок от близо шест метра върху купчина тор. Как ли ще формулирам подобно изживяване в доклада си за инцидента?

Във въздуха се носеше странен аромат на пушек. Коментирах го и Бренър каза:

— Това е ливан.

— Мислех си, че Ливан е на запад.

— Не, става въпрос за вид смола. Използва се като парфюм или благовоние.

— Така ли? А не може ли да се дъвче с кат?

— Престани — намеси се Кейт.

— Йеменците смятат, че именно техни мъдреци са занесли ливана като дар на новородения Исус — просвети ни Бренър.

По-добре, отколкото кат. Нали?

Както и да е, този неделен следобед заведението беше наполовина пълно. Посетителите бяха предимно млади западняци от двата пола, но имаше и няколко шантаво изглеждащи пичове с ками и бели роби, черни бради и черни очи, които се стрелкаха към нас. Нямаше йеменски дами.

Кейт още беше забулена с шала, което ограничаваше избора й от менюто, но Бренър й каза:

— Тук можеш да свалиш шала от лицето си, но те съветвам да оставиш косата покрита.

Кейт се подчини.

— Забравих колко си красива — казах й аз.

— Може би ще е най-добре Джон или аз да дадем поръчката ти на сервитьора — каза още Бренър и обясни очевидното: — Мъжете не обичат да им нареждат жени.

— Невероятно — каза Кейт.

Бренър беше прав — това място наистина враства в теб. Но за да покажа съпричастността си към женските проблеми, казах:

— Просто да не повярваш.

Бренър се съгласи.

— Мъжете гастарбайтери, които се връщат от Европа и Америка, са се запознали с двайсет и първи век и донякъде са повлияни от видяното на запад.

Помислих си за Набеел и Пантерата и се зачудих дали наистина е така. И че ако наистина са били повлияни от Запада, това не е било по позитивен начин. С две думи, ветровете на промяната в исляма духаха назад. Те бяха щастливи в мизерията и закостенялостта си и би трябвало да ги оставим на мира — само да премахваме ония, които опитват да се ебават с нас. Като Осама бен Ладен. И Пантерата.

Приближи сервитьор в тематичен костюм и Бренър предложи местната плодова напитка или шай, чай с подправки. Кейт му каза: „Шай“ и той повтори думата на сервитьора, като поръча един и за себе си. Менюто беше написано на арабски и развален английски. Видях, че предлагат безалкохолна бира, която вероятно беше ферментирала направо в бутилката, и се обърнах към Кейт.

— Кажи на Пол да каже на сервитьора, че искам бира.

Добре ли се справих?

Както и да е, разбъбрихме се и Кейт попита Бренър:

— Откъде си?

— От Южен Бостън.

— Липсва ли ти?

— Рядко ходя там. Сега живея във Вирджиния. Фолс Чърч. Там се намира щабът на ВКС и там бе последното ми разпределение, преди да напусна армията.

Кейт явно искаше да научи повече за Пол Бренър и с малко ръчкане той й разказа историята си — постъпил в армията на осемнайсет, служил като пехотинец във Виетнам, решил да прави военна кариера, отишъл в школата на военната полиция, заминал за втори път във Виетнам като военен полицай, бил прехвърлен във Военното криминално следствие и заемал различни постове из цял свят. Бил част от специален отдел, занимаващ се с важни и/или деликатни случаи и последното му разследване било на убийството на жена капитан, която била и дъщеря на генерал, получил високи отличия в първата война в Залива.

Май си спомнях случая, защото беше станал новина номер едно около година след войната, и останах с впечатлението, че той някак е довел до преждевременното пенсиониране на старши подофицер Пол Бренър.

Бренър не спомена тайната операция в следвоенен Виетнам или от скромност, или защото още му беше забранено да говори за нея. Мисията обаче явно беше изчистила репутацията му или нещо подобно; може би армейският еквивалент на Том Уолш му е предложил да си избере работа и така Бренър се спрял на Дипломатическата служба за сигурност. Забавления и пътешествия. Всъщност Бренър ни каза, че е служил в ДСС в Лондон и Атина. Зачудих се какво ли е сгафил, за да го пратят тук.

Бренър завърши редактираната си история и забелязах, че тя бе изцяло професионална, без никакви лични подробности. Не спомена нищо за брак, развод или деца, нито за настоящата дама, която го очакваше в Щатите.

Кейт не задълба в тази посока, аз още по-малко. Единственото, което ме интересуваше за г-н Пол Бренър, бе дали мога да му имам доверие и дали е достатъчно. Засега трупаше точки в двете отношения. Освен това ми се виждаше умен, което беше добре, но не можех да определя дали има добра или лоша професионална преценка, което бе жизненоважно. Аз самият показвам понякога впечатляващо лоша преценка, но винаги замазвам положението с ирационални рискове. Питайте жена ми. Подозирах, че Бренър донякъде прилича на мен в този аспект, което беше знак за алфа-мъжкар. Разбира се, повечето от нас вече са мъртви, затворени на сигурно място или трайно обезвредени, но някои имаме късмет. Аз съм късметлия. И умен.

Както и да е, реших, че мога да работя с този тип, и не ми се вярваше, че ще ми докара смъртта — в това отношение бих могъл да се оправя и сам, благодаря.

Кейт също изглеждаше впечатлена от Пол Бренър, макар да се съмнявам, че е анализирала защо. Женска интуиция.

Коктейлите ни пристигнаха и сервитьорът се поинтересува дали сме избрали какво ще обядваме. Не бяхме, но бързият преглед на менюто ми показа, че изборът ми е ограничен до животните, които можех да видя през прозореца.

— Защо не поръчаш вместо нас? — обърна се Кейт към Бренър.

Така и така той трябваше да поръчва вместо Кейт, така че и аз се съгласих, но го предупредих:

— Без карантия.

Бренър поръча на арабски и после ни попита:

— Искате ли прибори? Или предпочитате да ядете с пръсти?

Не се познавахме чак толкова добре, така че се спряхме на приборите и когато сервитьорът се оттегли, използвах възможността да говоря с Бренър в отсъствието на Бък.

— Защо ни трябва човек от ЦРУ в екипа?

— Представлението е тяхно. Освен това разполагат с цялата информация, която ни е нужна.

— Предлагам да вземем информацията и да оставим човека на ЦРУ в Аден.

— Защо не искаш човек на ЦРУ в екипа? — поинтересува се Бренър.

Защото ЦРУ иска да убие мен и жена ми. Щеше обаче да прозвучи глупаво, ако го кажех на глас, затова отговорих:

— Защото имат навика да усложняват нещата. И не са отборни играчи.

— Нито ти, доколкото чувам.

— Ако съм в екип, играя с екипа.

— Така е — обади се Кейт и се сети да добави: — Но понякога измисля собствени правила.

Вече разбирате защо обичам жена си.

Бренър помълча за момент, после каза:

— За да отговоря на въпроса ти: доколкото знам, безпилотните самолети с видеокамери играят важна роля в операцията. И както може би знаеш, в Йемен тези самолети се контролират единствено от ЦРУ. Именно затова се нуждаем от техен служител, когато тръгнем за Лошите земи — за да контролираме машините за въздушно разузнаване. Така ще можем да наблюдаваме в реално време всичко, направо от екран на земята.

— И след това безпилотният самолет ще изстреля „Хелфайър“ по целта.

— Предполагам, че това е една от възможностите. Тактиката се показа като много ефективна тук и в Афганистан. По този начин убихме десетки важни лидери на Ал Кайда.

— Ясно.

Излизат от пещерата или кирпичената къща да пуснат една вода и преди да се усетят, държат оная си работа в рая.

— Какво мислиш за залавянето на заподозрения жив? — поинтересувах се аз.

— Не знам. — Бренър сви рамене. — Не съм сигурен каква всъщност е целта.

— Значи ставаме трима.

— Както аз разбирам нещата, от Вашингтон биха искали да го пипнат жив, но е по-лесно да го очистим — продължи той. — Така че може би ако изникне възможност да го заловим, ще трябва да опитаме да го направим. Но ако това изглежда невъзможно или твърде опасно, ще определим местоположението и ще извикаме самолетите с техните ракети.

Кимнах и добавих:

— После ще съберем няколко парчета за идентифициране.

— Да. Имаме пръстови отпечатъци на заподозрения, както и ДНК от семейството му.

— Май няма да ми трябва разрешително за арест — отбеляза Кейт, която досега беше мълчала.

— Ще си ни нужна с разрешителното, ако ни се отвори възможност да го задържим — увери я Бренър.

Кейт кимна неуверено. Всъщност тя и разрешителното й за арест най-вероятно бяха параван за убийството на американски гражданин. Аз лично нямах проблем с това, но бе добре да имам прикритие, ако по-нататък се случи да се изправям очи в очи с г-н и г-жа ал Дервиш в съда или ако изникне някоя друга юридическа глупост. Шибана война.

— Ако успеем да задържим заподозрения — продължи Кейт, — трябва ли да го предадем на йеменските власти и да искаме екстрадирането му, или ще се опитаме да го измъкнем от страната? С други думи, екстрадиране или предаване?

Бренър отново сви рамене.

— Всичко това е извън длъжностната ми характеристика.

— А защо участва разузнаването на Държавния департамент?

— Първо, не забравяйте, че Бък Харис е дипломат към мисията за икономическо съдействие, което му дава възможност да пътува из страната — отвърна Бренър. — Забравете за разузнаването. Второ, за операцията имаме нужда и от дипломат. Трябва ни участието на Държавния департамент.

— Ясно.

С други думи, ако нещата не тръгнат както трябва — а и дори всичко да е наред, — Държавният департамент ще може да направи онова, в което го бива най-много — да се извини на местното правителство за нарушаването на суверенитета на страната и да предложи няколко милиона долара, за да забравят случая. Нали затова са дипломатите.

— Бък е безценен помощник — напомни ни Бренър. — Той познава страната, хората и езика.

— Да. Обичаме Бък. Но той знае повече, отколкото споделя.

— Предлагам да караме стъпка по стъпка и да видим какво ще излезе — предложи Бренър. — Ще получим информация и от човека от Управлението.

Пол Бренър явно не беше работил досега с ЦРУ.

Храната пристигна, сервирана в домашен стил в големи купи; всички около нас ядяха с пръсти направо от купите. Ние обаче си имахме чинии, лъжици за сипване и прибори. Храната всъщност се оказа вкусна, каквато и да беше. Взех ли си хапчетата сутринта?

— Разкажи ми за ранения тип от Ал Кайда, с който ще се виждаме в пандиза — обърнах се към Бренър.

— Уредихме срещата, като казахме на СПС, че според нас атаката може да е била планирана от някой ръководител на атентата срещу „Коул“. И затова господин Джон Кори от Екипа за събиране на доказателства на ФБР би искал да разговаря със задържания. Имаме уговорка с йеменските власти, основаваща се на пари в брой и други добри и ценни съображения, че ще ни съдействат за всичко, свързано с „Коул“ — добави той и завърши: — Нямам представа дали пленникът знае нещо за кораба или Пантерата, но определено ще го попитаме.

— Можем ли да го измъчваме?

— Сигурен съм, че това вече е направено — отвърна той. — Но СПС вероятно са съсредоточени повече върху нападението срещу инсталацията, отколкото върху Пантерата.

— Ясно. А когато го попитаме за Пантерата, присъстващите момчета от СПС ще разберат върху какво сме съсредоточени ние.

— Няма проблем — рече Бренър. — Ако приемем, че някой в затвора докладва на Ал Кайда, то това е един от начините да съобщим на Пантерата, че Джон Кори е дошъл да го търси. Нали това е целта.

— Да бе. Защо все забравям, че съм стръв?

— Не стръв — поправи ме Бренър. — Ама че негативна дума. Предпочитам да мисля за теб като за примамка.

Смешно? Май не.

— Полковник Хаким ще бъде ли в затвора? — поинтересува се Кейт.

— Най-вероятно. Изглежда, че той е човекът от СПС, който е назначен да държи под око американското посолство.

— На чия страна е той? — попитах аз.

— ЦРУ мисли, че е верен на йеменското правителство — отвърна Бренър. — Но какво означава това? Не означава, че симпатизира на американците или че е против Ал Кайда. Подобно на повечето хора тук, той е верен най-вече на себе си, после на вярата си — или обратното. По-нататък е верността към племето, клана и семейството, следвана от съмнителното съзнание, че е йеменец. Последна, ако съществува изобщо, е верността му към правителството.

Вече разбирах защо тази страна не работи.

— Въпросът е дали полковник Хаким има връзки с Ал Кайда?

— Може и да има контакти. Това важи за повечето високопоставени хора. Но в тази страна това не го прави предател. А го показва като умен човек. Хората с пари или власт залагат на всичко, докато не видят кой се очертава да стане победител. Американците пък залагат на лошо правителство, но това е единственият начин, по който можем да участваме в играта.

— Тогава да очистим когото трябва, за да си отмъстим за „Коул“, и да се разкараме оттук, преди да сме затънали още повече — предложих аз.

Бренър се замисли.

— Това донякъде ми напомня за Виетнам… корумпирано, играещо двойна игра правителство, подкрепяно по необходимост от Щатите, борба със силен и целеустремен противник, тероризиращ население, на което не му пука кой ще спечели, стига да го остави да живее в мир… Дори племената от хълмовете ми напомнят за племената във Виетнам, които се биеха както срещу правителството, така и срещу Виетконг и ги мразеха. А ние бяхме насред всичко това. Абсолютно тресавище. И продължаваме да правим същото, като очакваме различни резултати.

Нямаше какво да възразя.

— Същото е положението и в Ирак и Афганистан — каза Кейт.

Бренър като че ли се върна от джунглите на Югоизточна Азия в пясъците на Близкия изток.

— Доколкото разбирам, от Аден имаш известен опит в разпитването на заподозрени за атаката срещу „Коул“.

— Да. Но не постигнах особен успех. Всички се забавляваха да лъжат американците — полицията, СПС, затворниците, дори преводачите. И след като излизахме от затвора, сигурно всички се тъпчеха заедно с кат и ни се подиграваха. Задници.

— Сега йеменското правителство е малко по-разтревожено и съдейства повече — увери ме Бренър.

— Имаш предвид като полковник Хаким на летището ли?

Бренър подмина въпроса ми и попита:

— Когато разпитваше заподозрените в Аден, името Булус ибн ал Дервиш или ал Нумаир, Пантерата, изниквало ли е някога?

— Не. Не мисля, че ФБР или ЦРУ са знаели за него по онова време. — Замислих се за момент. — Помня обаче, че имаше известно съмнение или слух, че в атаката е замесен и някакъв роден в Америка мюсюлманин.

Бренър кимна.

— Явно Пантерата е дал идеята да се атакува американски военен кораб, който по график е трябвало да спре за зареждане в пристанището на Аден. Нападението се различава от повечето атаки на Ал Кайда в Европа или Близкия изток — те са насочени срещу слаби цели. В случая става дума за атентат срещу американски военни. Много дръзко начинание, с висока вероятност за неуспех. И въпреки това успяха да повредят модерен американски боен кораб и да убият седемнайсет моряци.

Така беше. Но в известен смисъл Пантерата си беше направил грешно сметките. Атаката вкара американците в Йемен и сега Ал Кайда на Арабския полуостров беше под натиск.

— Също като с единайсети септември, Ал Кайда получи повече, отколкото е очаквала.

— Съгласен. И сега трябва да им покажем точно това. Че имат да плащат.

— Те го знаят — обади се Кейт. — Но това не им попречи да ескалират атаките си. Всъщност сега са по-силни в Йемен, отколкото по времето на атаката срещу „Коул“.

— Това отчасти се дължи на безсилното правителство — отвърна Бренър.

— Нашето или тяхното? — попитах аз.

Както и да е, поискахме сметката, която ни бе представена върху листче — осем милиона риала или нещо подобно, което се равняваше на около три долара, заедно с напитките. Бренър почерпи. Бих могъл да живея в Йемен като султан.

Щях да поискам кучешка торбичка, но сервитьорът можеше да ме разбере погрешно и по-късно да открия в нея нечий домашен любимец.

— На някой налага ли му се да използва шахтата за екскременти? — попитах.

На излизане спрях при онзи на масата и му казах:

— Всичко беше страхотно. Утре пак ще обядваме тук. В един следобед. Джон Кори. Кажи на Пантерата.

— Добре. Утре.

— Моят автомат тук ли е?

— Не, вие не носи автомат.

— А, да. Май го оставих при магарето си…

— Джон…

— Чао.

Кейт прикри лицето си с шала и Бренър се обади на Замо. Слязохме на обляната от слънце улица. Беше станало по-горещо.

Без никакви дискусии огледахме многолюдната улица, пресякохме я и се загледахме във вратата на ресторанта.

Винаги трябва да минаваш през тези занимания, особено когато всичко изглежда спокойно и безопасно. Всъщност основната ти работа е да не си позволяваш да си завираш главата в задника. И непрекъснато да си напомнящ, че преследващият е и преследван.

27.

Бренър познаваше тесните криволичещи улички на Стария град и каза, че имаме време да спрем при „Надежда в техните ръце“, преди да се срещнем със Замо.

Обикновено съм добър в откриването на опашки, но половината местни изглеждаха като извадени от калъп с техните роби, кърпи за глава и бради. Тримата имахме обратния проблем — в Сана нямаше много западняци и се набивахме на очи като прасета в джамия.

Стигнахме „Надежда в техните ръце“ и влязохме. Клиентелата беше само западна — мъже и жени стопаджии, европейска туристическа група и няколко дами, които може би работеха като доброволки или за някое посолство.

— Тук можеш да си свалиш шала — каза Бренър на Кейт.

— Увий го около очите си, докато пазаруваш — посъветвах я аз.

— Май ще е по-добре да го увия около врата ти.

Очаквах подобна реакция.

Кейт се разбули и се показа като най-добре изглеждащата жена в магазина, може би с изключение на една стопаджийка на двайсет и няколко с австралийски акцент и дълга червена коса. Простете, отклоних се.

Докато Кейт оглеждаше магазина, а Бренър следеше вратата, аз завързах разговор с един младеж — американец от Ню Йорк, казваше се Ман Лонгоу. Младият г-н Лонгоу живееше в Сана в странноприемница в някаква кула, но не онази, където обядвахме. Беше завършил Йейл, специалност Близък изток, говореше сносен арабски и беше дошъл да учи по-чистия и стар език на Забравената от времето страна. Пребиваваше в Йемен от един месец и му оставаше още един.

— Още никой ли не се е опитвал да те отвлече? — попитах го.

Той намери въпроса ми за смешен и отговори:

— Не. Местните са наистина приятни хора.

— Аха. Но Държавният департамент все така предупреждава пътуващите, че не били чак толкова приятни.

— Преувеличават — отвърна той. — Обиколил съм целия Близък изток. Никога не съм имал проблеми.

— Браво. Все пак се пази.

— Половин евреин съм — призна той, — така че съм наясно.

— Гледай да не споделяш тази информация.

— Знам. Успяхте ли да посетите еврейския квартал?

— Не, но е в списъка ми.

— Заслужава си да се види. Все още е относително пуст. Има къщи с Давидовата звезда, необитавани от петдесет-шейсет години. Шантава работа. Защо например йеменците още не са ги сринали? Или не са се нанесли в тях? Все едно чакат евреите да се върнат.

— Може да им се наложи доста да почакат.

— Да. Така излиза.

— Може би след следващия потоп.

— Следващата седмица заминавам за Мариб с още няколко души — каза той. — Там има предислямски руини. Храмове на боговете на луната и слънцето. Дворецът на Савската царица. Трябва да ги разгледате.

— А ти първо трябва да се запознаеш с положението там.

— Да, знам. Тук има нещо като полицейска сила, казва се Бюро за национална сигурност. Те защитават туристите. Срещу заплащане. Дават ни двайсетина въоръжени мъже за екскурзията срещу двеста долара. Транспортът е включен в цената.

— Получаваш онова, за което си плащаш — напомних му и го запознах с последните новини. — Снощи е имало атака в онзи район. Срещу американска петролна инсталация. Намирисва на Ал Кайда.

Г-н Лонгоу, който беше на двайсет и няколко и следователно безсмъртен, не изглеждаше особено загрижен.

— А вие защо сте тук? — поинтересува се той.

— Защото ми се счу, че туристическият агент каза Швеция.

Той се разсмя и ме увери:

— Тук ще имате повече изживявания.

— Такъв е планът ми. Сам ли си?

— Приятелката ми пристига след няколко дни.

— Регистрирайте имената и адресите си в консулския отдел в посолството — посъветвах го.

— Добре.

— Знаеш ли къде се намира американското посолство?

— Не.

— Разбери.

— Добре.

— Говоря като родителите ти, нали?

— Нещо такова.

Казах му къде съм отседнал.

— Ако още съм в града, когато пристигне приятелката ти, минете през хотела и с жена ми ще ви поканим на вечеря и истински питиета.

— Благодаря. Ако искате да дойдете на екскурзията в Мариб, има свободни места. Излиза по двайсетина долара на глава.

Горе-долу толкова плаща Ал Кайда за глава.

Помислих си, че Сана е измамливо спокоен град: не достатъчно опасен, че да те кара да не излизаш на улиците, но и не достатъчно сигурен, за да може един западняк да скита сам из него. Мисля, че всичко зависи от това кой си и каква е моментната ситуация. За нас, хората от американското посолство, Сана винаги е приключение. За Мат Лонгоу тя е просто една спирка от дълго пътуване.

Както и да е, йеменските дами, които въртяха магазина, бяха приятни, говореха английски и изглеждаха образовани. Една от тях, Аниса, настоя да ни заведе горе, където йеменски жени — предимно вдовици и разведени — режеха плат и шиеха облекла ръчно или на стари шевни машини.

В тази страна рядко може да се види жена да работи извън къщи, но магазинът и ателието, изглежда, се търпяха заради благотворителната дейност.

— Коранът учи мюсюлманите да са милостиви и да помагат на бедните — уведоми ни Бренър.

— Кой корен?

— Казах коранът.

— О, да бе. — Колко пъти мога да пусна този лаф?

Както и да е, Кейт помогна на бедните в размер на три торби дрехи, като ми напомни, че облеклото й все още е в Ню Йорк и очаква адреса, на който да бъде изпратено. Купи си също черно балто, което според Бък не било лоша дреха, ако ти се налага да се смесиш с тълпата. Не продаваха мъжки дрехи или както наричаха нещата, които навличаха местните, така че пазаруването ми се размина. Покупките на Кейт излязоха около двайсет долара, така че не мърморих и всъщност бях трогнат, че мога да дам сумата за благотворителност, отчасти от благодарност за ниските цени в страните от Третия свят.

Излязохме от магазина и Кейт скри красивото си лице зад шала. Пресякохме улицата до пазара за джамбии, малък площад, който изглеждаше така, сякаш е тук от годината на потопа. В буквалния смисъл.

Бренър ме насочи към малко магазинче, препоръчано от Бък. Собственикът, г-н Хасан, като че ли помнеше г-н Бренър. Нямаше да се изненадам, ако Бренър и Бък пазаруваха тук с отстъпка. Или че г-н Хасан може да се обади на някого, след като си тръгнем.

Бренър изглеждаше радостен да сподели с мен познанията си за извитите ками и след петнайсет минути се оказах горд бъдещ собственик на гадно изглеждаща джамбия с дръжка от рог на овен. Сто долара, свалени от първоначалните триста, защото сме американци. Или качени от двайсет, защото сме американци. Пазарлъкът с араби в сук не е от силните ми страни, така че дадох на г-н Хасан стотачката, а той добави към ножа ръчно изработен кожен колан и ножница със сребърен обков на върха.

— Някой бил ли е убит с това? — попитах г-н Хасан, съсухрен старец с бяла брада.

Той разбираше достатъчно английски, за да се усмихне, и бе достатъчно честен, за да отговори:

— Не. Вие направи първо убийство.

За миг си представих как влизам в кабинета на Том Уолш и му казвам: „Имам нещо за теб от Йемен. Затвори очички“.

След извършването на транзакцията излязохме от магазина. Бях си сложил колана с камата, която, ако проявявате интерес, се носи не отстрани, а отпред, като извитият връх трябва да сочи надясно. Ако е наляво, значи си обратен. Измислих си го.

— Този нож е пет пъти по-скъп от всичките ми дрехи — възмутено каза Кейт.

— Играчките за момчета са скъпи — напомних й аз.

Нямахме време да посетим съседния пазар за магарета, което ме разочарова, но пък беше повод да се върнем някой ден. Продължихме на запад, докато не стигнахме до широката уади, разделяща Стария град на източна и западна половини, досущ като Пето авеню в Манхатън. С това сравнението приключваше. Дерето беше пресъхнало и, както бе казал Бренър, дъното му беше частично павирано и имаше оживен трафик. Преминахме по като че ли единствения мост и продължихме на юг към джамията ал Махди.

Ако от Ал Кайда ни следяха, това бе последният им шанс да действат, преди да стигнем бронираната си кола — а аз с радост бих се възползвал от тази възможност да използвам новия си пистолет. Единственото, което наистина ме тревожеше, бе да не се появи някой сбърканяк с натъпкана с експлозиви кола или колан, желаещ да замине за рая преди вечеря. Иначе групата ни можеше да се справи с всичко останало.

Бренър се обади на Замо по радиото и поддържахме връзка, докато не се забелязахме.

Замо спря до нас, вмъкнахме се в джипа и продължихме на юг покрай дерето. Отново се бях настанил отпред с пушката.

— Нещо интересно? — попита Бренър.

— Нищо. Само някакъв тип ми даде щайга манго. Отзад е.

— И тиктака — рече Бренър.

Разсмяха се.

Явно бяха развили вкус към фронтовия хумор. Предполагам, че това им помагаше да останат с всичкия си. Или вече отдавна бяха прекрачили чертата.

28.

Докато пътувахме към крепостта Гумдан, извадих джамбията си и я показах на Замо, който й хвърли поглед и любезно ме посъветва:

— Бива я. Никога не трябва да допускате човек толкова близо до себе си, че да ви се налага да използвате нож.

— Съгласен. — Спомних си последната ми среща с Лъва. — Но се случва.

— Да. Но би трябвало да се случва само когато искаш да се случи.

— Точно така. — Смених темата. — Е, колко удара имаш?

— Единайсет потвърдени, два вероятни, един пропуск — прозаично отвърна той и добави: — Оня задник взе, че се наведе, не знам защо. — Разсмя се. — Може да е видял монета на земята.

— Късметът си е късмет. — Отново смених темата и попитах; — А с какво се забавляваш тук?

— С това в момента.

След пет минути вече приближавахме стените и стражевите кули на крепостта Гумдан, застрашително изглеждащо съоръжение от тъмни тухли, което се извисяваше над района.

— Турците са я построили през деветнайсети век на мястото на стария дворец Гумдан, както вече споменах — каза Бренър. — Турската окупация била брутална и се твърди, че нито един йеменец, влязъл в крепостта, не е излязъл от нея.

Ясно. Повечето стари градове имат подобно място, някаква емблематична крепост затвор със зловеща история, чието име е достатъчно, за да събуди страх у местните жители и особено у хлапетата. „Амир, почисти си стаята, или отиваш в Гумдан“. В цивилизования свят повечето такива места сега са музеи и туристически атракции, подобно на лондонския Тауър. Тук обаче старият бизнес си е все същият, само с нов мениджмънт.

— Воали за онези, които се нуждаят от тях — казах, докато спирахме пред портала.

Бренър свали прозореца и каза нещо на арабски на войника. Различих имената Кори и Бренър. Това сме ние. Войникът зяпна Кейт, после каза да чакаме и отиде в постройката за охраната.

— Идвал ли си тук? — попитах Бренър.

— Веднъж — отвърна той и обясни: — Някакъв идиот от Вашингтон беше дошъл на официално посещение в посолството и се разприказвал с една йеменка на улицата. Тя била нахакана, незабулена и се усмихвала прекалено много. Прибраха ги и двамата.

— Вината е била изцяло нейна — посочих аз. — Ако е била покрита, това изобщо е нямало да се случи — нито бъбренето, нито усмивките.

Бренър нямаше коментар към забележката ми. Каза само:

— Както и да е, измъкнах го и го качих на самолета за вкъщи.

— А с нея какво стана? — попита Кейт изпод шала си.

— Не знам — отвърна Бренър. — Най-вероятно са я напляскали и вече има едно наум.

Определено е трудно да кръшнеш в тая страна.

Някакъв офицер дойде при колата ни и каза любезно:

— Моля паркира до пилон и чака човек. — И добави: — Дама не излиза от кола.

Бренър каза нещо на арабски, в това число „Ас-салаам алейкум“, и потеглихме.

Центърът на крепостта представляваше голям открит двор с отъпкана пръст и чакъл, вероятно някогашен плац, сега използван предимно за военна екипировка. Неколцина войници седяха на бели пластмасови столове и дъвчеха нещо. Какво ли?

Бренър посочи няколко стари съветски танка и самоходни гаубици, както и по-нови американски камиони и военни джипове.

— Доставяме им оборудване, което успяваме да спестим от Ирак и Афганистан. Само че не искаме да им даваме твърде много, защото след година-две Йемен може да се окаже държава на Ал Кайда. Освен това половината екипировка се нуждае от резервни части или ремонт, а те нямат обучени механици и инвентарна база, които всъщност не са им нужни, тъй като повечето части са крадени. А работещата техника се използва срещу племената, а не срещу Ал Кайда.

На кого му пука? Не и на мен. Аз просто трябва да светна един тип и да се разкарам. Бренър явно беше прекарал прекалено дълго в тази страна.

— Йеменското правителство не иска американски военни съветници, които биха могли да помогнат за проблемите им с логистиката и обучението — продължи Бренър. — Искат обаче американски пари и техника, без да могат да работят отговорно нито с едното, нито с другото.

Също като на Федерал Плаза 26.

— Като Виетнам е — каза Бренър, който по разбираеми причини възприемаше голяма част от света през тази призма. — Некомпетентни и слабоволни съюзници, воюващи срещу неприятел, който е мотивиран от нещо повече от желанието да си спаси безполезния задник. Можем обаче да обърнем нещата с няколко взвода от Специалните части и може би с батальон рейнджъри и екип военни съветници.

— Мисля, че Пентагонът беше казал същото и за Виетнам — посочих аз.

— Да… но… — Бренър се обърна към Замо. — Спри тук.

Замо спря близо до пилона между два американски камиона.

— Добре, Кейт и Замо остават в колата, а ние с Джон излизаме и чакаме въпросния човек — каза Бренър. — Ако не се върнем до сряда, обадете се в посолството.

Това предизвика смях.

— Лесно е да влезеш, трудно да излезеш — добави Замо.

Виж, това не беше смешно. Нищо че е поговорка.

— Обади се и докладвай за ситуацията — каза Бренър на Замо.

— Добре ли си? — попитах Кейт.

— Чудесно съм. Имам си Замо и колт четирийсет и пети калибър.

— Не сваляй шала — посъветва я Бренър.

В духа на културното разбирателство задържах джамбията си и двамата с Бренър слязохме и се дръпнахме от паркираните машини на място, където да можем да бъдем забелязани от човека, който и да бе той. Всъщност бях почти сигурен с кого ще се срещнем.

Погледнах към околните постройки от камък и тухли. Някои стари фортове са романтични, други са зловещи и потискащи. Това място можеше да получи награда „Среднощен експрес“ за най-страховития турски затвор на света.

— Тук си като следовател от Екипа за събиране на доказателства на ФБР и работиш по атаката срещу „Коул“ — напомни ми Бренър. — Но ако нямаш нищо против, бих искал аз да поема затворника.

— Разбира се. Действай пръв. После ще ти покажа как се прави.

Той прие това добре, но не пропусна да ми напомни:

— Бил съм криминален следовател.

— Да бе. Но ако тук е като в Централния затвор в Аден, не очаквай много.

Едно хъмви се появи на двора и спря недалеч от нас. Задната врата се отвори и от колата слезе полковник Хаким от Службата за политическа сигурност. Беше с униформа, но това не го правеше по-привлекателен от последния път, когато се срещнахме.

Погледна джамбията ми, усмихна се (подигравателно?) и ни направи знак да се качим в колата. Настаних се отпред до шофьора, който несъмнено бе прекарал деня с добитък, а Бренър седна да прави компания на полковник Хаким отзад.

Полковник Хаким каза нещо на шофьора и потеглихме.

Бренър, който се придържаше към протокола, каза:

— Благодаря, че ни посрещате, полковник.

— Уговорката не ми допада, но изпълнявам заповеди — отвърна полковник Хаким.

Какъв изискан мъж. Хей, лайнар такъв, возиш се в автомобил, платен с моите данъци.

— Имаме общ враг и Съединените щати са тук, за да помогнат — напомни му Бренър.

Отговор не последва.

За да потвърдя казаното от Бък за ЦРУ, попитах г-н Изискания:

— Други американци идвали ли са да говорят с пленника?

Той отначало не отговори, после попита:

— Вие не знаете ли?

— Лично аз току-що пристигнах.

— Да? Тогава питайте приятелите си.

Задник.

Спряхме пред една особено мрачна на вид четириетажна сграда. Дори без решетките на прозорците щях да позная, че е затвор.

Виждал съм много затвори през живота си. И прекалено много затворници. И всяко посещение в затвор отнема нещо от мен и оставя нещо друго.

— Имате половин час — каза полковник Хаким. — Нито минута повече.

Сигурен съм, че се надяваше, че при следващата ни среща на това място ще има повече от половин час. Например двайсетина години. Но дотогава ние бяхме просто посетители.

29.

Влязохме в затвора през ръждясала желязна врата и се озовахме в тънещ в полумрак каменен вестибюл, където един страж застана мирно. Последвахме полковник Хаким по смълчан коридор, чиито стени бяха покрити с разкапваща се мазилка. Тази сграда май имаше проблем с плесента.

Мислите ми се върнаха към Централния затвор в Аден — той е бил построен от британците, когато са управлявали Южен Йемен. И също бе мрачно и зловещо място, но в сравнение с това тук приличаше на истински санаториум.

Полковник Хаким ни поведе по друг смълчан коридор със затворени дървени врати. Май работното време беше свършило, но докато изкачвахме тясното стълбище към втория етаж, чух писък, последван от викове и нов писък. Хубаво е да чуеш, че някой още е на работа.

Полковник Хаким отвори една врата и влязохме в стая, където двама мъже седяха на пластмасови столове при малка маса.

Покрай стената бяха подредени шкафове за документи, а на отсрещната стена имаше прозорец с решетки и без стъкло, който пускаше слънчевата светлина и всичко, на което му хрумнеше да влети в помещението. Един вентилатор въртеше гадния въздух.

На едната стена висеше голяма снимка на доживотния йеменски президент Али Абдула Салех, мустакато подобие на Саддам Хюсеин, което отчаяно се опитваше да избегне участта на иракския си идол.

На друга стена имаше табла и афиши на арабски, които едва ли изреждаха правата на задържаните, макар че на един от тях май пишеше СЛУЖИТЕЛИТЕ ТРЯБВА ДА СИ МИЯТ РЪЦЕТЕ СЛЕД ПРЕБИВАНЕТО НА ЗАТВОРНИЦИТЕ.

Както и да е, двамата мъже вече стояха прави и нито един от тях не приличаше на затворник. Хаким представи единия като преводач, а другия като доктор.

— Затворникът не знае английски и е болен — обясни Хаким. Което можеше да се очаква.

Преводачът, млад тип със западно облекло, помоли да го наричаме Сами, а докторът, по-възрастен господин с раздърпан костюм без вратовръзка, се представи като д-р Фахд. Бренър се представи, като използва бившия си военен чин, а аз — като командир Кори. Защо пък не?

Преводачът ни покани да седнем и ние с Бренър седнахме. Хаким остана прав. Д-р Фахд също седна, отвори някакъв вестник и запали цигара. Сами извади някакво досие, прелисти го и се обърна към мен и Бренър.

— Името на затворника е Рахим ибн Хаям…

— Може ли да получим копие от това? — прекъсна го Бренър.

— Това е класифицирано досие, което няма да напусне тази стая — отвърна Хаким.

Извадих химикалката си и детективския си бележник, с който не се разделям никога, и се обърнах към Сами:

— Бихте ли ми казали името буква по буква?

— Не — намеси се Хаким. — Никакви бележки. Само ще слушате.

— Ще пуснем искане по официалните канали — каза ми Бренър.

— Затворникът твърди, че е на двайсет и две години и че по рождение е саудитски гражданин — продължи Сами. — Паспортът му бил взет от Ал Кайда, така че разполагаме единствено с думите му. Казва, че е от добро семейство от горната част на средната класа, живеещо в Медина. Учил е две години в университета в Рияд. Освен това заявява, че е добър мюсюлманин, не пропуска дневни молитви и е извършил своя хадж.

Всичко това беше добре, предполагам. Сами продължи с религиозната характеристика на затворника (бил сунит), с отдадеността му към ученията на Корана и така нататък.

Добре де, трябваше ли ми да знам всичко това? Предполагам, че по тези места тази информация е съществена. Защо ли? Нямам представа. Може би добрите мюсюлмани получават по-добра храна или един ритник по-малко в топките. Междувременно часовникът тиктакаше и Бренър спечели точка в моите очи, когато каза:

— Можем ли да преминем към другата информация?

Сами погледна Хаким. Полковникът явно разбираше, че едва ли ще може да ни изгуби още време, и кимна.

Сами обърна една страница и продължи:

— Затворникът твърди, че е бил вербуван от Ал Кайда в Медина преди четири месеца. Не знае фамилните имена на вербуващите, само измислени имена, както и че те също били саудитци. Малко след това долетял с „Йемения Еър“ в Сана със собствения си паспорт и туристическа виза. На летището бил посрещнат от двама души, които не му казали имената си, и бил отведен в къща в околностите на града, но не знае къде точно. Останал в къщата пет дни с още двама новобранци от Саудитска Арабия, като тримата прекарвали времето си в пости и молитви.

Някои типове здравата се забавляват. Нищо чудно, че са поискали да постъпят в Ал Кайда. Пътешествия, приключения, срещи с нови хора, пости, молитви, куршум и затвор, където те измъчват. Пишете и мен. Така де, какво си мислят тези хора? Това е въпросът.

— На петия ден, по изгрев-слънце, затворникът и двамата други били качени на „Тойота Хайлукс“, която ги откарала на изток по пътя за Мариб — продължи Сами. — Спирали ги на три военни пропускателни пункта, но след като показвали саудитските си паспорти и казвали, че са туристи и студенти на път към руините в Мариб, ги пускали да продължат. Шофьорът, който бил йеменец, казвал на войниците, че е платен екскурзовод. — Сами обясни: — Там има древни храмове от времето на Савската царица и пак там според преданието спрял ковчегът на Ной, така че районът е интересен за евреи, християни и мюсюлмани.

Аха. Както и за американските петролни компании и Ал Кайда. Много неща стават в Мариб. Може би Мат Лонгоу беше прав — че трябва да го видя това място.

— Пътували пет часа по шосето, след което още половин час в планините — продължи Сами. — Затворникът твърди, че не може да ни каже или покаже къде точно са се намирали и къде е свършило пътуването им, защото и на тримата им завързали очите.

Дали пък и шофьорът не е бил със завързани очи? Но като ги знам как шофират местните, това едва ли е от особено значение.

— Затворникът и двамата му сънародници пристигнали в някакъв планински лагер, който бил примитивен според описанието му — каза Сами. — Кирпичени къщи и пещери, както и няколко бедуински шатри. Може би преди лагерът е бил използван от бедуини. Според него това бил тренировъчен лагер на Ал Кайда, в който имало стотина новобранци от различни страни като Оман, Ирак, Египет и Кувейт. А също и десетина офицери, треньори и духовни водачи.

Духовни водачи? Може би имам нужда точно от това вместо началник. Как можем да сме кръстоносци без духовни водачи? Както и да е, изглеждаше, че джихадистите, в това число и Ал Кайда, имат средновековни тикви и оръжия от двайсет и първи век. А това прави войната много по-различна. Липсват ми безбожните комунисти.

Сами прелисти досието и мина нататък:

— Обучението в лагера продължило три месеца — стрелба, експлозиви, разчитане на карти и работа с комуникационно оборудване. Затворникът описва обучението като много изтощително и тежко, а храната — като лоша.

Купонът ставаше по-як с всяка минута. Но все пак трябва да се отдаде дължимото на кучите синове. Моят племенник тийнейджър дори не си чисти стаята, а Ал Кайда успява да накара тези хлапета, предимно от средната класа, да зарежат климатиците, телевизорите и течащата вода и да отидат в пущинака, за да живеят в кирпичени коптори, да ядат кози и да се учат как да станат бойци. Нещо като Армията на мира, с изключение на оръжията. Да не забравяме и Пантерата от Пърт Амбой, Ню Джърси. Какво ставаше тук?

— Затворникът казва, че в лагера имало медик, но му липсвали умения и материали — продължи Сами. — Казва, че един новобранец умрял от треска, а друг от нараняванията си след падане от една планинска пътека. В лагера имало, много болни.

Естествено. Не са имали медицинска сестра, която да им боде задниците, преди да заминат за Йемен. Иначе казано, Ал Кайда в Йемен се намираше на първа или втора фаза от развитието си — пристигнали са, организирали са лагери, имат новобранци и обучаващ персонал, но не са достатъчно силни, за да предприемат значителен ход към събарянето на правителството. Междувременно трупаха увереност и уважение чрез атаките си срещу чуждестранни обекти и индивиди — туристи, посолства и бизнес — и като не посягаха на йеменските военни, което би накарало дори една мързелива и некомпетентна армия да отвърне на удара. Да не забравяме и „Коул“, първата и засега най-зрелищна и успешна атака на Ал Кайда в Йемен, благодарение на която определено бяха забелязани.

— Когато обучението завършило, затворникът и четирийсет други заминали за района северно от град Мариб — продължи Сами. — Там живеели в овчарски колиби, чиито собственици ги нямало. И там планирали и подготвили нападението срещу американската петролна инсталация, която се намира недалеч.

Вдигна поглед от досието.

— Разпитващите са стигнали дотук, след което затворникът се разболял и трябвало да бъде настанен в затворническата лечебница.

Ясно. Винаги е налице деликатен баланс между енергичния разпит и вкарването на затворника в болницата. Или в моргата.

— Сега затворникът е малко по-добре и можете да говорите с него — увери ни Сами и изказа личното си мнение: — Това е един заблуден уплашен младеж, който плаче за родителите си и за хубавия живот в Саудитска Арабия.

А стига бе. Хлапето го чакаха десет или двайсет години в йеменски дранголник, което бе равносилно на смъртна присъда. Разбира се, освен ако Ал Кайда не го измъкне. Или ако не поеме властта тук. Тогава той щеше да се превърне в герой. Но дотогава трябваше да оцелее, а най-добрият начин да го направи беше като говори. И той нямаше нищо против да го прави, стига тези идиоти да не го убиеха преди това.

— Затворникът спомена ли кои са били лидерите му? — попита Бренър.

— Както вече казах, според твърденията му познавал другарите си само по измислените им имена — отвърна Сами.

Добре, а как стои въпросът с описанието на лидерите? Тяхната националност? Случайно един от тях да е имал акцент от Ню Джърси и да е носил тениска „Джърси Шор“? Така де, ако ми пуснеха този затворник само за два часа, щях да го изцедя напълно. Тукашните разпитващи обаче бяха некадърни садисти, както се бях убедил в Аден. Крайната им цел бяха повече имена и пълни признания. Аз пък исках да науча какво е закусвал затворникът, кое е любимото му телевизионно предаване, след което можехме да продължим нататък.

— Какво казва затворникът за отношенията между лагера и местните племена? — попита Бренър.

— Не е казвал нищо по въпроса — отговори Сами.

— Защо не е бил попитан? — поинтересува се Бренър. — Как е възможно лагерът да съществува без разрешението на племенните вождове?

Сами сви рамене.

— Може би са имали някаква уговорка. Или лагерът е бил твърде силен за местното племе. Или…

— Не разпитвайте преводача, господин Бренър — намеси се Хаким. — Той е тук само за да каже онова, което е казал затворникът.

Така си беше. Но тъй като Сами изглеждаше приказлив и готов да помогне на американците, го попитах:

— Затворникът сътрудничеше ли с другите американци, които дойдоха днес сутринта?

— Да, но се чувстваше зле, в лечебницата, така че разговорът бе кратък — отвърна Сами.

— Вие присъствахте ли, когато от ЦРУ са били тук? — попитах полковник Хаким.

— Питайте тях, не мен. — Полковник Хаким започваше да губи търпение. — А сега да видим затворника.

Д-р Фахд грабна лекарската си чанта, всички станахме и последвахме Хаким по коридора.

Не бях сигурен дали всичко това ни доближава до Пантерата, но поне беше интересно. Надзърване в начина на действие на Ал Кайда, макар и не в главите им. Може би никога няма да успея да вляза в главите им — просто сме от различни планети. Помислих си обаче, че съм разбрал нещичко за Рахим ибн Хаям, макар все още да не го бях виждал. Той бе уплашено хлапе, нямащо нищо против да говори. Може би мислеше, че няма ясна представа за голямата картина, но може би знаеше повече, отколкото смяташе, че знае.

С малко късмет Рахим може да се беше срещал с Пантерата и с още малко повече късмет Пантерата може би все още беше някъде из възвишенията на Мариб. И ако останеше там, Джон Кори щеше да му разкаже играта.

30.

Стигнахме до желязна врата, до която един страж подремваше след следобедния кат в бял пластмасов стол. Хаким го срита, стражът бързо скочи на крака и отвори вратата.

Хаким влезе пръв, следван от Сами, д-р Фахд, Бренър и моя милост.

Килията, вероятно стая за разпити, беше някъде три на три, осветена само от високия прозорец с решетки и една-единствена крушка. Стените бяха от варосани тухли, с интересни червеникави петна, както и няколко червени пръстови отпечатъци.

На каменния под имаше мръсен дюшек, на който лежеше млад мъж с рехава брадица, облечен в мръсна бяла затворническа пижама, окървавена около левия му крак на мястото, където кръвта се беше просмукала през превръзките. Забелязах също, че дясното му око е подуто и затворено. Освен това долната му устна бе сцепена и гърбавият му нос беше извит на една страна. Ръцете и краката му бяха оковани, като веригата на краката бе закрепена за пода.

— Окован е, за да не може да се самонарани — обясни Хаким на американските си гости.

Ама разбира се. Как така ще се самонаранява! Има си хора за тая работа.

Хаким рязко каза нещо на затворника и той бавно се надигна, седна и се облегна на стената.

— Както виждате — продължи с обясненията си Хаким, — този човек е бил ранен, докато е оказвал съпротива при задържането му от охраната на американската петролна компания.

Същите дивотии бях чувал и в затвора в Аден. Интересното е, че йеменците смятат, че трябва да лъжат американците за побоите над затворниците. Ето и моите майтапи против това. Не съм привърженик на мъченията. Те са мръсни, рисковани, непродуктивни и незаконни. Онова, което искаш от пленника, е в главата му, така че трябва да му пребиеш мозъка, а не тялото. Отнема повече време, но пък получаваш по-добри резултати.

Д-р Фахд седна на един стол пред затворника, за да провери състоянието му.

В помещението имаше още четири бели пластмасови стола и полковник Хаким покани мен, Бренър и Сами да седнем с лице към затворника. Самият той премести един стол между нас и пленника и също седна.

Когато очите ми свикнаха със слабата светлина, видях до затворника празна пластмасова бутилка и леген, пълен с нещо, което изглеждаше като и миришеше като пикня. На пода имаше фасове, както и неща, които може би бяха добре сдъвкани листа кат. Килията вонеше на сто години мизерия.

Д-р Фахд освети очите на затворника с фенерче, премери му температурата, преслуша сърцето и дробовете, след което му измери кръвното. Накрая се изправи и обяви:

— Затворникът е добре.

Всъщност затворникът изглеждаше така, сякаш е издържал десет рунда срещу Майк Тайсън. Но пък може би жизнените му показатели бяха наред.

Д-р Фахд седна в ъгъла и запали цигара. Предположих, че тук няма нищо лошо докторите да пушат.

Полковник Хаким заговори на затворника, като по всяка вероятност представяше посетителите. Чух думата „Амрика“.

Затворникът затвори здравото си око и кимна.

— Можете да започвате — каза ни Хаким.

Сами преведе, Рахим отговори и Сами, който явно беше забравил или не знаеше, че Бренър разбира малко арабски, ни каза:

— Той се чувства добре.

— Не се чувства добре — поправи го Бренър. — Освен това казва, че е жаден и гладен.

Сами хвърли поглед към Хаким.

— Щом арабският ви е толкова добър, ще освободя преводача — каза полковникът.

— Арабският ми е достатъчно добър, за да разбера, когато чуя неверен превод — отвърна Бренър.

Хаким подмина думите му и погледна към мен.

— А вие, господин Кори? Как сте с арабския?

— По-добре, отколкото вие с английския.

Това не се хареса на Хаким, но той каза нещо на стража и той излезе.

— Продължавайте — каза полковникът на Бренър.

След като се разбра, че не можем да бъдем напълно изпързаляни, Бренър взе предвид изтичащото време и започна по същество:

— Как се казва командирът ти?

Сами попита, Рахим отговори и Сами каза:

— Както вече е казал в показанията си, той знае само измислените им имена.

— Добре. Какво е измисленото име на командира му?

Сами попита и Рахим отговори: „Саид“. Добави още нещо и Сами преведе:

— Саид загинал при атаката.

Е, това май беше задънена улица.

— Откъде е бил Саид?

Отговорът бе — от Ирак.

Стражът се върна с бутилка вода и я хвърли на дюшека. Рахим я отвори и я изпи до капка.

Бренър зададе още няколко въпроса за другарите по оръжие на Рахим. С две думи, бойците не знаели истинските си имена, което беше добра предохранителна мярка, ако някой от тях бъде заловен, както се бе случило с Рахим. Знаели бяха обаче националността си и понякога родните си места и Бренър установи, че половината от тях били от нашите добри съюзници саудитците, имало и неколцина от Кувейт, страната, която освободихме от Ирак при първата война в Залива. Имало също и хора от съседния Оман, неколцина египтяни и само петима йеменци — вероятно лекуващи се от пристрастяването към кат. Интересното бе, че повечето духовни водачи били от Саудитска Арабия, а повечето от обучаващите и командирите били иракчани, бивши членове на вече несъществуващата иракска армия, наети в момента от група, наречена Ал Кайда в Месопотамия. Друго си е да знаеш как се убива — все ще можеш да продадеш уменията си някъде.

Както и да е, бившият войник Бренър зададе въпроси в стила на военното разузнаване за командната структура, екипировката, бойния дух и така нататък и получи интересна информация, която можеше да свърши добра работа на военния аташе в посолството. Само че изобщо не се доближавахме до Пантерата.

Всъщност разпитът имаше известни проблеми и двамата го знаехме много добре. Трудностите бяха свързани не само с ограниченото време, но и с това, че полковник Хаким от Службата за политическа сигурност слушаше всяка дума, така че щеше да разбере какво търсим и можеше да се сети какво вече знаем и какво не.

Ако тези хора бяха истински съюзници, това нямаше да е от особено значение. Само че те не бяха. Всъщност полковник Хаким, а може би и преводачът и докторът, спокойно можеха да имат зетьове в Ал Кайда. Помня, че имах същия проблем при разпитите в Аден.

Предвид всичко това двамата с Бренър трябваше да действаме балансирано. Това беше може би единствената ни среща със затворника и трябваше да се възползваме максимално от възможността, без да издаваме много неща на съюзниците. Или на враговете. От друга страна, искахме Ал Кайда да знае едно — че Джон Кори търси Пантерата от Пърт Амбой.

Бренър влезе в ролята на ченге и се обърна към Сами.

— Кажи на Рахим, че ако продължава да казва истината, американците ще му помогнат да се върне у дома.

Сами погледна Хаким, Хаким кимна и Сами преведе глупостите на Бренър. Така де, Рахим беше джихадист от Ал Кайда, току-що нападнал американски петролен обект, така че имаше повече изгледи да бъде репатриран от йеменците, отколкото от американците — и ако някога се озовеше на американска територия, тя щеше да се нарича Гуантанамо. Офертата обаче явно се бе сторила искрена на отчаяния Рахим и той закима енергично.

— Някой от другарите ти или лидерите живял ли е в Америка? — попита Бренър.

Сами зададе въпроса и Рахим като че ли се поколеба, след което отговори.

— Казва, че един от другарите му, египтянинът Ануар, бил живял известно време в Америка — преведе Сами. — Казва също, че бил чувал, че един от главните им командири навремето бил живял в Америка.

Бренър беше достатъчно умен да не избързва с уточняващите въпроси и смени темата.

— Получавахте ли помощ или информация от някое от племената в района на Мариб?

Рахим изслуша превода, после каза нещо, което Сами преведе като:

— Казва, че местният шейх на племето яфи взел пари от Ал Кайда за правото да преминат през земите му и да използват лагера на бедуините.

Беше интересно, че Ал Кайда е успяла да сключи сделка с местен вожд. Но пък като оставим настрана всички различия, парите си вършат работата. Или, както бе казал Бък в Ню Йорк, имало е услуга за услуга.

— Какво друго е осигурявал шейхът? — попита Бренър.

Сами зададе въпроса на Рахим и преведе отговора:

— Казва, че шейхът осигурявал храна, водачи и информация относно охраната на американската петролна инсталация. Казва също, че командирите им казали, че с тази информация атаката им ще бъде успешна.

Рахим доброволно каза и нещо друго, което винаги е добър знак, и Сами преведе:

— Казва, че охраната на американската компания като че ли ги очаквала, и сега смята, че някой ги е предал на американците или на йеменските сили за сигурност.

— Как е името на онзи шейх? — попита Бренър.

Сами преведе въпроса, но Рахим отговори, че не знае.

— Яфи са голямо племе около Мариб — каза ми Бренър. — Подобно на всички племена, те са разделени на много кланове, които понякога носят името на родовите си шейхове. Така че ако знаехме името, бихме могли да идентифицираме племето и може би да установим местоположението на лагера на Ал Кайда. — Обърна се към полковник Хаким. — Трябва да се заемете това.

— Не ми казвайте какво да правя — рязко отвърна Хаким.

Съюзник или задник?

Бренър реши, че е задник, и ми обясни:

— СПС не обичат да напускат безопасните градове.

Помислих си, че Хаким ще се пръсне от яд, но той успя да се овладее и каза:

— Пет минути. — И добави за протокола: — Затворникът е болен и трябва да почива.

— Докторът каза, че бил много добре — посочих аз.

— Пет минути.

Бренър се обърна към мен.

— Твой ред е.

Добре. Както казах, обичам да размеквам затворника с лични въпроси и разговори за спорт, но в случая бе налице дълбока културна пропаст и разполагах с около четири минути, така че се насочих направо към основното ястие и зададох типичен въвеждащ въпрос.

— Кога за последен път видя Булус ибн ал Дервиш, ал Нумаир?

Подутите очи на Рахим се ококориха още преди превода.

Сами преведе и си личеше, че Рахим се затруднява с отговора. Накрая заговори.

Полковник Хаким се беше намръщил, а Бренър кимаше, сякаш разбира всяка дума — или поне всяка трета.

Накрая Сами преведе:

— Той казва… че ал Нумаир, Пантерата, се появил вечерта. Вечерта преди атаката. Говорил на бойците и ги уверил, че ще победят. Молили се заедно… после ал Нумаир се качил в кола и отпътувал.

С Бренър се спогледахме, след което зададох стандартен полицейски въпрос:

— Каква кола по-точно? С какъв цвят?

Сами попита и преведе:

— „Тойота Хайлукс“. Бяла.

— Много често срещано превозно средство в Йемен — уведоми ме Бренър. — И деветдесет процента от колите в тази страна са бели.

— Забелязах.

Значи Пантерата се возеше в често срещана кола, което не беше изненадващо. Изненадващото бе, че явно се придвижваше свободно през онзи племенен район.

— Колко други коли имаше с него?

Отговорът бе пет и Сами каза, че всички били бели джипове, макар че Рахим не беше сигурен за марките и моделите.

Зададох друг стандартен полицейски въпрос:

— Как беше облечен ал Нумаир?

В традиционното за Северен Йемен облекло — бял футех и шивал на главата. Никакви тениски на „Джърси Шор“. Явно Пантерата се връщаше към корените си.

Потупах камата си.

— Джамбия?

На Сами не му се наложи да превежда: Рахим кимна и каза:

— Джамбия.

— Брада?

Да. Дълга, черна.

— Как изглеждаше? Болен? Здрав? Дебел, слаб?

Сами зададе въпроса и отговори:

— Според Рахим изглеждал здрав. Но много слаб.

— Рахим знае ли, че Булус ибн ал Дервиш е американски гражданин?

Сами изглеждаше изненадан от това, но не и Рахим.

— Бил чувал подобно нещо. Но не знаел дали е истина.

При нормален разпит сега щях да спомена голямата награда и да попитам къде се крие Пантерата. Но бях сигурен, че Рахим не знае. Нямаше да ми каже дори и за пет милиона долара. А ако знаеше и ни кажеше, нямаше да сме ние онези, които първи ще се доберат до Пантерата. Някой щеше да го предупреди да си плюе на петите. А ако йеменската армия решеше да прояви инициатива, беше малко вероятно да се обърне към нас за помощ и предвид доказаната им некомпетентност Пантерата щеше да се измъкне.

Затова предпочетох да попитам:

— Къде и кога е следващата атака?

Сами преведе, Рахим отговори и Сами преведе пак:

— В лагера се говорело за нападения срещу петролопровода между Мариб и Ас-Салиф, срещу инженери, доброволци и западни туристи. Както и за атака срещу американското посолство.

Това едва ли можеше да се нарече гореща новина и се съмнявах, че някакъв нископоставен джихадист разполага с конкретна информация за времето и мястото на тези атаки. Помислих си за младия г-н Лонгоу и планираната му екскурзия до храмовете в Мариб. Може би щеше да е по-добре просто да посети уебсайта на Комисията за поощряване на туризма, да щракне върху Мариб и да приключи с това.

Понеже помнех, че големият старт на Пантерата в Йемен беше атаката срещу „Коул“ в пристанището на Аден, и знаех, че понякога престъпниците се връщат на местопрестъплението, зададох друг въпрос:

— Каква е мишената на ал Нумаир в Аден?

Рахим като че ли разбра въпроса преди той да бъде преведен и отговори на Сами на арабски.

Чух дума, която не исках да чувам — „Шератон“.

— Хотел „Шератон“ — уведоми ме Сами. — Казва, че се говорело, че там имало много американски войници и полицаи… неверници на свещената ислямска земя… Казва, че другарите му, които не участвали в атаката срещу американската петролна инсталация, сега пътуват за Аден. Но не знае нищо повече.

— Това може да е интересна информация за всеки, планиращ да отседне в „Шератон“ в Аден — казах на Бренър.

Той не отговори.

— Времето ви изтече — заяви полковник Хаким.

Направих се, че не го чувам, и се обърнах направо към Рахим.

— Благодаря за съдействието. Ако продължиш да работиш с американците, ще направим всичко възможно, за да ти помогнем да се върнеш у дома.

Сами не преведе, а Хаким стана и каза:

— Край.

Както и подозирах, Рахим, подобно на повечето образовани саудитци, всъщност разбираше малко английски и вероятно не се отказваше от контрабандни американски филми — може би „Семейство Сопрано“ или „Сексът и градът“.

— Моля, сър — каза той. — Помогнете ми. Аз помага вас.

Погледнах го. Седеше до стената и ме гледаше. Запитах се дали ако бъде измъкнат ще се върне у дома и ще заживее нормално, или ще продължи борбата. Около една четвърт от освободените от Гуантанамо джихадисти отново бяха засичани по бойните полета на Афганистан. Други пък ги арестуваха за терористична дейност в Саудитска Арабия, Ирак и Европа. Не бях сигурен за Рахим, но от опит знам, че всички затворници съжаляват за извършеното. Пуснеш ли ги обаче, съжаляват само за това, че са ги хванали.

Може би Рахим беше различен. Но дори да бе така, едва ли беше постъпил в Ал Кайда, за да защитава световния мир. И не беше тръгнал за американската петролна инсталация, за да търси работа, а със съзнанието, че ще убива хора. Ако бяха завладели обекта, джихадистите щяха да избият всички — американски и европейски цивилни, охрана, йеменски работници и всеки, живеещ или работещ там. Това не се бе случило, но изходът можеше и да е различен. И ето че сега Рахим съжаляваше.

— Моля да помогнете. Аз помага вас.

Обърнах се и излязох.

31.

Навън въздухът бе малко по-добър. Съвсем малко.

— Благодаря за отделеното време и помощта — каза Бренър на полковник Хаким.

Хаким не му отговори, а се обърна към мен.

— Вашата виза и визата на жена ви си остават проблем.

— Съжалявам. Май трябваше да си извадя туристическа виза като всички момчета от Ал Кайда, дошли през летището на Сана.

Полковник Хаким нямаше какво да отговори на това, но въпреки това ни посъветва:

— Много внимавайте.

Ако Гумдан имаше саундтрак, сигурно точно сега щях да чуя някакъв зловещ акорд на орган.

— Ще се оправим до колата и сами — каза Бренър на Хаким.

След което бе така любезен да отдаде чест и полковникът отвърна на поздрава. Военните го правят, ако ще и да се мразят в червата. Офицерска чест и разни такива говна.

— Не биваше да го вбесяваш — каза ми Бренър, докато вървяхме към джипа.

— Аз ли? А ти какво направи?

— Той има известна власт и може да ни е нужен в някой момент.

— Всъщност той и правителството му се нуждаят повече от нас, отколкото ние от тях.

— Така е. Но все още не го схващат.

— Ще го схванат.

Хубаво беше да се разкараме от затвора. Тоя зандан се разкапваше и всички в него също се разкапваха. Всъщност цялата страна се разкапваше.

— Какво мислиш за всичко това? — попита Бренър.

— Нека първо поговоря с духовния си водач и после ще ти кажа. Междувременно, понаучих нещо за Ал Кайда на Арабския полуостров.

— Аха. Йеменците не знаят с какво си имат работа и че разполагат с малко време да изринат Ал Кайда, преди онези типове да са си разиграли коня.

— Е — казах, — ако йеменците не знаят какво ги чака, вината си е единствено тяхна и ничия друга.

— Така е. Но йеменската армия и правителството са обсебени от проблемите с племената и продължаващата им борба с Южен Йемен. Мислят си, че Ал Кайда е американска фикс идея.

— То си е така. Но с основателни причини.

— Да. Между другото въпросът за Аден си го биваше.

Всъщност всичките ми въпроси, си ги биваше.

— Изненадан съм, че „Шератон“ в Аден все още не е атакуван — казах. — Като се изключи посолството, именно там можеш да откриеш най-много американци на едно място. И хотелът не е кой знае колко обезопасен.

Бренър кимна.

— Бил съм там.

— Аз също. А сега отново отиваме там.

От двете ни страни имаше занемарени постройки, които приличаха на казарми. Надушвах отнякъде миризма на готвено, а в края на казармите видях минаретата на джамия. Войници се размотаваха наоколо, пушеха, дъвчеха нещо и ни мятаха по едно око. Гарнизонният живот не е цвете за мирисане, но съм сигурен, че йеменските войници го харесваха повече, отколкото да провеждат операции срещу мотивиран противник. Същото се отнасяше за полицаите от Национална сигурност, които явно се бяха покрили по време на атаката срещу инсталацията на „Хънт Ойл“.

— Мислиш ли, че Пантерата още е в района на Мариб? — попита Бренър.

— Мисля, че е намерил племенен шейх, който му осигурява тайна база или убежище.

— Така изглежда. Но в Мариб може да му припари под задника след нападението.

Кимнах към елитните войници наоколо и попитах:

— Мислиш ли?

— Е, може би не.

— СПС винаги са знаели, че търсим Пантерата — смени темата Бренър. — А сега знаят, че някакъв тип на име Джон Кори е пристигнал, за да участва в издирването. Ако приемем, че тази информация стигне до Ал Кайда, трябва да се надяваме, че името Джон Кори означава нещо за Пантерата.

Да. Нещо от сорта на: „А бе, не беше ли Джон Кори онзи, дето утрепа Асад Халил? Я дайте да му видим сметката“.

— Надявам се — отвърнах, както отвръщах всеки път.

Вече пресичахме прашния плац и виждахме джипа там, където го бяхме оставили. Стори ми се, че зървам главата на Кейт на задната седалка. Не мислех, че може да има някакъв проблем, но пък в Йемен беше възможно всичко.

— Та какво за онзи шейх, който помага на Ал Кайда? — попитах Бренър.

— Не знам — отвърна той. — Но се случва. Или за пари, или защото шейхът иска да го навре на правителството. Следващата седмица същият шейх може да помага на нас обаче.

— Може би вече го е направил.

— Да… Рахим мисли, че някой ги е предал. Но това е било неговото бойно кръщение. И нищо чудно наемниците на „Хънт Ойл“ просто да са си свършили работата, а той да го е приел като засада. Нашият военен аташе и ЦРУ в момента анализират атаката.

— С нетърпение очаквам да прочета доклада — отвърнах. — Все пак ЦРУ е тук отпреди нас.

— Така е. Те гледат по-голямата картина. А ние търсим Пантерата.

— Който е по-голямата картина.

— Добър довод.

Върнах се на темата за племенния шейх.

— Ако отидем в Лошите земи, трябва ли да се доверяваме на шейховете от Арабия?

— Те държат на думата си — увери ме Бренър. — Докато някой не им направи по-добро предложение.

— Не можеш да си купиш подобна вярност.

— Поне монтанярите, племената от възвишенията, останаха верни на американците докрай.

— Това ще им бъде за урок.

— Е, ние показахме сериозна сила. Никой не залага на губещия. Точно сега в Йемен никой не може да каже кой е силният и кой ще се окаже победител. Но ако Ал Кайда започнат да изглеждат като печелеща страна, ще имат възможност да набират огромен брой млади йеменци. Тогава ще имаме проблем и ще трябва или да зарежем всичко и да се изнасяме, или да се забъркаме в трета война на сушата.

— Или да им пуснем бомбата. По-евтино е.

Той игнорира предложението ми.

— Можем да спечелим известно време, ако убием или заловим Булус ибн ал Дервиш. Той е движещата сила зад набирането, обучаването и мотивирането на това малко, но набиращо сила движение. Освен това явно има достъп до сериозни пари и е герой за джихадистите заради атаката срещу „Коул“. Така че ако го пипнем, това ще е силен стратегически и психологически удар по Ал Кайда не само тук, но и по целия свят.

— Аха. И да не забравяме, че Пантерата е американец. И че следователно може би мисли по-ясно и логично от повечето побъркани джихадисти.

— Може би.

Вече бяхме приближили джипа и ясно виждах Кейт на задната седалка. Понякога забравям колко много обичам жена си и може би невинаги го казвам или показвам, но когато положението стане опасно, винаги осъзнавам, че мога да я изгубя. Опитвам се да си представя живот без нея, как оставам сам в Ню Йорк, в голям апартамент в престижния Горен Истсайд, заобиколен от модерни барове и ресторанти, пълни с необвързани жени… Уместно ли се изразявам?

— Някакъв шанс да останем с Рахим насаме и да използваме преводач на посолството? — попитах Бренър.

— Никакъв.

— Ясно. — Същото беше и когато разпитвах заподозрените в Аден. СПС беше огромната горила в стаята. — А някакъв шанс за още едно интервю с придружители?

— Ще пуснем искане. Но ако трябва да съм честен, Управлението е с предимство по отношение на Рахим. Ти получи своята възможност като човек от Екипа за събиране на доказателства на ФБР.

— Аха. Е, в Мариб ли ще ходим?

— Може би. Но първо отиваме в Аден, за да установим команден пост в „Шератон“.

— Кога?

— Най-вероятно утре.

Стигнахме до джипа и поисках да седна до Кейт, така че Бренър зае мястото до шофьора. Замо запали и потеглихме.

Кейт разви шала си и попита:

— Как мина?

— Не много зле, но не и отлично — отвърнах. — Хаким беше в стаята и разполагахме само с половин час, а затворникът не беше в най-добрата си форма.

— Ще те запознаем подробно, когато се срещнем с Бък — каза Бренър.

Замо караше към стражевите кули и не след дълго прелетяхме през отворения портал в града.

— Ще ви оставя при „Шератон“ и Замо ще дойде да ви вземе в седем — каза Бренър. — Вечерта в посолството ще се сервира мартини.

Естествено, Кейт попита:

— Какво е облеклото?

— Нещо за обличане — отвърна Бренър.

— Сложи си новото балто — посъветвах я аз.

— Защо не си го сложиш ти? — отвърна тя.

Това предизвика общ смях. Определено си прекарвахме чудесно.

— Пистолетите са задължителни — напомни ни Бренър. — Бронежилетките са по желание.

Спряхме пред „Шератон“ и Замо извади торбите на Кейт от багажника. Така и не видях тиктакащите манго.

— Утре може да пътуваме за Аден, така че помислете дали да не си съберете багажа — продължи с напомнянията Бренър.

Двамата със Замо потеглиха, а ние минахме покрай охранителите от БНС и влязохме в хотела.

Спрях на рецепцията да проверя дали няма съобщения за нас и рецепционистът ми даде плик, който отворих на път за асансьора.

Беше факс от Том Уолш, изпратен не от офиса на ФАТС, разбира се, а от „При Кинко“ недалеч от Федерал Плаза 26. Прочетох го на глас:

— Скъпи Джон и Кейт, благодаря за обаждането. Надявам се, че се наслаждавате на гледките и доброто време. Тук вали сняг. Имате късмет, че сте в Йемен. Желая ви чудесно прекарване. До скоро.

— Задник — коментирах.

— Ти започна — напомни ми Кейт.

Имаше и послепис, който също прочетох на глас:

— Знаехте за какво става дума, преди да се качите на самолета.

Задник на квадрат. Но пък беше прав. Да, ето ме тук. Какви си ги мисля? Почти никакви.

Онзи от БНС при асансьора не поиска да види ключа ни или нещо друго и се качихме горе.

Позадържахме се под душа и когато се облякохме, беше малко след седем.

Сложих си вратовръзка и сако, а Кейт беше избрала хубава черна рокля. Държеше пистолета си в дамската си чанта, а аз бях пъхнал моя в кобура. Тя успя да ме убеди да оставя джамбията си и не си сложихме бронежилетките, но Кейт си взе шала, за да се забули, докато излизаме от хотела.

Във фоайето забелязах много мъже с несъмнено близкоизточен произход, със слънчеви очила и западни дрехи, да се насочват към бара. Непристойните удоволствия не са еднакви за всички и навсякъде. Тук наркотичните листа са нещо безобидно, но за мартинито не може да се каже същото.

— Излизат без жените си — отбеляза Кейт.

— Че какъв купон може да е това?

Както и да е, Замо ни чакаше в джипа и се качихме. Отново се настаних отпред.

— Май утре пътуваме за Аден — каза Замо.

— Оправили ли са пътя? — попитах.

— Не. Но пък за сметка на това ние оправихме бронята и огневата си мощ — отвърна той и се разсмя.

Обичам да съм подгласник на комедиант с черен хумор.

— Затворникът, с когото разговаряхме днес, каза, че Ал Кайда планира атака срещу „Шератон“ в Аден — казах му, докато пътувахме към посолството. И добавих още преди да се е обадил: — Но няма проблем. Може и да не успеем да стигнем до Аден.

Той се разсмя и сподели:

— Харесваш ми.

— Искам мартини — обади се Кейт.

32.

Коктейлите се сервираха във фоайето на посолството и събирането беше само за персонала, а не прием — в противен случай щеше да се проведе в официалната зала.

Необявената причина за безплатния алкохол бе, че новият посланик още не беше пристигнал и това бе последният шанс на всички да се наквасят, преди да се е появил началникът.

И ако се нуждаехме от друга причина данъкоплатците да ни купуват питие, това бе и парти по случай пристигането на двете нови юридически аташета, специален агент на ФБР Хауард Фенстърман и специален агент на ФБР Кейт Мейфийлд, известна също и като г-жа Кори. Предполагам, че партито трябваше да каже „здрасти“ и на мен, макар да не бях от екипа и да смятах скоро да се сбогувам.

Подозирах, че социалният живот на американското посолство в Сана не е много натоварен и че няма много интересни начини да си прекараш уикенда в Йемен, така че бях сигурен, че повечето служители са се събрали тази вечер тук.

Числеността на персонала на посолството е класифицирана информация, но ще ви кажа, че имахме трима бармани и шестима йеменци сервираха ордьоврите. Надявах се, че морските пехотинци или Дипломатическата служба за сигурност ги бяха проверили за самоубийствени колани.

Никой от морските пехотинци не присъстваше, ако не се брояха двамата офицери — капитан и млад лейтенант, който ми каза, че е служил в Афганистан.

— Тук ли предпочиташ, или в Афганистан? — попитах го.

— В Афганистан — без колебание отвърна той и обясни: — Там знаеш, че си в бойна зона, както и всички около теб. А тук всички, най-вече цивилните, се преструват, че няма война, а това е опасно.

— Ясно. — Тази нагласа май не се различаваше особено от начина на мислене в президентския дворец и министерствата. Само дето от време на време реалността успява да проникне в дълбоките бункери на отрицанието.

Заразглеждах хората от посолството. Бяха добре облечени, отпиваха от коктейлите си и си бъбреха. Това събиране можеше да е къде ли не в цивилизования свят, в това число и в Ню Йорк. Отвън охраняваните стени обаче се спотайваше друг свят, който нямаше абсолютно нищо общо с този. С изключение (все пак да бъдем оптимисти) на човечността, любовта към децата и семейството, надеждата за мир, добруване, здраве и щастие, както и вярата в някакво висше същество, което е изпълнено с обич, освен ако не се вкисне и не започне да праща болести и потопи, за да се отърве от всички.

Кейт обикаляше и се запознаваше с новите си колеги, които всъщност нямаше да я видят отново. Аз бъбрех с хора, които идваха да ме посрещнат с добре дошъл в Йемен. Като че ли всички знаеха, че пътувам за Аден при Екипа за събиране на доказателства на ФБР и че престоят ми в Сана ще е кратък. Интересно, но никой не се поинтересува как върви разследването на атаката срещу „Коул“. Мисля, че дипломатите пазят дистанция между себе си и хората, използващи прикритието на посолството, за да вършат друг вид работа.

Сред вършещите друг вид работа беше военният аташе, известен също като офицер от Военното разузнаване, който се представи като полковник Дрю Кент от Въоръжените сили на Съединените щати — висок мъж на средна възраст, цивилен. Уведоми ме, че работата му тук била предизвикателна, но пълноценна. След няколко минути промени малко думите си и каза:

— Йеменската армия е абсолютна подигравка. Скатавки, водени от некадърници. Зле платени, зле екипирани, зле обучени и немотивирани.

— Но нали са от добрите?

Той реши, че това е смешно, и ме посъветва:

— Ако се наложи да разчитате на тях, за да ви осигурят сигурност в работата ви, каквато и да е тя, гледайте да си пазите гърба и си лягайте с обувките и желязото. А най-добре е изобщо да не си лягате.

— Ами Бюрото за национална сигурност? — попитах.

— Имате предвид сините смешници ли? Наполовина полицаи, наполовина охранители на туристи — и всички до един корумпирани. Нямат ясни задачи, нито командна структура. Политиците злоупотребяват с тях в преследване на собствените си цели. Ако ви се наложи да разчитате на тях, гледайте да им платите добре — половината в аванс и другата половина, ако се върнете жив.

Надявах се Мат Лонгоу да е наясно с това.

— Каква е цената?

— Два долара на човек на ден. Повече, ако се наложи да използват автоматите си.

— Бива.

— Миналия август имаше проблем с едни белгийски туристи — уведоми ме той. — При руините в Мариб.

— Сериозно? Какво е станало?

— Туристите изчезнаха. Може да са отвлечени, но пък оттогава никой не е чувал за тях.

— Надявам се да са добре.

— Съмнявам се. Йеменският им екскурзовод и шофьорът им били намерени с прерязани гърла.

Ох. Не си спомнях да съм чувал за това, но лошите новини от Йемен не заемат първи места в Щатите, освен ако не са свързани с американци. Бях се изненадал, че през последните години тук са били отвлечени повече от сто западняци, предимно европейци. От време на време ми се беше случвало да чуя за убити туристи, понякога озовали се под кръстосан огън между йеменските сили за сигурност и племенните похитители. Но онова, което описваше полковник Кент, не приличаше на отвличане.

— Възможно ли е да става дума за атака на Ал Кайда? — попитах.

— Изглежда е точно така. Но йеменските власти омаловажават тези инциденти, понеже държат на туризма. Така че до руините на Мариб все още се организират посещения.

— И колко от туристите се връщат?

След кратка пауза и понеже стана въпрос, че Мариб е чудесно място, полковник Кент каза:

— Нощес Ал Кайда е нападнала инсталация на „Хънт Ойл“ северно от Мариб.

— Чух.

— Така ли? — И продължи: — „Хънт“ си има свои сили за сигурност, предимно американски и европейски наемници. За съжаление БНС настоява да участва в схемата — за пари, естествено. Но както казах, на тях не може да им се има доверие и когато се разхвърчат… хм, екскременти, не знаеш дали БНС ти покриват гърба, дали са избягали, или са минали на другата страна. От тактическа гледна точка това е пълен кошмар.

— Абсолютно. Но момчетата на Ал Кайда са били напердашени.

— Чист късмет. Или пък може би момчетата на „Хънт“ са знаели какво предстои. По тези места информацията е по-евтина от барел петрол. А може и бойците на Ал Кайда да са били неопитни.

Помислих си за Рахим и отчасти се съгласих с него. Но в същото време бях сигурен, че момчетата на Ал Кайда ще станат по-опитни.

— Пленили са човек на Ал Кайда по време на атаката — сподели полковник Кент.

Не казах нищо и той ме попита:

— Знаете ли за това?

— Знаете, че знам, и това е всичко, което мога да кажа.

Той прие отговора ми и ме посъветва:

— От Управлението винаги знаят повече, отколкото казват. Ако сте от ФБР, както предполагам, ще получите повече помощ от Военното разузнаване, отколкото от нашите другари по оръжие.

— Да.

— И имайте предвид, че разузнаването на Държавния департамент се има повече с ЦРУ, отколкото би трябвало. А би трябвало да работят повече с Военното разузнаване.

С кого по-напред? Както и да е, полковник Кент, изглежда, обичаше да си казва мнението, така че го попитах:

— А какво смятате за Службата за политическа сигурност?

— Подобно на всяка вътрешна политическа сила за сигурност, често са гадни — отвърна той. — В повечето страни в Близкия изток ги наричат Мухабарат, както са ги наричали навремето. Но с това име вървят много негативи, също като при КГБ и Гестапо, така че тук решиха да се прекръстят. Това не им пречи да си останат същата шайка негодници. И както при всяка друга диктатура, хората се страхуват от тях и мислят, че са навсякъде. Истината е, че не са, но това не им пречи да всяват страх и недоверие. Стойте настрана от тях, ако можете. Не отговарят пред никого, освен пред президента и вътрешния му кръг.

Запитах се дали не наемат нови попълнения. Или предпочитах да стана племенен главатар?

— Познавате ли онзи тип от СПС, полковник Хаким?

— Разбира се. Гадна мутра. Но не е глупав.

— На чия страна е той?

— На своята. Иска да запази работата и положението си без значение кой ще победи. Днес може да застреля един пленник на Ал Кайда, а утре да пусне друг. Прави същото с племенните бунтовници. Но някой ден ще получи куршум в главата от едната или другата страна.

Нямах нищо против да го направя и лично.

— Кой ще победи тук? — попитах. — Правителството, бунтовниците на ал Хути, сепаратистите от Южен Йемен или Ал Кайда?

— Ами… в крайна сметка племената винаги са победители, стига да успеят да се обединят около един лидер. Ал Хути може да е такъв лидер. Има и друг, един бедуински шейх в Мариб, който също може да обедини племената. Ако това не стане, аз лично бих заложил на Ал Кайда.

— Защо?

— Защото са организирани, дисциплинирани и вярват, че те са бъдещето.

— Те са миналото.

— Тоест бъдещето.

— Ясно.

— Ако сте тук да откриете Пантерата, желая ви късмет — с по-тих глас ми каза той. — Но ако питате мен, в дългосрочен план може да се окаже най-добре, ако Ал Кайда спечели в Йемен.

— Защо?

— Защото режимът е свършен — обясни той. — Те са ходещи трупове. Ако Ал Кайда победи и поеме контрола над Сана, саудитците ще намерят това за нетърпимо и с американска военна помощ ще обединят племената и ще се разправят с Ал Кайда в Йемен. Саудитците са обединявали племената и преди, когато не са харесвали правителството в Сана, а също и когато комунистите овладяха Аден. Но първо Ал Кайда трябва да излезе на открито, в президентския дворец. Иначе казано, най-бързият начин да се спечели войната е поражението. Следите ли мисълта ми?

Май ми трябваше още едно мартини, за да я следя. Но пък май схващах хода на разсъжденията на полковник Макиавели.

— Така ще можем да водим истинска война с Ал Кайда веднага след като те победят тук, така ли? — предположих.

— Именно. Също като с талибаните в Афганистан. Ал Кайда трябва да внимават какво си пожелават.

Същото се отнася и за нас.

— Какво е нивото ви?

Имаше предвид нивото на достъп до секретна информация, така че отговорих:

— Достъпно.

Той се усмихна любезно.

— Ще ви кажа една тайна. Целта ни тук е да принудим йеменското правителство да подпише договор, с който да ни преотстъпи голяма част от крайбрежието при Аден за деветдесет и девет години. Трябва да го направим преди правителството да е паднало. Трябва да построим сухопътна, морска и военновъздушна база за операции и зареждане с гориво. Един вид американски Гибралтар. Така ще можем да контролираме Червено море и Аденския залив и ще го правим с приятелски настроено правителство, за чието идване на власт ще помогнем по-късно, също както са направили британците преди двеста години, когато са сложили ръка на Аден. Ще можем да организираме операции срещу Ал Кайда на Арабския полуостров и Африканския рог. Ще можем също да се справим със сомалийските пирати, които са в съюз с Ал Кайда. Освен това ще имаме друго място, освен Гуантанамо за държане и разпитване на вражески пленници, при това по-близо до бойните полета. Сладка работа — завърши той със замечтан поглед.

— Прекрасна — съгласих се аз. Грандиозните стратегии и геополитиката винаги са ми докарвали известно главоболие, но все пак реших да съм любезен. — Обичам многоцелевото използване на териториите.

Можеше дори да организирам кат спа центъра си тук.

— И докато правим всичко това — продължи полковник Кент, — ще можем да кажем на саудитците да си го начукат и ще закрием базите си в Саудитска Арабия, преди да са ни разкарали. Нали разбирате?

— Звучи добре.

— И това съвсем не е всичко. Най-голямата строителна компания в тази част на света е на Бен Ладен. Собственост на семейството на онзи задник. Така че ще ги наемем да свършат част от работата. Нали виждате иронията?

— Да. Но трябва да внимаваме с непредвидените разходи.

— Така е. — Той ме погледна. — Не сте чули това от мен.

— Правилно. — Трябваше ми още едно питие, така че се извиних и тръгнах към бара.

По пътя бях пресрещнат от шефа на Бренър, понякога преподобния Ед Питърс, който се поинтересува как е минал денят ми. Признах му, че съм разочарован, че не съм успял да видя магарешкия пазар.

Той ме увери, че не съм изпуснал кой знае какво.

— Какво имаше да ви каже полковник Кент?

Е, полковник Кент ми напомняше малко на генерала от „Доктор Стрейнджлав“, но не исках да споделям тези впечатления с Ед Питърс. Така де, нямах представа какви са междуличностните отношения тук, кого смятат за побъркан и кой се гласи за един или друг пост. Както вече казах, тук всички ми се виждаха малко побъркани, а краткосрочната ми цел беше да изляза от това посолство, да намеря Пантерата, да му видя сметката и да се прибера у дома. Всъщност точно в момента Том Уолш ми се виждаше като ангелче.

— Полковникът ме запозна с положението в йеменската армия — отговорих.

— Те винаги са били голям майтап.

— Да. Трябват ни по-сериозни съюзници.

— Трудно е да се открият такива в тази част на света. — Питърс премина на дипломатически режим. — Иронията е, че йеменците са добри хора и могат да бъдат добри съюзници, ако се отърват от правителството си — сами или с наша помощ.

— Да се надяваме, че на следващите избори народът ще си избере по-добро правителство.

— Тази страна е на три хиляди години. И досега тук не е имало избори. — Той смени темата. — Утре ще използваме конвой от пет коли. Би трябвало всичко да е наред.

— Сигурен съм, че можем да минем и с три.

— С пет е по-добре.

А с двайсет?

— Защо не пътуваме по въздух? — попитах.

— Нямаме доверие на „Йемения Еър“. И не разполагаме със своя летателна техника. Иска ми се да разполагахме, но тези идиоти не ни позволяват да вкараме хеликоптери.

— Ами „Шпионеър“? — Имах предвид въздушната техника на ЦРУ.

— Не знам някой да е питал за тях — отвърна той.

— Ами С–17?

— Предпочитаме да държим един на летището в Сана, ако се наложи да евакуираме цялото посолство.

— Това се казва предвидливост.

— Когато пристигне един самолет, другият излита за Щатите и новопристигналият чака да бъде сменен — обясни той.

— Схванах. Защо не вземем чартърен полет до Аден?

— Понякога го правим. Но не и този път.

— Защо?

— Не знам.

Е, аз знаех. Щяхме да пътуваме до Аден по земя, защото някой искаше да види дали Ал Кайда няма да захапе стръвта. Което ми напомни (сякаш имах нужда от напомняне), че бойците на Ал Кайда са на път за Аден.

— Ако се наложи, как бихте евакуирали американския персонал от хотел „Шератон“ в Аден? — попитах Питърс.

— С кораб.

— Чий кораб? И как ще стигнем до него?

— С плуване по гръб.

Защо ми се стори, че е използвал тази шега и преди? Все пак беше смешно, така че се изкисках. Сериозно.

— Моят колега от ДСС в Аден Дъг Ренълдс ще ви инструктира — каза той сериозно. — Какъв бе планът ви за евакуация при миналото ви посещение в Аден?

— Май беше бруст.

Докато се чудех дали да не спомена, че току-що съм открил, че „Шератон“ в Аден се намира в непосредствена опасност от атака, към нас приближи Хауард Фенстърман и Ед Питърс се оттегли. Явно тук имаше някакво неписано правило, че разговорите трябва да се водят по двойки, така че обстановката приличаше малко на Шекспирова пиеса, в която героите влизат, казват си репликите и излизат, за да направят място на други актьори, които не знаят какво са казали предишните, и това обикновено води до неразбиране или неприятности, като в крайна сметка някой опира пешкира. Така се случва, когато хората не общуват помежду си. Нали?

Както и да е, Хауард каза:

— С Кейт сте били в Сана днес с Пол.

— Да.

— Трябваше да дойда с вас.

— Решихме, че ще ходиш на католическата литургия в италианското посолство.

Той се усмихна, но не беше развеселен.

— Имам номерата на сателитните ви телефони и ще поддържаме връзка, докато пътувате.

— Защо не дойдеш с нас?

— Бих го направил, но ме чака много работа тук покрай откриването на отдела. Миналата нощ е имало атака срещу американска петролна инсталация край Мариб.

— Чух.

— Един от нападателите е бил задържан. Опитвам се да получа разрешение от Министерството на правосъдието да го разпитам.

Какво да му кажа — че вече съм го направил? Той беше от ФБР, уж шеф на Кейт, но никой не му беше казал, че сме били в Гумдан. Кой беше главният тук, по дяволите? И какво ставаше зад кулисите? Поради някаква причина си помислих, че Бък дърпа всички конци и манипулира цялото куклено шоу.

— Трябва да говориш за това с Бък Харис — казах на Хауард.

— Така ли? Защо пък с него?

— Защо не?

— Каква е всъщност работата му тук?

— Не знам. Отговорник по протокола?

Хауард смени темата.

— Казах на Кейт, че утре първата й работа е да дойде при мен. Имам разрешителното за арест, копие от обвинението и инструкции как да извърши законен арест на заподозрян, който се позовава на двойно гражданство. — И добави: — Ще трябва да му прочетеш правата, но първо ще трябва да се убедиш, че разбира английски.

— А кога мога да го сритам в топките?

Той се направи, че не ме чува.

— Имам всичко това и на арабски — разрешителното, обвинението и правата, така че да може да ги прочете и подпише.

— Хауард, това някакъв майтап ли е?

— Не, не е. Арестът ще бъде направен законно и както се полага и той ще бъде изправен пред американски съд.

Е, ако имах колебания относно затриването на Пантерата, Хауард току-що успя да ги разсее.

— Запознай Кейт с всичко това — казах му.

— Ще го направя. Но искам ти, като най-вероятния агент, който ще го арестува, също да си наясно.

— Добре.

— Просто се опитвам да те предпазя от някоя грешка, която би могла да компрометира обвинението, и да ти спестя неприятности — увери ме той.

— Благодаря.

— Няма за какво. Точно затова съм тук.

— Ясно.

Хауард всъщност ми харесваше и виждах, че е достатъчно умен, за да разбере как всъщност работи светът. След няколко месеца на това място щеше да се прости с идеализма и юридическите си скрупули и щеше да помага на СПС да измъчва заподозрени в затвора Гумдан. Е, можеше и да не стигне дотам. Но подобно на всички нас, прекарали твърде дълго на фронтовата линия, както и на всички, преживели 11/9, Хауард Фенстърман щеше да стане почти двойник на хората, срещу които се борим. В това бях повече от сигурен.

Бък дойде при нас и вместо да се поинтересува за заловения терорист (пардон, заподозрян), Хауард го попита:

— По кое време заминавате утре?

— Преди осем сутринта — отвърна Бък и ни обясни: — До Аден са около четиристотин километра и пътуването може да продължи от четири до шест часа. Затова трябва да стигнем по-рано, за да може конвоят да се върне в Сана малко след мръкване. Предпочитаме агентите на ДСС да не нощуват в Аден, защото се нуждаем от тях тук.

Помислих си, че може да са ни по-нужни в „Шератон“.

— Ела да се повозиш с нас — предложих на Хауард. — Ако попаднем в засада, ще можеш да ни кажеш кога имаме законното право да отвърнем на огъня.

Дори Хауард се разсмя на това.

— Имаме място и никога не бихме отказали още един стрелец — каза му Бък. — Срещата е в седем на паркинга пред канцеларията.

Хауард оцени това по достойнство и напусна сцената.

— Озори ли го? — попита ме Бък.

— Не точно аз.

— Той си върши работата — увери ме Бък. — За съжаление, работата му прави нашата по-трудна.

— Не и моята.

Бък смени темата.

— Пол ми каза, че сте научили някои неща в Гумдан.

— Да. Че съюзниците ни са задници.

— Не научихте ли нещо, което да не сте знаели?

— Може би. Хауард не знае, че сме ходили в Гумдан — уведомих го.

— Така ли? Не му ли каза?

— Не. Казах му да пита теб.

— Ще говоря с него. Не сме сигурни как се вписва легатът във всичко това.

— Кажи ми, когато научиш.

— Ще ти кажа. За какво разговаряхте с полковник Кент?

— За йеменската армия.

Той заряза това и попита:

— Какво научихте в Гумдан?

Никога не съм обичал, когато шефът на полицията иска да му докладвам в отсъствието на партньора си. Може да се стигне до неразбирателство. Затова отговорих:

— Мисля, че Пол искаше да го обсъдим и четиримата.

— Разбира се. Е, Гумдан хареса ли ти?

— Трябва да извърви доста път, за да се превърне в образцово наказателно общежитие.

— И аз така си мисля.

— Сутринта там ли си ходил? — попитах го.

— Не, но съм го посещавал много пъти.

— Кога ще видим доклада на ЦРУ за разпита на затворника?

— След като бъде прегледан от шефа на филиала.

Все още не ме бяха представили на шефа на филиала на ЦРУ в Йемен, така че попитах:

— И кой е той?

— Не ти трябва да знаеш. И не е нужно и той да научава за теб.

— Колко игри се играят тук? — попитах.

— Няколко. Но нашата в момента е основната. Между другото, задаваш добри въпроси.

Нямаше предвид точно това, но отговорих:

— Благодаря.

— Пол каза, че полковник Хаким е проявил целия си чар.

— Възпрепятстваше американското правосъдие.

— Това му е работата.

— Факт е, че ако имахме два-три часа насаме със затворника и използвахме преводач на посолството, щяхме да научим много повече за Ал Кайда в Йемен, отколкото знаем сега — казах аз.

— Ако ситуацията беше обратната, ако той бе ваш пленник в Ню Йорк, детектив Кори, щяхте ли да позволите чуждестранно ченге или разузнавач да го разпитва сам? — отвърна Бък.

Думи на истински дипломат. Но въпросът му не беше риторичен, така че отговорих:

— Приемаш, че съществува някакво равенство, но такова няма. Ние сме тук, за да спасим задника на едно слабо и корумпирано правителство. Най-малкото, което могат да направят, е да не ни се пречкат.

Бък кимна.

— Понякога го правят. Но както казваме в света на дипломацията, всичко е quid pro quo. Даваме им нещо, а те ни дават нещо друго в замяна. Мисля, че сега е наш ред да им дадем нещо. Освен парите.

— Като какво например?

— Ами, както казах в Ню Йорк, те се нуждаят от помощта ни, за да… неутрализират някои особено агресивни и опасни племенни лидери.

— И?

— И ние не сме склонни да го направим.

— Защо?

— Защото искаме да запазим добрата воля на племената.

— Не знаех, че се ползваме с добрата им воля.

— Ползваме се, но не пряко. Както вече обясних, племената са културно и исторически по-близо до монархията в Саудитска Арабия, отколкото до републиканското правителство в Сана. А саудитците са наши съюзници и връзка с племената.

— Значи не искаме да изпаряваме племенни вождове с ракетите ни и да вбесяваме саудитците.

— Правилно. Но бихме могли да… неутрализираме неколцина шейхове и вождове и в замяна правителството в Сана да ни помогне повече в откриването и елиминирането на лидери на Ал Кайда.

— Ясно. Но правителството така или иначе би трябвало да го направи. За тяхно добро е.

— Точно това се опитваме да им обясним. И те го знаят, но използват това, че сме заслепени на тема Ал Кайда, и се опитват да ни принудят да използваме безпилотните си самолети и ракетите срещу племенните вождове, както и срещу сепаратистите в Южен Йемен.

— Схванах. И така пасовете продължават.

— Именно. Всичко се свежда до деликатно равновесие, и в крайна сметка — до quid pro quo.

— Ясно.

Той се върна на оплакването ми.

— Относно разпитването на затворниците. СПС не иска да ни дава безплатна информация. Искат да ни я продават. Така че ако ни съобщят нещо ценно за Пантерата например, ще поискат от нас да им дадем кофа черва, принадлежали на някой досаден племенен вожд.

Картинното му изразяване донякъде ме изненада, но и ме накара да си спомня, че Бък Харис е само десет процента дипломат и деветдесет процента разузнавач. Всъщност в добрите стари дни на Студената война той и приятелчетата му са се събирали на коктейли и са разговаряли за ядрено заличаване на стотици милиони хора. А сега броят потенциални трупове можеше да се измери с кофи черва. Сериозен прогрес.

— Предполагам, че Пол ти е предал, че според затворника около четирийсет джихадисти пътуват към Аден, за да атакуват „Шератон“.

— Да. Вече предупредихме нашите хора там.

— Добре. Особено щом и ние ще сме от тях. Може би няма да е зле йеменската армия да ги пресрещне.

— Йеменската армия няма особен успех с пресрещането на бойци на Ал Кайда, когато те слизат от планините — уведоми ме той. — Смятаме, че хората на Ал Кайда пътуват на малки групи или поотделно, в цивилно облекло. Може дори да използват обществен транспорт. Автобуси, самолети, наети коли. Мъжете в Йемен носят калашници и никой не ги спира и разпитва за оръжието им. Все едно да спреш мъж с чадър в Лондон.

Бък явно ставаше остроумен на третото мартини и аз се усмихнах.

Той си погледна часовника.

— Всъщност имаме среща с Пол горе в осем. Тоест сега.

— Ще взема Кейт.

— Мисля, че тя вече е там.

— Добре.

Допихме си питиетата, взехме асансьора до третия етаж и отидохме в защитената комуникационна стая.

Интересен коктейл беше.

33.

Г-жа Кори и г-н Бренър седяха на масата и бъбреха, а двама техници следяха електрониката от другата страна на стъклената стена. Сигурен бях, че днес има много засилен трафик между това помещение и Вашингтон. Седнахме.

— Записващите устройства са изключени — уведоми ни Бренър. Значи никога нямаше да науча за какво си говореха Пол и Кейт. Всъщност така и така нямаше да науча.

— Е, значи днес сте изкарали добре в Сана? — попита ни Бък.

— Как е възможно да си изкараш зле в Сана? — отвърнах аз. Бък се усмихна и ни подкани да му разкажем за деня. Направихме го и Бък слушаше без коментари, освен че се поинтересува как е храната в Стария град и попита Бренър дали е сигурен, че ми е намерил най-добрата джамбия за най-добрата цена. Освен това попита Кейт дали е доволна от покупките в „Надежда в техните ръце“.

Разбира се, това беше игра от негова страна — да остави на заден план жизненоважните теми и да се интересува от обяд и покупки. Бива си го като техника за разпит, но е доста дразнеща, ако ти се налага да докладваш.

Бък продължи по същество.

— Сигурни ли сте, че не са ви проследили?

Вече бях казал, че не са, така че малко се вкиснах.

— Бък, аз съм ченге. Знам кога ме следят.

— Това не е Ню Йорк — посочи Бък.

— Задниците са си едни и същи навсякъде.

Бък се усмихна.

— Е, сигурен съм, че някой някъде ви е видял и се е обадил по телефона, а ние всъщност искаме точно това. Все пак е добре, че никой не е действал въз основа на тази информация, докато сте били навън. — Обърна се към Бренър. — Може би е трябвало да вземете хора от ДСС за подкрепление.

— Реших, че е достатъчно безопасно, за да минем и без подкрепления — малко хапливо отвърна Бренър.

Е, не беше точно така. Но не това е важното. Подкрепленията лесно се забелязват и стряскат лошите, а нито Пол Бренър, нито Джон Кори искаха подобно нещо.

— Хубаво — отстъпи Бък. — Всичко е добре, когато свършва добре. Така че… о, между другото, господин Кори, много мило от ваша страна, че сте дали на дамата в магазина двайсет долара отгоре. Обичаме да ги подкрепяме.

Бях ли споменал за това? Май не. Значи може би един от западняците в магазина е бил негов човек, или по-вероятно просто се е обадил по телефона и е побъбрил на арабски с управителя. Както и да е, в света на шпионите и копоите всичко е илюзия и нищо не е такова, каквото изглежда. Бък беше в тази игра много по-дълго от всеки друг в това помещение и искаше всички да го разбират.

След като отбеляза точка за себе си, Бък се обърна към нас с Бренър.

— Разкажете ни на нас с Кейт какво стана в Гумдан.

Направихме го. И като бивши ченгета веднага заработихме в синхрон и представихме на Бък и Кейт ясен, стегнат и точен доклад за изживяването ни в Гумдан.

Бък и Кейт слушаха внимателно, без да ни прекъснат нито веднъж.

Когато приключихме, Бък помълча, после каза:

— Като че ли сте измъкнали повече информация, отколкото успяваме ние при подобни разговори. — Обърна се към мен. — Предполагам, че опитът ти от Аден е бил от полза.

— Дотолкова, че да знам какво да очаквам — отвърнах. — Затворникът сътрудничеше повече от съюзника ни полковник Хаким.

— Ще помоля Хауард да отправи официално искане към Министерството на правосъдието за препис от разпита на затворника от СПС. Те няма да го уважат, разбира се, но така ще имаме още един повод да се оплакваме.

— СПС по-сговорчиви ли са с ЦРУ? — поинтересувах се мило.

Бък ме погледна.

— Добър въпрос. Краткият отговор е да. — Усмихна се. — Един дол дренки са. — И добави: — Не искам да кажа, че СПС и ЦРУ имат нещо общо помежду си.

Май току-що беше казал, че са един дол дренки.

— Те имат свое разбирателство помежду си. Много голямо quid pro quo.

Това звучеше малко плашещо.

Кейт, за която бях сигурен, че е единственият човек тук, спал със и застрелял служител на ЦРУ, каза:

— Предполагам, че петият човек от екипа може да запълни някои бели петна.

— Такива са очакванията ни — отвърна Бък.

Да бе. ЦРУ с радост ще запълни белите петна. За съжаление най-вероятно с лъжи.

Г-н Бренър нямаше коментар по темата и се върна на основния въпрос:

— Пантерата може би знае от бойците си, че един от тях е бил заловен, но може също да си мисли, че Рахим е бил убит. Така че не знаем дали се тревожи, че пленникът може да издаде местоположението му. Надявам се властите да не са съобщили за него в официалното съобщение.

— Властите в Сана не са чак такива глупаци — увери ни Бък. — Всъщност са доста изобретателни, което е и една от причините все още да не са увиснали на бесилките. Ще съобщят за атаката, но ще кажат, че е имало четирима убити. Или двайсет. Или колкото там решат. Няма да споменат за никакъв пленник.

Така си беше. Все пак реших да напомня нещо на всички.

— Някой в Гумдан може да съобщи на Ал Кайда, че в затвора има разприказвал се пленник, който е виждал Пантерата в Мариб.

— Напълно възможно, но да се надяваме, че това няма да накара Пантерата да си плюе на петите — отвърна Бък. — Ако има изтичане на информация от Гумдан до Ал Кайда, ще бъде споменато и името Джон Кори.

Именно. Нали затова ходих в Гумдан.

Бък се обърна към Кейт.

— Някакви въпроси към Джон или Пол?

— Възможно ли е показанията на пленника да са изфабрикувани? — попита ме Кейт. — Може ли това, което сте чули, да не е цялата истина?

Определено не обичам да бъда разпитван от жена си, но въпросът си го биваше.

— Възможно е — отвърнах. — Но пленникът изглеждаше искрен.

Погледнах Бренър, който потвърди думите ми и добави:

— Беше уплашен и отчаян.

— Какво беше поведението на полковник Хаким по време на разпита? — попита го Кейт.

— Не беше от най-щастливите — отвърна Бренър. — Определено искаше да ни разкара, поради което мисля, че всичко това не е било постановка и дезинформация.

Кейт и Бък кимнаха. Продължихме още известно време в същия дух и след десетина минути Бък каза:

— Добре. Изглежда, че ни е предоставена възможност. Така че при липсата на някаква нова или противоречива информация си мисля, че първата ни екскурзия из страната от Аден ще бъде в Мариб.

Очевидно.

Бък продължи:

— Ако Пантерата не е там, поне ще видим онези великолепни предислямски руини.

На кой му пука? Руини ли ти се гледат? Иди в Нюарк.

— Не знаем дали Пантерата е все още там, но съм сигурен, че ако останем да го търсим, той ще разбере — посочих. — Освен това сега знаем, че Пантерата има хора в Мариб, сред които и племенен шейх, така че дори да се е махнал заради атаката, ще се върне, за да ни посрещне на своя територия.

— Точно така — съгласи се Бък. — И ще можем да разгледаме руините, докато го чакаме.

— Чудесно.

— Сега знаем къде да заложим стръвта и капана — отбеляза Бренър.

Стръв? Какво стана с примамката?

— Ако приемем, че полковник Хаким мисли по същия начин, не се изненадвайте, ако го видим там — рече Бък.

Така си беше. В Мариб можеше да стане пренаселено. И можехме да подплашим Пантерата. Но все пак залагах, че Джон Кори на територията на Пантерата ще е неустоима примамка за него.

След това Бък се спря на темата за възможната атака на Ал Кайда срещу „Шератон“ в Аден.

— Специалният екип на ФБР, хора от ДСС и морските пехотинци в „Шератон“ са в пълна готовност, както и целият американски персонал в хотела — увери ни той. — Освен това официално уведомяваме йеменското правителство на най-високо ниво за възможното нападение, така че те нямат друг избор, освен да засилят мерките за сигурност около хотела.

Естествено, не се сдържах.

— Така ще можем да спим по-спокойно там.

— Изобщо няма да спите, също като йеменската армия — увери ни Бък.

Смешно. Не чак толкова.

— Последната атака срещу „Шератон“ в Аден беше преди американците да се наместят там — каза Бък. — По време на една от гражданските войни през осемдесетте. Бунтовническа група изстреля няколко мини по хотела. По онова време Южен Йемен се държеше от комунистите и те позволяваха алкохола, което е най-доброто, което може да се каже за тях. Както и да е, бунтовниците бяха фундаменталисти и коктейлната зала представляваше оскърбление за тях.

— Когато аз бях в „Шератон“, си измисляхме смешни имена на коктейлите — припомних си. Добре де, ще ви кажа. — Силно експлозивно мохито. Мини мартини. Любимият ми беше Падащ космос.

Никой не намери това за смешно. Май човек трябва да е на място, за да го оцени.

— Има ли друго място, където бихме могли да отседнем в Аден? — попита Кейт.

— Не — отвърна Бък. — Йеменското правителство ни предостави два етажа на „Шератон“ и те са базата ни за операции в Аден. На ваше място не бих се безпокоил много. Освен ако не забележите, че арабските гости на хотела напускат преждевременно.

Смешно? Може би.

— Имаме ли план за евакуация? — попита Кейт.

Да, бруст.

— Ще питаме Дъг Ренълдс, който е колегата на Ед Питърс в Аден — отвърна Бък и продължи: — Последна тема. Пътуването до Аден. Не сме уведомили йеменските власти, така че теоретично Ал Кайда няма да научи, че утре сутринта пращаме конвой до Аден. В този аспект не обявяваме пътуването предварително с надеждата да установим контакт с Ал Кайда — но веднага щом напуснем посолството, из цяла Сана и по пътя ще зазвънят телефони, така че противникът ще разбере.

Бренър продължи мисълта на Бък:

— Колкото по-дълго сме на пътя, толкова по-големи са шансовете Ал Кайда да се опита да ни устрои засада или да организира бомбена атака. Ще е очевидно, че пътуваме към Аден — добави той. — Но ако поддържаме добра скорост и може би ако променяме маршрута, би трябвало да успеем да изпреварим всичко, което опитат.

— Не че се опитваме да влезем в сблъсък с тях, но това може да се случи и затова сме подготвени — повтори Бък. — И може да успеем да убием или заловим ключов лидер на Ал Кайда.

Това звучеше малко прекалено оптимистично, но щом така и така отивахме в Аден, нищо не ни пречеше да убием неколцина негодници по пътя. Нали?

Бък имаше и добри новини.

— Може да сме луди, но не сме тъпи. Затова уредихме два безпилотни самолета „Предатор“ да наблюдават пътя. Те имат инфрачервени камери и при нужда могат да виждат през облаците, а камерите с висока резолюция могат да засекат човек с автомат от височина шест хиляди метра. Би трябвало да научим за засадата много преди да се натъкнем на нея.

Е, това наистина беше добра новина. Естествено, лошата бе, че самолетите все пак можеха да пропуснат петдесет джихадисти, клечащи в някоя кирпичена постройка и очакващи пристигането ни. Или да не забележат крайпътна бомба.

— И какво правим, ако получим такава информация от въздуха? — попитах аз.

— Аз ще реша как да реагираме на предупреждение на засада — отвърна бойният ветеран Бренър.

— Като ми се обадиш по телефона — предположих аз.

— Ами ракетите „Хелфайър“? — напълно основателно попита Кейт.

— Нямаме право да използваме ракети без изричното разрешение на йеменското правителство — отвърна Бък.

Адвокатът Кейт попита:

— Дори като чисто защитно средство, целящо запазването на живота ни ли?

— За съжаление, да — рече Бък и добави: — Нужно е страшно много време за получаването на подобно разрешение от тукашните власти, така че не разчитаме на ракети в динамични ситуации.

Замислих се, после казах:

— Предполагам, че самолетите ще бъдат въоръжени с ракети и ще ги използваме, ако се наложи да се крием от куршуми от калашници.

Бък отговори заобиколно:

— Искането на разрешение на практика означава покана за отказ. Затова правим каквото е необходимо, а после се извиняваме.

— Аха. И даваме на йеменците още един милион.

— По-скоро два. — Бък се усмихна. — В Йемен си плащаме, за да играем.

Ясно. Дори войните си имат правила, но правилата в Йемен не са в полза на американците. Добрата новина е, че ги нарушаваме. Още по-добрата новина е, че наказанието е малка глоба. Два милиона. По дяволите, да дадем на йеменците десет милиона и да засипем с бомби цялата страна. Или още по-добре да остъклим пясъците им. Чекът е в пощенската кутия.

С две думи, пътуването до Аден беше нещо повече от достигане от точка А до точка Б; целта ни бе и да примамваме акули — или Ал Кайда.

— Това е всичко от мен — каза Бък. — И ако никой няма какво да добави, срещата ни приключи.

Прекрасно.

Бък обаче не беше приключил.

— Позволете да ви поканя на вечеря в „Мьовенпик“. Имат нов готвач французин.

— С огромно удоволствие, но… — започнах аз.

— Много мило — прекъсна ме Кейт.

— Добре — каза Бък. — След това можем да посетим и руския клуб, ако сте навити.

— Ще трябва да ставаме рано — напомних на всички.

— Можем да спим по пътя — каза Бък и се усмихна. И ни увери: — Крайпътните бомби ще ни събудят за засадата.

Чувствах се като човек, който си мисли, че е влязъл в ескадрила с асове и открива, че всъщност е в група камикадзе. Така де, храбростта е едно нещо, а военната психоза — съвсем друго.

— Прекалено дълго си прекарал в тази страна — казах на Бък.

— Знам. Но всички ще се приберем у дома — отвърна той и добави: — По един или друг начин.

34.

Излязохме от посолството и се натъпкахме в брониран джип. Замо караше, а Бък беше седнал отпред през краткото пътуване до „Мьовенпик“.

Хотелът беше приятен и се радвах, че съм отседнал в него, макар и да спях другаде.

Не съм голям фен на европейската кухня, ако не се броят френските пържени картофки; по принцип предпочитам гушнати прасенца7, но ресторанта си го биваше и ако оставите ума ви да се зарее, можете да си представите, че сте навсякъде, само не в Йемен. Бях сигурен, че новият френски готвач напълно споделя мнението ми.

Устроихме си приятна заредена с вино вечеря за опознаване и поговорихме малко за себе си.

Оказа се, че Бък Харис е женен и съпругата му живее в Силвър Спрингс, Мериланд, недалеч от Вашингтон. Останах с впечатлението, че Бък има някакво родово състояние и не разчита на заплатата си от Държавния департамент, за да си купува джамбии за по пет хиляди долара. Тоест, че за него студената война е била по-скоро хоби за джентълмен, нещо, с което да си запълва времето. Какво тогава бе войната срещу тероризма? Може би същото, но с добавен стимул за отмъщение, както сам бе споменал. Можех да приема, че е приятел с някогашните си съветски врагове, но не си представях, че може да настъпи ден, в който той или който и да било от нас ще седне на чашка с бивши джихадисти. Първо, защото те не пият. И второ — защото това е война без край, в която няма прошка и забравяне.

Бък имаше пораснали син и дъщеря, които не споделяли идеологията и ентусиазма му за преебаване на враговете на Америка.

— Смятат, че трябва да се опитаме да разберем исляма — каза Бък. — Ако бяха достатъчно големи през Студената война, сигурно щяха да ми казват, че трябва да се опитаме да разберем комунизма. Аз разбирам и двете — увери ни той.

Аха. А бе, гадно е, когато собствените ти хлапета си мислят, че ти си част от проблема.

Бък обаче беше философ.

— Важното е, че зная, че съм прекарал живота си, правейки онова, което смятам за правилно — не само за мен, но и за страната ми и за цивилизацията, както и за децата ми и техните деца.

— Не е нужно да оправдаваш живота си и работата си пред никого — увери го Кейт.

Бък се съгласи, но каза:

— Да, но в този бизнес понякога си принуден да правиш компромиси със собствените си възгледи в интереса на по-голямото добро — национална сигурност, глобална стратегия и тъй нататък. — И сподели: — По време на Студената война на няколко пъти ми се е налагало да предавам или изоставям съюзник като част от някакъв сложен план.

Никой не коментира това, но все пак се зачудих дали не намеква, че миналото е пролог за бъдещето. Надявах се, че не.

Кейт също поговори малко за миналото си, в това число и за прекрасния си баща от ФБР, сега пенсионер, и смахнатата си майка, която бе луда на тема оръжие, макар Кейт да спомена това само в контекста, че е израснала сред оръжия и още от малка се е научила как да ловува и стреля.

Това беше чудесно предисловие към историята как видя сметката на Тед Наш, но тя не стигна дотам. Може би пазеше интересната случка за момента, когато се видим със съекипника си от ЦРУ, тъй като разказът несъмнено щеше да е от особен интерес за него. Аз обаче бях сигурен, че всички в Управлението вече знаят тази история.

Използвах случая да разкажа няколко весели полицейски истории, които предизвикаха всеобщ смях. Но за да покажа, че не съм само по майтапите и номерата в НЙПУ, споменах как ме простреляха по време на работа, как бях пенсиониран по здравословни причини и как се стигна до несигурното ми преминаване от НЙПУ във Федералната антитерористична спецчаст. Разбира се, не пропуснах и първия си случай, когато се запознах с Кейт Мейфийлд, любовта на живота ми.

Пол Бренър несъмнено бе имал интересен и изпълнен с авантюри живот в армията, но подобно на повечето бойни ветерани, омаловажи преживелиците си и отново не спомена за тайната си мисия в следвоенен Виетнам. Все пак разказа, че е имал кратък брак по време на войната, макар че въпреки очакванията ми не спомена нищо за сегашната си дама в Щатите. Имаше вид на човек, който не обича да говори за себе си. Освен това — как да се изразя? — беше омаян от Кейт Мейфийлд. Е, това не е кой знае какво. Мисля, че Том Уолш има същия проблем. Да се оправят.

Както и да е, четири пети от А-отбора се опознаха малко по-добре, което можеше да помогне, а можеше и да не ни помогне да работим по-добре заедно. И с малко късмет всички щяхме да се приберем у дома с истории за разказване. Или, както често става в този бизнес, с истории за премълчаване.

Предложих по-нататък да направим още една подобна сбирка.

— Ще се срещнем в осем под часовника на „Гранд Сентръл“, също като във филмите, и ще седнем в „Майкъл Джорданс Стейк Хаус“.

Всички харесаха този щастлив край и се разбрахме да го направим, като оставим съдбата да определи датата. Зачудих се кой ли ще дойде на срещата — ако изобщо остане някой.

Както бе обещал, Бък се показа като домакин и плати вечерята — шейсет долара заедно с бакшиша, виното и питиетата. Това е едномесечен доход за един йеменец и около четири питиета в нюйоркски бар. Може би няма да е зле, като се пенсионирам, да си купя къща тук.

Както и да е, демонстрирайки лошата преценка на подпийналите, единодушно решихме, че посещението в руския клуб е страхотна идея.

Замо ни откара няколкостотин метра нагоре по пътя към Града на туристите. Стражите на портала като че ли бяха източноевропейци и изглеждаха яки и застрашителни с бронежилетките и калашниците си. Познаха обаче джипа на американското посолство, а може би и Замо, и ни махнаха да продължим.

— Май ви познават — казах на Бренър.

Отговор не последва.

Градът на туристите представляваше комплекс от панелни постройки на по пет-шест етажа, подобно на градски квартал за бедните. В Сана обаче това бе върхът на лукса; още по-важното бе, че районът бе охраняван. Не безопасен. Охраняван.

Разбирах защо Пол Бренър не е избрал да живее тук — беше малко потискащо, а също и признаване, че не се чувстваш в безопасност отвън. А мъжкарите никога не биха признали подобно нещо. По-скоро биха умрели. И често го правят.

В района имаше няколко ниски постройки, в това число магазини. В една от тях се намираше и руският клуб.

Замо спря пред него и се изсипахме навън.

Пред заведението имаше още двама въоръжени охранители, които определено разпознаха г-н Бъкминстър Харис. Дори го поздравиха на руски и Бък отговори на същия език. Май каза шега, защото двамата от охраната се разсмяха.

Ама че ирония. Бък Харис, който бе прекарал по-голямата част от професионалния си живот в опити да го начука на руснаците, сега другаруваше с тях в Йемен, където бе прекарал част от Студената война в шпиониране на вече покойната Империя на злото. Ако живееш достатъчно дълго, започваш да виждаш неща, за които не си и помислял.

Влязохме в руския клуб, метрдотелът ме видя и извика:

— Иван! Най-после! Отлично. Татяна е тук. Ще умре от радост!

Майтап.

Все пак метрдотелът, който се казваше Сергей, познаваше Бък, но не и Пол Бренър, което ме разочарова. Щеше да ми хареса да открия, че г-н Точен оставя всеки месец заплатата си на това място в пиене и мърсуване. Кейт също би намерила това за интересно.

Както и да е, мястото изглеждаше малко долнопробно, каквото си и беше. Отдясно имаше дълъг бар, повдигната сцена и дансинг с керамични плочки, заобиколен от маси, половината от които бяха празни. Диджеят бе пуснал някакъв ужасен хардрок от седемдесетте и няколкото двойки на дансинга изглеждаха така, сякаш бяха получили гърчове.

Барът беше зает от небрежно облечени мъже и оскъдно облечени жени. Искам да кажа, не съм виждал толкова дълбоки деколтета, откакто минах с кола през Големия каньон. Мъжете изглеждаха западняци — европейци и американци, а повечето дами като че ли бяха от Източна Европа и Русия, макар че можеха да се забележат и няколко чернокожи, за които навремето ми бяха казали, че са от Джибути, Етиопия, Сомалия й Еритрея — а това не е много далеч от Йемен, стига да прекосиш гъмжащото от пирати Червено море. На масите имаше и няколко западни дами в компанията на господа, приятели или съпрузи. Разпознах двама мъже и жени от посолството, но те не ни помахаха.

Дори да имаше йеменски клиенти или обслужващ персонал, не ги видях. Всъщност съм сигурен, че една от причините за популярността на това място е обещанието, че няма да видиш нито един йеменец, освен ако не останеш до края на работното време и не ги гледаш как търкат пода под погледите на въоръжени руснаци.

Кейт наруши мислите ми.

— Идвал си тук преди?

— Кръстиха коктейл на мое име.

Както и да е, Сергей ни ескортира до една маса, макар че лично аз бих предпочел бара.

Бък поръча бутилка „Столичная“ с лед, поднос цитрусови плодове и „закуски“.

В последния ми случай, свързан с Лъва, се случи да посетя руски нощен клуб в Брайтън Бийч, Бруклин, където живеят много американци с руски произход. Клубът се наричаше „Светлана“ й беше много по-пищен от това място, а клиентелата се състоеше предимно от имигранти от Майка Русия, получили пристъп на носталгия. Това място се наричаше просто „Руски клуб“ и се намираше в Селото на прокълнатите в Страната на изгубените.

Както и да е, водката се появи бързо и всички си пожелахме „на здоровье“.

Кейт се чувстваше достатъчно комфортно в близост с натопорчени типове и проститутки и единственото й оплакване бе от децибелите на лошата музика.

Г-н Бренър я покани на танц, естествено, и тя прие и излезе несигурно на хлъзгавия дансинг, подкрепяна от бойния ветеран.

— Чудесна жена е — каза ми Бък.

— Определено — съгласих се аз. Особено след като е обърнала няколко питиета. Ако обаче аз бях предложил да дойдем тук, едва ли щеше да е толкова чудесна компания.

Кейт се подхлъзна, но Бренър я улови; Кейт изрита обувките си и двамата затанцуваха под някаква ужасяваща диско мелодия.

Привлекателна оскъдно облечена дама приближи масата ни с поднос, закрепен с колан около врата й. На подноса имаше две огромни цомби и колекция пури и цигари. Избирай на воля.

Бък откри три кубинки, скрити под левия овлажнител на дамата, и й даде двайсетачка, което включваше цена, бакшиш и огънче.

— Не ви виждала от много седмици — каза му дамата със силен руски акцент.

Бък отговори на руски, тя се разсмя и отметна оредяващата си коса. Бък явно все още чукаше руснаци, или поне рускини.

Дамата ме огледа и попита:

— Вие нов в Сана?

— Имам чувството, че съм прекарал тук целия си живот.

— Да? Онова ваша жена или приятелка? — поинтересува се тя. — Или негова?

— Моя жена, негова приятелка.

Тя реши, че това е адски забавно, и каза:

— Може би види вас отново.

— Утре вечер.

И тъй, двамата с Бък си седяхме, пушехме кубински пури, пиехме руска водка, слушахме американско диско и гледахме човешката комедия.

Бях сигурен, че ако остане в Йемен достатъчно дълго (например повече от месец), човек ще развие дълбок фатализъм, водещ до странно и рисковано поведение. Не че съдя, просто изразявам виждането си, че хората, с които трябваше да работя и на които се налагаше да поверя живота си, малко се бяха отклонили от обичайните норми.

Както и да е, диджеят пусна американски бигбенд и помещението се изпълни с мелодията на „В настроение за любов“, докато руската певачка на сцената правеше героични опити да пее.

— Исъм внастървение залибоф, щоткопнеее…

Бренър и Кейт се опознаваха.

Като стана въпрос за фатализъм, представих си, че всяка опасна мисия от зората на времето през Втората световна и Студената война до войната срещу тероризма е започвала със запой. Или би трябвало да започва. Яж, пий и се весели. Нищо не поставя нещата в перспектива така, както мисълта, че утре може да умреш.

— Това беше добра идея — казах на Бък.

— Точно така се прави в навечерието на битка — отвърна той и добави: — Войната е добро извинение за всякакво поведение.

Така си е.

Диджеят пусна „Лунна серенада“ и Кейт, спазвайки правилото на бавния танц, дойде при масата, хвана Бък за ръка и го поведе към дансинга, като остави г-н Бренър и моя милост да танцуваме, ако решим.

Преди обаче да го поканя, Бренър седна.

— О, чудесно. Пури. — Наля си водка и привлече вниманието на цигарената дама, която дойде, обряза му кубинската пура и я запали.

Нямахме какво толкова да си кажем, но все пак той отбеляза:

— Добра пура.

Помислих си, че колкото по-омаян е от г-ца Мейфийлд, толкова по-малко смешен и интересен става. Приписах това на прекалено многото алкохол и свободно време в страната на ограничените възможности за срещи с другия пол. Не че трябва да си пиян или загорял, за да намериш Кейт Мейфийлд за привлекателна.

Както и да е, гледах как Бък и Кейт делят дансинга със западноевропейци и американци и източноевропейски и африкански проститутки. Страхотно е, че толкова много различни култури са в състояние да се погаждат така добре. Още по-страхотно щеше да е, ако успеехме да домъкнем и арабите с техните роби и покривала, да ги напием и да ги накараме да играят бристолски степ.

Няколко дами дойдоха да попитат дали могат да седнат или да потанцуват с нас, но двамата с г-н Бренър любезно отказахме.

— Някой ден през покрива на тази сграда ще мине ракета — казах на Бренър, колкото да поддържам разговора.

— Имат стоманена обшивка и чували с пясък горе — уведоми ме той.

— Би трябвало да го споменат в менюто.

„Лунна серенада“ свърши и дойде моят ред да потанцувам с жена си.

Диджеят още въртеше бигбенда и задименият въздух се изпълни със звуците на тромбони и саксофони, свирещи „Никога вече няма да се усмихна“ на Томи Дорси.

С Кейт танцувахме и гледах да не я въртя много, защото си личеше, че помещението и без това се върти в главата й.

Тя нямаше какво толкова да каже и накрая се върнахме на масата ни.

Вече бе полунощ и купонът в руския клуб бе в разгара си. Бък предложи коняк, което не беше добра идея.

— Готова съм да се прибера у дома — каза Кейт.

Аз също. Да отиваме на летището.

Бренър пое сметката — около четирийсет американски долара.

Сергей ни изпрати до вратата и каза:

— Утре има танци с голи кореми. Елате.

Бък каза, че ще дойдем. Излязохме и Замо потегли. Настаних Кейт на предната седалка, а момчетата се натъпкахме отзад.

Докато минавахме през портала на Града на туристите, Замо ни посъветва да държим, оръжията си в готовност, което беше добра идея — бяхме толкова пияни, че сигурно щяха да ни трябват пет минути, за да ги намерим.

Замо предложи също да остави първо нас с Кейт в „Шератон“, след което да се върне в посолството. Последното му предложение бе Бренър да пренощува в посолството, тъй като Замо нямаше намерение да го кара до апартамента му в малките часове.

И тъй, поредната нощ в дивата и луда Сана.

С Кейт слязохме пред „Шератон“ и Замо ни съобщи, че ще мине да ни вземе в 6:45. Бък каза да не освобождаваме стаята, а Бренър ни напомни да облечем бронежилетките.

— Лека нощ и късмет — пожелах им аз.

Затъкнах пистолета в колана си и насочих Кейт към фоайето, което бе пусто и притихнало, макар че откъм коктейлбара се чуваше музика.

Отидохме при асансьорите, където би трябвало да има охрана, но столът бе празен. Извадихме пистолетите и се качихме на нашия етаж. Казах на Кейт да държи под око коридора, докато огледам стаята.

Нямаше терористи под леглото или в гардероба, така че направих на Кейт знак да влезе, затворих вратата и пуснах резето. Накрая спуснах завесите.

Кейт не се чувстваше в най-добрата си форма и се строполи на леглото.

Огледах се да видя дали няма да забележа нещо нередно — плюшена черна пантера на възглавницата си например. Всичко изглеждаше кашер (или трябваше да кажа халал?), така че се отпуснах във фотьойла.

Като цяло прекарахме сносен ден в Забравената от времето страна. Така де, научихме доста и можехме да използваме наученото добре. И може би Пантерата вече знаеше, че Джон Кори, убиецът на Лъва, сега е дошъл тук, за да убие него. В тази страна няма достатъчно място и за двама ни, задник такъв.

Съекипниците ми изглеждаха повече от компетентни и имах доверие на Бренър. Професионално, искам да кажа. Не толкова във връзка с Кейт. Бък изглеждаше свестен, макар и да си беше признал без бой, че му се е случвало да бута приятели под автобуса — но единствено от патриотични подбуди.

Нашият човек от ЦРУ още тънеше в неизвестност, но това нямаше да продължи дълго. Появата му можеше да промени равновесието в екипа.

Кейт още беше изпълнена с готовност за работа и се учеше бързо. Искрено се радвах, че е с мен, и очаквах с нетърпение момента, когато ще мога да й кажа: „Казах ти, че трябваше да си останем у дома“.

И тъй, утре ни чакаше пътят към Аден, който бях минал по обходни маршрути при предишното ми идване. Този път щяхме да пътуваме направо. Еднопосочен до Аден, после към Мариб. Второто пътуване също можеше да се окаже еднопосочно. Но реших да съм оптимист и си казах, че Мариб ще е последната спирка преди дома. И последната спирка за Пантерата.